Петдесет нюанса сиво

На Нийл, господаря на моята вселена

1.

Погледнах ядно в огледалото. По дяволите! Тая коса не искаше да застане наникъде. И Катрин Кавана да върви по дяволите! Да вземе да се разболее и да ме подложи на това. Трябваше да си седя у дома и да си уча за последните изпити следващата седмица, а вместо това стоях пред огледалото с четка в ръка и агонизирах в мъки да сложа тая коса в някакъв ред. „Не трябва да си лягам с мокра коса! Не трябва да си лягам с мокра коса!" Изрецитирах пред огледалото тази мантра няколко пъти и отново направих опит да я укротя с четката. Бях бясна. Впих поглед в бледото момиче в огледалото с кафява коса и сини очи, прекалено големи за това лице. Момичето ме погледна на свой ред, аз отчаяно извърнах поглед и се предадох. Единствената възможна алтернатива бе да вържа тая ината, своенравна коса на опашка и да се надявам да постигна някакъв що-годе приличен вид.

Кейт беше съквартирантката ми и от всички възможни дни в годината беше избрала точно този да се тръшне с грип. Затова не можеше да отиде на това интервю с някакъв индустриален магнат хищник, което бе уредила за студентския вестник. Никога не бях чувала за него. Предложих й някак доброволно. Имах изпити, за които трябваше да кълва яко, имах и едно есе за довършване, следобеда трябваше по план да уча, но не сега се налагаше да карам 165 мили, за да стигна до центъра на Сиатъл и да се видя със загадъчния главен изпълнителен директор на холдинга „Грей Ентърпрайзис".

Той беше истински велик предприемач и основен спонсор на нашия университет, неговото време беше ценно, в пъти по-ценно от моето, но бе дал съгласие на Кейт за това интервю и щяло да

бъде голям удар, право в десятката, казваше тя. По дяволите и нейните извънкласни дейности.

Кейт се беше свила навлечена на дивана в хола.

- Съжалявам, Ана. Трябваха ми девет месеца да се добера до него за това интервю. Ще минат още шест за нова дата, а тогава и двете ще сме завършили. Като редактор не мога да си позволя провал сега. Моля те! умоляваше ме Кейт с дрезгавия си глас, стържещ през възпаленото й гърло. Не разбирах как го прави тоя номер. Макар и болна, изглеждаше така съблазнителна, сексапилна, великолепна, с руса подредена коса с ягодови нишки в нея и блестящи красиви зелени очи, независимо че бяха зачервени и насълзени от грипа. Опитах се да не обръщам внимание на нежелания пристъп на състрадание.

- Разбира се, ще ида, Кейт. Ти си почивай. Да ти дам ли лекарствата?

- Да. Това са въпросите и касетофонът ми. Само натисни бутона за запис. Води си бележки, аз после ще резюмирам всичко.

- Ама аз не зная нищо за него казах. Мъчех се съвсем неуспешно да потисна паниката, която ме обземаше с бесни темпове.

- Въпросите ще ти помогнат. Тръгвай, много път е. Не бива да закъсняваш.

- Окей, тръгвам. Ти си почивай. Направих ти супа, само си я стопли. „Кейт, такова нещо мога да направя единствено и само за теб!"

- Да, добре, тръгвай. Успех. И благодаря, Ана. Спасяваш ми живота, както винаги.

Пуснах една крива усмивка, нарамих раницата и тръгнах към вратата, после към колата. Не можех да повярвам, че й бях позволила да ме навие. Но в крайна сметка Кейт можеше да убеди всеки в каквото си поиска. От нея щеше стане страхотен журналист. Говореше убедително, беше красива, винаги можеше да се обоснове и беше моята най-мила и добра приятелка.

Тръгнах от Ванкувър, Вашингтон, по магистрала номер 5. По пътя нямаше много коли. Беше рано, а аз трябваше да съм в Сиатъл чак в два следобед. За щастие Кейт ми даде спортния си мерцедес CLK. Не бях сигурна, че с моя стар фолксваген костенурка мога да стигна навреме. А с мерцедеса пътуването е кеф натискаш педала до дупка и милите се топят.

Спрях пред главния офис на компанията. Сградата беше огромна, на 24 етажа, всичко от огънато стъкло и метал, дето се вика плод на утилитарното мислене на някой авангарден архитект. Над грамадните стъклени врати имаше дискретна метална табела GRAY HOUSE. Пристигнах в два без петнайсет и с огромно облекчение, че не съм закъсняла, влязох в честно казано смущаващото и плашещо с размерите си, със стъклото си, с метала си и с пясъчния си камък лоби.

Зад голямото бюро на рецепцията, изработено от пясъчник, седеше много красива руса жена. Усмихна ми се любезно. Беше със сако с цвят на въглен и с бяла изчистена риза. Най-елегантното и стилно сако, което бях виждала. Изглеждаше безупречно.

- Имам среща с господин Грей. Анастейжа Стийл от името на Катрин Кавана.

- Извинете ме за секунда, госпожице Стийл каза тя и повдигна учудено вежда, докато аз стоях неловко и смутено пред нея. Почнах да съжалявам, че не бях взела някое от хубавите официални костюмчета на Кейт вместо моето износено морскосиньо сако. Бях положила усилието да облека единствената си пола, да обуя прилични ботуши до коленете и да сложа син пуловер. За мен това беше достатъчно елегантно. Бързо мушнах зад ухото си един изнизал се от опашката кичур и с непринуден вид се опитах да демонстрирам, че дамата изобщо не ме смущава.

- Да, очакваме госпожица Кавана. Моля подпишете тук, госпожице Стийл. Вземете последния асансьор вдясно и натиснете двайсети етаж каза тя. Усмихваше ми се любезно, но бях убедена, че ми се присмива.

Подаде ми пропуск, на който бе сложен ярък печат „Гост". Не можах да прикрия ехидната си усмивка. Разбира се, на всеки би му станало ясно, че съм само гост. Та аз не пасвах изобщо в тая атмосфера. „Никога нищо не се променя". Въздъхнах тежко наум. Благодарих й, тръгнах към асансьорите и минах между двамата охранители със скъпи черни костюми.

Асансьорът ме изстреля до двайсетия етаж. Вратите се отвориха плавно и попаднах в друго грамадно лоби. Пак стъкло, метал и бял пясъчник. Пред мен пак бюро и пак млада руса жена, но тази беше облечена в черно и бяло, естествено без забележка по вида й. Стана да ме посрещне.

- Бихте ли изчакали тук, госпожице Стийл? попита и ми посочи едни бели кожени столове. Това май беше чакалнята.

Зад тях имаше огромна зала за съвещания със стъклени стени и, разбира се, маса, отговаряща на размерите на помещението, изработена от тъмно дърво, и поне двайсет еднакви стола около нея, в подходящия за масата цвят. Зад всичкото това имаше прозорец от пода до тавана с гледка към целия град в посока към Саунд. Гледката спираше дъха, направо ме парализира.

Седнах и измъкнах въпросите от раницата. Зачетох ги и наум проклинах Кейт, че не ми беше дала поне някакви биографични данни. Та аз не знаех абсолютно нищо за човека, когото след малко трябваше да интервюирам. Можеше да е на деветдесет, можеше да е на трийсет. Несигурността винаги ме е дразнела. Сега нервите ми бяха опънати и ми личеше. Не ме свърташе от безпокойство. Никога не съм харесвала разговорите очи в очи. По-добре ми е да седя анонимно и незабелязано в дъното на стаята в някоя дискусионна група. И за да съм честна, винаги се осланям на моята собствена компания: да чета британска класика, свита на някой стол в библиотеката на университета, а не да седя и да се треса от нерви в някаква колосална стъклено-метално-каменна сграда.

Издразних се на себе си. „Я се стегни, Стийл". Ако се съдеше по вида на сградата прекалено стерилна и модерна, очаквах господин Грей да е на около четирийсет, в добра физическа форма, с тен и светла коса, за да си пасва по цвят с останалия персонал.

От голямата врата вдясно излезе друга безупречно облечена блондинка. Каква беше тая работа с тези перфектни блондинки? Поех дълбоко въздух и се изправих.

- Госпожица Стийл? попита новодошлата блондинка.

- Да изграчих и прочистих гърлото си. Да. Ето това „да" звучеше вече по-убедително.

- Господин Грей ви очаква. Мога ли да взема сакото ви?

- О, да, благодаря казах и с мъка се изнизах от сакото си.

- Предложиха ли ви вече напитка или нещо да се подкрепите?

- Ами... не. „О, Боже, Блонди номер едно май го загази".

Блонди номер две сгърчи неодобрително вежди и с укор изгледа младата дама зад бюрото.

- Какво ще обичате? Чай, кафе, вода? попита, като насочи отново вниманието си към мен.

- Благодаря. Вода измънках.

- Оливия, ако обичаш, донеси на госпожица Стийл вода каза тя със строг и укорителен тон. Оливия скочи от стола и забърза към някаква врата от другата страна на фоайето.

- Приемете извиненията ми. Оливия е нова, стажантка е. Моля, седнете. Господин Грей ще ви приеме след около пет минутки.

Оливия се върна с чаша вода с лед.

- Заповядайте, госпожице.

- Благодаря.

Блонди номер две тръгна с маршова стъпка към едно огромно бюро, токчетата й кънтяха и отекваха в тишината, докато вървеше по каменния под. Седна и двете си продължиха работата.

Може би този господин Грей държеше всичките му служителки да са руси. Докато се чудех дали това е законно, вратата на офиса се отвори и от кабинета излезе висок елегантен красив афроамериканец с коса, сплетена на къси гъсти плитки. В този момент нямаше нищо по-сигурно от това, че съм крайно неподходящо облечена.

Той се обърна и подвикна към кабинета:

- Голф този уикенд, Грей?

Не чух отговора. Афроамериканецът се извърна към нас, видя ме, усмихна се и около очите му се събраха бръчици. Оливия вече бе скочила да повика асансьора. Това момиче беше много добро в подскачането от стол. Сигурно беше по-притеснена и от мен.

- Приятен следобед, дами! каза афроамериканецът и изчезна зад плъзгащата се врата на асансьора.

- Господин Грей ви очаква, госпожице Стийл. Заповядайте каза Блонди номер две.

Изправих се доста нестабилно, треперех, нервата ме тресеше яко и безрезултатно се опитвах да се успокоя. Взех раницата, зарязах водата и тръгнах към полуотворената врата.

- Няма нужда да чукате. Влизайте направо каза тя приветливо.

Бутнах вратата, спънах се, влетях вътре с главата напред и се проснах по очи.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!" Надигнах се на четири крака на входа на офиса на господин Грей. И усетих нечии нежни ръце около себе си и тези ръце се опитваха да ми помогнат да стана. Бях толкова сконфузена от непохватността си. По дяволите тая моя нескопосаност! С мъка погледнах нагоре. Господи! Беше толкова млад!

- Госпожица Кавана? каза той веднага щом ме изправи и ми протегна ръка. Имаше дълги пръсти. Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.

Толкова млад и толкова чаровен! Висок, с хубав сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка, косата му бе с цвят на тъмна мед и стоеше доста непослушно, очите му бяха светлосиви, погледът му дълбок и топъл. Гледаше ме проницателно и с любопитство. Отне ми доста време, докато локализирам къде се е затрил гласът ми.

„Всъщност ако този мъж е над трийсет, аз съм леля на някоя маймуна" помислих. В някаква мъгла подадох ръка и се здрависахме. Когато дланите ни се докоснаха, почувствах в тялото ми да се разлива странна тръпка на спокойствие и в същото време на оживление. Рязко дръпнах ръката си. Трябва да е било от статичното електричество. Мигах бързо, в такт с ударите на сърцето си.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

- А вие сте? Гласът му бе топъл, вероятно му беше забавно, но беше трудно да се прецени от изражението му. Изглеждаше леко заинтригуван, но преди всичко беше просто учтив.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Катрин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

- Разбирам каза простичко. Май мярнах нещо като сянка на усмивка по лицето му, но не бях сигурна.

- Заповядайте, седнете. Посочи ми канапе от бяла кожа с висока облегалка.

Офисът му беше прекалено голям за сам човек. Прозорците бяха от пода до тавана, а пред тях имаше стилно бюро от тъмно дърво, около което можеха спокойно да вечерят поне шест души, без да си пречат. Бюрото беше в тон с масата за кафе пред канапето. Всичко останало освен стената до вратата беше покрито с мозайка от малки рисунки, трийсет и шест от тях подредени във формата на квадрат. Бяха изключителни поредица простички пейзажи и предмети, едновременно познати и някак забравени, но нарисувани с такава прецизност и детайл, че приличаха на снимки. Бяха повече от изумителни.

- Местен художник. Тротън каза Грей, явно проследил погледа ми.

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено казах тихо, разкъсана между него и рисунките. Той наклони глава на една страна и ме изгледа някак съсредоточено.

- Напълно съм съгласен, госпожице Стийл отвърна меко той и по необяснима за самата мен причина се изчервих.

Като изключим мозайките, останалото в офиса беше студено и стерилно. Зачудих се дали това е отражение на личността на този Адонис, който грациозно потъна в бялата кожа на креслото срещу мен. Тръснах глава да се отърва от нежелателната посока, в която бяха хукнали мислите ми. Извадих въпросите на Кейт от раницата и се заех да нагласям касетофона, но пръстите ми бяха омекнали като кашкавал, оставен на слънце, и съвсем логично го изтървах два пъти на масата за кафе. Господин Грей не каза нищо, чакаше търпеливо, или поне се надявах да е така, докато аз продължавах да се чувствам все по-объркана, шашардисана и смутена. Накрая събрах смелост да го погледна. Гледаше ме. Едната му ръка беше спокойно отпусната. С другата бе подпрял брадичката си, а показалецът лежеше върху устните му. Все едно се опитваше да потисне усмивката си.

- Съ-съжалявам запънах се. Не съм свикнала с тези неща.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл.

- Имате ли против да запиша отговорите ви?

- Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Изчервих се. Дали беше закачка? Надявах се да е било. Мигах и се чудех какво да кажа и мисля също, че ме съжали, защото каза меко и отстъпчиво:

- Не, нямам нищо против.

- Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

- Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията.

Аха! Ето това вече беше нещо ново за мен. За миг мисълта ми пак хукна в друга посока. Значи някой, не много по-голям от мен, да речем с около шест години, и да, съгласна съм, доста преуспял, но пък какво от това, ще ми връчва дипломата? Колкото и да не ми се нравеше тази идея, се насилих да се съсредоточа върху непосредствената задача.

- Добре казах и преглътнах нервно. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. И мушнах зад ухото си един изнизал се кичур коса.

- Така си и мислех отвърна той съвсем безучастно. Очевидно ми се подиграваше. Бузите ми пламнаха, когато осъзнах, че седя неестествено изправена и се опитвам да изпъна рамене, за да изглеждам по-висока, все едно исках да го уплаша с размерите си. Опитах се да изглеждам професионално, докато натискам копчето за запис.

- Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си? Погледнах го. Усмивката му бе на мястото си, но доста обезсърчаваща. Бих казала, че изглежда леко разочарован.

- В бизнеса всичко се свежда до хората, госпожице Стийл, а аз умея много добре да ги преценявам. Знам какво ги кара да работят, знам какво им е нужно, за да просперират, знам и какво ги спира, какво ги вдъхновява и най-вече знам как да ги насърча. Имам изключителен екип и се отплащам добре за работата му. Спря и ме закова с пронизващия си сив поглед. Дълбоко вярвам, че човек може да постигне всичко и да реализира всеки план, стига сам да е работил за създаването му, да го познава добре отвътре и отвън, във всеки негов детайл. Работя много, работя упорито, за да постигна това. Вземам решения, основани на логика и факти. Имам дяволски силен инстинкт, който ми помага да оценя и да развия всяка добра идея или да забележа и насърча всеки добър човек. В крайна сметка всичко опира до добрите хора.

- Може би просто имате повечко късмет. Това го нямаше в списъка на Кейт, но той беше направо арогантен. За секунда очите му пламнаха изненадано.

- Нямам абонамент за късмет или шанс, госпожице Стийл. Изглежда, че колкото повече работя, толкова повече късмет имам. И наистина нещата опират до това, да имаш в екипа си правилните хора и да координираш енергията им в определена посока. Мисля, че Харви Файърстоун е казал „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората".

- Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички. Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

- О, аз упражнявам контрол във всяко нещо, с което се заема каза той. В усмивката му не бе останала и следа от хумор. Погледнах го в очите и той стисна погледа ми в своя. Сърцето ми заби бясно. Изчервих се. Защо по дяволите ми действаше така обезсърчително, защо ставах такава неспокойна и слаба? Може би защото беше непоносимо красив? Или беше от начина, по който очите му святкаха към мен? Или от това как галеше с пръст долната си устна? Щеше ми се да спре да го прави.

- Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата продължи той с мек глас.

- Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? „Ама че контрольор!"

- За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми дава известна доза отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Ченето ми увисна. Та в този човек нямаше грам скромност.

- Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте? попитах. Бях отвратена.

- Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд отвърна той. Разбира се, щях да знам това, ако бях проверила предварително. Но, бога ми, той беше толкова арогантен. Реших да сменя посоката на разговора.

- Имате ли интереси извън работата си?

- Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Нещо като усмивка се изписа на устните му. Наистина разнообразни.

Изобщо не можех да си обясня защо погледът му ми действаше така дяволски смущаващо, объркваше ме, ставаше ми горещо. Очите му грееха лукаво и палаво.

- Но след като работите толкова много, как разпускате?

- Как разпускам? Той се усмихна и показа всичките си бели перфектни зъби. Не можех да дишам. Не бива човек да е толкова красив. Не е редно. Е, не е точно разпускане, както го формулирахте. Яхти, самолети, позволявам си да се поглезя с физически предизвикателства. Намести се в стола и продължи: Аз съм много богат човек, госпожице Стийл. Моите хобита са скъпи, но и доста вълнуващи.

Погледнах въпросите на Кейт, докато се мъчех да преборя импулса пак да сменя темата. Зададох следващия:

- Инвестирате в производство. Защо?

„Защо питах се аз този мъж ме кара да се чувствам така неудобно?"

- Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа?

- Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

Учудване изви устните му. Той ме изгледа преценяващо.

- Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

- Защо някой би казал такова нещо?

- Защото ме познават добре.

Устните му се извиха в суха горчива усмивка.

- Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш? На секундата съжалих, че зададох този въпрос. Не беше в списъка на Кейт.

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

- Защо се съгласихте на това тогава?

- Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост.

Знаех много добре как Кейт може да изнудва. Ето заради това й качество сега седях и се гърчех под проницателния му поглед вместо да си седя у дома и да си уча за изпитите.

- Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

- Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора.

- Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Той сви рамене някак неангажирано.

- Този бизнес изисква голяма находчивост каза, но мисля, че не беше искрен. Нямаше никаква логика в това да храни бедните. Не виждах финансовата полза, макар че благородството на идеята бе очевидно. Хвърлих око на следващия въпрос. Бях напълно объркана от отношението му.

- Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

- Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага". Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

- Един вид искате да притежавате нещата? „Ти си наистина някакъв маниак по контрола".

- Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка да.

- Говорите като краен консуматор.

- Та аз съм точно такъв. Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Това никак не пасваше на тая работа с нахранването на света. Не можех да се отърва и от натрапчивата мисъл, че не говорим за едно и също, но изобщо не вдявах за какво говори той. В кабинета беше доста горещо или може би само аз се задушавах. Исках само това интервю да приключи. Със сигурност толкова информация щеше да свърши работа на Кейт. Минах на следващия въпрос.

- Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега? Това вече беше доста личен въпрос. Погледнах го с надежда да не съм го засегнала. Веждите му се събраха и образуваха дълбока бръчка над носа.

- Това не мога да преценя сам по никакъв начин.

Стана крайно интересно.

- На колко години бяхте, когато ви осиновиха?

- Това е обществена тайна, госпожице Стийл отвърна той сурово. Мамка му! Ако бях предполагала дори за миг, че ще интервюирам този човек, щях да се поровя за информация. Продължих, вече съвсем оглупяла и объркана.

- Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.

- Това не е въпрос отсече той.

- Съжалявам. Сгърчих се отново. Беше ме накарал да се почувствам като дете, направило голяма беля. Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

- Имам семейство. Имам брат и сестра и любещи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

- Гей ли сте, господин Грей?

Той пое рязко въздух, а аз се свих напълно смазана и унищожена. Мамка му! Защо не бях прочела въпросите предварително? Как можех да му кажа, че просто чета нещо, написано от някой друг? Майната й на Кейт и тоя неин нос, дето си го завира навсякъде от любопитство!

- Не, Анастейжа, не съм. Повдигна вежди, погледът му излъчваше хладен блясък. Не изглеждаше доволен, меко казано.

- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. За първи път ме бе нарекъл на малко име. Сърцето ми пак забърза и по бузите ми изби топлина. Нервно напъхах падналите кичури зад ухото си.

Той наклони глава.

- Това не са ваши въпроси, така ли?

- Ъ-ъ... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя ги е написала.

- Заедно ли работите във вестника?

„А, без тия. Нямам нищо общо със студентския вестник. Това са си нейни дейности, не мои".

Лицето ми пламтеше.

- Не, съквартирантки сме.

Той тихо и замислено прокара ръка по брадичката си и пак ме изгледа преценяващо.

- По свое желание ли дойдохте тук? Гласът му бе смразяващо тих.

„Я чакай малко. Кой все пак трябва да задава въпросите?"

Очите му като огън на клада. Трябваше да кажа истината.

- Тя ме помоли да дойда. Болна е. Говорех сякаш се оправдавах.

- Това вече обяснява много.

На вратата се почука и влезе Блонди номер две.

- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба и отвори уста да каже нещо; изглеждаше все едно не й стига кислород. Явно не знаеше какво да направи. Той бавно извъртя глава, погледна я и вдигна вежда в очакване заповедта му да бъде изпълнена. Лицето й придоби почти цикламен цвят. Слава богу! Не бях единствената, която се изчервяваше пред него.

- Както разпоредите, господин Грей каза плахо тя и излезе. Той се обърна към мен:

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

„Е, какво стана? Пак почнахме с формалностите".

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? Очите му пак блеснаха, този път оживени от любопитство. Работата съвсем се размириса. Накъде биеше пък сега? Опря лакти на облегалките на фотьойла и намести пръсти пред устата си. Устата му беше... Разсейваше ме. Преглътнах.

- Няма кой знае какво за разказване.

- Какво мислите да правите след дипломирането?

Свих рамене, изненадана от интереса му. Да се преместя с Кейт в Сиатъл, да си намеря работа. Наистина не бях мислила по-далеч от последните изпити.

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. „За които между другото сега трябваше да уча, вместо да седя в твоя скъп стерилен палат и да се чувствам като нищожество под погледа ти".

- Имаме много добра програма за стажанти каза кротко той. „Работа ли ми предлага?" Усетих как изненадата се изписа на лицето ми.

- О, ще го имам предвид измънках от немай-къде. Но не съм сигурна, че това място е за мен.

„Дявол да го вземе, пак взех да плещя глупости!"

- Защо мислите така? попита той и заинтересовано наклони глава, а по устните му заигра лека усмивка.

- Очевидно е. Не е ли? „Аз съм непохватна, не съм стилна и не съм руса".

- Не и за мен. Погледът му бе остър, не бе останала и следа от хумор; стомахът ми се сви рязко и болезнено и болката обърна целите ми вътрешности. С мъка откъснах поглед от неговия и се втренчих в недотам изящните си пръсти.

„Какво става тук? Трябва да тръгна. Веднага". Посегнах да прибера касетофона.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? попита той.

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? Каза го изненадано и като че и леко загрижено. Погледна през прозореца. Беше започнало да вали.

- Карайте внимателно каза наставнически. Записахте ли всичко, което ви трябваше?

- Да, благодаря отвърнах и мушнах касетофона в раницата. Той присви очи, изглеждаше несигурен.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. Вежлив както винаги.

Станах. Той ми подаде ръка.

- До нови срещи, госпожице Стийл. Прозвуча като предизвикателство или по-скоро като заплаха. Не бях сигурна кое от двете ми хареса повече. Та какъв беше шансът да се видим някога пак? Ръкувахме се пак и с удивление установих, че статичното електричество все още си е там. Реших, че просто съм изнервена.

- Довиждане, господин Грей. Кимнах и закрачих пъргаво и по възможност грациозно към вратата. Той ми я отвори.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем. Усмихна се. Напомняше ми за моето напълно лишено от грация нахлуване в офиса му. Изчервих се.

„Нищо ново".

- Много мило, наистина озъбих се. „Така се радвам, че ме намирате за забавна". Бях бясна, но също и изненадана, когато тръгна след мен. Не само аз бях изненаданата. Оливия и Андреа гледаха с почуда.

- Имате ли палто? попита Грей.

- Сако.

Оливия скочи от стола беше много добра в това подскачане, наистина. Грей хвана сакото преди Оливия да успее да ми го връчи. Смутено се напъхах в него, докато той го държеше. После сложи за секунда длани върху раменете ми. Дишах трудно. Този допир ме стисна за гърлото. Дори и да бе забелязал нещо, той не го показа. Натисна с показалец бутона на асансьора. Чакахме. Аз в някакво недоумение и смущение, а той хладнокръвно и спокойно. Вратите се отвориха и аз се разбързах. Бягах отчаяно. Наистина трябваше да се махна оттук!

Когато се обърнах да го погледна, той се бе облегнал на стената до асансьора. Беше нечовешки красив.

- Довиждане, Анастейжа.

- Довиждане, Крисчън. Вратите милостиво се затвориха.

2.

Сърцето ми блъскаше. Асансьорът спря на първия етаж. Изхвърчах от него, спънах се, но за щастие този път не се размазах на хубавия им скъп каменен под. Хукнах към вратата и в следващия миг бях на свобода, загърната в свежия влажен въздух на Сиатъл. Погледнах нагоре и оставих радостните дъждовни капки да се стичат по лицето ми. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Надявах се, че свежият дъждовен въздух ще ми помогне да събера парчетата от разбитото ми самообладание и самочувствие.

Никой никога не ме бе подлагал на такава атака, на каквато ме подложи Грей, а не разбирах защо. Може би бе прекалено красив? Или пък обноските му? Богатството му? Силата и властта му? Нямах обяснение за нерационалното си поведение. Гълтах въздуха с облекчение. Какво по дяволите беше всичко това? Облегнах се на една от металните колони на сградата и направих сериозен опит да се успокоя и да си събера акъла. Тръснах глава и се запитах за милионен път какво беше това. Сърцето ми бавно се върна към обичайния си ритъм, задишах нормално и реших, че е време да тръгна към колата.

Градът оставаше зад мен. В главата ми като на запис вървеше всяка минута от интервюто, а това ме накара да се почувствам още по-глупаво. Със сигурност драматизирах нещо, съществуващо само във въображението ми.

„Добре, хубав е, самоуверен е, властен, наясно е със себе си, но от друга страна е арогантен, деспотичен и въпреки добрите си маниери е студен и затворен. Поне външно".

Неволно потръпнах. Все едно ток мина по гръбнака ми. Може да беше арогантен, но имаше пълното право да е такъв. Та той бе постигнал толкова много за годините си. Не изглеждаше като човек, който понася глупаци, но и защо да го прави? Пак й набрах на Кейт, дето не ми бе дала никаква предварителна информация.

Докато карах към магистрала номер 5, се чудех какво може да мотивира един човек за такъв успех. Някои от отговорите му бяха неразгадаеми, направо като кодирани. И тези тъпи въпроси, дето бе измислила Кейт! За осиновяването и дали е гей. Как може да се пита за такива неща! Исках земята да се отвори и да ме погълне. Знаех, че всеки миг през остатъка от живота ми, когато се сетя за това, ще изпитвам същото чувство на срам. Катрин Кавана да върви на майната си!

Погледнах стрелката. Карах по-бавно, отколкото бих карала обикновено при такива обстоятелства. И знаех, че е заради забилите се право в мен сиви очи и строгия глас, който ми бе наредил да карам внимателно. Осъзнах, че Грей е надраснал в пъти годините си.

„Забрави, Ана!" Бях ядосана на себе си. Като цяло беше интересно преживяване, но нямаше какво повече да му мисля.

„Просто забрави".

Не се налагаше да го виждам никога повече. Мисълта за тази перспектива ме ободри. Пуснах стереото, увеличих звука максимално, облегнах се и се заслушах в пулсиращия инди рок. Когато излязох на магистралата, установих, че мога да си карам точно толкова бързо, колко си искам.

Живеехме в малка сграда с апартаменти близнаци близо до университета. Имах късмет, че родителите на Кейт ги бяха купили за нея и плащах безобразно нисък наем. Това беше моят дом от четири години. Спрях колата отпред. Знаех, че Кейт ще иска да знае всяка подробност и че няма да ми се разкара от главата, докато не изкопчи всичко. Е, какво пък, нали имах запис. Надявах се да не се налага да разправям много за други неща извън самото интервю.

- Ана, слава богу! Кейт седеше във всекидневната, около нея купища учебници. Все още беше по пижама розова, с малки сладки зайчета тук-там. Тази пижама й беше за определени случаи когато преживява скъсването с някое гадже, за определен вид заболявания и като цяло когато е в депресия или лошо настроение. Скочи и ме прегърна.

- Вече започвах да се тревожа. Мислех, че ще се прибереш по-рано.

- Аз пък мисля, че постигнах добро време, като се има предвид, че интервюто надхвърли малко времето казах и размахах касетофона пред лицето й.

- Ана, благодаря ти от сърце. Дължа ти много. Как мина? Разкажи ми за него

„Ето, почна се. Инквизитор Катрин Кавана в действие".

Трудно ми беше да й отговоря.

- Щастлива съм, че мина и че няма да се наложи да го видя отново. На моменти плаши. Излъчва сила; бих казала, че е доста краен, има удивителна концентрация и е млад. Много млад.

Кейт ме погледна невинно.

- Изобщо не ме гледай така. Защо не ми даде някаква биография? Изглеждах като идиотка пред него! Не знаех абсолютно нищо за живота и работата му.

Кейт затисна устата си с ръка.

- Оле, къде ми е бил акълът! Извинявай, Ана.

Изгледах я сърдито.

- Като цяло беше вежлив, съвсем в рамките на формалното, малко скован. Този мъж е остарял без време. Не говори като човек на двайсет и нещо. На колко години е всъщност?

- Двайсет и седем. Ох, Ана, трябваше да ти кажа за него. Но бях така притеснена... Дай ми касетофона и ще почна да правя статията.

- Изглеждаш по-добре. Изяде ли си супата? попитах само и само да сменя темата.

- Да. Вкусна както винаги. Вече съм доста по-добре. Тя ми се усмихна с благодарност.

Погледнах часовника и казах:

- Бягам. Все още не е късно да си направя смяната в „Клейтьн".

- Ще се преумориш!

- Нямай грижа. Ще се видим после.

Бях започнала работа в „Клейтьн" в самото начало, когато дойдох да уча в университета. Това е най-големият магазин за строителни материали и железарски изделия в района на Портланд. На четирите си години тук бях успяла да науча по нещичко за стоките, които продавахме. Естествено, винаги съм била напълно неграмотна в тези „Направи си сам" неща, защото винаги бях имала татко подръка.

Толкова бях щастлива, че успях да стигна за смяната си. Щях да имам за какво да мисля, и това нямаше да е Крисчън Грей. Винаги имахме много работа в началото на лятото. Хората почват ремонтите у дома. Като ме видя, госпожа Клейтьн се зарадва.

- Ана, мислех, че няма да успееш днес!

- Срещата отне по-малко, отколкото очаквах. Мога да направя някой и друг час.

- Много се радвам, че дойде!

Прати ме в склада и започнах да подготвям стоките, за да презаредя рафтовете. Скоро не мислех за нищо друго освен за работата си.

Когато се прибрах, заварих Катрин със слушалките на лаптопа. Работеше. Носът й беше все още червен, но така бе захапала историята, че блъскаше по клавишите като луда. Бях тотално разбита. От дългия път, от смазващото интервю и от многото бачкане в „Клейтьн". Стоварих се на дивана и се замислих за недовършеното есе, за всичко, което можех да свърша този ден и не бях свършила, понеже ме заклещиха с... него.

- Има много добри попадения, Ана. Страхотно! Не мога да повярвам, че не си се съгласила да те разведе из фирмата. Очевидно е искал да прекара повече време с теб каза Кейт и ме погледна питащо.

Изчервих се и това мое сърце пак взе да си прави каквото си иска. Определено причината не беше тази. Искал е да ме разведе, за да ми покаже колко е велик и как контролира всичко, което притежава. Усетих се, че си хапя устната, и се помолих тайничко Кейт да не е забелязала. Но тя бе погълната от работата си.

- Сега разбирам какво имаш предвид под формален. Води ли си някакви записки?

- Ами... не.

- Няма проблем. От този материал мога да направя хубава статия. Жалко, че нямаме снимки. Красавец е, кучият му син, нали?

- Може да се каже казах, но ми беше много трудно да го кажа спокойно. Мисля обаче, че успях.

- Стига, Ана, дори ти няма как да си имунизирана срещу такъв красив мъж каза Кейт и повдигна перфектно изваяната си вежда към мен.

Мамицата му! Усетих, че съм на път да се изчервя пак, така че реших да погъделичкам малко самочувствието й.

- Сигурна съм, че ти щеше да изкопчиш от него много повече.

- Силно се съмнявам, Ана. Та той на практика ти предлага работа. И като се има предвид, че ти хвърлих тая задачка в последната секунда, си се справила страхотно. Изгледа ме многозначително, а аз бързо организирах отстъплението си към кухнята.

- Ще ми кажеш ли какво наистина мислиш за него?

„Отвратително любопитно момиче! Измисли нещо! Бързо!"

- Той е яко надъхан, мотивиран, контролира всичко, арогантен е, чак плаши, но е дяволски чаровен. Пленява те някак и това е напълно разбираемо изстрелях откровено с надеждата това да й затвори устата.

- Ти? Пленена? От мъж? Това вече е нещо ново засмя се тя.

Реших да си направя сандвич. Така нямаше да вижда лицето ми.

- Защо ти трябваше да питаш дали е гей? Ако искаш да знаеш, това беше най-конфузният въпрос. Щях да умра от срам там, на стола, а той определено се ядоса! Стана ми гадно, като се сетих.

- Никога не е с жена по разните там социални събития.

- Беше неловко, казвам ти. Адски неловко. Радвам се, че никога повече няма да го видя.

- Не можеш да ме убедиш, че е било чак толкова зле, Ана. От това, което чувам, мисля, че си му направила доста силно впечатление.

„Направила впечатление? Нелепо. Понякога Кейт е направо смешна".

- Искаш ли сандвич?

-Да.

За голямо мое облекчение не говорихме повече за Крисчън Грей. Не и тази вечер. След като се нахранихме, успях най-после да седна и докато Кейт работеше по статията, се захванах с есето си върху „Тес от рода Д'Ърбървил". Тази жена е била на неправилното място в грешното време и век. Кейт отдавна си беше легнала. Тръгнах към стаята си крайно изтощена, но доволна, че за един понеделник съм свършила толкова много.

Свих се в белите си изгладени чаршафи, завих се с одеялото на мама, затворих очи и заспах на секундата. Тази нощ в съня си бях на някакво мрачно голо неприветливо място със студен под и две сиви очи ме гледаха.

През седмицата учих и работих в „Клейтьн". Кейт беше също доста заета с последния брой на вестника. След това трябваше да предаде длъжността на новия главен редактор, а и отделно си беше налегнала яко парцалите за изпитите. В сряда беше вече здрава и слава богу не ми се налагаше да търпя гледката на розовата й пижама с повече зайчета, отколкото можех да понеса. Обадих се на мама в Джорджия да я видя как е и да ми пожелае успех с изпитите. Почна да ми разправя за новото си бизнес начинание да прави свещи. Майка ми винаги има някакви нови бизнес идеи. Като цяло тя е една отегчена до смърт жена, която вечно търси с какво да си запълни времето, но за жалост вниманието й може да бъде задържано точно толкова дълго, колкото това на някоя декоративна рибка. Следващата седмица щеше да е нещо ново. Надявах се да не ипотекира къщата, за да финансира свещите. И Боб нейният сравнително нов, но много по-стар от нея съпруг, я държеше под око, откакто аз напуснах дома. Изглеждаше доста по-разумен от Съпруг номер три.

- Как са нещата при теб? Наред ли е всичко? попита тя.

Поколебах се за миг, с което, разбира се, веднага заковах вниманието й.

- Добре съм.

- Срещнала си някого Как ме надуши само! Личеше й, че е дяволски развълнувана.

- Не, мамо, нищо няма. Ако има нещо такова, ще кажа първо на теб.

- Ана, трябва да излизаш повече. Тревожа се за теб.

- Добре съм, всичко е наред, мамо. Как е Боб? Както винаги смяната на темата се оказа най добрата тактика.

По-късно се обадих на Рей, доведения ми баща, Съпруг номер две, мъжа, когото смятам за свой истински баща и чието име нося. Разговорът беше кратък. Даже не беше и разговор. Беше като някакво монотонно мрънкане от негова страна в отговор на моето бърборене. Рей не обича да говори, но все още е доста активен. Обича да гледа футбол по телевизията (и да ходи на боулинг или риболов или да прави разни неща от дърво, когато не е зает с някое от другите си хобита). Много добър дърводелец е и благодарение на него знам каква е разликата между мастар и трион. При него очевидно всичко беше наред.

Петък вечерта с Кейт се чудехме какво да правим, все пак беше петък и и двете имахме нужда да разпуснем малко от учене, работа и вестници. На вратата се позвъни. На входа с бутилка шампанско стоеше моят добър приятел Хосе.

- Ей, Хосе, здрасти! Влизай казах зарадвано.

Хосе бе първият човек, с когото се запознах, когато пристигнах в университета. Сигурно съм изглеждала точно така, както се чувствах: самотна и изгубена. Бяхме сродни души. И двамата имахме чувство за хумор, а освен това бащата на Хосе бе служил в един взвод с баща ми. Двамата също бяха добри приятели.

Хосе учеше инженерство и беше първият в семейството, стигнал до колеж. Дяволски умен! Истинската му любов обаче беше фотографията. Имаше страхотно око за хубава снимка.

- Имам новини каза той и тъмните му очи светнаха.

- Не ми казвай, знам. Успял си да се задържиш в университета още седмица пошегувах се, а той ми се нацупи наужким.

- Галерията „Портланд Плейс" организира моя изложба другия месец.

- Това е страхотна новина! Честито! Прегърнах го още веднъж. Така се радвах за него! Кейт също му се усмихна.

- Браво, Хосе! Трябва да пусна новината във вестника... Най-мразя последни промени във вестника в петък вечер... Престори се на ядосана.

- Хайде да празнуваме! Искам да дойдете на откриването. Хосе ме погледна изпитателно и се изчервих. И двете добави той и погледна нервно към Кейт.

С Хосе бяхме много добри приятели, но бях убедена, че дълбоко в себе си той иска повече от приятелство. Беше сладък и забавен, но не беше мъж за мен. За мен той беше братът, който нямах. Кейт често ме закачаше и ме дразнеше на тая тема и все казваше, че ми липсва някакъв ген и това водело до нежеланието ми да си намеря гадже. Но истината беше, че не бях срещнала човек, който да ме привлече истински, макар че част от мен копнеше за онова чувство, когато ти омекват краката, изпитваш слабост в коленете, сърцето ти е в гърлото, стомахът ти се свива в очакване...

Понякога се чудех дали съм съвсем наред. Може би бях прекарала прекалено много време в компанията на герои романтици в книгите. И вероятно поради това очакванията и представите ми бяха толкова високи. В реалността обаче никой не бе успял да ме накара да се почувствам така.

„До неотдавна", нашепна тихичко неканеният глас на подсъзнанието ми. НЕ! На секундата отхвърлих тази мисъл. Не исках да се връщам пак към спомена за онова интервю. „Гей ли сте, господин Грей?" Догади ми се само като се сетих. Да, признавам, мислех за него и го сънувах всяка нощ, но само за да го изкарам от тялото и съзнанието си. Нямаше какво друго да е.

Наблюдавах как Хосе отваря шампанското. Беше висок, с тениска и джинси, имаше хубаво мускулесто тяло, тъмна кожа, тъмна коса и блестящи тъмни очи. Беше много, много сексапилен, но май вече бе разбрал, че от нас няма да излезе друго освен добри приятели. Шампанското гръмна и той ме погледна с усмивка.

В събота в магазина беше ад. Бяха ни напънали фенове на почина „направи си сам", всички с идеята сами да си освежават къщите. Господин и госпожа Клейтьн и Джон и Патрик, които също работеха почасово като мен, всички бяхме затрупани от клиенти. По обяд настана леко затишие и господин Клейтьн ме помоли да прегледам няколко поръчки, докато седя зад щанда и тайно ям. Трябваше да сверя каталожните номера в поръчките. Местех поглед между монитора и каталога. Не знам как стана, но усетих, че трябва да погледна нагоре. И се оказах окована в дръзкия сив поглед на Крисчън Грей. Беше пред щанда и ме гледаше.

Следва сърдечен удар.

- Госпожице Стийл? Каква приятна изненада. Гледаше ме, без да мигне. В очите му имаше напрежение.

Какво, по дяволите, правеше тук? Спортно облечен, рошава немирна коса, кремав плетен пуловер, джинси и спортни обувки. Мисля, че устата ми е била широко отворена, а и не можех да намеря точната локация на гласа и акъла си.

- Господин Грей прошепнах, понеже за толкова ми стигна въздухът. По устните му заигра усмивка и очите му грейнаха весело, все едно се смееше на някаква си негова шега.

- Минавах оттук каза почти извинително. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! Гласът му беше дълбок и топъл като черен топящ се шоколад с карамел или... с каквото и да е там.

Тръснах глава да си събера мислите. Сърцето ми биеше неистово. По причини независещи от мен и необясними за мен, се червях като ученичка до неузнаваем цвят на лицето под спокойния му поглед. Да го видя изправен пред мен! Това ме хвърли в джаза. Спомените ми не се оказаха много точни. Той не беше просто красив. Той беше образец. Събирателно за понятието „мъжка красота", абсолютна, поразяваща красота. И стоеше пред мен. В железарията на Клейтьн. Много бавно сетивата ми се събраха и се скачиха с останалата част от тялото ми.

- Ана. Казвам се Ана успях да кажа. С какво мога да ви помогна, господин Грей?

Той се усмихна отново със същата мистериозна усмивка, все едно криеше някаква голяма тайна. Толкова беше несъобразителен, така да притеснява и смущава хората! Поех дълбоко въздух и си сложих професионално изражение, нещо от сорта на „Какво знаеш ти? Та аз работя тук от четири години!" Това поне знам как се прави.

- Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки. Беше сериозен и делови дори, но май му беше и забавно.

Кабели?

- Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? Говорех тихо и гласът ми трепереше.

„Я се стегни, Стийл!"

Лека бръчка загрози иначе перфектната му вежда.

- След вас, госпожице Стийл каза той. Опитах се да имитирам безгрижие и равнодушие, докато излизах иззад щанда, но всъщност бях съсредоточена само върху мисълта да не си преплета краката, които се гънеха като макарони. Поздравих се, че сутринта си бях обула най-хубавите джинси.

- При електрическите стоки са, осми отдел. Гласът ми звучеше малко изкуствено бодър и говорех доста високо. Хвърлих му един бърз поглед и веднага съжалих. Мамка му, беше много хубав!

- Вие водите каза той и ми даде път с ръка. Онази ръка, с дългите пръсти, с поддържания маникюр и всичко останало.

Сърцето ми спираше притока на въздух и ме задушаваше, понеже сега бе в гърлото и се опитваше да изскочи през устата. Защо бе дошъл в Портланд? Какво правеше в „Клейтьн"? От едно малко забутано кътче на мозъка ми някъде под продълговатия мозък, където се вихри подсъзнанието, изскочи мисълта, че е дошъл да ме види. Невъзможно, естествено. Отървах се от тази нелепа идея на мига. За какво му беше на този красив силен богат мъж да идва да вижда мен? Идеята беше абсурдна. Избих си я от главата.

- По работа ли сте в Портланд? попитах с почти истеричен глас, все едно в този миг някой бе заклещил пръста ми на някоя врата или нещо подобно. „По дяволите, Ана, опитай се да се държиш естествено!"

- Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите каза той с тон, с който искаше да ме убеди, че това е всъщност причината да е тук. „Видя ли? Не е хукнал да те търси!" хилеше ми се подсъзнанието ми и при това се хилеше високо, гордо и нагло. Изчервих се на собствената си глупост и наивност.

- Част от програмата ви да нахраните света? избъзиках го.

- Нещо такова призна той и почти се усмихна.

После започна да разглежда кабелите. „За какъв дявол са му притрябвали кабели?" Изобщо не можех да си го представя като човек, който сам ще седне да си сглобява нещо или да си ремонтира сам. Прокарваше пръсти по изложените кабели и се наложи да извърна поглед. Не знам защо. Наведе се внезапно и взе един пакет кабелни връзки.

- Тези ще ми свършат работа каза със заговорническа усмивка.

- Нещо друго?

- Ще ми трябва и залепваща лента.

Залепваща лента?!

- Ремонт ли правите? Думите ми излязоха, преди да мога да ги спра. Със сигурност наемаше работници за такава работа.

- Не, не е ремонт отвърна бързо и се усмихна някак самодоволно. Имах чувството, че ми се присмива.

„Толкова ли съм смешна? Облечена съм смешно, изглеждам смешно?"

- Елате с мен казах смутено. Лентите са при декоративните материали.

Обърнах се да се уверя, че идва с мен.

- Отдавна ли работите тук? Говореше тихо, напрегнато и ме гледаше право в очите. Изчервих се яко. Защо, по дяволите, ми действаше така? Чувствах се като четиринайсетгодишна стеснителна девойка.

„Гледай къде стъпваш, Стийл!"

- Четири години. Бяхме стигнали до секцията. За да отвлека вниманието си от него, се наведох и взех двата типа ленти, които имахме на разположение.

- Ще взема тази каза меко Грей и посочи по-широката. Подадох му я.

Пръстите ни се докоснаха съвсем леко и онова статично електричество ме удари като ток от оголена жица. За секунда дъхът ми спря от болка, докато токът минаваше през тялото ми и се завихряше в някаква никога недокосната бездна дълбоко в слабините ми. Отчаяно се опитах да не залитна.

- Ще има ли друго? попитах дрезгаво. Говорех задъхано. Очите му се разшиха, съвсем леко.

- Въже. Гласът му бе като моя дрезгав.

- Насам. Наведох глава напред като патица, за да прикрия червенината си, и тръгнах към рафтовете с въжета.

- Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна.. усукано... обикновено... Спрях при вида на изражението му Очите му бяха потъмнели.

- Пет метра от естественото, ако обичате.

Бързо и с треперещи ръце измерих с рулетката пет метра въже. 11рез цялото време усещах горещия му поглед върху себе си. Не смеех да го погледна. Извадих сгъваемия нож от задния си джоб, отрязах въжето и го навих прилежно. Зачудих се как изобщо успях да го отрежа, без да си отрежа някой пръст.

- Да не сте била скаут? попита той. Изсечени, чувствени устни.

„Не гледай тази уста!"

- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.

Изгледа ме заинтригувано:

- А каква е вашата страст, Анастейжа? попита меко и мистериозната усмивка пак се плъзна по устните му. Гледах го и не можех да кажа нещо. Все едно бях стъпила точно в епицентъра на опустошително земетресение и всичко под нозете ми се движеше. „Опитай се да се успокоиш, Ана" молеше ме, дори пищеше на колене моето изтерзано подсъзнание.

- Книгите прошепнах, но гласчето в мен продължи да мърмори „Ти си направо велика". Мислено му забих един шамар, ужасена, че душата ми си има някакви нейни си идеи, съвсем не чак толкова велики.

- Какви книги? попита той и килна глава в очакване на отговора ми.

„Какво му влиза в работата?"

- О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.

Той прокара пръсти по брадичката си; очевидно обмисляше отговора ми или просто беше отегчен и се опитваше да го прикрие.

- Имате ли нужда от нещо друго? Налагаше се да сменя темата. Тези пръсти по това лице...

- Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо?

„Аз да препоръчам? Знам ли те какво мислиш да правиш?"

- Нещо „направи си сам" ли?

Той кимна, очите му бяха хем усмихнати, хем някак зловещи. Изчервих се и огледах прилепналите му джинси.

- Работен комбинезон? Отказах се да си контролирам думите, така или иначе вървяха преди мисълта ми.

Стори му се забавно.

- Не искате да си развалите дрехите, нали? Имах предвид джинсите, но това беше очевидно.

- Винаги мога да ги сваля засмя се той.

Лицето ми беше придобило цвета на комунистическия манифест.

„Спри да говориш. Незабавно!"

- Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха каза той.

Опитвах се да престана да си го представям без джинси.

- Имате ли нужда от нещо друго? почти изцвилих, докато му подавах сините работни дрехи.

Той не обърна внимание на въпроса ми, а попита:

- Как върви статията?

Най-накрая нормален въпрос, без подтекст, а на този вече можех да отговоря. Сграбчих въпроса с две ръце като спасителен пояс и казах съвсем откровено:

- Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично. Усещах, че вече мога да дишам. Най-накрая нормален разговор! Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

- Какви снимки й трябват?

Е, не бях предвидила това. Откъде да знам какви снимки й трябват.

- Ще съм тук и утре може би... добави той.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? Пак цвилех. Кейт щеше да е на седмото небе, ако успеех да уредя това. „И ще можеш да го видиш пак утре" не спираше да говори изкусително гласът зад сцената. Веднага отпъдих тази мисъл. Глупава, нелепа, смехотворна мисъл...

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. Ужасно се радвах! Усмихнах му се широко и ведро. Устните му се разтвориха все едно се канеше да поеме дълбоко въздух и очите му мигнаха. За една милиардна част от секундата изглеждаше някак изгубен, като че ли земята измести оста си и епицентърът на земетресението се премести под неговите крака.

Виж ти, Крисчън Грей почти загубил контрол.

- Кажете ми, ако решите за утре. Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

- Добре. Усмихнах се. Кейт ще е така щастлива!

- Ана!

Беше Пол, появил се изневиделица. Пол беше малкият брат на господин Клейтьн. Бях чула, че се е прибрал от Принстън, но не очаквах да го видя днес.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? Той се понамръщи, докато се обръщах към Пол.

Пол винаги е бил добър приятел. И в този изключително странен момент, когато бях там, сама с богатия, силен, властен, безумно и неописуемо красив контролиращ всичко и всеки господин Грей, беше страхотно да видя някой нормален. Пол ме прегърна, което доста ме изненада.

- Здравей, Ана. Радвам се да те видя забърбори весело.

- Здравей, Пол. Как си? За рождения ден на брат си ли дойде?

- Аха. Изглеждаш страхотно, наистина. Усмихна се, пусна ме и ме огледа от глава до пети. Но едната му ръка остана на рамото ми. Пристъпях от крак на крак доста сконфузено. Радвах се да видя Пол, но не и на чак такава прекалена фамилиарност.

Крисчън Грей ни гледаше като ястреб, очите му бяха потъмнели, погледът му бе неразгадаем, устните му бяха стиснати в безчувствена линия. Беше се променил за секунди. Вече не беше удивително привлекателен клиент, а студен и дистанциран непознат.

- Пол, имам клиент. Запознайте се казах в опит да стопя враждебността в изражението на Грей. Задърпах Пол към него. Двамата се гледаха преценяващо, а атмосферата се вледени до арктически температури.

- Брат му е собственик на магазина. Не знам защо, но се почувствах длъжна да го кажа. Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. Разбира се, говорех глупости. „Спри се бе!"

- Приятно ми е, господин Клейтьн. Грей подаде ръка, изражението му беше енигма.

- Приятно ми е, господин Грей отвърна на свой ред Пол и след това загря. Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис"? За една наносекунда Пол мина от състояние на враждебност към готовност да коленичи в краката му. Грей се усмихна вежливо, но усмивката отново не стигна до очите му.

- Какво мога да направя за вас?

- Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива Погледът му все така не издаваше нищо, но думите... все едно изричаше нещо съвсем различно. Бях сломена.

- Добре, ще се видим после, Ана каза Пол.

- Да, Пол. Той изчезна към склада. Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

- Това е всичко. Тонът му беше рязък, премерен и хладен.

„По дяволите, с какво го обидих? Поех дълбоко дъх и тръгнах към касата. Какъв му е проблемът?"

Опаковах въжето, работните дрехи, лентата и кабелните връзки.

- Четирийсет и три долара. Погледнах го и пак съжалих. Гледаше ме пронизващо, изпитателно.

- Искате ли торбичка? попитах и взех кредитната му карта.

- Да, Анастейжа. Искам. Езикът му галеше името ми. Сърцето ми пак откачи. Едва дишах. Сложих бързо покупките в торбичката.

- Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали? попита с неутрален бизнес тон. Кимнах, понеже нямаше никакъв шанс да проговоря. За кой ли път!

Добре. До утре тогава. Евентуално. И тръгна. После внезапно спря, обърна се и добави: И... Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. И закрачи с бодра стъпка, метнал торбичката през рамо и оставил зад себе си трепереща маса бушуващи женски хормони. Минаха няколко минути, през които гледах затворилата се след него врата, и чак тогава успях да сляза на планетата Земя.

„Харесвам го". Ето, признах си. Не можех да бягам повече от себе си. Никога никой не бе успявал да предизвика такова нещо н мен. Той беше толкова, толкова хубав. Но каузата беше обречена. Въздъхнах с горчиво облекчение. Неговото идване тук бе просто случайност. Но все пак можех да му се възхищавам и отдалеч. Да, със сигурност можех. Едва ли би навредило някому. И ако намерех фотограф, можех и утре пак да му се възхищавам но-отблизо. Захапах устна в очакване. Смеех се като ученичка в пубертета. Трябваше да се обадя на Кейт и да намеря фотограф.

3.

Кейт беше в екстаз.

- Ама какво правеше в „Клейтьн"? Любопитството й бучеше в слушалката. Аз бях в склада и се опитвах да контролирам гласа си и да говоря спокойно.

- Имал работа насам.

- Такова съвпадение ми се струва нереално. Може би е дошъл да те види, Ана. Сърцето ми трепна при тази мисъл, но радостта беше кратка. Горчивата реалност беше, че той просто е наминал по работа.

- Не, ходил е до университета. Финансира някакво изследване.

- О, да, дал е дарение на селскостопанския факултет, два милиона и половина.

Леле!

- Откъде знаеш?

- Ана, аз съм журналист, написала съм профил за този човек. Това ми е работата да знам такива неща.

- Окей, Карла Бернщайн, успокой топката. Последно: искаш ли тези снимки?

- Как да не ги искам? Въпросът е кой ще ги направи и къде?

- Къде да го поканим? Той ще е в града.

- Можеш да му се обадиш ли?

- Имам мобилния му.

Кейт ахна.

- Най-богатият красив и загадъчен ерген в щата Вашингтон ти е дал мобилния си телефон?

- Нещо такова...

- Ана, този мъж те харесва. Няма никакво съмнение в това.

- Кейт, той просто се опитва да е любезен. Но самата аз не си вярвах, защото Крисчън Грей не беше по любезностите. Можеше да е вежлив, наистина. И онова тъничко гласче се обади пак: „Може би Кейт е права". Мозъкът ми завря при идеята, че може би има някаква малка, съвсем мижава вероятност да ме е харесал. Защо иначе би казал, че се радва, че Кейт не е успяла да вземе интервюто? Идеята, че може би Кейт е права, че той наистина вероятно ме харесва, беше така сладка... Гласът на Кейт ме върна в реалността:

- Не знам кой да извикаме за снимките. Леви, нашият фотограф, няма възможност. Отиде си за уикенда в Айдахо Фолс. Ще побеснее, като разбере, че е изпуснал възможността да снима един от най-великите индустриалци в Америка.

- А... какво ще кажеш за Хосе?

- О, страхотна идея! Ти го помоли, той би направил всичко за теб. После се обади на Грей и го попитай къде иска да се видим. Кейт винаги ме дразнеше с тези намеци за Хосе. Много тактично, няма що!

- Мисля, че ти трябва да му се обадиш.

- На Хосе ли?

- Не, на Грей.

- Ти си тая, която има връзка с него, Ана.

- Връзка? развиках се. Гласът ми беше писклив и недоумявах как взех цяла октава нагоре. Та аз почти не го познавам!

- Но поне си се запознала с него, нали? каза тя малко злобничко. И по всичко личи, че той иска да те опознае. Просто му се обади! И затвори. „Понякога е такъв диктатор тази Кейт!" Погледнах телефона и й се изплезих.

Точно оставях съобщение на Хосе, когато Пол влезе в склада да търси шкурка.

- Има доста работа навън, Ана каза студено.

- Съжалявам измънках и тръгнах към вратата.

- И как така се запозна с Крисчън Грей?

- Трябваше да взема интервю от него за студентския вестник. Кейт беше болна и не успя да иде. Свих рамене уж безразличното никак не ми се получи.

- Крисчън Грей в „Клейтьн"! Не е за вярване... Даже тръсна глава на няколко пъти все едно да се увери, че не сънува. Както и да е. Хайде да пийнем по нещо тази вечер. Какво ти се прави?

Винаги когато ме канеше да излезем аз отказвах. Беше си станало като ритуал. Никога не ми се бе нравила идеята да излизам на среща с брата на шефа си. Освен това Пол като цяло бе нещо като типичния американски хубавец от квартала, комшията със сладко дупе и лице, но в него, колкото и да напъваш и да мъчиш въображението си, нямаше шанс да намериш нещичко от някой литературен герой. „Ами Грей какъв е?" попита ме онова гласче; даже си го представих как излиза от устата на някоя фръцла с въпросително повдигната вежда и мислено й плеснах един шамар.

- Не сте ли организирали семейна вечеря?

- Това е утре.

- Може би някой друг път, Пол. Довечера трябва да уча. Другата седмица са ми последните изпити.

- Един ден ще кажеш „да", Ана, скоро ще кажеш „да"усмихна се той, а аз избягах от склада.

- Ана, аз снимам места, не хора сумтеше Хосе.

- Моля те, Хосе!

Крачех из всекидневната, стисках мобилния и гледах през прозореца. Падаше здрач.

- Дай ми телефона! Кейт изтръгна телефона от ръката ми и отметна вбесено червеникаво-русата си коса през рамото си.

- Слушай сега, Хосе! Ако искаш вестникът ни да отрази откриването на изложбата ти, ще направиш тези снимки утре, ясно? Кейт можеше да е ужасно сурова понякога. Разбрахме се. Ана ще ти се обади за мястото. Ще се видим утре. И ядно затвори.

- Готово. Остава само да решим къде и кога. Обади му се! И ми подаде телефона. Стомахът ми се обърна. Обади се на Грей. Веднага!

Изгледах я, бръкнах в задния си джоб и извадих визитката. Поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам дишането си и с треперещи пръсти започнах да натискам копчетата. Той отговори на второто позвъняване. Стегнато, спокойно и студено.

- Грей слуша...

- Ъ-ъ... господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл. Не можех да позная гласа си. Бях толкова притеснена... Той не отвърна веднага. Настана пауза, през която аз агонизирах.

- Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. Гласът му се бе променил за секунди. Изненадан, топъл, чувствен глас. Задъхах се и, разбира се, се изчервих. Изведнъж се сетих, че Катрин Кавана е до мен и ме гледа с отворена уста, и се втурнах към кухнята да скрия лицето си от нея и от изпиващия й поглед.

- Решихме да направим снимката за статията „Дишай, Ана, дишай". Дробовете ми засмукваха въздуха на кратки бързи глътки Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?

Почти можех да чуя през телефона как се усмихва. Като Сфинкса.

- Отседнал съм в „Хийтман" в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?

- Добре, ще се видим направо там. Едва дишах и се борех за всяка глътка въздух. Като дете, не като голяма жена, която има право да гласува и да пие алкохол съвсем легално в щата Вашингтон.

- Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл. Представих си сатанинския му изгарящ поглед.

„Как е възможно с толкова малко думи да даде толкова много надежда?"

Затворих. Кейт ме гледаше с крайна загриженост и много, много задълбочено.

- Анастейжа Роуз Стийл, ти си си паднала по него. Никога не съм те виждала, нито чувала така смаяна... така... объркана от никого. Цялата си червена.

- О, Кейт, знаеш, че при мен изчервяването е професионален риск. Винаги се изчервявам. Не бъди смешна, моля те сопнах й се. Тя ме изгледа изненадано. Много рядко избухвам и почти никога не съскам и винаги ми минава бързо или отстъпвам. Просто го намирам за доста... Обърква ме и ме притеснява. Това е.

- В „Хийтман" смени темата тя. Ще се обадя на управителя да ни запази място за снимките.

- Ще направя вечеря. После трябва вече да седна да уча. Не можах да прикрия раздразнението си. Как само успя да ме ядоса!

Захванах се с вечерята.

Не се успокоих цяла нощ. Въртях се в леглото, сънувах или ми се привиждаха сиви очи през димна завеса, дълги пръсти и тъмни непроходими места, където никой никога не бе стъпвал. На два пъти скачах от леглото с ужасно сърцебиене. „Утре ще изглеждам като вампир с толкова малко сън". Забих юмрук във възглавницата и се опитах да заспя.

Хотел „Хийтман" е точно в центъра на Портланд. Внушителната кафява каменна сграда е била завършена точно преди големия срив на фондовата борса в края на двайсетте години на миналия век. Хосе, Травис и аз бяхме в моя фолксваген, а Кейт сама в нейния CLK. Нямаше как да се съберем всички в една кола. Травис беше приятел на Хосе и общо взето момче за всичко. Беше дошъл да помогне за осветлението. Кейт бе уредила да ползваме безплатно една от стаите в хотела. В замяна щеше да му направи реклама. Когато обясних на рецепцията, че сме дошли да снимаме Крисчън Грей, веднага смениха стаята с апартамент. Обикновен апартамент, не от най-големите. Очевидно най-големият вече бе зает от Грей. Придружаваше ни един ентусиазиран служител от отдел маркетинг, много млад и ужасно притеснен. Предполагам, че Кейт с нейната поразяваща външност и начина, по който само тя знаеше да командва, го обезкуражаваше. Мачкаше го като глина в ръцете си. Апартаментът беше елегантен, разкошно обзаведен и според мен в пъти по-луксозен, отколкото говореха хората.

Беше девет. Имахме половин час да нагласим всичко.

- Хосе, мисля, че трябва да снимаме пред онази стена, а? Какво ще кажеш? И изобщо не изчака отговора му. Травис, разкарай тези столове. Ана, поръчай някакви напитки и нещо за хапване. И кажи на Грей, че сме тук.

„Слушам, госпожо. Толкова е властна и така командва". Но въпреки негодуването си направих каквото ми беше наредено.

Половин час по-късно Крисчън Грей влезе в апартамента.

„Искам да умра на място!"

С бяла риза с разкопчана яка и сиви меки широки панталони с ниска талия. Устата ми пресъхна. Косата му рошава и все още мокра от душа. Около него всичко се нажежаваше. Побърках се. След него влезе мъж на трийсет и нещо, подстриган много късо, с двудневна брада, с черен костюм с вратовръзка. Застана тихо в ъгъла. Бадемовите му очи ни следяха напълно безизразно.

- Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново каза Грей и ми подаде ръка, докато аз мигах на парцали. „Майчице! Той е... наистина..." Когато докоснах ръката му, усетих отново онова сладко гъделичкащо електричество, което мина през мен, запали ме, изчерви ме и съм сигурна, че всички успяха да чуят неравномерното ми дишане.

- Господин Грей, това е Катрин Кавана казах почти нечленоразделно и посочих Кейт, която го приближаваше, гледайки го право в очите.

- Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. Изглеждаше развеселен. Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица.

- Добре съм, благодаря отвърна тя, без да й мигне окото. Напомних си, че е била в най добрите частни училища във Вашингтон. Семейството й е богато, отгледана е с ясното чувство коя е и къде е мястото й в тоя живот. Това е и причината за самоувереността й. Не й минават никакви простотии. Възхищавах й се.

- Благодаря ви, че ни отделихте време каза тя с любезна професионална усмивка.

- За мен е удоволствие отвърна й той, но се обърна към мен и ме изгледа продължително. „По дяволите!"

- Това е Хосе Родригес, нашият фотограф казах и се усмихнах към Хосе. Той ме погледна с обич и също ми се усмихна, но очите му рязко охладняха, когато погледна Грей.

- Приятно ми е, господин Грей.

- И на мен, господин Родригес. Изражението на Грей също се смени доста бързо, след като огледа Хосе.

- Къде да застана? попита той и в гласа му се усети едва доловима заплашителна и раздразнена нотка. Но Катрин нямаше никакви намерения да остави Хосе да води нейното шоу.

- Господин Грей, бихте ли седнали тук? Внимавайте с кабелите по пода. След това ще ви снимаме прав. И го насочи към стола пред стената.

Травис включи осветлението, светлината заслепи Грей и Травис се извини. Аз застанах до Травис и наблюдавах как Хосе прави кадрите. Снимаше го обърнат насам, обърнат натам, с ръка гука, после там, после с отпуснати ръце. Грей седеше, изпълняваше и търпеливо и съвсем естествено позира цели двайсет минути. Мечтата ми се бе сбъднала можех да стоя и да му се възхищавам отстрани. На два пъти погледите ни се вкопчиха. Беше ужасно трудно да се откъсна от облачните му очи.

- Достатъчно намеси се безцеремонно Катрин. Може ли да ви снимаме прав, господин Грей?

Той се изправи и Травис хукна да прибере стола. Апаратът на Хосе защрака пак.

- Мисля, че това е достатъчно заяви Хосе след пет минути.

- Страхотно ентусиазира се Кейт. Искрено ви благодаря, господин Грей! Здрависа се с него, същото направи и Хосе.

- С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана каза Грей и на вратата се обърна към мен. Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл?

- Разбира се. Пак ме бяха метнали в джаза. Погледнах питащо Кейт. Тя повдигна учудено рамене. Забелязах, че Хосе гледа ядосано.

- Приятен ден на всички каза Грей и се дръпна леко встрани от вратата, за да ми направи път.

„Мили Боже, какво става? Каква е тая работа? Какво иска сега?" Изчаках в коридора, нервна и притеснена, докато Грей и господин Костюм с вратовръзка излязат.

- Ще ти се обадя после, Тейлър каза Грей на господин Костюм. Тейлър тръгна по коридора, а Грей обърна нажежения си поглед към мен.

Какво бях направила пък сега? Нещо лошо ли?

- Чудех се дали бихте приели покана за кафе тази сутрин.

Сърцето ми скочи в устата и почти изби предните ми зъби.

Среща? Крисчън Грей ме кани на среща? Пита дали иска да пия кафе с него? „Може да си му се сторила сънена и недоспала! Хаха!" обади се пак онова тъничко гласче... и как ми се смееше! Направих опит да се контролирам, а после и да вербализирам:

- Май се налага да закарам обратно всички извиних се.

- Тейлър викна рязко той. Тейлър, който вече бе стигнал до края на коридора, се обърна към нас.

- Всички ли отиват към университета? попита ме Грей. Кимнах, без този път да успея да вербализирам.

- Тейлър ще ги закара. Той е шофьорът ми. Имаме голям джип 4x4, така че ще може да закара и апаратурата.

- Да, господин Грей? попита Тейлър без грам емоция в гласа.

- Би ли закарал фотографа, помощника му и госпожица Кавана?

- Разбира се, сър.

- Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе? Грей се усмихваше, все едно бе приключил успешна сделка.

- Ами... господин Грей... това наистина... вижте... Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Хвърлих бърз поглед към Тейлър, който стоеше безучастен като дърво. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.

Грей се усмихна ослепителна, открита, естествена, пленителна усмивка и отвори вратата на апартамента. Мушнах се покрай него, влязох и видях Кейт да обяснява нещо на Хосе.

- Ана, мисля, че той наистина те харесва почна тя без никакви предисловия. Хосе ме гледаше неодобрително. Но му нямам доверие добави тя. Вдигнах ръка да я спра. И като по чудо тя млъкна.

Кейт, може ли да си сменим колите?

Защо?

Крисчън Грей ме покани на кафе.

Устата й зейна. Кейт без думи! Не можех да не се насладя на момента. Тя ме грабна за ръка и ме завлече в спалнята, възможно по-далече от всекидневната.

- Ана, в него има нещо, което не ми харесва. Тонът й бе наставнически, алармиращ. Той е страхотен, да, но мисля, че е опасен. Особено за момиче като теб.

- Какво искаш да кажеш с това „момиче като мен" сопнах се аз.

- Ти си така невинна и наивна, Ана. Знаеш какво имам предвид каза тя раздразнено. Изчервих се.

- Кейт, това е само кафе. Следващата седмица започва сесията. Трябва да уча. Няма да се бавя Тя сви устни като че ли обмисля думите ми. Най-сетне извади ключовете за колата от джоба си и ми ги даде. Аз й подадох моите.

- Ще се видим после. Не се бави, иначе ще пратя спасителен отряд.

- Благодаря казах и я прегърнах.

Излязох от апартамента и го видях облегнат на стената. Изглеждаше като модел, заел поза за снимка за някое лъскаво тузарско списание.

- Е, къде ще пием кафе? попитах. Лицето ми бе с цвят на червено цвекло.

Той се усмихна, оттласна се от стената и каза:

- След вас, госпожице Стийл.

Тръгнах по коридора с разтреперани крака. Стомахът ми бе свит на топка, сърцето ми качено в гърлото.

„Ще пия кафе с Крисчън Грей... а аз дори не пия кафе".

Тръгнахме заедно по широкия коридор към асансьора.

„Дали е редно да му кажа нещо?"

Изпаднах в паника, съзнанието ми беше напълно парализирано. За какво щяхме да си говорим? Какви общи теми имахме изобщо? И какво общо имахме по принцип? Топлият му мек глас ме сепна:

- От колко време познавате Катрин Кавана?

„Слава тебе, Боже! Лесен въпрос като за начало".

- От първата година в университета. Тя е добра приятелка.

- Хм бе неговата реакция. Зачудих се накъде бие.

Натисна копчето на асансьора и звънчето дрънна почти веднага. Вратите се отвориха. Вътре младо момиче и момче се прегръщаха страстно. Изненадани, те се пуснаха, всеки взе да гледа в различна посока, не и към нас, естествено, и да се прави, че нищо не се е случило. С Грей влязохме.

Опитах се да изглеждам равнодушна. Намерих за удачно да забия поглед в земята с порозовели бузи. През мигли метнах с крайчеца на окото си един поглед към Грей по устните му танцуваше сянка от усмивка, но ми бе трудно да разбера какво става в главата му. Никой не обели дума и четиримата пътувахме в пълно мълчание и ужасен конфуз чак до първия етаж. В асансьора нямаше музика. Асансьорните мелодии са отвратителни, но поне разсейват напрежението.

Вратите се отвориха и за огромна моя изненада Грей хвана ръката ми с дългите си хладни изящни пръсти. Усетих как електричеството мина през цялото ми тяло и как сърцето ми, което така или иначе вече беше извън всякакъв контрол, заблъска нечовешки. На излизане от асансьора чухме сподавения кикот на двойката зад нас. Грей се усмихна широко.

- Какво толкова намират хората в тези асансьори?

Минахме през просторното пълно с хора лоби и се отправихме към изхода, но Грей отбягна въртящата се врата. Зачудих се дали го направи, защото там се налагаше да пусне ръката ми.

Беше неделя, мека и топла майска неделя. Слънцето напичаше и почти нямаше трафик. Грей зави наляво и изчакахме светофара да светне зелено. Той не пусна ръката ми.

„Ето ме, на улицата с Крисчън Грей, и той ме държи за ръка".

Никой преди него не ме бе държал за ръка. Усетих прилив на радост и гордост и с мъка потиснах усмивката си, която заплашваше да разцепи лицето ми на две, ако я пусна.

„Засмяна като зелка. Бъди разумна, Ана, дръж се на ниво", молеше ме онова гласче. Зеленото човече светна и тръгнахме.

Вървяхме четири пресечки, докато стигнем до кафенето, и той пусна ръката ми, за да ми отвори вратата.

- Искаш ли да избереш маса, докато аз взема напитките? Какво искаш? попита той, любезен както винаги.

- Ами... за мен един английски чай, торбичката отделно.

Това го учуди.

- Не искаш кафе, така ли?

- Не съм много по кафето.

- Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?

За секунда си глътнах езика, но за щастие гласчето ме ритна в зъбите преди да отворя уста: „Не бе, тъпо момиче, не ти си захарче, пита те дали искаш захар с чая".

- Не, благодаря. Пак зазяпах грозните си пръсти.

- Искаш ли да хапнеш нещо?

- Не, благодаря.

Той кимна и отиде да вземе напитките.

Наблюдавах го тайничко, докато чакаше на опашката. Можех да го гледам цял ден... висок, с широки рамене, елегантно слаб и тези панталони как падаха от ханша по краката му... Един-два пъти прокара дългите си пръсти през вече сухата си коса, но тя си оставаше все така рошава и немирна. Как ми се искаше да съм на мястото на тези пръсти. Мислите свободно нахлуваха в съзнанието ми и лицето ми пламна. Захапах устната си и пак загледах ръцете си.

- За какво мислиш? Грей се бе върнал. Погледът му ме изяждаше.

Придобих пурпурен цвят. „Тъкмо си мислех как ми се иска да прокарам пръсти по косата ти и се питах дали е мека". Отърсих се. Той постави таблата върху елегантната кръгла дървена масичка. Подаде ми чашката, чинийката, малкото чайниче и една малка чинийка, в която бяха сложили само пакетчето чай „Туинингс Брекфаст", любимият ми чай. За себе си бе взел кафе, върху каймака на кафето бяха сложили мляко и сметана, в които плуваше оформено от кафето листо. Как ли ги правят тези формички? Премести таблата встрани, седна срещу мен и кръстоса дългите си крака. Чувстваше се така удобно в собственото си тяло. Завиждах му. Ето ме смачкана, без никаква координация, напълно неспособна да измина разстоянието от точка А до точка Б, без да падна и да си разбия мутрата.

- Та за какво си мислеше? напомни ми въпроса си той.

- Това е любимият ми чай казах тихо и задъхано. Все още не можех да повярвам, че седя срещу Крисчън Грей в кафене в Портланд. Той смръщи вежди. Знаеше, че не му казвам истината. Пуснах чая в чайника и почти веднага го извадих с лъжичката. Докато слагах използваното пакетче в чинийката, той наведе глава на една страна и ме изгледа изпитателно и дълго.

- Обичам чаят да е черен и не много силен заобяснявах се аз.

- Да, това го разбрах. Той гадже ли ти е?

„Опа... моля?"

- Кой?

- Фотографът Хосе Родригес.

Засмях се малко нервно, но ми стана любопитно. Откъде си го измисли пък това?

- О, не. Хосе ми е добър приятел и нищо повече. Как така си помисли, че ми е гадже?

- Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. Очите му ме приклещиха, исках да отместя поглед. Изключено!

- Той ми е като брат почти прошепнах.

Грей кимна, очевидно доволен от отговора ми, и се захвана с кифличката. Започна да я вади от хартиената опаковка, а това да наблюдаваш как пръстите му събличат една кифла бе невероятно усещане.

- Искаш ли? попита ме и онази потайна, неразгадаема усмивка пак заигра по устните му.

- Не, благодаря. И пак се захванах да изучавам ръцете си.

- А момчето, с което ме запозна в магазина вчера?

- Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. Ставаше много тъпо. Защо питаш?

- Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.

„Майната ти! Това се е лично моя работа! И съм нервна само

около теб, Грей".

- Мисля, че ти ми действаш така. Объркващо. Пак запламтях като майска роза, но мислено се потупах по рамото за смелостта и откровеността си. Чух как той си пое дъх рязко и дълбоко.

- Вероятно е така и в това няма нищо лошо каза тихо. Ти си много честна и пряма. Моля те, не гледай надолу, искам да виждам лицето ти.

Мъка! Погледнах го и той ми се усмихна окуражително, но пак някак загадъчно.

- Мисля, че започвам да се досещам какво мислиш. Пак чух дъха му. Вие сте мистерия, госпожице Стийл.

Мистерия? Аз?

- Няма нищо мистериозно около мен.

- Ти си така уверена.

„Тъй ли? Как го постигам това, че не ми е ясно? Удивително! Лиз и увереност? Няма начин".

- Освен когато се изчервяваш, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо? Лапна парченце кифличка и започна бавно да дъвче, без да сваля очи от мен, и разбира се, аз се изчервих като по поръчка. „Мама му стара!"

- Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?

- Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо? Беше изненадан.

- Не отвърнах съвсем откровено.

- Това е добре.

- Но си много властен и своенравен.

Ако не се лъжа, той леко се изчерви.

- Свикнал съм да правя нещата по своя си начин и така, както намирам за добре, Анастейжа. Във всичко, което правя.

- Изобщо не се съмнявам. Защо още не си ми предложил да се обръщам към теб на малко име? Удивена бях от прямотата си. Защо този разговор стана толкова сериозен? Не вървеше така, както предполагах. Не можех да повярвам, че ме кара да изпитвам такъв антагонизъм към него. Все едно искаше да ме предупреди за нещо, да ме накара да се откажа.

- Единствените хора, които се обръщат към мен на малко име, са семейството ми и малкото ми добри приятели. Така предпочитам.

О, не искаше да каже: „Наричай ме Крисчън." Без съмнение обичаше да контролира всичко. Нямаше друго обяснение и една част от мен започна да съжалява, че Кейт не бе отишла за интервюто. Двама побъркани да контролират всичко и всеки на едно място би било забавна гледка. Освен това тя беше почти блондинка, като всички жени в офиса му. „И е красива!" напомни ми онова гласче. Никак не ми се понрави мисълта за Крисчън и Кейт заедно. Отпих от чая. Той продължи с кифлата.

- Имаш ли братя или сестри? попита ме.

Айде пак смяна на посоката!

-Не.

- Разкажи ми за родителите си.

„Тъпак! За какво му е да знае всичкото това?"

- Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино.

- А баща ти?

- Баща ми е починал, когато съм била бебе.

- Съжалявам, наистина каза извинително той и ме погледна загрижено.

- Не го помня.

- И майка ти се е омъжила пак?

- Може да се каже.

- Не обичаш да говориш за себе си, нали? каза сухо той и потърка брадичката си замислено.

- Ти също.

- Веднъж дадох интервю и помня някои доста интересни въпроси. Той се усмихна широко.

Ами да, разбира се, че помни оня въпрос: „Вие гей ли сте?" Отново се почувствах точно толкова ужасно като тогава. Щяха да ми трябват години психотерапия, за да спра да се чувствам гадно при спомена за този въпрос. Почнах да дрънкам глупости за майка ми само и само да блокирам спомена за гейския въпрос.

- Майка ми е прекрасен човек. И е непоправима романтичка. Боб й е четвърти съпруг.

Това определено го изненада.

- Липсва ми продължих аз. Но сега си има Боб. Надявам се да я държи под око и да е до нея, за да събира парчетата разбити илюзии, когато поредният й напълно нерационален план, дейност или начинание тръгнат към провал. Усмихнах се с любов при мисълта за мама. Не я бях виждала толкова отдавна. Крисчън ме гледаше напрегнато, отпиваше кафе от време на време, а аз задължително трябваше да спра да гледам тая негова уста. Така ме разсейваше...

- Разбираш ли се с втория й съпруг?

- Естествено, та аз отраснах с него. Той е единственият ми истински баща.

- Кажи ми нещо за него.

- За Рей ли? Ами той е... доста сдържан и необщителен.

- И само толкова? Грей изглеждаше изненадан.

Свих рамене. Какво очакваше този човек? Историята на живота ми ли?

- Точно като теб констатира Грей. Необщителна и сдържана.

Едва се сдържах да не отвърна грубо.

- Обича футбол, европейски, не американски. И боулинг. И риболов. И да прави мебели. Той е дърводелец. Служил е в армията. Въздъхнах.

- Ти с него ли живя?

- Да. Когато мама срещна Съпруг номер три, бях на петнайсет и останах с Рей.

Грей смръщи вежди неразбиращо.

- Не искаше ли да живееш с майка си?

„Това изобщо не е твоя работа!"

- Съпруг номер три живееше в Тексас, домът ми бе в Монтесино. И нали се сещаш, мама беше младоженка. Спрях. Мама никога не говореше за Съпруг номер три. Накъде биеше Грей с тези въпроси? Не му влизаше в работата. Тая игра на въпроси и отговори се играе от двама.

- Кажи ми за твоите родители продължих в настъпление.

Той сви рамене.

- Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.

О, той е имал прекрасно детство! Зачудих се за тази двойка

успели и богати хора, осиновили три деца, едното от които израства красив мъж, който слага света на бизнеса в нозете си и го държи в подчинение с едната си ръка. Какво го е направило такъв? Родителите му вероятно бяха много горди с него.

- С какво се занимават брат ти и сестра ти?

- Елиът е в строителния бизнес, а малката ми сестра е в Париж и учи кулинария при някакъв ужасно известен френски готвач. Очите му бяха потъмнели от раздразнение. Не му се нравеше да разказва за семейството си, нито пък за себе си.

- Чувала съм, че Париж е прекрасен казах тихо. Защо не искаше да говори за семейството си? Дали защото беше осиновен?

- Париж е много красив. Била ли си там? попита той вече доста по-ведро, раздразнението бе изчезнало.

- Никога не съм излизала от Америка.

Бяхме се върнали към баналностите. Какво криеше?

- Искаш ли да отидеш?

- В Париж ли? Почти изпищях. Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.

Той пак наведе глава настрани и прокара пръст по долната си устна... Оле майко!

- Защото?

„Мигам на парцали като виновна. Я се стегни, Стийл!"

- Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги.

Сетих се, че трябва да уча. Погледнах си часовника.

- Време е да тръгвам. Имам да уча.

- За изпитите ли?

- Да. Първият е във вторник.

- Къде е колата на госпожица Кавана?

- В паркинга на хотела.

- Ще те изпратя дотам.

- Благодаря за чая, господин Грей.

Усмихна се с онази странна мистериозна усмивка, зад която бе залостил някаква добре пазена тайна.

- Беше ми много приятно, Анастейжа. Хайде, да вървим каза наставнически и ми подаде ръка. Хванах я слисано и го последвах.

Тръгнахме обратно към хотела в приятно удобно мълчание. Той беше отново спокоен, поне външно. Аз обаче отчаяно се опитвах да преценя как бе минала тази среща. Имах чувството, че се връщам от интервю за работа, само дето не знаех каква е позицията.

- Винаги ли носиш джинси? попита той изненадващо.

- Почти винаги.

Той кимна. Бяхме пак на кръстовището пред хотела. Мислите ми се мятаха безпомощно. Що за въпрос?... Освен това осъзнавах, че времето ни свършва. Това е, това беше и аз бях пропиляла възможността. Сигурна бях. Може би пък той си има някоя.

- Имаш ли приятелка?

Господи! Това на глас ли го казах?

Той се усмихна и ме погледна странно.

- Не, Анастейжа, аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща каза меко.

„Какво значи това? Та той не е гей! Или може би е!" За секунда си помислих, че ще ми обясни или ще ми подскаже по някакъв начин как следва да се разбере това кодирано послание. Но той така и не каза нищо. Трябваше веднага да се махна. Да ида някъде, да се скрия и да си събера акъла. Да се махна от него. Тръгнах напред рязко, спънах се и полетях към шосето.

- Ана! изкрещя той и ме дръпна рязко назад точно в мига, в който профуча мотор и се размина с мен на милиметри. Улицата бе еднопосочна и мотористът нямаше право да кара така.

Стана много бързо в един момент падах на платното, а в следващия бях в ръцете му, притисната към гърдите му. Усетих аромата му миришеше на свежо и чисто. Усетих ухание на скъп шампоан. Вдишах го.

- Добре ли си? прошепна той. С едната си ръка ме притискаше силно към себе си, а пръстите на другата минаваха по лицето ми, оставяха меки топли следи, изучаваха извивките, палецът му мина по устната ми. Дъхът му бе забързан и насечен. Гледаше ме в очите. Опитах се да задържа този изпълнен с очакване изгарящ поглед поне за минутка, ако може завинаги, но после погледнах устните му. Те засмукаха цялата ми мисъл и за първи път през всичките си двайсет и една години пожелах да бъда целуната, да усетя допира на нечии устни върху моите.

4.

„Целуни ме, моля те!" Не можех да мръдна. Някаква нова, странна, унищожителна жажда бе парализирала цялото ми същество. Гледах устата му. Той се взираше право в зениците ми, обгръщаше лицето ми с поглед, очите му потъмняха, в тях се спусна мъгла. Бях напълно изгубена в тази уста и в тези очи. Дишаше учестено, а аз изобщо не дишах. „Тук съм, в ръцете ти, целуни ме, по дяволите!" Той затвори очи, пое дълбоко дъх, поклати леко глава, с което се опитваше да ми отговори. Когато ги отвори отново, погледът му беше друг там имаше решителност и готовност.

- Анастейжа, трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.

„Моля? Това пък какво е? Само аз мога да преценя това". От казвах да приема факта, че съм отхвърлена.

- Поеми си дъх, Анастейжа. Сега ще те пусна каза тихо той... и внимателно ме пусна.

Адреналинът блъскаше във всяка клетка на тялото ми от близостта на мотоциклетиста, от близостта на Крисчън. Почти не усещах окованото си от немощ тяло. Не! крещеше и молеше душата ми, когато той се отдръпна от мен. Ръцете му бяха на раменете ми. Бях вече на цяла ръка разстояние от него. Той внимателно наблюдаваше реакциите ми. А аз мислех само за едно: исках да ме целуне, показах го, а той отказа да го направи. „Той не ме желае. Наистина не ме желае". Бях прецакала всичко.

- Разбрах казах изнемощяло и си поех дъх. Благодаря.

Чувствах единствено унижение. Как така бях разбрала цялата

ситуация между нас по възможно най-грешния начин? Наистина трябваше да се махна незабавно.

- За какво ми благодариш? попита той, без да сваля ръце от раменете ми.

- За това, че ме спаси прошепнах.

- Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб. 11е искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. Искаш ли да дойдеш до хотела и да поседнеш малко, да се успокоиш? И ме пусна, а аз стоях пред него като глупачка. Поклатих глава. Исках да си тръгна. Всичките ми дребни, мънички и така неразумни надежди бяха сринати. „Какво си мислеше? Какво може да иска Крисчън Грей от теб? Какво може да има с теб?" подиграваше ми се онова гласче. Бях вбесена на себе си. Обгърнах тялото си с ръце и се обърнах. Светеше зелено. Тръгнах бързо през кръстовището с ясното съзнание, че той ме следва. Пред хотела се обърнах към него, но не успях да ю погледна в очите.

- Благодаря за чая и за снимките.

- Анастейжа, аз... Той спря, в гласа му имаше толкова много болка. Погледнах нагоре с надежда. Сивият му поглед бе сбрал буря от колебание, ярост, емоциите му се оголваха и целият му добре трениран самоконтрол бе заминал по дяволите.

- Да, Крисчън? казах ядно и заядливо, след като той каза едно... голямо нищо. Да, трябваше да си ида. Трябваше да си взема наранената душа, да събера отломките от чувствата си и да намеря някак начин да ги излекувам.

- Успех с изпитите каза тихо той.

„Хм! Ето затова винаги изглежда самотен и изоставен от всички. Така се изпраща или разкарва някой. С пожелание за успех на изпитите!"

- О, да, благодаря! Не можех да скрия сарказма в гласа си. Довиждане, господин Грей. Завъртях се, дори се зарадвах, че не паднах този път, и без да се обръщам, изчезнах в подземния гараж.

В тъмния студен бетонен паркинг отпуснах тялото си на някаква стена и зарових глава в ръцете си. Какво си бях въобразила? От очите ми потекоха обилни нежелани сълзи. „Защо плача?" Седнах и обвих коленете си с ръце. Исках да съм малка, много малка, като точица. Може би ако успеех да се смаля, щях да успея да смаля и нечовешката болка. Сълзите мокреха коленете ми.

Плачех за загубата на нещо, което така или иначе никога не бях имала. Нелепо, нали? Оплаквах нещо, на което така и не бе даден шанс да живее моите празни и горчиви мечти и надежди.

Никога не се бях озовавала на мястото на този, когото отблъскват. Е, да, винаги бях последният избор на треньорите при състезанията по волейбол и баскетбол, но това можех да разбера

- да бягам и да правя нещо друго в същото време, като хвърляне на топка например, изобщо не ми се удаваше. Аз бях куцият кон в състезанието.

В емоционално отношение обаче никога не се бях озовавала на мястото на тези, на които им се отказва. Един цял живот, пълен с несигурност аз съм твърде бледа, твърде кльощава, неугледна, непохватна... списъкът с недостатъците ми беше безкраен. Затова винаги бях отблъсквала всички потенциални гаджета. Онова момче в групата ми по химия. То ме харесваше. Но никой, абсолютно никой досега не бе успял да запали в мен какъвто и да е интерес освен Крисчън Грей. Може би трябваше да съм по-мила с Пол Клейтьн, с Хосе Родригес, макар че се съмнявам някой от тях да е ревал в някакъв тъмен гараж по мен. Може пък просто да ми се искаше да си поплача.

„Спри! Незабавно! Подсъзнанието ми буквално крещеше в истерия, със скръстени ръце, ядосано потропваше с крак по пода.

- Качвай се в колата, прибирай се, учи. Забрави го. Веднага! И стига с тези сополиви мелодрами и това шибано самосъжаление".

Поех дълбоко дъх, опитах се да успокоя дишането си и станах. „Стегни се, Стийл!" Тръгнах към колата на Кейт, като бършех сълзите си. „Никога няма да помисля за него. Трябва просто да зачеркна тази случка и да се съсредоточа върху изпитите".

Кейт седеше на масата в хола и работеше на лаптопа си. Щом ме видя, усмивката й помръкна.

- Ана! Какво е станало?

„О, не, не и инквизицията в действие. В никакъв случай". Можех съвсем спокойно да спра да я виждам и чувам.

- Плакала си. Имаше уникалния талант да констатира очевадни за всеки неща. Какво ти направи това копеле? Лицето й направо ме плашеше.

- Нищо, Кейт.

„Всъщност това ти е проблемът, Стийл". Мисълта, че не се бе случило нищо, изкриви устата ми в кисела усмивка.

- Защо си плакала тогава? Та ти никога не плачеш!

Гласът й бе омекнал. Тя се изправи, зелените й очи бяха помръкнали и загрижени. Прегърна ме. Трябваше да кажа нещо, само и само да я накарам да ме пусне.

- Един мотор едва не ме прегази. Толкова успях да измисля, но поне засега това я накара да забрави за него.

- Господи, Ана! Удари ли те? Тя се дръпна крачка назад и ме огледа.

- Не, Крисчън ме спаси прошепнах. Но много се изплаших.

- Че как няма да се изплашиш! Как мина кафето? Ти не пиеш кафе.

- Пих чай. Всичко мина добре, нищо особено за казване, наистина. Така и не разбрах защо ме покани.

- Той те харесва, Ана каза Кейт и ме пусна.

- Вече не. Няма да се виждам повече с него. Да, успях да го кажа съвсем спокойно.

- Така ли?

Мамицата й! Пак й стана интересно. Тръгнах към кухнята, за да не вижда лицето ми.

- Да... той не е... не е за мен, Кейт казах сухо, като се опитах да вкарам в думите си нула количество емоция.

- Не те разбирам.

- Хайде стига, Кейт. Очевидно е. Обърнах се и я погледнах в очите. Беше застанала на вратата на кухнята.

- Не на мен тия каза тя. Окей, има повече пари от теб, но той има повече пари от почти всички.

- Той е просто... Свих рамене.

- За бога, Ана! Колко пъти трябва да ти казвам, че си едно голямо бебе! прекъсна ме тя. Айде, пак почна тирадите си.

- Кейт, стига! Трябва да сядам да уча отрязах я. Стана й неприятно.

- Искаш ли да видиш статията? Готова е. Хосе е направил страшни снимки.

Дали ми беше нужно още едно визуално напомняне за красивия Крисчън Грей?

- Разбира се. Трябваше ми магия, за да изработя една усмивка, и успях. Тръгнах към лаптопа и да... той беше там, гледаше ме от черно-бялата снимка и ми казваше с очи, че не ставам.

Престорих се, че чета статията, но всъщност гледах спокойните му сиви очи и попивах всеки детайл от снимката, който би могъл да ме насочи към някаква идея защо той бе решил, че не е мъжът за мен. И изведнъж истината ме тресна. Беше очевидно. Той бе прекалено перфектен, бляскав, ние бяхме на светлинни години един от друг, живеехме в различни светове. Видях себе си един Икар, летящ прекалено близо до слънцето, изгарящ под топлината му. Думите му бяха съвсем логични. Той не бе за мен. Това беше имал предвид и само така щях да успея да се примиря с отказа му по-лесно. Можех да го преживея. Това вече можех да разбера. Успях да кажа само:

- Много добре, Кейт. Сядам да уча.

„Няма да говоря повече за него, никога повече... поне засега". Заклех се да спазя решението си, отворих тетрадките и бележките си и започнах да уча.

Чак когато си легнах, позволих на мислите си да се върнат към сутринта. Постоянно мислех за думите му че няма приятелки и не се занимава с такива неща. Ядосах се на себе си, че не бях изкопчила тази информация по-рано, много преди да скоча в ръцете му и да го моля с всяка клетка на тялото си да ме целуне. Той си го каза направо. Не ме искаше, не и за приятелка. Обърнах се настрани. За миг ми мина през ума, че може да се е обрекъл на безбрачие или че се пази за някоя. „Не и за теб!" полузаспалото ми подсъзнание ми изпляска последен шамар, преди да ми разреши да заспя.

Сънувах сиви очи, листенца от кафе върху сметаната и как бягам из някакъв тъмен тунел със зловещо осветление, без да знам дали бягам към или от нещо. Това така и не стана ясно.

Оставих химикалката. Край. Свърши се. Последният ми изпит свърши. Дяволита, доволна, широка усмивка плъзна по лицето ми. За първи път тази седмица се усмихнах. Беше петък и щяхме да празнуваме, ама истински да празнуваме. Мислех дори да се напия. Никога не се бях напивала. Погледнах Кейт. седеше в другия край на залата и все още пишеше с бясна скорост. Оставаха пет минути до края на определеното време. Това с ю. Краят на моите студентски години. Никога повече нямаше да ми се наложи да седна в някоя зала сред притеснени, мълчаливи, напълно изолирани един от друг студенти. Вътрешно ликувах и с грация и лекота правех весели акробатични номера, прехвърлях се презглава с пълното съзнание, че тези грациозни акробатики са възможни единствено и само там във въображението ми. Кейт спря да пише и остави химикалката. Видях доволната й усмивка.

Тръгнахме към апартамента с нейния мерцедес. Не коментирахме изпита. Кейт се притесняваше повече какво ще облече вечерта за бара. Аз трескаво търсех ключовете из чантата си.

- Ана, има пратка за теб! Кейт бе застанала на стълбите пред вратата и държеше пакет, увит в кафява хартия. Странно. Не бях поръчвала нищо от Амазон напоследък. Кейт ми подаде пакета и взе ключовете да отвори вратата. Беше адресирано до госпожица Анастейжа Стийл. Нямаше нито име, нито адрес на изпращача. 11редположих, че е от Рей или мама.

- От нашите е сигурно.

- Отвори го! каза развълнувано Кейт и хукна към кухнята да вземе шампанското с марка „Край на изпитите!"

Отворих колета и в него намерих долната част на кожена кутия, в която бяха сложени три привидно еднакви книги, обвити със странни стари парчета плат. Имаше една чисто бяла картичка, изписана от едната страна с черно мастило с красив отработен почерк:

Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.

Цитатът беше от Tec. Удивително съвпадение. Не можех да повярвам, че допреди малко цели три часа бях писала последното си есе за последния си изпит върху романите на Томас Харди. Може би не беше съвпадение... може би беше съвсем нарочно. Разгледах внимателно книгите: трите тома на „Тес от рода Д'Ърбървил". Отгърнах корицата на първата. В карето в старинен стил бе напечатано:

Лондон, издателство Джак Р. Флауд, Макфлоин и съдружие, 1891

Господи! Първото издание! Струваха цяло състояние!

И тогава разбрах кой ги е пратил. Кейт надничаше над рамото ми. Взе картичката.

- Това е първото издание прошепнах.

- Не е възможно! Очите на Кейт щяха да изскочат от изненада. Грей?

Кимнах.

- Не се сещам за друг.

- Какво означава тази картичка?

- Нямам представа. Мисля, че е предупреждение. Мисля, че той упорито се мъчи да ме отблъсне, да ме предупреди, да ме предпази. Не че ще блъскам някога по вратата му.

- Зная, че не искаш да говориш за него. Но той е здраво хлътнал по теб. Със или без предупреждения.

Не си бях позволила да мисля за Крисчън през изминалата седмица. Добре, признавам, сивите му очи ме гледаха в съня ми и знаех, че ще мине цяла вечност, докато изскубна от себе си спомена за усещането на ръцете му по тялото ми. И още толкова, за да спра да усещам с всяко сетиво и клетка на мозъка си онзи негов сладък аромат. Защо ми е изпратил това? Та нали ми каза, че не съм за него.

- Намерих първо издание на „Тес" в Ню Йорк. Продава се за четиринайсет хиляди долара. Но твоето е в много добро състояние. Сигурно е много по-скъпо бърбореше Кейт, докато се консултираше с чичко Гугъл.

- Тези думи са на Тес. Тук тя се обръща към майка си, след като Алек Д'Ърбървил постъпва така гадно с нея.

- Знам каза замислено Кейт. Какво се опитва да ти каже?

- Не знам h не ми дреме. Не мога да приема книгите. Не и от него. Ще ги изпратя с подобаващо кодиран и неразбираем цитат от някоя друга част на книгата.

- Там, където Ейнджъл Клер казва: „Що не си го начукаш"? попита Кейт без смущение.

- Да, точно тази част. Изкикотих се. Милата Кейт моята предана и така окуражителна Кейт. Опаковах книгите и ги оставих на масата. Тя ми подаде чаша шампанско.

- Да пием за края на изпитите и за новия ни живот в Сиатъл!

- Да, за края на изпитите, за новия живот и за добите резултати.

Чукнахме се и пихме до дъно.

В бара беше много шумно, трескаво, пълно с превъзбудени завършващи студенти, които чакаха да ги изритат в живота. Хосе бе дошъл с нас. Той имаше още една година до завършването, но винаги бе душата на компанията. Вкара ни бързо в настроението па бара и ни подбутна към новооткриващата се пред нас свобода с по една грамадна маргарита. След като обърнах петата, вече знаех, че не е добра идея, особено след шампанското.

- И сега какво, Ана? крещеше Хосе. Едва разбирах какво говори сред целия шум.

- С Кейт се местим в Сиатъл. Родителите й са й купили апартамент там.

- Диос мио! Виж само как си живеят хората. Но нали ще дойдеш за изложбата ми?

- Разбира се, Хосе, как бих могла да пропусна такова нещо! Усмихнах се и той обви талията ми с ръка и ме притисна към себе си.

- Ако дойдеш, това ще означава много за мен, Ана каза в ухото ми и ми предложи още една маргарита.

- Хосе Родригес, какво правиш? Опитваш се да ме напиеш? Защото ако е така, планът ти работи. Засмях се. Мисля да мина на бира. Ще ида да взема бира за всички.

- За пиене ли отиваш, Ана? извика през шума Кейт.

Беше нечовешки издръжлива на умора и алкохол. Ръцете й бяха грациозно увити около Леви, колега от нашата група. Той беше и нейният фотограф за студентския вестник. Беше се отказал да прави снимки всички бяха пияни. Имаше очи само за Кейт. Тя бе с тесен къс потник, впити джинси и високи обувки, косата й бе вдигната високо, а няколко нежни кичура елегантно се спускаха около лицето й. Както обикновено прелестна. Аз рядко слагах нещо различно от тениска и джинси, но сега бях обула най-хубавите си. Измъкнах се от ръцете на Хосе и станах.

Майко мила! Как ми се виеше свят!

Наложи се да се опра на стола. Констатирах, че коктейлите с текила не са добра идея.

Започнах да си проправям път към бара и реших, че докато съм все още на крака, не би било зле да ида до тоалетната. „Браво, Ана, правилно мислиш". Тръгнах през тълпата клатушкайки се и омотавайки крака. Имаше опашка, но поне беше тихо и по-хладно. ,Чакай да се сетя на кого се обадих последно. На Хосе май. Дали беше Хосе?" Преди номера на Хосе видях непознат номер. О, да Грей. Май това беше номерът му. Засмях се. Нямах никаква представа колко е часът. Можеше да е заспал. Можеше пък и да ми каже защо е изпратил книгите и онова кодирано послание. Ако наистина иска да стоя настрани от него, защо не ме остави на мира? Потиснах пиянския си смях и рязко натиснах зеленото копче. Той отговори на второто позвъняване.

- Анастейжа? Беше много изненадан. Не че аз не бях изненадана от себе си, че съм събрала смелост да му се обадя. После замътеното ми съзнание отбеляза факта, че той някак е познал номера ми.

- Защо изпрати книгите? Завалях думите.

- Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно. Гласът му беше загрижен, дори твърде загрижен.

- Не аз съм странната, ти си странен. Ето, казах му го най-сетне. Алкохолът ми бе налял голяма доза кураж.

- Анастейжа, пила ли си?

- К'во те бърка?

- Питам само... Къде си?

- В един бар.

- Кой бар? Той май се ядоса.

- Един бар. В Портланд.

- Как ще се прибереш у дома?

- Все някак. Тоя разговор изобщо не вървеше в очакваната посока.

- В кой бар?

- Защо ми изпрати книгите. Крисчън?

- Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага! Беше толкова властен, както винаги да контролира всичко. Представих си го като режисьор на снимачната площадка, когато са снимали старите филми с бричове за езда, с камшик в едната ръка и мегафон в другата, от онези, най-старите. Започнах да се смея с цяло гърло.

- Ти си толкова... деспотичен кикотех се.

- Ана, къде си, мама му стара!

Крисчън Грей и груб език! Пак се разсмях.

- В Портланд. Далечко е от Сиатъл.

- Къде в Портланд?

- Лека нощ, Крисчън.

-Ана...

Затворих. Ха! Той все пак не ми каза за книгите. Намусих се. Мисията не бе изпълнена. Бях сериозно фиркана. Главата ми се люшкаше или всичко се люшкаше около мен, докато чаках реда си на опашката. Е, това беше целта, нали? Да се напоркам. И бях успяла. Вероятно нямаше да се повтори. Дойде ми редът. Загледах се в плаката от вътрешната страна на вратата, който предупреждаваше за опасностите от случаен секс и за предимствата па презерватива. Наистина ли се бях обадила на Крисчън Грей? По дяволите! Телефонът ми звънна. Подскочих. Почти викнах от изненада.

- Здравей измучах засрамено на телефона. Не бях предвидила това.

- Идвам да те взема каза само той и затвори. Само Крисчън Грей можеше да звучи така спокойно и в същото време заплашително.

И какво сега?

Вдигнах си джинсите. Сърцето ми щеше да се пръсне.

„Идвал да ме вземе? О, неее. Ще повърна. Не, добре съм. Ще ми мине. Я чакай! Той само си играе с мен. Нали не му казах къде съм. Не е възможно да ме открие тук". Освен това щеше да му отнеме няколко часа да стигне от Сиатъл дотук. Измих си ръцете и се погледнах в огледалото. Бях малко позачервена и ми се губеше фокусът. „Хм... текила".

Чаках за бирите няколко века и се върнах на масата.

- Къде се загуби? скара ми се Кейт. Къде ходиш?

- Имаше опашка за тоалетната.

Хосе и Леви спореха нещо за местния ни бейзболен отбор. Хосе спря тирадата, за да раздаде бирите. Отпих дълго и жадно.

- Кейт, ще изляза да взема малко въздух.

- Ана, хич не можеш да носиш на пиене.

- Излизам само за пет минутки.

Замушках се пак в тълпата. Започна да ми се гади. Олюлявах се. Краката ми се огъваха и омотаваха един в друг повече от обикновено.

Хладният въздух на нощта ме накара да осъзная колко пияна съм всъщност. Не можех да виждам, всичко бе двойно и тройно. Усещах, че ще се издрайфам. Как си бях позволила да се насвяткам така?

- Ана! Беше Хосе. Добре ли си?

- Просто пих повече. Усмихнах се немощно.

- Май и аз каза той. Тъмните му очи ме гледаха напрегнато. Имаш ли нужда от помощ? попита той, направи крачка към мен и плъзна ръка около кръста ми.

- Добре съм, Хосе, наистина. Ще се оправя.

Опитах се да го избутам от себе си, но нямах сила.

- Моля те, Ана шепнеше той и ме стискаше в ръцете си, притискаше ме към себе си.

- Какво правиш, Хосе?

- Знаеш колко те харесвам, Ана. Моля те.

Едната му ръка беше на кръста ми и с нея ме стискаше силно, а другата бе под брадичката ми, повдигаше главата ми нагоре и назад. „Дявол да го вземе! Тоя ще ме целува".

- Спри, Хосе. Не! Бутнах го, но все едно да буташ стена, а той беше една голяма мускулеста стена. Ръката му беше вече в косата ми и здраво държеше главата ми да не мърдам.

- Моля те, Ана, мила моя шептяха устните му срещу моите. Дъхът му беше мек и сладък, миришеше на бира и маргарита.

Той нежно допираше устни до брадичката ми и проправяше пътя си към устните ми. Бях в паника, пияна и извън всякакъв контрол. Усещах, че се задушавам.

- Не, Хосе молех се. Не исках. Той ми беше приятел, а освен това всеки момент щях да повърна.

- Мисля, че дамата каза не.

Гласът дойде някъде от тъмното. Господи, това беше Крисчън I рей! Как бе дошъл толкова бързо?

Хосе ме пусна и каза троснато:

- Грей?

Погледнах тревожно към Крисчън. Гневният му поглед буквално можеше да унищожи Хосе. Беше побеснял. Стомахът ми се сви в спазъм. Не можех да държа повече алкохола в мен и церемониално повърнах на земята.

- А? Диос мио, Ана! Хосе отскочи с погнуса. Грей прибра косата ми от лицето и внимателно ме поведе към една леха с цветя към края на паркинга. За мое огромно облекчение там беше сравнително тъмно.

- Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам.

Едната му ръка бе около раменете ми, а с другата държеше

косата ми прибрана на гърба в шепата му и далеч от устата ми. Опитах се да го бутна, но точно тогава повърнах пак, и пак. „Божичко, колко време ще продължи това?" Дори и след като изпразних всичко от стомаха си, той не спираше да се свива в ужасии спазми, които раздираха и тресяха цялото ми тяло. Тихичко се заклех, че никога, ама никога няма да си позволя да се напия отново. Толкова беше отвратително, че едва ли са измислени думи, с които да се опише. Накрая всичко спря.

Подпрях се с ръце на тухлената ограда около лехата. Мускулите ми бяха много слаби, едва ме държаха. Такова повръщане може да изсмуче цялата ти сила. Грей ме пусна и извади носна кърпичка. Само Грей може да извади такава кърпичка изпрана, изгладена, ленена, ухаеща и гравирана с инициалите му К. Т. Г. Не знаех дори, че все още ги правят. Бършех устата си, а една омаломощена част от съзнанието ми се зачуди какво е това Т по средата. Не можех да събера кураж да го погледна. Срам ме беше, че съм жива, отвратена бях от себе си. Исках азалиите под мен да се отворят и да ме погълнат, да съм където и да е другаде, само не тук, пред него.

Хосе все още бе пред вратата на бара и ни гледаше. Изстенах и скрих лицето си с ръце. Това беше най-ужасният миг в целия ми живот. Виеше ми се свят и ми стана пак зле, докато се мъчех да си спомня за по-кофти момент в късия си живот, но единственото, което мина през акъла ми, бе когато Крисчън ме отблъсна. А това сега бе в пъти по-тъмно, ако унижението може да бъде описано в нюанс на някой цвят. Рискувах и го погледнах. Лицето му беше спокойно, не издаваше никаква емоция. Гледаше ме. Хвърлих едно око и на Хосе, доста засрамен от постъпката си и също като мен стреснат от присъствието на Грей. Идваха ми няколко думи наум за моя така наречен приятел, но нито една от тях не можех да кажа на глас пред Грей. „Кого си мислиш, че заблуждаваш, Ана? Човекът току-що те видя как драйфаш навсякъде по местната флора. Няма никакъв начин да прикриеш пълната си липса на каквото и да е възпитание, достойно за една дама".

- Ще се видим вътре промърмори Хосе, но нито аз, нито Грей му обърнахме някакво внимание. Той се мушна гузно в бара. Останахме сами. Стана адски неловко. Какво можех да кажа? Да се извиня за обаждането?

- Съжалявам казах и втренчих очи в кърпичката, която бясно мачках с пръсти.

„Толкова е мека!"

- За какво съжаляваш, Анастейжа?

По дяволите, той си искаше своето, и то по най-безмилостен начин.

- Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане. „Моля те, моля те, мога ли вече спокойно да умра?"

- Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб каза сухо той. Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?

Главата ми бучеше от алкохола, а сега вече и от раздразнение. „Това какво го бърка?" Не го бях канила тук. Говореше като някой чичко, който се кара на дете, направило голяма беля. Една част от мен искаше да му каже, че ако искам да се напивам"така всяка вечер, това си е мое решение и няма нищо общо с него. Но не бях толкова смела. Не и сега, след като бях повръщала пред него. И защо стоеше все още тук?

- Не казах гузно. Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя.

Не разбирах какво прави тук. Започна да ми призлява пак. Чувствах се отмаляла. Той забеляза, че съм на ръба да се строполя, и ме хвана точно преди да тупна, повдигна ме и ме сгуши до гърдите си като малко дете.

- Хайде, ще те заведа у дома.

- Трябва да кажа на Кейт. Бях отново в ръцете му!

- Брат ми ще й каже.

- Моля?

- Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.

- О, така ли? Нищо не разбирах.

- Беше с мен, когато ти се обади.

- В Сиатъл ли? Бях съвсем объркана.

- Не, в „Хийтман".

„Още? Защо?"

- Как ме намери?

- Проследих обаждането ти, Анастейжа.

„Как така го е проследил! Как е възможно такова нещо? Такова проследяване законно ли е изобщо? Маниак ли е тоя?" Подсъзнанието ми бълваше каквото си иска, макар и позагубено в облака от текила. Но някак си не ми стана неприятно. Просто защото беше той.

- Имаш ли яке или чанта?

- Ами... да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.

Устните му се стегнаха в твърда черта и той въздъхна тежко.

- Щом трябва, значи трябва.

И ме поведе към бара. Бях изтощена, все още много пияна, смазана, гузна, уплашена, силите ми бяха напълно на изчерпване и на всичкото отгоре, съвсем извън реда на нещата, бях ужасно развълнувана. Той стискаше ръката ми. Такава каша от емоции. Щеше да ми е нужна поне седмица, за да ги анализирам.

Вътре беше задушно, наблъскано с народ, музиката бе започнала и дансингът бе пълен.

Кейт не беше на масата, Хосе също бе изчезнал. Леви изглеждаше изгубен и изоставен.

- Къде е Кейт? надвиках шума. Главата ми пулсираше от болка при всеки удар на басите в колоните.

- Танцува извика Леви и разбрах, че е много ядосан. Огледа Крисчън доста подозрително. С мъка навлякох якето и преметнах през врата си малката си чантичка. Бях готова да тръгна. Исках обаче да намеря Кейт.

Хванах ръката на Крисчън и викнах в ухото му, че Кейт е на дансинга. Носът ми докосна косата му. Вдъхнах аромата му миришеше на свежо и чисто. Всички онези забранени, непознати усещания, които така се бях мъчила да изтласкам, се върнаха и минаха като лудост, като тропическа болест, като амок през изстрадалото ми тяло. Изчервих се. Дълбоко в мен усетих рязък спазъм, сладка болка от свиването на мускулите на цялата ми женственост.

Очевидно фактът, че Кейт танцуваше, го подразни. Той пак хвана ръката ми и ме поведе към бара. Обслужиха го светкавично. Нямаше чакане за господин Грей. Дали получаваше всичко така лесно? Не чух какво поръча. Даде ми огромна чаша леденостудена вода.

- Пий изкомандва почти с вик.

Светлините се въртяха бясно в ритъма на музиката, сменяха се и в един миг той бе зелен, после син, после бял, после демонично червен. Отпих насила една глътка.

- Цялата викна пак той.

Непосилно тираничен. Прокара ръце през косата си. Видях, че е ядосан, бесен дори. Не разбирах какъв е проблемът. Освен дето една глупачка му се обажда посред нощ, пияна като талпа; той решава, че тя е в беда, и тя наистина е в беда, нуждае се от спасение от прехваления си и прекалено любвеобилен приятел; след това тя започва да повръща безкрайно и обилно в краката му. „Ана, дали ще дойде ден да преживееш тоя срам?" Олюлях се и той веднага постави ръка на рамото ми, за да ме хване, ако тръгна да падам. Направих както ми бе казано изпих цялата вода. Той взе чашата и я остави на бара. Едва сега забелязах как е облечен: свободно пусната бяла ленена риза, тесни джинси, черпи маратонки, тъмно яке на много ситни райета. Яката на ризата му бе разкопчана и успях да видя няколко деликатни косъмчета във вдлъбнатината между ключиците му. Дори сега, в изтощеното ми замъглено съзнание, изглеждаше много съблазнителен.

После той ме хвана за ръка. „Господи, какво прави!? Води ме към дансинга! Шибана работа! Аз не танцувам". Той усети нежеланието ми и под цветните въртящи се над нас светлини видях как се усмихва сардонично. Идеята определено го забавляваше. Рязко дръпна ръката ми и бях отново в прегръдката му. Танцуваше и ме носеше със себе си. Танцуваше прекрасно. Не можех да повярвам, че с лекота следвам всяка негова стъпка. Вероятно не можех да следвам никакъв ритъм, понеже все още бях много зле. Той ме притискаше силно към себе си, твърдото му тяло бе долепено до моето... Ако не ме държеше така здраво, със сигурност щях да се просна в нозете му. Някъде из дълбините на подсъзнанието ми изскочи гласът на майка ми: „Никога не се доверявай на мъж, който танцува добре".

Той мина с мен през тълпата танцуващи чак до другия край на дансинга и се озовахме до Кейт и Елиът, брата на Крисчън. Музиката гърмеше извън и вътре в главата ми. Кейт се бе разкършила й минала в настъпление! Танцуваше все едно животът й зависи от това, а тя правеше тоя номер само когато харесва някого. Когато го харесва истински. Това значеше само едно за закуска щяхме да сме трима.

„Кейт!" опитах се да я викна наум.

Крисчън се наведе към брат си и извика нещо в ухото му. Не чух нищо. Елиът беше висок, с широки рамене, руса къдрава коса и големи, малко зловещо усмихнати очи. Не можех да видя цвета им под въртящите се като обезумели светлини. Усмихна се и притисна силно Кейт към себе си. Тя изглеждаше щастлива. Много щастлива. Кейт! Да, бях омазала всичко, кашата беше страхотна, но Кейт ме смая. Та тя го бе срещнала преди минути, а сега кимаше на всяка негова дума, усмихваше се и ми махаше. Крисчън ни измъкна от дансинга за нула време.

Така и не успях да говоря с нея. Дали беше окей? Виждах накъде вървят нещата за него и нея. „Трябва да й изчета тая лекция за безопасния секс!" Някъде пак там, дълбоко в подсъзнанието си, се надявах Кейт да е видяла постерите от вътрешната страна на вратата на тоалетната. Мислите ми се блъскаха в мозъка, бореха се отчаяно с алкохола. Беше адски горещо, шумно, цветно, прекалено ярко. Рязко ми се зави свят и след миг лицето ми бе на пода или подът се изправи до лицето ми, не съм сигурна точно как стана. Последното, което чух преди да загубя съзнание, беше дрезгавият вик на Крисчън Грей: Мамицата му!

5.

Беше много тихо, светлината слаба, а леглото много топло и удобно. Отворих очи и за секунда в мен нахлу спокойствие и някакъв вътрешен мир, докато с удивление изучавах непознатата обстановка. Нямах представа къде се намирам. Таблата на леглото представляваше огромно слънце. Странно, но ми изглеждаше познато. Стаята беше просторна, разкошно обзаведена в меки тонове кафяво, жълто и бежово. Бях виждала тази стая, но изобщо не можех да се сетя къде. Размътеният ми мозък започна с мъка да си пробива път през последното, което помнех. По дяволите! Бях в „Хийтман", в апартамент в хотела, бяхме идвали с Кейт в подобна стая, но тази тук изглеждаше по-голяма. Ужас! Бях в апартамента на Крисчън Грей! „Как съм попаднала тук?"

В съзнанието ми бавно пролазиха накъсани спомени от предната нощ. Пиенето „О, не може да съм се напила така!!!", телефонният разговор „О, мамка му, телефонният разговор!", повръщането „О, не, не искам да се сещам за повръщането! Хосе и после Крисчън. Ад!"

Сгърчих се. Не помнех как съм стигнала тук. Лежах по тениска, сутиен и бикини. Без чорапи, без джинси. Еба ти!

Погледнах към нощното шкафче. На него имаше чаша портокалов сок и две таблетки. И това ако не е мания за контрол! Естествено, бе помислил за всичко. Седнах и изпих хаповете.

Всъщност не се чувствах никак зле. Дори се чувствах много по-добре, отколкото заслужавах. Портокаловият сок имаше божествен вкус освежаващ и гасящ пожара в тялото ми.

На вратата се почука. Сърцето ми пак скочи в гърлото. Гласът ми изчезна. Той отвори вратата и влезе.

Гледай ти! Беше тренирал. Носеше сиво долнище на анцуг, което висеше на ханша му по онзи начин... и сива тениска без ръкави, потъмняла от потта му. Косата му също беше потна. Въпреки обстоятелствата гледката на изпотеното тяло на Крисчън I "рей ми подейства доста странно. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бях като дете, което вярва, че ако затвори очи, действителността ще изчезне или то ще изчезне от нея.

- Добро утро, Анастейжа. Как си?

- По-добре, отколкото заслужавам казах сконфузено.

Погледнах го скришом. Той остави голяма торба с покупки

на един от столовете, хвана краищата на хавлията, която бе увил около врата си, и го разтърка. Погледна ме сиви, потъмнели, заключени очи. Както винаги не можех да се докопам до нито една негова мисъл или емоция.

- Как дойдох тук? попитах тихо.

Той седна на ръба на леглото. Беше толкова близо. Можех да го докосна, да усетя мириса му. Мирисът на изпотеното тяло на Крисчън! Неописуемо! Това вече беше коктейл. Много по-добър от маргарита. Да, много по-добър.

- След като припадна, не исках да рискувам да те карам чак до вас, така че те докарах тук обясни той почти флегматично.

- Ти ли ме сложи да легна?

- Да каза безизразно той.

- Повръщах ли пак? попитах още по-тихо.

-Не.

- Ти ли ме съблече? Гласът ми бе съвсем повехнал.

-Да.

Изчервих се до комунистическо червено.

- Нали... не сме правили... Не успях да довърша. Устата ми пресъхна от ужас и паника. Загледах пръстите си.

- Анастейжа, ти беше в безсъзнание, а некрофилията не ми е по вкуса отвърна той сухо.

Толкова съжалявах. Ъгълчетата на устата му се извиха в крива усмивка.

- Като цяло беше забавна вечер. Едва ли ще я забравя скоро.

Аз също! Подиграваше ми се, копелето гадно. Не го бях молила да идва и да ме прибира. Бе успял да ме накара да се чувствам като престъпничка.

- Не беше нужно да ме следиш с разни джаджи ала Джеймс Бонд, с каквито се занимавате във фирмата ти сопнах му се. Той ме погледна изненадано. Думите ми май бяха успели да го наранят.

- Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет. Второ, компанията ми не се занимава с разработване на някакви устройства за следене. И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не летеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване каза той кисело.

„Ухажване!?" Погледнах го очите му горяха с наранено достойнство и огорчение. Опитах се да захапя устната си, но не успях трябваше да прикрия смеха си.

- От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар.

Настроението му видимо се промени. Очите му омекнаха, а леката усмивка пак заигра на устните му.

- Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар... може би, Усмивката му вече бе язвителна. После попита: Яде ли нещо снощи? Усетих обвинение в гласа му. Поклатих отрицателно глава. Господи! Какво направих сега? Какво углавно престъпление бях извършила пък сега? Беше стиснал челюстите си, почти чувах как пукат, но лицето му остана безизразно.

- Трябва да ядеш. Затова ти беше толкова зле снощи. Говоря ти сериозно. Правило номер едно при пиенето!

Прокара пръсти през косата си и вече знаех какво значи това беше много ядосан.

- Ще ми се караш ли още?

- Това ли правя?

- Така ми се струва.

- Имаш късмет, че само ти се карам.

- Какво искаш да кажеш?

- Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. Знаеш ли на какъв риск си се изложила? Затвори очи, за миг по лицето му мина сянка от страх и паника и тялото му потръпна. Отвори ги, погледна ме и каза: Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи.

Погледнах го нацупено. Какъв му беше проблемът? Какво му ставаше? Ако съм била негова. Е, да, ама не бях. А една немалка част от мен искаше и самата мисъл, че бих могла да съм негова, разсея раздразнението от думите му. Изчервих се, напълно отнесена от произвола, който си позволяваше това мое проклето друго аз ето я, накипрена в яркочервена хавайска пола и танцува весело, все едно вече е неговото момиче.

- Щях да се оправя някак. Кейт беше с мен.

- А фотографът? озъби се той.

„Хм... младият Хосе. Ще се наложи да си поговоря с него".

- Мисля , че Хосе просто не беше на себе си.

- Е, следващия път, когато не е на себе си, ще трябва някой да го научи на малко обноски.

- Обичаш да контролираш дисциплината подметнах аз.

- О, Анастейжа, дори нямаш представа колко си права!

Присви очи в дяволита усмивка. Нямаше смисъл! Можеше да

ме обезоръжи за секунди. Преди малко му бях ядосана, а сега го гледах обезсърчена от ослепителната му усмивка. Може би защото не се усмихваше често. Но така или иначе съвсем забравих за какво идеше реч в разговора ни.

- Ще си взема душ, освен ако не искаш да влезеш първа.

Все още се усмихваше. Сърцето ми забърза. Мозъкът ми явно

бе забравил да изпрати сигнал към дробовете ми да поемат въздух. Той се усмихна още по-широко, протегна ръка и прокара палец по брадичката ми и после по долната ми устна.

- Анастейжа, дишай каза много тихо и стана. Закуската ще е тук след петнайсет минути. Предполагам, че си много гладна. Обърна се, влезе в банята и затвори вратата.

Най-сетне издишах въздуха, който бях държала токова дълго. „Как е възможно да излъчва толкова много сексапил?" Искаше ми се да ида при него в банята. Никога не бях изпитвала такова нечовешко влечение към никого. Хормоните ми блъскаха из вътрешностите ми. Устната ми трепереше там където бе прокарал пръста си. Усетих как се сгърчвам от болезнена, непоносима, всепоглъщаща потребност. Желание, това беше желание.

Отпуснах глава върху пухената възглавница. „Ако беше моя..." Какво ли не бих направила да съм негова. Той бе единственият мъж, който можеше да накара кръвта ми да се движи из тялото със скоростта на болид. И въпреки всичко с него беше трудно, самият той беше труден за разбиране, влияеше на хората объркващо и смущаващо. В един миг ме отблъсква, в следващия ми праща книга, за която е платил четиринайсет хиляди, после ме следи като някой маниак, намира ме. И в резултат на всичко това аз бях в апартамента му, жива, здрава, на сигурно място, защитена. Очевидно го беше грижа. Защо иначе да идва да ме спасява от някаква потенциална или изобщо несъществуваща опасност?

Не, не беше черен рицар. Той беше бял рицар в блестящи ослепителни доспехи, един истински романтичен рицар като сър Гауейн или сър Ланселот.

Скочих от леглото и хукнах из стаята да търся джинсите си и точно тогава той излезе от банята. Беше увил само една кърпа около кръста си и по тялото му се гонеха блещукащи капки вода. Не се бе обръснал. А аз търчах да търся в какво да скрия голите си крака. Изненада се, че съм станала.

- Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. Очите му пак потъмняха. Беше ги оповръщала.

- О! — Почервенях от срам. Защо винаги губех самоконтрол покрай него?

- Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са.

Чисти дрехи! Какъв неочакван бонус!

- Ще... ще вляза да се изкъпя промърморих. Благодаря!

Какво друго можех да кажа? Грабнах плика с дрехите и побягнах към банята, далеч от близостта на голото тяло на Крисчън, преди да припадна. „Давид на Микеланджело не струва нищо!"

В банята беше горещо, парата не се бе уталожила. Бързо се намърдах под душа. Тялото ми жадуваше за допира на чистата и успокоителна вода. Обърнах лице към бясно шуртящите струи. Желаех Крисчън Грей. Тялото ми го желаеше. Непосилно, болезнено желание. Факт. За първи път в живота си исках да легна с мъж. Исках ръцете му, устата му.

Той бе казал, че обича жената до него да е разумна и чувствителна. Така че явно не бе давал обет за безбрачие. Но не бе направил нито една крачка към мен, за разлика от Хосе или Пол. Не разбирах. Искаше ли ме? Не бе пожелал да ме целуне миналата седмица. Да не би да го отвращавах с нещо? Но от друга страна, ме бе довел тук. Не разбирах какви ги прави и какви ги мисли. Та ние бяхме спали тук, сами цяла нощ, и той не ме бе докоснал. „Направи си сметката сама" обади се подсъзнанието ми и закима с грозната си глава. Не му обърнах внимание.

Водата ме успокои. Можех да остана под този душ завинаги. Взех шампоана. Миришеше на него вкусно. Втрих го в цялото си тяло, представях си, че той втрива този пенлив аромат в кожата ми, по гърдите, по корема, между краката ми, дългите му пръсти между бедрата. Сърцето ми пак ускори ритъм. Беше толкова хубаво...

На вратата се почука и чух:

- Закуската.

Стреснах се.

- Д... добре заекнах. Как жестоко ме откъснаха от еротичния ми блян!

Излязох изпод душа и взех две кърпи. Увих косата си в едната като Кармен Миранда, с другата набързо подсуших тялото си и се постарах да не обръщам внимание на изключително приятния допир на меката хавлия до свръхчувствителната ми в този момент кожа.

Отворих плика. Тейлър бе купил не само джинси и маратонки, но и светлосиня риза, чорапи и бельо. Чист сутиен и бикини. Всъщност не е редно да ги опиша така. Бяха съвършена фина европейска изработка, шедьовър от светлосиня дантела. Гледах бельото със страхопочитание. Беше точно мой размер. Как нямаше да е! Представих си как господин Шофьора се мота из някой магазин за женско бельо и купува това за мен. Стана ми неудобно, но неволно се зачудих какво още влиза в длъжностната му характеристика.

Облякох се бързо. Всичко ми бе по мярка. Обрах скоростно водата от косата си и се опитах да я сложа в ред. Както обикновено, не се получи. Отново единственият вариант беше да я прибера с нещо, но нямах с какво. „Трябва да си нося ластичета в чантата... всъщност тя къде е?"

Поех дълбоко дъх. Време беше да се срещна с господин Притеснение.

С облекчение установих, че е излязъл от спалнята. Бързо се огледах за чантата си. Нямаше я. Поех отново дъх и влязох във всекидневната. Беше огромна. Имаше канапета, фотьойли, какво ли не, безброй възглавнички навсякъде, голяма и много красива масичка за кафе, върху която бяха скупчени няколко лъскави книги, бюро, върху него последен модел Аймак и на стената огромен плазмен телевизор.

Крисчън седеше на масата за хранене в другия край на помещението и четеше вестник. Масата имаше размери на тенис корт или нещо от сорта. Не че играя тенис де, но бях гледала Кейт да играе! „По дяволите! Кейт! Как забравих!"

- Кейт! изграчих истерично.

Крисчън ме погледна иззад вестника.

- Знае, че си тук и че си все още жива. Пратих съобщение на Елиът. Демонстрираше нещо като чувство за хумор.

Не ми беше до смях. Спомних си как Кейт отдадено и пламенно се чупеше на дансинга. Беше пуснала всичките си патентовани номера в действие само и само да свали брата на Крисчън. Чудех се какво щеше да каже за моето оставане при Грей. Никога не бях спала на друго място освен у нас. Тя вероятно беше все още с Елиът. Тоя номер го бе правила само два пъти преди и и двата пъти се наложи след разделите да понасям със седмици гледката на кошмарната й розова пижама. „Ще си помисли, че и аз съм ударила един бърз секс на крак, за една нощ. Това ще си помисли".

Крисчън ме изгледа доста настоятелно. Беше с бяла ленена риза с разкопчана яка и маншети.

- Седни нареди ми и посочи място на масата. Минах през стаята и седнах срещу него точно където ми бе показал. На масата имаше храна за поне няколко месеца.

- Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела каза той с извинителна, но някак перверзна усмивка.

- Много щедро от твоя страна, наистина успях да кажа, объркана от огромния избор. Обаче наистина бях гладна.

- Да, така е призна той малко виновно.

Захванах се с палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона. Крисчън се опита да скрие усмивката си и се върна към омлета си. Храната беше превъзходна.

- Чай? попита той.

- Да, благодаря.

Той ми подаде малко чайниче с гореща вода, малка лъжичка, а в чинийката имаше пакетче „Туинингс Брекфаст". Беше запомпил как пия чая си!

- Косата ти е много мокра смъмри ме пак.

- Не успях да намеря сешоара смотолевих. Не че бях търсила изобщо. Устата му пак се втвърди в онази права линия, но не каза нищо.

- Благодаря за дрехите.

- Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.

Изчервих се и пак се втренчих в пръстите си.

- Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти. Тонът му пак бе порицаващ.

- Трябва да ти дам пари за дрехите.

Той ме изгледа все едно съм му нанесла жестока рана, така че продължих бързо:

- Та ти вече ми даде книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи... Искам да ги платя. И се усмихнах нерешително.

- Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.

- Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?

- Защото мога. И очите му пак светнаха зловещо.

- Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва.

Говорех тихо. Той ме погледна учудено. Очите му пламтяха. Разбрах, че говорим за различни неща, но пък не знаех за какви точно. Което ми напомни...

- Защо ми изпрати книгите, Крисчън? попитах тихо и нежно.

Той остави вилицата и ножа в чинията и впи в мен напрегнатия си поглед. Очите му горяха в пламъка на някаква необяснима, неизмерима емоция. Устата ми пресъхна.

- Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!"... Спря, после продължи: Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя.

Пак прокара пръсти през косата си.

- Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Затвори очи, изправен сякаш пред ужасно поражение. Но в теб има нещо... Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.

Апетитът ми изчезна. Не можеше да остане далеч от мен!?

- Тогава недей прошепнах.

Той се задъха, очите му бяха широко отворени.

- Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.

- Просвети ме тогава.

Гледахме се и никой не докосваше храната си.

- Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак?

Това му се стори забавно и в очите му светна весела искрица.

- Не, Анастейжа, не съм. Изчака да поема информацията и да се изчервя на глупостта си. Явно филтърът мозък-уста пак се бе повредил: не можех да повярвам, че току-що съм казала това на глас.

- Какво ще правиш през следващите няколко дни? попита все така тихо той.

- Днес съм на работа от обяд. Колко е часът? Внезапно ме обзе паника.

- Десет и малко. Имаш много време. А утре? Беше опрял лакти на масата и брадичката си върху дългите си пръсти.

- С Кейт трябва да си опаковаме багажа. Другата седмица се местим в Сиатъл. Ще работя в „Клейтьн" цялата тази седмица.

- Имаш ли вече апартамент в Сиатъл?

-Да.

- Къде?

- Не помня адреса. Някъде в района на Пайк Маркет.

- Не е далеч от мен Той ee усмихна И какво мислиш да работиш в Сиатъл?

Какво целеше с тези въпроси? Неговите разпити бяха почти толкова вбесяващи, колкото тези на Катрин Кавана.

- Кандидатствах по няколко програми за стажанти. Чакам да ми отговорят отнякъде.

- Кандидатства ли за моята компания, както те посъветвах?

Изчервих се. „Как ли пък не!"

- Ами... не.

- И какво й е на моята компания?

- Твоята компания е твоята компания засмях се аз.

- Смеете ли ми се, госпожице Стийл? Изглеждаше развеселен, но наистина бе трудно да се каже дали. Не можех да го гледам в очите, когато говореше с този тон. Изчервих се за милионен път и погледнах към закуската.

- Искам да захапя тази устна прошепна той.

Нямам представа какъв звук съм издала и колко ми е увиснало ченето. Даже не си бях дала сметка, че си хапя долната устна. Това беше най-възбуждащото, което ми бе казвал някой. Сърцето ми щеше да изкърти гръдния ми кош. Треперех от желание, бях една копнееща развалина. Свих се в стола си и впих очи в притъмнелия му поглед.

- Защо не го направиш? предизвиках го тихо.

- Няма да те докосна, Анастейжа. Не и преди да имам писменото ти съгласие за това. Той почти се усмихна.

А? Я пак!

- Какво значи това?

- Значи точно това, което казах въздъхна той. Беше му забавно, но изглеждаше и някак измъчен. Трябва да ти покажа, Анастейжа. В колко свършваш работа довечера?

- В осем.

- Е, можем да отидем до Сиатъл тази вечер или следващата събота да се видим у дома за вечеря и ще те запозная с фактите. Изборът е твой.

- Защо не можеш да ми кажеш сега?

- Защото се наслаждавам на закуската и на твоята компания. След като научиш всичко, има голяма вероятност да не искаш да ме видиш никога повече.

„Това пък какво значи? Да не би да търгува с деца и да ги праща като роби в някое забравено от Бога място? Да не би да е в някой криминален синдикат? Това би обяснило как е натрупал състоянието си". Изчервих се отново, докато мислех за вероятностите. Той никак не ми помагаше. Щеше ми се да разгадая мистерията Крисчън Грей. По-добре рано, отколкото прекалено късно. Ако тайната, която пазеше, беше толкова страшна и щеше да ме отврати от него, това би било облекчение за мен.

„Не се самозалъгвай крещеше подсъзнанието ми. Сигурно е нещо наистина ужасно и трябва да си плюеш на петите!"

- Тази вечер.

- Нетърпелива като Ева да изяде плода на познанието засмя се той.

- Подигравате ли ми се, господин Грей? попитах с най-сладкия си глас. „Надут задник!"

Той присви очи и взе телефона си. Набра.

- Тейлър, ще ми трябва Чарли Танго.

„Какъв е пък тоя Чарли Танго?"

- От Портланд в ... да кажем, десет и половина... Не, за Ескала... Цялата нощ.

„Цялата нощ?"

- Да. На повикване до утре сутринта. Ще пилотирам от Портланд до Сиатъл.

„Ще пилотирам?"

- Пилот на изчакване от десет и половина.

Затвори. Нямаше „моля", нямаше „благодаря".

- Винаги ли хората изпълняват това, което им наредиш?

- Обикновено да, ако искат да си запазят работата каза той безучастно.

- А ако не работят за теб?

- О, аз мога да съм много убедителен, Анастейжа. Сега си довърши закуската. После ще те оставя у вас. Ще те взема от „Клейтьн", когато свършиш. Ще летим до Сиатъл.

- Ще летим?

- Да, имам хеликоптер.

Облещих се от изненада. Втора среща с Крисчън Грей Мистериозния. От кафе на разходка с хеликоптер.

- Ще ходим е хеликоптер до Сиатъл? -Да.

- Защо?

Засмя се пак с онази дяволита усмивка.

- Защото мога. Довърши си закуската!

Как можех да ям? Щях да ходя с Крисчън Грей в Сиатъл с хеликоптер. И той искаше да ям! И той искаше да захапе устната ми... Усмихнах се.

- Яж каза той по-рязко. Анастейжа, имам проблем с пилеенето на храна. Яж.

- Не мога да изям всичко това. Гледах отрупаната маса отчаяно.

- Изяж това, което е в чинията ти. Ако вчера беше яла, преди да пиеш, сега нямаше да си тук и аз нямаше да свалям картите толкова рано. Устните му се стегнаха в строга черта. Изглеждаше ядосан.

Нямах никакво желание да докосвам храната а и вече бе изстинала. „Твърде съм развълнувана, Крисчън. Не разбираш ли?" говореше моето друго аз, но бях прекалено уплашена, за да го кажа на глас. Не и когато изглеждаше така сърдит. Като малко момче. Стана ми забавно.

- Какво ти е толкова смешно? попита той. Не смеех да му кажа и продължих да гледам храната на масата. Лапнах последното парче палачинка и го погледнах.

- Добро момиче каза той. Ще тръгнем към вас след като си изсушиш косата. Не искам да се разболееш.

В думите му имаше неизказано обещание. Какво искаше да ми каже? Станах от масата и се зачудих дали да поискам разрешение да изляза. Стори ми се рисковано да слагам началото на такъв прецедент. Тръгнах към спалнята, но една мисъл ме спря.

- Къде спа снощи? Обърнах се и го погледнах в очите. Все още седеше на стола си. Нямаше чаршафи, нито одеяла. Мина ми през ума, че може да са подредили стаята сутринта.

- В моето легло отвърна той. Погледът му пак бе безизразен. -О!

- И за мен беше изненада. И новост. Усмихна се.

- Кое? Да не правиш секс? Ето, казах я тази дума. Изчервих се. Естествено!

- He. Поклати отрицателно глава и лицето му се смръщи, все едно си припомняше нещо неприятно. Да спя с някого.

После взе вестника и продължи да чете.

Какво по дяволите значеше това? Никога не е спал с никого? Девствен ли беше? Силно се съмнявах. Стоях права и го гледах напълно объркана. Той беше най-загадъчният човек, когото бях срещала. После ме удари като гръм. Бях спала в едно легло с Крисчън Грей. Щях да се пукна от яд. Какво не бих дала да преживея това, но в пълно съзнание и да го гледам как спи. Да го видя уязвим. Стори ми се невероятно да се случи отново. Е, нали бе обещал всичко да стане ясно вечерта.

Влязох в спалнята и започнах да ровя из чекмеджетата. Намерих сешоара и си изсуших косата. После влязох в банята да си измия зъбите. Видях неговата четка за зъби. Изпитах силно желание да го усетя в устата си. Погледнах виновно към вратата и прокарах пръсти по четката. Беше мокра. Сграбчих пастата, бързо изстисках върху четката и с бясна скорост си измих зъбите. Все едно правех някаква детска лудория. Беше много приятна тръпка.

Събрах набързо дрехите си от предната нощ, набутах ги в плика, в който Тейлър бе донесъл новите дрехи, и тръгнах да си търся якето и чантата. Какво облекчение в чантата ми имаше ластик за коса. Крисчън ме гледаше, докато прибирах косата си. Изражението му закодирано както винаги. Очите му ме проследиха, докато вървях към стола. Седнах и зачаках да свърши да говори по телефона.

- И искат два?... Колко ще струва?... И какви мерки за безопасност имаме там?... И ще минат през Суецкия канал?... Колко безопасен е Бен Судан?... И кога трябва да са в Дарфур?... Добре, правим го. Дръж ме в течение.

Затвори.

- Готови ли сме?

Кимнах. Какъв ли бе този разговор? Той си облече морскосиньо яке на райета, взе ключовете от колата и тръгна към вратата.

- След вас, госпожице Стийл. Изглеждаше ненатрапчиво елегантен.

Задържах няколко мига, преди да изляза, за да мога да го изпия с поглед. И като си помислех, че бях спала в едно легло с него след текилата, повръщането и въпреки това той бе все още до мен. На всичкото отгоре искаше да ме води в Сиатъл. Защо мен? Не разбирах. После се сетих за думите му „Има нещо в теб..." Излязох през вратата. „Е, господин Грей, мога да кажа същото за вас поне по този въпрос и имам най-сериозното намерение да разбера каква е тази голяма тайна".

Вървяхме по коридора, без да говорим. Докато чакахме асансьора, го погледнах тайничко и го улових, че и той прави същото гледаше ме тайничко. Усмихнах се, а устните ми потрепериха.

Влязохме в асансьора. Бяхме сами. Може би заради близостта на телата ни в това затворено малко пространство или по някаква друга причина всичко изведнъж се промени. Въздухът се нажежи от електричество, изтичащо от оголена жица. Сърцето ми биеше в трескаво очакване, дишах учестено. Той обърна глава към мен. Очите му бяха потъмнели до черно. Забих зъби в устната си.

- О, майната им на документите изстена той и ме бутна до стената на асансьора. Преди да се усетя, бе стиснал здраво двете ми ръце с лявата си ръка и ги бе приковал над главата ми. Притискаше ме към стената със слабините си. Другата му ръка ме сграбчи за косата и дръпна рязко. Устните му бяха върху моите. Усетих сладка болка. Простенах. Стонът ми се стопи в устата му. Разтварях устни за езика му. Той го плъзна бързо. Въртеше го бясно в устата ми. Никой не ме беше целувал така. Езикът ми загали нежно неговия в бавен, еротичен, подлудяващ танц на докосващи се усещания. Той хвана брадичката ми и закова лицето ми на едно място. Ръцете ми здраво стиснати отгоре, главата ми не можеше да мръдне в здравата му хватка, тялото ми притиснато силно към стената от мощното му тяло. Усетих ерекцията му. Притискаше корема ми. Той ме желаеше. Господи, Крисчън Грей ме желаеше! Исках го веднага, тук, в асансьора, исках го толкова силно, безпомощно, отчаяно.

- Толкова... си... сладка. Думите му излизаха задъхани, стенещи, изнемощели от желание.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и той се отдръпна от мен за части от секундата. Не знам на какво съм приличала, но трима мъже в бизнес костюми ни изгледаха, подсмихнаха се и се качиха. Сърцето ми щеше да изскочи през тавана на асансьора.

Все едно бях бягала спринт по нанагорнище. Исках да се свия на кълбо... но щеше да е прекалено очевидно.

Вдигнах поглед към него. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно допреди миг е решавал кръстословицата в „Сиатъл Таймс". Колко несправедливо! Нима моето присъствие не бе означавало нищо за него? Хвърли ми кос поглед и издиша дълго и продължително. Не, не бях права. Моето присъствие го бе поразтърсило. И моето друго аз затанцува весела самба. Тримата слязоха на втория етаж. Имахме още само един етаж.

- Измила си си зъбите каза той, забил поглед в мен.

- С твоята четка.

Той се усмихна и каза:

- О, Анастейжа Грей, как ще се оправям с теб!

Вратите се отвориха на първия етаж, той ме хвана за ръка и ме изведе от асансьора.

- Какво толкова има в тези асансьори? Говореше повече на себе си, отколкото на мен, докато ме водеше към изхода. Едва вървях, защото акълът ми бе останал разпилян в асансьор номер три на хотел „Хийтман".

6.

Крисчън отвори вратата на черното си Ауди SUV и аз се пъхнах вътре. Страхотна кола. Не бе споменал нищо за случилото се в асансьора. Дали аз трябваше да кажа нещо? Трябваше ли изобщо да говорим за това, или беше по-добре да се преструваме, че не се е случило нищо? Моята първа целувка закована на стената, без прегръдка. Колкото повече секундите ни отдалечаваха от хотела, толкова повече случилото се ми се струваше мит. Митът за крал Артур или за Атлантида. Вероятно никога не са съществували, никога не е било, като моята целувка. Вероятно всичко беше във въображението ми. Не, не беше така. Докоснах устните си. Още бяха подути. Със сигурност не си въобразявах. Бях съвсем различна жена. Желаех този мъж. Яростен, безнадежден копнеж. И знаех, че той изпитва същото. Погледнах го. Беше както винаги любезен и леко дистанциран.

Пак не разбирах.

Той запали колата, обърна на паркинга и пусна уредбата. Салонът се изпълни с магия. Най-прекрасната музика, която бях чувала. Пееха две жени. Сетивата ми в пълен хаос, разглобени, на парчета... а музиката навлезе в тялото ми като сладка тръпка и се плъзна по гръбнака ми. Крисчън зави към Парк Авеню. Караше бавно и с увереност.

- Какво слушаме?

- Делиб, операта „Лакме". Харесва ли ти?

- Крисчън, удивително е!

- Нали? Усмихна се и ме погледна. И за секунда го видях такъв, какъвто трябваше да е красив мъж на двайсет и седем, безгрижен и усмихнат. Дали музиката бе ключът към него? Облегнах се и се заслушах в ангелските гласове примамливи, съблазнителни.

- Можеш ли да я пуснеш пак?

- Разбира се. Крисчън натисна някакво копче и музиката ме обви гальовно. Беше като нежна, бавна, сладка атака върху сетивата ми.

- Обичаш ли класическа музика? попитах с надеждата да изкопча нещо за... предпочитанията му.

- Вкусовете ми са доста разнообразни, Анастейжа. Всичко от Томас Талис до Кингс ъф Лиън. Зависи от настроението ми. А ти?

- И аз така. Само дето не знам кой е Томас Талис.

Той за секунда отдели очи от пътя и ги обърна към мен.

- Ще ти го пусна някой път. Британски композитор от шестнайсети век. Династията на Тюдорите. Църковни хорали. Звучи доста езотерично, но е прекрасен, уверявам те.

Натисна друго копче. Кингс ъф Лиън „Горещ секс". Колко удачно! Телефонът му звънна и Крисчън натисна някакъв бутон върху волана.

- Грей каза раздразнено. Беше толкова безцеремонен!

- Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. Гласът бе изнервен.

- Прати ми я по мейла. Нещо друго?

- Не, сър.

Той натисна бутона и музиката се върна. Нямаше „Дочуване!", нямаше „Благодаря!". Зарадвах се, че не приех да работя за него. Потръпнах. Толкова е студен с хората си и как само ги контролира! Музиката пак спря телефонът звънеше.

- Грей.

- Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща. Женски глас.

- Добре, Андреа.

- Приятен ден, сър.

Музиката пак спря. По дяволите! Това ли беше животът му? Непрестанни телефонни обаждания?

- Грей. Беше ядосан.

- Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?

- Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата отвърна Крисчън.

- С кого си?

- С Анастейжа Стийл каза раздразнено той.

- Здравей, Ана!

„Ана?"

- Здравей, Елиът.

- Много неща чух за теб. Гласът му бе прелъстителен. Крисчън се намръщи.

- Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт.

Елиът се засмя.

- Карам Анастейжа към тях каза Крисчън, като натърти върху името ми. Искаш ли да те изчакам и да те взема?

-Да.

- Ще се видим след малко. Затвори и музиката се поднови.

- Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа?

- Защото това е името ти.

- Предпочитам Ана.

- Сериозно?

Бяхме почти пред апартамента ми.

- Анастейжа каза той замислено. Погледнах го ядно заради това „Анастейжа", но той не ми обърна никакво внимание и продължи: Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.

Спря пред сградата. Сепнах се. Не му бях давала адреса си, но той знаеше къде живея! Ама де бе, как да не знае! Нали беше пратил книгите! Разбира се, че знаеше! Всеки кадърен маниак, собственик на хеликоптер и на програма за проследяване на телефони, лесно можеше да научи адреса ми.

Защо не искаше да ме целуне пак? Мисълта за липсата на такава перспектива бе доста неприятна. Не разбирах нищо. Той беше прикрит и загадъчен, напълно неразгадаем. Излезе и елегантно заобиколи колата, за да ми отвори. Истински джентълмен, както винаги, с изключение на някои много редки и така безценни моменти. Когато пътува в асансьор например. Изчервих се при спомена за устните му върху моите. Как исках да прокарам пръсти през палавата му рошава коса но не ми бе позволено. Не можех да мръдна, когато стискаше ръцете ми над главата. Изпитах разочарование при спомена.

- Това, което се случи, бе много хубаво казах тихо и слязох от колата. Не бях сигурна дали наистина чух как пое рязко въздух, но реших да не обръщам внимание и тръгнах към вратата.

Кейт и Елиът седяха на масата. Книгите, които струваха цяло състояние, бяха изчезнали. Слава богу! Имах планове за тях. Тя се усмихваше доволно. Не, задоволено. И изобщо не изглеждаше изрядна и спретната. Излъчваше единствено и само секс. Крисчън ме последва във всекидневната и въпреки глуповатата усмивка, с която демонстрираше каква страхотна нощ е прекарала, Кейт го изгледа подозрително.

- Ана! Скочи и ме прегърна, отдръпна се и ме огледа. Това, което видя, не й се понрави и тя изгледа Крисчън и каза малко враждебно:

- Добро утро, Крисчън.

- Добро утро, госпожице Кавана отвърна възпитано той.

- Кейт, Крисчън, Кейт! намеси се Елиът.

- Добро утро, Кейт кимна учтиво Крисчън и погледна Елиът, който бе скочил да ме прегърне.

- Здравей, Ана. Усмихна ми се, очите му блестяха весело. Харесах го. Беше съвсем различен от Крисчън, но пък нали бяха осиновени и не бяха кръвни братя.

- Здравей, Елиът. Усмихнах се и без да искам, захапах устната си.

- Елиът, не е зле да тръгваме каза Крисчън.

- Ей сега. Елиът се обърна към Кейт, прегърна я и я целуна сладко и дълго.

Мамицата им и на двамата! Погледнах сконфузено в краката си. После погледнах Крисчън. Гледаше ме напрегнато. Присвих очи.

„Защо не можеш да ме целунеш ТАКА?"

Елиът продължаваше да целува Кейт, после я наведе назад артистично косата й докосваше пода и я целуна пак.

- После, бебо! усмихна се той.

Кейт се бе разтопила. Никога не я бях виждала такава. Миловидна, отстъпчива? Кейт и отстъпчивост! Тоя Елиът трябва да е много добър в кревата. Крисчън ме погледна с напълно неразгадаемо изражение, макар че цялата работа май му се струваше забавна. После хвана нежно едно немирно кичурче, изпаднало от опашката ми, и го прибра внимателно зад ухото ми. Всеки контакт с него ме караше да дишам като астматичка. Наведох глава към най-интересната гледка на света пръстите ми. Погледът му омекна и усетих палеца му по долната си устна. Кръвта изсъхна във вените ми от пламналия в тялото ми пожар. Но след секунди допирът бе изчезнал.

- После, бебчо! каза той и аз се разсмях. Така не му отиваше! И макар че знаех защо го казва, нежността в думите му раздра слабините ми.

- Ще те взема в осем каза той и тръгна към вратата. Елиът тръгна след него, обърна се и прати на Кейт въздушна целувка. Усетих неприятна агонизираща болка. От завист.

- Е, какво? Спа ли с него? попита Кейт, щом излязоха. Гласът й трепереше от любопитство.

- Не! отвърнах раздразнено и с надеждата това да спре въпросите й. Но ти, както личи по всичко, не си прекарала нощта в дискусии. Не можех да прикрия завистта си. Кейт винаги успяваше да ги омагьоса. Неустоима, красива, секси, забавна, пряма... всичко, което аз не бях. Но усмивката й бе заразителна.

- И ще го видя пак тази вечер. Пляскаше с ръце и подскачаше като дете. Не можеше да прикрие щастието си, а аз не можех да не се зарадвам за нея. Една щастлива Кейт... хм... това вече беше доста интересно.

- Крисчън ще ме води в Сиатъл тази вечер.

- В Сиатъл? -Да.

- Може би тази нощ ще спиш с него.

- О, силно се надявам.

- Значи го харесваш? Достатъчно, за да...?

-Да.

Тя ме погледна много учудено.

- Не е за вярване! Ана Стийл най-накрая си хареса мъж. И то не кой да е, а Крисчън Грей красив, секси и милиардер.

- О, да, заради парите му е, нали знаеш! отвърнах и и двете избухнахме в луд смях.

- Това нова блуза ли е? попита тя и вече нямах избор, трябваше да й разкажа всички подробности от моята нощ.

- Целуна ли те вече? попита тя, докато правеше кафе.

Изчервих се.

- Веднъж.

- Веднъж? Тя зяпна.

Кимнах доста засрамено.

- Той е... доста резервиран.

Тя смръщи вежди.

- Много странно.

Беше... повече от странно.

- Така, нека да те направим максимално съблазнителна за тази вечер каза тя решително. Прозвуча като заплаха, като нещо, което ще отнеме часове и ще боли.

- След час съм на работа.

- Час ще ми стигне. Давай!

Улови ме за ръката и ме завлече в спалнята.

Денят буквално се точеше. Времето не минаваше, макар че имахме много работа. Летният сезон бе започнал и се налагаше да оставам по два часа, за да презареждам щандовете, след като затворим. Работата не изискваше никаква мисловна дейност, така че имах твърде много време да мисля.

Под ентусиазираните инструкции на неуморната Кейт мишниците и краката ми бяха обръснати така, че нямаше и косъм, веждите оскубани, цялата бях напудрена, намазана и лъщях като станиол. Кошмарно преживяване. Но тя ме увери, че мъжете очакват точно това от една жена. Какво ли друго да очакват?

Трябваше да убеждавам Кейт, че Крисчън е мой избор, но тя някак не му вярваше. Може би защото беше прекалено хладен и формален. Казваше, че можела да се закълне, че в него има нещо нередно. Обещах да й пусна съобщение, когато пристигнем в Сиатъл.

На всичкото отгоре проблемът с Хосе се задълбочаваше. Имах три съобщения и едно пропуснато повикване, а и беше звънял два пъти у дома да ме търси. Кейт каза, че му била отговорила уклончиво, но понеже я познавах, нямаше как да е било уклончиво. Вероятно ме бе прикрила така, че той да се усети, че ме прикрива. Бях решила да не му се обаждам засега. Все още му бях много ядосана.

Крисчън бе споменал някакви документи и се чудех дали не се бе пошегувал. Трябваше ли наистина да подписвам нещо? Ужасно е да гадаеш. И като добавим мъчителното очакване, едва сдържах вълнението и възбудата си. Нервите ми бяха на ръба. Тази нощ! След толкова години вече бях готова. Моето друго аз ме гледаше и потропваше нетърпеливо с крак. Та тя бе готова от години и бе готова на всичко заради Крисчън Грей, но все още не разбирах какво различно вижда той в мен... неугледната, обикновена като мишка Ана Стийл. Просто не се връзваше.

Той, разбира се, дойде точно навреме. Слезе от задната седалка на аудито, отвори ми вратата и ми се усмихна топло.

- Добър вечер, госпожице Стийл.

- Добър вечер, господин Грей отвърнах вежливо и се качих. Зад волана беше Тейлър.

- Здравей, Тейлър! поздравих го аз.

- Добър вечер, госпожице Стийл отвърна той с професионална учтивост. Крисчън седна до мен, хвана ръката ми, стисна я леко. Малкият му жест отекна като ехо през тялото ми.

- Как беше на работа? попита той.

- Много дълъг ден отговорих. Гласът ми беше пресипнал, тих и много възбуден.

- И за мен бе дълъг.

- Какво прави? успях да попитам.

- Ходих на лов с Елиът. Палецът му галеше показалеца ми. Дишането ми се учести и сърцето ми започна да пропуска по някой и друг удар.

„Как го прави това с мен? Докосва само една много малка част от тялото ми, а хормоните ми се носят на километри из околността".

Стигнахме доста бързо. Чудех се къде е баснословният хеликоптер. Бяхме в града, обаче имаше сгради наоколо, а дори аз знаех, че на хеликоптера му трябва място, за да излети. Тейлър паркира, слезе, отвори ми вратата, Крисчън ме заобиколи и ми подаде ръка.

- Готова ли си?

Кимнах. „Готова съм, за всичко съм готова". Но не посмях да кажа последното. Не можех да говоря от нерви и възбудено очакване.

- Довиждане, Тейлър каза той и тръгнахме към сградата, направо към асансьорите. Асансьор! Споменът за сутринта ме връхлетя като ураган за кой ли път. Цял ден бях прекарала в блянове, унесена във всеки детайл на тази целувка. На два пъти господин Клейтьн ми викна. По никакъв начин не можеше да се каже, че бях просто разсеяна. По-скоро бях отнесена от торнадо. Крисчън ме погледна. Ха! И той мислеше за същото.

- Само три етажа са каза ми. В очите му играеше лукаво пламъче.

Опитвах се да запазя неутрално изражение, докато влизахме. Вратите се затвориха и електрическото напрежение между нас започна да пука, почти можех да го чуя, а токът течеше през тялото ми. Стиснах здраво очи, за да преодолея сладката болка и да се опитам да не обръщам внимание. Той стискаше здраво ръката ми. След пет секунди вратата се отвори на покрива на сградата. И той беше там бял, със син надпис GREY ENTERPRISES HOLDINGS, INC. Това определено беше използване на фирмената собственост не по предназначение. Грей ме поведе към малък офис, където зад малко бюро седеше възрастен мъж.

- Ето плана ви, господин Грей. Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате.

- Благодаря, Джо. Крисчън му се усмихна топло.

Най-после един човек, заслужил мило отношение. Може пък

да не беше негов служител. Погледнах възрастния мъж със страхопочитание.

- Да вървим каза Крисчън и тръгнахме към хеликоптера.

Отблизо изглеждаше огромен. Очаквах да е двуместен, но

имаше поне седем седалки. Крисчън отвори вратата и ме упъти към мястото най-отпред.

- Седни и не пипай нищо! каза и се качи след мен.

Затвори вратата с трясък. Добре че площадката бе осветена,

иначе нямаше да мога да виждам нищо в кабината. Седнах, а той се обърна към мен и ме закопча.

Затегна двата колана така, че едва дишах. Той беше тъй близо, изцяло съсредоточен върху това, което правеше. Помислих, че ако наведа глава напред, носът ми ще докосне косата му. Миришеше на чисто, на свежо, миришеше божествено. Той ме погледна и се усмихна. Все едно се смееше на някаква своя си шега. Беше така мъчително близо до мен. После дръпна рязко единия от коланите да го провери. Окончателно спрях да дишам.

- Вече си вързана, няма къде да бягаш прошепна ми. Дишай, Анастейжа.

Протегна дългите си пръсти и ги прокара по бузата ми, стисна брадичката ми между палеца и показалеца си, наведе се, целуна ме бързо и невинно и се отдръпна, като ме остави да се гърча в агонията на желанието. Неочакваната му целувка предизвика силни спазми в слабините ми.

- Тези колани ми харесват прошепна той.

Какво?

Крисчън се намести в седалката си и започна дългата процедура по вътрешната проверка. Проверяваше датчици, стрелки, бутони, копчета, светлини. Най-накрая цялото табло грейна.

- Сложи си слушалките! каза той. Сложих ги и перките се завъртяха. Шумът бе оглушителен. Той сложи своите и продължи да пуска разни светлини и да натиска копчета.

- Трябва да проверя всичко преди да излетим чух гласа му в слушалките. Погледнах го и му се усмихнах.

- Знаеш ли какво правиш? попитах шеговито.

- От четири години съм квалифициран пилот, Анастейжа. С мен си в пълна безопасност... И се усмихна... като вълк. Поне докато летим... добави и ми намигна.

Крисчън и намигване?

- Готова ли си? Кимнах.

- Контролна кула Международно летище Портланд, тук е Танго Голф-Голф-Еко Хотел. Готови сме за излитане. Чакам потвърждение. Край.

- Чарли Танго, тук Контролна кула Международно летище Портланд. Имате разрешение за излитане. Координати едно-четири хиляди, посока едно-нула-едно. Край.

- Разбрано. Чарли Танго излита.

- Готови сме добави той и ме погледна. Хеликоптерът бавно и гладко се издигна и набра височина.

Портланд изчезна под нас, макар че тялото ми остана някъде в Орегон. Ярките светлинки долу ставаха все по-малки и се свиваха в блещукащи точици. Усещането беше все едно си в малка стъклена купа и гледаш простора навън. Когато се издигнахме по-високо, вече не се виждаше нищо. Беше много тъмно, черно, нямаше дори луна да хвърли малко светлина. Не знаех как изобщо вижда къде летим.

- Зловещо, нали? чух гласа му в ушите си.

- Сигурен ли си, че летим в правилната посока?

- Погледни тук. Посочи една от стрелките. Беше електронен компас. Това е ЕС 135 Юрокоптер. Един от най-безопасните хеликоптери. Пригоден е за нощно летене. Погледна ме и се усмихна.

- На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.

„Че как няма да има площадка за кацане! Какво правя изобщо тук при този човек? Та аз съм съвсем обикновена!"

Лицето му беше леко осветено от контролното табло. Беше съсредоточен изцяло върху полета и уредите пред себе си. Тайничко изпивах лицето му с поглед. Красив профил. Прав нос, широка челюст, не се е бръснал... Исках да усетя бодливата му брадичка под пръстите си, по езика си, по кожата на лицето си.

- Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката каза той и прекъсна еротичния ми блян.

- Колко дълго ще пътуваме? попитах задъхано. Ха! Не, изобщо не мислех за секс! Хм. Оставаше и да си повярвам.

- По-малко от час. Вятърът е с нас.

По-малко от час... никак не беше зле.

Оставаше по-малко от час. Стомахът ми се сви от притеснение. Нямах представа какво ме чака и от това положението ставаше още по-критично.

- Добре ли си, Анастейжа?

- Да. Нервите ми трудно можеха да допуснат по-дълъг отговор.

Мисля, че се усмихна, но в тъмното не можех да съм сигурна. Натисна някакво копче и каза:

- Контролна кула Международно летище Портланд, тук Чарли Танго. Сега сме на хиляда и четиристотин. Край.

Информацията, която подаваше към кулата, звучеше доста професионално. Реших, че вече минаваме към трафик контрола на Сиатъл.

- Разбрано, Сий Так на изчакване. Край. После се обърна към мен. Виждаш ли онази малка точица светлина? Това е Сиатъл.

- Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си"?

- Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път каза той тихо и съвсем сериозно.

Не очаквах такъв отговор. Още нещо? О, да, нали не беше спал в едно легло с друг.

- Да разбирам ли, че си впечатлена?

- О, да, Крисчън. Невероятно е!

Той се усмихна.

- Невероятно? И за секунда бе пак онова момче на двайсет и седем.

- Ти си просто много... умееш толкова много неща.

- Благодаря, госпожице Стийл каза той любезно и мисля, че беше поласкан, но как можех да съм сигурна?

Продължихме в мълчание. Точицата светлина ставаше все по-голяма и по-голяма.

- Сий Так контролна кула до Чарли Танго. Продължете по плана към Ескала. Останете на изчакване. Край.

- Тук Чарли Танго. Разбрано. На изчакване. Край.

- Това наистина ти харесва казах тихо.

- Кое? попита той и ме погледна; лицето му бе наполовина осветено от таблото.

- Летенето.

- Изисква контрол и съсредоточаване. Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.

- Безмоторно летене?

-Да.

-О!

Скъпо хоби. Спомних си, че ми го беше казал на интервюто. Аз пък обичам да чета и да ходя на кино. Простичко, нали?

- Чарли Танго, потвърдете, че ме чувате. Край.

Отсеченият глас на диспечера прекъсна мислите ми. Крисчън

му отговори уверено, в гласа му имаше само едно самообладание и контрол.

Приближавахме Сиатъл. Изглеждаше неописуемо красив. Сиатъл през нощта, погледнат отгоре...

- Хубава гледка, нали? каза Крисчън.

Кимнах ентусиазирано. Градът беше неземно красив, нереален, чувствах се като във филм. Може би като в „Блейд Рънър", любимия филм на Хосе. Спомних си опита му да ме целуне. Стана ми гузно, че дори не му се бях обадила. Жестоко от моя страна. Но можеше да почака до утре.

- Пристигаме след няколко минути каза Крисчън и кръвта ми започна да блъска във вените, в ушите ми, пулсът ми се учести и целият ми организъм бе залят от мощна вълна адреналин. Той още говореше с кулата, но вече не слушах. Мислех, че ще загубя съзнание. Този мъж държеше съдбата ми в ръцете си.

Минавахме над сградите. Пред нас видях висок небостъргач с площадка за кацане. На сградата имаше голяма табела „Ескала". Сградата се приближаваше, ставаше все по-голяма и по-голяма, както и тревогата ми. Господи, дано не го разочаровам. Сигурна бях, че ще види достатъчно недостатъци в мен. Съжалих, че не бях послушала Кейт. Трябваше да взема една от нейните хубави рокли. Но от друга страна харесвах черните си джинси и зелената си тениска с цвят на мента. Бях взела черното сако на Кейт. Това за мен бе достатъчно елегантно. Стисках с все сила седалката и си повтарях: „Мога да го направя, мога да го направя". Като мантра. Небостъргачът беше под нас, окъпан в светлина.

Хеликоптерът намали скорост, снижи се, и Крисчън го приземи на покрива на сградата. Сърцето ми отново се беше качило в гърлото. Дали от изнервящото очакване, дали от облекчение, че кацнахме живи, или от страх, че ще се проваля?

Перките спряха да се въртят и вече чувах само пресекнатото си дишане. Крисчън свали слушалките си, пресегна се и свали и моите.

- Стигнахме каза тихо.

Изглеждаше напрегнат, половината му лице тъмно, половината осветено от светлините на площадката за кацане. Черно-бял рицар. Добра метафора. Изглеждаше и доста притеснен. Стиснал челюсти, присвил очи, разкопча коланите си и се наведе към мен да махне моите. Лицето му бе на няколко сантиметра от моето.

- Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? каза с молещ, дори отчаян глас. В очите му видях страст, странна, но страст.

- Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. Сама не си вярвах, защото в този миг бих направила всичко за този мъж до мен, дори и да не исках. Номерът обаче май мина и той повярва и се успокои.

Изгледа ме замислено, после ми помогна да сляза. Бяхме трийсет етажа над земята и се стреснах от усещането да си толкова високо, без да си защитен от нищо.

Крисчън ме прегърна през кръста и ме дръпна към себе си.

- Ела. И ме поведе към асансьора. Вкара някакъв код и вратите се отвориха.

Вътре беше топло. Навсякъде имаше огледала. Виждах Крисчън накъдето и да се обърнех и най-хубавото беше, че той все още ме притискаше към себе си. Виждах го във всяко огледало. Той въведе друг код и вратите се затвориха. Асансьорът се спусна надолу.

Излязохме във фоайе, където всичко беше бяло. В средата имаше кръгла маса от тъмно дърво, а на масата огромен букет бели цветя. Навсякъде по стените имаше картини. Той отвори голяма двойна врата. Тръгнахме по широк коридор, също в бяло, и влязохме в разкошна стая, очевидно всекидневната. Таванът беше много висок. „Много" не е точната дума. Беше в пъти над „много". Едната стена беше от стъкло и през нея се излизаше на балкон, от който можеше да се види цял Сиатъл.

Вдясно имаше огромен диван, на който спокойно можеха да седнат поне десет души. Бе разположен пред камина, в която пукаха дърва. Вляво беше кухнята. Всичко в нея беше бяло, само дървените части бяха черни. Имаше и висок плот за закуска поне за шест души.

До кухнята, пред стъклената стена, имаше маса за хранене с шестнайсет стола. А в ъгъла огромен роял. „О, разбира се, че как е възможно да не свири на пиано!" Навсякъде по стените имаше картини всякакви размери и форми. Всъщност апартаментът приличаше повече на галерия, отколкото на място за живеене.

- Искаш ли да пийнеш нещо? попита той.

След снощи? Майтап ли си правеше? Мина ми през ума да му кажа, че искам една маргарита, но бях прекалено нервна за шеги.

- Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания? попита пак той.

- Да, добре.

Стоях по средата на грамадната стая и се чувствах не на мястото си. Тръгнах към стъклената стена и тя се вдигна автоматично нагоре. Балконът беше пред мен. Сиатъл се простираше красив и ярък. Тръгнах обратно към кухнята. Вървенето из апартамента отнемаше време. Крисчън отвори бутилка вино.

- Какво ще кажеш за „Пули Фюме"?

- Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво казах колебливо. Сърцето ми тупаше по-бавно, но все пак доста силно. Исках да избягам.

„Той е богат. Много богат. Какво правя тук?"

„Знаеш много добре какво правиш тук" изсмя се моето друго аз.

Да, исках да съм в леглото на Крисчън Грей.

- Заповядай. Той ми подаде чашата. Тежък кристал. Отпих, Виното бе леко, свежо, с прекрасен аромат.

- Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?

Поклатих глава. „Не и за храна".

- Много голям апартамент имаш.

- Голям?

- Да, голям.

- Голям е, да. Очите му грейнаха весело. Отпих още глътка.

- Свириш ли? Кимнах към пианото.

-Да.

- Защо ли питам? Има ли нещо, което не умееш да правиш добре?

- Да, няколко неща каза и отпи глътка вино. Не сваляше очи от мен. Следеше погледа ми, докато се въртях и разглеждах просторното помещение. Усещах очите му във всяко мое движение. „Помещение" не беше точната дума за това огромно пространство.

- Ще седнеш ли?

Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме поведе към големия бял диван. Докато сядах, с изненада открих, че се чувствам точно като Тес, в онзи момент, когато разглежда къщата на прословутия Алек Д'Ърбървил. Усмихнах се.

- Какво те развесели така? Той седна до мен и ме погледна.

- Защо ми подари „Тес от рода Д'Ърбървил"?

Той ме гледаше, без да отговори. Мисля, че въпросът ми го изненада.

- Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.

- И това е единствената причина? Дори аз усетих разочарованието в гласа си.

Устните му се втвърдиха.

- Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д'Ърбървил каза тихо. Очите му святкаха: мрачни, тъмни, опасни.

- Ако имам само два избора, бих приела втория прошепнах, без да откъсвам очи от него. Моето подсъзнание ме гледаше втрещено. Той пое рязко дъх.

- Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?

- Затова съм тук.

- Да. Извини ме за момент.

Той изчезна през широката врата. Когато се върна, носеше някакви документи.

- Това е споразумение за конфиденциалност каза малко притеснено. Адвокатът ми го изисква от мен.

Подаде ми ги. Бях сащисана.

- Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.

- А ако не искам да подпиша нищо?

- Тогава... високите идеали на Ейнджъл Клеър... е, поне в по-голямата част от книгата е така.

- Какво пише в това споразумение?

- Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения пред никого и никога.

Не можех да повярвам. Нещата отиваха на зле. И вероятно се касаеше за нещо наистина лошо, много лошо. Но вече бях любопитна да разбера.

Той ми подаде химикалка.

- Няма ли да го прочетеш?

-Не.

Не изглеждаше доволен.

- Анастейжа, винаги трябва да четеш това, което подписваш каза поучително.

- Крисчън, как не разбра досега, че не бих говорила за нас пред никого, дори и пред Кейт? Така че няма никакво значение дали ще подпиша това споразумение, или не. Ако за теб или за твоя адвокат това е толкова важно, ще подпиша.

Той ме погледна много сериозно и кимна.

- Едно на нула за вас, госпожице Стийл.

Завъртях огромен подпис над пунктираната линия върху двете копия, подадох едното на него, а другото сгънах, прибрах го в чантата си и отпих голяма глътка вино. И казах много по-смело, отколкото се чувствах в действителност:

- Това означава ли, че тази вечер ще правим секс?

„Мамка му! Това на глас ли го казах?"

Устата му зейна изненадано, но той се окопити много бързо.

- Не, Анастейжа. He означава това. Първо, аз не правя секс, не правя любов, а чукам... силно. Второ, има още доста документи, през които трябва да минем. И трето, ти изобщо нямаш представа в какво се забъркваш. Все още можеш да си тръгнеш. Ела да ти покажа стаята с играчките ми.

Чукал... силно? Звучеше толкова възбуждащо! Но защо трябваше да гледаме стая с играчки? Бях повече от озадачена.

- Искаш да играеш на Х-бокса си ли?

Той се засмя се.

- Не, Анастейжа, няма Х-бокс, няма плейстейшън. Ела.

Изправи се, подаде ми ръка и тръгнахме по коридора към вратите, през които бяхме влезли. Вдясно имаше друга врата, която водеше към стълби. Качихме се на втория етаж и завихме пак вдясно. Той извади от джоба си ключ, пое си дълбоко дъх и каза:

- Можеш да си тръгнеш ако пожелаеш и когато пожелаеш. Хеликоптерът е на изчакване, ще те закара там, където поискаш да идеш. Ако искаш, може да останеш през нощта и да се прибереш сутринта. Каквото и да решиш, ще те разбера.

- Просто отвори шибаната врата, Крисчън.

Той отвори вратата и ми направи път да мина. Погледнах го отново. Толкова много исках да знам какво има там. Поех си дъх и влязох.

Щом прекрачих прага, се озовах в друго време и в друг век в Средновековието, в испанската инквизиция.

7.

Първото, което усетих, беше миризмата: кожа, дърво, лак и слаб аромат на цитрусови плодове. Много приятна миризма. Осветлението беше деликатно. Идваше някъде откъм ъглите на стаята, меко като сияние. Стените и таванът бяха в много наситено тъмночервено. Стаята, колкото и да беше огромна, напомняше на утроба. Подът беше от много старо лакирано дърво. На стената срещу вратата имаше голям дървен кръст от полиран лъскав махагон, обърнат във формата на X, и от всеки край висяха каишки за връзване на краката и ръцете. Над него огромна метална решетка, поне два квадратни метра, от която висяха въжета, вериги и окови. До вратата имаше два дълги полирани пръта с интересна дърворезба. Бяха окачени като корниз, но на тях не висяха пердета, а камшици, бичове, палки, нагайки и някакви странни неща с ресни.

До вратата имаше и огромен шкаф от махагон. Всички чекмеджета бяха много тесни, все едно в тях се съхраняваха старинни музейни експонати. Зачудих се какво ли има вътре. А дали наистина исках да зная? В един от ъглите имаше пейка, облицована с кървавочервена кожа, а на стената до нея лъскава дървена поставка, като тези, в които се слагат щеките за билярд, но при по-внимателен оглед установих, че не са щеки за билярд, а нещо като бастуни, различни по дължина и дебелина. Имаше една ниска маса, дълга около два метра, също от полирано дърво, с извити крака и две еднакви малки трикраки столчета под нея.

Но най-впечатляващо от всичко беше леглото. Много голямо, с дърворезба в стил рококо, с балдахин, без дантели и украси, само един гол матрак от червена кожа и няколко декоративни възглавнички, струпани в единия край. Под балдахина светеха с метален блясък още вериги и белезници.

На около метър от леглото имаше голямо кресло „Честърфийлд", точно по средата на стаята, незнайно защо обърнато към леглото. Засмях се наум. Бях решила, че креслото е странно, а всъщност то беше най-безобидната част от... обзавеждането. Погледнах към тавана. От него висяха десетки халки. Запитах се за какво ли са пък те. Чудно, но дървото, тъмните стени и приглушеното осветление придаваха на стаята почти нежна, дори романтична атмосфера. Ако това беше идеята на Крисчън за нежно и романтично.

Обърнах се. Той ме гледаше напрегнато и много внимателно следеше всяка моя реакция, но лицето му беше неразгадаемо. Тръгнах из стаята и той ме последва. Това нещо с ресните ми сгана много любопитно. Докоснах го колебливо. Беше от велур, като опашката на малко сладко конче, но по-гъсто и с много малки пластмасови накрайници върху ресните.

Това е кожен камшик. Гласът на Крисчън беше мек и тих.

Кожен камшик. Бях меко казано шокирана. Подсъзнанието ми бе изчезнало някъде, емигрирало, оглупяло или онемяло, или просто бе паднало зад борда и изчезнало. Можех да гледам, да усещам, но не и да говоря. Каква би била нормалната реакция на човек, който разбира, че потенциалният му партньор е садист или мазохист? Страх? Да, може би това би било нормално преобладаващо чувство. И това изпитвах. Странно, но не се страхувах от него. Не мислех, че би ме наранил, не и без мое съгласие. В главата ми се блъскаха толкова много въпроси. Защо? Как? Кога? Колко често? Кой? Тръгнах към леглото и прокарах пръсти по колоните му изключителна изработка на истински майстор.

- Кажи нещо каза той с примамливо нежен глас.

- Тези неща ти ли ги правиш на хората, или хората ги правят на теб?

Изглеждаше или развеселен, или облекчен от въпроса ми.

- Хората ли? Мигна няколко пъти докато обмисляше отговора си. Правя това на жени, които го желаят доброволно.

Не разбирах.

- Ако има доброволки, защо тогава аз съм тук?

- Защото искам да правя това с теб. Много искам.

- О! Защо ли?

Приближих се до тапицираната с кожа пейка и прокарах пръсти по нея.

„Той обича да наранява жени". Тази мисъл ме потисна.

- Садист ли си?

- Доминант съм. Очите му бяха огненосиви и много напрегнати.

- Какво означава това? прошепнах.

- Означава, че искам ти по своя воля да ми се подчиниш, във всяко отношение.

Опитах се да осъзная думите му.

- Защо да го правя?

- За да ми доставиш удоволствие прошепна той, наклони леко глава и видях на устните му нещо като усмивка.

„Да му доставя удоволствие? Той иска аз да му доставя удоволствие?! Да дам удоволствие на Крисчън Грей?" И в този момент осъзнах, че искам да направя точно това. Исках да е доволен и щастлив от това, което мога да му дам.

- По-простичко казано, искам да искащ да ме задоволиш каза меко той. Гласът му бе хипнотизиращ.

- Как мога да го направя? Устата ми бе пресъхнала пак и ми се искаше да бях пила повечко вино. Добре, тази част със задоволяването я разбрах, но този будоар от времето на Елизабет с цялото оборудване за мъчения?

- Имам правила и искам ти да се съобразяваш с тях. Те са за твое добро, в твоя полза, но и за мое удовлетворение. Ако спазваш тези правила, както аз искам, ще те награждавам. Ако не ги спазваш, ще те наказвам и ще се научиш шептеше той. Докато говореше, гледах поставката с бастуните.

- И как всичко това влиза в тази схема? Махнах с ръка към набора „играчки" около мен.

- Влизат в пакета награда и наказание.

- Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен?

- Става дума за спечелването на уважението и на доверието ги, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще бъде моето удоволствие. Уравнението е просто.

- Добре, а какво получавам аз от тази работа?

- Мен каза просто и почти извинително.

Прокара пръсти през косата си и ме изгледа.

- Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание.

Протегна ръката си към мен и аз за първи път се поколебах да я хвана.

Кейт бе казала, че е опасен. Как бе разбрала?

Той беше опасен за здравето и живота ми, защото знаех, че ще се съглася. Една част от мен искаше да каже да, другата да пищя и да бягам от тази стая и от него, и от всичко, което символизираше това помещение.

- Няма да те нараня, Анастейжа каза той съвсем искрено и знаех, че това е самата истина. Той ме хвана за ръка и ме изведе.

- Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа.

Не тръгнахме надолу, както очаквах, а завихме надясно от

стаята с играчките, както я наричаше той, и тръгнахме по някакъв коридор. Минахме покрай няколко врати и стигнахме до края на коридора. Той отвори една врата. Беше спалня с огромно легло, всичко в бяло... всичко стени, под, мебели, чаршафи. Изглеждаше стерилно и студено, но гледката през огромната стъклена стена към Сиатъл беше възхитителна.

- Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш.

- Моята стая? Очакваш да се преместя тук? Не успях да прикрия ужаса си.

- Не за през цялото време. Да речем от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш каза той колебливо и много, много тихо.

- Ще спя тук, така ли?

-Да.

- Не с теб?

- Не. Казах ти, че не спя с никого... освен с теб след като се напиеш. Каза го малко укорително.

Сви устни. Ето това не разбирах: един мил, загрижен мъж, спасява ме от алкохолно натравяне, държи нежно косата ми, докато повръщам в азалиите и това чудовище с камшици и вериги, за които си има и специална стая.

- Къде спиш ти?

- Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла.

- Странно, но някак си загубих апетит казах сприхаво.

- Трябва да се храниш, Анастейжа укори ме той и ме поведе към долния етаж.

В непоносимо огромната стая усетих силен пристъп на паника. Бях на ръба на бездна и трябваше да реша дали да скоча.

- Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре. Вероятно имаш доста въпроси каза той и тръгна към кухнята.

Имах, ама не знаех откъде да почна.

- Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря.

Облегнах се на бара в кухнята и го загледах как вади от хладилника чиния с различни сирена, украсена с две големи чепки бяло и червено грозде. Остави чинията на плота и почна да реже франзела.

- Седни. Посочи ми един от столовете и аз мигом изпълних командата.

„Ако ще се захващам с това, трябва да практикувам".

Осъзнах, че от момента, в който се запознахме, той винаги се бе държал така. Раздаваше команди.

- Спомена за някакви документи.

-Да.

- За какво са те?

- Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.

- А ако не се съглася да почвам изобщо?

- Няма проблем.

- Но тогава няма да имаме никаква връзка.

- Да. Няма.

- Защо?

- Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува.

- Защо?

- Просто съм такъв. Той сви рамене.

- Как си станал такъв?

- Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс домакинката ми, е оставила само това за вечеря.

После извади от един шкаф две големи чинии и сложи едната пред мен.

„И говорим за сирене!"

- Какви са правилата, които трябва да спазвам?

- Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме.

Да вечерям? Как можех да ям сега?

- Наистина не съм гладна прошепнах.

- Ще ядеш каза простичко той. Доминантният Крисчън всичко ми се изясняваше. Искаш ли още една чаша вино?

- Да, благодаря.

Той ми наля вино и седна до мен. Отпих бързо.

- Яж, Анастейжа.

Взех зърно грозде. Той сви очи неодобрително.

- Отдавна ли си така? попитах. -Да.

- Лесно ли е да се намерят жени, които искат това?

Той ме погледна учудено и каза сухо:

- Нямаш представа колко е лесно.

- Защо мен тогава? Наистина не разбирам.

- Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш каза той с ирония. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Гласът му стана много мрачен. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна... Пое дълбоко въздух и преглътна.

Стомахът ми се обърна на 180 градуса. Той ме желаеше... по неговия си наистина странен начин, но този красив ексцентричен мъж ме желаеше.

- Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем казах. Аз бях пеперудата, той беше лампата. И аз щях да изгоря. Знаех го със сигурност.

-Яж!

- Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.

Погледът му стана мек. Усмихна се истински.

- Както желаете, госпожице Стийл.

- Колко жени си имал? Бях любопитна.

- Петнайсет.

Не бяха чак толкова много, колкото си представях.

- Продължителни връзки?

- Някои от тях да.

- Наранявал ли си някоя от тях.

-Да.

- Лошо ли?

-Не.

- А мен би ли наранил?

- Какво искаш да кажеш?

- Би ли ме наранил физически?

- Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли.

Мисля, че ми призля. Отпих от виното. Ето алкохолът щеше да ме направи смела.

- А теб били ли са те? попитах.

-Да.

Това ме изненада. Преди да попитам за подробности, той ме прекъсна и каза:

- Нека обсъдим това в кабинета ми. Трябва да ти покажа нещо.

Акълът ми не го побираше. Бях дошла с идеята да прекарам

една страстна нощ в леглото на този мъж, а вместо това обсъждахме уговорки и споразумения.

Последвах го в кабинета му просторна стая със също такава стъклена стена, която водеше към балкон. Той седна на бюрото, посочи ми кожения стол пред него и ми подаде няколко листа.

- Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим.

ПРАВИЛА

Подчинение:

Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален контакт, който Доминантът сметне за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание.

Сън:

Подчинената ще спи поне седем часа през нощта, освен през нощите, когато е с Доминанта.

Храна:

Подчинената ще се храни редовно с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета с изключение на плодове.

Облекло:

За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По желание на Доминанта Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за подходящи.

Спорт

Доминантът ще осигурява на подчинената личен треньор четири пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за напредъка на Подчинената.

Лична хигиена / Външен вид:

Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта, и във време, посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за подходящи и правилни.

Лична безопасност:

Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши, да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й.

Лични качества:

Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никой друг освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора.

Подчинената трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и че ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта.

В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта.

Еба си!

- Категорични ограничения? попитах.

- Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени.

- Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е...

Размърдах се неудобно на стола.

- Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде и ще трябва да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти когато започнеш да работиш, разбира се няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш.

- И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали?

- Няма.

„Добре, ще мисля за тях като за униформа".

- Не искам да тренирам четири пъти седмично.

- Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки.

- Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три?

- Искам да са четири.

- Мислех, че водим преговори.

- Добре, госпожице, имате право каза той със свити устни. Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час?

- Три дни, три часа. Имам усещането, че докато съм с теб, ще спортувам достатъчно.

Той се усмихна лукаво, очите му светнаха някак облекчено.

- Да, права си. Съгласен съм. Сигурна ли си, че не искаш да кандидатстваш в моята компания? Наистина умееш да преговаряш.

- Не, не мисля, че идеята е добра.

Погледнах пак правилата. Обезкосмяване? На кое? На всичко ли?

- Така, за ограниченията. Тези важат за мен. И ми подаде друг лист.

КАТЕГОРИЧНИ ОГРАНИЧЕНИЯ

Никакви сексуални дейности, които включват използване на огнестрелни оръжия.

Никакви сексуални дейности, които включват уриниране, дефекация и продуктите от тях.

Никакви сексуални дейности, които включват употреба на игли, ножове, пиърсинг или кръв.

Никакви сексуални дейности, които изискват употребата на гинекологични инструменти.

Никакви сексуални дейности, които включват присъствие на деца или животни.

Никакви сексуални дейности, които биха оставили трайни белези по кожата.

Никакви сексуални дейности, които представляват риск за дишането.

Никакви сексуални дейности, които включват директен контакт с източници на ток (независимо прав или променлив), огън, пламъци по тялото.

И е написал това!? Разбира се, това бяха доста разумни и честно казано необходими уточнения... Никой нормален човек не би се забъркал в такова нещо... но не бях убедена, че съм права.

- Има ли нещо, което искаш да добавиш? попита той нежно.

Бях загубила ума и дума. Той ме гледаше питащо.

- Има ли нещо, което не би направила?

- Не зная.

- Как така не знаеш?

Завъртях се неловко на стола и захапах устната си.

- Никога не съм правила нищо такова.

- Добре де, когато си правила секс, имало ли е нещо, което не си искала да правиш?

За първи път от... изглеждаше векове... се изчервих.

- Можеш да ми кажеш, Анастейжа. Трябва да сме откровени един с друг, иначе това просто няма да проработи.

Погледнах пръстите си и пак се свих от неудобство.

- Кажи ми изкомандва той.

- Ами... аз не съм правила секс. Никога. Така че не зная. Г ласът ми беше ужасно тих. Погледнах го. Беше замръзнал, блед като платно.

- Никога? попита шепнешком.

Кимнах.

- И си девствена? Дишаше тежко.

Поклатих глава, отново изчервена. Той затвори очи и май започна да брои до десет. Когато ги отвори, ме гледаше ядосано.

- Защо не ми каза, по дяволите?

8.

Крисчън прокарваше пръсти през косата си, скубеше я, крачеше като обезумял из кабинета си. Двете ръце в косата? Дали значеше двойно по-ядосан? Обичайният му самоконтрол го бе напуснал.

- Не разбирам защо не ми каза!

- Никога не е ставало дума. Нямам навик да се разхождам по улиците и да спирам всеки минувач, за да му споделям какъв е сексуалният ми статус. Искам да кажа, че ние почти не се познаваме.

Защо се чувствах виновна? Защо беше толкова ядосан? Погледнах го плахо.

- Е, сега вече знаеш доста за мен каза ядно той. Знаех, че нямаш голям опит, но... девствена!? Каза го все едно произнасяше някаква мръсна дума. По дяволите, Ана, та аз току-що ти показах... Изпъшка. Дано Господ ми прости. Целувал ли те е някой преди мен?

- Разбира се! Опитвах се да изглеждам едва ли не обидена, но истината бе, че... е, добре де, един или два пъти... май.

- И нито един свестен хубав млад мъж не е успял да ти завърти главата? Не разбирам, честно! Ти си на двайсет и една, почти на двайсет и две. И си красива! Ръцете му пак се завряха в косата му. Красива! Изчервих се от удоволствие. Крисчън Грей ме намираше за красива! Погледнах пръстите си и се опитах да не издам самодоволната си усмивка. „Може да недовижда" каза подсъзнанието ми, което бе измъкнало глава отнякъде и гледаше като сомнамбул. А къде бе то, когато имах нужда от него?

- И сериозно обмисляш това, което ти предлагам, без да имаш абсолютно никакъв опит? Той сбърчи вежди. Как си успяла да се опазиш? Кажи ми, моля те.

Повдигнах рамене.

- Никой никога не е... Никой не бе идвал да тропа на вратата ми, това беше истината. Само той, а той се оказа някакво чудовище. Защо си толкова ядосан? прошепнах.

- Не съм ядосан на теб. Бесен съм на себе си. Просто мислех, че... Въздъхна, огледа ме, поклати глава и попита много меко: Искаш ли да си ходиш?

- Не. Освен ако ти не искаш да си ида.

О, не! Не исках да си тръгвам!

- Разбра се, че не искам да си идеш. Искам да си тук.

Погледна си часовника и каза:

- Късно е.

После погледна мен.

- Пак хапеш тази устна. Гласът му беше пресипнал. Гледаше ме като ястреб.

- Съжалявам.

- Не се извинявай. Просто искам да я захапя аз. Много силно.

Дъхът ми секна. Как може да ми говори така и да очаква, че

няма да реагирам?

- Ела каза той.

-Какво?!

- Ще разрешим проблема веднага.

- Какво искаш да кажеш? Кой проблем?

- Твоят проблем, Ана. Ще правим секс. Сега.

- О! Значи сега вече бях и проблем.

- Ако искаш, разбира се. Не искам да се натрапвам.

- Мислех, че не можеш да правиш секс, че не правиш любов. Каза, че чукаш... силно. Едва преглътнах, устата ми беше суха.

Той ми се усмихна с дяволската си усмивка и ефектът от нея за секунди пропътува цялото разстояние от очите до слабините ми.

- Мога да се опитам да направя едно изключение и да комбинирам и двете. Ще видим. Наистина искам да го направя с теб, Анастейжа. Моля те, ела с мен. Искам цялото това споразумение да проработи, но преди това трябва да имаш представа за какво става дума и в какво се забъркваш. Можем да започнем обучението ти от тази вечер. С основните положения. Това не означава, че падам в нозете ти с цветя и слагам сърцето си в скута ти. Това е път към един желан от мен и... надявам се след време да бъде желан и от теб резултат.

Гледаше ме почти умоляващо. Изчервих се. Господ бе сбъднал мечтата ми.

- Но аз не съм правила нито едно от тези неща, които искаш в твоя списък казах колебливо.

- Забрави сега за тези правила. Забрави тези подробности за гази нощ. Искам те. И знам, че и ти ме искаш. Желая те от мига, в който влезе в офиса ми и падна на вратата. А и ти нямаше да седиш тук и да обсъждаш лимити и ограничения, ако не ме желаеше. Моля те, Ана, остани с мен тази нощ.

Протегна ръка към мен. Очите му светеха трескави, развълнувани и аз... сложих ръка в неговата. Той ме дръпна неочаквано рязко към себе си. Тялото ми сякаш прилепна към неговото. Той прокара пръсти през косата ми, уви я около тях и леко я дръпна, за да ме накара да го погледна в очите.

- Ти си една смела млада дама прошепна. Обожавам те.

Думите му бяха като запалително устройство. Кръвта ми

пламна. Той наведе глава към мен, целуна и после леко засмука долната ми устна.

Искам да захапя тази уста каза задъхано и леко хвана устната ми между зъбите си. Изстенах. Той се усмихна.

Моля те, Ана, дай ми тази нощ.

Да казах шепнешком. Нали за това бях дошла! Той се усмихна победоносно и ме поведе през апартамента.

Спалнята беше огромна. На мястото на едната стена имаше прозорец с гледка към Сиатъл цял залян от светлини. Стените бяха бели, а мебелите в светлосиньо. Огромното легло беше последен крясък на дизайнерското майсторство. Беше направено от сиво дърво и напомняше за останки на потънал кораб. Имаше четири колони, но без балдахин, а над леглото красив морски пейзаж.

Треперех. Най-накрая, след толкова чакане, щях да го направя. И не с кой да е, а с Крисчън Грей! Дишах задъхано и не можех да откъсна погледа си от него. Той си свали часовника, сложи го на шкафчето, направено от същото дърво като леглото, свали сакото си и го сложи на стола. Остана по бяла ленена риза и джинси. Сърцето ми спираше само като го гледах! Косата му с цвят на тъмна мед, разрошена, ризата му висеше хлапашки, сивите му очи смели и умопомрачително красиви. Събу маратонките, наведе се и свали внимателно чорапите си. Краката на Крисчън Грей! Защо босите крака са така еротични? Той се обърна и ме погледна нежно.

- Предполагам не вземаш противозачатъчни.

„Какви противозачатъчни?!"

-Не.

Той отвори горното чекмедже на шкафа и извади презервативи. Гледаше ме напрегнато.

- Готова ли си? попита. Искаш ли да пусна щорите?

- Няма значение. Нали каза, че не допускаш никого да спи в спалнята ти.

- Защо реши, че ще спиш?

После бавно тръгна към мен. Уверен, секси, с пламтящи очи. Сърцето ми блъскаше в ребрата, кръвта ми бясно запрепуска из вените. Желание, гъсто и горещо, разпъна слабините ми. Той застана пред мен, погледна ме в очите. И аз се побърках.

- Нека махнем сакото каза нежно той, хвана сакото ми за реверите, разтвори го и го плъзна надолу по раменете ми. Остави го на стола.

- Имаш ли някаква представа колко силно те желая, Анастейжа Стийл? прошепна. Дъхът ми ту спираше, ту се забързваше. Не можех да откъсна поглед от него. Той прокара гальовно пръсти по бузата ми, надолу към брадичката.

- Имаш ли някаква представа какво мисля да направя с теб? каза и погали брадичката ми.

Мускулите в слабините ми се свиха болезнено и сладостно. Болката беше повече от божествена. Исках да затворя очи, за да я изживея, но погледът ми бе окован в неговия. Бях хипнотизирана от страстта в очите му. Наведе се и пак ме целуна. Устните му бяха твърди, силни, искащи, жадуващи. Започна да разкопчава блузата ми, докато целувките му падаха като перца по бузите ми, по брадичката ми, към ъглите на устата ми. Бавно отлепи ризата от мен, както се бели банан, и я остави да падне на пода. Отстъпи назад и ме огледа. Слава богу, че бях със светлосиньото дантелено бельо.

- О, Ана, имаш най-красивата кожа, която съм виждал. Бяла, перфектна. Искам да целуна всеки сантиметър от нея.

Изчервих се. Защо бе казал, че не умее да прави любов? Бях готова да направя всичко, което поиска от мен. Той хвана ластичката ми за коса, дръпна я и косата ми се разпиля на вълни по раменете.

- Харесвам брюнетки каза и зарови двете си ръце в косата ми, здраво стиснал главата ми между пръстите си. Целувката му беше настоятелна, езикът му разтвори устните ми. Простенах и го посрещнах гальовно. Той ме притисна към себе си. Едната му ръка остана в косата ми, а другата се спусна бавно по гръбнака ми, към кръста и надолу. После се спря на дупето ми и го стисна нежно. Притисна ме към бедрата си и усетих ерекцията му

Изскимтях в устата му. Едва удържах стихията в тялото си. Исках го толкова силно. Животинска потребност. Жадувах го. Сложих ръце върху неговите и усетих бицепсите му. Прокарах ръце по тях, после по лицето и ги зарових в косата му. Беше толкова мека и така хлапашки непослушна. Дръпнах я леко. Той простена. Бавно насочи тялото ми към леглото. Усетих го зад сгъвките на коленете си. Мислех, че ще ме бутне да легна, но той не го направи, а падна на колене. Обхвана бедрата ми и прокара език около пъпа ми. После леко с език и като нежно ме похапваше, мина от едната страна на кръста ми към другата и обратно.

Да го видя на колене пред мен, да усещам устата му по тялото си... така неочаквано и така възбуждащо. Ръцете ми бяха все още в косата му, дърпаха го нежно към тялото ми. Не зная защо, но се опитвах да укротя бурното си дишане. Не успявах. Той ме погледна през отвратително дългите си мигли. Очите му бяха пепеляво опушено сиви. Ръцете му разкопчаха горното копче на джинсите ми и бавно свалиха ципа. Без да отделя очи от мен, той плъзна ръце към гърба ми, пъхна ги леко под колана, плъзна ги по дупето и после по бедрата ми и ми смъкна джинсите. Не можех да погледна встрани, заключена в очите му.

Той спря и облиза устни, все така без да откъсва очи от мен. Наведе си и прокара носа си по вътрешната част на бедрото ми. А после го усетих между краката си.

- Миришеш толкова сладко каза и затвори очи, по лицето му се разля наслада. Буквално се сгърчих от конвулсии. Той се пресегна и махна завивката от леглото, после ме бутна леко и паднах на матрака.

Все още на колене, той сграбчи крака ми, развърза маратонката ми и я издърпа с чорапа. Повдигнах се на лакти да видя какво прави. Тялото ми беше копнееща, искаща, молеща топка нерви. Той хвана ходилото ми и прокара пръст по долната част на стъпалото. Беше болезнено, но това, което отекна в слабините ми, не беше болка. Без да откъсва очи от мен, той прокара езика си по ходилото ми, а после и зъбите си. Как можех да усещам всяко негово движение от петите до горе? Паднах на леглото. Не можех да контролирам стоновете си. Чух лекия му доволен смях.

- О, Ана, нямаш представа какво искам да направя с теб прошепна той. Махна другата ми маратонка и смъкна джинсите ми.

Бях в леглото му по бикини и сутиен, увита само в замъглените му като разгорена жарава очи.

- Толкова си красива, Анастейжа Стийл. Нямам търпение да вляза в теб. Покажи ми как се задоволяваш.

Моля? Идеята не ми хареса.

- Не се срамувай, Ана, покажи ми прошепна той.

Поклатих глава.

- He зная за какво говориш. Гласът ми бе дрезгав, неузнаваем за самата мен.

- Как свършваш сама. Искам да видя.

- Не го правя.

Той ме погледна объркано, очите му потъмняха още повече. Поклати глава, все едно му бях казала нещо, на което отказваше да повярва.

- Нека видим какво можем да направим по въпроса. Гласът му беше тих, загадъчно и сладко предизвикателен. Разкопча джинсите си и ги свали, без да откъсва поглед от мен. Наведе се, хвана здраво коленете ми, разтвори ги и се покатери на леглото между краката ми. Да се каже, че не можех да удържа възбудата си, би било слабо за това, което усещах с гърчещите ми се от потребност органи.

- Не мърдай каза той, целуна вътрешната част на бедрото ми и с целувки проправи път към бикините ми. Целуваше дантелата.

Как да не мърдам? Не беше възможно. Виех се като змия под него.

- Трябва да поработим върху това да опиташ да не мърдаш, бебчо.

Целувките му лазеха нагоре по корема ми, към пъпа. Кожата ми гореше. Беше ми ту студено, ту адски горещо. Минаваше по цялото ми тяло с устните си, а аз стисках и усуквах чаршафа под мен, забивах нокти в матрака. Той легна до мен и плъзна ръка по бедрата ми, по кръста, към гърдите. Гледаше ме с изражение, което не можех да разчета. Нежно обхвана с длан едната ми гърда.

- Гърдите ти напълват идеално ръката ми каза. Пъхна пръст в чашката на сутиена и леко я плъзна надолу, но стегнатата материя избута пръста му нагоре. Направи същото с другата. Зърната ми ставаха огромни и твърди само под погледа му, гърдите ми набъбваха. Изскочиха от сутиена.

- Много добре каза той доволно и зърната ми се втвърдиха още повече.

Духна върху едното, а в това време ръката му се движеше към другото и палецът му се завъртя и разтърка зърното. Усещах влага между краката си. „О, моля те, моля те" пищях наум и стисках чаршафа по-силно и по-силно. Устните му се затвориха около едното ми зърно, докато палецът му галеше другото. Бях на ръба на мощна експлозия.

- Нека видим дали можеш да свършиш така каза той и продължи нежната си атака върху пищящото ми тяло. Ловките му пръсти и устните му върху зърната ми разкъсваха всеки нерв от тялото ми, което пееше в някаква сладка агония.

- Моля те... моля те... стенех аз, извила тяло, с отворена уста, плачех от възбуда. Краката ми се бяха сковали. Какво се случваше с мен?

- Пусни го да излезе, бебчо. Зъбите му се затвориха върху зърното ми, а палецът и показалецът стиснаха здраво и за секунди цялото ми тяло се разтресе, разпадна се на милиони парчета под напора на мощен оргазъм. Той ме целуваше в устата с език дълбоко в гърлото ми и заглуши виковете ми.

И тогава разбрах каква е цялата тази работа със секса. Той ме гледаше с доволна усмивка, а аз убедена съм, че го гледах единствено с благодарност и възхищение.

- Така лесно се поддаваш на импулсите си. Ще трябва да поработим над това да ги контролираш и съм убеден, че ще е много приятно и за двама ни да те науча каза той и ме целуна отново.

Слязох от небесата. Все още дишах тежко. Ръката му се плъзна към кръста ми и после по-надолу, между краката ми. Пръстът му се мушна под дантелата на бикините и бавно загали устните ми. Правеше малки кръгчета. За секунда затвори очи и усетих тежкото му дишане.

- Толкова си влажна. Господи, колко силно те желая. Вкара пръст между устните на влагалището ми и разтърка отново и отново. Пъхна го леко вътре, после по-дълбоко и по-силно. Прокара го по клитора ми. Простенах отново.

Той изведнъж стана, седна, смъкна бързо бикините ми и ги хвърли на пода. Свали бързо боксерките си. Членът му беше огромен. Пресегна се към тоалетката, взе презерватива и си го нахлузи нетърпеливо. Разтвори краката ми и се настани там. Сега ли? Това ли беше моментът?

- Не се притеснявай, ти си еластична и ще се разтвориш достатъчно, за да го поемеш. Наведе се, двете му ръце бяха до главата ми. Гледаше ме в очите. Челюстта му беше здраво стисната. Очите му горяха. Мина ми през ум, че все още не е свалил ризата си.

- Наистина ли го искаш? попита нежно.

- Моля те, моля те!

- Вдигни си краката нареди меко и аз веднага изпълних заповедта.

- Сега ще те чукам, госпожице Стийл каза той и нагласи главичката на члена си пред входа на влагалището ми. И ще те чукам силно.

И влезе рязко в мен.

Извиках. Беше странна, сладка болка. Той спря, гледаше ме. В погледа му имаше екстаз и триумф. Устата му беше полуотворена, дишаше много бързо и стенеше.

- Толкова си тясна... Добре ли си?

Кимнах. Бях изпълнена. С него. Все още не смееше да мръдне, за да ми позволи да свикна с него в мен.

- Сега ще мръдна каза с огромно напрежение и пое дълбоко въздух.

Бавно се измъкна, затвори очи, изръмжа като звяр и влезе пак. Извиках пак и той застина.

- Искаш ли още? прошепна със суров глас.

-Да!

Направи същото и пак застина. О, исках го, исках още и още.

-Още?

- Моля те, моля те!

Този път не спря. Опря се на лакти. В началото се движеше бавно, внимателно влизаше и излизаше от мен. В един миг краката, ханшът ми, цялото ми тяло започна да се движи в ритъма, с който той влизаше в мен. Повдигах се да го посрещна. Той забърза в безмилостен ритъм, аз стенех всеки път, когато се плъзгаше в мен. Хвана главата ми в ръцете си и ме целуна силно, настойчиво, зъбите му хапеха и дърпаха долната ми устна. Усетих как в мен пак се събира онова огромно нещо като преди, как се пълня с възбуда, мускулите ми се свиваха конвулсивно. Нямах никаква представа, че ще е толкова хубаво. Мислите ми се бяха разпилели напълно, звярът в мен набираше безумна скорост. Той, аз, един в друг. „О, моля те... какво е това...?"

- Искам да свършиш, Ана, заради мен, искам да свършиш сега каза почти без дъх той и думите му отприщиха всичко в мен, експлодирах около него, разпадах се на милиони парчета по него. Докато свършваше, той влизаше в мен яростно, силно, безмилостно и викаше името ми.

Все още дишах задъхано и се опитвах да забавя и нормализирам ритъма на сърцето си. Мислите ми бяха в пълен безпорядък. Това, което бях изживяла току-що, беше абсолютно неописуемо. Отворих очи. Челото му бе опряно в моето, очите му бяха затворени пред моите, дишането му силно и забързано. После ги отвори и ме погледна. Очите му бяха тъмни, но погледът му нежен. Целуна ме по челото и много внимателно излезе от мен.

- Господи! Бях изненадана от нежността му.

- Нараних ли те? попита Крисчън. Легна до мен, опря се на лакът, хвана един паднал на лицето ми кичур и го нагласи зад ухото ми. Усмихнах се.

- Дали си ме наранил?

- Все още имам чувство за хумор. Усмихна се някак саркастично. Сериозно те питам, боли ли те? Добре ли си? Очите му пак бяха напрегнати, пак изискващи незабавен отговор.

Излегнах се до него като мързелива котка. Бях изтощена, чувствах тялото си като разглобено, костите като от желе, но изпитвах облекчение и спокойствие. Усмихнах му се пак. Не можех да спра да се усмихвам. Сега вече знаех за какво е цялата тая дандания. Два оргазма. Бях като извадена от центрофуга на перална машина. Нямах представа, че тялото ми е способно на подобно нещо. Да събере толкова много енергия и напрежение и да ги освободи така бясно. Удоволствието бе невероятно.

- Пак си захапала устната си, а все още не си ми отговорила. Той се смръщи. Усмихнах му се дяволито. Беше божествено красив с рошавата си коса, присвитите си горящи сиви очи и мрачното си изражение.

- Бих искала да го направим пак прошепнах. За секунда по лицето му мина сянка на облекчение, но веднага изчезна и очите му пак придобиха онова изражение, което не можех да разчета.

- Така ли стана, госпожице Стийл? каза сухо той. Наведе се и ме целуна много нежно по крайчетата на устата. Ти си една взискателна млада дама. Обърни се по корем.

За секунда мигнах, без да разбирам, но веднага след това бях по корем. Той разкопча сутиена ми и плъзна ръка по гърба ми до ду пето.

- Имаш толкова красива кожа... Премести единия си крак между краката ми и наполовина легна върху гърба ми. Усещах копчетата на ризата му притиснати в кожата ми, докато събираше косата от лицето и гърба ми и целуваше нежно раменете ми.

- Защо си с риза? попитах. Той застина, но след секунда усетих как се измъква от ризата си и пак легна върху мен. Чувствах кожата му върху моята. Божествено усещане. Меките косъмчета по гърдите му ме гьделичкаха

- Искаш да те чукам пак? прошепна в ухото ми и започна да плъзга малки бързи меки целувки около ухото ми и по врата ми. Ръката му се движеше много бавно надолу, по гърба ми, към кръста, към бедрото до сгъвката на коляното. Бутна крака ми, така че да сгъне коляното. Задъхвах се. Какво прави? Премести цялото си тяло между краката ми, а ръката му продължаваше да се плъзга нагоре към бедрото и по дупето ми. После леко я пусна надолу и я постави между краката ми.

- Ще те чукам отзад, Анастейжа каза той и с другата си ръка сграбчи косата ми, уви я около юмрука си и леко я дръпна. Не можех да помръдна глава. Бях притисната от него, към него.

- Моя си шепнеше той. Само моя. Не го забравяй! Гласът му бе като сладка отрова, думите му като опиат. Усетих втвърдяващия му се пенис до бедрото си.

Дългите му пръсти отвориха устните ми и леко се мушнаха между тях, започнаха да галят клитора ми. Усещах мекия му дъх до лицето си. Той ме ухапа леко по скулата.

- Миришеш така сладко... Душеше ме зад ухото, ловките му пръсти търкаха леко и неспирно около клитора ми. Започнах да движа ханша си, посрещах всяко движение на пръстите му. Бях толкова възбудена! Адреналинът блъскаше в кръвта ми.

- Не мърдай! заповяда той. Гласът му беше нежен, но настоятелен. Бавно вкара палеца си в мен, започна да го върти, галеше влагалището ми. Беше умопомрачително. Цялата ми енергия беше съсредоточена в това малко местенце в тялото ми. Изстенах.

- Харесва ли ти така? попита той и захапа леко ухото ми. После започна бавно да вкарва палеца си, да го изкарва... много пъти, докато пръстите му продължаваха да се движат около клитора ми.

Затворих очи и се опитах да озаптя, да възприема, да се насладя по-дълго на напиращата емоция, която предизвикваха пръстите му. Тялото ми отново гореше. Опитах се да контролирам и дишането си, но не успях. Стенех.

- Толкова си мокра. Така скоро! О, Анастейжа, това много, много ми харесва! шепнеше той.

Исках да събера краката си, но не можех да мръдна. Той ме бе притиснал, заковал на място и ме държеше в някакъв много бавен, мъчително бавен ритъм. Беше страшно хубаво. Изстенах пак и той се дръпна рязко.

- Отвори си устата изкомандва и напъха палеца си в устата ми. Отворих широко очи.

- Усещаш ли колко си вкусна? Дишаше тежко в ухото ми. Смучи, бебчо! Палецът му беше върху езика ми. Затворих бавно уста и го засмуках бясно. Усетих леко соления си вкус и вкуса на кръв. „Не, не е редно! Мамка му, толкова е възбуждащо!"

- Искам да те чукам в устата, Анастейжа и скоро ще го направя. Гласът му беше много дрезгав, суров, дишането накъсано.

„Да ме чука в устата!?" Изстенах и захапах пръста му. Дъхът му секна, после той рязко дръпна косата ми. Заболя ме и пуснах пръста му.

- Палаво сладко момиче! шепнеше той. Пресегна се към тоалетката за презерватив Не мърдай! нареди ми и пусна косата ми.

Разкъса опаковката. Кръвта пееше във вените ми. Едва чаках. Той се наведе към мен, сграбчи косата ми и пак не можех да мърдам. Не можех и да чакам нито секунда повече. Беше ме подчинил по най-сладкия и възбуждащ начин.

- Този път ще е бавно, много бавно, Анастейжа.

И бавно, съвсем леко проправи пътя си в мен, леко, до края. Изпъна ме, напълни ме, настойчив, копнеещ, безкомпромисен. Този път го усетих по-дълбоко. Изстенах отново, а той нарочно спря и само въртеше ханша си, след което се отдръпна от мен. Изчака малко, а аз го чаках отворена, готова. После пак влезе бавно, излезе и изчака. И така много пъти. Дразнеше ме нечовешки, нарочно влизаше бавно, изчакваше, а усещането за пълнота в мен бе неописуемо, побъркващо.

- Толкова е хубаво в теб! стенеше той и влагалището ми се разтресе, трепереше с всеки мускул. Той пак го извади.

- О, не, не, бебчо, не още!

Конвулсиите ми спряха и той започна отначало.

- О, моля те, моля те... Почти плачех. Не издържам повече... Тялото ми копнееше само за едно за освобождаване на цялото това мощно желание.

- Искам да те разкъсам говореше той и продължаваше да ме измъчва сладко, бавно, дразнещо изтезание. Искам с всяко свое движение утре да се сещаш за мен, да знаеш, че съм бил тук, в теб. Само аз. Ти си само моя.

- Моля те, Крисчън, моля те!

- Кажи ми, Анастейжа, кажи ми какво искаш.

Влезе бавно в мен, завъртя ханша си и пак излезе.

- Кажи ми настояваше.

- Теб. Искам теб.

Той внезапно забърза, дишането му беше толкова насечено, така еротично. Влагалището ми се гънеше и свиваше и Крисчън пое ритъма му.

-Толкова си сладка казваше с всяко влизане в мен. Искам те. Много...

Стенех.

- Ти си моя! Готова си, за мен си готова. Хайде, направи го заради мен ръмжеше той.

Думите му ме довършиха, цялото ми тяло се гърчеше в конвулсии, течностите ми се изливаха около него. Свърших бурно, крещях името му. Крисчън влезе рязко и дълбоко два пъти в мен, застина, облекчено отпусна тялото си върху мен и зарови лице в косата ми.

- Баси мамата, Ана!

Дръпна се от мен бързо, извъртя се и се просна по гръб. Сложих колене до брадичката си, напълно изтощена, и заспах на секундата.

Когато се събудих, беше все още тъмно. Нямах представа колко съм спала. Протегнах се под завивката и наистина усетих болка във влагалището, но беше сладка болка. Крисчън не беше в стаята. Седнах и погледнах навън. Сиатъл спеше, а на изток небето вече чакаше зората. Чух музика. Тъжна нежна музика. Пиано. Бах, помислих, но не бях съвсем сигурна.

Увих завивката около тялото си и тръгнах тихичко по коридора към грамадната стая. Крисчън свиреше, напълно изгубен в мелодията. Изглеждаше тъжен и съвсем изоставен, забравен от света, също като мелодията, която свиреше. Облегнах се на стената и заслушах. Той беше уникален музикант. Беше гол, тялото му окъпано в меката светлина на единствената лампа до рояла. Цялата стая бе потънала в мрак освен неговото изолирано малко езеро от светлина: недосегаем... самотен в своето светло мехурче.

Пристъпих тихо към него, омагьосана от меланхолията на мелодията. Дългите му пръсти галеха клавишите. Сетих се как същите тези пръсти бяха галили тялото ми. Изчервих се и стиснах бедрата си. Той ме погледна, очите му сиви и както винаги неразбираеми.

- Съжалявам, не исках да те обезпокоявам прошепнах.

Лицето му помръкна.

- Това май аз трябваше да го кажа на теб. И отпусна ръце върху коленете си.

Чак сега забелязах, че не е гол. Бе обул долнище на пижама. Прокара пръсти през косата си и стана. Дори пижамата му стоеше така еротично... Устата ми пресъхна, докато го гледах как идва към мен. Мускулите на корема му, широките му рамене, устата му... и как само се движеше. Беше уникално красив.

- Трябваше да си в леглото каза той малко сърдито.

- Мелодията е много красива. Бах ли е това?

- Интерпретацията е на Бах, но оригиналът е написан от Алесандро Марчело. Концерт за обой.

- Уникално, но меланхолично и много, много тъжно.

Той се усмихна с половин уста и заповяда:

- Хайде в леглото. Сутринта ще си уморена.

- Събудих се и те нямаше.

- Имам проблем със съня, а и не съм свикнал да спя с друг човек.

Не можех да определя настроението му. Изглеждаше тъжен, но беше трудно да преценя в тъмното. Може би беше от мелодията. Сложи ръка около раменете ми и нежно ме поведе към спалнята.

- Откога свириш на пиано? Свириш превъзходно.

- От шестгодишен.

Представих си го на шест години красиво малко момченце с червена коса и сиви очи. Сърцето ми се сгърчи от болка и нежност. Красиво рошаво момченце, което харесва тъжна музика.

Влязохме в спалнята. Той запали нощната лампа и ме попита:

- Как си?

- Добре.

И двамата погледнахме едновременно към чаршафите. Имаше кръв. Кръвта от изгубената ми девственост. Изчервих се от неудобство и се увих по-плътно в завивката.

- Е, това ще даде тема за размисъл на госпожа Джоунс каза той и застана пред мен. Сложи ръка под брадичката ми, повдигна леко главата ми, погледна ме в очите. Погледът му отново беше напрегнат. Инстинктивно посегнах да го погаля по гърдите и да усетя тъмните косъмчета под пръстите си. Той се отдръпна.

- Лягай каза рязко. Ще дойда да легна при теб добави с поомекнал глас. Ръката ми остана да виси неловко протегната. Той отвори един шкаф, извади тениска и бързо я навлече.

- Лягай каза пак.

Легнах на леглото и се опитах да не мисля за кръвта по чаршафите. Той легна до мен, отзад, дръпна ме нежно в прегръдката си, целуна нежно косата ми и вдиша дълбоко аромата й.

Сладки сънища, Анастейжа каза нежно и аз затворих очи. Но не можех да заспя. Може би заради музиката, може би заради неговата последна реакция или пък заради тъгата му. Крисчън Грей, с неговото много тъжно лице.

9.

Разлялата се в стаята светлина ме извади от дълбокия сън. Протегнах се и отворих очи. Беше красиво майско утро. Сиатъл лежеше прекрасен в нозете ми. До мен Крисчън Грей все още спеше. Не знаех коя от двете гледки е по-възхитителна. Учудих се, че все още е в леглото. Лежеше с лице към мен и имах уникалната възможност да го гледам, без да ме вижда. Изваяното му лице бе младо, много по-младо, отпуснато в съня и отморено. Устните му, нацупени и много красиви, бяха леко разтворени, а лъскавата му коса рошава като на хлапе.

„Как е възможно някой да е толкова красив?"

После се сетих за стаята му горе и се зачудих дали трябва да гадая кое е възможно и кое не. Имах да мисля за толкова много неща след тази нощ. Беше толкова мил в съня си, като дете. Исках да го докосна. Сега нямаше за какво да се притеснявам, да обмислям всяка своя дума, не исках да мисля и за неговите планове, особено тези, които касаеха мен.

Можех да го гледам до безкрай, но ми се ходеше до тоалетната. Измъкнах се тихо от леглото, взех бялата му риза от пода и я облякох. Отворих някаква врата. Мислех, че е банята, но се оказа дрешник с размерите на моята стая. Десетки редици скъпи ризи, костюми, обувки, вратовръзки. Кой има нужда от толкова дрехи? За какво са им на хората всичките тези вещи? Не одобрявах такава разсипия. Но всъщност гардеробът на Кейт май можеше да влезе в сериозна конкуренция с този тук. Кейт! Не се бях сетила за нея цяла вечер, а бях обещала да й се обадя. Сега вече бях загазила. Зачудих се докъде го е докарала с Елиът.

Погледнах Крисчън. Още спеше. Опитах друга врата. Беше банята по-голяма от моята спалня. Защо им е на хората толкова много пространство? С ирония забелязах, че има две мивки. При положение че никога не спеше с друг, едната явно не се използваше.

Погледнах се в гигантското огледало над мивките. Дали изглеждах различна? Поне се чувствах различно. Усещах лека болка във влагалището, ако трябва да съм честна, а мускулите ми... Уф! Все едно никога не бях правила никакви упражнения.

„Ти никога не правиш никакви упражнения проговори подсъзнанието ми, напълно разбудено, нацупено, потропваше с крак. А какво направи сега? Спа с него, даде девствеността си на човек, който дори не те обича. Всъщност той има доста странни планове за теб. Иска да те направи някаква подчинена сексуална робиня или нещо такова. ЛУДА ЛИ СИ?" Почти крещеше.

Мигнах и пак погледнах в огледалото. Ще се наложи да притежавам всичко това. Представи си само, да си паднеш по някой, за чиято красота няма измислена дума, по-богат от персийски цар и има Червена стая за наказания, готова и подредена за мен. Потръпнах. Пак бях объркана, но, от друга страна, така му се възхищавах. Косата ми беше както винаги всеки косъм със свое становище. Със сигурност не ми отиваше прическа „прясно изчукана". Опитах се да я оправя с пръсти, но и в това начинание претърпях провал и се отказах.

Бях зверски гладна. Излязох от спалнята. Спящият красавец още си спеше. Тръгнах към кухнята.

„По дяволите! Кейт!" Бях си оставила чантата в кабинета му. Взех я и извадих мобилния. Три съобщения.

*КЪДЕ СИ АНА*

*АНА, КЪДЕ СИ*

*ПО ДЯВОЛИТЕ, АНА, ОТГОВОРИ МИ*

Обадих се. Кейт не вдигна и оставих мазно извинително съобщение, с което й казвах, че не съм била нападната от Синята брада. Поне не и в смисъла, който би я разтревожил. Дали пък не се бе случило точно това? О, всичко беше толкова объркано! Трябваше да седна и да анализирам чувствата си към господин Грей. Невъзможна задача. Пораженчески поклатих глава. Трябваше да съм далеч от него, съвсем сама. Нуждаех се от време и пространство, за да обмисля.

С радост открих две ластички в чантата си и бързо си прибрах косата в две плитки. Да! Колкото повече приличам на момиченце, толкова по-безопасно за мен пред погледа на Синята брада. Извадих айпода от чантата и напъхах слушалките. Винаги е много по-добре да готвиш на фона на музика. Пуснах го в джоба на ризата на Крисчън, увеличих звука и затанцувах.

Стомахът ми изръмжа от глад.

Кухнята беше наистина много красива. Чиста, лъскава, модерна и нито един от шкафовете нямаше дръжки. Отне ми време да се светна, че не е нужно да дърпаш, а само да натиснеш леко вратата на шкафа и тя се отваря сама. Може би трябваше да направя закуска и за Крисчън. В хотела беше ял омлет. В хладилника имаше много яйца и реших да направя палачинки и бекон. Започнах да бъркам сместа за палачинките... и продължих да танцувам.

Хубаво е човек да е зает. Това ти дава време да мислиш, но не чак да се задълбочаваш. Оглушителната музика в ушите ми също не даваше никакъв шанс за дълбок размисъл. Бях дошла, за да спя с Крисчън Грей, и бях успяла, макар че той не допускаше никого в леглото си. Усмихнах се мисията бе изпълнена. И още как! И начинът, по който бе изпълнена! Замислих се за прекараната с него нощ и установих, че съм спряла да бъркам яйцата. Думите му, тялото му, начинът, по който правеше любов... Тялото ми лекичко запя при спомена и усетих сладко свиване на мускулите под корема. Подсъзнанието ми не пропусна да ме поправи: ,Чукане, не правене на любов!" беше зинало срещу мен като хищник. Но дълбоко в себе си знаех, че е право. Реших да продължа с яйцата, вместо да слушам глупостите му.

В кухнята имаше много прибори, но бързо се ориентирах. Трябваше да намеря къде да държа палачинките, за да не изстинат, и да се захвана с бекона. Ейми Стъд пееше в ухото ми за саможивите хора, онези, дето никога не пасват никъде. Преди време тази песен означаваше много за мен, защото и аз бях такова саможиво момиче. Никъде не пасвах, а сега... сега ми предстоеше да обмислям едно неприлично предложение от не кой да е, а от самия Цар на саможивците. Защо беше такъв? Така се бе родил ли, или нещо друго го бе направило такъв? Толкова различно и далечно ми се струваше от всичко, което знаех за този свят.

Сложих бекона на грила и докато се печеше, почнах да бъркам яйцата. Обърнах се и видях Крисчън. Седеше на един от високите столове до плота за хранене. Беше с тениската, която бе облякъл преди да заспим. Прическата в стил „прясно изчукан" му отиваше, както и двудневната брада. Гледаше ме весело и малко удивено. Изчервих се, по съвзех се и измъкнах слушалките от ушите си. Коленете ми обаче бяха омекнали.

- Добро утро, госпожице Стийл. Изглеждате така изпълнена с енергия тази сутрин каза той.

- Аз... спах добре изпелтечих почти като извинение.

- Странно! каза той и се подсмихна. На какво ли се дължи това? И аз спах доста добре всъщност.

- Гладен ли си?

- Много каза с онова напрегнато изражение. И май не говореше за ядене.

- Палачинки, бекон и яйца?

- Страхотно!

- Не зная къде държиш подложките за чинии казах и отчаяно се опитах да прикрия вълнението си.

- Аз ще се оправя с това. Ти си готви. Искаш ли да пусна музика, за да си продължиш с... танците?

Погледнах си пръстите. Знаех, че ставам червена като домат.

- Моля те, не спирай заради мен. Много беше забавно каза той някак иронично.

Свих устни. Забавно, а? Подсъзнанието ми се бе превило на две в истеричен смях. Обърнах се и продължих да бъркам яйцата.

След секунди той бе застанал до мен. Леко подръпна плитките ми.

- Много ми харесват прошепна. Но няма начин да те спасят.

„Хм... Синята брада".

- Как предпочиташ яйцата си? попитах язвително.

Той се усмихна.

- Първо ги чупиш внимателно, после ги разбиваш на пяна.

Обърнах се, за да прикрия усмивката си. Не можех да му се

сърдя дълго. Особено когато беше такъв нетипично закачлив и усмихнат. Отвори шкафа, извади две поставки за чинии и ги сложи на плота. Изсипах яйцата в тигана, обърнах бекона и погледнах към плота той вече бе налял портокаловия сок и правеше кафе.

- Искаш ли чай?

- Стига да имаш.

Взех две чинии и ги сложих върху уреда за затопляне. Крисчън извади чай. „Туинингс Брекфаст".

- Толкова съм предвидима, нали? Лесно е да си направи човек изводите за мен!

- Едва ли. Освен това не съм сигурен, че сме стигнали до какъвто и да е извод, госпожице Стийл.

„Какво иска да каже пък сега? Преговорите? Нашата... хм... връзка или каквото и да е там?" Защо никога не можех да разбера какво се опитва да каже?

Сервирах закуската в затоплените чинии и ги поставих върху плота. Отворих хладилника и извадих кленов сироп.

Погледнах го. Чакаше ме да седна.

- Госпожице Стийл. И посочи един от столовете.

- Благодаря, господин Грей. Покатерих се и леко смръщих лице, докато сядах.

- Искам да знам колко те боли каза той, докато също сядаше. Изчервих се.

„Защо задава такива лични въпроси?"

- За да съм съвсем отровена, никога не съм изживявала такава свирепа болка озъбих му се. Искаше да предложиш съболезнованията си ли? попитах вече с най-сладкия си и нежен глас. Мисля, че се опитваше да сподави смеха си, но пак гадаех.

- Не. Чудех се дали да продължим основното ти обучение.

- О! бе всичко, което излезе от устата ми, понеже цялото ми тяло се бе сгърчило в спазмите на желанието. Колко приятна беше тази болка! Едва потиснах стона си.

- Яж, Анастейжа.

Апетитът ми пак изчезна. „Секс, още секс, моля те!"

- Неочаквано вкусно! усмихна се той.

Опитах да набутам вилицата с набучения на нея омлет в устата си. „Искам да чукам устата ти". Дали това беше част от обучението? Не усетих вкуса на омлета.

- Спри да си ядеш устната. Много ме разсейва и по една случайност знам, че не носиш нищо под ризата ми, което влошава положението.

Пуснах чая в малкото чайниче. Мозъкът ми беше като разбито яйце в тиган.

- Какво имаш предвид под „основно обучение"? Гласът ми беше малко писклив и, естествено, ме предаде в момента, в който исках да изглеждам почти незаинтересувана, спокойна и отпусната. Не знам доколко би било възможно да изглеждам така при унищожителния хаос от блъскащи в тялото ми хормони.

- Ако те боли много, мислех, че е добра идея да поработим над оралните ти умения.

Задавих се с чая. Гледах го с отворена уста. Той леко ме потупа по гърба и ми подаде портокаловия сок. „Какво е намислил?"

- Разбира се, в случай че искаш да останеш добави той.

Погледнах го, докато безуспешно се мъчех да възстановя душевното си равновесие. Изражението му както винаги бе напълно неразгадаемо. Направо да се побъркаш!

- Бих искала да остана днес. Утре обаче съм на работа.

- В колко си на работа утре?

- В девет.

- Добре. В девет ще си на работа.

Дали искаше да остана още една нощ?

- Трябва да се прибера тази вечер. Да си облека чисти дрехи.

- Можем да ти набавим дрехи и тук.

Нямах никакви пари, особено за дрехи. Ръката му хвана брадичката ми и я дръпна така, че зъбите ми пуснаха долната ми устна. Даже не бях осъзнала, че я хапя.

- Какъв е проблемът? попита той.

- Трябва да се прибера тази вечер.

- Добре, тази вечер примири се някак той. Сега си изяж закуската.

Стомахът и мислите ми бяха в пълен хаос. Апетитът ми бе изчезнал напълно. Гледах със страх наполовина пълната си чиния. Просто не бях гладна.

- Яж, Анастейжа. Снощи не яде нищо.

- Наистина не съм гладна прошепнах.

Той присви очи.

- Искам да си изядеш закуската!

- Какво ти става, като стане дума за хранене? изтърсих аз.

Той сви вежди.

- Казах ти, че имам проблем с прахосването на храна. Яж каза рязко. Очите му бяха тъмни и пълни с горчивина.

„Какъв проблем?" Взех вилицата и бавно започнах да се храня. „Трябва да не забравям да слагам малко храна в чинията си, ако ще е такъв при всяко хранене". Изражението му омекна, докато напредвах бавно с омлета. Забелязах, че си е изял всичко. Изчака ме да свърша и взе чинията ми.

- Ти приготви закуската, значи аз ще вдигна масата.

- Демократично.

- Да. Не е точно в мой стил. После ще влезем във ваната.

- О! Добре. Всъщност исках просто да взема душ.

Телефонът ми иззвъня. Беше Кейт.

- Здрасти казах и тръгнах към стъклената врата на балкона, далеч от него.

- Защо не ми пусна съобщение снощи? Беше много ядосана.

- Съжалявам! Обстоятелствата не го позволиха.

- Добре ли си?

- Да, идеално съм.

- Направи ли го?

Догади ми се от любопитството в гласа й.

- Кейт, не искам да говоря по телефона.

Крисчън ме гледаше.

- Направила си го... Личи ти.

Е как можеше да ми личи? Тя блъфираше, естествено. А аз наистина не можех да говоря. Нали бях подписала онова споразумение.

- Стига, Кейт, моля те.

- Как беше? Добре ли си?

- Вече ти казах, всичко е наред.

- Нежен ли беше с теб?

- Кейт, моля те, престани. Не можех да прикрия раздразнението си.

- Ана, не ме карай да чакам за един елементарен отговор. От четири години чакам този ден.

- Ще се видим довечера -казах и затворих.

Щеше да е адски трудно. Тя беше токова упорита, когато искаше да изкопчи информация. И искаше да знае с подробности. А аз нямаше да мога да й кажа нищо, защото бях подписала споразумение. Кейт щеше да побеснее. И с право. Трябваше ми план за действие. Обърнах се и се загледах в грациозните движения на Крисчън. Все още разтребваше.

- Споразумението... всичко ли покрива? попитах колебливо.

- Защо питаш? Обърна се и ме погледна въпросително. Изчервих се.

- Как да кажа... Имам някои въпроси за секса и ми се щеше да попитам Кейт казах и пак загледах пръстите си.

- Можеш да попиташ мен.

- Крисчън, при цялото ми уважение към теб... Гласът ми изчезна. Не можех да попитам него. „Ще получа отговори, да, но през твоята крива, ненормална представа за секс. Искам непредубедено мнение". Става дума за техники. Да не говорим за Червената стая на болката.

Той повдигна вежди удивено.

- На болката? Та тази стая е за удоволствие, Анастейжа. Повярвай ми. Гласът му стана дрезгав. Освен това Кейт в комбинация с брат ми са двойно зло. Наистина бих предпочел да не говориш с нея.

- Семейството ти знае ли за... предпочитанията ти?

- Не. Това не им влиза в работата. Той бавно тръгна към мен. Кажи ми какво искаш да знаеш за секса попита и ръката му нежно се вдигна до бузата ми. После гальовно прокара пръсти по нея и се спусна към брадичката. Повдигна главата ми така, че да не мога да откъсна очи от него. Не можех да го лъжа. Не и този мъж.

- Не е нещо конкретно прошепнах.

- Е, можем да започнем с въпрос. Какво мислиш за нощес?

- Очите му горяха в моите. Наистина нямаше търпение да чуе отговора ми. И този отговор щеше да означава много за него.

- Беше много хубаво казах.

Устните му се извиха като за усмивка, но не се усмихнаха.

- И за мен. Никога не бях правил ванила секс. И не мога да кажа, че е нещо, което не ми харесва. Може би защото бях с теб.

- И прокара леко пръст по долната ми устна.

Поех рязко въздух. Ванила?

- Хайде, ела да си вземем вана. Наведе се и ме целуна. Сърцето ми подскочи и за секунди слабините ми се наводниха

от желание.

Ваната беше от бял камък, дълбока, с формата на яйце, уникален дизайн. Крисчън завъртя някакъв кран и тя започна да се пълни. Той изля малко ароматно масло. Изглеждаше много скъпо. Водата се надигаше в пухкава пяна със сладък аромат на жасмин. Той ме погледна с потъмнелите си очи и после бавно свали тениската си, все едно отлепваше кожата си, и я пусна на земята.

- Госпожице Стийл? каза и ми подаде ръка.

Бях застанала до вратата с широко отворени очи, леко подозрителна, увила тялото си с ръце. Пристъпих срамежливо, но спокойно, докато се наслаждавах на тялото му съвсем безсрамно. Поех ръката му и той ми каза да вляза във ваната. Бях все още с неговата риза. Направих каквото каза. Трябваше да свиквам, ако възнамерявах да приема предложението му. Водата беше съблазнително топла.

- Обърни се към мен! Гласът му беше много мил. Изпълних нареждането. Той следеше внимателно всяко мое движение.

- Зная от опит, че тази устна е много вкусна, но би ли спряла да я хапеш? каза през зъби. Когато я хапеш, изпитвам огромно желание да те изчукам, а не бива, защото те боли.

На секундата отворих уста в шок и пуснах устната.

- Да. Сега стана ли ти ясна картинката?

До този момент нямах представа, че му действам по този начин.

- Добре каза той, извади айпода от джоба на ризата и го сложи до мивката.

- Водата в комбинация с такива уреди не е добра идея каза, хвана пешовете на ризата, съблече я през главата ми и я пусна на земята. После се отдръпна, за да ме вижда цялата. Гола. Държах ръцете си на корема и отчаяно исках веднага да изчезна в проклетата вода, но знаех, че той едва ли иска това.

- Хей засмя се той. Погледнах го неловко. Беше навел глава на една страна. Анастейжа, ти си много красива жена. Цялата. Не се крий така. Няма от какво да се срамуваш. Не можеш да си представиш каква радост е за мен да те гледам.

Хвана брадичката ми и вдигна главата ми, за да го погледна в очите. Бяха нежни, меки и горещи. Беше така близо. Почти го докосвах.

- Вече може да седнеш прекъсна той разпилените ми мисли и аз веднага се свих в съблазнително топлата вода. Усетих парене, но миризмата беше опияняваща. Първоначалната смъдяща болка постепенно се уталожи. Облегнах се назад, затворих очи и се отпуснах в успокоителната ухаеща топлина. Когато отворих очи, той все така ме гледаше.

- Ще дойдеш ли при мен? попитах смело.

- Това мислех да направя каза той. Мини напред.

Събу долнището на пижамата, влезе във водата, седна зад мен и ме издърпа към гърдите си. Сложи дългите си крака върху моите, сви колене, глезените му на нивото на моите. Раздалечи краката си така, че отвори моите широко. Носът му беше в косата ми и той поемаше тежко и дълбоко аромата й.

- Миришеш толкова хубаво, Анастейжа.

Потреперих. Бях гола във ваната с Крисчън Грей. И той беше гол. Ако някой ми беше казал, че това е възможно, когато се събудих предната сутрин в стаята в хотела, нямаше да му повярвам.

Той се пресегна към шкафчето до ваната, извади шише лосион за тяло и сипа малко в ръката си. Разтърка го между ръцете си и лосионът стана на нежна бяла пяна. Той го втри в кожата на врата ми. После по раменете. Масажираше кожата ми с дългите си нежни и настоятелни пръсти. Простенах. Усещах ръцете му по цялото си тяло. Неописуемо усещане.

- Харесва ли ти така? Почти чух усмивката му. -Да.

Той плъзна ръце по раменете ми, после по мишниците, миеше нежно кожата ми. Поздравих се, че послушах Кейт да ги обръсна. После ръцете му се хлъзнаха към гърдите ми и дъхът ми рязко секна. Пръстите му масажираха леко, правеше кръгчета по тях. Притиснах тяло към него, намествах гърдите си в ръцете му. Зърната ми бяха доста чувствителни от недотам деликатното отношение към тях предната нощ. Той не се застоя дълго там. Плъзна ръце надолу към корема ми. Усещах твърдия му член зад себе си и кръвта ми бягаше като обезумяла по вените. Мисълта, че моето тяло предизвиква тази емоция в неговото, беше толкова възбуждаща... „Няма да се възбужда от акъла ти, естествено!" обади се онова грозно гласче, но не му обърнах внимание.

Той спря и взе една мека изтривалка. Едва не превъртях от желание. Притисках изтръпналото си тяло към неговото. Ръцете ми бяха върху бедрата му. Той изстиска още лосион и леко прокара ръка между краката ми. Не дишах. Пръстите му нежно се заиграха през изтривалката и вече не можех да удържа ритъма на тялото си, притисках слабините си към ръката му, търсех я. Беше божествено. Отметнах рязко глава, запъхтяна и с отворена уста, непосилно беше да задържам повече невероятното усещане.

- Почувствай го, бебчо шепнеше Крисчън, докато леко хапеше меката част на ухото ми. Заради мен.

Краката ми бяха приковани от неговите до стената на ваната, бях като затворничка и все пак му давах пълен достъп до най-интимното място на тялото си.

- О, моля те... шепнех. Опитах се да стисна бедрата си, тялото ми беше напълно сковано от напиращата да се освободи енергия. Бях докарана до върховна възбуда, а той дори не ми позволяваше да мърдам.

- Мисля, че вече си достатъчно чиста каза изведнъж и спря.

„Какво? Не! Не!" Дишах накъсано, запъхтяно.

- Защо спираш? едва успях да попитам. Устата ми беше пресъхнала.

- Защото имам други планове за теб, Анастейжа.

„КАКВО? Но аз бях... ох, Боже... не е честно!"

- Обърни се към мен. И аз имам нужда от... къпане каза той.

Обърнах се. Беше хванал пениса си и леко движеше ръката си нагоре-надолу по него.

- Искам да се запознаеш отблизо с най-любимата и скъпоценна за мен част от тялото ми. Много силно съм привързан към нея.

Беше толкова голям... и растеше още. Подаваше се над водата, която покриваше бедрата му. Погледнах го и се запознах отблизо с почти зловещата му усмивка. Моето изражение вероятно му се струваше доста забавно. Осъзнах, че гледам пениса му с някакво страхопочитание. Преглъщах удивено и гладно. „И това нещо е било в мен? Невъзможно! Иска да го докосна? Добре, давай!"

Погледнах го, взех лосиона и изстисках малко в шепата си. Правех същото, което бе направил той. Разтърках го между дланите си, докато се разпени. Не свалях очи от него. Устните ми бяха отворени и вече успявах да регулирам дишането си. Съвсем целенасочено ухапах леко устната си и после прокарах език по нея, върху следите, които бяха оставили зъбите ми. Очите му бяха много сериозни и много, много тъмни и когато езикът ми минаваше по горната ми устна, зениците му се разшириха рязко. Протегнах ръка и обхванах пениса му. Повтарях това, което той правеше с него. Той затвори очи. Усещах го доста по-твърд, отколкото очаквах. Стиснах и той постави ръка върху моята.

- Ето така. И започна да движи ръката ми нагоре-надолу, притискаше още по-здраво. Затвори очи. Дишаше много тежко и плитко. Когато ги отвори, бяха парещо, изгарящо, топящо се сиво.

- Точно така, бебчо...

Пусна ръката ми, аз продължих сама и той пак затвори очи. Мърдаше ханша си и се наместваше под мен, а аз стиснах по-силно. Дълбок стон се откърти от гърлото му. Щял да ме чука в устата... Хм. Спомних си как пъхаше палеца си в устата ми и как ме молеше да го смуча силно. Устата му бе отворена, дишането все по-учестено. Наведох се напред, обвих го с устни и засмуках, като прокарах език по върха.

- Господи... Ана!

Той отвори рязко очи и аз засмуках по-силно.

Беше много твърд и в същото време някак деликатно податлив. Като стомана в кадифе. И имаше удивително приятен вкус леко солен и много гладък.

- Господи стенеше той със затворени очи.

Минах надолу и го вкарвах още по-навътре в устата си. Той простена по-силно. Триумфирах. „Мога да го правя!" Завъртях език около главичката и той започна пак да мърда ханша си, подаваше ми го по-настоятелно и нетърпеливо. „Мога да го чукам с устата си!" Очите му бяха отворени. Буквално горяха. Зъбите му здраво стиснати. Напъхах го по-дълбоко, стигна чак до гърлото ми. Опирах се на бедрата му. Усещах как мускулите на краката му се стягат нечовешки под мен. Той се пресегна и ме хвана за плитките и вече започна да се движи бързо.

- О, бебчо, страхотна си! Смучех по-силно, още по-силно, въртях език около върха на огромния му втвърден пенис. Скрих зъбите си зад устните си и затворих уста около него. Дъхът му излизаше като свистене през здраво стиснатите му зъби.

- Господи! Колко навътре можеш да го поемеш?

Леко слязох още по-надолу, до края на гърлото и после пак нагоре. Прокарах език по главичката. Това май щеше да се окаже моето любимо място. И пак надолу до гърлото, обратно назад, език около върха и пак надолу до гърлото. Нямах представа, че да доставяш удоволствие може да е толкова възбуждащо. Гледах го как се гърчи и стене, гледах копнежа в горящите му очи и богинята в мен танцуваше салса.

- Анастейжа, ще свърша в устата ти предупреди ме задъхано той. Ако не искаш да го правя, спри веднага. Повдигна се отново към мен. Очите му бяха широко отворени, съсредоточени, пълни със сластно желание. Желание за мен. За моята уста.

Ръцете му все по-силно дърпаха косата ми. „Мога да го направя!" Вкарах го още по-навътре. Изпитвах увереност, каквато не бях изпитвала никога. Оголих зъби и стиснах уста. Той извика, застина и усетих как топлата солена течност се плъзна по гърлото ми. Преглътнах бързо. Не мога да кажа, че вкусът ми хареса особено. Но един поглед към него и вече не ме беше грижа буквално беше колабирал във ваната, и то заради мен. Дишаше забързано и накъсано. Изправих се, седнах и го погледнах с триумфална дяволита усмивка. Той отвори очи и ме изгледа продължително и с благодарност.

- Не усещаш ли гадене, когато нещо опре до гърлото ти? попита крайно удивен. За бога, Ана, това беше много, много хубаво! И доста неочаквано. Не спираш да ме учудваш каза някак замислено.

Усмихнах се и умишлено захапах устната си. Той ме гледаше питащо и с недоверие.

- Правила ли си го преди?

- Не отвърнах леко обидено.

- Добре. Въздъхна с облекчение. Ето още нещо, което ви се случва за първи път, госпожице Стийл! Погледна ме одобрително и добави Е, получавате отличен по орален секс. Хайде да идем в леглото. Дължа ти един оргазъм.

Оргазъм!? Още един?

Той пъргаво скочи от ваната и това ми даде възможност да видя Адонис в цялото му великолепие. Моето друго аз бе спряло да танцува салса и гледаше с отворена уста като мен, даже мисля, че й течаха лигите. Ерекцията му бе спаднала, но все още изглеждаше чудовищно голям. Той уви кърпа около кръста си и извади голяма бяла пухкава хавлия за мен. Подаде ми ръка, за да изляза от ваната, и ме уви в хавлията като бебе, прегърна ме и ме целуна силно и напористо, плъзгайки език в устата ми. Копнеех да протегна длани и да го погаля, но той стискаше ръцете ми под хавлията, а и бързо се загубих в усещането на целувката. Движеше леко главата ми, а езикът му се стрелваше във всички посоки из устата ми. Имах усещането, че това е неговият начин да ми благодари за свирката.

После се отдръпна леко, хвана лицето ми между ръцете си и ме погледна с трескаво очакване и надежда. Изглеждаше като загубено дете.

- Кажи да прошепна умолително.

Не разбирах.

- За кое?

- За споразумението. Искам да си моя, само моя. Моля те, Ана шепнеше молещо. Натърти на последното „моя" и на името ми. Целуна ме отново страстно, сладко, после се изправи, погледна ме настоятелно, хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята. Последвах го замаяна. Едва сега разбрах колко силно желае това. И осъзнавайки потребността му, загубих думи.

Бяхме в спалнята. Той ме погледна колебливо и попита:

- Имаш ли ми доверие?

Неочакван въпрос. Кимнах, но едва в този момент осъзнах, че наистина му вярвам. Какво бе намислил? Тялото ми потръпна от сладка възбуда.

- Добро момиче.

Палецът му мина по долната ми устна като четка на художник.

Отиде до гардероба си и след малко се върна. Носеше сребристосива копринена вратовръзка.

- Сложи ръцете си една до друга отпред заповяда и махна хавлията ми. Тя падна на пода.

Подчиних се. Той завърза китките ми с вратовръзката. Със стегнат възел. Очите му светеха от вълнение. Провери възела. Беше доста здрав. Трябва да е бил много добър скаут с тези умения да прави възли. Сега какво? Сърцето ми щеше да изскочи биеше френетично. Той прокара пръсти по плитките ми.

- Изглеждаш така млада каза и се доближи до мен. Инстинктивно се отдръпнах. Усетих ръба на леглото до краката си. Той махна кърпата от кръста си, но не можех да откъсна очи от лицето му. Очите му бяха пламнали, изпепеляващи, пълни с желание.

- О, Анастейжа! Какво искам да направя с теб! шепнеше той, докато ме слагаше да легна на леглото. Нежно вдигна завързаните ми ръце над главата.

- Дръж ръцете си тук, не ги мърдай. Разбираш ли ме? Очите му горяха. Тези очи ми взеха дъха. Това беше друг мъж мъж, който не мисля, че бе безопасно да ядосаш.

- Отговори ми каза настойчиво, но меко той.

- Няма да мърдам ръцете си. Усещах липсата на достатъчно въздух в дробовете си.

- Добро момиче каза той и нарочно облиза устните си. Бавно, много бавно. Не можех да откъсна очи от езика му, когато минаваше по горната му устна. Не отместваше поглед от мен. Наведе се и ме целуна бързо по устните.

- Сега ще целувам цялото ви тяло, госпожице Стийл каза и сложи ръка под брадичката ми, изви главата ми назад и устните му се спуснаха по шията ми. Целуваше кожата ми, засмукваше я и я хапеше съвсем леко. Тялото ми се оказа доста отзивчиво. Кожата ми беше свръхчувствителна след ваната и цялата ми кръв се изля под стомаха, в слабините и влагалището. Изстенах.

Копнеех да го докосна. Без да искам и независимо от това, че бях вързана, докоснах косата му. Той спря да ме целува, изправи се, поклати отрицателно глава, хвана ръцете ми и ги постави пак над главата ми.

- Не мърдай или ще се наложи да започнем отначало. Гласът му бе така съблазнителен. Можеше да ме побърка.

- Искам да те докосна казах задъхано.

- Знам. Дръж ръцете си над главата. Тонът му стана суров.

Отново хвана брадичката ми и започнахме отначало. Беше

ужасно възбуждащо и в същото време се чувствах абсолютно безсилна. Ръцете му минаха по тялото ми, по гърдите ми, устните му бяха стигнали до вдлъбнатината под шията ми. Завъртя там носа си и продължи бавно да слиза надолу, следваше пътя, по който бяха минали ръцете му. Стигна до гърдите ми. Целуна ги поред, засмука зърната. Те се втвърдиха до болка под устните му. Тялото ми започна да се движи неконтролируемо в някакъв свой си ритъм, огъваше се под всяко негово докосване. Отчаяно се опитвах да не забравя да държа ръцете си над главата.

- Не мърдай пак ме предупреди той. Усетих горещия му дъх по кожата си. Стигна до пъпа ми и пъхна език в него. Леко започна да захапва кожата по корема ми. Тялото ми се усука като дъга над леглото.

- Толкова сте вкусна, госпожице Стийл.

Носът му мина от пъпа през корема, надолу към косъмчетата на триъгълника ми. Продължаваше да ме хапе нежно, да ме целува и да ме дразни до побъркване. Изведнъж спря, изправи се, хвана коленете ми и отвори широко краката ми.

Хвана здраво едното ми стъпало и го вдигна до устата си. Наблюдаваше всяка моя реакция, докато нежно целуваше пръстите ми, меката част под тях, леко заби зъби във всеки един. Когато стигна до кутрето, захапа по-силно. Не можех да контролирам нито конвулсиите в тялото си, нито скимтенето си. Той пусна езика си по ходилото ми. Не можех да продължавам да го гледам. Беше толкова еротично. Всеки момент щях да превъртя, да пламна в опустошителен пожар. Силно стиснах очи и се опитах да контролирам всички емоции, които предизвикваше този мъж в тялото ми. Целуваше глезените ми сантиметър по сантиметър, мина към коляното, стигна над него и спря. После започна всичко отначало с другия ми крак. Цялата еротична, възбуждаща процедура. Мозъкът ми бе изтръпнал.

- Моля те, моля те скимтях като куче, когато захапа и засмука другото ми кутре. Импулсът се заби директно в слабините ми, предизвика болезнен, нетърпим спазъм.

- Всички хубави неща искат търпение, госпожице Стийл.

Този път не спря до коляното ми, а продължи нагоре по вътрешността на бедрото, разтваряйки краката ми. И аз знаех какво щеше да направи. Част от мен искаше да го отблъсне. Изпитвах ужас и срам. Знаех, че ще ме целуне между краката. Сигурна бях. А другата в мен трепереше от нетърпение. Той се върна на другото коляно и продължи нагоре, целуваше кожата ми, захапваше я, засмукваше я и после беше вече между краката ми, прокара нос нагоре-надолу между устните, леко, нежно и много деликатно. Гърчех се в неистово желание. Не можех да издържа нито едно негово докосване, без да експлодирам.

Той спря и изчака да се успокоя. Вдигнах глава и го погледнах. Поех дълбоко дъх, за да успокоя дишането си.

- Знаеш ли колко опияняваща е миризмата ти, Стийл? каза той, задържа погледа си върху очите ми, пак сложи носа си между краката ми и вдиша дълбоко.

Цялото ми тяло се бе изчервило. Не можех да гледам как прави това.

И тогава той леко подухна между разтворените ми устни, около входа на влагалището, после по цялата дължина.

- Това ми харесва. Леко дръпна косъмчетата ми. Мисля, че ще ги запазим.

- О, моля те, моля те... виех аз.

- Обичам когато ме молиш, Стийл.

Изстенах.

- Не е точно в мой стил да се отплащам, Стийл прошепна нежно той и пак леш подухна между краката ми. Но ти ми достави удоволствие днес, така че ще те възнаградя. Чух смеха в гласа му и докато тялото ми крещеше от нетърпение и от възбуждащите му думи, езикът му започна бавно да се върти около клитора ми. Ръката му държеше крака ми настрани и не му даваше шанс да помръдне.

Тялото ми стенеше в умопомрачителни конвулсии при допира на езика му.

Въртеше го ту бавно, ту бързо около клитора ми, мъчението беше ужасяващо. Загубих всякакво усещане за каквото и да е, цялата ми концентрация бе там, на върха на тази малка, но мощна енергийна точка. Краката ми се стегнаха, тялото ми се вдърви, когато усетих пръста му в себе си. Чух как изръмжа като звяр

- О, бебчо, така те обичам, когато си толкова мокра. За мен, само за мен.

Пръстът му се движеше ловко в кръг, разтваряше ме, разпъваше ме, езикът му правеше същото около клитора ми. Беше прекалено много. Тялото ми виеше за облекчение. Не можех да задържа нищо повече. Напълно загубих съзнание, когато спазмите на оргазма ме стиснаха и преобърнаха всяка клетка в тялото ми. И пак и пак, конвулсия след конвулсия. Крещях. Светът около мен изчезна, потопи се някъде, докато летях в празното пространство нагоре.

Чух някъде отдалеч как разкъсва опаковката на презерватива. Много бавно започна да влиза в мен. Беше леко болезнено, но толкова сладко. Беше много нежен, но и нетърпелив.

- Хубаво ли е? попита.

- Да! И тогава започна да се движи бясно, силно, огромен, настоятелен, с пулсиращ копнеж. Стигах пак до края. Скимтях и стенех.

- Готова си. Направи го за мен, бебчо. Гласът му бе суров, дрезгав, настоятелен и аз експлодирах около него. Излях всичко.

Той ме промуши още само веднъж и свърши със стон, притиснал силно тялото си до моето. После застина.

Усещах цялата му тежест върху себе си, матракът под мен потъваше. Повдигнах завързаните си ръце и ги увих около врата му. В този момент знаех, че бих направила и невъзможното за този мъж. Бях негова. Тази магия, която ми показа, беше извън всичко, което някога си бях представяла. И той искаше да ме заведе нататък, много по-нататък, към място, което моята невинност не ми позволяваше да проумея. „Господи, какво да правя?"

Той се облегна на лакът и ме погледа с питащи очи.

- Виждаш ли колко добре си пасваме? Ако ми дадеш себе си, ще е много по-хубаво. Повярвай ми, Анастейжа. Мога да те заведа на места, за които дори не подозираш, че съществуват.

Думите му отекнаха в съзнанието ми. Той потърка нос в моя. Все още не можех да разбера отзивчивостта на тялото си към всяко едно негово действие. Гледах го с празен поглед, чаках с надежда поне една разумна мисъл да се върне в главата ми.

И тогава чухме гласове във всекидневната пред спалнята. Мина време, докато асимилирам какво става.

- Но ако е в леглото, значи е болен. Никога не е в леглото по това време.

- Моля ви, госпожо Грей.

- Тейлър, не можете да ми забраните да видя сина си.

- Госпожо Грей, той не е сам.

- Какво значи това „не е сам"?

- Значи, че при него има някой.

- Така ли?

Чух недоверието и почудата в гласа й.

Крисчън мигаше изненадано. Изведнъж ме погледна с широко отворени очи и с престорен ужас. Беше наистина смешно.

- Мамка му! Това е майка ми!

10.

Той се отдръпна от мен, седна на леглото и изхвърли използвания презерватив в кошчето за боклук.

- Хайде, трябва да се облечем. Ако искаш да видиш майка ми, разбира се. Усмихна се, скочи от леглото и нахлузи джинсите си на голо. Аз седнах с мъка, все още вързана.

- Крисчън, не мога да мръдна.

Той се усмихна още по-широко, наведе се и развърза ръцете ми. Около китките ми бяха останали следи от втъканите във вратовръзката фигурки. Ръцете ми изглеждаха... секси. Беше му забавно, а очите му играеха весело. Целуна ме бързо по челото и се засмя.

- Ето още нещо ново каза той, но нямах представа за какво говори.

- Нямам никакви чисти дрехи тук.

Обзе ме бясна паника и на фона на това, което бях преживяла преди минути, всяка нова емоция ми идваше отгоре. Мамицата му! Нямах никакви чисти дрехи, а тя бе нахлула в най-неочаквания и доста деликатен момент.

- Дали не е по-добре да остана тук все пак?

- О, не, не е каза Крисчън малко заплашително. Можеш да сложиш някоя моя дреха. Той нахлузи бяла тениска, прокара пръсти през „прясно изчуканата" си коса и независимо от тревогата ми загубих посоката на мислите си. Беше толкова красив.

- Анастейжа, дори и в чувал би изглеждала прекрасна. Моля те, не се тревожи. Бих искал да се запознаеш с майка ми. Ще ида да я успокоя. Устата му пак се сви в твърда права черта. Ще те очаквам там след пет минути. В противен случай ще дойда и ще те измъкна независимо дали си гола, облечена или в какво си облечена. Тениските ми са в шкафа, ризите в дрешника. Избери си! Изгледа ме изпитателно и излезе от стаята.

По дяволите! Майка му! Не си бях поръчвала такъв сюрприз. Може би ако се запознаех с нея, щях да получа парче от пъзела „Крисчън". Може би щеше да ми помогне да разбера защо е такъв... Да, исках да видя тази жена. Хукнах из стаята. Намерих ризата си. Слава богу, не беше много измачкана. Намерих сутиена под леглото и си го сложих. Облякох и ризата. Но това, което наистина мразя, е да слагам бикини втори път. Напъхах глава при бельото на Крисчън. Намерих тесни слипове „Калвин Клайн", нахлузих ги, отгоре джинсите, и накрая маратонките.

Грабнах сакото и хукнах към банята. Погледнах прекалено блестящите си очи, пламналото ми от секса лице. Плитките ми в стил „силно дърпани по време на свирка" не вървяха за случая. Разрових се из всичките му неща и намерих гребен. С мъка сресах косата си отгоре-отгоре и я прибрах на опашка. Огледах се пак и установих, че дрехите ми са в окаяно състояние. Замислих се дали да не приема предложението на Крисчън да сложа някоя от неговите ризи или тениски, но подсъзнанието ми нещо се нацупи. Намъкнах се в сакото, доволна, че маншетите на ризата покриват следите от вратовръзката по китките ми. Е, няма начин, колкото толкова. Тръгнах към всекидневната.

- Ето я каза Крисчън и стана от канапето, където се бе разположил.

Погледна ме топло, окуражително и с одобрение. Жената с пясъчноруса коса до него също се обърна, усмихна се много широко и стана. Усмивка двайсет и четири карата, безупречно облечена в тъмножълта фина плетена рокля, обувки в същия цвят, изчеткана, лъсната, елегантна и много красива. Почувствах се неловко. Раздърпана и... никаква.

- Майко, това е Анастейжа Стийл. Анастейжа, това е Грейс Тревелиан-Грей.

Доктор Тревелиан-Грей подаде ръка. Г Тревелиан. Това беше инициалът, който не бях разбрала.

- Нямате представа какво удоволствие е за мен каза тя и ако не се лъжа, в гласа й усетих облекчение, а очите й ме гледаха топло. Хванах ръката й и на свой ред се усмихнах широко и топло.

- Приятно ми е, доктор Тревелиан-Грей.

- Казвай ми Грейс усмихна се тя, а Крисчън се намуси. Обикновено ми казват Тревелиан. Грей е свекърва ми. Тя ми намигна. Е, как се запознахте? Погледна с любопитство Крисчън.

- Анастейжа дойде за едно интервю за студентския вестник за университета във Ванкувър. Нали ще връчвам дипломите там следващата седмица.

Оле! Бях забравила за това!

- Значи завършваш сега? попита ме тя.

-Да.

Мобилният се раззвъня. Предположих, че е Кейт.

- Извинете ме за секунда казах и отидох в кухнята. Без да погледна номера, натиснах зеленото копче и се облегнах на бара.

- Кейт?

- Диос мио, Ана! „По дяволите! Хосе!" Звучеше отчаян. Къде си? От два дена се опитвам да те открия. Искам да те видя и да се извиня за петък вечерта. Защо не ми се обади?

- Слушай, Хосе, не му е сега времето! Погледнах към Крисчън, който ме гледаше изпитателно и напрегнато, докато говореше нещо с майка си. Обърнах му гръб.

- Къде си? Кейт нищо не ми казва! мрънкаше Хосе.

- В Сиатъл.

- Какво правиш в Сиатъл? С оня ли си?

- Хосе, ще ти се обадя по-късно. Не мога да говоря сега! И затворих.

Върнах се при Крисчън и майка му, която не спираше да приказва.

- ... и Елиът се обади да ми каже, че си тук. Не те бях виждала от две седмици, момчето ми.

- Аха, Елиът ти е казал. Така ли стана сега? каза Крисчън, но не отделяше очи от мен. Не можах да разчета мислите му.

- Мислех да отидем да обядваме заедно днес, но виждам, че имаш други планове, и не искам да провалям деня ви. Взе дългото си кремаво палто и се обърна към него. Той я целуна бързо и мило. Забелязах, че тя не го целуна.

- Трябва да закарам Анастейжа до Портланд.

- Разбира се. За мен беше голямо удоволствие. Надявам се да се видим скоро. И пак протегна ръка с ослепителната си усмивка и блестящите си топли очи.

Тейлър се появи от... кой знае къде.

- Госпожо Грей?

- Благодаря, Тейлър. Той я съпроводи през двойните врати до фоайето. Тейлър е бил тук през цялото време? Откога? Какво ли бе видял? Крисчън ме гледаше настойчиво.

- Значи фотографът се обади.

Еба си!

-Да.

- Какво искаше?

- Само да се извини... знаеш... за петък вечерта.

Крисчън присви очи и каза:

- Ясно.

Тейлър се появи отново.

- Господин Грей, има проблем с пратката през Дарфур.

Крисчън му кимна любезно и попита:

- Чарли Танго в Боинг Фийлд ли е?

-Да, сър.

Тейлър кимна към мен, преди да излезе.

- Извинете ме, госпожице Стийл.

Аз му се усмихнах и той изчезна.

- Той тук ли живее? попитах.

- Да каза троснато Крисчън.

Какъв му беше проблемът? Бързо отиде до кухнята, взе лаптопа и започна да рови из електронната си поща. В един момент сви устни и набра телефонен номер.

- Рос, какъв е проблемът? попита рязко. Слушаше, без да откъсва очи от мен, а аз стоях в средата на грамадната стая и се чудех къде да се дяна. Връхлетя ме чувството, че не съм на мястото си.

- Не, нямам намерение да излагам никой от екипажите на риск. Не, анулираме.

Затвори. Топлината в очите му бе изчезнала. Погледна бегло към мен, тръгна към кабинета си, но след минутка се върна.

- Това е договорът. Прочети го и ще го обсъдим другата сряда. Позволявам си да те посъветвам преди това да направиш малко проучване, за да знаеш за какво става дума. После внезапно спря и след кратко замисляне добави: Това в случай, че се съгласиш, а аз наистина се надявам да го направиш. Гласът му бе по-мек, дори се усещаше тревога.

- Проучване?

- Нямаш представа какво можеш да научиш от интернет.

Интернет? Та аз нямах нито лаптоп, нито достъп до интернет.

Само лаптопът на Кейт и можех да ползвам този в „Клейтьн". Но със сигурност не и за този вид „проучване".

- Какво има? попита той и наведе глава настрани.

- Нямам компютър. Обикновено ползвам този в университета. Ще видя дали мога да взема лаптопа на Кейт.

Той ми подаде плик.

- Сигурен съм, че няма да ми откажеш да ти дам... назаем един. Вземи си нещата. Ще те закарам до Портланд и ще обядваме по пътя. Ще ида да се облека.

- Ще се обадя по телефона казах. Имах огромната нужда да чуя гласа на Кейт. Той смръщи лице.

- На фотографа? Чух как челюстта му изпука, очите му пламнаха. Само запомнете, госпожице Стийл, че никак не обичам да деля нещо с някого каза много тихо, но в гласа му имаше предупреждение. Изгледа ме дълго и студено и тръгна към спалнята.

Господи! Та аз исках само да се обадя на Кейт, но рязката промяна в настроението му ме парализира. Къде отиде онзи щедър, мил, нежен и спокоен мъж, с когото бяхме правили любов преди половин час?

- Готови ли сме? попита Крисчън. Бяхме до двойната врата на фоайето.

Кимнах несигурно. Пак беше делови, отдалечен и вежлив, беше си сложил маската. Носеше черна кожена чанта. Защо? Може би щеше да остане в Портланд. И после се сетих за дипломирането. О, да, щеше да е там в сряда. Беше облякъл черно кожено яке. Със сигурност в тези дрехи не изглеждаше като мултимилионер, милиардер или какъвто ,,-ер" там беше. Изглеждаше като лошо момче, като рок звезда, като топ модел. Въздъхнах. Искаше ми се да имам една десета от осанката му, от стила му, от маниерите му. Беше толкова спокоен, а и как така успяваше да се контролира? Тогава се сетих как избухна заради Хосе. Е, сега поне изглеждаше спокоен и уравновесен.

Тейлър се мотаеше край нас.

- Разбрахме се за утре, нали? попита Крисчън и той кимна.

- Да, сър. Коя кола ще вземете?

Той ми хвърли едно око и каза:

- Осмицата.

- Приятно пътуване, госпожице Стийл каза Тейлър. Гледаше ме мило. Стори ми се, че някъде дълбоко в очите му видях съжаление.

Вероятно мислеше, че споделям странните сексуални навици на господин Грей. „Все още не!", помислих си. Или може би сексът беше еднакъв за всички. Идеята не ми хареса. Нямах никаква база за сравнение, а и нямаше как да попитам Кейт. По този въпрос трябваше да питам Крисчън. Беше съвсем естествено да искам да говоря с някого, а как можех да говоря с него при положение че в един момент той бе отворен, а в следващия затворен.

Тейлър ни отвори вратата да минем и Крисчън извика асансьора. Протегна ръка, хвана ме за брадичката и повдигна главата ми.

- Спри да ядеш тази уста, иначе ще те чукам в асансьора. И изобщо не ме е грижа дали някой ще се качва, или не.

Изчервих се, но се зарадвах да видя усмивка на устните му. Най-сетне настроението му се беше оправило.

- Имам проблем, Крисчън.

Цялото му внимание се закова върху мен.

Асансьорът дойде и влязохме. Крисчън натисна копчето за гаража.

- Ами... изчервих се. Как да му кажа? Трябва да говоря с Кейт. Имам толкова много въпроси за секса, а не мога да говоря с теб, понеже ти не си безпристрастен. Ако искаш от мен да правя всичките тези неща, аз наистина не знам как очакваш да се справя. Просто нямам никаква база за сравнение.

Стана му крайно неприятно.

- Ако се налага да говориш с нея, направи го, но искам да съм сигурен, че имаш думата й, че няма да го сподели с Елиът.

Как можа да каже такова нещо! Кейт не беше такава!

- Тя не би направила такова нещо. Ако тя ми каже нещо за Елиът, аз не бих ти казала.

- Е, разликата е в това, че аз не желая да знам нищо за неговия сексуален живот каза сухо той. Елиът е любопитно копеле. Кажи й, ако трябва, но само за това, което сме правили досега. Иначе ще ме обеси за топките, ако знае какво съм ти намислил каза много меко. Определено не исках да чуя плановете му за мен.

- Добре съгласих се бързо и му се усмихнах с облекчение. Мисълта за Кейт с топките на Крисчън в ръка не беше нещо, за което исках да се замислям.

- Колкото по-скоро имам съгласието ти за подчинение, толкова по-добре. Тогава ще се сложи край на всичко това каза той и поклати глава.

- Край на кое?

- На това винаги да ме предизвикваш и да си толкова упорита.

Хвана ме за брадичката и ме целуна нежно и сладко. Вратата на асансьора се отвори, той хвана ръката ми и ме поведе към гаража.

Аз? Да го предизвиквам? С какво?

До асансьора видях черното ауди, но когато Крисчън натисна копчето за автоматично отваряне, разбрах, че няма да пътуваме с него, а с черна лъскава спортна кола на сгъваемия й покрив задължително трябваше да има дългокрака блондинка в оскъдно облекло или дори без такова.

- Много хубава кола казах.

Той се усмихна.

- Знам. И за някаква част от секундата онзи сладък, весел, безгрижен Крисчън се върна в тялото му. Стана ми топло и хубаво. Беше толкова развълнуван. Момчетата и техните играчки. Не можах да прикрия усмивката си. Той ми отвори вратата и се качих. Колата беше много ниска. Той мина отзад, качи се и сви дългото си тяло до мен.

„Как успява да е толкова грациозен във всичко, което прави?"

- Каква е марката?

- Ауди R8 Спайдър. Днес времето е хубаво. Можем да свалим гюрука. Имам и бейзболна шапка тук някъде. Всъщност трябва да са две. Посочи жабката. Има и слънчеви очила, ако искаш.

Моторът изръмжа. Той сложи чантата си зад седалките, натисна някакво копче и гюрукът бавно се сви назад. Натисна друго копче и ме заля Брус Спрингстийн.

- Предполагам, обичаш Брус. Усмихна се. Бавно излязохме от паркинга към рампата и изчакахме вратата на гаража да се вдигне.

Беше прекрасен майски ден. Бръкнах в жабката и извадих бейзболните шапки. Дали обича бейзбол? Подадох му едната и нахлузих другата ниско над очите си.

Хората по улиците ни гледаха. Отначалото мислех, че гледат него. После ме натисна параноята и реших, че всички гледат мен, защото знаят какво съм правила през последните дванайсет часа. Накрая обаче разбрах, че не гледат нито него, нито мен, а колата. Крисчън изглеждаше отнесен и замислен.

Нямаше много движение и успяхме да стигнем бързо до магистрала 5. Вятърът свистеше над главите ни. Брус пееше за копнежи и огньове. Колко уместно! Изчервих се само от думите на песента. Крисчън ме погледна. Беше си сложил слънчеви очила. Не можех да видя какво става зад тях. Ръката му се плъзна от лоста към коляното ми и леко го стисна. Дъхът ми спря.

- Гладна ли си?

Бях, но не за храна.

- Май не.

Той сви устни недоволно.

- Трябва да се храниш, Анастейжа. Знам едно много хубаво място близо до Олимпия. Ще спрем там.

Стисна коляното ми пак, хвана волана и натисна газта. Скоростта ме залепи на седалката. Майчице! Тая кола можеше да лети.

Ресторантът беше малък и уютен. Дървена къщичка сред гората. Беше съвсем обикновен обикновени столове и маси, карирани покривки, малки вазички с бели цветя в тях. На вратата пишеше с грамадни букви CUISINE SAUVAGE. Вероятно кухнята наистина беше превъзходна.

- Не съм идвал отдавна тук. Няма голям избор готвят това, което наберат или уловят пошегува се Крисчън. Засмях се. Сервитьорката дойде да вземе поръчката ни за напитките. Изчерви се, щом го видя. Опитваше се да не го гледа в очите, като криеше погледа си зад дългия си рус бретон. Харесваше го! Не бях само аз.

- Две чаши пино гриджо каза авторитетно Крисчън. Издразних се.

- Какво има? рязко попита той.

- Исках диетична кола.

Той присви сивите си очи и поклати глава.

- Пиното е хубаво вино. Ще върви с яденето, независимо какво ще ни дадат.

- Да ни дадат ли?

- Да. Усмихна се с ослепителната си усмивка. Стомахът ми се качи над далака. Не можех да му устоя. Можех само да бъда отражение на неговата умопомрачително красива физиономия.

- Майка ми те хареса.

- Мислиш ли? Изчервих се от удоволствие.

- О, да! Винаги е мислила, че съм гей.

Сетих се за онзи мой въпрос от интервюто. Знаех си, че никога няма да го забравя.

- Защо е мислила, че си гей? прошепнах сконфузено.

- Защото никога не ме беше виждала с момиче.

- О! Нито една от петнайсетте?

Усмихна се.

- Имаш добра памет. Не, с никоя от тях. Знаеш ли, Анастейжа, и за мен беше много странен уикенд. Много неща направих за първи път, както и ти каза тихо той.

- Така ли?

- Никога не бях спал в едно легло с някого, никога не бях правил секс в моето собствено легло, никога не бях качвал момиче в Чарли Танго, никога не бях представял момиче на майка си. Какво направи с мен? Очите му горещо се впиха в моите и аз пак забравих да дишам.

Сервитьорката дойде с виното и бързо отпих огромна глътка. Дали само констатираше фактите, или се леко се отваряше пред мен?

- И за мен този уикенд беше много хубав казах.

Той присви очи.

- Спри да ядеш тази устна изръмжа и добави, вече по-меко: И за мен.

- Какво е ванила секс? попитах само и само да се разсея от съблазнителния му поглед. Той се засмя.

- Просто обикновен секс, Анастейжа. Без играчки. Разбираш какво искам да кажа. Е, да, не разбираш съвсем, но... да, това означава.

- Така ли? Колко глупаво си бях помислила, че сексът, който бяхме правили, е бил за него нещо като шоколадов сладкиш с ванилия и орехи и карамел с черешка на върха. „Ало, ти какво си мислиш, че знаеш?"

Сервитьорката ни донесе супа. И двамата я изгледахме подозрително.

- Супа от коприва каза тя, преди да се обърне и да се скрие в кухнята. Останах с впечатлението, че не й хареса отношението на Крисчън. Той я бе игнорирал напълно. Насилих се да опитам супата. Беше много вкусна. Спогледахме се с облекчение. Засмях се, а той ме погледна и наклони глава на една страна.

- Много хубаво се смееш.

- Защо никога не си правил ванила секс? Винаги ли си нравил... каквото си правил?

Той кимна бавно.

- Нещо такова каза предпазливо. За миг се замисли, помръкна, изглеждаше сякаш води някаква вътрешна битка. След това ме погледна решително и продължи: Една от приятелките на майка ми ме вкара в леглото си, когато бях на петнайсет.

- О! „Толкова малък?"

- Тя имаше доста особени вкусове. Бях й подчинен в продължение на шест години.

Мозъкът ми завря, отказваше да приеме истината в признанието му.

- Така че, повярвай ми, Анастейжа, знам много добре за какво става дума. Очите му бяха много замислени.

Гледах го, без да мога да обеля дума. Дори подсъзнанието ми мълчеше.

- Никога не съм имал... обикновена връзка с обикновен секс, по учебник. Така стана, че обучението ми по „Основи на секса" не протече както при другите хора.

Любопитството ме ядеше.

- И не си имал гадже в колежа?

- Не. И поклати глава, за да подсили значението на това „не".

Сервитьорката взе купичките и прекъсна разговора ни за секунди.

- Но защо? попитах, след като тя си замина.

Той се усмихна тъжно.

- Наистина ли искаш да знаеш?

-Да.

- Нямах желание. Тя бе всичко, което исках. Всичко, от което се нуждаех. И освен това щеше да ме пребие до смърт, ако го бях направил. Усмихна се някак нежно при спомена за тази жена.

О, това бе твърде много информация, но исках да зная всичко.

- Ако е била приятелка на майка ти, на колко години е била тогава?

- На достатъчно, за да знае повече от мен засмя се той.

- Виждаш ли се с нея? -Да.

- А все още ли... ами... знаеш... Изчервих се.

- Не. Усмихна ми се гальовно. Тя е просто добра приятелка.

- О! А майка ти знае ли?

Погледът му казваше: „Я не ставай глупава!"

- Не, разбира се!

Сервитьорката се върна с ястие от еленско, но апетитът ми бе изчезнал. Крисчън сексуалният роб. Каква новина само! Отпих огромна глътка вино. Както винаги се оказа прав. Беше превъзходно. Господи, всичко това бе прекалено много за мен. Трябваше ми време да обмисля, да остана сама със себе си, време, когато той не е наблизо и не ме разсейва с присъствието си. Той беше така обсебващ, а сега бе хвърлил и бомбата. Знаел какво е. Значи уравнението беше просто.

- Не е възможно да сте били заедно всеки ден, в смисъл на постоянна връзка.

- Беше постоянна връзка, макар че не я виждах всеки ден. Беше много... трудно. Все пак аз ходех на училище, после отидох в колежа. Храни се, Анастейжа.

- Крисчън, моля те, наистина не мога да ям сега. Исках да му кажа, че това, което бе споделил, ми е взело акъла, но не посмях.

Изражението му се промени и той ме погледна твърдо и настоятелно.

- Яж! каза тихо, твърде тихо.

Погледнах го. Този мъж, сексуално насилван в много ранна възраст... беше заплаха.

- Дай ми минутка помолих тихо. Той мигна няколко пъти, съгласи се и продължи да се храни.

„Ако подпиша, ще е така. Той ще командва, аз ще изпълнявам".

Дали исках точно това? Взех вилицата и ножа и отрязах парче месо. Бе приготвено много добре.

- Така ли ще е, ако подпиша... това ли ще е връзката ни? Ти ще командваш, аз ще изпълнявам? Не можех да го погледна, докато задавах въпроса.

-Да.

- Разбирам.

- И най-важното е, че ти ще искаш да го правя добави той със същия много тих глас.

- Много силно се съмнявам. Отрязах още едно парче месо и преди да го лапна казах:

- Това е много голяма крачка.

- Така е каза той и затвори очи. Когато ги отвори, бяха мъртвешки сиви. Анастейжа, трябва да направиш това проучване, да прочетеш договора. Мога да дискутирам с теб всяка точка. И ще го направя с радост. Ще бъда в Портланд до петък. Може да говорим преди това. Говореше бързо, думите му летяха към мен. Обади ми се. Може да се видим за вечеря, да речем в сряда вечерта? Наистина искам това между нас да се получи. Никога досега не съм желал нещо по-силно от това тази връзка да проработи.

Беше толкова искрен, копнежът му, горящото го желание. И точно това не разбирах. Защо аз? Защо не някоя от онези петнайсет? О, не исках да съм номер в списъка му. Номер шестнайсет? От многото преди и след мен.

- Какво се случи с петнайсетте преди мен?

Погледна ме изненадано, поклати глава, после каза уморено:

- Различни неща. Но в крайна сметка, като цяло... спря за миг, като че ли търсеше думата несъвместимост.

- И смяташ, че ние сме съвместими?

-Да.

- И вече не се виждаш с никоя от тях?

- Не, Анастейжа, не се виждам с никоя от тях. Аз съм моногамен във връзките си с жени.

О, това вече беше нещо ново.

- Ясно.

- Направи това проучване, Анастейжа.

Оставих вилицата и ножа. Не можех да ям повече.

- Това ли е всичко, което възнамеряваш да изядеш?

Кимнах. Той ме погледна недоволно, но предпочете да замълчи. Въздъхнах съвсем тихо с облекчение. Стомахът ми се свиваше от цялата тази информация, която не можех да приема, камо ли да смеля, от виното главата ми беше като изпразнена. Наблюдавах как изяжда всичко в чинията си. Ядеше като ламя. Наистина се налагаше да тренира след тези количества храна. Неволно в съзнанието ми изплува образът на Крисчън по пижама... Свих се от неудобство в стола си. Той ме изгледа и аз, естествено, се изчервих.

- Бих дал всичко, за да разбера какво мислиш в момента каза той, а аз придобивах все по-червен цвят.

Той ме погледна дяволито и се усмихна.

- Мога да се досетя каза меко. Предизвикваше ли ме да му кажа?

- Радвам се, че не можеш да четеш мислите ми.

- Не мога. Но мога да чета тялото ти, Анастейжа, с което имах възможността да се запозная доста добре от вчера до днес. Гласът му буташе въображението ми накъдето си иска. Как можеше да сменя толкова бързо настроението си? Беше като живак, а аз едва успявах да следвам бързината, с която се движеше.

Той повика сервитьорката с ръка и поиска сметката. След като плати, стана и протегна ръка към мен.

- Ела каза и ме поведе към колата. Този контакт ръка в ръка беше толкова нетипичен за него, така нормален, така интимен. Не можех да направя връзка между него и всичко онова, което искаше да ми причини в Червената стая.

По пътя от Олимпия до Ванкувър почти не говорихме, всеки вглъбен в мислите си. В пет следобед спряхме пред апартамента ми. Лампите светеха. Кейт си беше у дома. Предположих, че опакова багажа, освен ако Елиът не беше все още там. Той изключи мотора и осъзнах, че вече се налага да го напусна.

- Искаш ли да влезеш? попитах. Не исках да си тръгва. Исках време, време да съм с него.

- Не, имам доста работа каза простичко и ме погледна с онзи кодиран поглед.

Изведнъж ми стана много тъжно. Тръгваше си. Той посегна към мен, хвана ръката ми, бавно я доближи до устните си и я целуна нежно. Толкова сладък, забравен жест. Сърцето ми подскочи.

- Благодаря ти за този уикенд, Анастейжа. Беше много хубав... най-хубавият уикенд. Сряда? Ще те взема от работа. Ще те взема където и да си каза тихо и нежно той.

- Сряда прошепнах.

Той целуна ръката ми отново, постави я обратно в скута ми, слезе елегантно от колата, мина от моята страна и ми отвори вратата. Защо изпитвах това чувство на празнота? Все едно ме бяха лишили от нещо ценно и съкровено. В гърлото ми заседна буца. Не биваше да му позволявам да ме вижда такава. Сложих усмивка на лицето си, излязох от колата и тръгнах към входа. И тогава ме обзе ужас, че предстоеше да се изправя пред Кейт. Обърнах се и го погледнах. „Горе главата, Стийл!"

- О, между другото, все още нося слиповете ти. Усмихнах се и издърпах нагоре ластика им, за да ги види. Шокирах го, меко казано. Господи! Каква реакция! Заслужаваше си да се види. Настроението ми веднага се обърна на 180 градуса. Весело се втурнах към къщата и едва потиснах желанието си да скоча весело във въздуха с високо вдигната ръка. „Само така!" викна развълнувано моето друго аз.

Кейт беше във всекидневната и опаковаше ботушите си в кашони.

- Върна се най-накрая. Къде е Крисчън? Как си? Гласът й беше трескав, пулсираше от любопитство. Дори не ми даде възможност да кажа; „Здравей".

За огромно съжаление трябваше да се изправя пред нейната упоритост и гестаповските й методи за изкопчване на информация. А бях подписала споразумение, според което нямах право да говоря, и то точно по въпросите, които след малко щяха да ме залеят. Нездравословна за мен ситуация.

- Е, как беше? Не съм спряла да те мисля, след като Елиът си тръгна. Тя се ухили палаво.

Не можех да не се усмихна на загрижеността й и най-вече на любопитството й, но незнайно защо ме досрамя. Изчервих се. Това бяха много лични неща. Каквото и да се бе случило... това бяха лични неща. И най-вече след като бях видяла какво крие Крисчън и знаех защо е станало така. Но трябваше да й кажа нещо, иначе нямаше да ме остави на мира.

- Беше хубаво, Кейт. Много хубаво, мисля казах тихо, опитвайки се да прикрия неудобството си при мисълта, че тя не трябва да знае нищо повече.

- Мислиш?

- Нямам много база за сравнение, нали? казах извинително.

- Успя ли да свършиш?

„Как може да пита за такива неща!" Почервенях.

- Да казах раздразнено.

Кейт ме дръпна на дивана и хвана ръцете ми.

- Това е наистина страхотно! Погледна ме с леко недоверие.

- И като се има предвид, че това ти е първият път, значи Крисчън наистина знае какво прави.

- О, Кейт, дори не можеш да си представиш!

- Моят първи път беше кошмарен продължи тя полусърдито, полуразвеселено.

- Така ли? Стана ми интересно. Никога не беше споменавала за това.

- Да, Стив Паоне. В гимназията. Беше пълен смешник тоя безпишковец. Беше много груб, аз не бях готова. И двамата бяхме пияни. Знаеш... пияни, след купон, пубертетска работа. Отне ми месеци преди да се реша да опитам пак. Бях много малка. Може би ти беше права да чакаш толкова време.

- Кейт, това звучи ужасно!

Тя ме гледаше тъжно.

- Да, отне ми година, докато изпитам първия си оргазъм при нормален секс с мъж. А ето те теб първи път и вече...

Кимнах засрамено. Моето друго аз бе седнало в поза лотос, съвсем спокойно, като се изключи самодоволната усмивка.

- Радвам се, че даде девствеността си на човек, който може да разпознае къде му е гъзът и къде му е лакътят. Тя ми намигна.

- Кога ще го видиш пак?

- В сряда. Ще вечеряме заедно.

- Значи го харесваш?

- Да. Но не съм сигурна за бъдещето.

- Защо?

- Той е много сложен за разбиране, Кейт. Неговият свят е много по-различен от моя. Хм, страхотно извинение. И дори, ако се напънеш, може и да повярваш. Много по-добро от: има червена стая за мъчения и иска да ме направи секс робиня.

- Моля те, Ана, не прави нищо с него заради парите му. Елиът каза, че за Крисчън е много необичайно да излиза с някого.

- Така ли каза? Гласът ми се извиси с цяла октава.

„Издаваш се, Стийл. Я по-спокойно". Подсъзнанието ми ме

гледаше укорително и размахваше заканително пръст, после извади отнякъде везните на правосъдието, за да ми напомни, че той може да ме съди, ако издам нещо. Ха... и какво щеше да ми направи? Да ми вземе всичките пари ли? Трябваше да видя в Гугъл какво следва при нарушаване на такова споразумение, докато правя другото „проучване", както ми беше наредил. Беше като домашно. Може би щеше да ми сложи и оценка накрая.

Изчервих се, като се сетих за високата оценка, която бях получила във ваната за орален секс.

- Какво има, Ана?

- Спомних си нещо, което каза Крисчън.

- Изглеждаш различна каза любвеобилно Кейт.

- Чувствам се различна. И ме боли признах.

- Боли те?

- Малко. Изчервих се пак.

- И аз съм така. Мъже! Какво да ги правиш каза тя с престорено отвращение. Като животни са!

И двете избухнахме в смях.

- Е как пък ще те боли? зачудих се аз.

- Ми, много пъти... протърках се.

Изкисках се.

- Кажи ми за Елиът Ненаситния попитах, след като се посмях. За първи път се почувствах спокойна след оня миг, в който чаках на опашката в бара, преди телефонното обаждане, откъдето тръгна всичко това. Оня последен миг, когато се възхищавах на господин Грей от... далеч. Какви щастливи и спокойни дни!

Кейт се изчерви. Катрин Агнес Кавана беше заприличала на Анастейжа Роуз Стийл! Погледна ме с онзи чист като капка роса поглед. Никога не я бях виждала да реагира така при мисълта за който и да било друг мъж преди Елиът. Не бях изненадана. Бях в шок. Къде беше моята Кейт? Какво бяха направили с нея?

- О, Ана. Думите забликаха от нея, без да успее да наниже нито едно смислено изречение Той... е... толкова... всичко... И когато ние... О!... Толкова беше хубаво...

- Мисля, че се опитваш да ми кажеш, че наистина го харесваш.

Тя закима.

- Ще се видим в събота. Ще ни помогне да се преместим. Тя запляска с ръце, скочи от дивана и направи няколко пируета към прозореца. Местенето! Бях забравила! Въпреки всичките тези куфари и кашони около мен.

- Много мило от негова страна казах и наистина се радвах, защото ако го опознаех по-добре, може би щях да изкопча нещо повече за Крисчън неговия странен и дълбоко обезпокоителен брат.

- Какво правихте снощи? попитах. Тя ми хвърли онзи поглед „Какво-мислиш-сме-правили?" и ме изгледа леко глуповато.

- В общи линии това, което и вие. Само че първо вечеряхме каза тя усмихнато. Наистина ли си добре? Изглеждаш малко объркана.

- Да, объркана съм. Крисчън е доста емоционален, краен дори.

- Да, забелязах нещо такова в него. Но с теб се държа добре, нали?

- Да уверих я. Май съм доста гладна. Искаш ли да сготвя нещо?

Тя кимна, хвана две книги и ги сложи в багажа си. После попита:

- Какво мислиш да правиш с тези книги, които ти подари?

- Ще ги върна.

- Сериозно?

- Това е ужасно скъп подарък. Не мога да го приема, особено сега.

Тя кимна, че съм права.

- Разбирам те. Дойдоха две писма за теб, а и Хосе звъни през час. Наистина е отчаян.

- Ще му се обадя казах ядно. Ако кажех на Кейт за Хосе, щеше да го обеси за топките или да го опече на бавен огън и да го изяде за закуска. Взех писмата от масата и ги отворих.

- Ей, имам интервюта за работа! След две седмици. В Сиатъл. За отдел Вътрешен пласмент!

- За кое издателство?

- И за двете!

- Казах ти, Ана, че с дипломирането ти всички врати ще се отворят за теб.

Разбира се, Кейт вече имаше уреден стаж в „Сиатъл Таймс". Баща й познавал някой, който пък познавал някой друг и така нататък.

- Какво мисли Елиът за заминаването ти? попитах.

Кейт се замота из кухнята и за първи път тази вечер изглеждаше разколебана.

- Разбира какви са обстоятелствата. Една част от мен е против, но не мога да не призная, че се изкушавам при мисълта да се пека на слънце две седмици. Освен това майка ми много държи на това. Мисли си, че това е последното ни семейно събиране преди аз и Итън да се присъединим към работещата младеж.

Никога не бях напускала Америка. Кейт обаче заминаваше на семейна почивка в Барбадос с родителите си и брат си Итън. За цели две седмици! Щях да се преместя в новия апартамент без Кейт. Би било доста странно без нея. Итън бе обиколил света през годината, след като бе завършил. Чудех се дали ще го видя преди да заминат. Той беше прекрасно момче. Телефонът звънна и ме изтръгна от блуждаещите ми мисли.

- Това ще да е Хосе.

Въздъхнах. Налагаше се да говоря с него. Сграбчих слушалката.

- Здрасти.

- Слава богу, Ана! Върнала си се! Хосе почти крещеше от облекчение и радост.

- Очевидно казах саркастично.

Той млъкна и каза плахо:

- Мога ли да те видя? Съжалявам за петък. Бях пиян... знаеш, Ана... и ти... Ана, моля те прости ми.

- Разбира се, че ти прощавам. Само гледай да не се повтори. Знаеш, че нямам такива чувства към теб.

Той въздъхна тежко, тъжно.

- Знам, Ана. Мислех си, че ако те целуна, може да промениш решението си и дори да променя чувствата ти към мен.

- Хосе, аз наистина много те обичам и ти означаваш много за мен. Ти си братът, който нямам. Това никога няма да се промени. И ти го знаеш също толкова добре, както и аз. Наистина не исках да го наранявам, но това беше самата истина.

- Значи си с него? Гласът му бе пълнен с омраза и погнуса.

- Не съм с никого, Хосе.

- Но си прекарала нощта с него.

- Това не ти влиза в работата.

- Заради парите му ли спа с него?

- Хосе...! Как можеш да кажеш такова нещо?... Как смееш! Заеквах, потресена от наглостта му.

- Ана заскимтя той. Не ми беше възможно по никакъв начин да се затормозявам допълнително с още един ревнив мъж. Знаех, че е наранен, но така или иначе ми беше писнало от всичко. Крисчън Грей ми беше достатъчен.

- Може да пием кафе утре. Ще ти се обадя. Смекчих тона. Хосе ми беше приятел и наистина го обичах, но точно сега не ми беше до тези драми.

- До утре тогава. Ще се обадиш, нали? Надеждата в гласа му сви сърцето ми.

- Да... Лека нощ, Хосе. И затворих, без да дочакам отговора му.

- Какъв е проблемът всъщност? попита Катрин, и то така, че нямаше начин да не отговоря. Реших да съм откровена. Винаги е добра стратегия. Поне в този случай ми се стори удачна. Щеше да ми извади сърцето, ако не й кажех.

- Опита се да ме... сваля доста грубо в петък.

- Хосе ли? И Крисчън Грей? Феромоните ти трябва да са работили доста здраво. За какъв се мисли тоя глупак? каза ядно тя и продължи да опакова.

След четирийсет и пет минути спряхме с опаковането, за да вечеряме. Специалитетът на заведението моята лазаня. Кейт отвори бутилка евтино червено вино и седнахме сред кашоните да ядем и да гледаме тъпизми по телевизията. Това беше вече нещо съвсем нормално, естествено, земно особено след последните четирийсет и осем часа... лудост. Наслаждавах се на моето първо спокойно хранене без някой да ми опява на главата или да ме кара да бързам. Каква беше тая негова мания с храненето? Кейт прибра масата, а аз довърших опаковането в хола. Останаха само диванът, телевизорът и масата. Нямаше кой знае колко за опаковане. Само нещата в кухнята и в двете стаи. А имахме цяла седмица.

Телефонът звънна пак. Беше Елиът. Кейт ми намигна и изтича в стаята си като четиринайсетгодишно момиче. Знаех, че трябва да седне да пише речта си за церемонията по дипломирането, но Елиът се оказа много по-важен. Какво толкова имаше в мъжете от това семейство? Защо бяха толкова обсебващи, всепоглъщащи и неустоими?

Хванах дистанционното и защраках безцелно по каналите. Но дълбоко в себе си усещах как онзи плик на дъното на чантата ми ме привлича като магнит. Не знаех дали имам сили и смелост да го отворя тази нощ.

И Хосе, и Крисчън искаха нещо от мен. Хосе беше лесен, но Крисчън... за Крисчън се искаха много повече умения и сръчност. Нямаше начин да го баламосаш, а Хосе беше податлив. Част от мен искаше да бяга далеч, да се скрие. Какво да правя? Сивите му напрегнати очи, премреженият му поглед изникнаха в съзнанието ми и цялото ми тяло се сгърчи от желание. Дори не беше край мен, а аз бях възбудена. Не може да е само заради секса! Спомних си колко нежен бе сутринта, докато правех закуска, колко бе щастлив да ме види засмяна и как изгуби ума и дума в хеликоптера, видях го отново на рояла, с неговата сладка, горчива и тъжна музика.

Толкова сложен за разбиране! И сега знаех отчасти и защо е станал такъв. Едно младо невинно момче, насилвано, вкарано с ритник в света на сексуалните прищевки от една зла жена. Нищо чудно, че бе остарял без време. Сърцето ми се сви при мисълта през какво е минал като дете. Бях прекалено наивна и невежа, но може би „проучването" щеше да хвърли някаква светлина. Не бях убедена, че искам да знам. Дали наистина ми бе нужно да се запознавам със светове, за които нямах абсолютно никаква представа? Определено беше много голяма крачка.

Ако не го бях срещнала, щях да съм все така щастлива и блажено невежа. Спомних си за предната нощ и за сутринта и за невероятното сексуално изживяване, което ми подари той. Дали наистина исках да се сбогувам с това? „Не!" изкрещяха в един глас и подсъзнанието ми, и моето друго аз.

Кейт се върна в хола, ухилена като ряпа. Никога не я бях виждала такава. Да не беше влюбена?

- Лягам, Ана. Ужасно съм уморена.

- И аз, Кейт.

Тя ме прегърна и каза:

- Радвам се, че си тук, жива и здрава. Има нещо в него, не знам какво, но има нещо добави тихо, някак притеснено и извинително. Аз й се усмихвах, а в това време в главата ми блъскаше само един въпрос: как по дяволите го бе усетила? Ето точно това щеше да я направи велик журналист нейната безпогрешна интуиция.

Взех чантата си и тръгнах неохотно към стаята си. Бях изтощена от напрежението от последните два дни, а сега и тази ужасна дилема. Седнах на леглото и бавно извадих плика, който ми бе дал Крисчън. Дълго го гледах. Не знаех дали съм готова да разбера докъде се простират границите на всичко различно от нормалното, което той ми предлагаше. И което тепърва щеше да предложи.

Поех дълбоко дъх и рязко отворих плика.

11.

В плика имаше няколко листа. Извадих всичко. Сърцето ми биеше лудо. Облегнах се и зачетох.

ДОГОВОР

Настоящият договор се сключва на 2011

година (вписва се датата, от която Договорът влиза в сила)

МЕЖДУ

ГОСПОДИН КРИСТИАН ГРЕЙ, 301 Ескала, Сиатъл 98889

(ДОМИНАНТ)

И

ГОСПОЖИЦА АНАСТЕЙЖА СТИЙЛ, 1114 Грийн Стрийт, апартамент 7, Хевън Хайтс, Ванкувър, 98888

(ПОДЧИНЕНА)

Двете страни по договора постигнаха съгласие по следните точки от договора:

1. Долуизброените точки са условията на договор по взаимно съгласие между Доминанта и Подчинената.

ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ

2. Основната цел на този договор е да послужи на Подчинената да изучи и се запознае със своята сексуалност и нейните лимити при пълно зачитане на нейната безопасност, сигурност, потребности и добро здравословно и психическо здраве и комфорт.

3. Доминантът и Подчинената се съгласяват и приемат, че всичко, което произтича от условията и договореностите по този Договор, е взаимно съгласувано и напълно конфиденциално. Допълнителни ограничения могат да бъдат съгласувани в писмен вид като Приложение към Договора.

4. Двете страни по Договора гарантират, че не страдат от венерически заболявания, сериозни инфекциозни заболявания като: СПИН, хепатит, херпес и че не са серопозитивни. Ако за времето, за което се сключва този договор, или за времето, за което бъде евентуално удължен, някоя от страните бъде диагностицирана с такова заболяване или има съмнения за такова заболяване, то тя се задължава незабавно да уведоми другата страна преди какъвто и да е следващ сексуален контакт между страните.

5. Условията по горните точки и предоставените гаранции и споразумения (както и допълнителни споразумения във връзка с мерките за безопасност) са неделима и задължителна част от този договор. Всяко нарушение по гореизложеното ще се счита като нарушение на договорните принципи и Договорът ще бъде обявен за невалиден, като невалидността влиза в действие незабавно. Всяка една от страните ще бъде отговорна пред другата страна за последствия, произтичащи от неспазването на условията в точка 3.

6. Всички точки в Договора трябва да бъдат разглеждани и четени в светлината на Основните положения, изложени в точка 1-5 от настоящия Договор.

ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

7. Доминантът се задължава да се грижи за доброто физическо и психическо здраве на Подчинената, както и да й осигури подходящо обучение, наставление и приучване към дисциплина. Доминантът сам ще прецени характера на това обучение и наставление, както и средствата за обучение в дисциплинираност, както и времето и мястото за това, като изцяло ще се съобрази с основните положения и средства за сигурност, разгледани в точка три или предмет на допълнително споразумение между страните.

8. В случай на неизпълнение от страна на Доминанта на условията по основните положения на Договора, свързани с ограниченията за сигурност в точка 3, Подчинената запазва правото си да прекрати Договора незабавно и да се откаже от услугите на Доминанта без предупреждение.

9. Като следствие от точка 2-5, Основни положения, и точка 7 Подчинената се задължава да служи и да се подчинява на Доминанта във всяко едно отношение. При спазване на договорните условия в точка 3 тя се задължава без възражение или колебание да удовлетворява желанията на Доминанта и да приема безрезервно и без колебания предложено й обучение, наставление и дисциплиниране, независимо от характера им.

НАЧАЛО И СРОК НА ДОГОВОРА

10. Доминантът и Подчинената влизат в договорни отношения от датата на подписване на Договора, след като се запознаят и напълно приемат условията в него.

11. Договорът се подписва за три календарни месеца (от датата на подписването), което ще се счита и за срок на Договора. При изтичане на Срока на Договора двете страни ще обсъдят дали този Договор, както и приложенията по него, са били удовлетворителни за двете страни. Всяка една от страните има право да предложи удължаване на договора, както и да предложи промени и допълнения към него. Ако липсва взаимно съгласие за продължаване на срока на Договора, двете страни ще бъдат свободни да продължат живота си самостоятелно.

РАЗПОЛОЖЕНИЕ

12. Подчинената ще бъде на разположение на Доминанта от петък вечер до неделя следобед всяка седмица за Срока на Договора, като часовете ще бъдат определяни от Доминанта (Фиксирано време), като редки изключения за времето могат да бъдат допълнително договаряни между двете страни.

13. Доминантът запазва правото си да освободи Подчинената от услугите си по всяко време и без да дава обяснения за причината. Подчинената може да поиска да бъде освободена по всяко време, като може да получи такова освобождаване от Доминанта само във връзка с правата й по точки 2-5 и 8.

МЯСТО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА УСЛОВИЯТАПО ДОГОВОРА

14. Подчинената ще бъде на разположение на Доминанта във фиксираните от него часове и на определени от него места. Доминантът се задължава да покрие всички транспортни разходи на Подчинената.

УСЛУГИ ОСНОВНИ КЛАУЗИ

15. Основните клаузи по услугите, които ще бъдат взаимно предоставяни, са прочетени, съгласувани и приети от двете страни по Договора. И двете страни приемат, че е възможно да изникнат ситуации или проблеми, които не са изцяло покрити от клаузите в Договора, или че някои от клаузите могат да бъдат предмет на допълнителна дискусия. В такива случаи трябва да бъдат добавени допълнителни клаузи под формата на Допълнения или Приложения към Договора, като те трябва да бъдат документирани официално, подписани с дата и да отговарят изцяло на Основните положения в клаузи 2-5.

ДОМИНАНТЪТ

15.1. Доминантът приема за свой основен приоритет здравето и безопасността на Подчинената по всяко време и във всички свои действия. Доминантът се задължава никога и по никакъв начин да не изисква, моли и позволява на Подчинената да участва по негово или нейно желание в дейностите, описани в Приложение 2, или в други действия, които и двете страни считат за опасни и несигурни. Доминантът няма да предприема и няма да позволи да бъде въвлечен в действия, които застрашават живота на Подчинената. Останалите подточки в клауза 15 следва да бъдат разглеждани в светлината на Основните положения 2-5, изброени по-горе.

15.2. Доминантът приема Подчинената като негова да я притежава, контролира и доминира и дисциплинира за времето на Срока на Договора. Доминантът може да използва тялото на Подчинената по всяко време в рамките на Фиксираните часове или за времето на допълнително уговорени часове, по всякакъв начин, който намери за подходящ, както за сексуални цели, така и за други цели.

15.3. Доминантът дава правилни инструкции на Подчинената как би искал тя да му служи.

15.4. Доминантът осигурява сигурна и защитена среда, в които Подчинената да може да изпълнява задълженията си качествено и според изискванията.

15.5. Доминантът може да дисциплинира Подчинената така, че тя напълно и с радост да приеме ролята си на подчинена и служеща му, като в същото време е длъжен да предотвратява и да я насочва в посока различна от неправилно или неуместно поведение на неподчинение. Доминантът може да използва кожен камшик, кожена палка, други камшици и уреди по негово усмотрение за целите на дисциплинирането й, както и за целите на неговото удовлетворение или за други цели, за които не е длъжен да й дава конкретно обяснение.

15.6. По време на обучението Доминантът се задължава да не оставя никакви трайни белези по тялото на Подчинената или да извършва действия, които биха могли да доведат до наранявания, изискващи медицинска намеса.

15.7. По време на обучението и дисциплинирането Доминантът гарантира, че методите и средствата за дисциплиниране са безопасни и няма да бъдат използвани по начин, който би могъл да причини увреждане или нараняване, и по никакъв начин няма да преминава ограниченията, за които са се споразумели страните по този Договор.

15.8. В случай на нараняване на Подчинената Доминантът ще се грижи за нея, ще вземе под внимание първо нейното здраве и безопасност и ще потърси медицинска помощ, ако намери за необходимо.

15.9.  Доминантът ще поддържа тялото си здраво и ще търси специализирана медицинска помощ, ако е необходимо и с цел да поддържа здравословна и безопасна среда.

15.10. Доминантът няма да преотстъпва своята Подчинена на друг Доминант.

15.11. Доминантът има право да завързва, закопчава с белезници Подчинената по всяко време във Фиксираните часове, като взема под сериозно внимание нейната сигурност, здраве и безопасност.

15.12. Доминантът ще поддържа по всяко време всички уреди и съоръжения, използвани за обучението на Подчинената и за дисциплинирането й, чисти, хигиенизирани и в безопасно състояние.

ПОДЧИНЕНАТА

15.13. Подчинената приема Доминанта като свой господар с пълното съзнание, че е негова собственост и че ще бъде третирана според неговите желания за срока на Договора като цяло и най-вече във Фиксираните часове или в допълнително договорени фиксирани часове.

15.14.  Подчинената ще изпълнява правилата (ПРАВИЛА) в Приложение 1 на това споразумение.

-15.15. Подчинената ще служи на Доминанта по всякакъв начин, който той намери за удачен и подходящ, и ще направи всичко по силите си, за да задоволи желанията му.

15.16. Подчинената ще вземе всички възможни мерки, касаещи доброто й здраве, ще търси медицинска помощ във всички случаи, когато се налага, като държи Доминанта в течение по всички въпроси, касаещи здравето й.

15.17. Подчинената ще приема орални контрацептиви, ще ги взема редовно и по предписание, с цел да избегне забременяване.

15.18. Подчинената ще приема безусловно и без да изисква обяснения всички дисциплинарни действия, които Доминантът реши да предприеме, и ще помни и никога няма да забравя своя статут и роля спрямо Доминанта.

15.19  Подчинената няма да докосва никакви части от тялото си с цел сексуално самозадоволяване без разрешението на Доминанта.

15.20. Подчинената ще участва във всички сексуални действия, определени от Доминанта, като ще прави това без колебание или оспорване.

15.21.  Подчинената приема, че ще бъде дисциплинирана с помощта на камшици, палки и/или други възпитателни средства и мерки, каквито Доминантът намери за добре или реши за подходящи. Подчинената ще приема дисциплинарните мерки без колебание, молба за отлагане или оплакване.

15.22. Подчинената няма да гледа Доминанта в очите, освен ако не е получила инструкция да го направи. В присъствието на Доминанта тя ще стои със сведен поглед и с уважение пред него и ще пази тишина.

15.23.  Подчинената ще се държи смирено и с уважение към Доминанта и ще се обръща към него със: сър, господин Грей или друга титла, каквато Доминантът нареди.

15.24. Подчинената няма да докосва Доминанта без изричното му съгласие.

ДЕЙНОСТИ

16. Подчинената няма да участва в дейности или сексуални дейности, които и двете страни намират за несигурни и опасни, нито пък в дейностите, изброени в Приложение 2.

17. Доминантът и Подчинената са обсъдили дейностите по Приложение 3 и са положили подписа си под тях в знак на съгласие.

КОДОВИ ДУМИ ЗА СИГУРНОСТ

18. Доминантът, както и Подчинената, съзнават, че Доминантът може да изиска от Подчинената да извърши действия, които могат да причинят физическа, умствена, емоционална, духовна или друга вреда по време на упражняване на изискванията на Доминанта върху Подчинената. При такива обстоятелства Подчинената може да използва Кодова дума за сигурност. Могат да се използват две кодови думи в зависимост от строгостта на изискването на Доминанта.

19. Код „жълто" ще се използва за привличане на вниманието на Доминанта, че Подчинената е близо до границата на това, което може да понесе.

20. Код „червено" ще се използва, за да се привлече вниманието на Доминанта, че Подчинената не може да поеме повече изискванията от страна на Доминанта, с което действията на Домината ще спрат незабавно.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

21. Долуподписаните са прочели и изцяло разбрали съдържанието на този Договор и по собствена свободна воля приемат условията по Договора и поставят доброволно подписите си:

ДОМИНАНТ: Крисчън Грей

ПОДЧИНЕНА: Анастейжа Стийл

ДАТА:

ПРИЛОЖЕНИЕ 1

ПРАВИЛА

Подчинение:

Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта, незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален' контакт, който Доминантът счете за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание.

Сън:

Подчинената ще спи поне седем часа през нощта, освен нощите, когато е с Доминанта.

Храна:

Подчинената ще се храни редовно с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета с изключение на плодове.

Облекло:

За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По

желание на Доминанта Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за удачни.

Спорт:

Доминантът ще осигурява на подчинената личен треньор четири пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за прогреса на Подчинената.

Лична хигиена/ Външен вид:

Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта, и във време, посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за удачни и правилни.

Лична безопасност:

Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши, да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й.

Лични качества:

Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никое друго лице освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора.

Подчинената трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и че ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта.

В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта.

ПРИЛОЖЕНИЕ 2

КАТЕГОРИЧНИ ОГРАНИЧЕНИЯ

Никакви сексуални дейности, които включват използване на огнестрелни оръжия.

Никакви сексуални дейности, които включват уриниране, дефекация и продуктите от тях.

Никакви сексуални дейности, които включват употреба на игли, ножове, пиърсинг или кръв.

Никакви сексуални дейности, които изискват употребата на гинекологични инструменти.

Никакви сексуални дейности, които включват присъствие на деца или животни.

Никакви сексуални дейности, които биха оставили трайни белези по кожата.

Никакви сексуални дейности, които представляват риск за дишането.

Никакви сексуални дейности, които включват директен контакт с източници на ток (независимо прав или променлив), огън, пламъци по тялото.

ПРИЛОЖЕНИЕ 3

ДИСКУСИОННИ ОГРАНИЧЕНИЯ И ЛИМИТИ

Страните следва да обсъдят:

Дали Подчинената желае да участва в следните дейности:

Мастурбация

Кунилингус

Вагинална пенетрация

Вагинален фистинг

Фелацио

Анална пенетрация

Поглъщане на сперма

Анален фистинг

Дали Подчинената желае да използва:

Вибратори

Дилдо пениси

Анални вибратори или разширители

Други вагинални/ анални играчки

Дали Подчинената желае:

Да бъде връзвана с въже.

Да бъде връзвана с лента

Да бъде връзвана с кожени белезници/метални белезници/окови/ Други накрайници

Дали Подчинената желае да бъде връзвана:

С ръцете отпред

С китки, вързани около глезените

През глезените

През лактите към неподвижни предмети и други.

С ръце зад гърба

Към разтегателна летва

През коленете

Окачване към метална решетка.

Дали Подчинената е съгласна да й бъдат връзвани очите?

Дали Подчинената е съгласна да бъде връзвана през устата?

Колко болка би желала да понесе Подчинената?

Като 1 е за категорично съгласие, а 5 е за категоричен отказ: 1-2-3-4-5

Дали Подчинената е съгласна да приеме следните форми на болка/ наказание/ дисциплина:

Пляскане

Пляскане с кожена палка

Пляскане с камшик

Пляскане с бастун

Хапане

Щипки за зърна

Генитални щипки

Лед

Горещ восък

Други видове/ методи

Ужас! Дори не исках да поглеждам списъка с храната. Преглътнах сухо и зачетох отново.

Зави ми се свят. Как изобщо беше възможно да се съглася на подобно нещо? И това било в моя полза да изследвам собствената си сексуалност, моите лимити в рамките на безопасността? Да слушам и да се подчинявам във всяко отношение? Във всяко? А стига бе! Клатех глава и не вярвах. Всъщност нали брачният обет включва думата... подчинявам? Това ме потресе. Дали двойките все още си казваха такива неща? Само три месеца дали затова бе имал толкова много жени? Явно не ги задържеше много-много. Или просто са се насищали един на друг след три месеца? Всеки уикенд? Прекалено много. Нямаше да мога да се виждам с Кейт и с приятелите си, нямаше да мога да създам нито едно приятелство в новата си работа, в случай че изобщо започнех такава. Може би беше разумно да запазя една седмица за себе си. Може би когато съм в цикъл. Прозвуча... практично. Той да е мой Господар? Да бъда третирана както той намери за добре! Майко мила!

Потръпнах от мисълта да бъда налагана с камшик или кожена палка. Все пак вероятно това пляскане нямаше да е чак толкава зле. Но унизително да. И вързана? Е, той вече ми бе вързал ръцете. И, да, беше много... много... хубаво. Значи няма да е толкова зле. Нямало да ме даде на друг доминант.

Оставаше и да ме даде!

Не, това е категорично недопустимо.

Защо изобщо мисля за това? Не мога да го поглеждам в очите? Е , не е ли перверзно това? Това е единственият ми шанс да разбера какво мисли. И кого заблуждавам всъщност?

Никога не знаех какво мисли, но обичах да гледам очите му. Такива красиви очи пленителни, интелигентни, дълбоки и тъмни, много тъмни, натежали от неговата... доминантна... тайна. В съзнанието ми изникна онзи негов премрежен опушено сив поглед и притиснах бедрата си, сгърчена от желание.

И не мога да го докосвам? Е, това не беше изненада. И тези глупави правила... Не, не, не можех да го направя. Стиснах главата си с ръце.

Това не е начин да се гради връзка!

Имах нужда от сън. Бях размазана. Всички физически... дейности от последните два дни бяха, меко казано, изтощителни. А психическото напрежение! О, не, това беше твърде много за мен.

Както би казал Хосе миксер в мозъка. Може би сутринта това нямаше да прилича на лоша шега.

Станах. Зачудих се дали да не взема назаем розовата пижама на Кейт. Исках нещо меко, топло и окуражително около тялото си. Нещо... да ме прегърне. Тръгнах към банята по тениска и с късите гащи, с които спях. Измих си зъбите.

Погледнах се в огледалото. „Не е възможно сериозно да мислиш за това!" Подсъзнанието ми изглеждаше доста логично и трезво. Не беше в онова съскащо настроение. Другата в мен пък подскачаше като петгодишно дете и клатеше глава: „Да, да, да! Моля те, нека го направим, иначе ще свършим съвсем сами с много котки около нас и няколко любовни романа за компания".

Единственият мъж, който изобщо бе успял да ме привлече, когото истински харесвах, се явява в един миг с камшик в едната ръка, кървав договор в другата и огромен товар психически проблеми. Е, поне този уикенд бе минал, както исках. Моето друго аз спря да скача и се усмихна щастливо. „О, да, и още как!" И ми кимна с леко премрежен поглед. Обля ме топлина при спомена за ръцете му, за устните му по кожата ми, за члена му в мен. Затворих очи и усетих познатия вече спазъм на желанието задърпа и огъна всички мускули в слабините ми. Притиснах бедрата си. Исках да го правим пак и пак и пак. Може би ако подпишех само за сексуалната част от договора... Дали би се навил? Не, едва ли.

Имах ли вид на робиня? Дали бях такава? Може би на интервюто го бях подвела с нещо. Бях срамежлива, ама чак пък с робска психика? Иначе, като се замисля, май позволявах на Кейт да ме малтретира. Дали беше същото? И тези странни ограничения. Мозъкът ми забръмча. После се успокоих все пак те подлежаха на обсъждане.

Тръгнах към стаята си. Не, това беше прекалено.

Трябваше да обмисля на трезва глава. Към този проблем трябваше да се подходи сутринта, когато вероятно щях да мисля разумно. Сложих документа в раницата си. Утре... утрото е по-мъдро от вечерта.

Легнах, изгасих нощната лампа и забих поглед в тавана. Искаше ми се никога да не го бях срещала. Моето друго аз поклати глава неодобрително. И двете знаехме, че това е лъжа. Никога преди да го видя не се бях чувствала толкова жива.

От време на време в съня си виждах легло с четири колони, белезници и замислени сиви очи.

Събуди ме Кейт.

- Ана, няма ли най-после да станеш?

Отворих очи с нежелание. Тя не само че беше станала, ами и беше ходила да бяга. Погледнах часовника. Осем! Бях спала цели девет часа.

- Какво има? попитах сънено.

- Дойде пратка за теб. Трябва да подпишеш.

- Какво?

- Хайде, ставай. Голямо е и изглежда интересно каза тя развълнувано и се засили към кухнята. Станах и взех халата, който висеше на вратата.

В хола ме чакаше елегантен млад мъж с вързана на опашка коса и с голям кашон в ръце.

- Здравейте казах.

- Ще ти направя чай каза Кейт и се понесе към кухнята.

- Госпожица Стийл, нали?

Вече знаех от кого е пратката.

- Да отвърнах предпазливо.

- Имам пратка за вас, но първо трябва да сглобя всичко и да ви покажа как работи.

- Сериозно? Толкова рано сутринта?

- Просто си изпълнявам задълженията, мадам. Усмихна ми се чаровно, макар и съвсем професионално, сякаш казваше: „На него не му минават никакви такива".

Тоя „мадам" ли ме нарече? С колко години бях остаряла? Може би се бях състарила за една нощ? О, вероятно заради договора. Устата ми се сгърчи от погнуса.

- Какво е това?

- Макбук Про.

- О, да. Не ми се искаше да поглеждам лаптопа.

- Все още ги няма в магазините, мадам. Последна разработка на Епъл.

- Защо ли не се изненадвам казах и въздъхнах тежко.

- Ще го сложа тук, на масата.

Отидох в кухнята при Кейт.

- Какво е? попита тя с широко отворени грейнали от любопитство очи. Лицето й беше розово и свежо. Явно се бе наспала добре.

- Лаптоп от Крисчън.

- Защо ти праща лаптоп? Знаеш, че винаги можеш да ползваш моя. Намръщи се.

„Не и за това, за което иска да го ползвам".

- О, само назаем е. Иска да го пробвам. Естествено, извинението ми издишаше. Но за мое учудване Кейт не възрази. Не беше за вярване! За първи път номерът мина. Кейт ми подаде чая и кимна с разбиране.

Лаптопът беше сребрист, лъскав и наистина много красив. И голям. Крисчън Грей обича нещата да са мащабни. Сетих се за грамадния му хол. Всъщност за целия му огромен апартамент.

- Има най-новия софтуер, всички необходими програми са инсталирани, 1,5 терабайтов диск плюс 32 гигабайта памет. За какво планирате да го ползвате?

- Да... пращам имейли.

- Имейли? Той едва не се задави.

- И за едно проучване. Повдигнах извинително рамене.

Младежът въздъхна. Не разбираше. И с право.

- Е, добре, както и да е. Лаптопът има инсталиран безжичен интернет с пълно покритие и съм го вързал към вашия акаунт. Може да работи практически от всяка точка на света. И погледна лаптопа с копнеж.

- Мой акаунт?

- Новият ви имейл адрес.

„Имам имейл адрес?"

Той посочи една икона на екрана и продължи да говори. Всичко ми беше като мъгла. Нямах представа за какво иде реч и като цяло, ако трябва да съм честна, не ме и интересуваше. Исках само да ми каже как се включва и как се изключва. Мислех, че с останалото все някак ще се справя. Все пак бях ползвала лаптопа на Кейт четири години. Кейт подсвирна, очевидно силно впечатлена.

- Това не е ново поколение, това е новото след новото. Погледна ме многозначително. Повечето жени поучават цветя или някое и друго бижу добави и се опита да потисне усмивката си.

Погледнах я ядно, но наистина не можех да й се разсърдя. Избухнахме в смях и компютърджията ни изгледа малко стреснато: очевидно не проумяваше за какво става дума. После извади бележката за доставка и ме помоли да подпиша.

Докато Кейт го изпращаше, аз седнах с чая и отворих програмата за имейли и вече ме чакаше имейл от Крисчън. Глътнах си езика. Имах имейл от Крисчън Грей! Отворих го малко нервно.

Подател: Крисчън Грей Относно: Новия Ви компютър Дата: 22 май 2011, 23:15 До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Надявам се да сте се наспала добре. Надявам се също да използвате този лаптоп по предназначение, както вече дискутирахме.

Очаквам с нетърпение да Ви видя за вечеря в сряда.

С радост ще отговоря на всички Ваши въпроси, ако възникнат такива до сряда, чрез електронната Ви поща, ако това е удобно и подходящо за Вас.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Натиснах „Отговори".

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Новия ми компютър (назаем)

Дата: 23 май 2011, 08:20 Д

о: Крисчън Грей

По необясними причини спах доста добре. Благодаря, че попитахте, сър. Доколкото ми е известно, компютърът е назаем, следователно не е мой.

Ана

Получих отговора му почти незабавно.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Новият Ви компютър (на изплащане)

Дата: 23 май 2011, 08:22

До: Анастейжа Стийл

Компютърът е назаем без фиксиран срок и за неопределено време, госпожице Стийл.

Не мога да не отбележа, че от тона Ви разбирам, че сте прочели документацията, която Ви дадох. Имате ли някакви въпроси дотук?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Нямаше как да не се засмея.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Търсене на информация

Дата: 23 май 2011, 08:25

До: Крисчън Грей

Имам много въпроси, но едва ли са подходящи за имейл, а някои хора трябва да работим, за да си изкарваме прехраната.

Не се нуждая и не искам компютър за вечни времена.

До скоро и приятен ден, сър.

Ана

Отново отговори незабавно. Пак се усмихнах

Подател: Крисчън Грей

Относно: Новия Ви компютър (отново назаем)

Дата: 23 май 2011, 08:26

До: Анастейжа Стийл

После, бебчо.

ПП: И аз работя, за да си изкарвам прехраната.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Затворих лаптопа, ухилена като идиот. Как можех да му устоя? Закачливият Крисчън Грей. Щях да закъснея за работа. Е, все пак ми беше последната седмица и се надявах да ми пуснат малко аванта. Хукнах към душа. Не можех да махна глупавата усмивка от лицето си. Той ми беше пратил мейл! Радвах се като малко дете на нова кукла. И цялото безпокойство и яд от договора изчезна. Докато си миех косата, се чудех какво по-напред да го питам. Със сигурност тези неща трябваше да се обсадят. Ами ако някой хакер влезеше в акаунта ми? Изчервих се дори при мисълта за това. Облякох се бързо, викнах „чао" на Кейт и хукнах към работата. Последната ми седмица в „Клейтьн".

Хосе се обади в единайсет.

- Ей, правим ли го това кафе, или не? Говореше като онзи, стария Хосе, като моя приятел Хосе, а не както го нарече Крисчън... как го нарече... ухажор.

- Разбира се. На работа съм. Можеш ли да минеш насам към... да кажем дванайсет?

- Добре, значи в дванайсет.

Той затвори, а аз се захванах да зареждам четки за боядисване и да мисля за Крисчън Грей и за договора му.

Хосе дойде точно навреме. Нахлу в магазина като игриво чернооко малко кученце.

- Ана! Усмихна се с ослепителната си испано-американска усмивка с многото си и прекалено бели зъби. Не можех да му се сърдя повече.

- Здрасти, Хосе. Прегърнах го. Умирам от глад. Ще кажа на шефовете, че излизам за обяд.

Тръгнахме към най-близкото кафене. Хванах го за ръка. Бях му толкова благодарна, че е... нормален. Че е човек, когото познавам и разбирам.

- Ана, съвсем ме забрави каза той. Наистина ли си ми простила?

- Хосе, знаеш, че не мога да ти се сърдя дълго. Той се усмихна.

Нямах търпение да се прибера у дома и да видя дали имам имейл от Крисчън и евентуално да започна това проучване. Кейт не си беше вкъщи. Включих лаптопа и отворих програмата за имейли. Разбира се, имах поща от Крисчън. Буквално подскачах на стола от радост.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Изкарване на прехраната

Дата: 23 май 2011, 17:24

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Надявам се денят Ви на работа да е бил приятен и лек.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Натиснах „Отговори".

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Изкарване на прехраната

Дата: 23 май 2011, 17:48

До: Крисчън Грей

Сър, денят ми бе лек и приятен. Благодаря.

Ана

Подател: Крисчън Грей

Относно: Свърши си задачата!

Дата: 23 май 2011, 17:50

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

Радвам се, че денят Ви е минал добре. И защо докато пишете имейли не правите нищо по това проучване?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Глупости!

Дата: 23 май 2011, 17:53

До: Крисчън Грей

Господин Грей, престанете да ми пишете и ще си свърша работата. Бих искала да заслужа още една отлична оценка.

Ана

Поздравих се.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Нетърпение

Дата: 23 май 2011, 17:55

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

Престанете да ми пишете и си свършете задачата.

Много бих желал да Ви дам още една отлична оценка.

Първата, която дадох, беше съвсем заслужена:)

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Крисчън Грей ми бе изпратил емайли! Усмихнах се широко и кликнах иконата на Гугьл.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Търсене в интернет

Дата: 23 май 2011, 17:59

До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Каква ключова дума предлагате да сложа в тьрсачката?

Ана

Подател: Крисчън Грей

Относно: Търсене в интернет

Дата: 23 май 2011, 18:02

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл, Винаги започвайте с Уикипедия. Никакви имейли повече, освен ако нямаш конкретни въпроси по темата. Разбрано?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Деспотичен!

Дата: 23 май 2011, 18:04

До: Крисчън Грей

Да... Сър.

Как може да си толкова деспотичен!

Ана

Подател: Крисчън Грей

Относно: Контрол

Дата: 23 май 2011, 18:06

До: Анастейжа Стийл

Нямаш представа колко, Анастейжа. Е, сега може би имаш някаква бегла представа. Свърши си работата!

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Написах „доминантно-подчинени връзки" в Уикипедия.

След половин час ми се гадеше и бях шокирана до мозъка на костите си. Имах ли нужда от тази информация? „Мили Боже, затова ли е тая Червена стая?" Седях втренчена в екрана и една част от мен, една много влажна част от мен, с която се бях запознала неотдавна, беше сериозно възбудена. Майко мила! Някои от тези неща бяха наистина много възбуждащи. Но дали беше за мен? Можех ли да се захвана с такова нещо? Имах нужда от въздух, от пространство и време да мисля.

12.

За първи път в живота си отидох да тичам по собствено желание. Намерих отвратителните девствени чисто нови кецове и някакво долнище на анцуг и нахлузих тениска. Прибрах косата си на плитки, изчервих се, като се сетих за последния път, когато бяха сплетени, и пъхнах в ушите си слушалките на айпода. Не можех да стоя повече пред това чудо на съвременната технология и да чета крайно обезпокоителни материали. Имах нужда да изразходя малко от тая насъбрала се енергия. И за да съм откровена, бях решила да бягам до „Хийтман" и да моля оня маниак контрольор да правим секс. Но това беше на пет мили, а не бях сигурна дали ще мога да пробягам и една, да не говорим за пет. Освен това имаше опасност да ме върне или да ми откаже, което щеше да е повече от унизително.

Кейт тъкмо слизаше от колата, когато поемах бегом марш. Почти изтърва торбите с покупките, като ме видя. Ана Стийл по кецове. Махнах й и изобщо не спрях пред Кейт Инквизиторката Определено имах нужда да съм сама. Хукнах към залеза. Небето беше с цвят на опал.

Тичах из парка. Исках го. Много. Но при тези негови условия? Какво да правя? Нямах представа. Може би трябваше да преговарям и да кажа какво искам аз. Да минем през този смехотворен договор ред по ред и да му кажа кое за мен е допустимо и кое не. Според това, което бях прочела, такъв договор нямаше кой знае каква сила и не беше официален документ и той вероятно го знаеше. Но с него той реално поставяше параметрите на връзката ни. Тоест какво можех да очаквам аз и какво можеше да очаква той моето пълно подчинение. Не знаех дали съм готова да му дам толкова много. Не знаех дали мога да му дам нещо изобщо.

Глождеше ме и въпросът защо е станал такъв. Дали защото е бил прелъстен от онази жена токова малък? Не знам. Той беше загадка, откъдето и да го погледнеш.

Спрях и опрях ръце на коленете си; дишах трудно, но свежият въздух в дробовете ми дойде като катарзис. Усетих как набирам решителност. Трябваше да му напиша един имейл и да му кажа какво мисля и след това да обсъдим всичко в сряда. Поех дълбоко въздух и хукнах към апартамента.

Кейт беше напазарувала така както винаги много. Дрехи. Сега за Барбадос. Предимно бикини и туники в нужния цвят. Знаех, че ще изглежда прекрасна във всяка дреха. Въпреки това, ме накара да седна и да коментирам, докато ги пробваше поред. Няма много начини да кажеш: „Изглеждаш прекрасно, Кейт". Имаше изваяно тяло, тяло за милиони, тяло, за което някои жени биха дали половин живот. Не го правеше нарочно, знам. В крайна сметка й казах, че имам да опаковам някакви книги, и завлякох жалкия си изпотен задник до стаята си. Нямаше начин да се почувствам по-неадекватна. Грабнах последния писък на технологията и го сложих на бюрото си.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Шокирана студентка от Университета във Ванкувър

Дата: 23 май 2011, 20:33

До : Крисчън Грей

Добре, мисля, че видях достатъчно. Беше удоволствие да те познавам.

Ана

Натиснах клавиша за изпращане и се поздравих за малката си шега. Дали щеше да му се стори смешно? „О, по дяволите! Не! Той няма такова чувство за хумор".

Знаех, че има чувство за хумор, виждала го бях. Но май бях прекалила. Чаках отговора. Чаках... чаках... минаха десет минути.

За да се разсея от притеснението, свило стомаха ми, се захванах да опаковам, нали така бях казала на Кейт. Залових се с книгите. Стана девет, а все още нямаше никакъв отговор. Зачудих се дали не е излязъл някъде. Сложих слушалките, пуснах „Сноу Контрол", седнах на бюрото си и започнах да преглеждам отново договора и да водя бележки по него.

Не зная защо погледнах нагоре. Може би бях уловила движение с крайчеца на окото си. Наистина не знам. Но когато вдигнах поглед, той беше гам, на вратата на стаята ми, и ме гледаше напрегнато. Беше облечен в сивото си спортно долнище и бяла тениска и леко и небрежно въртеше ключовете от колата си в ръка. Извадих слушалките от ушите си и замръзнах.

- Добър вечер, Анастейжа. Гласът му беше безизразен, изражението му напълно контролирано и беземоционално. Способността ми да артикулирам се беше изпарила. Мамицата й на Кейт! Как го беше пуснала, без да ме предупреди? Бях все още по потен анцуг, не бях взела душ, изглеждах и миришех меко казано противно, а той както винаги прекрасен, секси, долнището на анцуга му се пускаше по бедрата му по онзи там начин... И на всичкото отгоре се бе намъкнал в моята спалня!

- Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи каза той сухо. Отворих уста, затворих я, пак я отворих и пак я затворих, без да произведа звук. Добра шега излезе. И кой се смее последен? Никога не бе ми минало през ума, за нищо на света на бих повярвала, че Крисчън ще захвърли всичко ей така и ще се появи тук.

- Мога ли да седна? попита той и очите му заиграха весело. Слава тебе, Боже! Може би все пак бе разбрал, че съм се пошегувала.

Кимнах. Никаква следа от способността ми да говоря. Крисчън Грей седна на моето легло!

- Чудех се как ли изглежда спалнята ти.

Огледах се с надежда да видя някой авариен изход. Не, алтернативите бяха две врата и прозорец. Стаята ми беше функционална и доста уютна. Бели плетени столове с масичка и бяло двойно легло с метална пружина и със завивка, която мама бе направила сама от различни парчета плат, съшити едно за друго, когато бе на вълна фолклор: ръчна изработка на завивки. Беше я направила в кремаво и светлосиньо.

- Тук е много спокойно и тихо каза той.

„Не и когато ти си тук".

Най-сетне мозъкът ми започна бавно да възобновява функциите си и да изпраща сигнали към гласните ми струни.

- Как...

Той се усмихна пак.

- Все още съм в „Хийтман".

За това някак си вече се бях досетила.

- Искаш ли нещо за пиене? Вежливостта надделя над всичко, което исках да кажа.

- Не, благодаря, Анастейжа. Усмихна се пак. Ослепителна, хлапашка, дяволита усмивка. Главата му леко наклонена на една страна.

А аз със сигурност се нуждаех от нещо за пиене.

- И така, за тебе беше удоволствие да ме познаваш?

„Обидила съм го. Мамка му! Е, къде да гледам освен в пръстите си? Как ще се измъкна от тая каша? Ако му кажа, че е било шега? Не, чувството ми за хумор едва ли би го впечатлило".

- Мислех, че ще ми отговориш с мейл. Гласът ми беше като мен по-нисък от тревата. Патетично!

- Нарочно ли хапеш тази устна? попита мрачно той.

Пуснах веднага устната, зяпнах и примигнах към него.

- Изобщо не се бях усетила казах с най-сладкия си глас.

И усетих онова нежно придърпване, онази сладка болка в слабините, онова електрическо нещо между нас, което наелектризираше цялата стая. Беше седнал толкова близо. Очите му опушено сиви, лактите му опрени на коленете, краката му леко разтворени. Той се наведе към мен и нежно дръпна едната ми опашка, разпусна косата ми и плъзна ръка в нея. Дишах плитко, сърцето ми блъскаше, буквално не можех да мръдна. После се пресегна и леко дръпна ластичката на другата ми опашка, пусна косата ми и я разроши с дългите си ловки пръсти.

- Значи си решила да поспортуваш малко каза нежно, почти мелодично. Защо, Анастейжа? Пръстите му се въртяха в малки нежни кръгчета около ухото ми, леко се заиграха с меката му част и я заразтъркваха. Беше толкова възбуждащо...

- Трябваше ми време да помисля прошепнах. Бях като сърна пред фаровете на приближаваща кола, като нощна пеперуда около лампа, като птиче пред съскащия език на змия... И той много добре знаеше какво прави с мен.

- За какво да помислиш, Анастейжа?

- За теб.

- И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата.

По дяволите! Изчервих се.

- Не знаех, че си падаш по Библията.

- Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там.

- Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия.

Устните му се извиха в усмивка. Не можех да откъсна очи от устата му

- Е, така и предполагах. Значи съм взел правилното решение да мина да ти напомня какво удоволствие е било за теб да ме познаваш.

Гледах го с отворена уста. Пръстите му се плъзнаха от ухото към брадичката ми.

- Как намирате идеята ми, госпожице Стийл?

Очите му горяха в моите, погледът му беше предизвикателен, устните му леко разтворени. Чакаше като змия, навита и готова да скочи и да ухапе. Стомахът ми сгърчен от възбуда, влага между краката ми. Хвърлих се към него. Той успя да се дръпне и в следващата секунда бях просната на леглото, закована под него, ръцете ми изпънати нагоре и уловени в неговите над главата ми, другата му ръка беше стиснала здраво лицето ми, а устатата му беше върху моята.

Езикът му се плъзна бързо, властно, със сила. Подчиняваше всяка част от мен, завладяваше я и я правеше своя територия. Усетих го с цялото си тяло. Усетих ерекцията му. Желаеше ме. Вътрешностите ми се обърнаха от сладко желание. Не хубавата секси Кейт с нейните още по-секси бикини, не някоя от онези петнайсет, не злата госпожа Робинсън, а мен. Този мъж желаеше мен. Моето друго аз грееше от щастие, и как само грееше можеше да освети цял Портланд. Той спря да ме целува. Отворих очи. Той ме гледаше питащо

- Имаш ли ми доверие? попита задъхано.

Кимнах. Сърцето ми биеше в ребрата, кръвта ми минаваше през тялото ми със скоростта на гръмотевица.

Той бръкна в джоба на анцуга си и извади сребристосивата вратовръзка. Вратовръзката, която оставяше следи по кожата от втъканите в нея фигурки. Бързо омота китките ми, но този път завърза единия край на вратовръзката за решетката на леглото. Провери дали възелът е здрав.

Така или иначе нямах намерение да бягам. Бях буквално закована за кревата. И ужасно възбудена.

Той стана от леглото, погледна ме, очите му бяха потъмнели до черно от желание. Гледаше ме с облекчение, триумфално.

- Ето, така е по-добре каза и се усмихна дяволито. Наведе се и започна да събува едната ми гуменка. „О, не, не, не краката ми! Досега тичах".

- Не опитах се да протестирам и да го изритам.

Той спря.

- Ако се съпротивляваш, ще ти вържа и краката. Ако вдигаш шум, ще ти завържа устата. Така че тихо! Катрин сигурно подслушва.

„Да ми завърже устата? Кейт!" Млъкнах.

Той бавно, но ловко махна обувките и чорапите ми и изу анцуга ми. „Господи, с какви бикини съм?" Той ме повдигна леко, издърпа завивките изпод мен и ме сложи на чаршафите.

- Дотук добре каза и облиза долната си устна бавно, много бавно. Пак хапеш тази устна, Анастейжа, а знаеш как ми действа това. И за предупреждение постави дългия си показалец върху устата ми.

Имах усещането, че ще гръмна в собственото си тяло. Лежах напълно безпомощна и гледах как се движи с грация из стаята ми. Такъв афродизиак трудно можех да понеса. Бавно, почти мързеливо, той събу маратонките и чорапите си, развърза долнището на анцуга и свали тениската си.

- Мисля, че видя повече от необходимото изсмя се, седна до мен и дръпна тениската ми нагоре. Мислех, че ще я махне, но той само я нави до врата ми и я издърпа над очите ми, така че можех да виждам само носа и устата си, но нищо повече. Бях в пълен мрак.

- Става все по-хубаво и по-хубаво каза одобрително той. Мисля да си взема нещо за пиене.

Наведе се, целуна ме нежно и стана от леглото. „Да си вземе нещо за пиене? Къде? В Портланд? В Сиатъл? Тук?" Напъвах се да чуя какво прави. Чух как вратата изскърца. После чух тих разговор. Говореше с Кейт! О, не, та той бе почти гол! Какво щеше да си помисли Кейт? Чух съвсем тих звук, нещо като клокочене. Какво беше това, по дяволите? Той се върна, вратата се затвори, чух стъпките му по пода и почукването на парченца лед в чаша с течност. Каква течност? После чух как събу анцуга си. Той падна на пода и знаех, че вече е гол. Седана до мен на леглото.

- Жадна ли си, Анастейжа? попита с изкусителен глас.

- Да казах задъхано. И наистина, устата ми гореше от жажда. Чух как ледът се пука и върти в чашата. Той се наведе и ме целуна и внимателно изсипа нещо много вкусно и свежо в устата ми, докато ме целуваше. Бяло вино. Всичко беше толкова неочаквано... цялата горях, макар че виното бе ледено и устните му хладни.

- Още? прошепна той.

Кимнах. Имаше божествен вкус, защото изтичаше от устата му. Той се наведе и отпих още една глътка от неговите устни. Майко мила!

- Хайде да не прекаляваме. Знаем, че не носиш на пиене, нали, Анастейжа.

Не успях да се стърпя и се засмях. А той се наведе и вля в устата ми още една божествена глътка. После легна до мен и усетих твърдия му пенис до бедрото си. Исках го в мен. Веднага.

- Това ли наричаш удоволствие? попита той. Усетих напрежение в гласа му.

Бях нащрек. Той се наведе към мен и докато ме целуваше, изля малка глътка вино с парченце лед в устата ми. После бавно спусна хладните си, почти ледени устни по шията ми, после между гърдите, по корема до пъпа и там, в пъпа, постави малко парченце лед и изля вино, малка колкото да я побере пъпът ми локвичка вино. Усещането изгори вътрешностите ми.

- Сега не трябва да мърдаш прошепна. Ако мръднеш, ще разлееш вино по цялото легло.

Бедрата ми и ханшът ми неволно се огънаха от възбудата.

- О, не. Ако разлеете виното, ще ви накажа, госпожице Стийл.

Скимтях и отчаяно се опитвах да не мърдам възбуденото си до

краен предел тяло, като стисках вратовръзката. „Моля те, моля те, о, не, не мога..."

Той дръпна с пръст чашките на сутиена ми и гърдите ми изскочиха голи и съвсем беззащитни. После се наведе и първо целуна, а после леко засмука зърната ми с ледените си устни. Борех се с тялото си да не мърда от нечовешката възбуда.

- Това ли е за вас удоволствие? Дишаше пресекнато.

Чух почукването на още една бучка лед и после я усетих върху дясното си зърно, докато той въртеше нежно лявото под езика си. Беше неописуемо, агонизиращо и много сладко.

- Ако разлееш виното, няма да ти позволя да свършиш.

- О... моля те, Крисчън... Сър... Моля те.

Буквално ме побъркваше. Усетих как се усмихна.

Ледът в пъпа ми се топеше. Бях не топла, а горях, а кожата ми беше студена и тялото ми искаше. Искаше него в мен. Ако бе възможно на секундата.

Хладните му пръсти се завъртяха около корема ми. Кожата ми вече бе извън предела на чувствителността. Ханшът ми неконтролируемо се повдигна нагоре и виното от пъпа ми се разля по корема ми. Крисчън бързо се наведе и жадно го изсмука, впиваше леко зъби, смучеше кожата ми.

- О, скъпа Анастейжа, за жалост мръдна. И какво ще правим с теб сега?

Дишах шумно. Можех да се съсредоточа само върху гласа и допира му. Нищо друго нямаше значение, нищо друго не съществуваше. Нищо друго не беше в моята реалност. Радарът ми не отчиташе нищо. Пръстите му се мушнаха в бикините ми и бях възнаградена чух как рязко пое дъх, почти се задушаваше.

- О, бебчо каза и мушна два пръста в мен. Скоро ще си готова за мен. И започна да движи пръстите си много бавно, убийствено бавно напред и назад в мен. Навън и рязко навътре, повдигайки ханша ми.

- Лакомото ми момиче скара ми се нежно. Палецът му загали клитора ми, леко го притискаше.

Изстенах. Тялото ми се усукваше и стенеше с мен под ловките му пръсти. После той махна тениската от очите ми, за да мога да го виждам. Копнеех да го докосна.

- Искам да те докосна.

- Знам каза той и ме целуна, пръстите му продължаваха да влизат и излизат от мен в същия ритъм, палецът му обхождаше и притискаше клитора ми, а езикът му следваше ритъма на пръстите му. С една ръка държеше косата ми, за да не мърдам глава. Краката ми се сковаха. Бях готова и тогава той забави и нежно се отдръпна. Бях на ръба, а той ме свали обратно долу. И пак до ръба, и пак надолу, и пак до ръба, и пак надолу. Бях си загубила окончателно ума. „Моля те, Крисчън" пищях наум.

- Това е наказанието ти. Така близо до края и така далеч. Това удоволствие ли е? Дишаше тежко в ухото ми. Скимтях напълно изтощена и изгубена в това еротично... изтезание.

- Моля те хленчех аз. Дали накрая щеше да се смили над мен?

- Как искаш да те чукам, Анастейжа?

Тялото ми затрепери отново. И той пак застина.

- Моля те...

- Кажи ми какво искаш, Анастейжа.

- Ти... знаеш. Почти плачех.

- Дали да те чукам така, или иначе, или пък еди-как си? Имаме голям избор. Дишаше в устните ми. После измъкна ръката си, пресегна се към нощното шкафче, взе презерватива, изу много бавно бикините ми, а аз гледах като хипнотизирана трескавите му очи.

- Това ли е удоволствие? каза той и бавно прокара ръка по пениса си.

- Беше само шега... изскимтях. „Моля те, Крисчън, чукай ме!"

Той ме погледна учудено и продължи да прокарва ръка по пениса си.

- Шега? Гласът му беше зловещо тих.

- Да. Моля те, Крисчън.

- Значи ми се смееш?

- Не изхленчих.

Бях топка сексуално напрежение. Той ме изгледа преценяващо, може би за да определи степента на възбудата ми. После внезапно ме грабна и ме обърна по корем. Това ме изненада. Бях вързана и можех да се опра само на лакти. Той сгъна рязко двата ми крака в коленете, така че дупето ми се надигна високо. Плесна ме силно по него и в същата секунда, преди изобщо да реагирам, влезе рязко и със сила в мен. Извиках от удара, от внезапното му проникване и на секундата свърших. Не веднъж, а два пъти един след друг, напълно разпадаща се под него, докато той продължаваше мощно да пробива в мен. Не спираше. Не можех повече, бях напълно изцедена, но после усетих как поредният оргазъм започна да напира и... „Не, не е възможно..."

- Хайде, Анастейжа, отново! ръмжеше той през стиснати зъби. Тялото ми откликна веднага в разкъсващи конвулсии. Крещях името му. Разпаднах се на милиони малки частици. Крисчън застина и най-накрая съвсем тихо свърши.

- Това удоволствие ли беше? каза през зъби.

Лежах напълно изтощена, със затворени очи. Той леко излезе от мен, стана и се облече. После се върна при мен, развърза внимателно ръцете ми и дръпна надолу тениската ми. Разтърках китки и се засмях при вида на отпечатъците от вратовръзката на китките ми. Оправих сутиена си, а той придърпа завивките над мен. Гледах го напълно зашеметена.

- Беше върхът на удоволствието прошепнах.

- Ето пак тази дума.

- Не я ли харесваш?

- Никак.

- О!... Не знам... Мисля, че има доста благоприятен ефект върху теб.

- Вече и благоприятен ефект, така ли? Колко още според вас, госпожице Стийл, може да бъде наранявано моето его?

- Не мисля, че на егото ти му има нещо. Но в момента, в който го казах, самата аз не си повярвах. Някакво неуловимо усещане мина през съзнанието ми, но изчезна на мига, преди да успея да го хвана.

- Ти мислиш? Гласът му беше нежен. Лежеше до мен, надигнат на лакът, аз бях само по сутиен.

- Защо не обичаш да те докосват?

- Просто не обичам. Целуна ме нежно по челото. Значи този имейл е твоята представа за шега?

Усмихнах се извинително и свих рамене.

- Явно. И все още обмисляш предложението ми?

- Да, това „неприлично предложение". Да, обмислям го. Но имам много въпроси по него.

Той се усмихна с облекчение.

- Бих бил разочарован, ако нямаше въпроси.

- Щях да ти пратя всичко по мейла, ако ти не ме беше прекъснал.

- Коитус интеруптус.

- Знаех си, че някъде дълбоко заровено в теб има чувство за хумор.

- Много малко неща са смешни, Анастейжа. Помислих, че ми казваш не, не на дискусия по договора, не на всичко... Гласът му падна съвсем.

- Още не съм решила. Не знам. Ще ме връзваш ли с каишка за врата?

Той вдигна учудено вежди.

- Ти си правила проучването, Анастейжа. Не знам, наистина не знам. Никога не съм го правил с никого.

О, дали трябваше да се учудвам на това? Не знаел? Той не знаел!?

- А теб връзвали ли са те за врата? прошепнах.

-Да.

- Мисис Робинсън?

- Мисис Робинсън! Като в онази стара песен! Той се засмя високо, свободно, необременено, изглеждаше така млад и безгрижен. Естествено бликащ заразителен смях.

- Ще й кажа, че си я нарекла така. Ще й хареса.

- Ти още говориш с нея? Не можах да прикрия шока в гласа си.

- Да. Вече беше сериозен.

О! И тогава усетих ужасната болка на ревността. Чувството бе толкова дълбоко, че чак се уплаших от себе си.

- Разбирам. Гласът ми бе напрегнат. Значи ти имаш някого, с когото да споделяш... различния си начин на живот, а на мен не ми е разрешено.

Той помръкна.

- Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Тя беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също.

Наистина ли се опитваше да ме нарани?

- Това твоята представа за шега ли е?

- Не, Анастейжа. Той поклати глава. Изглеждаше озадачен.

- Не, благодаря, мисля да се справя сама изсъсках и придърпах завивката до брадичката си.

Той ме гледаше объркано. Наистина не разбираше.

- Анастейжа... Търсеше думи. Още едно нещо, което му се случваше за първи път. Не исках да те обидя, сериозно.

- Не съм обидена. Отвратена съм.

- Отвратена?

- Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш.

- Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли?

Бузите ми пламнаха.

- Ще останеш ли при мен?

- Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си... изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори. Усетих колко е сериозен, макар че гласът му бе мек и дрезгаво секси.

Нацупих се.

- Е, тогава си тръгвай. Уморена съм.

- Искаш да кажеш, че ме гониш ли? Изглеждаше хем учуден, хем леко развеселен.

-Да

- Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път. Гледаше ме, все едно отказваше да повярва. Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид.

- Не искам отговорих троснато.

- Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също.

- Не можеш да ми говориш така... Все още не съм подписала нищо.

- Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Той хвана брадичката ми. Сряда? каза тихо и ме целуна по устните.

- Сряда съгласих се. Ще те изпратя, само момент. Седнах, взех тениската си и го побутнах да не ми пречи, докато се облека. Той стана от леглото без желание.

- Подай ми анцуга, ако обичаш.

Той го вдигна от пода, подаде ми го и каза:

- На вашите услуги, мадам. Опита се неуспешно да прикрие усмивката си.

Погледнах го с присвити очи, докато се обувах. Косата ми беше като захарен памук, а трябваше да се изправя пред Кейт Кавана Инквизиторката, след като той си отиде. Взех един ластик за коса, отворих вратата и се огледах за Кейт. Не беше в хола. Май говореше по телефона в стаята си. Крисчън тръгна след мен по коридора. Мислите ми съвсем се объркаха. Не му бях ядосана. Всъщност се чувствах доста засрамена. Не исках да си отива. За първи път исках истински нормална връзка, исках да е нормален, не исках връзка, която трябва да се регулира с договор дълъг цели десет страници, с кожени камшици и вериги.

Отворих му вратата. За първи път бях правила секс в дома си, а като стана дума за секса... да, беше много добре. Но сега се чувствах като празен съд, който можеше и трябваше да се пълни по негово желание и когато му скимне. Подсъзнанието ми се смееше: „Нали бе хукнала да бягаш пет мили, за да го молиш за секс. И ето ти експресна доставка. От какво се оплакваш?" Крисчън спря на вратата и ме погледна.

- Добре ли си? попита нежно, но и много сериозно, и погали устната ми с палец.

- Да казах, макар че дълбоко в себе си изобщо не бях сигурна. Чувствах как в мен се надига някакво ново, революционно мислене. Знаех, че ако започна това нещо с него, той ще ме нарани. Едва ли беше способен или заинтересован и едва ли имаше желание да ми даде нещо повече... а аз исках повече. Много повече. И този пристъп на ревност... Вече бях сигурна, че чувствата ми към него са много по-дълбоки, отколкото си бях позволила да призная пред себе си.

- Сряда каза пак той и пак ме целуна леко и много нежно. Нещо се случи по време на тази целувка. Устните му ставаха все по-настоятелни, притискаха се все по-силно към моите. Ръцете му пуснаха брадичката ми и се заровиха в косата ми. Дишането му се учести. Сложих ръце върху неговите. Така копнеех да ги прокарам през косата му, но преборих импулса. Знаех, че няма да му хареса. Той опря чело в моето, очите му бяха затворени, гласът му изтормозен и напрегнат.

- Анастейжа прошепна той Какво направи с мен?

- Бих могла да те попитам същото казах тихо.

Той пое дълбоко дъх, целуна ме по челото и тръгна. Вървеше много бавно, почти насила към колата. Прокара ръка през косата си. Докато отваряше вратата на колата, ме погледна и се усмихна със своята умопомрачителна, заслепяваща усмивка. Усмихнах се и аз, с усмивката на Икар, полетял прекалено близо до слънцето.

Затворих вратата. Изведнъж усетих непреодолимо желание да плача. Тъга, самота, меланхолия и болка свиха сърцето ми. Побягнах към стаята си, затворих вратата и се облегнах на нея. Опитах се да се преборя с цялата каша чувства и най-вече с тъгата. Не успях. Свлякох се на земята и се разплаках.

Кейт почука и прошепна:

-Ана?

Отворих вратата. Тя се хвърли към мен и ме прегърна.

- Какво ти е? Какво ти направи този красавец... това мазно копеле?

- О, Кейт, нищо лошо наистина, нищо, което не исках да направи.

Тя ме дръпна към леглото и седнахме.

- Косата ти е ужасна. Мирише на пресен секс обаче. Засмях се напук на болката.

- Да, съвсем пресен. Нищо ужасно наистина, освен косата ми. Кейт се усмихна.

- Така те харесвам. Но защо плачеш? Ти никога не плачеш. Взе четката ми от нощното шкафче и бавно започна да ме реше.

- Просто мисля, че тази връзка не отива на добре казах и за кой ли път се загледах в пръстите си.

- Нали каза, че ще се видите в сряда?

- Да, това беше, и все още е, първоначалният план.

- Тогава защо той дойде днес?

- Изпратих му имейл.

- Да дойде тук ли?

- Не. Казах му, че не искам да го виждам повече.

- И той дойде? Ана, това е направо гениално!

- Всъщност го казах на шега.

- Сега вече нищо не разбирам.

Много търпеливо й обясних какво бях написала в мейла, без да издавам нищо друго.

- И си мислила, че ще ти отговори по мейла? -Да.

- Но той не отговаря, а се появява тук. -Да.

- Мога да ти кажа само едно тоя сериозно си е паднал по теб. Крисчън да си падне по мен? Пълен абсурд.

Просто беше дошъл на лов за нова играчка. Удобна нова играчка, която да закове на кревата и да си играе с нея на игри, които никак не можех да определя дори като човешки. Сърцето ми се сви. Това беше горчивата истина.

- Дойде да ме чука, това е.

- А някои казват, че романтиката била изчезнала каза много тихо Кейт и ме погледна ужасена. Бях успяла да я шокирам. Не мислех, че такова нещо изобщо е възможно. Свих рамене извинително.

- Той използва секса като оръжие.

- Да те чука, за да си негова? Тя поклати недоволно глава. Усетих как се изчервявам. Как го каза право в целта! Катрин Кавана с Пулицър за журналистика.

- Не разбирам, Ана. Ти просто му позволяваш да правите секс, така ли?

- Не, Кейт, ние не правим секс, не правим любов, ние се чукаме... според неговата терминология. Той не прави любов, не прави нищо свързано с любов.

- Знаех си, че има нещо странно в него. Просто го е страх от обвързване.

Кимнах. Но не беше така. Нямаше проблеми с обвързване, още по-малко с връзване. Напротив. Вътрешно се раздирах от колебание. Исках да й кажа всичко, всичко за онази стая на болката, за този странен, малко луд и много тъжен мъж и исках тя да ми каже да го забравя, да ме спре преди да съм се превърнала в кръгъл идиот пред него, да ме отърве от илюзиите ми.

- Мисля, че цялата тази работа ми дойде малко в повече казах. Това бе възможно най-мекото обяснение за състоянието ми, но не исках да говорим повече за него. Попитах я за Елиът.

Само при споменаването на името му цялото й изражение, тялото й, всичко в нея оживя. Грееше с някаква вътрешна светлина, която пращаше към мен с топлата си усмивка.

- Ще дойде в събота да ни помогне да натоварим! Да, беше яко лапнала. Усетих онова добре познато пощипване от ревност, дори завист. Кейт си бе намерила нормален мъж, който я правеше щастлива.

Прегърнах я.

- О, забравих да ти кажа. Баща ти се обади, докато беше... заета. Боб нещо е пострадал и няма да успеят да дойдат с майка ти за дипломирането. Но баща ти ще е тук в четвъртък. Иска да му се обадиш.

- О, защо майка не ми каза нищо? Боб наред ли е?

- Да. Обади й се сутринта. Сега е доста късно, сигурно са си легнали.

Благодаря, Кейт. Вече съм наред. Ще се обадя и на Рей сутринта. Мисля да си лягам.

Тя се усмихна, но в ъгълчетата на усмивката й видях мънички бръчици от безпокойство. След като тя излезе, седнах и препрочетох договора. Водех бележките си отделно. Не бяха никак малко. Пуснах компютъра, готова да отговоря.

В кутията имаше имейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер!

Дата: 23 май 2011,23:16

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

С нетърпение очаквам забележките Ви по договора.

Дотогава ти желая леки сънища, бебчо.

Крисчън Грей Изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Въпроси

Дата: 24 май 2011, 00:02

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей,

Прилагам списък с възраженията и въпросите ми. Очаквам с нетърпение да ги обсъдим в сряда по време на вечеря.

Номерата отговарят на номерата на клаузите в договора.

2: Не съм сигурна, че е единствено в моя полза да опозная лимитите на сексуалността си. Убедена съм, че за тази цел няма да ми е необходим договор от десет страници. Твърдо вярвам, че това е в твоя полза.

4: Както добре ти е известно, ти си моят единствен сексуален партньор. Не вземам наркотици, не съм имала кръвопреливания. Така че, смея да твърдя, съм здрава. А ти?

8: Мога да прекъсна договора по всяко време, ако не се придържаш към договорените ограничения. Добре, това ми харесва.

9: Да ти се подчинявам във всичко? Да приема без колебание дисциплинарните ти методи? За това трябва да поговорим.

11: Един месец пробен срок. Не три.

12:1: Не мога да ти посветя всеки уикенд. Имам свой живот или поне се надявам да имам. Може би три уикенда в месеца.

15.2: Да използваш тялото ми, както намериш за добре за сексуални или други цели: моля, конкретизирай „други".

15.5: Цялата тази клауза с дисциплинарните методи. Не съм убедена, че искам да бъда налагана с камшици, с бастуни или каквото и да е там. Като цяло идеята за наказанието не ми харесва. Убедена съм, че това е в разрез с точка 2-5. И какво означава „по други причини". Това е просто гадно. И ми казваш, че не си садист?

15.10: Не че някога е съществувала каквато и да е вероятност да ме дадеш на някой друг, но е хубаво, че го има черно на бяло.

15.14: Правилата за тях ще говорим повече, но по-натам.

15.19: Да не се докосвам без твое разрешение. Къде е проблемът тук? Знаеш, че не го правя.

15.21: Дисциплината виж 15.5 по-горе.

15.22: Не мога да те гледам в очите? Защо?

15.24: Защо не може да те докосвам?

Правилата:

Сън съгласна съм на шест часа. Храна не мога да се храня от списък с храни. Или списъкът заминава, или аз.

Дрехи ако трябва да нося твоите дрехи, когато съм само с теб, да.

Упражнения споразумяхме се на три часа, но в договора не си го поправил.

Може ли да обсъдим всички тези неща? Никакъв фистинг. Какво е окачване на решетка? Генитални щипки ти шегуваш ли се?

Може ли да ми кажеш каква е уговорката за сряда? На работа съм до пет следобед.

Лека нощ. Ана

Подател: Крисчън Грей Относно: Въпроси Дата: 24 май 2011, 00:07 До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл, Това е дълъг списък. Защо си още будна?

Крисчън Грей Изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Чакам да ми догори свещта

Дата: 24 май 2011, 00:10

До: Крисчън Грей

Сър,

Както може би добре помните, докато правех този списък, бях прекъсната и закована на леглото от един случайно минаващ патрул по реда и дисциплината.

Лека нощ. Ана

Подател: Крисчън Грей

Относно: Духни шибаната свещ

Дата: 24 май 2011, 00:12 Д

о: Анастейжа Стийл

МАРШ В ЛЕГЛОТО, АНАСТАСИЯ!

Крисчън Грей Изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Охо! И с главни букви го написал, да ми се скара! Как е възможно от шест мили разстояние да ме накара да се чувствам неловко?

Изгасих лаптопа. Все още ми беше много тежко. Легнах и моментално заспах.

Дълбок и много неспокоен сън.

13.

На следващия ден след работа се обадих на мама. Денят в „Клейтьн" бе минал сравнително спокойно и имах доста време да мисля. Бях много неспокойна, изнервена покрай срещата ми с господин Контрольор на другия ден. Съзнателно и подсъзнателно се тревожех, че отговорът ми по точките в договора е доста негативен, и дори очаквах Крисчън да се откаже от цялата работа.

Майка ми виеше и хленчеше в слушалката колко била отчаяна, че не може да дойде на раздаването на дипломите. Боб изкълчил някаква ставна връзка и сега вероятно куцаше из цялата къща. Честно, няма друг такъв човек. Освен мен де. Винаги му се случват разни неща. Лекарите казали, че ще се възстанови напълно, но трябвало да почива. А това не беше добре за майка ми. Тя разчиташе на него искам да кажа, че без него беше безпомощна.

- Толкова съжалявам, Ана. Ох, не спираше да вие по телефона.

- Мамо, всичко е наред, Рей ще е тук.

- Говориш някак странно. Добре ли си, момичето ми?

- Да, мамо.

И още как! Ако само знаеше как се запознах с тоя червив с кинти красавец и как иска да градим някаква луда... не дива, а луда сексуална връзка, в която аз няма да имам право да обеля и една дума, понеже по принцип няма да имам права.

- Да не би да си се запознала с някое момче?

- Не, мамо. Нямаше никакъв смисъл да й обяснявам.

- Ще мисля за теб в четвъртък, съкровище мое. Знаеш, че те обичам, маменце, нали?

Затворих очи и сладките й думи ме стоплиха. Като меко, нежно пламъче.

- И аз те обичам, мамо. Поздрави Боб. Надявам се да се оправи бързо.

- Непременно, маме. Чао.

- Чао.

Бях завлякла телефона в стаята си. Вяло погледнах дяволската машина. Включих я. Имаше имейл от Крисчън от много късно нощес, след като бях легнала. Или от рано тази сутрин зависи от гледната точка. Чух пулса си в ушите. Може би ми казваше: „Не, край, бях дотук, няма да вечеряме". Мисълта беше толкова болезнена, че моментално я прогоних, за да не пукна пред лаптопа. Бързо отворих имейла.

От: Крисчън Грей

Относно: Въпросите ти

Дата: 24 май 2011, 01:27

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

След като се запознах по-подробно с Вашите въпроси, си позволявам да привлека вниманието Ви към тълкуването на думата „подчинен".

Подчинен прилагателно и съществително

- Склонен или готов да се подчини, изпълнителен без желание за съпротивление, скромен и изпълнителен: например: изпълнителни, подчинени слуги

- Характеризиращ се със склонност за изпълнение или подчинение: Думата е засвидетелствана около 1580-90; корен чин, представка под, наставка: -ен

Синоними: зависим, подвластен, подведомствен, низш, зависещ, долен, послушен, покорен, второстепенен. Антоними: оказващ съпротива, неизпълнителен, вироглав.

Моля, имайте предвид това за срещата ни в сряда.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Първоначалното ми чувство бе на облекчение. Той все още имаше желание да обсъдим връзката ни и все още искаше да ме види за вечеря в сряда. Помислих малко и отговорих.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Моите въпроси... а нещо за твоите проблеми?

Дата: 24 май 2011, 18:29

До: Крисчън Грей

Сър,

Моля забележете датата на засвидетелстване на думата: 1580-90. Мога ли съвсем смирено да Ви припомня, сър, че сега сме 2011. Доста години са минали оттогава и доста неща са се променили.

Мога ли също така да Ви предложа една дефиниция, която да имате предвид за срещата ни.

Компромис съществително

1. Изглаждане на различията при взаимен консенсус; споразумение, постигнато след преодоляване на конфликтни или различни по рода си претенции, принципи и други чрез реципрочно модифициране на исканията. 2. Резултат от такова споразумение. 3. Средно положение между различаващи се позиции. 4. Поставящ под заплаха (предимно за репутация), излагане на риск или опасност: не може ла се прави компромис със срелствата за сигурност.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Какво искаш да кажеш с „твоите проблеми"

Дата: 24 май 2011,18: 32

До: Анастейжа Стийл

Както винаги добро попадение, госпожице Стийл! Ще Ви взема от апартамента Ви в седем утре вечер.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Жените могат да карат кола

Дата: 24 май 2011, 18:40

До: Крисчън Грей

Сър,

Имам кола, мога да карам. Бих предпочела да се видим някъде. Къде да Ви чакам?

В хотела Ви в 7:00?

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Младите жени имат и инат

Дата: 24 май 2011,18:43

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Това е препратка към имейла, който имате от 24 май 2011, изпратен в 1:27, и дефиницията в него.

Мислиш ли изобщо, че някога ще можеш да направиш нещо, ако някой друг ти каже, че така трябва?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Мъжете се месят във всичко

Дата: 24 май 2011, 18:49

До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Иска ми се да дойда с моята кола. Моля!

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: И на мъжете им писва да спорят

Дата: 24 май 2011, 18:52

До: Анастейжа Стийл

В моя хотел в 7:00.

Ще те чакам в Мраморния бар.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Много сърдит имейл. Защо не можеше да се светне, че предвиждам вероятността да се наложи да търся авариен изход? Не че фолксвагенът беше бърз... но все пак можеше да се наложи да бягам.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Мъжете не се месят чак толкова неудачно

Дата: 24 май 2011, 18:55

До: Крисчън Грей

Благодаря.

Ана

От: Крисчьн Грей

Относно: Жените водят спор до унищожаване на мъжа

Дата: 24 май 2011, 18:59

До: Анастейжа Стийл

Няма защо.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Обадих се на Рей. Канеше се да гледа мач. Слава богу! Разговорът ни беше кратък. Щял да пътува до града в четвъртък за дипломирането. Искал след това да отидем да вечеряме. Сърцето ми се пълнеше с любов, докато говорех с Рей, и грамадна буца заседна в гърлото ми. Той беше моята единствена стабилна опора през всичките възходи и падения на майка ми. Връзката ни беше толкова ценна. Макар че не ми беше роден баща, винаги се бе държал е мен като със свое собствено дете. Нямах търпение да го видя. Това, от което се нуждаех сега, бе тихото му, но окуражаващо присъствие. Не го бях виждала толкова време!

С Кейт започнахме да опаковаме останалите неща. Бяхме отворили бутилка евтино червено вино. Когато най-сетне се добрах до леглото, почти всичко бе опаковано. Усетих някакво неочаквано спокойствие. Исках да се наспя добре. Мушнах се в леглото и заспах на мига.

Пол се бе върнал от Принстън, преди да замине за Ню Йорк, където започваше стажът му в някаква финансова компания. Цял ден вървя след мен из магазина да ме кара да излизаме. Почваше да ми лази по нервите.

- Пол, за стотен път ти казвам, имам среща тази вечер.

- Нямаш никаква среща. Казваш го, за да ме разкараш. Винаги казваш така.

„Да, мислех че ще се усетиш, че твоята няма да я бъде!"

- Пол, никога не съм намирала идеята да излизам с брата на шефа си за добра.

- Ти приключваш тук в петък, нали? И утре не си на работа.

- И в събота съм вече в Сиатъл, а скоро ти ще си в Ню Йорк. Много добро разстояние. И да искахме, нямаше да постигнем по-голяма дистанция един от друг. И както ти казах, имам среща тази вечер. Не се шегувам.

- С Хосе?

-Не.

- Че с кого тогава?

- Ох, Пол... Въздъхнах, наистина уморена от спора. С Крисчън Грей казах, без да крия раздразнението си. Но ефектът беше поразителен. Той отвори уста, опита се да каже нещо, не успя и продължи да ме гледа и да мърда уста като риба на сухо. Кажи на някой това име и гледай сеир. Загубват и ума и дума

- Имаш среща с Крисчън Грей? каза доста след това, все още шокиран и с много голяма доза подозрение в гласа.

-Да Ясно. Изглеждаше определено потресен, смазан, но някъде дълбоко в себе си се зачудих и никак не ми хареса, че това го изненада чак толкова. Моето друго аз му размаха среден пръст.

След този разговор той ме остави на мира, изцяло ме игнорира и точно в пет излетях от вратата.

Кейт ми бе дала две рокли и два чифта обувки за тази вечер и за следващия ден за церемонията. Щеше ми се да имам повече желание да се обличам като дама, и другите там неща с дрехите, като при другите момичета, но просто това не беше моята страст. „Каква е твоята страст, Анастейжа?" каза в съзнанието ми нежният глас на Грей. Опитах да си успокоя нервите и в крайна сметка реших да облека роклята с цвят на синя слива. Беше леко делова и не съвсем младежка. Но пък в крайна сметка отивах на преговори.

Изкъпах се, избръснах си краката и мишниците, измих си косата, после загубих половин час да я суша така, че да пада леко и на къдрици по гърдите и гърба ми, а не както обикновено да седи в прическа „свраче гнездо". Пъхнах един гребен, за да я прибера само от едната страна, и сложих малко червило и грим. Рядко слагах грим. Чувствах се неловко, но най-вече некомфортно. Никоя от моите героини в книгите не бе изпадала в ситуация да слага грим с часове. Ако беше така, щях със сигурност да знам. Пъхнах нозе в супервисоките стилето обувки (същият цвят като роклята) и точно в шест и трийсет бях готова.

- Е, Кейт?

Тя се усмихна.

- Майчице, Ана, блестиш! Изглеждаш толкова секси! И кимна одобрително.

- Как така секси? Исках да изглеждам като делова зряла жени!

- Да, така изглеждаш: като делова зряла и ужасно секси жени. Роклята отива на цвета на кожата ти. И как добре прилепва симо! Продължи да се усмихва.

- Кейт! смъмрих я.

- Не отричай очевидни неща, Ана. Изглеждаш повече от добре. Задръж роклята. Ще го принудиш да яде от ръцете ти кито куче.

Кучето, което трябваше да яде от неговата ръка, бях аз, но странно защо всички виждаха нещата съвсем погрешно. Нещата стояха в точно обратната последователност.

- Пожелай ми късмет.

- Не ми казвай, че ти е нужен късмет за една среща!

- Да, имам нужда от късмет.

- Късмет тогава каза тя и ме прегърна, а аз се изстрелях през вратата.

Наложи се да карам боса Уанда не бе пригодена да я управляват хора, обути в стилето патъци. Спрях пред хотела точно в седем без една и подадох ключовете си на момчето да я паркира, но му отне време да отреагира при моя вид и вида на колата, от която излязох. Не му обърнах внимание. Поех дълбоко дъх, напомних си да си опичам акъла и влязох в хотела.

Крисчън се бе облегнал на бара и пиеше бяло вино. Беше с бяла риза, черни джинси, черна вратовръзка и черно сако. Косата му както винаги разрошена. Въздъхнах. Останах на входа няколко секунди, за да се насладя на гледката. Той погледна доста нервно към входа, видя ме и застина. После замига, все едно тъкмо ставаше от сън, усмихна се бавно, мързеливо, отвратително секси и аз, като другите, си глътнах езика. Огромната защитна стена в мен започна да се топи на мига. С огромни усилия се съсредоточих върху няколкото крачки, които трябваше да измина, без да си хапя устната и без да падна, качена на тези токчета. Все пак да не забравяме, че става дума за Анастейжа Стийл, родена в село Два леви крака и отраснала в съседното Две леви ръце. Той тръгна с цялата си грация към мен.

- Изумителна си! Наведе се и леко ме целуна по бузата. Госпожица Стийл в рокля!

Поведе ме към сепарето и повика сервитьора.

- Какво ще пиеш?

Усмихнах се срамежливо, докато сядах и се намествах с тъпата рокля. Този път поне ме попита.

- Каквото поръчаш за себе си.

„Виждаш ли! Значи можело да се държиш възпитано".

Той се засмя, поръча още една чаша от каквото вино пиеше и се настани срещу мен..

- Тук имат изключително добра изба. Сложи лакти върху масата и сключи пръсти пред устата си, а в очите му видях някаква нова, жива емоция, но нямах грам идея какво беше това. Усетих познатото сгърчване в слабините, все едно от него се зареждах с електричество. Наместих се под зоркото му око, сърцето ми биеше така, че можеше да се види с просто око как скача из гърдите ми. Непременно трябваше да запазя самообладание.

- Нервно ли ти е? попита нежно той.

-Да.

Той се наведе към мен и каза заговорнически:

- И на мен.

Той? Нервен? Изключено! Мигах изумено, а той само се усмихна с ослепителната си усмивка. Сервитьорът дойде и донесе виното ми, малка чинийка с маслини и още една с ядки.

- Как мислиш да обсъдим нещата? попитах. Един по един ли ще разглеждаме моите въпроси?

- Както винаги сте нетърпелива, госпожице Стийл.

- А какво ще кажете за времето днес?

Той се усмихна, ловките му пръсти уловиха една маслина и я метнаха в устата му. Тя потъна в нея като топка в дупка за голф. Очите ми бяха заковани за тази уста, която бе докосвала... цялото ми тяло. Изчервих се.

- Мисля, че времето днес е изключително благоприятно засмя се той.

- Подигравате ли ми се, господин Грей?

- Така е, права сте, госпожице Стийл.

- Знаеш, че този договор не подлежи на законно разглеждане от законодателната система, нали?

- Разбира се, госпожице Стийл. Напълно съм наясно.

- Щеше ли да ми кажеш това на някой етап от... развитието?

Той се намръщи.

- Ако мислиш, че съм имал намерение да те принудя по някакъв начин да подпишеш нещо или да правиш нещо, без да го желаеш, и след това да се преструвам, че имам някаква законна сила да те притежавам, тогава...

- Може и така да е.

- Нямате много високо мнение за мен, госпожице Стийл.

- А ти не ми отговори на въпроса.

- Анастейжа, няма никакво значение дали е законен, или незаконен. Той представлява желанието ми да достигнем до някакво споразумение: какво аз очаквам от теб и какво ти можеш да очакваш от мен. Ако не ти харесва, не подписвай. Ако подпишеш и не ти хареса, има достатъчно клаузи, които ти позволяват да се измъкнеш и да си идеш. Дори и да беше истинско легално споразумение, мислиш ли, че бих се занимавал да те влача по съдилищата, за да те задържа, ако ти така или иначе си решила да избягаш?

Отпих голяма глътка вино. Подсъзнателно се тупнах по рамото да си напомня, че трябва да съм с бистър ум и НЕ ТРЯБВА ДА ПИЯ МНОГО.

- Връзки като тази се градят на основата на честност и доверие продължи той. Ако ми нямаш доверие, че аз мога да разбера и знам до каква степен мога да ти повлияя, доколко далеч мога да те отведа, докъде можем да стигнем, тогава наистина не можем да продължим с това.

Бързичко стигнахме до същината! Колко далеч можел да ме отведе? Какво значи това?

- Така че всичко е много просто, Анастейжа. Вярваш ли ми, или не? Трескавите му очи ме изгаряха.

- Имал ли си подобни дискусии с някоя от онези петнайсет?

-Не.

- Защо не?

- Защото те всичките бяха подчинени по природа. Знаеха какво искат от една такава връзка и аз, като цяло, знаех какво мога да очаквам. При тях беше просто въпрос на уточняване на дискусионните ограничения и такива подробности.

- В някой магазин ли ходиш да ги избираш? „Най-качествените робини само при нас?"

- Не съвсем засмя се той.

- Как ги намираш тогава?

- Това ли дойде да обсъждаш? Или да минем по същество? Към твоите въпроси, както ги наричаш.

Преглътнах. Дали му имах доверие? Дали опираше само до това? Със сигурност това е нещо, което включва усилията на двете страни. Спомних си как се ядоса, когато се обади Хосе.

- Гладна ли си? попита той.

„О, не, не и храна. Не сега!"

-Не.

- Яла ли си днес?

Гледах го дълго, преди да отговоря. Отговорът ми никак нямаше да му хареса.

- Не казах много тихо.

Очите му се свиха.

- Трябва да се храниш, Анастейжа. Можем да се нахраним тук или в апартамента ми горе. Къде предпочиташ?

- Мисля, че трябва да останем тук, на неутрална територия.

Той се усмихна сардонично.

- Мислиш ли, че това би ме спряло? каза нежно и улових в гласа му чувствено предупреждение.

Преглътнах и едва измънках:

- Надявах се.

- Ела, резервирал съм отделна стая за хранене. Няма да има публика.

Усмихна се загадъчно, подаде ми ръка и ми напомни да си взема виното.

Сложих ръка в неговата и се измъкнах от сепарето. Той ме хвана за лакътя и ме поведе към мецанина. Един млад служител в изрядна униформа се приближи към нас.

- Господин Грей, моля, последвайте ме.

Тръгнахме след него през салон с плюшени столове и канапета и стигнахме до малка уютна и доста отдалечена стая. Под красивия лъскав полилей масата бе застлана с бяла памучна покривка, бяха наредени кристални чаши, сребърни прибори и по средата букет бели рози. Имаше нещо старомодно и много очарователно в тази облицована с дърво стая. Сервитьорът дръпна един от столовете, за да седна, и постави салфетката в скута ми. Крисчън издърпа стола си и седна срещу мен. Погледнах го скришом.

- Не хапи тази устна прошепна той.

Дори не знаех, че я хапя! „По дяволите! Стига вече!"

- Поръчах за двамата. Надявам се не възразяваш.

Честно казано изпитах облекчение. Не бях сигурна дали съм в състояние да взема и половин решение.

- Няма проблем казах.

- Хубаво е да се отбележи, че можеш да се съгласяваш от време на време. Така! Докъде бяхме стигнали?

- По същество. Отпих отново. Крисчън Грей вървеше много добре с вино. Спомних си последната глътка вино, която изля в пъпа ми, и се изчервих.

- Да, твоите въпроси. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади лист. Моят имейл.

- Точка 2. Съгласен съм. Това е в полза на двама ни и облагодетелства и двама ни, затова ще го поправя.

Не можех да повярвам, че наистина ще го гледаме точка по точка. Аз просто не бях толкова смела. Бях много отворена в интернета, но лице в лице... А той изглеждаше така откровен и открит. Опитах да се подсиля с още една глътка вино. Крисчън продължи:

- Моето сексуално здраве. Нито една от предишните ми партньорки не е имала кръвопреливане. На всеки пет месеца си правя профилактични прегледи във връзка с всички възможни здравословни рискове, които споменаваш. Последните ми тестове са отрицателни и съм чист в това отношение. Никога не съм употребявал наркотици. Всъщност съм много яростен противник на наркотиците. Имам политика във фирмата си и не назначавам и не толерирам хора, които вземат наркотици. Настоявам да бъдат правени внезапни кръвни проби за употреба на наркотици.

Погледнах го смаяна. Тоя беше напълно луд.

- Освен това не са ми правени кръвопреливания. Това отговаря ли на въпроса ти?

Кимнах.

- По следващата точка можеш да си тръгнеш по всяко време, Анастейжа. Няма да те спра. Но ако тръгнеш, с това се приключва абсолютно всичко. Казвам ти, за да си наясно.

- Разбрах казах доста отстъпчиво. „Ако си тръгна, това е краят". Мисълта бе неочаквано болезнена.

Сервитьорът дойде с предяетието. Как изобщо можех да ям сега? Господи! Беше поръчал стриди върху лед. Цяло плато.

- Надявам се харесваш стриди каза той.

- Никога не съм яла.

- Вярно ли? Да пробваме тогава. Той се пресегна и взе една. Трябва само да я сложиш на езика и да глътнеш. Мисля, че с това ще се справиш.

Погледна ме и знаех за какво говори. Изчервих се. Той се усмихна, сложи малко лимон върху една стрида и я сложи на езика си.

- Много вкусно. Има вкуса на... море. Хайде, опитай подкани ме.

- Значи не дъвча, така ли?

- Не, Анастейжа, не дъвчеш. Очите му бяха грейнали, весели и живи. Изглеждаше толкова млад, когато се усмихваше така.

Захапах устната си и изражението му моментално се промени. Погледна ме сурово. Пресегнах се и взех моята първа стрида. „Добре, дай да видим". Изстисках лимон, сложих я в устата си и тя се плъзна по езика и към гърлото ми морска вода, сол, свеж и остър дъх на цитрус. О, беше... различно. Облизах устни. Той ме гледаше с напрежение и в очакване. Очите му потъмняха.

-Е?

- Ще взема още една.

- Добро момиче каза гордо той.

- Нарочно ли ги избра? Хората май ги ядат, защото имат ефект на афродизиак.

- Не. Бяха първото нещо в менюто. Нямам нужда от афродизиак, когато съм край теб. И ти перфектно го знаеш. Ти реагираш на моето присъствие по същия начин каза простичко и съвсем открито той. И така, докъде бяхме стигнали? Погледна имейла ми и си взе още една стрида. Да ми се подчиняваш във всичко. Да, искам да го правиш. Имам нужда да го правиш. Мисли за това като за роля, Анастейжа.

- Страхувам се, че можеш да ме нараниш.

- Как да те нараня?

- Физически. „И емоционално", добавих наум.

- Наистина ли мислиш, че съм способен да направя такова нещо? Да премина граница, която ще е болезнена за теб?

- Спомена, че си наранил някого преди.

- Да. Но беше много отдавна.

- Как стана?

- Окачих я на тавана в стаята с играчките. Всъщност това е единият от въпросите ти. Карабините и халките служат за това за окачване за китките или за глезените с помощта на въже. Едно от въжетата беше затегнато доста здраво и...

Вдигнах ръка.

- Не искам да знам нататък. Значи няма да правиш това с мен?

- Не и ако не искаш. Може да го включиш към категоричните ограничения.

- Добре.

- Така, по-нататък. Можеш ли да се научиш да изпълняваш? Можеш ли да се справиш с това?

Гледаше ме и изучаваше всяко движение на лицето ми. Секундарникът цъкаше.

- Бих могла да опитам прошепнах.

- Добре усмихна се той. Сега за срока. Един месец вместо три. Това е ужасно малко, особено ако искаш да идваш само три пъти в месеца. Не мисля, че е по силите ми да издържа толкова дълго без теб. То сега едва успявам да дочакам... И някак внезапно спря.

Не можел да издържи без мен? Това пък какво означаваше?

- Какво ще кажеш един уикенд да идваш за ден по-малко и да се виждаме някъде по средата на седмицата след това?

- Добре.

- И наистина те моля, нека опитаме за три месеца. Знаеш, че винаги можеш да си идеш, ако усетиш, че не е за теб.

- Три месеца? Чувствах се като вързана за релсите на железопътна линия. Отпих още една глътка вино и взех още една стрида. Почваха да ми харесват.

- Толкова за притежанието. Приеми, че е просто терминология и в крайна сметка опира до принципа на изпълнение и подчинение. Това би ти послужило да придобиеш нужната нагласа, да разбереш кой съм аз за теб и с това съзнание да прекрачиш прага на дома ми. Да знаеш, че аз ще правя с теб това, което харесвам да правя. И ти следва да приемеш това и да желаеш да го направиш за мен. Ето защо трябва да ми вярваш. Ще те чукам по всяко време, на всяко място и по начин, който намеря за удачен и удовлетворителен за мен. Ще те дисциплинирам, защото няма начин да не направиш грешки. Ще те науча как да ми доставяш удоволствие. Но аз напълно съзнавам, че това е нещо съвсем ново за теб. Затова ще започнем много бавно и аз ще ти помагам. Ще разработваме заедно различни варианти. Искам да ми се довериш, но също така знам, че първо трябва да спечеля доверието ти. И ще го направя.

Той беше толкова разпален, толкова обсебен... той просто беше такъв. И в същото време го гледах като омагьосана. Не можех и не исках да погледна встрани. Той съвсем искрено и страстно желаеше това от мен. Спря да говори и ме погледна.

- Следиш ли мисълта ми? прошепна. Гласът му бе натежал от чувство, топъл и съблазнителен. Приближи чашата до устните си, без да откъсва очи от мен.

Келнерът дойде до вратата и Крисчън му кимна, че може да разчисти масата.

- Искаш ли още вино?

- С кола съм.

- Вода?

Кимнах.

- Газирана или обикновена?

- Газирана.

Сервитьорът изчезна.

- Много си мълчалива каза тихо той.

- За сметка на това ти си доста многословен.

Той се усмихна.

- Дисциплина. Границата между болката и удоволствието е много тънка, Анастейжа. Те са двете страни на една и съща монета. Мога да ти покажа какво огромно удоволствие има в болката. Не ми вярваш сега, но пак опираме до това дали ми имаш доверие. Ще има болка, но няма да има болка, която да не можеш да понесеш. И ето, пак трябва да ми се довериш в това. Имаш ли ми доверие, Ана? Ана!

- Да отговорих, без да мисля, но истината беше, че да... аз му вярвах.

- Тогава въздъхна той облекчено останалото са само подробности.

- Важни подробности.

- Добре, нека минем през тях поред.

Думите му кънтяха в главата ми, заливаха съзнанието ми като потоп и давеха мислите ми. Не знаех как ще смеля цялата тази информация. Сервитьорът се върна с основното ястие треска, аспержи, мачкани картофи и сос холандез. Никога не бях изпитвала по-силно нежелание, дори отвращение при мисълта за храна.

- Надявам се, че обичаш риба каза Крисчън.

Погледнах яденето и веднага отпих от водата. Сгреших, че не

бях поръчала вино.

- Да поговорим за правилата. Според теб начинът на хранене, който изисквам от теб, е основното, което може да развали договора, така ли?

-Да.

- Мога ли да предложа така: поне три яденета на ден.

- Не. Тук няма да отстъпя. Никой не може да ми диктува какво да ям и кога. Как да се чукам да, но как ям!? Няма начин!

- За мен е изключително важно да знам, че не си гладна. Той присви устни.

Какво беше това нещо с яденето?

- Ще се наложи да ми се довериш.

Той ме гледа дълго, после някак се отпусна и каза:

- Туш, госпожице Стийл! Отказвам се да споря за яденето и за съня.

- Защо не мога да те гледам в очите?

- Това е нещо специфично при доминантно-подчинените връзки. Ще свикнеш с това.

Дали?

- Защо не мога да те докосвам?

- Защото не може.

Лицето му изразяваше решителност, дори инат.

- Заради госпожа Робинсън ли?

Той ме изгледа много учудено.

- Как пък ти хрумна това? И още докато го изричаше, сякаш разбра. Мислиш, че тя ме е травматизирала ли?

Кимнах.

- Не, Анастейжа, причината не е в нея. Освен това тя не би се съобразила с такова нещо.

О, така ли? А аз трябваше да се съобразявам?

- Значи няма нищо общо с нея?

- Не, Анастейжа. И не искам самата ти да се докосваш.

„Моля? А, да, клаузата с мастурбацията".

- Питам само от любопитство. Защо?

- Защото искам цялото удоволствие, което изпиташ, да бъде за мен каза той леко пресипнало, но съвсем категорично.

Сега вече нямах отговор. От една страна „Искам да хапя тази устна", от друга храната и сънят. Но той щеше постепенно да се наложи и там. А още не бяхме обсъждали дискусионните ограничения. Не бях сигурна, че мога да говоря за това на масата. Изобщо не бях сигурна, че мога да говоря за това лице в лице с него.

- Май много материал ти дадох за размисъл.

- Така е.

- Искаш ли да минем през дискусионните ограничения?

- Не и докато се храним.

Той се усмихна и попита:

- Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива?

- Нещо такова.

- Не яде много.

- Стига ми.

- Три стриди, четири хапки риба и едно късче аспержа. Никакви картофи, никакви ядки, никакви маслини, а не си яла цял ден. И казваш да ти имам доверие!

„Господи, броил ми е хапките!"

- Моля те, Крисчън, не всеки ден водя такъв разговор.

- Искам да си здрава, Анастейжа.

- Знам.

- Добре. Сега вече мога да обеля... тази рокля от тялото ти.

Преглътнах. Да обели от тялото ми роклята на Кейт! Усетих

силен спазъм от желание в слабините си. Мускулите, с които

вече се бях запознала добре, се свиха в очакване. Но не, нямаше да стане. Най-силното му оръжие сексът, беше насочено към мен. Дори и аз, дето нищо не разбирах от секс, се бях убедила, че там е велик.

- Не мисля, че идеята е добра казах тихо. Не сме яли десерт.

- Искаш десерт? попита той с недоверие.

-Да.

- Може ти да си десертът.

- Не съм сигурна, че съм достатъчно сладка.

- Анастейжа, ти си изумително вкусна и сладка. Знам.

- Крисчън, използваш секса като оръжие срещу мен. Не е честно наистина казах много тихо и се вторачих както обикновено в пръстите си. Той като че ли се изненада, замисли се над думите ми и погали брадичката си, докато подбираше думите си.

- Права си. Така е. В този живот всеки използва това, в което е най-добър. Което не променя факта колко силно те желая. Сега доволна ли си?

Как можеше да ме съблазни само с гласа си? Едва се удържах, дишах тежко, на пресекулки, нервите ми дрънчаха като коледни камбанки, кръвта ми бучеше и запушваше вените ми и вътрешностите ми.

- Ще ми се да опитам нещо каза задъхано той.

Намръщих се. Току-що ми бе сервирал куп доста неприятни

неща, за които да мисля, а сега и това.

- Ако беше моя, сега нямаше да се замисляш, щеше да е много полесно. Гласът му бе много мек и всяка дума в изречението му беше „секс". Всички тези решения, цялото това мислене уморява. Дали така да го направя, или иначе? Тук ли да е, или там? Може ли сега, или не може? Нямаше да се налага да мислиш за всичко това. Тези решения и цялото това мислене щяха да бъдат моя грижа. А точно сега, в този момент, ти ме желаеш, Анастейжа. Знам това

„Че как така може да е сигурен?"

- Мога да съм сигурен...

„Еба ти! Тоя отговаря на въпрос, който още не съм задала! Да не би да може да чете и мисли?"

- ... защото тялото ти те издава. Притискаш бедрата си едно в друго, изчервила си се и дишането ти се промени.

Стига, това вече беше прекалено.

- Как разбра за бедрата ми? попитах много тихо и с недоверие. Та бедрата ми бяха под масата.

- Усетих покривката на масата да мърда. Предположението ми се базира на години опит. Но съм прав нали?

Изчервих се пак и отново загледах пръстите си. Това, което ме спираше в тази игра, беше, че само той разбира и знае правилата. Бях прекалено наивна и неопитна. Единственият човек, с когото можех да направя някаква база за сравнение, беше Кейт, а тя не позволяваше на никой да й се качи на главата. Разбира се, можех да ползвам за база и моите героини. Елизабет Бенет щеше да полудее от гняв, Джейн Еър би била прекалено изплашена, а Тес щеше да се предаде, като мен.

- Не съм си изяла рибата.

- Предпочиташ студена риба пред мен?

Вдигнах рязко глава и го погледнах. Очите му горяха, погледът му се топеше в собствения си пламък. Сребистосива неконтролируема страст.

- Мислех, че искаш да си изяждам всичко в чинията.

- Точно в този момент не давам пукната пара за чинията ти.

- Крисчън, ти просто играеш нечестно.

- Знам. Винаги съм играл така.

Моето друго аз ми се нацупи. Можеш да го направиш. Можеш да изиграеш този секс бог с правилата на неговата игра. Мога ли? Е, да пробваме. Нямах никакъв опит в тази игра. Взех едно парче аспержа и без да откъсвам поглед от него, захапах устната си. После, много бавно, поставих връхчето на аспержата до устните си и го засмуках.

Очите му се разшириха, съвсем леко, за секунда, но това не ми убягна.

- Какво правиш, Анастейжа?

Захапах връхчето.

- Ям си аспержата.

Крисчън се размърда в стола.

- Мисля, че си играете с мен, госпожице Стийл.

- Просто довършвам вечерята си, господин Грей казах съвсем невинно.

Точно в този момент сервитьорът почука и влезе, без да чака разрешение. Хвърли бегъл поглед към Крисчън, който го изгледа недоволно, но в крайна сметка възвърна любезното си изражение и кимна вежливо към чиниите на масата. Сервитьорът просто развали магията, а аз се хванах за този ценен миг, за да сляза на земята. Трябваше да си тръгна. Тази среща щеше да свърши само по един начин. А след такъв напрегнат разговор имах нужда от някаква граница. Тялото ми копнееше за допира му, но съзнанието ми се бунтуваше. В момента исках да съм далеч от него. Още не бях взела решение, а целият сексапил, който излъчваше той, никак не улесняваше нещата.

- Искаш ли десерт? попита той. Джентълмен, както винаги, но очите му горяха.

- Не, благодаря. Мисля, че е време да тръгвам. И пак погледнах пръстите си.

- Да тръгваш? Беше повече от изненадан и дори не се постара да го прикрие.

Сервитьорът бързо се изнесе.

- Да казах убедена, че това е правилното решение. Ако останех в тази стая с него, той щеше да ме чука. Станах. И на двамата ни предстои утрешната церемония.

Крисчън се изправи на секундата и забрави добрите маниери.

- Не искам да тръгваш.

- Моля те, трябва...

- Защо?

- Трябва да обмисля всичко, което ми каза. А за това имам нужда от малко самота и да съм далеч от теб.

- Мога да те принудя да останеш каза той заплашително.

- Да, можеш. И няма да е трудно, но не искам да го правиш.

Той прокара пръти през косата си, без да сваля очи от мен.

- Знаеш ли, Анастейжа, когато дойде в офиса ми да ме интервюираш, от мига, в който падна, си мислех, че си жена, която лесно и с желание би изговаряла само две реплики: „Да, сър" и „Не, сър". Мислех, че си родена да се подчиняваш. Но честно казано, не съм сигурен, че в твоето така изкусително прелестно тяло има и капка готовност да се подчиниш на каквото и да е.

Докато говореше, бавно се приближаваше към мен. Гласът му издаваше нервност, несигурност и напрежение.

- Може би си прав.

- Искам да ми дадеш тази възможност да опозная тялото ти и да се убедя, че е така. Той протегна ръка, погали лицето ми, прокара пръст по долната ми устна и каза: Аз просто не знам друг начин, Анастейжа. Аз съм такъв, какъвто съм.

- Зная.

Той се наведе да ме целуне, но спря, погледна ме все едно искаше разрешение. Очите му бяха питащи, търсещи, очакващи. Повдигнах се на пръсти и той ме целуна. Не знаех дали някога ще го видя или целуна отново. Ръцете ми тръгнаха по своя собствена воля, увиваха се около косата му, дърпаха го към мен, езикът ми галеше неговия. Ръцете му бяха на врата ми, придърпваше ме все по-дълбоко и по-дълбоко в една бездънна целувка. Тялото му отговаряше на отчаяната ми страст. Ръката му се плъзна по гърба ми, чак до края на гръбнака. Тялото му безнадеждно се впиваше в моето.

- Не мога ли да те убедя да останеш? питаше задъхано между целувките. Остани с мен тази нощ.

- И да не мога да те докосна? Не.

Той изпъшка.

- Невъзможна си. Отдръпна се, огледа ме и попита: Защо си мислиш, че можеш така лесно да ми кажеш „довиждане"?

- Защото тръгвам сега, веднага.

- Нямах предвид това и ти знаеш много добре.

- Крисчън, трябва да помисля. Не знам дали мога да изградя подобна връзка с теб. Такава, каквато я искаш ти.

Той затвори очи, опря челото си в моето, успокои дишането си, целуна ме по челото, пое си дъх, пъхна носа си в косата ми, вдиша дълбоко, после ме пусна и се отдръпна.

- Както желаете, госпожице Стийл. Лицето му вече бе станало безизразно. Ще ви придружа до колата добави и протегна ръка. Аз грабнах чантата си и пъхнах ръката си в неговата. Какво направих? Това може би беше краят. Кое решение беше правилното и кое неправилното? Сърцето ми се сгърчи от болка. Как всичко се обърна! Един миг просветление и всичко вече стана различно.

- В теб ли е номерчето за колата?

Започнах да ровя за билета и му го подадох. Той го подаде на портиера. Погледнах го скришом, докато чакахме.

- Благодаря за вечерята.

- Както винаги удоволствието бе изцяло мое, госпожице Стийл каза много вежливо той, макар че изглеждаше замислен и като че ли не на себе си.

Погледнах го и се опитах да запечатам красивия му профил завинаги. Мисълта, че може никога повече да не го видя, бе непоносимо болезнена. Той се обърна рязко към мен каза колебливо:

- Тази седмица се местите в Сиатъл, нали? Ако решиш... ако вземеш правилното решение... мога ли да те видя тази неделя?

- Ще видим. Може би.

Лицето му облекчено се отпусна и веднага пак помръкна.

- Хладно е. Имаш ли сако?

-Не.

Той си свали сакото.

- Облечи го. Не искам да настинеш.

Обърнах се и напъхах ръце в сакото му. Спомних си за онзи път в офиса, когато държеше моето и когато постави ръце на раменете ми. И как ме потресе тази наша първа среща! Нищо не се бе променило. Всъщност бе станало много по-сериозно. Сакото му беше топло, твърде голямо за мен, но миришеше като него божествено!

Момчето докара колата ми. Устата му зейна в почуда, притеснение и какво ли още не.

- Това ли караш? Беше потресен. Тръгнахме към колата. Момчето излезе и Крисчън пъхна в шепата му пари. Тази кола върви ли изобщо?

-Да.

- И ще стигне до Сиатъл?

- Ще стигне.

- Безопасна ли е? Ще те закара ли жива дотам?

- Да казах вече ядосана. Е, стара е, знам, но е моя и все още върви. Баща ми ми я купи.

- О, Анастейжа, можем и повече от това.

- Какво искаш да кажеш? И тогава прозрението ме осени. Не мислиш да ми купуваш кола, нали?

Той ме гледаше гневно. Челюстите му бяха здраво стиснати.

- Ще видим каза сухо.

Направи гримаса, докато ми отваряше вратата. Помогна ми да вляза. Свалих си обувките. Той ме гледаше с бездънните си тъмни очи.

- Карай внимателно каза тихо.

- Довиждане, Крисчън. Гласът ми беше пресекнат, трескав и пресипнал от напиращите сълзи. Усмихнах му се тъжно. „Само да не се разрева!"

Отдалечавах се бавно, гърдите ми се разтресоха от стенание, давех се да потисна сълзите си. Но не успях. Те потекоха по лицето ми съвсем свободно, а аз дори и не разбирах защо плача. Та нали исках да отстоя позицията си. Той бе обяснил всичко. Всичко беше ясно. Той искаше мен, а аз исках повече. Исках той да ме желае и да се нуждае от мен така, както аз го желаех и се нуждаех от него. Но дълбоко в себе си знаех, че това е невъзможно.

Не знаех дори как да мисля за него. Ако правех тези неща, дали щеше да ми е гадже? Щях ли да мога да го представям на приятелите си? Да ходим на бар, на кино, на боулинг дори? Истината беше, че силно се съмнявах, че това ще се случи. Той нямаше да ми дава да го докосвам и да спя до него. Да, не бях изживявала тези неща в миналото си, но ги исках в бъдещето си. Но не такова бъдеще ми предстоеше с него.

Ами ако се съгласях и след три месеца той кажеше, че му е писнало да се опитва да ме модифицира в нещо, което не съм и няма шанс да стана? Как щях да се чувствам тогава? Щях да съм вкарала толкова много емоции и чувства в нещо, което не бях убедена, че искам да правя. И ако после кажеше: „Не, край на споразумението!", как щях да се справя с това отхвърляне, но вече на съвсем различно ниво изхвърляне? Може би бе по-добре да се отдръпна сега, докато все още беше рано и бях що-годе цяла и жива и самочувствието ми не бе сринато.

Но мисълта да не го видя никога повече беше агония. Как се бе напъхал толкова бързо под кожата ми? Не беше само секс, нали?

Или беше? Избърсах сълзите си. Дори не исках да се замислям за чувствата си към него. Страхувах се от това, което ще намеря, ако се разровя в тях.

Паркирах отпред. Беше тъмно. Кейт вероятно бе излязла. Поне това облекчение! Не исках отново да ме хване да плача. Започнах да се събличам и пуснах лаптопа. Имаше съобщение от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер

Дата: 25 май 2011, 22:01

До: Анастейжа Стийл

Не разбирам защо избяга тази вечер. Мисля, че отговорих на всичките ти въпроси. Знам, че ти дадох прекалено много информация и че имаш нужда от време да я обмислиш. Надявам се също да помислиш отново върху предложението ми. Много силно желая това между нас да се получи. Ще правим всичко много бавно. Просто ми повярвай.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг".

Имейлът ме разплака отново. Аз не бях завоевание, не бях и фирма, която искаше да купи. Или бях? Не отговорих. Не знаех какво да му кажа. Нахлузих пижамата си и се увих със сакото му. Докато лежах и гледах тъмния таван, си спомних колко пъти той се опита да ме предупреди, да ми каже да се пазя от него. „Анастейжа, трябва да се пазиш от мен... Аз не съм мъжът за теб... Нямам приятелка... Не се занимавам с такива неща... Не съм по сърчица и романтики... Аз не правя любов... Не знам друг начин..."

И докато плачех тихо във възглавницата, се хванах за последното. Не знам друг начин. Е, и аз не знаех друг начин. Може би заедно можехме да начертаем друга посока...

14.

Крисчън стоеше над мен с кожена пръчка за езда не съм сигурна нагайка ли беше, или стек. Беше със стари протъркани джинси „Ливайс". И нищо друго. Бавно сложи пръчката в дланта си и ме гледаше с триумфална усмивка. Не можех да мръдна. Бях закопчана с белезници за китките и за глезените, гола, разпъната върху леглото с четирите колони. Той се наведе и прокара пръчката от челото към носа ми. Усетих аромата на кожа. После тя плъзна към разтворените ми устни. Дишах тежко и възбудено. Той сложи края на пръчката в устата ми. Усетих наситения вкус на гладката кожа.

- Смучи изкомандва той, но гласът му беше мек. Устните ми се затвориха около кожата.

- Стига каза рязко той.

Изстенах, когато извади пръчката и започна да я плъзга надолу по брадичката ми, под нея, по шията ми, между ключиците. Там спря, завъртя я леко и продължи да я плъзга надолу, между гърдите ми, по корема, около пъпа. Гърчех се от желание, от всепоглъщаща нужда, борех се с белезниците, които се забиваха в китките и глезените ми, докато огъвах тялото си. Той завъртя върха на пръчката около пъПа ми и продължи надолу, през триъгълника и около клитора. И тогава леко, но неочаквано удари клитора ми с върха на пръчката. Свърших на секундата, като крещях името му.

И се събудих, без въздух, борех се да поема дъх и все още усещах конвулсиите от оргазма. Бях плувнала в пот. Нямах никаква представа какво ставаше. Бях сама в леглото. Как? Защо? Седнах шокирана. Беше сутрин. Погледнах часовника осем часът. Покрих лице с дланите си. Не знаех, че е възможно да сънуваш секс. Да не би да беше от храната?

Може би от стридите или пък заради това проучване в интернет? Странно. Много странно. Нямах представа, че човек може да получи оргазъм в съня си.

Кейт беше в кухнята.

- Какво ти е, Ана? Изглеждаш странно. Това сакото на Крисчън ли е?

- Добре съм. По дяволите! Трябваше да се погледна в огледалото! Опитах се да отбягна зелените й изпиващи очи. Все още бях в шок от случилото се. Да, неговото е.

- Наспа ли се? — попита тя, не особено доволна от вида ми или от факта, че нося неговото сако.

- Не много добре.

Тръгнах към чайника.

- Как мина вечерята?

Ето, почна се..

- Ядохме стриди. После треска, така че, бих казала доста зарибяващо.

- Мразя стриди и не питах за яденето, а как се държа Крисчън. За какво говорихте?

- Беше много внимателен. И спрях. Какво можех да кажа? Че няма СПИН, че е яко откачен с тези негови игри, че иска да изпълнявам всичко, което му скимне, че е успял да нарани една, която вързал в неговата стая за тавана, и че искаше да ме чука на масата за вечеря. Дали това щеше да й стигне? Опитвах се да се сетя за нещо от срещата ни, за което да говоря с нея.

- Уанда не му харесва.

- Никой не харесва Уанда, Ана. Това не е нищо ново. Просто се откажи вече от тази кола. Не става.

- Говорихме за много неща. Знаеш какъв е капризен с храната. Обаче много хареса роклята ти. Чайникът завря и отидох да си направя чай. Искаш ли чай? Искаш ли да ми прочетеш речта си за днес?

- О, да, моля те. Снощи бях в „Бека" и я правих там. Ще ида да я взема. Да, сипи ми чай. И изхвърча от кухнята.

Как успях да я разсея, не знам! Сложих филия в тостера. Изчервих се при спомена за... реалистичния ми сън. Какво беше това?

Обмислях всички възможни варианти. Бях толкова объркана. Неговото предложение за връзка или по-скоро предложение за работа. Имаше работно време, работна характеристика и доста подробни описания на задълженията и наказанията при неизпълнение на задълженията. Не си бях представяла първата си романтична връзка така, но да, разбира се, той не беше по романтиката. Ако му кажех, че искам повече от това, което ми предлага, той най-вероятно щеше да откаже и можех да наруша правилата му, а това, от което най-много се опасявах, беше, че може да го загубя. Не бях и сигурна, че имам смелостта да бъда нечия робиня. Камшиците и тези бастуни ме отвращаваха. По принцип съм страхлива, не понасям физическа болка и мога да направя чудеса, за да я отбягна. Сетих се за съня си. Така ли щеше да е? Моето друго аз подскачаше весело и кряскаше: „Да, да".

Кейт се върна с лаптопа си. Съсредоточих се върху тоста и с половин ухо заслушах речта й.

Когато Рей дойде, бях облечена и готова. Отворих вратата и той беше там в малко неугледния си костюм. Заля ме такава силна любов и благодарност към този съвсем обикновен и добър човек. Хвърлих се на врата му. Доста нетипична за мен проява на чувства. Това го стресна и обърка.

- Е, Ани, и аз се радвам да те видя каза той и на свой ред ме прегърна. После се отдръпна леко и ме огледа.

- Ей, дете, наред ли е всичко?

- Разбира се, татко. Не може ли едно момиче да се зарадва на старчето си?

Той се усмихна с всичките радостни бръчици около очите си и влезе с мен във всекидневната.

- Добре изглеждаш.

- Роклята е на Кейт отговорих и погледнах надолу към сивата рокля от шифон с голи рамене и презрамка през врата.

- Къде е Кейт?

- В университета. Трябваше да отиде рано. Ще изнася реч.

- Да тръгваме ли и ние тогава?

- Имаме половин час, татко. Искаш ли чай? И може през това време да ми разкажеш как са всички в Монтесино. Как беше по пътя? Имаше ли много движение?

Рей паркира и тръгнахме с тълпата към салона. Повечето бяха студенти в червено-черни тоги.

- Успех, Ани! Изглеждаш ужасно изнервена. Трябва ли да правиш нещо?

От всички дни в целия ни съвместен живот Рей бе избрал точно днешния, за да проявява наблюдателност!

- Не, татко, просто днес е голям ден за мен казах. Всъщност мислех само за едно щях да го видя.

- Моето малко момиче вече се дипломира. Гордея се с теб, Ани!

- Благодаря ти, татко казах с любов.

Салонът беше претъпкан. Рей отиде да седне с другите родители. Запробивах си път към моето място. Бях с черна тога и шапка. Така поне се чувствах анонимна и защитена. Сцената беше празна. Нервите ме тресяха яко. Едва дишах, сърцето ми блъскаше като лудо. Той беше някъде тук. Чудех се дали Кейт е говорила него и дали го е разпитвала. Седнах сред групата студенти, чиито фамилни имена започваха със С. Бях на втория ред, с което ставах още по-незабележима. Обърнах се и видях Рей. Помахах му. Той вдигна палец окуражително. Облегнах се и зачаках.

Салонът продължаваше да се пълни. Хората говореха развълнувано и ставаше доста шумно. Редът пред мен за запълни. От двете ми страни седнаха две момичета, които не познавах. Бяха явно от друга специалност. Освен това бяха и добри приятелки, защото не спряха да приказват през мен, все едно ме нямаше.

Точно в единайсет ректорът се появи на сцената, следван от тримата заместник-ректори и преподавателите ни. Бяха с червено-черни тоги. Всички се изправиха и започнаха да аплодират. Някои от професорите помахаха с ръка или кимнаха, други изглеждаха силно отегчени. Професор Колинс, моят ръководител и любим учител, изглеждаше както обикновено като току-що паднал от кревата си. Последни на сцената излязоха Кейт и Крисчън. Крисчън изпъкваше сред останалите като бяла врана сред черни. Костюмът му беше сив, перфектно ушит, очевидно по поръчка. Косата му беше още по-наситено медна под светлините в залата. Изглеждаше много сериозен и резервиран. Когато седна, разкопча едноредното си сако и видях вратовръзката му. Тази вратовръзка! Несъзнателно разтърках китките си. Не можех да откъсна очи от него. Беше сложил тази вратовръзка съвсем умишлено. Нямаше никакво съмнение! Аудиторията утихна.

- Погледни го само! Страхотен е! каза едно от момичетата до мен с такъв ентузиазъм, че чак подскочих.

- Много е секси.

Замръзнах. Със сигурност не говореха за професор Колинс.

- Това трябва да е Крисчън Грей.

- Женен ли е? Има ли гадже?

- Едва ли казах аз някак наежено.

Момичетата ме изгледаха с отворена уста. Тъкмо да кажат по едно: „О!", когато добавих:

- Мисля, че е гей.

- Много жалко въздъхна едната.

Докато ректорът четеше речта си, гледах как Крисчън дискретно огледа залата. Потънах в стола си и вдигнах рамене. Мислех си, че ставам съвсем невидима. Естествено се провалих, защото секунда по-късно очите му намериха моите. Погледът му беше празен, хладен и напълно резервиран. Свих се неудобно в стола, защото в мига, в който ме погледна, се бях върнала в съня си тази сутрин и усетих как зверската болка на желанието сгърчи, възпламени и стопи слабините ми. Изчервих се. Улових бегла усмивка на лицето му, но тя, уви, изчезна бързо. Той вдиша рязко, затвори очи за секунда и когато ги отвори, си бе върнал същото пасивно, неразгадаемо и студено изражение. После погледна ректора и втренчи очи в емблемата на университета. Не ме погледна повече. Ректорът не спираше да дрънка, а Крисчън все така упорито отбягваше погледа ми. Гледаше единствено и само емблемата.

Защо не искаше да ме погледне? Вероятно бе променил намерението си или просто не можеше повече да ме чака да взема някакво решение. Притеснение и уплаха заляха мозъчните ми клетки. Може би това, че го бях оставила снощи, бе краят за него. Смешно, нали аз бях тази, която слагаше край, а сега седях в паника, че съм го загубила. Аз го оставих, а сега се гърчех в агония. Сетих се за имейла му снощи. Може би беше ядосан, че не бях отговорила.

Сепнах се от бурни аплодисменти. Бяха за Кейт, която тръгна към микрофона. Ректорът седна, тя отметна назад разкошната си дълга коса и подреди листите пред себе си. Не бързаше и никак не й дремеше, че я гледат стотици очи. После погледна към публиката, усмихна се и започна речта си. Тя беше забавна, а и Кей т нито за миг не се запъна; момичетата до мен се смееха на шегите й. „Катрин Кавана, определено можеш да говориш каквото си искаш, и пак да плениш всички". Бях толкова горда с нея, че почти забравих за Крисчън и всичките си еротични фантазии. Слушах Катрин с интерес, макар че бях чела речта. Тя не позволяваше на никой да се разсейва. Просто нахлу в залата и отнесе публиката.

Темата беше „Накъде след колежа?" Да, накъде наистина? Крисчън гледаше Кейт изненадано. Хм, ами ако Кейт бе отишла на това интервю? Може би сега тя щеше да е на моето място и да обмисля неприличното предложение. Красавицата Кейт и красавецът Крисчън. А аз щях да съм като тези две момичета тук да седя и да му се възхищавам отстрани. Знам, че Кейт нямаше да му позволи да види бял ден. Как го нарече онзи ден? Зловещ? Мисълта за конфронтация между Кейт и Крисчън ме накара да се почувствам крайно неудобно. Не знаех на кого от двамата бих заложила.

Кейт цъфтеше в края на речта си, всички спонтанно станаха на крака и я аплодираха. Първите й овации. Усмихнах й се с възхищение и тя върна усмивката ми. После се оттегли, ректорът стана и представи Крисчън. Бях силно изненадана. Никой не ми бе споменал за реч. Ректорът изброи набързо неговите постижения, разказа за компанията му, за личностните му качества като ръководител.

"... и също така главен спонсор на нашия университет. Дами и господа, господин Крисчън Грей!

Ректорът стисна ръката му, публиката аплодираше. Сърцето ми заседна в гърлото. Той се приближи до микрофона и огледа публиката. Изглеждаше толкова уверен в себе си, изправен пред толкова очи. Точно като Кейт. Двете момичета до мен го гледаха в транс. Всъщност мисля, че по-голямата част от женската аудитория се наведе леко напред. Някои от мъжете също. Той започна. Гласът му беше мек, премерено емоционален, но и пленителен.

Дълбоко съм развълнуван и искрено благодарен за оказаната ми чест да бъда днес сред вас. Ще използвам тази изключително рядка възможност да говоря за внушителната работа на нашия екип, който работи по проблемите на екологията. Стремим се да разработим лесно приложими и екологично съобразени методи за развитие на селското стопанство в страните от Третия свят. Крайната ни цел е да спомогнем да се сложи край на глада и мизерията. Повече от един милиард души, предимно в районите във и под Сахара, Южна Азия и Латинска Америка, живеят низвергнати и в пълна нищета. По тези места хората са изправени пред заплахата от екологично и социално унищожение вследствие на примитивния начин, по който обработват земята. За мен това е нещо твърде лично. Аз знам какво е истински, свиреп глад.

Ченето ми увисна до пода. Крисчън гладен?! Това вече обясняваше много. И в този миг си спомних и за интервюто той наистина искаше да нахрани света. Отчаяно се мъчех да се сетя какво бе писала Кейт в статията си за него. Май бе осиновен на четири. Не можех да допусна, че Грейс го е оставяла гладен. Може би е било преди това, като малко дете. Сърцето ми се сви от ужас и срам. Не можех да си го представя като малко недохранено дете със сиви очи. Какъв живот бе живял този човек... дете... преди Грейс да го вземе и спаси?

Усещах надигащ се бунт, гняв, ярост. Горкият Крисчън животът му е бил напълно прецакан. Изкривената психика на един филантроп. Бях сигурна, че той не се вижда така и би отблъснал всякаква мисъл или жест на съжаление или съчувствие.

Изведнъж всички станаха на крака и бурно заръкопляскаха. Станах и аз, макар, че не бях чула и половината реч. Той правеше всички тези добри неща, вършеше цялата тази огромна работа, а се занимаваше да ме убеждава и да върви подире ми. Спомних си откъси от телефонните му разговори. За Дарфур. Всичко си идваше на мястото. Всичко беше за прехраната на някой друг.

Той се усмихна леко, с благодарност за топлия прием. Дори Кейт ръкопляскаше. После Крисчън се върна на мястото си. Не ме погледна. А аз се мъчех да асимилирам тази нова информация, напълно загубила контакт с това, което се случваше наоколо.

Един от заместник-ректорите стана, ние се наредихме в безкрайна опашка и зачакахме ужасно скучната, уморителна и бавна церемония по връчването на дипломите. Трябваше да се връчат над четиристотин дипломи и чаках един час, преди да си чуя името. Тръгнах към сцената. Двете момичета се изкикотиха на нещо. Крисчън ме погледна топло, но безстрастно.

Поздравления, госпожице Стийл каза, хвана ръката ми за поздрав и леко я стисна. Усетих как електричеството от кожата му прониква в моята. Имате ли проблем с лаптопа си?

Подаде ми дипломата. Гледах недоумяващо.

-Не.

- В такъв случай вероятно пренебрегвате имейлите ми?

- Видях само тоя за сливанията и за придобиванията.

Той ме изгледа крайно изненадано.

- После каза сухо и аз трябваше да се отместя, защото задържах опашката.

Върнах се на стола си. Имейли? Сигурно е пуснал и други. Какво бе писал?

Още цял час чаках церемонията да свърши. Беше много мъчително очакване. Най-накрая с облекчение видях как всички по сцената стават, имаше още аплодисменти, най-много за Кейт и Крисчън. Той не ме погледна. А толкова копнеех да го направи!

Докато чаках редът ни да се опразни, Кейт ме повика. Слизаше от сцената към мен.

- Крисчън иска да говори с теб викаше тя. Двете момичета до мен ме гледаха с отворени усти.

- Изпрати ме да те повикам не спираше да кряка тя.

- Страхотна реч, Кейт!

- Нали? усмихна се тя. Идваш ли? Този мъж може да е доста убедителен, когато иска нещо. Врътна драматично очи и аз се засмях.

- Дори не можеш да си представиш колко убедителен може да е. Не мога обаче да оставя Рей сам задълго. Погледнах към Рей и с жест му показах да ме изчака. Той вдигна палец и аз последвах Кейт по коридора зад сцената. Крисчън говореше с ректора и с двама от професорите. Погледна встрани и ме видя.

- Извинете, господа каза и тръгна към мен. Пътьом се усмихна на Кейт.

- Благодаря каза й и преди тя да отговори, ме хвана за лакътя и ме поведе към нещо като мъжка тоалетна. То си беше тоалетна. Провери дали има някой и заключи вратата.

„Какво го е прихванало?" Мигах неразбиращо.

- Защо не ми върна нито един имейл? Защо не отговори на съобщенията, които оставих на телефона ти? Гледаше ме изпитателно, а аз си бях глътнала езика.

- Не съм си поглеждала компютъра днес. Дори не съм поглеждала и телефона. Опитвал се бе да се обади? Пробвах техниката с отвличането на вниманието, която действаше при Кейт, но май не и при него. Страхотна реч.

- Благодаря.

- Обяснява защо имаш такова отношение към храната.

Той прокара пръсти през косата си. Беше, меко казано, раздразнен.

- Анастейжа, не искам да се връщам към това точно в този момент каза и затвори очи. Изглеждаше наранен. Толкова се притеснявах за теб.

- Защо си се притеснявал?

- Защото тръгна с онова нещо, което наричаш кола.

- То е кола. И работи добре. Хосе я преглежда редовно.

- Фотографът Хосе? Очите му се свиха и лицето му застина.

- Да, купих колата от майка му.

- Да, а тя може би е била на майката на майката на Хосе. Тази кола не е безопасна!

- Карам я от три години. Съжалявам, ако съм те разтревожила. Защо не се обади?

Как можеше така да преувеличава!? Той пое дълбоко дъх.

- Анастейжа, искам да знам отговора ти. Това размотаване и чакане ме побърква.

- Крисчън, виж... оставила съм баща си сам...

- Утре. Искам отговор до утре.

- Добре, утре. Ще ти кажа до утре.

Той се отдръпна, огледа ме хладно, раменете му се отпуснаха, все едно огромен товар бе паднал от тях, и попита:

- Ще останеш ли за коктейла?

- Не зная какво ще иска Рей.

- Искам да се запозная с баща ти.

„Защо, по дяволите?"

- Не съм сигурна, че идеята е добра.

Крисчън отключи вратата, устата му беше свита в зловеща черта.

- Срамуваш ли се от мен?

- Не! Сега вече аз бях изнервената. Като какъв да те представя на баща си? Като мъжа, който отне девствеността ми и иска да започна с него доминантно-подчинена садо-мазохистичиа връзка? Не си обут в обувки, подходящи за бързо бягане.

Той ме погледна и се усмихна. И колкото и да бях бясна, не можах да не се усмихна и аз.

- Само за твоя информация, аз мога да тичам доста бързо. Просто му кажи, че съм ти приятел, Анастейжа.

Отвори вратата и аз тръгнах пред него. Какво ли не ми минаваше през акъла? Ректорът, тримата заместник-ректори, четиримата професори и Кейт ме изгледаха без опит да затворят увисналите си ченета, докато прелетях покрай тях. Оставих им Крисчън и тръгнах да търся Рей.

„Кажи му, че съм ти приятел". Приятели, които имат договор за взаимни ползи. Да бе, да.

Нямах представа как да ги запозная.

-Рей?

Залата беше все още пълна наполовина. Рей не беше мръднал от мястото си. Видя ме и тръгна през тълпата право към мен.

- Честито, Ани! И ме прегърна.

- Искаш ли да пийнем по нещо на коктейла?

- Да, но само ако и ти искаш.

- Не е нужно да ходим, ако не искаш казах с тон, с който всъщност го молех да каже „не".

- Ани, два часа седях и слушах всякакви тъпотии. Имам нужда да пийна нещо.

Хванах го под ръка и излязохме от залата. Беше топъл ранен следобед. При фотографа имаше голяма опашка от желаещи да се снимат за спомен.

- О, добре че се сетих каза Рей и измъкна от джоба си фотоапарат. Една за твоя албум, Ани. Погледнах го недоволно, но застанах мирно и той ме снима. Дали мога да махна вече тая шапка и тая тога, че се чувствам доста глупаво?

„Не само се чувстваш глупаво, така и изглеждаш". О, подсъзнанието ми беше наточило зъби като акула. „И сега какво? Как ще представиш Рей на мъжа, който те чука? Няма начин да не го направиш един горд татко". Не млъкваше и ме гледаше през очила с форма на пеперудки или нещо подобно. Господи, как я мразех понякога тая моя вътрешна близначка!

Залата, в която бяха организирали коктейла, беше наблъскана с народ. Студенти, родители, преподаватели, приятели, всички бърбореха щастливи и доволни. Рей ми подаде чаша шампанско. Беше кофти, дори не беше охладено и освен това много сладко. Мигом се сетих за Крисчън. Това никак нямаше да му се понрави.

Някой ме повика, обърнах се и видях Итън Кавана. Той ме стисна в прегръдката си, повдигна ме и ме завъртя няколко пъти, при това без да разлее виното ми.

- Честито! Зелените му сияйни очи се усмихваха.

Бях изненадана колко хубав е станал. Косата му беше тъмноруса, рошава. Беше почти толкова красив, колкото Кейт. Семейната прилика ме порази.

- Итън! Колко се радвам да те видя! Татко, това е Итън, братът на Кейт. Итън, това е баща ми Рей Стийл.

Те се здрависаха и Рей огледа господин Кавана някак хладно.

- Кога се върна от Европа? попитах.

- Тук съм от една седмица, но исках да изненадам сестричката си каза Итън със заговорнически тон.

- Това е толкова мило усмихнах се аз.

- Нали нея избраха да изнесе прощалната реч. Как може да се пропусне такова събитие! Беше горд със сестра си.

- Да, много добра реч.

- Няма спор съгласи се той.

Ръката на Итън още беше около кръста ми. Обърнах се и ледените очи на Крисчън Грей се забиха като ножове в мен. Кейт стоеше до него.

- Здрасти, Рей. Кейт целуна Рей по бузата, а той, милият, се изчерви. Запозна ли се вече с гаджето на Ана? Крисчън Грей.

Изпсувах наум. Цялата кръв се отцеди от главата ми.

„Кейт, как може да правиш такива неща?"

- Господин Стийл, за мен е огромно удоволствие да се запозная с вас каза гладко и много топло Грей; очевидно не му пукаше от начина, по който го бе представила Кейт. Протегна ръка. Трябва да отдам на Рей заслуженото, че той стисна подадената ръка, без да покаже по какъвто и да е начин, че току-що го е ударил гръм. Кейт го бе повалила в нокаут няколко секунди преди края на първия рунд.

„О, как ще ти се отплатя някога за тази услуга, Катрин Кавана!"

Не съм убедена, че през тези няколко секунди от устата ми не е излизала пяна. Подсъзнанието ми беше в нокдаун и лежеше проснато на ринга до Рей.

- Господин Грей, приятно ми е каза Рей хладнокръвно. Очите му бяха леко оцъклени, но нищо повече. После погледът му се плъзна към мен и той ме изгледа с непознато за мен изражение. Нещо като „Кога-всъщност-имаше-намерение-да-ми-кажеш". Захапах устна.

- А това е брат ми, Итън Кавана обърна се Кейт към Крисчън.

Крисчън прехвърли погледа си към Итън (температурата на

този поглед биеше рекордите за най-ниска температура, измерена отвъд Полярния кръг). Ръката на Итън бе все още около кръста ми.

- Приятно ми е, господин Кавана.

Здрависаха се. Крисчън протегна ръка към мен.

- Ана, скъпа каза и аз почти се втечних при това обръщение.

Освободих се от Итън и застанах до него, където ми беше мястото. Крисчън все още се усмихваше на Итън. Все така ледено. Кейт ми се озъби широко. Тя много добре знаеше какво прави. „Лисица такава!"

- Итън, майка и татко искат да поговорим каза тя и повлече Итън нанякъде.

- Откога се познавате, деца? попита Рей, като гледаше ту мен, ту Крисчън.

Способността да артикулирам отново ме бе напуснала. Исках земята под мен да се отвори. Крисчън прокара ръка около врата ми. Палецът му погали леко голия ми гръб и след това дланта му се затвори около рамото ми.

- Малко повече от две седмици отвърна той спокойно. Запознахме се, когато Анастейжа дойде да вземе едно интервю от мен за студентския вестник.

- Не знаех, че работиш за вестника, Ана. Усетих в гласа на Рей тихо неодобрение и раздразнение.

- Кейт беше болна измънках. Не можех да кажа нищо повече.

- Хубава реч, господин Грей.

- Благодаря, сър. Чух, че сте запален рибар.

И тогава Рей се усмихна, както само той си можеше. Една от онези редки, но истински и неподправени усмивки. И след секунди вече говореха за риболов. Всъщност скоро се почувствах напълно излишна. Грей буквално ухажваше баща ми и съвсем естествено успяваше да го омагьоса. „Както направи с теб, нали?" напомни ми оная наглата в мен. Това момиче нямаше никакви задръжки. Извиних се и се измъкнах да търся Кейт.

Тя говореше е родителите си, които ме поздравиха сърдечно, както винаги. Разменихме любезности и малко общи приказки, предимно за предстоящото им пътуване до Барбадос и за местенето в събота.

- Кейт, как можа да ме изтропаш така на Рей! изсъсках при първата възможност, когато бяхме сами.

- Защото знаех, че никога нямаше да му кажеш. Освен това исках да помогна на Крисчън да преодолее проблема си с обвързването. Тя се усмихна сладко.

Не той, аз трябваше да се обвържа, дори да се вържа за него. Глупаво момиче!

- Ана, той наистина го прие доста спокойно. Не се поти толкова. Погледни го сега. А Крисчън не може да откъсне очи от теб. Погледнах към тях. Рей и Крисчън ме гледаха. Той те гледа като ястреб, Ана, следи всяко твое движение и ходи след теб като кученце.

- По-добре да ида да спася Рей. Или може би Крисчън се нуждае от спасение. Нямам представа вече какво става. Ти също нямаш, Катрин Кавана!

- Ана, аз просто исках да ти направя услуга викна тя след мен.

Тръгнах към тях с усмивка.

- Ето ме!

Всичко изглеждаше наред. Крисчън се усмихваше на някаква негова си тайнствена шега, а Рей изглеждаше отпуснат и спокоен, независимо от статута и парите на Грей. За какво си бяха говорили? За риба?

- Ана, къде са тоалетните?

- Като излезеш оттук, вляво от залата.

- Веднага се връщам. Вие се забавлявайте, деца.

Рей тръгна към изхода. Погледнах Крисчън доста нервно. Някакъв фотограф мина и ни снима.

- Благодаря, господин Грей каза фотографът и изчезна със скоростта на светкавицата на фотоапарата си.

- Значи успя да омаеш и баща ми?

- И баща ти? Очите му горяха, ръката му мина леко по бузата ми. Какво ли не бих дал, за да разбера какво мислиш, Анастейжа! каза мрачно той, хвана ме за брадичката и повдигна главата ми така, че да може да вижда очите ми. Гледахме се като зверове.

Дишането ми се учести. Как можеше да ми действа така? Тук? Сред цялата тази тълпа?

- Точно в този момент си мисля, че харесвам вратовръзката ти.

Той се засмя.

- Напоследък ми е станала любимата.

Изчервих се като мак.

- Прекрасна си, Анастейжа. Тази рокля с презрамката през врата ти отива. Искам да погаля гърба ти и да почувствам красивата ти кожа.

Изведнъж всичко около нас изчезна. Все едно бяхме сами. Цялото ми тяло бе оживяло. Всяко мое нервно окончание пееше весело и меко. А онова електричество ме дърпаше като магнит към него.

- Знаеш, че ще е хубаво, нали, бебчо? прошепна той. Аз затворих очи, за да почувствам сладкия огън, под който всеки мой орган се отваряше и топеше.

- Но аз искам повече прошепнах.

- Повече? Той ме погледна озадачено. Очите му потъмняха. Кимнах и преглътнах сухо. Сега вече знаеше.

- Повече повтори той меко. Все едно опитваше вкуса на думата. Една простичка, обикновена дума, но пълна с толкова много надежда. Той погали долната ми устна. Искаш сърчица и цветя. Романтика.

Кимнах пак. Видях в очите му разгаряща се битка.

- Анастейжа каза тихо и нежно той. Аз изобщо не зная какво е това.

- И аз.

Той се усмихна.

- Ти не знаеш много неща.

- А ти знаеш всички грешни неща.

- Грешни? Не на мен тия! Изглеждаше съвсем откровен. Опитай прошепна. Такова предизвикателство можеше да отправи само той. И при това само с наклонена настрани глава и ослепителна усмивка.

Борех се за въздух. Бях Ева в градините на Рая. Той беше змията, на която не можех да устоя.

- Добре прошепнах.

- Какво каза? Гледаше ме с цялата концентрация, на която е способен човек. Преглътнах.

- Добре, ще опитам.

- Да разбирам ли, че си съгласна? Не можеше да повярва.

- По принцип да, но искам да обсъдим дискусионните ограничения. Гласът ми беше толкова тих, че едва се чувах. Той затвори очи и ме дръпна в обятията си.

- Господи, Ана. Ти си толкова... винаги ме изненадваш. Дъхът ми секва, щом си наблизо.

Пусна ме и отстъпи назад. Рей се бе върнал. С него в ушите ми се върна и шумът от залата и говорът на хората, а с него и самите хора. Вече не бяхме сами. Аз току-що се бях съгласила да бъда неговата сексробиня. Крисчън се усмихна на Рей. Очите му излъчваха самото щастие.

- Ани, искаш ли да идем да хапнем?

- Добре. Мигах като току-що станала от сън. Опитвах се да намеря центъра на равновесието си. Подсъзнанието ми крещеше истерично: „Какво направи?", а другата в мен се премяташе на задно колело с ловкост и бързина, достойни за Олимпийските игри.

- Искаш ли да дойдеш с нас, Крисчън? попита Рей.

„Крисчън, моля те, откажи му!" Умолявах Грей с поглед и се

чудех какво бях направила току-що и защо. Трябваше ми време да осъзная.

- Благодаря за поканата, но наистина имам работа. Беше голямо удоволствие за мен да се запознаем, сър.

- Също и за мен каза Рей. И да се грижиш за малкото ми момиченце.

- Няма нищо по-сигурно от това.

Стиснаха си ръцете. На мен ми се гадеше. Рей нямаше грам идея как точно Крисчън възнамерява да се грижи за мен. Крисчън хвана ръката ми, повдигна я до устните си, целуна пръстите ми, очите му изгаряха моите.

- До после, госпожице Стийл каза с глас, пълен със сладки обещания.

Слабините ми се сгърчиха при мисълта. „Нанкай бе, момиче, казаха ти после!"

Рей ме хвана и ме изведе през входа.

- Изглежда стабилен млад мъж. И не мога да кажа, че е беден. Можеше да попаднеш на някой далеч по-кофти тип. Само не разбирам защо трябваше да разбера за него от Катрин скара ми се той.

Погледнах го извинително. Какво се казва в такива случаи?

- За мен всеки мъж, който обича да ходи за риба, е добър човек.

Рей одобряваше! Ако само знаеше за какво става дума...

Рей ме остави пред нас по здрач и ми заръча:

- И се обади на майка си.

- Непременно. Благодаря ти, че дойде, татко.

- Не бих пропуснал такова събитие в живота ти. Мога само да се гордея с теб.

О, не... Не, няма да се лигавя сега. Няма да плача.

Грамадна буца бе заседнала в гърлото ми. Прегърнах Рей, стиснах го силно. Той също ме прегърна, малко озадачено, и сълзите се затъркаляха от очите ми.

- Ани, какво има, дете? Прегръщаше ме както когато бях малка. Днес беше голям ден! Искаш ли да се кача и да ти направя чай?

Засмях се през сълзи. Според Рей отговорът винаги се намираше в чаша чай. Помня как майка ми се оплакваше от него. Казваше, че когато става дума за чай и съчувствие, Рей бил много добър в чая и хич го нямало по съчувствието.

- Не, татко, добре съм. Много се радвам, че дойде. Ще дойда да те видя веднага щом се установим в Сиатъл.

- Късмет с интервютата за работа. И да ми кажеш, когато имаш резултати.

- Разбира се, татко.

- Обичам те, Ани.

- И аз те обичам, татко.

Той се усмихна с топлите си очи, целият грееше от щастие. После си тръгна.

Влязох в апартамента и се помотах безцелно.

После проверих мобилния си. Батерията заминаваше. Хукнах да търся зарядното, за да мога да си прочета съобщенията, преди да угасне. Три пропуснати повиквания от Крисчън. Едно гласово съобщение и две текстови. Едно пропуснато повикване от Хосе и гласова поща от него. Пожелаваше ми успех за церемонията.

Отворих съобщенията.

*Прибра ли се?*

*Обади ми се*

И двете бяха от Крисчън. Защо не се бе обадил на домашния? Отидох в спалнята и пуснах дяволската машинка.

От: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер

Дата: 25 май 2011, 23:58

До: Анастейжа Стийл

Надявам се да си се прибрала жива с тази твоя кола.

Само ми кажи дали всичко е наред.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

По дяволите, какво толкова й беше на Уанда? Три години ми бе служила вярно. И Хосе винаги беше на разположение да я оправя. Следващият мейл от Крисчън бе от днес.

От: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер

Дата: 26 май 2011, 17:22

До: Анастейжа Стийл

Какво повече мога да кажа? Мисля, че вече казах всичко. Ще се радвам да поговорим по въпросите ти по всяко време. Днес беше много красива.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Исках да го видя. Натиснах „Отговори".

От: Анастейжа Стийл

Относно: Дискусионни ограничения

Дата: 26 май 2011, 19:23

До: Крисчън Грей

Мога да дойда тази вечер и да ги обсъдим. Ако искаш.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Дискусионни ограничения

Дата: 26 май 2011, 17:27

До: Анастейжа Стийл

Аз ще дойда. Не съм спокоен, когато караш онази кола.

Ще съм при теб скоро.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Ами сега? Идва... Трябваше да приготвя книгите. Трите книги на Томас Харди, първото издание, бяха все още на рафта във всекидневната. Не можех да ги задържа! Увих ги в кафява хартия и написах директно върху хартията едно изречение от Тес:

„Мога да приема условията, Ейнджъл, защото ти знаем най-добре какво трябва да е моето наказание. Само... само... нека не е нещо, което не бих. могла да понеса!

15.

- Здрасти казах срамежливо, все едно го виждах за първи път. Крисчън стоеше пред вратата. Беше с джинси и кожено яке.

- Здрасти каза той и се усмихна божествено. Стоях пред него и се наслаждавах на прелестта на тази усмивка. И на целия му сексапил. Изглеждаше страхотно в кожени дрехи.

- Ще влезеш ли?

- Ако ми позволиш каза весело той. Носеше шампанско. Мислех, че няма да е зле да отпразнуваме завършването ти. Няма нищо по-добро за такъв повод от бутилка шампанско.

- Ако ти позволя? Интересен подбор на думи казах сухо.

Той се засмя отново.

- Винаги готова с остроумен коментар!

- Имаме само чаши за чай. Опаковахме всички останали.

- Чаши за чай? Чудесно.

Тръгнах към кухнята. Нервна, притеснена от усещането, че съм поканила в хола лъв, ягуар или друг хищник по избор. А тяхното поведение, както знаем, е доста непредсказуемо.

- Искаш ли и чинийка с чашката.

- Само чаша. Благодаря, Анастейжа каза той от хола.

Когато се върнах, той гледаше книгите. Сложих чашите на масата и казах притеснено:

- Това е за теб.

„Сега вече май ще има кавга".

- Видях. Много находчив цитат каза той и дългият му показалец мина по написаното. Мислех, че съм Д'Ърбървил, не Ейнджъл. Ако не ме лъже паметта, ти се реши да поемеш по един от пътищата, който ти предложих преди доста вечери. Изгледа ме като вълк. Но се доверявам на преценката ти.

- Това е и молба прошепнах. Защо бях толкова нервна? Устата ми беше суха.

- Молба? Да не те нараня, да не те притискам?

Кимнах.

- Купих ги за теб каза тихо той. Просто ги приеми.

Преглътнах конвулсивно.

- Крисчън, не мога да ги приема. Това е твърде много.

- Точно това имах предвид, когато ти казах, че винаги се противопоставяш. Искам да ги имаш. Това е. Съвсем просто е. Не се налага да мислиш за това. Като подчинена, следва да си благодарна, че ги имаш. Просто приемаш това, което купувам за теб, защото за мен е удоволствие да го купя и ти да го приемеш.

- Не бях подчинена, когато си ги купил прошепнах.

- Но ти се съгласи, Анастейжа.

Въздъхнах. Нямаше шанс да спечеля тази битка. И така, план Б.

- Значи са мои и мога да правя с тях каквото си пожелая?

Той ме изгледа с недоверие, но се съгласи.

-Да.

- В такъв случай искам да ги дам на някое благотворително дружество, в Дарфур например. Те пък могат да ги продадат на търг.

- Ако това е желанието ти. Беше разочарован. Устните му се свиха напрегнато.

Изчервих се.

- Ще мисля за тях казах. Не исках да го разочаровам. И тогава се сетих за думите му: „Искам да искаш да задоволиш желанията ми".

- Не мисли, Анастейжа, не за това и не сега каза той тихо и много сериозно.

Как можех да не мисля? „Ти си просто едно от всичките неща, които иска да притежава, кола например" бърбореше подсъзнанието ми. О, защо не можехме да се отпуснем? Атмосферата беше наелектризирана, но не с приятни усещания. Не знаех как се излиза от такава ситуация.

Той сложи бутилката на масата и застана пред мен. Сложи ръка под брадичката ми и повдигна главата ми. Погледна ме в очите. Беше много сериозен.

- Ще ти купувам много неща, Анастейжа. Свиквай с това. Мога да си го позволя. Аз съм доста богат мъж. И се наведе и започна да целува леко и бързо устните ми. Моля те.

После ме пусна.

„Не се съгласявай" крещеше подсъзнанието ми.

- Но това ме кара да се чувствам... евтина казах.

Крисчън прокара пръсти през косата си. Изглеждаше изнервен от спора.

- Не бива да е така. Прекалено много мислиш за всичко. Не бива да се обвиняваш в някакво морално престъпление едва ли не, не и ако го базираш на мнението на другите хора. Не пилей енергията си. И всичко това е защото имаш възражения по уговорката. Това е съвсем нормално. Не си наясно със себе си с какво се захващаш и това те плаши.

Замислих се.

- Не мисли каза наставнически той и дръпна надолу брадичката ми, за да не си хапя устната. В теб няма нищо евтино,

Анастейжа. Не искам никога да си го помисляш отново. Аз просто купих едни стари книги, с надеждата, че те биха означавали нещо за теб. Това е. Хайде да пийнем шампанско! Очите му бяха отново топли и меки. Усмихнах се

- Ето, така вече е по-добре каза той. Взе бутилката, махна фолиото и скобата, завъртя бутилката, а не тапата, и я отвори с обигран елегантен жест. Напълни чашите до половината.

- Розово е изненадах се аз.

- „Болеже Розе" 1999 година. Изключително добра реколта.

- В чаши за чай.

Той се засмя.

- Да, в чаши за чай. Честито, Анастейжа! И се чукнахме с чашите за чай, той отпи, а аз все си мислех, че всъщност празнуваме моята капитулация.

- Благодаря казах и отпих. Шампанското наистина беше много добро. Ще минем ли сега през ограниченията?

Той се усмихна, а аз се изчервих.

- Винаги така нетърпелива. Хвана ме за ръката и ме заведе да седнем на дивана.

- Баща ти е много затворен човек.

Аха... Значи нямаше да обсъждаме ограниченията. Исках просто да се приключи с това. Неспокойството ме разяждаше.

- Успя обаче да му влезеш под кожата казах нацупено.

Той се усмихна нежно.

- Само защото умея да ловя риба.

- Откъде разбра, че обича да ходи за риба?

- Ти ми каза. Когато ходихме да пием кафе след снимките.

- Вярно ли? Отпих отново. Не може да се отрече помнеше като слон. Шампанското беше наистина превъзходно. Опита ли виното на коктейла?

- Кофти беше каза той с кисела гримаса.

- Когато го опитах, се сетих за теб. Откъде знаеш толкова много за вината?

- Не, Анастейжа, не знам много за вината, знам какво харесвам. Очите му светеха, почти сребристосиви. Изчервих се. Искаш ли още?

-Да.

Той се изправи грациозно, взе бутилката и ми наля. Опитваше се да ме напие ли? Погледнах го подозрително.

- Изглежда доста празно тук. Готова ли си за преместването?

- Почти.

- На работа ли си утре?

- Да. Последният ми ден в „Клейтьн".

- Бих ти помогнал с местенето, но обещах на сестра ми да я посрещна на летището.

Това беше новина.

- Мия каца от Париж в ранния следобед в събота. Утре сутринта тръгвам към Сиатъл. Но доколкото разбрах, Елиът ще ви помогне.

- Да, Кейт е много ентусиазирана.

- Да каза той замислено. Кейт и Елиът. Кой би предположил! Странно защо това като че ли изобщо не му се нравеше. И какво ще работиш в Сиатъл?

„Кога ще говорим за тези ограничения? Каква е тая игра?"

- Имам две интервюта за стажантски позиции.

- И кога щеше да ми кажеш за това?

- Ето, казвам ти сега.

- Къде са позициите? попита с леко присвити очи.

Не исках да му казвам, защото мислех, че може да използва влиянието си.

- В две издателски къщи.

- С това ли искаш да се занимаваш? Да работиш в издателския бизнес?

Кимнах раздразнено.

- Е? Гледаше ме в очакване на повече информация.

- Какво?

- Не се прави на глупава, Анастейжа. Кои са издателските къщи? скара ми се той.

- Малки издателства.

- Защо не искаш да знам кои са?

- За да не упражниш влиянието си. Не се прави на глупав.

Той се засмя:

- Глупав? Аз? И ще ми разправяш, че никога не предизвикваш никого. Пий и да сядаме да обсъждаме тези ограничения.

Извади друго копие от мейла ми. Дали се моташе навсякъде с тоя мейл? Имаше едно копие в сакото, което бях взела снощи. Подсетих се да не забравя да го извадя. Изпих виното на екс.

Той ме погледна бегло и попита:

-Още?

-Да.

Той взе бутилката и спря.

- Яла ли си нещо?

„О, не!"

- Да. Предястие, основно ядене и десерт с Рей. Погледнах го с досада и врътнах очи. Шампанското ме правеше доста смела.

Той се наведе към мен, хвана брадичката ми, погледна ме в очите съвсем сериозно и още по-сериозно каза:

- Следващия път, когато ми направиш тази физиономия, ще те сложа по корем върху коленете си.

„Какво?!"

- О! казах задъхано. В очите му видях вълнение.

- О изимитира ме той. Почва се, Анастейжа.

Сърцето ми направи опит да пробие ребрата. Нещо ме стисна за врата. Защо беше толкова топло?

Той напълни чашата ми и аз практически изпих на една глътка всичко. После го погледнах смирено.

- Така, вече успях ли да прикова вниманието ти? попита той.

Кимнах.

- Отговори ми.

- Да... успя да приковеш вниманието ми.

- Добре. Усмивката му казваше: „Знам, че е така". И така, сексуални дейности. Минахме повечето от това.

Седнах по-близо до него, за да виждам списъка.

- Каза без фистинг. Имаш ли други възражения? попита меко. Аз преглътнах сухо.

- Аналният секс... май няма да ми хареса. Не го проумявам.

- Ще се съглася за фистинга, но наистина искам дупето ти, Анастейжа. Е, можем да изчакаме за това. Освен това не е нещо, с което можем да се захванем веднага. Засмя се. Това твое дупе има нужда от подготовка.

- Подготовка? попитах тихо.

- Внимателна подготовка, да. Аналният секс може да е много приятен, повярвай ми. Но ако опитаме и не ти хареса, няма да повторим. Засмя се пак.

Мигах и не разбирах. Той сериозно мислеше, че ще ми хареса. И откъде знаеше, че е хубаво?

- Правил ли си го?

-Да.

Едва поех въздух.

- С мъж?

- Не, никога не съм правил секс с мъж. Не влиза в интересите ми.

- Госпожа Робинсън?

-Да.

„Какво?!"

Той продължи по списъка.

- Поглъщането на сперма. Тук имаш шестица.

Изчервих се, но онази другата в мен гордо изду устни.

- Е? Той ме погледна усмихнато. По тази точка всичко наред ли е?

Кимнах. Не можех да го погледна в очите. Пак изпразних чашата.

- Още? попита той.

- Още. И изведнъж се сетих за разговора ни следобед. Дали говореше за това, че искам още повече в тази връзка, или че искам още шампанско?

- Секс играчки? попита той.

Повдигнах рамене и погледнах списъка.

- Тези анални вибратори или каквото е там... Това какво е? Каквото пише на опаковката ли? Стиснах носа си и погледнах с отвращение.

- Да. Той се усмихна. И пак ще се върна към аналния секс. Подготовка.

- Аха... а какво има в „други вагинални и анални играчки"?

- Топчета, яйца. Всякакви такива.

- Яйца? извиках в паника.

- Не, не са истински яйца засмя се той. Като топчета са, но са малко по-големи и имат форма на яйце.

Нацупих устни.

- Така се радвам, че успявам да те разсмея и ме намираш за забавна. Не можах да прикрия, че ме е наранил.

Той спря да се смее.

- Извинявам се. Госпожице Стийл, моля, приемете извиненията ми. Опитваше се да изглежда смирен, но очите му бяха весели. Проблем с играчките?

- Не изсъсках.

- Съжалявам, Анастейжа каза ласкаво той. Наистина съжалявам. Повярвай ми. Не исках да прозвучи така. Просто никога не съм водил подобен разговор с толкова подробности. Ти си толкова неопитна. Наистина съжалявам.

Очите му бяха големи, сиви и честни. Успя да ме разтопи. Отпих.

- Така. Връзване каза той и пак се захвана със списъка. Прегледах го набързо, за да си спомня. Моето друго аз подскачаше като дете, което си чака сладоледа.

Той ме погледна въпросително.

- Е?

- Добре казах тихо и бързо погледнах пак листа.

- Говорихме за окачването и ако искаш можем да го сложим към категоричните ограничения. За това се изисква много време, а аз ще те имам само за малко. Има ли друго?

- Не ми се смей, моля те, но какъв е този лост за разтягане?

- Обещах да не се смея, извиних се два пъти. Не ме карай да го правя пак каза той заканително.

Мисля, че потреперих видимо. Как бе възможно да е толкова властен?

- Това е летва, на която има окачени белезници за ръцете и/ или краката. Забавни са.

- Добре... Това, дето трябва да ми връзваш устата. Притеснявам се, че няма да мога да дишам.

- Повярвай ми, аз ще се притеснявам повече дали дишаш добре. Не искам да те душа.

- И как ще използвам ключовите думи, ако не мога да говоря?

Той не отговори веднага.

- Първо, надявам се никога да не се наложи да ги ползваш. Но ако устата ти е вързана, ще използваме сигнали с ръце.

Мозъкът ми се размътваше. Как щеше да стане всичко това? Алкохолът очевидно си казваше думата.

- Притеснявам се от това с устата.

- Добре, ще го отбележа.

Погледнах го и изведнъж разбрах.

- Ти обичаш да връзваш подчинените си, за да не те докосват, нали?

Очите му се разшириха.

- Да. Това е една от причините.

- Затова ли ми върза ръцете?

-Да.

- И не искаш да говориш за това?

- Да, не искам. Искаш ли шампанско? Прави те смела, а аз искам да знам какво мислиш за болката.

Ох, това беше най-гадната част. Той напълни чашата ми и аз отпих.

- Какво е отношението ти към болката? Погледна ме с очакване. И пак си си захапала устата добави мрачно.

Спрях незабавно. Не знаех какво да кажа. Изчервих се.

- Наказвали ли са те физически като дете?

-Не.

- Значи изобщо не можеш да прецениш?

- Не мога.

- Не е толкова страшно, колкото си мислиш. Най-големият ти враг е собственото ти въображение прошепна той.

- Трябва ли да ги правиш тези неща?

-Да-

- Защо?

- Това върви със завладяването на територията. Това умея да правя. Виждам, че си неспокойна. Нека да минем на методите.

Показа ми списъка. Подсъзнанието ми избяга с писък и се скри зад дивана.

Гледах тъпо.

- Можем да работим по тези методи.

- Или да не ги използваме изобщо прошепнах.

- Това е част от сделката, бебчо. Но много бавно, без да те притискам, ще стигнем и до тях.

- Това нещо с наказанията. То ме притеснява най-много казах почти без глас.

- Радвам се, че го каза. Ще оставим бастуните настрани засега. Когато свикнеш с всичко останало, ще увеличим интензитета. Много бавно.

Преглътнах. Той се наведе към мен и целуна устните ми.

- Ето, само дето се притесняваше.

Вдигнах рамене. Сърцето ми пак се бе качило в гърлото.

- Виж, искам да обсъдим още нещо, преди да те заведа в леглото.

- В леглото? Кръвта ми се раздвижи и затопли онези места, за чието съществуване доскоро не бях подозирала.

- Стига, Ана, трудно ми беше да мина през всичкото това четене, без на всеки ред да мисля как искам да те чукам, и то веднага. Не ми се вярва да не е имало някакъв ефект и върху теб.

Свих се от сладка болка. Моето друго аз се задъхваше от възбуда.

- Видя ли? Освен това искам да пробвам нещо.

- Нещо болезнено?

- Не. Престани да виждаш болка навсякъде. Това е предимно удоволствие. Да съм те наранил досега?

- Не казах изчервена.

- Тогава? Виж, днес ми каза, че искаш повече... Изведнъж спря, беше несигурен дали да продължи.

„Накъде бие сега?"

Той стисна ръката ми.

- Извън времето, когато си ми подчинена, може би ще опитам. Не знам дали е възможно за мен, може да не мога да го направя, но ще опитам. Искам да опитам. Може би една нощ в седмицата. Не знам, наистина.

Това вече беше шок. Подсъзнанието ми изскочи иззад дивана, все още в потрес от последния списък, но с щастлива усмивка.

- Имам едно условие каза той, докато внимателно изучаваше изражението ми, по-скоро отворената ми от учудване уста.

- Какво условие? Пак имах проблеми с дишането. „Всичко, всичко ще ти дам, само кажи и го имаш!"

- Да приемеш моя подарък за завършването ти.

- О! И вече знаех какъв е. Ужасът запълзя из стомаха ми.

Той внимателно наблюдаваше реакцията ми.

- Ела каза, вдигна ме от дивана и ме поведе към вратата. После свали сакото си и го сложи около раменете ми.

Пред вратата беше паркирано червено двуместно ауди с гюрук.

- За теб е. Честито дипломиране, Ана каза той и ме целуна по косата.

Кола. Съвсем нова. След всичко, което преживях с книгите. Опитвах се да определя чувствата си. От една страна, бях отвратена, от друга благодарна, но доминиращото чувство беше гняв. Да, бях ядосана, защото след всичко, което му казах за книгите... но той не го беше знаел и вече е бил купил колата. Стисна ръката ми и ме поведе към новата ми... придобивка.

- Анастейжа, твоята кола е много стара и, честно казано, опасна. Никога не бих си простил, ако нещо се случи с теб, при положение че съм можел да предотвратя нещата.

Той ме гледаше, но аз нямах сили да го погледна. Просто стоях и тихо гледах това великолепно червено ново... нещо.

- Споменах на баща ти. И той се съгласи каза той.

Погледнах го с ужас.

- Казал... си... на... Рей? Как... можа? Едва изричах думите от бяс. Каква беше тази негова наглост? Защо е набъркал баща ми? Догади ми се.

- Това е подарък, Анастейжа. Толкова трудно ли е да кажеш едно благодаря?

- Но тя е много скъпа.

- Не, не е скъпа. За мен това е спокойствие. Купил съм си спокойствието.

Не знаех какво да кажа. Той просто не разбираше. Винаги бе имал пари, през целия си живот. Е, добре, не през целия си живот, не и като съвсем малък. И тогава всичко в мен се обърна. Някак изтрезнях. Тръгнах към колата. Чувствах се толкова гузна заради изблика си на ярост. Неговите намерения бяха добри, наистина добри... може би не преценяваше реално, но го правеше от сърце.

- Щастлива съм, че ще имам тази кола назаем, както лаптопа.

Той въздъхна тежко

- О, добре, предавам се, назаем за неопределен срок. Вече беше наистина раздразнен.

- Не за неопределен срок, но засега... Благодаря.

Повдигнах се на пръсти и го целунах по бузата.

- Благодаря за тази кола, сър казах с най-медения си глас. Той ме сграбчи съвсем неочаквано, с едната ръка ме притискаше здраво към себе си. Другата бе стиснала косата ми.

- Ана Стийл, определено имаш таланта да изкараш човек от кожата му. Целуна ме страстно, притискаше устата ми и с езика си разтвори устните ми.

Кръвта ми завря и отговорих на целувката му по моя си начин, с моята страст. Исках го толкова силно... Майната й на колата, на книгите, на ограниченията, на бичовете. Исках го.

- Наистина полагам всичките си усилия да запазя самоконтрол и да не те просна на капака на тая кола и да те чукам само за да ти покажа, че си моя и че ако искам да купя една шибана кола, просто я купувам. Хайде да влизаме вътре и да се събличаме.

Целуна ме кратко, грубо, и ме повлече към апартамента. Боже, колко беше ядосан! Вътре направо към спалнята. Подсъзнанието ми беше скрито зад дивана, скрило лице в ръце. Той запали нощната лампа и ме погледна.

- Моля те, не ми се сърди прошепнах.

Гледаше ме изпитателно, студено, очите му опушено сиви.

- Съжалявам за реакцията си относно книгите и колата продължих. Той бе все така замислен и не обелваше дума. Плаша се, когато си така ядосан.

Той затвори очи, поклати глава и когато ги отвори, погледът му отново бе мек. Пое дълбоко дъх, преглътна и прошепна:

- Обърни се. Искам да те извадя от тази рокля.

Характерът ми можеше да се сравни с температурата на Меркурий. Резки покачвания и падания в настроението. Беше трудно да се следва такова темпо. Обърнах се покорно, чувството на притеснение моментално изчезна под напора на страстта. Кръвта ми понесе желанието с бясна скорост и то застана там, долу, в тъмната, копнееща жарава на тялото ми. Той събра косата ми в дланта си, обърна я на една страна и пусна къдриците върху дясната ми гърда. Усетих пръста му в основата на врата си, а после и бавните, закачливи, изгарящи кожата ми спираловидни движения на пръстите му по гърба ми. Нокътят му леко се впиваше в кожата ми.

- Харесвам тази рокля. Обичам да гледам изящната ти кожа.

Пръстът му спря в основата на извивката на роклята, малко

под средата на гръбнака ми. Той спря на ципа и ме придърпа към себе си. Тялото му беше плътно зад моето. Сведе глава към косата ми и вдиша дълбоко.

- Миришеш така сладко, Анастейжа.

Усещах носа му в косата си, около ухото си, по врата си, после и леките, почти въздушни целувки по рамото ми.

Дишах все по-плитко. Тялото ми се пълнеше с очакване. Пръстите му бяха на ципа на роклята. Съвсем бавно го свали, а устните му не спираха да галят оголеното ми рамо. Той беше толкова съб... лаз... нително добър във всяко свое действие. Тялото ми започна да реагира. Изпънах се като струна под допира на ръцете му.

- Ще. Се. Наложи. Да. Се. Научиш. Да. Не. Мърдаш говореше насечено той между целувките около врата ми.

Развърза презрамката на роклята и тя падна в краката ми.

- Не носите сутиен, госпожице Стийл. Много добре! Харесва ми!

Ръцете му обвиха гърдите ми и зърната ми веднага настръхнаха и се втвърдиха.

- Повдигни ръце и ги постави около врата ми каза той. Дъхът му докосваше врата ми.

Изпълних веднага. Гърдите ми се повдигнаха нагоре, търсейки ръцете му. Зърната ми бяха болезнено твърди. Пръстите ми се вплетоха в меката му коса. Завъртях глава настрани, оголих целия си врат за него.

Той измърка като котарак. Усещах дъха му зад ухото си. И тогава започна да гали и разтърква зърната ми, в същия ритъм, с който галех косата му.

Изстенах, когато възбудата стигна като остра болезнена нужда до слабините ми.

- Искаш ли да те накарам да свършиш така? прошепна той.

Извих тялото си още по-назад. Слагах охотно гърдите си в

ръцете му.

- Това ти харесва, нали, Стийл? Кажи ми! настоя той и забави движенията на пръстите си. Бавно... и толкова чувствено изтезание.

-Да.

- Само „да"?

- Да, сър.

- Добро момиче.

Изведнъж рязко хвана едното ми зърно и силно го ощипа. Извих се от болка и усетих твърдия му пенис до тялото си.

Дъхът ми секна от неописуемо чувство на удоволствие и болка. Чувствах го опрян плътно до мен. Стенех и дърпах косата му все по-силно, без да мога да контролирам действията си.

- Не мисля, че си готова още каза той и ръцете му спряха. Устните му обаче смучеха ухото ми и езикът му си играеше с него.

- Освен това не беше достатъчно послушна.

Какво искаше да каже, по дяволите? Само една малка част от мозъка ми работеше по въпроса. Всичко останало беше лепкава гъста мъгла мъглата на нечовешка потребност и желание.

- Така че най-вероятно няма да ти позволя да свършиш днес. И пръстите му се върнаха на зърната ми, усукваха ги, галеха ги, мачкаха ги. Конвулсивно притисках дупето си към пениса му, въртях го около него, готова за него.

Усетих усмивката му на врата си. Ръцете му се плъзнаха към ханша ми. Пръстите му се мушнаха в бикините ми, палците му ги разкъсаха и той ги хвърли на пода пред мен да ги видя. Усетих как пръстите му се мушнаха между краката ми. Бавно вкара един в мен.

- О, да, моето сладко момиче е готово.

После внезапно ме обърна към себе си. Беше се задъхал. Лапна пръста си и каза с въздишка:

- Божествен вкус, госпожице Стийл!

„Пръстът му е вкусен... от мен!"

- Съблечи ме каза той кротко, но достатъчно наставнически. Очите му бяха премрежени.

Бях само по обувки официалните обувки на Кейт с непоносимо високите токчета. Стоях като препарирана. Никога не бях събличала мъж.

- Знам, че можеш каза ласкаво той.

„Откъде се почва?"

Посегнах към тениската му, но той сграбчи ръцете ми и срамежливо ми се усмихна.

- О, не. Поклати глава и се засмя. Не и тениската. Може да се наложи да ме докоснеш за това, което съм планирал.

Очите му горяха от вълнение.

Това вече беше новина! Можех да го докосвам през дрехите!

Хвана ръката ми и я сложи върху пениса си.

- Ето, това правите с мен, госпожице Стийл.

Свих пръсти около него. Пак забравях да дишам.

- Искам да съм в теб. Свали ми джинсите. На твое разположение съм.

„На мое разположение?!"

- Какво ще правиш с мен? Съблазняваше ме с думи, предизвикваше ме.

О, какво ли не исках да направя с него? Моето друго аз ръмжеше като звяр в мен и цялата ярост, страст, потребност и онази смелост, която има само една Стийл, се сбраха в ръцете ми и го хвърлих на леглото. Той се смееше, докато падаше по гръб, а аз го гледах победоносно отгоре. Вътрешно експлодирах от удоволствие. Метнах набързо и доста несръчно обувките и чорапите му настрани. Той ме наблюдаваше с нови очи. Погледът му бе хем весел, хем горящ от възбуда. Изглеждаше... божествен... и мой. Покатерих се на леглото, пъхнах пръсти под колана му, за да го разкопчая. Усетих космите по слабините му. Той затвори очи и инстинктивно се надигна.

- Ще се наложи да се научиш да не мърдаш казах строго и зарових пръсти в космите около пениса му.

Дишаше задъхано. Усмихна ми се.

- Да, госпожице Стийл. Очите му грееха. В джоба ми... има... презерватив.

Пъхнах ръка в джоба му и бавно заопипвах. Наблюдавах лицето му. Устата му беше отворена. Намерих два презерватива и ги сложих на нощното шкафче. Два? Нетърпеливите ми пръсти се захванаха с горното копче и след доста треперене и суетене го разкопчаха. Бях откачила от вълнение и възбуда.

- Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл каза той с усмивка. Свалих ципа и се изправих пред нов проблем. Как да сваля джинсите му. Слязох надолу и дръпнах. Почти не се помръднаха. „Не може да е чак толкова трудно!"

- Не мога да остана неподвижен, ако продължаваш да хапеш тази устна каза заканително той и се повдигна леко, за да мога да издърпам джинсите заедно с боксерките му. Той изрита всичко на пода.

Всичкото това пред мен беше мое и можех да си играя с него!

И Дядо Коледа дойде!

- Сега какво ще правиш? Попита без следа от хумор в гласа. Протегнах ръка и докоснах пениса му. Внимателно наблюдавах реакцията му. Той пое рязко и дълбоко дъх. Кожата му бе толкова мека, като кадифе и... така твърд... каква прекрасна комбинация.

Наведох се. Косата ми се разпиля по него и го поех в устата си. Засмуках силно. Той затвори очи, тялото му трепереше под мен.

- Господи, Ана, не бързай изстена той.

Чувствах се толкова силна: такова прекрасно чувство да го възбуждам, да го дразня с устата си, с езика си. Цялото му тяло бе топка свити мускули. Плъзнах уста надолу, усетих го в гърлото си. Свих уста около него и после пак нагоре, после пак надолу до гърлото. И пак и пак.

- Спри, Ана, моля те, спри. Не искам да свършвам още.

Седнах задъхана, горяща като него, но объркана. Мислех, че

е на мое разположение. Другата в мен гледаше все едно някой току-що бе грабнал сладоледа от ръката й. И от устата й.

- Невинността ти и ентусиазмът ти... са така обезоръжаващи. Ти отгоре. Това трябва да направим.

О!

- Ето, сложи ми го каза той и ми подаде единия презерватив.

„Аз? Как?" Разкъсах пликчето и извадих лепкавия кондом.

- Постави го на главичката и после развивай надолу. Не бива да оставяш въздух вътре. Говореше жадно и задъхано.

Съсредоточих се и много, много бавно се залових да изпълня инструкциите.

- Ще ме побъркаш така, Ана стенеше той.

Възхищавах се на ефекта, който имаха върху него ръцете ми.

Гледах го възбуден до крайност, готов, задъхан, копнеещ. Самата гледка беше ужасно възбуждаща.

- Сега! Сега! Искам да съм в теб сега!

Внезапно седна, бяхме лице в лице. Плъзна едната си ръка като змия около ханша ми, повдигна ме леко, с другата посегна към пениса си и леко, много леко ме плъзна по себе си.

- Ето така.

Простенах, усещайки как разтваря влагалището ми, как ме изпълва, как ме препълва, сладко и агонизиращо. Изненадата от това сюблимно усещане... „О, моля те, моля те!"

- Точно така, бебчо, искам да ме почувстваш, целия шепнеше той и за секунди затвори очи.

Беше целият в мен, до края, държеше ме неподвижна. Минаха секунди... минути... не знам... и той все така гледаше дълбоко в очите ми.

- Така е по-дълбоко каза. Започна да се върти под мен и в мен. Скимтях и стенех. Всичко в мен бе един оголен, жаден нерв, готов да поеме отново и отново това усещане.

- Пак прошепнах. Той се усмихна и изпълни.

Цялото ми тяло се изпъна назад, главата ми отметната, косата ми падаше по целия ми гръб. И тогава той бавно се отпусна назад и легна.

- Ти си наред, Анастейжа. Нагоре, надолу, както искаш. Хвани се за ръцете ми. Гласът му беше толкова дрезгав и толкова съблазнителен...

Хванах ръцете му все едно животът ми зависеше от това. Леко се повдигнах нагоре и пак се пуснах по него. Очите ми изгаряха в лудо очакване. Той дишаше пресекнато, също като мен, надигаше се всеки път, когато се спусках по него, и ме повдигаше нагоре. И така заедно в ритъм... нагоре, надолу, нагоре, надолу... пак, и пак, и беше... толкова хубаво!

И посред надигащата се пулсираща стихия в мен, покрай усещането за пълнота, покрай неконтролираното ми дишане, единственото, което виждах, бяха очите му, заключени в моите. И в тях видях възхищение пред някакво чудо а чудото бях аз.

Аз бях Крисчън. Той бе мой, аз бях негова. И тази мисъл ме изстреля нагоре над ръба и свърших с безумни викове. Той ме сграбчи, затвори очи, отметна глава, стисна зъби и свърши съвсем тихичко. Паднах върху гърдите му, някъде между реалността и света на чудесата, едно място, където няма категорични и дискусионни ограничения.

16.

Много бавно сетивата ми се върнаха в реалността. И то каква реалност! Бях в безтегловност, замаяна, крайниците ми омекнали, без грам останала енергия. Лежах върху него, главата ми бе върху гърдите му, вдишвах опияняващата му миризма на свежо и чисто, на скъпия шампоан, и тази на тялото му най-възбуждащата миризма на света. Миризмата на Крисчън. Не исках да мръдна от там. Исках да дишам този еликсир от аромати. Как ми се щеше да я нямаше тази тениска, да махна бариерата между нас. И докато сетивата ми се бяха върнали в тялото, разумът очевидно не се бе върнал в мозъка ми. Сложих ръка върху гърдите му. За първи път го докосвах там. Беше мускулест и твърд. Ръката му веднага сграбчи моята, но после нежно я вдигна до устните си и той целуна пръстите ми. Претърколи се настрани, надигна се на лакът и впери очи в моите.

- Не го прави каза и ме целуна леко.

- Защо не обичаш да те докосват? попитах шепнешком, без да откъсвам очи от неговите.

- Хората имат нюанси, Анастейжа, като цветовете. И ако думата „преебан" беше цвят, например сив, и ако сивото имаше петдесет различни нюанса, то аз съм преебано сив във всичките петдесет нюанса.

Откровеността му ме срази.

- Бях вкаран в този живот с ритник, и то по доста брутален начин. Не искам да те обременявам с подробности. Просто не го прави и не питай.

Отърка носа си в моя и седна.

- Мисля, че вече покрихме основните фази на началното обучение. Как беше според теб?

Изглеждаше много доволен и в същото време някак делови, все едно бе отбелязал в тефтера си още една изпълнена за деня задача или бе отметнал закупена стока от списъка за пазар. Все още в ушите ми кънтяха думите му „вкаран по доста брутален начин" и отчаяно исках да знам какво се е случило. Но той едва ли би ми казал. Наклоних глава настрани, имитирайки неговия жест, и направих огромно усилие да се усмихна.

- Ако си помислил, че дори за миг съм се хванала на тая въдица, че ми даваш някакви права да упражнявам контрол, значи си подценил дипломата ми. Но все пак благодаря за илюзията. И се усмихнах срамежливо, но и кокетно.

- Госпожице Стийл, вие не сте поредната красавица в леглото ми. Вие изпитахте шест оргазма и всеки от тях се дължи на моята ловка намеса. Каза го самохвално; настроението му отново беше закачливо.

Изчервих се, но не можех да подмина факта, че той брои дори оргазмите ми.

- Имаш ли да споделиш нещо с мен? попита той неочаквано рязко и строго.

„Да го вземат мътните! Как ме усеща?"

- Сънувах странен сън. Призори.

- Така ли? Погледна ме изпитателно.

Дали не го загазих?

- Получих оргазъм насън.

Той не каза нищо. Погледнах го плахо, изпод ръката, с която бях скрила лицето си. Изглеждаше развеселен.

- Насън?

- Да. От това се събудих.

- Сигурен съм, че е било така. Какво сънува?

Как да му кажа?

-Теб.

- Какво правех?

Скрих очи с ръце като малко дете, с надеждата, че ако аз не мога Да го видя, той също не може да ме види.

- Попитах те, Анастейжа. Какво правех? И няма да питам повече.

- Държеше нагайка.

Той дръпна ръката ми и погледна пурпурночервеното ми лице.

- Сериозно?

- Да. Изчервих се още повече.

- Не губи надежда каза той. Имам няколко.

- С кафява кожа?

- Не, но съм убеден, че мога да намеря и с кафява. И се засмя.

Наведе се, целуна ме бързо и грабна боксерките си. О, не! Отиваше си. Погледнах часовника. Беше едва десет без двайсет. Скочих, извадих бикини и потник, седнах с кръстосани крака на леглото и просто го гледах. Не исках да си отива. Какво можех да направя?

- Кога ти е цикълът прекъсна мислите ми той.

Що за въпрос?!

- Мразя тези гуми каза той, пусна презерватива на пода и се намъкна в джинсите си.

Аз мълчах.

- Е? Напомни ми, че все още чака отговора ми. Гледаше ме с очакване, все едно искаше да чуе мнението ми за времето през последните няколко дни. Но... това бяха лични неща.

- Следващата седмица казах и забих поглед в пръстите си.

- Трябва да се ориентираш към някакви контрацептиви.

Как командваше само! Гледах го с празен поглед. Той седна на леглото и докато си обуваше чорапите, попита:

- Имаш ли личен лекар?

Поклатих глава. Пак бяхме минали на вълна сливания и придобивания. Поредното обръщане на настроението му на 180 градуса.

Той се замисли, после каза:

- Мога да накарам моя да дойде да те види в апартамента ти. В неделя сутринта, преди да дойдеш при мен. Или мога да го помоля да те види в моя апартамент. Как предпочиташ?

Нямало да ме притиска, така ли? Още нещо, за което щеше да плати той... но всъщност то беше в негова полза.

- В твоя апартамент — казах. Значи със сигурност щях да го видя в неделя.

- Добре, ще ти кажа в колко часа да дойдеш.

- Наистина ли тръгваш?

„Не си отивай, остани с мен, моля те..."

-Да.

„Защо?"

- Как ще се върнеш? прошепнах.

- Тейлър ще ме вземе.

- Мога да те закарам. Имам прекрасна нова кола.

Той ме погледна.

- Ето, така те харесвам, но мисля, че пи малко повечко.

- Нарочно ли ме наливаше?

-Да.

- Защо?

- Защото прекалено много мислиш за всичко и не говориш много, също като баща ти. Една капка вино е достатъчна, за да започнеш да говориш. А аз искам да говориш с мен, Ана, честно и открито. В противен случай ти просто се затваряш, а аз трябва да гадая за какво мислиш. In vino Veritas, Анастейжа.

- А ти винаги ли си откровен с мен?

- Опитвам се. Погледна ме раздразнено. Това между нас ще проработи само ако сме честни един към друг.

- Бих искала да останеш и да използваш това казах и вдигнах втория презерватив.

Той се усмихна.

- Анастейжа, прекрачих прекалено много граници днес. Трябва да си ида. Ще се видим в неделя. Ще поправя договора и ще е готов. След това можем да започнем със забавленията.

- Със забавленията? Сърцето ми скочи зад предните зъби.

- Искам да направим нещо като... сценка. Но няма да го направим, преди да подпишеш. Искам да съм сигурен, че си готова.

- Значи мога да протакам и да не подпиша?

Той ме изгледа, опитваше се да прецени какво се опитвам да кажа. После устните му се извиха в усмивка.

- Да, предполагам, че можеш, но аз вероятно ще се пречупя под напрежението.

- Да се пречупиш? Как?

Моето друго аз внезапно се събуди и вече слушаше с внимание. Той се усмихна съблазнително.

- Може да стане доста грозно.

Усмивката му бе заразителна.

- В какъв смисъл грозно?

- О, нали знаеш.... катастрофа, експлозия, отвличане, карцер.

- Би ме отвлякъл?

- О, да. Не спираше да се усмихва.

- Ще ме задържиш против волята ми?

Това звучеше доста възбуждащо.

- О, да. И тогава вече говорим за 24/7.

- Не разбирам казах задъхано, сърцето ми блъскаше... Шегуваше ли се?

- Означава, че договорът ще важи денонощно. Седем дни в седмицата.

Очите му светнаха, вълнението му бе осезаемо, сякаш пулсираше между нас.

- Така че нямаш избор каза той саркастично.

- Очевидно казах, без да крия раздразнението си, и недоволно завъртях очи към тавана, да не кажа чак до небето.

- О, Анастейжа Стийл, дали ме лъжат очите, или току-що ми направи кисела физиономия и врътна тези очи?

По дяволите!

- Не! почти изцвилих.

- Мисля, че направи точно това. Какво ти казах предишния път, когато ми врътна тази физиономия?

По дяволите, по дяволите! Той седна на ръба на леглото и каза:

- Ела тук.

Не, не се шегуваше. Седях и го гледах, вцепенена.

- Не съм подписала прошепнах.

- Предупредих те, нали? А аз винаги държа на думата си. Ще те напердаша и след това ще те чукам толкова силно, колкото не си чукана никога. Изглежда, че все пак ще се наложи да ползваме този презерватив.

Гласът му беше много нежен и мек. И много сластен. Вътрешностите ми буквално се усукаха от мощно, течно желание. Той ме гледаше с пламнали очи. Внимателно опънах краката си. Дали да бягам? Това беше. Връзката ни се балансираше върху този миг. Да му позволя ли да го направи, или не, и да приключим всичко сега, веднага. „Направи го!" молеше ме моето друго аз. А подсъзнанието ми беше точно толкова парализирано, колкото бях и аз.

- Чакам. А не съм много търпелив, честно.

О, Господи! Защо изпитвах такова силно желание, а в същото време се страхувах? Краката ми бяха омекнали от възбуда... или от страх? Кръвта ми пулсираше. Плъзнах се по леглото към него.

- Добро момиче каза той. Сега стани.

Мамка му! Не можеше ли просто да приключи с това веднъж завинаги? Не бях сигурна, че мога да се изправя. Олюлях се. Той протегна ръка и аз сложих презерватива в ръката му. И тогава той внезапно ме хвана и с едно леко движение ме обърна върху коленете си, така че част от тялото ми остана върху леглото. Прехвърли крака си върху мен, натисна краката ми надолу и натисна с ръка и кръста ми, така че изобщо не можех да мръдна!

- Хвани главата си с две ръце заповяда той.

Изпълних незабавно.

- Защо правя това, Анастейжа? попита той.

- Защото си завъртях очите. Едва произнасях думите.

- Мислиш ли, че това е възпитано?

-He.

- Ще го направиш ли пак?

-Не.

- Ще те пляскам всеки път, когато ми направиш тази физиономия. Разбираш ли?

Много бавно събу клина ми. Дали имаше нещо по-унизително? Унизително, странно и много възбуждащо. Само той можеше да забърка такъв коктейл от емоции. Сърцето ми беше в гърлото. Едва дишах. „Дали ще ме боли?"

Той сложи ръка върху голото ми дупе започна да ме гали леко, нежно. А после ръката му вече не беше там. Усетих как дланта му се стовари и очите ми почти изскочиха от болката. Опитах се да се надигна, но другата му ръка ме бе натиснала и не можех да мърдам. Той започна да гали много нежно мястото, където ме бе ударил. Дишането ми бе шумно, пресекнато. Удари ме пак, и пак, ударите се стоварваха все по-бързи. Господи, болеше! Не издадох и звук, макар лицето ми да бе разкривено от болката. Опитвах се да въртя тялото си и да избегна ударите. Адреналинът ми се бе качил извън всякакви измерения.

- Не мърдай, или ще те пляскам още.

Погали ме. Последва ударът. Всичко бе в някакъв ритъм галеше ме, милваше ме и следваше удар. Стиснах зъби, за да надмогна болката. Мозъкът ми се изпразни, а в същото време се опитвах да разбера що за усещане е това. Той не ме удряше два пъти на едно и също място. Болката се разпростираше все повече и повече.

След десетия удар извиках. Дори не бях забелязала, че ги броя наум.

- Само загрявам каза той.

Отново ме удари, после пак ме погали и разтърка кожата ми. Последователността, която следваше удар, после галенето на нежните му хладни ръце, втриването на хладината на пръстите му в пламналата ми кожа, беше умопомрачителна. Удари ме пак. Ставаше все по-трудно. Лицето ме болеше от напъна на свитите ми и изкривени мускули. Той ме погали и ме удари пак. Извиках.

- Няма кой да те чуе, бебчо, само аз съм тук.

И ме удари пак, и пак. Дълбоко в себе си исках да го моля да спре. Но не го направих. Не исках да му доставя това удоволствие.

Той продължи в същия ритъм. Извиках още шест пъти. Осемнайсет удара общо. И тялото ми... пееше под жестоките му ръце.

- Толкова стига каза задъхано той. В гласа му усетих различна, много по-силна възбуда. Много добре, Анастейжа. Сега ще те чукам.

Погали дупето ми нежно. Кожата ми гореше под пръстите му. Въртеше дланта си и леко я спускаше надолу. Изведнъж пъхна два пръста във влагалището ми. Изобщо не очаквах и изстенах. Имах усещането, че е пъхнал пръстите си в мозъка ми.

- Усещаш ли? Разбираш ли сега колко силно тялото ти желае това? Толкова си мокра. Само за мен. Всичко това е само за мен. Говореше като хипнотизиран. Вкарваше и изкарваше пръстите си все по-бързо и по-бързо.

Простенах. Как така това ме възбуждаше толкова много? И изведнъж пръстите му изчезнаха и той ме остави разтворена, копнееща.

- Следващия път ще те накарам да броиш. Къде се дяна този презерватив?

Обърна ме по очи на леглото. Чух как дръпна ципа си и как разкъса опаковката на презерватива. Свали трескаво всичките ми дрехи и ме сложи на колене, без да спира да гали с една ръка вече много зачервеното ми и пулсиращо от болка дупе.

- Сега влизам. Можеш да свършиш.

„Какво? И за това ли ми трябва разрешение?"

След секунда бе в мен, изпълваше ме бързо, яростно. Виках и стенех. Той започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Усещах как бедрата му се опират до възпалената ми кожа. Чувството бе неописуемо. Сурово, брутално, унизително и... да, много хубаво. Сетивата ми бяха накъсани, цялата ми концентрация беше върху това, което правеше с мен. Онова познато придърпване в слабините ми, цялата ми енергия се сбираше все по-бързо, мускулите ми се свиваха в една огромна, готова да експлодира топка. НЕ... И моето предателско тяло избухна в мощен, напълно унищожителен оргазъм.

- О, Ана крещеше той и ме държеше да не мърдам, докато свършваше в мен. После падна задъхан, грабна ме, качи ме върху себе си и зарови лице в косата ми. Прегърна ме нежно, така близо до себе си.

- Добре дошла в моя свят, бебчо! каза почти без дъх.

Лежахме един до друг и чакахме дишането ни да се успокои. Той галеше нежно косата ми. Бях легнала върху гърдите му, но този път нямах силата да вдигна ръка и да го усетя под пръстите си. Оцелях! Не беше чак толкова зле. Явно бях по-издръжлива, отколкото предполагах. Моето друго аз бе... поне бе тихо. Крисчън отново зарови нос в косата ми и прошепна:

- Много добре, бебчо. Улових някаква тиха, сподавена радост в гласа му. Думите му излетяха във въздуха, направиха малко кръгче и се спуснаха да обвият тялото ми като мека хотелска хавлия от „Хийтман". Бях доволна, че съм успяла да го направя щастлив.

Той оправи презрамката на потника ми и попита нежно:

- Така ли спиш?

- Да казах сънено.

- Трябва да си в коприна и сатен, мое красиво момиче. Ще те заведа на пазар.

- Харесва ми да спя така. Неуспешно се опитах да вмъкна в гласа си нотка на раздразнение.

Той пак целуна косата ми.

- Ще видим.

Останах неподвижна още няколко секунди минути? Часове? Не знам. Май бях започнала да заспивам.

- Трябва да тръгвам каза той и ме целуна по челото. Искам обаче да знам дали си добре, преди да тръгна. Гласът му бе много нежен.

Замислих се. Дупето ме болеше. Но като се изключи това, мисля, че вътрешно сияех, въпреки изтощението. В момента, в който осъзнах това, бях не само изненадана, но и изпитах срам. Не разбирах. Как беше възможно?

- Добре съм прошепнах. Не исках да казвам повече.

Той стана.

- Къде е банята?

- Вляво по коридора.

Той взе другия презерватив и тръгна към банята. Станах. Цялата бях скована. Обух се. Допирът на дрехата не ми се понрави. Кожата на дупето ми пулсираше. Толкова бях озадачена от начина, по който реагира тялото ми. Помня, когато ми каза, че ще се почувствам много по-добре след един хубав пердах, но не можех да се сетя по какъв повод го каза. И се оказа прав! Как бе възможно?

Наистина не разбирах. Но наистина се чувствах страхотно. Факт. Не мога да кажа, че ми хареса, дори мислех, че бих направила всичко, за да предотвратя това да се случи отново. Но сега... изпитвах странно спокойствие, отпуснатост, сияех като изкъпано дете. Скрих лице в дланите си. Не, категорично отказвах да проумея.

Крисчън се върна в стаята. Не можех да събера сили да го погледна в очите.

- Намерих бебешко олио. Дай да ти намажа дупето.

- Не, няма нужда. Ще се оправя.

- Анастейжа каза заканително той и аз бях на път да врътна оная физиономия, заради която изядох боя, но спрях. Станах с лице към леглото. Той седна до мен и леко свали бельото и клина ми. „Свали гащи, обуй гащи. Като курва" отбеляза горчиво подсъзнанието ми. Казах му да върви на майната си. Крисчън пръсна малко бебешко олио в ръката си и после много внимателно го втри в кожата ми. Не знаех, че това олио е многофункционално! И за почистване на грим, и за намазване на напляскани до кръв задници!

- Обичам да докосвам кожата ти каза той, а аз трябваше да призная пред себе си, че чувствата са взаимни.

- Готово каза той след малко и дръпна гащите ми нагоре.

Погледнах часовника на стената. Беше десет и половина.

- Тръгвам.

- Ще те изпратя. Все още се срамувах да го погледна.

Тръгнахме към вратата. За щастие Кейт не беше у дома. Предположих, че все още е на вечеря с родителите си и Итън. Бях благодарна, че не е тук и не е чула моите животински стонове.

- Не трябва ли да се обадиш на Тейлър? попитах, като старателно отбягвах да го погледна в очите.

- Тейлър е тук от девет.

Трябваше ми огромно усилие на волята, за да го погледна. Но в крайна сметка се насилих. Той ме гледаше с учудване и възхищение.

- Не се разплака, нали? И внезапно ме грабна и започна трескаво да ме целува.

- Неделя... прошепна срещу устните ми и думите му прозвучаха едновременно като обещание, но и като заплаха.

Гледах го как се отдалечава и как се качва в колата си. Не погледна назад. Затворих вратата и останах сама в апартамента, в който щях да прекарам само още две нощи. Никога не се бях чувствала толкова безпомощна. Тук бях живяла щастливо почти четири години, а днес, за първи път в живота си, се почувствах самотна, нещастна и ужасно притеснена в моята собствена компания, която досега бях предпочитала. Винаги преди тази нощ. Толкова ли много се бях променила? Усещах, че някъде дълбоко в мен всичко се събира като в бездънен кладенец и всеки миг този кладенец ще прелее през очите ми. Какво правех, по дяволите!? А най-смешното беше, че дори не можех да си седна на задника и да се нарева. Знаех, че е много късно, но реших да се обадя на мама.

- Как си, детето ми? Как мина церемонията? развика се тя ентусиазирано. Гласът й беше като балсам, като бебешко олио за душа.

- Извинявай, че звъня толкова късно прошепнах. И млъкнах.

- Какво има, Ана? попита тя много сериозно.

- Нищо, мамо, само исках да те чуя.

Тя помълча, после с много мек и успокоителен глас попита:

- Кажи ми, Ана. Какво има? Моля те! Знаех, че наистина я е грижа. И сълзите ми потекоха, съвсем неканени. Толкова много бях плакала през последните няколко дни. И така често.

- Ана, моля те, тревожиш ме.

Поех дълбоко дъх.

- О, мамо, заради мъж е. Той е толкова различен от мен... не зная дали трябва да останем заедно... но толкова го харесвам...

- Трябваше да съм при теб сега, детето ми. Много съжалявам, че не дойдох на завършването ти. И най-накрая си се влюбила. О, мило дете, мъжете са хитри. Те са съвсем различен вид от нас. От колко време го познаваш?

Крисчън не само че беше друг вид и друга порода, ами си беше направо от друга планета.

- Почти три седмици.

- Ана, за любовта това е нищо. Как може да си помислиш, че е възможно да опознаеш някого за толкова кратко време? Просто не избързвай и го дръж на разстояние, докато не решиш дали е за теб, дали си струва и дали те заслужава.

Да, хубаво е когато майка ти има толкова голям опит и е така мъдра, но в случая бе доста позакъсняла. Дали ме заслужавал? Дали си струвал? Интересна концепция. Защо ли все се питах дали аз го заслужавам?

- Ана, май си много нещастна. Ела си у дома. Така ми липсваш. Боб ще се радва да си с нас. Когато се отдалечиш, може би ще видиш нещата в друга светлина. Толкова много се труди тези години. Заслужаваш малко почивка.

В този миг това беше най-голямото изкушение. Да избягам в Джорджия, на слънце, с коктейл в ръка. Чувството за хумор на мама и... нейната топла прегръдка.

- В понеделник имам две интервюта за работа в Сиатъл.

- Това е прекрасна новина!

Вратата се отвори и Кейт влезе засмяна до уши. Усмивката й изчезна, когато видя, че съм плакала.

- Трябва да затварям, мамо. Ще помисля за поканата. Благодаря ти.

- Не позволявай на никой мъж да се напъха под кожата ти. Много си млада. Просто се забавлявай.

- Да, мамо. Обичам те.

- О, Ана, и аз те обичам, много те обичам. И се пази, детето ми!

Затворих и погледнах Кейт.

- Този безсрамно богат задник пак ли те е разстроил?

- Не... нещо такова... да.

- Разкарай го, Ана. Никога не съм те виждала такава. В един миг сияеш, после плачеш. И това е, откакто го видя.

Светът на Катрин Кавана беше много прост. Нещата бяха или черни, или бели. Там не присъстваха онези мистериозни преплитащи се полусенки на сивото, които оцветяваха моя свят.

- Седни, нека поговорим. И да пийнем. О, пили сте шампанско! възкликна тя и заоглежда бутилката като детектив. И доста хубаво при това.

Усмихнах се кисело и погледнах дивана с ужас. Приближих се много бавно. Как щеше да е тази работа със сядането?

- Добре ли си? Какво ти е?

- Паднах си на задника.

Тя изобщо не постави под съмнение отговора ми, понеже така или иначе бях най-некоординираният човек в щата. Никога не ми бе минавало през ума, че един ден това ми качество ще ми бъде от полза. И то каква! Седнах накриво, но с изненада открих, че ми няма нищо. Погледнах Кейт, но акълът ми се зарея някъде назад, в „Хийтман", когато той ми каза: „Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на задника поне седмица след сензационното ти представяне снощи". А когато го каза, мислех само как да стана негова. Всички предупредителни сигнали ги имаше, но аз бях прекалено захласната по него и нямах никаква представа за какво ми говори.

Кейт се върна с двете измити чаши за чай и бутилка червено.

- Готово. Подаде ми едната чаша. Нямаше да е така хубаво като другото. Ана, ако този е някаква мижитурка и има проблеми с обвързването, просто го зарежи. Макар че нещо не ми е ясно. Ама изобщо. Той буквално не откъсваше очи от теб на церемонията и на коктейла. Гледаше те като ястреб. Бих казала, че е побъркан по теб. Но вероятно има странен начин да го показва.

„Побъркан по мен? Крисчън? Странен начин да го покаже?" Да, с последното не можех да не се съглася.

- Сложно е, Кейт. Как мина твоята вечер?

Не можех да говоря с Кейт повече, без да издавам информация. Но един въпрос за нейния ден и работата оттича. Не можеш да й затвориш устата. Беше така успокояващо да седя и да слушам обичайното й бръщолевене. Голямата новина беше, че Итън можело да дойде да живее с нас след ваканцията. Щеше да е много забавно. Итън беше весел, шегаджия и с него всичко бе лесно. Крисчън нямаше да одобри.

„Е, да го духа, ако не му харесва". Изпих още три чаши вино и реших, че това е добър край на деня. Беше дълъг ден. Кейт ме прегърна и грабна телефона да се обади на Елиът.

Измих си зъбите и проверих дяволската машина. Имаше имейл от Крисчън.

От: Крисчън Грей

Относно: Теб

Дата: 26 май 2011, 23:14

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, С една дума, Вие сте прелестна. Най-красивата, интелигентна, остроумна и смела жена, която съм срещал. Вземи болкоуспокояващо. Това не е молба. И вече не карай оная бракма.

Ще разбера, ако го направиш.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„О, да не си карам колата!?" Написах бързо отговор.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ласкателства

Дата: 26 май 2011, 23:20

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, С ласкателства няма да стигнете доникъде. Но, след като вече сте били навсякъде, тази точка подлежи на обсъждане само хипотетично.

Ще се наложи да закарам колата си до сервиз за преглед и после да я оставя някъде да се продава. Ето защо най-учтиво отхвърлям забраната Ви по този пункт.

Червеното вино винаги е по-добро от всяко болкоуспокояващо.

Ана

ПП: Боят с бастун е КАТЕГОРИЧНА ЗАБРАНА за мен.

Натиснах „Изпрати".

От: Крисчън Грей

Относно: Ядосани жени, които не знаят как да приемат комплимент

Дата: 26 май 2011, 23:26

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Не Ви лаская. Трябваше вече да сте в леглото.

Приемам допълнението Ви към категоричните забрани.

Не пий толкова много.

Тейлър ще се погрижи за колата ти и ще вземе добри пари за нея.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Тейлър ли е човекът за тази работа

Дата: 26 май 2011, 23:40

До: Крисчън Грей

Сър,

Интересно ми е как бихте рискували живота на човека, който Ви е дясна ръка, да кара моята кола, но не бихте позволили на някаква жена, която чукате от време на време, да я кара. И как мога да съм сигурна, че Тейлър ще направи добра сделка с въпросната кола? Някъде в миналото, преди да Ви срещна, бях известна с умението си да правя изгодни сделки.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай!

Дата: 26 май 2011, 23:44

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Разбирам, че ЧЕРВЕНОТО ВИНО говори вместо Вас, и го отдавам на дългия и натоварен ден.

И все пак се изкушавам да се метна в колата и да намина до Вас, и да се уверя, че няма да можете да седнете на задника си една седмица, а не една нощ, както е във Вашия случай.

Тейлър е бивш военен и може да кара всичко от мотоциклет до танк. Вашата кола не е риск за него. И друго. Ще Ви помоля да не говорите за себе си като за „жената, която чукам от време на време", защото честно казано това ме ВЗРИВИ и Ви уверявам, че не е желателно да ме виждате, когато съм такъв.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Внимавай и ти!

Дата: 26 май 2011,23:57

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, В момента не съм сигурна, че изобщо искам да Ви виждам.

Госпожица Стийл

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай и ти!

Дата: 27 май 2011, 00:03

До: Анастейжа Стийл

Защо не искаш да ме виждаш?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Внимавай и ти!

Дата: 27 май 2011, 00:09

До: Крисчън Грей

Защото ти никога не оставаш при мен.

Ето. Готово. Това вече ще му даде тема за размисъл. Затворих лаптопа със задоволство, без дори да изпитвам такова, и тръгнах да си лягам. Запалих нощната лампа и загледах тавана. Беше много

дълъг и емоционален ден. Един емоционален гърч след друг. Беше така хубаво да прекарам малко време с Рей. Изглеждаше добре и странното беше, че хареса Крисчън. Сетих се за Кейт и голямата й уста. И после, когато чух как Крисчън говореше за гладните хора. Каква беше тази работа с този проект? Боже, и колата! Дори не бях казала на Кейт за колата. За какъв се мислеше Крисчън?

И после, тази вечер. Той буквално ме наби. Никой никога не ме бе удрял. В какво се забърках? Сълзите ми, които бяха спрели при влизането на Кейт, потекоха пак. Стичаха се по лицето ми и в ушите. Бях се влюбила в мъж, който беше емоционално заключен, и човекът, който щеше да пострада от цялата тази работа, бях аз. Знаех го със сигурност. Мъж, който по неговите собствени думи бе напълно преебан по всички параграфи. Защо беше такъв? Какво се бе повредило в него? Защо казваше, че е преебан? Вероятно е ужасно да си на негово място. И мисълта за едно прохождащо дете, подложено на някаква нечувана жестокост и изтезания, ме задуши и сълзите ми бликнаха като фонтан. „Може би ако беше по-нормален, нямаше да те иска!" Ето това бе приносът на подсъзнанието ми. И дълбоко вярвах, с цялото си сърце, че то е право. Зарових лице във възглавницата, всичко в мен се отприщи и за първи път от години заплаках с глас.

В един миг чух виковете на Кейт.

- Какво правиш тук?!... Не, не може... Какво си й направил, изрод такъв!?... От мига, в който те видя, непрекъснато плаче!... Не може да влезеш! Не!

Крисчън нахлу в стаята ми и безцеремонно запали лампата. Замигах срещу силната светлина.

- Господи, Ана!

Той веднага я изгаси и след секунда бе до мен на леглото.

- Какво правиш тук? Едва дишах между хълцанията. Не можех да спра да плача.

Той светна нощната лампа и аз замигах пак. Кейт стоеше на вратата.

- Искаш ли изхвърля този конски задник? попита тя с враждебност, съдържаща повече унищожителна сила и от неутронна бомба.

Крисчън я погледна, учуден от „ласкателния" епитет и от варварския антагонизъм в поведението й. Поклатих глава отрицателно и тя врътна очи в недоумение. „О, не, не, на твое място не бих въртяла очи, когато господин Г. те гледа".

- Само викни, ако има проблем каза тя по-меко. Грей, записала съм те в списъка на лайнарите и те държа под око изсъска му. Той мигаше с недоумение, а тя дръпна вратата, без да я затвори.

Крисчън ме погледна, изражението му бе гробовно, лицето посивяло. Беше облечен официално. Извади кърпичка от вътрешния джоб на сакото си и ми я подаде. Сетих се, че някъде бях запазила другата му кърпичка.

- Какво става? попита тихо той.

- Защо дойде? пренебрегнах въпроса му. Като по чудо вече не можех да отроня никаква сълза. Но тялото ми все още подскачаше в сух хленч.

- Една голяма част от задълженията ми е да се грижа за потребностите ти. Каза, че искаш да остана. Ето, тук съм. И те намирам такава?

Шах!

- Вероятно ще кажеш, че вината е изцяло моя, но аз не разбирам вината си. Това, че те напердаших ли?

Седнах на червения си задник с лице към него.

- Взе ли нещо болкоуспокояващо?

Поклатих глава отрицателно. Той присви очи, стана и излезе от стаята. Каза нещо на Кейт, но не чух какво. След малко се върна с хапчета и чаша вода.

- Изпий ги нареди и пак седна до мен.

Изпълних заповедта.

- Говори прошепна той. Каза ми, че си добре. Никога нямаше да тръгна, ако знаех, че има проблем, и ако изобщо можех да предположа, че си в такова състояние.

Какво можех да кажа? Вече бях казала всичко. Исках повече. Исках да остане, но по собствено желание, а не защото аз го искам. Не защото се бях разкиснала и не се знаех какво правя и говоря. И не исках да ме бие. Толкова ли бе неразбираемо?

- Когато ми каза, че си добре, го приех за истина. А не е било така, нали?

Изчервих се

- Мислех, че съм добре.

- Анастейжа, не можеш да ми казваш нещо, което си си наумила, че аз искам да чуя. Това не е нито честност, нито откровеност каза той назидателно. Как очакваш да не подложа на съмнение всяка твоя дума, казана досега?

Погледнах го. Беше сериозен, недоволен и явно разочарован. Прокара ръце през косата си.

- Как се чувстваше, докато те удрях и след това?

- Не ми хареса. Не искам да го правиш повече.

- Не те удрях, за да ти хареса.

- А защо на теб ти харесва?

Въпросът ми го изненада.

- Наистина ли искаш да знаеш?

- О, повярвай ми, едва ли има нещо, което би ми било позабавно от отговора на този въпрос. Не се и опитах да скрия сарказма си.

Той сви очи.

- Внимавай.

- Ще ме биеш пак ли?

- Не, не и тази вечер.

Отдъхнах си с облекчение, и мисля, че подсъзнанието ми също.

- Слушам подканих го.

- Харесвам властта, която ми дава това, Анастейжа. Контрола. Искам да се държиш по определен начин и ако не го правиш, ще те наказвам и ще се научиш да се държиш по начина, който ми харесва. И ми харесва идеята да те наказвам. Исках да ти напляскам дупето от мига, в който ме попита дали съм гей.

Изчервих се. Та аз самата исках да си ударя един пердах след този въпрос. Значи в крайна сметка Катрин Кавана бе отговорна и изцяло виновна за всичко това. И ако си беше отишла на интервюто сама, да си задава гейските въпроси, сега тя щеше да седи тука с червен като на маймуна задник. Веднага отхвърлих идеята за Катрин вместо мен с Крисчън. Е, явно и аз не знаех какво искам.

- Значи не ме харесваш такава, каквато съм?

Той ме погледна крайно изненадано.

- Мисля, че си прекрасна такава, каквато си.

- Защо се опитваш да ме промениш тогава?

- Не искам да те променям. Искам да се отнасяш с уважение и да следваш няколко прости правила. И искам да не ме предизвикваш и да не ми възразяваш постоянно. Толкова ли е сложно?

- Но ти искаш да ме наказваш!

- Да, искам.

- Това не разбирам.

Той въздъхна и отново прокара ръце през косата си.

- Просто съм такъв. Имам нужда да те контролирам. Искам да се държиш по определен начин и ако не го направиш, искам да виждам розовата ти красива кожа с цвят на алабастър под ръцете си. Това ме възбужда.

Сега вече стигахме някъде.

- Значи не те възбужда болката, която ми причиняваш?

Той преглътна.

- В много по-малка степен от това да виждам дали си способна да я поемеш, но не това е причината. А усещането, че си моя и че мога да правя с теб това, което пожелая. Пълен контрол над някой друг. Това е, което ме възбужда, Анастейжа. Бедна ти е фантазията колко ме възбужда. Виж, не мога да ти обясня добре. Не се е налагало да го правя никога. Самият аз не съм се замислял много. Винаги съм бил сред хора, мислещи като... мен каза извинително и повдигна рамене. А ти все още не си ми отговорила на въпроса. Как се чувстваше след това?

- Объркана.

- Ти беше възбудена, Анастейжа. Той затвори очи за миг и когато ги отвори, те сияеха.

Погледът му събуди цялото ми тяло. Либидото ми, разбудено и напълно под негов контрол, бе по-крещящо и ненаситно от всякога.

- Не ме гледай така каза той.

„Какво съм направила пък сега?"

- Нямам презервативи, Анастейжа, а и сега си разстроена. Обратно на становището на съквартирантката ти, аз не съм чудовище с постоянна ерекция. И така, почувствала си се объркана.

Свих се под напрегнатия му поглед.

- Нямаш проблем да ми говориш каквото ти дойде на ума, когато пишеш мейли. Точно те ми казват какво всъщност мислиш и как се чувстваш. Защо не можеш да го правиш очи в очи? Възможно ли е да те притеснявам толкова много?

Намерих някаква въображаема точка в синъо-бежовага шиника, която мама бе направила за мен, и казах:

- Ти ме привличаш, съблазняваш и напълно ме объркваш, Крисчън. Заливаш ме, завладяваш ме. Чувствам се като Икар, който лети прекалено близо до слънцето прошепнах.

Той пое рязко въздух и спря да диша.

- Мисля, че тая работа с Икар е точно обратното каза много тихо.

- Какво казваш?

- О, Анастейжа, ти успя да ме омагьосаш. Не е ли очевидно?

Едва ли говореше на мен. „Не и аз. Аз не мога да омагьосвам".

Другата в мен бе зинала и ченето й се бе откачило. Дори тя не вярваше! То не беше и за вярване.

- И все още не си отговорила на въпроса ми. Напиши ми мейл, но веднага, защото наистина искам да спя. Може ли да остана?

- Искаш ли да останеш? Гласът ми бе... пълен с надежда.

- Ти искаше да дойда.

- Не ми отговори на въпроса.

- Ще ти напиша мейл каза той и се нацупи.

Стана, изпразни джобовете си от телефони, ключове, пари, портфейли. Господи, колко боклуци носят мъжете в джобовете си! Свали си часовника, обувките, чорапите, джинсите и сакото и ги остави на стола. Мина от другата страна на леглото и се мушна при мен.

- Лягай заповяда ми.

Мушнах се под завивката. Не можех да повярвам, че е тук, до мен. Бях в пълен шок. Той се надигна на лакът и ме погледна.

- Ако ще плачеш, моля те, плачи пред мен. Трябва да знам какво става.

- Искаш ли да плача?

- Не бих казал. Искам просто да знам как се чувстваш. Не искам да се изнизваш между пръстите ми като пясък. Изгаси лампата. Късно е, а утре и двамата сме на работа.

„Ето го, тук и толкова... властен". Но можех ли да се оплаквам вечно? Той беше в леглото ми! Не разбирах защо... може би трябваше да рева по-честичко пред него. Загасих лампата.

- Обърни се с гръб към мен каза той в тъмното.

Врътнах очи, заради което бях изяла боя днес, но знаех, че не

може да ме види. Той се долепи до мен, прегърна ме и ме придърпа до себе си. Спи, бебчо прошепна. Усетих носа му заврян в косата ми. Вдиша дълбоко аромата й.

И така... Господи! Пресвета Дево! Крисчън Грей бе в леглото ми и в меката му утешителна прегръдка заспах спокойно и дълбоко.

17.

Пламъкът на свещта бе прекалено горещ. Блещукаше и танцуваше на вятъра, който не носеше хлад, а повече жега от самия огън. Нежни крила се люлееха в тъмното като есенни паяжини и падащият при размаха им прах се пръскаше в кръга светлина. Опитвах се да се отдалеча, но светлината ме привличаше. И изведнъж стана много горещо, летях прекалено близо до слънцето, заслепена и опиянена от светлината и топяща се от топлината, уморена от усилията си да продължавам да летя. Беше толкова топло. Горещината ме задушаваше, заливаше ме като лава. Събудих се.

Отворих очи и усетих как се топя в ръцете на Крисчън. Беше се увил около мен като знаме на победата. Спеше дълбоко, главата му върху гърдите ми, ръката му около мен. Стискаше ме здраво. Единият му крак преметнат през моите. Топлината на тялото му ме задушаваше. Освен това беше тежък. Отне ми време да възприема, че очите ми не ме лъжат, че той все още е в леглото ми, дълбоко заспал, а навън е ден. Беше останал цялата нощ.

Дясната ми ръка започна да търси нещо хладно. И докато все още осмислях факта, че той все още е с мен, ми хрумна, че сега мога да го докосна. Внимателно прокарах ръка по гърба му, съвсем леко. Той потръпна и простена сякаш от болка, като ранено животно, и веднага се събуди. Завря носа си в гърдите ми и ме вдиша. Очите му, сънени, мигащи срещу светли ната на деня, срещнаха моите под един рошав кичур медноруса коса.

- Добро утро каза той и веднага се намръщи. Господи, дори в съня си съм залепен за теб като стикер!

Мръдна бавно, отлепи краката и ръцете си от мен и усетих ерекцията му. Той забеляза реакцията ми бяха опулена като малко дете и се усмихна бавно и много съблазнително.

- Надушвам един прекрасен старт на деня, но май трябва да почакаме до неделя.

Наведе се към мен и прокара носа си по ухото ми

Изчервих се, ама то и без това бях няколко нюанса над аленото от жегата.

- Толкова си горещ казах.

- И ти не си за изхвърляне каза усмихнато той и се притисна провокативно към мен.

Почервенях още повече. Не че беше секси, просто ми беше много топло. Той се надигна на лакът и ме погледна с весело пламъче в окото. Изненадах се, когато се наведе и ме целуна много нежно по устните.

- Добре ли спа?

Кимнах. Гледах го. И чак сега осъзнах, че бях спала много добре и спокойно, с изключение на последния половин час, когато ми беше много горещо.

- И аз каза той замислено. Дори удивително добре добави вече озадачено. Колко е часът?

Погледнах будилника.

- Седем и половина.

- Седем и половина?! Мамка му! Скочи от леглото и почна да подскача и да се препъва в джинсите си, докато ги обуваше.

Седнах. Сега бе мой ред са се забавлявам. Крисчън Грей закъсняваше и бе в паника. Това беше нещо ново за мен и определено беше смешно. Мина ми през ума, че задникът ми е добре и вече не ме боли.

- Ти определено не ми влияеш добре! Имам среща. Трябва да бързам. Трябва да съм в Портланд в осем. Ти какво смееш ли ми се?

-Да.

Той се усмихна

- Закъснях, а аз никога не закъснявам. Още нещо ново, госпожице Стийл.

Наведе се, улови главата ми в ръце, погледна ме и каза:

- Неделя.

Думата бе натежала от неизказани обещания. Цялото ми тяло се сви, влагалището и всичките мускули край него се раздираха от сладко очакване. Чувството бе прекрасно.

Ако поне за малко мозъкът ми можеше да се остави на тялото ми да го води! Той ме целуна пак, събра всичките си неща от нощното шкафче в една ръка, в другата хвана обувките си.

- Тейлър ще дойде и ще се оправи с бракмата ти. И бях съвсем сериозен! Не я карай! Ще се видим в апартамента ми в неделя. Ще ти пиша в колко часа.

Крисчън Грей бе прекарал нощта с мен. Вече бях спокойна. И нямаше секс, а само гушкане. Той ми бе казал, че никога не спи с никого, но с мен бе спал три пъти. Усмихнах се и бавно станах от леглото. Чувствах се изпълнена с надежда. Тръгнах към кухнята да си направя чай.

Хапнах, взех бърз душ и вече светкавично се обличах за последния ми ден в „Клейтьн". Това беше! Краят на цяла една епоха в моя живот. Трябваше да кажа сбогом на господин и госпожа Клейтьн, на университета, на апартамента и на Уанда. Погледнах дяволската машина. Бе едва 7:52. Имах време.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Насилие и обида:последици

Дата : 27 май 2011, 08:05

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Искахте да разберете как се чувствам след като Вие ме... да видим кой глагол е удачно да използваме... напляскахте, наказахте, набихте, унизихте. Е, по време на целия този доста обезпокоителен процес се чувствах унизена, смазана, насилвана. И колкото и отвратително и буквално убийствено тежко да е за мен да призная да, бях възбудена, както вече констатирахте.

Това вече бе съвсем неочаквано за мен. И както сте добре запознат със ситуацията, всичко в секса е новост за мен. Иска ми се да имах повече опит и може би тогава щях да съм подготвена. За мен беше повече от шок да усетя възбудата си, въпреки Вашето насилие.

Това обаче, което ме разтревожи най-много, бе усещането след това. И това вече е трудно да се опише с думи. Бях щастлива, че Вие бяхте щастлив. И бях облекчена, че в крайна сметка болката не беше чак токова непоносима, както бях очаквала. И когато лежах в ръцете Ви, изпитвах само спокойствие. Но съм доста объркана, дори изпитвам срам, че се чувствах по този начин. Това крайно ме обезпокоява. И резултатът е, че не знам какво да мисля. Това отговаря ли на въпроса Ви?

Надявам се светът на бизнес сделките да е вълнуващ както винаги и... че не сте закъснели прекалено много.

Благодаря ти, че остана с мен.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Освободи съзнанието си

Дата: 27 май 2011, 08:24

До: Анастейжа Стийл

Интересно... дори малко преувеличено заглавие на мейла

Госпожице Стийл,

Нека Ви отговоря:

Бих го нарекъл пляскане, защото то си беше точно това.

Значи сте се почувствали насилена, унизена, смазана. Колко много Tec ДЪрбървилска драма! Доколкото си спомням, Вие решихте да изберете пътя на унижението. Дали наистина се чувствате така, или просто си мислите, че така е редно да се чувствате? Това са две съвсем различни неща. Ако наистина се чувствате така, не смятате ли, че е добре да приемете тези чувства, да се радвате на начина, по който сте се почувствали заради мен? Точно това би направила една подчинена...

Мога да кажа, че съм благодарен за Вашата липса на опит. Ценя я и едва сега започвам да разбирам доста неща. Казано накратко: Вие сте моя във всяко едно отношение.

Да, Вие бяхте възбудена, което, от своя страна, беше много възбуждащо за мен. В това няма нищо лошо.

„Щастлив" не покрива дори наполовина начина, по който се чувствах. Екстаз е малко поблизо.

Наказанието, боят или пляскането предизвикват много по-сериозна болка от чувственото пляскане. То не отива по-далеч от това. Освен, разбира се, ако не извършите някаква огромна глупост, а вече в такъв случай е възможно да се наложи да използвам друг уред или средство за наказание. Ръката ме боля много и бе доста зачервена, но на мен това ми харесва.

И аз се почувствах спокоен. Повече отколкото можеш да си представиш и бива да знаеш.

Не пилей енергията си в чувство за вина и не мисли, че си направила нещо лошо. Ние сме зрели хора и това, което правим зад затворените врати на домовете си, е само и единствено наша работа. Трябва да освободиш мисълта си и да слушаш тялото си.

Светът на бизнеса не е така вълнуващ като Вас, госпожице Стийл.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„Моя във всяко едно отношение?" Ахнах.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Зрели хора

Дата: 27 май 2011, 08:26

До: Крисчън Грей

Не си ли на среща?

Радвам се, че ръката ти е била зачервена и те е боляла.

А ако трябваше да слушам тялото си, сега щях да съм в Аляска.

Ана

ПП: Ще помисля как да прегърна и да приема тези чувства.

От: Крисчън Грей

Относно: Не звъни на полицията

Дата: 27 май 2011, 08:35

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

На среща съм и обсъждам и обсъждам фючърсния пазар, ако това наистина Ви интересува.

С Ваше позволение, ще си позволя да отбележа някои статистически данни.

Ти не излезе и остана с мен, макар че знаеше какво щях да направя.

Не ме помоли да спра не използва нито една от кодовите думи.

Ти си зрял човек и като такъв имаш своя избор.

Честно казано, с нетърпение започвам да очаквам следващия път, когато ръката ще ме боли по този начин.

Очевидно е, че не слушаш правилната част от тялото си. В Аляска е много студено и няма накъде да бягаш. Ще те намеря.

Помниш, че мога да проследявам телефона ти, нали?

Марш на работа.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Това, което прочетох, не ми хареса. Разбира се, той беше прав. Това беше мой избор. И... дали сериозно възнамеряваше да дойде да ме намери в Аляска? Дали да не пробвам и да избягам за малко? Сетих се за поканата на мама. Натиснах „Отговори".

От: Анастейжа Стийл

Относно: Маниак: последици

Дата: 27 май 2011, 08:36

: Крисчън Грей

Търсил ли си специализирана помощ или терапия за склонностите ти да преследваш хората?

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Маниак? Аз?

Дата: 27 май 2011, 08:38

До: Анастейжа Стийл

Плащам на прочутия доктор Флин цяло състояние, за да разреши склонностите ми да преследвам хората и другите ми... склонности. Заминавай на работа.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Скъпи шарлатански услуги

Дата: 27 май 2011, 08:40

До: Крисчън Грей

Мога ли най-скромно да Ви предложа да потърсите второ мнение? Не съм сигурна, че усилията на доктор Флин са ефективни.

Госпожица Стийл

От: Крисчън Грей

Относно: Второ мнение

Дата: 27 май 2011, 08:43

До: Анастейжа Стийл

Не че ти влиза в работата, скромно или не, но доктор Флин е ВТОРОТО мнение.

Ще се наложи да караш бързо в новата си кола, с което ще се изложиш на допълнителен и нежелателен риск. Смятам, че това е срещу правилата. ЗАМИНАВАЙ НА РАБОТА.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: НЕ МИ КРЕЩИ С ТЕЗИ ГЛАВНИ БУКВИ

Дата: 27 май 2011, 08:47 До: Крисчън Грей

Като обект на Вашите склонности да преследвате хората, смятам, че това всъщност е моя работа.

Не съм подписала още, така че правила-мравила не започвам работа преди 9:30.

Госпожица Стийл

От: Крисчън Грей

Относно: Интересни думи

Дата: 27 май 2011, 08:49

До: Анастейжа Стийл

Мравила? Не съм убеден, че тази дума съществува в тълковния речник на Уебстър.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Интересни думи

Дата: 27 май 2011, 08:52

До: Крисчън Грей

Намира се няколко страници след „маниак" („маниак по контрола", „маниак по проследяването").

А интересните за мен думи са в раздела с категоричните ограничения.

Ще спреш ли вече да ме занимаваш?

Бих желала да отида на работа с новата си кола.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Предизвикателни и забавни млади жени

Дата: 27 май 2011, 08:56

До: Анастейжа Стийл

Ръката ме сърби.

Карай бавно, Стийл!

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Беше гот да се кара тази кола. Воланът имаше сервоусилвател. Милата ми Уанда нямаше. Така че тренировките ми по развиване на яки мускули явно свършиха. О, да не забравям все пак, че щях да имам личен треньор, който да се грижи за тях. Беше в правилата. А аз мразя да спортувам.

Докато карах, се опитах да анализирам информацията от имейлите. „Понякога се държи наистина като наставник. Кучи син!" После се сетих за Грейс и ми стана кофти за думата, която ми мина през ума. Но тя не беше родната му майка. Това беше цяла вселена нечувана болка. В такъв случай „кучи син" беше казано съвсем на място. „Да, аз съм голяма, зряла жена. Благодаря за напомнянето, Крисчън Грей! И да, това беше мой избор!" Проблемът ми бе, че исках само Крисчън, не целия му... товар. А към този момент каргото му едва ли можеше да се събере и в „Боинг 747". Можех ли просто да се излетна по гръб и да прегръщам чувството? Като една истинска робиня? Бях му казала, че ще опитам. Рискът бе много голям.

Паркирах пред „Клейтън". Докато влизах, не можех да повярвам, че това наистина е последният ми ден там. За щастие в магазина имаше много работа и времето мина доста бързо. По обяд господин Клейтън ме извика да изляза от склада. Пред него стоеше куриер, от тези, дето разнасят спешни пратки.

Госпожица Стийл? попита куриерът. Погледнах въпросително господин Клейтън, но той бе по-озадачен и от мен. Стана ми много тежко. Какво ми бе изпратил пък сега? Подписах и взех малката пратка. Отворих я незабавно. Беше телефон. Блакбери. Стана ми още по-тежко. Включих го.

От: Крисчън Грей

Относно: Блакбери НАЗАЕМ

Дата: 27 май 2011, 11:15

До: Анастейжа Стийл

Имам нужда да се свързвам с теб по всяко време и понеже това е единственият вид комуникация, при която си откровена, реших, че имаш нужда от един Блакбери.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Отвързан консуматор в действие

Дата: 27 май 2011, 13:22

До: Крисчън Грей

Мисля, че трябва незабавно да се обадиш на доктор Флин. Склонностите ти да следиш хората са извън всякакъв контрол.

На работа съм. Ще ти пиша, щом се прибера.

Благодаря за новата играчка.

Не сгреших, когато ти казах, че си завършен консуматор. Защо правиш това?

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Мъдростта на младите

Дата: 27 май 2011, 13:24

До: Анастейжа Стийл

Добре казано, госпожице Стийл. Мъдро както винаги.

Доктор Флин е на почивка.

Правя това, защото мога.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Сложих с омраза Нещото в задния си джоб. То бъзна още веднъж, опряно до задника ми. Колко полезна вещ, помислих си саркастично. Не му обърнах внимание, но това ми костваше цялата воля.

В четири часа господин и госпожа Клейтьн събраха всичките си служители и след една доста... смущаваща, ласкателна и много искрена реч ми връчиха чек за триста долара. И точно тогава всичките събития, натрупали се като лавина през последните три седмици изпити, завършване, един смахнат и напълно преебан от живота милионер, загубване на девственост, крайни и дискусионни ограничения, стаи с играчки, в които нямаше играчки, разходки с хеликоптер и фактът, че след края на деня си отивах... всичко това ме разтресе и едва успях да се задържа права и да не се разплача. Подсъзнанието ми ме гледаше с възхищение. Прегърнах силно господин и госпожа Клейтьн.

Тя бяха добри и щедри хора. Щяха да ми липсват много.

С Кейт се засякохме пред квартирата: и тя Тъкмо слизаше от колата си.

- Какво е това, по дяволите? викна обвинително тя и посочи аудито. Не можах да устоя на изкушението да я избъзикам.

- Кола. Това е кола.

Тя присви очи с отвращение. За секунда се зачудих дали и тя няма да ме метне на коляното си и да ме опердаши.

- Това е подаръкът ми за завършването. Опитах се да говоря спокойно и без грам емоция., Да, точно така, на мен ми подаряват скъпи коли всеки ден, така да знаеш!" Ченето й зейна в голямо учудено О.

- Много щедро копеле, нали?

Кимнах.

- Не исках да я приема, но, честно казано, не си заслужава да се караме заради една кола.

Кейт сви устни.

- Нищо чудно, че ти е взел акъла. А и нощес остана да спи у нас.

-Да.

- Искаш ли да доопаковаме?

Кимнах и влязох след нея. Проверих имейла от Крисчън.

От: Крисчън Грей

Относно: Неделя

Дата: 27 май 2011, 13:40

До: Анастейжа Стийл

Нека се видим в неделя в един часа. Добре ли е за теб?

Лекарят ще е в Ескала да те прегледа в 1:30.

Тръгвам за Сиатъл.

Надявам се всичко по преместването да мине гладко. Очаквам с нетърпение да те видя в неделя.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Не разбирах как може да пише за такива неща. Все едно обсъждахме времето. Реших да му пиша веднага след като свършим с опаковането. Как бе възможно да е толкова забавен и весел и в следващата секунда такова дърво!? Не можех да следвам обратите в настроенията му. Честно, не беше ли това имейл, каквито големите клечки пишат на служителите си? Врътнах очи пред монитора, все едно наистина исках да го предизвикам, и отидох да помогна на Кейт с опаковането.

Тейлър беше с превъзходно ушит костюм. Чак сега обърнах внимание, че наистина прилича на бивш военен много къса коса, набито мускулесто тяло и хладен поглед.

- Госпожице Стийл, дойдох за колата ви каза той.

- О, да, влез, ще взема ключовете.

Със сигурност грижите за колата ми бяха основната му задача сега. Отново се зачудих какво ли включва длъжностната му характеристика. Дадох му ключовете и тръгнахме към колата в пълно мълчание. Моето мило светлосиньо костенурче. Отворих вратата и извадих фенерчето от жабката. Това бе всичко. Нямах нищо мое в тази кола. „Сбогом Уанда. Благодаря ти". Погалих я по капака, докато затварях вратата, и попитах:

- От колко време работиш за господин Грей?

- От четири години, госпожице Стийл.

Изведнъж изпитах огромна потребност да го бомбардирам с въпроси. Този мъж знаеше всичките му тайни. Но най-вероятно бе подписал договор за конфиденциалност. Погледнах го неспокойно. Имаше същото затворено темерутско изражение като Рей и ми стана много мил.

- Той е добър човек, госпожице Стийл каза Тейлър с усмивка. После кимна в знак на уважение, качи се в колата ми и замина.

Апартамент, кола, работа... всичко се променяше. Но всъщност най-голямата промяна бе Крисчън Грей. Бил добър човек? Сигурно?

Хосе дойде в осем и донесе китайска храна. Бяхме свършили с опаковането. Донесе и няколко бири. С Кейт седнахме на дивана, а той на пода между нас, с кръстосани крака. Гледахме глупости по телевизията, пиехме бира и вечерта се изнизваше. Започнахме да си спомняме случки от тези четири хубави години и се смеехме все по-шумно. Бирата бе почнала да действа.

Отношенията ми с Хосе се бяха върнали към нормалното. Онзи опит за целувка бе забравен. Е, ако не забравен, поне засега беше напъхан с метлата под килима, а моето друго аз се бе излегнало отгоре му, ядеше грозде и потупваше с пръсти в очакване на неделята. На вратата се почука и сърцето ми подскочи. Да не би...?

Кейт отвори и буквално беше пометена от Елиът. Той я сграбчи първо по холивудски, после по европейски. Честно, тези двамата що не хванеха да се разкарат. С Хосе се спогледахме. Бях потресена от липсата им на всякакъв такт.

- Искаш ли да идем до бара? попитах Хосе и той закима бясно. Беше толкова неловко с тези двамата! Как не хванаха да се изчукат пред нас, не знам! Кейт ме погледна с блеснали очи, цялата почервеняла.

- С Хосе ще идем до бара да пийнем по нещо казах й и врътнах очи. Ха! Все още можех да правя тая муцуна в свободното си от Крисчън време.

- Чудесно каза тя.

- Здрасти, Елиът. Чао, Елиът.

Той мигаше недоумяващо като бебе с големите си сини очи, а ние сХосе изскочихме от апартамента с кикот. Като тийнейджъри.

Тръгнахме към бара и аз хванах Хосе под ръка. С него беше толкова лесно. Не бях оценила това му качество.

- Нали все пак ще дойдеш на откриването на изложбата ми?

-Разбира се, Хосе. Кога е?

- На девети юни.

- Какъв ден се пада? Изпаднах в паника.

- Вторник.

- Да, тогава ще мога. А ти нали ще ни идваш на гости в Сиатъл?

- Само опитай да ме спреш засмя се той.

Върнах се от бара доста късно. Кейт и Елиът не се виждаха из апартамента, обаче как се чуваха! Силно се надявах да не съм вдигала такъв шум онези вечери. Крисчън не вдигаше шум. Изчервих се и бързо се сврях в стаята си. След една много неловка прегръдка в стил „Извинявай-Няма за какво-Слава богу" Хосе бе изчезнал. Не знаех кога ще го видя пак. Може би на изложбата му. И пак ми стана толкова хубаво, че открива изложба, че е успял. Щеше да ми липсва неговото палаво момчешко простичко излъчване. Не събрах сили да му кажа за Уанда: знаех, че ще побеснее, като разбере. Можех да се справям с бесни мъже, но само един по един. Трудно с двама наведнъж. Отворих дяволската машина и съвсем естествено там се кипреше имейл от Крисчън...

От: Крисчън Грей

Относно: Къде си?

Дата: 27 май 2011, 22: 14

До: Анастейжа Стийл

„На работа съм, ще ти пиша, щом се прибера".

Все още си на работа или си опаковала телефона си, макбука и новия си блякбери?

Обади ми се или ще се наложи да се обадя на Елиът.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Грабнах телефона. Пет пропуснати повиквания и едно гласово съобщение. От Крисчън.

„Мисля, че е време да се научиш да отговаряш на очакванията ми. Аз не съм много търпелив човек. Ако ми кажеш, че ще се свържеш с мен след работа, следва да го направиш. В противен случай започвам да се тревожа, а това не е емоция, която познавам добре, и определено не ми понася. Обади ми се".

Ставаше все по-лошо. Дали някога щеше да ме остави на мира? Та той буквално ме задушаваше. С разтреперани пръсти намерих телефона му и натиснах копчето за позвъняване. Чаках да вдигне и чаках да получа инфаркт преди това. Вероятно щеше да ми срита задника поне в седем нюанса лайняно. Мисълта бе далеч от приятна.

- Здравей каза меко той и тонът му ме смая, защото очаквах да е бесен. Ако не друго, поне звучеше успокоен и облекчен.

- Здрасти казах.

- Притесних се.

- Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред.

Той не отговори веднага.

- Добре ли прекара вечерта? Беше съмнително вежлив.

- Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе казах и стиснах очи, като споменах името на Хосе. Той не каза нищо.

- А ти? попитах, за да запълня ужасяващата тишина в слушалката. „Няма да му позволя да ме кара да се чувствам виновна заради Хосе".

Най-сетне той въздъхна.

- Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо.

Прозвуча толкова тъжен, някак си... предаден. Сърцето ми се сви. Представих си го пред рояла в грамадната му стая и онази непоносимо тъжно-горчива меланхолия, изтичаща между пръстите му.

- Бих искала да си тук сега прошепнах, защото наистина исках да го прегърна. Да го утеша. Нищо, че нямаше да ми позволи. Исках да е близо до мен.

- Наистина ли? попита той с облекчение. Толкова нехарактерно за него. И тогава започнах да проумявам колко тъжен е наистина.

- Да казах запъхтяно.

След около цяла вечност той въздъхна отново.

- Ще те видя ли в неделя?

- Да, в неделя казах и през цялото ми тяло мина тръпка на очакване и възбуда.

- Лека нощ.

- Лека нощ, сър.

Обръщението го изненада. Разбрах го по начина, по който пое рязко дъх.

- Успех с преместването утре, Анастейжа. Гласът му бе много нежен. И двамата седяхме на телефона и не затваряхме. Като пубери. Никой не искаше да затвори пръв.

- Ти затвори пръв прошепнах. И най-после чух усмивката му.

- Не, първо ти. И знаех, че се смее.

- Не искам.

- И аз.

- Много ли ми беше ядосан?

-Да.

- Още ли си ми ядосан?

-Не.

- И няма да ме накажеш?

- Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.

- Да, забелязала съм.

- Сега, госпожице, затвори телефона.

- Наистина ли искате да го направя, сър?

- В леглото, Анастейжа.

- Да, сър.

Никой не затвори.

- Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? Беше хем развеселен, хем някак раздразнен.

- Може би. Ще видим в неделя казах и затворих.

Елиът стоеше гордо пред творението си. Тъкмо бе свързал телевизора към сателитния кабел в новия ни апартамент в Пайк Маркет. С Кейт се хвърлихме на дивана щастливи и доста впечатлени от уменията му да работи с бормашина. Плоският екран изглеждаше малко странно окачен директно на тухлената стена, но бях сигурна, че ще свикна с това.

- Виждаш ли, бебо, лесно е усмихна се широко с всичките си бели зъби той и Кейт буквално се разпадна на атоми върху дивана.

Врътнах им неодобрително очи.

- Много ми се ще да остана, но днес сестра ми се върна от Париж. Имаме задължителна семейна вечеря.

- Можеш ли да минеш след това? попита с надежда Кейт. Така меко, нежно, така нетипично за нея.

Станах и тръгнах към кухнята под предлог, че трябва да разопаковам един от кашоните. Щяха да почнат да се лигавят, а не ми се гледаше.

- Ще видя дали ще успея да се измъкна обеща той.

- Ще сляза да те изпратя каза Кейт.

- Чао, Ана каза ми той.

- Чао, Елиът. Поздрави на Крисчън.

- Само поздрави ли? Погледна ме с очи, пълни с предложения какво още мога да му изпратя.

- Да. Изчервих се. Той ми намигна, от което се изчервих още повече. После те излязоха да се изпращат.

Елиът беше прекрасно момче. Толкова различен от Крисчън. Топъл, сърдечен, земен, някак първичен, дори прекалено първичен, когато беше с Кейт. Не можеха да не се пипат непрекъснато. И честно, това поставяше всички други в крайно конфузно положение. А освен това ми се гадеше от завист.

След двайсетина минути Кейт се върна с пица и седнахме, заобиколени от кашони в новия апартамент, да ядем направо от кутията. Бащата на Кейт определено се бе постарал. Апартаментът не беше голям, но имаше три спални и огромна всекидневна с гледка към Пайк Лейн Маркет. Всичко бе в дърво и червени тухли, а повърхностите в кухнята бяха от гладък цимент. Беше много ново, утилитарно. А и мисълта, че сме в центъра на града...

В девет домофонът звънна и аз застинах. Кейт скочи, а с нея скочи и сърцето ми. Директно в устата.

- Доставка за госпожица Стийл и госпожица Кавана.

Разочарование плъзна по вените ми. Изненадах се от реакцията си. Не беше той.

- Втори етаж, апартамент две.

Кейт отвори на момчето. Устата му зейна, лигите му потекоха това, което се случваше с всеки мъж, когато погледне Кейт. Тесни джинси, тясна тениска и косата събрана високо на кок, със спускащи се около лицето кичурчета. Ей така им действаше на всички. Той й подаде бутилка шампанско със завързан за нея балон с формата на хеликоптер. Тя го изпрати с ослепителната си усмивка и започна да чете картичката на глас.

Скъпи дами, Желая ви късмет в новия ви дом.

Крисчън Грей

Кейт поклати недоволно глава.

- Защо не може да напише само „Крисчън"? И какъв е тоя балон?

- Чарли Танго.

- Я пак?

- Крисчън ме вози с хеликоптера си до Сиатъл.

Кейт ме гледаше с отворена уста. Трябва да си призная, че обичах тези макар и много редки случаи, когато Катрин Кавана млъкваше нокаутирана. Позволих си кратък момент на наслада, преди да поясня.

- Да, има хеликоптер и го кара сам казах гордо.

- Разбира се, че ще има хеликоптер тоя безобразно богат негодяй. Защо не ми каза? смъмри ме тя, но с усмивка.

- Ами... пропуснала съм. Доста неща ми се струпаха на главата през последните седмици.

Тя се намръщи.

- Сигурна ли си, че ще се оправиш, докато ме няма?

- Разбира се отвърнах. „Нов град, никаква работа... ексцентричен или по-скоро луд приятел".

- Ти ли му даде адреса ни?

- Не, но следенето е едно от нещата, в които е доста добър. Беше си вярно.

Тя се намръщи още повече.

- Не зная защо, но той определено ме притеснява. Е, поне шампанското е охладено и е много добро.

Разбира се. Само Крисчън би изпратил охладено шампанско или бе накарал секретарката си да го прати, или пък може би Тейлър. Отворихме го и извадихме двете чаши за чай. Това бяха последните две неща, които бяхме опаковали.

- Болеже Гран Ан Розе 1999. Изключително добра реколта казах на Кейт и се чукнахме с чашите за чай.

Събудих се много рано. Беше сиво и мрачно неделно утро. Бях се наспала удивително добре. Лежах в леглото и гледах кашоните. Подсъзнанието ми започна да нарежда как трябва да разопаковам всичките тези неща. Не... днес е големият ден. Моето друго аз подскачаше нетърпеливо от крак на крак. Очакването на нещо неизвестно, може би не много добро, увисна тежко, като лошо предчувствие над главата ми, като тъмен тропически буреносен облак. Стомахът ми се сви от притеснение. А с него ме заля и тъмна, чувствена, болезнена жажда. Опитах се да си представя какво ще прави с мен. И разбира се, трябваше да подпиша проклетия договор. А дали трябваше? Чух сигнала за ново съобщение в дяволската машина до леглото ми.

От: Крисчън Грей

Относно: Моят живот в цифри

Дата: 29 май 2011, 08:04

До: Анастейжа Стийл

Ако ще идваш сама с колата, ще ти е нужен кодът за гаража на „Ескала": 146963.

Паркирай на пето място. То е едно от моите. Кодът на асансьора е: 1880.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Изключително добра реколта

Дата: 29 май 2011, 08:08 До: Крисчън Грей

Да, сър, разбрано.

Благодаря за шампанското и за балончето с Чарли Танго. Сега е вързано за леглото ми.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Завиждам на балончето

Дата: 29 май 2011, 08:11

До: Анастейжа Стийл

Винаги на Ваше разположение!

Не закъснявай.

Късметлия е този Чарли Танго.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Врътнах очи, раздразнена от наставническия му тон. Но последният ред ме накара да се усмихна. Тръгнах към банята и се запитах дали Елиът е успял да се върне при Кейт през нощта. Опитвах се да си озаптя нервите.

„Мога да карам аудито с токчета!" Не беше за вярване. Точно в 12:55 бях пред гаража на „Ескала" и паркирах на мястото, което ми бе казал. Колко ли места държеше? Аудито SUV и другото

R8 бяха там. Имаше и две по-малки Ауди SUV. Хм. Проверих как е гримът ми в огледалцето над волана то светваше, щом се отвори. Нямах такова в Уанда. Но не това бе причината да слагам грим само в краен случай.

„И сега какво, момиче?" Моето друго аз размахваше помпони и ликуваше. Огледах роклята в цвят синя слива в безкрая от огледала в асансьора. Е, добре де, роклята на Кейт. Последния път, когато я бях облякла, той искаше да я бели от тялото ми. Усетих познатата болка. Сладко желание сви слабините ми. Едва вдишах. Едно от най-сензационните усещания, които бях разучила напоследък. Носех бельото, което ми бе купил Тейлър. Изчервих се при мисълта за късо остригания, почти до кожа, бивш военен, принуден да обикаля из „Ажон Провокатер" или откъдето го бе взел. Вратата се отвори и се озовах във фоайето на апартамент номер едно.

Тейлър стоеше пред двойната врата.

- Добър ден, госпожице Стийл.

- О, моля, наричай ме Ана.

- Добър ден, Ана. Той се усмихна. Господин Грей ви очаква.

Нямаше нищо по-сигурно от това.

Крисчън бе седнал на дивана в хола и четеше неделния вестник. Вдигна глава, когато Тейлър ме въведе в стаята. Беше същата, каквато я помнех. Бе минала само седмица, откакто бях тук, а ми се струваше цяла вечност. Крисчън изглеждаше спокоен и уравновесен. Изглеждаше божествено. Беше бос, с джинси и свободно пусната бяла ленена риза. Косата му беше много разчорлена. Очите му пламнали дяволито. Стана и бавно се приближи към мен. По красиво изваяните му устните затанцува усмивка.

Стоях като парализирана. От вида му, от гласа му, от погледа му, пълен с надежда за това, което предстоеше да се случи. И онова познато електричество между нас запалваше едно по едно нервните окончания под корема ми и ме теглеше към него.

- Хм... тази рокля каза той одобрително и ме погледна в очите. Добре дошла отново, госпожице Стийл прошепна, хвана брадичката ми, наведе се и ме целуна леко и нежно по устните. Допирът му разтресе тялото ми и дишането ми се учести.

- Здравей прошепнах и се изчервих.

- Идваш точно навреме, а аз уважавам точността. Той ме поведе към дивана. Ела, искам да ти покажа нещо.

Седнахме и той ми подаде вестника. „Сиатъл Таймс", страница осма, снимка на Крисчън Грей и... мен на церемонията по дипломирането. Господи! Бяха ме разнесли из вестниците. Потърсих какво пише под снимката.

Крисчън Грей с приятелка на церемонията по дипломирането на студентите в университета във Ванкувър

Засмях се.

- Значи съм приятелка?

- Така излиза. Пише го във вестника. Значи трябва да е вярно разсмя се и той.

Беше седнал на дивана, обърнат изцяло към мен, пъхнал единия си крак под другия. Протегна ръка и прибра зад ухото ми едно немирно кичурче. Тялото ми дишаше живо чакащо, нуждаещо се, копнеещо.

- И така, Анастейжа, седмица след като бе тук за първи път, ти имаш вече доста добра представа за мен.

-Да.

Накъде биеше с тези интродукции?

- И въпреки това се върна.

Кимнах срамежливо и очите му пламнаха. Поклати глава, като че ли искаше да се увери, че това не е сън.

- Яла ли си?

-Не.

- Гладна ли си? попита и направи опит да не изглежда ядосан.

- Не и за храна прошепнах и ноздрите му се разшириха при думите ми.

Наведе се и каза тихо в ухото ми:

- Нетърпелива сте, както винаги, госпожице Стийл. И за да бъда честен с вас, ще ви споделя, че аз също съм доста нетърпелив, но доктор Грийн ще е тук всеки момент. И стана. И все пак ми се ще да се храниш редовно укори ме.

Разгорещилата се кръв в тялото ми изстина. Бях забравила за лекаря.

- Кажи ми нещо за доктор Грийн помолих, за да забравим за яденето, поне за момент.

- Тя е най-добрият гинеколог в Сиатьл. Какво повече искаш да знаеш?

- Мислех, че ще ме преглежда твоят личен лекар. А сега ми казваш, че е гинеколог. Ти не си жена. Трудно е за вярване след това, което съм виждала.

„Не ставай смешна!" говореше погледът му.

- Мисля, че е по-добре да те прегледа специалист. Не си ли съгласна с мен? каза той меко. Най-добрият гинеколог в Сиатьл? След като бе успял да я ангажира за неделя ранен следобед, какви ли пари струваше това?

Изведнъж Крисчън се намръщи, все едно си спомни нещо крайно неприятно.

- Анастейжа, майка ми иска да дойдеш с мен на вечеря днес. Мисля, че Елиът ще покани Кейт. Не знам ти какво мислиш по въпроса, но за мен ще е много... странно да те представя на семейството си.

„Защо да е странно?"

- Срамуваш ли се от мен? Не успях да го кажа по-различно, отколкото се чувствах. Наранена.

- Разбира се, че не! каза той и врътна очи.

- Защо да е странно тогава?

- Защото никога досега не съм го правил.

- Защо на теб е разрешено да въртиш очи, а на мен не?

Той замига извинително.

- Не беше умишлено.

- И аз не го правя умишлено по принцип озъбих се.

Крисчън бе загубил дар слово. Тейлър се появи на вратата.

- Доктор Грийн, сър.

- Покани я в стаята на госпожица Стийл.

„Стаята на госпожица Стийл?"

- Готова ли си за малко контрацепция попита той и ми подаде ръка да стана.

- Нали няма да идваш и ти? попитах с ужас.

- Повярвай ми, Анастейжа, бих платил доста добри пари да гледам, но не мисля, че един добър лекар би одобрил.

Хванах ръката му. Той ме дръпна силно в прегръдката си и ме целуна страстно. Стиснах ръцете му в моите. Ръката му бе в косата ми, държеше главата ми неподвижно; придърпа ме силно към себе си и опря чело в моето. Не очаквах този изблик на нежност.

Толкова съм щастлив, че си тук прошепна той. Не знам как ще дочакам да те съблека.

18.

Доктор Грийн беше висока, руса, безупречно поддържана и изрядно облечена носеше костюм в наситено синьо. Сетих се за всички руси жени в компанията на Крисчън. Изглеждаше като модел, създаден от компютър. Поредната блондинка. Мисля, че беше малко над четирийсет.

- Здравейте, господин Грей каза тя и пое протегнатата за поздрав ръка на Крисчън.

- Благодаря ви, че се отзовахте. Разбирам, че повикването ми е било съвсем извън плана ви, и оценявам това.

- Благодаря ви, че оценявате подобаващо качествата ми, господин Грей усмихна се тя доста хладно, докато го преценяваше с поглед. Здравейте, госпожице Стийл.

Веднага усетих, че тази жена не понася празни приказки. Една от онези жени, които не търпят простотии и простаци. Като Кейт. Харесах я. Тя погледна Крисчън многозначително и след кратко неловко мълчание той се усети и каза:

- Ще сляза долу. И излезе от стаята, която се очакваше да бъде „моята".

- Е, госпожице Стийл? Господин Грей ми плаща цяло малко състояние за тази консултация. Какво мога да направя за вас?

След цялостен преглед и безкрайни дискусии двете решихме да започна да вземам хапчета всеки ден, без прекъсване. Тя ми написа безплатна рецепта и ми каза да ги купя на другата сутрин и да започна да ги пия. Хареса ми отношението й. Нямаше празни приказки. Но не спря да ми повтаря до посиняване (наситено синьо), че не бива да забравям да ги вземам всеки ден. По едно и също време. Можех да се закълна, че изгаря от любопитство да разбере нещо повече за връзката ми с Грей. Не й казах никакви подробности. Някак се съмнявах, че би изглеждала така спокойна и в пълно владеене на положението, ако можеше да види Червената стая. Изчервих се, докато минавахме покрай затворената й врата към галерията, която Крисчън бе определил за своя всекидневна.

Крисчън четеше, седнал на дивана. От уредбата се носеше ария. Музиката спря дъха ми. Виеше се като дим около него, увиваше го като в пашкул, изпълваше стаята със сладост и горчивина. Изглеждаше спокоен. Когато усети присъствието ни, се обърна и се усмихна топло.

- Готови ли сте? попита откровено заинтригуван. Насочи дистанционното към една лъскава бяла кутия под камината, където бе пъхнал айпода си, и божествената мелодия избледня, но остана да виси някъде там... като фон. Стана и тръгна към нас.

- Да, господин Грей. Грижете се за нея. Тя е красиво умно младо момиче.

Едва ли нещо би изненадало Крисчън повече от тези думи. Същото важеше и за мен. Беше повече от странно да чуеш точно това от устата на лекар. Дали не се опитваше да го заплаши по един доста деликатен начин? Крисчън се окопити бързо.

- Имам откровеното намерение да правя точно това каза замислено.

Погледнах го и вдигнах рамене доста сконфузено.

- Ще ви изпратя сметката отсече тя и се ръкуваха за довиждане.

- Приятен ден и късмет, Ана каза ми и докато стискаше ръката ми, около очите й се свиха малки нежни усмихнати бръчици.

Тейлър се появи отнякъде да я изпрати. „Как го прави? Къде ходи да слухти?"

- Как мина? попита Крисчън.

- Благодаря, добре. Каза, че трябва да се въздържам от всякакъв сексуален контакт през следващите четири седмици.

Той зяпна. Не го бях виждала така шокиран. Не можах да задържа сериозното си изражение и избухнах в идиотски смях.

-Хвана се!

Той присви очи и веднага спрях да се смея. Изглеждаше направо страшен. Кръвта се отцеди от главата ми, подсъзнанието ми подви опашка. Вече си представях как ме слага на коляното си със заголен задник.

- Хванах се! разсмя се той, грабна ме през кръста и ме дръпна до себе си. Вие сте непоправима, госпожице Стийл каза тихо, погледна в очите ми, зарови пръсти в косата ми и започна да увива кичурчета около пръстите си. Държеше ме здраво, не можех да мръдна. Целуваше ме силно и се наложи да се хвана за здравите му ръце, за да не падна.

- Трябва да ядеш. Не искам да ми припадаш после каза той срещу устните ми.

- Това ли е всичко, което искаш от мен? Тялото ми?

- И тази умна уста отвърна той задъхано.

Целуна ме още веднъж трескаво и нетърпеливо, после внезапно ме пусна, хвана ме за ръка и ме поведе към кухнята. Пак не знаех какво става. В един миг се шегуваме, а после... Започнах да си правя вятър на лицето. Беше ми горещо. Той бе разбудил всеки нерв в тялото ми, едва ходех от спазми в слабините, а сега трябваше да възвърна цялото си равновесие, за да ям. Арията все още звучеше като фон.

- Какво слушаме?

- Вила Лобос, Бразилска баяна. Хубаво е, нали?

-Да.

На плота в кухнята бе наредено за двама. Крисчън извади салата от хладилника.

- Обичаш ли салата „Цезар" с пилешко?

О, слава богу, не беше нещо тежко.

- Да, благодаря.

Наблюдавах го как се движи из кухнята. Така удобно и уверено се чувстваше в тялото си, във всяко свое движение. Но пък не позволяваше да го докосват. Може би дълбоко в себе си не беше толкова спокоен в собствената си кожа. Хората не са острови в море. Никой не е. Освен може би Крисчън Грей.

- За какво си мислиш? попита той и прекъсна мислите ми. Изчервих се.

- Просто гледах начина, по който се движиш.

Стана му забавно.

-и?

Продължих да се изчервявам.

- Много си грациозен.

- О, благодаря, госпожице Стийл каза той и седна до мен с бутилка вино. Шабли?

-Да.

- Вземи си салата. Кажи ми кой метод избра?

За секунда изпаднах в паника от въпроса, отне ми време да стопля, че говори за визитата на доктор Грийн.

- Хапчета.

Това го притесни.

- И няма да забравяш да ги вземаш всеки ден по едно и също време?

Дяволите да го вземат! Разбира се, че нямаше да забравям. Той обаче откъде можеше да е сигурен колко помня?

Знаех, че ще забравям.

- Сигурна съм, че ще ми напомняш.

Той се усмихна.

- Ще си сложа червена точка в календара. Яж сега.

Пилешката салата беше много вкусна. За моя изненада имах

доста добър апетит и наистина бях гладна. И за първи път свърших яденето си преди него. Виното беше свежо, студено и миришеше на плодове.

- Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл? каза той и щастливо погледна празната ми чиния.

Погледнах го изпод мигли и прошепнах:

-Да.

Дишането му се промени. Той ме погледна и въздухът се изпълни с електричество, въздушните пластове се заредиха и разместиха. Очите му, досега тъмни, изведнъж станаха опушено сиви и замъглени. Той стана и тръгна много бавно към мен, все по-близо и по-близо. Ръцете му ме вдигнаха от високия стол и ме притиснаха до тялото му.

- Наистина ли искаш да го направиш? попита задъхано, впил напрегнатия си поглед в очите ми.

- Не съм подписала нищо.

- Знам. Но тези дни така или иначе нарушавам правилата.

- Ще ме биеш ли?

- Да, но няма да е с цел да те боли. Не искам да те наказвам точно сега. Ако ми беше паднала снощи, нещата щяха да са съвсем различни.

„Той иска да ме нарани! Как се справя човек в такива ситуации?" Не можех да прикрия ужаса си.

- Не позволявай на никого да те убеди в обратното, Анастейжа. Една от причините хората да харесват това, което правя, е, че ние сме устроени така. Обичаме или да причиняваме болка, или да получаваме болка. Съвсем просто е. Ти не обичаш нито едно от двете и вчера мислих доста за това.

Придърпа ме до себе си по-здраво и усетих ерекцията му, притискащия се до корема ми пенис. Трябваше да бягам, но не можех. Бях толкова силно привлечена на някакво много ниско, първично ниво, което дори не исках да започвам да анализирам.

- И стигна ли до някакво заключение? прошепнах.

- Не. А точно сега искам да те вържа и да те чукам до несвяст. Готова ли си за това?

- Да казах бързо, запъхтяно, всичко в мен се сви, цялото ми тяло се стегна от напрежение и очакване.

- Добре, ела. Подаде ми ръка и без да приберем мръсните съдове от плота, тръгнахме към горния етаж.

Сърцето ми биеше силно. Това е то. Наистина щях да го направя. Моето друго аз се въртеше в пирует, изживяваше се като световноизвестна балерина. Пирует след пирует. Той отвори вратата към стаята с играчките и ми направи път да вляза. За втори път прекрачвах прага на Червената стая на болката.

Всичко си беше същото. Миризмата на кожа, полирана с нещо с дъх на цитрусови плодове, тъмно дърво. Много еротично. Кръвта минаваше по вените ми с бясна скорост. Адреналин, примесен с похот и копнеж. Силен и доста тежък коктейл. Лицето на Крисчън се бе променило за секунди. Беше станало по-сурово и някак зло. Погледна ме. Очите му бяха горещи, страстни и... хипнотизиращи.

- Когато си в тази стая, си изцяло моя. Думите излизаха от устата му бавни, премерени, запъхтени. И ще правиш това, което аз кажа. Разбираш ли?

Погледът му беше напрегнат. Кимнах. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош.

- Свали си обувките нареди той с мек глас.

Преглътнах и непохватно ги свалих. Той се наведе, взе ги и ги

остави до вратата.

- Добре. И не се колебай, когато получиш заповед. Сега ще обеля тази рокля от теб. Искам да го направя от няколко дни, ако не ме лъже паметта. Искам да се чувстваш добре в тялото си, Анастейжа. Имаш красиво тяло и аз обожавам да го гледам. Всъщност бих го гледал по цял ден и искам да не чувстваш срам и притеснение в това тяло или от голотата си. Разбираш ли ме?

-Да.

- Само да? Наведе се към мен и ме прониза с очи.

- Да, сър.

- Наистина ли ме възприемаш така? каза рязко той.

- Да, сър.

- Добре. Вдигни ръце над главата си.

Изпълних без колебание. Той се пресегна и сграбчи краищата на роклята, вдигна я над бедрата ми, бавно над ханша, край корема, после гърдите, през раменете и главата. Отстъпи крачка назад и започна да оглежда тялото ми, докато сгъваше роклята. После я сложи върху шкафа с малките чекмеджета. Не откъсваше очи от мен нито за секунда. Пресегна се и дръпна брадичката ми надолу. Допирът му преобърна слабините ми.

- Хапеш устната си каза тежко. И знаеш много добре какво ми причиняваш с това добави мрачно. Обърни се.

Обърнах се незабавно. Той разкопча сутиена ми, хвана двете презрамки и ги плъзна по кожата ми надолу по раменете. Пръстите му докосваха и леко потъркваха кожата ми по целия път, чак до края на пръстите, откъдето изниза сутиена. Допирът му отекна в тръпки по целия ми гръбнак. Събуди всеки нерв в тялото ми. Усещах го толкова близо зад себе си. Тялото му излъчваше горещина, а тя загряваше всяка клетка в моето. Той издърпа косата ми назад и тя падна по гърба ми като водопад. После наведе главата ми настрани и прокара носа си по оголения ми врат, вдишваше всеки сантиметър кожа, чак до ушите. Мускулите в слабините ми се свиваха в конвулсии. Жадувах го, а едва ме бе докоснал.

- Миришеш божествено, както винаги, Анастейжа прошепна и ме целуна под ухото.

Простенах.

- Тихо каза той. Не искам нито звук.

Издърпа цялата ми коса на гърба и за моя голяма изненада започна да я заплита в плитка. Ръцете му работеха сръчно и бързо. После я върза с нещо и когато свърши, ме дръпна рязко до себе си.

- Харесвам косата ти сплетена така прошепна.

„Защо ли?"

Пусна плитката ми и каза строго:

- Обърни се!

Изпълних веднага. Дишах задъхано. Не зная кое беше по-силното чувство страхът или желанието, но сместа от двете беше свръхусещане.

- Когато ти кажа да дойдеш тук, трябва да влизаш облечена точно така. Само по бикини. Разбираш ли ме?

-Да.

- Да какво? попита недоволно той.

- Да, сър.

По устата му пробяга усмивка.

- Добро момиче! Очите му горяха. Когато ти кажа да влезеш тук, ще очаквам да коленичиш ето там. Посочи вляво от вратата. Направи го сега.

Опитах се да асимилирам командата и накрая доста нескопосано успях да коленича до вратата, както ми бе казал.

- Можеш да седнеш на петите си.

Седнах на петите си.

- Сложи ръцете си с дланите навътре върху бедрата си. Добре. Сега разтвори коленете си. По-широко. Още по-широко. Идеално. Гледай в пода.

И се приближи до мен. Виждах стъпалата и глезените му. Това бе всичко, което можех да видя. Голи крака. Ако наистина искаше да запомня всичко това, трябваше да ми даде тефтер и химикалка да си водя записки. Изведнъж се наведе и дръпна плитката ми рязко, така че да вдигна глава и да го погледна. Заболя ме.

- Ще запомниш ли тази поза, Анастейжа?

- Да, сър.

- Добре. Стой тук и не мърдай.

И излезе.

Чаках. Къде беше отишъл, по дяволите? Какво мислеше да ми прави? Понятието за време се разми. Не зная дали клечах така минута, пет или десет. Очакването за нещо хубаво или нещо лошо бе единственото, което усещах.

И тогава той се върна. Изведнъж се успокоих и възбудата отново заля сетивата ми. Не знаех изобщо дали е възможна възбуда по-силна от тази, която изпитвах в онзи миг. Можех да видя краката му. Беше сменил джинсите си. Тези бяха стари, скъсани, прани много пъти и меки. Бяха толкова секси... Той затвори вратата и закачи нещо на нея.

- Добро момиче. Браво, Анастейжа. Изглеждаш прелестна така. Стани.

Станах, но продължих да гледам в земята.

- Можеш да ме погледнеш.

Погледнах го плахо. Гледаше ме напрегнато, преценяваше състоянието ми и очите му омекнаха. Беше свалил ризата си. Господи, исках да го докосна. Горното копче на джинсите му бе разкопчано.

- Сега ще те закопчая, Анастейжа. Дай ми дясната си ръка.

Подадох ръката си. Той я обърна с дланта нагоре и преди да

разбера какво става, ме удари по дланта с нагайка. Стана толкова бързо, че нямах време дори да се изненадам. Не ме заболя. Е, поне не много. Беше като ужилване.

- Как беше? попита той.

Гледах го объркана.

- Отговори ми!

- Добре.

Очевидно съм имала недоволно изражение.

- Не се цупи.

Мигнах и опитах да сложа на лицето си безразлична маска. Успях.

- Болеше ли?

-Не.

- Няма да боли. Разбираш ли ме?

- Да казах малко несигурно. Дали наистина нямаше да боли?

- Обещавам каза той.

Едва дишах. Дали изобщо знаеше какво ми минава през ума? Той ми показа пръчката. Беше обвита с кафява кожа. Вдигнах очи към него. Погледът му беше огнен и дори улових някаква много слаба следа от усмивка.

- Целта ни днес е да задоволим госпожица Стийл каза той. -Ела!

Хвана лакътя ми и ме сложи под металната решетка, пресегна се и взе белезници. Металът бе покрит с кафява кожа.

- Скарата е направена така, че белезниците да се движат по нея.

Погледнах нагоре. Беше като карта на метрото.

- Ще започнем тук, но искам да те чукам права. Ето защо ще стигнем до стената там. И посочи към стената, на която бе закачен големият дървен кръст

- Сложи ръце над главата си.

Изпълних на секундата. Опитах се да погледна сцената отстрани, като случаен наблюдател на събитията, които се случваха пред очите ми. Беше много повече от вълнуващо и възбуждащо. Това бе най-еротичното и едновременно страшно нещо, което бях изживявала. Доверявах се на човек, който, по неговите собствени думи, бе преебан и повреден във всяко едно отношение. Потиснах внезапната паника. Напомних си, че Кейт и Елиът знаят, че съм тук.

Докато ми слагаше белезниците, усетих близостта му почти болезнено. Гледах гърдите му. Усещането за близостта му беше божествено. Той миришеше на неговия шампоан и на... Крисчън. Подлудяваща смес. Исках да прокарам нос и език по косъмчетата на гърдите му. Можех просто да се наведа леко напред...

Той отстъпи назад и ме изгледа, очите му леко притворени, съблазнителни, плувнали в похот, а аз бях завързана, ръцете ми оковани, но да гледам прекрасното му лице, да чета по него огромната му страст и нужда от мен, това беше достатъчно. Усетих влагата между краката си. Той бавно ме заобиколи.

- Изглеждате ужасно привлекателна така, госпожице Стийл, и многознайната ви уста почти не се отваря. Харесва ми, когато сте тиха.

Застана пред мен, пъхна пръсти в бикините ми и ми ги свали, без да бърза. Съблече ме агонизиращо бавно. Не сваляше очи от мен. Вдигна бикините ми до носа си и вдиша дълбоко. Не можех да повярвам, че го прави. После се усмихна дяволито и ги пъхна в джоба на джинсите си.

А после много бавно, като развиваща се змия, като мързелива пума, насочи пръчката към пъпа ми. Правеше бавни кръгове. При допира на кожата на нагайката до кожата ми потреперих и рязко поех въздух. Той ме обиколи отново, като прокарваше върха на кожената пръчка през средата на тялото ми около талията. Завъртя се още веднъж и изведнъж ме удари с пръчката точно под дупето, пред входа на влагалището. Извиках от изненада. Нервите ми вече бяха събудени и с повишено внимание. Неволно дръпнах белезниците. Шокът мина с бясна скорост през тялото ми и това беше най-сладкото, най-странното и най-хедонистично чувство.

- Тихо прошепна той. Обиколи ме отново. Пръчката беше малко по-високо. И когато ме удари повторно на същото място, не се изненадах. Тялото ми се сгъна в конвулсии от сладката и леко пареща болка.

Той пак обиколи и този път удари зърното ми. Отметнах глава. Нервните ми окончания бяха в екстаз. Удари и другото... Сладко наказание. Зърната ми се втвърдиха и издължиха от болката. Дръпнах рязко белезниците и изстенах.

- Хубаво ли е? каза той задъхано.

-Да!

Той пак ме удари по дупето и този път ударът бе като силно ужилване.

- Да какво?

- Да, сър изскимтях.

И тогава той спря. Но не го виждах. Бях затворила очи и се опитвах да проумея хилядите усещания, които минаваха през мен. Той тръгна с пръчката по тялото ми много бавно, от пъпа надолу, едва докосвайки кожата ми. На няколко пъти удари съвсем леко, като леки близвания или ухапвания. И така слизаше внимателно и бавно надолу и аз знаех много добре накъде върви. Опитах се да се подготвя психически, но когато удари клитора ми, извиках силно.

- О, моля те! простенах.

- Тихо! заповяда той и ме удари по дупето.

Не очаквах да е така... Бях изгубена в емоциите си. Давех се в море от усещания. И изведнъж той насочи нагайката към влагалището ми, опря я до входа и я завъртя леко.

- Виж колко си влажна, Анастейжа. Отвори очи и уста.

Изпълних. Бях готова на всичко само и само да задържа усещанията. Той сложи края на пръчката в устата ми. Като в съня ми!

- Виж колко си вкусна. Смучи! Смучи дълбоко и силно, бебчо.

Устата ми се затвори около нагайката и очите ми се вкопчиха в неговите. Усетих вкуса на кожата и соления вкус на влагалищните ми сокове. Очите му горяха.

Той извади пръчката от устата ми, хвана ме за главата и ме целуна. Силно, нападателно, настоятелно. Езикът му завладя всеки милиметър от устата ми. Гърдите му опираха в моите. Исках да го докосна, но ръцете ми бяха вързани горе и напълно безполезни.

- О, Анастейжа, имаш най-прекрасния вкус на света. Искаш ли да свършиш?

- Моля те хленчех аз.

On! Пръчката ме удари по дупето.

- Моля какво?

- Моля, сър изскимтях.

Той ми се усмихна победоносно.

- С това ли? И вдигна пръчката, така че да я видя.

- Да, сър.

- Сигурна ли си? Погледна ме строго.

- Да, моля, сър.

- Затвори очи.

Всичко около мен изчезна. Забравих за стаята, за него, за пръчката. Той отново започна да я движи с леки, много леки потупвания по корема ми. И после по-надолу, леки потупвания по клитора ми, един, два, три пъти, и пак и пак отначало, докато накрая... край. Това беше. Не можех да чакам и секунда повече и свърших. Невероятно, триумфално, неописуемо и доста шумно чувство. Увиснах изтощена на белезниците. Ръцете му обвиха тялото ми и ме подхванаха. Краката ми се бяха превърнали в желе. Разпаднах се на молекули в прегръдката му, стопих се, опрях глава на гърдите му. Скимтях и хълцах от екстаз, докато контракциите от оргазма ми затихваха. Той ме повдигна и изведнъж ме понесе нанякъде. Ръцете ми бяха все още закачени на скарата. Усетих хладното дърво на кръста зад себе си. Той трескаво разкопча джинсите си и ме пусна до кръста за секунди, докато си сложи презерватива. Ръцете му обвиха бедрата ми и ме повдигнаха отново.

- Повдигни крачета, бебчо, увий ги около мен.

Бях адски изтощена, но изпълних. Увих краката си около него. Той ги намести около кръста си. С едно рязко движение бе в мен.

Извиках. Приглушеното му етенание изкънтя в ухото ми. Ръцете ми бяха на раменете му. Той продължи да влиза все по-рязко и все по-бързо в мен и този път го усещах дълбоко, наистина дълбоко. Лицето му беше до врата ми. Усещах накъсаното му дишане по шията си. Отново се изпълвах с желание и то ставаше все по-неконтролируемо. Господи, пак ли! Не вярвах, че тялото ми би понесло още един земетръсен оргазъм. Но едва ли имах избор... и неизбежното беше вече факт. Сладък, агонизиращ, трескав оргазъм. Изгубих усещане за всичко. Не знаех коя съм, къде съм. Крисчън ме последва веднага. Викът му излезе сподавен през стиснатите здраво челюсти. Притискаше ме силно, болезнено до себе си.

Пусна ме бързо, за секунда ме остави опряна в кръста. Тялото му подпираше моето. Разкопча белезниците, освободи ръцете ми и двамата паднахме на пода. Придърпа ме в скута си и ме гушна като бебе. Главата ми бе на гърдите му. Ако имах сили, може би щях да го погаля, но нямах нито сили, нито смелост. Осъзнах, че не е събул джинсите си.

- Браво, бебчо каза той. Болеше ли?

- Не отвърнах без дъх. Едва държах очите си отворени. Защо бях толкова уморена?

- Очакваше ли да боли? прошепна той и ме придърпа поблизо до себе си. Ръцете му нежно прибираха падналите по лицето ми кичури.

-Да.

- Виждаш ли? Повечето ти страхове са в главата, Анастейжа. Замълча за миг, после попита: Искаш ли да го направим пак?

Замислих се. Умората съвсем бе замътила мозъка ми. „Пак ли каза?"

- Да отвърнах изтощено.

Той ме стисна в прегръдката си.

- Добре. И аз. Наведе се и целуна косата ми.

- И все още не съм свършил с теб.

Не бил свършил с мен? Не, нямаше начин да продължа. Бях напълно изтощена и исках само и единствено да спя. Подпрях се на гърдите му, очите ми бяха затворени, а той ме бе обвил с ръце, с крака и се чувствах толкова спокойна й на най-сигурното място на света. Дали щеше да ме остави да поспя? Евентуално да сънувам? И тогава ми мина тая глупава идея. Обърнах лице към гърдите му, вдишах аромата му с пълни гърди. Уникалният аромат на Крисчън. Тялото му се скова. „По дяволите!"

- Недей! каза той заканително. Гледаше ме напрегнато и ме предупреждаваше с очи.

Изчервих се и погледнах с копнеж към гърдите му. Исках да прокарам езика си през деликатните му косъмчета, да го целувам и за първи път забелязах по гърдите му няколко доста избелели кръгли белега.

„Следи от варицела или морбили?" запитах се разсеяно.

- На колене до вратата! заповяда той и седна. Ръцете му бяха вече на коленете. Не беше вече нито топло, нито удобно. Температурата в гласа му бе паднала с няколко градуса.

Едва се изправих, бавно се заклатушках към вратата и паднах на колене както ми беше казано. Треперех от умора и бях разтресена из основи от изненада. Кой би помислил, че точно в тази стая ще намеря толкова много удоволствие? Кой би си помислил, че това нещо ще е толкова изтощително? Крайниците ми тежаха от сладка умора. Моето друго аз бе сложило на вратата табелка „Не ме безпокойте".

Улових с периферното си зрение как Крисчън се приближи към мен. Очите ми се затваряха.

- Отегчавам ви, така ли, госпожице Стийл?

Трепнах съвсем разбудена. Крисчън бе застанал пред мен с кръстосани ръце и ме гледаше изпитателно. „Хваната да спи по време на урок. Дали следва наказание?" Погледнах го и очите му омекнаха.

- Стани! изкомандва той.

Уморено се изправих. Той се усмихна.

- Много си изморена, нали?

Кимнах срамежливо и се изчервих.

- Издръжливост трябва, госпожице Стийл. И не съм ти се наситил още за днес. Сложи ръцете си отпред, като за молитва.

Молитва? Дали трябваше да прибягвам до молитва да мине по-леко и да не боли? Изпълних. Той върза китките ми с кабелна връзка и я затегна. Господи!

- Позната ли ти е? попита той. Опита се да прикрие усмивката си, но не успя.

Господи! Кабелна връзка, която бе купил в „Клейтън". Запасявал се е! Адреналинът ми рязко скочи. Е, добре, вече ме разбуди съвсем. Удачен начин да приковеш нечие внимание.

- Имам ножици. Показа ми ги и поясни: Лесно мога да срежа връзката.

Опитах да раздалеча китките си и да видя колко здраво съм вързана. Пластмасата се заби в кожата ми. Беше неприятно, но когато ръцете ми бяха отпуснати, не болеше.

- Ела. Той ме хвана за ръцете и ме поведе към леглото. Беше застлано с тъмночервени чаршафи и във всеки ъгъл бяха закачени белезници.

Той се наведе и прошепна в ухото ми:

- Искам повече, много, много повече.

Сърцето ми пак забърза. „Какво повече?!"

- Но ще го направя бързо. Уморена си. Хвани се за колоната.

„Не на леглото?" Не ми се понрави. Открих, че без да раздалечавам китките си, а само ако разтворя дланите си, мога да обхвана гравираната дървена колона.

- По-надолу! заповяда той. И не пускай. Ако пуснеш, ще те пляскам. Разбра ли ме?

- Да, сър.

- Добре.

Той застана зад мен, хвана бедрата и ханша ми, повдигна ги рязко назад. Наведох се ниско, без да пускам колоната.

- Не пускай, Анастейжа предупреди ме той. Ще те чукам отзад. Силно. Дръж здраво колоната. Разбра ли ме?

-Да.

Той ме плесна по дупето. Силно.

- Да, сър казах бързо.

- Отвори крака.

После пъхна крак между моите и бутна десния ми крак встрани.

- Така е по-добре. След това ще ти позволя да спиш.

Да спя? Вече изобщо не мислех за сън. Бях готова, предвкусвах удоволствието. Той нежно погали гърба ми.

- Кожата ти е толкова красива, Анастейжа каза задъхано и се наведе и започна да целува нежно кожата по дължината на гръбнака ми. Все едно по тялото ми кацаха перца. Ръцете му се плъзнаха напред и обхванаха гърдите ми. Пръстите му се заиграха със зърната ми. Потъркваше ги нежно и леко ги пощипваше.

Едва успях да сподавя стона си. Тялото ми отговаряше така бързо на допира му, оживяваше, възкръсваше отново за него.

Той леко засмукваше и захапваше кожата около кръста ми, ръцете му не спираха да играят със зърната ми. Ръцете ми стискаха колоната с уникалната дърворезба.

- Имаш прекрасен задник, Анастейжа Стийл. Какви неща искам да направя с него! Ръцете му плавно минаха по дупето ми и той плъзна два пръста в мен.

- Колко си мокра. Никога не ме разочароваш прошепна и улових удивлението в гласа му. Дръж се здраво, този път ще е много бързо, бебчо.

Хвана здраво ханша ми и се намести във входа на влагалището ми, а аз стиснах здраво колоната, очаквайки да влезе рязко. Но той се пресегна, хвана плитката ми, усука я около китката си и изви главата ми назад. Не можех да я мръдна. Влезе много бавно в мен, като в същото време опъваше косата ми. О, какво чувство на пълнота! После бавно излезе, другата му ръка стисна бедрото ми и тогава влезе рязко, мощно, буквално политнах напред.

- Дръж се, Анастейжа извика той през здраво стиснатите си зъби.

Стиснах колоната по-здраво и го посрещах готова при всеки негов удар в мен. И пак и пак. Пръстите му бяха буквално впити в ханша ми. Ръцете ме боляха, краката ми трепереха, скалпът ме заболя от силата, с която опъваше косата ми... и започнах да усещам как възбудата се надига в мен извън контрол. „О, не! Не!" За първи път изпитах страх от предстоящия оргазъм. „Ако се случи пак, със сигурност ще припадна". Крисчън влизаше и излизаше от мен все по-силно и по-бързо, стенеше, ръмжеше. Тялото ми отговаряше. Нямам идея как и откъде се събираше това нещо в мен. Бях на ръба, когато той внезапно спря, влезе много рязко и дълбоко, като никога досега, и каза с пресипнал глас:

- Хайде, Анастейжа, направи го за мен.

И когато чух как името ми се изтърколи от устата му, това ме стрелна много отвъд ръба и от мен остана само едно тяло и многобройните конвулсивни спираловидни експлозии на сладко облекчение. И след това пълна загуба на съзнание.

Когато сетивата ми се възвърнаха, бях легнала върху него. Той бе на пода, аз върху него по гръб. Гледах тавана, тялото ми грееше с меката светлина на току-що изпепелилата ме светкавица на поредния оргазъм. Мислите ми се рееха като загубени в мъгла. Крисчън потри нос в ухото ми и каза нежно:

- Вдигни си ръцете.

Усещах ръцете си като направени от олово, но успях да ги вдигна. Той прокара внимателно ножицата под връзката.

- Обявявам Ана за освободена каза задъхано и сряза пластмасовата лента.

Засмях се с глас и заразтривах китките си. Той се усмихна.

- Какъв прекрасен звук каза замислено. Изведнъж седна и ме издърпа в прегръдката си. Бях отново в скута му.

- И аз съм виновен за това продължи да размишлява на глас. Премести се зад мен и започна да разтърква раменете и ръцете ми. Леко масажираше крайниците ми и успя да вкара някакъв живот в тях.

- За какво говориш?

Обърнах глава да го погледна и да се опитам да разбера какво иска да каже.

- Че не се смееш по-често.

- Не съм от тези, дето се смеят много-много казах сънено.

- Да, но когато го правиш, е като чудо, извор на щастие и живот.

- Много колоритно казано, господин Грей.

Очите му бяха нежни. Усмихна се.

- Бих казал, че си напълно преебана, в буквалния смисъл, и трябва да се наспиш.

- Това не беше много възпитано измънках закачливо.

Той се усмихна, повдигна ме нежно и застана гол в цялата си прелест пред мен. Искаше ми се да бях малко по-будна, за да имам сили да се насладя на гледката и да я запечатам в мозъка си. Вдигна джинсите си и се намъкна в тях.

- Не искам да плаша госпожа Джоунс и господин Тейлър.

Хм... те може би знаеха какъв откачалник беше. Кучият му

син. Замислих се за това. Дали знаеха?

Той ме вдигна и ме понесе към вратата, на която бе закачил сива роба. Много бавно и с огромно търпение ме облече, все едно обличаше малко дете. Целуна ме нежно и се усмихна.

- Към леглото.

„О, не, не... повече не".

- За сън добави той, като видя очевидно смазаното ми изражение.

И ме понесе на ръце към моята стая, където доктор Грийн ме беше прегледала преди... цяла вечност. Главата ми се клатеше върху гърдите му. Никога не бях изпитвала такова изтощение. Той дръпна завивката, сложи ме на леглото и за огромна моя изненада се качи при мен и ме прегърна като бебе.

- Спи, мое прекрасно момиче прошепна и целуна косата ми.

И преди да успея да кажа каквото и да е, заспах.

19.

Меки устни докосваха челото ми и оставяха сладки нежни целувки и част от мен искаше да се обърна и да отвърна, но преобладаващото чувство бе убийствена умора. Не исках да се будя. Изсумтях и зарових лице във възглавницата.

- Анастейжа, събуди се. Гласът на Крисчън беше примамлив, галещ.

- Не изскимтях.

- След половин час трябва да тръгнем за вечерята с родителите ми каза той. Обзалагам се, че се забавляваше в очакване на реакцията ми.

Отворих очи с крайно нежелание. Навън бе паднал здрач. Той се бе надвесил над мен и ме гледаше изпиващо.

- Хайде, сънчо, ставай. Наведе се и ме целуна пак. Донесох ти нещо за пиене. Ще те чакам долу. Не заспивай пак, че ще си изпросиш белята заплаши ме, но тонът му беше мек. Целуна ме бързо и излезе.

Останах сама и се опитах да се преборя с умората.

След малко се поокопитих и като че се почувствах по-добре, но ме полази паника. Как така ще се срещам с родителите му?

Той ме беше чукал, налагал и какво ли не с нагайката, после ме беше чукал на задна с вързани ръце. Вързани с кабелната връзка, която му бях продала аз, по дяволите! И сега да се срещам с родителите му! И за Кейт щеше да е първа среща с тях... ох, това поне щеше да е морална подкрепа. Разкърших рамене. Бях скована. Настояването му за личен треньор вече не ми се струваше чак толкова нелепо. Дори ми се струваше задължително, щом трябваше да съм в крак с неговото темпо.

Станах от леглото. Роклята ми бе закачена на гардероба, а сутиенът ми бе грижовно сложен на стола. Къде ми бяха бикините? Проверих под стола. Нищо. После се сетих, че ги беше пъхнал в джоба на джинсите си. Изчервих се. Да, там ги пъхна, след като... о, дори не исках да си спомням за това. Беше толкова варварско. Намръщих се. Защо ми беше задигнал бикините?

Мушнах се в банята, все още озадачена от липсата на бикините. Докато подсушавах тялото си след приятния, но твърде кратък душ, ми мина през ум, че го е направил нарочно. Искаше да се чувствам неловко, да се унижа и да го моля да ми ги върне. И той естествено можеше да не ми ги даде. Подсъзнанието ми се смееше. „Да върви на майната си. Тая игра се играе от двама". И в този миг реших, че няма да го моля, няма да му доставя това удоволствие и ще отида на вечерята у родителите му без гащи. „Анастейжа Стийл!" обади се заканително моето друго аз, но не му обърнах никакво внимание. Идеше ми да се целуна заради смелостта си, защото знаех добре, че това ще го побърка.

Сложих сутиена, мушнах се в роклята и се покатерих в обувките. Махнах плитката и бързо сресах косата си с четка. Погледнах напитката, която бе оставил. Беше нещо бледорозово. Газирана вода и сок от червени боровинки. Беше много приятно и утоли жаждата ми.

Хукнах към банята за последна инспекция. Блеснали очи, леко зачервени бузи, лукав поглед (заради план „Гащи"). Хукнах надолу. „Петнайсет минути. Перфектно време! Браво, Ана!"

Крисчън стоеше пред панорамния прозорец, облечен в сивите си панталони, които така обичах и които му стояха по онзи особено секси начин. Както винаги бяла ленена риза. „Няма ли някакви други цветове в гардероба си?" Из стаята се носеше мекият глас на Франк Синатра.

Крисчън се обърна и се усмихна. Погледна ме с очакване.

- Здравей казах и на свой ред се усмихнах загадъчно.

- Здравей. Как се чувстваш?

Очите му бяха весели и аз знаех защо.

- Добре. Благодаря. Ти?

- Чувствам се повече от превъзходно, госпожице Стийл.

Знаех как изгаря от желание да го попитам.

- Франк... Никога не съм си те представяла като фен на Синатра.

Той ме погледна изпитателно, предизвикателно.

- Да речем, че имам еклектичен вкус, госпожице Стийл каза и тръгна бързо и грациозно. Като пантера. Застана пред мен и удави очите ми в погледа си.

Франк запя... стара песен, една от любимите на Рей. „ Вещица". Крисчън прокара пръсти по бузата ми. Допирът му мина през цялото ми тяло и усетих онзи болезнен, но сладък спазъм в слабините си.

- Танцувай с мен каза той с дрезгав глас.

Извади дистанционното от джоба си, увеличи звука и протегна ръка към мен. Погледът му пълен с обещания, копнеж и смях. Той така изкусителен, а аз така омагьосана! Усмихна се лениво и ме дръпна в прегръдката си, а ръката му се уви като змия около кръста ми.

Поставих ръка на рамото му, вдигнах поглед и се усмихнах, напълно завладяна от неговото заразително игриво настроение. Завъртя ме веднъж и... О, как танцуваше! Въртяхме се във вихъра на музиката от кухнята до прозореца и обратно. Цялото огромно помещение се бе превърнало в дансинг. Той се движеше съвсем леко и го следвах в ритъма без никакво усилие.

Завъртяхме се около масата за хранене, около рояла, обратно към стъклената стена на балкона; Сиатъл грееше под нас като магическа тъмна фреска. Той се усмихна и песента свърши.

- Ти си най-прекрасната вещица каза и ме целуна сладко Е, сега вече лицето ти има малко цвят. Благодаря за танца, госпожице Стийл. Да вървим да видим родителите ми.

- Винаги на ваше разположение. Наистина нямам търпение да се запозная с тях казах задъхано.

- Взе ли всичко, което ти е необходимо?

- О, да изчуруликах.

- Сигурна ли си?

Кимнах, като се опитвах да запазя самообладание под изпиващия му поглед. Широка усмивка озари лицето му и той поклати глава.

- Добре. Щом така искаш да играем, госпожице Стийл, така да бъде.

Хвана рязко ръката ми, с другата сграбчи сакото си, което висеше на един от високите столове, и ме поведе по коридора през фоайето към асансьорите.

Многото лица на Крисчън Грей. Дали някога щях да успея да разбера този мъж с променящото му се като температурата на Меркурий настроение?

В асансьора погледнах скришом към него. Сянка на усмивка флиртуваше с прекрасната му уста. Усмихваше се на някаква негова си шега. Зачудих се дали шегата не е за моя сметка. Какво си бях въобразила? Отивах на среща с родителите му без бельо! Подсъзнанието ми не спираше да врънка: „Нали ти казах? Нали ти казах?" В моята стая изглеждаше като свежа шега, но там бях на сигурно място. Сега излизах навън без гащи! Той погледна към мен и онова електричество между нас... Веселият поглед изчезна. В очите му се появиха облаци, потъмняха. Господи!

Асансьорът спря на първия етаж. Крисчън тръсна глава, все едно искаше да се освободи от нежеланите си мисли, и ми даде път с ръка. Истински джентълмен! И кого се опитваше да заблуди? Кой джентълмен би взел в плен гащи?

Тейлър спря пред нас с голямото ауди, Крисчън отвори задната врата и аз се качих с елегантността на жена, оставена без бельо против волята й. Бях благодарна, че роклята на Кейт не прилепва по тялото и е дълга до коляното.

Потеглихме към магистрала номер 5 в пълно мълчание. Присъствието на Тейлър повече или по-малко смущаваше и двама ни. Настроението на Крисчън се усещаше във въздуха. Чувствах как колкото повече се отдалечаваме на север, толкова повече веселото настроение се стопява. Той гледаше замислено през прозореца и усещах, че се отдалечава и от мен. За какво мислеше? Не можех да го попитам пред Тейлър.

- Къде си се научил да танцуваш? попитах. Исках да започна разговор. Той се обърна и ме изгледа с очи, в които не можех да прочета нищо. Видях отразени само светлините на магистралата.

- Наистина ли искаш да знаеш?

Сърцето ми се сви. Не, не исках да зная. Досещах се за отговора.

- Да казах, вече не така нетърпеливо.

- Госпожа Робинсън обичаше да танцува.

Разбира се, най-лошите ми очаквания се потвърдиха. Тя го бе научила добре и мисълта ме отчая. Аз не можех да го науча на нищо. Не умеех да правя нищо.

- Очевидно е била добра учителка. -Да.

Мозъкът ми завря. Дали тя бе взела най-хубавото от него преди той да се затвори така за света? Или го бе извадила от черупката на неговото собствено аз? Той имаше и друга хубава, весела страна. Усмихнах се неволно при спомена за танца, как се въртяхме из стаята, аз в ръцете му, а гащите ми някъде из джобовете му.

И после Червената стая. Потърках неволно китките си. „Така става, когато стягаш с кабелни връзки китките на младо момиче". И на това ли го бе научила, или просто го бе съсипала? Зависи от гледната точка. Или може би сам щеше да намери този път, със или без госпожа Робинсън. Това бе мигът, в който осъзнах, че мразя тази жена. И се надявах да не се налага да я виждам никога на живо, защото не знаех дали бих могла да поема отговорност за действията си. За първи път изпитвах такава омраза към човек, когото дори не познавах. Погледнах през прозореца, без да виждам абсолютно нищо освен ревността, раздразнението и яда си.

После се сетих за следобеда. Той се бе държал нежно и не ме насилваше да правя нищо сложно или болезнено. Дали бих го направила пак? Не можех да се преструвам дори пред себе си, че този въпрос подлежи на обсъждане. Разбира се, че бих. Ако ме пожелаеше, ако не болеше много и ако това беше единственият начин да съм с него.

Това беше голата истина. Исках да съм с него. Моето друго аз въздъхна с облекчение. Но тя рядко мислеше с акъла си. По-скоро мислеше с друга част от тялото си, а тази част в момента бе добре изложена на показ.

- Недей! каза той.

Обърнах се стресната към него. Дори не го бях докоснала.

- Какво недей?

- Да мислиш твърде много, Анастейжа. Посегна, хвана ръката ми, приближи я към устните си и целуна пръстите ми. -

Беше един прекрасен следобед за мен. Благодаря ти.

И така той се върна пак при мен. Мигах и се усмихвах срамежливо. Той беше... така ме объркваше. Реших да го попитам за това, което ме глождеше.

- Защо с кабелна връзка?

Той ми се усмихна.

- Връзва се бързо, лесно и щеше да е нещо ново за теб. Знам, че са доста брутални, но точно затова ги харесвам. Усмихна се нежно и добави: Много ефективен начин да бъдеш поставена на място.

Изчервих се и погледнах нервно към Тейлър. Той караше абсолютно безучастно, с поглед забит в пътя напред. Крисчън вдигна невинно рамене.

- Това е част от моя свят, Анастейжа.

Стисна ръката ми, пусна я и загледа навън през прозореца.

Точно така, това беше неговият свят, а аз исках да принадлежа към него, но при неговите условия... „О, наистина не знам!" Не бе споменал и онзи проклет договор. Тези мисли никак не повдигаха настроението ми. Погледнах през прозореца. Минавахме по един от мостовете. Наоколо беше вече съвсем тъмно, мракът гъст и с цвят на мастило. Нощта отразяваше настроението ми: черното нахлуваше в мен, обгръщаше сърцето ми и ме задушаваше.

Крисчън ме гледаше.

- За какво мислиш?

Въздъхнах.

- Чак толкова ли е зле? попита той.

- Иска ми се да знам за какво мислиш ти.

Той се засмя

- Взе ми думите от устата, бебчо.

Тейлър продължи да ни вози в нощта към Белвю.

Малко преди осем аудито зави по алеята към голямо изумително красиво имение в колониален стил. Като на картичка. Дори и само заради розите около входната врата.

- Готова ли си? попита Крисчън, докато Тейлър спираше.

Кимнах, а той стисна ръката ми окуражително.

- И за мен е нещо съвсем ново каза тихо и ми се усмихна закачливо. Обзалагам се, че сега си мислиш колко по-добре би било ако си с бикини, нали?

Изчервих се. Бях забравила за голия си задник. За щастие Тейлър бе слязъл от колата и отваряше вратата, така че не чу. Погледнах Крисчън сърдито, а той се засмя широко и чистосърдечно, докато аз се опитвах да изляза от колата, без да повдигам роклята.

Доктор Грейс Тревелиан-Грей бе на вратата и ни чакаше. Беше официална, в елегантна бледосиня копринена рокля. Зад нея стоеше господин Грей, както предположих, висок, рус и много привлекателен мъж с някакъв уникален, негов си чар. Също като Крисчън.

- Анастейжа, познаваш майка ми, а това е баща ми Карик.

- Здравейте, господин Грей. За мен е огромно удоволствие да се запознаем. Здрависах се с усмивка.

- Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа.

- Моля, наричайте ме Ана.

Сините му очи бяха меки и нежни.

- Колко се радвам да те видя пак, Ана каза Грейс и ме прегърна топло. Влизай, мила.

- Тя тук ли е? попитах нервно Крисчън: бях чула женски глас.

- Това е Мия, малката ми сестра каза почти раздразнено Крисчън, но веднага омекна.

Думите му натежаха от обич. Гласът му стана по-мек, очите му засияха, когато произнесе името й. Очевидно я обожаваше. Тя летеше към нас дълга черна коса, висока, леко заоблени форми. Беше на моята възраст.

- Анастейжа, толкова много ми разказваха за теб каза тя и ме прегърна.

Не можеш да устоиш на такъв безкраен ентусиазъм! Усмихнах се искрено.

- Ела, Ана каза тя и ме повлече към огромния вестибюл. Тъмен дървен под, дебели килими и вито стълбище към втория етаж.

- Никога не е водил момиче у дома каза Мия, тъмните й очи грееха от вълнение.

Погледнах Крисчън и го хванах как върти очи недоволно, повдигнах заканително вежда, а той на свой ред присви очи.

- Мия, по-спокойно опита се да се скара майка й, но го каза по-скоро нежно. Здравей, момчето ми. Обърна се към Крисчън и го целуна по двете бузи. Той й се усмихна мило и се здрависа с баща си.

Всички тръгнахме към всекидневната. Мия не пускаше ръката ми. Стаята беше голяма, обзаведена с много вкус в топли цветове кремаво, кафяво, бледорозово в различни нюанси, удобна и много стилна. Кейт и Елиът седяха един до друг с чаши за шампанско в ръка. Кейт скокна да ме прегърне и Мия най-сетне пусна ръката ми.

- Здрасти, Ана усмихна ми се Кейт. Здравей, Крисчън обърна се към него, вече по-хладно.

- Здравей, Кейт отвърна Крисчън в същия тон.

Не ми хареса начинът, по който се държаха един с друг. Елиът също ме стисна здраво в прегръдката си. Какво ставаше тука? Някаква кампания „Да прегърнем Ана" ли бяха повели? Никога не бях присъствала на такова показно демонстриране на чувства. Не бях и свикнала на такова внимание. Крисчън застана до мен и уви ръката си около кръста ми, разпери пръстите си около ханша ми и ме придърпа към себе си. Всички ни гледаха. Беше кошмарно и много изнервящо.

- Кой иска напитка? попита господин Грей, който май се съвзе най-бързо. Просеко?

- Аз казахме едновременно с Крисчън.

Беше повече от странно. Мия плесна с ръце.

- Вие дори говорите едни и същи неща! Ще донеса напитките! И изчезна от стаята.

Изчервих се. Гледах Кейт, седнала до Елиът, и изведнъж ми хрумна, че Крисчън ме е поканил заради нея. Вероятно Елиът, съвсем свободно и много щастлив от връзката си с Кейт, бе казал на родителите си, че трябва да се запознаят с нея. Крисчън е бил хванат в капан, защото е знаел, че ще разбера от Кейт. Просто е бил принуден да ме покани. Мисълта бе доста потискаща. Подсъзнанието ми поклати глава: „Сега вече стана ли ти ясно?"

- Вечерята е почти готова каза Грейс и излезе след Мия.

Крисчън не изглеждаше щастлив. Погледна ме и каза:

- Седни! И посочи едно плюшено кресло. Изпълних веднага. Седнах и много внимателно кръстосах краката си. Той седна до мен, без да ме докосва.

- Говорехме за почивката, Ана каза господин Грей много мило. Елиът е решил да отиде с Кейт и семейството й до Барбадос за седмица.

Погледнах Кейт. Беше усмихната, очите й светеха. Беше щастлива. „Катрин Кавана, къде ти е гордостта?"

- Мислиш ли да си починеш сега, след дипломирането? попита ме господин Грей.

- Обмислям дали да си отида за няколко дни до Джорджия.

Крисчън отвори уста от почуда, мигаше насреща ми с напълно

непознато за мен изражение. По дяволите, бях забравила да му кажа!

- Джорджия? попита тихо.

- Майка ми живее там, а не съм я виждала от доста време.

- Кога мислиш да ходиш? попита той още по-тихо.

- Утре, късно вечерта.

Мия дойде и ни подаде високи чаши със светлорозово просеко.

- Да пием за здравето на всички каза господин Грей. Добър тост, като за съпруг на лекарка. Усмихнах се.

- За колко време? попита Крисчън. Гласът му беше обезпокоително мек и нежен.

Беше ядосан! Ох, бях загазила.

- Още не знам. Зависи как ще минат интервютата ми утре.

Той стисна зъби. Кейт нахлузи онази маска, която слагаше

винаги преди да се намеси в нечий личен живот. Усмихваше се прекалено широко и сладко, за да е истинско.

- Ана заслужава почивка каза тя многозначително. Защо се държеше така с него? Какъв й беше проблемът?

- Имаш интервюта, така ли? попита господин Грей.

- Да, за две издателства, по програмите им за стажанти. Утре.

- Желая ти успех.

- Вечерята е готова викна Грейс.

Всички станахме. Кейт и Елиът последваха господин Грей и Мия. Аз тръгнах след тях, но Крисчън ме стисна здраво за лакътя и ме спря.

- Кога мислеше да ми кажеш, че заминаваш? попита настоятелно. Тонът му бе мек, но едва маскираше гнева му.

- Не заминавам никъде. Искам да видя майка си. И засега само го обмислям.

- А нашата уговорка?

- Все още няма такава.

Той присви очи и чак тогава се осъзна. Пусна ръката ми и ме хвана леко за лакътя.

- Този разговор не е приключен прошепна заплашително, докато влизахме в трапезарията.

„О, я майната ти! Не ми се пали толкова много да не ти се подпалят гащите... и си ми върни моите!"

Столовата приличаше на стаята, в която вечеряхме с Крисчън в „Хийтман". Над масата висеше разкошен полилей, на стената имаше грамадно огледало в изкючително красива дървена рамка. Масата бе застлана с бяла покривка и в средата й бе поставена голяма ваза с бледорозови божури. Беше много красиво.

Седнахме. Господин Грей начело на масата, аз вдясно до него. Крисчън седна до мен. Господин Грей взе бутилката вино и предложи на Кейт. Мия седна до Крисчън, сграбчи ръката му и я стисна здраво. Той й се усмихна нежно.

- Как се запознахте с Ана? попита го тя.

- Дойде да ме интервюира за студентския вестник на университета във Ванкувър.

- А редактор на този вестник е Кейт добавих, за да отклоня вниманието на всички от мен.

Мия се усмихна на Кейт, която седеше срещу нея до Елиът, и започнаха да говорят за вестника.

- Вино, Ана? попита господин Грей.

- Да, благодаря. Усмихнах му се. Той взе бутилката и ми наля.

Погледнах Крисчън и той наведе глава към мен.

- Какво?

- Моля те, не ми се сърди прошепнах.

- Не се сърдя.

Изгледах го продължително. Той въздъхна.

- Да, добре, бесен съм. И затвори очи за миг.

- Колко бесен? Сърби ли те ръката? попитах доста притеснено.

- За какво си шепнете вие двамата? намеси се Кейт.

Изчервих се, а Крисчън я погледна и дори тя не можа да не се

огъне под погледа му. Очите му казваха: „Разкарай си задника от лицето ми!" Точно така, както би го казала тя. Но не сега. Не и на него.

- За пътуването ми до Джорджия казах престорено ведро само и само да разсея враждебността между двамата.

Кейт се усмихна лукаво.

- Как се държа с теб Хосе, когато отидохте до бара в петък?

„Мамицата ти, Кейт!" Гледах я с ококорени очи. Какво си мислеше, че прави, по дяволите! Тя на свой ред ме изгледа и тогава разбрах, че се опитва да накара Крисчън да ревнува. Какво ли разбираше тя? Бях се надявала поне това да ми се размине.

- Добре отвърнах.

Крисчън се наведе към мен.

- Да, точно толкова бесен и да, сърби ме ръката. Особено сега. Гласът му бе гробовен.

„О, не!" Сгърчих се.

Грейс се появи с две чинии, а след нея вървеше хубавко младо момиче с елегантна светлосиня униформа и коса, вързана на плитки като свински опашки. Носеше табла с чинии. Отправи продължителен страстен поглед към Крисчън. Изгледа го дълго, с копнеж изпод огромните си извити със спирала мигли. „Я!"

Някъде в къщата звънна телефон.

- Извинете ме каза господин Грей, стана и излезе.

- Благодаря, Гретхен каза вежливо Грейс и се нацупи, като видя, че мъжът й излиза. Остави таблата на конзолата.

Гретхен кимна, хвърли още един изпълнен с копнеж поглед към Крисчън и излезе.

Така! Фамилията имаше персонал и персоналът хвърляше мръсни погледи на моя бъдещ Доминант. Дали тази вечер можеше да стане по-зле?

Господин Грей се върна.

- За теб е, Грейс, от болницата.

- Моля, започвайте, не ме чакайте. Грейс ми подаде чинията и излезе.

Миришеше много вкусно. Чоризо и миди, изпечени в глинен съд, с гарнитура от червени пиперки и пресен магданоз. И независимо че стомахът ми се бе сгърчил от заплахите на Крисчън, от похотливите погледи, които му хвърляше малката хубавка госпожица Свински опашки, и всички трудности, придружаващи липсата на бельо на задника ми, бях много гладна. Изчервих се, когато осъзнах, че огромният ми апетит се дължи на физическото изтощение от следобеда.

След минутка Грейс се върна. Изглеждаше притеснена и раздразнена. Господин Грей я погледна, килнал глава настрани, както правеше Крисчън.

- Всичко наред ли е?

- Още един случай на морбили въздъхна Грейс.

- Много неприятно.

- Да. Четвърто дете тази седмица. Ако хората можеха да проумеят колко важно е децата да се ваксинират... Поклати тъжно глава, но веднага след това се усмихна. Щастлива съм, че нашите деца никога не са минавали през това. Никога не са имали нищо по-сериозно от варицела. И слава богу! Горкият Елиът! Усмихна се с любов на сина си. Елиът се намръщи и потръпна. Крисчън и Мия извадиха късмет. Леко им се размина. Двамата едва ли имаха повече от половин пъпка на човек.

Мия се разкикоти, а Крисчън вдигна очи към тавана, очевидно отегчен.

- Гледа ли бейзбола, татко? попита Елиът с явното намерение да смени темата.

Храната беше превъзходна. Наблегнах на яденето. Мъжете говореха за бейзбол. Крисчън изглеждаше спокоен и отпуснат. Може би защото беше със семейството си. Съзнанието ми работеше скоростно. „Мамицата й на тая Кейт! Каква игра ми играе? Крисчън ще ме накаже ли? Потръпнах при тази мисъл. Все още не бях подписала договора. Може би нямаше изобщо да го подпиша, може би щях да остана в Джорджия, където той не можеше да ме стигне.

- Успяхте ли да се подредите в новия апартамент? попита Грейс вежливо.

Бях така благодарна за въпроса й. Поне ме разсея от ужасяващите мисли. Разказах й за преместването.

Свършихме с предястията, Гретхен се появи и не за първи път тази вечер ми се искаше да можех да сложа спокойно ръцете си върху тялото на Крисчън само за да й покажа. Можеше да е преебан и луд в каквито си иска нюанси, петдесет или колкото има, но си беше мой. Тя разчистваше масата и начинът, по който се отъркваше около него, никак не ми хареса. За щастие той изобщо не я забелязваше, но моето друго аз се топеше и давеше от тревога.

Кейт и Мия си лафеха нещо за Париж.

- Била ли си в Париж, Ана? попита невинно Мия. Жалко, тъкмо се бях отдала на опустошителната буря на ревността.

- Не, но много ми се иска да ида казах с ясното съзнание, че съм единствената на масата, която не е излизала от Щатите.

- Меденият ни месец беше в Париж. Госпожа Грей се усмихна на съпруга си.

Беше почти неловко да ги гледаш. Очевидно се обичаха много. Зачудих се какво ли е чувството и двамата ти родители да са около теб. Да израснеш с тях.

- Много красив град, макар че не харесвам парижаните съгласи се Мия. Крисчън, трябва да заведеш Ана в Париж.

- Мисля, че Анастейжа би предпочела Лондон каза той.

О... запомнил беше! Той сложи ръка върху коляното ми и я

плъзна по бедрото ми. Цялото ми тяло се стегна, готово за него. „Не, не тук, не сега". Изчервих се и се опитах да дръпна крака си. Ръката му се впи в бедрото ми. Замръзнах. Отчаяно се хванах за чашата с вино.

Малката мис Европейски свински опашки се върна с основното. Люшкаше бедра и пръскаше похот. Ако не се лъжа, щяхме да ядем ростбиф Уелингтън. За щастие тя само смени чиниите и излезе, макар че доста се понаведе и позабави, докато сменяше чинията на Крисчън. Той ме погледна въпросително, докато я наблюдавах как затваря вратата на кухнята.

- И какво им е на парижаните? попита Елиът. Не ти допадна манталитетът им ли?

- Изобщо. А и мосю Флобер, това чудовище, за което работех, беше ужасен тиранин. Контролираше всичко и не понасяше да му противоречат.

Задавих се с виното.

- Анастейжа, добре ли си? попита Крисчън загрижено. Чак тогава махна ръката си от бедрото ми.

Хуморът се бе върнал в гласа му. Кимнах, а той започна леко да ме потупва по гърба. Не спря, докато не се увери, че съм добре.

Говеждото беше много вкусно, с печени сладки картофи, моркови, пащърнак и зелен боб. Беше още по-вкусно, след като Крисчън успя да върне доброто си настроение до края на вечерята. Предположих, че просто се радва, че се храня с такъв апетит. Разговорът вървеше леко, семейство Грей си говореха приятно, загрижени един за друг, и от време на време се шегуваха. По време на десерта (прекрасен традиционен английски сладкиш от кисело мляко и лимон) Мия не спираше да разказва за приключенията си в Париж, дори в един момент започна да говори на френски. Всички я гледахме с недоумение, тя се чудеше какво става и защо я гледаме така, докато Крисчън не й обясни, че френският й е много добър, и тя избухна в заразителен смях. Всички се засмяхме с нея.

Елиът започна да обяснява за новия си екологично съобразен строителен проект в северната част на Сиатъл. Погледнах Кейт. Попиваше всяка негова дума, очите й горяха от страст или може би любов. Все още ми беше трудно да разбера. Той й се усмихна с неизказано обещание. „После, бебо". Телата им излъчваха желание. Изчервих се дори само докато ги гледах.

Въздъхнах и погледнах господин Петдесет нюанса. Можех да го гледам цяла вечност. Имаше набола двудневна брада. Пръстите ми копнееха да я пипна, да я погаля, да я усетя до лицето си, до гърдите си... между краката си. Изчервих се. Мислите ми бяха хукнали в неправилна посока. Той ме погледна и вдигна ръка към брадичката ми, дръпна я рязко надолу и аз пуснах устната си.

- Не си хапи устната каза с пресипнал глас. Искам да направя... знаеш какво.

Грейс и Мия разчистиха чиниите от десерта, господин Грей, Кейт и Елиът обсъждаха предимствата на соларните панели в щата Вашингтон. Крисчън се преструваше на заинтересован от разговора им, но ръката му се плъзна още веднъж по коляното ми и пръстите му тръгнаха нагоре по бедрото. Дишането ми се ускори, притиснах бедра, за да го спра. Той се засмя, после каза любезно:

- Ела да се поразходим.

Знаех, че трябва да се съглася, но му нямах доверие. Преди обаче да отговоря, гой вече бе станал и ми подаваше ръка. Погледът му беше гладен, тъмен. Слабините ми се свиха конвулсивно, тялото ми отговаряше съвсем спонтанно.

- Извинете ме казах на господин Грей и последвах Крисчън.

Той ме поведе през кухнята, където Мия и Грейс слагаха чиниите в машината за миене. Европейски свински опашки не се виждаше никъде.

- Ще разведа Анастейжа да й покажа градината каза Крисчън.

Излязохме на веранда, облицована с цветни камъни и деликатно осветена от лампички, поставени в зида. Около храстите бяха наредени кръгове от малки камъчета. В единия ъгъл имаше луксозна метална маса и столове. Крисчън ги подмина, изкачихме се по някакви стълби и излязохме на грамадна морава, която водеше направо към брега. „Господи, каква красота!" Виждах Сиатъл на хоризонта. Хладната ярка майска луна бе пуснала блещукаща сребърна пътечка по водата. До кея имаше малка къща. Гледката беше толкова живописна, толкова спокойна... Спрях за миг да си поема дъх и да се полюбувам.

Крисчън ме дръпна рязко и токчетата ми заораха в меката трева.

- Моля те, спри!

Спъвах се след него, а той спря и ме изгледа с изражение, което не бих могла да опиша.

- Токчетата ми. Трябва да си събуя обувките.

- Не си прави труда каза той, наведе се, грабна ме и ме метна на рамо. Извиках от изненада, а той ме плесна силно по дупето и изръмжа:

- Не викай!

О, не, това не беше никак на добре. Подсъзнанието ми бе паднало на колене и трепереше. Беше полудял. Може би заради Хосе или заради Джорджия, или защото бях без гащи, или защото си бях хапала устната. Можеше да е всичко. Никак не бе трудно да го вбесиш.

- Къде отиваме? Едва си поемах дъх.

- В къщата при лодките каза грубо той.

Висях с главата надолу, а той вървеше целеустремено през моравата под лунната светлина.

- Защо? Люшках се на рамото му.

- Искам да съм насаме с теб.

- Защо?

- Защото първо ще те напляскам, а после ще те чукам.

- Защо? почти проплаках.

- Знаеш защо изсъска той.

- Мислех, че действаш на момента изстенах.

- Анастейжа точно сега е моментът, повярвай ми.

20.

Крисчън едва не отнесе дървената врата на къщата. Спря, за да включи осветлението. Лампите светнаха една след друга с бяла луминесцентна светлина и неприятен звук. Главата ми висеше и успях само за секунда да зърна голямата яхта до кея. После той ме понесе нагоре по някакви дървени стълби.

Пак спря и включи осветлението.

Бяхме в таванското помещение. Таванът беше висок, стените боядисани в морскосиньо, кремаво и тук-там червено. Нямаше много мебели само няколко фотьойла и канапе. Поне това бе всичко, което успях да видя.

Крисчън ме сложи да стъпя върху дървения под. Нямах време да се огледам. Погледът ми беше закован в него. Бях като в транс... гледах го така, както човек би гледал опасен хищник в очакване да бъде разкъсан всеки миг. Той дишаше тежко, но предположих, че се дължи на това, че ме бе носил по поляната и по стълбите. Очите му горяха от гняв, неутолима жажда и похот.

Можех да лумна в пламъци само под погледа му.

- Моля те, не ме бий прошепнах.

Очите му се разшириха.

- Не искам да ме биеш, не сега, не тук. Моля те, недей.

Той застина от изненада. Събрах цялата си смелост, протегнах ръка и прокарах пръсти по бузата му, по брадата. Беше хем мека, хем леко боцкаше. Той бавно затвори очи и приведе лице към дланите ми. Дишаше накъсано. Прокарах другата си ръка през косата му. „Обичам тази коса!" Стонът му беше почти недоловим и когато отвори очи, изглеждаше напълно объркан. Не разбираше какво правя.

Пристъпих към него, почти опряла тяло до неговото, дръпнах косата му рязко, но нежно, за да мога да стигна до устата му, и го целунах. Настоятелно и със сила прокарах езика си между устните му и го плъзнах в устата му. Той простена и в следващия миг ръцете му бяха около мен, стискаха ме здраво, собственически, ревниво. Езиците ни се гонеха и галеха, сливаха и вплитаха. Дъхът му беше божествен.

Внезапно той се дръпна. И двамата дишахме тежко. Дланите ми се плъзнаха по ръцете му. Той ме гледаше напрегнато.

- Какво правиш с мен? прошепна объркано.

- Целувам те.

- Ти каза „не".

- Какво? На кое?

- На масата, с краката си.

„Леле! За това ли беше цялата работа?"

- Но как? Бяхме на масата на родителите ти! Гледах го смаяно.

- Никой никога не ми беше казвал „не". А се оказа доста възбуждащо.

Очите му се разшириха, изпълнени с почуда и страст. Страхотен коктейл. Преглътнах инстинктивно. Ръката му слезе надолу към дупето ми. Рязко ме придърпа към себе си и усетих втвърдения му пенис.

- Ядосан си и в същото време възбуден, защото съм казала „не"? Все още не разбирах.

- Ядосан съм, защото не ми беше казала нищо за това пътуване. Бесен съм, защото си излизала да пиеш с оня, дето се опита да те вкара в кревата си, когато беше пияна, и който те остави, когато ти беше зле, в ръцете на един почти непознат. Що за приятел е това? Кой приятел прави така? И съм побеснял и много възбуден, защото ми затвори краката си. Очите му грееха опасно, докато бавно вдигаше роклята ми.

- Искам те и те искам сега. И ако не ми позволиш да те напляскам, което заслужаваш, ще те чукам на дивана в тази секунда, но за мое удоволствие, не за твое.

Роклята едва покриваше задника ми. Ръката му бързо се плъзна между краката ми и единият му пръст потъна в мен. С другата си ръка ме държеше здраво през кръста, за да не мърдам. Потиснах стона си.

- Това е мое шепнеше агресивно. Само мое, цялото е мое. Разбираш ли ме?

Вкарваше и изкарваше пръста си и ме гледаше в очите, наблюдаваше реакцията ми, погледът му се нажежаваше все повече.

- Да, твое е.

Желанието тежко и гъсто, се разнесе в кръвта ми. Поразяваше... всичко по пътя си: нервните ми окончания, дъха ми, ритъма на сърцето ми, което се опитваше отново да изскочи от гърдите ми. Кръвта блъскаше в ушите ми.

Изведнъж той спря и след секунда вече бе извадил пръста си от мен, бе успял да свали ципа си, да ме бутне на канапето и да легне върху мен.

- Вдигни си ръцете изкомандва през зъби, докато коленичеше и отваряше по-широко краката ми. Извади презерватив. Погледна ме. Изражението му беше мрачно. Нахлузи презерватива на огромния си пенис.

Сложих ръцете си над главата. Знаех, че в никакъв случай не бива да го докосвам, а бях зверски възбудена. Ханшът ми се повдигаше вече към него в очакване да го поема. Исках го в мен. Точно така грубо и силно. Този момент, когато чакаш...

- Нямаме много време, така че ще е бързо и само за мое удоволствие. Не за твое. Разбра ли ме? Не искам да свършваш. Ако го направиш, ще те напляскам каза той през зъби.

„О, Боже! Как мога да се контролирам и да спра?"

Той влезе в мен с едно-единствено рязко движение, изпълни ме цялата, докрай. Извиках от наслада и от начина, по който потвърждаваше собствеността си. Той стисна ръцете ми и ме прикова към канапето. Бях като в капан. Той беше навсякъде, напълно завладял цялата си територия. Задушаваше ме. Но чувството беше божествено. Това беше моята сила, това можех да направя с него. Движеше се бързо и яростно в мен, дъхът му горещ и неравен до ухото ми, тялото ми отговаряше с готовност и се разтапяше под него, около него. „Не, не трябва да свършвам!" Но го посрещах неволно с всеки пронизващ удар в мен, съвсем обратното на това, което трябваше да направя. Изведнъж и о... как скоро, той нахлу мощно в мен, застина и свърши. Въздухът свистеше през зъбите му. Божественото му тяло се отпусна върху моето с цялата си тежест. Не бях готова да го пусна. Копнеех за още, за още съвсем мъничко. Беше много тежък и изобщо не можех да мърдам. След секунди излезе от мен и ме остави в болезнен гърч, гладна, жадна за... повече. Погледна ме и каза:

- Не искам да докосваш тялото си. Искам да виждам разочарованието и яда ти. Това ме караш да правя, когато не говориш с мен, лъжеш ме и не ми даваш достъп до нещо, което е мое! Очите му горяха вече само яростно.

Кимнах. Не спирах да мисля за изгарящото желание в мен. Той стана, свали презерватива, завърза края му и го сложи в джоба на панталона си. Гледах го. Желанието сечеше дъха ми. Стиснах бедра в отчаян опит да свърша сама. Крисчън вдигна ципа си и ме погледна. Очите му бяха доста по-меки.

- Няма да е зле да се върнем.

Седнах. Виеше ми се свят.

- Ето, обуй си ги.

И извади бикините ми от вътрешния джоб на сакото си. Не се усмихнах, докато ги вземах от ръката му. Знаех, че съм получила наказателно изчукване но пък бях спечелила победа за гащите си. Подсъзнанието ми кимна в съгласие и с доволна усмивка. Все пак не се бе наложило да му се моля да ми ги върне.

- Крисчън извика Мия от долния етаж.

- Е, успяхме точно навреме. Понякога Мия наистина е адски досадна.

Бързо нахлузих бикините, изправих се и с възможно най-голямото самообладание и достойнство за състоянието, в което бях току-що брутално изчукана, се опитах да си оправя косата.

- Тук сме, Мия, горе викна той. Е, госпожице Стийл, сега се чувствам значително по-добре, но все още не ми е минал меракът да ви напляскам. Каза го почти нежно.

- Не смятам, че съм го заслужила, господин Грей, особено след като изтърпях вашата непровокирана атака.

- Непровокирана? Ти ме целуна, за бога! Опитваше се да изглежда наранен. Не успяваше да го постигне.

- Беше атака с цел защита отвърнах аз.

- Защита срещу какво?

- Срещу вас и вашата сърбяща ръка. В смисъл ръката ви ви сърбеше.

Той кривна глава настрани и ми се усмихна в мига, в който Мия затропа с токчета по стълбите.

- Но беше поносимо, нали? попита меко.

- Едва ли бих го определила така прошепнах и се засмях.

- А, тук сте значи каза Мия от прага.

Крисчън хвана ръката ми и нежно я стисна.

- Кейт и Елиът искат да тръгват. Да не им се начуди човек на тези двамата. Не могат да се пуснат и за миг продължи Мия с престорено отвращение. Вие какво правите тук горе?

Това момиче нямаше цедка на устата. Изчервих се.

- Показвах на Анастейжа купите си от състезанията по гребане отвърна Крисчън с тон и изражение на вещ покерджия. Добре, да отидем да кажем довиждане на Кейт и Елиът.

Купи по гребане? Той застана зад мен, нежно ме прегърна отзад и когато Мия се обърна и затрака с токчетата си надолу, ме плесна силно по дупето. Ахнах от изненада.

- И ще го направя отново, и то скоро каза той заканително в ухото ми, прегърна ме и целуна косата ми.

Кейт и Елиът тъкмо си тръгваха. Кейт ме прегърна.

- Трябва да говоря с теб за това антагонистично отношение, което имаш към Крисчън изсъсках в ухото й, докато ме прегръщаше.

- Той има нужда от такова отношение. Тогава ще видиш какъв е всъщност. Внимавай, Ана, той е толкова доминантен... Ще се видим после прошепна тя.

„A3 ЗНАМ КАКЪВ Е, ТИ НЕ ЗНАЕШ!" крещях мислено. Знаех много добре, че всичките й действия са продиктувани от добри намерения. Но понякога тя просто прескачаше всякакви граници. Които не бяха кой знае колко трудни за прескачане всъщност. Намусих се, а тя ми се изплези. Неволно се засмях. „Палавата Кейт!" И това беше нещо съвсем ново. Очевидно Елиът й влияеше така. Махнахме им и Крисчън се обърна към мен:

- И ние трябва да тръгваме. Утре имаш интервюта.

Мия ме прегърна.

- Вече се бяхме отказали да чакаме да си намери момиче изчурулика щастливо.

Изчервих се, а Крисчън завъртя с досада очи. „Така значи! Защо на него му е позволено да го прави, а на мен не?" Искаше ми се и аз да му завъртя една физиономия, но не посмях. Не и след заканата му в къщата до кея.

- Благодаря, че дойде, Ана каза ми нежно Грейс.

Крисчън, очевидно объркан и раздразнен от голямото внимание, което ми обръщаше цялата рода, ме сграбчи за ръка, придърпа ме към себе си и измърмори недоволно:

- Нека не я плашим и разглезваме с толкова много внимание.

- Крисчън, стига неуместни шеги скара му се нежно майка му, но очите й преливаха от любов.

Беше повече от очевидно, че го обожава с безусловната любов на почти всяка майка. Той се наведе към нея и я целуна бързо.

- Довиждане, мамо каза и в гласа му улових някакво потиснато, неизказано чувство. Може би почит или благоговение?

- Довиждане, господин Грей, и благодаря казах и подадох ръката си на бащата на Крисчън. Той ме прегърна. И той!

- Моля те, казвай ми Карик. Много се надявам скоро да те видим пак, Ана.

След всички ръкостискания и прегръдки Крисчън ме поведе към колата, където чакаше Тейлър. Дали беше чакал в колата през цялото това време? Той ми отвори вратата и се мушнах на задната седалка.

Усетих как част от напрежението падна от раменете ми. Господи, какъв ден! След кратък разговор с Тейлър Крисчън седна до мен и ми каза:

- Очевидно и семейството ми те харесва.

„И семейството?" Потискащата мисъл как в крайна сметка се бях озовала тук пак размъти мозъка ми.

Тейлър запали и колата ни понесе далеч от блещукащите светлини на имението, напред към тъмната нощ. Погледнах Крисчън. Той ме гледаше изучаващо.

- Кажи ми каза тихо.

Оплетох се моментално. Не знаех как да му кажа. „Не, ще му кажа. Нали все се оплаква, че не споделям с него".

- Мисля, че беше принуден да ме поканиш на тази вечеря казах колебливо. Ако Елиът не беше поканил Кейт, ти никога нямаше да ме представиш.

Не можех да видя хубаво лицето му в тъмното, но видях как отметна рязко глава назад. Устата му бе отворена в почуда.

- Анастейжа, щастлив съм, че се запозна със семейството ми. Откъде в теб такава неувереност в качествата ти? Просто не спираш да ме учудваш. Ти си токова силна, самостоятелна млада

жена, а имаш толкова негативно отношение към себе си. Ако не исках да те запозная с нашите, нямаше да го направя. Така ли си се чувствала през цялото време?

О, той е искал да ида с него! И това ако не беше откровение. Не се чувстваше комфортно, докато ми отговаряше. Ако криеше нещо, едва ли би се държал точно така. Изглеждаше съвсем искрено щастлив от присъствието ми. Светла топлинка се разнесе по вените ми. Той поклати глава и стисна ръката ми. Погледнах нервно към Тейлър.

- Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен.

Свих рамене.

- Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила.

- Искаш да отидеш да видиш майка си?

-Да.

Той ме погледна странно. Усетих в него някаква вътрешна битка.

- Мога ли да дойда с теб? попита накрая.

„Какво?!"

- Ами... не мисля, че идеята е добра.

- Защо не?

- Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.

- Напрягам ли те? Така ли ти действам?

- Да, много меко казано. Избухнах в луд смях.

Под светлините по магистралата видях как устните му се извиха в усмивка.

- Смеете ли ми се, госпожице Стийл?

- Смея ли, господин Грей?

- Мисля, че да и че често ми се смееш.

- Ти си доста забавен.

- Забавен?

- О, да!

- Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?

- О, много от едното и малко от другото.

- Кое от двете е повече?

- Ще те оставя сам да прецениш.

- Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа каза иронично и малко горчиво той и продължи тихо: За какво искаш да помислиш в Джорджия?

- За нас.

Той се размърда неудобно в седалката.

- Ти ми каза, че ще опиташ.

- Знам.

- И сега вече не си сигурна.

- Вероятно.

- Защо?

„Защо този разговор стана толкова сериозен и безсмислен?" Дойде ми като внезапно контролно, за което не съм учила. „Какво да му кажа? Защото мисля, че те обичам, а в твоите очи съм само една играчка?-Защото не мога да те докосвам, защото съм твърде изплашена, за да покажа чувствата си, за да не решиш да ме накажеш или да ми се скараш за това, или в най-лошия случай да ме напердашиш?" Какво повече можех да кажа?

Погледнах през прозореца. Колата летеше по моста. И двамата пътувахме обвити в мрак, с маски, зад които криехме чувствата си и мислите си. Нямаше нужда да е тъмно, за да се скрием един от друг.

- Защо, Анастейжа?

Чакаше отговора и ме притискаше за него.

Бях в като в капан. Не исках да го загубя. Въпреки всичките му изисквания, манията му да ме контролира, страшните му пороци и предпочитания никога не се бях чувствала по-жива. Така се чувствах и сега, седнала до него. Това бе най-щастливата тръпка в живота ми. Той беше винаги изненадващо сексапилен, умен, забавен. Но настроенията му... и защо по дяволите искаше да ми причинява болка? Бе казал, че ще помисли за възраженията ми, но все още се страхувах. Затворих очи. Какво да му кажа? Дълбоко в себе си аз все така исках повече. Повече нежност, повече усмивки и повече от онзи забавен, весел Крисчън, повече... любов.

Той стисна ръката ми.

- Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни...

Бяхме стигнали почти до края на моста. Шосето вече беше окъпано в неонови светлини. Лицето му ту грееше, ту потъваше в мрак под лампите, профучаващи край нас. Добра метафоpa. Този мъж, когото преди считах за романтичен герой, за смел бял рицар с бляскави доспехи, не беше дори черен рицар, както сам казваше за себе си. Не беше романтичен герой. Беше човек с много дълбоки емоционални проблеми и ме водеше надолу, към мрака. Дали не можех да го изведа нагоре към светлината?

- Аз все още искам повече прошепнах.

- Знам. И ще опитам.

Пусна ръката ми и нежно дръпна брадичката ми надолу, за да освободи приклещената между зъбите ми устна.

- Ще опитам заради теб, Анастейжа. Всяка клетка на тялото му излъчваше откровение, честност и желание да успее.

Това ми стигаше. Разкопчах колана си и за секунди се преместих в скута му. Предполагам това беше последното, което очакваше. Увих ръце около главата му и го целунах дълго и настоятелно и след части от секундата той ми отговаряше.

- Остани с мен тази вечер каза задъхано. Ако се прибереш, няма да те видя цяла седмица. Моля те.

- Ще остана. И аз също ще се опитам. Ще подпиша договора. Това вече беше импулсивно взето решение.

Той ме погледна мълчаливо и след малко каза:

- Направи го след като се върнеш от Джорджия. Помисли си, и помисли добре, бебчо.

- Добре. Няколко километра пътувахме в мълчание.

- Не бива да пътуваш без колан прошепна той недоволно в косата ми, но не направи опит да ме отмести от скута си.

Сгуших се в него, затворих очи, носът ми опираше във врата му, главата ми беше на рамото му. Вдишах аромата му. Освободих съзнанието си и за миг си позволих да си представя, че ме обича. Беше толкова реално, почти осезаемо истинско, и една малка част от моето заядливо, неприятно и винаги мрънкащо подсъзнание си позволи да се... надява. Внимавах много да не докосвам гърдите му, но така или иначе при всяко мое помръдване той ме стискаше здраво и нямах шанс.

И скоро, твърде скоро ме откъснаха от божествения ми блян.

- Стигнахме у дома каза Крисчън. Какво просто изречение и толкова много подтекст.

У дома, с Крисчън. Само дето апартаментът му беше художествена галерия, а не дом.

Тейлър отвори вратите на колата. Благодарих му срамежливо с пълното съзнание, че е чул нашия разговор, но вежливата му усмивка ме успокои. Не показа с нищо, че е подслушвал.

Веднага щом слязохме от колата, Крисчън ме погледна критично. Какво бях направила пък сега?

- Защо нямаш сако? Намуси се, свали своето и го метна на раменете ми.

- Оставих го в новата си кола отговорих сънено и се прозях.

- Уморена ли сте, госпожице Стийл? усмихна се той.

- Да, господин Грей. Не се чувствах много уверена под зоркия му поглед, но все пак реших да поясня. Днес тялото и душата ми бяха обладани по начини, които изобщо не бях подозирала, че съществуват.

- Е, мога да те пообладая още малко каза решително той, хвана ме за ръка и ме поведе към входа на сградата. „Господи! Пак ли?"

Бяхме в асансьора. Гледах го и се чудех. Той бе поискал да остана да спя при него, но той не спеше с никого освен с мен като изключение и в много редки случаи. Изведнъж изражението му се промени. Очите му потъмняха. Той протегна ръка, сграбчи брадичката ми и я дръпна рязко надолу, за да не си хапя устната.

- Един ден ще те изчукам в този асансьор, но сега си уморена и предлагам да си лягаме.

Наведе се към мен, захапа леко долната ми устна със зъби и я подръпна. Дишането ми секна. Разтапях се при допира му. Неудовлетвореното желание се разбуди. Забих леко зъби в горната му устна. Той изстена и щом асансьорът спря, ме поведе през фоайето.

- Имаш ли нужда от нещо за пиене или нещо друго?

-Не.

- Добре. Да си лягаме.

- Ще се задоволиш с обикновената стара ванила?

Той наклони глава на една страна и каза:

- Няма нищо обикновено, нито пък старо във ванилата. Всъщност я намирам за доста интересна на... вкус.

- Откога?

- От миналата събота. Защо? Да не би да си се надявала на нещо по-екзотично?

Другото ми аз наостри уши.

- О, не, мисля, че денят като цяло беше дори прекалено екзотичен.

Другото ми аз нацупи джуки и ужасно неумело се опита да прикрие разочарованието си.

- Сигурна ли си? Тук се стараем да задоволим всякакви вкусове и предпочитания. Имаме поне трийсет и един вида аромати и вкусове. Усмихна ми се изкусително.

- Забелязала съм казах сухо.

- Хайде, Анастейжа, утре имаш важен ден. Колкото по-скоро си в леглото, толкова по-скоро ще бъдеш изчукана и токова порано ще заспиш.

- Господин Грей, вие безспорно сте непоправим романтик.

- Госпожице Стийл, имате голяма уста. Може да се наложи да я запуша по някакъв начин. Хайде. И ме поведе през хола към спалнята си. Влязохме и той затвори вратата с крак и изкомандва:

- Вдигни ръцете.

Изпълних веднага. Само с едно бързо рязко движение той махна роклята ми като магьосник.

- Воала, дами и господа! каза закачливо.

Засмях се и изръкоплясках. Той се поклони грациозно и се усмихна. Как можех да му устоя! Особено когато беше такъв. Той сложи роклята ми на самотния стол до шкафа.

- А какъв ще е следващият трик? попитах закачливо.

- Моя скъпа Анастейжа, лягай в леглото и ще ти го покажа.

- Мислиш ли, че е удачно поне веднъж да се направя на труднодостъпна? попитах кокетно.

Очите му се оцъклиха от учудване и светнаха от вълнение.

- Е, вратата е затворена. Не виждам начин да ми избягаш каза саркастично. Мисля, че няма смисъл да се обзалагаме. Каузата ти е обречена.

- Но аз умея добре да се пазаря.

- Аз също. Не откъсваше очи от мен, но изражението му се променяше бързо. Изглеждаше много объркан и атмосферата стана доста напрегната.

- Искаш ли да се чукаме? попита тихо.

- Не казах задъхано.

Той помръкна.

„Добре, хайде сега смело. Поеми въздух, Анастейжа!"

- Искам да ме любиш.

Той застина и ме погледна с празен поглед. Лицето му потъмня. О, не, не вървеше на добре. „Добре де, дай му време да разбере какво му казваш" скара ми се подсъзнанието ми.

- Ана, аз... Той прокара ръце през косата си. Двете ръце. Може би това означаваше, че съм поднесла голям сюрприз. Мисля, че вече говорихме за това каза след доста дълга пауза.

- Искам да те докосвам.

Той направи неволна крачка назад, като подплашен, но се овладя.

- Моля те прошепнах.

Той се окопити бързо и каза твърдо:

- О, не, госпожице Стийл, качихте ми се на главата тази вечер и смятам, че направих доста отстъпки. И ви отговарям категорично. Не.

-Не?

-Не.

С това не можеше да се спори, нали?

- Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме каза той, но ме наблюдаваше много внимателно.

- Значи докосването е категорично забранено?

- Да. И мисля, че това не е новина за теб.

- Моля те, кажи ми защо.

- Анастейжа, спри да говориш за това каза той раздразнено.

- За мен е много важно.

Той отново прокара двете си ръце през косата си, промърмори нещо през зъби, отиде до шкафа, извади тениска и ми я хвърли. Хванах я, без да осъзнавам какво точно се случва.

- Сложи я и марш в леглото каза той рязко и ядно.

Не ми хареса развоят, но реших да се пошегувам с него. Обърнах се с гръб, бързо махнах сутиена и с бясна скорост навлякох тениската, за да прикрия голите си гърди. Оставих бикините на мен. Не ги бях носила цяла вечер все пак.

- Искам да ползвам банята прошепнах.

Той ме погледна изненадано.

- Разрешение ли искаш?

- Ами... не.

- Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна... уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш.

Не се и опитваше да прикрие лошото си настроение. Свали ризата си, а аз тръгнах с бързи крачки към банята.

Погледнах се в голямото огледало над мивките и с удивление открих, че все още изглеждам същата. След всичко, което бях правила днес, и всичко, което ми се беше случило, от огледалото ме гледаше същото момиче.

„Какво очакваше? Че ще ти поникнат рога или може би руси свински опашки? не спираше да мърмори подсъзнанието ми. И какво по дяволите си мислиш, че правиш? Докосването е категорична забрана. Бързаш, бързаш, прекалено е рано! Той трябва да се научи да ходи, преди да го учиш как да тича". Моето друго аз бе побесняло. Приличаше на Медуза в яростта си, косата й разпиляна, рошава, ръцете й здраво стиснали лицето като във филм на ужасите. Като картината на Мунк. Не й обърнах внимание, но тя не искаше да се прибере в нищожната си кутийка. „Ти просто го побъркваш. Помисли за всичко, което ти каза, за всичко, което направи за теб и против волята си".

Изплезих се на отражението си в огледалото и реших, че може би, ако успея да му покажа нежност, ще омекне, ще отговори на нежността ми.

Поклатих глава. Не беше добра идея. Отказах се. Сграбчих четката му за зъби. Разбира се, тя бе права. Аз просто го притисках. Нито той беше готов, нито аз. И двамата пазехме равновесие на двете блюда на една везна, а везната беше това споразумение. Бяхме седнали на двата края на детска люлка и ту се издигахме нагоре, ту слизахме надолу. А това, което трябваше да направим, бе да се придвижим към средата, за да спрем да се люлеем. Само се молех някой от нас да не падне, докато се доближаваме. Да, беше много рано. Може би наистина имах нужда да съм по-далеч от него. Джорджия ми се струваше все по-желана дестинация.

И точно когато започнах да си мия зъбите, той почука.

- Влизай казах с четка между зъбите и пяна в устата.

Крисчън стоеше на вратата в онази пижама, която събуждаше

всички позадрямали клетки в тялото ми и ги строяваше с лист и химикал в ръка, за да си водят записки. Гол до кръста. Очите ми пиеха от гледката, все едно бях откачила от жажда и се бях навела над чист студен планински ручей. Той ме изгледа, усмихна се и се приближи. Очите ни се срещнаха в огледалото сиво срещу синьо. Свърших с четката за зъби, измих я и му я подадох, без да откъсвам очи от него. Без да каже нищо, той я взе и я сложи в устата си. Изсмях се и тогава очите му заиграха с онзи топъл хумор.

- Разбира се, че може да ползвате моята четка за зъби каза сериозно, но очите му се смееха.

- Благодаря, сър. Усмихнах се сладко и тръгнах към леглото.

След няколко минути той беше при мен.

- Знаеш ли, не си представях тази вечер така каза недоволно.

- Представи си ако аз ти кажа, че не бива да ме докосваш.

Той седна на леглото и кръстоса крака.

- Анастейжа, казвал съм ти вече. Бях принуден да вляза в този живот при доста неприятни обстоятелства. Петдесетте нюанса, светлосенки или както искаш го разбирай. Нямаш нужда от тези гнусотии в главата си. Защо ти е да знаеш?

- Защото искам да те опозная по-добре.

- Познаваш ме достатъчно добре.

- Как можеш да кажеш такова нещо? Скочих и коленичих лице в лице с него.

Той извърна поглед, отегчен от разговора.

- Ти ми връткаш тука очи, а последния път, когато аз направих това, бях сложена на коленете ти и напляскана!

- О, повярвай ми, в момента бих го направил пак, и то с още по-голямо удоволствие.

И тогава просветлението ме тресна.

- Ако ми кажеш, можеш да го направиш.

- Я пак?

- Чу ме.

- Пазариш ли се с мен? Гласът му изкънтя от удивление.

Кимнах. Да, това беше начинът.

- Пазаря се.

- Не става така, Анастейжа.

- Добре, кажи ми и ще ти врътна очи.

Той се засмя и за секунда видях безгрижния Крисчън. Не го бях виждала скоро. Само за секунди, защото бързо изтрезня от безгрижието.

- Винаги така нетърпелива и любознателна каза. Оглеждаше ме изпитателно. После стана грациозно от леглото и докато излизаше от стаята, се обърна и нареди: Да не си мръднала!

Ударих си една целувка мислено. Обаче... какво мислеше да прави сега? Дали имаше някой пъклен план за задника ми? Ами ако се върнеше с някой от онези бастуни или с някой друг извратен уред? Какво щях да правя тогава? Но когато се върна, не носеше бастун, а някакво малко нещо, скрито в шепата му. Не виждах какво е, но усетих как любопитството ми се разгаря.

- Кога е първото ти интервю утре? попита нежно той.

- В два.

Бавна, зловеща усмивка се плъзна по лицето му.

- Това е добре.

И започна да се променя пред очите ми. Изражението му ставаше по-твърдо и много, много възбуждащо. Това бе Крисчън Доминантния.

- Стани от леглото и застани до него.

Скочих като войник и за нула време изпълних. Той ме гледаше с очи, горящи с обещание.

- Вярваш ли ми? попита.

Кимнах. Той протегна ръката си и в дланта му видях две сребърни топчета, свързани с някакъв дебел шнур.

- Съвсем нови са натърти той.

Гледах го въпросително.

- Ще ги сложа в теб и след това ще те напляскам за мое и за твое удоволствие, не за наказание каза и спря, за да прецени реакцията в оцъклените ми очи. В мен? Дъхът ми секна и мускулите ми се свиха от желание. Моето друго аз танцуваше на седмото небе. После ще се чукаме и ако все още си будна, ще ти дам малко информация за детството си. Съгласна?

Питаше дали съм съгласна?! Кимнах. Не можех да отговоря поради липсата на глас.

- Добро момиче! Сега отвори уста.

Уста?

- По-широко.

Сложи топките в устата ми много нежно и внимателно.

- Имат нужда от лубрикант. Смучи! заповяда, но тонът му не беше груб.

Топчетата бяха студени, гладки и изненадващо тежки. Устата ми се напълни със слюнка, докато езикът ми обикаляше около тях и ги изучаваше. Очите ни бяха вкопчени. Господи! Дори само това беше в състояние да ме побърка от възбуда. Сгънах се от рязката болка на желанието в слабините ми.

- Не мърдай, Анастейжа предупреди ме той.

Посмуках топчетата още малко.

- Стига! Той ги извади от устата ми и седна на ръба на леглото.

- Ела тук!

Застанах пред него.

- Сега се обърни, наведи се и се хвани за глезените.

Мигнах учудено и лицето му веднага потъмня.

- Без да се колебаеш каза назидателно, но все така меко, и лапна топчетата.

Еба си! Това беше по-възбуждащо и от четката за зъби! Веднага изпълних. Зачудих се дали ще мога да си хвана глезените и с удивление открих, че е лесно. Тениската се вдигна нагоре и задникът ми лъсна. Слава богу, че не бях махнала бикините, но силно се съмнявах, че ще останат дълго на мен.

Той сложи длан върху дупето ми и много нежно и внимателно го погали. Очите ми бяха отворени, но между коленете си виждах само краката му. Затворих очи. Той нежно дръпна бикините ми на една страна и леко прокара пръста си няколко пъти във влагалището ми. Тялото ми се скова от дива възбуда и очакване. Силен коктейл. После той започна да върти пръста си нежно в мен. Простенах.

Дъхът му секна, после той пое рязко въздух, докато повтаряше движението. Извади пръста си и много бавно пъхна топчетата едно по едно. Бяха затоплени от моята и от неговата уста. Странно усещане. Знаех, че са в мен, но не ги усещах.

Той оправи бикините ми, наведе се и целуна нежно дупето ми.

- Стани заповяда и аз се изправих. Олюлях се.

О, сега вече ги усещах... май. Той ме хвана за бедрата, придържаше ме, докато върна равновесието си.

- Добре ли си? попита сурово. -Да.

- Обърни се!

Обърнах се към него.

Топките се свличаха надолу и неволно стиснах бедра, за да ги задържа в мен. Усещането ме изненада, но не неприятно.

- Как се чувстваш? попита той.

- Странно.

- Странно добре или странно зле?

- Странно добре признах и се изчервих.

- Хубаво.

В очите му проблесна искрица хумор.

- Искам вода. Иди и ми донеси.

О, това нямаше да е лесно!

- И като се върнеш, ще те сложа на коляно. Помисли си добре, Анастейжа.

„Вода? Иска вода сега? Защо, по дяволите?"

Докато излизах от стаята, ми стана ясно защо го прави. Искаше топчетата да ме масажират отвътре, докато вървя. Беше много странно чувство и не мога да кажа, че бе съвсем неприятно. Всъщност започнах да дишам доста пресекнато и бързо, когато се протегнах за чаша от шкафа в кухнята. „Страхотно! Тези искам да си ги задържа! Яко възбуждат!"

Докато влизах в стаята, той ме наблюдаваше много внимателно.

- Благодаря каза и взе чашата от ръката ми.

Отпи бавно и остави чашата на нощната масичка. Там имаше презерватив. Чакаше готов. Като мен. Знаех, че го е сложил там, за да увеличи нетърпението ми. Сърцето ми подскочи. Той обърна пламтящия си опустошителен поглед към мен.

- Ела. Застани до мен. Като миналия път.

Наместих се с топчетата до него, кръвта ми бягаше из тялото със скоростта на светлината и този път... бях много възбудена. Потребността за секс бе повече от всичко друго.

- Помоли ме каза меко той.

Какво да го моля?!

- Помоли ме каза пак и гласът му вече не беше мек.

„Какво да го моля? За глътка вода ли, що ли? Или да го попитам дали му е харесала водата? Какво иска да го помоля?"

- Помоли ме, Анастейжа. Казвам го за последен път. В гласа му имаше такава сурова закана, че се светнах. Искаше да го моля да ме напляска.

Той ме гледаше с такова очакване, очите му грееха като тъмни въглени. „Е, какво пък толкова. Щом трябва, значи трябва".

- Моля ви, сър, напляскайте ме прошепнах.

Той затвори очи. Изживяваше думите ми. Посегна, хвана лявата ми ръка и ме дръпна. Паднах върху коленете му и той ме намести. Сърцето ми се бе качило в устата, докато дланта му галеше дупето ми. Тялото ми беше на леглото, само дупето ми на коленете му. Имах повече опора. Този път не сложи крак над моя, а обра косата от лицето ми и я сложи зад ушите ми. После я събра в шепа, уви я около юмрука си и опъна така, че да не мърдам..

- Искам да виждам лицето ти, докато те пляскам, Анастейжа каза и продължи да гали дупето ми.

Ръката му се придвижи надолу между меките части и притисна входа на влагалището ми и цялостното усещане беше... О! Изумително!

- Това е за удоволствие, Анастейжа. Мое и твое прошепна той.

Вдигна ръка и ме удари там, където се сбираха гънките на бедрата ми, почти до входа на влагалището. Топчетата отскочиха навътре и ме изпълниха до края. Изгубих се в някакъв безумен коктейл от усещания. Паренето по кожата ми, усещането за пълнота от топчетата в мен и фактът, че не можех да мърдам... Смръщих вежди в усилието си да разбера какво чувствам. Някъде в съзнанието си вещо констатирах, че този път не ме удря така силно, както преди. Той пак ме загали. Ръката му минаваше по кожата ми и над бельото.

Защо не бе махнал бикините ми? В един момент спрях да усещам допира на дланта му... а после тя се стовари отново. Стенех от усещането, което раздираше нервите ми и разнасяше смесени емоции из цялото ми тяло. После той започна да ме пляска по различни места. Отляво надясно и после долу. Най-хубави бяха плясканията долу. Топчетата влизаха дълбоко в мен, а между всеки плясък той масажираше кожата ми, стискаше я съвсем леко с ръце, а топчетата ме масажираха отвътре. Беше такова еротично усещане... и още повече, че аз го бях пожелала, за да получа информацията, и нямах нищо против болката. И дори не мога да кажа, че беше болезнено. Можех да я изтърпя и да й се... насладя... дори. Изскимтях от удоволствие. „Да, мога да го направя!"

Той спря и бавно ми свали бикините. Докато минаваше с ръце по краката ми, тялото ми се разтрепери. Не защото исках да избегна ударите, а защото исках още, исках да свърша, исках всичко, което можеше да ми даде. Допирът му до чувствителната ми кожа беше най-чиста проба удоволствие. После започна пак. Няколко меки удара, отляво надясно и после долу. О, долу бе неописуемо!

- Добро момиче си ти, Анастейжа... Думите му излизаха със свистене.

Плесна ме още два пъти, дръпна шнура на двете топки и рязко ги извади от мен. Усещането беше сензационно, хвърли ме на ръба, бях толкова готова! Той бързо ме обърна чух как разкъсва ядно опаковката на презерватива и легна до мен. Хвана ръцете ми, стисна ги здраво над главата ми и влезе в мен. Запълваше ме леко, бавно, там където допреди секунди бях стискала топчетата. Виках, стенех, виех.

- О, бебчо зашепна той и започна да се движи напред-назад в бавно, много бавно темпо. Попиваше соковете ми, изпълваше ме.

Никога преди не бе било така нежно и сластно. Нямах нужда от много. След секунди бях отвъд ръба, експлодирах в милионите спирали на мощен, жесток, опустошителен оргазъм. И когато стиснах мускулите на влагалището си около него, той ме последва. Влезе леко в мен, застина и с отчаяно удивление изкрещя името ми.

-Ана!

Падна мълчаливо и задъхано върху мен, ръцете му все още вплетени в моите над главата ми. И когато най-накрая се надигна, ме изгледа дълго, целуна ме сладко и прошепна:

- Това беше много, много хубаво.

Очевидно не намери за подходящо да лигави Анастейжа с повече сладки целувки. Стана, зави ме и отиде в банята. Когато се върна, носеше шишенце с бял лосион. Седна на ръба на леглото и заповяда:

- Обърни се.

С крайно нежелание се обърнах по корем.

Честно, гадеше ми се от цялата тая патардия с мазането. Спеше ми се.

- Задникът ти има прекрасен цвят каза той одобрително и нежно започна да масажира и да втрива хладния лосион в зачервената ми кожа.

- Изплюй камъчето, Грей казах и се прозях.

- Госпожице Стийл, определено имате дарба да разваляте повечето хубави моменти.

- Имахме сделка.

- Как се чувстваш?

- Изиграна и измамена.

Той въздъхна, мушна се до мен и ме гушна. Легнахме като две залепени лъжички, но той много внимаваше да не докосва парещата кожа на дупето ми. После нежно целуна косата зад ухото ми.

- Жената, която ме е родила, беше проститутка и наркоманка. Чукаше се, за да си набавя крек.

Мили Боже!

- Беше?

- Мъртва е.

- Кога се е случило това?

Той въздъхна.

- Починала е, когато съм бил на четири. Не я помня много добре. Карик ми даде информация за нея. Но помня някои неща. Сега наистина те моля да заспиваш.

- Лека нощ, Крисчън.

- Лека нощ, Ана.

И сънят дойде. Тежък, объркан, изтощителен с образа на едно четиригодишно дете със сиви очи, оставено само в някаква тъмна, страшна, мизерна дупка.

21.

Светлината беше навсякъде по мен. Ярка, топла, пронизителна. Опитах се да задържа съня за още няколко безценни минутки. Исках да се скрия, но слънчевото сияние беше прекалено силно и се предадох. Събудих се. Прелестен ден в Сиатъл. Слънцето нахлуваше през огромните прозорци и пълнеше стаята с топлина. Защо не бе пуснал щорите? Огледах се. Бях в леглото на Крисчън, само дето Крисчън не беше в него.

Лежах в леглото и гледах Сиатъл под мен. Животът горе, в небесата, наистина изглеждаше нереален. Фантастичен замък, отделен от реалността долу, далеч от глад, страдание и майки, които продават тялото си за крек. Не смеех дори да си помисля какво е преживяло това дете. Сега разбирах защо е избрал да живее тук, изолиран, обграден от изкуство, така далеч от мястото, където го бе хвърлила съдбата с първия му писък. Но това все още не обясняваше защо не мога да го докосвам.

Колкото и смешно да звучи, аз се чувствах по същия начин тук, в тази кула далеч от реалността. Бях в прекрасен апартамент, правех фантастичен секс с моя фантастичен приятел, а тъжната действителност беше, че на него му трябваше специално споразумение, за да го прави, нищо, че каза, че ще се опита да направи повече за мен. И какво всъщност значеше това? Това исках да разбера, за да знам дали се придвижваме леко един към друг по двете страни на люлката „везна", или продължаваме да подскачаме нагоре-надолу, седнали на двата края.

Изпълзях от леглото, все още схваната, или за да бъда поточна изцедена. Трябваше да е от секса. Подсъзнанието ми стоеше с нацупени джуки. Врътнах му отегчено едни очи, след което благодарих на Бога, че притежателят на една доста нервна и винаги готова за шамар ръка не е наоколо. Реших да го питам за треньора. Това в случай че подпишех, разбира се. Моето друго аз ме гледаше с отчаяни и молещи очи. „Така, няма да ти обръщам повече никакво внимание!" След кратко посещение до тоалетната тръгнах да търся Крисчън.

Не беше в художествената галерия, но за сметка на това една елегантна дама на средна възраст чистеше кухнята. Спрях да я огледам. Имаше къса руса коса и много чисти сини очи. Беше облечена в обикновена бяла добре скроена риза и съвсем обикновена синя пола. Щом ме видя, се усмихна широко.

- Добро утро, госпожице Стийл. Искате ли да ви приготвя закуска? Тонът й бе много топъл служебно задължение, разбира се. А аз стоях като глътнала бастун и се чудех коя е тази красива блондинка в кухнята на Крисчън. И на всичкото отгоре бях само по тениска!

- Аз... не мисля, че сме се виждали. Гласът ми беше тих и едва прикривах нетърпението си да разбера коя е тази жена.

- О, ужасно съжалявам. Аз съм госпожа Джоунс. Домакинката на господин Грей.

„Аха .

- Приятно ми е да се запознаем успях да измънкам.

- Искате ли нещо за закуска, мадам?

„Мадам!?"

- Само чай, ако обичате. Знаете ли къде е господин Грей?

- В кабинета си.

- Благодаря.

Тръгнах към кабинета буквално унищожена. Защо Крисчън наемаше само красиви блондинки? И тогава ми мина през ума, че вероятно те всичките са бивши робини. Отказах дори да приема мисълта за такава вероятност. Подадох глава през вратата. Той говореше по телефона с лице към прозореца. Черен панталон и бяла риза. Косата му беше все още мокра от душа и всички кофти мисли се изпариха от главата ми.

- В случай, че компания „Пи Ел" не подобри качеството си, не съм заинтересован, Рос. Ние не можем да понесем чужди загуби. Не искам никакви глупави извинения повече... Кажи на Марко да ми се обади. Или ще правим нещо, или край... Да, кажи на Бърни, че прототипът е много хубав, но не съм много сигурен за интерфейса... Не, просто нещо липсва... Искам да се видя с него днес следобед... Всъщност искам да се видя и с екипа му, да обобщим нещата... Добре. Дай ми сега Андреа...

Докато чакаше, гледаше през прозореца надолу към мъничките хора от върха на кулата си. Властелинът на своята собствена вселена.

-Андреа...

И в същия миг усети присъствието ми. Бавна и много съблазнителна усмивка огря лицето му. Ето така ми вземаше думите и разтапяше слабините ми. С една усмивка. Без съмнение беше най-красивият мъж на планетата, прекалено красив за хората там долу, прекалено красив за мен. „Не, не е твърде красив за теб" скара ми се моето друго аз. Засега беше нещо като... мой. Тази мисъл стопли тялото ми и някак разкара горчивината и неувереността ми.

Той продължи разговора си, без да откъсва очи от моите.

- Разчисти програмата ми за тази сутрин, но накарай Бил да ми се обади. Ще съм там в два. Трябва да говоря с Марко днес следобед, за което ми е нужен поне половин час... С Бърни и хората му ще говоря след като се видя с Марко или може би утре.

И ми намери някъде време да се виждам с Клод всеки ден тази седмица... На него му кажи да чака... О... Не, не искам никаква публичност за Дарфур... Кажи на Сам да се заеме с това... Не... Какво събитие?... Това е в събота, нали?... Изчакай.

Обърна се към мен и ме попита:

- Кога се връщаш от Джорджия?

- В петък.

Той продължи да говори с Андреа.

- Ще имам нужда от още един билет. Ще ме придружава дама... Да, Андреа, точно това казах... Ще ме придружи госпожица Анастейжа Стийл... Това е всичко. И затвори. Добро утро, госпожице Стийл.

- Добро утро, господин Грей. Усмихнах се срамежливо.

Той обиколи бюрото си с присъщата си грациозност и застана

пред мен. Погали леко бузите ми с опакото на ръката си.

- Не ми се искаше да те будя. Изглеждаше така сладко заспала и спокойна. Наспа ли се добре?

- Благодаря, спах доста добре. Дойдох само да кажа добро утро, преди да вляза за душ.

Гледах го и пак пиех от онзи планински извор. Той се наведе и ме целуна нежно. Не можах да се стърпя. Неусетно бързо за самата мен ръцете ми се заровиха в косата му и впих пръсти в мокрите му кичурчета. Притиснах тяло към неговото и го целунах. Желаех го. Моята нежна атака го изненада, но не му отне много да се съвземе. Ръцете му се плъзнаха в косата ми, по гърба ми, по голото ми дупе. Кратък стон се откърти от гърлото му. Езикът му се плъзна в устата ми. После той се отдръпна и ме погледна с притворени очи.

- Сънят ти се е отразил добре. Дали да те пусна да си вземеш душ, или да те просна на бюрото?

- На бюрото прошепнах и усетих как желанието плъзна като адреналин по вените ми, огъвайки и събуждайки по пътя си всяка клетка в организма ми.

Кратка изненада мина по лицето му.

- Това наистина започва да ви харесва. Ставате ненаситна, госпожице Стийл.

- Харесвам единствено теб казах тихичко.

Очите му се разшириха, потъмняха, ръката му нежно стисна дупето ми.

- Дяволски си права. Само мен. Гласът му бе дрезгав. С едно движение разчисти всички схеми и листове, всичко се разпиля по пода, грабна ме и ме сложи по гръб върху бюрото. Главата ми почти падаше извън ръба.

- Пожела си го, имаш го каза и с една ръка извади презерватив от джоба си, докато с другата си сваляше ципа. „Адски е ловък!" Сложи си презерватива и ме погледна. Надявам се да си готова. Гласът му беше толкова възбуждащ, а съблазнителната му усмивка можеше да докара всеки до полуоргазъм. И в мига, в който влизаше в мен, хвана здраво китките ми и ги стисна встрани до тялото ми. Влезе рязко, дълбоко.

- О, да! стенех аз.

- Господи, Ана, ти си повече от готова прошепна той удивен.

Обвих кръста му с крака. Само така можех да го прегърна.

Той застина и ме погледна. Сиви, блестящи, страстни очи, които казваха: „Моя си" . И тогава започна да се движи наистина бързо. Това не беше правене на любов, а чукане. И ми харесваше. Много. Беше толкова първично, сурово, грубо. Тялото ми ликуваше. Бях в пълно негово владение. Неговата похот подклаждаше моята. Той утвърждаваше притежанието си с всяко влизане в мен и в същото време изпитваше такава наслада да бъде в мен, да се радва на топлината, с която го посрещах. Устните му бяха леко разтворени. Дишането му стана грубо, плитко, бързо.

Затворих очи, усещах как възбудата малко по малко се надига и натрупва, сладко, бавно и ме вдига нагоре към онази кула в небето. Движенията му ставаха все по-бързи и отривисти. Стенех високо. Бях се превърнала само в усещане, сензационно усещане, напълно отдадена на радостта, която ми носеше, и напълно отдадена на... него. И когато ритъмът му зачести, усетих как краката ми се сковаха, слабините ми започваха да се свиват все по-силно, все по-бързо.

- Хайде, бебчо, направи го за мен говореше той през стиснати зъби, а нечовешката потребност в гласа му и напрежението в цялото му тяло да забави края ме изстреляха нагоре.

Извиках безмълвно, зовях Господ, докосвах слънцето и изгарях, въртях се около него в унищожителни спирали. Той нахлу бясно в мен, застина, стисна здраво китките ми и достигайки своя връх, потъна безмълвно, елегантно, нежно в мен.

Беше толкова неочаквано! Бавно се връщах към реалността. Бях пак на земята.

- Какво направи с мен, по дяволите? говореше задъхано и прокарваше нос по кожата на врата ми. Ти си магьосница. Владееш някаква страшна магия.

Пусна китките ми. Прокарах пръсти през косата му, докато бавно се спусках от моя връх. Стиснах го по-силно с краката си.

- Грешиш. Аз не съм магьосница. Аз съм омагьосаната прошепнах.

Той ме погледна някак отнесено и за миг видях в очите му страх, паника дори. Сложи ръце от двете страни на лицето ми, стисна главата ми.

- Ти. Си. Моя. Всяка дума беше в стакато. Разбираш ли това?

Беше толкова открит, толкова изпълнен със страст, фанатично отдаден на мен. Силата, с която говореше, прозвуча като молба. И тази молба дойде така неочаквано, че ме обезоръжи напълно. Попитах се защо ли се чувства така.

- Да, твоя казах.

- Сигурна ли си, че трябва да идеш в Джорджия?

Кимнах бавно. И в този миг видях как цялото му изражение се промени и той започна бавно да затваря вратата към душата си. Рязко се отдръпна от мен. Дори ме заболя леко.

- Боли ли те? попита той, навел лицето си до моето.

- Малко признах.

- Искам да те боли. Искам болката да ти напомня, че аз съм бил там, само аз.

Сграбчи брадичката ми, целуна ме грубо, изправи се и ми подаде ръка да стана. Погледнах опаковката от презерватива и казах:

- Винаги готов, а?

Той ме погледна малко объркано, докато вдигаше ципа си. Посочих празното пликче.

- Човек се надява, Анастейжа, и дори мечтае. И понякога мечтите се сбъдват.

Очите му горяха. Не разбирах. Сиянието от току-що отшумелия оргазъм започна бързо да гасне. Какъв му беше проблемът?

- Значи секс на бюрото ти е било мечта или може би сън? попитах. Надявах се шегата да разведри обтегналата се атмосфера.

Той се усмихна загадъчно, но усмивката не стигна до очите му и веднага разбрах, че не за първи път прави секс на бюрото си. Мисълта беше крайно неприятна. Усетих болезнено свиване около сърцето. Сиянието бе окончателно погаснало.

- По-добре да ида да се изкъпя казах, станах и минах покрай него.

Той се намръщи и прокара пръсти през косата си.

- Имам още няколко телефонни разговора. Ще съм с теб веднага след като се изкъпеш и ще закусим заедно. Мисля, че госпожа Джоунс е изпрала и изгладила дрехите ти от вчера. Трябва да са в дрешника.

„Моля? За какъв дявол ще ме пере и ще ме глади? Господи! Ами ако ни е чула?"

- Благодаря казах.

- Винаги на ваше разположение отвърна той някак автоматично, но усетих напрежение в гласа му.

Не казах: „Благодаря за чукането", макар че беше много...

- Какво има? попита той и се усетих, че стоя в стаята и се цупя.

- Кажи ми какво не е наред попитах меко.

- Не те разбирам.

- Ами... държиш се някак доста по-странно от обичайното.

- Намираш ме за странен? Опита се да прикрие усмивката си.

- Понякога.

Той ме изгледа внимателно и изучаващо.

- Както винаги ме изненадахте, госпожице Стийл.

- Как ви изненадах?

- Да го кажем така. Беше доста неочакван подарък за мен.

- Стараем се да удовлетворим господин Грей. И наклоних глава на една страна като него, имитирайки думите му от предната нощ.

- И напълно ме удовлетворявате каза той, но изглеждаше неспокоен. Мислех, че отиваш в банята.

„О, гони ме?"

- Да... Е, ще се видим след малко.

Излязох бързо, напълно оглупяла. Изглеждаше объркан. Защо ли? Трябва да призная, че като физическо преживяване беше много... удовлетворително. Но емоционално? Е, реакцията му направо ме разби. Емоционално преживяването бе толкова задоволяващо глада ми, колкото захарен памук на клечка.

Госпожа Джоунс беше все още в кухнята.

- Сега ли искате чая, госпожице Стийл?

- Благодаря, първо ще взема душ казах с почервеняло лице.

Докато вземах душ, се чудех какво му е станало. Той бе най-

обърканият и най-объркващ човек, който бях срещала. Не можех да проумея вечно променящите му се настроения. Изглеждаше добре, когато отидох в кабинета му. Правихме секс... и после вече беше друг. Не разбирах. Погледнах към подсъзнанието си. То се правеше на разсеяно. А моето друго аз все още витаеше някъде и грееше, доволно от оргазма.

Изсуших косата си с кърпа, сресах я с единствения атрибут на Крисчън за коса и я прибрах на кокче. Роклята на Кейт, бикините и сутиенът ми висяха изпрани в дрешника. Госпожа Джоунс беше уникална. Пъхнах се в обувките, които също бяха на Кейт, пригладих с ръка роклята, поех дълбоко дъх и се върнах в огромната стая.

Крисчън го нямаше. Госпожа Джоунс проверяваше какво трябва да се купува.

- Вече ще пиете ли чай, госпожице Стийл?

- Да, благодаря усмихнах се аз. Чувствах се малко по-уверена. Вероятно защото вече бях облечена.

- Искате ли да хапнете нещо?

- Не, благодаря.

- Разбира се, че ще ядеш викна Крисчън от прага. Тя обича палачинки, яйца и бекон, госпожо Джоунс.

- Да, господин Грей. А за вас, сър?

- Омлет и някакъв плод.

Не откъсваше очи от мен. Изражението му беше енигма.

- Седни каза грубо и ми посочи един от високите столове.

Изпълних веднага. Той седна до мен, а госпожа Джоунс се

захвана със закуската. Много е кофти някой да обикаля около теб и да слуша какво говориш.

- Купила ли си си билета?

- Не. Ще го купя по интернет, като се прибера.

- Имаш ли достатъчно пари.

„Стига вече!"

- Да казах с престорено търпение, както се обяснява на малко дете.

Той ме погледна изненадано и доста заплашително.

- Да, имам, благодаря поправих се бързичко.

- Имам частен самолет. Няма да лети през следващите три дни. На твое разположение е.

Че как няма да има частен самолет! Сега вече трябваше да се преборя с огромното желание да му врътна едни очи и да се изсмея, но не посмях. Наистина не разбирах настроението му.

- Мисля, че вече използвахме не по предназначение летателната база на компанията ти. Нека не го правим пак.

- Компанията е моя, самолетът е мой каза той. Изглеждаше обиден и пренебрегнат. „Ох, тези момчета и техните играчки!"

- Благодаря за предложението, но мисля да взема редовен полет.

Щеше му се да оспори решението ми, но в крайна сметка

реши да не го прави.

- Както искаш. Имаш ли да подготвяш нещо за интервютата?

-Не.

- Добре. И все още не искаш да ми кажеш кои са издателствата?

- Не искам.

Устите му се извиха в ленива и уморена усмивка.

- Аз съм човек със средства, госпожице Стийл.

- Много добре зная това, господин Грей. Възнамерявате ли да проследите телефона ми? попитах невинно.

- Всъщност ще съм доста зает днес следобед. Ще се наложи да накарам някой друг да го направи засмя се той.

Шегуваше ли се?

- Ако може да си позволите да прехвърлите тази задача на някого, значи имате доста излишен персонал.

- Ще пратя един мейл на шефа на Човешки ресурси и ще я накарам да види как са нещата с излишния персонал. Едва сподавяше смеха си.

Слава богу! Връщаше си чувството за хумор.

Госпожа Джоунс сервира закуската и започнахме да се храним мълчаливо. Тя разчисти тиганите и тактично излезе. Погледнах го.

- Какво има, Анастейжа?

- Ти така и не ми каза защо не обичаш да те докосват.

Той помръкна. Почувствах се виновна, че попитах.

- Казал съм ти повече, отколкото съм казвал на когото и да било. Погледът му бе хладен, гласът тих.

За мен беше повече от ясно, че никога не е споделил с никого. Дали имаше близки приятели? Може би бе казал на госпожа Робинсън? Искаше ми се да го попитам, но не можех да нахлувам и да любопитствам така в личния му живот. И тогава осъзнах истината. Той наистина беше остров.

- Ще помислиш ли за уговорката ни, докато си там? попита той.

-Да.

- Ще ти липсвам ли?

Погледнах го крайно изненадана от въпроса му.

- Да отвърнах съвсем откровено.

Как за толкова кратко време този мъж бе успял да застане в центъра на живота ми и да означава толкова много за мен? Буквално се беше се загнездил под кожата ми. Той се усмихна и очите му грейнаха.

- И ти ще ми липсваш. Повече отколкото изобщо можеш да предположиш каза задъхано.

Думите му стоплиха сърцето ми. Той наистина се опитваше.

Беше късно следобед. Бях седнала в лобито и чаках господин Хайд от „Сиатъл Индипендънт Пъблишинг". Това беше второто ми интервю. Всъщност това интервю ме притесняваше повече, защото това място ми беше повече по сърце. Първото бе минало много добре, но работата беше за по-голяма фирма, имаше офиси из цялата страна и аз щях да съм една от многото помогцник-редактори. Не исках онази огромна машина да ме погълне, да ме сдъвче и да ме изплюе. Това издателство беше много по-хубаво. Беше малко, неконвенционално, помагаше на местни автори и вече имаше определен кръг читатели, а и привличаше доста нови.

Фоайето беше доста голо. Мисля, че се дължеше по-скоро на дизайнерско решение, отколкото на спестовност. Имаше два стола честърфийлд, на единия от които седях аз. Бяха кожени, но никак не приличаха на този в Червената стая на Крисчън. Погалих кожата и се зачудих за какво ли ползва той онзи стол. Започнах да прехвърлям вероятностите. Не... сега не трябва да мисля за това! Изчервих се. Мислите ми бяха крайно неподходящи за момента.

Секретарката беше млада афроамериканка с грамадни сребърни обеци и дълга изправена коса. Имаше нещо бохемско в нея, беше от типа жени, с които можех да се сприятелявам. Тази мисъл малко ме успокои. От време на време тя откъсваше очи от компютъра, поглеждаше ме и ми се усмихваше окуражително. Аз също й се усмихвах.

Полетът ми бе платен, майка ми на седмото небе, багажът ми опакован, Кейт готова да ме закара до летището. Крисчън ми бе наредил да взема макбука и новото блакбери. И като се замислиш колко властен беше, как обичаше да контролира всичко, в това число и мен. Но той си беше такъв. От друга страна, на моменти беше неочаквано мек и можеше да отстъпва. Можеше да бъде нежен, имаше чувство за хумор и дори беше сладък. И когато беше такъв, винаги ме изненадваше и всичко бе толкова хубаво. После се сетих как слезе да ме изпрати до колата. Заминавах само за няколко дни, а той се държеше все едно заминавам за седмици.

- Ана Стийл?

Жена с дълга коса, като от картина от времето на прерафаелитите, беше застанала до бюрото на секретарката. Гласът й ме откъсна от мислите ми. Имаше същия бохемски безгрижен вид като секретарката. Вероятно беше на около четирийсет, но винаги ми е било трудно да определя възрастта на по-зрелите жени.

- Да отвърнах и се изправих неловко.

Тя ми се усмихна любезно, хладните й бадемови очи ме огледаха преценяващо. Бях облечена в тоалет на Кейт черен сукман над бяла риза и високи черни обувки. Точно като за интервю според мен. Бях прибрала косата си на стегнато кокче и за първи пък кичурите ми се държаха покорно и не падаха. Тя ми подаде ръка.

- Здравейте, Ана. Аз съм Елизабет Морган. Ръководя Човешки ресурси тук в СИП. Приятно ми е да се запознаем .

Здрависахме се. Изглеждаше твърде обикновена за шеф на Човешки ресурси.

- Моля, последвайте ме.

Минахме през двойните врати зад рецепцията и влязохме в голям отворен офис, боядисан в ярки цветове, а оттам в малка заседателна зала. Стените бяха бледозелени и по тях имаше снимки на корици на книги. Начело на заседателната маса седеше млад мъж с червена коса, вързана на опашка. На ушите му светеха малки сребърни халки. Беше с разкопчана бледосиня риза и спортни памучни панталони. Докато се приближавах към него, ме изгледа с тъмносините си непроницаеми очи.

- Здравейте, Ана Стийл, аз съм Джак Хайд, главният редактор. Радвам се да се запознаем.

Мрачното му изражение бе неразгадаемо, макар и да ми се струваше дружелюбен.

- Дълго ли пътувахте дотук? беше първият му въпрос.

- Не. Наскоро се преместих в Пайк Стрийт Маркет.

- О, съвсем наблизо! Заповядайте, седнете.

Седнах, а Елизабет седна до него.

- И така, защо искате да стажувате при нас, Ана? попита той. Произнесе името ми меко и наведе глава на една страна като един... когото вече познавах. Това ме смути. Опитах се да се абстрахирам от необяснимото чувство на напрежение, което ми внушаваше този човек, и започнах с внимателно подготвената си реч с пълното съзнание, че се изчервявам. Опитвах се да гледам и двамата, както ме бе посъветвала Катрин Кавана по време на изнесената от нея лекция на тема „Как да се представим добре по време на интервю". „Винаги поддържай контакт с очите, Ана!" Господи, тази жена можеше да е толкова властна! И тя. Понякога. Джак и Елизабет ме слушаха много внимателно.

- Имате доста впечатляващи оценки от дипломирането. С какви извънкласни дейности се забавлявахте в университета?

Да съм се забавлявала? Що за странна дума беше избрал? Започнах да разказвам подробно за дейността си в библиотеката и споменах за интервюто за студентския вестник, което бях взела от един неприлично богат деспот. Подминах факта, че не аз бях написала статията, но наблегнах върху двете литературни дружества, в които членувах, и за финал завърших с работата си в „Клейтьн" и цялото безполезно познание, което бях натрупала по въпросите на хардуера и „Направи си сам". Двамата избухнаха в смях, което беше и целта ми. Отпуснах се бавно и се опитах да се насладя на остатъка от интервюто.

Джак Хайд задаваше остри интелигентни въпроси, но не можа да ме смути. Отговарях спокойно. Когато стигнахме до любимите ми книги и предпочитани автори, вече имах своя собствена позиция, която можех да защитавам. Джак харесваше американската литература след 1950. Нищо друго. Никаква класика, нито дори Хенри Джеймс, или пък Ъптън Синклер, не признаваше дори Франсис Скот Фицджералд. Елизабет не казваше нищо. Водеше си бележки и кимаше. Джак, колкото и да беше дръпнат и да не приемаше много чужди мнения, беше очарователен по негов си начин и първоначалното ми притеснение постепенно изчезваше.

- И къде се виждате след пет години? попита ме той.

„С Крисчън Грей". Това беше първата ми мисъл. Не бях сигурна в отговора и сигурно ми пролича.

- Редактор или литературен агент. Не съм сигурна, но съм подготвена за различни възможности.

Той се усмихна.

- Много добре, Ана. Нямам повече въпроси. Мина на „ти". Имаш ли някакви въпроси към нас?

- Човекът, когото одобрите, кога трябва да започне работа?

- Възможно най-скоро отвърна Елизабет. Ти кога би могла да започнеш?

- От следващата седмица.

- Това е добре да се знае каза Джак.

- Ако няма повече въпроси, мисля, че можем да приключим интервюто каза Елизабет.

- Беше удоволствие да се запознаем, Ана каза Джак и хвана ръката ми. Стисна я нежно, аз мигнах учудено, казах довиждане и излязох.

Не се чувствах никак спокойна. Не знаех защо. Според мен интервюто бе минало много добре, но никога не можеш да си сигурен с интервютата. Това е някаква изкуствена ситуация, при която всеки се държи по най-добрия начин и хората се опитват отчаяно да се прикрият зад някаква професионална фасада. Дали бях показала лицето, което искаха да видят? Трябваше да чакам, за да разбера.

Качих се в моето ауди A3 и бавно поех към апартамента. Бях взела билет за нощния полет с едно прехвърляне в Атланта, но полетът беше чак в 22:25 и имах много време.

Когато се върнах, Кейт разопаковаше кашоните.

- Как мина? попита ме развълнувано. Само Кейт може да изглежда прекрасна с риза няколко номера над нейния, с раздърпани джинси и тъмносиня забрадка.

- Добре. Не съм сигурна, че този тоалет беше подходящ за второто интервю.

- Така ли?

- Бохо шик щеше да е по-добре.

Тя ме погледна удивено.

- Ти и бохо шик? Продължи да се диви и наклони глава настрани. Защо всички се бяха наговорили да ми напомнят за любимия ми господин Петдесет нюанса? Всъщност, Ана, ти си една от малкото жени, на които този стил наистина би отивал.

Засмях се.

- Второто място наистина ми хареса. Видя ми се точно като за мен. Но този, който ме интервюира, ме смути, макар че... Спрях. По дяволите! Бях забравила, че говоря с госпожица Мегафон Кавана. „Млъкни, Ана!"

- Макар че?

Радарът на Катрин Кавана бе вече включен и всичките му настройки за улавяне на информация работеха безотказно. И тази информация щеше да излезе наяве в най-неподходящия момент. Което ми напомни...

- И кога всъщност имаш намерение да спреш да дразниш Крисчън? Коментарът ти за Хосе на вечерята беше извън всякакви граници. Крисчън е ревнив. Не ми правиш услуга така.

- Виж какво, ако не беше брат на Елиът, щях да кажа доста понеприятни неща. Той е вманиачен да държи всичко под контрол. Не знам как го издържаш. И се опитвах да го накарам да ревнува, да му помогна да си разреши проблемите с обвързването. Беше вдигнала ръце в защита. Но ако не искаш да се меся, няма да го правя каза бързичко под унищожителния ми поглед.

- Да, точно така, не искам. Животът с Крисчън е достатъчно сложен и без намесата ти.

Господи, говорех точно като него!

- Ана, добре ли си? Нали всичко е наред? Не отиваш при майка си, за да бягаш от него, нали?

Изчервих се.

- Не, Кейт. Не помниш ли, че тъкмо ти каза, че имам нужда от почивка.

Тя хвана ръцете ми и така разстоянието между нас се стопи. Колко нетипично за Кейт! „О, не, не сълзи, не сега!"

- Ти си някак... различна. Надявам се наистина да си добре и ако имаш някакви проблеми с господин Златна паричка, можеш да ми споделиш. И ще се опитам да не го навивам допълнително, макар че е толкова лесно. Все едно да стреляш по риба в аквариум. Виж, Ана, ако нещо не е наред, просто ми кажи. Няма да те съдя, нито ще съдя него. Ще се опитам да разбера.

Сълзите ми потекоха. Прегърнах я.

- О, Кейт, мисля, че го обичам.

- Ана, всеки може да види това. И с него е така. Той е напълно откачил по теб. Изобщо не откъсва очи от теб.

Изсмях се истерично.

- Наистина ли мислиш така?

- Не ти ли е казал?

- Не съвсем.

- А ти казала ли си му?

- Не съвсем. Свих рамене. Какво можех да кажа?

- Ана, някой трябва да направи първата крачка. Иначе няма да стигнете доникъде.

„Да му кажа какво изпитвам към него? Абсурд!"

- Страхувам се, че това ще го отблъсне.

- А може би той се страхува от същото.

- Крисчън и страх са две взаимноизключващи се понятия. Не мога да си го представя уплашен от нищо и от никого. Но докато го казвах, го видях като малко дете. Може би тогава е познавал само едно чувство страх. Сърцето ми се сгърчи от жал и болка.

Кейт ме гледаше със свити устни и присвити очи, точно както ме гледаше и подсъзнанието ми.

- Трябва просто да седнете, да говорите и да се разберете.

- Не сме говорили много напоследък, наистина. Изчервих се. Бяхме правили други неща, невербална комуникация, и това си беше съвсем наред. Много повече от наред всъщност.

- Това ще да е заради секса засмя се тя. Ако той върви добре, половината битка е спечелена, Ана. Ще ида да взема за ядене нещо китайско. Готова ли си?

- Има време, още два часа.

- Има, да. Ще се върна до двайсет минути.

Грабна якето си и изхвърча, без да затвори вратата. Отидох, затворих и тръгнах към спалнята си. Замислих се над думите й.

Страхуваше ли се Крисчън от чувствата си към мен? Изобщо имаше ли чувства към мен? Изглеждаше доста запален, но това беше със сигурност част от измислената от него игра „Аз трябва да притежавам и контролирам всичко, защото съм маниак Доминант". С горчивина констатирах, че докато съм далеч от него, се налага да си припомня и да разчовъркам всеки наш разговор и да търся някакви... знаци.

„Ще ми липсваш... повече, отколкото можеш да предположиш.

Ти си магьосница..."

Тръснах глава. Не исках да мисля за това сега. Блакберито беше на зарядното, нямаше батерия и беше изключено цял следобед. Приближих се със свито сърце. Нямаше никакви съобщения. С изненада открих, че това ме разочарова. Отворих и дяволската машина. И там нищо. Същият имейл адрес, но нищо. „Ана!" викна ме моето подсъзнание и ми врътна очи. За първи път разбрах защо Крисчън го избива на пляскане, когато го правех.

„Е, добре, аз ще му напиша мейл".

От: Анастейжа Стийл

Относно: Интервюта

Дата: 30 май 2011, 18:49

До: Крисчън Грей

Сър,

Интервютата минаха добре. Не зная защо, но реших, че това може би Ви интересува.

Как мина денят Ви?

Ана

Седнах и се вторачих в екрана. Винаги отговаряше почти веднага. Но сега седях и гледах и чаках. Най-накрая чух приятния звук „Имате поща"

От: Крисчън Грей

Относно: Моят ден

Дата: 30 май 2011, 19:03

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Всичко свързано с Вас ме интересува. Вие сте най-удивителната и възхитителна жена, която познавам.

Радвам се, че интервютата са минали добре. Утрото ми беше извън всякакви очаквания. Следобедът много скучен в сравнение с утрото.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Хубавото утро

Дата: 30 май 2011, 19:05

До: Крисчън Грей

Сър,

Утрото бе удивително и за мен, независимо от факта, че предпочетохте да цупите джуки след безупречния секс върху бюрото Ви. Не си мисли, че не съм забелязала. Благодаря за закуската. Или да благодаря на госпожа Джоунс?

Ще ми се да Ви попитам нещо за нея, без да се държите както тази сутрин.

Ана

Пръстът ми се поколеба върху бутона „изпрати", но какво пък, нали утре сутринта щях да съм на другия край на континента.

От: Крисчън Грей

Относно: Издателска дейност и ти?

Дата: 30 май 2011, 19:03

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа, „Цупя джуки" не е израз, който следва да бъде в речника на човек в издателския бизнес. Безупречен? На базата на какво направихте това заключение? Да се надяваме, че ще отговорите на това. Какво искате да знаете за госпожа Джоунс? Стана ми интересно.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ти и госпожа Джоунс

Дата: 30 май 2011, 19:17

До: Крисчън Грей

Сър,

Езикът се развива. Той не е закостеняла система. Не е заклещен в кула с цвят на слонова кост, украсена със скъпи произведения на изкуството и с площадка за кацане за вертолети.

Безупречен секс, да, в сравнение с останалите неща, които правим заедно. Нека помислим как бихте се изразили Вие... О, да, сетих се!... Безупречно чукане? Всъщност чукането беше безупречно по мое скромно мнение, но както вече знаете, аз имам доста ограничен опит.

Госпожа Джоунс твоя бивша Подчинена ли е?

Ана

Пръстът ми стоя дълго над бутона „изпрати".

Натиснах.

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай какви ги пишеш!

Дата: 30 май 2011, 19:22

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Госпожа Джоунс е ценен кадър. Никога не съм имал с нея друг контакт освен професионален. Не назначавам жени, с които имам сексуална връзка. Шокиран съм от думите ти.

Бях готов да направя компромис с принципите си заради теб, защото си умна и имаш забележителна дарба да преговаряш. Но ако продължаваш да използваш подобен език, може да преосмисля решението си.

Радвам се, че имаш ограничен опит. И този опит ще продължи да бъде ограничен в рамките на... мен. Ще приема думата „безупречен" като комплимент, макар че с теб човек не знае какво имаш предвид или дали просто чувството ти да иронизираш не взема връх. Както винаги, между другото.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: За нищо на света

Дата: 30 май 2011, 19:27

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Мисля, че вече изказах резервите си относно предложението Ви за работа във Вашата компания. Становището ми не се промени през изминалата седмица, не е в процес на промяна и няма да се промени. Никога. Сега се налага да Ви оставя, понеже Кейт се върна с яденето. Аз и моето чувство да иронизирам Ви желаем спокойна нощ.

Ще се свържа с Вас от Джорджия.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Спокойна нощ

Дата: 30 май 2011, 19:29

До: Анастейжа Стийл

Лека нощ, Анастейжа.

Желая на теб и на чувството ти да иронизираш приятен полет.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Кейт спря колата пред терминала и ме прегърна.

- Весело изкарване в Барбадос, Кейт. Желая ти чудесна ваканция.

- Ще се видим, като се върна. И не позволявай на господин Паричко да те мачка.

- Обещавам.

Прегърнахме се пак, тръгнах към гишето за проверка на документи и билети и застанах на опашката със сака. Не ми се занимаваше с куфари. Реших, че сакът, който Рей ми бе подарил за рождения ден, е много по-добра идея.

- Билетът, ако обичате. Отегченият до смърт млад мъж зад гишето бе протегнал ръка, без да ме поглежда.

С подобен израз на отегчение му подадох билета си и шофьорската си книжка. Надявах се да ме сложат до прозореца, ако изобщо бе възможно някой да направи някакво усилие.

- Госпожице Стийл, билетът ви е за първа класа.

- Моля?

- Мадам, ако искате, мога да мина през чакалнята на първа класа и да ви изчакам там... каза заспалият служител, но май вече се беше събудил и ме гледаше все едно съм едновременно Дядо Коледа и Великденският заек.

- Със сигурност има някаква грешка.

- Не, не. Той пак провери компютъра и прочете раздразнено на глас: Анастейжа Стийл, доплатено за първа класа.

Аха, ясно.

Той ми подаде бордната карта и аз тръгнах към чакалнята на първа класа. Бях толкова вбесена, че чак си говорех на глас. „Майната му на Крисчън Грей. Как може да се бърка навсякъде и във всичко, откачен контролиращ маниак. Просто не знае къде да спре".

22.

Направиха ми маникюр и масаж и изпих две чаши шампанско. Първа класа определено има доста предимства. С всяка следваща глътка шампанско ставах все по-склонна да му простя за намесата. Отворих макбука, за да проверя дали наистина работи от всяка точка на планетата.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Доста екстравагантен жест

Дата: 30 май 2011, 21:53 До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Това, което наистина ме притеснява, е как разбрахте на кой самолет съм.

Манията Ви за преследване няма граници. Да стискаме палци доктор Флин да се върне скоро от почивка.

Направиха ми маникюр и масаж и изпих две чаши шампанско. Много приятно начало на ваканцията. Благодаря.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Винаги на Ваше разположение Дата: 30 май 2011, 21:59 До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Доктор Флин е вече в града. Имам среща с него тази седмица.

Кой ти масажира гърба?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор с приятели на правилното място и в точното време „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Аха! Време за разплата! Викаха полета ни и реших да му пиша от самолета. Щеше да е по-безопасно. Поздравих се. Почувствах се като палаво дете, замислило кофти шега.

В първа класа беше толкова просторно! Коктейл с шампанско пред мен, удобно излегнала се в кожената седалка до прозореца. Местата започваха да се запълват. Обадих се на Рей съвсем набързо, за да му кажа къде съм. Бездруго за него беше късно за дълги разговори.

- Обичам те, татко казах.

- И аз теб, Ани. Поздрави майка си. Лека нощ.

- Лека нощ. И затворих.

Рей беше добре. Погледнах макбука и със същата дяволита усмивка се захванах с имейла си.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Силни и умели ръце

Дата: 30 май 2011, 22:22

До: Крисчън Грей

Сър,

На въпроса: гърбът ми беше масажиран от приятен млад мъж. Доста приятен всъщност. Не бих попаднала на Жан Пол в обикновена класа, така че отново Ви благодаря за жеста. Едва ли ще мога да Ви пиша след като излетим, а и мисля да положа грижа за съня си за разкрасяване, тъй като напоследък не спах особено добре.

Приятни сънища, господин Грей.

Винаги мислеща за Вас,

Ана

„О, сега вече ще подскочи, а аз ще съм излетяла и далеч от лапите му. И така му се пада". Ако бях в обикновена класа, Жан Пол нямаше да масажира гърба ми. Беше наистина много мил млад мъж с руса коса и хубав тен. Кой по дяволите има тен в Сиатъл? Е, честно, не съм ли права! Просто изглеждаше някак... нередно. И мисля, че беше гей, но това мислех да запазя за себе си. Гледах дълго имейла си. Кейт беше права. Толкова беше лесно да го взривиш. Все едно да стреляш по риба в аквариум. Подсъзнанието ми ме гледаше с укор. „Наистина ли искаш да го ядосаш? Да те ревнува? Той иска да пътуваш спокойно и със стил и се тревожи за теб. Това , което е направил, е много мило и ти знаеш много добре, че е така!"

Да, но можеше да ме помоли или да ми каже! А не да ме кара да изглеждам като кръгла идиотка на гишето. Натиснах „изпрати" и зачаках като палаво момиче.

- Госпожице Стийл, трябва да затворите лаптопа си. Излитаме каза мило тежко гримираната стюардеса. Подскочих от изненада. Гузната ми съвест си вършеше работата много добре.

- О, прощавайте. Разбира се.

Мамка му, сега трябваше да чакам, за да разбера дали ще отговори. Тя ми подаде меко одеяло и възглавница. През цялото време показваше перфектните си зъби. Понякога е хубаво да се грижат за теб.

Първа класа се бе напълнила. Всички места бяха заети освен това до мен. „О, не... не е възможно... Да не би да е решил да пътува с мен? О, не, не би направил такова нещо!" Дали? Нали му бях казала, че не искам да идва с мен? Погледнах нервно часовника си и тогава чух гласа от командния център. „До екипажа! Вратите на автоматик".

Мозъкът ми завря. Мястото до мен беше единственото незаето от всичките шестнайсет места в салона. Самолетът мръдна леко, когато стълбичката се отдели от него. Въздъхнах с облекчение. И с разочарование. Нямаше да го видя четири дни. Скришом погледнах блакберито.

От: Крисчън Грей

Относно: Радвай се, докато можеш

Дата: 30 май 2011, 22:25

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Зная много добре какво се опитвате да направите и повярвайте ми успяхте. Следващия път ще бъдете в багажното отделение, в дървен сандък, вързана през устата и ръцете. Повярвайте ми, това би ми доставило много по-голямо удоволствие от едно елементарно доплащане за първа класа. С нетърпение очаквам завръщането Ви.

Крисчън Грей Сърбящата ръка Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг".

Това беше проблемът с неговото чувство за хумор. Не можеш никога да разбереш дали се шегува, или е ядосан. В този случай обаче имах кофти усещане, че е много ядосан. Започнах да пиша под одеялото, за да не ме види стюардесата.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Шегуваш ли се?

Дата: 30 май 2011, 22:30

До: Крисчън Грей

Виж, нямам представа това шега ли е, или не. Ако не е шега, може да се наложи да остана в Джорджия за по-дълго или завинаги. Сандъците са категорично ограничение за мен. Моля те, извини ме. Кажи ми, че ми прощаваш.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Шеги

Дата: 30 май 2011, 22:31

До: Анастейжа Стийл

Как е възможно да ми пишеш! Излагаш на риск живота на всички пътници, в това число и твоя собствен! Мисля, че това противоречи на едно от правилата.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор с две сърбящи ръце „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Две ръце! Веднага прибрах блакберито, облегнах се и докато самолетът се отправяше към пистата, извадих раздърпаното си копие на „Тес". Леко четиво за из път.

Стюардесата ме събуди, когато самолетът започна да се спуска над летището в Атланта. Беше 5:45. Бях спала само четири часа. Бях адски изморена и с благодарност изпих чашата портокалов сок, която ми даде. Погледнах нервно към блакберито. Нямаше нищо от Крисчън. Е, в Сиатъл беше почти три сутринта, а и той едва ли щеше да иска да излага на риск авиационната система на държавата и да блокира целия въздушен трафик с моя блакбери.

В Атланта чаках само час. Бях пак във фоайето на първа класа. Искаше ми се да се свия и да поспя на някой от меките плюшени фотьойли, така примамващо потъващи под тялото ми, но нямаше време за това. И за да си държа очите отворени, започнах да пиша на Крисчън дълъг имейл, нещо като изблик на гузната ми съвест.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Харесва ли ти да ме плашиш?

Дата: 31 май 2011, 06:52

До: Крисчън Грей

Знаеш колко мразя, когато харчиш пари по мен. Да, ти си много богат, но все пак това ме кара да се чувствам неудобно, като платена курва. Въпреки това ще призная, че пътуването в първа класа ми харесва. Много по-цивилизовано е. Затова ти благодаря още веднъж.

И това го казвам съвсем сериозно. И наистина ми хареса масажът на Жан Пол. Той е гей. Не ти казах тази подробност, защото ти бях ядосана и исках да те подразня, за което много съжалявам.

Но, както винаги, ти преиграваш. Не може да ми пишеш такива неща вързана в сандък (така и не разбрах дали беше шега). Това ме плаши... ти ме плашиш... Аз съм напълно омагьосана от теб и дори обмислям с теб начин на живот, за какъвто дори не бях подозирала допреди седмица. И после написваш нещо, което ме кара да пищя от ужас и да бягам, но няма да го направя, защото ми липсваш. Наистина ми липсваш. Искам това между нас да се получи, но се страхувам от чувствата си към теб, те са много дълбоки и се боя, че тази пътека може да е доста тъмна и да ме отведе надолу. Това, което ми предлагаш, е еротично и много възбуждащо и съм любопитна да видя още, но в същото време се плаша, че ще ме нараниш физически и емоционално. Ако след три месеца ми кажеш „Чао!", какво ще правя аз оттам нататък? Но предполагам този риск го има във всяка връзка. Това просто не е връзката, която си представях, че ще имам, поне не първата.

За мен е огромна стъпка. Трябва да ти се доверя изцяло.

Ти беше прав, когато каза, че в мен няма нищо от мисленето на една подчинена. Съгласна съм с теб. И въпреки това аз искам да съм с теб и ако това е цената, която трябва да платя, за да бъда с теб, искам да опитам, но се страхувам, да, че ще се проваля и ще се съсипя физически и психически, а това е идея, която за момента не ми харесва.

Бях толкова щастлива, когато каза, че ще опиташ да ми дадеш повече. Може би трябва да помисля и да реша за себе си какво „повече" е

това, което искам. Това е и причината да замина. Когато съм с теб, ти ми вземаш акъла и не мога да мисля.

Викат полета ми. Затварям.

После пак.

Твоя Ана

Натиснах „изпрати" и тръгнах уморено към изхода за другия самолет. Тук в първа класа имаше само пет седалки. Веднага щом излетяхме се свих и заспах.

Стори ми се, че бяха минали само няколко минути, когато стюардесата ме събуди да се приготвя за кацането. Предложи ми чаша портокалов сок. Отпих бавно. Дори преглъщането ми костваше усилия, но си позволих да се отдам на вълнението. От половин година не бях виждала мама. Погледнах скришом към блакберито и си спомних за дългия объркан имейл до Крисчън. Нямаше никакъв отговор. В Сиатъл сигурно беше пет сутринта. Надявах се да спи. Не исках да си го представям седнал зад рояла, потънал в тъжната музика.

Хубавото на саковете е, че можеш да излезеш веднага, а не да чакаш безкрайни часове за багажа си. Хубавото на първа класа е, че те пускат да излезеш пръв.

Майка ми чакаше с Боб. Боже, колко беше хубаво да ги видя! Не зная дали заради дългото пътуване, дали заради умората, или заради цялата ситуация около Крисчън, но в мига, в който прегърнах мама, заплаках.

- О, Ана, детето ми. Сигурно си много уморена. И погледна Боб с тревога.

- Не, мамо, просто съм ужасно щастлива да те видя казах и я стиснах здраво.

Беше толкова хубаво да усетя тялото й, беше така топло, толкова... у дома. Пуснах я неохотно. Боб ме прегърна с една ръка. Изглеждаше някак притеснен и после се сетих, че вероятно го боли кракът.

- Добре дошла, Ана! Защо плачеш? попита той.

- Няма нищо, Боб. Просто се радвам да ви видя. Погледнах изсеченото му лице и блесналите, сини очи, които ме гледаха с обич. „Тоя съпруг ми харесва, мамо. Може да го задържиш". Той взе сака ми.

- Ана, какво толкова си взела?

Тежеше от макбука. Двамата ме хванаха от двете страни и тръгнахме към паркинга.

Винаги забравям колко е горещо в Савана. В летището климатиците работеха и беше хладно, но навън жегата беше непоносима, тежка като палто, което си принуден да носиш. Всичко по мен лепнеше. Пуснах мама и Боб, за да си съблека джъмпера. Добре, че си бях взела къси гащи. Понякога сухата жега на Лае Вегас ми липсваше. Живяхме там с мама и Боб, когато бях на седемнайсет. Но с тази влажна жега, и то в осем и половина сутринта, се свикваше трудно. Докато се мушна в охладената от климатика кола на Боб, косата ми се бе накъдрила от пот и едва ходех. От задната седалка на колата пуснах съобщение на Кейт, Рей и Крисчън.

*Пристигнах в Савана А. :)*

Поколебах се, преди да пусна същото и на Хосе, и тогава замътеният ми от умора мозък се сети, че изложбата му е само след седмица. Дали да поканя Крисчън? Как можех да го поканя, като знаех какви чувства изпитва към Хосе? Дали Крисчън изобщо щеше да пожелае да ме види някога след този имейл? Стана ми зле само като си помислих за това. Реших да не му мисля повече. Реших да се насладя на компанията на мама.

- Искаш ли да си поспиш, като се приберем? Сигурно си много уморена.

- Не, мамо, искам да ида на плажа.

Бях се излегнала на шезлонга, смучех диетична кола и гледах Атлантическия океан. А само преди ден гледах от кулата на Крисчън към Тихия. Майка ми се беше излегнала до мен. Носеше ужасна грамадна слънчева шапка, огромни кръгли слънчеви очила и също пиеше кола. Бяхме на Тибий Айланд, само на три пресечки от нас. Тя ме държеше за ръка. Къпех се в слънчевите лъчи, чувствах се удобно, на сигурно място и в душата ми бе топло. За първи път от векове започнах да се отпускам.

- Кажи ми, Ана... за този мъж, дето ти е завъртял акъла.

Как ме беше усетила? Какво да кажа? Не можех да говоря много за него заради споразумението за поверителност, но дори и без него едва ли бих говорила с майка ми за Крисчън.

- Е, хайде, кажи ми. Тя стисна ръката ми.

- Казва се Крисчън. Много е красив. И страшно богат. Прекалено богат. Много е труден за разбиране и често мени настроенията си.

Да, това беше прецизно и сбито описание. Обърнах се да видя как ще реагира. Точно в този миг тя също бавно се обръщаше към мен. Беше свалила очилата и ме гледаше с ясните си сини очи.

- Труден за разбиране и често мени настроенията си. Това искам да го обсъдим.

„О, не..."

- О, мамо, така рязко мени настроенията си, че чак ми се завива свят. Имал е много трудно детство. Затова понякога е затворен и трудно може да се разбере какво чувства.

- Харесваш ли го?

- Много повече от „харесвам".

- Наистина ли? Тя ме погледна крайно изненадана.

- Да, мамо.

- Мъжете, Ана, не са трудни за разбиране. Те са много просто устроени същества и разбират нещата буквално. Когато кажат нещо, обикновено наистина го мислят. Ние прекарваме часове да анализираме какво са искали да кажат с някое изречение, а то е очевидно. Те казват точно това, което е в изречението, и нищо повече. Ако бях на твое място, бих тълкувала думите му буквално. Това ще ти помогне да го разбереш.

Това беше наистина добър съвет. Да се опитам да го разбера буквално. И в този миг всичко, което бе казал, заблъска в съзнанието ми.

„Не искам да те загубя...

Ти си ме омагьосала...

Аз съм като нощна пеперуда около лампа...

Ще ми липсваш... повече, отколкото можеш да си представиш".

Погледнах майка си. Тя беше минала през четири брака. Вероятно знаеше доста неща за мъжете.

- Повечето мъже сменят често настроенията си, Ани, а някои по-често, отколкото други. Вземи баща си например... Очите й се изпълниха с тъга. Такава ставаше винаги, когато мислеше за истинския ми баща, този митичен мъж, когото така и не опознах, загинал нелепо при злополука по време на тренировка във флота. Една част от мен винаги бе вярвала, че майка ми е продължила живота си в търсене на някой като него. Може би най-сетне го беше намерила в Боб. Жалко, че не го беше открила в Рей.

- Мислех си, че е такъв тъжен, че често сменя настроението си. Но сега, когато погледна назад, знам, че той просто трябваше да работи много, за да ни осигури живота... Въздъхна. Той беше млад, и двамата бяхме млади. Може би там бе проблемът.

„Хм... Крисчън не е стар".

Усмихнах й се с обич. Ставаше винаги тъжна, когато мислеше за него, но съм убедена, че баща ми е нямал нито едно от страните настроения на Крисчън.

- Боб иска да ни заведе на вечеря. В голф клуба.

- О, само не ми казвай, че Боб е започнал да играе голф!

- Ох! Остави се.

На обяд хапнах малко и реших да дремна, след като разопаковам багажа си. Майка ми изчезна да оформя някакви свещи или каквото там правеше с тях. Боб беше на работа. Беше удобно време да наваксам със съня. Отворих макбука. Беше два следобед в Джорджия, значи единайсет сутринта в Сиатъл. Чудех се дали Крисчън ми е отговорил. Нервно и със свито сърце отворих електронната поща.

От: Крисчън Грей

Относно: Най-накрая!

Дата: 31 май 2011, 07:30

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Учудвам се, че всеки път, когато си далеч, започваш да комуникираш открито и честно с мен. И се дразня, че не го правиш, когато сме заедно.

Да, богат съм. Добре е да свикнеш с това. Защо да не харча пари за теб? Та аз казах набаща ти, че съм ти гадже, по дяволите! Мъжете не правят ли това за момичетата си? Като твой Доминант очаквам да приемаш всичко, което ти се купи, без да възразяваш. Кажи и на майка си, че съм ти гадже.

Не зная как да отговоря на думите ти, че се чувстваш като курва. Знам със сигурност, че не е така, както си го написала, и знам, че това са изцяло твои самовнушения. Не зная какво да кажа или да направя, за да премахна тези съмнения. Искам да имаш най-доброто от всичко. Работя изключително много и смятам, че мога да харча парите си така, както намеря за добре. Мога да купя всичко, което пожелаеш. И искам да го направя. Наричай го ако щеш неправилна инвестиция, прахосничество, каквото искаш име му сложи. Или пък, ако искаш, се опитай да проумееш простичката истина, че никога не съм, не бих и няма да мисля за теб по начина, по който се описваш и се възприемаш. Ти си умна и красива млада жена, а имаш толкова много проблеми заради ниското си самочувствие, че почвам да си мисля дали да не ти запиша час при доктор Флин

Извинявам се, ако съм те уплашил. Мисълта, че съм всял страх в душата ти, е ужасно болезнена за мен. Наистина ли си помисли, че мога да те сложа в сандък и да те пусна да пътуваш така? Та аз ти предложих частния си самолет, по дяволите! Да, шега беше, и очевидно доста лоша шега. Не мога да не отбележа, че се възбудих при мисълта за Анастейжа с вързани ръце и уста. Мога лесно да отворя сандъка (това вече не е шега). Не си падам по сандъци. Зная, че имаш проблем с връзването на устата и ако/ когато решим да го направим, ще го обсъдим предварително. Мисля, че това, което напълно ти е убягнало в цялата картинка, е, че при доминантно-подчинените връзки цялата сила е в ръцете на подчинения. Тоест в твои ръце. И ще го повторя пак ти си тази, която държи силата. Не аз. В къщата при лодките ти каза „не", а аз не мога да те докосна, ако кажеш „не". Ето защо е нужно това споразумение това са нещата, които ти ще или не ще правиш. Ако опитаме и не ти хареса, ще преразгледаме всичко отначало. Всичко зависи от теб. Не от мен. И ако не искаш да си вързана през китките и устата и сложена в сандък, тогава това няма да се случи.

Искам да споделя начина си на живот с теб. Никога не съм искал нещо по-силно. Честно казано, аз те боготворя заради това, което правиш. Ти си толкова невинна, а искаш и казваш, че ще опиташ. Това означава много за мен. Едва ли можеш да си представиш. Освен наивна ти си и напълно сляпа, за да не видиш, че съм като омагьосан от теб, макар че съм ти го казвал много пъти.

Не искам да те загубя. Не ми е приятно, че трябваше да летиш близо пет хиляди километра, за да си далеч от мен. Същото е и с мен, Анастейжа. Всяка мисъл и логика изчезва, когато сме заедно толкова дълбоки са чувствата ми към теб.

Разбирам паниката ти, но аз се опитах да стоя далеч от теб. Наистина опитах. Знаех, че нямаш опит, и мисля, че никога не бих ти предложил това, ако имах и най-малката представа колко невинна си всъщност. И въпреки невинността си ти ме обезоръжаваш напълно, по начин, по който не го е правил никой. Ето например имейла ти. Четох го безброй пъти, за да разбера гледната ти точка. Три месеца не ти се струват достатъчно, страхуваш се какво ще се случи след това. Колко искаш да го направим? Шест? Година? Колко искаш? Кое ще те накара да се чувстваш по-добре и по-спокойна? Просто ми кажи.

Разбирам, че е огромна крачка да се довериш някому безрезервно. Аз трябва да спечеля доверието ти. Но ако търпя провал и йе успявам, ти просто трябва да ми казваш. Изглеждаш толкова силна, така уверена в себе си и после сядам и чета това, което пишеш, и виждам една съвсем друга Анастейжа. А аз мога да разбера какво правя и как го правя и дали успявам само и единствено от теб. Трябва да си честна с мен, двамата трябва да сме честни един към друг, за да проработи това.

Тревожиш се, че не си устроена да се подчиняваш. Добре, вероятно това е така. Но в крайна сметка единственото време, когато трябва да се държиш като подчинена, е в стаята с играчките. Това е и единственото място, където ти ми позволяваш да упражня силата и контрола си над теб, единственото място, където правиш това, което ти се каже. И аз никога не бих те пребил до синьо или черно. Цветът, който се стремя да постигна, е розов. Извън стаята с играчките харесвам начина, по който ме предизвикваш. Това е ново и доста приятно изживяване. Не бих искал да променям това. Така че сега е твой ред да ми кажеш какво „повече" се иска от мен. Ще се опитам да погледна на нещата с отворено съзнание, ще се опитам да ти дам пространството, от което имаш нужда, и ще се опитам да стоя далеч, докато си при майка си. И ще очаквам с нетърпение следващия ти имейл.

През това време се наслаждавай на почивката си. Но не прекалявай с насладите.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Мътните ме взели! Той беше написал есе, като онези, които пишехме в училище. И като цяло доста добро. Препрочетох го и се тръшнах на леглото, прегърнала макбука. Да направи срока

една година? И аз имам силата! О, това трябваше да го обмисля. ,Дети го буквално, така каза мама, нали?" Не искал да ме загуби. Два пъти го беше казал. И иска това да проработи. „О, Крисчън, аз също желая това". Щял да се опита да стои настрани. Дали искаше да каже, че може и да не успее да издържи без мен?

И изведнъж започнах да се надявам, че няма да успее. Исках да го видя. Бяхме разделени по-малко от двайсет и четири часа, нямаше да го видя още два дни и изведнъж усетих колко много ми липсва и колко много всъщност го обичам.

- Ана, слънце. Гласът беше мек и топъл, пълен с любов, глас от отминали, забравени времена.

Нечия нежна ръка погали лицето ми. Майка ми. Опитваше се да ме събуди. А аз лежах, увита около лаптопа.

- Ана, слънце мое. Мекият й глас галеше ушите ми, докато бавно плувах към повърхността. Отворих очи. Дори бледорозовата светлина на здрача бе непоносима.

- Здрасти, мамо. Усмихнах й се.

- Отиваме на вечеря след половин час. Не си се отказала, нали?

- О, не, мамо, разбира се, че ще дойда. Опитах се да скрия прозявката си, но не успях.

- Е, това вече е нещо наистина впечатляващо! каза тя, втренчена в лаптопа.

- А, това ли? Исках да съм неестествено-естествена и безразлична, все едно лаптопът е обикновена химикалка.

Дали мама щеше да забележи? Май бе станала доста наблюдателна, след като й съобщих, че съм се сдобила с „гадже".

- Крисчън ми го даде назаем. Мисля, че с него мога да управлявам и совалка, но го ползвам само за имейли и заради интернета.

„Да бе, нищо работа".

Тя ме изгледа подозрително и седна на ръба на леглото.

- Писал ли ти е?

Уф!

- Да казах и безразличието в тона ми прозвуча, меко казано, фалшиво. Изчервих се.

- Може би му липсваш, слънце.

- Надявам се, мамо.

- Какво ти пише?

Сега вече акото цопна на вентилатора. Мисълта ми светкавично започна да рови из това, което помнех наизуст от имейла му, за нещо, което можех да кажа на мама. Със сигурност нямаше да й е приятно да чуе за характеристиките на доминантно-подчинените връзки, за вързани ръце и усти, а и нямаше как да й кажа заради споразумението.

Пише ми да се забавлявам по време на почивката, но да не прекалявам със забавленията.

- Звучи доста разумно. Ще те оставя да се приготвиш каза тя, наведе се и ме целуна по челото. Толкова съм щастлива, че дойде, Ана!

И излезе.

Хм... Крисчън и разумно. Две понятия, които мислех за несъвместими, но след имейла му... кой знае. Всичко можеше да се очаква. Трябваше ми време да асимилирам думите му. Може би след вечеря. И може би тогава щях да му отговоря. Изпълзях от леглото, махнах тениската и късите си гащи и тръгнах към банята.

Бях взела роклята на Кейт, която носех на дипломирането. Това беше единственото официално нещо, което имах. Един от плюсовете на жегата и влагата е, че дрехите ти се изглаждат някак сами. Докато се обличах, отворих лаптопа. Нямаше нищо от Крисчън. Усетих как разочарованието ме прониза като нож.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Многословие

Дата: 31 май 2011, 19:08

До: Крисчън Грей

Сър, безспорно имате заложби на добър писател. Трябва да ида на вечеря в голф клуба на Боб. И за Ваше сведение, врътвам очи при мисълта за предстоящия купон. Но засега задникът ми е в безопасност, тъй като Вие и сърбящата Ви ръка сте доста далеч от мен.

Имейлът ти... Хареса ми много. Ще отговоря при първа възможност. Липсваш ми. Приятен следобед.

Твоя Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Задника ти

Дата: 31 май 2011, 16:10

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Малко съм разконцентриран от заглавието на имейла Ви. Няма спор засега е в безопасност. Засега.

Приятна вечеря в клуба. И ти ми липсваш, особено задникът ти и многознайнРта ти уста.

Моят следобед ще е тъп и единственото, което ще му вдъхва живот, ще е мисълта за теб и за очите, които така умело въртиш.

Мисля, че Вие, госпожице, имахте смелостта да ми посочите истината, че аз също страдам от ' този доста неприятен порок.

Крисчън Грей Въртящото око и Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Въртящото око

Дата: 31 май 2011, 19:14 Д

о: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Престанете да ми пишете. Успявате да ме разсеете дори и от другия край на континента. А, и да не забравя да попитам. Кой Ви пляска, когато си връткате очите?

Твоя Ан

Натиснах „изпрати" и моментално в съзнанието ми изплува образът на оная зла Робинсън. Акълът ми не го побираше. Крисчън на колене и бит от някаква жена на годините на майка ми. Това просто беше нелепо и непростимо. Отново се зачудих какви поразии е направила с него и как е объркала живота му. Устните ми се бяха свили презрително. Трябваше ми някоя кукла с нейния лик, да забивам карфици в нея. Може би така щях отчасти да й отмъстя.

От: Крисчън Грей

Относно: Дупето ти

Дата: 31 май 2011, 16:18

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Въпреки всичко предпочитам моето заглавие пред Вашето. И то го предпочитам по най-различни начини. Хубаво е да знам, че съм си собствен господар и никой не ме укорява за нищо. Освен майка ми от време на време и доктор Флин. И ти.

Крисчън Грей, Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Аз? Да укорявам?

Дата: 31 май 2011, 19:22

До: Крисчън Грей

Сър,

Кога съм имала смелостта да Ви укорявам, господин Грей? Мисля, че ме бъркате с някоя друга... което е непростимо. Наистина трябва да се приготвя.

Твоя Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Дупето ти

Дата: 31 май 2011, 16:25

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Може ли да се приготвите писмено? Мога ли да закопчая ципа на роклята ви?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Незнайно защо, но думите от монитора спряха дъха ми. О, той искаше да играем игрички!

От: Анастейжа Стийл

Относно: Забранено за деца под 17

Дата: 31 май 2011, 19:28

До: Крисчън Грей

Бих предпочела да го свалиш.

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай какво си пожелаваш...

Дата: 31 май 2011, 16:31

До: Анастейжа Стийл

СЪЩО И A3.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Копнея

Дата: 31 май 2011, 19:33

До: Крисчън Грей

Бавно...

От: Крисчън Грей

Относно: Стенание

Дата: 31 май 2011, 16:35

До: Анастейжа Стийл

Искам да съм при теб.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Без дъх

Дата: 31 май 2011, 19:37

До: Крисчън Грей

И A3.

-Ана?

Майка ми! Подскочих на стола. Защо се чувствах толкова виновна?

- Идвам, мамо.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Без дъх

Дата: 31 май 2011, 19:39

До: Крисчън Грей

Викат ме. Трябва да тръгвам. После, бебчо.

Майка ми и Боб ме чакаха в хола. Мама ме изгледа тревожно.

- Добре ли си, Ани? Изглеждаш доста зачервена.

- Добре съм, мамо, наистина.

- Много си хубава.

- О, тази рокля е на Кейт.

Вече не беше разтревожена, а недоволна.

- Защо носиш роклята на Кейт?

- Ами... аз я харесвам, а тя не я носи импровизирах бързо. Тя ме гледаше изпитателно, а Боб се размотаваше с изгладнял вид и вече губеше търпение.

- Утре отиваме на пазар каза майка ми.

- Мамо, не е нужно. Имам предостатъчно дрехи.

- Не мога ли да направя нещо за дъщеря си? Хайде, Боб е гладен.

- И още как! каза той и се потупа по корема.

Тръгнахме към клуба.

Докато стоях под хладния душ и отмивах жегата от тялото си, се замислих колко много се е променила мама. Гледах я по време на вечерята забавна, кокетна, сред многото си приятели. Боб се държеше с нея мило и топло. Изглежда, бяха един за друг. Наистина се радвах за нея. Може би бе дошло времето да спра да се тревожа и да търся подгекст във всяко нейно решение. И може би бе дошло времето да оставим в миналото черните спомени за Съпруг номер три. Боб я пазеше и се грижеше за нея. А и как беше започнала да ме поучава! Защо чак сега? Заради Крисчън ли? И защо го правеше?

С нетърпение седнах пред лаптопа. Крисчън бе пуснал имейл само няколко секунди след като бях излязла.

От: Крисчън Грей

Относно: Плагиатство

Дата: 31 май 2011, 16:41

До: Анастейжа Стийл

Открадна ми репликата и ме заряза. Приятна вечеря.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Виж кой говори

Дата: 31 май 2011, 22:18

До: Крисчън Грей

Сър, ако не ме лъже паметта, оригиналната реплика беше на Елиът.

В какъв смисъл съм те зарязала?

Твоя Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Недовършена работа

Дата: 31 май 2011, 19:22

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

Радвам се, че ми пишете пак. Тръгнахте си така внезапно точно когато започна да става много интересно.

Няма нищо оригинално в Елиът. Вероятно е откраднал репликата от някой друг. Как мина вечерята?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Каква недовършена работа?

Дата: 31 май 2011,22:26

До: Крисчън Грей

Вечерята беше много хубава, ядох много. Предполагам това ще Ви зарадва. В какъв смисъл интересно?

От: Крисчън Грей

Относно: Определено недовършена работа Дата: 31 май 2011, 19:30 До: Анастейжа Стийл

Нарочно ли се правите на глупава? Мисля, че Вие ме помолихте да разкопчая роклята Ви. С нетърпение очаквам да го направя. Толкова се радвам, че се храниш!

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Е, уикендът е пред нас

Дата: 31 май 2011, 22:36

До: Крисчън Грей

Разбира се, че се храня. Единствено несигурността около теб ми секва апетита.

И никога не бих си позволила да бъда безотговорно глупава, господин Грей. Но Вие вече сте разбрали това :)

От: Крисчън Грей

Относно: Не мога да дочакам

Дата: 31 май 2011, 19:40

До: Анастейжа Стийл

Ще запомня това, госпожице Стийл, и ще използвам познанието в моя полза.

Не ми е приятно да разбера, че аз съм причината за лошия Ви апетит. Мислех, че имам попитателен ефект върху вас. Поне това е ефектът, който Вие имате върху мен. Много приятен ефект, между другото.

Наистина трудно ще дочакам следващата ни среща.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Лингвистични гимнастики

Дата: 31 май 2011, 22:36 До: Крисчън Грей

Пак ли си гледал в синонимния речник? Или си играеш на думи?

От: Крисчън Грей

Относно: Бръщолевя си

Дата: 31 май 2011, 19:40

До: Анастейжа Стийл

Познавате ме прекалено добре, госпожице Стийл.

На вечеря съм със стара приятелка. Тръгвам с колата. До после, бебчо :)

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Каква стара приятелка? Крисчън нямаше някакви приятелки, особено стари, освен... онази. Защо все още се виждаше с нея? И тогава ме заля неочаквана, болезнена, изгаряща, отровнозелена ревност. Исках да ударя нещо. За предпочитане госпожа Робинсън. Изключих ядно лаптопа и легнах.

Трябваше да отговоря на дългия му мейл от тази сутрин, но бях прекалено ядосана. Защо не можеше да проумее, да я види такава, каквато е всъщност гадна педофилка! Изгасих лампата. Кръвта ми кипеше. Загледах се в тавана. Как си позволяваше? Как си бе позволила да малтретира едно податливо неуверено малко дете? Дали все още правеше такива неща с други деца? Защо бяха спрели? Из съзнанието ми минаваха всякакви сценарии. Ако й се бе наситил, защо трябваше да се вижда с нея? Защо бяха останали приятели? Женена ли беше? Разведена? Господи, дали имаше собствени деца? Може би е родила деца от Крисчън? Подсъзнанието ми подаде отнякъде грозната си глава и ме изгледа похотливо. Бях ужасена и ми се гадеше. Дали доктор Флин знаеше за нея?

Станах и пуснах дяволската машина. Започуквах нервно с пръсти, докато чаках да зареди. Натиснах Гугъл изображения и написах в търсачката „Крисчън Грей". Екранът се напълни със снимки. Крисчън с черна вратовръзка и сако. О, снимката на Хосе за вестника. С бяла риза и сиви панталони. Как всичко това се бе появило в интернет? Колко беше красив!

Продължих нататък. Бизнес партньори, една прелестна снимка след друга на най-фотогеничния мъж на света. И аз го познавах съвсем отблизо. Отблизо? Познавах ли го наистина? Познавах го сексуално и предполагах, че има още много да се опознава в тази насока. Знаех, че мени настроенията си, че е труден, смешен, студен, горещ. Знаех, че е възел от противоречия. Минах на следващата страница. На всяка снимка беше сам. Спомних си как Кейт ми каза, че никога не се появявал с гадже. Нали затова бе решила да зададе гейския въпрос. И после на трета страница имаше снимка на Крисчън с мен. Единствената снимка с жена. И тази жена бях аз. Снимката от дипломирането ми.

Господи! Аз в Гугъл! Гледах снимката. Изглеждах изненадана от камерата, нервна и напълно загубила контрол. Това бе точно преди да се съглася да опитам. От своя страна, Крисчън изглеждаше непоносимо чаровен, спокоен и носеше онази вратовръзка. Гледах красивото му лице и това красиво лице сега може би гледаше госпожа Да-върви-по-дяволите Робинсън. Запазих файла към „любими файлове" и минах през всичките осемнайсет страници. Нищо. Нямаше начин да намеря Робинсън в Гугъл. Но трябваше да знам дали е отишъл да вечеря с нея. Написах му кратък имейл.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Подходяща компания за вечеря

Дата: 31 май 2011, 23:58

До: Крисчън Грей

Надявам се вечерята ти със старата приятелка да е минала забавно.

Ана

ПП: Госпожа Робинсън ли беше?

Натиснах „изпрати" и с нежелание легнах в леглото. Реших, че трябва да го питам за връзката му с тази жена. Хем отчаяно исках да знам повече за нея, хем исках да забравя всичко, което ми бе казал за нея. И бях в цикъл на всичкото отгоре! На сутринта трябваше да взема хапчето. Вкарах напомняне в блакберито, сложих го до мен и накрая успях да заспя с едно-единствено желание да сме в един град, а не на четири хиляди километра един от друг. Цяла сутрин пазар, цял следобед на плажа и в края на деня майка ми реши, че трябва да прекараме вечерта в някой бар. Оставихме Боб пред телевизора и седнахме в бара на най-скъпия хотел в Савана. Бях на втория „Космополитьн". Майка ми на третия. Не спираше да говори за крехкото мъжко его.

- Ана, мъжете мислят, че всичко, което излиза от устата на една жена, е проблем и че този проблем трябва да бъде разрешен. Ние си имаме някакви си наши идеи, обичаме да се вживяваме в тях, да ги подритваме из акъла си известно време и да говорим, да говорим неспирно за тях. Мъжете предпочитат да действат.

- Мамо, защо ми ги говориш тези неща? Едва прикрих раздразнението си. Цял ден ми беше опявала.

- Защото изглеждаш зле. Никога не си идвала у дома с момче. Никога не излезе с момче във Вегас. Мислех, че нещо може да се получи с онова момче, Хосе, което срещна в колежа.

- Мамо, Хосе е просто приятел.

- Знам, детето ми, но има нещо и ти не ми казваш всичко. Лицето й беше напрегнато и разтревожено.

- Може би имам нужда от повече време без него. Той просто... просто е непоносим.

- Непоносим?

- Да. Но и ужасно ми липсва.

Цял ден ни вест, ни кост от Крисчън. Никакъв имейл, нищо. Вече бях на ръба да му звънна. Започнах да си миля, че е катастрофирал. Второто ми голямо опасение беше, че оная Робинсън го е докопала, докато ме няма. Знаех, че в това няма логика, но във всичко, което касаеше нея, принципно нямаше логика и там се обърквах тотално.

- Трябва да отида до тоалетната, Ана.

Краткото отсъствие на мама ми даде възможност да погледна набързо блакберито. Най-накрая имаше отговор от Крисчън.

От: Крисчън Грей

Относно: Компания за вечеря

Дата: 31 май 2011,21:40

До: Анастейжа Стийл

Да, вечерях с госпожа Робинсън.

Тя е просто стара приятелка, Ана.

Очаквам с нетърпение да те видя. Липсваш ми.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Вечерял с нея? Мозъкът ми завря. Адреналин, бяс, ярост, ревност се заблъскаха във вените ми. Най-лошите ми предчувствия се бяха сбъднали. „Как може? Защо го е направил? Няма ме само два дни и той вече бяга при оная зла кучка!"

От: Анастейжа Стийл

Относно: СТАРА КОМПАНИЯ за вечеря

Дата: 31 май 2011, 21:42

До: Крисчън Грей

Тя не е само стара приятелка. Намерила си е някое друго младо момче? Май си остарял за нея.

Това ли беше причината да прекрати връзката си с теб?

Натиснах „изпрати" точно когато майка ми се връщаше.

- Ана, много си бледа. Какво е станало? Тръснах глава.

- Нищо. Дай да поръчаме по още едно. Бях твърдо решена да не казвам нищо повече.

Тя сви недоволно вежди, но погледна към сервитьора и му посочи чашите ни. Той кимна. Разбираше универсалния жест за „Дай по още едно". През това време аз бързо метнах око на блакберито.

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай...

Дата: 31 май 2011, 21:45

До: Анастейжа Стийл

Това не е нещо, което мога да дискутирам с имейли.

Колко космополитъна мислиш да изпиеш?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„Ужас! Той е тук!"

23.

Огледах се нервно. Не го видях.

- Какво има, Ана? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

- Крисчън! Той е тук!

- Наистина ли?

Майка ми се заоглежда. Бях забравила да й кажа за маниите му да преследва хората.

И тогава го видях. Сърцето ми подскочи от радост. Наистина не можех да направя нищо срещу себе си. Гледах парализирана, оглупяла, омагьосана как бавно се приближава към нас. Наистина беше дошъл. Заради мен. Моето друго аз подскочи от дивана, на който бе лежало досега отегчено до смърт.

Крисчън вървеше грациозно през тълпата, косата му менеше цвета си под приглушеното халогенно осветление. Очите му горяха. От гняв? Или може би от напрежение? Устата му беше свита леко презрително, челюстите здраво стиснати. Не можех да си позволя да бъда ядосана пред майка ми, макар в този миг да не бях ядосана, а направо побесняла.

Той дойде до масата ни. Очите му ме гледаха войнствено. Беше с бяла ленена риза и джинси.

- Здрасти изквичах аз. Беше невъзможно да прикрия нито шока си, нито радостта си да го видя.

- Здравей каза той и за огромна моя изненада се наведе и ме целуна по бузата.

- Крисчън, това е майка ми, Карла.

„Възпитанието преди всичко!"

Той се обърна към майка ми.

- Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Адамс.

Как бе научил името й?

И тогава той я дари с онази спираща сърцето, опустошаваща, пленителна усмивка, каквато само той можеше да дари и с право трябваше да патентова. Долната челюст на майка ми буквално падна до масата.

„Майка ми, я се стегни!"

Тя пое протегнатата за поздрав ръка. Не отговори. Едва в този миг осъзнах, че да седиш и да се блещиш, без да можеш да обелиш един лаф като хората, се предава по наследство. Не се бях сещала за това досега.

След много преглъщания, задъхване и битки за глътка въздух тя успя да изкара една дума.

- Крисчън!

Той я погледна разбиращо, очите му искряха весело. Не можех да ги гледам такива.

- Какво правиш тук? Въпросът ми прозвуча по-грубо, отколкото исках.

Усмивката му изчезна. Изражението му вече беше съвсем заключено. Бях толкова щастлива да го видя, но изненадата ми дойде в пъти повече, а и гневът ми към онази кучка Робинсън не се бе уталожил. Никак даже. Не знаех какво да направя понапред дали да се хвърля в ръцете му, или да му се разкрещя. Освен това бях малко притеснена заради мейла, който му бях пратила току-що.

- Дойдох да те видя, разбира се. Погледна ме безизразно. Оле, майко! Какво ли му се въртеше из ума? И съм отседнал в този хотел.

- Отседнал си тук? Гласът ми беше като на мутиращ пубер на значителна доза амфетамини. Високите тонове бяха непоносими дори за собствените ми уши.

- Е, вчера си пожела да съм тук. Спря за секунда да прецени реакцията ми и продължи: А ние се стремим да задоволяваме желанията на госпожица Стийл. Гласът му бе тих, без никаква следа от хумор.

Майчице! Дали беше чак толкова ядосан? Явно от коментара за Робинсън. Или защото бях на третия и вече поглеждах към четвъртия космополитьн? Майка ми ни гледаше като тресната с цепеница.

- Ще ни направите ли компания за по едно питие, Крисчън? И махна на сервитьора, който пристигна на масата ни със скоростта на Батман.

- Един джин с тоник каза Грей. „Хендрикс", ако имате, или „Бомбай Сапфир". Ако е „Хендрикс" с краставичка, ако е „Бомбай Сапфир" с лайм.

Само Крисчън можеше да направи поръчката на напитка да звучи като манджа.

- И още два космополитъна, ако обичате добавих и го погледнах притеснено. Какво толкова! Пиех с майка си. Как може да се ядосва за такова нещо?

- Седнете, Крисчън.

- Благодаря, госпожо Адамс.

Крисчън седна до мен.

- Значи по една огромна случайност си отседнал в хотела, в който аз по друга огромна случайност пия? попитах. Полагах усилие да говоря възможно по-спокойно.

- Или да го кажем по друг начин. Ти случайно пиеш в хотела, в който аз по случайност съм отседнал каза той. Всъщност току-що приключих с вечерята си, дойдох да пийна нещо и те видях. Тъкмо се бях замислил дълбоко над последния ти имейл, вдигам очи и... ето те и теб. Каква случайност! Наклони глава настрани и видях нещо като усмивка. Слава богу! Може би в крайна сметка вечерта нямаше да е тотално провалена.

- С майка бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа и решихме да пийнем по нещо казах с натрапчивото чувство, че му дължа обяснение.

- Ти ли купи това потниче? Погледна съвсем новото ми зелено копринено потниче. Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасна.

Изчервих се. Не можах да обеля и дума.

- Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето, че те намирам тук.

Хвана ръката ми, стисна я нежно, прокара палеца си няколко пъти по кокалчетата и... усетих познатата болка на желанието. Електричеството между нас мина под кожата ми като токов удар. Допирът на палеца му подпали кръвта ми и тя запали всичко по пътя си. Не го бях виждала повече от два дни. И го исках. Дишах учестено. Усмихнах му се свенливо и видях лека усмивка в ъгълчетата на устните му.

- Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук.

Погледнах майка ми, която се блещеше... да, блещеше се... безмълвно и не откъсваше очи от него. „Спри, мамо! Той не е някакво чудо, виждала си предостатъчно мъже". Знаех, че вижда първия ми приятел, но чак толкова ли не беше за вярване, че мога да привлека някой мъж? „Този мъж? Да бе, я го погледни пак и се опитай да си повярваш!" обади се заядливо подсъзнанието ми. „О, я млъквай! Кой те е канил на купона?" Гледах сърдито майка ми, но тя не приемаше и не предаваше.

- Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа каза той. Изглеждаше съвсем искрен.

- Крисчън, така се радвам да се запознаем намеси се ентусиазирано майка ми. Ана говори с толкова топли чувства за вас.

- Нима? попита усмихнато той. Погледна ме учудено, дори развеселено, а аз се изчервих. Отново.

Сервитьорът пристигна с напитките ни и обяви триумфално:

- „Хендрикс", сър!

Крисчън му благодари.

Отпих нервно.

- Колко време ще останете в Джорджия? попита майка ми.

- До петък, госпожо Адамс.

- Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла.

- С удоволствие, Карла.

- Идеално. Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната.

Какви ги вършеше? Току-що се бе върнала оттам! Гледах я

отчаяно как става и ни оставя сами.

- Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? каза той, вдигна ръката ми до устните си и целуна поред кокалчетата на пръстите ми.

„По дяволите! Сега ли трябва да се разправяме!"

- Да казах и усетих как кръвта ми не гори вените ми, а направо ги топи.

- Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа прошепна той. Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала?

Мигах на парцали както обикновено.

- Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета... Спрях да дишам в очакване на реакцията му.

- Не може да съдиш хората така. Не беше така прошепна той, но по цвета на лицето му и изражението му личеше, че е шокиран от думите ми. Пусна ръката ми.

„Да съдя?"

- О, нима? А как беше? Не може да се каже, че космополитъните в мен си мълчаха.

Той се смръщи още по-озадачено. Аз не се спирах.

- Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия?

- Ана, не беше така. Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда.

- Не разбирам. Беше мой ред да гледам удивено.

- Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После... може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага.

Беше ми ядосан. Не, не исках.

- Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си чук. Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя...

- Ревнуваш? Той ме гледаше, все едно току-що откриваше, че съм от друга планета. Очите му омекнаха.

- Да. И съм ядосана за това, което ти е направила.

- Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността... е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнес партньор.

Бизнес партньор? Още по-зле.

Той ме гледаше и се опитваше да прецени реакцията ми.

- Да, ние сме бизнес партньори. Сексът е минало и за двама ни. От години.

- Защо прекратихте връзката си?

Устата му се сви, очите му пламнаха.

- Мъжът й разбра. Не може ли да говорим за това друг път? Някъде... насаме?

- Няма да ме убедиш, че не е педофилка.

- Не мисля за нея по този начин. И никога не съм мислил така. Стига вече! отсече той.

- Обичаше ли я?

- Карате ли се? Майка ми се бе върнала, без да забележим. Гледаше ни преценяващо.

- Не, мамо отвърнах с най-милата си усмивка.

Крисчън отпи от напитката си. Гледаше ме студено. Какво ли си мислеше? Дали бе обичал тази жена? Помислих, че ако я е обичал, може и да загубя. И не само спора, но и него.

- Е, ще ви оставя да си поговорите каза той.

„Не, не, не... не може да ме оставиш така. Без отговор, без нищо".

- Пишете напитките на сметката ми. Стая 612. Ще ти се обадя сутринта, Анастейжа. До утре, Карла.

- О, толкова е приятно да те наричат по име.

- Красиво име за красива жена каза Крисчън, целуна й ръка и тя буквално се размаза.

„О, мамо! И ти ли, Бруте?" Станах и го погледнах в очите. Молех го с тялото си, с изражението си да се смили и да ми отговори. Той се наведе, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми:

- После, бебчо.

И изчезна.

„Мръсен долен маниак, преследвач, гаден кучи син!" Яростта ми се върна и вече нищо не можеше да я спре. Строполих се в стола си като чувал и погледнах майка ми.

- Хубав е, Ана, няма спор. Смайващо хубав. Не знам за какво спорехте, но трябва да говориш с него. Трябва да се изясните. Между вас се усеща такова сексуално напрежение, че чак не се трае. И помаха театрално пред лицето си сякаш с въображаемо ветрило.

-Мамо! Спри!

- Иди говори с него.

- Не мога. Дойдох тук да се видя с теб.

- Ана, ти дойде тук, защото си объркана от нещо във връзката си с това момче. Очевидно е, че сте полудели един по друг. Трябва да говориш с него. Та той току-що е прелетял пет хиляди километра, за да те види. По дяволите, Ана! Все едно не знаеш колко път е това!

Изчервих се. Не й бях казала, че има частен самолет.

- Какво има пък сега? почти ми викна тя.

- Той има собствен самолет казах притеснено. И не са пет, а четири хиляди.

Защо ме беше срам да го кажа? Тя ме погледна удивено.

- Е, какво да кажа? Но, Ана, между вас има нещо. Опитвам се да разбера какво е то, откакто дойде. Но единственият начин ти да разбереш и да решиш проблема е да седнеш и да говориш с него. Може да мислиш колкото си искаш, да се тръшкаш, но докато не говориш с него, няма да стигнеш доникъде.

Започваше да ме вбесява.

- Ана, винаги си имала уникалната способност да анализираш всичко прекалено много. И да драматизираш излишно. Иди и поговори с него. Иди със сърцето си. Какво ти казва сърцето, Ана?

Погледнах пръстите си и казах:

- Мисля, че го обичам.

- Знам, детето ми. И той те обича.

- Не! Не ме обича.

- Обича те, Ана. По дяволите, какво повече искаш? Да закачи на челото си табела с неонови букви? Така ли трябва да ти го покаже?

Не можех да разбера защо ми говори така. По бузата ми се търкулна сълза.

- Не плачи, слънце. Моля те.

- Мисля, че не ме обича.

- Колкото и да си богат, не зарязваш всичко и не литваш с частния си самолет, за да пиеш един следобеден чай или джин на другия край на континента. Иди при него. Тук е хубаво, романтично и сте на неутрална територия.

Свих се като червей под погледа й. Хем исках да ида, хем не.

- Не искам да се чувстваш задължена да се връщаш при мен тук или да се прибираш у дома тази вечер заради мен. Това, което искам, е да си щастлива, и това е достатъчно да съм щастлива и аз. А точно в този момент щастието ти е в стая 612. Ако все пак се прибереш, ключът е под саксията до вратата на верандата. Ако искаш да останеш... е, ти си голямо момиче. Искам да си добре.

Пламнах цялата. „Господи, мамо!"

- Нека първо си довършим коктейлите.

- Браво, моето момиче! засмя се тя. Точно така!

Почуках на вратата на стая 612 и Крисчън отвори и ми махна да вляза. Говореше по мобилния.

- Изплатени ли са всички дължими суми на уволнените?... И колко ни излезе всичко това?... Опита се да замаскира ругатнята, която изсвистя през зъбите му. Това е адски скъпа грешка... А Лукас?

Огледах се. Беше апартамент, като този в „Хийтман", но много съвременно обзаведен. Тъмнолилаво и златисто. Бронзови отблясъци по стените. Крисчън отиде до някакъв шкаф от тъмно дърво и го отвори. Беше минибар. Посочи ми да си взема каквото искам. После тръгна с телефона към спалнята. Реших, че не иска да чувам какво говори. Не прекъсна разговора си, както бе направил онази сутрин, когато влязох в кабинета му. Чух, че някъде тече вода. Пълнеше ваната. Налях си портокалов сок. Той пак дойде в стаята, все още говореше по телефона.

- Кажи на Андреа да ми изпрати схемите. Барни каза, че бил решил проблема... Засмя се Не, петък... Има едно място, което искам да огледам тук... Да, кажи на Бил да се обади... Не, утре... Иска ми се да видя какво може да предложи Джорджия, ако стъпим тук. Говореше и не откъсваше очи от мен. Подаде ми чаша и ми посочи кофичката с лед.

- Ако предложението е достатъчно атрактивно... Може би си заслужава да се обсъди, макар че не съм сигурен с тая адска жега тук... Така е. Детройт има големи предимства и е по-хладно...

Лицето му помръкна. Зачудих се какво става.

- Кажи на Бил да ми се обади. Утре... Не много рано.

Затвори и ме погледна. Мълчеше.

О, да, беше мой ред да говоря.

- Не отговори на въпроса ми казах.

- Да. Сивите му очи гледаха предпазливо.

- „Да" като „Да, не отговорих"? Или като „Да, не я обичах"?

Той се облегна на стената, скръсти ръце, по устните му заигра

усмивка.

- Какво правиш тук, Анастейжа?

- Току-що ти казах.

Той пое дълбоко дъх.

- Да, не я обичах. Гледаше ме хем сърдито, хем учудено, но и някак лукаво.

Едва сега осъзнах с каква надежда бях очаквала отговора му. Все едно бяха свалили огромен товар от плещите ми. Как ли щях да се чувствам, ако беше казал, че е обичал тая вещица?

- Ти определено ме изненадваш, Анастейжа, моя зеленоока богиньо. Кой би помислил!

- Смеете ли ми се, господин Грей?

- Смея ли? Поклати сериозно глава, но очите му грееха весело.

- Да, мисля, че ми се смеете, и го правите доста често.

Той се усмихна. Това беше един друг разговор, но сега бяхме сменили ролите. Очите му потъмняха.

- Моля те, спри да си ядеш устната. В моята стая си, не съм те виждал от почти три дни и изминах доста път да те видя каза с еротичния си мамещ глас.

Телефонът му звънна. Той го изключи. Усещах как дишането ми се променя. Знаех накъде отива това. А трябваше да говорим. Той направи крачка към мен, облечен в хищническия си сексапил.

- Искам те, Анастейжа. Сега. И ти ме искаш. Затова си тук.

- Наистина исках да знам казах в своя защита.

- И сега, като знаеш, ще си тръгнеш ли, или ще останеш?

Той вече стоеше пред мен. Изчервих се. Ще остана. Погледнах го с очакване.

- Надявах се да го кажеш. Беше много ядосана.

- Да. Много.

- Не помня някой друг освен семейството ми да ми е бил ядосан. Мисля, че ми харесва.

Прокара пръсти по бузата ми. Близостта му, уханието му... Трябваше да говорим, но сърцето ми вече биеше като полудяло, кръвта ми бушуваше. От желание, копнеж за него. Той се наведе към мен, прокара нос по рамото ми, после по шията до ухото и в косата ми, където вече бе заровил ръце.

- Трябва да поговорим казах.

- После.

- Искам да ти кажа наистина много неща.

- И аз.

Целуваше ме нежно по мекото на ухото. Пръстите му стискаха косата ми все по-здраво. После я дръпна рязко назад и оголи шията ми за устните си. Зъбите му захапаха леко брадичката ми.

- Искам те каза задъхано.

Изстенах, вдигнах ръце и хванах здраво неговите.

- Кървиш ли? попита, без да спира да ме целува.

„Господи! Нищо ли не му убягва?"

- Да казах притеснено.

- Имаш ли съсиреци?

- Не. Изчервих се. Защо задаваше такива неудобни въпроси?

А той попита:

- Взе ли си хапчето?

-Да.

„Е, не е ли отвратително да се пита така?"

- Ела да вземем вана.

Поведе ме към спалнята. Имаше огромно легло с дипли и драперии. Не спряхме там. Поведе ме към банята. Имаше две помещения в аквамарин и бял пясъчник. Ваната беше във второто. Можеше да побере поне четирима души. Имаше и стълбички от камък да се качиш до нея. В момента бавно се пълнеше. Над пяната се стелеше пара. Покрай цялата вана имаше каменна пейка. И навсякъде имаше свещи. И... всичко това го бе приготвил, докато говореше по телефона?

- Имаш ли с какво да си вържеш косата?

Бръкнах в джоба на джинсите си и извадих ластичка.

- Вдигни си косата каза нежно той. Естествено, изпълних веднага.

Беше топло, а въздухът много влажен. Потникът ми залепна за тялото. Той се наведе и затвори крана. Поведе ме обратно към първото помещение. Застанахме пред огледалото, което бе разположено върху цялата стена над двете мивки от стъкло.

- Свали си сандалите каза той.

Свалих ги бързо и ги пуснах на каменния под.

- Вдигни си ръцете каза той задъхано. Вдигнах ръце и той ми свали потника.

Стоях пред него гола до кръста, Без да откъсва очи от мен, той плъзна ръце отред и разкопча горното копче и ципа на джинсите ми.

- Ще те чукам тук, Анастейжа.

Наведе се да ме целуне. Извих глава, за да му оголя шията си. Той закачи палци в джинсите ми и леко ги плъзна надолу по краката ми заедно с бикините ми.

Хванах се за мивката и измъкнах краката си от джинсите и бикините. Вече бях съвсем гола. Огледах се в огледалото. Той бе коленичил до мен. Целуваше и леко впиваше зъби в дупето ми. Изправи се и ме погледна в огледалото. Опитвах се да не мърдам и да преборя първата си естествена реакция да се покрия с нещо. Той сложи ръка върху корема ми.

- Погледни се само! Колко си красива! Виж само какво излъчваш! Постави ръце върху моите, вплете пръсти в пръстите ми, разтвори ги. Почувствай колко мека е кожата ти. Гласът му бе мек и много тих. Движеше ръцете ми в кръг по корема и после ги поведе нагоре към гърдите ми. Почувствай колко пълни са гърдите ти. Сложи ръцете ни върху гърдите ми. Започна леко да гали зърната ми с палци. Стенех през полуотворени устни и извих тялото си назад. Гърдите ми напълниха ръцете ми. Той стисна зърната ми между палците ни. Ставаха все по-твърди и големи. Гледах с удивление това гънещо се от желание същество пред мен. О, беше толкова хубаво! Изскимтях и затворих очи. Не исках да гледам тази разгонена жена в огледалото. Не исках да виждам как се разпадам под собствените си ръце... неговите ръце... да усещам кожата си така, както я усеща той, и да чувствам възбудата си така, както я чувства той. Исках да усещам само докосването и гласа му.

- Точно така, бебчо говореше той.

Насочи ръцете ми по тялото ми около кръста, около ханша, около триъгълника. Вмъкна крак между краката ми, разтвори ги и прокара едната ми ръка между тях. После другата. Сменяше ту едната, ту другата ръка. Беше толкова еротично! Бях като марионетка, а той дърпаше конците.

- Виж как сияеш, Анастейжа прошепна той. Целуваше врата ми, захапваше леко кожата ми.

И изведнъж ме пусна.

- Продължи сама заповяда и се отдръпна от мен.

Сложих ръка между краката си. Не! Исках той да го направи.

Изобщо не беше същото. Без него бях като кукла без конци. Той бързо съблече ризата си и свали джинсите.

- Искаш аз да го направя, нали? Сивият му поглед, впит в моя в огледалото, можеше да го счупи или да разтопи стъклото.

- О, да... моля те!

Той отново уви ръце около мен продължи да ме гали между краката, между устните, около клитора. Усещах космите на гърдите му по гърба си, ерекцията му, притиснатия му до тялото ми пенис. Нека да е скоро, моля те... Захапа кожата в сгъвката на врата ми. Болката в слабините ми, усещането за... него около мен... зад мен. Спря внезапно, обърна ме към себе си, хвана китките ми зад гърба ми, закова ги там и започна да ме целува бясно, лудо, насилваше устата ми, с една ръка дърпаше косата ми и пак не можех да мръдна. И двамата дишахме пресекнато.

- Кога започна цикълът ти, Анастейжа? попита той неочаквано.

-В... вчера...

- Добре каза той, пусна ме и ме обърна с гръб към себе си.

- Дръж се за мивката заповяда и дръпна бедрата ми към себе си, както бе направил в Червената стая. Бях силно приведена напред.

Той плъзна ръка между краката ми, хвана синия конец „А? Какво?" внимателно издърпа тампона и го метна в тоалетната. Еба си! И докато преодолявах шока, той бе вече в мен. Кожа до кожа. Движеше се бавно, дразнеше ме. Стисках мивката с все сила, навеждах се все по-нетърпеливо да посрещна чувството за пълнота в мен. Тази сладка агония! Ръцете му ме стискаха здраво. Не промени темпото. Пресегна се през кръста ми, намери клитора ми, започна да го гали и аз изстенах.

- Точно така, бебчо засмя се дрезгаво той и това бе достатъчно да ме изстреля да летя, да летя високо.

И тогава всичко се завъртя, всеки мускул в мен се сви, стисках мивката, все едно от това зависеше животът ми, и навлязох в спиралите на оргазма с нечовешки викове. Той ме последва веднага, стиснал здраво бедрата ми, притиснал ги към себе си. Името ми излезе от устата му като нашепната молитва.

- О, Ана... Чувах накъсаното му дишане, напълно синхронизирано с моето. О, бебчо, дали някога ще ти се наситя? шепнеше той. Бавно се свлякохме на пода. Той уви ръце около мен. Бях пак в затвора на тялото му. Винаги ли щеше да е така? Така опустошително, така магическо, така великолепно и изпълващо? Бях дошла с намерението да говорим, но сега лежах изтощена и мислех само за едно дали някога ще му се наситя?

Бях се свила в скута му, главата ми опряна в гърдите му. И двамата бяхме спокойни. Вдишах омайната му миризма. „Не, не бива да го докосвам, не трябва да го докосвам!" Повтарях си го като мантра. Но така силно се изкушавах да вдигна ръка и да рисувам фигурки по гърдите му. Но се спрях. Знаех, че няма да му хареса. И двамата бяхме тихи, потънали в мислите си. Бях изгубена в него, погубена в него.

Сетих се, че съм в цикъл, и казах:

- Кървя.

- Не ме притеснява каза задъхано той.

- Забелязах. Не успях да прикрия несигурността и учудването в гласа си.

Той се стегна.

- Притесняваш ли се от това?

Дали се притеснявах? Може би трябваше да се притеснявам. Или може би не? Но не се притеснявах. Погледнах го. Очите му бяха облачно сиви.

- Не, никак казах.

- Добре. Хайде във ваната засмя се той.

Пусна ме и се надигна. И аз пак забелязах малките белези по гърдите му. Не бяха от варицела. Грейс бе казала, че той и Мия почти не били засегнати. „Господи! Това са изгаряния! От какво, по дяволите!?" И когато най-накрая осъзнах, пребледнях, ужас, паника и отвращение покосиха и тялото, и разума ми. „От цигари? Робинсън? Майка му? Кой? Кой му е причинил това?" Може би имаше някакво друго обяснение? Дали не преигравах? Луда надежда заблъска из тялото ми. „Майчице, дано греша!"

- Какво има, Анастейжа? каза уплашено той.

- Белезите ти прошепнах. Не са от варицела.

За част от секундата той целият се преобрази. Беше така отпуснат, спокоен и доволен допреди наносекунда. Сега бе заел отбранителна поза и дори изглеждаше ядосан. Лицето му буреносно. Устата му свита в черта.

- Да, не са каза рязко. И нищо повече. Подаде ми ръка и ме изправи на крака.

- Не ме гледай така каза студено и сурово и пусна ръката ми.

Изчервих се. И се уплаших. Вече знаех. Знаех, че някой е гасил цигари по тялото на Крисчън. Повдигаше ми се.

- Тя ли го направи? попитах преди да помисля какво питам.

Той не каза нищо. Но понеже го гледах твърдо, накрая все пак

отговори.

- Тя? Госпожа Робинсън? Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.

Стоеше пред мен гол, в цялата си прелест, моята кръв по него и... най-после водехме този разговор. И за случая аз бях гола. Нямаше къде да се скрием един от друг, от самите себе си, освен във ваната. Поех дълбоко дъх, минах покрай него, стъпих във водата. Беше така приятно топла, успокояваща, дълбока. Потънах, разтопих се под уханната пяна и го погледнах скрита зад летящите мехурчета.

- Чудя се какво ли би било ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този... начин на живот.

Той въздъхна и седна във ваната срещу мен. Зъбите му бяха все така стиснати, очите му ледени. Потопи тялото си във водата много внимателно, за да не ме докосне. Господи, толкова ли го бях засегнала?

Гледаше ме и не обелваше и дума. Тишината отново увисна над нас. Тишината ни разделяше. Но бях решила. Този път нямаше да се огъна. Подсъзнанието ми нервно гризеше нокти. Това можеше да тръгне в абсолютно непредвидима посока. Гледахме се дълго. Очите ми не отстъпваха. Най-накрая, след цяло хилядолетие, той поклати глава и се засмя.

- Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

„О! На крек или като проститутка? Или и двете?"

- Тя ме обичаше по начин, който беше... приемлив за мен каза той и сви рамене.

Какво значеше това, по дяволите?

- Приемлив? прошепнах.

- Да. И ме погледна напрегнато. Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият тй не си перфектен.

О, не! Устата ми пресъхна, докато се опитвах да осъзная думите му. Гледаше ме все така безизразно. Нямаше да ми каже нищо повече. Душата ми се бе сгърчила от болка. Думите му бяха пълни с толкова омраза към самия себе си. И тя го е обичала?! Дали го обичаше още? Мисълта дойде като ритник в корема ми.

- Тя все още ли те обича?

- Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Изглежда, не се беше замислял за това. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен каза раздразнено и уморено и прокара мократа си ръка през косата си. Никога не съм говорил с никого за тези неща.

Спря и се зачуди дали да продължи.

- Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.

- Аз ти вярвам, но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.

- Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.

Очите му горяха и макар че не повиши тон, знаех, че едва овладява гнева си.

- Опитвам се да разбера. Ти си... загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.

И тогава, може би заради коктейлите, разстоянието между нас ми се стори непоносимо голямо. Плъзнах се във водата и легнах върху него. Тялото му се изпъна от напрежение... и страх? Все едно щях да го ухапя. Как се обръща колелото! Моето друго аз го гледаше тихо и учудено.

- Не ми се сърди, моля те прошепнах настоятелно.

- Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин ис...Спря и се поколеба.

- С нея? Говориш за тези неща с нея? Опитах се да попитам с нормален глас и да не губя самообладание.

-Да.

- За какво говориш с нея?

Той обви раменете ми с ръце, облегна се на ръба на ваната и каза малко раздразнено:

- Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко.

- За мен? попитах тихо.

- Да. Наблюдаваше всяка моя гримаса.

Захапах долната си устна в усилие да овладея внезапно надигналия се в мен гняв.

- Защо говориш с нея за мен? Помъчих се да не го кажа грубо, да не се държа като вкиснало се лигаво дете, но не успях. Трябваше да спра. Всичко това беше прекалено много за него. Подсъзнанието ми си бе сложило онова разкривено лице, изобразено на картината „Вик" на Едвард Мунк.

- Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа.

- Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти?

- Не. Просто имам нужда от съвет.

- И приемаш съвети от Госпожа Педо? викнах аз. Явно само съм си мислила, че мога да се владея.

- Анастейжа, спри. Достатъчно каза той рязко и очите му се присвиха.

Това, което правех, бе, че се опитвах да карам кънки на лед и летях към пълен провал.

- Ще те напердаша. Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнес партньор и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака й. Но връзката ни като такава приключи много отдавна.

Не ми го побираше умът. И е била женена?! Как са успели да останат заедно толкова дълго?

- И родителите ти не разбраха нищо?

- Не. Вече ме пита и аз ти отговорих каза ядно той.

Разбрах, това беше: не можех да изкопча нищо повече, защото

го бях докарала до ръба и вече нямаше да може да контролира действията си.

- Свърши ли?

- Засега да казах.

Той видимо се отпусна.

- Добре. Сега е мой ред каза и ме погледна със стоманеносивите си студени очи. Така и не отговори на имейла ми.

Изчервих се. Страшно мразя вниманието да е насочено към мен. Не исках да говорим за мен. Може би той се чувстваше по същия начин, когато аз питах. Не беше свикнал с такова предизвикателство.

- Щях да отговоря, но ти се появи.

- И ти се иска да не бях. Изражението му отново беше безизразно и затворено.

- Не, не е така. Радвам се, че си тук.

- Добре. Усмихна се искрено и топло. И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш.

„О, не..."

- Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен казах много тихо.

- Удоволствието е изцяло мое. Очите му светнаха и той се наведе и ме целуна нежно. Тялото ми автоматично се пробуди.

Водата беше все още топла, цялата баня в пара. Той спря и се отдръпна.

- Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси преди да правим каквото и да е.

Повече от това? И искаше отговори. За какво? Нямах тайно минало, нямах ужасяващо детство. Какво повече искаше, след като знаеше всичко за мен?

- Какво искаш да знаеш? предадох се с въздишка.

- Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение.

Време беше да играем на „Истината или се осмеляваш". Моето друго аз и подсъзнанието ми се спогледаха притеснено. По дяволите, ще заложа на истината.

- Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. Изчервих се и си погледнах ноктите.

Той мушна пръст под брадичката ми и вдигна главата ми нагоре. Засмя се.

- Да, и аз не мисля, че би могла.

Жегна ме. Една част от мен го прие като обида и предизвикателство.

- Смееш ли ми се?

- Да, но по добрия начин каза той усмихнато.

Целуна ме леко и нежно.

- От теб няма да излезе велика Подчинена. Очите му светеха весело.

Гледах го смаяна и после не знам защо избухнах в истеричен смях. Той се смееше заедно с мен.

- Може би нямам добър учител.

Ноздрите му се разшириха, той наведе глава на една страна и се усмихна артистично.

- Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб.

Преглътнах напрегнато, но в същото време мускулите в слабините ми се сгърчиха от желание. Това беше неговият начин да ми покаже, че го е грижа. Вероятно това бе единственият начин, който знаеше. Гледаше ме и се опитваше да разбере изражението ми.

- Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път?

Гледах го объркана. Дали беше зле? Помня колко бях объркана

от собствената си реакция. Болеше, но не много. Всъщност като се замислих... не. И той ми бе казвал милиони пъти, че всичко е в главата ми. А втория път... е... признавам... беше много хубаво.

- Всъщност не прошепнах.

- Не ти се нрави самата идея? опита се да ми подскаже той.

- Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива.

- Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието.

„И тогава е бил дете!"

- Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност... тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред.

- Защо изпитваш нужда да ме контролираш?

- Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си.

- Значи е нещо като терапия?

- Не съм мислил за това по този начин. Но, да, в крайна сметка може би е това.

Това вече го разбирах. Това можеше да ни помогне.

- Но има и друго. В един момент казваш да не те предизвиквам, после казваш, че това ти харесва. Границата е много тънка и не е лесно да се следи.

Той ме изгледа, лицето му помръкна.

- Знам. Но засега се справяш успешно.

- Но каква цена плащам за това? Ръцете ми са винаги вързани.

- Обичам когато ръцете ти са вързани засмя се той.

- Не това имах предвид. И раздразнено го опръсках.

Той ме изгледа учудено, повдигнал вежда.

- Дали само ми се струва, или наистина ме изпръска?

- Да. Изпръсках те.

„Господи, познавам това изражение!"

- О, госпожице Стийл! Той ме сграбчи, придърпа ме върху себе си, водата се плискаше навсякъде по пода. Стига толкова приказки за тази вечер.

Стисна главата ми между дланите си и ме целуна. Дълбоко, страстно, влизаше в устата ми с езика си като господар в собствения си дом. Движеше главата ми, контролираше всяко мое движение. Това харесваше той. И беше много добър. Простенах. Всяка клетка в мен се възпламени. Пръстите ми в косата му. Опитвах се да го приближа до себе си, в себе си. Целувах го и с устните си, слети с неговите, казвах: „И аз те желая". Това беше единственият начин, който знаех. Той се изви рязко, хвана ме и ме сложи върху себе си на колене. Пенисът му бе под мен. Отдръпна се и ме погледна. Очите му, полупритворени, горяха от страст. Опитах се да се хвана за ръба на ваната, но той сграбчи ръцете ми, изпъна ги зад гърба ми и ги стисна там с една ръка.

- Сега прошепна и ме повдигна леко. Готова ли си? попита задъхано.

- Да казах и той бавно ме спусна надолу и ужасно бавно започна да ме изпълва, да ме завладява милиметър по милиметър... без да откъсва очи от мен.

Затворих очи и простенах, и се оставих на чувството, на възпламеняващата ме пълнота. Устните му бяха пълни, ярки. Наведох се и опрях чело в неговото.

- Моля те, пусни ми ръцете.

- Не ме докосвай каза умолително той, пусна китките ми и сграбчи хълбоците ми. Хванах се здраво за ръба на ваната и започнах да се движа бавно нагоре, после надолу, с отворени очи, впити в неговите. Той ме гледаше с разтворени устни, дъхът му бе секнал. Изглеждаше толкова... побъркващо. Телата ни бяха мокри, хлъзгави. Наведох се и го целунах. Той затвори очи. Внимателно повдигнах едната си ръка и я прокарах през косата му, без да откъсвам устни от неговите. Това беше позволено. Това му харесваше. И на мен ми харесваше. Продължавахме да се движим в синхрон. Хванах косата му, дръпнах главата му назад и вкарах езика си по-дълбоко. Ускорихме темпото. Стенех в устата му. Той започна да ме повдига нагоре и да ме спуска надолу все по-бързо и нетърпеливо. Отвръщаше на целувката ми. Бяхме две влажни усти, два търсещи езика, оплетени една в друга коси и сплетени тела. Чисто удоволствие... напълно поглъщащо. Усещах напиращия все по-бързо край. А водата ни обгръщаше в кръгове, като вихър на все по-трескавите ни движения... плискаше около нас. Водата бе огледало на всичко, което се случваше в мен и... не ми пукаше от нищо.

Обичах този мъж. Обичах страстта му и начина по който аз разбуждах тази страст. Обичах го за това, че бе прелетял толкова километри да ме види. И за това, че му пука за мен. Че не иска да ми се случи нищо лошо. Че го интересувам. Това беше най-пълната, най-неочакваната емоция, която бях изпитвала през целия си живот. Той беше мой и аз бях негова.

- Точно така, бебчо говореше задъхано той.

И оргазмът раздра тялото ми, турбулентен, страстен апогей, който ме погълна цялата. Крисчън ме сграбчи, притисна ме силно към себе си.

- Ана, мила Ана!

Това бе неговият див зов за помощ, който изкънтя в душата ми и помете цялото ми съзнание.

Лежахме и се гледахме, сиви очи в сини, лице до лице в голямото легло, голи, без да се докосваме. Просто лежахме и се обичахме с очи под тънкия чаршаф.

- Спи ли ти се? попита той загрижено.

- Не, не съм уморена.

Всъщност бях изпълнена с енергия. Беше толкова хубаво да лежим и да говорим. Не исках да спираме.

- Какво ти се прави?

- Говори ми се.

- За какво? усмихна се той,

- За разни неща.

- Какви неща?

- За теб.

- Какво за мен?

- Кой ти е любимият филм.

- Днес е „Пианото" засмя се той.

- Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения!

- А най-значимото сте вие, госпожице Стийл.

- Значи аз съм номер седемнайсет.

Той смръщи вежди в недоумение.

- Седемнайсет?

- Броят на жените, с които си... ами... правил секс.

Устните му се извиха, очите му грееха удивено.

- Не точно.

- Но ти каза петнайсет!

- Имах предвид броя на жените в Стаята с играчките. Мислех, че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс.

- О! „Имало значи и... други. Колко?" Ванила ли?

- Не, ти си първото ми ванилово постижение. Той поклати глава все така усмихнат.

Какво му беше толкова смешно? И защо и аз се смеех като идиотка?

- Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта.

- За колко става дума? Десетки, стотици... хиляди? Очите ми ставаха все по-широки при всяко покачване на бройката.

- Десетки. Да, десетки.

- Всичките ли бяха подчинени?

-Да.

- Престани да ми се подиграваш! Дори не успях да го кажа сериозно.

- Не мога. Забавна си.

- Забавна в смисъл на странна или забавна в смисъл, че те карам да се смееш.

- По малко от двете.

- Адски нагло е да го кажеш точно ти.

Той ме целуна по носа.

- Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш?

Кимнах с широко отворени очи и тъпа усмивка.

- Има места във и около Сиатьл, където човек може да отиде и да практикува и да се научи на това, което вече зная и правя каза той.

- Какво? Не разбирах.

- Именно. Плащал съм за секс, Анастейжа.

- Не мисля, че това е за хвалба казах презрително. И да, прав беше, потресена съм. И сега ме е яд, че аз не мога да те шокирам с нищо.

- Беше ми обула бельото.

- И това те шокира?

-Да.

Моето друго аз направи овчарски скок на пет метра от земята.

- Не си обу гащи на вечерята с родителите ми.

- И това те шокира? -Да.

Оная скочи шест метра.

- Май бельото ми е силната част.

- Каза ми, че си девствена. Това беше най-големият шок, който съм преживявал.

- Да, лицето ти ставаше за реклама на „Кодак". Засмях се.

- И ми позволи да те обработя с нагайката.

- И това ли те шокира? -Аха.

- Мога да ти позволя да го направиш пак някой път казах с усмивка.

- О, така се надявам, госпожице Стийл. Този уикенд?

- Добре съгласих се срамежливо.

- Наистина ли?

- Да. Ще вляза в Червената стая на болката.

- Ти казваш първото ми име.

- И това ли те шокира?

- Не. Шокира ме фактът, че ми харесва.

- Крисчън.

Засмя се. Очите му засветиха с някакво ново вълнение.

- Искам да направя нещо утре.

- Какво?

- Изненада е. За теб. Гласът му беше тих и много нежен. Погледнах го учудено, но едва успях да замаскирам прозяв-

ката си.

- Отегчавам ли ви, госпожице Стийл?

- Никога не можеш да ме отегчиш.

Той пак приближи глава към мен и целуна нежно устните ми.

- Заспивай изкомандва и загаси лампата.

И в този тих спокоен миг затворих очи, изтощена, но спокойна. Като в окото на бурята. И независимо от всичко, което беше казал и не беше казал, не мисля, че до този миг бях изживявала такова щастие.

24.

Крисчън стоеше в голяма метална клетка. Беше с онези раздрани джинси, бос, гърдите му бяха голи. Голота, от която устата ти се навлажнява. Гледаше ме. Негова тайна шега, която само той си знаеше, играеше с чертите на лицето му. Очите му топящо се сиво. Държеше купа ягоди. Приближи се с цялата си грация до решетките, промуши ръка през тях и ми подаде голяма сочна ягода.

- Яж каза. Устните му се свиха сластно, възбуждащо на буквата „ж".

Опитах се да тръгна към него, но нещо ме държеше, дърпаше ме назад. Някаква невидима сила. „Пусни ме!"

- Ела, хапни си. Говореше усмихнато, примамващо и се усмихваше.

Дърпах яростно, дърпах отчаяно... „Пусни ме!" Исках да пищя, но гласът ми бе изчезнал. Бях няма. Той протегна ръката си още по-напред и ягодата бе пред устата ми.

- Яж, Анастейжа. Устните му оформяха еротични формички от името ми, езикът му бавно галеше всяка сричка.

Отворих уста и захапах. Клетката изчезна, ръцете ми бяха свободни. Протегнах ръка и го докоснах. Зарових пръсти в космите на гърдите му.

- Анастейжа.

„Не, не, остави ме".

- Хайде, бебчо.

„Не, искам да те докосна".

- Събуди се.

„Не! Моля те, остави ме". Отворих за секунда очи. Бях в някакво легло и някой душеше косата ми и прокарваше нос по ухото ми.

- Събуди се, бебчо шепнеше той. Гласът му се разля по вените ми като разтопен карамел.

Крисчън правеше отчаяни опити да ме събуди. Беше още тъмно. Другият Крисчън от съня ми все още ме преследваше. Исках да се върна при него, да докосвам гърдите му. „Защо ме буди сега? Секс ли иска? Посред нощ е. Поне така изглежда. О, дяволите да го вземат!"

- Време е за ставане, бебчо. Ще включа лампата на шкафчето. Гласът му беше тих.

- Не! ръмжах аз.

- Искам да посрещна изгрева с теб каза той и целуна лицето ми, клепачите ми, върха на носа ми, устата ми. Отворих очи.

- Добро утро, красавице каза той. Лампата светеше.

Изръмжах нещо.

- Не обичаш да ставаш рано усмихна се той.

Макар и объркана от светлината, свих очи и го видях, надвесен над мен, усмихнат и весел. Забавляваше се с моето мрънкане. ВЕЧЕ ОБЛЕЧЕН! В черно!

- Мислех, че пак искаш да правим секс промърморих с неохота.

- Анастейжа, аз винаги искам да правим секс и е така хубаво и така сгрява сърцето ми мисълта, че чувствата ни са взаимни каза той сухо и наранено.

Погледнах го, пак свих очи срещу светлината и видях, че все още е усмихнат. Слава богу!

- Разбира се, че искам да правим секс, но сега е много късно.

- Не е късно, рано е. Хайде, ставай. Излизаме. И ще си помисля за секса. Мисля, че засега ще го пропуснем.

- Сънувах такъв красив сън мрънках аз.

- Какво сънува? попита той търпеливо.

- Теб. Изчервих се.

- Какво правех този път?

- Опитваше се да ме нахраниш с ягоди.

Устните му помръднаха весело.

- Може да се наложи доктор Флин да поработи над този сън. Ставай и се обличай. Няма нужда да се къпем, може и после.

„Ние да се къпем! Ние?"

Седнах и чаршафът падна надолу. Бях гола. Той ме гледаше. Очите му бяха тъмни.

- Колко е часът?

- Пет и половина.

- Имам чувството, че е три.

- Нямаме много време. Оставих те да спиш до последно. Хайде.

- Мога ли да взема душ?

Той въздъхна.

- Ако влезеш за душ, ще искам да дойда с теб и знаем какво ще се случи. Денят ще замине. Хайде.

Беше развълнуван като малко момче! Толкова нетърпелив! Не можех да не се усмихна.

- Какво ще правим?

- Изненада е. Казах ти вече.

Какво ми оставаше да направя освен да се усмихна отново и да стана! Огледах се за дрехите си. Разбира се, всичко бе грижливо подредено на стола. Имаше и тесни мъжки боксерки „Ралф Лорън". Че какво друго! Мушнах се в тях, а той се смееше. Пак луксозното бельо на Крисчън. Още един трофей към безценната колекция, към колата, блакберито, аймака, черното му сако и книгите. Първо издание. Поклатих глава и пак ми стана неудобно от това безобразно пилеене на пари. Сетих се за една сцена от „Тес". Онази с ягодите. Дали това бе причината за странния ми сън? Не знам за доктор Флин, но дори Фройд би си помислил над случая, а в очакване някой да помисли можеше да умра, докато се опитвам да се разбера с господин Петдесет нюанса.

- Ще те оставя да се облечеш спокойно каза той и тръгна към всекидневната, а аз към банята. След седем минути бях при него изчеткана, измита, с джинсите и зеленото потниче, и с неговите боксерки. Той ме погледна от малката масичка, където закусваше. „Господи! Закуска, и то по това време".

- Ела да ядеш.

Сетих се пак за съня си. И за езика му, как галеше името ми. Неговият експертен език. Хм.

- Анастейжа подкани ме той строго.

Наистина бе твърде рано за мен. Как се справят хората с подобни ситуации? Ама те не изпадат в такива, нали?

- Ще пия чай. Може ли да си взема кроасан за после?

Той ме погледна подозрително. Усмихнах му се сладко, подмазвачески.

- Не ми проваляй деня, Анастейжа предупреди ме меко.

- Ще ям по-късно, към седем и половина, когато стомахът ми се събуди. Става ли?

- Добре. Погледна ме недоволно.

Трябваше да положа огромни усилия, за да не врътна очи.

- Иска ми се да можех да ти врътна едни очи сега.

- Щом искаш. Направи го, за да ми развалиш деня напълно каза сурово той.

Гледах тавана.

- Е, един пердах може и да ме събуди. Свих устни в размисъл.

Той зина от почуда.

- От друга страна, не ми се иска да те занимавам с такава тежка физическа работа в тая жега. Климатът изморява достатъчно казах невинно.

Крисчън затвори уста и се опита да изглежда сърдит, но видях, че смехът се върна в очите му.

- Както винаги, успяхте да ме предизвикате, госпожице Стийл. Сега си изпий чая!

Забелязах опаковката от „Туинингс" и сърцето ми запя. „Виждаш ли, на него наистина му пука и го е грижа". Седнах срещу него с чая и започнах да пия от... красивото му лице. Дали някога щях да му се наситя?

Преди да излезем, Крисчън ми даде горнище на анцуг.

- Ще ти трябва.

Ставаше все по-загадъчно.

- Повярвай ми засмя се той, наведе се и ме целуна, после сграбчи ръката ми и излязохме.

Навън беше сравнително хладно. Нощта започваше да избледнява. Портиерът подаде на Крисчън ключовете от лъскава спортна кола. Погледнах го учудено, а той се засмя.

- Знаеш ли, понякога е страхотно да съм обратно в кожата си каза затворнически и пак се засмя. Не можех да не го обожавам такъв закачлив и безгрижен. Той ми отвори вратата, поклони се артистично като мой лакей и аз се качих. Беше в такова страхотно настроение!

- Къде отиваме?

- Ще видиш. Засмя се пак. Колата тръгна към изхода на паркинга и скоро Савана остана зад нас. Той програмира джипиеса и натисна едно копче върху волана. Колата се изпълни със звуците на класическа музика. Сладкият нежен звук на стотици плачещи цигулки ни залюля като в хамак.

- Какво е това? попитах.

- Верди. „Травиата".

Божествено!

- Всъщност „Травиата" какво значи?

Крисчън ме погледна и се усмихна отново.

- Буквално преведено означава „пропаднала жена". Либретото е по „Дамата с камелиите".

- Знам. Чела съм я.

- Че как иначе.

- Прокълнатата куртизанка. Размърдах се неудобно в седалката от плюш и кожа. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Доста тъжна история добавих.

- Потискаща, наистина. Искаш ли ти да избереш музика? Това е на айпода ми. Той пак се усмихна загадъчно.

Не виждах никъде айпода му. Той докосна един малък екран на таблото между нас и плейлистата се появи.

- Избери каквото ти се слуша. Устните му се извиха в дяволита усмивка и вече знаех, че ме предизвиква.

Айподът на Крисчън Грей би бил интересен обект за обследване. Минах по листата и пуснах перфектната песен. Никога не си бях представяла Крисчън като фен на Бритни. Беше някакъв клуб микс. Техно ритъмът май дойде в повече и на двама ни. Той намали звука. Може би наистина беше рано за това. Бритни бе прекалено еротична за случая.

- Токсично, а? засмя се Крисчън. Едва ли имаше предвид само името на песента.

- Не те разбирам казах невинно.

Той намали музиката още малко. Поздравих се. Моето друго аз бе застанало на подиума и чакаше златния си медал. Той намали още повече. „Победа! Победа!"

Не е моя идеята за тази песен каза той някак между другото и натисна рязко педала, за да ме залепи към седалката. Бяхме на магистралата

.„Моля? Кучият му син винаги знае какво прави. Как така не знае за тази песен? Че кой я е качил там?" И изпаднала в догадки, залепена за седалката, трябваше да слушам Бритни до края на света.

„Кой... кой...?"

Песента свърши и айподът мина към Деймиън Райе, който пееше като на опело. „Кой? Кой?" Гледах през прозореца, стомахът ми се обръщаше. Кой?

- Лейла я качи отвърна той на неизречения ми въпрос. Как го правеше този номер?

- Лейла?

- Една от бившите. Обичаше да слага песни в айпода.

Гласът на Деймиън виеше нещо съвсем в тон с настроението

ми. „Бивша подчинена? Бивша какво?"

- Една от петнайсетте ли? попитах. -Да.

- Какво се случи с нея?

- Приключихме.

- Защо?

„Ох, Боже! Как може толкова рано да се водят такива разговори?" Но той беше спокоен, дори щастлив. И най-вече разговорлив.

- Тя искаше повече. Гласът му бе тих, замислен дори, а изречението му увисна между нас с тази силна, тежка дума „повече" в края.

- А ти не искаше, така ли? попитах преди да успея да си сложа цедка на устата. И защо по дяволите ми беше да знам още?

Той поклати глава.

- Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.

Дъхът ми спря. „Не исках ли точно това? Да го накарам да

иска повече... И той иска!" Моето друго аз бе паднало от подиума и сега се канеше да ходи на картинг.

- Какво се случи с останалите четиринайсет? попитах.

„Той говори! Бързо, възползвай се!"

- Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?

- Не си Хенри Осми.

- Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.

- Елена?

- Госпожа Робинсън. Той пак се усмихна на своята малка тайна шега.

„Елена! Мамка му!" Тая вещица имаше име! И звучеше чуждестранно. Представих си женски вампир с прекрасна бяла кожа, катраненочерна коса и рубинени устни. Знаех, че е красива! Знаех!

„Не трябва да мисля за това! Не трябва да мисля за това!"

- Какво стана с четирите? попитах само и само да спра да мисля за нея.

- Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! скара ми се закачливо той.

- О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?

- Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.

- Тъй ли?

- Тъй.

- Защо?

- Защото не искам да забременееш.

- И аз не искам. Не и през следващите няколко години.

Крисчън мигна озадачен, но се отпусна успокоен. Добре, дотук добре. Крисчън не искаше деца. Сега или никога. Честността му и желанието му да бъде откровен с мен бяха нещо толкова мило. Може би защото беше утро? Или бяха сложили нещо във водата в Джорджия? Или бяха изпуснали нещо във въздуха? Какво още исках да знам? „Улови мига!"

- И какво стана с четирите? попитах.

- Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече".

- А останалите? натисках аз.

Той ме погледна бързо, поклати глава и каза:

- Просто не тръгна.

Имах информация, толкова много информация за обработване, имах да човъркам и анализирам колкото си искам. Погледнах през прозореца и забелязах как небето леко порозовява и как мек цвят на аквамарин пролазва бавно напред. Зората ни преследваше.

- Накъде пътуваме? попитах. Бяхме на магистрала 95 и карахме на юг. Само това знаех.

- Към едно летище.

- Нали няма да се връщаме в Сиатъл? викнах в паника. Не се бях сбогувала с мама. Тя ни чакаше за вечеря!

Той се засмя.

- Не, Анастейжа, ще се гмурнем в моето второ любими хоби.

- Второ ли?

- Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо.

Погледнах красивия му профил. Гледката бе като миксер за

мозъка ми. Както и последното му изречение. Не разбирах.

- Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.

„О, това ли било!"

- Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети казах и се изчервих.

- Радвам се да го чуя каза сухо той.

- Летище значи...

Усмихна ми се.

- Безмоторно летене.

Това ми говореше нещо. Май го бе споменавал.

- Ще гоним зората, Анастейжа. Той се обърна към мен и се усмихна. Джипиесът му напомни да завие надясно към нещо като индустриален комплекс. Спряхме пред голяма бяла сграда с надпис „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик".

Щяхме да летим с безмоторен самолет!

- Готова ли си за това? попита той.

- Ти ли ще пилотираш?

-Да.

- О, да! казах без миг колебание. Той се усмихна, наведе се към мен и ме целуна.

- Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.

Какво правим за първи път? За мен беше ясно, но за него? Нали каза, -че е карал и преди? Той мина зад колата и ми отвори вратата. Небето бе сменило леко цвета си. Беше като опал, нежно сияние зад мъничките облачета, които се мотаеха като попаднали там съвсем случайно. Зората беше зад нас.

Крисчън ме поведе покрай сградата към хангар, където имаше няколко паркирани самолета. До тях бе застанал мъж с обръсната глава и луд поглед, а до него стоеше Тейлър.

Тейлър! Дали Крисчън изобщо ходеше някъде без него? Аз му се усмихнах широко, а той ми кимна професионално.

- Господин Грей, това е пилотът на другия самолет, господин

Марк Бенсън каза Тейлър. Крисчън и Бенсън се здрависаха и заговориха за техни си работи за скорости, за вятъра, за посоки и разни технически неща.

- Здравей, Тейлър! казах срамежливо.

- Добро утро, госпожице Стийл отвърна той и пак ми кимна. Намръщих се и той веднага се поправи: Ана! Като дявол на колела е тези няколко дни. Радвам се, че сме тук добави затворнически.

О, това беше нещо ново! Защо? Не и заради мен! Да не беше настъпил някакъв нов Апокалипсис? Откровението на Свети Йоан ли се честваше? Определено беше от водата в Савана. Иначе какво друго можеше да накара тези мъже да се отпуснат?

- Анастейжа подкани ме Крисчън. Хайде! И ми подаде ръка.

- Ще се видим после усмихнах се на Тейлър, той ми махна и се върна към паркинга.

- Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл.

- Приятно ми е да се запознаем казах и подадох ръка.

Бенсън имаше невероятно красива усмивка.

- Подобно каза и по акцента му разбрах, че е англичанин.

Докато вървях, стиснала ръката на Крисчън, усещах как вълнението се надига като ураган в стомаха ми. Тръгнахме след Бенсън към пистата. Мъжете не спираха да говорят. Колкото и да не е за вярване, разбрах какво ще се случи. Ние щяхме да сме в Бланик L-23, който май бил по-добър от L-13. Било спорно кой бил по-добър. Бенсън щеше да лети с Пайпър Пони. От пет години управлявал самолети-влекачи. Това не ми говореше нищо, но ми стигаше само да гледам Крисчън. Беше толкова развълнуван, така искрен.

Самият самолет бе дълъг, лъскав, бял с оранжеви ленти. Имаше много малка пилотска кабина с две места едно зад друго. Беше вързан с бяло въже за друг, обикновен едноместен самолет. Бенсън вдигна капака на пилотската кабина, където трябваше да се качим.

- Първо трябва да ти вържем парашута.

„Парашут!?"

- Аз ще се заема с това каза Крисчън. Бенсън го погледна с уважение и каза:

- Ще донеса баласта.

И тръгна към самолета.

- Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани отбелязах кратко.

- Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези.

Изпълних. Сложих ръце на раменете му. Тялото му се стегна за секунди, но не помръдна. След като сложи каишките върху краката ми, мушнах ръце през тези за раменете. Той сръчно закопча, завърза, обтегна и провери всичко.

- Това ще свърши работа каза меко. Носиш ли си ластичката от вчера?

- Да. Искаш да си вдигна косата ли? -Да.

Прибрах косата си.

- Скачай вътре изкомандва той. Качих се на задната седалка. Защо винаги трябваше да командори така?

- Не, отпред. Отзад сяда пилотът.

- Но няма да можеш да виждаш така.

- Ще виждам достатъчно засмя се той.

Никога не го бях виждала толкова щастлив: не спираше да командва, но беше щастлив. Качих се в моето място и се настаних в кожената седалка. Беше неочаквано удобно. Крисчън се наведе над мен, издърпа коланите през раменете ми, пресегна се да издърпа колана между краката ми и закопча всичко в средата на корема ми. Затегна всички предпазни колани.

- Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам прошепна и ме целуна бързо. Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Терминалите не са много подходящи в това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев слънце. Надявам се, че не се страхуваш.

- Вълнувам се. Ухилих се.

„Тая тъпа усмивка! Откъде се взе?" Част от мен примираше от ужас. Моето друго аз се бе покрило с одеяло зад канапето.

- Добре. Той се усмихна, погали ме по бузата и изчезна.

Чух как се качи, чувах движенията му зад мен. Така здраво ме

бе закопчал, че не можех да мръдна да го видя. Типично! Седалките бяха много ниски. Имах усещането, че седим буквално на земята. Пред мен имаше панел с циферблати и някакви ръчки и лостове. Не смеех да докосна нищо.

Марк Бенсън се появи с омайната си усмивка, провери как сме закопчани, наведе се и провери нещо под кабината. Сигурно баласта.

- Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? попита ме.

-Да.

- Ще ти хареса. Много.

- Благодаря, господин Бенсън.

- Викай ми Марк каза той и се обърна към Крисчън. Наред ли е всичко?

- Да, да тръгваме.

Поздравих се, че не бях яла нищо. Бях повече от развълнувана. Съмнявах се, че стомахът ми щеше да се справи с храната при тези обстоятелства, с вълнението, с полета и със самата идея, че ще напусна земята. Отново бях сложила живота си в ръцете на този красив мъж. Марк затвори капака ни, тръгна към самолета пред нас и се качи.

Пайпърът запали и стомахът ми се надигна до гърлото. Господи! Наистина щях да го направя. Марк подкара бавно по пистата. Въжето се опъна и ни повлече. Чувах разговор по радиото. Мисля, че Марк говореше с кулата, но изобщо не разбирах какво си казват. Пайпърът увеличи скоростта си, а с него и ние. Самолетът ни се тресеше, а другият пред нас беше все още на земята. Нямаше ли вече да излитаме, по дяволите? И тогава стомахът ми падна от гърлото и се завлачи някъде по земята зад нас. Бяхме във въздуха.

- Готови сме, бебчо! извика Крисчън отзад. Бяхме в нашето малко мехурче, само двамата. Не чувах нищо друго освен блъскащия в прозорците вятър и мотора на самолета пред нас.

Стисках седалката толкова здраво, че пръстите ми бяха побелели. Поехме курс на запад, далеч от изгряващото слънце. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, над полета, гори, домове и над магистрала 95.

Беше повече от божествено. Над нас само небето, светлината се разтваряше и разгръщаше в топли нюанси. Спомних си, че Хосе често говореше за „магическия час", този миг, който фотографите обожават. Това беше магическият миг. И аз бях в него. С Крисчън.

Сетих се за изложбата на Хосе. Трябваше да му кажа. Зачудих се как ли ще реагира. Но не, не исках да мисля за това сега, исках да се радвам на полета. Ушите ми пукаха, земята оставаше все по-далеч и по-далеч под нас. И сега разбрах защо обича да лети. Високо над блакберито, над работата, над напрежението, в средата на спокойствието.

Радиото запука. Марк каза, че сме на три километра над земята. Майчице! Това беше много високо! Погледнах към земята и вече не различих почти нищо.

- Пускай каза Крисчън. Изведнъж пайпърът изчезна и вече никой не ни дърпаше напред. И тогава полетяхме, понесохме се из въздуха. Като грамадна птица над Джорджия.

Вълнение е слаба дума за това, което изпитвах. Беше... неописуемо. Екстаз. Едното крило се наклони. Самолетът се понесе в спирала към слънцето. Икар. Това беше. Летях, кръжах към Слънцето, но той беше до мен, с мен и ме водеше. И когато осъзнах това, ахнах от удивление, напълно поразена от гледката.

- Дръж се здраво! викна той и пак наклони самолета. Сега обаче не спря. Изведнъж се оказах с главата надолу. Виждах земята през капака.

Изпищях, ръцете ми автоматично затърсиха опора в капака, мислех, че падам надолу. Чух го как се смее с цяло гърло! Кучи син! Но радостта му бе така заразителна! Усетих как се смея с него. После той изправи самолета.

- Добре, че не закусих извиках.

- Да, може би си права. Защото мисля да го направя пак.

И обърна самолета още веднъж. Този път поне бях готова. Висях на коланите и се смеех като идиотка. Той пак изправи самолета и викна:

- Красиво е, нали? -Да!

Порехме въздуха, слушахме вятъра и тишината на ранната утринна светлина. Какво повече му е нужно на човек!

- Виждаш ли джойстика пред теб? извика пак той.

Погледнах лоста между краката ми. „О, не, какво сега?"

- Стисни го здраво.

О, Боже! Тоя луд щеше да ме кара да управлявам самолета! Не!

- Хайде, Анастейжа, хвани го каза той много настоятелно, дори заканително.

Хванах го внимателно и усетих движението на волана, или перките, или каквото движеше това нещо във въздуха.

- Дръж здраво... изправи. Виждаш ли циферблата пред теб? Стрелката трябва да е около центъра.

Сърцето ми беше в устата. Карах безмоторен самолет. Карах сама! Летях!

- Браво викна доволно той.

- Не мога да повярвам, че ми даваш да управлявам извиках.

- Ще се учудиш колко много неща ще да ти позволя да правиш. Сега поемам аз.

Изведнъж лостът се раздвижи. Пуснах го. Стрелнахме се спираловидно надолу. Ушите ми пак запукаха. Земята се виждаше все по-ясно. Скоро щяхме да паднем. Това вече беше много страшно.

- Контролен център, тук Папа Три Алфа, влизаме вляво на писта седем по тревата. Крисчън говореше както обикновено авторитетно и спокойно. От кулата извикаха нещо по радиото, но не разбрах какво. Направихме огромен кръг и плавно започнахме да потъваме към земята. Вече виждах летището, обозначителните ленти, видях и магистралата.

- Дръж се здраво, бебчо. Малко ще подруса.

След още един широк кръг намалихме рязко височината и полетяхме по земята. Зъбите ми щяха да паднат, докато подскачахме с ужасяваща скорост по тревата. Най-сетне спряхме. Самолетът се заклати и едното му крило се килна на дясната страна. Поех дълбоко въздух, а Крисчън отвори капака, излезе и се протегна.

- Как беше? попита ме. Очите му искрящи, ослепително сиви. Наведе се да ме разкопчае.

- Изключително. Благодаря ти прошепнах.

- Това повече ли беше? попита той. Гласът му потрепери с надежда.

- Много повече от повече казах задъхано и той се усмихна.

- Ела. Подаде ми ръка и аз скочих от кабината.

Тогава той ме сграбчи, притисна ме силно към тялото си. В следващата секунда ръката му беше в косата ми, дръпна я рязко, повдигна главата ми нагоре. Другата му ръка се плъзна бързо, настоятелно, търсещо по гръбнака ми. Целуна ме продължително, страстно, езикът му се въртеше яростно в устата ми. Дишането му беше толкова учестено. Желанието му и... майчице... ерекцията му. Бяхме в полето... но какво от това? Какво ми пукаше? Ръцете ми плуваха в косата му, придърпваха го към мен. Исках го сега, на земята, веднага. И тогава той ме пусна, отстъпи крачка назад, очите му бяха потъмнели и все така хипнотизиращи, луминесцентни в ранната утринна светлина, пълни с първично, сурово, грубо желание. Не можех да дишам. За кой ли път.

- Закуска прошепна той. Думата звучеше така еротично.

Как успяваше да накара думи като бекон и яйца да звучат като

забранен плод? Рядко умение. И вероятно само той го можеше. Обърна се, грабна ръката ми и тръгнахме към колата.

- Ами самолетът?

- Ще се погрижат за него каза той безцеремонно. Сега ще ядем. Тонът му не търпеше никакви възражения.

„Храна! Говори за храна, а аз искам него".

- Ела усмихна се той.

Никога не го бях виждала такъв, а щастието му ме правеше още по-щастлива. Вървях до него, сложила ръка в неговата, с някаква глупава засмяна физиономия. Спомних си когато бях на десет и прекарах цял ден в Дисниленд. Усещането беше същото.

Върнахме се в колата. Докато пътувахме по магистрала 95 към Савана, алармата ми звънна. „О, да, хапчето..."

- Какво е това? попита той изненадано.

Започнах да ровя из чантата за хапчето.

- Алармата за хапчето ми измрънках и бузите ми пламнаха.

- Добре. Браво. Мразя презервативи. Усмихна се.

Изчервих се още повече. Държеше се както винаги все едно

съм дете.

- Стана ми много хубаво, когато ме представи на Марк като „приятелката" ти.

- А как да те представям? Не си ли приятелката ми?

- Зачудих се. Мислех, че търсиш Подчинена.

- И аз така мислех, Анастейжа. И е така, това търся. Но вече ти казах, че искам повече от това.

Надеждата сви гърлото ми и ме остави без дъх. Дано беше истина.

- Щастлива съм, че го казваш, че го искаш прошепнах.

- Опитваме се да удовлетворяваме желанията на госпожица Стийл засмя се той и спря пред една Международна къща на палачинките.

- Международна къща на палачинките! засмях се аз. Не беше за вярване. Крисчън Грей в МКП!

Беше 8:30, но в ресторанта беше тихо. Миришеше на сладко тесто, на пържено и на някакъв дезинфектант. Крисчън ме поведе към едно от сепаретата.

- Това е последното място, където бих си представила, че ще те видя казах, докато се мушкахме в сепарето.

- Баща ни често ни водеше в МКП, когато майка ни беше в командировка на някой медицински симпозиум. Пазехме го в тайна от нея. Очите му танцуваха. Взе менюто и прокара ръка през рошавата си коса.

О, как исках да заровя ръце в тази коса! Взех менюто и го разгледах. И чак тогава усетих зверски глад.

- Знам какво искам каза той. Гласът му беше тих и дрезгав.

Погледнах го. Гледаше ме с онзи поглед, който свиваше всички мускули в слабините ми и прекъсваше функцията на белите ми дробове. Очите му бяха потъмнели, погледът премрежен и горящ. Тялото ми отговаряше на зова му. Кръвта ми пееше във вените.

- Искам същото прошепнах.

Той рязко пое дъх.

- Тук ли? Усмихна ми се дяволито и стисна върха на езика си между предните си зъби.

Секс в... Международна къща на палачинките? Очите му ставаха все по-тъмни.

- Не хапи тази устна. Не тук, не сега каза строго. Погледът му стана суров. Изглеждаше така възбуждащо опасен. Ако не искаш да го направим тук, не ме изкушавай.

- Здравейте! Аз съм Леандра. Какво мога... тази сутрин... да... за вас... да направя? Естествено, бе видяла господин Секс срещу мен и си бе глътнала и езика, и граматиката. Изчерви се до алено, а аз, без да искам, изпитах съчувствие към горкото момиче. Колко познато ми беше това чувство! Самата аз все още се изчервявах така пред него. Но присъствието й ми позволи да избягам от сластния му поглед.

- Анастейжа? попита той и тотално я игнорира. Не мисля, че някой би могъл да изцеди повече страст и еротика от едно име.

Преглътнах сухо и казах наум бърза молитва, за да не стана същия цвят като горката Леандра.

- Казах ти, каквото искаш ти казах много тихо. Той ме изгледа гладно. Моето друго аз припадна. Дали можех да играя тази игра?

Леандра го погледна, после погледна мен, после пак него и цветът на лъскавата й червена коса се сля с цвета на лицето й.

- Да ви оставя ли да решите? Ще се върна след минутка.

- Няма нужда. Знаем какво искаме каза Крисчън и устните му заиграха във весела съблазнителна усмивка.

- Две порции палачинки с кисело мляко и кленов сироп и бекон отделно от палачинките. Също така две чаши портокалов сок, кафе с обезмаслено мляко и чай „Туинингс Брекфаст", ако имате каза, без да отделя очи от мен.

- Благодаря, сър. Това ли е всичко? попита Леандра, като се опитваше да гледа встрани от нас. Двамата я погледнахме, тя се изчерви пак и избяга.

- Знаеш ли, не е честно. Загледах се в някаква формичка на покривката и прокарах пръст по нея. Опитвах се да говоря спокойно.

- Кое не е честно?

- Начинът, по който обезоръжаваш хората. Жените. Мен.

- Обезоръжавам теб ли?

- Непрекъснато казах страдалчески.

- Това е само опаковка, Анастейжа каза нежно той.

- Не, Крисчън. Много повече от опаковка е.

- А вие, госпожице Стийл, обезоръжавате мен. С невинността си. С нея правите трудните за разбиране неща понятни и ясни.

- Това ли е причината да промениш решението си?

- Да променя решението си ли?

-Да... За... нас...

Той прокара пръсти по брадичката си. Красивите си дълги пръсти.

- Не мисля, че съм променил решението си. Просто трябва да променим параметрите. Да начертаем отново плана и териториите си. Ако искаш, разбира се. Убеден съм, че може да се получи и да проработи добре. Искам те подчинена в стаята. Ще те наказвам, ако не спазваш правилата. Всичко останало е въпрос на обсъждане. Това са изискванията ми. Какво ще кажете за това, госпожице Стийл?

- И мога да спя в твоето легло? С теб?

- Това ли искаш? -Да.

- Съгласен съм. Освен това се оказа, че спя доста добре, когато си в леглото ми. Нямах представа, че мога... Гласът му затихна.

- Страхувах се, че ще ме изоставиш, ако не се съглася на всичко прошепнах.

- Никъде няма да отида, Анастейжа. Освен това... спря, помисли малко и продължи в момента следваме твоя съвет, твоето определение: компромис. Написа го в имейла. И засега за мен всичко върви добре.

- Щастлива съм, че искаш... повече казах срамежливо.

- Знам.

- Как можеш да знаеш?

- Повярвай ми. Знам. Усмихна се. Криеше нещо. Какво криеше?

Леандра дойде със закуската и разговорът приключи. Бях много гладна. Крисчън ме гледаше с дразнещо, почти бащинско одобрение. Излапах всичко.

- Мога ли да те почерпя поне веднъж? попитах аз.

- Не те разбирам.

- Да платя за закуската.

- Не мисля каза намръщено той.

- Моля те! Наистина искам.

- Искаш да убиеш всичко мъжко в мен ли?

- Това е може би единственото място, където мога да си позволя да платя.

- Анастейжа, оценявам жеста ти, но не.

Свих устни.

- Не ми се цупи! заплаши той и очите му светнаха зловещо.

Разбира се, Крисчън не ме попита за адреса на майка ми. С тая мания да преследва нямаше начин да не го знае. Не казах нищо по въпроса, когато спря пред къщата. Нямаше смисъл.

- Искаш ли да влезеш? попитах срамежливо.

- Трябва да поработя, Анастейжа. Но ще дойда довечера. В колко часа?

Опитах се да овладея разочарованието си. Защо исках да прекарвам всяка секунда около този контролиращ живота ми секс бог? О, да, как можах да забравя. Бях влюбена в него и той можеше да лети.

- Благодаря за... повечето.

- Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа. Той ме целуна и поех с пълни гърди аромата му.

- Значи до довечера.

- Да, до довечера прошепна той.

Махнах му и той отпраши в жаркото слънце на Джорджия. Все още бях с горнището на анцуга му (и с бельото му) и ми беше много топло.

Майка ми беше обърнала кухнята с краката нагоре. Не всеки ден й се налагаше да посреща мултимилионер.

- Как си, слънце? попита ме и се изчервих, защото тя знаеше какво съм правила през нощта.

- Добре. Крисчън ме заведе да караме безмоторен самолет тази сутрин казах с надеждата тази информация да насочи разговора в друга посока.

- Безмоторен самолет? Искаш да кажеш... онези безмоторни самолети?

Кимнах.

Майка ми нямаше думи нещо, което се случваше за първи път. Гледа ме дълго, зяпнала, след доста време се окопити и подхвана нормалното за нея разпитване.

- Как мина снощи? Говорихте ли?

Аленеех като мак.

- Говорихме и снощи, и днес. Нещата вървят по-добре.

- Това е хубаво каза тя и се зарови в четирите готварски книги, които бе проснала на масата.

- Мамо, ако искаш... мога и аз да наготвя за довечера.

- О, слънце, остави на мен. Много мило, но ще ти откажа.

- Добре казах и не можах да спра гримасата си на негодувание. Готвенето на майка ми беше като игра на рулетка. Рядко печелиш. Надявах се да е подобрила уменията си, откакто се премести с Боб в Савана. Имаше години, през които не бих подложила на нейното кулинарно майсторство дори... нека помисля за някого, когото мразя... а, да, онази... Робинсън...

Елена... Може би нея. Дали някога щях да видя тази проклета жена?

Реших да пратя бърз имейл на Крисчън, за да му благодаря.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пляскане с криле срещу пляскане по дупе

Дата: 2 юни 2011, 10:20

До: Крисчън Грей

Умееш да покажеш на едно момиче какво значи „приятно прекарване". Благодаря

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Пляскане с криле срещу пляскане по дупе

Дата: 2 юни 2011, 10:24

До: Анастейжа Стийл

И двете са за предпочитане пред хъркането ти. И за мен беше много хубаво.

Но за мен е винаги хубаво, когато съм с теб.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: ХЪРКАНЕ

Дата: 2 юни 20 П, 10:26

До: Крисчън Грей

НЕ ХЪРКАМ. И дори и да е така, не е никак деликатно от твоя страна да го коментираш.

Вие не сте джентълмен, господин Грей! Освен това не забравяйте, че сте в дълбоката Южна провинция!

От: Крисчън Грей

Относно: Сомнилоквия

Дата: 2 юни 2011, 10:28

До: Анастейжа Стийл

Никога не съм претендирал, че съм джентълмен, Анастейжа, и мисля, че съм показал това многократно. И не се стряскам, когато МИ КРЕЩИШ С ГЛАВНИ БУКВИ.

Но ше си призная тази малка благородна лъжа. Не хъркаш, а говориш. И е много забавно. И къде ми е целувката?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Ужас! Знаех, че говоря насън. Кейт ми бе казвала много пъти.

Какви ли съм ги бръщолевила? О, не...

От: Анастейжа Стийл

Относно: Изплюй камъчето

Дата: 2 юни 2011, 10:32

До: Крисчън Грей

Вие сте вулгарен негодник! Определено не сте джентълмен. И какво казах насън? Няма целувки, докато не ми кажеш.

От: Крисчън Грей

Относно: Думите на Спящата красавица

Дата: 2 юни 2011, 10:35

До: Анастейжа Стийл

Би било крайно неделикатно от моя страна да кажа, а вече ми се скараха за такова поведение.

Но, ако се държиш добре, може и да ти кажа тази вечер. Трябва да влизам на среща. До после, бебчо.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„Добре тогава! Запазвам пълно мълчание до вечерта".

По устата ми бе избила пяна. Ами ако бях казала, че го мразя? Или по-лошото че го обичам. Надявах се не съм казала това. Не бях готова да му го кажа, а и едва ли той бе готов да го чуе. Погледнах компютъра и реших да направя хляб независимо какво бе решила да готви майка ми. Поне да си го изкарам на тестото.

Майка ми беше решила да ни гощава със супа гаспачо и барбекю: пържоли, мариновани в зехтин, чесън и лимон. Крисчън ядеше месо, а и не беше трудно за приготвяне. Боб бе предложил да направи барбекюто. Какво им става на мъжете като видят огън? Ей такива работи ме занимаваха, докато се размотавах с майка ми из супермаркета.

Докато оглеждахме месата, телефонът ми звънна. Започнах трескаво да търся в чантата. Мислех, че е Крисчън. Но беше непознат номер.

- Ало казах запъхтяно.

- Анастейжа Стийл?

-Да.

- Обажда се Елизабет Морган от „Сиатъл Индипендънт Пъблишърс"

- О, здравейте!

- Обаждам се да ви предложа работа като асистент на господин Джак Хайд. Бихме искали да започнете в понеделник.

- О, това е прекрасно! Благодаря ви!

- Запозната ли сте с подробностите по заплащането?

- Да. Да... тоест... приемам предложението ви. За мен ще е огромно удоволствие да работя за вас.

- Много добре! Ще се видим в понеделник в осем и трийсет сутринта.

- Да. До понеделник. Благодаря ви отново.

Погледнах майка ми засмяна като тиква.

- Дали са ти работата?

Кимах като луда. Тя изпищя и скочи да ме прегръща насред супермаркета.

- Браво, детето ми! Трябва да купим шампанско!

Пляскаше с ръце и подскачаше. На колко години беше тази

жена? На дванайсет или на четирийсет?

Погледнах телефона и видях, че имам пропуснато повикване от Крисчън. Той никога не се обаждаше! Притесних се и веднага се обадих.

Този път вдигна веднага.

- Здравей казах смутено.

- Трябва да се върна веднага в Сиатъл. Изникна нещо спешно. В момента пътувам към „Хилтън". Моля те, извини ме пред майка си. Няма да мога да дойда за вечерята. Говореше така... формално.

- Надявам се не е нещо сериозно.

- Възникна ситуация, с която трябва да се оправя лично. Ще се видим утре. Ще изпратя Тейлър да те вземе, ако аз не успея да дойда до летището. Всъщност говореше студено. Като че ли беше много ядосан. За първи път не обвиних себе си за настроението му.

- Добре. Надявам се да разрешиш проблема. И лек и безопасен полет. Пази се.

- И ти, бебчо каза той вече нежно. И затвори.

Последната „ситуация", в която бе изпаднал Крисчън, бе моята девственост. Дано не беше нещо подобно. Погледнах мама. Радостта й бе отстъпила пред загрижеността.

- Крисчън трябва да се върне веднага в Сиатъл. Извинява се.

- Жалко. Но ние можем да си направим барбекюто и имаме какво да празнуваме. Новата ти работа. Сега ми разкажи за нея.

Късно следобед с мама се бяхме излегнали до басейна. Тя буквално се беше размазала от спокойствие. Нали господин Златна паричка нямаше да идва, та нямаше и от какво да се притеснява. Докато лежах под слънцето и се напъвах да хвана малко тен, не спирах да мисля за предната нощ и за тази сутрин и за нещата, които си казахме, и за нещата, които направихме. И усмивката ми на селски идиот не слизаше от лицето, колкото и да се мъчех да съм сериозна. Спомнях си разговорите ни. Отношението на Крисчън се бе променило рязко, и то към добро. Какво ли се бе променило? Какво се бе случило между онзи негов дълъг мейл и срещата ни вчера? Какво бе направил? И тогава едва не разлях содата си, седнах рязко и се сетих. Бе ходил да се вижда с... нея. Елена.

„Еба ти!"

Мозъкът ми завря. Дали тя му бе казала нещо? О, ако бях муха на стената по време на този разговор, досега да съм скочила в супата й или във виното й и да съм я удушила..

- Какво има, Ана? попита мама, очевидно стресната от реакцията ми.

- Нищо, мамо, сетих се нещо. Колко е часът?

- Към шест и половина.

Хм... няма да е кацнал още. Дали да го питам? Можех ли изобщо да го питам? Или може би тя нямаше нищо общо с това? Силно се надявах да е така. Какво бях казала в съня си? Обзалагам се, че е било нещо за него, когато го сънувах в оная клетка. Каквото и да бе предизвикало тази промяна, исках да е от него, а не да идва по неин съвет.

Проклета жега! Изгарях под това слънце. Реших да се гмурна в басейна.

Преди да легна включих лаптопа. Не се бе обаждал. Нито дума. Дали бе пристигнал?

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пристигна ли?

Дата: 2 юни 2011, 22:32

До: Крисчън Грей

Сър,

Моля да ме уведомите дали сте пристигнали благополучно. Започвам да се тревожа.

Мисля за теб.

Твоя Ана

Три минути по-късно пощенската кутия светна.

От: Крисчън Грей

Относно: Съжалявам

Дата: 2 юни 2011, 19:36

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Пристигнах и съм добре. Моля, приемете извиненията ми, че не Ви уведомих веднага. Не бих желал да съм причина за тревогата Ви. Толкова е хубаво да знам, че на някой му пука за мен.

Мисля за теб и както винаги с нетърпение очаквам да те видя утре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Въздъхнах. Крисчън се бе върнал към официалния си тон.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ситуацията

Дата: 2 юни 2011, 22:40

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Мисля, че е повече от очевидно, че ми пука за Вас. Как изобщо може да се усъмните в това? Надявам се „ситуацията" да е под контрол.

Твоя Ана

ПП: Ще ми кажеш ли какво казах насън?

От: Крисчън Грей

Относно: Пета молба

Дата: 2 юни 2011, 19:45

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Харесва ми Вашата загриженост за мен. „Ситуацията" не е под контрол.

Във връзка с послеписа Ви отговорът ми е отрицателен.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пледирам за невменяемост

Дата: 2 юни 2011, 22:48

До: Крисчън Грей

Предполагам е било много забавно. Но смятам за редно да отбележа, че не мога да нося отговорност за това, което излиза от устата ми, когато спя. Всъщност почти съм убедена, че не сте чули добре.

Човек на Вашата възраст със сигурност има проблеми със слуха.

От: Крисчън Грей

Относно: Признавам за виновна

Дата: 2 юни 2011, 19:52

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Дали ще Ви е възможно да говорите малко повисоко? Не Ви чувам добре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл Относно: Пледирам за невменяем Дата: 2 юни 2011, 22:54 До: Крисчън Грей

Побъркваш ме!

От: Крисчън Грей

Относно: Надявам се да е така...

Дата: 2 юни 2011, 19:59

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Точно това възнамерявам да направя този петък.

И го очаквам с огромно нетърпение.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ррррррр!

Дата: 2 юни 2011,23:02

До: Крисчън Грей

Официално и окончателно съм вбесена. Лека нощ.

Госпожица А. Р. Стийл

От: Крисчън Грей

Относно: Дива котка

Дата: 2 юни 2011,20:05

До: Анастейжа Стийл

Ръмжите ли, госпожице Стийл? Имам си собствена котка да ме предупреждава за хищници.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Котка? Не бях видяла котка в апартамента му. Не. Реших да не отговарям. О, понякога наистина можеше да ме побърка. Легнах и зазяпах тавана. И тогава чух сигнал от компютъра за новополучен мейл. „Няма да гледам! Твърдо не! Уф, каква съм глупачка!" Не можех да устоя дори на имейлите му.

От: Крисчън Грей

Относно: Това, което каза в съня си

Дата: 2 юни 2011, 22:20

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Предпочитам да чувам думите, които каза в съня си, пред думите, които не казваш, когато си будна. И това е причината да не ти кажа. Легни и се наспи. Искам да си отпочинала за това, което съм ти приготвил за утре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„О! Какво съм казала?" Вероятно това, от което се опасявах най-много. Вече бях сигурна.

25.

Мама ме стискаше силно в прегръдката си.

- Слушай сърцето си и моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Ти си още твърде млада! Пред теб има толкова много живот, предстоят ти толкова много неща. Позволи им да ти се случат. Ти заслужаваш най-доброто от всичко каза тихичко в ухото ми. Целуна косата ми, а топлите й думи ме успокоиха.

- О, мамо! Неканени сълзи напълниха очите ми. Нямах за какво да се хвана. Беше само тя.

- Знаеш какво казват хората. Трябва да целунеш много жаби, преди да намериш своя принц.

Усмихнах се криво, горчиво, но някак ми стана смешно.

- Мисля, че съм целунала принц, мамо. Дано не се превърне в жаба.

И тя ми се усмихна с онази гальовна, майчинска, безусловна, абсолютна любов. Чудото на любовта. Любовта ми към тази жена. Прегърнах я пак.

- Ана, викат полета ти каза притеснено Боб.

- Ще ми дойдеш ли на гости, мамо?

- Разбира се, детето ми. Скоро. Обичам те.

- И аз те обичам.

Очите й бяха почервенели от неотронени сълзи. Пусна ме. Не исках да я оставям. Прегърнах Боб и тръгнах към изхода за полета. Насилих се да не поглеждам назад. Но не успях. Боб държеше мама. По лицето й се стичаха сълзи. Не можах да удържа моите. Сведох глава и продължих към изхода. Гледах лъскавия бял под през треперещите в очите ми сълзи.

Свих се в удобната седалка на мястото си в първа класа и се опитах да се успокоя. Винаги ми е било трудно да се откъсна от мама. Тя е... разпиляна, няма никаква организация, но е мъдра, готина и ме обича безусловно. Всяко дете трябва да получи това от родителите си. Извадих блакберито и се вторачих безнадеждно в него.

Дали Крисчън е разбрал, че има такава любов? Колко грубо са го лишили от любовта, която му е била нужна в детството, от любовта, която се полага по право на всяко дете. Сърцето ми се сви. Думите на майка ми прелетяха като лек зефир през съзнанието ми: „По дяволите Ана! Какво повече искаш? Да ходи с табелка с неонови букви на главата ли?" Тя мислеше, че Крисчън ме обича, и да, това беше нормално. Тя искаше най-доброто за мен. Тя вярваше, че заслужавам най-доброто. И тогава, в момент на просветление, разбрах. Беше съвсем просто. Исках неговата любов. Нуждаех се от любовта на Крисчън Грей. Ето защо бях толкова притеснена и объркана. Защото някъде дълбоко в мен, на някакво съвсем първично, фундаментално ниво, видях дълбоката си потребност да бъда обичана и грижовно защитавана.

А заради петдесетте му нюанса аз се дърпах. Доминантно-подчинената връзка беше само за отвличане на вниманието от основния проблем. Сексът беше върховен, той беше богат, красив, но всичко това нямаше никакъв смисъл без любовта му. А това, което най-много ме тревожеше, беше съмнението ми, че той е способен да обича. Та той не обичаше дори себе си. Спомних си как говореше за себе си с презрение. За нейната любов, която той намирал за единствената приемлива за него. Наказван, бит с камшици или каквото там е включвала връзката им... той е усещал, че не заслужава ничия любов. Защо се чувстваше така? Как беше възможно? Думите му ме преследваха. „Много е трудно да израснеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен".

Затворих очи и се опитах да си представя болката му. Не можех дори да се насиля да разбера. Изтръпнах, когато се сетих, че може да съм казала нещо повече в съня си. Каква тайна бях издала? Какво му бях признала насън?

Погледнах към блакберито с глупавата надежда, че то ще ми даде някакъв отговор. И съвсем според очакванията ми... нищо. Реших да изпратя имейл на моя господин Петдесет нюанса. И без това още не бяхме излетели.

От: Анастейжа Стийл

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 12:53

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Отново се радвам на първокласно обслужване, за което Ви благодаря.

Броя минутите да те видя тази вечер и евентуално да те изтормозя да ми кажеш какво съм казала насън.

Твоя Ана

От: Крисчън Грей

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 09:58

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа, очаквам с нетърпение да те видя.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Отговорът му не ми хареса. Беше много орязано, стегнато, формално, нищо в неговия шеговит, остроумен стил.

От: Анастейжа Стийл

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 13:01

До: Крисчън Грей

Скъпи мой господин Грей, Дано нещата около „ситуацията" да се оправят. Тонът на мейла Ви ме безпокои.

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 10:04

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Ситуацията можеше да е много по-добра. Излетяхте ли? Ако да, не бива да пращаш повече имейли. Излагаш се на риск, което е в пълно противоречие с правилата, касаещи личната ти безопасност. Това, което казах за наказанията, го казах съвсем сериозно.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„Майната му! Добре! Уф!"

Какво ставаше? Нещо го ядеше. Сигурно заради „ситуацията". Да не би Тейлър да бе изчезнал безследно? Или пък да е загубил няколко милиона на борсата?

От: Анастейжа Стийл

Относно: Преиграваш

Дата: 3 юни 2011, 13:06

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Мърморко,

Вратите на самолета са все още отворени. Закъсняваме с десет минути. Моето благополучие и здраве, както и тези на останалите пътници, са в пълна безопасност. Може да успокоите сърбящата Ви ръка засега.

Госпожица Стийл

От: Крисчън Грей

Относно: Извинявай! Успокоих сърбящата ръка

Дата: 3 юни 2011, 10:08

До: Анастейжа Стийл

Липсваш ми. И ти, и многознайната ти уста. Искам те жива и здрава у дома.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Извинението е прието

Дата: 3 юни 2011, 13:10

До: Крисчън Грей

Затварят вратите. Няма да чуеш дори едно „бип" от мен. Особено с тази твоя старческа глухота.

До после.

Ана

Изключих блакберито. Не можех да се отърва от безпокойството. Нещо ставаше с Крисчън. Може би „ситуацията" бе излязла извън контрол. Облегнах се и погледнах нагоре към всичките си торби и багажи. С помощта на майка ми бях успяла да избера малък подарък за Крисчън, за да му благодаря за билета в първа класа и за безмоторния полет. Усмихнах се при спомена за полета. Това беше нещо съвсем различно. Още не знаех дали да му дам подаръка. Можеше да му се види детински. И ако го заварех в някое от онези негови настроения, може би нямаше да му го дам. Очаквах кацането със смесени чувства нетърпение и притеснение. И докато прехвърлях през ума си всички възможни сценарии за възникналата „ситуация", забелязах, че седалката до мен е празна. Мина ми през ум, че Крисчън може да е купил и това място, за да не сяда никой до мен, за да не говоря с никого, но веднага отхвърлих идеята. Никой не може да е толкова ревнив и да иска да контролира живота ти чак до такава степен. Не, той не беше чак такъв. Затворих очи. Самолетът бавно се отправяше към пистата за излитане.

Тейлър ме чакаше. Държеше табелка „Г-ца Стийл". Честно! Все едно не ме бе виждал никога! Но ми стана мило да го видя.

- Здравей, Тейлър!

- Здравейте, госпожице Стийл поздрави ме той съвсем официално, но видях нещо като усмивка в кафявите му очи и острият му поглед омекна. Изглеждаше безупречен както винаги хубаво черно сако, бяла риза и черна вратовръзка.

- Тейлър, знаеш как изглеждам, не ти е нужна табела и наистина бих искала да ми казваш Ана.

- Здравейте, Ана. Мога ли да взема багажа ви?

- Не, мисля, че ще се справя. Благодаря.

Със сигурност не очакваше такъв отговор. Реших да му го върна и минах на „вие":

- Но... но... ако ще се чувствате по-добре, ако носите багажа ми, вземете го.

Той сграбчи сака ми и новия ми куфар на колелца за дрехите, които ми беше купила мама.

- Насам, мадам.

Въздъхнах. Беше толкова вежлив. И тогава се сетих как този мъж бе ходил да ми купува бельо. Трябваше да изтрия спомена за това. Всъщност той беше единственият мъж, който някога ми беше купувал бельо. Дори Рей не би могъл да издържи на такова свирепо изпитание. Вървяхме мълчешком към черното ауди SUV. Тейлър ми отвори вратата, аз се качих и се зачудих дали тази къса пола е подходяща за случая. В Джорджия вървеше, но тук се чувствах като чисто гола. Тейлър сложи чантите в багажника и тръгнахме към „Ескала".

Пътувахме бавно. Беше пиков час. Тейлър гледаше право напред. Саможив би било най-слабото определение за него.

Не можех да издържа мълчанието.

- Как е Крисчън, Тейлър?

- Господин Грей е ужасно зает, госпожице Стийл.

О, вероятно със „ситуацията". Чувствах се като златотърсач, попаднал на златна нишка.

- Ужасно зает?

- Да, госпожице Стийл.

И толкова. Погледна ме в огледалото за обратно виждане и очите ни се срещнаха, но не каза нищо повече. Господи! На този бе по-трудно да му се отвори устата, отколкото на самия Маниак по контрола.

- Той добре ли е?

- Предполагам, госпожице.

- По-добре ли се чувстваш, когато се обръщаш към мен с „госпожице Стийл"?

- Да, мадам.

- О, добре тогава.

Е, това беше краят на нашия... разговор. Продължихме в пълно мълчание. Сетих се, когато ми каза, че Крисчън бил като „дявол на колела". Очевидно се бе изпуснал, да си позволи такава фриволност. Не беше нормално. Може би се чувстваше притеснен от това, което бе казал. Може би това го караше да се чувства нелоялен. Тишината започна да ме задушава.

- Ще пуснеш ли някаква музика, ако обичаш?

- Разбира се, госпожице Стийл. Какво ви се слуша?

- Нещо успокоително, ако може.

Видях на устните му лека усмивка и очите ни пак се срещнаха в огледалото.

- Разбира се, госпожице Стийл.

Натисна няколко копчета върху волана и нежните звучи на Канона на Пахелбел запълниха тишината. О, да... точно от това имах нужда.

- Благодаря казах и се облегнах. Колата продължи да се движи бавно, но сигурно по магистрала 5 към Сиатъл.

След двайсет и пет минути той ме остави пред огромния вход на „Ескала".

- Качвайте се, мадам каза, докато ми отваряше вратата. Аз ще кача багажа.

Гледаше ме меко, нежно, като мой... чичо.

„Ха! Страхотна идея! Чичо Тейлър!"

- Благодаря, че ме посрещна.

- За мен беше удоволствие, госпожице Стийл. Той се усмихна, а аз тръгнах към сградата. Портиерът ми кимна вече ме познаваше.

Колкото повече наближавах тринайсети етаж, толкова повече стомахът ми се свиваше в нервно очакване. Защо бях така притеснена? Знаех, разбира се. Защото не знаех в какво настроение ще го сваря. Моето друго аз се надяваше само на едно, а аз и подсъзнанието ми се гънехме в догадки.

Беше странно, че Тейлър не ме посрещна този път, но нали паркираше колата. Крисчън беше във всекидневната и говореше по блакберито. Гласът му беше тих. Гледаше през огромната стъклена стена към падащия над Сиатъл здрач. Носеше сив костюм, сакото му беше разкопчано. Прокарваше ръце през косата си притеснено, напрегнато. Какво се случваше? Но притеснен или не, той беше така красив! Как е възможно външният вид на този мъж да действа като... белезници, като затвор.

- И никаква следа?... Добре... Да... Обърна се и ме видя. Цялото му изражение се смени за секунди. Напрежението изчезна и отстъпи място на облекчение. Но този път беше и нещо друго. Очите му пламнаха, като на хищник, току-що забелязал плячката си. И този поглед се заби точно в слабините ми.

Устата ми пресъхна и усетих как тялото ми разцъфтява с цветовете на желанието

.Дръж ме в течение каза кратко той, затвори телефона и тръгна с бързи крачки към мен. Стоях парализирана под погледа му. Изяждаше ме с очи, докато разстоянието между нас намаляваше. Ставаше нещо... нередно може би. Напрежението в здраво стиснатите му зъби, очакването и дори тревогата в очите му... Докато вървеше към мен, той бързо свали сакото и развърза вратовръзката си. Хвърляше ги на пода след себе си. И в следващата секунда ръцете му бяха около мен. Притисна ме, грабна опашката ми и я дръпна назад, за да вдигне главата ми към лицето си, после започна да ме целува, все едно животът му зависеше от това. Какво ставаше, по дяволите? Изскубна ластика от косата ми, но аз дори не обърнах внимание на болката. Целуваше ме първично и отчаяно. Нуждаеше се от мен. Не знаех каква е причината, но никога не се бях чувствала толкова желана и нужна. Никога никой не бе изпитвал такъв силен копнеж към мен. Отвръщах на целувката му трескаво. Тъмно, опасно и толкова еротично чувство! Езиците ни се вплетоха, страстта ни един към друг изригваше катастрофално бързо. Дъхът му беше божествен, миризмата му... миризмата на Крисчън и неговия шампоан. Ново и зловещо. Някаква емоция, която не подлежеше на никакъв контрол.

- Какво има? попитах задъхано.

- Толкова съм щастлив, че се върна. Нека се изкъпем заедно. Сега!

Не знаех дали е молба, или заповед.

- Добре прошепнах и той сграбчи ръката ми и ме поведе към банята.

Пусна водата в грамадната душ кабина и бавно се обърна към мен. Очите му бяха полузатворени.

- Харесвам полата ти. Много е къса. Имаш страхотни крака. Гласът му беше дрезгав.

Събу обувките си, наведе се да свали чорапите, без да откъсва очи от мен. Не можех да говоря. Гладният му поглед не само възбуждаше, но и озадачаваше. Да се чувствам така желана от този гръцки бог... Правех това, което правеше и той. Изух ниските си черни обувки. И тогава той скочи като котка и ме стисна до стената. Целуваше лицето ми, гърлото, устните, ръцете му бяха заровени в косата ми. Усещах хладината на плочките зад гърба си. Стисната между огъня на тялото му и хлада на стената. Сложих ръце върху мускулите под раменете му и стиснах. Той изстена. Стиснах по-здраво.

- Искам те сега, веднага. Бързо. Силно... Ръцете му вече бяха на бедрата ми и вдигаха полата ми Кървиш ли още?

- He. Изчервих се.

- Добре.

Палците му се пъхнаха под белите ми памучни бикини. После той бързо коленичи и ги задърпа надолу. Полата ми беше на кръста, на практика бях гола от кръста надолу, задъхана, чакаща. Той сграбчи бедрата ми и ме бутна назад към стената. Целуваше бедрата ми. После рязко разтвори краката ми. Извиках силно, когато усетих езика му около клитора си. Не можех да спра стоновете си. Ръцете ми сляпо търсеха косата му.

Езикът му се въртеше неуморимо, безмилостно, настоятелно, неспирно. Силата на усещането бе почти близо до болка. Тялото ми затрепери и той ме пусна. Не! Гледах го задъхано и умоляващо. Той стисна лицето ми с ръце и притисна силно устата си към моята. Езикът му се плъзна в устата ми. Усетих вкуса на соковете си. Чух как разкопчава ципа си. Хвана ме здраво за бедрата и ме вдигна.

- Увий крака около мен, бебчо. Гласът му беше плашещо настоятелен.

Сложих крака около кръста му и ръце около врата му и той бързо и рязко ме изпълни. Извика. Ръцете му бяха впити в меката кожа на дупето ми. И тогава започна да се движи. В началото бавно, уверено, но скоро вече не можеше да се контролира и темпото ставаше все по-силно, по-твърдо и по-искащо. Отметнах глава и се оставих на завладяващото ме божествено усещане... което ме вдигаше все по-нагоре и... по-нагоре... и до ръба... и когато не можех повече да задържа на ръба, експлодирах. Помитащ, всепоглъщащ оргазъм. Той изръмжа като звяр, влезе силно в мен за последен път и тялото му застина. От гърлото му излизаха нечовешки оглушителни стонове.

Гледах невиждаща в очите му. Дишането му беше като свистене. Той ме целуна нежно, без да мърда, все още в мен. После много бавно излезе, държеше здраво тялото ми, докато стъпя на пода. Чак сега осъзнах, че в банята е станало много топло и че от парата не се вижда почти нищо. Бях прекалено навлечена за случая.

- Изглеждаш доста доволен от завръщането ми казах със срамежлива усмивка.

- Да, госпожице Стийл. Мисля, че радостта ми от завръщането ви е повече от очевидна. Ела да те вкарам под душа.

Разкопча останалите три копчета на ризата си, смъкна я и я хвърли на пода. Смъкна и панталона и боксерките си и ги ритна настрани. Започна да разкопчава копчетата на блузата ми, а аз гледах с копнеж гърдите му. Едва се сдържах да не протегна ръка да го докосна.

- Как беше полетът? попита меко той. Изглеждаше много по-спокоен.

- Добре, благодаря, че попита казах все още задъхано. И пак да ти благодаря за първата класа. Там се пътува много похубаво. Усмихнах се виновно и добавих малко притеснено. Имам новини.

- Да? Той ме погледна, разкопча най-долното копче на блузата ми, плъзна я по ръцете ми и я запокити при останалите дрехи.

- Взеха ме на работа.

Той се усмихна с най-топлия си и нежен поглед.

- Поздравления, госпожице Стийл. И къде? попита закачливо.

- Не знаеш ли?

Той поклати глава.

- Откъде да знам?

- С твоите детективски способи мислех, че може би...

Спрях. Лицето му потъмня.

- Анастейжа, никога не бих се намесил в кариерата ти, освен ако не ме помолиш. Как може да си помислиш такова нещо? Изглеждаше наранен.

- Значи нямаш никаква представа?

- Не. Знам, че в Сиатъл има четири издателства. Вероятно е едно от тях.

-СИП.

- О, онова мъничкото? Браво! Умно момиче! Наведе се и ме целуна. Кога трябва да започнеш?

- В понеделник.

- Толкова скоро? По-добре да се възползвам от присъствието ти максимално, докато все още имам тази възможност. Обърни се!

Безцеремонната му заповед ме стресна, но се подчиних. Той разкопча сутиена ми и свали ципа на полата ми. Пусна я на пода, стисна дупето ми и ме целуна по рамото. Наведе се към мен, подуши косата ми и пак стисна дупето ми.

- Вие сте като наркотик, госпожице Стийл. Изпълвате ме с енергия и в същото време ме успокоявате. Това е много силна комбинация.

После грабна ръката ми и ме издърпа под душа.

- Ау! изпищях. Водата беше вряла. Крисчън ме погледна и се засмя под обливащата го струя.

- Какво толкова? Малко гореща вода.

И всъщност беше прав. Усещането да отмиеш лепкавото утро на Джорджия и потта от секса беше божествено.

- Обърни се изкомандва той и аз се обърнах с лице към стената. Искам да те измия каза той и взе лосиона за тяло. Изстиска малко в ръката си.

- Имам да ти казвам и нещо друго обадих се тихо, докато той поставяше ръце на раменете ми.

- Да? Какво?

Поех дълбоко дъх.

- Във вторник откриват изложба с фотографии на моя приятел Хосе. В Портланд.

Той замръзна. Ръцете му застинаха върху гърдите ми. Бях наблегнала на думата „приятел".

- Е, и? попита сурово той.

- Казах, че ще отида. Искаш ли да дойдеш с мен?

Минаха... няколко столетия и той продължи да мие раменете ми.

- В колко часа е?

- В седем и половина вечерта.

Той целуна ухото ми.

- Добре.

Подсъзнанието ми въздъхна с облекчение, после колабира в някакъв стар потрошен фотьойл.

- Много ли се притесняваше да ми кажеш?

- Да. Как разбра?

- Анастейжа, току-що цялото ти тяло отдъхна с облекчение каза простичко той.

- Да. Защото не може да се каже, че не си ревнив.

- Ревнив съм каза той. И няма да е зле да не го забравяш никога. Но благодаря, че ме покани. Ще идем с Чарли Танго.

О, да, как можах да забравя, че имаме хеликоптер? Но това означаваше, че пак ще летим! Супер! Усмихнах се.

- Може ли да те измия? попитах.

- Не мисля, че е възможно каза той и ме целуна нежно по врата, като да изсмуче отровата, която бе вкарал в тялото ми с отказа си. Облегнах се на стената и той продължи да гали гърба ми.

- Дали ще мога някога да те докосна? попитах смело.

Той замръзна пак, ръката му остана върху дупето ми.

- Сложи ръце на стената, Анастейжа. Ще те чукам каза в ухото ми, издърпа ханша ми към себе си и вече знаех, че дискусията е приключила.

Бяхме седнали на плота за закуска. И двамата бяхме увити в хавлии. Току-що бяхме излапали цялата паста але вонголе, която госпожа Джоунс бе приготвила за нас.

- Искаш ли още вино? попита Крисчън. Сивите му очи грееха.

- Мъничко.

Виното беше сансер, много освежаващо и ароматно. Той ми наля малко, наля и на себе си.

- Какво става със ситуацията попитах много предпазливо.

¹ Извън контрол каза той горчиво. Но не бива да се притесняваш, Анастейжа. Имам планове за теб тази вечер.

- О, така ли?

- Да. Искам те готова в Стаята след петнайсет минути. Погледна ме настоятелно и добави: Може да се приготвиш в твоята стая. По една случайност гардеробът ти е пълен с дрехи. За теб. И не искам да ми спориш!

Присви очи. Погледът му казваше: „Само се опитай се да кажеш нещо!" И аз не казах нищо, а той тръгна към кабинета си.

„Аз? Да споря с господин Петдесет нюанса?" Задникът ми не бе готов да плати подобна цена. Седях на стола и се опитвах да асимилирам информацията. Купил ми е дрехи. Врътнах очи, като добре съзнавах, че няма начин да ме види. Кола, телефон, компютър... дрехи. Следваше апартамент и вече окончателно щях да се превърна в добре платена любовница.

Хо-хо! Подсъзнанието ми гледаше с изражение на гладна акула, но го пренебрегнах. Тръгнах по стълбите към стаята си. Значи все още беше моя? Защо? Нали се бяхме разбрали да спим заедно. Сигурно не беше готов да дели с някого цялото си лично пространство. Но това важеше и за мен. Успокоих се, че поне има къде да избягам от него, ако се наложи.

Огледах вратата и забелязах, че има ключалка. Но не и ключ. Може би госпожа Джоунс имаше резервен. Реших да я питам, като я видя. Отворих вратата на дрешника и мигновено я затворих. Господи! Той бе изхарчил цяло състояние! Приличаше на дрешника на Кейт. Толкова много дрехи, окачени на закачалки. И знаех, че всяка ще ми е по мярка. Но нямах време да мисля сега. Трябваше да се подготвя за колениченето в Червената стая на... болката... на удоволствието. Надявах се да е второто.

На колене до вратата, гола, само по бикини, усещах как сърцето ми ще изскочи. Господи! Тоя мъж беше ненаситен! Мислех, че след банята ще се успокои. Или може би всички мъже бяха такива? Но нали нямах с кого да го сравня. Затворих очи и се опитах да се успокоя и да се свържа някак си с подсъзнанието си. Беше се скрило някъде, може би зад полите на моето друго аз.

Напрегнатото очакване и притеснение се надигаше във вените ми като мехурчета в чаша газирана вода. Какво бе намислил? Не мога да отрека, че бях развълнувана, възбудена и вече мокра, Искай да мисля, че това е нещо грешно, лошо, но всъщност не беше. Не и за Крисчън. Това беше... опитвах се да измисля дума, но не успях. И след последните няколко дни трябваше да събера куража си и да приема това, от което се нуждаеше той. Каквото и да беше то.

Спомних се как ме гледаше, когато пристигнах, копнежа на лицето му, как забързано крачеше към мен, все едно бях оазис в пустинята. Бях готова почти на всичко да видя това лице отново. Свих неволно бедрата си при сладкия спомен, но после се сетих, че сега е време да ги разтварям. Колко щеше да ме кара да чакам? Това чакане ме побъркваше. Побъркваше ме тъмното и блъскащо в органите ми желание. Огледах се бързо в слабо осветената стая. Кръстът, масата, креслото, пейката... леглото. Изглеждаше толкова грамадно. Беше покрито с червени сатенени чаршафи. Какъв уред бе решил да ползва днес?

Вратата се отвори и Крисчън влезе все едно ме нямаше. Бързо сведох поглед и загледах ръцете си, които бях сложила според указанията върху разтворените си бедра. Той сложи нещо върху големия кръст и започна да се разхожда из стаята, около леглото. Позволих си съвсем лекичко да надзърна и да го видя. Беше гол, само по онези раздърпани джинси с разкопчано копче. Щях да се побъркам само от гледката! Подсъзнанието ми си вееше френетично с ветрило, а моето друго аз танцуваше бавен стриптийз. Тя беше толкова готова! Инстинктивно облизах устните си. Усещах кръвта си във вените гъста, натежала от сексуален глад. Какво щеше да ми прави?

Той тръгна бавно и спокойно към шкафа, отвори едно чекмедже и започна да вади някакви неща и да ги реди отгоре. Любопитството ме гореше, но успях да се сдържа да не гледам. Когато свърши с уредите, той дойде и застана пред мен. Можех да видя само краката му и... исках да целувам всеки сантиметър от тях. Да прокарам език по ходилото му, да изсмуча всеки един от пръстите му. Какво ставаше с мен?

- Прекрасна си каза той задъхано.

Държах главата си сведена. Усещах погледа му върху почти голото си тяло. Топлина се разля по лицето ми. Той се наведе, хвана брадичката ми в ръце и вдигна лицето ми към своето.

- Ти си красива жена, Анастейжа. И си моя. Само моя. Цялата си моя. Стани! изкомандва, но много меко, с непоносимо сексапилния си глас. Глас, пълен с обещания.

Изправих се. Олюлявах се.

- Погледни ме каза той и аз погледнах в премрежените му димящи очи. Това беше погледът на Доминанта хлад, сила, седем нюанса на греха, похот, надежда в един поглед. Устата ми пресъхна. Знаех, че ще направя всичко, което пожелае. Устните му бяха извити в усмивка, но това не беше усмивката на нежността, а на жестокостта.

- Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали?

Какво беше намислил, по дяволите?

Щяха ли да ми трябват?

- Какви са? попита той като изпитващ учител.

Намръщих се при въпроса му и лицето му стана още по-сурово.

- Какви са думите, Анастейжа? каза бавно, натъртваше на всяка дума.

- Жълто.

- И? Устните му се свиха още повече.

- Червено.

- Помни ги!

Не се сдържах. Повдигнах вежди и тъкмо се канех да му напомня, че съм завършила университет и мога да помня, когато погледът му внезапно достигна температура под нулата и се спрях.

- Не започвайте да ми остроумничите, госпожице Стийл, или ще го отнесете така, както сте на колене. Разбирате ли ме?

Преглътнах инстинктивно. Добре де. Мигах бързо, уплашено. Всъщност не ме плашеше самата закана, а гласът му.

-Е?

- Да, сър отговорих много бързо.

- Добро момиче! Сега, искам да използваш ключовите думи, но не защото ще изпитваш болка. Това, което ще правя, е нещо доста интензивно и трябва да ме водиш. Разбираш ли ме?

Не го разбирах. Интензивно? Какво значеше интензивно?

- Става дума за допир, Анастейжа. Няма да можеш да ме виждаш или чуваш. Но ще можеш да ме усещаш.

Как така да не го чувам? Как я мислеше тая работа? Той се обърна и върху шкафа видях плоска черна кутия. Той махна с ръка пред кутията и тя се отвори. Вътре имаше CD плейър и табло с копчета. Крисчън натисна няколко пъти едно от тях. Нищо не се чуваше. Беше доволен, а аз все по-озадачена. Когато се обърна към мен, бе сложил на лицето си онази усмивка: „Имамедна-малка-тайна".

- Ще те завържа на леглото, Анастейжа. Но първо ще ти вържа очите и след това той показа айпода в ръката си няма да можеш да чуваш нищо. Това, което ще чуваш, ще е само музиката, която ти пускам.

„Аха. Музикална интерлюдия. Неочаквано". Дали някога щеше да направи нещо, за което да съм поне малко от малко подготвена? „Дано не е рап". Отправих тиха молба към Господ.

- Ела. Той ме поведе към леглото. На всеки ъгъл имаше кожени белезници, металните им части блещукаха върху сатена.

Мамо мила! Сърцето ми блъскаше бясно в ребрата. Топях се отвътре навън. Дали можеше да ме възбуди повече отколкото вече бях?

- Застани тук.

Бях с лице към леглото. Той се наведе и прошепна в ухото ми:

- Чакай тук и не откъсвай очи от леглото. Представи си как лежиш и си изцяло зависима от милостта ми.

Отдалечи се за минутка и чух как отиде към вратата и взе нещо. Всичките ми сетива бяха нащрек. Слухът ми беше доста изострен. Да, той взе нещо от закачалката за камшици до вратата.

Усетих го зад себе си. Той събра косата ми и започна да я сплита.

- Тъй като те харесвам прекалено много с две плитки, но искам да те чукам веднага, ще трябва да се задоволим само с една. Гласът му беше спаднал, дрезгав.

Ловките му пръсти погалваха от време на време гърба ми, докато заплиташе плитката. Всяко случайно докосване беше като електрически удар по кожата ми. Завърза опашката с ластик и опъна косата ми така, че бях принудена да се облегна на него. Наведе главата ми на една страна и оголи врата ми, прокара нос по кожата, после леко захапваше и прокарваше език от ухото до рамото ми. И през цялото това време си тананикаше. Звукът резонираше през тялото до слабините ми. Неволно простенах.

- Шшш. Тихо скара ми се той, протегна ръцете си напред и видях в едната онзи кожен камшик, с ресните, който ми бе направил впечатление първия път.

- Докосни го прошепна той. Гласът му бе като на самия дявол. Тялото ми пламна. Прокарах ръка по дългите ресни. Бяха меки, велурени, с малки накрайници на всяка.

- Ще използвам това. Няма да боли, но ще вкара кръвта ти в повърхността на кожата и тя ще стане много чувствителна.

„О, и казва, че няма да боли!?"

- Какви са кодовите думи, Анастейжа?

- Жълто и червено, сър прошепнах.

- Добро момиче. И помни, страхът е в главата ти.

Пусна камшика на леглото и ръцете му хванаха кръста ми.

- Това няма да ти е нужно каза и смъкна бикините ми. Измъкнах краката си от тях. Подпирах се само на рамката на леглото.

- Стой мирна изкомандва той, целуна дупето ми и после изненадващо ме ощипа. Сега легни. По гръб. И ме удари рязко по дупето. Подскочих.

Покатерих се бързо на леглото. Легнах и го погледнах. Матракът беше много твърд. Като дърво. Сатенът под кожата ми мек и хладен. Лицето му беше безизразно, но не и очите.

- Ръцете над главата! заповяда той. Изпълних веднага.

Тялото ми виеше от глад. За него. А дори не бяхме започнали.

Той се обърна и с крайчеца на окото си видях как отива до

шкафа. Върна се с айпода и с маска за лице, подобна на тази, с която бях спала по време на полета до Атланта. Мисълта ме развесели, но не можех да накарам дори устните си да се движат. Лицето ми бе напълно сковано, очите широко отворени.

Той седна на леглото и ми показа айпода. Имаше странна антена и слушалки. Опитах се да разбера какво става.

- Това е трансмитер и предава музиката, която върви на айпода, чрез уредбата в стаята отговори той на незададения ми въпрос и почука по антената. Мога да слушам това, което слушаш и ти, и имам дистанционно. Онази негова си тайна шега пак заигра върху устните му. Показа ми нещо с форма на голям калкулатор. Наведе се, нежно сложи слушалките в ушите ми и остави айпода някъде над главата ми.

- Вдигни си главата! каза и аз изпълних.

Той бавно пусна маската над очите ми и... ослепях. Ластикът на маската притисна слушалките в ушите ми. Все още го чувах, макар и слабо и приглушено. Усетих, че стана от леглото. Дишането ми, накъсано и плитко, заглушаваше почти всички други шумове. Крисчън хвана лявата ми ръка, опъна я нежно нагоре и вкара китката ми в кожения ръкав на белезницата. Дъгите му пръсти погалиха ръката ми по цялата й дължина, след като я закопча. Докосването му беше като гъделичкащо леко електричество. Чух как бавно мина от другата страна на леглото. Хвана j дясната ми ръка и закопча и нея. Прокара пръсти по цялата й дължина. Бях готова да експлодирам. Защо беше толкова еротично?

Той мина към долния край на леглото и ме хвана за глезените.

- Повдигни глава!

Изпълних, а той дръпна тялото ми надолу, така че ръцете ми се опънаха докрай. Не можех да ги помръдна. Смесено чувство на паника и възбудено очакване мина по тялото ми и усетих как се овлажнявам още повече. Простенах. Той закопча първо десния, после левия ми крак и аз бях просната, закована като на

клада, изцяло подвластна и уязвима. Беше кошмарно, че не мога да го виждам. Напрягах слух да разбера какво прави, но не чувах нищо, само дишането си и ударите на сърцето си, пулсиращи в ушите ми.

И тогава, най-неочаквано, запя самотен ангелски глас, към него се присъедини друг, поле още, като спускащи се от небето ангели. Запяха акапелна музика в главата ми. Древна църковна мелодия. Милостиви Боже, какво беше това? Никога не бях чувала такава музика. Нещо почти непоносимо меко мина по врата ми, бавно и мързеливо се спусна надолу по врата, още по-бавно по гърдите, галеше ме и закачаше меко зърната ми. Така ефирно се плъзгаше по кожата ми! Такова неочаквано прелестно усещане. Пух? Пухена ръкавица?

Крисчън прокара ръка съвсем бавно към пъпа ми, направи няколко кръгчета около него, после към едната страна на ханша и обратно към пъпа и после към другата страна на ханша. Опитах се да предвидя накъде ще тръгне после... но... музиката в главата ми... носеше ме на други места, люлееше ме някъде другаде. Пухеното нещо слезе към триъгълника ми, между краката, по бедрата, надолу по единия крак, нагоре по другия. Усещах нещо като гъдел, но не съвсем... още гласове се присъединиха... и всички пееха в различни тоналности, различни мелодии дори, и се наслагваха един върху друг, като образуваха една цялостна, извънземна хармония. Никога не бях чувала нещо дори приблизително такова. Улових думата deus и разбрах, че пеят на латински. А пухчето се движеше по ръцете ми, около талията ми, нагоре по гърдите ми. Зърната ми се втвърдиха под допира. Лежах в агонията на усещането и се мъчех да отгатна следващия му ход. И тогава пухчето изчезна и усетих как ресните на камшика се пръснаха по кожата ми и как тръгнаха по пътя, който бе изминало пухчето. Беше толкова трудно да се съсредоточа с музиката в главата ми. В съзнанието ми хиляди гласове плетяха с песента си дантела от фина коприна и злато и всичкото това примесено с усещането на мекия велур по кожата ми, галенето му... и изведнъж допирът изчезна и след секунди усетих как нещо се стовари и ужили кожата на корема ми.

Извиках. Повече от изненада, а не от болка не болеше. После ме удари пак, по-силно. Извиках.

Исках да се мърдам, да извия тялото си, да избягам. И всеки удар... не знам... беше... всепоглъщаща емоция... не можех да дръпна ръцете си, краката ми бяха приковани... цялото ми тяло беше обездвижено.... и пак удари, но през гърдите ми. Извиках. Сладка агония. Поносима. Почти приятна. Но удоволствието не дойде веднага. Докато кожата ми пееше след всеки удар, в пълно противоречие на музиката в главата ми, усетих как нещо ме повлече към някаква тъмна, мрачна стаичка на моята душа, където нямаше съзнание и подсъзнание, и душата ми се предаде на еротичното усещане. Той ме удари по коленете, после по-леко по триъгълника, по бедрата, по вътрешната част на бедрата и... се върна нагоре между бедрата... Продължаваше в тази последователност, а музиката стигна до апогея си и изведнъж спря, а с нея спря и той. После започна отново... все по-силно и по-силно, гласовете се наслагваха все по-интензивно един над друг, ударите му падаха като дъжд по тялото ми, стенех, опитах се да извия тялото си. Музиката пак спря. Беше тихо, чувах само полудялото си дишане и почти чувах желанието на обезумялото си копнеещо тяло. Възбудата беше почти непоносима. Бях влязла в някакъв много тъмен тунел на страстта и желанието.

Леглото помръдна и го усетих как се покатерва върху мен. Мелодията започна отначало. Явно я беше нагласил. Сега по тялото ми, там където беше минало пухчето, усещах носа и устните му. Надолу по врата, целуваше ме, засмукваше кожата към гърдите ми. Засмука поред зърната ми. Мисля, че виех шумно, но нали не чувах нищо. Бях изгубена в него... изгубена в астралните гласове... изгубена в усещането, от което не можех да избягам... оставена на милостта на неговия допир.

Той слезе към корема ми, езикът му обиколи пъпа ми, вървеше по пътечката на перцето и камшика. Целуваше, засмукваше, захапваше кожата ми и се движеше бавно надолу и най-сетне езикът му беше там, между краката ми. Извих глава и изкрещях почти избухвайки в оргазъм. Бях на ръба, а той спря. Леглото се раздвижи и усетих, че е на колене. Наведе се и белезниците от единия ми глезен изчезнаха. Вдигнах крака си и го облегнах върху Крисчън да си почине. Той освободи и другия ми крак. Ръцете му бързо тръгнаха по краката ми, стискаха ги, мачкаха ги и връщаха живота в тях. После той ме повдигна така, че гърбът ми вече не беше на леглото. Бях извита нагоре и цялата ми тежест падаше върху раменете ми. Той бе пак на колене... и с едно рязко движение влезе в мен... Господи!... Виках. И когато първите трусове на нетърпящия отлагане оргазъм започнаха да ме раздират, той замръзна. Пак се пуснах надолу. О, не, той щеше да ме мъчи така...

- Моля те скимтях.

Той ме стисна здраво... за да ми напомни да мълча. Не знам всъщност, но когато пръстите му се вкопчиха в кожата на дупето ми, аз застинах и се опитах да остана неподвижна. Той започна да се движи много бавно, мъчително, агонизиращо бавно. „Моля те, моля те, моля те..." пищях наум. И колкото повече гласове се прибавяха към хора, толкова по-бързи ставаха движенията му напълно контролирани и в ритъм с музиката. Не можех да търпя и секунда повече.

- Моля те проплаках и с едно рязко движение той ме пусна на леглото, легна върху мен, с ръце опрени от двете страни на гърдите ми, и влезе рязко в мен в мига, в който музика стигна апогея си, и аз литнах или по-скоро започнах да падам в най-интензивния и агонизиращ оргазъм, който бях преживявала. Крисчън ме последва, влезе в мен три пъти, застина и падна върху мен.

Когато съзнанието ми се върна от... където и да бе ходило, той леко се отдръпна от мен. Музиката бе спряла. Той се пресегна и бързо разкопча белезниците от ръцете ми. После нежно свали маската от лицето ми и махна слушалките. Примигах в меката светлина и се взрях в напрегнатите му сиви очи.

- Как си? каза той.

- А ти? отвърнах.

Устните му се извиха в усмивка. Наведе се и ме целуна.

- Изненадващо добре! прошепна Обърни се.

О, Боже! Какво искаше сега? Очите му бяха... неописуеми.

- Само ще размачкам раменете ти.

- О... добре.

Обърнах се по корем. Бях ужасно уморена. Крисчън започна да масажира раменете ми. Изстенах. Имаше толкова силни ръце. И знаеше какво прави с тях. Наведе се към мен и целуна косата ми.

- Каква е тази музика? попитах изтощено.

- Spem in Alium. Мотет от Томас Талис.

- Беше... величествено.

- Винаги съм искал да чукам на това изпълнение.

- Още нещо, което правите за първи път, господин Грей?

- Така е, госпожице Стийл.

Мърках като котка, докато магическите му пръсти масажираха раменете ми.

- Е, и аз за първи път се чукам на фона на това изпълнение казах сънено.

- Хм... доста нови неща си подаряваме един на друг констатира той.

- Какво казах в съня си, Крие... опа... Сър?

Ръцете му за миг спряха.

- Каза доста неща, Анастейжа. Говореше за клетки и ягоди... че искаш повече... че ти липсвам.

„О, слава богу!"

- Това ли е всичко? попитах с облекчение.

Крисчън легна до мен и ме погледна сериозно.

- А ти какво мислеше, че си казала?

„Мамка му!"

- Мислех, че съм казала, че си грозен, надут и не струваш нищо в кревата.

Сега вече не беше само сериозен.

- Е, да, всъщност аз съм точно това всяко едно от гореизброените. И сериозно ме заинтригувахте. Какво криете от мен, госпожице Стийл?

Мигах невинно и се правех на утрепана.

- Нищо не крия.

- Анастейжа, изобщо не умееш да лъжеш.

- Мисля, че част от намеренията ти са да ме накараш да се смея след секс, но не го правиш добре.

Усмихна се.

- Не мога да разказвам вицове.

- О, срамота, господин Грей! Значи, все пак има нещо, което не можете да правите.

И двамата се разсмяхме.

- Така е. Това, което никак не умея да правя, е да разказвам вицове.

Изглеждаше толкова доволен от себе си. Не можех да спра да се смея.

- И аз не умея да разказвам вицове.

- Какъв прекрасен смях каза той и се наведе да ме целуне. И все пак мисля, че криеш нещо от мен, Анастейжа. Може да се наложи да го измъкна от устата ти със сила.

26.

Събудих се със скок в леглото. Беше ми се присънило, че падам по някакви стълби, и скочих да запазя равновесие. Нямах никаква представа какво става. Бях сама в леглото на Крисчън, а беше тъмно. Нещо ме беше събудило, някаква натрапчива мисъл. Погледнах будилника. Беше пет сутринта, но не ми се спеше повече. Защо ли? О, да, часовата разлика. Сега в Джорджия беше вече осем. По дяволите с това хапче! Трябваше да стана да го взема. Станах. Слава богу, че сънят ми, колкото и да бе кошмарен, бе успял да ме събуди навреме. Чух пианото. Плахи звуци. Обичах да гледам Крисчън да свири. Това си заслужаваше ставането. Увих голото си тяло в хавлията и тръгнах тихо по коридора. От голямата стая се носеше тъжна музика.

Загърнат в мрак, Крисчън седеше в едно мехурче светлина и свиреше. Медните крайчета на косата му блещукаха. Беше гол, до кръста, но знаех, че е обул долнището на пижамата си. Беше изцяло погълнат, свиреше красиво, изгубен в меланхолията на музиката. Поколебах се дали да вляза. Гледах го от тъмния коридор. Не исках да го прекъсвам. Изпитах силен порив да го прегърна. Изглеждаше хем изгубен, хем някак спокоен в самотата си. И тъжен. Болезнено сам. Или може би само музиката бе натежала от толкова много печал. Очевидно не искаше никой да го прекъсва. Мелодията свърши, той спря за миг, после започна отначало. Приближих се предпазливо. Като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Сравнението ме накара да се усмихна. Той погледна нагоре, смръщи се и погледът му се върна върху клавишите.

Дали го бях ядосала с присъствието си?

- Трябваше да си в леглото и да спиш скара ми се меко той.

Бях сигурна, че нещо го тревожи.

- Ти също отвърнах не чак толкова меко.

Той ме погледна и устните му се извиха в едва забележима усмивка.

- Карате ли ми се, госпожице Стийл?

- Да, господин Грей, карам ви се.

- Не мога да спя.

Раздразнение, дори гняв минаха като светкавица по лицето му. Едва ли беше ядосан на мен.

Реших да не обръщам внимание на изражението му и смело се наместих до него. Сложих глава на голото му рамо. Любувах се на дългите му пръсти и на начина, по който галеха клавишите. Той спря за секунда, после продължи до края на мелодията.

- Какво беше това? попитах.

- Шопен. Прелюдия към опус двайсет и осем. В ми минор, ако те интересува.

- Винаги се интересувам от това, което правиш.

Той нежно целуна косата ми.

- Не исках да те будя.

- Не ти ме събуди. Изсвири ми другата.

- Коя друга?

- Беше от Бах. Първата вечер, когато спах тук.

- О, Марчело!

Започна да свири бавно. Затворих очи. Тъгата на нотите се завъртя около нас, удари се в стените и отекна. Беше величествено, много красиво и много по-тъжно от Шопен. Усетих как пропадам в печалната мелодия. Всъщност се чувствах точно така. Този дълбок, болезнен копнеж да разбера един изключителен, един различен мъж, да проумея тъгата му, ме смазваше.

- Защо винаги свириш такива тъжни мелодии?

Надигнах се и го погледнах. Той само повдигна рамене. Това бе отговорът му на всеки мой въпрос. Гледаше ме уморено.

- Започнал си да свириш на шест, нали?

Кимна. Умореното му лице се изпъна от напрежение. После добави, без да питам нищо:

- Почнах да уча пиано, за да зарадвам новата си майка.

- За да паснеш в перфектното семейство?

- Може да се каже каза войнствено той. Защо стана? Не искаш ли да си починеш от вчерашното пътуване?

- За мен сега е осем. И трябва да си взема хапчето.

Той ме погледна учудено.

- Браво! Но не личеше да е особено впечатлен. Само ти можеш да започнеш да пиеш противозачатъчни в друга часова зона. Може би е добре да изчакаш половин час, утре още половин. И така постепенно ще започнеш да ги пиеш в разумно време.

- Планът е добър. И какво ще правим половин час? Гледах го и мигах невинно.

- Сещам се за няколко неща засмя се той. Вътрешностите ми се свиха от желание. Почнах леко да се топя под погледа му, а на него никога нищо не му убягваше.

- Или да си говорим? предложих тихо.

Смръщи се.

- Предпочитам това, което вече съм си наумил каза и ме сграбчи в скута си.

- Винаги предпочиташ да правим секс пред това да говорим разсмях се аз.

- Вярно е. Особено с теб. Напъха нос в косата ми, помириса я и започна ме целува от ухото, надолу, по шията. Може би върху рояла? прошепна той.

Тялото ми се скова. Върху рояла?

- Искам да изясним нещо казах и пулсът ми се ускори рязко. Моето друго аз бе затворило очи и се наслаждаваше на устните му, които докосваха леко кожата ми.

Той спря.

- Винаги така нетърпелива за информация, госпожице Стийл! Какво има да изясняваме? Дъхът му отново погали врата ми и той продължи с нежните целувки.

- Става дума за нас казах и затворих очи.

- Хм. И какво за нас? попита той и спря.

- За договора. Отворих очи.

В очите му заигра весело пламъче. Той въздъхна облекчено и прокара пръсти по брадичката ми.

- Е, договорът е хипотетичен. И подлежи на обсъждане. Гласът му бе дрезгав, прегракнал, очите меки.

- Хипотетичен?

- Да усмихна се той. Гледах го и не разбирах.

- Но ти искаше да го подпишем.

- Това беше преди. Но Правилата остават. Те не подлежат на обсъждане. Изражението му стана по-твърдо.

- Преди? Преди кое?

- Преди... Той спря и тревожното изражение се върна на лицето му. Преди... „повечето" каза и сви рамене.

-О!

- Освен това вече два пъти бяхме в Стаята и ти все още не си побягнала от ужас.

- Това ли се очаква от мен?

- Нищо от това, което правиш, Анастейжа, не може да бъде очаквано или предвидено.

- Нека си изясня. Искаш от мен да спазвам Правилата през цялото време, но можем да пренебрегнем останалата част от договора?

- Освен в Стаята. Искам в Стаята да следваш принципа на договора. И да, искам да спазваш Правилата. През цялото време. Така ще знам, че си в безопасност и че ще мога да те имам винаги, когато пожелая.

- А ако наруша някое правило?

- Ще те наказвам.

- Но няма да имаш нужда от разрешението ми?

- Не, ще имам нужда от разрешението ти.

- А ако откажа?

Той ме изгледа озадачено, като че ли не знаеше правилния отговор.

- Ако кажеш не, значи не. Ще се наложи да търся начин да те убедя.

Станах. Имах нужда от разстояние. Той се намръщи. Гледах го учуден и отново разтревожен.

- Значи си сигурен, че елементът на наказание трябва да остане?

- Да, но само ако нарушиш Правилата.

- Трябва да ги прочета пак.

- Ще ти ги донеса каза той. Някак изведнъж заговорихме все едно обсъждаме бизнес сделка.

Лошо. Това стана вече прекалено сериозно. Той се изправи и тръгна с присъщата си грация към кабинета. Мозъкът ми завря. Имах нужда от чай. Защо бъдещето на тази връзка трябваше да се дискутира сега? В 5:40, когато беше притеснен от нещо друго. Дали беше разумно? Тръгнах към кухнята. Беше тъмно. Зачудих се как да включа осветлението. Накрая намерих ключа, включих лампите и сложих вода в чайника. Хапчето! Започнах да ровя в чантата си. Бях я оставила на плота и лесно намерих опаковката. Крисчън се беше върнал и седеше на един от високите столове. Гледаше ме напрегнато.

Ето ти ги каза и ми подаде листовете. Забелязах, че някои изречения и части са зачеркнати.

ПРАВИЛА

Подчинение:

Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта, незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален контакт, който Доминантът счете за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание.

Сън:

Подчинената ще спи поне осем седем часа през нощта, освен нощите, когато е с Доминанта.

Храна:

Подчинената ще се храни редовно с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета с изключение на плодове.

Облекло:

За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По желание на Доминанта, Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за удачни.

Спорт

Доминантът ще осигурява на подчинената личен треньор четири три пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за прогреса на Подчинената.

Лична хигиена/ Външен вид:

Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта и във време посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за удачни и правилни.

Лична безопасност:

Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши или да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й.

Лични качества:

Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никой друг, освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора.

Тя трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта.

В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта.

- И това за подчинението си остава?

- О, да.

Поклатих глава. Изглеждаше ми забавно и в същото време нелепо и без да искам, врътнах очи.

- Дали се лъжа, или наистина ми завъртя очи, Анастейжа? каза задъхано той.

Мамицата му!

- Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти.

- Каквато е била винаги каза той, поклати глава и очите му грейнаха от вълнение.

Преглътнах инстинктивно и усетих как тялото ми веднага откликна събудено и възбудено.

-Е...

„Господи, какво да правя?"

- Да? Той облиза долната си устна.

- Искаш да ме пляскаш сега?

- Да. И ще го направя.

- Дали, господин Грей? Засмях се. Предизвиках го. Тая игра се играе от двама.

- И мислиш ли, че ще ме спреш?

- Ако изобщо успееш да ме хванеш.

Очите му се разшириха, той се засмя и бавно започна да се изправя.

- Така ли мислите, госпожице Стийл?

Плотът беше между нас. Тази мебел, която винаги бе представлявала мъчение за мен, сега беше спасение. Бях благодарна, че я има.

- И си захапала устната си каза той и тръгна бавно наляво, но аз също мръднах наляво.

- Не можеш да го направиш. Та ти самият си въртиш очите. Опитах се да преговарям с него, но той продължи да настъпва отляво, а с всяка негова крачка се местех и аз.

- Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.

Очите му грееха. Цялото му тяло излъчваше лудо, животинско очакване.

- Аз съм доста бърза, знаеш, нали? казах.

~ Също и аз, знаеш, нали? И добави: Да свършим тихо и спокойно, а? Ела.

- Кога съм свършвала тихо и спокойно?

- Какво имате предвид, госпожице Стийл? Той пак се засмя. Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана.

- В случай че успеете да ме хванете, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ви позволя да ме хванете.

- Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест.

- Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей.

- Така е каза той, замисли се и сбърчи вежди.

И внезапно скокна като звяр към мен, аз изпищях и хукнах към масата в трапезарията. Успях да блъсна масата между нас. Сърцето ми биеше, адреналинът блъскаше във вените ми... Господи... беше толкова вълнуващо! Бях като дете, което си играе с огъня. Гледах го как бавно върви към мен. Отстъпих крачка назад.

- Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа.

- Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво?

- От живота, от вселената... И вяло махна с ръка.

- Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше.

Той спря и скръсти ръце. В очите му играеха весели пламъчета.

- Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо.

- Не, няма да ме хванеш.

Не, не биваше да звуча прекалено уверена. Повторих си го няколко пъти като мантра. Подсъзнанието ми бе обуло маратонките „Найк" и беше готово за спринт.

- Да не би да не искаш да те хвана?

- Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.

Цялото му изражение се промени за секунда. Веселият Крисчън изчезна. Гледаше ме все едно му бях зашила шамар. Беше като попарен, като изпепелен.

- Наистина ли се чувстваш така? прошепна той.

Тези няколко думи говореха повече от цял роман изписани думи. Говореха толкова много за него, за начина, по който се чувства, за страха му, за омразата му към самия себе си. Не, не се чувствах чак толкова зле. Или? Не бях сигурна.

- Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа казах и го погледнах с безпокойство.

- Нима...

Изглеждаше напълно изгубен. Все едно бях издърпала килима изпод краката му.

Поех дълбоко дъх, заобиколих масата, застанах пред него и го погледнах в тревожните очи.

- Толкова много ли мразиш това? попита той с ужас.

- Е, не чак толкова казах меко, опитвах се да го успокоя. Господи, това беше ужасът, който той изпитваше от докосването! Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.

- Но снощи в стаята... ти...

- Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш.

Очите му притъмняха. Като бурно небе. Секундите минаваха, времето течеше и най-сетне той каза:

- Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш.

„Еба си!"

- Защо?

Той прокара пръсти през косата си и повдигна рамене.

- Имам нужда от това. Погледна ме с огромна болка, затвори очи и поклати глава. Не, не мога да ти кажа.

- Не можеш или не искаш?

- Не искам.

- Значи знаеш защо.

-Да.

- Но не искаш да ми кажеш?

- Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш каза тревожно той. Не мога да рискувам, Анастейжа.

- Значи искаш да остана.

- Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя.

„О, Боже!"

Той ме погледна в очите и изведнъж ме дръпна в ръцете си и започна да ме целува страстно. В целувките му усетих паниката и отчаяната му нужда от мен.

- Не ме оставяй. Каза, че няма да ме оставиш, и ме молеше никога да не те оставя. Това говореше в съня си каза опрял устни в моите.

„О... моите признания в ноктюрно".

- Аз не искам да си отивам. И сърцето ми се сви, обърна се в гърдите ми.

Този мъж имаше някаква огромна потребност. И страхът му гол, видим. Беше изгубен някъде там, в тъмното. Очите му бяха широко отворени, трескави. Аз можех да го успокоя, да отида за кратко с него в мрака и да го изведа обратно навън, към светлината.

- Покажи ми прошепнах.

- Да ти покажа?

- Покажи ми колко силно боли.

- Не те разбирам.

- Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.

Крисчън направи крачка назад от мен, объркан, шокиран.

- Искаш да пробваш?

- Да, искам казах, но имах съвсем други намерения. Ако направех за него това, щях да го накарам да ми позволи да го докосна.

- Ана, объркваш ме.

- Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти... Не намирах думите. Очите му се разшириха и той разбра какво ще искам от него. За секунда погледна встрани, но после лицето му застина и ме погледна решително. Преценяваше алтернативите.

Изведнъж ме хвана за ръцете, обърна се и ме изведе от грамадната стая и нагоре по стълбите към Червената стая. Удоволствие и болка, награда и наказание. Думите, които ми беше казал преди толкова много време, кънтяха в главата ми.

- Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си каза той пред вратата на стаята. Готова ли си?

Кимнах. Бях твърдо решена. Главата ми се изпразни. Кръвта се източи от нея и за миг ми стана зле.

Той отвори вратата. Все още държеше ръката ми. Грабна нещо като колан от поставката до вратата и ме поведе към червената кожена пейка в дъното.

- Наведи се.

„Добре, мога да го направя". Опрях ръце върху гладката червена кожа. Не бе махнал халата ми. Някъде дълбоко в съзнанието ми се промъкна мисълта, че е оставил халата върху тялото ми, защото наистина ще боли. Бях сигурна, че ще боли.

- Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.

„Защо не започне вече и да приключим с това?" Винаги подхождаше толкова церемониално, когато искаше да ме накаже! Врътнах очи, но знаех, че не може да ме види.

Той повдигна края на хавлията ми и незнайно защо, но беше по-различно, отколкото ако бях гола. Нежно погали дупето ми и бедрата ми.

- Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен прошепна той.

Иронията не ме бе напуснала. Та аз бягах, за да избегна това. Ако бе отворил обятията си за мен, аз бих бягала към него, а не от него.

- И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.

И изведнъж нервният страх в гласа му изчезна. Крисчън се беше

върнал в тялото си. Усещах го в гласа му, в начина, по който прокарваше пръстите си по гърба ми. Атмосферата в стаята се промени.

Затворих очи и се приготвих за удара. И той дойде силен, хапещ, парещ. Ударът с колана беше това, от което най-много се бях страхувала. Извиках неволно и поех дълбоко дъх.

- Брой, Анастейжа изкомандва той.

- Едно успях да извикам. Прозвуча като стон.

Удари ме пак. „Боже, наистина боли!"

-Две!

„Толкова е хубаво да можеш да викаш!"

Той дишаше тежко, а аз почти не дишах. Отчаяно ровех из душата си за нещо, за което да се хвана. Коланът отново проряза плътта ми.

- Три. Очите ми се напълниха със сълзи. Господи, болеше повече, отколкото бях очаквала. Беше много по-силно и болезнено от пляскането. Той изобщо не се опитваше да смекчи ударите.

- Четири викнах и коланът се заби пак. Сълзите потекоха по лицето ми. „Не искам да плача!" Ядосвах се на себе си, че си позволявам да плача.

- Пет! Гласът ми се давеше в хълцане и в онзи миг си мислех, че го мразя. Задникът ми беше като подпален.

Оставаше още един път.

- Шест прошепнах, когато болката ме порази отново. Чух го как пусна колана на земята. Седна и ме грабна в ръцете си. Беше останал без дъх и състраданието му... А аз не исках неговото състрадание.

- Пусни ме. Не... И започнах да го бутам и да се боря да ме пусне. Не ме докосвай! изсъсках. Изправих се и го погледнах. Той ме гледаше озадачен, с широко отворени очи. Избърсах ядно сълзите си.

- Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! Избърсах носа си с ръкава на хавлията. Ти си абсолютно смахнат кучи син.

- Ана умоляваше ме той в шок.

- Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар!

Обърнах се и излязох.

Облегнах се на вратата. Къде да ида? Да бягам ли? Да остана ли? Бях полудяла, сълзи се стичаха по лицето ми. Бършех ги с яд. Исках да се свия на топка, да се справя някак си с това, да излекувам размазаната си вяра. Как можах да направя такава глупост! Разбира се, че щеше да боли. Само дето се бях надявала на обратното.

Внимателно прокарах ръка по задника си. Болеше. Къде да ида? Не и в неговата стая. В моята стая? Не, стаята, която щеше да е моя. Не, която е моя. Ето, затова е искал да имам стая. Знаел е, че ще имам нужда да съм далеч от него.

Тръгнах бавно и сковано. Мислех, че може да ме последва.

В спалнята беше все още тъмно. Зората едва се усмихваше на хоризонта. Покатерих се с мъка на леглото. Седнах много внимателно, легнах както бях с хавлията и се отпуснах. Заплаках във възглавницата.

Какво си бях помислила? Защо му позволих да направи това с мен? Исках да видя колко е тъмно, но това беше прекалено тъмно за мен. Не, не можех да го направя. Но той правеше точно това. Така се възбуждаше.

Това беше моментът и на моето пробуждане. И за да съм честна спрямо него, той ме бе предупреждавал много пъти, пак и пак. Казваше ми, че не е нормален. Имаше потребности, които аз не можех да задоволя. И чак сега видях. Спомних си двата пъти, когато ме бе удрял, и колко по-различно беше от това. Той бе милостив към мен, но това едва ли щеше да го задоволи. Заплаках по-силно. Той нямаше да иска да е с мен, ако не можех да му дам това, от което се нуждае. Защо, защо, защо се бях влюбила в господин Петдесет нюанса? Защо не успях да обикна Хосе или Пол Клейтън, или някой като мен?

О, и видът му, докато излизах! Беше напълно съкрушен, шокиран. И колко жестока бях с него! Дали някога би ми простил? Дали аз някога щях да му простя? Мислите ми бяха като топка кълчища, блъскаха се в съзнанието ми. А подсъзнанието ми клатеше тъжно глава. Моето друго аз не се виждаше наоколо. Мрачно утро за душата ми. Бях толкова самотна. Исках да съм при мама. Спомних си думите й на летището:

„Слушай сърцето си и моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Толкова си млада, толкова много неща ти предстоят. Позволи им да се случат. Заслужаваш най-доброто от всичко".

И какво направих? Последвах сърцето си и сега съм с подут задник и сломена душа. Трябваше да се махна. Това е. Трябваше да си тръгна. Той не беше за мен, аз не бях за него. Как е възможно това изобщо да проработи? Мисълта да не го видя никога повече буквално ме задуши. Моят господин Петдесет нюанса.

Чух, че вратата се отваря. Беше дошъл! Усетих, че оставя нещо на нощното шкафче до мен. После матракът се огъна под тежестта му и той легна зад мен.

- Тихо, бебчо каза задъхано. Исках да се дръпна, да ида на другия край на леглото, но лежах като парализирана. Не можех да мръдна, цялото ми тяло беше сковано. Не бягай от мен, Ана прошепна той и нежно ме дръпна в прегръдката си, зарови нос в косата ми и ме целуна по врата.

- Не ме мрази продължи нежно. Усещах дъха му по кожата си. Гласът му беше тъжен, агонизиращо печален. Сърцето ми се сви отново и заплаках тихо. Той продължи да ме целува гальовно, топло, а аз не помръдвах.

Лежахме така, без да си кажем нищо. Мина много време. Стори ми се години. Полека започнах да се отпускам и спрях да плача. Зората дойде, денят дойде и времето минаваше, а ние лежахме тихи.

- Донесох ти болкоуспокояващи и крем каза след много време той.

Обърнах се бавно към него, все още в ръцете му, сложих ръка на рамото му и го погледнах. Очите му бяха като сив кремък.

Гледах красивото му лице. Не издаваше нищо, дори с очи, но гледаше в моите, без да мигне. „О, той е толкова безмилостно красив". За толкова кратко време бе станал едно от най-скъпите за мен неща в живота ми. Вдигнах ръка и го погалих по бузата, прокарах пръсти по четината му. Той затвори очи и издиша.

- Съжалявам прошепнах.

Той отвори очи и ме изгледа озадачено.

- За какво?

- За това, което казах.

- Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех... Очите му омекнаха от облекчение. Съжалявам, че те нараних.

- Аз го пожелах. И сега знам... Преглътнах. Ето, сега трябваше да го кажа. Да, трябваше. Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен.

Очите му се разшириха и ужасът се върна.

- Ти си всичко, което искам да си.

„Какво?"

- Не разбирам. Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?

Той отново затвори очи. Виждах как хиляди емоции минават по лицето му. Когато отвори очи, те бяха празни.

- Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Мозъкът ми завря, настръхнах цялата. Светът около мен се сви, остана само една бездънна яма, в която да падна.

- Не искам да си тръгвам казах тихо. „Е, това е". Платих, за да видя картите на другия и да съм в играта. Очите ми се напълниха със сълзи.

- И аз не искам да си отиваш каза той. Гласът му звучеше странно. Той вдигна ръка, нежно погали бузата ми и още по-нежно избърса сълзата ми с палец. Откакто те видях, аз оживях. Палецът му мина по долната ми устна.

- И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Очите му отново се разшириха. Този път в тях имаше само страх.

- Не! почти викна той. Думата излезе все едно току-що му бях изкарала въздуха с ритник.

- Не можеш да ме обичаш, Ана. Не... Това е грешка.

Беше ужасен.

- Грешка? Защо да е грешка?

- Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? В гласа му имаше агония, скръб.

- Но ти ме правиш щастлива.

- Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Господи! Това беше краят! Ето, дотук бе стигнал с онези петнайсет нещастни момичета. Несъвместимост.

- Никога няма да можем да преодолеем това, нали? казах. Цялата треперех от страх.

Той поклати глава. Затворих очи. Не можех да гледам лицето му.

- Е, тогава да тръгвам казах и седнах с мъка.

- Не, не, не си отивай!

Усетих паниката в гласа му.

- Какъв е смисълът да оставам?

Чувствах се изморена, чувствах се като пребито куче. И исках да си тръгна веднага. Станах от леглото. Той тръгна след мен.

- Бих искала да остана сама казах с безизразен глас и излязох. Той остана в спалнята.

Тръгнах надолу. Огледах голямата стая и си помислих, че само преди няколко часа бях седяла до него, с глава на рамото му, и го слушах как свири. Колко много се бе случило само за няколко часа! Очите ми се бяха отворили и бях разбрала, че най-ужасните ми страхове са били истина. Той не беше способен да дава и да получава любов. И в един миг почувствах странно усещане на облекчение. Поне знаех.

Болката беше толкова нечовешка, че дори отказвах да я приема. Бях като глухоняма, лишена от всякакви сетива. Бях излязла от тялото си, за да не я усещам, и вървях като случаен наблюдател на трагедията, която се разиграваше пред очите ми.

Изкъпах се бързо, като мислех само секунди напред. Например как да изстискам шампоан в ръката си. Сега да сложа шампоана обратно на поставката. Сега изтривалката на лицето. Сега на раменете... прости, механични действия, които изискваха само механична мисъл.

Не си измих косата. Изсуших се бързо. Облякох се в банята. Извадих джинси и тениска от куфара. Джинсите раздразниха кожата ми, но честно казано, болката беше добре дошла. Съсредоточих се върху нея, за да не мисля за смъртоносната рана в кървящото ми сърце.

Наведох се да затворя куфара и погледът ми попадна на подаръка за Крисчън. Едно малко, дори миниатюрно самолетче Бланик L23. Сълзите ми потекоха. Щастливи мигове. Когато имаше надежда за „повече". Извадих го от куфара. Трябваше да му го дам. Скъсах един лист от бележника си и написах бележка.

Спомен за щастливите дни.

Благодаря ти.

Ана

Погледнах се в огледалото. Към мен гледаше блед и изплашен призрак. Навих косата си на кок. Очите ми бяха подути от сълзите, но какво от това? Подсъзнанието ми ме гледаше с одобрение. Дори тя знаеше, че сега не е време да си показва зъбите. Не можех да повярвам, че целият ми свят се разпада, че всичките ми надежди са напълно изпепелени. „Не, не мисли за това. Не сега. Все още не". Поех дълбоко дъх, вдигнах куфара и тръгнах към голямата стая.

Крисчън говореше по телефона. Беше с черни джинси и тениска. Бос.

- Какво е казал! извика толкова бясно, че аз подскочих. Трябваше да ми каже шибаната истина. Какъв му е номерът? Трябва да му се обадя... Уелч, нещата са абсолютно прецакани. Погледна към мен, нареди нещо по телефона и го изключи.

Пристъпих към дивана и си взех раницата. Опитвах се да не го гледам. Извадих макбука, отидох в кухнята и го оставих на плота за закуска, а до него оставих и блакберито и ключовете от колата. Когато се обърнах и го погледнах, очите му пищяха от ужас.

- Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. Гласът ми беше спокоен, без никаква емоция.

- Ана, не искам тези неща, те са твои! Отказваше да повярва. Вземи ги.

- Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.

- Ана, бъди разумна! Дори сега ми се караше.

- Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. Гласът ми беше тих и монотонен.

- Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко?

- Не. „Разбира се, че не искам, та аз те обичам!" Не искам. Опитвам се да защитя себе си прошепнах. „Защото ти не ме искаш така, както те искам аз".

- Моля те, Ана, вземи тези неща.

- Крисчън, не искам да се караме. Искам си само парите от колата.

Той присви очи, но вече не ми пукаше. Е, може би съвсем малко. Гледах го, без да мигам, без да отстъпвам нито крачка.

- Би ли приела чек? попита той горчиво.

- Да. Мисля, че си добър в писането на чекове.

Не се усмихна. Обърна се и зашляпа с боси крака към кабинета си. Погледнах за последно картините, цялото това изкуство по стените — абстрактно, спокойно, студено. Съвсем подходящо за това място. Очите ми се спряха на рояла. Ако си бях държала устата затворена, можеше да се любим върху него. „Не, не да се любим, той щеше да чука, а аз да правя секс". Мисълта заседна тъжно в съзнанието ми и в парченцата от разбитото ми сърце. „Той никога не ме е любил истински, нали? За него винаги е било чукане".

Крисчън се върна и ми подаде плик.

- Тейлър взе добри пари за нея. Колата се оказа класическа. Можеш да го попиташ. Той ще те откара каза и погледна някъде зад рамото ми. Обърнах се. Тейлър стоеше до вратата, облечен в безупречния си костюм.

- Няма нужда. Мога и сама. Благодаря.

Той едва сдържаше яростта си.

- За всяко нещо ли ще ми възразяваш?

- Защо да променяме традицията? Вдигнах извинително рамене.

Той затвори очи за миг и прокара ръце през косата си.

- Ана, моля те, нека Тейлър те закара.

- Ще приготвя колата, госпожице Стийл каза авторитетно Тейлър. Крисчън му кимна и когато се обърнах, той бе излязъл.

Обърнах се към Крисчън. Бяхме на метър един от друг. Той направи крачка напред, а аз инстинктивно отстъпих назад. Той спря, болката в горещите му очи пулсираше.

- Не си отивай каза с копнеж.

- Не мога да остана. Зная какво искам, а ти не можеш да ми го дадеш. Знам и какво искаш ти, а аз не мога да ти го дам.

Той направи още една крачка. Вдигнах ръце да го спра.

- Не, не го прави, моля те. Отстъпвах назад. Нямаше начин да понеса допира му точно сега. Това би ме убило. Не мога да го понеса.

Грабнах куфара и раницата и тръгнах към фоайето. Той тръгна след мен, като спазваше желаното от мен разстояние. Натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и се качих.

- Довиждане, Крисчън.

- Довиждане, Ана каза той. Изглеждаше напълно, изцяло смазан, сразен. Един мъж, умиращ в агонията на болката си. Точно както умирах аз. Откъснах очи от него, преди да променя решението си и да се опитам да го успокоя.

Вратите се затвориха и асансьорът ме дръпна надолу към гаража и към вратите на собствения ми ад.

Тейлър отвори вратата и аз седнах на задната седалка. Опитах се да не го гледам в очите. Бях се издънила. Пълен провал във всичко. Бях се надявала да изведа моя Петдесет нюанса към светлината, но това се оказа задача извън способностите ми. Отчаяно се мъчех да задържа сълзите си. Когато тръгнахме по Четвърто авеню, погледнах през прозореца. И тогава, чак тогава осъзнах какво всъщност бях направила. Бях го изоставила. Единствения мъж, когото бях обичала. Единствения мъж, с когото бях спала. И го бях изоставила. Болката раздра тялото ми. Сълзите потекоха по страните ми. Бършех ги бързо, търсех слънчевите си очила из чантата. Докато чакахме на един светофар, Тейлър ми подаде кърпичка. Без да ме поглежда, без да казва нищо.

Благодаря казах. Този негов мил жест ме довърши. Облегнах се в луксозната кожена седалка и заплаках с глас.

Апартаментът изглеждаше призрачно празен и непознат. Не бях живяла тук достатъчно, за да го усетя като мой дом. Тръгнах направо към стаята си. И там, на леглото, висеше почти спадналият балон. Чарли Танго изглеждаше точно като мен. Грабнах го и го притиснах към себе си. „Какво направих? Какво направих?"

Хвърлих се на леглото с дрехите, с обувките, с всичко, и заридах. Болката се разрастваше. Дори костният ми мозък беше парализиран. Физически, психически, метафизично непоносима, унищожителна болка. Скръб. Сама си бях причинила тази скръб. И тогава видях лицето на моето друго аз. И разбрах. Болката от ударите на колана беше нищо в сравнение с това самоунищожение. Свих се, като отчаяно стисках спадналия балон и кърпичката на Тейлър, и се предадох на скръбта.

Е Л ДЖЕЙМС ПЕТДЕСЕТ НЮАНСА СИВО

Английска, първо издание

Превод Гергана Дечева Редактор Иван Тотоманов Художествено оформление на корица „Megachrom" Компютърна обработка ИК „БАРД" ООД Десислава Господинова Печат „Мултипринт" ООД

Формат 60/90/16 Печатни коли 31

ИК „БАРД" ООД София 1124 жк „Яворов", бл. 12А, вх. II e-mail: office@bard.bg