III. Краят на западната цивилизация

Културата на Европа и Средиземноморския ареал е свързана с древна Елада. За разделяне на културите, а оттам и на цивилизациите на Западна и Източна Европа, условно може да се приеме отделянето на православието от католицизма през 1054. Разбира се, това е постепенен процес. Когато се говори за западна цивилизация, обикновено се споменават римското право, хуманизмът, борбите за свобода и права…, а също (днес) демокрацията, свободният пазар, ограничаването на държавата, човешките права, индивидуализмът…

Всъщност, най-съществената черта на западната цивилизация е ограбването (от Западна Европа) на народите от другите континенти. „Западът покорява света не чрез превъзходството на идеи, ценностна система или религия…, а поради превъзходството си в упражняване на организирано насилие“. „В продължение на 400 години отношенията между цивилизациите се свеждат до подчиняването на другите общества на властта на западната цивилизация“ (С. Хънтингтон) [27]. Т.е. става дума за обикновен империализъм. Тази дума се появява в Британия през 1870, а в началото на XX век много политици гордо се наричат империалисти.

Причина за това е, че западното общество е капиталистическо, а капитализмът е невъзможен без постоянна експанзия. Експанзията води до покоряването на други народи и ограбването им. Възможен е империализъм без капитализъм, но не е възможен капитализъм без империализъм. Без ограбването на други народи капитализмът може да съществува само в латиноамерикански вариант — в слабо развити държави, самите те ограбвани от по-силните хищници. Невярна е дефиницията на Ленин, че империализмът е последна фаза на капитализма — още със създаването си капитализмът е империалистически (колонизирането на другите континенти е ярък пример за това; империалистическите войни за преразпределяне на света — също).

„Историците смятат, че от откриването на Америка до 1800 от континента са били изнесени между 145 хил. и 165 хил. тона сребро и между 2739 и 2846 тона злато“ (Дж. Уедерфорд) [24]. Без подобни действия Западна Европа не би могла да „забогатее“. През XIX век вече данъците от Индия „покриват“ 2/5 от бюджетния дефицит на Англия (Н. Чомски) [29]. Това позволява финансирането на нови завоевания и превръщането на Англия в Британска империя. Западна Европа върви по този път.

„Започва епохата на империализма. Никога преди алчността — по-скоро за власт, отколкото за богатство — не е до такава степен на мода и не изглежда толкова морална. Никога преди динозаврите на управлението не са пели своите господарски химни с такава фалшива набожност. Като едно предчувствие за Оруел, войната се превръща в «омиротворяване», анексирането се предприема за «разширяването на свободата», местни владетели се заменят с европейци, които учат населението на «демокрация», милиони хора трябва да търпят европейското иго, за да се улесни «премахването на робството», някога цъфтящи икономики са разрушени в името на «прогреса», невежи грубияни от бедняшките квартали на Европа и Северна Америка заживяват в неочакван лукс в чужди страни и наричат това «саможертва», а оръдията бълват унищожение, за да отворят път на «цивилизацията»“ (П. Кенон) [10]. Звучи съвсем съвременно. Понеже капитализмът е един и същ, макар и да ползува други технически средства.

Христоматиен пример за това е съдбата на Бенгалия — някога най-богатата и най-развитата страна в света (но по-слаба от Англия във военно отношение). Чрез целенасочено унищожаване на промишлеността за 200 години Англия съумява да я превърне в свой суровинен придатък и океан на бедността — днешната Бангладеш [29].

Нови страни като САЩ, тръгнали по пътя на „демокрацията и свободата“, също се движат в тази посока. Понеже са капиталистическа страна и печалбата (за „елита“) оправдава всичко. Въвеждат робството. Изтребват (в името на цивилизацията) повечето индианци, а оцелелите вкарват в резервати. И, естествено, мечтаят за експанзия — „нашата федерация е гнездото, начиная от което трябва да се насели цяла Америка на север и юг“ (Т. Джеферсон). Вкоренено е убеждението, че на юг е по-добре да управляват испанците, докато „нашият народ стане достатъчно напреднал, за да заграби тези територии от испанците парче по парче“ [29]. Половин век по-късно САЩ заграбват половината територия на Мексико (днешните щати Калифорния, Тексас, Колорадо, Невада, Юта, Орегон, Аризона, Ню Мексико).

А президентьт-хуманист Уудроу Уилсон формулира „специалния дълг“ към всеки колонизиран народ: да го научим на ред, самоконтрол и подчиняване на изискванията на законите (нашите закони!). И продължава: „Понеже търговията не признава националните граници и понеже фабрикантът иска да има за пазар целия свят, знамето на неговата родина трябва да го следва и вратите на страните, които се затварят пред него, трябва да бъдат разбивани. Концесиите, които получават финансистите, трябва да бъдат защитавани от министрите, дори ако това струва нарушаването на суверенитета на непокорните нации. Колонии трябва да бъдат създавани или завоювани така, че никой ъгъл на света да не бъде изоставен и пренебрегнат“ [28]. Освен към империализъм, това е призив и към глобализъм. Днес призивът на президента-миротворец се осъществява с пълна сила.

Джордж Кенан, американски политик, дипломат, икономист и бизнесмен, е още по-откровен: Всички суровини в света (спомнете си израза т/(К-d)) са американски по право. Затова трябва да се борим с „широко разпространената идея, че правителството е отговорно за благосъстоянието на народа“ — това е комунизъм. „Крайният отговор може да изглежда неприятен, но… ние не трябва да се колебаем да апелираме за една полицейска репресия, упражнявана от местното правителство. … По-добре е да имаме един силен (т.е. диктаторски — б.а.) режим на власт, отколкото едно либерално правителство, което е мекушаво, толериращо анархията и инфилтрирано от комунистите“ [28]. Тук „комунист“ е наричан всеки, който не се подчинява на Вашингтон.

Кенан не спира дотук: „Ако искаме да задържим разликата между нашето богатство и бедността на другите, трябва да оставим настрана «идеалистическите лозунги» и да се заловим за чистите и прости понятия за властта. … Ако тълпата от негодници (народът — б.а.) се опита да надигне глава, трябва да ги накарате да се върнат на мястото си със сила по един или друг начин; за Третия свят чистото насилие е достатъчно. Ако пазарните сили спъват привилегиите у дома, бързо се хвърля в огъня и свободата на търговията“ [29]. Гениално просто. Прав е Ричард Никсон: „Когато видите, че губите играта, достатъчно е да смените правилата на игра“ [29].

Президентът на САЩ Джон Кенеди обявява своята политика за „нови граници“, с която „да спечели умовете и сърцата на хората“. В резултат на това се появяват т.н. Корпус на мира, Съюза за прогрес и… ескадроните на смъртта в Латинска Америка (днес вече ги има и в някои европейски страни). Тези институции работят в тясно взаимодействие с Държавния департамент и ЦРУ и служат за проникване в Третия свят и насаждане на „американския начин на живот“ и за „събиране на информация“, естествено. Пак тогава в Панама и форт Браг (САЩ) започва обучението на „сили за противовъстаническа дейност“ и оттам се пръкват елитни главорези, използували „борбата срещу комунизма“ за насаждане на демокрацията по света. Пак тогава бива създадена доктрината за „войни с ограничена интензивност“, прерастнали днес в „хуманитарни агресии“.

Малко след края на Втората световна война се извършва унифицирането на латиноамериканските армии. Всички те задължително се въоръжавате американско оръжие, организирани са по американски образец, а офицерите им учат или специализират в САЩ. Фактически те са продължение на американската армия, издържано от туземците (сега този процес, под егидата на НАТО, се извършва в източноевропейските армии). Тъй като латиноамериканските страни не воюват помежду си, предназначението на армиите е да контролират правителствата и в случай на „неправилна политика“, да ги свалят от власт. Така отпада необходимостта от пряка агресия на САЩ, с каквито изобилствува историята на XIX и XX век.

Вижда се, че западната цивилизация се е разпространявала и защитавала не с пазарни и либерални средства, а преди всичко с насилие. Вследствие на това, „ако преди 1960 богатите страни са били 30 пъти по-богати от бедните, през 1990 ножицата се е отворила до такава степен, че разликата е 150 пъти! Този процес е необратим“ (Зб. Бжезински) [4]. И желан.

Посланието на Запада към другите цивилизации е: „За да имате успех, трябва да станете като нас, единствено правилният път е нашият“. „Тъй като подражанието трябва да се отнася не само до формата, но и до съдържанието, за да се извлекат поуки от западната цивилизация, трябва да се признае нейното превъзходство. Няма как да се избегне въвеждането на европейските езици и на западните образователни институции, дори те да насърчават свободомислието и лековатия живот“. Западът — и особено САЩ, които винаги са били мисионерска нация — е убеден, че незападните народи би трябвало да се ангажират със западните ценности на демокрацията, свободния пазар, ограничената власт на държавата, човешките права, индивидуализма и принципа на правото и да вградят тези ценности в своите институции. Малцинствата в другите цивилизации възприемат тези ценности и се опитват да ги наложат, но доминиращите нагласи в незападните култури варират от масов скептицизъм до яростно противопоставяне. Това, което за Запада е универсализъм, означава империализъм за останалите цивилизации [27]. Приемането на чужди ценности („позападняването“) означава загубването на собствената физиономия и идентичност. А мисионерската (цивилизаторската) нагласа е така дълбоко индоктринирана у повечето американци, че те са убедени, че носят свобода и демокрация на народите, които поробват.

„Когато дадена цивилизация достигне универсално състояние, нейните народи биват заслепени от… «мираж на безсмъртието» и са убедени, че пребивават във финалната форма на човешкото общество“ (край на историята — б.а.). „Но общества, които приемат, че тяхната история е приключила, обикновено са общества, чиято история навлиза в упадък“ [27]. Днес това се случва със западната цивилизация. Причина затова е, че е свързана с капитализма. Капитализмът е на път да рухне поради изчезването на принадената стойност и ограничените възможности за експанзия. И повлича в небитието и самата цивилизация.

Нейният свят става неуправляем. „90-те години предоставят множество доказателства, подкрепящи парадигмата на «абсолютния хаос» в световното развитие: глобален срив на законността и реда, упадък на държави и нарастваща анархия в много части на света, глобална вълна на престъпност, транснационални мафии и наркокартели, увеличаване на наркоманията в много общества, общо отслабване на семейството, упадък на доверието и на социалната солидарност в много държави, етническо, религиозно и културно насилие и налагане на контрол със силата на оръжието в голяма част от света“. „Възходът на транснационалните корпорации, произвеждащи промишлени стоки, все по-успешно се конкурира с разцвет на транснационалнйте престъпни мафии, наркокартели и терористически банди, които ожесточено атакуват цивилизацията“ [27]. Всъщност, има преливане или сливане между политиците, легалните капиталисти и мафиотите, които също са капиталисти. Крайна цел на всички е печалбата и целта оправдава средствата. А хаосът напомня рухването на Римската империя.

Хънтингтон заключава: „Изглежда, че в световен мащаб цивилизацията отстъпва пред варварството, очертавайки контурите на безпрецедентен феномен, глобално средновековие, което връхлита човечеството“ [27].

Прогнозите на Хънтингтон за западната цивилизация са мрачни. Тя е „в процес на упадък и нейният дял в световната политическа, икономическа и военна сила намалява в сравнение с този на другите цивилизации… Западът все повече и повече е съсредоточен върху вътрешните си проблеми и потребности, сблъсквайки се със забавяне на икономическия растеж, с демографска стагнация, с безработица, огромен държавен дефицит, упадък на трудовата етика, ниски равнища на спестяванията, а в много страни, включително и в САЩ, със социална дезинтеграция, причинена от наркоманията и престъпността. Икономическата мощ бързо се измества към Източна Азия, а военната сила и политическото влияние също клонят в тази посока“ [27].

„В много отношения тяхната (на САЩ — б.а.) относителна мощ ще запада с ускорени темпове. … Част от структурната мощ на САЩ ще изтече в други нации; друга част… ще се озове в ръцете на недържавни играчи, каквито са многонационалните корпорации“ [27].

„Най-значителна част от мощта се пада и ще продължава да се пада на азиатските цивилизации, като Китай постепенно ще се изгради като онова общество, което най-вероятно ще се окаже основният конкурент на Запада за глобално влияние“ [27].

„Азиатците смятат, че Западът губи способността си да принуждава азиатските общества да се съобразяват със западните стандарти за човешки права и други ценности“. Те смята, че „икономическият им успех е преди всичко продукт на азиатска култура, превъзхождаща културата на Запада, който залязва в културно и социално отношение“. На Запада „противостоят достойнствата на азиатската, предимно конфуцианска култура, определили този успех — ред, дисциплина, отговорно отношение към семейството, трудолюбие, колективизъм, въздържаност…“. „От гледна точка на източноазиатците, успехът на региона се дължи преди всичко на културния акцент върху колективното начало, а не върху индивида“ [27].

„Отхвърлянето на… западната цивилизация означава край на САЩ като такива, каквито ги знаем. Освен това то означава и края на западната цивилизация. Ако САЩ се разпаднат (а това ще стане! — б.а.), Западът ще се смали до Европа (не цялата! — б.а.) и няколко малки презокеански държави с европейски заселници. Без САЩ Западът се превръща в миниатюрна и западаща част от световното население, разположена на малък и несъществен полуостров на Евразийския масив“ [27].

„Азиатските ценности са универсални ценности. Европейските ценности са си европейски ценности“, заявява министър-председателят на Малайзия Махатир [27].

„Ако трябва незападните общества още веднъж да бъдат формирани от западната култура, това може да стане само в резултат на експанзия, военно разгръщане и налагане на западната сила (тъкмо това се прави сега — б.а.). Империализмът е логично следствие от универсализма.“ „Западният универсализъм е опасен за света, защото може да предизвика голяма междуцивилизационна война…, а е опасен за Запада, защото може да доведе до неговото поражение“ [27].

Въпреки опасността от поражение, Западът под ръководството на САЩ се ориентира към „налагане на западната сила“ и крои планове и стратегии за господство над света — такава е природата на западната цивилизация и тя не може да съществува без империализъм и всякакво насилие. „Който владее Източна Европа, господствува над стратегически значима територия; който владее стратегически значима територия, господствува над световния остров (Евразия — б.а.); който владее световния остров, господствува над света“. Затова „трите големи императива на имперската (на САЩ — б.а.) геостратегия са: да предотврати тайно споразумение между съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувствуват защитени (от кого? — б.а.); да се попречи на обединяването на варварите“ (Зб. Бжезински) [5]. Тук „сателити“ и „васали“ са Англия, Франция, Германия…, а „варварите“ са Китай, Индия…

Ключова роля в тази стратегия играе НАТО. „НАТО не само предоставя главния механизъм за упражняване на американско влияние върху европейските проблеми, но е и основата за решаващото в политическо отношение американско военно присъствие в Западна Европа“. Затова „всеобхватната политика на САЩ относно Евразия няма да бъде възможна, ако предприетият от Америка опит за разширяване на НАТО се натъкне на непреодолими препятствия. Провалът ще дискредитира американското лидерство; той ще разколебае идеята за разширяването на Европа (под «Европа» тук се разбира «Западна Европа»; това е имперски абсурд — б.а.), ще деморализира централноевропейците и би могъл отново да разпали затихналите понастоящем или угасващи руски геополитически аспирации към Централна Европа. За Запада това ще означава самонараняване, което може сериозно да навреди на изгледите за истински европейски стълб в една евентуална архитектура на сигурността в Евразия; а за Америка това би било не само регионално, но фактически и глобално поражение“. Особено важно е Украйна да се вкара в НАТО — това би разкъсало връзките й с Москва и би лишило Русия от възможността за възстановяване на империята [5].

И по-нататък: „САЩ се стремят към реорганизация на междудържавното сътрудничество в цяла Евразия…, при което на континента да има не една водеща сила, а множество средни, относително стабилни и умерено силни държави… чийто индивидуален и дори колективен потенциал да отстъпва на мощта на Съединените щати“. „Следователно, от първостепенен интерес за Америка е да си осигури гаранции, че никоя отделна сила няма да контролира това важно геополитическо пространство (Средна Азия — б.а.) и че световната общност (западните държави — б.а.) ще има неограничен финансов и икономически достъп до него“ (колективен колониализъм — б.а.). „Най-непосредствената задача е да се гарантира, че никоя държава или коалиция от държави няма да са в състояние да изтласкат САЩ от Евразия или дори значително да ограничат ролята им на арбитър“ [5]. Тук навсякъде интересите на Вашингтон се представят за интереси на цялото човечество по същия начин, както интересите на господствуващите класи се представят за интереси на всички. По-знаменателно е, че Бжезински без смущение и нагло излага имперските стремежи на САЩ и Запада.

Дълго време управниците на Запада използуват плашилото на комунизма (СССР) за „затягане на гайките“ както у дома си, така и в Третия свят. През 1990 американският конгрес „най-после признава открито, че съперникът е Третият свят“ [29]. „След почти пълното изчезване на заплахата от Изток планирането в НАТО е ориентирано все повече към потенциалните заплахи от Юга“ (Третия свят — б.а.). „Южният вал заменя Централния фронт и бързо се превръща в новата фронтова линия на НАТО“ [27]. Това е открито признаване на агресивната същност на пакта и на Западна Европа и САЩ, тъй като в момента никой не ги застрашава. Всъщност, НАТО е американската военна и политическа полиция в Европа, за да не се създаде европейска сигурност извън контрола на САЩ.

Тъй като „показването на мускули“ пред неравностойни противници като Куба, Либия или Сирия не оправдава непрекъснатото превъоръжаване и скъпите програми за „Звездни войни“, бе измислен нов враг — международния тероризъм, включително държавния (виж [1, 28, 29, 33]). Всъщност, най-големи терористи са САЩ и „васалите“ им. Обаче „нашите терористи“ са обявени за „борци за свобода“, а „техните“ борци за свобода — за терористи. Борбата с тероризма (включително с наркотиците) дава богати възможности за намеса във вътрешните работи на непослушните държави.

В края на 70-те години американският президент Джеймс Картер изведнъж се загрижи за правата на човека извън САЩ и формулира своя доктрина. През целия следвоенен период Западът селективно се е грижил за правата на човека на „поробените народи в Източна Европа и СССР“, в Китай или Куба, а в по-ново време за правата на мюсюлманите в Босна, на албанците в Сърбия и Македония, на турците и циганите в България… Обаче никога не се е загрижил за правата на латиноамериканците, смазвани от правителствата си и избивани от ескадроните на смъртта или за правата на кюрдите в Турция. Стигна се до издигане на тезата, че човешките права стоят по-високо от националния суверенитет. С което международното право рухва. Това е причина днес да се говори за „империализъм на правата на човека“ [27].

Рухването на реалния социализъм в СССР и Източна Европа дава „глътка въздух“ на капитализма и оттук на западната цивилизация — откриват се възможности за временна експанзия, докато бъдат колонизирани новите територии. След като богатствата им бъдат „опоскани“, а „ненужното“ (за Запада) унищожено и населението хвърлено в първобитна мизерия, упадъкът ще продължи с главоломна скорост до гибелта на „системата“.

„Може да се увеличи броят на полицаите и на суперспециалистите в борбата с «гангстерите» и «тероризма» и с всички, които не приемат правилата на тази «игра», но такъв свят няма да бъде свят на стоковото производство, на «свободната пазарна игра», на финансовия и индустриалния капитал, на «свободно продаващата си работна сила», а още по-малко на… демокрацията“ (Г. Константинов) [11]. А това значи, че няма да бъде и на западната цивилизация.

Ж. Елюл [31 ] и М. Фери [25] предлагат рязко намаляване на работното време (до 2 часа дневно). Което би решило проблема с безработицата и би поставило техническия прогрес в служба на цялото човечество, а не само на „елита“. Стремящите се към бързи печалби капиталисти няма да се съгласят. Но дори и тогава необходимостта от експанзия (т.е. агресия) остава. А това вече е невъзможно — земята не е безкрайна. Тъкмо поради това западната цивилизация, отдавна преминала своя апогей, трябва да загине. Какво ще дойде на нейно място? Някоя от съществуващите или съвсем нова? Това е непредсказуемо. Но неминуемо ще има нещо ново.