2

Работа

6.30:

— Дядо Коледа пристига. Дядо Коледа пристига. Дядо Коооледа пристига! — Емили ме гали, дърпа и когато и това не помага, ме събужда с коледни песни. Застанала е отстрани до леглото и настоява да кажа къде е подаръкът й. „Любовта на децата не се купува“, казва свекърва ми, която явно никога не е влагала достатъчно средства в решението на проблема.

Веднъж опитах да се върна с празни ръце от командировка, но по пътя от „Хийтроу“ към къщи загубих самообладание, накарах таксито да спре в Хаунслоу пред един магазин за играчки, в резултат на което към нарушения ритъм на биологичния си часовник прибавих и токсични отблясъци от лъскава пластмаса. Сега международната колекция от Барбита на Емили изобилства от какви ли не сексбомби, така че е въпрос само на време, преди да се превърне в изложба от типа на Трейси Емин5. Фламенко Барби, футболна Барби от „Милан“ (футболен екип, миниатюрни обувчици), Барби тайландка — гъвкава малка кокетка, която може да прави мост и да си смуче пръстите на краката — и онази, която Ричард нарича Клаус Барби6, арийски тип блондинка със стъкленосини очи, облечена в брич и черни ботуши за езда.

— Мамо — казва Емили, като претегля последната си придобивка с окото на познавач, — тази Барби фея може да махне с вълшебната пръчица и да направи така, че да не разпънат бебето Исус.

— Барби не е част от приказката за бебето Исус, Емили.

Тя ми хвърля своя най-добър поглед „ала Хилари Клинтън“, изпълнен с благородно снизхождение към прегрешилия.

— Не това бебе Исус — въздъхва тя. — Другото, глупчо.

Разбирате ли, това, което можете да получите от едно петгодишно дете след командировка, не е любов, дори не е прошка, а нещо като помилване. Нуждата да хвърли вината върху мен бързо е победена от желанието да разкъса опаковката в пристъп на ликуване. (Всяка работеща майка, която твърди, че не подкупва децата си, може да добави „лъжкиня“ в автобиографията си.) Емили вече разполага с още един подарък, с който да отбележи поредната изневяра на майка си — която прави кариера — точно както майка ми получаваше нова висулка за гривната си всеки път, когато баща ми си хванеше нова любовница. Бях на тринайсет, когато ни напусна — дотогава мама едва повдигаше златната белезница на китката си.

Лежа си и си мисля, че можеше да бъде и по-лошо (поне съпругът ми не е алкохолизиран сериен прелюбодеец), когато Бен дощъпурква в спалнята и направо не вярвам на очите си.

— Боже мили, Ричард, какво е станало с косата му?

Рич надзърта изпод завивката, сякаш за първи път вижда сина си, който през януари ще навърши годинка.

— А, Пола го заведе в онзи салон до гаража. Каза, че косата му влиза в очите.

— Прилича на член на Хитлеровата младеж.

— Добре де, пак ще израсне. А и Пола смята, аз също, че цялата тази работа с къдриците на младия лорд Фаунтлерой… е, днешните деца не изглеждат така, нали?

— Той не е просто дете. Той е моето бебче и искам да изглежда точно по този начин. Като бебе.

Забелязвам, че напоследък Рич е възприел стандартен начин да се справя с избухванията ми. Нещо като сведената глава и примирената поза на очакващ ядрен удар, но тази сутрин не може да се въздържи да не измърмори.

— Нямахме възможност да ти уредим международна конферентна връзка с фризьорката в такъв кратък срок.

— Какво трябва да означава това?

— Означава само, че трябва да се научиш да не обръщаш внимание на някои неща, Кейт. — Той вдига бебето с отработено движение, забърсва сополивия му нос и се отправя надолу към кухнята за закуска.

7.15:

Смяната на скоростите между работата и дома понякога е толкова рязка — мога да се закълна, че чувам скърцането на сглобките в мозъка си. Нужно ми е известно време, за да се настроя на вълната на децата. Преизпълнена с добри намерения, започвам в стил Джули Андрюс, кипяща от енергия, ентусиазъм и лудешки напевен тон.

— А сега, деца, какво искате за за-кус-ка?

Емили и Бен за известно време отстъпват пред тази мила непозната, докато в един момент Бен не издържа, изправя се във високото столче и ме ощипва по ръката сякаш да се увери, че съм аз. Облекчението им през следващия изтощителен час и половина е видимо, когато капналото същество, което те познават като мама, се завръща.

— Ще ядеш грис и точка по въпроса! Не, нямаме корнфлейкс със сушени плодове. Не ме интересува какво ви позволява да ядете баща ви.

Ричард трябва да излезе по-рано. Посещение на обект в Батърси с клиент. Мога ли аз да изчакам Пола? Да, при условие че успея да тръгна точно в 7.45.

7.57: Ето я и нея, ръсеща куп извинения, без ни най-малко да съжалява. Задръстването, дъждът, разположението на звездите. Знаеш как е, Кейт. Всъщност наистина знам. Цъкам и въздишам в предопределените за изразяване на съчувствие паузи, докато бавачката на децата ми си прави кафе и прелиства незаинтересовано вестника ми. Да отбележа, че през последните двайсет и шест месеца, през които Пола се е грижила за децата, е успявала да закъснее всяка четвърта сутрин, би довело до скандал, а скандалът би отровил атмосферата на децата. Така че не, няма да има скандал. Три минути, за да стигна до автобуса, и осемминутно сбогуване.

8.27:

Ще закъснея за работа. Неприлично, дръзко закъснение. Платното за градския транспорт е задръстено от автобуси. Зарежи автобуса. Изкарващ въздуха от дробовете ми спринт по Сити Роуд, а после напряко през Финсбъри Скуеър, където токчетата ми се забиват в забранените за преминаване тревни площи и предизвикват обичайното „Ой!“ от възрастния мъж, чието задължение е да вика след нарушителите.

— Ой, госпожице! Не можете ли да минавате отстрани като всички останали?

Неудобно ми е да ми подвиква така, но започвам да се тревожа, че на една малка скандална част от мен наистина й харесва да й викат „госпожица“ на обществено място. На трийсет и пет годишна възраст, при силата на земното притегляне и две малки деца, които те дърпат надолу, една жена трябва да приема комплиментите при всеки изпаднал й случай. Освен това според моите изчисления минаването напряко ми спестява две минути и половина.

8.47:

Една от най-старите и най-изтъкнати институции в лондонското Сити, „Едуин Морган Фостър“ се издига на ъгъла на Бродгейт и Сейнт Антъни Лейн. Крепост от деветнайсети век с голяма изпъкнала предна част, цялата в стъкло от двайсети век, тя изглежда така, сякаш в нея се е врязал самолет, чийто нос се е показал от другата страна. С наближаването на централния вход, спринтът ми се поуспокоява до подтичване. Започва дежурната проверка.

Обувки — две еднакви? Да.

Следи от повръщано от бебето по сакото? Няма.

Да не съм загащила полата отзад в бикините? Не.

Показва ли се отнякъде сутиенът? Не.

Добре, влизам. Прекосявам с бърза стъпка мраморното преддверие и светкавично показвам пропуска си на Джералд от охраната. Откакто преди година и половина подновиха фоайето на „Едуин Морган Фостър“, което приличаше на банков салон, то започна да наподобява онези огради от кътовете на пингвините в зоопарковете, проектирани от руски конструктивисти. Всяка повърхност е ослепително снежнобяла, освен стената в дъното, която е боядисана в тюркоазеносиньо, с цвета на сапуните „Ярдли“, които пралеля ми Филис харесваше преди трийсетина години, само че според дизайнерите цветът бил „проникновеното океанско синьо на бъдещето“. За това мъдро прозрение ЕМФ, моята фирма, на която й плащат, за да управлява чуждите капитали, по непотвърдени данни се бе изръсила с над седемстотин и петдесет хиляди долара.

Можете ли да си представите подобна сграда? Седемнайсет етажа, обслужвани от четири асансьора. Раздели ги на четиристотин и трийсет служители, прибави шестима нерваци, натискащи копчетата, двете злобни копелета, които никога не задържат вратата, и Роза Клеб с количката за сандвичи, така че или трябва да се примириш с вероятното четириминутно чакане, или да поемеш по стълбището.

Пристигам на тринайсетия етаж с аленочервено лице и се натъквам право на Робин Купър-Кларк, нашия инвестиционен директор, облечен в ситно райе. Сблъсъкът на миризми е колкото незабавен, толкова и остър. Аз: Eau de Пот7. Той: афтършейв „Елит“ с остатъчни нотки на скъпи пури и аромата на автомобил с кожен салон и орехово табло.

Робин е изключително висок и един от неговите таланти е да успява да те гледа отгоре, без всъщност да те гледа отвисоко, и да те кара по какъвто и да било начин да се чувстваш малък и незначителен. Така че миналата година изобщо не се изненадах, когато прочетох в некролога, че баща му бил епископ, награден с Кръст за храброст. У Робин има нещо едновременно свято и непоклатимо. Имало е моменти в ЕМФ, когато съм си мислила, че бих умряла, ако не беше неговата доброта и леко насмешливо уважение.

— Забележителен тен, Кейт. Да не си карала ски? — Ъгълчетата на устните му потрепват като за усмивка, но една рунтава посивяла вежда се извива въпросително към часовника над едно от бюрата.

Мога ли да рискувам да се престоря, че съм тук от седем и съм отскочила навън само за капучино? Един поглед към офиса ми казва, че асистентът ми Гай вече се подсмихва злобно до автомата за вода. По дяволите! Трябва да ме е забелязал точно в същия миг, защото над приведените глави на брокерите, придържащи телефони между рамото и брадичката си, зад секретарките, европейското бюро и екипа по световните акции с техните еднакви пурпурни ризи „Луин“, долита гласът на асистента ми, чийто тон е предназначен за всички висшестоящи над мен:

— Оставих документа от Бенгт Бергман на бюрото ти, Катрин — обявява той. — Съжалявам, че отново си имала проблеми с придвижването.

Забележете употребата на думата „отново“ — капката отрова върху острието на кинжала. Малко мекотело. Когато преди три години отпуснахме стипендия на Гай Чейз чрез Европейския бизнес университет, той беше досадник от колежа „Белиол“, облечен в костюм от четири части, а личната хигиена му куцаше. Завърна се, облечен в „Армани“, и с изражението на човек с магистърска степен по безогледна амбиция. Мисля, че мога съвсем честно да кажа, че Гай е единственият човек в ЕМФ, който е доволен от факта, че имам деца. Шарки, летни ваканции, коледни концерти — всички те са удобна възможност за Гай да блесне в отсъствието ми. Виждам, че Робин Купър-Кларк ме гледа очаквателно. Мисли, Кейт, мисли.

В Сити можеш да минеш метър при закъснение, стига да излезеш с онова, което приятелката ми, адвокатката Дебра, нарича „мъжко извинение“. Висшестоящите мениджъри, които биха били искрено ужасени от историята за среднощно бебешко повръщане или за самоотлъчила се в неизвестна посока бавачка (чудно, отговорността за бавачките, на които и двамата родители плащат, винаги се смята за задължение на жените), с радост приемат всяко извинение, свързано с двигателите с вътрешно горене. „Колата се развали / нещо се повреди.“ Или „Ако можеше да видиш — следва казус на тежка телесна повреда — на… — следва името на улицата.“ Всяко едно от тези извинения би свършило работа. Автомобилните аларми са безценна нова добавка към репертоара от мъжки извинения, защото въпреки че показват типично женски признаци — тотална непредсказуемост, пронизително пищене — те спадат към „мъжките извинения“ и могат да бъдат занесени на поправка в сервиза.

— Да беше видял суматохата на пресечката с Далстън — казвам на Робин, като си придавам израз на стоическо градско примирение и разпервам ръце, за да покажа цялата картина на автомобилната касапница. — Някакъв луд с бял бус. Светофарите излязоха от строя. Невероятно. Около двайсет минути не можах да помръдна.

Той кима.

— Шофирането в Лондон те кара да изпитваш благодарност за югоизточната влакова линия.

В последвалата секундна пауза правя опит да попитам за здравето на Джил Купър-Кларк, на която лекарите поставиха диагноза рак на гърдата. Само че Робин е от онези хора с вродена способност да предугаждат намеренията на другите, която му помага да прихваща и обезврежда всякакви евентуални въпроси от лично естество. Така че още щом понечих да изрека името на съпругата му, той каза:

— Ще поръчам на Кристин да ни резервира маса за обяд, Кейт. Знаеш ли, превърнали са някаква изба до Олд Бейли8 в ресторант — без съмнение сервират въртян на шиш свидетел. Забавно, нали?

— Да, просто се питах как е…

— Чудесно. По-късно ще поговорим.

Когато се добирам до убежището на бюрото ми, вече съм възвърнала самообладанието си. Въпросът е, че аз обичам работата си. Може невинаги да изглежда така, но аз наистина я обичам. Обичам прилива на адреналин, когато акциите, на които съм заложила, донесат очакваната печалба. Изпитвам гордост, че съм една от малкото жени в първокласните салони за пътници по летищата, а когато се прибера, обичам да разказвам пътническите си премеждия на приятелите ми. Обичам хотели с рум сървис и обслужващ персонал, който се появява като духа от лампата, и белите памучни чаршафи, сред които намирам съня, за който жадувам. (Когато бях по-млада, исках да спя с други хора; сега, когато имам две деца, най-силното ми желание е да спя сама, за предпочитане дванайсет часа без прекъсване.) Но най-вече обичам работата — усещането, че съм добра в това, което върша; чувството за контрол, когато всичко останало в живота изглежда толкова объркано. Обичам факта, че цифрите правят онова, което им наредя, и никога не питат защо.

9.03:

Включвам компютъра и изчаквам да вляза в мрежата, за да видя фондовите индекси. Тази сутрин връзката е толкова бавна, че би било по-лесно да взема самолета до Хонконг и лично да проверя проклетия Hang Seng. Написвам паролата си — Бен Памперс — и отивам директно в Блумбърг, за да видя какво е станало с пазарите след изминалата нощ. Nikkei е стабилен, бразилската Bovespa играе обичайната си луда самба, докато Dow Jones9 прилича на разпечатка от изследванията на пациент в интензивното, подписал отказ да бъде реанимиран. Скъпа, навън цари студ, и то не само заради мъглата, обгърнала офис сградите.

Следва проверка на валутите за някакви драматични ходове, после влизам в ТОП, за да се осведомя за важните новини в корпоративния свят. Водещата новина е свързана с Гейл Фендър, която работи в търговията с облигации или по-скоро работеше. Сега съди фирмата си, „Лорънс Хърбърт“, за сексуална дискриминация, тъй като колегите й мъже получили много по-големи бонуси за много по-слаби резултати, за разлика от нея. Заглавието гласи: „Ледената девица охладнява към мъжете“. Според медиите жените в лондонското Сити са или Елизабет I, или обзети от нега танцьорки на кючек. Познатата стара история за девицата и курвата, увита в „Уол Стрийт Джърнъл“.

На мен лично винаги ми е допадала идеята да стана Ледената девица — може би някъде се продава съответният тоалет? Обточен с бели кожи, с високи остри токчета и подхождащия им пикел. Все едно, историята на Гейл Фендър ще завърши по начина, по който подобни истории винаги завършват: без коментар, със сведен поглед, докато напуска съдебната зала през страничния изход. Ситито потушава всяко недоволство: имаме си начин да те накараме да замълчиш. Да затвориш устата на хората с банкноти от по 50 лири винаги дава резултат.

Отварям имейла. Четирийсет и девет съобщения в кутията, откакто съм си проверявала пощата последния път в офиса. Бегъл поглед върху тях, като първо изтривам нежеланите.

Безплатен брой на някакво ново списание за инвестиции? В коша за боклук.

Каним ви на конференция за глобализацията край Женевското езеро, обслужвана от световноизвестния майстор готвач Жан Луи… В коша.

От „Личен състав“ искат да знаят дали ще участвам в новия корпоративен видеозапис на ЕМФ. Само ако ми дадат собствена каравана с Джон Кюсак, завързан за леглото.

Ще се подпиша ли под картичката за някакъв уволнен нещастник от Министерството на финансите? (Джеф Брукс напуска доброволно, но уволненията скоро ще започнат.) Да.

Най-горното съобщение е от Силия Хармсуърт10, завеждаща „Личен състав“. Пише, че шефът ми Род Таск11 бил възпрепятстван този обяд да запознае стажантите на ЕМФ с работата, така че бих ли могла да го заместя? „Ще бъдем много доволни да те видим в един часа на тринайсетия етаж в конферентната зала.“

Не, не, не. До петък трябва да напиша девет доклада. Освен това в два и трийсет този следобед трябва да посетя една много важна пиеса, пресъздаваща Рождество Христово.

След като разчистих служебните бележки, мога да се посветя на истинските имейли, наистина важните — съобщения от приятели, вицове и истории, които обикалят света като кутия бонбони. Ако е истина това, което се говори, че моето поколение страда от постоянен недостиг на време, то имейлите са тайното ни похапване, утешителното угощение. Трудно бих могла да обясня до каква степен се осланям на всекидневните си другари по перо. Една от тях е Дебра, най-добрата ми приятелка от колежа, сега майка на две деца и адвокат в „Адисън Поуп“, точно срещу „Банк ъв Ингланд“ и на около десет минути пеша от „Едуин Морган Фостър“. Не че някога успявам да прескоча до нея. Като нищо можеше да работи и на Плутон. После Канди. Устата приятелка, също финансист — фондов мениджър, интернет факир и горда рожба на Рокауей, Ню Джърси — Кандис Марлийн Стратън. Сестра по оръжие и експерт по последните новости в дамското бельо. Любимата ми литературна героиня е Розалинд в „Както ви се харесва“. Любимият литературен герой на Канди е онзи тип от книгите на Елмър Ленард, който носи фланелка, на която пише: „Очевидно ме бъркате с някого, на когото му пука“.

Канди седи ей там, точно до колоната, на метър и половина от мен, и въпреки това на ден си разменяме едва по няколко думи. На монитора обаче се включваме и изключваме в потока от мисли на другата точно като съседки от едно време.

Поглеждам към другия край на офиса и виждам как Канди отпива голяма глътка от една кутия, която вдига като тържествен тост в моя чест. Доскоро диетата на Канди се ограничаваше до колата — диетична и обикновена — от което заприлича на вейка с щръкнали гърди. Това й донесе много любовници, но малко любов. Една година по-голяма от мен, на трийсет и шест, Канди е по рождение неомъжена и понякога завиждам на способността й да прави най-фантастичните неща, като например да излезе след работа на по питие или да се изкъпе сама през почивните дни, без присъствието на любопитно петгодишно дете, или да дойде на работа с хлътнали очи след безсънна нощ, посветена на секс, а не нощ, изпълнена с плача на резултата от секса. Преди две години Канди наистина се сгоди за един консултант от „Андерсън“. За съжаление тя бе твърде заета с финализирането на един германски пенсионен фонд и не се появи на три последователни техни срещи. Третия път, докато Бил я чакал в ресторант в Смитфийлд, се заприказвал с една медицинска сестра на съседната маса. Ожениха се през август.

Канди казва, че не се притеснява за плодовитостта си, поне докато „Картие“ не започнат да правят биологични часовници.

Реших да не се обръщам лично към Род Таск с въпроса за по-ранното ми излизане от работа заради пиесата на Емили, а да го лепна като послепис на някой служебен имейл. Нека да изглежда като нещо нормално, а не като услуга. Току-що получих отговор.

Не, петък не ме устройва. Не мога да повярвам, че очаква от мен да пътувам още веднъж преди Коледа. Това означава, че ще пропусна служебното празненство, ще се наложи да отменя за сетен път обяда с Дебра и да загубя ценно време за пазаруване, на което разчитах.

Офисът ни представлява цяло общо помещение, но директорът по маркетинга разполага с една от двете стаи, отделени със стени; втората принадлежи на Робин Купър-Кларк. Когато се отправям с решителна крачка към Род, за да възразя, офисът е празен, но все пак се спирам за няколко секунди, за да погледам през прозореца, който заема цялата стена. Точно отдолу е зимната пързалка „Бродгейт“, огромна чиния от лед, заобиколена от изумителни кули от бетон и стомана. В този час е празна, ако не броим самотния кънкьор — висок тъмен мъж със зелено горнище, който рисува, както отначало си помислих, осмици, но изписвайки решителна отсечена линия, ги превръща в знака за долара. С вдигането на мъглата Ситито напомня града след въздушното нападение през Втората световна война, когато пушекът от пожарите се разнесъл и разкрил като по чудо купола на „Сейнт Пол“. Погледнеш ли в противоположната посока, ще видиш Канари Уорф Тауър12 да намига като похотлив Циклоп.

На излизане от стаята на Род се сблъсквам със Силия Хармсуърт, но нито една от двете страни не можа да пострада, тъй като аз просто бях оттласната от изумителния бюст на Силия. Когато англичанките с определен произход достигнат петдесетгодишна възраст, те вече нямат гърди, а пазва или дори, в зависимост от повърхността на площта и античността на потеклото, бюст. Гърдите винаги са в множествено число, а бюстът единствено. Бюстът е несъвместим с цепката на деколтето или какъвто и да било намек за полюшване. Докато гърдите канят: „Ела и си поиграй!“, бюстът също като предницата на голяма кола казва: „Махни се от пътя ми!“ Кралицата има бюст, Силия Хармсуърт също.

— Катрин Реди, винаги забързана — изрича укорително тя. Като завеждащ „Личен състав“ Силия без усилие е една от лишените от човешки облик личности в службата: бездетна, оперирана откъм чар, студена като охладено „Шабли“, тя притежава рядката дарба да те накара да се почувстваш едновременно безполезен и използван. Когато се върнах на работа след раждането на Емили, открих, че Крис Бънс, фондов мениджър и служителят, осигурил най-високи печалби на ЕМФ през последните две години, е сипал водка в изстисканата кърма, която държах в служебния хладилник до асансьорите. Отидох при Силия и я попитах като жена жената какво да предприема спрямо този кретен, който, когато му поисках обяснение в „Дейвис бар“, заяви със силен акцент кокни, че сипването на алкохол в млякото, предназначено за тримесечно бебе, било „майтап“.

Още помня гримасата на отвращение върху лицето на Силия и причината не беше онова копеле Бънс. „Използвай женските си хитрини, скъпа“, посъветва ме тя.

Силия заявява, че е много доволна, че мога да говоря пред стажантите по обяд.

— Род каза, че можеш да направиш презентацията дори насън. Няколко добре отработени изречения, малко сандвичи, упражнението ти е познато, Кейт. И не забравяй списъка с фирмените цели, нали?

Правя бързо изчисление. Ако запознаването с работата продължи един час заедно с питиетата, да кажем, че ще ми останат трийсет минути да хвана такси и да се придвижа през Ситито до училището на Емили за началото на пиесата. Времето би трябвало да ми стигне. Мисля, че ще успея, стига да не ми задават никакви проклети въпроси.

13.01:

— Добър ден, дами и господа. Казвам се Кейт Реди и искам да ви приветствам с добре дошли на тринайсетия етаж. Тринайсет е нещастно число за някои, но не и тук в „Едуин Морган Фостър“. Нашата фирма се нарежда в челната десетка на финансистите в Обединеното кралство, сред първите петдесет в света що се отнася до активите, като в продължение на пет години сме били избирани за финансово-мениджърска фирма на годината. Миналата година събрахме повече от 300 милиона лири приходи, което обяснява защо сме тъй разточителни с невероятните сандвичи с риба тон, които са сервирани пред вас.

Род е прав. Това го мога дори насън. Всъщност до голяма степен наистина го правя насън, тъй като часовата разлика си казва своето, челото и слепоочията започват да ме стягат и имам усещането, че някой е напълнил краката ми с ледена вода.

— Убедена съм, че вече сте запознати с понятието „фондов мениджър“. Най-просто казано, фондовият мениджър е комарджия от висока класа. Работата ми се състои в това да изучавам състоянието на фирмите по света, да оценявам движението на продукцията им на световните пазари, с други думи, да проверявам постиженията на жокеите, да залагам голяма пачка пари на най-добрия, а после да стискам силно палци той да не се препъне на първото препятствие.

В стаята се разнася смях, смехът на облекчение на двайсет и няколко годишните, разкъсвани между високомерието, че са си осигурили едно от шестте стажантски места в ЕМФ и подмокрянето от страх при мисълта, че ще ги спипат неподготвени.

— Ако конете, на които съм заложила, наистина се спънат, трябва да реша дали да не ги застрелям веднага, или си струва да лекувам счупения крак. Не забравяйте, дами и господа, че състраданието може да струва скъпо, но парите невинаги са хвърлени на вятъра.

Преди дванайсет години самата аз бях стажантка. Седях в стая като тази и кръстосвах и разкръстосвах крака, несигурна кое е по-лошо — да изглеждам като херцогинята на Кент или като Шарън Стоун. Единствена жена, назначена през тази година, бях заобиколена от мъже, грамадни мъжки животни, които се чувстваха комфортно в раираните си кожи. Не като мен в черния костюм от мачкана коприна, за който бях дала последните си четирийсет лири и приличах на училищен инспектор.

Тази година групичката от новаци е доста типична. Четири момчета, две момичета. Момчетата седят с небрежно отпуснати рамене в дъното на стаята; момичетата седят с изпънати гърбове на предната редица, с химикалки, готови за водене на бележки, които никога няма да им потрябват. Човек започва да разпознава типажите след известно време. Погледнете господин Анархист ей там с тънките бакенбарди и намръщено изражение като на Лиъм Галахър. Днес е в костюм, но в съзнанието си още носи кожено яке — Дейв вероятно е бил някакъв активист в колежа. Изучава икономика, за да се въоръжи по-добре за защита на работническата кауза, докато изнудва морално всички деца в своя коридор да купуват отвратителното кафе от Руанда, което не става за пиене.

Точно сега седи тук и си казва, че просто ще издържи на тази гадост в Ситито две години, пет най-много. Ще направи сериозна пачка, а после ще се впусне в хуманитарния кръстоносен поход. Почти го съжалявам. След седем години го виждам в един от онези модернистични мавзолеи в Нотинг Хил, с астрономически училищни такси за двете си деца и съпруга с разрушителния навик да пазарува поголовно. Дейв ще се кланя пред Господин Мангиз като всички нас, с неотворен екземпляр на „Ню Стейтсман“ в скута си. Другите три момчета са от типа земевладелски наследници с розови двойни гушки и сресани на път коси като в забавачката. Този, който се казва Джулиан, има свръхподвижна адамова ябълка, която на практика произвежда ябълково вино. Както обикновено, момичетата са истински жени, докато мъжете са едва нещо повече от момчета. Двете стажантки в ЕМФ покриват измеренията на женствеността — едната е богато момиче от Кембриджшир или Линкълншир, Централно-източна Англия, с мило кръгловато лице и кадифена лента за коса, дневната тиара на нейната класа. Клариса някоя си. Един поглед върху напечатаните биографии и става ясно, че Клариса е завършила съвременни науки в университета в Питърбъро. Чист офис материал. Сигурно е племенница на някой от директорите; никой не влиза в ЕМФ със специалност като тази, освен ако не е в роднинска връзка с парите. Със света на парите?

Момичето до нея е по-интересно. Родена и израснала в Шри Ланка, но образована в престижните „Челтънхам Лейдис“ и Лондон Скулъв Икономикс — една от онези внучки на империята, които накрая се оказват по-големи англичани от англичаните с прекомерната си вежливост и благоприличната си граматика. Със забележителни бадемови очи, които гледат уверено през очилата с рамки от костенурка и котешка поза на тялото, Момо Гумератне е толкова хубава, че трябва да влиза с въоръжена охрана в района на квадратната миля, както наричат лондонското Сити.

Стажантите ми връщат оценяващия поглед. Питам се какво виждат. Русолява коса, прилични крака, в достатъчно добра форма, за да не бъда взета за майка. Не биха се досетили, че аз също съм от Северна Англия (акцентът беше изгладен, когато дойдох да уча на юг). Може би дори малко се страхуват от мен. Онзи ден Рич ми каза, че понякога го плаша.

— А сега, сигурна съм, че всички тук са виждали този ред върху банковите си извлечения, напечатан с най-ситните букви като на най-долния ред от таблото в очния кабинет. „Не забравяйте, че стойността на вашата инвестиция може да падне, както и да се покачи.“ Да? Е, това съм аз. Ако избера погрешната инвестиция, стойността пада, така че в ЕМФ ние даваме всичко от себе си, за да го избегнем и през повечето време успяваме. Намирам за полезно да не забравям, че когато продавам акциите на самолетна компания на стойност три милиона долара, както направих тази сутрин, нашите действия са само незначителна спекулация, която може да остави някоя старица в Дъмбартън без пенсия. Но не се притеснявайте, Джулиан, стажантите са ограничени в размера на сделките, които могат да направят. За начало ви даваме петдесет хиляди долара, само за да придобиете някакъв опит.

Бузите на Джулиан променят цвета си от пушена пъстърва до ягодовочервено, а богаташкото девойче вдига ръка.

— Можете ли да ми обясните защо продадохте тези акции днес?

— Много добър въпрос, Клариса. Ами имах акции на стойност четири милиона долара, цената беше висока и продължаваше да расте, но вече бяхме направили доста пари, а аз знаех от вестниците, че се очакват лоши новини за самолетните компании. Така че задачата на фондовия мениджър е да извади парите на клиента, преди да е паднала цената. През цялото време се опитвам да пазя равновесие между добрите неща, които могат да се случат, и капризите на всемогъщия разгневен Бог, който може би се спотайва зад ъгъла.

От собствен опит знам, че най-голямото изпитание за всеки стажант на ЕМФ е не способността му да схване основите на инвестирането, нито да си осигури пропуск за паркинга.

Не, нещото, което показва истинската ти същност, е дали можеш да запазиш сериозно изражение първия път, когато чуеш списъка с фирмените цели. Известен сред служителите като „петте стълба на мъдростта“, списъкът с фирмените цели е корпоративен въздух под налягане от първа величина. (По каква приумица на логиката закостенелите капиталисти от края на двайсети век са стигнали дотам, че да повтарят като папагали лозунги, скандирани за първи път от маоистките селяни, на които не им било разрешено да притежават дори собствено колело?)

— И нашите пет стълба са:

1) Да работим задружно!

2) Взаимна честност!

3) Най-добри резултати!

4) Грижа за клиента!

5) Отдадени на успеха!

Виждам как Дейв се мъчи с всички сили да не се разсмее. Добро момче. Поглед към часовника. Мамка му! Време е да тръгвам.

— А сега, ако няма повече въпроси…

По дяволите! Сега пък другото момиче е вдигнало ръка. Поне можеш да разчиташ на мъжете, че няма да задават въпроси. Дори когато не знаят нищо като тези тук, но особено на моето ниво, когато задаването на въпрос означава да признаеш, че все още има неща на този свят, които са извън познанието ти.

— Много се извинявам — започна младата жена от Шри Ланка, сякаш се извиняваше за някаква грешка, която тепърва ще направи. — Знам, че ЕМФ има… ами, госпожо Реди, можете ли да ми кажете искрено, като жена, какво е да заемате тази длъжност?

— Е, госпожице…?

— Момо Гумератне.

— Момо, тук има шейсет фондови мениджъри и само трима от тях са жени. ЕМФ наистина води политика на равни възможности и стига да продължават да постъпват стажантки като вас, ние ще я осъществим и на практика. И още нещо, разбрах, че японците работят върху резервоар, в който да се отглеждат бебета извън утробата. Сигурно ще са усъвършенствали устройството до времето, когато вие, госпожице Гумератне, ще сте готова да имате деца, така че ще можем да си отглеждаме бебета в обедната почивка. Повярвайте ми, това би ощастливило всички в ЕМФ.

Предполагам, че това ще пресече всякакви въпроси, но Момо не е толкова свита, за каквато я взех. По кожата й с цвят на кафе е плъзнала руменина, но тя отново вдига ръка. Докато се обръщам, за да взема чантата си, с което показвам, че сме приключили, тя изрича:

— Наистина се извинявам, госпожо Реди, но мога ли да ви попитам дали имате деца?

Не, не може.

— Да, последния път, когато проверих, бяха две. И си позволявам да ви предложа, госпожице Гумератне, да не започвате всяко свое изречение с извинение. Има куп думи, които ще ви бъдат от полза в тази сграда, но извинявам се не е от тях. А сега, ако това е всичко, трябва да вървя и да проверя пазарите — да избирам победители и да влагам пари! Благодаря за вниманието, дами и господа, и моля, не стеснявайте да задавате въпроси, когато ме видите из сградата, а аз ще ви изпитам върху петте стълба на мъдростта. Ако наистина имате късмет, ще ви кажа моя личен стълб номер шест.

Те ме поглеждат тъпо.

— Стълб номер шест: ако парите реагират на докосването ви, то тогава възможностите, които се откриват пред една жена в лондонското Сити, са безгранични. Парите не знаят от кой пол сте.

14.17:

Винаги можеш да хванеш такси от стоянката пред „Уорбъргс“. Всеки ден, освен днес. Днес всички таксита са се наговорили да участват в заговора „Да помогнем на Кейт да закъснее“. След седем минути контрол над истерията се хвърлям пред едно такси с изключени светлини. Шофьорът кривва, за да не ме удари. Обещавам му двойна тарифа, ако ме закара до училището на Емили, без да натиска спирачката. Люшкайки се отзад, докато се промушваме през тесните задръстени улици, чувствам как кръвта тупти в шията и китките ми, сякаш в мен бие гигантски барабан.

14.49:

Дървеният под в училището на Емили очевидно е поставен с единствената цел да издава закъснели работещи майки с токчета. Токчетата ми затракаха в момента, когато архангел Гавраил съобщи щастливата вест на Дева Мария, която започна да разтоварва вълната от магарето до нея. Ролята на Мария се изпълнява от Женевиев Лоу, дъщерята на Александра Лоу, която е представител на класа и образцова майка — с други думи, определено неработеща. Сред образцовите майки има сериозна надпревара да осигуряват на децата си водеща роля в пиесата. Повярвайте ми, те не са се отказали от мястото в борда на директорите или от телевизионния сериал с висок рейтинг, за да може малкият Джошуа да играе брата на ханджията, облечен в поло на „Гап“.

— Ролята на овцата беше идеална за него миналата година — възкликват те, — но тази Коледа ние наистина чувстваме, че можем да се справим с нещо малко по-предизвикателно.

Докато тримата влъхви — червенокосо момче с рядка коса, съпроводено от две момиченца — прекосяват сцената с даровете за бебето Исус, вратата на залата се отваря с издайническо скърцане. Сто чифта очи се извръщат, за да видят зачервената жена с пътна чанта и дипломатическо куфарче. Прилича на майката на Ейми Редман. Докато се промъква с извинително изражение и се снишава през задната редица, Александра Лоу й изшътква шумно. Инстинктивното ми съчувствие към тази сродна душа почти незабавно е изместено от грозно набъбващата признателност, че благодарение на нея вече не съм най-закъснялата. (Не искам другите работещи майки незаслужено да страдат. Наистина не искам. Просто имам нужда да знам, че всички ние се проваляме еднакво.)

Горе на сцената треперливото виене на касетофоните възвестява последната коледна песен. Моето ангелче е третото отляво в задната редица. На това важно събитие Емили гледа със свойствената й пълна концентрация, със същата въпросителна извивка на веждата, с която излезе от утробата ми. Спомням си, че в продължение на няколко минути оглеждаше родилната зала, сякаш искаше да каже: „Не, не ми обяснявайте, след малко и сама ще разбера.“ Този следобед, заобиколена от двете страни с неспокойни момченца, едно от които очевидно изпитва нужда да посети тоалетната, дъщеря ми изпълнява песента без запъване и аз усещам прилив на гордост в гърдите си.

Защо „Далеч в яслата“ в прибързаното неравномерно изпълнение на малки дечица е много по-трогателна от цял концерт на Кралския колежански хор? Ровя в пълния с мъх джоб на палтото и намирам кърпичка.

15.41:

На празничния бюфет след концерта има шепа бащи, скрити зад видеокамери, но залата гъмжи от майки, които пърхат около светлинките на своя живот. На училищните мероприятия другите жени винаги ми се струват като истински майки; никога не се чувствам достатъчно зряла за тази титла или поне достатъчно квалифицирана. Тялото ми възприема силно подчертани майчински жестове като някакъв мим. Ала доказателството, че съм майка, се е вкопчило здраво в лявата ми ръка и настоява да си сложа нейния ореол. Емили съвсем очевидно си е отдъхнала и е благодарна, че мама успя: миналата година в последния момент се наложи да пропусна представлението, защото преговорите по една сделка достигнаха критичната си точка и трябваше да скоча на самолета за Щатите. Като изкупителен подарък й донесох шейкър за сняг от Ню Йорк, който грабнах от „Сакс“ на Пето авеню, но той не й донесе утеха. Децата помнят случаите, в които не си успяла, а не тези, когато си смогнала.

Мисля само как да се измъкна и да се обадя в офиса, но няма начин да избегна Александра Лоу, която приема възторжените отзиви за превъплъщението на дъщеря си в Дева Мария и за баварския си лебкухен13. Александра взема един от моите плодови пайове и бодва с изражение на съмнение нокътя си в пудрата захар, преди да лапне парчето и да обяви присъдата си през дъжд от трохи.

— Превъзходен плодов пай, Кейт. Киснеш ли плодовете в бренди или грапа?

— О, по малко и от двете, Алекс, знаеш как е.

Тя кима.

— За догодина мисля да предложа всички да направят козунак. Как ти се струва? Имаш ли хубава рецепта?

— Не, но знам един супермаркет, който има.

— Ха-ха-ха! Много добре. Ха! Ха! Ха!

Александра е единствената ми позната, която се смее все едно по сценарий. Безрадостно, с отпуснати рамене, тресейки се. Всеки момент очаквам да ме попита кога ще мина на непълен работен ден. „Мили Боже! Не знам как успяваш, честно. Клер, тъкмо казвах на Кейт, че не знам как успява. А ти?“

19.27:

Усилието да се прави на ангел дава отражението си върху Емили. Толкова е изтощена, че като нищо няма да забележи, ако прескоча три страници от приказката за лека нощ. Трябва да се заема с натрупалите се имейли. Но тъкмо пропускам страниците и две подозрителни очи автоматично се ококорват.

— Мамо, ти сбърка.

— Така ли?

— Пропусна частта, където Прасчо скача в торбата на Кенга!

— О, Боже, така ли?

— Нищо, мамо. Да започнем пак отначало.

20.11:

Телефонният секретар на масичката до телевизора е пълен със съобщения. Пускам го. От „Куик Той“ ми звънят по повод обаждането ми за недоставени коледни подаръци. „За съжаление поради безпрецедентното търсене поръчката ви няма да бъде изпълнена до Нова година.“

Боже! Какво им става на тези хора?

Второто съобщение е от майка ми и заема по-голямата част от лентата. Все още на „вие“ с новата техника, мама оставя паузи за отговор на човека от другия край. Обажда се, за да каже да не се притеснявам, че няма можем да посрещнем Коледа с нея. От нейните уверения ме заболява повече, отколкото ако се оплакваше. Това е нокаут с два удара, усъвършенстван от майките през вековете: първо те карат да се чувстваш виновна, след което те карат да негодуваш, задето се чувстваш виновна, от което ти става още по-зле.

„Изпратих по пощата книжки за Емили и Бен и нещо мъничко за теб и Ричард. Надявам се да ви хареса.“ — Както винаги, се опасява, че не прави нещата както трябва.

След неизказания укор на майка ми е цяло облекчение да чуя гласа на Джил Купър-Кларк, която ми пожелава весела Коледа. Съжалява, че не се е организирала с картичките тази година, но била малко болнава — смях — обаче новият й лекуващ лекар изглеждал като Дърк Богарт. Праща ми много поздрави и ме кани да й отида на гости някой път.

Накрая чувам глас, толкова лишен от топлота, че едва го разпознавам — Джанин, бивш брокер и приятелка. Джанин напусна работа миналата година, когато акциите на фирмата на мъжа й скочиха до небесата и Греъм забогатя до степен, когато можеш да си купиш яхта с име „Табита“, принадлежала някога на Аристотел Онасис. Докато работеше, Джанин харесваше общата ни изтощителна битка да въртим къща, докато се опитваме да прекосим „мъжката територия“, без да ни засегне неприятелският огън. Сега тя ходи на следобеден градинарски курс в Челси на тема „Как да доведете до съвършенство сандъчетата с цветя за прозорците“. Има зимни и летни дамаски за диваните, които сменя в точното време на годината, а напоследък подреди всички семейни снимки в тапицирани албуми, излъчващи приятния мирис на кожа и доволство, положени на масичката за кафе в гостната. Последния път попитах Джанин какво прави и тя отвърна: „О, нали знаеш, мотая се.“ Не, не знам. Аз и мотаене, не мисля, че се познаваме.

Джанин се обажда да провери дали ще отидем на новогодишната й вечеря. Извинява се, че ни притеснява. Не звучи така. Звучи злобно, с възмущението на пренебрегната домакиня.

Каква новогодишна вечеря? Неколкоминутно ровене в купчината на холната масичка — брошури, изсъхнали листа, самотна кафява ръкавица с един пръст — и се показва непипнатият куп с неотворени коледни картички. Прехвърлям пликовете и намирам писмото от Джанин, адресирано с нейния старателен калиграфски почерк. Вътре намирам картичка с фотомонтаж на Греъм, Джанин и техните съвършено спокойни деца, плюс покана за вечеря. Да потвърдя до 10 декември.

Правя това, което винаги правя в подобни случаи — обвинявам Ричард. (Не е задължително той да е виновният, но все някой трябва да е виновен, иначе как ще понасяме този живот?) Коленичил на кухненския под, Ричард маскира Бен като северен елен с картон и нещо, което прилича на липсващата кафява ръкавица. Казвам му, че вече дори не сме в състояние да отказваме покани, които не можем да приемем — отлъчването ни от обществото е почти пълно. Изведнъж ме обзема копнеж да бъда една от онези жени, които отговарят навреме на поканите с бележки върху плътна жълтеникава хартия, украсена по ръбовете с мотиви от Уилям Морис14. И с писалка, а не с някоя изхабена химикалка с полуизсъхнал пълнител, измъкната от кутията на Емили.

Рич свива рамене.

— Остави това, Кейт, иначе ще полудееш.

Може би, но би било хубаво да имам избор.

23.57:

Банята. Най-любимото ми място на света. Навеждайки се над празната вана, изваждам патетата и потъналия галеон, изчегъртвам буквите от азбуката, които, след като гласните бяха изхвърлени в тоалетната, са изписали гневни хърватски междуметия (скртачък!). Отлепям мърлявата полуизсъхнала блуза на Барби, която е започнала да мирише на нещо, което смътно ми напомня попова лъжичка. И най-накрая, като започвам от ъгъла, повдигам подложката против хлъзгане, чиито гумени смукала оказват кратка съпротива, преди да се предадат с възмутено оригване.

След това претършувам шкафа за релаксиращото масло за баня — лавандула, морска краставица, бергамот — но облекчаващите стреса продукти винаги са свършили, когато ги потърся, затова се спирам на нещо отровножълто с мехурчета, наречено „Виталити“. После пускам почти непоносимо гореща вода, толкова гореща, че когато влизам във ваната, тялото ми решава, че е студена. Легнала по гръб, на повърхността се показват само ноздрите ми като на алигатор. Поглеждам жената, която бързо изчезва в изпотеното огледало, и си мисля, че това е нейното време, само нейното време, с изключение на странния динозавър Барни, който е пропуснала да извади и който сега се показва внезапно между коленете й с усмивката си на сериен убиец.

Банята е много стара, порцеланът й е изпъстрен със сиво-сини вени. След ремонта на кухнята парите ни свършиха, така че къщата има все по-западнал вид във възходящ ред: колкото по-нависоко отиваш, толкова повече пада стандартът. Кухня от „Терънс Конран“, дневна от „Икеа“, баня от господин Плесен. Но със свалени лещи и на светлината на свещите, пълзящата разруха на банята ми напомня за храма на римските весталки, а не толкова за изолация от влагата на цена пет бона.

Докато мехурчетата се пукат по ръцете ми, около кокалчетата се показват люспести розови кръгчета. Вече се появиха и зад дясното ми ухо. Екзема от стрес — така я нарече медицинската сестра в службата. „Можеш ли да измислиш начин да се освобождаваш от стреса, Кейт?“ О, нека да помисля: трансплантация на мозък, печалба от лотарията, да препрограмират съпруга ми да проумее, че нещата, оставени в подножието на стълбището, обикновено трябва да се качат горе.

Не виждам как ще продължавам по този начин. Не виждам обаче и как да престана. Не мога да не се запитам дали днес не бях прекалено сурова с онова момиче от Шри Ланка. Момо някоя си? Стори ми се доста приятна. Помоли ме да бъда искрена. Трябваше ли? Казах й, че единственият начин да се добере до ЕМФ, е да се държи като момчетата, а когато се държиш като един от тях, те наричат конфликтна и трудна, така че започваш да се държиш като жена, при което те наричат емоционална и трудна. Трудна е тяхната дума за всичко, което те не представляват. Е, ще свикне.

Ако на нейната възраст знаех това, което знам сега, щях ли да имам деца? Затварям очи и се опитвам да си представя света без Емили и Бен: като свят без музика и светлина.

Потапям се под водата и се опитвам да прогоня мислите си, но те са се залепили в мозъка ми като миди по корабно дъно.