ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

По-късно през деня наблюдавах като в мъгла капитулацията на войските на Сдружението. Положението беше такова, че офицерите им счетоха за по-разумно да се предадат.

Дори и Старейшините им не можеха да очакват от тях да се сражават, когато мъртвият им командващ незнайно защо ги зарязва в толкова неизгодна тактическа ситуация. Останалите живи войници струваха много повече от репарациите, които би могла да поиска Екзотика от тях.

Не останах да чакам подписването на договора за капитулация. Нямаше какво повече да правя тук. За момент бойното поле замря като огромна вълна над главите ни, готова всеки момент да ни помете с такава сила, че грохотът й да се чуе на всички планети. Но внезапно това усещане изчезна. Не остана нищо освен всепроникващата тишина.

И на мен не ми остана нищо. Абсолютно нищо.

Ако Джеймтън беше застрелял Кейси Грим и в резултат на това бяха пленили войските на Екзотика без нито един изстрел, тогава щях да се опитам да повлияя върху хода на преговорите. Но той се опита и не успя. Как тогава да настроя хората против Сдружението?

Върнах се с кораба на Земята. През целия път бях замаян и постоянно си задавах един и същ въпрос: защо?

Казах на редакторите, че не се чувствам добре. Трябваше да ми хвърлят само един поглед, за да ми повярват. Взех си отпуск и се забих в библиотеката на Агенцията в Хага, заобиколен от купища материали за Сдружението, Дорсай и Екзотика. Не знаех какво търся. Следях предаванията от Света Мария как вървят преговорите и не преставах да пия.

Чувствах се като войник, когото са осъдили на смърт, защото не е изпълнил задачата си. По едно време чух, че тялото на Джеймтън ще бъде върнато на Хармония за погребение. Внезапно разбрах, че точно това ми трябва — неестествената почит на фанатиците към сънародника си, който с четиримата си подчинени се опита да застреля един-единствен вражески командир под флага на примирието. Би излязла доста добра статия.

Обръснах се, стегнах се и се запътих да преговарям за билет до Хармония, за да разкажа за погребението на Джеймтън като завършек на серията статии.

Поздравителната бележка и приемането ми в Съвета на гилдията ми позволиха да приключа бързо с формалностите. Получих луксозна каюта в първия кораб, излитащ за Хармония.

След пет дни вече бях там, в градчето Божи Помен, в което бяхме идвали със Старейшината Брайт. Сградите, представляващи постройки от бетон и надуваема пластмаса, изобщо не се бяха променили през последните три години. Само каменистата почва беше разорана подобно на полята на Света Мария, защото в северното полукълбо на Хармония пролетта току-що бе настъпила. Когато излизах от космодрума, заваля, също както първия ден на Света Мария, само че там земята беше много по-богата. А тук имаше само един тънък слой плодородна почва, черна като мундирите на войниците от Сдружението.

Приближих до църквата чак когато хората започнаха да прииждат към нея. Надвисналите тъмни облаци правеха почти невъзможно да видя нещо вътре. Жителите на Сдружението не си позволяваха да поставят в молитвените си храмове нито прозорци, нито изкуствено осветление. Сивата светлина, хладният дъжд и пронизващият вятър свободно проникваха през отворената врата чак до другия край. През единствения отвор на тавана едва се процеждаше мъждивата дневна светлина и осветяваше тялото на Джеймтън, положено на пиедестал пред олтара. Трупът бе покрит с прозрачен капак, за да го предпазят от дъжда, който валеше през отвора и се стичаше надолу по една тръба. Но Старейшината, който четеше молитвата, и всеки, приближаващ към тялото за последно сбогом, бяха изложени под открито небе на капризите на времето.

Застанах на опашката, бавно пълзяща към Джеймтън. От двете ми страни имаше бариери, зад които щяха да застанат хората по време на службата. Върхът на сводестия таван се губеше в мрака. Нямаше музика, но ниските гласове на молещите се, застанали в правилни редици зад бариерите около мен, се сливаха в някакъв тъжен речитатив. Присъстващите, както и Джеймтън, имаха доста тъмен цвят на кожата. Далечните им прадеди са живели в Северна Африка. Тъмните им фигури се сливаха и сякаш се разтваряха в околния сумрак.

Дойде и моят ред да мина покрай тялото на Джеймтън. Изглеждаше точно такъв, какъвто го бях запомнил. Смъртта се бе оказала безсилна да го промени. Лежеше по гръб с опънати покрай тялото ръце, а устните му както винаги бях леко издадени и свити. Само дето очите му бяха завинаги затворени.

Заради влагата куцах доста забележимо и по тази причина, когато се отдръпвах от тялото, някой ме докосна по лакътя. Не носех журналистическия плащ, а бях облякъл обикновени цивилни дрехи, за да не привличам вниманието на околните.

Погледнах надолу, към младо момиче със снимка на Джеймтън в ръка. В сивата призрачна светлина лицето й ми напомняше за изрисуваните прозорци в древните църкви на Земята.

— Вие сте ранен — тихо ми каза тя. — Сигурно сте един от наемниците, които го познават още от Нютон, преди да му заповядат да се върне на Хармония. Неговите родители, които са и мои, биха могли да намерят утеха в Господа, ако се срещнат с вас.

Внезапен порив на вятъра ме опръска с дъждовни капки и леденият му дъх сякаш ме прониза до костите.

— Не! — рязко казах аз. — Не съм наемник. И не го познавам!

Обърнах се и се запровирах през тълпата към изхода на църквата.

След около петнадесет крачки се опомних и забавих крачка. Момичето вече бе потънало в мрака между хората. Бавно стигнах до изхода, където все още имаше места на първите редове зад бариерите. Застанах там и се загледах във влизащите. Прииждаха на вълни, облечени в черните си дрехи, с наведени глави, разговаряйки или молейки се едва чуто.

Останах на мястото си близо до входа, почти вкочанен от студ, и главата ми не можеше да роди нито една мисъл. Налегна ме умората, която бях донесъл от Земята. Около мен продължаваха да говорят. Почти задрямах и изобщо не можех да се сетя защо съм дошъл.

По едно време дочух гласа на момичето и това ме извади от съненото състояние.

— …не си признава, но съм сигурна, че е един от наемниците, които са били с Джеймтън на Нютон. Куца и затова мисля, че е раняван войник.

Гласът беше на сестрата на Джеймтън. Сега говореше доста по-силно, отколкото с мен, непознатия. Събудих се напълно и видях, че стои на не повече от два метра от мен. До нея бяха застанали двама възрастни, в които познах образите от снимката върху бюрото на Джеймтън. Обхвана ме леден ужас.

— Не! — едва не се нахвърлих върху тях. — Не го познавам! Никога не съм го познавал! Не разбирам за какво говорите!

Обърнах се и изскочих от църквата навън, в спасителния дъжд.

Сигурно съм пробягал тридесет-четиридесет крачки, но не чух някой да ме гони и затова спрях.

Тук, навън, бях сам. Облаците бяха станали още по-черни, дъждът рукна с нова сила и почти скри пейзажа около мен. Дори не можех за видя колата, пред която бях застанал. И, разбира се, от църквата също не можеха да ме видят. Вдигнах лицето си и го подложих на водните струи, които се стичаха по бузите и затворените ми очи.

— Значи така — обади се един глас зад мен, — не го познавахте, а?

Тези думи сякаш ме прерязаха и се почувствах като уловен в капан вълк. И също като вълк рязко се обърнах.

— Да, познавах го!

Пред мен стоеше Падма. Синята му дреха, колкото и да бе странно, не беше мокра. Ръцете му, никога недържали оръжие, бяха скръстени върху корема.

Тази част от мен, която в момента се чувстваше като вълк, прецени, че е въоръжен и опасен.

— Вие? Какво правите тук?

— Изчислихме, че ще дойдете на това място — спокойно отговори Падма. — Затова и аз пристигнах. Какво правите вие тук, Тим? Сред тези хора сигурно ще се намерят поне няколко, които са чували слуховете за смъртта на Джеймтън и капитулацията на Сдружението.

— Слухове ли? И кой ги е пуснал?

— Самият вие, с действията си на Света Мария — впи поглед в мен, преди да продължи. — Не знаехте ли, че рискувате живота си с това идване тук?

В първия момент исках да му възразя, но разбрах, че наистина съм го осъзнавал.

— Ами ако някой им каже, че журналистът Тим Олин, правил репортажите на Света Мария, е дошъл тук инкогнито?

Изгледах го уморено и попитах:

— Ще съответства ли на екзотианските ви принципи, ако го направите?

— Разбирате ни погрешно — хладно отвърна Падма. — Ние наемаме войници да се сражават за нас не заради някаква етическа заповед, а защото ако се окажем директно въвлечени във военен конфликт, ще се срути емоционалната ни перспектива.

Вече не изпитвах страх, а само някакво чувство на празнота.

— О’кей, извикайте ги — примирих се аз.

Странните светлокафяви очи на Падма внимателно ме гледаха през пелената на дъжда.

— Не мислите ли, че ако целях това, щях да им се обадя, а не да идвам лично?

— Защо тогава сте дошли? — думите изскърцаха в гърлото ми. — Защо вие от Екзотика толкова се грижите за мен?

— Грижим се за всеки индивид, но преди всичко се грижим за расата като цяло. А вие продължавате да сте опасен за нея. Вие сте непризнат идеалист, Тим, стремящ се към унищожение. Съществува закон за запазване на енергията в плана на взаимодействието между причини и следствия, както и във всяка наука. Вашата склонност към унищожение беше донякъде разклатена на Света Мария. А какво би станало, ако тази склонност се обърне навътре, към вас, или бъде насочена навън, към цялата раса?

Засмях се и останах поразен от дрезгавия си глас.

— Какво мислите да правите сега?

— Да ви покажа, че ножът в ръката ви може да пореже както този, който го държи, така и този, към когото е насочен. Ще ви кажа нещо ново, Тим. Убиха Кейси Грим.

— Какво?! — стори ми се, че дъждът около мен внезапно се усили, а паркингът заплува пред очите ми.

— Застреляли са го трима членове на Синия фронт. Преди пет дни, в Блаувейн.

— Застрелян — отроних аз. — Защо?

— Защото войната свърши — обясни Падма. — Защото смъртта на Джеймтън и капитулацията на войските на Сдружението без водене на бойни действия, които биха нанесли поражения на планетата, накара местното население да продължи да се отнася дружелюбно към нашите войници. По този начин Синият фронт се оказа много по-далеч от властта, отколкото преди началото на кампанията. Надяваха се чрез убийството на Грим да провокират насилие от страна на подчинените му към цивилното население така да принудят правителството на Света Мария да отпрати войниците обратно на Екзотика. Управляващите щяха да останат беззащитни пред един бунт на Синия фронт.

Погледнах го тъпо, а той спокойно продължи:

— Всичко е взаимосвързано. Кейси трябваше да бъде повишен и преведен на щабна работа на Мар или Кълтис. И той, и брат му Ян биха останали далеч от бойните действия до края на живота си. Заради убийството на Джеймтън обаче, позволило капитулацията на Сдружението без водене на бойни действия, възникна ситуация, която доведе до убийството на Кейси от Синия фронт. Ако вие не се бяхте сдърпали с Джеймтън и той не беше победен, Кейси щеше да е жив. Това показват нашите изчисления.

— Аз и Джеймтън ли? — гърлото ми пак беше пресъхнало, а дъждът плисна още по-силно.

— Точно така — потвърди Падма. — Вие сте онзи съдбоносен фактор, позволил на Джеймтън да вземе това решение.

— Аз съм му помогнал? Аз?

— Той е прозрял същността ви. Разбрал е, че под отмъстителната, унищожителна обвивка, в която се криете, тлее съзидателното начало, заложено толкова дълбоко у вас, че и чичо ви не е могъл да го убие напълно.

Въпреки грохота на дъжда около нас всяка дума на Падма достигаше до мен ясно.

— Не вярвам! — извиках аз. — Не мога да повярвам, че е направил нещо подобно!

— Както ви казах, вие подценявате еволюционното развитие на Остатъчните култури. Вярата на Джеймтън не е чувство, на което може да се влияе отвън. Ако вие наистина не сте по-добър от чичо си Матиас, той изобщо не би ви изслушал. Щеше да ви изхвърли като бездушен човек. Но стана така, че ви е приел за човек, който говори, както той би се изразил, с гласа на Сатаната.

— Не ви вярвам!

— Вярвате! — заяви Падма. — Нямате друг избор, освен да вярвате. Точно затова Джеймтън е могъл да вземе решение.

— Решение, глупости!

— Той беше човек, готов да умре за вярата си. Но като командир прекрасно разбираше, че е трудно да обясни на подчинените си защо трябва да тръгнат и да умрат в името на някаква почти непонятна цел. — Падма внимателно ме гледаше, а на мен ми се стори, че дъждът малко отслабна. — Вие обаче сте му предложили това, в което той е видял избора на Дявола — или да се откаже от вярата си, или да даде живота си, за да избегне конфликта, който би довел до смъртта на всички войници на Сдружението.

— Ама че глупава идея! — подхвърлих аз. В църквата молитвата свърши и един-единствен силен, плътен глас започна заупокойната служба.

— Никак не е глупава. Щом е стигнал до този извод, решението е било просто. Всичко, което е трябвало да направи, е да отхвърли предложението на Сатаната. По този начин е стигнал до естествената мисъл за своята смърт.

— Значи това е било решението му? — опитах се да се засмея, но смехът застина в гърлото ми.

— Това е било единственото решение. Веднага след като е стигнал до него, той е видял и единствения път подчинените му да се предадат — ако е мъртъв, а те са в неизгодна тактическа позиция по причини, известни само на него.

Тези думи ме пронизаха като ток.

— Но той нямаше намерение да умира!

— Оставил е това да реши неговият Господ. Уредил е всичко така, че само чудо би могло да го спаси.

— Какви ги говорите? Той постави маса за преговори под флага на примирието. Доведе четирима войници…

— Нямаше никакъв флаг. А хората с него бяха стари фанатици, търсещи мъченическа смърт.

— Доведе четирима! — развиках се аз. — Четири и един — пет! Бяха петима срещу Кейси — сам-самичък. Бях там, застанал до масата, и всичко видях. Пет срещу…

— Тим.

Тази единствена дума ме накара да млъкна. Внезапно почувствах необясним страх. Не исках да слушам нито какво ще ми каже, нито как ще го каже. Дъждът заплющя още по-силно и безжалостно ни притискаше към бетонното покритие на паркинга, но аз чувах всяка негова дума съвсем отчетливо през силния шум.

Гласът на Падма гърмеше в ушите ми като грохота на дъжда. Обзе ме чувство на безнадеждна отпадналост и сивота, което обикновено съпътства високата температура.

— Нали не си мислите, че Джеймтън би ви позволил дори за секунда да го правите на глупак? Той беше продукт на Остатъчните култури. В лицето на Кейси веднага е познал себеподобния. Нима допускате, че дори за миг му е минала мисълта, че той и четирима стари фанатици ще успеят да убият въоръжен и бдителен дорсаец, преди да бъдат убити самите те?

Самите те… Самите те… Самите те…

Тези думи сякаш ме отнесоха някъде съвсем надалеч от тъмния ден и проливния дъжд. Като вятър, гонещ облаците, те ме вдигнаха и ме пренесоха на онази висока, труднодостъпна и камениста земя, чиито очертания бях видял, когато зададох на Кейси Грим въпроса, дали разрешава да се убиват пленници от Сдружението. Винаги съм избягвал тази тема, но сега не издържах.

И си спомних.

Още от самото начало съм знаел, че фанатикът, който уби Дейв и другите пленници, не е типичен представител на Сдружението. Джеймтън изобщо не беше убиец. Аз се опитах да го направя такъв, за да поддържам заблудата си… за да не поглеждам към единствения човек на четиринадесетте планети, чийто поглед не можех да издържа. Този единствен човек не беше сержантът, разстрелял Дейв и останалите. Дори не беше и Матиас.

Това бях аз.

Джеймтън не беше обикновен фанатик, както Кейси не беше обикновен войник и Падма — обикновен философ. Без да признавам пред себе си, през цялото време съм знаел, че те са нещо повече. Нямах желание да си призная и сега. Точно затова те не действаха според моите планове, когато се опитвах да ги манипулирам. Точно затова, затова…

Тази висока, камениста и труднодостъпна земя в моите мисли не беше само за Дорсай. Тя съществуваше за всички тях. Земя, където оковите на фалша и илюзиите се чупеха под напора на чистия, хладен вятър на истинската, честна сила и убеждения, където лъжата отстъпваше и умираше и можеха да живеят само чистите и ясни неща.

Тази земя съществуваше за всички, които са излети от чистия метал на Остатъчните култури. От него черпеха реалната си сила. Те стояха над съмненията. И точно това, освен уменията на тялото и духа, ги правеше непобедими. Човек като Кейси не можеше да бъде победен, както и Джеймтън не би изоставил вярата си.

Та нима самият Джеймтън не ми го каза ясно и точно? Нима не каза: „Ще ми разрешите да предположа единствено за мен“ и продължи да ми обяснява, че дори цялата Вселена да се сгромоляса върху него и дори неговият Бог и вярата му да се окажат фалшиви, това, което съществува в самия него, ще остане непокътнато.

Също и Кейси. Дори всички армии да го изоставят, той не би напуснал поста си. Ще остане да се сражава сам, дори срещу него да излязат милиони. Защото те можеха да го убият, но не и да го победят!

Ако внезапно се окаже, че всички теории и изчисления на Падма са невалидни, неправилни и безпочвени, той пак не би изоставил увереността си в еволюцията на човешкия дух, в името на която работеше.

Те вървяха уверено по тази камениста, недостъпна земя. Всички — дорсайци, касидианци, хората от Сдружението и Екзотика. А аз бях глупак, който се опитва да се вмъкне там и да се бори с тях. Нищо чудно, че бях победен, както винаги е предричал Матиас. Просто никога не съм имал шанса да ги победя.

Върнах се в настоящето под проливния дъжд, но се чувствах като подрязан храст, а не като човек. Коленете ми трепереха под собственото ми тегло. Дъждът намаляваше, Падма ме бе хванал подръка. Учудих се колко силни ръце има, също както някога Джеймтън.

— Пуснете ме — изпелтечих аз.

— И къде ще идеш, Тим?

— Все някъде. Ще се махна. Ще си намеря някоя дупка и ще се заровя в нея. Предавам се.

Най-после успях да се изправя върху омекналите си колене.

— Не е толкова просто — Падма ме пусна. — Стореното продължава постоянно да резонира. Причината никога не престава да се отразява като ехо. Не можете да се предадете сега, Тим. Само можете да смените страните.

— Страните ли? — Дъждът почти спря. — Какви страни? — втренчих се в него.

— Да престанете да поддържате човешката сила, насочена против собствената ни еволюция, както правеше чичо ви, и да преминете на страната на самата еволюция — на наша страна.

Дъждът вече едва капеше и времето бързо се оправяше. Малкото бледо слънце се показа през облаците и освети паркинга, на който стояхме.

— И двете страни са силни ветрове, които огъват паното на човешките взаимоотношения дори и когато то се тъче в момента. Преди време ви казах, Тим, че за човек като вас няма друг избор, освен да въздейства върху целия план. Просто нямате друг избор, а и ви липсва пълна свобода. Трябва само да вземете решение да насочите силата си в помощ на еволюцията и да се опълчите срещу силата, която й противостои.

Бавно поклатих глава.

— Не, безполезно е. Знаете, че е така. Видяхте го. Аз захвърлих срещу Джеймтън небесата, земята и политиците на четиринадесет свята. И въпреки това той победи. Нищо не мога да направя. Просто ме оставете сам.

— Дори аз да ви оставя, събитията няма го направят. Тим, събудете се и погледнете нещата такива, каквито са. Вече сте в играта. Послушайте ме.

Стори ми се, че странните му очи пак отразиха слънчевата светлина.

— Една сила се вмъкна в плана на Света Мария — частица, съкрушена от лична загуба и ориентирана към жестокост. Това бяхте вие, Тим.

Имах намерение отново да тръсна глава, но разбирах колко е прав.

— Бяхте блокиран от собствените си съзнателни усилия — продължи Падма, — обаче скритата енергия не може дълго да се удържа. Бяхте победен от Джеймтън, но силата, вложена от вас, не престана да действа. Тя просто премина и съхрани своето въздействие върху друг индивид, който сега също тъгува за свой близък човек и възнамерява да наруши общия план.

Облизах устни и попитах:

— Кой е той?

— Ян Грим.

Стоях и го гледах, без да мога да реагирам.

— Ян намери тримата убийци на брат си, скрити в един хотел в Блаувейн. Уби ги със собствените си ръце, като по този начин накара наемниците да се замислят и провали плановете на Синия фронт да извлекат изгода от ситуацията. Но след това подаде оставка и се върна в къщи, на Дорсай. Сега го мъчат същите чувства на горест и печал, каквито мъчеха вас, когато пристигнахте на Света Мария. — Падма направи пауза, преди да продължи: — В момента Ян Грим представлява огромен причинен потенциал. Как ще въздейства отсега нататък върху плана, остава неизвестно. — Направи още една пауза, като внимателно ме наблюдаваше. — Сам виждате, Тим — продължи той след миг, — че хората с вашите способности не могат да се оттеглят просто ей така. Както ви казах, остава ви един избор — да се промените. Трябва ли да ви напомням — гласът му стана по-мек, — че сте зареден с енергия както преди, но този път тя е положителна? Изпитахте с пълна сила ефекта от саможертвата на Джеймтън, който се опита да спаси хората си.

С тези думи сякаш ме удари с юмрук в стомаха — и то силно, както аз ударих Дженъл Марат, когато избягах от лагера на Кейси на Света Мария. И макар че слънцето вече печеше доста силно, започна да ме тресе.

Всичко е точно така. Не можех да го отрека. Докато аз гледах отвисоко на всяка вяра, съставях планове и размествах пионките така, както ми се искаше, Джеймтън, отдал живота си в името на своята вяра, ме бе претопил и променил, както мълнията стопява върха на острието на меча, когато попадне върху него. Не можех да не призная, че съм се променил.

— Няма смисъл — казах аз треперейки. — Това не променя нищо. Не съм достатъчно силен да направя каквото и да било. Нали ви казах, че пратих всички и всичко против Джеймтън, а той победи!

— Той имаше сърце. А вие през цялото време освен с него сте се сражавали и със собствената си натура. Погледнете ме, Тим.

Вдигнах поглед към него. Магнитите на кафявите му очи ме хванаха и не ме пуснаха.

— Целта на моето идване тук — да се срещна с вас, както беше изчислено на Екзотика, все още не е осъществена. Помните ли как в офиса на Марк Тор ме обвинихте, че съм ви хипнотизирал?

Кимнах.

— Не беше истинска хипноза. Просто ви помогнах да осъществите връзка между съзнанието и подсъзнанието си. Ще бъдете ли достатъчно смел, след като видяхте резултата, постигнат от Джеймтън, да ми позволите да ви помогна още веднъж да осъществите тази връзка?

Думите му увиснаха във въздуха. Застинах за миг и чух силен, горд глас, който четеше молитва в църквата. Видях слънцето, пробило облаците над главите ни. В същото време мислено видях и стените на моята мрачна долина, които Падма ми бе описал преди много години в сградата на Енциклопедията. Продължаваха да висят над главата ми и да скриват слънцето. Само че този път през мен струеше ярка светлина, сякаш отсреща бе отворена врата.

Помислих си за онова място сред мълниите, което бях видял, когато Падма бързо приближи пръста си към лицето ми. И независимо колко слаб, разбит и победен се чувствах, самата мисъл да се опитам отново да вляза в зоната на битката ме изпълни с болезнена безнадеждност. Вече нямах силата да застана лице в лице със светкавиците. А може би и никога не съм я имал.

— Той беше воин на своя народ, който е Божи народ, и воин на Господа — четеше молитвата далечен, самотен глас, който едва се чуваше. — И с нищо не съгреши пред Господа, който е наш Бог и Повелител на силата и истината. Нека ни напусне и се влее в редиците на тези, които разкъсвайки маската на живота, ще бъдат благословени и ще пребъдат в Царството Небесно.

Като чух тези думи, внезапно ме обхвана чувството, че съм се върнал в къщи, че без съмнение съм се завърнал във вечния дом на непоколебимата вяра на моите праотци. Попаднах в редиците на тези, които никога не биха се поколебали. Без да трепна, тръгнах с тях напред. Точно тогава усетих, че съм бил длъжен да разбера Джеймтън, когато бяхме сами в стаята и той правеше своя избор на живот и смърт. Това усещане се задържа само един миг, но и той беше достатъчен.

Чух се да казвам на Падма:

— Действайте.

И видях пръста му бързо да се приближава към мен.

Попаднах в тъмнина — в тъмнина и гняв. Това беше мястото с мълниите, но вече не се виждаха истински мълнии. Имаше непрекъснат грохот, разпилени облаци, ураган и гъста мъгла. Подхвърляха ме с цялата си жестокост и гняв, а аз се опитвах да изпълзя, да се изправя и да се добера до светлината и чистия въздух над буреносните облаци. Собствените ми усилия обаче не бяха достатъчни и аз се сгромолясах надолу, без да мога да се издигна… и чак тогава разбрах.

Това беше моят вътрешен ураган, който сам бях създал. Беше моят вътрешен гняв, жестокост и стремеж към отмъщение и унищожение, които бях възпитавал у себе си през всичките тези години. И както аз използвах тази сила против другите, така сега тя се бе обърнала срещу мен, душеше ме и ме отнасяше все по-надолу в гъстия мрак.

Падах, защото тази сила бе по-голяма от моята. Продължавах да падам, но когато се озовах в пълен мрак и бях готов да се предам, внезапно открих, че не мога. Нещо в мен не искаше да се предава. То продължаваше упорито да се сражава. И сега — чак сега! — разбрах какво е то.

Точно него Матиас така и не успя да убие. Това беше Земята и стремящото се напред човечество. Там бяха Леонид и неговите триста спартанци, защитаващи Термопилите. Там бяха и скитащите из пустинята израилтяни, и преминаването на Червено море. Там беше и Партенонът, извисяващ се на Акропола близо до Атина и до мрачната къща на чичо ми.

Всичко това беше у мен — непреклонният дух на хората, които и сега не искаха да се предават. Съвсем неочаквано в моя отпаднал, почти победен от бурята дух, потънал в мрака, нещо подскочи от дива радост. Защото видях, че тя е там и ме очаква — онази недостъпна, камениста земя, където въздухът е чист, а всички лъжи и измами са ответи от непреодолимия напор на вярата.

Поради собствената ми слабост се бях опитал да атакувам Джеймтън там, където е най-силен. Точно това имаше предвид Падма, когато ми каза, че съм се сражавал със себе си, макар че срещу мен е бил Джеймтън. Ето защо бях загубил — противопоставил съм с нищо неподкрепеното си неверие на неговата непоколебима вяра. И това познание е било скрито в мен през цялото време!

Вече виждах всичко много ясно. Внезапно чух гласа на Марк Тор, подобен на победен камбанен звън, да ми говори нещо с триумфален тон. Чух и гласа на Лайза, която — чак сега схванах — ме е разбирала много по-добре от самия мен и никога не ме е изоставяла. Лайза. Щом си помислих отново за нея, започнах да ги чувам всичките.

Всички онези милиони, милиарди преплитащи се гласове — гласове на хора още от времето, когато човекът за пръв път се е изправил и е започнал да ходи на два крака. Отново ме заобиколиха — както в деня, когато ги чух в Точката на прехода в Индекс-залата на Последната Енциклопедия. Подхванаха ме като на криле и ме понесоха нагоре, право нагоре, през непрогледния мрак. Чувствах в себе си смелост, подобна на смелостта на Кейси, вяра, подобна на вярата на Джеймтън, и стремеж, подобен на стремежа на Падма.

Всичко, което ми бе натяквал Матиас — завистта и страха от хората от младите светове, — отхвърлих веднъж завинаги. Най-сетне можех да го видя ясно. Ако те наистина имаха по едно нещо, аз потенциално притежавах всичките съставки. Роден на Земята, аз бях коренът, Базовият човек. Същевременно бях част от всички хора от младите светове и нямаше сред тях човек, когото да не мога да разгледам като свое отражение.

Накрая се озовах на светло — при моите мълнии и безбрежната пустота, където се водеше истинската битка между искрените хора и древния, враждебен мрак, който би ни оставил завинаги на нивото на маймуните. И някъде далеч, в края на един дълъг тунел, видях Падма, застанал на паркинга под слънцето със сините си дрехи — гледаше към мен.

— Сега ви е ясно защо Енциклопедията има нужда от вас. Единствено Марк Тор можеше да я доведе дотук, а само вие сте в състояние за довършите работата, защото повечето от земните жители не могат да видят бъдещето, което ги чака след завършването на Проекта. Вие сам пресякохте пропастта между представителите на Остатъчните култури и хората, родени на Земята, и имате реалната възможност да претворите разбиранията си в Енциклопедията. Така че когато тя бъде довършена, ще може да помогне на тези, които не виждат смисъла й, да го разберат. И когато Остатъчните култури и техните народи се обединят с Базовия човек от Земята, ще започне съзидание, което ще доведе до формирането на нова, еволюирала раса.

Стори ми се, че проницателният му поглед за миг се смекчи, отразявайки лъчите на слънцето, а усмивката му стана някак си тъжна.

— Вие ще ме надживеете и ще имате възможност да видите повече. Довиждане, Тим.

Изведнъж, съвсем неочаквано, видях цялата картина. Всичко се намести в ума ми. Видението и Енциклопедията, превърнали се в единна реалност. Точно в този момент разумът ми прозря противодействието, с което ми предстоеше да се сблъскам, за да направя всичко това възможно.

В главата ми започнаха да се очертават детайлите, защото познавах добре света, хората и методите, с които трябваше да се боря. Мисълта ми се понесе напред, настигна ги и дори ги надмина, предусещайки всеки техен ход.

Още отсега ми беше ясно колко по-различни ще са моите методи от тези на Марк Тор. Ще запазя името му като символ и ще създам впечатлението, че Енциклопедията продължава да се строи в съответствие с предварителните планове. Ще бъда само един от членовете на Управителния съвет, където, поне теоретично, всички ще имат равни права.

В действителност обаче ще ги управлявам както само аз си знам. Така няма да има необходимост от превантивни мерки срещу откачени като онзи, който уби Марк Тор. Ще бъда свободен да пътешествам по Земята, същевременно да следя за изпълнението на Проекта и да откривам и пресичам усилията на онези, които ще се опитат да саботират изграждането на Енциклопедията. Вече имах идеи как да започна.

Но Падма се бе обърнал и се отдалечаваше. Не исках да го пусна, затова с труд се откъснах от мисленото бъдеще и се върнах в настоящето, при дъжда, който спираше, и засилващата се слънчева светлина.

— Почакайте — викнах аз. Той спря и се обърна. Беше ми трудно да изразя с думи това, което преди малко си мислех.

— Вие…

Езикът ми отказа да се движи.

— Вие не се предадохте. През цялото време сте вярвали в мен.

— Не.

Примигах насреща му, защото ме изненада. Той само леко поклати глава.

— Бях длъжен да вярвам на резултатите от изчисленията — леко се усмихна, сякаш се извиняваше. — А те не ви оставяха никакви реални надежди за успех. Дори на онова празненство на Фрийланд в чест на Донал Грим, когато имахме достатъчно информация, събрана от Енциклопедията за пет години, вероятността за спасението ви беше съвсем нищожна, за да планираме нещо. Даже и на Мар, когато ви лекувахме, изчисленията отново не ви даваха никаква надежда.

— Но вие… вие през цялото време останахте с мен… — отроних аз заеквайки, като го гледах втренчено.

— Не аз. Никой друг, само Лайза. Тя така и не се предаде по отношение на вас, още от онзи случай в офиса на Марк Тор. Каза ни, че нещо подобно на искра е прескочило между вас, докато сте разговаряли по време на обиколката из Енциклопедията, още преди случката в Индекс-залата. Продължи да вярва във вас дори след като я отблъснахте на празненството на Донал Грим. А когато започнахме лечението ви на Мар, тя настоя да стане част от него, така че успяхме да ви свържем емоционално с нея.

— Да ме свържете… — за мен тези думи нямаха смисъл.

— По този начин установихме емоционалното й съпричастие към вас по време на лечението ви. За журналиста Тим Олин нямаше никакво значение, но точно тогава тя много силно се привърза към вас. И сега положението е такова, че ако ви загуби, тя ще страда по същия начин, ако не и повече, както страда Ян Грим от загубата на брат си Кейси.

Замълча и ме погледна, но аз все още не можех да мисля нормално.

— Аз… Не разбирам. Казахте, че това, което сте направили с нея, не ми е въздействало. Тогава какво му е хубавото…

— Никой от нас не разбираше, а и продължава да не разбира какво точно се случи. Сигурно щом като тя е била привързана към вас, вие също сте изпитвали някакви чувства. Но това приличаше на опит да вържеш дрозд за пръста на великан, ако това е удачна аналогия за вашето огромното въздействие върху общия план в сравнение с нейното. Само че според Лайза това би могло някак си да ви помогне.

Падма се обърна.

— Довиждане, Тим.

Гледах как се отдалечава в мъгливия, но изсветляващ въздух в посока на църквата, откъдето се носеше мъжки глас — обявяваше номера на последния псалм.

Падма ме остави сам и объркан. След това гръмко се засмях, защото разбрах, че съм се оказал по-умен от него. Всичките му онтогенетични изчисления не са успели да му покажат защо връзката между мен и Лайза ме е спасила.

Това, което потисках толкова време, най-сетне излезе на повърхността — моята силна любов към Лайза. Разбрах, че много отдавна самотната ми душа е отвърнала на чувствата й, но не съм си го признавал. Ала сега исках да живея в името на тази любов. Великанът може без усилия да задържи дрозда в шепата си независимо от съпротивата на птичката. Но ако се грижи за нея, тогава може да се промени и да се върне на пътя на любовта, където грубата сила няма никаква стойност.

По този начин, по някакъв невидим канал, който ни свързваше, вярата на Лайза се съедини с моята и аз не можех да отхвърля собствената си вяра, без да отхвърля и нейната. Иначе защо тръгнах веднага към нея, когато ми се обади, че са ранили смъртно Марк Тор? Още тогава съм бил готов на компромис, давайки възможност на пътищата ни да се слеят.

Сега, след като осъзнах всичко това, стрелката на жизнения ми компас рязко се завъртя на сто и осемдесет градуса и аз видях живота си по нов начин. За мен нищо не се бе променило — нито гладът, нито амбициите и желанията ми бяха намалели. Само бях преминал на другата страна. Засмях се на глас — толкова просто беше всичко! Видях целта, която беше противоположна на предишната.

„УНИЩОЖАВАЙ — СЪЗДАВАЙ“

СЪЗДАВАЙ — ето простия отговор, който търсех през всички тези години, за да отхвърля Матиас и неговата пустота. Точно за това съм роден, точно това представляваха и Партенонът, и Енциклопедията, и всички човешки същества.

Аз съм роден, както и всички хора — дори и Матиас, — за да бъда създател, а не унищожител, съзидател, а не разрушител. Сега се чувствах като парче чист метал, отлят без всякакви примеси, и звучах мелодично и звънко до последната частица на съществото ми с неизменната чистота на единствената истинска цел на всичко живо. С омекнали колене се отдалечих от църквата и се качих в колата си. Дъждът напълно спря, небето се изчисти. Образува се лека влажна мъгла, но ми се струваше, че така и си остана в зародиш. На вкус въздухът беше чист и свеж.

Отворих страничните прозорци, излязох от паркинга и поех по дългия път към космодрума. Чух как в църквата започна изпълнението на последния химн.

Това беше бойният химн на воините на Сдружението. Докато пътувах, гласовете гръмко се носеха зад мен, но не звучаха бавно и печално като на прощаване, а силно и триумфално като маршова песен на хора, които уверено вървят към утрото на новия ден.

Слънцето вече припичаше. Все повече се отдалечавах, разстоянието между мен и църквата се увеличаваше, докато накрая гласовете се сляха и зазвучаха като един — мощен и уверен. Пред мен облаците окончателно се разпръснаха. Парцаливите им краища ослепително блестяха като знамена на армия, гордо маршируваща из неизследвани земи.

Гледах ги, докато най-после и те изчезнаха и се сляха с чистото, синьо небе. Дълго чувах зад мен песента — и когато влязох в космодрума, и когато се качвах на кораба, който ще ме заведе на Земята, при Лайза, очакваща ме в лъчите на топлото Слънце.

Информация за текста

© 1967 Гордън Диксън

© 1994 Иван Мадански, превод от английски

Gordon Dickson

Soldier, Ask Not, 1967

Източник: http://sfbg.us

Публикация:

ВОЙНИКО, НЕ ПИТАЙ. 1994. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.29. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [Soldier, Ask Not / Gordon DICKSON]. Страници: 288. Формат: 17 см. Цена: 35.00 лв.

Изд. Орфия преиздава книгата през 2003 година.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1040]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46