13

Трупата на лорд Уестфийлд беше свикнала с ексцентричностите на главния си актьор, но въпреки това той все успяваше да ги изненада. Когато Лорънс Файърторн пожела всички да се съберат, хората си знаеха какво точно ще стане — той ще започне с ругатни за отстъпления от актьорския морал, след това ще похвали доброто в последните представления, а накрая ще повиши поучително глас, за да им напомни за силната конкуренция в лицето на другите театрални състави и да ги прикани да напрегнат сили за славата на трупата.

Тази сутрин обаче работите не тръгнаха така. Файърторн изглеждаше напълно променен. Вместо познатата жизнерадостна и вечно приповдигната личност пред тях застана някакъв мънкащ, скучен, безличен човек. Сред присъстващите моментално плъпнаха подигравателни усмивчици и хапливи забележки — виждате ли какво може да направи една любовна нощ с лейди Варли. Хората си шепнеха и едва сдържаха кикотенето си. Барнаби Гил веднага намери какво да каже:

— Никак не е чудно, че едва ходи — прошепна той на Едмънд Худ така, че да могат да чуят и другите. — Дамата му е строшила средния крак.

— Какво му става, наистина?! — учуди се Худ.

— Сладострастие, Едмънд. Разврат.

Събрали се бяха в гардеробиерната на „Главата на кралицата“. Вместо да ги удави в порой от приказки, Файърторн говореше едва-едва, явно без всякакво желание. Нямаше раздаване на шамари, нямаше хвалебствия, нищо. Беше се опрял с една ръка на вратата.

— Та така, господа… Няколко думи за бъдещата ни работа. — Той скри една прозявка. — През близките шест седмици играем тук, в „Червения лъв“ в Степни, в „Главата на глигана“ при Алдгейт, в „Завесата“, в „Театъра“ и в „Нюингтънските стрелбища“. След това дебютираме в „Розата“. — Отново продължителна прозявка. — Репертоарът ни ще включва „Любов и щастие“, „Двете момичета от Милчестър“, „Лудориите на Амур“, „Картагентската кралица“, „Неволите на брака“ и… — изкуствената пауза продължи, докато в очите му се появи мека светлина — и „Хектор от Троя“. — Изненада и пълно недоумение всред трупата. — Така-а. Това е всичко за днес, господа.

Неясното мърморене прерастна в глъчка, събранието приключи. Изведнъж гласът на Лорънс Файърторн изсвистя като копие през залата:

— И още една дума!

Моментално всички млъкнаха. Но Файърторн съвсем не бързаше.

— Още една дума, господа! — повтори той нехайно, като че имаше да добави нещо съвсем маловажно. — Актьорите на Уестфийлд са поканени да играят по Коледа пред двора.

Сякаш се отприщи бент — изсипа се порой от радостни възклицания, смехове, ликуващи възгласи. Файърторн наблюдаваше колегите си с грейнало лице. Изведнъж от престорената му вялост не остана и помен. И той ликуваше заедно с останалите. Представленията в двореца не носеха особена парична печалба, но се считаха за единствена по рода си и най-висока чест и значително стабилизираха положението на трупата. Миналата година беше поканена трупата на Банбари, на тях се падна честта да забавляват двора по Коледа. А ето че сега хората на Уестфийлд ги бяха изместили — каква по-голяма радост от това!…

Никълъс Брейсуел наблюдаваше развеселен този спектакъл. Нямаше начин Файърторн да съобщи такава новина, без да направи истински театър. Опита се да ги заблуди със своя изтощен, незаинтересован и скучен вид, бе подготвил умело всичко, за да хвърли новината като бомба. Ник наблюдаваше лицата на хората — ефектът беше невероятен.

Барнаби Гил пъчеше рамене самодоволно, като че току-що го бяха потупали по рамото. Едмънд изглеждаше по-скоро покрусен, Ричард Хънидю сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Мартин Йоу се хилеше, Стийвън Джуд се държеше за главата, а острата щръкнала брадичка на Джон Талис сега бе увиснала като никога. Ала Никълъс се интересуваше преди всичко от реакцията на Семюъл Ръф. Той седеше безмълвно в ъгъла с блеснали очи, като човек, чиято съкровена мечта се сбъдва. Беше един пропаднал актьор, изгонен от професията, когото бяха спасили в последния момент, за да не потъне в забрава. Вместо да дои крави в Норуич, той щеше да играе пред кралица Елизабет! Никълъс се радваше заедно с него.

Лорънс Файърторн се спусна към него:

— Я елате да ви видя аз, мошеник такъв! Не, не мошеник, а истински сатана!

— Останахте ли доволен от снощи, мастър? Гръмкият смях на актьора заглуши общата врява.

Той хвана Никълъс под ръка и го поведе към сцената, която вече бе построена на двора. Наоколо се въртяха още неколцина работници, но все пак тук имаха илюзията, че са насаме.

— Защо не ми казахте, че е Марджъри?

— Това би развалило изненадата.

— Така е, наистина.

— Мистрис Файърторн е умна жена — започна предпазливо Никълъс. — Тя ви е лика-прилика.

— Но как попадна тя в „Красивия дивак“?

— Аз я доведох.

— Защо, за бога?

— Защото беше научила за вашата среща — излъга безсрамно Никълъс с най-убедителна сериозност. — Не ме питайте сега как е станало. Може да е от приказките в трупата. Мистрис Файърторн сама предложи да дойде лично да види с кого се срещате.

— Да пази бог!

— Затова аз поех вашата част от играта, заклех се, че сте й верен. Има и доказателство, така казах, а то е, че той ви кани още тази вечер в една гостилница… — Никълъс се усмихна под мустак. — Останалото, вярвам, сам знаете най-добре.

— И още как! — промълви Файърторн, потънал в блажени спомени.

— Оказа ли се по вкуса ви?

— Марджъри беше като съвършено непозната жена — каза съпругът гордо. — А аз, нали бях Хектор, по липса на аргументи побързах да вкарам меча в ножницата… — Той потупа Никълъс по гърба. — Бракът понякога е мъчно нещо, Ник! Но си има и приятните страни.

Никълъс кимна сериозно. Ето как една нощ на съпружески удоволствия бе променила всичко из основи. Огънят на страстта, така умело раздухван от лейди Розамунд Варли, бе потушен от Марджъри Файърторн. Лорънс не изглеждаше вече пощурял от любов по благородната дама.

— А другата ми… гостенка? Как се отървахте от нея? — Кой знае защо актьорът бе започнал да шепти.

— Поднесох вашите извинения. Казах й, че ви е свалила някаква мистериозна болест и не можете да се срещнете с нея. Не беше особено очарована, разбира се.

Последва дълго мълчание. Най-сетне Файърторн се усмихна.

— Нищо й няма. В Лондон има и други мъже.

Барнаби Гил и Едмънд Худ излязоха от гардеробиерната да търсят колегата си. Никълъс побърза да се оттегли и да остави тримата съдружници.

— Защо не ми бе съобщено първо на мене? — запита Гил недоволно.

— Но всъщност точно така се получи! — напомни му Файърторн. — Никой не го е научил преди вас.

— И какво ще играем, Лорънс? — запита Худ.

— Ето, това е въпрос, който трябва незабавно да обсъдим! — каза наставнически Файърторн.

— Защо да не им изиграем „Неволите на брака“? — предложи Джил.

Тази пиеса му даваше отлични възможности да покаже майсторството си.

— Част от нея е твърде банална — възрази Худ.

— И тъкмо онази част, в която се явява Барнаби — пошегува се Файърторн.

— Вече три години жънем успехи с нея — побърза да се аргументира Гил. — Тя е доказала своята стойност.

— Така е и с много други пиеси — не му остана длъжен Худ.

— Аз съм за „Неволите на брака“ — повтори Гил упорито.

— Но не и аз — намеси се Файърторн. — Може да е добра и изпитана вече пиеса, ала не можем да излезем пред двора с нещо толкова старо. Трябва ни нова пиеса, господа! Това е. Ще възложа написването на съвсем нова пиеса!

— От кого? — запита Едмънд Худ предпазливо. Онова, което прочете в очите на Файърторн, го накара да потрепери.

Дните захладняха и се стъмваше рано, представленията на открито вече не привличаха толкова много зрители. Никълъс Брейсуел установи, че започна да се прибира по-бързо в къщи, гонен от лютия студ.

Тази вечер, прибирайки се у дома си след един изнурителен ден, Никълъс изведнъж разбра, че зимата е пред прага. Духаше остър вятър, леден дъжд шибаше лицето му. Той нахлупи шапката над челото си и ускори крачка. За щастие не оставаше много до Банксайд.

И Никълъс Брейсуел също като колегите си бе въодушевен от възможността да играят пред двора. Това означаваше слава за трупата. Но щяха да работят и при непознати условия — налагаше се да променят голяма част от постановъчните решения, предвидени за представленията под открито небе. Най-важното обаче бе, че тази покана повдигна духа на хората, претърпели напоследък немалко удари. Сега вече те можеха да гледат с оптимизъм в бъдещето, миналото и старите лаври отстъпваха на заден план.

Никълъс обаче оставаше все още пленник на миналото. Уил Фаулър оставаше неотмъстен, прерязаното гърло на Алис от „Шапката на кардинала“ бе все още пред очите му. Тази картина не преставаше да му напомня с какъв брутален тип има работа. И въпреки че Бенджамин Крийч бе напуснал трупата, заплахата на тъмните сили все още тегнеше над нея. От Ник се изискваше да действа крайно предпазливо.

Пътят му през Банксайд минаваше покрай „Надежда и котва“, откъдето долиташе нескончаема глъчка. Той си спомни за вечерта, в която за последен път бе видял Уил Фаулър жив, развеселен, щастлив от присъствието на приятеля си, преливащ от добро настроение и желание да помогне. Бе казал, че чувството за опасност ги тласка към тази професия… И в мига, в който се бе разсеял за малко, тази опасност го беше убила.

Никълъс се беше зарекъл никога вече да не позволи да го сварят неподготвен. След онова нападение на улицата той бе много внимателен, особено нощем. И сега именно тази повишена бдителност му помогна. Бе стигнал на около двадесетина метра от дома си, когато съзря човека. Едрата фигура беше приклекнала в сянката на ъгъла на сградата. Но този път Никълъс знаеше, че не бива да прибързва. Беше си научил урока.

Докато продължи да върви, сякаш нищо не е забелязал, той потърси в джоба ключа си. Изпод око следеше и за най-малкото раздвижване, но нищо не се случи.

Човекът явно изчакваше. Никълъс се приготви за нападение. Пъхна ключа в ключалката, но се извърна рязко и се хвърли върху човека в сянката.

Никаква съпротива. В момента, в който се нахвърли, човекът се килна настрани и падна почти върху му. Никълъс пусна тялото да се търколи на земята, както си беше с лице надолу. Между плещите на мъжа стърчеше дръжката на голям кинжал.

Беше Червенобрадия.

Ан Хендрик се разкъсваше между облекчението, че той е здрав и жив, и ужаса от това убийство пред самата й врата. След като пристигна полицията и вдигнаха трупа, тя притегли Никълъс в леглото си, имаше нужда от утеха…

След това останаха дълго да лежат прегърнати.

— Кой беше този човек? — прошепна най-сетне Ан.

— Нямаше никакви документи у себе си — отвърна Никълъс. — Може би никога не ще узнаем истинското му име.

— И е работил с Бенджамин Крийч…

— Не — поклати глава Никълъс. — Сега вече съм сигурен. Бен не го е познавал до деня, в който ги видях заедно. Червенобрадия нарочно е нагласил нещата така, че аз да ги видя.

Ан се замисли, после седна в леглото, развълнувана от хода на собствените си мисли.

— Излиза, че това е част от някакъв по-голям план…

— Да, така мисля.

— Ами книгата с текста? — подсети го тя. — Нали си я намерил в жилището на Крийч заедно с другите откраднати вещи?

— Да, ето това ме обърка — призна Никълъс. — Предполагам, че Червенобрадия я е оставил нарочно в дома му, за да я намеря там. Така щеше да забърка Бен в нападението срещу мен и в убийството на Уил. — Импресариото поклати глава. — Не, Ан, това не е работа на Бен Крийч. Имаме насреща си много по-рафиниран противник. Противник, който е достатъчно умен, за да заличава следите си, и достатъчно брутален, за да убие собствения си съучастник.

— Червенобрадия?

— Убеден съм, че е бил убит от другаря си.

— От другаря си?! — ахна Ан.

— Именно. Кой би могъл да се приближи толкова много до човек като него, та да успее да забие нож в гърба му? Червенобрадия живееше по тайни свърталища и опасни улички. Те бяха неговият свят. Никой не би могъл да го подмами в капан.

— Освен човек, на когото е имал доверие.

— Виждаш ли? Неговият съучастник. Онзи, който ме нападна и ме удари по главата.

— О, Ник.

Споменът за онова нападение я накара да се вкопчи още по-здраво о него. Отново се наложи да я успокоява с целувки и нежности.

Вече трима души бяха убити при страшни обстоятелства. Ан бе убедена, че Ник ще е следващата жертва, докато той пък смяташе, че не го грози опасност. Веднъж вече бяха пощадили живота му и той започваше да се досеща защо…

— Те няма да ме убият, Ан.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото им трябвам жив. Трябвам им в нашата трупа.

— По каква причина?

— И аз още не знам — призна той. — Предполагам, че има нещо общо с поканата в двореца, може точно към това да са се стремили… Постигнали са го. Червенобрадия вече е изпълнил своето предназначение и е можело да бъде отстранен от пътя им с кинжал в гърба.

— Но защо точно пред прага ми! — проплака Ан.

— За да науча за смъртта му и с това да ме заблудят още повече. Да, мисля, че опасността е преминала.

— Вече нищо не разбирам, Ник!

Той я притегли към себе си и я притисна силно. Последва дълго мълчание, през което той напразно се опитваше да намери някакво обяснение на тази заплетена история. Ан реши, че е заспал, докато всъщност мозъкът му работеше на пълни обороти… Нужен му е план… Да, план… трябва да го премисли много точно!…

— Кой е най-добрият шапкар, Ан? — Въпросът дойде изневиделица.

— Какво?

— В твоя магазин. Кой е най-добрият шапкар?

— Пребен ван Льовен.

— Може ли да прави и нещо друго освен шапки?

— Пребен може всичко да ти направи — каза тя гордо.

— А да ушие костюм?

— Разбира се.

— Но става дума за един много специален и много мъчен костюм. Ще може ли?

— Чакай де, ти нали имаш собствени шивачи и моделиери в трупата — възрази Ан. — Те не са ли в състояние да се справят с тази задача?

— Могат да се справят, но не би било разумно — каза Никълъс. — Става дума за нещо тайно, за което трябва да знаят колкото се може по-малко хора. Мастър Файърторн ще бъде посветен, естествено, но останалите хора от трупата не бива нищо да знаят… Освен момчето, разбира се.

— Момчето?

— Всичко ще се изясни, когато му дойде времето.

— Ник, за какво говориш всъщност?

Той я притисна към себе си и пошепна в ухото й:

— Театър.

На другата сутрин, щом пристигна в „Главата на кралицата“ Ник потърси Семюъл Ръф. Отдръпнаха се в един ъгъл на двора, за да не ги смущават. Никълъс му разказа какво се е случило миналата вечер. Актьорът остана като ударен, когато научи за смъртта на Червенобрадия. Но изненадата му бързо премина в гняв.

— Къде е той сега, Ник?

— Полицията прибра трупа.

— Открийте къде са го закарали, искам да го видя!

— Но защо?

— Защото искам да видя как изглежда човекът, който уби Уил Фаулър. Да го посетя — добави той с горчив сарказъм.

— Стойте настрана от тази работа, Сам. Послушайте съвета ми.

Ръф плесна по дланта на ръката си и присви очи:

— Ох, да го бях спипал аз първи. Толкова ми се искаше аз да отмъстя за смъртта на Уил! Червенобрадия ми се изплъзна.

— Той намери заслужен край.

— Искаше ми се аз да забия кинжал в гърба му.

— Късно е вече.

Семюъл Ръф пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. След като се поуспокои, той кимна:

— Прав сте, разбира се. Мисля, че дори трябва да сме доволни, че негодникът слезе от сцената. Сега вече няма защо да се боим от него.

— От него не, Сам. Ала ние все още имаме един решен на всичко противник.

— Кой?

— Човекът, който е убил Червенобрадия. Неговият съучастник.

— Съучастник? — повтори като ехо Ръф смаян. — Но как така ще убива другаря си?!

— Този негов другар вече не му е бил потребен. Мисля дори, че се е бил превърнал в пречка…

— В какъв смисъл?

— Червенобрадия беше трудно управляем, имаме достатъчно доказателства затова в Банксайд. Ако го оставеха да върши своето, в безумната си ярост той би могъл да допусне някаква грешка. Това би застрашило цялото начинание.

— Какво начинание? — запита Ръф заинтригуван.

— Унищожаването на цялата трупа на Уестфийлд. Актьорът се замисли. В казаното от Никълъс имаше много логика. И всичко водеше до едно единствено име…

— Значи Бен Крийч, така ли?

— Какво за Бен Крийч, Семюъл?

— Той е бил съучастникът на Червенобрадия.

— Не ми се вярва.

— Положително е така, Ник! Бен го е пробол в гърба. Това е било разплащането с Червенобрадия.

— Не така — отвърна бързо Никълъс. — Бен Крийч има зад гърба си много грешки, ала не е убиец. Той не е в състояние да разработи големия план, който стои зад всичко това. Не е достатъчно печен за такова нещо. А с Червенобрадия изобщо не е свързан.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото Бен никога не би могъл да управлява такава хала като Червенобрадия, нито пък би могъл да го убие, когато престане да му е нужен.

— Не съм чак толкова сигурен — промълви Ръф.

— Бен работеше за трупата на Банбари. Виж, кражбите, бяха негова работа. Задачата му е била да създава смут в нашата трупа, а той би могъл да го прави само ако работи при нас. Сега вече той не представлява опасност.

— И въпреки това говорите за някакъв смъртен враг.

— Така е, Сам.

— В самата трупа?

— Не. Действа отвън. Служеше си с Червенобрадия.

— Имате ли някаква представа кой може да е?

— Абсолютно никаква. Зная само, че днес той е дори по-опасен отколкото досега.

— Защо?

— Защото все още не е постигнал целта си. Намерението му е да съсипе трупата. Убийството на Уил бе първият удар. Но ние все пак оцеляхме.

— Вместо да ни изравнят със земята, сега дори жънем по-големи успехи.

— Така е. Поканата в двореца е най-голямото доказателство за това. И сега озлоблението му ще стане неудържимо. Разчитам, че той ще се опита да направи всичко, за да осуети тази чест.

— Само през трупа ми! — зарече се тържествено Семюъл Ръф.

— Трябва да се превърнем в очи и уши! — каза Никълъс. — Той ще нанесе удара си точно когато най-малко очакваме.

— Ще се пазим.

— Точно това искам да обсъдя с мастър Файърторн. Отсега нататък цялата трупа трябва да е нащрек. Не бива да допуснем да се случи нищо, което би ни попречило да играем в двореца.

— Няма да допуснем — каза Семюъл Ръф мрачно. Никълъс го тупна по гърба. Тръгнаха да се разхождат бавно из двора. Изведнъж импресариото се сети за нещо:

— Новината ще е добре дошла в Сейнт Олбан — изказа той на глас мисълта си.

— Сейнт Олбан?

— Мислех си за Сюзън Фаулър. За нея това ще важно. Убиецът на съпруга й е намерил заслужен край.

— И важно, и радостно.

— О, Сюзън надали би изпитала радост от такова нещо — поклати глава Никълъс. — Не е човек, който търси отмъщение. Но може би все пак тази новина ще й даде утеха. Горкото момиче! През идните години тя ще се нуждае от всяка капчица кураж, която може да намери. Защото ще трябва да отглежда дъщеря си без любовта и подкрепата на своя съпруг.

— Бог да ги пази и двете — каза тихичко Ръф.

— Амин.

Редовните представления вървяха нормално, но всички мисли и разговори се въртяха все около предстоящото гостуване в двореца. Дойде декември, Коледа наближаваше. С всеки изминал ден, който скъсяваше времето до празника, напрежението ставаше все по-голямо.

Едмънд Худ, изпаднал отново в творческа треска, работеше до изнемога по новата пиеса. Беше почти готов.

„Преданият поданик“ беше по идея на Лорънс Файърторн, изкована сякаш специално за многоликия му талант. Сега Файърторн предложи редица изменения, като отхвърли бурно някои от предложенията на Барнаби Гил.

И авторът отново грабна перото. Когато текстът бе готов, изпратиха го ведно със съответните такси до началника на цензурата. Най-сетне им бе върнат с печата, даващ разрешение за постановката.

Трупата се хвърли с жар в работата по новата пиеса. Голямото предимство на един спектакъл пред двора се криеше в това, че тук те имаха отлични условия за репетиране и много време за усъвършенстване на ролите си. След несгодите на тяхното ежедневие по разни странноприемници, където представленията се осъществяваха от днеска за утре, новите условия бяха направо лукс. Работеха в истински театър, не студуваха и — най-важното! Щяха да се прославят в двореца.

„Преданият поданик“ се разиграваше в някаква част на Италия която до най-малките подробности приличаше на коя и да е част от Англия. Едмънд Худ бе придал на миланската дукеса учудваща прилика със собствената си кралица, а пиесата му не бе нищо друго освен ода за верността към короната.

В пролога главният герой бе арестуван и обвинен в измяна. Осъждат го на смърт заради лъжливи обвинения. Той отива на ешафода, ала неговата лоялност е толкова голяма, че духът му надживява тялото и остава да бди над Миланската дукеса. Сянката на предания поданик се намесва навсякъде, където е надвиснала опасност над неговата владетелка, дори успява да разгроми един начеващ бунт…

Ричард Хънидю не можеше място да си намери от радост, когато му възложиха ролята на дукесата на Милано. Това го възмездяваше щедро за образа на Глориана. Всъщност дукесата си беше просто версия на Глориана, но сега беше много по-вълнуващо — Ричард щеше да изпълнява ролята пред самия първообраз — кралица Елизабет!

Хлапакът бе решен да покаже какво може. Репетираше всеотдайно, като че беше въпрос на живот и смърт.

Никълъс Брейсуел наблюдаваше всичко това с тиха радост. След една от репетициите той дръпна Ричард настрана, усмихвайки се одобрително.

— Ти надмина себе си, Дик!

— Благодаря ви, мастър Брейсуел.

— Всички са във възторг от твоите постижения.

— Старая се да стане добре.

— Много добре дори, бих казал.

— Иска ми се играта ми пред двора да бъде успех във всяко отношение.

Никълъс кимна и заговори някак поверително:

— Дик…

— Да, мастър?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Имате я, преди да сте я изрекли! — пламна момчето.

— Чуй най-напред за какво става дума. Услугата е много, много голяма, Дик.

— Няма значение!

— Тук се иска жертва и затова се обръщам към твоята лоялност.

— Лоялност към кого?

— Към мене. Към трупата. И към твоята кралица. Ричард Хънидю слушаше прехласнато и не можеше да повярва на ушите си.

Никой не би могъл да убеди Лорънс Файърторн, че съществува пиеса, в която няма какво да се пипне. Непрекъснато му хрумваха нови и нови идеи, изменяше, коригираше, подобряваше. Пиесата се променяше главоломно! „Преданият поданик“ придоби окончателния си вид едва в деня на премиерата.

Худ това понасяше най-тежко. И се съпротивляваше все по-люто. Въпреки че бе готов да се съгласи, че една пиеса винаги може да бъде подобрена, за нищо на света не можеше да приеме светотатствената — но и остроумна! — забележка на Файърторн, че само ежедневното чоплене поддържа пиесата жива и свежа. Това непрекъснато ровичкане всъщност му пречеше да се съсредоточи върху ролята на Марсилиус, достопочтения стар съдия в пролога.

Ала Файърторн не отстъпваше. Бяха седнали да обядват двамата и Худ си знаеше, че пак ще последва неизбежното. Главният изпълнител изчака да приключат с яденето и започна — знаеше, че авторите реагират най-меко на пълен стомах.

— Хареса ли ви пушеният бут по вестфалски? — запита той.

— Да знаете, че няма да променям пак сцената в съда! — изстреля Худ ни в клин, ни в ръкав.

— Та кой иска да я променяте, драги?!

— Добре де, просто за да сме наясно, Лорънс.

— Разбира се.

— За мене сцената в съда не бива де се пипа повече! — подчерта писателят. — Толкова пъти я променяхме вече, че надали остана нещо непроменено.

— Нямам намерение и думичка да променям, Едмънд!

— За мене е истинско облекчение да го чуя.

— И все пак…

Изпитал в миг въпиюща нужда от подкрепа, Худ сграбчи чашата си и я пресуши на един дъх. Усещаше, че се готви ново посегателство.

— И все пак — повтори Файърторн — трябва да се опитаме да изстискаме пълния драматургичен заряд от всяка отделна сцена, нали така? Един спектакъл в двореца е нещо уникално! Трябва направо да надминем себе си! Не бива да забравяме това.

— Давайте, Лорънс, защо не си го кажете направо!?

— Монологът ми в затвора…

— Точно от това се страхувах — простена Худ.

— Това е един наистина великолепен монолог — побърза да го похвали Файърторн, — но си мисля, че може да се направи още по-силен, да му придадем още по-голяма атрактивност…

— Тая негова атрактивност ние я увеличаваме вече всеки ден.

— Това е последната промяна, която искам.

— От все сърце се моля да е така.

Файърторн се облегна напред през масата, усмивката му излъчваше мъдрост.

— Лоренцо трябва да изпитва страст.

— Страст? — Едмънд Худ го гледаше направо слисан.

— Да, Едмънд.

— В деня на посичането му?!

— Не ме разбрахте, сър — обясни Файърторн. — Иска ми се да внесем в монолога някаква лична нотка. Лоренцо оплаква съдбата си, след това прославя лоялността към трона като най-голяма добродетел. Говори за чест, за дълг, за патриотизъм. — Отново мъдрата усмивка. — Но трябва да говори и за любов!

— Любов? Към кого? Защо?!…

— Към своята кралица и към своята земя. В ума му тези две светини трябва да бъдат слети в едно. Той никога няма да им изневери, защото това би било истинско предателство. Точно така го виждам: влюбеният, който измамва любимата си…

Файърторн се облегна назад в креслото и затвори очи замечтано.

— Виждате ли, шест стиха ще са достатъчни, хайде, да речем, осем. Покажете Лоренцо, обхванат от истинска страст.

— Ще се опитам, Лорънс.

— Задълбочете тази тема! Дайте лоялност, която извира от страстна любов! Намерете думи, с които той всъщност да се обръща към дукесата! Ето, става въпрос за десет реда, нищо повече! А ако станат дванадесет, този монолог ще се превърне в шедьовър!

— Оставете ме да видя — изпъшка другият.

— Знаех си, че сте отворен за разумни предложения, Едмънд!

— Но дали са разумни? Платиха сметката, станаха.

— И още нещо — каза Файърторн небрежно.

— Да?

— Екзекуцията.

— Какво екзекуцията?

— Ще я изпълним на самата сцена. Худ се задави.

— Абсолютно невъзможно!

— Театърът е изкуството на невъзможното! — издекламира драматично Файърторн.

— Обезглавяване… Посичане направо пред очите на зрителите?!

— И защо не, сър? Така въздействието ще е много по-силно от досегашното решение палачът само да се появи с кървавата глава на Лоренцо. Искам да умра пред очите на моята публика!…

— И как ще стане това, моля ви?

— Оставете това на Никълъс. Той ще ви обясни.

Само високата оценка, дадена на импресариото, накара Едмънд Худ да се отнесе сериозно към тази безумна идея. Но просто не можеше да си представи как би могла да се осъществи. Авторът само сви безпомощно рамене.

— Готов съм да опитаме — съгласи се най-сетне той.

— Не става дума за опит! — реагира Файърторн веднага. — Точно така ще направим. Твърдо съм го решил.

Както всички останали, и Семюъл Ръф се радваше, че Ричард Хънидю получи главната женска роля в пиесата. Той бе направо горд с момчето, признаваше, че то наистина има талант. Затова се почувства едва ли не лично засегнат, когато изведнъж нещо в държането на Ричард се промени. Не беше вече толкова усърден, стана нещо плах, правеше непростими грешки. Стажантът явно не беше добре.

Ръф се възползва от първата удала му се възможност, за да размени няколко думи с момчето.

— Какво става с тебе, момко? — попита той обезпокоен.

— Нищо ми няма, мастър Ръф.

— Не съм сляп, Дик! Нещо те притеснява.

— О, ще ми мине, сър.

— Да не са пак другите момчета?

Ричард издаде само някакъв неопределен звук.

Мартин Йоу бе ядосан, че не му дадоха ролята на Миланската дукеса, обаче се бе задоволил само с няколко ядни забележки. Също и Стийвън Джуд и Джон Талис — те се подхилкваха иронично, но което си е право, нищо не бяха предприели.

— Наблюдавах те сега на репетицията — продължи Ръф недоумяващ. — Уплиташ текста, мънкаш, след като само преди няколко дни го знаеше блестящо!

— Нещо чувствам главата си празна…

— Нека да ти помогна!

— Не можете, сър.

— Мога да ти помогна да се упражняваш.

— Не е това помощта, от която се нуждая.

— Но какво има, по дяволите?

Ричард се опита да каже нещо, но явно не намери думи. Имаше някакви проблеми. Хапеше устни въртеше пета… Изведнъж просто побягна от стаята. Ръф бе съвсем объркан. Отиде да търси помощ от Никълъс, който точно обсъждаше някаква скица с един от дърводелците. Разказа му тревогите си с момчето.

— Оставете го на спокойствие — предложи Никълъс.

— Но нещо е станало! Как иначе ще се промени така изведнъж?!

— Не се е променил, Сам.

— Как да не се е!

— Малкият се страхува. Изпуснал си е нервите. Това е.

— Но това е уникален шанс за него!

— Ами да, точно това е причината. Ролята не е лъжица за неговата уста. Дик е млад и неопитен. Това е първата му голяма роля и трябва да я изиграе не пред кой да е, а пред кралицата на Англия и нейния двор. Искаме твърде много от един неопитен актьор.

— Но той има необходимата дарба, Ник!

— Да, на всички ни се иска да е така.

— Не можем ли да направим нещо за него! — разпали се Ръф.

— Дайте му време — посъветва го Никълъс. — От нас се иска да го подкрепяме и разбираме. Говорих с мастър Файърторн и го помолих да не кори момчето, когато направи грешка. Това би му се отразило фатално.

— Какво искате да кажете?

— Нали го видяхте, Сам! Той е стигнал до критична точка и не би могъл да понесе и най-малкото допълнително натоварване. Ако още малко притиснем Ричард Хънидю, той ще рухне.

Тази година кралица Елизабет щеше да прекара Коледата в Ричмънд. Вече няколко месеца тя оплакваше загубата на своя стар приятел дук Лестър, който почина през септември. Беше се оттеглила от света, отказваше да се появява на обществени места. Вместо да вземе участие в ликуването от победата над Армадата, тя боледуваше по своя непрежалим Лестър.

Сега за Коледа кралицата най-после пристигна в разкошния дворец в Ричмънд. Всички се надяваха, че празниците ще внесат мъничко радост и в живота на Нейно величество — цялата есен бе прекарала в усамотение. Предвидена беше богата програма — музика, танци, театрални спектакли. „Преданият поданик“ бе първата пиеса, която щяха да играят пред кралицата. Премиерата бе насрочена за първия ден след Коледа. В годината на победата над Армадата тази тема шестваше триумфално навсякъде.

Репетицията се приближаваше към най-важния момент.

— Сега постави главата си в средата на дръвника, момче!

— Ами опитвам се, мастър Файърторн.

— Побързай, дяволе, или сам ще грабна брадвата.

Лорънс Файърторн режисираше собственото си обезглавяване.

Никълъс Брейсуел бе разработил този трик и сега стоеше наблизо, за да помогне при нужда. Едмънд Худ също нервничеше. Продължаваха да го измъчват съмнения.

„Преданият поданик“ започваше със сцена в съда. Благородният Лоренцо бива осъден на смърт. Хвърлен в затворническата килия, за да дочака тежката си участ, той се впуска в драматичен монолог. После идват тъмничарите, за да го подготвят за извеждането. Храбър до последния си миг, Лоренцо тръгва с тях.

Сега ешафодът бе поставен на самата сцена. Палачът стоеше, стиснал брадвата. Довеждаха осъдения — но това не трябваше да бъде Файърторн. Бяха подготвили ловка подмяна — Джон Талис, който бе значително по-нисък от главния изпълнител, бе облечен в неговия костюм, като главата му оставаше под линията на яката. Отгоре бяха сложила восъчна глава със същата перука и ето ти го Лоренцо, съвсем същия. На дръвника щеше да бъде отсечена восъчната глава.

— Само да не мръднеш, глупаво момче!

— Ще боли ли, мастър Файърторн? — изхленчи Талис.

— Ами ще зависи от това какво ще решим да ти отсечем.

— Моля ви, сър много внимавайте!

— Млъкни!

— Не се бой, Джон — побърза да се намеси Никълъс и се наведе, за да оправи позата на хлапака. — Нищичко няма да усетиш.

— Да, ама брадвата е истинска, мастър Брейсуел.

— Истинска брадва в сигурни ръце, имай ми вяра! — обеща Ръф, който играеше палача. — И косъм няма да падне от главата ти, мойто момче!

— Но аз пък ще ти извия врата, само ако си мръднал! — изръмжа заплашително Файърторн.

— Изобщо не е опасно — обади се отново Никълъс, искаше да успокои момчето. — Сам вече няколко дни се упражнява с брадвата. Избрахме го, защото на него може да се разчита. Ти само си стой и не мърдай, Джон. Няколко секунди и всичко ще свърши.

Никълъс се отдръпна и даде знак. Ръф вдигна брадвата високо във въздуха. Тя се вряза във восъчния врат и се заби дълбоко в дръвника. Изкуствената глава се изтърколи на сцената. Страхотно зрелище!

Джон Талис проплака изпод голямата си дреха:

— Жив ли съм още?

В Лондон коледният ден започва в тъмни зори. Всички камбани в града биеха, за да възвестят светлата радост. Много преди да се зазори Марджъри Файърторн беше вече на крак — имаше да се свършат толкова много неща!… Но все пак най-важното бе да присъства с цялото си домочадие на утринната служба.

В къщата в Шордич цареше весело оживление. Децата посрещаха празника с радостно вълнение, скоро към тях се присъединиха и Мартин Йоу, Джон Талис и Стийвън Джуд.

Марджъри се чудеше къде се бави Ричард. За него това беше първата Коледа с трупата и тя бе направила всичко празникът да му хареса. Отсъствието му започна да я безпокои и тя реши да отиде сама да го викне.

— Дик! Ставай, момчето ми! Коледа е.

След като бяха ремонтирали гредите на островърхия покрив, Ричард отново се бе нанесъл в стаята. Марджъри тичешком изкачи стъпалата. Обхваната от радостната възбуда на големия ден, тя продължи да говори, преди да е стигнала стаята му:

— Стига си се търкалял в леглото, Дик! Коледа е! Слез да си видиш подаръците!

Марджъри почука на вратата и влезе.

— Господи помилуй! — ахна тя.

Леглото беше празно. Прозорецът зееше.

Дворецът Ричмънд беше великолепна готическа сграда, разположена точно между Ричмънд грийн и Темза. Силуетът на замъка с многобройните кулички и златния ветропоказател му придаваше романтичен вид. Около двореца се простираха паркове и градини със стотици овощни дървета. Палатът, заемащ повече от четиридесет хиляди квадратни метра площ, бе построен така, че включваше множество вътрешни дворове.

През първите години от царуването си Елизабет рядко идваше в Ричмънд, двореца, където се бе родил нейният баща. Постепенно обаче тя оцени невероятното очарование на този дом, който наричаше „топлия ми зимен сандък“. И когато пристигнеше тук с целия си двор, Ричмънд се изпълваше със светлина, багри и смехове.

Кралицата с радост очакваше коледните празненства.

Лорънс Файърторн обаче не споделяше тези радостни предчувствия. Ето, изпълнителят на главната женска роля бе изчезнал в деня преди самото представление! Той крачеше и се мяташе в напразни усилия да оправи нещата. Мартин Йоу трябваше да поеме ролята на дукесата и Хю Уеджис се зае да преправя костюма — трябваше да се поразшири тук-там. Върху отдавна мечтаното излизане пред двора легна тъмна сянка. Не остана и помен от първоначалната безгрижна приповдигнатост.

На двадесет и шести декември следобед трупата се събра за последна репетиция в Ричмънд. Изчезването на Ричард и последвалите промени създадоха голяма бъркотия. И само един-единствен човек от трупата се опита да види нещата през очите на Дик Хънидю.

— Жал ми е за него — каза Ръф тъжно.

— На мене също — добави Никълъс.

— Трябва да е бил страшно нещастен, за да предприеме такова нещо.

— И аз мисля, че беше нещастен.

— Но не съм предполагал, че ще се реши да избяга.

— Не съм сигурен, че е избягал, Сам.

— Какво искате да кажете?

— Ами вижте доказателствата — започна Никълъс. — Стаята е била празна. Добре. Изчезнал е с вещите си. И това добре. Отвън под отворения прозорец е имало стълба.

— Да, и какво друго обяснение може да има?

— По една стълба човек може да се изкачи, но може и да слезе…

— Е, и?

— Възможно е Дик наистина да е избягал — продължи Никълъс, — ала също така е възможно и някой да се е прекачил през прозореца и да го е измъкнал насила. Аз мисля, че е отвлечен.

— От кого?

— От съучастника на Червенобрадия. Онзи същият, който ни дебне упорито от месеци. Нали ви казах, че той ще удари, когато най-малко очакваме. Има ли по-добър начин да навреди на трупата от това да отвлече Дик в навечерието на премиерата?

Семюъл Ръф бе смаян, но не му остана време да размисля по случилото се. Лорънс Файърторн призова към внимание. Ето че отново бяха в криза. Отново бе дошло време той да докаже водаческите си качества и да окуражава малодушните.

— Господа — започна той, — не е необходимо да ви напомням колко важно е това представление за нашата трупа. Оказана ни бе честта да играем пред любимата ни кралица. Дава ни се възможност да окичим гърдите си със слава, която сетне ще разнесем из цялото кралство. Онова, което ще направим тук тази вечер ще изкове нашето бъдеще! Затова ние сме длъжни да не изпадаме в паника от един малък удар на съдбата. Изчезването на Ричард Хънидю е неприятно, но само толкоз! Една незначителна подробност. Ако се запретнем здраво днес следобед, ние отново ще възстановим всичко и ще придадем на нашата постановка блясъка, който заслужава… — Файърторн вдигна стиснатата си в юмрук ръка и обяви гордо: — Нека да покажем истинската си класа! Нека да докажем, че сме смели мъже, лоялни поданици на короната и най-добрите актьори в цял Лондон! Господа!…

Последва невъобразима бъркотия и всеки зае изходна позиция.

Пиесата се играеше в голямата зала, дълга някъде към сто стъпки и широка най-малко четиридесет. От красивия таван, целия в дърворезба, се спускаха канделабри. На тавана имаше отвор към покрива с навес над него. Между високите прозорци бяха окачени портрети на английските крале, завоювали чест и слава по бойните полета. Актьорите обаче не можеха да знаят, че тази зала е истинско чудо на архитектурата.

Ала и без да разбират това, те бяха толкова погълнати от репетицията, че им оставаше твърде малко време да гледат разкошната обстановка. Репетираха върху платформа, издигната в единия край на залата. Около тази сцена бяха наредени три реда кресла — като галерии, а кралският трон се намираше на малък подиум точно пред сцената.

Репетицията бе някаква смесица от професионално спокойствие и трескава импровизация. Бързо отстраняваха всички възможни слабости. Мартин Йоу не беше толкова красива дукеса както Ричард Хънидю, обаче се оказа извънредно приспособим. Останалите актьори бързаха да нагодят репликите си с него. Духът на актьорите се възвръщаше бавно, но сигурно. Пиесата следваше своята вътрешна динамика и ги увличаше със себе си.

След репетицията отидоха да отдъхнат в едно съседно помещение, което използваха като гардеробиерна. Напрежението от последните двадесет и четири часа ги бе изтощило нервно и физически, ала се виждаше, че всички въздъхнаха с облекчение. С Файърторн на руля те бяха убедени в успеха на „Предания поданик“… Оптимизмът ги вдигна на крилете си.

Само Джон Талис не можеше да се успокои. Нямаше лек за неговите тревоги. Сцената с екзекуцията го притесняваше до смърт… Наистина до смърт! Въпреки че всичко бе точно премислено, изпитваше ужас от тази зловеща брадва, която трябваше да се забие само на няколко сантиметра от главата му. Ами ако ръката на Семюъл Ръф трепнеше? Как може да се разчита само на неговата точност?!

Едно отсичане на главата не винаги става изведнъж. На времето си Бул, главният палач, е бил известен със сигурната си ръка… Но когато е трябвало да изиграе своята пъклена роля в мрачната трагедия, разиграла се в замъка Фортрингей, разправят, че се е наложило да замахне три пъти с брадвата, за да обезглави кралицата на Шотландия!… А са смятали този Бул за голям майстор в професията. Ще може ли Семюъл Ръф да бъде по-добър? Един необучен актьор, със смъртоносна брадва в ръцете…

Талис отново отиде да се жалва на Файърторн. — Намерете друг някой да дублира Лоренцо, сър! — примоли се жаловито той.

— Нямаме друг — отвърна актьорът.

— Ами Джон Дарт! Той е достатъчно дребен.

— Достатъчно дребен, да! — съгласи се Файърторн. — Но дали е достатъчно смел? Достатъчно интелигентен? Дали той е достатъчно добър, с една дума? — позата на Файърторн бе неповторима. — О, не сър! И дума не може да става. Дарт не е актьор. Той е един добродушен глупак. Глупак, който върши прости неща по прост начин. А Лоренцо е фигура величава, един легендарен герой!… Не ще позволя да ме дублира някакъв си загубеняк.

— Спестете ми това изпитание! — проплака Талис.

— Именно това изпитание ще допринесе за изграждането на характера ти.

— Чисто и просто ме е страх, мастър.

— Ами овладей страха си, както правят всички!

— Моля ви!

— Ще изпълните възложената задача.

— Толкова се тревожа, сър.

— Стига! Престани с това хленчене.

— Но защо точно аз!?

Лорънс Файърторн пусна в ход своята обезоръжаваща усмивка.

— Защото ти можеш да го направиш най-добре, Джон.

Той изчезна нанякъде, преди момчето да може да възрази. Талис бе облечен в същия костюм като Файърторн. Той погледна към палача. Семюъл Ръф беше спокоен както винаги, ала опасенията на момчето си останаха. Само да трепне ръката на Ръф и цялата кариера на Джон Талис щеше да бъде разсечена на две. Непоносима мисъл!…

В залата трептеше скрито напрежение. Всички бяха превъзбудени от шанса да играят пред двора. Това представление им откриваше възможността да се издигнат в един-единствен миг на върха на актьорската кариера. В „Предания поданик“ се говореше за вярност, дълг, патриотизъм и любов. Какъв по-чудесен коледен дар за тяхната кралица?!

Джон Талис виждаше всичко с други очи. За него съществуваше само сцената с обезглавяването. Не го интересуваше нито тематика, нито морални стойности на пиесата! За него бе важно само едно: къде ще удари брадвата.

Съвършено логичен въпрос, впрочем.

Тази вечер кралица Елизабет и нейните придворни имаха галавечеря. Развеселени и замаяни от виното, лордовете и дамите започнаха да заемат определените им места в голямата зала на Ричмънд. В трепкащата светлина на хилядите свещи те представляваха една весела, преливаща от багри група. Настроението бе леко приповдигнато. Зад всичките тези заучени пози и изкуствени жестове, зад галантните остроумия, които се разменяха, този път имаше много топлота и сърдечност. Една възприемчива и благодарна публика!

Постепенно всички места по редовете бяха заети, оставаше празен само тронът. Цялата зала очакваше с нетърпение спектакъла, но кралицата явно бе решила да ги накара да почакат, както подобаваше в случая. Какво може да означава това?… Колкото повече се бавеше Нейно величество, толкова по-оживени ставаха предположенията. Скоро цялата зала жужеше от напрежение.

Зад кулисите това закъснение предизвика отчаяно безпокойство. В и без това нажежената атмосфера преди спектакъла закъснението на кралицата накара актьорите да изпаднат направо в паника. Всички нервничеха. Лорънс Файърторн крачеше неудържимо напред-назад. Едмънд Худ пресипна, а Барнаби Гил току оправяше ненужно костюма си. Мехурът на Мартин Йоу заплашваше да се пукне, а Джон Талис усещаше някакво странно изтръпване на тила си. Джордж Дарт, който стоеше в пълна готовност, за да нареди мебелите за първата сцена, се тресеше като трепетлика.

Дори Семюъл Ръф бе неспокоен. Напрежението му растеше. Изпоти се — челото му, голите му ръце и рамене лъснаха. Той току попипваше с влажни длани дръжката на брадвата си.

— Къде се задържа Нейно величество? — попита Гил.

— Ползва се от своето кралско право — отвърна Файърторн.

— Като изтезава своите актьори?

— Не, просто като не бърза, Барнаби.

Най-сетне тръбене на фанфари оповести пристигането на кралицата. Оживената глъчка в залата се превърна в тих шепот. Напрежението на актьорите достигна връхната си точка. Техният час бе ударил.

Заобиколена от телохранителите си, кралица Елизабет заплува бавно през залата и стъпи на подиума, за да се настани на своя трон. Облечена разкошно, в полюляваща се рокля от червено кадифе, тя даряваше околните с милостиво кимване. В косите й бяха заплетени перли, главата й бе увенчана с малка златна корона, обсипана с диаманти. Блясъкът на нейните скъпоценности огря сякаш цялата зала. Времето се бе показало милостиво към хубавото й лице, никаква сянка не помрачаваше царственото й излъчване. Меката светлина на свещите и на пламъците в камината правеше красотата й още по-неземна, неподвластна на времето.

Кой знае защо, Файърторн премина в развълнуван шепот:

— Господа, намираме се в присъствието на една кралица!

Никълъс Брейсуел бе целият внимание. След като кралицата се настани, тя махна с ръка на сър Едмънд Тилни, началника на цензурата, който пък подаде сигнал на импресариото. Представлението можеше да започне.

От галерията прозвуча музика — там се бяха настанили Питър Дигби и неговите музиканти. След пролога започна сцената в съда. Още с първите думи Файърторн завладя публиката с магията на словото си — всички бяха очаровани от гласа му, тръпнещи от възторг заради безстрашната преданост на Лоренцо, трогнати от безкрайната му болка. В края на своя монолог той вече бе спечелил сърцата на зрителите и първите сълзи бяха проронени.

Произнесоха смъртната присъда. Съдията се оттегли, двама тъмничари отведоха Лоренцо. Музиката пак засвири, докато останалите артисти напуснаха сцената. Появи се Джордж Дарт, сложи на сцената трикрако столче и изнесе скамейката на подсъдимия. Постара се да изчезне бързо, като сянка.

С изражение на трагична предопределеност тъмничарите изведоха отново Файърторн на сцената. Той седна на столчето в своята килия, двамата пазачи го оставиха сам. Лоренцо се взираше в окованите си китки, а после вдигна тъжен взор към небето:

Докато Файърторн редеше думите на своя монолог, хората от гардеробиерната се стягаха за следващото явление. Никълъс разпределяше излизането им, без да откъсва зорки очи от Ръф. Палачът бе станал още по-нервен. Странно, един от най-опитните актьори в трупата като че ли губеше самообладание, не можеше да се владее, пот се лееше от тялото му, той нервно потропваше с крака.

— Моля ви, бъдеще особено внимателни, мастър Ръф!

— Какво? — сепна се Семюъл изплашен.

— Животът ми, сър. Животът ми е във вашите ръце.

Гласът долиташе изпод костюма на фигурата, застанала до него. Под изкуствената глава Джон Талис очакваше да го обезглавят.

— Много внимавайте! — проплака тъжният гласец.

— Ще внимавам — обеща актьорът.

— Само гледайте да ударите където трябва с брадвата.

— О, точно това ще направя — каза Ръф мрачно. — Брадвата си знае работата.

Лоренцо свърши своя монолог, появиха се тъмничарите, за да го отведат. Разтрепераният Джордж Дарт смени столчето с дръвник. Забиха барабани, процесията бавно се изкачи на сцената.

В ролята на съдията Едмънд Худ вървеше начело, после идваха царедворците, стражата. След тях вървеше свещеникът, стиснал молитвеник в ръка. Лоренцо бе изблъскан от тъмничарите в средата на сцената. Ръф, палачът, вървеше последен.

След като всички заеха местата си, свещеникът се обърна към затворника и призова:

— „Отворете в сърцето си място за Христа и се покайте!“

Лоренцо мълчеше. Но се чуваше как Джон Талис трака със зъби.

— „Да се помолим заедно за вашата душа!“ — подкани свещеникът. — „Пристъпете със смирено сърце пред нашия създател!“

След това той изчете молитва за нещастния Лоренцо.

Семюъл Ръф слушаше думите с половин ухо. Облечен в обичайната черна дреха на палач, той стоеше до ешафода, поставил брадвата между нозете си. През тесните процепи на маската хвърляше скришом погледи към кралицата на Англия. Нейната недосегаема, царствена фигура беше на по-малко от десетина метра от него. Телохранителите й следяха пиесата зяпнали.

Ръф затвори за миг очи и изрече бързо своята безмълвна молитва. Самото небе му изпращаше този шанс! Нямаше търпение да се възползва от него. Изведнъж прозря дълбокия смисъл на всичките тези поличби… Ръцете му бяха влажни от пот. Наложи си да изчака още малко. За да укрепи решимостта си, той си припомни за толкова много други екзекуции, по заповед на кралица Елизабет!… Кръвта блъскаше в слепоочията му.

Никълъс Брейсуел трепереше. От своето място в дъното на сцената той наблюдаваше развоя на събитията с нарастваща тревога. Повече от когото и да е друг в залата той съзнаваше приближаващата се опасност. Докато развръзката назряваше, той започна да се пита дали е взел най-правилното решение, като излага на смъртна опасност един млад живот. Изпитваше желание да се втурне на сцената и да се хвърли между тях, но се въздържа. Опасността го гледаше с грозни очи.

Свещеникът издигна глас в последните слова на молитвата:

— „И нека бог се смили над душата ви. Амин!“

След като бе изпълнил пастирският си дълг, свещеникът отстъпи, за да даде път на закона с цялата му строгост. Заради своята беззаветна преданост Лоренцо щеше да бъде обезглавен. По знак от съдията тъмнича-рите го доведоха до дръвника, накараха го да коленичи и внимателно нагласиха изкуствената глава върху дървото.

Барабаните забиха още по-гръмко. Никълъс стоеше като на жарава.

Сега настъпи часът на Семюъл Ръф. Но това вече не бе костюмираният палач от пиесата. Това бе самото превъплъщение на отмъстителя, скрил в сърцето си жаждата да убива. Един последен бърз поглед към кралицата му показа, че Нейно величество е изцяло пленена от действието. Всички бяха в този плен на драмата. Ръф преглътна шумно, стисна зъби и избърса запотените си длани в панталона си. Сега или никога!

Той стисна здраво лъскавата брадва.

И отново Никълъс овладя неудържимото си желание да сложи край на това мъчително чакане. Стиснал зъби и ръце в юмруци, той бе осъден да стои в мъчителна безпомощност. Каквото и да му струваше това, не биваше да мръдне от мястото си.

Барабаните гръмнаха, съдията кимна тържествено, палачът вдигна брадвата над главата си. Острието зловещо блесна на светлината на свещите… Ала не се стовари върху Джон Талис. Друга бе жертвата, избрана за тази екзекуция! Ръф скочи от сцената и се впусна с див рев върху престола.

— Смърт на тираните!

Замахна към главата на кралицата.

Сякаш подготвена за този удар, тя умело се изви настрани. Телохранителите, готови за този момент, се хвърлиха върху Ръф. Вместо да улучи врата на кралицата, брадвата се заби със страхотна сила в дървената облегалка на трона и почти я разцепи на две.

— Хванете престъпника!

— Дръжте го!

Залата се изпълни с викове и писъци. Тронът остана да стърчи самотен — изплашените благородници хукнаха да бягат. Целият двор бе ужасен, смаян, невярващ на очите си! Само за миг кралицата се бе разминала на косъм с една ужасна смърт!…

Стражниците сломиха бързо съпротивата на Ръф и го оковаха във вериги. Палещата омраза в очите му, които не можеха да се откъснат все още от Елизабет, изведнъж застина в безкрайно изумление. Кралицата бавно свали короната, перуката и перлите си, втренчила в Ръф очите на човек, жестоко измамен от своя приятел.

Не беше Елизабет, кралицата на Англия. Беше Ричард Хънидю.

В залата се разнесоха възклицания на изненада. Сър Едмънд Тилни, една натруфена фигура в ярки одежди, се изкачи на сцената и вдигна властно ръка, за да въдвори тишина:

— Не ще ви лишим от вашето удоволствие — обяви той. — След малко при нас ще дойде Нейно величество. Пиесата ще продължи. Но онова, което се разигра пред смаяните ви очи, изисква известно обяснение…

Ръф нямаше какво да слуша — изведоха го набързо от залата. Ричард Хънидю тръгна след него. А навън в коридора ги очакваха Лорънс Файърторн и Никълъс Брейсуел.

Импресариото още не можеше да се съвземе от страха си за момчето, не смееше да повярва, че всичко е минало.

Файърторн изгледа презрително Ръф.

— Плъхът се хвана в капана! — засмя се гърлено той. — Прав бяхте, Ник! Наистина най-правилното бе да го принудим да действа.

Зашеметен, Ръф се обърна към импресариото:

— Как разбрахте?

— О, имаше много признаци — каза Никълъс. — И всички опираха все до религията. Вие сте толкова фанатизиран привърженик на старата вяра, че сте бил готов да убивате за нея…

— И да умра за нея! — добави Ръф гордо.

— Уил Фаулър също е бил предан на римокатолическата религия, но в един момент се е отрекъл. Това именно вие не сте могли да му простите, Сам. А не ви е давала покой и мисълта, че докато вашите дни в театъра са преброени, талантът на Уил грее все по-ярко. Огорчението ви е било толкова дълбоко, че…

— Уил ни предаде! — прекъсна го Ръф.

— Само от любов към младата си жена — напомни Никълъс.

— За нея не съм знаел. Може би така е било по-добре. Сюзън щеше да ми тежи на съвестта.

— За съвест не говорете! — Файърторн насочи пръст към Ръф. — Вие сте предател, сър!

— Аз съм верен воин на нашата вяра.

За Ричард Хънидю все още оставаше нещо неясно.

— Но защо бе убит Уил Фаулър?! — запита той.

— За да заеме Сам мястото му — обясни Никълъс. — Повечето от нас ликуваха, когато Армадата бе победена, но за католиците това беше тежък удар. Заради тях Сам е искал да мъсти жестоко и е решил да убие кралицата. Единственият начин да се приближи до нея е бил театрален спектакъл в двореца. Единствената възможност…

— Да, с трупата на лорд Уестфийлд — добави Файърторн. — Ние имахме най-големи шансове да бъдем поканени в двора. И престъпникът е решил да се възползва от нашия престиж.

Никълъс се засмя и тупна стажанта по гърба:

— Ти изигра ролята си блестящо, Дики! Успя да заблудиш не само атентатора, но и целия двор! — Никълъс се обърна към Семюъл Ръф: — Истинският актьор никога не изоставя своята публика. На Коледа Дик никъде не бе избягал. Той просто се премести у дома, за да работи по новата си роля. А костюма направи един холандец. Костюм, достоен за кралица.

— Ти се държа храбро, Дик! — похвали го Файърторн.

— О, доста ме беше страх, сър.

— Всички се страхувахме — призна Никълъс.

Едва сега Семюъл Ръф осъзна колко умело го е заблудил Никълъс Брейсуел. Явно бе, че той отдавна го е подозирал…

Стражата понечи да го отведе, но той се освободи за миг, за да направи едно последно признание:

— Креватчето… аз бях този, който го изпрати на Сюзън Фаулър.

— По-добре щеше да е, ако бяхте пощадили живота на съпруга й.

— Зная.

— А още по-добре, ако си бяхте отишъл в чифлика в Норуич, Сам. И за вас щеше да е по-разумно да бяхте поработил с брат си.

Ръф поклати тъжно глава и се усмихна:

— Няма никакъв чифлик. А с брат си аз поработих…

— Червенобрадия? — Никълъс остана като ударен от гръм.

— Всъщност ми беше полубрат. Въпреки своя необуздан нрав Доминик държеше не по-малко от мен за старата вяра. Затова и лежа в Брайдуел, оттам са ония рани по гърба му… И когато се измъкна оттам, бе готов да стори всичко, за да ми помогне.

— А вие му се отплатихте с кинжала.

— Не съм аз! — извика Ръф диво. — Не бих могъл да убия собствения си брат! Не съм го направил аз… — На лицето му бе изписана истинска болка, той наведе глава, за да скрие мъката си. — И двамата си знаехме, че тази работа ще ни коства живота. Ала Доминик бе неудържим, щеше да провали целия ни план, ако останеше жив. Аз-не исках той да бъде убит… Но се налагаше. Той свърши, което се искаше от него.

— Но кой го уби? — попита Файърторн.

В очите на Семюъл Ръф проблесна съпротива.

— Това е нещо, което никога не ще узнаете — отвърна с достойнство той.

— Някой ви е подучил и ви е накарал да го сторите — обвини го актьорът. — Името на този някой ще се разбере, като ви сложат на масата за мъчения. Водете го!

Ръф зашепна пламенно последната си молитва на латински, във възхвала на вярата си.

— In manus tuas, Domine, confide spiritum meum…

„В твоите ръце, господи, предавам духа си!…“ такива, казват, са били и последните думи на Мария, кралицата на Шотландия, когато е сложила глава на ешафода. С опита си да обезглави нейната съперница Семюъл Ръф сам бе произнесъл присъдата си. След разпита го чакаше жестока смърт.

Никълъс не бе изненадан от факта, че действията на Ръф са били част от един голям заговор. Семюъл и Червенобрадия са били активните фигури в този заговор, докато другите са стоели в сянка. Нямаше съмнение, че техните имена щяха да изплуват от мрака в килията за изтезания.

Но имаше все пак нещо, което истински го впечатли.

— Представа нямах, че Червенобрадия е негов брат! — каза той. — Бях убеден, че е някой католик, след като се бе нахвърлил с брадва върху неприличната табела в „Шапката на кардинала“, тя се е подигравала с вярата му. Но те са били двама братя!…

— Двама дяволи в общ впряг — изръмжа Файърторн.

— Няма нищо по-страшно от религиозния фанатизъм. На Ричърд Хънидю изведнъж му дожаля.

— Мастър Ръф бе толкова мил и сърдечен човек — каза той.

— Той беше добър актьор. Остави се дори да го ранят, само и само да изиграе убедително ролята си… Именно фехтуването му с мастър Гил ме накара да се замисля.

— В какъв смисъл? — попита момчето.

— Сам направи всичко, за да избегне боя. Не искаше да се разбере колко добре владее шпагата. Но когато се видя принуден да се бие, всички видяхме какво може. Човек, който умее да се фехтува така, лесно би могъл да инсценира боя в „Надежда и котва“. Уил Фаулър бе убит по предварително разработен план.

В това време дотърча Едмънд Худ. Объркан от бързината, с която се развиха събитията, той не бе разбрал защо пиесата му е била прекъсната така безцеремонно.

— Искам да зная, какво става тук!?

— Възмездие — обясни Лаконично Файърторн. — Разкрихме един предател и го дадохме на правосъдието.

— Семюъл?

— Олицетворение на престъплението — заяви помпозно актьорът. — Един рафиниран хитрец, който си намери майстора в лицето на нашия импресарио. Ръф действаше толкова хитро, че успя всички ни да заблуди. Единствен Ник прозря истината.

— Направих само онова, което трябваше — каза Никълъс скромно.

— Бяхте великолепен! — настоя Файърторн. — Спечелихте доверието на престъпника и го накарахте да вярва, че виждате опасността за трупата някъде отвън. Така Ръф се почувства в безопасност. Оставаше само да го накараме да разкрие истинския си лик.

— Така е — потвърди Никълъс. — Просто трябваше да му дадем възможността, която търсеше.

— Започвам да разбирам — каза Худ. — Значи затова поискахте да преместя екзекуцията на сцената.

— Точно така, Едмънд. Дадохме на Сам ролята на палача и бяхме сигурни къде ще нанесе своя удар. С помощта на Дик успяхме да му заложим вълчи капан.

Леко засегнат, че не е бил посветен в заговора, Худ все пак намери сили да приветства съобразителността на импресариото.

— А тази работа със сценария на „Глориана триумфант“? — запита той.

— Това и аз не можах да разбера — призна Никълъс. — Когато откраднаха сценария, реших, че е поредният удар срещу трупата на Уестфийлд. Питах се обаче какво би могло да накара Ръф и неговия съратник да навредят на трупата. За тях много по-важно би било тя да се радва на успех.

— Е, и?

— Отново религията! Вашата пиеса възхваляваше победата над испанската Армада и над католицизма. А това вече засягаше самите тях и вярата им, затова са решили да осуетят представлението.

— Нима има сила, която може да спре хората на Уестфийлд да не играят?! — Гласът на Файърторн се извиси, сякаш проехтяха фанфари. — Ние разкрихме цял заговор срещу нашата любима кралица и по този начин оказахме неоценима услуга на страната. И все пак, има още едно нещо, което не сме свършили, господа! Тази вечер нашата кралица ще ни гледа! Нека се подготвим за това най-велико събитие в историята на трупата. Дик Хънидю направи първата крачка. Напред към нови триумфални победи!

„Преданият поданик“ бе представена чак в полунощ и пожъна небивал успех. Заради осуетения атентат темата бе придобила особено значение и отговаряше точно на общото настроение в момента. Всъщност като че ли целият двор участваше в едно уникално и вълнуващо представление. Възторгът нямаше край.

Сред всички присъстващи царстваше величаво кралица Елизабет, изпълнена с щастлива благодарност. Тя беше самото великолепие. Бе облечена по испанската мода, с кръгла колосана дантелена яка над тъмния корсаж, към който бяха прихванати богати ръкави, отрупани с панделки, перли и геми. Пищен водопад от перли бликаше сякаш надолу по шията й и заплашваше да се излее на подиума, на който бе издигнат тронът й. И както подобава на кралица, всички придворни бледнееха пред нейния царствен блясък.

За да замести арестувания и да поуспокои изнервения до смърт Талис, Никълъс се нагърби лично с малката роля на палача. С добре премерен удар на брадвата той отсече восъчната глава и тя се търколи по сцената. Въздействието бе неописуемо. В залата настана мъртва тишина, цяла минута никой не посмя да помръдне. И тогава избухнаха аплодисментите. Палачът вдигна високо главата на предателя. С това ролята му бе изчерпана и той се превърна отново в импресарио.

Ричард Хънидю също бе изиграл вече ролята си. Сега той стоеше с останалите членове на трупата в гардеробиерната и само поглеждаше от време на време към сцената, за да следи действието.

Актьорите на лорд Уестфийлд се представиха великолепно. Чудесна музика, разкошни костюми, изобщо забележителен спектакъл! Мартин Йоу бе аплодиран горещо за младежкия си чар в ролята на Миланската дукеса, Барнаби Гил бе неотразим в комичните сцени и в импровизацията, а Едмънд Худ бе строгият, но справедлив съдия.

Лорънс Файърторн блестеше в обаятелния образ на Лоренцо. Той се постара да изтръгне от дамите точно онова вълнение, което търсеше. Лейди Розамунд, скована от присъствието на съпруга си, се ограничи само до скрити въздишки и пламенни погледи. Ала сега бившият й обожател не играеше само за нея. Този път залогът беше много по-висок. Лоренцо играеше за своята кралица и за страната си.

По гореща молба на Файърторн горкият Едмънд Худ пак трябваше да добави с трескава бързина няколко нови стиха в края на пиесата. Нужно бе да се отрази някак арестуването на Ръф. Файърторн издекламира стиховете вдъхновено и ги положи пламенно в нозете на своята кралица:

Хората просто полудяха от възторг.

Лорд Уестфийлд жънеше щедри похвали. Ето, неговата трупа укрепи положението му в двора и му спечели благоволението на кралицата. В същото време лорд Банбари седеше притихнал, с кисела усмивка и едва-едва вдигаше натежалите си ръце да изръкопляска. Актьорите на Уестфийлд бяха героите на деня, във всяко едно отношение. Неговата собствена трупа залязваше в дълбоко забвение…

След безброй поклони и овации актьорите най-сетне се оттеглиха в гардеробиерната. Въодушевлението от успеха ги бе хвърлило в истинска треска. Такъв огромен успех! На крилата на този небивал триумф те щяха да шестват победно цяла година.

Файърторн се спусна към своя импресарио.

— Престанете да се криете по ъглите, Ник!

— Просто размишлявах за всичко, което се случи, мастър.

— Не му е сега времето за размишления, драги! — Актьорът го хвана за рамото. Тя желае да й бъдат представени най-важните членове на трупата!

— Та нима има и други освен вас? — закачи го Никълъс.

— Няма, това е абсолютно вярно! — В тона на Файърторн отсъстваше и следа от самоирония. — Трябва да си го признаем! Но хайде, побързайте!

— Кого да повикам?

— Сам решете! Онези, които са допринесли най-много за успеха.

Никълъс се постара да строи всички по-важни актьори в редица, като се погрижи Ричард Хънидю да получи почетно място всред тях. Кралица Елизабет пристигна тържествено на сцената и позволи на изкривилия се от поклони Файърторн да й представи своите актьори. Тя каза няколко ласкави думи на Едмънд Худ за неговата дарба и похвали талантливата игра на Барнаби Гил.

Когато изрази личната си благодарност на Ричард Хънидю, момчето щеше да припадне. Той стоеше като замаян само от мисълта, че е толкова близо до самата кралица! Със своето сполучливо превъплъщение бе допринесъл за залавянето на убиеца, ала сега вече му се струваше истинско светотатство, че бе дръзнал да играе не друг, а самата Елизабет!

С типичната си липса на скромност Лорънс Файърторн си приписа по-голямата част от заслугите, дръзна дори да изрази желание Нейно величество да си спомня за него като за свой предан поданик — в помисли, думи и дела. Държеше се така, като че главата на кралицата се крепи все още на раменете й само благодарение на Лорънс Файърторн.

Никълъс Брейсуел стоеше кротко зад актьорите.

Информация за текста

© 1991 Едуард Марстън

© 1995 Надя Баева, превод от английски

Edward Marston

Queen’s Head, 1991

Сканиране, разпознаване и редакция: Ultimat, 2008

Издание:

Издателство „Ирис“, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9457]

Последна редакция: 2008-11-12 17:30:00