I

Точно където Сиера Невада започва да се снишава в по-заоблени гънки и реките стават по-бавни, а водите им — по-жълти, на склона на висока червена планина се е проснало Смитовото находище. Погледнато по залез от червения път, в червената светлина на червения прахоляк, белите му къщи приличат на оголили се пластове кварц. Червената пощенска кола с насядалите отгоре на покрива пътници с червени ризи се губи от погледа десетина пъти, докато криволичи по надолнището, появява се изведнъж на най-неочаквани места и съвсем изчезва на стотина крачки от градчето. Може би тъкмо поради тази ненадейна извивка на пътя пристигането на нов човек в Смитовото находище обикновено се съпровожда от едно странно явление. Като слезе от колата пред кантората, твърде самоувереният пътник е склонен да се запъти направо вън от градчето под впечатлението, че то е разположено в съвсем друга посока. Разправят как един златотърсач срещнал такъв самонадеян пасажер с пътна чанта, чадър, списание „Харпър“ и други атрибути на „цивилизация и финес“ да крачи на две мили по пътя, по който току-що бил минал с дилижанса, и безуспешно да се мъчи да открие селището Смитовото находище.

Наблюдателният пътник можеше да намери известна компенсация за разочарованието си във фантастичния вид на тази местност. В склона имаше огромни цепнатини и размествания на червените пластове, които Напомняха повече хаоса на някакъв първичен катаклизъм, отколкото дело на човешки ръце, а на половината път надолу дълъг улей прехвърляше тясното си туловище с несъразмерни крака през урвата като грамаден скелет на забравено допотопно чудовище. На всяка крачка пътят се пресичаше от по-малки ровове, които криеха в жълтеникавите си дълбини грозни вади, тръгнали тайно да се съединят с буйния жълт поток долу, а тук-там личаха развалини на някоя хижа, от която бе останал здрав само коминът и зейналото под небето огнище.

Селището Смитово находище дължеше възникването си на находка, открита там наистина от един Смит. Пет хиляди долара извадил Смит оттам само за половин час. Три хиляди долара били похарчени от него и други за улея за промиване и за изкопи. И тогава се установило, че Смитовото находище е само случайна находка и както други такива находки подлежи на изчерпване. Колкото и да ровил Смит недрата на високата червена планина, тези пет хиляди долара били първата и последна награда за неговия труд. Планината продължавала да мълчи за златните си тайни, а улеят постепенно изгълтал остатъка от богатството на Смит. Тогава Смит се заловил с вадене на кварц, сетне с дробене на кварц, после с промиване и правене на изкопи, след това малко по малко стигнал до кръчмарството. Скоро се зашепнало, че Смит пие много, после станало известно, че Смит е закоравял пияница, след което хората започнали да мислят, както си им е обичаят, че той никога не е бил по-друг. Но селището Смитовото находище, както повечето подобни селища, за щастие не зависело от късмета на първия си откривател — и други хора копаеха шахти и намираха залежи. Така Смитовото находище се превърна в селище с два модни магазина, два хотела, кантора за пощенски коли и две по-първи семейства. Случваше се единствената му дълга, безкрайна улица да зяпва, смаяна от великолепието на последната санфранцисканска мода, докарана по специална поръчка само за първите семейства, което правеше оскърбената природа с нащърбените й очертания и изровена повърхност още по-неугледна и нанасяше лична обида на тази по-голяма част от населението, която неделният ден подсещаше само за необходимостта да се погрижи за чистотата и да си смени бельото, без да се замисля за разкрасяване. Освен това имаше методистка черква, досам нея комарджийница, малко по-нататък, на планинския склон — гробище, а отвъд — малка училищна сграда.

Една вечер „Учителят“, както беше известен на малките си възпитаници, седеше сам в училището с няколко отворени тетрадки пред него и грижливо изписваше онези отчетливи и закръглени букви, за които се смята, че съчетават в себе си най-висшата степен на краснописа и моралното съвършенство, и беше стигнал до „Богатството е измамно“ и разхубавяваше съществителното с лицемерна завъртулка, напълно в духа на текста, когато чу леко да се почуква. Кълвачите се бяха трудили на покрива целия ден и този звук не смути работата му. Но вратата се отвори и почукването се повтори от вътрешната страна, което го накара да вдигне очи. Малко се изненада, като видя младо момиче с мръсни и опърпани дрехи. Въпреки това големите му черни очи, несресаната остра, лишена от блясък черна коса, която падаше на почерняло от слънцето чело, червените ръце и крака, омацани с червена пръст — всичко това му беше познато. Това беше Мелиса Смит — останалата без майка дъщеря на Смит.

„За какво ли може да е дошла?“ — помисли си учителят. Всички познаваха „Млис“, както я наричаха надлъж и шир из Червената планина. Всички я знаеха като непоправимо момиче. Буйният й невъздържан нрав, безразсъдните й приумици и разюздани обноски бяха така пословични, както слабостите на баща й, и също така философски се приемаха от жителите на градчето. Тя се караше и биеше с учениците със злобни ругатни и не по-слаби мускули. Тя познаваше горските пътеки не по-зле от дърварите и учителят беше я срещал на много мили от селището, без обувки и чорапи, гологлава, по планинските пътища. Златотърсаческите станове покрай потока й осигуряваха с щедри подаяния прехраната по време на тези волни странствувания. Не че на Млис не е била оказвана и по-рано по-съществена закрила. Преподобният Джошуа Макснагли, „официалният пастор“, беше я настанил като прислужница в хотела с цел да я пооблагороди и я беше завел при учениците си в неделното училище. Но тя замерваше съдържателя с чинии и даваше подобаващ отговор на пошлите духовитости на клиентите, а в неделното училище създаде възбуждение толкова неблагоприятно за правоверната скука и безметежност на това възпитателно заведение, че с надлежната почит към колосаните роклички и непорочната скромност на двете румени рожби на първите семейства, преподобният господин нареди тя да бъде безславно изключена. Такова беше миналото и такъв беше нравът на Млис, която стоеше пред учителя. Те личаха по окъсаната рокля, несресаната коса, кървавите драскотини на краката и молеха за милост. Те блестяха в черните й безстрашни очи и му внушаваха уважение.

— Дойдох тука тая вечер — заговори тя бързо и смело, без да сваля студения си поглед от него, — защото знаех, че сте сам. Не исках да дойда, когато са тука ония момичета. Аз ги мразя и те ме мразят. Ето защо! Вие водите училището, нали? Искам да ме учите!

Ако към парцаливостта на своето облекло и непривлекателността на разчорлената си коса и мръсно лице беше добавила и смирението на сълзите, учителят щеше да й отдели мъничко съжаление и нищо друго. Но при естествените, макар и нелогични възприятия, присъщи на професията му, смелостта й събуди у него частица от онова уважение, което всички самобитни личности изпитват подсъзнателно една към друга в по-малка или по-голяма степен. И той я загледа по-внимателно, когато тя продължи още по-бързо, с ръка върху дръжката на вратата и очи, впити в неговите.

— Казвам се Млис… Млис Смит! Жива, да не съм, ако не, е така. Баща ми е Стария Смит… Стария непрокопсан Смит… такъв си е той. Млис Смит… и искам да тръгна на училище!

— Е, и? — рече учителят.

Свикнала да й се противопоставят и да я отблъскват, често пъти без причина и жестоко, с единствената цел да събудят буйните пориви на природата й, тя явно бе смаяна от невъзмутимото спокойствие на учителя. Млъкна, започна да навива кичур коса на пръстите си и скованата линия на горната устна, изпънала се върху злобните зъбчета, се отпусна и леко затрепера. После тя сведе очи и нещо като руменина се плъзна по бузите й и се помъчи да пробие полепналата по тях по-червена пръст и слънчевия загар на много години. Изведнъж тя се втурна напред с възклик „господ да ме убие на място“ и загубила сили и безпомощна, захлупи лице върху писмената маса на учителя с ридания и стонове, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

Учителят я вдигна благо и зачака този припадък да мине. Когато все още с извърнато лице тя заповтаря между риданията вечната Mea culpa1 на детинското разкаяние, че „щяла да бъде добра, че не искала да бъде лоша“ и така нататък, дойде му на ум да я запита защо е напуснала неделното училище.

Защо е напуснала неделното училище?… Защо? О, да. Защо той (Макснагли) трябваше да казва, че тя е лоша? Защо й каза, че господ я мразел? Щом господ я мрази, защо да ходи на неделно училище? Тя не иска да бъде „задължена“ на някой, който я мрази.

Казала ли го е това на Макснагли?

Да, казала му го.

Учителят се изсмя. Изсмя се от сърце и този смях отекна тъй странно в малката училищна сграда, беше толкова различен и не подхождаше на въздишките на боровете вън, че той го пресече с въздишка. Обаче и въздишката бе съвсем искрена и след миг сериозно мълчание той я попита за баща и.

Нейният баща? Какъв баща? Чий баща? Какво е направил някога за нея? Защо я мразят момичетата? Хайде сега! Какво кара хората да казват „Млис на Стария непрокопсан Смит!“, когато тя минава край тях? Да, о, да! Би искала той да не е жив, тя да не е жива… никой да не е жив! И тя отново избухна в ридания.

Тогава учителят се наведе над нея и й каза колкото можеше по-добре онова, което вие или аз бихме казали след такива неподходящи за детска уста приказки, само че той може би съзнаваше по-добре, отколкото вие или аз, колко противоестествени бяха и окъсаната й рокля, и разкървавените крака и вездесъщата сянка на пияния й баща. После той я изправи, загърна я със своя шал и като й заръча да дойде рано сутринта, слезе с нея до пътя. Там й каза „лека нощ“. Луната ярко осветяваше тясната пътека пред тях. Той остана, загледан в дребната фигура, която се запрепъва надолу, и дочака тя да отмине малкото гробище и да стигне завоя на хълма, където се обърна и постоя за миг — една шушка страдание, откроила се срещу далечните търпеливи звезди. След това се върна да работи. Но редовете в тетрадката започнаха да се сливат в дълги успоредици на безкраен път, по който му се привиждаха с хлипане и плач да отминават в нощта детски фигурки. Тогава малката училищна сграда му се стори по-самотна от преди, той заключи вратата и си отиде у дома.

Сутринта Млис дойде на училище. Беше си измила лицето, а острата й черна коса носеше следи от скорошна борба с гребена, от която явно бяха пострадали и косата, и гребенът. Предишният й предизвикателен поглед проблясваше от време на време в очите, но тя се държеше по-кротко и по-потиснато. И се заниза редица от дребни изпитания и саможертви, в които учителят и ученичката участвуваха поравно и които затвърдиха доверието и взаимното разбиране помежду им. Макар и покорна под погледа на учителя, понякога през междучасията, засегната или уязвена от въображаема обида, Млис избухваше в необуздана ярост и не един разтреперан млад дивак, сблъскал се с равен на себе си побойник, отиваше при учителя с раздрана дреха, издраскано лице и оплаквания от ужасната Млис. Жителите на градчето стигнаха до сериозни разногласия на тази тема: едни заплашваха да приберат децата си от такова пагубно общество, а други също толкова горещо подкрепяха поетия от учителя път за превъзпитаване. Междувременно, с неотстъпно постоянство, което после, като погледнеше назад, му се виждаше изумително, учителят постепенно изтръгна Млис от сянката наминалия й живот така, сякаш това не беше нищо друго освен естествения й напредък по тясната пътека, на която я беше извел в лунната нощ на първата им среща. Той не забравяше опита на пастора Мекснагли и грижливо избягваше спасителната скала на вярата, в която този бездарен лоцман беше разбил крехкото й доверие. Но ако при четенето й се случеше да срещне няколкото думи, които издигаха такива като нея над равнището на по-възрастните, по-мъдрите и по-благоразумните, ако тя научаваше нещичко за вярата, символът на която е страданието; и старият пламък в очите й се смекчаваше, то не й се представяше като урок. Неколцина от по-простичките хора събраха малко пари, с които дрипавата Млис можа да се премени с одеянията на почтеността и цивилизацията; а често пъти някое грубо ръкостискане и непресторена похвала от плещест мъжага с червена риза караха бузите на младия учител да пламнат и той се замисляше дали тази похвала е напълно заслужена.

Три месеца бяха минали от деня на първата им среща и учителят седеше късно една вечер над нравоучителните образци за краснопис, когато на вратата се почука и пред него отново застана Млис. Беше спретнато облечена и с чисто лице и нищо освен може би дългата черна коса и блестящите черни очи не му напомняше за предишното Плашило.

— Зает ли сте? — попита тя. — Можете ли да дойдете с мен? — и когато той изяви готовността си, добави със стария си своенравен тон: — Хайде тогава, бързо!

Те излязоха заедно на тъмния път. Когато навлязоха в градчето, учителят я попита накъде го води. Тя отвърна:

— Да видите баща ми.

Сега за първи път я чу да го нарича с това подобаващо му име, а не само „Стария Смит“ или „Стария“. За първи път от три месеца беше изобщо заговорила за него и учителят знаеше, че тя твърдо се бе държала настрана от него, откакто се беше така променила. Уверил се от държането й, че е безполезно да я разпитва за намеренията й, учителят мълчаливо вървеше с нея. Воден от Млис, той влизаше и излизаше от затънтени свърталища, долнопробни изби, гостилници и кръчми, комарджийници и кабарета. Сред тютюнев дим и мръсни провиквания, хванало учителя за ръка, детето стоеше и тревожно се вглеждаше, явно без да съзнава нищо наоколо си, всецяло погълнато от единствен стремеж. Някои от гуляйджиите, като познаеха Млис, викаха я да им пее и танцува и я караха да пие, но учителят ги възпираше. Други, като познаеха него, мълком им даваха път да си излязат. Така мина един час. Тогава детето му пошепна на ухото, че имало една хижа оттатък потока, през който минаваше дългият улей, където мислела, че все още може да намери баща си. Те минаха оттатък — това беше уморителен половин час, — но напразно. Двамата вече се връщаха край потока и бяха стигнали подпорите на улея и гледаха светлините на града на отсрещния бряг, когато неочаквано в чистия нощен въздух проехтя изстрел. Ехото го подхвана, понесе го в кръг около Червената планина иразлая всички кучета край вадите. В покрайнините на градчето като че затанцуваха и бързо се раздвижиха светлинки, потокът край тях забълболи доста високо, няколко камъка се откъснаха от склона и пляснаха във водата, силен вятър сякаш премина през клоните на мрачните борове и след това тишината стана по-непроницаема, по-тежка, по-непоносима. Учителят се обърна към Млис в някакъв несъзнателен порив да я защити, но детето беше изчезнало. Обзет от необясним страх, той изтича надолу по пътеката до коритото на потока и от камък на камък стигна полите на Червената планина и покрайнините на градчето. На половината път, когато пресичаше потока, той погледна нагоре и дъхът му спря от ужас. Защото високо горе, върху тесния улей той видя да се мярка фигурата на доскорошната му спътница, която тичаше към мрака.

Той се покатери на брега и воден от няколко светлини, които сновяха към центъра на склона, скоро се видя, задъхан, в тълпа уплашени и посърнали мъже. Детето излезе от тълпата, хвана учителя за ръка и без дума го поведе към нещо, което изглеждаше като нащърбена дупка в планината. Лицето на Млис беше съвсем пребледняло, но възбудата в държането й бе изчезнала, тя имаше вид на човек, комуто се е случило нещо очаквано много отдавна изражение, което за учителя в объркването му се стори почти като облекчение. Стените на изкопа се крепяха отчасти на полуизгнили подпори. Момичето му посочи нещо, което приличаше, на куп парцаливи захвърлени дрехи, оставени в дупката от бившия, й собственик. Учителят пристъпи по-близо със запалена лоена свещ и се наведе. Това беше Смит, вече изстинал, с пистолет в ръка и куршум в сърцето, проснал се до своето празно „находище“.