Е. Л. Джеймс

Петдесет нюанса освободени

(книга трета от " Петдесет нюанса")

На мама с цялата ми любов и признателност. С много обич на баща ми.

Татко, липсваш ми.

Пролог

Мамо! Мамо! Мама спи на пода. Спи отдавна. Реша косата й с четка. Тя обича. Реша я, а тя не се буди. Мамо! Боли я коремчето. Разтърсвам я. Гладна е. Него го няма. Жаден съм. Отивам в кухнята, дърпам стол до мивката и си наливам вода. Водата се разлива върху синия ми пуловер. Мама още спи. Мамо! Мамо, събуди се! Тя лежи. И е студена. Донасям синьото си одеяло, завивам я и лягам до нея на зеления лепкав мокет. Мама още спи. Имам две колички. Те обикалят на пода около мама. Мисля, че мама е бол-на. Тръгвам да търся нещо за ядене. В хладилника има грах, но е студен. Ям грахчетата много бавно и ме боли коремчето. Лягам да спя до мама. Грахчетата са свършили. Във фризера има нещо. Мирише стран-но. Искам да го оближа, но езикът ми залепва. Ям го бавно. Много е гадно. Пия вода. И лягам при мама. Тя е студена. И не иска да се събуди. Някой отваря вратата. Завивам мама с одеялото. Той е! Върнал се е. „Какво е станало тук, по дяволите? О, тая луда кучка! Мамка му! Махай се, малко скапано лайно!“ Рита ме и си удрям главата в пода. Главата ме боли. Той се обажда по телефона и излиза. Заключва вратата. Лягам до мама. Главата ме боли. Идва една полицайка. Не! Не! Не! Не ме пипай! Не ме пипай! Искам при мама. Не! Не ме пипай! Тя дръпва одеялото и ме грабва. Мамо! Мамо! Пищя. Искам си при мама! Не мога да кажа думите. Няма ми думите. Мама не може да ме чуе. Нямам думи.

- Крисчън! Крисчън! - Гласът й е тревожен, дърпа ме от дъното на този кошмар, от бездната на отчаянието. - Тук съм. Тук съм.

Той се сепна. Тя бе хванала раменете му и отчаяно го разтърсваше. Очите й - тревожни, пълни с болка и синя тъга, пълни със сълзи.

- Ана - прошепна той без дъх. Усещаше отвратителния вкус на страх в устата си. - Ти си тук!

- Разбира се, че съм тук.

- Сънувах...

- Знам, тук съм. Тук съм.

- Ана - изрече името й той и то мина през тялото му като талисман срещу задушаващата черна паника.

- Шшш! Тук съм. - И тя го покри с тялото си, ръцете и краката й го обвиха като пашкул. Топлината й влезе в него и полека започна да изтласква сенките и страха. Тя е слънце, тя е светлина, тя е... негова.

- Моля те, нека не се караме. - Гласът му бе дрезгав. Прегърна я.

- Добре.

- Клетвите. Без клетви. Мога да го направя. Ще намерим начин. - Думите излязоха запъхтяно от устата му, натежали от чувство, объркани, тревожни.

- Да, ще намерим начин. Ние винаги намираме начина - прошепна тя. Устните й покриха неговите, затвориха думите и го върнаха в реалността.

1.

Лежах и гледах синьото небе през отворите на слънчевия чадър от морски водорасли. Най-синьото лятно небе. Средиземноморско синьо. Въздъхнах облекчено. Крисчън беше до мен, излегнал се върху шезлонга. Моят съпруг. Моят съблазнителен красив съпруг. Беше без тениска, по отрязани над коляното джинси. Четеше книга, в която се предвиждаше колапсът на западната банкова система. Четивото определено му беше интересно. Не го бях виждала да се заседи на едно място толкова дълго. Изглеждаше по-скоро като студент, а не като собственик и главен изпълнителен директор на една от най-големите частни компании в Щатите.

Бяха последните дни от медения ни месец. Приличахме се на следобедното слънце на плажа пред хотел „Бийч Плаза Монте Карло“ в Монако. Но не бяхме отседнали в него. Отворих очи и погледнах към нашата „Феър Лейди“, пуснала котва в пристанището. Луксозна яхта, направена през 1928 година. Плуваше великолепно, беше кралицата на всички яхти в пристанището. Крисчън я обожаваше. Тайничко подозирах, че иска да я купи. Е, честно! Защо мъжете си падат по такива играчки?

Лежах отпусната като мързелива котка под лъчите на следобедното слънце и слушах подбраната от Крисчън Грей музика в новия ми айпод. Неволно се сетих за предложението му. О, какъв божествен миг! Почти усетих уханието на цветята.

- Може ли да се оженим утре? - каза нежно в ухото ми. Бях се излегнала върху гърдите му, спокойна и отпусната след секса. Бяхме в беседката на къщата на пристанището. Около нас - цветя.

- Мхм.

- Това „да“ ли е? - Усетих надеждата в гласа му.

“Мхм.

-Не?

- Мхм.

Той се усмихна.

- Госпожице Стийл, езика ли сте си глътнали?

- Мхм - засмях се аз.

Той се усмихна, стисна ме здраво и целуна косата ми

- Във Вегас. Утре.

Вдигнах сънено глава.

- Нашите няма да са много доволни.

Той потупваше с пръсти гърба ми, галеше го нежно.

- Кажи ми какво искаш, Анастейжа. Вегас? Голяма сватба с всичките му там подробности? Кажи ми.

- Не голяма... само приятели и семействата. - Погледнах го, развълнувана от тихата настойчивост в горещите му грейнали очи. А той какво искаше? Щях да направя това, което той пожелае!

- Добре - каза той. - Къде?

Вдигнах рамене.

- Може ли да го направим тук? - попита той предпазливо.

- В къщата на родителите ти? Дали ще се съгласят?

- Майка ми ще е на седмото небе.

- Добре, тогава тук. Убедена съм, че майка и татко ще предпочетат да е тук.

Той ме погали по косата. Не знам дали някога съм била и дали някога ще бъда по-щастлива.

- Добре, разбрахме се къде. Сега да видим кога.

- Мисля, че първо трябва да попиташ майка си.

- Хм. - Той се усмихна още по-лъчезарно. - Мога да й дам не повече от месец. Искам те прекалено много, за да чакам повече.

- Но ти ме имаш, Крисчън. Имаш ме от доста време. Но един месец е добре. - Целунах гърдите му. Бърза мека целувка. Погледнах го и се усмихнах.

- Ще изгориш - прошепна Крисчън в ухото ми. Стреснах се.

- Само по теб. - Усмихнах се сладко. Следобедното слънце бе слязло на запад и парещите лъчи ме заливаха цялата. Той се засмя и с едно бързо рязко движение дръпна леглото ми под сянката на чадъра.

- По-далеч от средиземноморското слънце, госпожо Грей.

- Благодаря за алтруизма, господин Грей.

- Удоволствието е изцяло мое, госпожо Грей. И не съм алтру-ист. Изобщо. Ако изгориш, няма да мога да те докосвам - каза той многозначително. В очите му заигра весел пламък и усетих как сърцето ми става все по-голямо и по-голямо. - Но, предполагам, подозирате мотива ми и сега ми се подигравате.

- Не съм способна на такова нещо - казах невинно и с престорено възмущение.

- Способна си, и го правиш. Често. И това е едно от многото неща, които обичам в теб. - Наведе се и закачливо гризна долна-та ми устна.

- Надявах се да предложиш да ме намажеш с плажно масло -казах, опряла устни в неговите.

- Госпожо Грей, това е трудна и тежка задача... но не мога да устоя на предложението. Седни! - изкомандва ме той и аз изпълних. Бавните му ловки пръсти нежно почнаха да ме мажат с лосион.

- Ти си много, много красива. Късметлия съм - говореше нежно той, докато ръцете му минаваха по гърдите ми и втриваха лосиона.

- Да, така е, късметлия сте, господин Грей. - Изгледах го хитро през мигли.

- Скромността ви краси, госпожо Грей. Обърни се! Искам да ти намажа и гърба.

Усмихнах се и се обърнах по корем. Той разкопча горнището на безобразно скъпия ми бански.

- Как би се чувствал, ако ходех на плаж топлес като другите жени?

- Крайно недоволен - отвърна той без колебание. - Не съм много щастлив и от факта, че си толкова оскъдно облечена в момента. Не си играй с огъня - каза в ухото ми.

- Това предизвикателство ли е, господин Грей?

- Не. Факт, госпожо Грей.

Въздъхнах и поклатих глава. О, Крисчън, моят ревнив, контролиращ, властен Крисчън!

Той ме плесна леш по дупето.

Неговото вечно присъстващо, вечно звънящо блакбери напомни за себе си. Намусих се, а той се засмя.

- Добре изглеждате, госпожо Грей. - Погледна ме закачливо и със сладко предупреждение, плесна ме по дупето още веднъж и отвори телефона. Моята вътрешна богиня замърка. Може би пък тази вечер да устроим представление само за гледане? Тя се усмихна компетентно, а аз потънах в следобедната сиеста, унесена в копнеж за вечерта.

- “Mam’selle? Un Perrier pour moi, un Coca-Cola light pour ma femme, s’il vous plait. Et quelque chose a manger… laissez-moi voir la carte.”¹.

Крисчън говореше перфектен френски. Хм... чак се стреснах. Слънцето ме заслепи и примигнах няколко пъти към него. Той ме гледаше, без да обръща внимание на красивото младо момиче в униформа, което се отдалечаваше от нас с таблата в ръка, като провокативно поклащаше прибраната си на опашка руса коса.

- Жадна ли си?

- Да - измънках сънено.

- Мога да те гледам цял ден. Изморена ли си?

- Не спах много нощес, нали? - Изчервих се.

- И аз. - Той се засмя, остави блакберито и стана. Късите му гащи се бяха свлекли и можех да видя банския му. Той ги свали и изрита джапанките си.

- Ела да поплуваме - каза и ми протегна ръка, докато го гледах замаяна. - Ела де! - подкани ме пак и наклони глава на една страна, лицето му - оживено и весело. И понеже пак бях изгубила дар слово, бавно поклати глава и добави: - Май ти трябва нещо за разбуждане.

Преди да се усетя какво става, ме бе сграбчил, а аз пищях не толкова от паника, колкото от изненада.

- Крисчън! Пусни ме!

- Само в морето, бебчо - изкиска се злорадо той.

На плажа нямаше много хора, но тези, които бяха там, ни гледаха с прикрито любопитство и фалшиво безразличие. Толкова типично за французите! Едва сега започвах да ги разбирам. Той ме носеше на ръце към морето и закрачи с мен във водата, без да спира да се смее с цяло гърло.

Увих ръце около врата му.

- Няма да посмееш - казах задъхано, като едва сподавях смеха си.

- О, Ана! Нищичко не си научила за краткото време, през което се познаваме - каза и ме целуна, а аз сграбчих възможността да прокарам пръсти през косата му, да я стисна и да плъзна език в устата му. Той пое рязко дъх, отпусна тялото си назад, очите му - опушено сиви, но тревожни.

- Знам ти играта - прошепна и бавно потъна надолу в хладката кристално чиста вода, като ме повлече със себе си. Устните му се залепиха за моите. Обвих го с тяло.

- Мислех, че искаш да плуваш - казах в устните му.

- Отвличаш ми вниманието - отвърна той и впи леко зъби в долната ми устна. - Но не съм сигурен, че искам почтените почиващи в Монте Карло да видят съпругата ми в разгара на страстите.

Прокарах зъби по челюстта му, езикът ми мина по наболата му брада. Честно казано, пет пари не давах за почтените почиващи в Монте Карло.

- Ана - простена той. Уви вързаната ми на опашка коса около китката си, дръпна главата ми назад и оголи шията ми за целувките си. Започна от ухото и се спусна надолу.

- Искаш ли тук? В морето?

- Да - прошепнах.

Крисчън се отдръпна, погледна ме. Очите му горяха от желание и някакво закачливо пламъче ги правеше още по-искащи.

- Госпожо Грей, вие сте ненаситна и невероятно дръзка. Що за чудовище съм създал?

- Чудовище като за теб. Би ли ме чукал, ако не бях чудовище?

- Знаеш, че бих те чукал винаги и при всяка възможност. Но не сега. Не и с тази публика - каза и обърна поглед към брега.

Какво ставаше, за бога?

Е, да, няколкото души на брега бяха свалили маските на безразличието и ни гледаха с интерес. Изведнъж Крисчън ме хвана за кръста, хвърли ме във въздуха и ме остави да пльосна във водата и да потъна надолу до мекото пясъчно дъно. Когато изплувах, кашлях, давех се и се задушавах. И се смеех.

- Крисчън! - скарах му се. Бях си помислила, че ще се любим в морето и че... ще добавим още нещо към нещата, които правим за първи път. Той захапа устната си, за да спре смеха си. Плиснах го с вода, той също ме плисна.

- Имаме цялата нощ пред нас - каза и се ухили глуповато и ужасно мило. - После, бебчо.

И се гмурна в морето, изплува на няколко метра от мен, а след това с грациозни и уверени движения отплува навътре. Далеч от мен.

Закачливият господин Петдесет. Винаги готов да ме тормози! Сложих ръка над очите си, за да го виждам. Отплуваше. „Винаги ме дразни така! Как да го накарам да се върне?“ Заплувах към брега и започнах да обмислям възможностите. Напитките ни бяха пристигнали. Отпих от диетичната кока-кола. Крисчън се бе превърнал в малка точица на хоризонта.

Хм... Легнах по корем, махнах горнището на банския си и го метнах върху шезлонга му. „Ето, да видиш колко дръзка мога да бъда, господин Грей“. Затворих очи и се отдадох на милувката на мекото слънце. То започна да сгрява костите ми и под топлината му спомените ме върнаха към деня на сватбата.

- Може да целунете булката - обяви преподобният Уолш. Обърнах глава и се усмихнах на съпруга си.

- Най-накрая си моя - прошепна той, дръпна ме в ръцете си и ме целуна леко по устните. „Аз съм омъжена! Аз съм госпожа Грей“. Бях толкова щастлива!

- Красива Ана! - каза той, усмихна се, а очите му пламтяха от любов... и нещо по-тъмно, по-горещо. - Не позволявай на никого освен на мен да свали тази рокля от теб! Разбра ли ме? - Усмивката му пламна, връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузата ми и изгориха кожата ми. Кръвта ми буквално завря от допира му.

„Мили Боже! Как го прави? С всичките тези хора тук, които гледат само нас“.

Кимнах, без да обеля и дума. Господи, дано никой не ни е чул. Преподобният Уолш тактично бе отстъпил крачка назад. Погледнах към гостите. Всички накипрени като за сватба, естествено. Мама, Рей, Боб, всички от семейство Грей ръкопляскаха. Дори Кейт, която беше шаферката ми. Изглеждаше умопомрачително с бледорозова рокля. Беше застанала до Елиът - шафера на Крисчън. Кой да предположи, че Елиът може да се излъска така добре? Всички бяха надянали огромни усмивки - освен Грейс, която тихичко плачеше и попиваше сълзите си с бяла дантелена кърпичка.

- Ще празнуваме ли, госпожо Грей? - попита ме Крисчън и се усмихна някак срамежливо. Разтопих се. Изглеждаше божествено в семпъл черен смокинг със сребриста жилетка и вратовръзка. Ьеше толкова... задушаващо красив.

- Да, готова съм. Напълно готова! - Усмихнах му се.

Лицето му грееше с някаква отнесена усмивка.

И после партито... Бяха разпънали тентата и я бяха украсили много хубаво, в топли цветове - розово, сребристо и слонова кост. Бяха я отворили и обърнали с лице към залива. Слава богу, нремето беше много хубаво. В ранния следобед слънцето се оглеждаше в морето. До тентата имаше дансинг, а от другата страна бюфет, отрупан с какво ли не.

Рей и майка ми танцуваха и се смееха. Гледах ги с горчива радост. Надявах се бракът ми с Грей да издържи повече от техния. Нямах представа какво щях да правя, ако един ден реши да ме остави. Бяхме се оженили набързо. Дали нямаше да съжалявам? Непрестанно си напомнях поговорката за бързата кучка, дето слепи ги раждала.

Кейт беше до мен непрекъснато, ужасно красива с дългата си копринена розова рокля. Погледна ме, намръщи се и ми се скара:

- Ей, това не трябваше ли да е най-щастливият ден в живота ти?

- Той е - прошепнах.

- Какво има, Ана? Защо си се загледала в майка си и Рей?

Поклатих тъжно глава.

- Щастливи са - каза тя.

- Да, щастливи са, но са по-щастливи, когато не са заедно -отвърнах.

- Да не би да съжаляваш? - попита Кейт малко уплашено.

- Не, не е това. Просто... аз... толкова много го обичам. - И спрях, без дори да мога да произнеса на глас притесненията си.

- Ана, повече от очевидно е, че той те обожава. Знам, че в началото нещата бяха странни, но от месец сте много щастливи.

Тя хвана ръцете ми, стисна ги и добави весело: - Освен това сега вече е прекалено късно за каквото и да е.

Засмях се с нея. Имах й повече доверие, отколкото на себе си. Тя ме дръпна в своята специална Катрин-Кавана прегръдка.

- Ана, всичко ще е наред. И ако той позволи и един косъм да падне от главата ти, ако те нарани, човекът, пред който ще се наложи да отговаря, съм аз.

Пусна ме и се усмихна на някой зад гърба ми.

- Здравей, бебчо. - Крисчън ме обви в ръцете си и целуна косата ми. - Здравей Кейт - каза малко сухо. Все още се държеше доста хладно с нея, а бяха минали почти два месеца.

- Здравей, Крисчън. Отивам да намеря мъжа, когото си избрал за шафер и който, по една случайност, съм избрала и аз и е и мой най-близък и доверен приятел - каза Кейт, усмихна се широко и топло и тръгна към Елиът, който пиеше с брат й Итън и с нашия приятел Хосе.

- Време е да вървим - каза Крисчън.

- Толкова скоро? Това е първото парти, на което аз съм центърът на внимание!

- Заслужаваш го. Прелестна си, Анастейжа.

- Ти също.

- Тази рокля... ти отива - усмихна се той и очите му отново се нажежиха.

- Това старо нещо? - Изчервих се и хванах крайчетата на фината дантела на простичката сватбена рокля, която майката на Кейт бе скроила за мен. Харесвах как дантелата пада под рамото. Семпло и съблазнително... Поне се надявах да е така.

Той се наведе, целуна ме и каза:

- Време е да тръгваме. Не мога да те деля повече с всички тези хора.

- Нима можем да си тръгнем от собствената си сватба?

- Бебчо, това е нашата сватба. Можем да правим каквото си искаме. Нарязахме тортата. И сега, в този момент, искам да те хвана и да те отведа там, където ще те имам само за себе си.

Засмях се.

- Та вие ме имате за цял живот, господин Грей.

- И съм много щастлив да го чуя, госпожо Грей.

- О, ето къде били влюбените пиленца.

Изругах наум. Майката на Грейс ни бе открила.

- Крисчън, още един танц с баба?

- Разбира се, бабо - каза Крисчън малко недоволно.

- А ти, красавице, иди и направи един старец щастлив. Танцувай с Тео.

- Кой е Тео, госпожо Тревелиан?

- Дядо Тревелиан. И ми казвай „бабо“. Сега вие двамата трябва сериозно да се захванете с правнучетата. Не ми остава много живот.

И ни се усмихна заговорнически, а Крисчън я изгледа ужасен.

- Ела, бабо. - И я повлече към дансинга. Обърна се, погледна ме, завъртя очи и изсумтя: - До после, бебчо.

Докато отивах към дядо Тревелиан, ме спря Хосе.

- Няма да те каня да танцуваш пак с мен. Бездруго отнех прекалено много от времето ти на дансинга. Щастлив съм, че ти си щастлива. Но, Ана, искам да знаеш... Ще съм тук. Винаги когато имаш нужда от мен.

- Благодаря ти, Хосе. Ти си истински приятел.

- Говоря съвсем сериозно. - Тъмните му очи светеха. Честни, откровени очи.

- Знам, Хосе. Благодаря ти. Сега би ли ме извинил? Имам среща с един дядо.

Той ме погледна озадачено.

- Дядото на Крисчън - поясних.

- Късмет, Ани. Късмет във всичко.

- Благодаря, Хосе.

След танца с дядото - неувяхващ евъргрийн - застанах до френските врати и се загледах в слънцето. То бавно слизаше все по-ниско и по-ниско над Сиатъл и потъваше към хоризонта. Небето беше обагрено в оранжево и аквамарин.

- Да тръгваме - настоя Крисчън.

- Толкова си хубава, Ана. - Карла нежно оправи един паднал кичур. - И съм така горда с теб. Ще направиш Крисчън много щастлив. - И ме прегърна.

„О, мамо!“

- Не мога да повярвам колко различна изглеждаш, така пораснала. В началото на нов живот... Само никога не забравяй, че мъжете са от друга планета, и всичко ще е наред.

Засмях се. Ако знаеше, че Крисчън не е само от друга планета, а от друга вселена...

- Благодаря, мамо.

Рей дойде при нас. Усмихваше се мило.

- Създала си прекрасно дете, Карла - каза с гордост. Беше толкова чаровен с черен фрак и бледорозова жилетка. Сълзи напираха в очите ми. „О, не, толкова време се удържах да не плача. Не сега“.

- А ти я гледаше как расте и й помогна да израсте, Рей - отвърна Карла.

- И всеки миг бе щастие за мен. Ти си страхотна булка, Ани. -И оправи същото палаво кичурче. Нагласи го зад ухото ми.

- О, татко. - Едва сдържах сълзите си. Той ме прегърна кра-тичко, по неговия си странен непохватен начин.

- От теб ще излезе страхотна съпруга - прошепна той с пресипнал глас.

После ме пусна - Крисчън беше застанал до мен.

- Грижи се за момичето ми, Крисчън - каза Рей и топло стисна ръката му.

- Точно това възнамерявам да направя - отвърна Крисчън на доведения ми баща и целуна майка ми.

Останалите гости бяха направили тунел, под който трябваше да минем до входа на къщата.

- Готова ли си? - попита Крисчън.

-Да.

Той стисна ръката ми и ме поведе под опънатите над нас ръце. Гостите викаха, поздравяваха ни и ни желаеха щастие. Над нас валеше дъжд от ориз - за късмет. В края на тунела Грейс и Карик ни прегърнаха и ни целунаха. Грейс пак плачеше. Казахме им довиждане доста набързо.

Тейлър ни чакаше в аудито 81Л/. Докато Крисчън държеше вратата отворена, за да вляза, хвърлих букета от бели и розови рози към групичката насъбрали се млади момичета. Мия триум-фално го вдигна, засмяна до уши.

Докато се вмъквах в колата и все още се смеех на ловкостта и борбеността, с която Мия се пребори за букета, Крисчън се наведе, вдигна края на роклята ми и старателно го прибра. После махна за довиждане на всички.

Тейлър му отвори вратата.

- Честито, сър.

- Благодаря, Тейлър - отвърна Крисчън и се настани до мен. Докато Тейлър бавно потегляше, гостите засипваха колата с ориз. Крисчън грабна ръката ми и целуна всеки пръст.

- Дотук добре, госпожо Грей, нали?

- Дотук е прекрасно, господин Грей. Къде отиваме?

- Сий Так - отвърна простичко той и се усмихна загадъчно.

„Хм... какво ли е намислил?“

Тейлър не зави към терминала за заминаващи, а продължи направо през охраняваната зона. И тогава го видях. Джетът на Крисчън. Отстрани с големи сини букви пишеше ГРЕЙ ЕНТЪРПРАЙ-'ЗИС ХОЛДИНГ.

- Не ми казвай, че пак ще използваш собственост на компанията за лични цели.

- О, точно това възнамерявам да направя, Анастейжа - усмихна се той.

Тейлър спря пред стълбите на самолета и скочи да отвори вратата на Крисчън. Говориха кратко. После Крисчън отвори вратата ми и вместо да се отдръпне да ми направи място да мина, се наведе, грабна ме и ме изнесе на ръце.

- Какво правиш?! - изпищях.

- Пренасям те през прага - каза той.

- О! - „Това не се ли прави, когато си идем у дома?“

Той ме качи по стълбите без никакво усилие. Тейлър вървеше след него с малкия ми куфар. Остави го на вратата на самолета и се върна в колата. Посрещна ни Стивън - пилотът на Крисчън, облечен в униформа.

- Добре дошла на борда, госпожо Грей.

Крисчън ме пусна и се здрависа с него. До Стивън стоеше жена с тъмна коса, също с униформа. Беше на... може би тридесет.

- Честито - каза Стивън.

- Благодаря. Познаваш Стивън, нали, Анастейжа? Той е нашият пилот днес. А това е помощник-пилот Бейли.

Жената се изчерви и замига неловко. Исках да врътна очи от раздразнение. Още една женска, втрещена от вида на моя прекалено красив съпруг.

- Радвам се да се запознаем - каза гя тихо. Усмихнах й се любезно. В крайна сметка той си беше вече само мой.

- Приключихте ли с проверките? - попита Крисчън.

Аз започнах да се оглеждам. Интериорът беше от светло кленово дърво и кремава кожа. Всичко бе изящно изработено. Появи се още една жена, и тя с униформа. Много красива брюнетка.

- Да, всичко е готово. Времето от тук до Бостън е хубаво.

„Бостън?“

- Има ли турбулентност?

- До Бостън - не. Над Шанън минава студен фронт и може да ни полюлее малко.

„Шанън? Ирландия?“

- Ясно. Всъщност се надявам по това време да спя - каза Крисчън.

„Да спи?“

- Ще минем под него, сър - поясни Стивън. - Сега ви оставяме на грижите на Наталия - вашата стюардеса.

Крисчън я погледна, понамръщи се, но бързо върна усмивката си и кимна.

- Добре. - Хвана ръката ми и ме поведе към една от удобните меки кожени седалки. Мисля, че бяха общо дванайсет.

- Сядай - каза, свали си сакото и разкопча жилетката си от сребрист брокат.

Седнахме на две единични места, един срещу друг. Между нас имаше малка полирана масичка.

- Добре дошли на борда, госпожо, господине, и поздравления за празника ви - каза Наталия. Вече ни подаваше чаши с розово шампанско.

- Благодаря - отвърна Крисчън.

Тя се усмихна вежливо и се отдалечи по коридора.

- Да пием за нашия дълъг и щастлив брачен живот. - Крисчън вдигна чашата си към мен и се чукнахме. Шампанското беше превъзходно.

- Болеже? - попитах.

- Същото.

- Първия път го пихме от чаени чашки - засмях се аз.

- Добре помня този ден. Денят на дипломирането ти.

- Къде отиваме? - Любопитството ме глождеше, не можех да се спра.

- В Шанън - каза Крисчън. Гледаше ме развълнувано. Като дете.

- В Ирландия?

Май наистина отивахме в Ирландия.

- Да, да заредим - добави той, очевидно с намерението да ме мъчи до краен предел.

- И после?

Той се усмихна широко и поклати глава.

- Стига, Крисчън, кажи ми!

- В Лондон - каза той и ме изгледа предпазливо, напрегнато, «) 11 и гваше се да прецени реакцията ми.

Ахнах. Господи! Бях си мислила, че ще идем в Ню Йорк или Лепен, или може би някъде по Карибско море. Не можех да по-нярвам. Цял живот бях мечтала да ида в Англия. Цялата пламнах от вълнение.

- После в Париж.

„Моля?“

- После в Южна Франция.

„Оле майко!“

- Знам, че винаги си мечтала да идеш в Европа - каза меко той.

А аз съм тук, за да превръщам мечтите ти в реалност, Анастейжа.

- Крисчън, ти си моята сбъдната мечта.

- И ти моята, госпожо Грей - прошепна той. - Слагай колана!

Засмях се и закопчах предпазния колан.

Самолетът бавно потегли към пистата. Ние се усмихвахме един на друг и отивахме от шампанското. Сигурно изглеждахме като напълно откачени.

Не можех да повярвам, че най-сетне, на двайсет две години, ще напусна Щатите. И то за да отида в Европа! В Лондон! Леле! От всички възможни места той ме водеше точно там, където най-много исках да ида.

След като излетяхме, Наталия донесе още шампанско и започна да подготвя масата за сватбеното ни пиршество. И то какво пиршество! Пушена сьомга, после печена яребица със салата от челен боб и картофи. Всичко бе приготвено и сервирано от Наталия. Оказа се доста талантлива.

- Желаете ли десерт, господин Грей? - попита тя.

Той поклати глава и прокара пръст по долната си устна. Погледна ме въпросително, очите му бяха потъмнели, изражението му беше непроницаемо.

- Не, благодаря - казах, без да мога да откъсна очи от него. Устните му се извиха леко в загадъчна усмивка и Наталия Гак-тично се изнесе.

- Хм... Бях решил да взема теб за десерт.

„О, тук ли...?“

- Ела - каза той, стана и протегна ръка към мен. Поведе ме нанякъде.

- Тук има баня. - Показа ми малка врата. Продължихме по тесния коридор. В дъното имаше врата. Той я отвори. „Господи! Спалня?“ Стаичката беше малка, двойното легло - също. И тук всичко бе в бледокремаво и светъл клен. На леглото имаше декоративни възглавнички в златисто и кафеникавосиво. Изглеждаше много удобно.

Крисчън се обърна към мен, погледна ме жадно и каза:

- Реших да прекараме първата си брачна нощ на единайсет хиляди метра над земята. За първи път ми е.

Още нещо, което правехме за първи път. Сърцето ми биеше като обезумяло. Гледах го с отворена уста. Клуб „Мили нагоре“. Бях чувала за него. Секс в самолета.

- Но първо нека те извадя от тази прекрасна рокля. - Очите му блестяха. Любов и нещо друго, нещо тъмно, мрачно, нещото, което така обичах в него и което накара моето друго аз да скочи в пълна готовност. Както обикновено забравих да дишам.

- Обърни се. - Гласът му бе нисък, тих, властен и дяволски възбуждащ. Как е възможно някой да вкара толкова много емоция в две обикновени думи? Изпълних веднага и с готовност. Ръцете му се плъзнаха по косата ми и той започна да вади фибите една по една. Пръстите му се движеха експертно, ловко, бързо. Захванатите кичури падаха един по един, покриваха раменете ми, плъзгаха се по гърба, върху гърдите ми. Опитвах се да не мърдам, но тялото буквално ме болеше, жадно за допира му. След целия този вълнуващ, но и доста изморителен ден, аз го желаех. Целия. Само за мен.

- Косата ти е толкова хубава, Ана. - Устата му беше до ухото ми. Усещах дъха му, макар че устните му не ме докосваха. Когато махна и последната фиба, той зарови ръцете си в нея, нежно масажира скалпа ми... затворих очи, напълно погълната от усещането. Пръстите му тръгнаха плавно надолу, леко килнаха главата ми назад и той оголи шията ми.

- Моя си - каза задъхано и заби зъби в мекото на ухото ми.

Простенах.

- Тихо - изкомандва той. Събра косата ми и я прехвърли през рамото. Прокара пръст по гърба ми, от едното рамо до другото ио крайчетата на дантелата на роклята. Треперех в очакване. Той нежно целуна гърба ми, точно над най-горното копче на роклята.

- Толкова си красива! - каза и ловко разкопча първото копче.

Днес ме направи най-щастливия човек на света! - С умопомрачително бавно темпо продължи да разкопчава копчетата на роклята, чак до последното почти на кръста. - И те обичам толкова м ного... - продължи, като целуваше кожата между рамото и врата ми. - Искам те. Много... - говореше между всяка целувка. - Искам. Да. Бъда. В. Теб. Ти. Си. Моя.

Всяка дума влизаше в мен като сладка отрова. Затворих очи и оголих врата си за целувките му. И паднах. В магията. Магията Крисчън Грей. Моят съпруг.

........Моя - прошепна пак той. Обели роклята от раменете ми и

тя се свлече по тялото ми в малка дантелена купчинка с цвят на слонова кост.

- Обърни се - каза с дрезгав глас.

Обърнах се. Той пое рязко дъх.

Останах по стегнат синкаворозов сатенен корсет с жартиери с I |,вета на дантелата и бели копринени чорапи. Погледът му се плъзна по тялото ми, но той не отрони и дума. Само ме гледаше. Очите му - широко отворени, пълни с безумна потребност... от мен.

- Харесва ли ти? - попитах шепнешком. Усетих как по лицето ми се разля срамежлива руменина.

- Не, не е тази думата, бебчо. Изглеждаш божествена. Ела! -Подаде ми ръка и аз прекрачих роклята в краката ми.

- Не мърдай - каза той и без да откъсва потъмнелите си влаж-пи очи от моите, прокара пръст по корсета, по гърдите ми. Дишах нсе по-задъхано. Пръстът му мина пак по същия път и всяко него-но движение изпращаше електрически сигнали към гръбначния ми стълб. После той спря и без да отронва и дума, завъртя пръста си във въздуха. Разбрах, че трябва да се обърна. Точно сега, в този миг, за него бих направила всичко, невъзможното дори.

- Спри - каза той.

Бях с лице към леглото. Той обхвана кръста ми, дръпна ме към себе си и зарови нос във врата ми. Обхвана гърдите ми с ръце, заигра се с тях. Зърната ми е втвърдиха и ги усетих болезнено възбудени под корсета; палците му правеха нежни кръгчета около тях.

- Моя - шепнеше гой.

- Твоя.

Той остави копнеещите ми гърди и ръцете му вече пътуваха надолу към корема ми, към бедрата, палците му минаха по триъгълника ми. Едва потиснах стона си. Пръстът му погали кожата ми по дължината на жартиерите и освободи двата чорапа. После ръцете му тръгнаха към дупето ми.

- Моя... - Дишаше тежко. Разпери ръце върху дупето ми, връхчетата на пръстите му докосваха устните на влагалището ми. Не се стърпях и простенах.

- Тихо. - Ръцете му продължиха надолу по задната част на бедрата ми и разкопчаха жартиерите отзад. Той се наведе напред и дръпна завивката на леглото.

- Седни.

Седнах. Той коленичи пред мен и бавно свали белите ми обувки. Сложи ръце върху дантелата на левия ми чорап и много бавно започна да го сваля, пръстите му докосваха кожата на крака ми... После се прехвърли на десния крак.

- Все едно разопаковам коледен подарък. - Усмихна се през дългите си тъмни мигли.

- Ти вече си получавал такъв подарък...

Той ме погледна сърдито.

- О, не, бебчо. Този път е само за мен. Само мой.

- Крисчън, аз съм само твоя от мига, в който казах „да“. -Хванах лицето му в длани. - Твоя. И винаги ще бъда твоя. Обаче мисля, че си доста навлечен... - Наведох се и го целунах. Той се надигна рязко, сграбчи главата ми, зарови пръсти в косата ми и ме целуна.

- Ана, моя Ана - каза задъхано. Езикът му убедително, настоятелно завладяваше територията, която вече беше негова, но която той смяташе за нужно да покори отново.

- Дрехите - прошепнах. Дъхът ми се сля с неговия. Бутнах го леко назад. Захванах се с жилетката. Той я съблече с мъка. Не искаше да ме пусне. Гледаше ме с широко отворени копнеещи очи.

- Нека аз, моля те - помолих. Исках аз да съблека моя съпруг, моя господин Петдесет.

Хванах вратовръзката му. Сребристосивата му вратовръзка. Моята любима вратовръзка. Бавно я дръпнах и изхлузих края от възела. Той вдигна глава и ми позволи да разкопчая горното копче на ризата. Минах към копчетата на ризата. Бяха платинени и гравирани с А и К - моят сватбен подарък за него. Когато ги махнах, той ги взе в ръката си, сви я в шепа, целуна я, бръкна в джоба на панталона си и пусна копчетата там.

- Толкова сте романтичен, господин Грей!

- За вас, госпожо Грей, цветя и романтика. Винаги!

Хванах ръката му, вдигнах я до устните си, без да откъсвам

очи от него, и целунах семплия платинен годежен пръстен. Той простена и затвори очи.

- Ана - прошепна името ми. Като молитва. Сложих ръка на второто копче на ризата и като повтарях неговите движения от преди минути, целувах гърдите му с разкопчаването на всяко следващо копче, все по-надолу и по-надолу.

- Ти. Ме. Правиш. Толкова. Щастлива. Обичам те - шепнех между всяка целувка.

Той изстена, скочи, грабна ме през кръста и ме сложи да легна върху леглото. Устните ни се срещнаха. Езиците ни танцуваха и се гонеха, вплетени един в друг. Изведнъж той се отдръпна и застана на колене, оставил ме без дъх, жадуваща за повече, за много повече.

- Моята съпруга... толкова си красива. - Ръката му бавно слезе по крака ми и сграбчи ходилото ми. - Имаш прелестни крака. Искам да ги целувам сантиметър по сантиметър. И ще започна от ето тук  - каза, допря устни до палеца на левия ми крак и леко го захапа.

Цялото ми тяло от кръста надолу бе в разтърсващи конвулсии. Езикът му мина по стъпалото ми и продължи към глезена. Целувките му напредваха нагоре към бедрото. Гънех тялото си под него, под поразяващата болка на желанието.

- Не мърдайте, госпожо Грей - предупреди ме той и ме тупна леко по корема. После устните му мързеливо продължиха пътя си към бедрата ми... и спряха.

- Моля те, моля те...

- Искам те гола - каза той и бавно разкопча корсета. Много бавно, копче по копче. А когато корсетът падна на леглото до мен, прокара език по целия ми гръбнак.

- Моля те, Крисчън.

- Какво желаете, госпожо Грей? - Думите му прозвучаха така близо до ухото ми, така нежно. Почти беше легнал върху мен. Усещах твърдия му пенис.

- Теб. Теб желая.

- И аз те желая, любов моя, живот мой... - прошепна той и преди да се усетя ме обърна по гръб. Скочи от леглото, с бързи и резки движения махна панталона и боксерките си и застана пред мен величествено красив, съвсем гол. Цялата стая бе осветена от неговата божествена красота. Грееше и заслепяваше всичко. Наведе се и бавно свали бикините ми. Погледна ме.

-Моя...

- Моля те - скимтях, а той се усмихна зловещо, дяволито, съблазнително. Неговата усмивка марка „Петдесет“.

Качи се на леглото и започна да целува десния ми крак. И така бавно стигна до горе. Отвори краката ми.

- Моята съпруга... - каза и устата му се залепи за устните между краката ми и аз се предадох на подлудяващото усещане на езика му. Ръцете ми, свити в юмруци, минаваха през косата му, ханшът ми посрещаше езика му, люлееше се в неговия ритъм. Той хвана бедрата ми, за да ме накара да не мърдам. Но не спря сладкото си изтезание. Бях близо, много близо.

- Моля те, Крисчън - простенах.

- Не, още не - каза той задъхано, повдигна ме и пъхна език в пъпа ми.

- Не! - Усетих усмивката му върху корема си. Продължи да се движи нагоре.

- Така нетърпелива, госпожо Грей! Имаме толкова много време, докато кацнем. - Целуна гърдите ми и улови лявото ми зърно между устните си. Не откъсваше очи от моите. А в неговите се завихряше страшна, черна тропическа буря.

О, да, как можах да забравя Европа...

- Искам те, моля те. Моля те.

Тялото му покри моето, той се опря на лакти. Потърка носа си в моя, а аз плъзнах ръце по прекрасните му мускули, по гърба му, към задника му.

- Тук сме, за да задоволяваме госпожа Грей, моята съпруга. Обичам те.

- Обичам те.

- Очите отворени, искам да те гледам!

- Крисчън... О, Господи! - извиках, когато усетих как бавно потъва в мен.

- Ана! О, Ана! - И започна да се плъзга в мен.

- Какво, правиш по дяволите? - Крисчън почти крещеше. Явно се бях унесла в сладките си спомени. Той стоеше над мен мокър, красив, божествен - и ме гледаше с изумление.

„Какво съм направила? О, нееее... Легнала съм по гръб. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Сега ще откачи. По дяволите!“ Беше побеснял.

2.

Веднага забравих за всякакви еротики и копнежи.

- Заспала съм и без да искам съм се обърнала по гръб - смотолевих в моя защита.

Очите му горяха от бяс. Той се наведе, грабна горнището на банския ми от шезлонга си и го метна към мен.

- Обличай го! - изсъска.

- Крисчън, никой не ни гледа.

- О, повярвай ми, гледат. И съм убеден, че Тейлър и охраната добре се забавляват с шоуто, което си им спретнала. - Не спираше да ръмжи.

„Господи! Защо все забравям за тях?“ Сложих ръце на гърдите си и панически се опитах да ги скрия. След саботажа над Чарли Танго проклетата охрана винаги вървеше с нас.

- Да! И на всичкото отгоре някой мазен задник с фотоапарат може да те е снимал. Искаш ли да се видиш на кориците на списание „Стар“? Искаш ли? Но този път гола! - викаше озверял Крисчън.

„Мръсни папараци!“ Едва успях да сложа банския, усуках го няколко пъти, ръцете ми, по рождение и двете леви, сега на всичкото отгоре трепереха, а цялата кръв се бе оттекла от лицето ми. Неприятният спомен за папараците пред Сиатъл Инди-пентънт Пъблишърс, след като някой се бе изпуснал за годежа ни, ме втрещи. Но всичко това идваше с пакета - живот с Крисчън Грей.

- “L’addition!” - викна той ядно към сервитьорката и се обърна към мен. - Тръгваме.

- Сега?

- Да. Веднага.

Последното, което можеше да ми мине през ума, беше да споря с него. Той намъкна късите гащи върху мокрия си бански и навлече сивата си тениска. Сервитьорката почти дотича с кредитната му карта и със сметката.

Станах без грам желание, облякох тюркоазената си рокля и обух джапанките. Сервитьорката си тръгна, той затвори ядно книгата и скри беса си зад слънчевите очила. Щеше да гръмне от напрежение и гняв. Всяка друга жена на плажа беше без горнище. Какво толкова? Не бях извършила престъпление. В интерес на истината дори изглеждах смешна с горнище. Въздъхнах. Настроението ми съвсем се скапа. Мислех, че ще разбере този опит за шега... наистина само опит... Може би ако бях останала по корем... Така или иначе чувството му за хумор се бе изпарило. Точно в момента явно не му беше до шеги.

- Моля те, не ми се сърди - прошепнах. Взех книгата и телефона му и ги пъхнах в раничката си.

- Доста си закъсняла с извиненията - каза той тихо, прекалено тихо. - Хайде! - Хвана ме за ръка, а с другата даде сигнал на Тейлър и на двамата охранители Филипе и Гастон от френските служби за охрана. Те бяха еднояйчни близнаци. През цялото време бяха седели на верандата и бяха наблюдавали както нас, така и останалите хора по плажа. „Защо все забравям за тях? Как не мога да запомня няколко основни неща?“ Лицето на Тейлър бе като камък зад тъмните очила. И той беше побеснял. Мамка му! Все още не можех да свикна да го виждам в облекло, различно от костюм и вратовръзка. По къси гащи и черна тениска изглеждаше някак особено.

Крисчън ме поведе към хотела, през лобито и навън към улицата. Не обели нито дума. Беше в ужасно настроение, замислен, а «а всичко това бях виновна само аз. Тейлър и двамата охранители ни следваха като сенки.

- Къде отиваме? - попитах много предпазливо и го погледнах.

- Към яхтата - каза той, без дори да ме погледне.

Нямах представа колко е часът. Някъде към пет или шест.

Стигнахме до пристанището и Крисчън ме поведе към джета, който заедно с моторната лодка вървеше в комплект с яхтата.  Подадох раницата си на Тейлър и го погледнах притеснено. Но и неговото изражение беше безизразно като на Крисчън. Изчервих се, като си представих, че ме е гледал гола на плажа.

- Заповядайте, госпожо Грей - каза той и ми подаде спасителната жилетка от моторната лодка. Примирих се и си я сложих. Защо само аз трябваше да нося това нещо? Тейлър и Крисчън се спогледаха някак странно. Господи! Той беше ядосан и на Тей-1П,р. После Крисчън провери дали съм закопчала жилетката добре и здраво стегна колана.

- Става - каза тихо, все така без да ме поглежда. Какво толко-на бях направила, по дяволите?

Той се качи в джета и ми подаде ръка. Хванах се здраво и успях да прехвърля крака си към седалката, без да цопна във водата. Тейлър и близнаците се качиха в моторната лодка. Крисчън леко оттласна джета от дока и той елегантно се плъзна по водата.

- Дръж се здраво! - заповяда ми Крисчън и аз го обхванах с ръце - любимата ми част от карането на джет. Стисках го здраво, носът ми бе опрян в гърба му. В такива моменти винаги се сещах »а времето, когато той не би ми позволил за нищо на света да го докосна така. Миришеше толкова хубаво. На море и на Крисчън. „Прости ми, Крисчън, моля те!“

Тялото му се стегна.

- Дръж се здраво - каза по-меко. Целунах гърба му и опрях буза в него. На пристанището се бяха събрали сеирджии.

Крисчън завъртя ключа и моторът изръмжа. Джетът набра скорост през студената тъмна вода към „Феър Лейди“. Стиснах го по-здраво. Харесваше ми. Беше толкова вълнуващо. Виждах и усещах всеки мускул в приведеното му напред тяло.

Тейлър караше моторната лодка успоредно с нас. Крисчън го погледна, увеличи скоростта и се стрелнахме по водата, заподскачахме по нея като плоско камъче, хвърлено от брега от нечия опитна ръка. Тейлър поклати раздразнено глава и обърна към яхтата. Крисчън я подмина. Буквално се стрелна край нея и насочи джета към открито море.

Морската вода пръскаше по телата ни, топлият вятър ме удряше в лицето и развяваше косата ми. Беше толкова весело! Може би адреналинът от скоростта щеше да разсее лошото му настроение. Не можех да видя лицето му, но бях сигурна, че се забавлява. Сега можеше да е безгрижен, да се държи като обикновен млад мъж. А го правеше толкова рядко.

Крисчън направи широк завой и успях да огледам брега. Лодките, пристанището, офисите и апартаментите - боядисани в бяло и пясъчножълто, хълмовете отзад... Всичко изглеждаше някак разхвърляно. Не като подредените под линия блокове, на които бях свикнала, но в същото време беше толкова красиво...

Крисчън ме погледна през рамо. На устните му бе заиграла сянка от усмивка.

- Искаш ли пак? - надвика той шума на мотора.

Кимнах ентусиазирано. Отговори ми с ослепителната си усмивка. Минахме покрай „Феър Лейди“ и пак навътре към безкрайното море. Може би ми беше простил.

- Изгоряла си - каза Крисчън, докато ми разкопчаваше жилетката.

Отчаяно се опитвах да определя какво е настроението му. Бяхме вече на яхтата и един от стюардите стоеше тихо встрани. Чакаше Крисчън да му подаде жилетката ми.

- Ще желаете ли още нещо, сър? - попита младият мъж. Харесвах френския му акцент. Крисчън ме погледна, свали очилата, закачи ги на тениската си и ме попита:

- Искаш ли нещо за пиене?

- Мислиш ли, че ми е нужно?

Той наклони глава на една страна

- Що за въпрос?

- Знаеш защо.

Той се намръщи като че ли преценяваше нещо.

Какво ли си беше наумил?

- Джин и тоник, два пъти. И ядки и маслини - каза и стюардът изчезна незабавно.

- Нима си мислиш, че ще те наказвам? - попита Крисчън много нежно и внимателно.

- Искаш ли?

-Да.

-Как?

- Все ще го измисля. Може би след като си изпиеш питието.

Сладка закана. Моето друго аз скокна от плажното легло, където се опитваше да хване тен.

Крисчън отново се намръщи.

- Искаш ли да те наказвам?

Откъде знаеше?

- Зависи - отвърнах и се изчервих.

- От какво? - Той се опита да скрие усмивката си.

- Дали искаш да ме боли, или не.

Устните му се свиха в твърда права черта. Нямаше и следа от хумор. Наведе се и ме целуна по челото.

- Анастейжа, ти си моя съпруга, не подчинена. Не искам да те нараня. Никога. Това вече би трябвало да ти е станало ясно. Просто... не си сваляй дрехите на обществено място. Не искам да те виждам гола из таблоидите. И на теб няма да ти хареса. А и силно се съмнявам, че това ще допадне и на Рей и на майка ти.

О, Рей! Еба си! Щеше да получи удар. Къде ми е бил акълът? Идеше ми да си забия един тупаник.

Стюардът дойде с напитките, ядките и маслините и ги остави на масата.

- Сядай - изкомандва ме Крисчън. Изпълних на мига. Столът беше грамаден, като директорско кресло. Крисчън седна до мен и ми подаде джина.

- Наздраве, госпожо Грей!

- Наздраве, господин Грей - казах и отпих жадно. Хубава напитка, свежа, и утоляваше жаждата. Погледнах го. Той ме наблюдаваше внимателно. Не можех да придобия и най-малка представа за настроението му. Това винаги ме вбесяваше... Не знаех дали все още е ядосан. Реших да отклоня разговора. Изпитана техника.

- Кой е собственик на тази яхта?

- Някакъв английски благородник. Прадядо му имал бакалия. Дъщеря му се омъжила за някакъв европейски принц.

- О! Значи много богат?

- Да - каза Крисчън малко раздразнено.

- Като теб - добавих.

- Да. И като теб - прошепна Крисчън и лапна една маслинка. Мигах на парцали. Представих си го на сватбата в черния смокинг и сребристата жилетка, очите му пламнали от желание за мен.

„Всичко, което е мое, сега е и твое“. Това бяха думите от клетвата му.

Всичко? Мое?

- Толкова е странно. Да тръгнеш от нищо и да се озовеш сред... - махнах с ръка към целия лукс около нас - сред всичко.

- Ще свикнеш.

- Не мисля, че някога ще свикна.

Тейлър се появи на палубата.

- Търсят ви по телефона, сър.

Крисчън се начумери, но взе блакберито от ръката му.

- Грей - каза сухо в слушалката, стана от стола и се отдалечи.

Погледнах към морето. Опитах се да не слушам разговора му.

Предположих, че е Рос, вторият му доверен човек.

Бях богата. Безсрамно богата. Не бях направила нищо, за да заслужа тези пари... просто се бях омъжила за богат мъж. Полазиха ме тръпки, когато се сетих за разговора ни за пред брачния договор. Беше неделята след рождения му ден. Седяхме на масата в кухнята и мързеливо закусвахме. Всички заедно с Елиът, Кейт и Грейс обсъждахме предимствата на бекона пред наденич-ките. Карик и Крисчън четяха неделните вестници...

- Вижте - извика Мия и сложи лаптопа си на масата. - Пуснали са информация за годежа ви в Сиатъл Нууз Уеб.

- Толкова скоро? - попита Грейс изненадано. Устните й се свиха, все едно се сети за нещо доста неприятно.

Крисчън не изглеждаше доволен.

Мия изчете съдържанието на клюката. „До ушите на Нууз достигна новината, че най-желаният ерген в Сиатъл, Крисчън Грей, най-сетне е паднал в капана и ще има сватба. Но коя е тази дама? Коя е късметлийката? Нууз има намерение да разбере в най-скоро време. Но която и да е тя, вероятно вече чете дълго предбрачно споразумение“.

Мия се изкиска, но веднага спря под погледа на Крисчън. Настана гробовна тишина. Температурата в кухнята на Грей падна под нулата.

Предбрачно споразумение! Изобщо не бях се сетила за това. Преглътнах, пребледнях. Погледнах към пода. „Моля те, отвори се и ме погълни. Ако може веднага!“ Крисчън се размърда притеснено в стола си. Гледах го с очакване.

- Не - каза ми само с устни.

- Крисчън... - намеси се внимателно Карик.

- Не. Няма да дискутирам повече това - озъби се Крисчън.

Карик ме погледна смутено и понечи да каже нещо, но се отказа.

- Няма да има никакви споразумения! - почти извика Крисчън, погледна Карик и после се върна към вестника си, без да обръща никакво внимание на останалите около масата. Те погледнаха мен, после пак него, после пак мен и накрая се принудиха да гледат където и да е, само не към нас.

- Крисчън - казах, - ще подпиша всичко, което кажете с Карик.

Не беше сефте да подписвам нещо под негово настояване.

Крисчън вдигна поглед от вестника, погледна ме и извика:

-Не!

Седях и не знаех какво да кажа.

- Това е за твоя защита.

- Крисчън, Ана, смятам, че това трябва да го обсъдите насаме скара ни се Грейс. Погледна Мия, после и Карик, и ми се стори, че май и те са сгазили лука.

- Ана, това няма нищо общо с теб - каза Карик някак извинително.

Крисчън погледна баща си. Очите му бяха студени и присвити. Майко мила! Беше полудял!

Всички започнаха да говорят оживено. Изкуствено весели разговори. Мия и Кейт станаха да прибират масата.

- Определено предпочитам наденички - възкликна Елиът малко прекалено ентусиазирано.

Погледнах пръстите си. Дали господин и госпожа Грей си мислеха, че се омъжвам заради парите му? Крисчън нежно хвана ръцете ми.

- Стига.

Как бе разбрал какво мисля?

- Не обръщай внимание на баща ми - каза така, че да го чуя само аз. - Полудял е заради Елена. Цели се в мен, а не в теб. Ще ми се майка ми да може да си затваря устата понякога.

Знаех, че Крисчън все още е под пара от разговора между него, Карик и Елена предната вечер.

- Той има право, Крисчън. Ти си много богат. А аз не нося нищо в този брак. Само студентските си заеми.

Очите му бяха празни.

- Анастейжа, ако ме напуснеш, можеш спокойно да вземеш всичко със себе си. Веднъж вече го направи, и знам какво изживях.

- Това беше друго - прошепнах. Думите му ме бяха развълнували. - Но ако ти решиш да ме напуснеш?

Можех да се поболея само от мисълта за такава вероятност.

Той изсумтя с отвращение и поклати отрицателно глава.

- Крисчън, знаеш, че често правя глупости. Представи си, че направя някоя ужасна глупости и ти... - Погледнах пак ноктите си. Едва се удържах да не се разтреперя от болката и страха да н< го изгубя. Дори нямах сили да довърша изречението.

- Спри! Спри веднага! Тази тема е забранена за коментари. Никакви предбрачни споразумения, Ана. Нито сега, нито... никога. - И ме погледна с онзи поглед „Откажи се, докато е време“. После погледна майка си и попита: - Мамо, може ли да направим сватбата тук?

И темата за предбрачния договор никога повече не се повдигна. Всъщност той използваше всяка възможност да ме убеди колко е богат и че всичко, което има, е и мое. Потръпнах, като се сетих за огромния списък с покупки за медения месец. Крисчън настоя да ида на пазар с персонален съветник - Керълайн Актън от „Ниймън Маркъс“. Само банският ми струваше петстотин и четирийсет долара. Хубав беше, наистина, но толкова пари за три-четири парченца плат...

- Ще свикнеш - каза Крисчън, докато сядаше на стола до мен.

- С кое ще свикна?

- С парите.

„О, господин Петдесет, ще отнеме известно време!“ Преместих малките чинийки с маслини, солени бадеми и кашу към него.

- Орехчетата ви, сър - казах в опит да вкарам малко хумор в разговора след тежките мисли, които ме бяха налегнали след грандиозното ми фиаско по цици на плажа.

- Моите орехчета са само за теб - засмя се той, развеселен от шегата, и лапна един бадем. Очите му грееха дяволито. - Хайде, пий, че си лягаме.

„Моля?“

- Пий! - повтори той само с устни. Очите му бяха потъмнели.

Разбрах на какво се дължи глобалното затопляне. С тоя поглед

Крисчън можеше да отвори още няколко озонови дупки. Вдигнах чашата и я изпих на екс, без да откъсвам очи от него. Устните му се разтвориха, връхчето на езика му беше стиснато между предните зъби. Той се усмихна похотливо, стана рязко, опря ръце на стола от двете страни на главата ми.

- Ела. И не пишкай! - прошепна в ухото ми.

Да не пишкам? Колко грозно и грубо! Подсъзнанието ми па-никьосано надигна глава от книгата си - „Чарлз Дикенс, Събрани съчинения, том първи“.

- Не е това, което си мислиш - засмя се той и ми подаде ръка.

- Повярвай ми!

Изглеждаше толкова съблазнителен и така искрен. Как можех да устоя?

- Добре. - Сложих ръка в неговата, защото... толкова е просто... аз му вярвах, поверявах му живота си. Какви ги беше намислил? Сърцето ми затупка в очакване.

Той ме поведе по палубата през вратите към красивия салон, после по тесния коридор през трапезарията и надолу по стълбите към голямата каюта.

Сутринта бяха почистили, леглото беше оправено. Каютата беше много хубава. Имаше два люка. Мебелите бяха от тъмен орех, стените - в бледокремаво, а меката мебел беше в червено и златисто.

Крисчън пусна ръката ми, смъкна тениската през главата си и я метна на стола. С едно движение махна късите гащи и банския и събу джапанките. „Дали някога ще се наситя да гледам голото му тяло?“ Той беше неземно красив и само мой. Кожата му грееше - беше хванал малко загар. Косата му бе пораснала и падаше над челото. Аз бях една безкрайно щастлива жена с много, много късмет!

Той хвана брадичката ми, дръпна я леко, за да пусна устната, която бях захапала, и прокара палец по следите, оставени от зъбите ми.

- Така е по-добре - каза и тръгна към гардероба, където бяха всичките му дрехи. От долното шкафче извади два чифта метални белезници и маска за очи, като онези в самолетите.

Белезници! Никога не бяхме ползвали истински белезници. Погледнах към леглото. Къде по дяволите мислеше да ги закачи? Той се обърна и ме изгледа с потъмнелите си, луминесцентно святкащи очи.

- С тези може да боли. Ако дърпаш много силно, могат да ти охлузят кожата. Но наистина искам да те закопчая с тях.

Устата ми пресъхна.

- Ето. - Тръгна бавно към мен и ми подаде едните белезници.

- Искаш ли първо да ги пробваш?

Бяха тежки, солидни, металът - студен. Мислено се помолих да не се налага да ме оковават в такова нещо. Тоест по предназначението им, в реалния живот.

Крисчън ме наблюдаваше напрегнато.

- Къде са ключовете? - попитах с треперещ глас.

Той протегна ръка и ми показа малко метално ключе.

- С тези се отключват и двата чифта. Всъщност с тях се отключват всички белезници.

„Че той колко има?“ Не си спомнях да съм виждала такива белезници в шкафа с „музейните експонати“ в Червената стая.

Крисчън погали бузата ми с показалец, плъзна го до устата ми и се наведе. Очаквах да ме целуне, но той само попита:

- Ще играем ли? - Гласът му беше дрезгав и тих и цялото ми същество се наля с желание, желанието се стече гъсто дълбоко под корема ми, разпъна вътрешностите ми.

- Да - казах задъхано.

- Добре. - Той се усмихна и ме целуна съвсем леко по челото. - Вероятно ще се нуждаем от ключова дума. „Спри“ няма да стане, понеже ще го казваш, но няма наистина да искаш да спра -каза и потърка нос в моя. Това беше единственият контакт между нас. Сърцето ми заблъска. „Господи! Как успява да го прави само с думи?“

- Няма да боли, но ще е интензивно. Много интензивно, защото няма да ти дам възможност да мърдаш. Разбра ли ме?

Господи, звучеше така възбуждащо! Дишах задъхано. И вече треперех от възбуда. Слава богу, че бяхме женени, иначе щеше да е много конфузно. Погледнах пениса му. Беше възбуден.

- Да, разбрах. - Едва чух гласа си.

- Избери дума, Ана.

„Каква дума!?“

- Ключова дума - поясни нежно той.

- Близалка - казах задъхано.

- Близалка? - развесели се той.

-Да.

Той се усмихна и отстъпи назад да ме огледа.

- Интересен избор. Вдигни си ръцете.

Вдигнах ги, той хвана плажната ми рокля, издърпа я през главата ми и я метна на пода. Протегна ръка и аз му върнах белезниците. Той ги сложи на нощното шкафче, остави там и маската, дръпна завивката от леглото и тя падна на пода.

- Обърни се.

Обърнах се и той разкопча горнището на банския ми и го пусна на пода.

После дръпна ластика и освободи косата ми. Събра я в шепа и я подръпна. Направих крачка назад към него. Опирах се на гърдите му. Усещах ерекцията му. Той наклони главата ми настрани и ме целуна по врата.

- Днес беше много непослушна - каза в ухото ми. Думите му разлюляха тялото ми.

- Да - прошепнах.

- Хм. И как мислиш да поправиш тази грешка?

- Ще трябва да я преживея и ще направя така, че да не се повтаря.

Меките му целувки ме побъркваха. Усетих усмивката му върху кожата на врата си.

- А, госпожо Грей, вие сте непоправима оптимистка.

Прибра грижовно косата ми, раздели я на три части и бавно я сплете на плитка. Когато я завърза с ластика, я дръпна леко и прошепна в ухото ми:

- Сега е време за урока.

Грабна ме през кръста, седна на леглото и ме метна върху коленете си. Усещах твърдия му пенис опрян в корема ми. И ме из-пляска силно по задника. Само веднъж. Изскимтях. Той ме метна на леглото по гръб и ме изгледа с поглед като топяща се лава. Имах чувството, че ще експлодирам на милиони парчета.

- Знаеш ли колко си красива? - Прокара пръсти по бедрото ми. Кожата ми пламтеше. И не само кожата. Без да откъсва очи от мен, той стана от леглото и взе двата чифта белезници. Грабна единия ми крак и ловко щракна едната гривна около глезена ми. Заболя ме.

Той вдигна левия ми крак, повтори процедурата и глезените ми вече бяха закопчани. Все още нямах представа къде мисли да закопчае свободните гривни.

- Седни - заповяда той и аз изпълних, без да се колебая.

- Свий коленете си и увий ръце около тях.

Не разбирах накъде отива тая работа, но свих крака до брадичката си и увих ръце около тях. Той се наведе към мен, целуна леко устните ми и сложи маската върху очите ми. Не виждах нищо. Само чувах. А всичко, което чувах, бе бързото ми шумно дишане. Чувах и как вълните се блъскат в яхтата и усещах люлеенето.

Господи! Толкова бях възбудена... вече... а бе едва началото.

- Каква е ключовата дума, Анастейжа?

- Близалка.

- Добре - каза той и закопча с белезниците ръцете ми: лявата ръка за левия крак, а дясната за десния. Не можех да изпъна крака!

- Сега - каза задъхано Крисчън - ще те чукам, докато започнеш да пищиш.

Дъхът ми спря. Въздухът напусна тялото ми.

Той хвана петите ми и ме търкулна назад, така че лежах по гръб, със свити до гърдите колене. Всеки път, когато се опитвах да мръдна, белезниците се затягаха все повече. Прав беше - впиваха се почти болезнено в кожата ми. Странно усещане. В морето, на яхта и в тази поза, сляпа и напълно безпомощна. Той раздалечи глезените ми и аз изстенах.

Крисчън започна да целува вътрешната част на бедрата ми. Исках да огъна тялото си, да се отдам на импулса, но не можех. Нямаше никакъв шанс да мръдна и ханша си. Не можех да направя никакво движение.

- Ще се наложи да поемеш цялото удоволствие, Анастейжа, но без да мърдаш - каза той и започна да целува кожата около бикините. После дръпна връзките от двете страни и те паднаха. Бях напълно гола и изцяло в негова власт, оставена на неговата милост. Той започна да целува корема ,ми и да хапе леко кожата около пъпа.

Нямах представа как щях да издържа. Целувките му пролазиха нагоре към гърдите ми. Той заби леко зъби в тях.

- Шшш... - каза успокояващо. - Толкова си красива, Ана!

Изстенах. Беше влудяващо. Ако не бях закопчана, щях да мога да движа бедрата си, ханша си в моя си ритъм, да се нагаждам към неговия, да отговарям на допира му. Опънах белезниците. Металът се впи в кожата ми. Извиках, но изобщо не ми пукаше.

- Побъркваш ме! - прошепна той. - А сега е мой ред да те побъркам.

Беше над мен, опрян на лакти. Захвана се с гърдите ми. Ха-пеше, смучеше, въртеше зърната ми... не спираше. Наистина ме побъркваше. „О, моля те!“ Усещах пениса му на входа на влагалището си.

- Крисчън - молех го настоятелно. Усетих триумфалната му усмивка върху кожата си.

- Да те накарам ли да свършиш така? - попита. Устните му докосваха зърното ми. То се втвърди почти болезнено. - Знаеш, че мога да го направя. - Засмука силно, извиках, удоволствието мина като светкавица от гръдта ми до слабините. Размърдах безпомощно белезниците.

-Да.

- О, бебчо, би било прекалено лесно.

- Моля те...

- Шшт. - Зъбите му драскаха леко по брадичката ми, устните му обхванаха моите и той ме целуна. Езикът му влезе властно, а аз го посрещнах със същата страст, увивах моя около неговия. Усетих хладния вкус на джин и миризмата на Крисчън, на море. Той хвана брадичката ми и закова главата ми на едно място.

- Не мърдай, бебчо, искам те напълно неподвижна - каза в устата ми.

- Искам да те видя.

- О, не, Ана. Така ще почувстваш много повече. - И агонизиращо бавно влезе наполовина в мен. Ако не бях вързана, щях да го посрещна и да го поема целия. Но не можех. Той се отдръпна.

- Неее! Моля те, Крисчън!

- Искаш ли пак? - Гласът му беше дрезгав, съблазнителен, дразнещ почти толкова, колкото и движенията му.

- Крисчън!

Той плавно влезе наполовина в мен, а ръцете му ловко играеха със зърното ми. Това беше свръх удоволствието, свръх всичко, което можех да понеса.

-Не!

- Искаш ли ме, Анастейжа?

- Да! - молех.

- Кажи ми! - настоя той. Дъхът му бе тежък, груб. Влезе още веднъж до средата и излезе.

- Искам те! - шепнех - Моля те.

Чух как нежно въздъхна до ухото ми.

- И ще ме имаш, Анастейжа.

И изведнъж нахлу в мен с цялата си сила. Изпищях, извих глава назад, дърпах белезниците, бяха се превърнала в едно голо усещане, в сладка агония, навсякъде. А не можех да мръдна. Той застина и започна да движи хълбоците си, движенията му поразяваха всяка клетка във всеки един орган.

- Защо ме предизвикваш, Ана?

- Крисчън, спри...

Той влезе още по-дълбоко в мен, без да обръща внимание на молбата ми. Излизаше бавно и пак рязко и силно влизаше.

- Кажи ми. Защо? - изсъска той. Някъде по периферията на съзнанието ми мина мисълта, че говори през стиснати зъби.

Изскимтях нечленоразделно. Това беше прекалено много. Прекалено много, за да го понеса.

- Кажи ми!

-Крисчън...

- Трябва да знам, Ана!

Влезе рязко и усетих как наближавам края. Усещането беше толкова интензивно, от влагалището, през корема ми, през цялото тяло през ръцете и краката, та чак до впиващите се белезници.

- Не знам! - крещях - Защото мога! Защото те обичам. Моля те, Крисчън!

Той изстена и влезе дълбоко. И пак, и пак. Изгубих се в удоволствието. Опитвах се да разбера какво става с мен, да поема цялото това нещо. Беше като миксер в мозъка. Исках да опъна краката си, за да мога да контролирам идващия оргазъм, но не можех. Бях безпомощна. Бях негова, само негова. И той можеше да прави с мен това, което пожелае. В очите ми изскочиха сълзи. Беше прекалено интензивно. Не можех да го контролирам, нито да го спра. Не можех да спра и него. И не исках да го спирам. „Искам... искам... о, неее... това е прекалено...“

- Това е - изръмжа Крисчън - Усещаш ли го, бебчо?

Експлодирах около него, отново и отново, виках, пищях, докато оргазмът ме разкъсваше, изгаряше ме като лумнал в сухи гори пожар, помитащ всичко по пътя си. Сълзи се стичаха по лицето ми. Тялото ми пулсираше и трепереше.

Усетих как Крисчън коленичи, без да излиза от мен, дръпна ме нагоре в скута си. Закова главата ми с една ръка, а другата впи в гърба ми и свърши със свиреп вик, като диво животно, докато тялото ми продължаваше да трепери от нестихналите конвулсии. Беше изтощително. Беше... ад. Беше... рай. Хедонистично, лудо.

Крисчън бързо махна маската и ме целуна. Целуваше очите ми, носа ми, бузите ми. Изсуши с устни сълзите ми, стиснал лицето ми в ръцете си.

- Обичам те, госпожо Грей! Макар че ме ядосваш така често, ти ме правиш жив.

Нямах сили да отворя уста, да отворя очи, да му отговоря. Той нежно ме сложи да легна по гръб и излезе от мен.

Исках да протестирам, но успях само да мръдна устни. Той стана от леглото, махна белезниците и почна да разтрива китките и глезените ми. После легна до мен и ме дръпна в прегръдката си. Опънах крака. О, колко приятно усещане! Без съмнение това беше най-интензивният, най-опустошителен оргазъм, който бях преживявала. Наказателно чукане в стил Крисчън Грей Петдесет нюанса.

Май трябваше по-честичко да правя бели!

Събудих се, защото много ми се пишкаше. Отворих очи и не успях да се ориентирам веднага. Навън беше тъмно. „Къде съм? В Лондон? В Париж? О, да, на яхтата“. Усетих как се поклаща и как моторът мърка тихо. „Пътуваме? Странно“. Крисчън беше до мен. Работеше на лаптопа си. Беше по риза и спортни панталони. Бос. Косата му беше мокра. Усетих аромата на неговия лосион за тяло. И миризмата на Крисчън. „Хм“.

- Здрасти! - каза той и ме погледна топло.

- Здрасти. Колко време съм спала? - попитах и изведнъж ме досрамя.

- Само час.

- Плаваме ли?

- Реших, че след като снощи ходихме на балет, на казино и ядохме навън, няма да е зле да си останем тук тази вечер. Една тиха вечер за сбогуване.

- Къде отиваме?

- В Кан.

- Добре.

Протегнах се. Бях схваната. Хиляди часове тренировки с Клод нямаше да са достатъчни, за да съм подготвена за това, което бях изживяла този следобед.

Станах и тръгнах към банята. Грабнах розовия халат и се покрих. Защо ме беше срам? Усетих очите на Крисчън върху мен. Погледнах го. Бе сбърчил вежди и продължаваше да работи на лаптопа.

Докато си миех ръцете и разсеяно мислех за вечерта в казиното, халатът се разтвори. Погледнах се в огледалото и изпаднах в потрес. „Господи! Какво е направил с мен?“

3.

Гледах с ужас червените петна по гърдите си. Смучки! Навсякъде по тялото ми! Омъжена за един от най-уважаваните джентълмени в Щатите и със смучки по цялото тяло! Как не го бях усетила!? Изчервих се. Всъщност знаех много добре защо и как. Господин Оргазъм бе приложил върху мен всичките си сексуални умения.

Подсъзнанието ми леко надигна слънчевите си очила - онези с полумесеците, и зацъка възмутено с език, а моето друго аз, вътрешната ми богиня, падна на шезлонга в нокаут. Гледах отражението си и не можех да повярвам на очите си. Около китките ми имаше червени кръгове. Кожата беше ожулена. Погледнах глезените си. И там имаше охлузвания и прежулено. Изглеждах все едно съм претърпяла злополука. Огледах се по-внимателно. Напоследък тялото ми изглеждаше различно. Всъщност откакто се бях запознала с него... Беше някак по-стегнато и слабо, косата ми - по-лъскава и добре оформена, ноктите на ръцете и краката - лакирани, изпилени, веждите ми - почистени, с изящна линия. За първи път в живота си изглеждах така добре, с изключение на шибаните смучки.

Озверях от гняв. Как смее да прави такива неща! Никога досега не ми беше оставял смучки. Изглеждах кошмарно. Като някаква тийнейджърка. И знаех защо го беше направил. За да ме контролира, винаги да ме контролира! „Добре! Този път вече прекали!“ Подсъзнанието ми се бе изправило със скръстени ръце и готово за битка. Излязох от банята, без да го погледна, отидох до гардероба си, махнах халата, сложих си къси гащи и потник. Разплетох си косата, извадих четка и разресах възлите.

- Анастейжа! - викна той. Усетих тревогата в гласа му. - Добре ли си?

Не му обърнах внимание. „Дали съм добре ли? Не, не съм добре!“ Не и след това, което ми бе направил. Едва ли щях да съм в състояние да се покажа по бански до края на медения месец, камо ли да облека отново този бански, за който бе платил толкова много пари. Мисълта ме взриви. „Как смее? Ще му дам да се разбере дали съм добре“. Треперех от гняв. Е, добре, и аз можех да се държа все едно карам тежък пубертет. Замерих го с четката за коса, обърнах се и излязох. Все пак си позволих да се обърна, за да се насладя на стреснатото му изражение, докато вдигаше ръце пред лицето си да се предпази. Четката се удари в ръката му и отскочи към леглото.

Излязох с гръм и трясък, тръгнах бързо по стълбите към палубата и оттам към носа на яхтата. Имах нужда от пространство. Трябваше да се успокоя. Беше тъмно, а въздухът - свеж, ароматен и успокоителен. Топлият бриз пръскаше ухание на жасмин, на бугенвилия - цялото крайбрежие бе обсипано с това прекрасно цвете. Миришеше на Средиземно море. „Феър Лейди“ плаваше грациозно по спокойните кобалтови води. Опрях лакти върху дървения парапет и се загледах в блещукащите светлини по брега. Поех дълбоко въздух. Влезе като балсам в тялото ми и напрежението бавно започна да се уталожва.

Усетих, че стои зад мен. Не го бях чула.

- Ядосана си ми - прошепна той.

А стига бе! Вярно ли, господин Шерлок?

- Колко ядосана?

- По десетстепенната скала - към петдесет.

- Толкова много? - Май наистина беше изненадан.

- Да. Толкова съм ядосана, че съм в състояние да направя нещо грубо и дори жестоко - изсъсках през зъби.

Той не каза нищо. Обърнах се и го изгледах. Той мълчеше. Просто стоеше и ме гледаше с широко отворени очи, изпълнени с безпокойство - и леко раздразнение. Познавах добре този поглед, и тъй като не бе направил и опит да ме докосне, това значеше само едно - той просто не разбираше.

- Крисчън, трябва да престанеш да гледаш на нещата само през собствените си очи и да ме задължаваш да изпълнявам всяка твоя команда. Разбрах какво искаш да ми кажеш още на плажа. И доколкото помня, направи такава сцена, че трябва да съм идиотка, че да не съм разбрала.

Той сви рамене и каза:

- Е, поне вече няма да си сваляш дрехите пред хората.

И това трябваше да оправдае това, което ми бе причинил!?

- Не искам да оставяш следи по тялото ми. Поне не толкова много. За мен това е категорично ограничение - изсъсках.

- Аз пък не искам да се събличаш пред хората. Това е категорично ограничение за мен - изръмжа той.

- Мисля, че се разбрахме за това - казах през зъби. - Погледни ме! Само погледни! - Дръпнах потника надолу, за да види горната част на гърдите ми. Той ме гледаше в очите, дори не погледна надолу. Погледът му беше несигурен, напрегнат. Не беше свикнал да ме вижда толкова вбесена. Нима не разбираше какво е направил? Нима не виждаше колко е смешен? Исках да крещя, да ругая, но не посмях. Щях да го притисна прекалено много. Само Господ знае какво би сторил. Най-сетне той въздъхна, вдигна ръце и се предаде.

- Добре. - Признаваше грешката си. - Разбирам.

И слава богу!

- Съжалявам. Моля те, не ми се сърди. - Прокара ръка през косата си. Изглеждаше виновен и наистина съжаляваше.

- Понякога се държиш като пубер - скарах му се аз, но гневът в гласа ми беше изчезнал и той усети промяната. Направи крачка към мен, предпазливо вдигна ръка и прибра косата ми зад ухото.

- Знам - въздъхна. - Трябва да се науча на толкова много неща...

Сетих се за думите на доктор Флин. „В емоционално отношение Крисчън е юноша, Ана. Напълно е пропуснал тази фаза от живота си. Насочил е цялата си енергия към бизнес успеха си и е надминал всякакви очаквания. Само че емоционалният му свят трябва да навакса“.

Сърцето ми се сви.

- Това важи за двама ни - въздъхнах, внимателно вдигнах ръка и я поставих върху гърдите му, там където тупкаше сърцето му. Той не трепна, не се отдръпна както преди, но все пак се стегна. Сложи ръката си върху моята и се усмихна срамежливо.

- Ето, току-що научих, че имате доста як замах и се целите добре, госпожо Грей. Никога не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. Но нима не съм склонен да те подценявам винаги и във всяко отношение? Точно затова успяваш да ме изненадаш.

- Упражнявала съм се с Рей. Мога да уцеля право в десятката, включително с пистолет. И не е зле да не забравяш тази подробност - казах гордо.

- Да, ще запомня, госпожо Грей. Освен това ще положа нужните усилия всички остри предмети да бъдат скрити, а достъпът до пистолет да ти бъде забранен - засмя се той.

- Мога да съм доста изобретателна - отсякох.

- Така е - прошепна той, пусна ръката ми и ме гушна до гърдите си. Зарови нос в косата ми. Обвих го с ръце, притиснах го до себе си и буквално усетих как напрежението го напуска, докато вдишваше аромата на косата ми.

- Ще ми простиш ли?

- А ти на мен?

Почувствах усмивката му.

-Да.

- И аз на теб.

Стояхме прегърнати. Забравих всичко. Пубер или не, но този емоционално подрастващ младеж миришеше божествено. Как можех да му устоя?

- Гладна ли си? - попита той след малко. Бях опряла глава на гърдите му и бях затворила очи.

- Умирам от глад. Тези... спортни дейности следобед явно са подействали добре на апетита ми. Но не съм облечена за вечеря.

- Силно се съмнявах, че късите ми гащи и потникът ми ще бъдат погледнати с добро око в трапезарията.

- В моите очи си прекрасна, Анастейжа. Освен това тази яхта е наша за цялата седмица. Можем да се обличаме както си искаме. Просто си решила да се храниш, без да се обличаш специално за случая. Вторник е, на Лазурния бряг сме, а и мислех да ти предложа да вечеряме на палубата.

- О, да, това вече наистина ми допада.

Той ме целуна - искрена, молеща прошка целувка. Хванати за ръце се отправихме към масата за вечеря, където гаспачото вече ни чакаше.

Стюардът сервира крем брюлето и дискретно се оттегли.

- Защо винаги връзваш косата ми на плитка? - попитах. Беше ми любопитно, нищо повече. Седяхме един срещу друг, кракът ми - увит около неговия. Тъкмо се канеше да вземе лъжичката за десерта. Застина. Лицето му помръкна.

- Просто не искам косата ти да се закачи на нещо и да те оскубя, без да искам - отвърна и за миг мислите му отплуваха нанякъде. - Може би е просто навик - каза замислено. Изведнъж очите му се отвориха широко, паника разшири зениците му.

Какво си беше спомнил? Нещо болезнено, нещо от онези години в детството? Не, не исках да му напомням за това. Пресегнах се през масата и сложих показалеца си върху долната му устна.

- Няма никакво значение. Не е нужно да ми казваш. - Усмихнах му се топло и окуражително и макар да изглеждаше притеснен, той бързо се отпусна. Целунах ъгълчето на устата му.

- Обичам те - казах и той ми се усмихна с онази срамежлива усмивка, от която ме заболяваше сърцето. - И винаги ще те обичам, Крисчън.

- И аз - каза тихо.

- Макар че съм толкова непослушна?

- Защото си толкова непослушна - усмихна се той.

Мушнах лъжицата през горената захар на десерта и поклатих

глава. Дали някога щях да го разбера? Хм... брюлето беше стра-хотно.

Стюардът разчисти чиниите от десерта и ни остави сами. Крисчън взе бутилката розе и напълни отново чашите ни. Огледах се, за да съм сигурна, че сме сами, и го попитах:

- Защо не трябваше да ходя до тоалетната?

- Наистина ли искаш да знаеш? - попита той с грейнали от страст очи, устните му бяха извити в полуусмивка.

- Искам. - Отпих от виното.

- Колкото по-пълен е мехурът ти, толкова по-силен е оргазмът, Ана.

Изчервих се.

- О, разбрах.

Това вече обясняваше много. Цял живот нямаше да ми стигне да наваксам и да науча всичко, което господин Секс Експерт вече знаеше.

- Е... Ами... - Отчаяно се мъчех да се хвана за нещо друго, да сменя темата.

Той ме съжали и попита:

- Какво искаш да правиш тази вечер? - И се усмихна загадъчно. Бях готова да правим това, което искаше той. Може би да

приложим някоя от останалите му теории на практика. Свих рамене.

- Аз знам какво искам - каза той. Взе чашата си, стана, протегна ръка към мен и ме подкани: - Хайде, ела!

И ме поведе към салона.

Айподът му беше включен към високоговорителите. Той избра песен.

- Танцувай с мен. - Дръпна ме в ръцете си.

- Настояваш ли?

- Настоявам, госпожо Грей.

Беше някаква доста неприятна обикновена весела мелодия. Някакво латино? Крисчън ме погледна, усмихна се и затанцува. Буквално ме помете с музиката из салона.

И тогава чух гласа на мъжа. Като топящ се карамел. Бях чувала песента, но не помнех къде. Той ме пречупи през кръста, засмя се на изненадата ми. Смеех се с него. Очите му - оживели, весели. После ме вдигна и ме превъртя под ръката си.

- Танцуваш толкова хубаво! Дори не личи, че аз не умея.

Той не каза нищо, само се усмихна все така загадъчно. Зачудих се дали мисли за нея. За... госпожа Робинсън. Нали тя го бе научила да танцува. И да чука. Не се бях сещала за нея напоследък. Не я беше споменавал от рождения си ден и доколкото бях успяла да разбера, бизнес отношенията им бяха приключили. Но колкото и да ми бе неприятно да призная - добре го беше научила.

Той пак ме пречупи през кръста и ме целуна бързо по устните.

- Любовта ти ще ми липсва - казах, припявайки с думите на песента.

- Много повече от „липсва“ - каза той и ме завъртя отново. После запя в ухото ми и аз затанцувах с гласа му.

Песента свърши. Крисчън ме погледна в очите. Неговите изведнъж бяха станали тъмни и опасно горещи. Веселието си бе отишло. Дъхът ми секна.

- Ще си легнеш ли с мен? - прошепна той. Като молба от най-закътаното местенце в сърцето му.

„Крисчън, аз казах „да“ преди двайсет дни!“ Но знаех, че това е неговият начин да се извини, да се увери, че всичко между нас е наред и че лошите думи са забравени.

Когато се събудих, слънцето бе изгряло, нахлуваше през люковете на каютата, а морската вода се оглеждаше в тавана и образуваше по него светли люлеещи се вълнички. Крисчън го нямаше. Протегнах се и се усмихнах. Хм... наказателно чукане плюс правене на любов за извинение. Комбинация за всеки ден. Зачудих се какво ли би било да си легнеш с двама мъже - с ядосания Крисчън и със сладкия Ще-Направя-Всичко-Което-Поже-лаеш Крисчън. Много ми беше трудно да преценя кой от двамата харесвам повече.

Станах и отидох в банята. Той беше там. Гол, само по хавлия около кръста. Бръснеше се. Обърна се и се усмихна широко. Изобщо не го притесни фактът, че нахлух така. Едно бях разбрала за него - той никога не заключваше вратата, никъде, ако е сам. Не исках да мисля сега за това, прекалено тежка мисъл за сутринта.

- Добро утро, госпожо Грей - каза той, пръскаше навсякъде прекрасното си настроение.

- Добро утро и на теб - усмихнах се. Обичах да го гледам как се бръсне. Вдига брадичката си нагоре и бавно и внимателно прокарва ножчето в дълга линия. Улових се, че съвсем несъзнателно повтарям действията му. Вдигам брадичка нагоре, точно така, като него... Той се засмя, обърна наполовина сапунисаното си лице към мен и попита:

- Наслаждаваш ли се на шоуто?

- Едно от моите топ пет за всички времена - казах, а той се наведе и ме целуна бързо, като омаза лицето ми със сапун. „О, Крисчън, бих те гледала с часове!“

- Искаш ли да те обръсна пак? - прошепна дяволито и насочи самобръсначката към мен.

Свих устни, преструвайки се на сърдита.

- Не, другия път ще си направя кола маска.

Спомних си радостта на Крисчън в Лондон, когато разбра, че съм си обръснала космите долу. Беше ми любопитно какво е да нямаш косми там. А знаем за котката и любопитството. Разбира се, не го бях направила по стандартите на господин Взискателен...

- Какво си направила, по дяволите? - викна развълнувано Крисчън. Беше хем втрещен, хем ужасен, хем развеселен. Бяхме в стаята ни в Браунс Хотел, близо до Пикадили. Той седна в леглото, запали нощната лампа и ме загледа. Устата му - едно голямо отворено О. Беше някъде към полунощ. Придобих цвета на чаршафите в Червената стая и придърпах сатенената си нощ-ничка, за да се прикрия. Той грабна ръцете ми и ме спря.

- Ана!

- Аз... ами... обръснах се.

- Виждам, но защо? - каза ухилен до ушите.

Скрих лице в ръцете си. „Защо ме е толкова срам?“

- Ей - каза нежно той и свали ръцете ми. - Не се крий. - Беше захапал устната си, за да не избухне в смях. - Кажи ми защо? Защо? - Очите му танцуваха весело по тялото ми. „Какво му е смешното?“

- Престани да ми се смееш!

- Не ти се смея. Извинявай! Просто съм... щастлив. О, кажи ми защо го направи?

Поех дълбоко дъх.

- Тази сутрин, след като тръгна за срещата си, влязох да си взема душ и се сетих за правилата ти.

Той примигна. Хуморът в очите му се изпари; гледаше ме изпитателно и сериозно.

- И си отбелязвах наум какво мисля сега за повечето от тези неща. Сетих се за козметичния салон и си помислих, че би те зарадвало. Това искаше преди. Но нямах чак толкова смелост да ида на кола маска... - Гласът ми изчезна в тих шепот.

Очите му запламтяха, но вече не весело: не се усмихваше на глупостта ми, а ме гледаше с любов.

- О, Ана - каза задъхано, наведе се и ме целуна нежно. - Ти ме омагьосваш все повече и повече. - Устните му докосваха моите, дланите му стискаха лицето ми.

След този така вълнуващ нежен момент той се облегна назад на лакът и хуморът се върна в очите му.

- Мисля, че трябва да направя щателна инспекция на творбата ви, госпожо Грей.

- Моля? Не! - Сложих ръце пред обезлесената площ. „Трябва да е напълно откачил, ако си мисли, че ще му позволя!“

- О, не, Анастейжа, няма „не искам“ - каза той, хвана ръцете ми, закова ги от двете страни на тялото ми и падна на колене между краката ми. Погледна ме с онези очи, които можеха да подпалят всека запалима материя, и преди да пламна като пра-хан, се наведе напред, сложи устни върху пъпа ми и много бързо слезе до устните на влагалището ми. Свих се от сладката болка на желанието и ща не ща се предадох на съдбата си.

- Я да видим какво имаме тук? - каза той и ме целуна там, където сутринта все още имаше косми. После прокара двудневната си четина по кожата ми.

Писнах. Мястото беше много чувствително.

Очите му се стрелнаха към моите, пълни с копнеж и жажда.

- Мисля, че си пропуснала няколко косъмчета - каза и се наведе да огледа.

- Ами... - измънках, с надеждата това да сложи край на меко казано смущаващата обстойна проверка.

- Хрумна ми нещо! - Той скочи и чевръсто се отправи към банята.

„Какво е намислил?“

Върна се бързо. Носеше чаша вода, четката си за бръснене, сапун, кърпа, моята самобръсначка и канче. Постави водата, четката, сапуна и самобръсначката на нощното шкафче, кърпата остана в ръката му. Погледна ме.

„О, не!“ Подсъзнанието ми захлупи ядно книгата си: „Чарлз Дикенс. Събрани съчинения, том първи“ и скокна от креслото си с ръце на кръста.

- Не, не, не! - изписках.

- Госпожо Грей, когато една работа се върши, следва да се свърши добре. Ела насам! - Очите му бяха с цвета и настроението на лятна буря.

- Защо винаги трябва да е „не“? - попита и наклони глава на една страна.

Изчервих се. Не беше ли очевидно?

- Защото е... прекалено... твърде...

- Интимно? - прошепна той. - Ана, аз копнея да изживявам такава интимност с теб. И ти го знаеш много добре. Освен това след някои от нещата, които вече сме правили, не ми се дърпай точно сега. Познавам тази част от тялото ти повече от теб.

Колкото и да бяха арогантни, тези думи си бяха самата истина, но все пак...

- Просто е... грешно. - Гласът ми беше скимтящ и умолителен.

- Не е грешно. Ужасно възбуждащо е.

„Наистина ли? Възбуждащо?“

- Това те възбужда? - Не успях да прикрия удивлението си.

- Не си ли личи - засмя се той и погледна към пениса си, който вече бе надигнал глава. - Искам да те обръсна - прошепна.

„О, какво толкова? Майната му!“ Легнах и закрих очи с ръце, за да не гледам.

- Ако това те прави щастлив, Крисчън - давай. Толкова си перверзен - казах и повдигнах бедрата и ханша си нагоре. Той целуна бедрото ми от вътрешната страна.

- Да, бебчо, абсолютно си права!

Той хвана левия ми глезен, разтвори краката ми и коленичи между тях. Матракът хлътна.

- Така ми се ще да те вържа...

- Обещавам да не мърдам.

- Добре.

Дъхът ми спря, когато прокара четката между краката ми. Усетих топлината на водата. Погъделичка ме леко, но беше приятен гъдел. Мръднах.

- Не мърдай - скара ми се той и пак прокара четката. - О, ще взема да те завържа! - добави мрачно. Сладки тръпки минаха по гръбнака ми.

- Правил ли си го преди? - попитах много предпазливо, когато усетих, че посяга за самобръсначката.

-Не.

- О, браво! - засмях се.

- Още нещо ново, нещо, което правя за първи път, госпожо Грей.

- Тези нови неща ми харесват.

- И на мен. Почваме. - И с огромна нежност и внимание, което ме изненада, прокара самобръсначката по чувствителната ми кожа. - Само не мърдай! - каза някак разсеяно и разбрах, че е изцяло съсредоточен и погълнат от това, което прави.

Само след няколко минутки хвана кърпата и почисти всички обръснати косъмчета.

- Ето, сега вече е перфектно - каза замислено и най-сетне открих очите си да го погледна. Беше на колене и се наслаждаваше на творението си.

- Доволен ли си? - Гласът ми беше дрезгав.

- Много - отвърна той, усмихна се почти зловещо и бавно вкара пръст във влагалището ми.

- Но беше много забавно - каза Крисчън и в очите му видях пак онзи смях.

- За теб - да! - Опитах се да се направя на сърдита, но той, разбира се, беше прав. Беше... много... възбуждащо.

- Помня, че онази част след бръсненето беше доста удовлетворителна - каза той и се зае да се дообръсне. Изчервих се. Да, беше. Нямах представа, че липсата на окосмяване може да е от такова голямо значение. Беше съвсем различно.

- Спокойно де, просто се закачам. Нали точно това правят съпрузите, които са безнадеждно влюбени в жените си? - Крисчън вдигна брадичката ми и ме погледна с безпокойство, опитваше се да прочете мислите ми по изражението ми.

„Хм, време е да се разплатим“.

- Сядай - казах.

Той ме погледна неразбиращо. Подбутнах го нежно към единствения стол в банята. Объркан и изненадан, той седна, а аз взех самобръсначката от ръката му.

- Ана! - почна той, осъзнал намеренията ми.

Наведох се и го целунах.

- Главата назад! — прошепнах.

Той се поколеба.

- На това му се казва „пито-платено“, господин Грей.

Гледаше ме с недоверие, тревожно и в същото време весело.

- Знаеш ли какво правиш? - попита тихо. Кимнах бавно, като се опитвах да изглеждам колкото е възможно по-сериозна. Той затвори очи, поклати глава и се предаде.

„Ще ми позволи да го обръсна! Майчице!“ Внимателно прокарах ръка през мократа коса над челото му, хванах я здраво, за да не му позволявам да мърда. Той стисна очи и пое дълбоко дъх. Много бавно и внимателно прокарах самобръсначката от врата до брадичката. Той издиша.

- Нима си мислеше, че ще те нараня?

- Никога не мога да знам какво ще направиш, Анастейжа, но не, не мисля, че би ме наранила нарочно.

Прокарах самобръсначката успоредно до първата обръсната линия.

- Никога не бих те наранила, Крисчън. Не и умишлено.

Той отвори очи и ме прегърна. Бавно прокарах бръсначката от бузата до брадичката му.

- Знам - каза той и наклони глава така, че да обръсна останалата част от лицето му. Прокарах самобръсначката още два пъти, и край.

- Готово. И нито капка кръв -- засмях се гордо.

Той плъзна ръка нагоре по крака ми, повдигна нощницата ми, дръпна ме в скута си и ме сложи да седна в него. Хванах се за бицепсите му. Бяха толкова здрави.

- Ще ми позволиш ли да те заведа до едно място днес?

- Нима няма да ходим на плаж? - попитах саркастично.

Той облиза нервно устните си.

- Не, няма да ходим на плаж. Мислех си, че днес би предпочела нещо по-различно.

- Е, разбира се, след като си ме насмукал цялата и ходенето на плаж не е възможно, разбира се, защо не?

Той предпочете да не обръща внимание на отровния ми тон.

- Доста път е с кола, но си заслужава да се види. Поне така съм чувал. Баща ми ме посъветва да идем там. Това е село, някъде в планината, Сен Пол дьо Ванс. Има няколко галерии и си мислех, че няма да е зле да изберем някоя картина или скулптура за новия ни дом, ако изобщо харесаме нещо.

Облегнах се и го изгледах. „Изкуство? Иска да купува картини? Как мога точно аз да избера такова нещо?“

- Какво има?

- Крисчън, не разбирам нищо от изкуство.

Той вдигна рамене и ме успокои.

- Ще купим само това, което ни хареса. Става дума за инвестиция.

„Инвестиция? Уф!“

- Кажи де, какво има? - попита пак той.

Поклатих глава.

- Виж, знам, че преди няма и седмица взехме чертежите от архитектката. Няма нищо лошо да хвърлим едно око. А освен това е старо село, има доста древна история - продължи да ме убеждава той.

О, архитектката! Трябваше ли да ми напомня за нея... Гиа Матео, приятелка на Елиът, която бе работила по къщата на Крисчън в Аспен. При всяка среща с нея тя само дето не си пъхаше циците в устата му. Цялата отгоре му, като обрив по тялото.

- Сега пък какво има? - възкликна Крисчън. Поклатих глава.

- Кажи ми - продължи да настоява той.

Как можех да му кажа, че мразя Гиа? Презрението ми не беше рационално. А и не исках да се излагам като някоя ревнива съпруга, каквато всъщност бях.

- Нали не си още ядосана заради това, което направих вчера? - въздъхна той и пъхна носа си между гърдите ми.

- Не, гладна съм - казах, напълно наясно, че това ще го разсее и ще спре да ме разпитва.

- Ама защо не казваш?

Сен Пол дьо Ванс беше средновековно укрепено село на върха на най-красивото място, което бях виждала. Вървяхме прегърнати по тесните улички, ръката ми беше напъхана в задния джоб па късите му гащи. Тейлър и Гастон, или може би Филипе (така и не можех да ги различа), вървяха след нас. Минахме през малък площад с много дървета, където трима старци играеха на топчета. Въпреки жегата носеха традиционните си барети. Имаше много туристи, но се чувствах спокойна и на сигурно място, сгушена под рамото на Крисчън. Имаше толкова интересни неща! Малки алейки и улички, дворчета с фонтани с каменни фигури, древни и съвременни статуи и безброй очарователни малки бутици и магазинчета.

Влязохме в първата галерия. Крисчън се загледа разсеяно в изложените еротични фотографии. Понамести леко тъмните си очила. Голи жени в различни пози. Фотографът беше Флоранс Д’Ел.

- Не точно това имах предвид - казах неодобрително. Напомниха ми за кутията му със снимки. Зачудих се дали ги е унищожил.

- И аз така мисля - каза той и ми се усмихна. Хвана ме за ръката и тръгнахме към следващата галерия. Запитах се дали е редно да му позволя да снима и мен така.

Другата изложба беше на художничка, която правеше предимно натюрморти. Плодове, зеленчуци, в много близък план и в ярки цветове.

- Тези ми харесват. - Посочих три картини с чушки. - Напомнят ми когато режеше зеленчуците в моя апартамент. - Засмях се. Устата му се изкриви в опит да прикрие смеха си, но не успя.

- Все си мисля, че тогава се справих доста компетентно. Просто бях малко бавен. Но това е, защото ти ме разсейваше - каза и ме дръпна в прегръдката си. - Къде би ги сложила?

-Кое?

- Картините - попита той, душеше ухото ми. После леко захапа меката част. Слабините ми се свиха от желание.

- В кухнята.

- Хм. Добра идея, госпожо Грей.

Щях да получа удар, като видях цената. Пет хиляди евро на картина. Леле-мале!

- Но те са ужасно скъпи!

- Е, и? - И пак прокара нос по ухото ми. - Свиквай, Ана. - Пусна ме и тръгна бавно към бюрото, зад което стоеше млада жена, облечена в бяло и с виснало до пода чене при вида на Крисчън. Издразних се яко, но реших, че вместо да въртя очи, по-добре да се завъртя и да погледна пак картините. „Пет хиляди евро? Господи!“

Бяхме свършили с обяда, пиехме кафе и почивахме в хотел „Льо Сен Пол“. Гледката от върха спираше дъха. Лозя и слънчогледи, пръснати съвсем произволно сред малки спретнати френски ферми. Денят беше ясен, въздухът - чист, виждахме чак до морето. Там, на хоризонта, то си блещукаше спокойно и мързеливо. Изведнъж, като гръм от ясно небе, Крисчън каза:

- Питаше ме защо връзвам косата ти на плитка. - Гласът му ме уплаши. Изглеждаше... виновен.

-Да.

„По дяволите! По дяволите!“

- Мисля, че оная курва наркоманка ми е разрешавала да си играя с косата й. Не знам дали е сън, или спомен.

Говореше за родната си майка.

Погледна ме. От изражението му не можех да разбера нищо. Сърцето ми скочи в устата. Какво се казва в такива случаи? Какво бе редно да кажа?

- Обичам когато си играеш с косата ми - казах бавно и колебливо.

Той ме погледна несигурно.

- Наистина ли?

- Да. - И това беше самата истина. Грабнах ръката му. - Крисчън, мисля, че си обичал майка си.

Очите му се разшириха. Гледаше ме напрегнато. Не каза нищо обаче.

Дали не бях прекалила? „Кажи нещо, мой мили Петдесет! Моля те!“ Но той не обели и дума, само седеше и ме гледаше със сивите си дълбоки неразгадаеми очи. Изглеждаше изгубен.

- Кажи нещо - прошепнах. Не можех да издържам повече на тежкото мълчание.

Той поклати глава и издиша шумно.

- Да тръгваме. - Освободи се от ръката ми, изправи се, но изражението му остана същото. Дали бях прекрачила в забранената територия? Нямах представа. Сърцето ми се сгърчи. Не знаех дали да кажа нещо, или просто да изчакам. Реших да не се обаждам повече и го последвах чинно.

Бяхме вече на уличката - малка, тясна, настлана с камъни. Той хвана ръката ми.

- Къде искаш да отидем?

„Проговори! И не ми е ядосан. Слава тебе, Боже!“ Въздъхнах облекчено.

- Просто съм щастлива, че ми говориш.

- Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща. Край, това е свършено - каза тихо той.

„Не, Крисчън, не е!“ Тази мисъл ме натъжи. За първи път се зачудих дали някога ще има край. Той винаги щеше да е Петдесет нюанса. Моят Петдесет нюанса. Дали исках да се промени? Не, не мисля. Исках само да се чувства обичан. Погледнах го крадешком. Един миг да се насладя на красотата му, на помитащия всичко по пътя си чар. И това беше мое. Но не беше само лицето му, прекрасните му фини черти, нито пък тялото му. Не само там бе магията, която ме държеше. Това, което ме влечеше към него така силно, бе всичко зад перфектната му външност. Неговата ранима и ранена душа. Това ме дърпаше и зовеше.

Той ме погледна полуразвеселено, полутревожно, сто процента съблазнително и секси, сгуши ме под рамото си и тръгнахме да си проправяме път през туристите към мястото, където Филипе, или може би Гастон, беше паркирал огромния мерцедес. Мушнах ръка в задния джоб на късите му гащи, щастлива, че не ми е сърдит. Но наистина, кое четиригодишно дете не обича майка си, независимо каква е? Въздъхнах и го прегърнах по-силно. Знаех, че охраната е зад нас, и се зачудих дали са обядвали.

Крисчън спря пред малък бутик за бижута, огледа витрината, след това ме погледна. Хвана дясната ми ръка и прокара палец по избледняващите червени следи от белезниците. Разгледа ги отблизо.

- Не боли - уверих го.

Той извади лявата ми ръка от джоба си и заоглежда и нея. Платиненият часовник „Омега“, който ми беше подарил първата сутрин в Лондон на закуска, прикриваше следите. Гравираният надпис все още ме насълзяваше.

Анастейжа Ти Си Моето Всичко Моята Любов, Моят Живот Крисчън

Въпреки всичко, въпреки всичките си петдесет нюанса моят съпруг можеше да е ужасно романтичен. Погледнах бледите следи от белезниците. Но пък можеше и да е и ужасно жесток. Вярно, само понякога. Той пусна лявата ми ръка, вдигна брадичката ми и ме изгледа внимателно. Очите му бяха разтревожени.

- Не боли - повторих. Той вдигна ръката ми до устните си, обърна я и целуна вените на китката ми.

- Ела - каза и ме поведе в магазина.

- Заповядай - каза Крисчън и отвори кутията, в която бе опакована платинената гривна. Току-що я беше платил. Беше изключителна, толкова деликатна, такъв нежен филигран във формата на абстрактни цветя с малки диаманти в средата на цветчетата. Закопча я около китката ми. Беше широка и покри червените следи. И струваше трийсет хиляди евро! Така поне мислех: не можах да проследя добре разговора с продавачката. Говореха на френски. Никога не бях носила нещо толкова скъпо.

- Ето, така е по-добре - каза той.

- По-добре? - прошепнах и погледнах луминесцентните му сиви очи. Любопитната кльощава продавачка ни гледаше със злоба, завист и ревност и, разбира се, с неодобрение.

- Знаеш защо - каза той колебливо.

- Но аз нямам нужда от това. - Тръснах китката си и гривната хвана следобедната светлина, нахлуваща през прозорците на бутика, и малки закачливи искрящи дъги се издигнаха от диамантите и затанцуваха по стените.

- Аз имам нужда - каза той съвсем искрено.

„Защо? Защо му е необходимо това? Дали се чувства виновен? За какво? Заради охлузените ми китки? Заради майка си? За това, че не ми се доверява изцяло? О, моят Петдесет!“

- Не, Крисчън, нямаш нужда от това. Вече си ми дал толкова много... Това вълшебно сватбено пътешествие - Лондон, Париж, Лазурният бряг... и себе си също. Аз съм едно безкрайно щастливо момиче с много късмет - прошепнах и очите му омекнаха.

- Не, Анастейжа, аз съм късметлията.

- Благодаря ти - казах и се надигнах на пръсти, увих ръце около врата му и го целунах. Не за гривната. Благодарих му за това, че е мой.

Пътувахме в колата. Той беше замислен, мълчалив, гледаше обърнатите към следобедното слънце слънчогледи. Единият от близнаците, май Гастон, караше, а Тейлър седеше до него на предната седалка. Крисчън се беше замислил за нещо. Хванах го за ръката и я стиснах окуражително. Той ме погледна, измъкна ръката си и загали коляното ми. Бях с къса синьо-бяла пола и блуза без ръкави в същото синьо. Той се поколеба и се зачудих дали ръката му ще тръгне надолу или нагоре по крака ми. Напрегнатото приятно очакване под допира на пръстите му учести дишането ми. Какви ли ги мислеше пак? Избра да тръгне надолу. Изведнъж сграбчи крака ми за глезена и го дръпна в скута си. Наложи се да се извъртя и да се обърна с лице към него.

- Искам и другия.

Погледнах нервно към Тейлър и Гастон, но и двамата гледаха напред, в пътя. Сложих и другия си крак в скута му. Съвсем спокойно Крисчън натисна някакво копче измежду десетките на вратата му и матираното стъкло между нас и двамата отпред започна бавно да се плъзга нагоре. След секунди бяхме съвсем сами. Нищо чудно, че бяха предвидили толкова място на задната седалка - за да си размахваш краката.

- Искам да видя глезените ти - обясни тихо той. Погледът му беше тревожен, пълен с очакване. Дали искаше да види следите от белезниците? Господи, нали приключихме вече с това? Дори и да имаше следи, бяха скрити под каишките на сандалите ми. Мисля, че тази сутрин дори не забелязах охлузвания. Той нежно прокара палеца си по дясното ми стъпало, палава усмивка затанцува по устните му, а аз се сгърчих от сладостна болка. Крисчън бързо и ловко разкопча каишките и усмивката му изчезна, щом видя тъмночервените кръгове.

- Не боли - казах.

Той ме погледна много тъжно, устните му бяха свити в права линия. Кимна, но като че ли не ми вярваше съвсем. Изхлузих сандала и той падна на земята. Да, знаех, че Крисчън не ми вярва. Пак го загубих. Пак беше замислен, разсеян, пак се загледа през прозореца и само механично продължи да гали и да масажира крака ми.

- Защо? Какво очакваше? - попитах меко.

Той ме погледна и вдигна рамене.

- Не очаквах, че ще се чувствам така, когато видя тези червени следи.

„О! Колко типично в негов стил... Стил Петдесет!“ В един миг - отворен и досегаем, а в следващия - заключен и недостъпен. Как можех да следя всичките му настроения и да се нагаждам към тях?

- Как се чувстваш?

- Неудобно. Неприятно - каза той. Очите му бяха унили.

О, не! Разкопчах колана и седнах до него, краката ми останаха в скута му. Исках да седна в него, да го прегърна, да го успокоя -и щях да го направя, ако бяхме само с Тейлър, но Гастон... поне разделителното стъкло да беше по-тъмно. Хванах ръцете му.

- Не харесвам само смучките. Всичко останало... всичко, което направи... с белезниците... - Гласът ми беше много, много тих.

- Хареса ми. Повече от хареса. Беше умопомрачително. Можем да го направим пак, можем да го правим винаги, когато искаш.

Той се размърда неудобно в седалката си, а моето друго аз веднага хвърли романа, в който се беше зачела. Нещо от Джаки Колинс,

- Умопомрачително?

- Да. - Усмихнах се. Натиснах пениса му с пръстите на краката си. Не чух, но видях как рязко и дълбоко пое въздух. Устните му се разтвориха.

- Трябва да си сложиш колана, госпожо Грей. - Гласът му беше дрезгав. Натиснах отново, той си пое дъх, очите му потъмняха и ръката му стисна предупредително глезена ми. Наистина ли искаше да спра? Или да продължа?

Тогава блакберито звънна, той се намръщи, бръкна в джоба си и отговори. Погледна си часовника. Недоволството му беше вече осезаемо.

По дяволите! Пак работа! Пак ни прекъсваха! Опитах се да сваля крака си, но той стегна пръсти около глезена ми.

- В помещението със сървъра? - попита изненадано Крисчън.

- Активирала ли се е противопожарната система?

Пожар!? Дръпнах крака си и този път той ме пусна. Облегнах се, сложих си набързо колана и започнах нервно да въртя гривната за трийсет хиляди евро. Крисчън натисна копчето на вратата и разделителното стъкло се плъзна надолу.

- Има ли пострадали? Щети? Разбирам... Кога? - Пак си погледна часовника и прокара пръсти през косата си. - Не, не по-жарната. Никаква полиция! Все още не.

Пожар? В офиса на Крисчън? Мозъкът ми завря. Гледах го в шок. Тейлър се обърна, за да слуша разговора.

- Така ли? Добре е направил... Добре... Искам подробен отчет за щетите. И пълна проверка на всеки, който е имал достъп до стаята през последните пет дни. В това число чистачките и поддържащият персонал... Намери Андреа и й кажи да ми се обади веднага. Да, изглежда, че аргонът е също толкова ефективен и май си струва парите.

Отчет за щетите? Аргон? Имах някакъв смътен спомен за аргон. Май беше химичен елемент. Помнех нещо такова от часовете по химия.

- Знам, че е рано... Прати ми мейл след два часа... Не, трябва да знам... Благодаря, че се обади. - И затвори. Веднага след това набра друг номер.

- Уелч... Добре... Кога? - Погледна си часовника за пореден път. - След час тогава... да... Двайсет-четири-седем в офсайтната базата данни... добре. - Затвори.

- Филипе, трябва да съм на яхтата до час.

- Разбира се, мосю - каза Филипе - а не Гастон, както мислех - и натисна газта.

- Има ли пострадали? - Едва отроних думите.

Крисчън поклати отрицателно глава.

- Дребни щети. - Стисна успокоително ръката ми. - Не се тревожи за това. Екипите ми работят. И ето го - главния изпълнителен директор в пълен контрол над положението, овладян и без да издава грам емоция.

- Къде е бил пожарът?

- При сървъра.

- В Грей Хаус?

-Да.

Отговаряше ми кратко, което значеше само едно - че не иска да говори.

- Защо няма почти никакви щети?

- Стаята е съоръжена със свръхмодерна система за потушаване на пожар.

Естествено. Трябваше да се сетя и сама.

- Ана, моля те... не се тревожи.

- Не се тревожа - излъгах безсрамно.

- Не знаем със сигурност дали е било аргон - каза той.

Точно от това се опасявах най-много. Заля ме ужас и паника стисна гърлото ми. Първо Чарли Танго, а сега това?

Какво ли ще е следващото?

4.

Не можех да си намеря място. Крисчън се беше затворил в кабинета си от повече от час. Опитах да чета, да гледам телевизия, да се пека на слънце - облечена, - но не можех да се успокоя. Гадното предчувствие не ме оставяше на мира. Преоблякох се по къси гащи и тениска, махнах скъпата гривна от ръката си и тръгнах да търся Тейлър.

- Госпожо Грей - сепна се той, като ме видя. Седеше в малкия салон пред кабинета на Грей и четеше някакъв роман на Антъни Бърджес.

- Отивам на пазар.

- Разбира се, госпожо - каза той и се изправи.

- И искам да взема джета.

Той отвори уста, намръщи се и загуби дар слово.

- Ами...

- Не, не бих желала да безпокоя Крисчън.

Тейлър едва потисна въздишката си.

- Не, госпожо Грей, не съм на това мнение. Не мисля, че господин Грей ще е особено доволен. Искам да си запазя работата.

„О, хайде стига вече!“ Искаше ми се да му врътна едни очи, но вместо това ги присвих, въздъхнах тежко и уморено и издишах цялото негодувание от факта, че макар да мога сама да управлявам живота си, не ми се позволява. Но не исках Крисчън да ми се сърди, а и никак не исках да се кара на Тейлър. Минах покрай него, почуках на вратата на кабинета и влязох.

Крисчън говореше по телефона. Погледна ме и каза: „Изчакай момент, Андреа“. Изглеждаше много сериозен. И ме гледаше с очакване. „Мамка му! Все едно съм влязла в кабинета на директорката в училище“. Та той ме беше оковал в белезници вчера. „Няма да се съобразявам с настроението му! Все пак е мой съпруг!“ Не позволих на погледа му да ме спре и с широка усмивка и изправени рамене заявих:

- Отивам на пазар и искам да взема охраната с мен.

- Разбира се. Вземи Тейлър и един от близнаците - каза той и разбрах, че каквото и да се случва, е наистина сериозно, защото не попита нищо повече. Стоях и се чудех с какво мога да му помогна.

- Има ли друго? - попита той. Очевидно искаше да го оставя на мира. *

- Искаш ли да ти купя нещо?

Той се усмихна сладко и срамежливо.

- Не, бебчо. Екипажът ще се погрижи за мен.

- Добре. - Исках да го целуна. Какво толкова? Той ми беше съпруг! И тръгнах бодро към него, наведох се и го целунах по устните. Това го изненада.

- Ще ти се обадя след малко, Андреа - каза и затвори телефона. После ме дръпна в прегръдката си и ме целуна страстно. Когато ме пусна, бях останала без дъх. Очите му бяха черни, пълни с желание. - Разсейваш ме, а трябва да оправя тази бъркотия, за да можем да се насладим на остатъка от медения си месец.

- Прокара пръст по бузата ми, пусна го надолу към брадичката, погали я и я вдигна леко нагоре.

- Добре, съжалявам.

- Не се извинявай. Аз обичам да ме разсейваш, особено по този начин. - И целуна ъгълчето на устата ми. - Хайде сега иди да похарчиш малко пари.

- Отивам! - засмях се и излязох от кабинета. Подсъзнанието ми поклати неодобрително глава, свила строго устни. „Не му каза, че ще вземаш джета“ - скара ми се тя. Пренебрегнах я. Гаднярка.

Тейлър чакаше търпеливо.

- Готово - казах му. - С разрешение на висшестоящия всичко е уредено. Може ли вече да тръгнем? - попитах, като се опитах да скрия сарказма си.

Тейлър обаче не успя да скрие скри широката си пленителна усмивка.

- След вас, госпожо Грей.

Тейлър бавно и внимателно ми обясни как да управлявам джета. Имаше нещо наистина успокояващо в него, в гласа му; и говореше авторитетно, като истински добър учител. Гастон ни наблюдаваше, скрит зад слънчевите си очила, един от екипажа на „Феър Лейди“ бе седнал на пулта за управление. Господи! Трима души за едно пазаруване! Нелепо наистина!

Вдигнах ципа на жилетката и се усмихнах на Тейлър. Той протегна ръце да ми помогне да се кача на джета.

- Вържете лентата на ключа към кръста си, госпожо Грей. Ако паднете, двигателят ще спре автоматично - обясни ми той.

- Добре.

- Готова ли сте?

Кимнах ентусиазирано.

- Запалете двигателя след като навлезете десетина метра навътре в морето. Ние ще ви следваме.

- Добре.

Тейлър бутна джета, той се отдалечи няколко метра навътре и леко се понесе към главното пристанище. Тейлър вдигна палец нагоре и разбрах, че ми сигнализира да запаля двигателя. Натиснах бутона и моторът изръмжа.

- Добре, госпожо Грей, сега леко натиснете ускорителя! -викна Тейлър. Натиснах го, джетът тръгна напред и после спря. По дяволите! Как Крисчън го правеше да изглежда толкова лесно? Опитах пак и пак не успях да тръгна. „По дяволите! По дяволите!“

- Задръжте на газта, госпожо Грей - викна Тейлър.

- Да, да, да - мърморех под носа си. Опитах отново. Натиснах много внимателно ускорителя и джетът тръгна напред, но този път не спря. Да! Успях! Продължи да върви! Бях толкова щастлива, че исках да пищя от вълнение. Но се удържах. Отправих се към пристанището. Зад себе си чувах гърленото ръмжене на моторната лодка. Когато натиснах газта, джетът отскочи напред и затанцува по вълните, все едно карах кънки. Топлият бриз играеше весело с косата ми, водата от двете страни на джета ме плискаше и се почувствах... свободна! Невероятно чувство! Нищо чудно, че Крисчън не ми даваше да карам.

Но вместо да се отправя към брега и да сложа край на тази веселба, реших да направя кръгче около яхтата. Леле! Велико! Без да обръщам внимание на Тейлър и на екипажа зад мен, направих второ кръгче. И тогава видях Крисчън на палубата. Май гледаше с отворена уста, но беше трудно да се каже. Смело вдигнах ръка и му помахах ентусиазирано. Изглеждаше като вкаменен, но после вдигна бавно ръка и сковано ми махна. Не можех да видя изражението му, но нещо ми подсказваше, че едва ли ще ми хареса. Отправих се към брега, като увеличавах скоростта. Джетът пореше блещукащите под следобедното слънце средиземноморски вълни.

Когато наближих дока, пуснах Тейлър да мине пред мен. Той ме изгледа, меко казано, страховито. Посърнах на мига. На Гастон обаче му беше забавно. Запитах се да не би да съм пропуснала някакво събитие, което да е охладило иначе така топлите френско-американски отношения, но всъщност знаех, че причината за всичко това съм само и единствено аз. Гастон скочи от моторната лодка и се зае да я връзва, а Тейлър ми даваше указания как да спра. Успях да спра джета съвсем близо до лодката и изражението му малко поомекна. Съвсем малко.

- Сега просто изключете мотора, госпожо Грей - каза той спокойно, хвана дръжките на джета и ми помогна да се прехвърля в лодката. Нескопосано и вдървено протегнах крак към моторната лодка и успях да се прехвърля, без да падна във водата. Чак се изненадах!

- Госпожо Грей - започна нервно Тейлър, бузите му бяха по-розовели от притеснение, - господин Грей не е съвсем доволен от факта, че карате джета... - Милият, чак се гърчеше от неудобство. Вече бях сигурна, че Крисчън му се е обадил, и само можех да си представя тона му. „О, моят мил патологично обсебен доминиращ и закрилящ съпруг! Как ще се оправям с теб, Крисчън?“

- Разбирам... - Усмихнах се спокойно. - Е, Тейлър, господин Грей не е тук и ако не е съвсем доволен, ще се наложи да ме удостои с честта да ми го каже лично, когато се върна на яхтата.

- Както прецените, госпожо Грей. - Тейлър мигаше неловко, докато ми подаваше чантата.

Докато слизах от лодката, с крайчеца на окото си улових уморената му усмивка. Искаше ми са да мога да му се усмихна. Бях наистина много привързана към него, но не ми харесваше точно той да ми се кара. Не ми беше нито баща, нито мъж!

Въздъхнах. Крисчън пак се беше побъркал, а и без това имаше толкова много тревоги. Как бях могла да направя така глупост? Какво си бях мислила?

Докато чаках Тейлър да се качи при мен на дока, телефонът в чантата ми иззвъня. Почнах да ровя из нея и да го търся. За Крисчън рингтонът ми беше една песен на Шаде - Уоиг Ьоуе 1з Кт§.

- Здрасти - казах.

- Здрасти.

- Ще се върна до яхтата, но не побеснявай.

Чух изненадания му стон.

- Беше толкова забавно - прошепнах.

Чух как от гърдите му се откърти дълбока въздишка.

- Не искам да преча на удоволствието ти, не искам и да го развалям. Но, моля те, бъди внимателна. Пази се.

„Мили Боже! Имам разрешение да се веселя!“

- Разбира се, че внимавам. Искаш ли нещо от града?

- Само теб. Цяла и невредима.

- Ще направя всичко по силите си, за да изпълня желанието ви, господин Грей.

- Радвам се да го чуя, госпожо Грей.

- Опитваме се да ви задоволим - казах весело.

Чух смеха му в слушалката.

- Търсят ме по другата линия. До после, бебчо.

- До после, Крисчън.

Той затвори. Май кризата с моя опит в карането на джет беше преодоляна. Колата чакаше. Тейлър отвори вратата. Намигнах му, качих се, а той поклати глава развеселено.

Докато пътувахме в колата, пуснах съобщение на Крисчън от блакберито.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Благодаря ти Дата: 17 август 2011, 16:55 До: Крисчън Грей

Благодаря ти, че не ми се скара!

Твоя любяща съпруга, ххх

Подател: Крисчън Грей

Относно: Опитвам се да запазя самообладание Дата: 17 август 2011, 16:59 До: Анастейжа Грей

Пак заповядай.

Прибери се жива и здрава!

Това не е молба! х

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Усмихнах се. Моят вманиачен контрольор!

Защо исках да ходя по магазините? Та аз мразя да пазарувам. Но дълбоко в себе си знаех. Подминах „Шанел“, „Гучи“, „Диор“ и останалите дизайнерски бутици и най-после попаднах на едно малко претрупано туристическо магазинче - пълна противоположност на останалите луксозни магазини. Намерих точно това, което търсех. Нежна сребърна гривна за глезен с малки сърчица и камбанки. Струваше само пет евро, а така сладко подрънкваше.

Сложих си я веднага. Беше точно за мен. Това харесвах. Веднага се почувствах по-удобно. Не исках момичето в мен да изчезне. Усещах как се поддавам, как ме залива тази мощна вълна - Крисчън, но заедно с него и парите му. Щях ли да свикна някога с това?

Тейлър и Гастон ме следваха сред плъпналите навсякъде тълпи туристи. Но в един момент дори забравих, че бяха с мен. Исках да купя нещо за Крисчън. Нещо, което да го отвлече от това, което ставаше в Сиатъл. Но какво се купува на човек, който има всичко? Спрях в средата на един малък модерен площад с магазинчета и се загледах във витрините. Забелязах магазин за техника. Сетих се за галериите, които разглеждахме, и за деня, в който ходихме в Лувъра. Бяхме застанали пред Венера Милоска. Сетих се за думите му: „Всички можем да оценим и да се радваме на прекрасните женски форми. Възхищаваме им се независимо дали ги виждаме във филм, в пастели, в сатен или в мрамор“.

И така ми хрумна тази щура идея. Само че се нуждаех от помощ, за да избера подходящия модел. И единственият човек, който можеше да ми помогне... да... пак се зарових в чантата си да търся телефона и набрах номера на Хосе.

- Кой е? - измърмори той сънено.

- Хосе, аз съм, Ана.

- Здрасти, Ана! Къде си? Добре ли си? - Разбуди се бързо.

- В Кан съм, в Южна Франция. Много съм добре.

- Южна Франция ли? В някой суперлуксозен хотел?

- Ами... не... Спим в морето.

- В морето?!

- На една голяма яхта - поясних и въздъхнах.

- Ясно. - Гласът му охладня. Не трябваше да му се обаждам. Нямах нужда от това точно сега.

- Хосе, трябва ми съвет.

- Искаш съвет от мен? - попита той смаяно. - Разбира се -продължи доста по-дружелюбно.

Разказах му за плана си.

След два часа Тейлър ми помагаше да се прехвърля от моторната лодка на стълбата на яхтата. Гастон се разправяше с джета. Крисчън не се виждаше никакъв и аз хукнах към каютата, за да опаковам подаръка му. Радвах се като дете.

- Доста се забави - сепна ме гласът му. Тъкмо лепях последното парче скоч.

Обърнах се. Той стоеше на вратата на каютата и ме наблюдаваше напрегнато. Дали ми се беше разминало заради джета? Или беше такъв заради пожара в офиса?

- Всичко под контрол ли е? - попитах.

- Кажи-речи. - По лицето му мина сянка на раздразнение.

- Купих някои неща - казах с надежда да вдигна настроението му и се молех да не ми е сърдит. Той се усмихна топло и разбрах, че всичко между нас е наред.

- Какво купи?

- Ето това. - Вдигнах крак, стъпих на леглото и му показах гривната на глезена си.

- Много е хубава - каза той, приближи се и пипна камбанките. Те зазвъняха нежно. Той прокара пръсти по червените следи и се намръщи.

- И това. - Показах кутията с надеждата да отвлека вниманието му.

- За мен? - попита той изненадано.

Кимнах срамежливо. Той взе кутията и я разклати. Усмихна се с онази негова хлапашка ослепителна усмивка, дръпна ме да седнем на леглото и ме целуна.

- Благодаря ти - каза щастливо и някак срамежливо.

- Но ти още не си го видял.

- Каквото и да е, знам че ще ми хареса. - Очите му грееха в моите. - Не получавам много подаръци.

- Много е трудно да се избере подарък за теб, защото си имаш всичко.

- Имам теб.

- Така е. - Усмихнах се. - Разбира се, че ме имаш.

Той разопакова подаръка и ме погледна озадачено.

- Никон?

- Знам, че си имаш фотоапарат, но този е за... ами... за портрети. Има и два обектива.

Той мигаше и не разбираше.

- Харесаха ти фотографиите на Флоранс Д’Ел. И помня какво ми каза в Лувъра, и разбира се... твоята колекция снимки. - Преглътнах и се опитах да не си спомням какво бях видяла.

Той спря да диша и очите му се разшириха. Започваше да разбира, така че продължих много бързо, преди да се откажа:

- Помислих си, че може би... би искал... да ме снимаш... така...

- Снимки? Да снимам теб? - Гледаше ме с увиснало чене, забравил за кутията в ръцете си.

Кимнах. Отчаяно се опитвах да преценя реакцията му. Най-накрая той погледна кутията, пръстите му минаха по снимката на фотоапарата върху нея. Гледаше я със страхопочитание.

„За какво си мисли?“ О, не, изобщо не очаквах такава реакция. Подсъзнанието ми ме гледаше все едно бях опитомено животно. Крисчън никога не реагираше според очакванията ми! Той ме погледна и очите му бяха пълни с... какво? С болка?

- Защо мислиш, че искам да го правя? - попита замислено.

„Не, не, не! Ти каза, че искаш да го направиш!“

- А не искаш ли? - попитах, без да обръщам внимание на подсъзнанието си, което с право мърмореше: „Че кой би искал еротични снимки точно с теб?“. Крисчън преглътна, прокара пръсти през косата си и изведнъж изглеждаше толкова объркан, така изгубен. После пое дълбоко дъх.

- За мен онези снимки бяха по-скоро застрахователна полица. Знам, че съм се държал с жените като с обекти. И то през целия си живот, преди да те срещна. - И спря неловко.

- И мислиш, че ако ми направиш такива снимки, ще се почувствам като обект? - Цялата кръв се източи от лицето ми, останах без въздух.

- Толкова съм объркан... - прошепна той и стисна очи. Когато ги отвори, зениците му бяха разширени, погледът тревожен и видях в него някакво сурово, първично чувство.

По дяволите! Аз ли бях виновна? Или дето го питах за майка му по-рано? Или пожарът?

- Защо говориш така? - попитах и паниката зазвъня в гърлото ми. Мислех, че е щастлив с мен. Мислех, че сме щастливи заедно. Мислех, че го правя щастлив. А дали беше така? Мислите се блъскаха в съзнанието ми. Не исках да го обърквам. Не беше виждал Флин от почти три седмици. Дали това беше причината? Дали да се обадя на Флин? И в този миг, в някакъв уникален пристъп на логично мислене, осъзнах. Пожарът, Чарли Танго, джетът... Той беше изплашен. Страхуваше се за мен - и когато бе видял червените следи по ръцете и краката ми... това го беше върнало назад. Цял ден не бе спрял да говори и да мисли за тях. И това, което го объркваше, беше, че се чувства ужасно при мисълта, че е причинил някому болка.

Той вдигна рамене и пак погледна китката ми, там където бе закопчал гривната следобед. Бинго!

- Крисчън, това наистина няма значение. - Вдигнах ръце и му показах избледняващите следи. - Ти ми даде ключова дума. По дяволите, Крисчън, вчера беше страхотно! Хареса ми! Престани да мислиш за това! Аз харесвам груб секс. Казвала съм ти го и преди. - Почервенях като рак, но се опитвах да туширам надигащата се паника.

Той ме гледаше съсредоточено, а аз нямах грам идея какво му е на акъла. Може би осмисляше думите ми.

- Заради пожара ли е? Мислиш ли, че има някаква връзка с Чарли Танго? За това ли си притеснен? Моля те, Крисчън, говори с мен. Кажи ми.

Той седеше и ме гледаше безмълвно. Тишината увисна между нас. „Мама му стара! Няма да ми каже нищо, знаех си!“

- Не премисляй прекалено нещата, Крисчън! - скарах му се меко. Това бяха неговите думи, когато говорехме за оня шибан договор. Взех кутията от ръцете му. Той ме гледаше все едно съм някакво забавно, смешно извънземно. Но не помръдна. Знаех, че фотоапаратът е зареден и готов да прави снимки - продавачът беше така любезен до го приготви. Извадих го от кутията и махнах капака на обектива. Насочих го към него. Красивото му разтревожено лице изпълни екранчето. Натиснах копчето и задържах. Вече имах десет дигитални снимки с ужасеното лице на Крисчън.

- Е, тогава АЗ ще те третирам като обект - казах и натиснах пак. На последната уловена снимка устните му се извиха почти невидимо. Натиснах отново и вече се усмихваше... лека, плаха усмивка, но усмивка! Натиснах пак и видях как тялото му започва да се отпуска. Той започна да надува мускули и да чупи устни като някой от онези глупави топмодели. Смеех се с глас. „О, милостиви Боже, благодаря ти! Господин Меркурий се върна!“

- Ей, мислех, че това е подарък за мен - каза той уж сърдито, но мисля, че само ме бъзикаше.

- Трябваше да е забавно, но очевидно е символ на репресията срещу жените - казах и продължих да щракам и да наблюдавам в екранчето - съвсем отблизо - как веселието се връща на лицето му. Изведнъж очите му потъмняха, изражението му стана хшцническо.

- Искаш да бъдеш репресирана ли? - попита много нежно.

- Не, не репресирана - отвърнах и продължих да си щракам.

- Ей сега ще те репресирам, и още как, госпожо Грей - заплаши ме той.

- Зная, че можете да го направите, господин Грей, а и често го правите.

Изведнъж лицето му помръкна. Свалих фотоапарата и го погледнах.

- Какво има, Крисчън? - Гласът ми вече издаваше раздразнението ми. - Кажи ми!

Той мълчеше. Побъркваше ме! Вдигнах пак апарата и настоях:

- Кажи ми!

- Няма нищо. - И изведнъж изчезна от екрана. С едно движение беше успял да метне кутията от фотоапарата на пода, да ме сграбчи, да ме просне на леглото и да ме възседне.

- Хей! - викнах и продължих да го снимам усмихнат, приведен над мен, впил тъмните си очи в обектива. Изведнъж той грабна апарата и ролите се смениха. Насочи го към мен и натисна копчето.

- Значи искате да ви снимам, госпожо Грей? - каза весело. Ог цялото му лице виждах само рошавата му коса и широката усмивка върху изваяните му устни. - Е, за начало ще се наложи да ви разсмея - каза и започна безмилостно да ме гьделичка под ребрата. Пищях, свивах се, смеех се и се опитвах да хвана ръката му, за да го накарам да спре. Той се хилеше хлапашки и продължаваше да ме гьделичка и да снима.

- Не, спри! - пищях.

- Ти чуваш ли се какво говориш? - изръмжа той и остави апарата на леглото, за да може да ме гьделичка с две ръце.

- Крисчън! - Борех се за въздух, задушавах се от смях. Никога дотогава не ме беше гъделичкал. Мятах глава, опитвах се да се измъкна, не спирах да се смея и правех жалки опити да изтласкам ръцете му, но гой не спираше и се наслаждаваше с усмивка на сладкото ми мъчение.

- Спри, Крисчън! - примолих се и той веднага спря. Грабна двете ми ръце, закова ги до главата ми и ме изгледа продължително. Лежах задъхана от смеха. Ритъмът на дъха му се сля с моя. Гледаше ме с... какво? Белите ми дробове пак спряха да функционират. С удивление? С любов? Със страхопочитание? Господи, какъв поглед!

- Ти. Си. Толкова. Красива.

Прекрасното му, мило, скъпо лице, наведено над моето, грееше, осветено от очите му. Все едно ме виждаше за пръв път. Наведе се и ме целуна жадно, сякаш бях извор със студена вода. Да го видя такъв - запленен, буквално в краката ми, обезоръжен... И това разбуди либидото ми. Той пусна ръцете ми и прокара пръсти през косата ми, хвана я и я стисна нежно, за да не мърдам. Тялото ми се напълни с желание, с жажда за него. А той вече не ме целуваше сладко и с обожание. Целуваше ме дълбоко, сластно. Поглъщаше ме като хищник. Езикът му се плъзна в устата ми и завладя всичко по пътя си - не даваше, само вземаше. Отчаяние и потребност. И докато желанието полека завладяваше всеки мускул в тялото ми и разбуждаше всеки нерв, внезапно усетих ужасяващ пристъп на паника.

„О, мой Петдесет, какво има? Какво не е наред?“

Той пое рязко дъх и изстена.

- Какво направи с мен? - каза безпомощно, сурово. Изведнъж легна върху мен и ме притисна към матрака. Едната му ръка хвана брадичката ми, а другата се плъзна по тялото ми, по гърдите, по кръста, около дупето ми. Целуна ме отново, вмъкна краката си между моите, вдигна коляното ми и започна да отърква тялото си в моето, усещах твърдия му пенис през дрехите. Изгубих се в неговата трескава страст. Не обръщах вече внимание на паниката, която блуждаеше някъде там, по периферията. Знаех, че ме желае, че има нужда от мен - а когато искаше да ми каже нещо, това беше любимият му начин да се изрази най-правилно. Целунах го, напълно изгубена в него, прокарах пръсти през косата му, стиснах я, дръпнах силно, държах се за него все едно животът ми зависеше от това. Усетих вкуса и аромата му - на Крисчън, на моя Крисчън!

Той внезапно спря, изправи се и ме дръпна да стана. Виеше ми се свят. Докато успея да поема дъх, той успя да разкопчае копчето на късите ми гащи, да коленичи пред мен и да ги смъкне на пода заедно с бикините. После за секунди се озовах пак на леглото под него и той вече се събуваше. Не свали нито тениската ми, нито дрехите си. Стисна главата ми и нахлу в мен. Извиках. По-скоро от изненада, отколкото от болка. Чух свистенето на дъха му в ухото ми

- Ужассссссс - изсъска през зъби. Застина, после влезе по-дълбоко. Простенах.

- Нуждая се от теб - ръмжеше той в ухото ми. Прокара зъбите си по челюстта ми, захапваше леко кожата. Целуна ме. Сил-но. Вдигнах крака и ги увих около него, придърпах го към себе си. Бях твърдо решила да се преборя с това, което го мъчеше, и да го унищожа. И тогава той започна да се движи. Френетично, като полудял, примитивно, отчаяно, все едно се опитваше да се покатери по въображаема стълба в тялото ми. Изгубих се в обезумелия му ритъм и след това... темпото се успокои. Пак се зачудих какво има, какво го безпокои. Но тялото ми се оказа по-силно от съзнанието. Мисълта за тревогите му изчезна, бързо се катерех към гребена на вълната, към върха. Тялото ми го посрещаше с всяко нахлуване във влагалището ми. Чувах грубото му свирепо дишане в ухото си, знаех, че аз, аз съм неговата забрава, изгубеният му рай. Нуждата му... от мен... беше толкова възбуждаща. Той ме тласкаше все по-високо и по-високо и почти виждах върха. Исках го толкова много, исках го за себе си и за него.

- Искам да свършим заедно - каза той задъхано, излезе за секунди от мен и спря напиращия оргазъм.

- Отвори си очите - заповяда ми. - Искам да те гледам в очите.

- Гласът му беше непоносимо настоятелен, нетърпелив. Отворих очи. Суровите му пламтящи очи, страстта, любовта в наведеното над мен лице ме изстреляха и тялото ми започна да пулсира около него, главата ми се отметна назад.

- Ана - извика той и се присъедини към моя оргазъм. После застина и падна върху мен. Претърколи се, стиснал ме здраво, и аз се оказах просната върху него, а той все още беше в мен.

Когато изплувах на повърхността и тялото ми се успокои, реших да си направя майтап и да спомена как ме е третирал като обект и как ме е репресирал, но предпочетох да си държа устата затворена. Не бях сигурна в какво настроение е. Вдигнах глава от гърдите му, погледнах лицето му. Той лежеше със затворени очи, с ръце около тялото ми. Стискаше ме здраво. Целунах гърдите му през тениската.

- Крисчън, кажи ми, какво има? - попитах нежно и зачаках търпеливо. Може би сега, след секса, се беше успокоил и щеше да ми каже. Усетих как затегна прегръдката, но уви, това беше единственият му отговор. Нямаше да каже. И тогава заговорих:

- Кълна се да бъда винаги до теб и в болест и в радост, да бъда до теб в добри и лоши времена, да споделям радостта и тъгата ти...

Той замръзна. Единственото, което мръдна в него, бяха очите му - широко отворени, втренчени в мен с онзи неразгадаем поглед. Продължих с клетвата си от сватбата. - Кълна се, че ще те обичам безусловно, ще те подкрепям да постигнеш целите и мечтите си, ще те уважавам и почитам, ще плача с теб и ще се смея с теб, ще споделям надеждите и мечтите си с теб и ще те успокоявам в трудни времена. - Спрях. Исках да каже нещо. Той ме гледаше, но не отрони нито дума.

- И ще те обожавам, докато сме живи - въздъхнах.

- О, Ана - прошепна той и потърка бузата ми с кокалчетата на пръстите си.

- Кълна се, че ще те защитавам, че ще държа близо до сърцето си и в сърцето си - теб и нашия съюз - прошепна с дрезгав глас. - Кълна се, че ще те обичам и ще ти бъда верен, че ще забравя всички други, че ще съм с теб в добри и лоши времена, в болест и радост, независимо къде ще ни отведе животът. Ще те пазя, ще ти вярвам, ще те уважавам. Ще споделям радостта и тъгата ти и ще те успокоявам в трудни времена. Кълна се, че ще те обожавам и ще ти помогна да осъществиш мечтите си. Ще те пазя до себе си, ще ти дам спокойствие. Всичко мое сега е твое. Давам ти ръката си, сърцето си и любовта си от този миг до края на живота ни.

Очите ми се напълниха със сълзи. Погледът му омекна.

- Не плачи - каза и палецът му попи една отронила се сълза.

- Защо не искаш да говориш с мен, Крисчън? Моля те!

Той затвори очи, така както човек затваря очи, когато изпитва непоносима болка.

- Заклех се да те успокоявам в трудни времена. Не ме карай да нарушавам клетвата си! - умолявах го аз.

Той въздъхна и отвори очи. Бяха празни.

- Умишлен палеж - каза и изведнъж го видях тъй млад и уязвим.

„Еба си!“

- И това, което ме тревожи най-много, е, че някой иска да пострадам. А ако някой иска да пострадам... - Той спря и не можа да продължи.

- Могат да наранят мен? - прошепнах. Най-накрая бях разбрала причината за тревогата му. Погалих лицето му.

- Благодаря ти.

- За какво ми благодариш? - зачуди се той.

- Че ми каза.

Той поклати глава.

- Вие сте много убедителна, госпожо Грей

- А ти можеш да седиш и да се оплиташ в собствените си мисли, да се самоизмъчваш и да се тревожиш до смърт. Ще вземеш да получиш сърдечен удар от притеснения преди да станеш на четирийсет. А аз те искам до мен за много повече време.

- Ти, ти ще ме умориш! Като те видях на джета, едва не получих удар. - Той се отпусна на леглото и закри очите си с ръце. Потръпна.

- Крисчън, това е джет. И децата карат джетове. Представяш ли си какво ще е като идем в къщата ти в Аспен и опитам да карам ски за първи път?

Той се извърна към мен и наистина... ужасът в очите му... Беше смешно.

- Нашата къща - каза след доста време.

Както и да е, не му обърнах внимание.

- Аз съм голяма жена, Крисчън. И съм много по-силна, отколкото изглеждам. Кога ще го проумееш?

Той сви устни, повдигна рамене и реших да сменя темата.

- Полицията знае ли за палежа?

- Да - каза сериозно той.

- Добре.

- Ще затегнем охраната.

- Разбирам. - Едва сега забелязах, че е с недосъбути гащи и по тениска. То и аз не бях махнала тениската. Нашата работа - чук-чук, прас-прас, от вратата - за краката. Засмях се.

- Какво? - попита той изненадано.

- Ти.

- Аз ли? Какво ми е?

- Дори не си се съблякъл.

- О. - Той се погледна, после погледна мен и лицето му грейна с ослепителна топла усмивка.

- Е, знаеш, че ми е трудно да те пусна, щом те докопам. Особено когато се смееш като ученичка.

„О, да, гъделичкането! О, да!“ Скокнах върху него, но той веднага разбра подлия ми замисъл и ми стисна здраво китките.

- Не! - каза и това наистина значеше „не“.

Нацупих устни, но прецених, че май наистина му е рано за това.

- Моля те, недей - прошепна той. - Няма да мога да го понеса. Никога не са ме гъделичкали като дете. - Млъкна, а аз отпуснах ръце, за да не се налага да ме стиска.

- Гледах как Карик гъделичкаше Елиът и Мия и изглеждаше толкова забавно... Но аз...

Сложих пръст на устните му.

- Тихо, знам - казах и го целунах нежно. После се свих върху гърдите му.

Познатата болка при мисълта за Крисчън като дете ме прониза за пореден път, дълбоката като океан тъга, в която плуваше сърцето ми, ме удави. Знаех, че бих направила всичко за него. Защото просто го обичах.

Той уви ръка около мен и завря нос в косата ми. Вдиша дълбоко. Другата му ръка галеше нежно гърба ми. Не знам колко дълго сме лежали така. Реших да наруша неловкото мълчание.

- Кой е най-дългият ти период без доктор Флин?

- Две седмици. Защо? Да не би да не можеш да озаптиш желанието си да ме гъделичкаш?

- Не - изсмях се. - Мисля, че той ти помага.

- Трябва да ми помага. Добре му плащам, за да ми помага -изсумтя той. После дръпна нежно косата ми, за да обърна лице към него. Повдигнах глава и очите ми срещнаха втренчения му поглед.

- Да не би да сте загрижена за психическото ми здраве, госпожо Грей? - попита нежно.

- Всяка добра съпруга е загрижена за здравето и доброто на обичния си съпруг, господин Грей.

- Обичния? - прошепна той и думата увисна между нас.

- Много обичан. - Целунах го, а той пак се усмихна срамежливо.

- Искаш ли идем да ядем някъде на брега?

- Искам да ядем там, където ще си най-щастлив.

- Добре. - Усмихна се - На яхтата ще си в безопасност. Благодаря за подаръка. - Взе фотоапарата, протегна ръка напред, обърна обектива към нас и ни снима прегърнати. На снимката сигурно щеше да личи, че сме се гъделичкали, че сме правили секс и че накрая сме си признали толкова много неща.

- Удоволствието е изцяло мое - отвърнах и очите му грейнаха.

Вървяхме сред разкоша на Версай. От пътеводителя разбрах, че е бил построен през осемнайсети век, а преди това е бил обикновена ловна къща. Кралят-слънце го издигнал като изключителен символ на властта, но с края на осемнайсети век идва и краят на монархията.

Най-поразяващата зала беше Залата с огледалата. Ранното следобедно слънце пръскаше светлина през западните прозорци, а тя палеше в сияние огледалата на източната стена и декорът в златни листа и огромните кристални полилеи светеха с топлината на слънцето. Беше изумително.

- Интересно в какво се превръща един мегаломан деспот, изолиран в такъв разкош - казах на Крисчън.

Той ме погледна, после погледна отражението ми в едно от огледалата.

- Какво искате да кажете, госпожо Грей?

- Нищо, само споделям впечатленията си, господин Грей. - И посочих с ръка лукса около нас.

Той се засмя и ме последва до средата на залата. Там спрях и дори не исках да се съвземам от гледката. Прекрасните градини, отразени в огледалата, и прекрасният Крисчън, моят съпруг със смелите бляскави очи, и неговото отражение. И всичко това се връщаше към мен от всяко огледало.

- Бих построил това за теб - прошепна той - само за да видя как косата ти блести под светлината, точно сега, точно в този миг.

- И сложи едно немирно кичурче зад ухото ми. - Изглеждаш като ангел. - Целуна ме под ухото и добави: - Ние, деспотите, правим такива неща за жените, които обичаме.

Изчервих се на комплимента, усмихнах се срамежливо и тръгнах с него през огромната зала.

- За какво мислиш? - попита Крисчън и отпи от вечерното си кафе.

- За Версай.

- Доста претенциозно, нали? Направено да привлича - усмихна се той.

Огледах доста по-семплата обстановка в трапезарията на „Феър Лейди“ и свих устни.

- Не, това не е претенциозно и не е направено да привлича -каза той в своя защита.

- Знам, но е прекрасно. Най-прекрасният меден месец, за който може да си мечтае едно момиче.

- Наистина ли? - попита той откровено изненадан. И пак се усмихна с онази си срамежлива усмивка.

- Разбира се.

- Остават ни само два дни. Има ли нещо специално, което искаш да направиш или да видиш?

- Само да бъда с теб - отвърнах.

Той стана, заобиколи масата, целуна ме по челото и попита:

- Можеш ли да прекараш един час без мен? Трябва да проверя пощата си и да видя какво става.

- Разбира се - казах бодро, като се опитах да скрия разочарованието си, че няма да го има цял час. Уплаших се от себе си. Исках да съм с него всяка секунда.

- Благодаря за фотоапарата - каза той и тръгна към кабинета си.

Върнах се в каютата и реших да наваксам с моята поща. Отворих лаптопа. Имаше имейли от мама и от Кейт. Информираха ме за последните клюки и питаха как е меденият месец. „Страхотно, докато някакъв идиот не реши да изгори сградата на „Грей Ен-гърпрайзис“. Когато свърших с мама, видях, че е пристигнал нов имейл. От Кейт.

Подател: Катрин Кавана Относно: Мили Боже!!!!

Дата: 17 август 2011,11:45 До: Анастейжа Грей

Ана, току-що чух за пожара в офиса на Крисчън. Мислиш ли, че е умишлен палеж?

Кейт

Кейт беше онлайн! Скочих към новата си играчка - скайп, и видях, че е на линия.

Ана: Хей, там ли си?

Кейт: Да, Ана! Как си? Как прекарвате медения месец? Видя ли мейла ми? Крисчън знае ли за пожара?

Ана: Добре съм. Прекарваме си страхотно. Да, видях мейла ти. Да, знае.

Кейт: Предположих. Няма много информация за това, което става там. И Елиът не иска да ми каже нищо.

Ана: Кейт, материал за вестника ли търсиш?

Кейт: Май доста добре ме познаваш.

Ана: Крисчън не ми е казал подробности.

Кейт: Елиът разбра от Грейс.

О, не, със сигурност Крисчън не искаше това да се разпространява из пресата и из цял Сиатъл. Опитах да сменя темата, като приложих патентованата ми техника за отвличане на вниманието на любопитната Кавана.

Ана: Как са Елиът и Итьн?

Кейт: Итън го приеха в курс по психология за магистърска степен в Сиатъл. А Елиът е неустоим.

Ана: Много се радвам за Итън.

Кейт: Как е нашият любим бивш доминант?

Ана: Кейт!

Кейт: Какво?

Ана: ЗНАЕШ КАКВО!

Кейт: ОК, съжалявам.

Ана: Добре е, даже много добре.

Кейт: Е, щом ти си щастлива, и аз съм щастлива.

Ана: Аз съм блажено щастлива.

Кейт: Трябва да свършвам. Може ли да говорим после?

Ана: Не съм сигурна. Провери, ако съм на линия -да. Има разлика в часовете!

Кейт: Така е. Обичам те, Ана.

Ана: И аз те обичам. До после, х

Кейт: До после!<x

Да се доверя на Кейт да следи случая с пожара? Врътнах очи и затръшнах капака на лаптопа, преди Крисчън да е видял разговора ни. Нямаше да му хареса коментарът за „бившия доминант“. А дали беше съвсем бивш?

Въздъхнах. Кейт знаеше всичко от оная нощ, три седмици преди сватбата, когато се бяхме понапили и аз се поддадох на Катрин Кавана Инквизиторката. От друга страна, хубаво е да кажеш на някой.

Погледнах си часовника. Беше минал час, откакто свършихме вечерята, и Крисчън вече ми липсваше. Тръгнах да видя дали си е свършил работата.

В Залата с огледалата съм. Крисчън стои до мен, усмихва ми се с цялата си любов и нежност. „Приличаш на ангел!“ Усмихвам му се, но като поглеждам в огледалото, разбирам, че съм сама. Залата е сива и мрачна. Не! Обръщам глава и търся усмивката му. И тя е там, но тъжна, замислена. Той прибира един кичур зад ухото ми. После се обръща и без да каже и дума, съвсем бавно тръгва. Стъпките му кънтят, ехото се блъска между стъклата. Той продължава да върви към двойната врата с много орнаменти, един самотен мъж, един мъж без отражение в огледалото... и се събудих. Борех се за въздух, паниката ме беше стиснала за гърлото.

- Хей - прошепна тревожно той в тъмното.

„О, той е тук. В безопасност е!“ Изпитах нечовешко облекчение.

- О, Крисчън - казах, докато се мъчех да успокоя лудия ритъм на сърцето си. Той обви ръцете си около мен и чак тогава осъзнах, че съм плакала.

- Какво има, Ана? - Той ме погали по бузата и избърса сълзите. Чувах паниката в гласа му.

- Нищо. Глупав кошмар.

Той целуна челото ми и мокрите от сълзи бузи.

- Било е сън, бебчо. Сега си при мен. Ще те пазя.

Изпих с ноздри аромата му, гушнах се в него и се опитах да забравя за загубата и опустошението, които бях преживяла в съня си. Вече знаех, че най-дълбокият ми, най-големият ми страх е да не го загубя.

5.

Размърдах се и инстинктивно заопипвах около себе си, за да се хвана за Крисчън. Исках само да почувствам присъствието му. Нямаше го! Скочих и панически се заоглеждах. Крисчън ме гледаше от малкия фотьойл до леглото. Остави нещо на пода, стана и дойде да легне до мен. Беше с отрязаните джинси и сива тениска.

- Успокой се. Всичко е наред - каза нежно, гальовно, успокоително, все едно говореше на приклещено в ъгъла диво животно. Много внимателно прибра косата от лицето ми и я приглади назад. Успокоих се. Виждах как се бори със себе си да прикрие собствената си тревога, но не успяваше.

- Толкова си притеснена напоследък - каза много сериозно. Очите му бяха широко отворени.

- Добре съм, Крисчън. - Усмихнах се широко. Не исках дори да подозира колко се тревожа заради палежа. Не спираше да ме преследва и ужасният спомен, когато саботираха Чарли Танго и когато Крисчън изчезна, не исках да си спомням празнотата и поразяващата болка. Споменът буквално ядеше съзнанието и сърцето ми. Опитах се да го потисна.

- Гледаше ме как спя ли?

- Да - каза той и ме изгледа, без да мигне, изучаваше ме. - Говореше насън.

- Нима? - „Мамка му! Какво ли съм бръщолевила?“

- Знам, че се тревожиш - добави той, очите му бяха загрижени. Нищо ли не можех да скрия от него?

Той се наведе и ме целуна между веждите.

- Когато се мръщиш, точно тук се образува едно малко V. Не се плаши, бебчо. Ще се грижа за теб.

- Не се тревожа за себе си, а за теб - възроптах. - Кой ще се погрижи за теб?

Той се засмя снизходително.

- Аз съм достатъчно голям и достатъчно силен, за да се грижа сам за себе си. Хайде, ставай. Искам да направим нещо, преди да тръгнем за дома. - Усмихна ми се с хлапашката си усмивка аз-съм-само-на-двайсет-и-осем и ме плесна по дупето. Сепнах се от пляскането, но най-вече от мисълта, че си тръгваме. Меланхоличното ми настроение се върна и избуя като плевел. Не исках да си тръгваме. Бях прекарала с него всеки миг от последните седмици и никак не бях готова да го деля с фирмата му, със семейството му... Беше божествен меден месец. Е, с някоя и друга кавга тук-там, но това е нормално за всички младоженци, нали?

Но Крисчън не споделяше безпокойството ми. Беше развълнуван като момче, а това беше заразително и независимо от мрачните ми мисли, когато той стана, аз го последвах с любопитство. Какво ли беше наумил?

Крисчън завърза ключа около кръста ми.

- Искаш ли да караш?

- Да - казах и той се засмя.

- Не е много стегнато, нали?

- Добре е. За това ли си със спасителна жилетка? - попитах обидено.

-Да.

Не можах да не се засмея.

- Да не ви се начуди човек, господин Грей! Така уверен в уменията на съпругата си!

- Както винаги, госпожо Грей.

- Хайде сега не почвай да ми изнасяш речи.

Крисчън вдигна ръце в своя защита, но не спираше да се смее.

- Дали бих посмял да направя такова нещо?

- Да, би посмял, и го правиш често, а тук няма как да отбием и да спорим на тротоара.

- Имате право, госпожо Грей. Сега, цял ден ли ще седим тука да обсъждаме можеш ли, или не можеш да караш? Предлагам да се позабавляваме.

- Имате право, господин Грей. - Хванах дръжките на джета и се качих. Крисчън ме последва и избута джета от яхтата. Тейлър и двама души по поддръжката ни гледаха развеселени. Крисчън се плъзна плътно зад мен и ме обви с ръце, бедрата му бяха плът-но до моите. „Ето това му харесвам на този вид транспорт!“ Пъхнах ключа и натиснах бутона. Двигателят изръмжа.

- Готов ли си? - опитах се да надвикам шума.

- Готов съм и винаги ще бъда готов - каза той, залепил уста до ухото ми.

Натиснах леко и джетът бавно се отдалечи от „Феър Лейди“. Прекалено бавно за вкуса ми. Крисчън ме стисна още по-здраво. Подадох още малко газ, стрелнахме се напред и с радост установих, че този път го подкарах, без да спирам няколко пъти.

- Уау! - изкрещя ентусиазирано Крисчън зад мен, но усетих в гласа му и лека тревога. Изстрелях се покрай яхтата право в открито море. Бяхме хвърлили котва в Сен Лоран дю Вар. В далечината виждах летището на Ница, построено в самото море - или поне така изглеждаше. Откакто пристигнахме предната вечер, постоянно чувах как самолетите се приземяват и излитат. Реших да разгледаме отблизо.

Стрелнахме се към него. Подскачахме по вълните. Бях толкова щастлива, че Крисчън ми разрешава да карам. Цялата ми тревога от последните няколко дни започна да се топи.

- Следващия път ще взема два джета - викна той.

Усмихнах се. Мисълта да се състезавам с Крисчън беше вълнуваща!

Плъзгахме се по хладните сини води към края на някакъв път или писта. Изведнъж - оглушителен шум над главата ми, някакъв реактивен самолет се приземяваше, но така ме стресна, беше толкова страшно и шумно, че се паникьосах и вместо да натисна спирачката, натиснах ускорителя.

- Ана! - викна Крисчън, но беше късно. Излетях от джета, размахала ръце и крака из въздуха, и повлякох и Крисчън. Си-гурно е било страхотно зрелище. С писък потънах в кристалните води и се нагълтах със солена вода.

Бяхме далеч от брега, но моментално изплувах благодарение на спасителната жилетка. Кашлях, плюех вода и тревожно се оглеждах за Крисчън. Той вече плуваше към мен. Джетът тихо се клатушкаше на няколко метра от нас, двигателят му бе загаснал.

- Добре ли си? - Погледът му беше уплашен, очите му - ужасени.

- Да - изграчих, но не можах да прикрия самодоволството си. „Видя ли? Това е най-лошото, което може да ти се случи на джет. Нищо работа“. Той ме прегърна и внимателно заоглежда лицето ми.

- Видя ли, не беше чак толкова зле - засмях се.

Мина доста време преди той да се усмихне облекчено.

- Да, не беше зле. Само дето съм мокър. - Престори се на разсърден.

- И аз съм мокра.

- Обичам, когато си мокра - засмя се той съблазнително.

- Крисчън! - скарах му се, като се опитвах да наподобя възмутена девственица.

Той ме притегли пак до себе си и ме целуна. Силно. Когато се отдръпна, бях останала без дъх.

- Хайде, да се връщаме. Трябва да се изкъпем. Аз ще карам обаче.

Бяхме в салона за първа класа на „Бритиш Еъруейс“ в Хийт-роу. Трябваше да се прехвърлим на самолета за Сиатъл. Крисчън разлистваше „Файнаншъл Таймс“. Извадих апарата. Исках да му направя няколко снимки. Изглеждаше токова секси - бяла скъпа риза, джинси, слънчевите му очила висяха окачени на копчето на ризата. Светкавицата го стресна, той примига и се усмихна.

- Как сте, госпожо Грей?

- Тъжна съм. Не искам да се прибираме - отвърнах. - Искам да те имам само за себе си.

Той хвана ръката ми, вдигна я до устните си и сладко целуна пръстите ми.

-И аз.

- Но? - Не го каза това „но“, но можех да го чуя в двете кратки думички.

- Какво „но“? - намръщи се той. Очевидно се правеше, че не разбира. Наклоних глава на една страна и цялото ми тяло и лицето ми казваха: ,Дакам, кажи ми“. Бях усъвършенствала това изражение много добре през последните няколко дни. Той въздъхна, свали вестника и каза:

- Искам този подпалвач да бъде хванат и изритан от живота ни.

Това вече звучеше доста резонно, но като цяло се изненадах от откровението му.

- Ще обеся Уелч за топките, ако допусне това да се случи отново.

Потръпнах от заканителния му тон. Той ме изгледа така, че се зачудих дали ме предизвика да му възразя или... какво? И за да разведря атмосферата, направих единственото, за което успях да се сетя - вдигнах апарата и го снимах.

- Сънчо, у дома сме - шепнеше Крисчън в ухото ми.

- М? - Не исках да излизам от красивия си сън - Крисчън и аз на пикник, легнали на одеяло в Кю Гардънс. Бях много уморена. Пътуването беше изсмукало всичките ми сили. Макар и в първа класа, не бяхме лягали от осемнайсет часа. Бях загубила представа за време, за място... Той разкопча колана ми и ме понесе на ръце. Това вече ме разбуди.

- Мога да ходя - изроптах сънено.

- Трябва да те пренеса през прага.

Увих ръце около врата му.

- Трийсет етажа нагоре? - Погледнах го и се усмихнах предизвикателно.

- Госпожо Грей, мога със задоволство да отбележа, че сте качили малко кила.

- Какво?

- Така че, ако нямате нищо против, ще използваме асансьора.

- Той присви очи, но знаех, че се шегува.

Тейлър отвори вратата на лобито на „Ескала“ и се усмихна.

- Добре дошли, господин Грей, госпожо Грей.

- Благодаря, Тейлър - каза Крисчън.

Тейлър кимна и тръгна към аудито, където Сойър чакаше, седнал зад волана.

- Какво значи това? Как така съм качила кила? - Изгледах го възмутено.

Крисчън се усмихна, стисна ме по силно до гърдите си и ме пренесе през лобито.

- Не много - увери ме, но сякаш мислеше за друго.

- Какво има? - Опитах се да контролирам тревогата в гласа ми.

- Просто си си върнала теглото, което загуби, след като ме напусна - каза той тихо и натисна копчето на асансьора.

Внезапната му тревога за мен, за нещо, което вече беше зад нас нещо, останало в миналото, ме трогна. Прокарах пръсти по лицето му, зарових ги в косата му и го придърпах към себе си.

- Ако не си бях тръгнала тогава, щеше ли да си сега тук, с мен, такъв?

Погледът му се разтопи. Очите му имаха цвят на сив облак. Усмихна се с онази усмивка, срамежливата, която ми бе станала любима.

- Не - отвърна и ме внесе в асансьора. - Не, госпожо Грей, не бих. Но щях да знам, че мога да те пазя, защото никога нямаше да ме предизвикваш и да ми се противопоставяш.

Каза го така, сякаш съжаляваше... По дяволите!

- Обичам да те предизвиквам - опипах почвата.

- Знам. И това ме прави невероятно щастлив! - Очите му грейнаха, но лицето му остана някак замислено.

„О, слава богу!“

- Въпреки че съм дебела? - прошепнах.

- Да, въпреки че си дебела - засмя се той и ме целуна страстта. Впих пръсти в косата му, езиците ни бавно и нежно се галеха и танцуваха еротичен танц. Когато асансьорът спря пред апартамента, и двамата бяхме останали без дъх.

- Невероятно щастлив - повтори той. А после усмивката му потъмня, очите му се промениха - бяха полупритворени и изпълнени с обещание за нещо сладко и еротично. Той тръсна глава и ме понесе през фоайето.

- Добре дошла у дома, госпожо Грей. - Целуна ме отново, този път по-кратко, и ми се усмихна с патентованата си гигаватова усмивка „Крисчън Грей“, а очите му танцуваха от радост.

- Добре дошъл у дома, господин Грей. - Сърцето ми грейна в очите, по моя си начин, с моята радост.

Мислех, че ще ме пусне, но той ме пренесе през фоайето, по коридора, в голямата стая и към кухнята, където ме остави на плота. Краката ми увиснаха във въздуха. Той извади две чаши от шкафа в кухнята и бутилка охладено шампанско от хладилника

- любимото ми „Болеже“. Отвори ловко бутилката, наля бледорозовото шампанско в чашите и ми подаде едната. Взе другата, леко разтвори краката ми и се настани право между тях.

- За нас, госпожо Грей.

- За нас, господин Грей - прошепнах и се усмихнах срамежливо. Чукнахме се и отпихме.

- Знам, че си изморена - каза той тихо и потърка носа си в моя, - но наистина ми се ще да те заведа до леглото и да... не спим. - Целуна ъгълчето на устата ми и продължи: - Това е първата ни нощ у дома и ти си вече само моя. - Гласът му заглъхна, докато целувките му бавно се спуснаха по шията ми.

Беше късен следобед, почти вечер, и бях уморена като куче и... Желанието пламна в тялото ми, лумна дълбоко в слабините ми.

Крисчън спеше тихо и спокойно до мен. Загледах се в розовите лентички на хоризонта, в плахото злато на пукащата се зора и се опитах да заспя отново. Поех ритъма на неговото дишане, но нямаше смисъл. Бях съвсем будна. Целият ми организъм бе настроен на времето по Гринуич. Цялото ми съзнание и подсъзнание беше ококорило очи.

Толкова много неща се бяха случили през последните три седмици. Чакай, кого заблуждавам - три месеца! И през цялото време нозете ми не бяха докоснали земята. И ето ме сега - госпожа Крисчън Грей, омъжена за най-апетитния, сексапилен, абсурдно богат филантроп. Как стана толкова бързо?

Обърнах се да го погледам. Знаех, че той ме гледа, когато спя, но много рядко имах възможността да му върна комплимента. В съня си изглеждаше толкова млад и безгрижен. Дишаше дълбоко и спокойно. Исках да го целуна, да плъзна език между устните му, да погаля наболата му брада. Преборих се с импулса. Не исках да го будя. Хм... дали пък да не засмуча ухото му и само леко да го ухапя? Подсъзнанието ми ме изгледа над очилата си - онези с полумесеците, пусна книгата си - ,Дарлз Дикенс, Събрани съчинения“, и ми се скара: „Остави горкия мъж на мира, Ана!“

В понеделник трябваше да съм на работа и се опитвах да приема реалността, че се връщам в офиса. Трябваше да подновим нормалния си ритъм на живот. Щеше да е много странно да не виждам Крисчън цял ден, след като бях прекарала почти всяка минута от последните три седмици с него. Човек би си помислил, че да си с някой друг толкова дълго, без да се отделяш от него и за минута, е потискащо, но всъщност не беше така. Всяка минутка с него беше безценна, дори когато спорехме или се карахме. Всяка една, освен онази в колата, когато му съобщиха за пожара в Грей Хаус.

Кръвта ми замръзна. Кой би искал да му навреди? Отново започнах да дълбая във вероятностите. Някой от конкуренцията му? Някоя негова бивша? Някой недоволен или уволнен служител? Нямах представа, а и Крисчън не обелваше и дума по въпроса. Подаваше ми информацията на трохички, колкото да каже нещо. Знаех, че го прави само за да ме предпази. Въздъхнах. Моят бляскав черно-бял рицар. Винаги готов да ме брани. Как да го накарам да се отвори пред мен?

Той се размърда. Застинах. Не исках да го будя, но ефектът беше точно обратният. Две блеснали очи се впиха в моите.

- Какво има?

- Нищо. Заспивай - казах убедително. Той се протегна, потри лицето си и се усмихна.

- Не можеш да свикнеш с часовата разлика, нали?

- Не мога да заспя.

- Имам универсална панацея, само за теб, бебчо. Ето тук, виж!

- И се засмя като ученик. Засмях се и аз и после се направих на обидена целомъдрена дама. Поне черните ми мисли бяха пометени от настроението ми и вече можех да впия зъби в ухото му.

Пътувахме на север по 1-5 към мост 520. Бяхме в аудито К8. Щяхме да обядваме у родителите му. Официален неделен обяд за „добре дошли“. Цялата фамилия щеше да е там, а Елиът щеше да доведе и Кейт. Щеше да е странно да сме в компанията на други хора след толкова време, през което се бяхме наслаждавали само на нашата си компания. Не бях разговаряла с Крисчън почти цяла сутрин. Той беше в кабинета си, а аз разопаковах багажа. Беше ми казал, че не е нужно да го правя, че госпожа Джоунс щяла да оправи всичко. Но ето, това също не можех да приема, а и щеше да е трудно да свикна - да имам някой да ми върши домакинската работа.

Не ми беше спокойно. Дали от часовата разлика, дали заради пожара?

- Ще ми даваш ли да карам тази кола? - попитах. Направо не беше за вярване, че го казах на глас.

- Разбира се - отвърна той. - Всичко, което е мое, е и твое. Но ако я одраскаш някъде, те водя директно в Червената стая на болката! - Погледна ме и се изкиска зловещо.

Това шега ли беше?

- Шегуваш се. Ще ме накажеш, ако ударя колата ти? Обичаш колата си повече от мен, така ли? - подразних го.

- Горе-долу - каза той, сложи ръка на коляното ми и го стисна нежно. - Но колата не ме топли през нощта.

- Е, това може да се уреди. Можеш да спиш в нея - озъбих му се.

- Браво! Няма и ден, откакто се върнахме, и вече ме изритваш на улицата?

Изглеждаше щастлив. Погледнах го сърдито, а той ми се усмихна с онази усмивка, която можеше да разцепи лицето му на две, а с него и и сърцето ми. И колкото и да исках да му се сърдя, не можех да му устоя, когато бе в такова страхотно настроение. Всъщност настроението му се беше подобрило след като сутринта излезе от кабинета си. И сега разбрах защо се чувствам така. Трябваше да се върнем в реалността, а не бях сигурна дали той няма да се затвори пак, да се преобрази в онзи Крисчън отпреди медения месец. А можеше и да успея да съхраня новата, подобрена версия.

- Защо си толкова доволен? - попитах.

- Защото този разговор е толкова... нормален. - Усмихна ми се пак.

- Нормален? Не и след три седмици брак, не! Със сигурност не е така - изсумтях.

Усмивката му се стопи.

- Шегувам се, Крисчън - добавих светкавично. Не исках да съсипвам настроението му. Порази ме колко несигурен в себе си е понякога.

Може би винаги е бил такъв, но бе крил умело тази несигурност зад черупката си, и то каква черупка. Толкова беше лесно да се закачаш с него. Вероятно не беше свикнал някой да го дразни на шега. Удивих се колко много имаме да учим един за друг, да се откриваме.

- Не се тревожи, ще карам сааба - казах и се загледах през прозореца. Отчаяно тласках лошото си настроение назад.

- Какво има, Анастейжа?

- Нищо.

- Някой ден ще ме побъркаш, Ана. Кажи ми!

Обърнах се и го погледнах.

- Кажи ми, Крисчън.

- Опитвам се - каза нежно.

- Знам. И аз. - И с това настроението ми отскочи с... милиметри.

Карик изглеждаше направо смешен с готварска шапка и нелепа престилка с надпис „Лицензиран майстор на грила“. Всеки път, когато го погледнех, ме напушваше истеричен смях. Всъщност настроението ми се беше оправило почти до нормалното. Бяхме седнали около масата на терасата пред къщата на Грей и се наслаждавахме на топлото лятно слънце. Грейс и Мия редяха салата след салата, Елиът и Крисчън си разменяха шеги и обсъждаха плановете на новата къща, а Итън и Кейт ме въртяха на шиш за подробности около медения месец. Крисчън не пускаше ръката ми. Пръстите му си играеха с годежния ми пръстен.

- Така че ако успееш да финализираш плановете с Гиа, имам прозорец от септември до средата на ноември и ще пратя всичките си хора - каза Елиът, протегна се и плъзна ръка около рамото на Кейт. Тя грейна.

- Гиа трябва да дойде да обсъдим плановете утре вечер - отвърна Крисчън. - Надявам се да приключим бързо. - Обърна се и ме погледна изпитателно.

О, това беше новина.

- Разбира се. - Усмихнах се, предимно защото всички ни гледаха, но пак се ядосах. Защо трябваше да прави тези уговорки, без да ми казва? Или всъщност беше заради Гиа - сластното бедро, едрата цица, скъпите дизайнерски дрехи и парфюми и твърде провокативна усмивка. И всичко това - заради моя съпруг. Подсъзнанието ми ме погледна укорително. „Не ти е дал никакъв повод да го ревнуваш!“

Какво ми ставаше днес? Ту отскачах нагоре, ту се забивах надолу. Какво ми ставаше?

- Ана! - обади се Кейт. - Къде си? В Южна Франция ли?

- Да - отвърнах с усмивка.

- Изглеждаш страхотно - добави тя, макар да се намръщи, докато го казваше.

- И двамата изглеждате прекрасно - усмихна се Грейс, а Елиът отново напълни чашите.

- За щастливата двойка - вдигна чаша Карик и всички около масата заповтаряха след него.

- И поздравления за Итън, за приемането му в магистърската програма на Сиатъл - изчурулика гордо Мия и се обърна към Итън с прелестната си усмивка. Той също й се усмихна, но беше трудно да се разбере дали са стигнали донякъде.

Надавах по едно ухо на разговорите. Крисчън беше навлязъл в подробности за медения месец. Говореше спокойно, подредено, и не спомена за палежа, все едно беше забравен. Аз обаче не можех да се отърся от лошото настроение. Захванах се с храната. Беше ми казал, че съм дебела. По дяволите! Та той само се шегуваше! Подсъзнанието ми ме гледаше тревожно. Елиът бутна някаква чаша с вино и докато подсушат, настана лека суматоха.

- Ще те заведа в къщата при лодките и ще те напердаша, ако не се отпуснеш и не се отървеш от това настроение - прошепна ми Крисчън.

Ахнах шокирана. Моля? Не, само се шегуваше!

- Няма да посмееш - изръмжах, но някъде дълбоко в мен се надигна познатото сладко привличане. Той ме погледна, повдигна вежда и наклони глава настрани. Разбира се, че би посмял! Погледнах Кейт. Тя седеше срещу нас и ни гледаше с интерес. Обърнах се към Крисчън и присвих очи.

- Първо трябва да ме хванеш. В момента съм с обувки без токчета.

- Ще е много забавно да опитам - прошепна съблазнително в ухото ми той.

Изчервих се, но се почувствах по-добре.

Тъкмо свършихме с десерта - ягоди и сметана, и заваля пороен дъжд. Всички скочихме да прибираме чиниите и чашите от масата и ги скупчихме в кухнята.

- Добре, че времето беше милостиво да си довършим обяда -каза доволно Грейс.

Крисчън седна зад лъскавото черно пиано, натисна педала и започна да свири мелодия, която познавах, но пак не се сещах къде съм я чувала.

Грейс ме попита за впечатленията ми от Сен Пол дьо Ванс. Беше ходила там с Карик преди много години, на медения им месец. Стори ми се добра поличба. Все още бяха щастливи заедно. Кейт и Елиът се бяха гушнали на един от диваните, а Карик, Мия и Итън се бяха задълбали в сериозен разговор. Нещо относно психология вероятно.

Изведнъж всички като по сигнал спряха да говорят и погледнаха Крисчън с отворени от почуда усти и очи.

Какво ставаше, за бога?

Той свиреше и си пееше. Всички млъкнахме, заслушани в мекия му мелодичен глас. „Където и да отидеш, ще те последвам“. Та аз го бях чувала да пее. Нима никой от тях не го беше чувал? И изведнъж той спря, осъзнал, че всички са млъкнали и го гледат. Кейт ме погледна въпросително, аз вдигнах рамене, той се завъртя на столчето и се намръщи, очевидно смутен, че е станал център на вниманието.

- Не спирай - окуражи го Грейс. - Никога не съм те чувала да пееш, Крисчън. Никога. - Гледаше го с почуда и възхищение. Той я погледна разсеяно, после просто... вдигна рамене. Очите му скачаха нервно от мен към френските прозорци и обратно. И тогава всички започнаха някакви шумни импровизирани разговори. А аз гледах моя мил, моя тъй скъп съпруг.

Грейс хвана импулсивно ръцете ми и ме прегърна.

- О, мое мило дете! Благодаря ти! Благодаря ти! - шепнеше така, че само аз да мога да я чуя. В гърлото ми заседна бучка.

- Ами... - Не разбирах за какво ми благодари.

Грейс се усмихваше, очите й блестяха. Целуна ме по бузите. Какво бях направила?

- Ще направя чай - каза тя. Гласът й бе пресипнал, натежал от стотиците удавени в гърлото й сълзи.

Отидох при Крисчън, който седеше и гледаше през френските прозорци.

Той уви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си. Пъхнах ръка в задния джоб на джинсите му. Загледахме дъжда.

- По-добре ли си?

Кимнах.

- Хубаво.

- Определено знаеш как да накараш хората да млъкнат.

- Че аз го правя през цялото време - каза той и се усмихна.

- На работа е едно, тук е друго.

- Права си, не го правя тук.

- И никой никога не те е чувал да пееш?

- Очевидно - каза сухо той. - Ще си тръгваме ли?

Опитах се да преценя настроението му. Очите му бяха меки, топли и някак замислени. Реших да сменя темата.

- Ще ме пердашиш ли? - прошепнах и изведнъж стомахът ми се сви от притеснение, а може би от очаквай^... Може би имах нужда точно от това, може би това ми беше липсвало. Той ме погледна, очите му потъмняха.

- Не искам да ти причинявам болка, но определено ще съм много щастлив да си поиграем.

Огледах се. Около нас нямаше никой и не можеха да ни чуят.

- Само ако се държите непослушно, госпожо Грей - прошу-шна той в ухото ми.

Само седем думи, но с толкова много сексуален заряд! Толкова обещания!

- Ще видя какво мога да направя по въпроса - засмях се.

Взехме си довиждане с всички и тръгнахме към аудито.

- Дръж! - подвикна ми той и ми подхвърли ключовете. - И внимавай да не я удариш - добави сериозно. - Това наистина ще ме ядоса.

Устата ми пресъхна. Даваше ми да карам аудито? Неговата кола? Моето друго аз веднага нахлузи кожени шофьорски ръкавици и смени токчетата с обувки с плоска подметка.

- Сигурен ли си? - попитах смаяно.

- Да. И хайде да тръгваме по-бързо, преди да съм си променил решението.

Не мисля, че някога се бях усмихвала толкова озъбено и ма-лоумно. Той врътна очи и ми отвори шофьорската врата. Още не беше седнал, даже не беше отворил вратата, а аз вече бяха запалила двигателя.

- Нетърпелива ли сте, госпожо Грей? - попита той малко тревожно.

- Много.

Дадох на заден и обърнах на алеята пред къщата. Удивително! Не загасна. Оле, педалите бяха много чувствителни. Внимателно подкарах по алеята и погледнах в огледалото за обратно виждане. Сойър и Райън се качваха в другото ауди 81Ж Нямах представа, че охраната е тук. Намалих, преди да изляза на улицата.

- Притесни ли се?

- Не - каза той сухо, с което всъщност ми съобщаваше, че е страшно притеснен. Горкичкият ми Петдесет! Искаше ми се да се смея на себе си, че съм така нервна и развълнувана, и на него, че е така притеснен. Едно зловещо палаво гласче ми подшушна да избягаме на охраната, ей така, за майтап. Огледах се. Предницата на колата вече беше стъпила на асфалта. Нямаше никакви коли и аз... не се сдържах. Натиснах газта и се стрелнахме напред.

- Ана! Намали, ще ни убиеш!

Отпуснах газта. Леле, тая кола направо летеше!

- Извинявай. - Опитвах се да съм сериозна, но не успявах. Крисчън се усмихна, но май по-скоро с облекчение, отколкото на извинението ми.

- Е, това може да се зачете като палаво поведение - каза някак между другото.

Веднага намалих.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Нямаше следа от аудито на охраната. Само някаква тъмна кола с матирани стъкла. Точно зад нас. Представих си как Сойър и Райън се напъват да ни стигнат. Беше си тръпка. Но не исках да причинявам сърдечен удар на милия си съпруг и реших да се държа прилично и да карам разумно. Чувствах се доста по-сигурна зад волана. Наближавахме мост 520.

И тогава Крисчън започна да псува и да бърка по джобовете си за блакберито. Измъкна го от джинсите.

- Какво? - развика се на който и да беше отсреща. - Не! - И погледна зад нас. - Да, тя е.

Погледнах в огледалото, но не видях нищо странно. Аудито 8ЦУ беше някъде четвърта кола зад нас. Всички караха с еднаква скорост.

- Разбирам. - Той въздъхна тежко и разтърка челото си. Целият излъчваше убийствено напрежение. Нещо не беше наред.

- Да... Не знам... - Погледна ме и намали звука в слушалката.

- Добре сме. Карай - каза спокойно, усмихна ми се, но усмивката не стигна до очите му. Какво ставаше? Адреналинът ми беше стигнал нечувани висоти. Той пак заговори по телефона:

- Добре, на 520. Веднага щом влезем. Да... Точно това ще направя.

Включи телефона към колоните и превключи на хендсфри.

- Какво става, Крисчън?

- Нищо. Гледай пътя, бебчо.

Карах към рампата на мост 520 към Сиатъл. Крисчън не откъсваше очи от шосето пред нас.

- Не искам да изпадаш в паника - каза съвсем спокойно, - но веднага щом стъпим на моста искам да натиснеш яко газта. Следят ни.

Следят ни? Сърцето ми скочи в гърлото, мозъкът ми завря, гърлото ми се сви от паника. Следят ни? Кой ни следи? Очите ми се стрелнаха към огледалото и разбира се, колата, която бях видяла преди малко, беше все още там. Опитах се да видя кой кара, но не беше възможно през матираните стъкла.

- Гледай пътя, бебчо - каза нежно Крисчън. Тонът му беше съвсем различен от обичайния начин, по който коментираше карането ми. Мислено си ударих шамар, за да се освестя. Ами ако тоя, дето ни следеше, имаше оръжие? Въоръжен да преследва Крисчън!? Усетих силен спазъм в стомаха. Доповръща ми се.

- Как можем да сме сигурни, че преследват нас? - Гласът ми беше задъхан, много тих и въпреки това истерично писклив.

- Доджът зад нас е с фалшив номер.

„Как е разбрал?“

Наближавахме рампата. Беше късен следобед и въпреки че дъждът беше спрял, шосето беше мокро и хлъзгаво. За щастие имаше сравнително малко коли.

Сетих се какво ми беше казал Рей при една от многобройните му лекции за самоотбрана. „Страхът и паниката могат да те убият или да ти причинят сериозна вреда, Ани“. Поех дълбоко въздух, за да успокоя дишането си. Който и да беше този зад нас, той не желаеше доброто на Крисчън. Поех си дъх още веднъж и усетих как стомахът ми се отпуска и усещането за гадене намалява. Трябваше да го предпазя. Исках да карам тази кола, и исках да я карам бързо. Е, ето ти възможност. Хванах здраво волана и погледнах в огледалото за обратно виждане. Доджьт приближаваше. Рязко намалих скоростта, без да обръщам внимание на стреснатия и уплашен поглед на Крисчън. Доджьт също трябваше да намали и да спре, за да изчака да се отвори пролука в трафика. Минах една скорост надолу и настъпих газта. Скоростта ни залепи на седалките. Стрелката скочи на сто и двайсет километра в час.

- Спокойно, бебчо - каза спокойно Крисчън, но знаех, че е всичко друго, само не и спокоен.

Лавирах между двете платна, подминавах всички коли и камиони. Бяхме съвсем близо до езерото и имах усещането, че карам по водата. Не обръщах никакво внимание на ядосаните клаксони на шофьорите. Крисчън беше стиснал ръце в скута си и се опитваше да не мърда. За миг ми мина през ум, че го прави, за да не ме разсейва.

- Браво - каза след малко. Погледна назад. - Не го виждам.

- Точно зад НО сме, господин Грей - чух гласа на Сойър през колоните.

„НО? Какво е НО?“

- Добре. Госпожа Грей се справя много добре. Засега. Ако движението е все така спокойно, а ми се струва, че и пред нас няма много коли, ще слезем от моста след няколко минути.

- Добре, сър.

Прелетяхме край контролната кула на моста и вече знаех, че сме на средата на езеро Вашингтон. Погледнах стрелката на ско-ростомера. Все още беше на 120.

- Справяш се страхотно, Ана - каза Крисчън и пак се обърна да види какво става зад нас. За секунди тонът му ми напомни за пър-

вата ни... среща в стаята с играчките, когато спокойно и търпеливо ме напътстваше. Мисълта ме разсея, но я туширах на секундата.

- Накъде да карам? - попитах уж спокойно. Усещах колата, чувствах се комфортно в нея. Беше истинско удоволствие да се кара. Тиха, лесна за управление. Не можех да повярвам, че карам толкова бързо. Скоростта не се усещаше, но пък да караш тази кола с такава скорост беше повече от лесно.

- Госпожо Грей, отправете се към 1-5 и после на юг. Трябва да разберем дали доджьт ще ви преследва през целия път - каза Сойър. Светофарът в края на моста светеше зелено. Слава богу! Профучах като ураган.

Погледнах Крисчън нервно. Той ми се усмихна окуражително, но в следващата секунда лицето му застина.

- Мамка му!

Пред нас имаше задръстване. Трябваше да намаля. Погледнах тревожно в огледалото и видях доджа.

- На десетина коли зад нас е.

- Виждам - каза той и погледна в малкото странично огледало. - Кой е тоя задник, по дяволите?

- Задник? - попитах. - Сигурен ли си, че е мъж?

- Може да е мъж, но може и да е жена - чу се гласът на Сойър.

- Стъклата са прекалено тъмни.

- Жена? - попита Крисчън.

- Ами например твоята госпожа Робинсън - подметнах, без да откъсвам очи от пътя.

Крисчън изключи телефона от хендсфрито и изръмжа:

- Тя не е моя. И не съм говорил с нея от рождения ми ден. Освен това Елена няма да направи такова нещо. Не е в нейния стил.

- Лийла?

- Нали ти казах, че е в Кънектикът с родителите си.

- Сигурен ли си?

- Не. Но ако е духнала оттам, родителите й щяха да кажат на Флин. Нека обсъждаме тези неща у дома. Съсредоточи се върху пътя.

- Може да е просто случайна кола.

- Не поемам никакви рискове, не и когато ти си в опасност - каза рязко той и включи хендсфрито. Отново имахме връзка с охраната.

Реших да си държа устата затворена. За щастие колите пред нас оредяха. Успях да увелича скоростта и скоро стигнахме до отбивката за 1-5.

- Ами ако ни спре полиция? — попитах.

- Ще е идеално.

- Ще ми вземат книжката.

- Не мисли за това сега. - Усетих хумора в гласа му.

Натиснах педала и заковах на 120. Леле, тая кола вървеше наистина яко. Вдигнах почти до 140. Никога не бях карала толкова бързо. Костенурката едва вдигаше сто, и то ако имах късмет.

- Успя да мине през трафика и увеличи скоростта - каза Сойър. Гласът му беше спокоен, информативен. - Кара с около 150.

„Мамка му! По-бързо!“ Натиснах педала и колата полетя със 160. Наближавахме отбивката за 1-5.

- Задръж тази скорост - каза Крисчън. Намалих, щом се вляхме в 1-5. Движението беше доста рехаво. За секунда успях да стъпя на скоростното платно. Натиснах педала и великолепната кола се плъзна бясно напред. Колите намаляваха или отбиваха, за да ни направят път. Ако не бях толкова уплашена, щеше да ми хареса.

- Вдигна до сто и шейсет, сър.

- Не го изпускай, Люк - викна Крисчън.

„Люк?“

Някакъв камион се изнесе пред над в скоростното. По дяволите! Трябваше да натисна спирачката.

- Шибан малоумник! - викна Крисчън. Телата ни се стрелнаха напред от рязкото забавяне. Слава богу, че бяхме с колани.

- Заобиколи го отдясно, бебчо! - каза Крисчън през зъби.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и пресякох три платна вдясно. Подминахме по-бавните автомобили и после се качих за секунди на скоростното платно.

- Браво, госпожо Грей - каза одобрително Крисчън. - Къде обаче са ченгетата, когато ни трябват?

- Не искам да ме глобят - казах и се съсредоточих върху пътя.

- Глобявали ли са те за превишена скорост?

- Не - отвърна той, но когато го погледнах, видях, че се усмихва.

- А спирали ли са те за превишена скорост?

-Да.

-О! И?

- Чар. Всичко опира до чара. Гледай пътя. Къде е доджьт, Сойър?

- Вече кара със сто и осемдесет, сър - каза Сойър.

Леле! Дали можех да карам по-бързо? Натиснах газта.

- Дай му знак с фаровете на тоя нещастник - заповяда ми Крисчън. Пред нас имаше някакъв „Мустанг“, който едва се влачеше.

- Няма ли да е прекалено нахално?

- Бъди нахална! - викна той.

„Господи! Добре!“

- Къде са фаровете?

- Виж индикатора. Дръпни го към себе си.

Примигнах с фаровете и мустангът се отмести, но не и без шофьорът да ми покаже среден пръст. Подминах го.

- Гъз! - измърмори Крисчън, после заповяда: - Слез към Стюарт!

„Да, господине!“

- Слизаме на изхода към Стюарт Стрийт - каза Крисчън на Сойър.

- Тръгнете направо към „Ескала“, сър.

Намалих, погледнах в огледалото, подадох сигнал, пресякох с удивителна лекота четирите ленти и се пуснах в отбивката. Подкарах по Стюарт Стрийт. Нямаше много коли. Къде, по дяволите, се бяха дянали всички?

- Имахме късмет с трафика. Но не само ние. Доджът също. Не намалявай скоростта, Ана, прибери ни у дома.

- Не помня пътя. - Паникьосах се. Доджът беше по петите ни.

- Карай направо. Ще ти кажа къде да завиеш.

Минах с бясна скорост през първите три пресечки, но на Йейл Авеню светофарът всеки момент щеше да светне червено.

- Давай, Ана! - викна Крисчън. Скочих на педала и буквално усетих как се забива в пода. Залепени на седалките, профучахме през светофара.

- Тръгва по Стюарт - каза Сойър.

- Не го изпускай Люк!

-Люк?

- Така се казва.

Погледнах го бързо. Той ме гледаше все едно съм луда.

- Гледай пътя! - викна.

Не обърнах внимание на тона му.

- Люк Сойър?

- Да! - каза раздразнено Крисчън.

Ама и аз съм една! Човекът ме охраняваше до работа и обратно от месец и половина, а аз дори не бях попитала за малкото му име.

- Да, мадам. Люк. Така се казвам - чух спокойния глас на Сойър. - НО кара по Стюарт Стрийт, сър. И кара наистина много бързо.

- Давай, Ана! Стига приказки! - изрева Крисчън.

- Спря на първия светофар - обади се Сойър.

- Ана, тук! Бързо! - викна Крисчън и посочи паркинг от юж-ната страна на Борен Авеню. Завих, гумите изсвистяха, и вкарах колата в препълнения паркинг.

- Мини отзад! - изкомандва Крисчън и аз с бясна скорост минах в най-отдалечената част на паркинга. Колата едва ли се виждаше от пътя.

- Тук! - Той посочи едно място за паркиране. „Мамка му! Иска да паркирам! О, не!“

- По-бързо!

И за първи път в живота си успях да паркирам. И то перфектно. Едва ли някога щях да успея да го направя пак.

- Скрихме се в паркинга между Стюарт и Борен. Най-отзад сме - каза Крисчън по блакберито.

- Добре, сър. - Сойър явно беше изнервен. - Останете там. Ние ще го проследим.

Крисчън ме погледна.

- Добре ли си?

- Разбира се - прошепнах съвсем тихо.

- Който и да кара онзи додж, не може да ни чуе, знаеш, нали? - засмя се той.

И аз се засмях с него.

- Минаваме покрай паркинга между Стюарт и Борен. Подмина ви. Не ви е забелязал, сър - докладва Сойър.

Двамата облекчено се отпуснахме.

- Страхотно, госпожо Грей! Много добре шофирате - каза Крисчън и ме погали по бузата с връхчетата на пръстите си. Сепнах се и си поех въздух. Не бях забелязала, че съм спряла да дишам.

- Това означава ли, че ще спреш да мърмориш за начина, по който карам? - попитах.

Той се засмя - гърлен пречистващ смях. Като катарзис.

- Не бих стигнал чак толкова далеч.

- Благодаря ти, че ми позволи да карам колата ти. И то при такива обстоятелства. - Отчаяно се мъчех да запазя бодростта в гласа си.

- Може би сега ще карам аз.

- Честно казано, не мисля, че мога да сляза и да ти отстъпя волана. Краката ми са като от желе. - И започнах да треперя цялата.

- От адреналина е, бебчо. Справи се страхотно. Както винаги. Направо ми взе акъла, Ана. Никога не ме разочароваш. - Погали ме, очите му бяха пълни с любов, страх, съжаление, но не към мен, а за случилото се. Толкова много емоции в един поглед.

Думите му ме довършиха. Полузадушеното в свитото ми гърло стенание си проправи път и заплаках.

- Не, бебчо, не плачи. Моля те, не плачи. - Той се пресегна през лоста за скоростите и въпреки че беше тясно за двама ни на една седалка, ме издърпа в скута си. Загали косата ми, приглаж-даше я, събираше я от лицето ми, целуваше очите ми, бузите, а аз увих ръце около врата му и заплаках с лице, опряно във врата му. Той зарови нос в косата ми и ме стисна. И така седяхме, безмълвни, прегърнати.

Гласът на Сойър ни сепна.

- НО намалява покрай „Ескала“. Тръгва нагоре към кръстовището.

- Следвай го! - нареди Крисчън.

Обърсах носа си с ръка и поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

- Обърши се в ризата ми - каза Крисчън и ме целуна по челото.

- Извинявай - казах. Чувствах се неловко, че съм се разревала.

- За какво?

Издухах си пак носа, той повдигна брадичката ми и ме целуна нежно.

- Красивото ми момиче! Устните ти са така меки, когато плачеш - прошепна.

- Целуни ме пак.

Крисчън застина; едната му ръка беше на гърба ми, другата -на дупето ми.

- Целуни ме - казах задъхано. Гледах как устните му се разделят, как поема рязко дъх. Пресегна се напред, измъкна блакбери-то от колоните и го метна на шофьорската седалка до сандалите на изтегнатите ми през лоста крака. И тогава устните му се залепиха върху моите, дясната му ръка се зарови в косата ми, хвана я и закова главата ми на място. Другата му ръка галеше лицето ми. Езикът му нахлу в устата ми - аз го чаках готова. Адреналинът се превръщаше в похот. Желанието пронизваше тялото ми като хиляди иглички. Стиснах лицето му в ръцете си, прокарах пръсти по бакенбардите, поглъщах аромата, вкуса на Крисчън. Той изстена, усетил трескавия ми отговор, и слабините ми светкавично се свиха в болезнено желание. Ръката му се придвижи надолу по тялото ми, през гърдите, кръста, до дупето. Не можех да издържа, без да мърдам.

Изведнъж той ме пусна. Задъхан, объркан, възбуден.

- Какво има? - попитах с устни върху неговите.

- Ана, ние сме в кола, на паркинг в Сиатъл.

- И какво от това?

- Искам да те чукам...

- Ами чукай ме! - Целунах ъгълчето на устата му. Исках го. Сега. Това преследване беше вълнуващо. Прекалено вълнуващо. Ужасяващо... вълнуващо... а страхът бе подпалил либидото ми.

Той ме изгледа. Очите му бяха тъмни и полупритворени.

- Тук? - Гласът му беше дрезгав, груб.

Устата ми пресъхна. Как можеше да ме възбуди само с една дума?

- Да, желая те. Сега.

Той наклони глава на една страна и ме изгледа.

- Госпожо Грей, вие сте много дръзка - прошепна след около... вечност. Ръката му стисна косата ми по-здраво. Не можех да мръдна главата си. Устата му беше върху моята, този път по-дръзко и по-настоятелно. Другата му ръка се плъзна по тялото ми, по дупето и до средата на бедрото ми. Пръстите ми се усука-ха около кичурите му.

- Добре е, че си с пола - каза той, мушна ръка и погали бедрото ми отвътре. Сгърчих се в скута му.

- Не мърдай - изсъска той в ухото ми. Сложи длан между краката ми и аз застинах.

Палецът му се заигра с клитора ми, дъхът ми спря, а желанието и сладостта... дълбоко, дълбоко в мен... като електричество...

- Не мърдай - повтори той шепнешком. Целуна ме отново, палецът му не спираше да гали клитора ми през скъпите бикини. После той бавно мушна два пръста под бикините ми и ги вкара в мен. Простенах и цялото ми тяло, всеки мускул се сви около тези два пръста.

- Моля те - прошепнах.

- Готова си. Съвсем си готова. - Плъзгаше пръстите си много бавно и изтезаващо. - Да не би преследвачите по шосетата да те възбуждат?

- Ти ме възбуждаш.

Той се усмихна. Като вълк. После рязко извади пръстите си и ме остави така - отворена, искаща. Пъхна ръка под коленете ми, вдигна ме бавно и леко ме обърна с лице към прозореца.

- Сложи краката си встрани от моите - заповяда, като прибра своите един до друг. Отворих крака и ги сложих от двете страни на неговите. Той прокара ръцете си към бедрата ми и дръпна полата нагоре

- Сложи ръце върху коленете ми, бебчо. Наведи се напред. И сега си вдигни прекрасния задник. И си пази главата.

По дяволите! Наистина го правехме на обществен паркинг. Огледах се. Доколкото можех да видя, нямаше никого, но тръпката беше неописуема. На паркинг! На обществен паркинг!

Крисчън се размърда под мен. Чук как се разкопчава. После сложи едната си ръка около кръста ми, а с другата дръпна бикините ми встрани и после с едно рязко, бързо движение влезе.

Извиках силно. Влагалището ми се отваряше да го поеме. Дъхът му свистеше през зъбите му. Ръката му се плъзна по врата ми, хвана брадичката ми и той изви главата ми на една страна, така че да може да целува шията ми. Другата му ръка хвана здраво бедрото ми и започнахме да се движим.

Повдигах се на крака, а той повдигаше таза си към мен. Вътре и после навън, и пак вътре, и пак навън. Изстенах. Лявата ми ръка хвана ръчната спирачка, а дясната - дръжката на вратата. Зъбите му хапеха мекото на ухото ми. Силно, дори болезнено.

Издигах се и падах върху него и пак нагоре и пак надолу. Ритъмът беше страхотен. После ръката му се мушна нагоре по бедрото ми и пръстите му заиграха около клитора ми през фината материя на бикините.

- По~... бързо - съскаше той в ухото ми. - Трябва да бързаме, Ана... - Забързаните му пръсти увеличаваха възбудата около влагалището ми.

Усетих как желанието се наслагва, гъсто и тежко, и как се надига в мен.

- Давай, бебчо! - Той захапа ухото ми. - Да те чуя.

Изстенах. Бях само едно голо усещане. Очите ми бяха стиснати здраво. Гласът му - в ухото ми, дъхът му - във врата ми, пръстите му - около клитора ми, пенисът му - в мен. И се изгубих. Тялото ми копнеше за освобождение.

- Да - съскаше той в ухото ми.

Отворих очи и видях тапицерията на тавана на аудито - и пак ги стиснах, защото той дойде. Мощен, пулсиращ оргазъм. Всичко в мен се изля около него.

- О, Ана - каза удивецо Крисчън, стисна ме в прегръдката си и влезе силно, мощно, един последен път, застина и свърши дълбоко в мен.

После прокара носа си по челюстта ми, целуна шията ми, бузата ми и аз отпуснах глава назад върху врата му.

- Изпуснахте ли напрежението, госпожо Грей? - попита той, зъбите му бяха впити в мекото на ухото ми.

Тялото ми беше като пресушено. Бях адски изтощена и измър-ках. Почувствах усмивката му.

- На мен поне много ми помогна - каза той и ме повдигна. -Защо мълчиш? Изгуби си гласа ли?

- Ммм... - измънках.

- Е, ти искаше. Кой от двама ни е по-перверзен? Нямах представа, че имате склонност към ексхибиционизъм, госпожо Грей.

Подскочих ужасена..

- Никой не ни е видял, нали? - Огледах се в паника.

- Смяташ ли, че е възможно да допусна някой да наблюдава оргазма на съпругата ми? - Той плъзна ръка по гръбнака ми и ме потупа успокоително. Но тонът му ме накара да потръпна. Погледнах го и се усмихнах закачливо.

- Секс в колата! - възкликнах.

Той прибра един кичур зад ухото ми, усмихна ми се и каза;

- Хайде да се прибираме. Аз ще карам.

Отвори вратата и ми помогна да се изправя от скута му и да сляза. Започна да закопчава копчетата на джинсите си. Излезе, задържа вратата, за да се кача, и мина от другата страна. После включи блакберито и се обади.

- Къде е Сойър? - попита рязко. - А доджът? Как така Сойър не е с теб?

Слушаше внимателно. Явно говореше с Райън.

- Не я изпускай! - каза, затвори и ме погледна.

Значи беше жена! Елена? Лийла? Коя?

- Жена е карала доджа, така ли?

- Така излиза - тихо каза той. Устните му се свиха в тънка твърда линия. Беше много ядосан. - Хайде да се прибираме.

- А това НО? Какво значи всъщност?

Крисчън изкара колата от паркинга и я насочи към Стюарт Стрийт.

- Съкращение от „непознат обект“» Райън е служил във ФБР.

- Във ФБР?

-Да.

- И къде е сега непознатият женски обект?

- На 1-5, кара на юг. - Погледна ме, очите му бяха мрачни. Само за няколко минути беше минал през три състояния - страст, спокойствие, тревога. Протегнах ръка и погалих бедрото му. После пъхнах пръсти между копчетата на джинсите му. Надявах се да оправя настроението му. Той свали дясната си ръка от волана и ме спря.

- Не. Не искам да катастрофирам на три пресечки от нас. А и ти едва ли искаш. - Вдигна ръката ми и целуна показалеца ми вероятно за да се извини за грубия си тон. Спокоен, студен, всяващ респект. Моят Петдесет. И за първи път от много време успя да ме накара да се почувствам като палаво и заинатено дете. Махнах ръката си, без да кажа нищо по въпроса.

- Жена значи?

- Очевидно. - Той въздъхна, зави към подземния гараж и набра кода. Вратата се вдигна и той вкара колата и с лекота я паркира на мястото й.

- Страхотна кола - казах.

- Да. И ми хареса как я караш. И най-вече ми хареса, че не я потроши.

- Можеш да ми купиш една за рождения ден.

Ченето му увисна. Докато слизах от колата, добавих:

- Най-добре бяла.

- Анастейжа Грей, никога не спираш да ме изненадваш.

Затворих вратата и застанах до колата да го изчакам. Той слезе и ме погледна с онова изражение... което разбуждаше всичко първично в тялото ми. Познавах този поглед. Крисчън застана пред мен, наведе се и прошушна в ухото ми:

- Ти харесваш колата и аз я харесвам, чуках те в нея... може би е време да те чукам върху нея.

Точно в този момент в гаража влезе едно лъскаво сребристо БМВ. Крисчън го огледа притеснено, после раздразнено.

- Но, както изглежда, си имаме компания. Ела. - Грабна ръката ми, поведе ме към асансьора и натисна копчето. Докато чакахме, шофьорът на БМВ-то се присъедини към нас. Беше млад, облечен спортно-елегантно. Дългата му коса падаше на пластове. Предположих, че работи за някоя медия.

- Здравейте - поздрави топло.

Крисчън сложи ръка на рамото ми и кимна вежливо.

- Наскоро се нанесох. Шестнайсети апартамент.

- Здравейте. - Усмихнах му се. Имаше меки мили кафяви очи.

Качихме се в асансьора. Крисчън ме погледна, но не успях да

разчета изражението му.

- Вие сте Крисчън Грей, нали? - попита младият мъж.

Крисчън му се усмихна доста сковано.

- Ноа Логан. - Младият мъж протегна ръка и Грей неохотно се здрависа.

- За кой етаж сте? - попита Ноа.

- Имам код за етажа.

-О?

- Пентхаусът.

- Естествено. - Ноа се усмихна. Натисна осми етаж и вратите се затвориха.

- Предполагам, вие сте госпожа Грей.

- Да. - Подадох му ръка. Ноа задържа погледа си върху мен секунда повече от... необходимото.

Изчервих се, а Крисчън затегна още по-здраво ръката си около кръста ми.

- Кога се настанихте? - попитах.

- Миналата седмица. Харесва ми тук.

Настана неловко мълчание докато стигнем до етажа на Ноа.

- Много се радвам, че се запознахме - каза той с облекчение, че си е стигнал етажа, и излезе. Вратите тихо се затвориха след него. Крисчън набра кода и асансьорът се стрелна нагоре.

- Изглежда мил човек - казах. - Знаеш ли, не съм се запознавала с никой от съседите досега.

- Така предпочитам. - Той се намръщи.

- Защото живееш като отшелник. На мен ми се стори много симпатичен човек.

- Отшелник?

- Да, отшелник. Затворен в кулата си от слонова кост.

Устните му се извиха в усмивка Изглеждаше развеселен.

- Нашата кула от слонова кост. Освен това мисля, че може да добавите още едно име към безкрайния списък на обожателите ви, госпожо Грей.

- Крисчън, за теб всеки мъж е мой обожател! - Врътнах очи.

- Дали бъркам, или наистина току-що ми врътна очи?

Пулсът ми се ускори.

- Очите никога не ви лъжат - прошепнах. Въздухът не можеше нито да влезе, нито да излезе през свитото ми гърло.

Той ме изгледа с онова опушеносиво арогантно весело изражение.

- И какво предлагаш да направим по въпроса?

- Нещо по-грубо.

Той примига изненадано.

- Грубо?

- Да, грубо.

- Искаш още?

Кимнах срамежливо. Вратите се отвориха и си бяхме у дома.

- Колко грубо? - попита той задъхано. Очите му потъмняха.

Гледах го и не отговарях. Той затвори очи за момент, отвори ги

и буквално ме помъкна към фоайето.

Сойър ни чакаше в салона.

- Искам цялата информация след час - каза му Крисчън.

- Да, сър - отвърна Сойър и тръгна към офиса на Тейлър. Имахме цял час!

Крисчън ме погледна и попита пак с недоверие:

- Грубо?

Кимнах.

- Е, госпожо Грей. Имате късмет. Днес изпълнявам желания.

6.

- Имаш ли нещо предвид? - попита Крисчън и заби очи в моите. Свих рамене. Изведнъж усетих ужасно напрежение, забравих да дишам. Не разбирах дали беше от преследването, адреналина, лошото ми настроение от сутринта и по време на обяда... наистина не разбирах защо, но го исках, исках нещо сурово, екстремно - и то как го исках... Крисчън ме гледаше изненадано.

- Нещо перверзно? - Думите му прозвучаха като милувка.

Кимнах. Лицето ми пламна. Защо се притеснявах от желанията си? Та ние бяхме правили какви ли не неща. И всичките перверзни. „Та той ми е съпруг, по дяволите!“ Но знаех, че се срамувам от факта, че го искам, а в същото време не исках да си призная, че имам нужда точно от такъв секс. Подсъзнанието ми ме погледна и ми напомни: „Не му мисли много!“

- Картбланш? - попита тихо Крисчън. Наблюдаваше ме внимателно, опитваше се да прочете мислите ми.

Картбланш? Тоест да го оставя да прави каквото си иска?

- Да - казах нервно. Желанието буквално ме помиташе. Той се усмихна бавно, съблазнително.

- Ела - каза и ме поведе към стълбите. Намерението му беше повече от ясно. Стаята с играчките! Качихме се, той пусна ръката ми и отключи вратата на Червената стая. Ключът висеше на ключодържателя с надпис „Обичам Сиатъл“, който му бях подарила.

- След вас, госпожо Грей - каза той и отвори вратата.

Стаята миришеше успокоително, познато - на кожа, дърво и полирани мебели. Изчервих се, като се сетих, че госпожа Джоунс е била тук и е чистила след нас, докато бяхме на меден месец. Влязохме и приглушената светлина плъзна по тъмночервените стени.

Стоях и го гледах с очакване. Усещах кръвта си гъста и тежка. Какво бе наумил? Той заключи вратата и се обърна към мен. Изгледа ме замислено. После поклати глава развеселен и все така учуден.

- Кажи ми, Анастейжа, какво искаш? - попита нежно.

- Теб - отвърнах задъхано.

- Ти ме имаш. От деня, в който падна в офиса ми - засмя се той.

- Изненадайте ме, господин Грей

Устните му се извиха в усмивка, която обещаваше толкова много.

- Както пожелаете, госпожо Грей.

Скръсти ръце и показалецът му мина по устните, докато ме гледаше и преценяваше.

- Мисля да започнем от дрехите - каза и пристъпи към мен. Хвана дънковото ми яке, плъзна го по раменете ми и го изхлузи от ръцете ми. То падна на пода.

- Вдигни си ръцете.

Изпълних и той бавно свали фланелката през тавата ми. Целуна ме нежно по устните. Очите му грееха умопомрачително - с любов и в същото време със сласт. Фланелката ми падна до якето. На китката си бях сложила ластичка за коса. Погледнах го малко нервно.

- Ето - прошепнах и му я подадох. Той застина, очите му се разшириха, но не каза нищо, не показа нищо. Но я взе.

- Обърни се!

Въздъхнах облекчено, усмихнах се и изпълних. Изглежда, бяхме преодолели този проблем. Той събра косата ми и бързо и ловко я сплете на плитка, върза я с ластичката, дръпна плитката и опъна главата ми назад.

- Мислите в перспектива, госпожо Грей - каза в ухото ми и го захапа. - Сега се обърни и махни полата. Остави я да падне на пода! - нареди и се отдръпна.

Обърнах се към него. Без да откъсвам очи от неговите, разкопчах копчето и свалих ципа. Полата политна към пода като парашут и се събра на купчинка в краката ми.

- Излез от полата - заповяда той.

И докато прекрачвах купчинката, се наведе и ме сграбчи за десния глезен.

Бързо и ловко разкопча сандалите ми. Опитвах се да запазя равновесие, като се опирах на стената под стойките, където преди държеше всичките си камшици, палки, бастуни... бяха останали само коженият камшик и нагайката. Погледнах го с любопитство. Дали щеше да използва тях?

Останах само по дантелените си бикини и сутиена. Крисчън ме изгледа с одобрение. После рязко хвана бедрата ми, придърпа ме до себе си и зарови глава между тях.

- Изглеждаш прекрасно, миришеш божествено - каза и вдъхна дълбоко. - Ароматът ти е като наркотик. - Долепи устни до дантелата на бикините ми. Думите му секнаха дъха ми, а слабините ми буквално се наводниха от желание. Толкова беше... палав! С едно движение събра дрехите и сандалите и се изправи грациозно, като истински атлет.

- Застани до масата - каза спокойно и ми посочи с брадичка. Обърна се и тръгна към шкафа с тесните чекмеджета, пълни с „музейни експонати“.

Обърна се, засмя се и добави:

- И се обърни към стената. За да не видиш какво съм ти подготвил. Нашата цел е да задоволяваме госпожа Грей, а тя иска изненада, нали?

Обърнах се към стената. Слухът ми изведнъж се бе изострил. Крисчън беше много добър в това - да изостря желанието ми до краен предел, да гьделичка очакванията ми... да ме кара да чакам. Чух как остави дрехите и сандалите ми върху шкафа, как събу обувките си една по една. „Хм... така обичам босите му нозе“. След това чух как отвори един от шкафовете.

„Играчка! Приготвил ми е играчка! О, как обичам, обичам, обичам това напрегнато, сладко очакване!“ Той затвори шкафа. Дишах бързо, задъхано. Как беше възможно едно затваряне на шкаф да ме превърне в трепереща копнееща топка! Нямаше никаква логика. Чух как включва уредбата. Щеше да има музикална интерлюдия. Пиано. Тихо, леко приглушено. Мелодията бавно се извиси, изпълни стаята с тъжни акорди. Не познавах произведението. Към пианото се присъедини електрическа китара. Какво беше това? И после - мъжки глас. Едва разбирах думите. Не пееше, говореше. За нелепия страх от смъртта.

Крисчън тръгна бавно към мен. Босите му крака шляпаха по дъските. Когато спря зад мен, от уредбата се разнесе женски глас. Пееше... или... по-скоро плачеше

- Казахте грубо, нали така, госпожо Грей? - чух задъхания му глас в лявото си ухо.

- Мхм.

- Ако усетиш, че е прекалено, ми кажи да спра. Ако кажеш „спри“, ще спра веднага. Разбираш ли ме?

-Да.

- И искам да ми обещаеш.

- Обещавам - По дяволите! Какво щеше да прави? Спомних си думите му: „Не искам да те нараня, но ще съм повече от щастлив да си поиграем“.

- Добро момиче. - Той се наведе и целуна рамото ми, пъхна пръст под закопчалката на сутиена и го прокара под дантелата по ширината на целия ми гръб. Исках да викам от удоволствие. Защо всяко негово движение беше толкова еротично?

- Свали го - прошепна в ухото ми.

Бързо разкопчах сутиена и го пуснах на пода.

Ръцете му тръгнаха бавно по гърба ми, той закачи палците си в бикините ми и ги дръпна надолу.

- Разкрачи се - заповяда.

И пак изпълних без колебание. Той ме целуна по дупето и се изправи.

- Ще ти вържа очите. - И преди да довърши вече слагаше маската на очите ми. Потънах в света на мрака. Жената пееше тъжно, неразбираемо: призрачна песен, изстрадана със сърцето мелодия.

- Наведи се и легни по корем на масата - каза меко Крисчън.

Без колебание се наведох и плъзнах тялото си по полираната маса. Лицето ми се залепи за твърдата повърхност. Усещах я хладна, ароматна, с дъх на цитрус.

- Протегни ръце напред и се хвани за ръба.

Масата беше доста широка. Ръцете ми бяха буквално разпънати. Стиснах здраво.

- Ако се пуснеш, ще те пляскам. Разбра ли?

-Да

- Искаш ли да те пляскам, Анастейжа?

Слабините ми се свиха конвулсивно в сладък спазъм. Едва сега осъзнах, че съм желала точно това, още от обяда, когато ме заплаши, и нито преследването, нито сексът на паркинга в колата бяха задоволили тази нужда.

- Да - прошепнах с пресипнал глас.

- Защо?

Трябваше ли да имам причина? Свих рамене.

- Кажи ми - настоя той със сподавен глас.

- Ами...

И съвсем неочаквано той ме удари. Много силно. Извиках.

- Тихо!

Нежно погали дупето ми там където ме бе ударил. После се наведе и бедрата му притискаха силно дупето ми. Целуна ме между плешките и продължи да докосва с устни кожата по гърба ми. Беше си свалил ризата. Косъмчетата по гърдите му ме гъдел ичкаха леко. Усещах ерекцията му през твърдата материя на джинсите.

- Разкрачи се - заповяда той.

Разкрачих се.

- Още.

Разкрачих се още по-широко.

- Добро момиче. - И пръстът му тръгна надолу, в цепката на дупето ми, до ануса - и остана там. Анусът ми се сви при допира му.

- Сега ще се позабавляваме точно тук - прошепна Крисчън.

Изтръпнах.

Пръстът му продължи надолу и се плъзна във влагалището ми.

- Толкова си се навлажнила... От преди ли е, или е от сега?

Простенах и се надигнах, за да посрещна така лелеяното усещане от плъзгащия се в мен пръст.

- Ана, мисля че е и от преди, и от сега. И мисля, че обичаш да си тук, в тази стая. Да си тук такава. Моя.

„Да, обичам! Майчице! Обичам!“

Той извади пръста си и ме удари пак, и този път силно.

- Кажи ми - попита настоятелно, грубо, гласът му беше прегракнал.

- Да, обичам - прошепнах.

Той ме удари пак и веднага вкара два пръста в мен. Изкара ги моментално и започна да разнася влагата ми нагоре към ануса и около него.

- Какво ще правиш? - попитах без дъх. Щеше да ме чука в задника ли?

- Не е това, което мислиш - каза той някак успокоително. -Казах ти вече - стъпка по стъпка, малко по малко с дупето, бебчо.

Чух как изстисква нещо, може би от тубичка, и пръстите му започнаха да ме масажират там. Слагаше лубрикант... там. Страхът от неизвестното и вълнението се бореха в мен. Той ме удари още веднъж, но по-ниско. Почувствах удара на входа на влагалището си. И беше... така... хубаво.

- Не мърдай, Ана, и не се пускай!

Изстенах.

- Това е лубрикант - поясни той и сложи още малко. Опитвах се да не мърдам под пръстите му, но сърцето ми блъскаше, пулсът ми беше над двеста, желанието и очакването се разнасяха по вените ми с всеки удар на сърцето.

- От известно време си мислех, че е време да опитаме това. Искам да го направим, Ана.

И тогава усетих как нещо хладно и метално мина по гръбнака ми.

- Имам малък подарък за теб - каза съвсем тихичко Крисчън.

И тогава се сетих. Господи! Анален разширител! Крисчън го прокара по цепката на дупето ми. Леле майко!

- Сега ще го мушна в теб. Съвсем бавно.

Очакване, тревога, желание минаваха като ток по тялото ми.

- Ще боли ли?

- Не, бебчо, малко е. Когато го сложа в теб, ще те чукам, но много, много силно.

Буквално щях да свърша само при думите му. Той се наведе отново, целуна ме между плешките и попита шепнешком:

- Готова ли си?

„Готова? Дали съм готова? Знам ли?“

- Да - отвърнах тихо с пресъхнала уста. Той прокара пръст по ануса ми, после към влагалището и го мушна в мен. Господи! Беше палец. Сложи цялата си длан върху устните ми и пръстите му заиграха около клитора ми. И докато магическите му пръсти и палецът му играеха в мен и около мен, бавно мушна металното студено нещо в ануса ми.

Извиках. Усещането беше съвсем непознато. Мускулите ми протестираха срещу инвазията. Палецът му продължаваше да се върти във влагалището ми - и тогава той натисна метала по-сил-но и по-навътре. Плъзна се лесно. Не знам защо. Дали защото бях толкова възбудена, или защото вниманието ми беше върху това, което правеха пръстите му, но тялото ми, изглежда, го прие. Усещах го странно и тежко.

- О, бебчо!

И го усетих... там, където палецът му се въртеше в мен... и притискаше метала... О!... Да!... После бавно завъртя метала. От гърлото ми излезе някакъв нечовешки продължителен стон.

- Крисчън... - Името му прозвуча като мантра. Опитах се да възприема усещането.

- Добро момиче. - Другата му ръка се плъзна към бедрата ми. Той бавно извади палеца си и чух как разкопчава джинсите си. Хвана ханша ми с две ръце, дръпна ме назад и отвори краката ми. С единия си крак подпираше моя, за да не ги затварям.

- Не се пускай от масата! - предупреди ме.

- Няма.

- Искаше нещо грубо и сурово. Кажи ми, ако е прекалено грубо. Чу ли ме?

- Да - прошепнах, а той буквално ме раздра: влезе в мен с ужасна сила, дръпна ме към себе си и в същата секунда бутна метала по-дълбоко и по-напред.

Изкрещях.

Той застина. Дишаше задъхано, а аз треперех в ритъма на неговото дишане. Опитах се да асимилирам сладкото усещане за пълнота, върховното чувство, че правя нещо забранено, еротичната наслада. Той леко завъртя метала.

Майчице! Чух как дъхът му изсвистя между зъбите, когато рязко си пое дъх. Това значеше едно - той беше на върха на удоволствието, а това ме подпали. Никога не се бях чувствала така немирна... така... палава.

- Искаш ли пак? - попита тихо той.

-Да.

- Не мърдай - заповяда той. После леко излезе и пак влезе с всичка сила.

„О, това искам, да, точно това!“

- О, да! - изсъсках през зъби.

Той забърза, дишаше все по-учестено, влизаше с бясна страст в мен.

- О, Ана - простена. Махна едната си ръка от бедрото ми и завъртя бавно метала, извади го и пак го вкара. Усещането беше такова, че се притесних да не припадна от удоволствие. Движеше се ритмич-но, не спираше, не пропускаше ритъм, пак и пак, и силно, мощно в мен. Усетих как слабините ми се стягат и започвам да треперя

Стенех. Това щеше да ме разкъса.

- Да, точно така, бебчо - изсъска той.

- Моля те! - Не знаех за какво го моля. Да спре? Да не спира? Да завърти метала пак? Мускулите ми се свиваха около пениса му и около металното нещо.

- Точно така - каза той задъхано и силно ме удари по дупето. И край, свърших. Пак, и пак, и падах надолу, и още по-надолу, и се разпадах в спиралите на оргазма... Крисчън извади леко метала.

Пищях. Той сграбчи ханша ми, стисна ме, за да не мърдам, и свърши шумно. Жената все още пееше. Тук, в тази стая, той винаги нагласяваше мелодиите да се повтарят.

Странно. Когато се свестих, бях свита в ръцете му, в скута му. Главата ми - опряна на гърдите му. Бяхме на пода до масата.

- Добре дошла, където и да си била досега - каза той и ми свали маската. Замигах, за да нагодя зрението си към светлината. Той сложи длан под брадичката ми, повдигна я и нежно ме целуна по устните. Очите му тревожно търсеха моите. Протегнах ръка и го погалих по лицето.

- Е, изпълних ли задачата? - попита той усмихнат и развеселен.

- Задача ли? - зачудих се недоволно.

- Искаше грубо, нали? - попита той нежно.

- Да мисля, че се справи. - Усмихнах се. Как можех да му устоя?

- Радвам се да го чуя. В момента изглеждаш цялостно изчука-на и много красива. — Усмихна се пак и погали лицето ми, дългите му пръсти минаха гальовно по бузата ми.

- И точно така се чувствам - измърках.

- Никога не ме разочароваш. - Наведе се и ме целуна с меките си топли и щедри устни. После попита нежно и загрижено: - Как се чувстваш?

- Идеално. Изцяло и качествено изчукана - казах и усетих как се изчервявам.

- О, каква мръсна уста имате, госпожо Грей!

Правеше се на възмутен, но знаех, че се шегува.

- Това е защото съм омъжена за едно много лошо момче, господин Грей.

Лицето му грееше от щастие. Усмихваше се някак глуповато, а тази усмивка беше винаги заразителна.

- Радвам се, че си омъжена за това лошо момче. - Хвана плитката ми, вдигна я до устните си и целуна крайчетата на косата ми с респект и уважение, очите му блестяха от любов. Дали някога щеше да дойде време да се науча или да искам да му устоявам?

Посегнах към ръката му, вдигнах я до устните си и целунах халката му. Обикновена платинена халка, като моята.

- Мой - прошепнах.

- Твой - отвърна той, обгърна ме с ръце и притисна нос в косата ми.

- Искаш ли да пусна водата във ваната?

- Само ако дойдеш с мен.

- Добре - съгласи се веднага той и ме изправи. Беше по джинси.

- Ще си обуеш ли някога онези... другите джинси?

- Кои други джинси?

- Тези, които обуваше преди, когато идвахме тук.

- А, онези джинси? - Погледна ме изненадано.

- С тях си много секси.

- Така ли?

- Да. Направо отвратително секси.

Той се усмихна срамежливо.

- Е, заради вас, госпожо Грей, може би ще ги обуя пак някога.

- И се наведе и ме целуна. После взе малката купичка, в която беше сложил аналния разширител, тубичката с лубриканта, маската и бикините ми.

- Кой чисти тези играчки? - попитах, докато вървях след него към шкафа.

Той ме изгледа все едно не разбираше въпроса.

- Аз. И госпожа Джоунс.

- Моля?

Той кимна смутено, но и развеселено, изключи музиката и добави:

- Ами... ммм...

- Подчинените ти са го правили - довърших. Той ме погледна и извинително сви рамене.

- Ето. - Подаде ми ризата си и аз се увих с нея. Усещах миризмата му от меката материя по кожата си и веднага забравих въпроса с миенето на играчките. Той остави всичко на шкафа, отключи, хвана ме за ръка и ме изведе от стаята. Едва ходех.

Тревогата, лошото настроение, тръпката от преследването, страхът... всичко се беше изпарило. Най-сетне се чувствах спокойна и задоволена. Когато влязохме в банята, се прозях, изпънах тялото си и изпъшках доволно. За първи път се чувствах така добре в кожата си.

- Какво има? - попита ме той и пусна водата.

Поклатих глава.

- Кажи ми - попита нежно той и изля във ваната жасминово олио. Въздухът се насити с приятна, успокояваща миризма.

- Просто се чувствам така... добре. - Изчервих се.

- Да, днес беше в много странно настроение - Той се усмихна и ме прегърна. - Знам, че се тревожиш за всичко, което става напоследък. Съжалявам, че трябва да те товаря и с това. Не знам дали е лично отмъщение, дали е някой бивш служител, или е конкуренцията. Ако нещо ти се случи заради мен... - Гласът му спадна до болезнен шепот.

Прегърнах го и казах:

- Ами ако нещо се случи с теб?

- Ще се оправя. Хайде сега да те извадим от тази риза и да те пуснем във ваната.

- Не трябваше ли да идеш да говориш със Сойър?

- Това може да почака. - Той сви устни и изведнъж усетих силен пристъп на съжаление за горкия Сойър. Какво толкова бе направил, че Крисчън му беше ядосан?

Той съблече ризата ми и когато се обърнах към него, лицето му помръкна. По гърдите ми все още имаше малки избледнели следи от смучките, но реших да не отварям дума.

- Дали Райън е успял да догони доджа?

- Ще разберем след банята.

Внимателно се потопих в горещата ароматна вода.

- Ау! - Задникът ми беше доста чувствителен около ануса и засмъдя.

- Леко, бебчо - предупреди ме той и в мига, в който го каза, неприятното чувство изчезна.

Той се съблече, влезе при мен и ме придърпа към себе си. Настаних се мързеливо и доволно във водата. Прокарах пръсти по краката му, а той се заигра с плитката ми.

- Трябва да прегледаме плановете за новата къща - каза той.

- Разбира се. - Ето на, пак онази жена. Подсъзнанието ми ме изгледа над третия том на „Чарлз Дикенс, Събрани съчинения“ и изсумтя недоволно. Въздъхнах. За нещастие Гиа Матео беше изумителен дизайнер.

- Трябва да си приготвя нещата за работа - казах.

Той застина.

- Знаеш, че не се налага да работиш.

Ох, не, не пак този костелив орех.

- Крисчън, вече говорихме за това. Не започвай този спор отначало.

- Само да ти напомня... - Дръпна плитката ми да вдигне лицето ми и ме целуна.

Обух къси гащета и потник и реших да ида да си взема дрехите от стаята с играчките. Докато минавах по коридора, чух как Крисчън вика като луд в кабинета си. Застинах.

- Къде беше, по дяволите?

Мамка му! Крещеше на Сойър. Хукнах към стаята с играчките. Не исках да слушам как му вика, не исках и да чувам за какво става дума. Все още ми беше много трудно да го приема такъв. Горкият Сойър. Аз имах позволение да му отвръщам, поне ми се разминаваше де.

Събрах си дрехите, прибрах и обувките на Крисчън и погледнах към купичката с металното нещо върху шкафа с „музейните експонати“ „Е... май аз трябва да си го измия“. Сложих го сред купчината дрехи и тръгнах по стълбите. Огледах се да не би да има някой в голямата стая. Беше спокойно. Слава богу!

Тейлър щеше да се върне утре вечер, а Крисчън беше много по-спокоен, когато той е около нас. Щеше да прекара два дена с дъщеря си. Зачудих се дали някога ще се запозная с нея.

Госпожа Джоунс излезе от стаята, където беше пералнята и сушилнята. И двете се стреснахме.

- Госпожо Грей! Не ви видях. - „О, сега вече съм госпожо Грей!“

- Здравейте, госпожо Джоунс.

- Добре дошла и честито - усмихна ми се тя.

- Моля, наричайте ме Ана.

- Госпожо Грей, не е... удобно да ви наричам така.

Защо всичко трябваше да е различно? Само защото имах пръстен на ръката!

- Искате ли да прегледате менюто за тази седмица? - попита тя и ме погледна с очакване.

„Меню?“

- Ами... - Не бях предполагала, че някой някога ще ми зададе такъв въпрос.

- Откакто работя за господин Грей, всяка неделя вечер преглеждаме менюто за следващата седмица и правим списък на всичко, което трябва да се купува.

- О, разбирам.

- Нека взема дрехите ви. - И тя протегна ръце да вземе купа дрехи от ръцете ми.

- О... аз... не съм свършила с тях още - измънках. „И в тях съм скрила една купичка с анален разширител“. Почервенях до пурпурночервено. Дали някога ще мога да погледна тази жена в очите? Тя знаеше много добре какво правим в стаята. Нали чистеше там, за бога! Токова е странно да нямаш никакво лично пространство.

- Когато сте готова, госпожо Грей. За мен ще е удоволствие да ви помагам във всичко.

- Благодаря - казах и точно тогава пребледнелият Сойър се измъкна от кабинета на Крисчън, мина бързо през голямата стая, без да ни погледне, и се скри в кабинета на Тейлър. Бях благодарна, че се появи, защото точно в този момент не бях в състояние да обсъждам менюта, да не говорим за анални играчки. Усмихнах се вежливо на госпожа Джоунс и бързо се скатах в спалнята. Дали някога щях да свикна с идеята, че някой ще ходи винаги подир мен и ще мисли и действа вместо мен? Някой ден... може би.

Пуснах обувките на Крисчън на пода, хвърлих дрехите си на леглото и тръгнах към банята с купичката. Огледах внимателно нещото. Изглеждаше подозрително чисто. Не исках да се задълбавам повече по въпроса, пуснах вряла вода и го измих със сапун. Дали беше достатъчно, или трябваше да се извари? Направо ми се изправи косата при мисълта да го нося в кухнята. Трябваше да питам господин Сексексперт.

Беше страхотно, че Крисчън ми беше сложил бюро в библиотеката. Хубаво бяло бюро, на което да работя. Отворих лаптопа и прочетох бележките си по петте текста, по които бях работила по време на медения месец.

Да, имах всичко, от което се нуждаех. До известна степен не исках да се връщам на работа, дори на моменти тази мисъл ме ужасяваше, но никога нямаше да събера сили да кажа на Крисчън. Щеше да се хване за това и да ме убеди да напусна. Спомних си реакцията на Роч, когато му казах, че се омъжвам и за кого се омъжвам. Гледаше ме извинително. Скоро след това ме бяха одобрили за новата позиция. Сега знаех, че беше заради Крисчън, заради шефа. Доста неприятна мисъл. Сега вече бях Анастейжа Стийл - редактор.

Не бях събрала смелост да му кажа и друго - нямаше да сменям името си на работа. Знаех, че аргументите ми са много силни. Освен това имах нужда от лека дистанция от името му. Но знаех, че когато в крайна сметка разбере, ще има скандал. Може би трябваше да му кажа тази вечер?

Захванах се с последната задача за деня. Погледнах часовника на лаптопа. Беше седем. Крисчън се беше барикадирал в кабинета си. Имах време. Извадих мемори картата от никона и я пъхнах в лаптопа, за да сваля снимките. Докато чаках файловете да се прехвърлят, се замислих за изминалия ден. Дали Райън се беше върнал? Дали бе успял да разбере коя е мистериозната жена? Дали се беше обадил на Крисчън? Исках да ми се каже истината и изобщо не ми дремеше колко е зает. Трябваше да знам какво става и изведнъж изпитах силен пристъп на гняв, че ме държи в неизвестност. Станах с намерение да ида и да се изправя срещу него в кабинета му, но точно тогава снимките от медения месец изскочиха на екрана.

Мили Боже!

Снимка след снимка на... Ана. Спящата Ана. Толкова много снимки, докато спя! С коса на лицето, с коса, пръсната върху възглавницата, с отворена уста... еба си! И си смуча палеца! Не си бях смукала палеца от години! Толкова много снимки! „Кога ги е правил? Как не съм разбрала?“ Облегната на дървения парапет на яхтата. Гледам замислено и тъжно някъде надалеч, някъде зад морето. „Как не съм го забелязала?“ После огъната под него, смееща се под неуморните му гъделич-кащи пръсти, косата ми лети във всички посоки, ритам с крака, блъскам с ръце. Засмях се. И после тази, другата снимка

- седнали един до друг на леглото. Беше я направил той. Аз съм гушната в гърдите му, а той гледа в обектива с широко отворени очи, така млад и... влюбен. Другата му ръка е върху главата ми, а аз изглеждам като оглупяла от любов идиотка. Не можех да откъсна очи от Крисчън. Моят красив съпруг. Разрошена коса, стил „прясно изчукан“, сиви искрящи очи, усмихнат. Моят красив мъж, който не дава да го гъделичкам, който доскоро не даваше и да го докосвам - и колко различно беше сега. Ако не друго, поне понасяше допира ми. Реших да го питам дали му харесва, или просто ми позволява да го докосвам за мое удоволствие.

Гледах снимката и изведнъж чувствата ми към него ме събориха. Някой там, навън, искаше да му причини зло. Първо Чарли Танго, после палежът в Грей Хаус, после шибаното преследване с колата. Неволен стон се откърти от гърлото ми. Сложих ръка на устата си, скочих, зарязах лаптопа и побягнах към кабинета му - не, не да се карам с него, а само за да проверя дали е наред.

Не почуках. Директно влетях в офиса.

Той седеше на бюрото си и говореше по телефона. Вдигна глава изненадано и раздразнено, но раздразнението изчезна, щом видя, че съм аз.

- Не можем ли да я увеличим още? - попита и продължи с разговора си, но не откъсваше очи от мен. Без да се колебая и миг, тръгнах към бюрото му. Той се завъртя на стола с лице към мен. Не беше доволен. Можех да се закълна, че си мисли: „Какво иска пък сега, по дяволите?“ Наместих се в скута му. Изглеждаше буквално като треснат от гръм. Увих ръце около врата му и се сгуших в него. Той ме прегърна от немай-къде.

- Барни, извини ме за момент... - И запуши слушалката, като я опря на рамото си. - Какво има, Ана?

Поклатих глава. Той вдигна брадичката ми и погледна дълбоко в очите ми. Издърпах брадичката си от ръката му, наведох глава и се свих като точица на гърдите му. Все така озадачен, той ме стисна силно, целуна косата ми и продължи с разговора си.

- Докъде стигнахме, Барни? - Стисна телефона между ухото и рамото си и натисна клавиш на клавиатурата на лаптопа. Беше изображение от черно-бяла охранителна камера. На екрана се появи мъж с тъмна коса и светли работни дрехи. Крисчън натисна друг клавиш. Мъжът вървеше към камерата, но главата му беше наведена. Когато мъжът се приближи, Крисчън задържа кадъра на пауза. Мъжът стоеше в голяма бяла стая с безкрайно много шкафове от лявата му страна. Това трябваше да е помещението със сървъра.

- Добре, Барни, дай още веднъж.

Екранът оживя. Курсорът на мишката се превърна в малко квадраче и образът се увеличи. Стана ми интересно.

- Барни ли го увеличи? - попитах тихо.

- Да - отвърна Крисчън - Можеш ли да усилиш контраста, Барни?

Образът се размаза, после пак се фокусира и стана по-ярък и контрастен. Очевидно мъжът напълно съзнателно държеше главата си наведена и отбягваше камерата. Докато го наблюдавах, кръвта ми застина, тръпки минаха по гръбнака ми. Имаше нещо така познато в тази челюст! Косата му беше черна, къса и някак странно неестествена. А сега, на новата контрастна снимка, видях обица като малка халка.

Господи!

- Крисчън - прошепнах. - Това е Джак Хайд!

7.

- Джак Хайд? - попита изненадано Крисчън.

- Да, виж челюстта му. - Посочих снимката на екрана. - И обицата, и раменете. Освен това има същата фигура. Вероятно носи перука или си е боядисал или подстригал косата.

- Барни, чуваш ли? - Крисчън сложи телефона на масата и превключи на хендсфри. - Доста добре сте изучили външния вид на бившия си шеф, госпожо Грей - каза крайно недоволен.

Намръщих се, но Барни ме спаси от необходимостта да отговарям.

- Да, сър, чух какво каза госпожа Грей. Пускам в програмата за разпознаване на лица всички записи, в които го е уловила охранителната камера. Нека видим къде още се е размотавал тоя задник. Извинете ме за грубия език, госпожо Грей.

Погледнах Крисчън. Вече бях сериозно притеснена.

Той не обърна внимание на думите на Барни. Гледаше вторачен снимката на екрана.

- Защо би направил такова нещо? - попитах.

Той сви рамене.

- Отмъщение, предполагам. Не знам. Кой може да каже защо хората се държат по един или друг начин и защо правят такива неща? Сега съм бесен, че ти работеше с него и освен това бяхте в доста близки отношения. - Устните му се свиха в онази твърда тънка линия и ръката му се стегна около кръста ми.

- Имаме съдържанието на харда му, сър - обади се Барни.

- Да, помня. Имаш ли някакъв адрес на Хайд? - попита остро Крисчън.

- Да, сър.

- Свържи се с Уелч.

- Ще прегледам и всички охранителни камери в града и ще проследя къде ходи и какво прави.

- Провери каква кола кара.

- Да, сър.

- Барни може да прави всички тези неща? - попитах шепне-шком.

Крисчън кимна и се усмихна някак засрамено.

- Какво има на драйва му? - попитах още по-тихо.

Лицето му стана по-сурово, напрегнато, той поклати глава и без усмивка и като през затворен цип на устата каза:

- Нищо особено.

- Кажи ми.

-Не.

- За кого е информацията. За мен или за теб?

- За мен - въздъхна той.

- Какво за теб? За начина ти на живот?

Крисчън поклати глава и сложи пръст на устата ми, за да ме накара да млъкна. Очите му бяха присвити, а това вече беше сериозно предупреждение да не се бъркам и да внимавам какво говоря.

- Камаро 2006. Ще изпратя номерата и на Уелч - каза Барни развълнувано.

- Добре. Искам да знам къде още из сградата е ходил тоя тип. И сравни снимката му с тази в досието му в „Сиатъл Индипендънт Пъблишърс“. - Погледна ме скептично. - Искам да сме сигурни!

- Готово е, сър, и госпожа Грей е права. Това наистина е Джак Хайд.

Засмях се. „Видя ли? И аз мога да помогна!“ Крисчън ме погали по гърба.

- Браво, госпожо Грей. - Усмихна се без следа от предишното раздразнение. После се обърна към Барни: - Искам да ми се обадиш щом проследиш всички негови действия в Грей Хаус. И провери дали не бил в някой от другите ни обекти, възможно е да е имал достъп и до други места. Предупреди охраната да прегледат щателно всички сгради.

- Да, сър.

- Благодаря, Барни - каза Крисчън и затвори.

- Е, госпожо Стийл, не само красите офиса ми, но и оказахте голяма помощ. - Очите му грейнаха весело и дяволито и разбрах, че само ме подкача.

- Крася офиса? Като декоративна вещ? - Престорих се на сърдита.

- Да, особено красива декоративна вещ! - каза той тихичко и долепи нежно устни към моите.

- Вие сам красите офиса си много повече от мен, господин Грей.

Той се засмя и ме целуна силно, уви плитката ми около китката си и ме стисна в прегръдката си. Когато устните ни се разделиха, за да поемем дъх, сърцето ми вече беше пощуряло.

- Гладна ли си? - попита той.

-Не.

- Аз съм.

- За какво?

- Ами... всъщност искам да ям.

- Ще ти приготвя нещо.

- О, как обичам това!

- Кое, да ти нося ядене?

- Не, смеха ти. - Той целуна косата ми и аз станах.

- И така, какво ще желаете за вечеря? - Попитах с меден гласец.

- Опитвате се да остроумничите ли, госпожо Грей?

- За вас винаги, господин Грей. Сър.

Той се усмихна загадъчно и каза съблазнително:

- Не е късно да те метна на коляното си и да те напердаша.

- Знам. - Усмихнах се, наведох се и го целунах. - И това е едно от нещата, които харесвам в теб. Но засега укроти сърбящата си ръка - трябва да ядеш.

Той се усмихна с онази моя любима усмивка - срамежливата

- и сърцето ми се изпълни с любов.

- О, госпожо Грей, как ще се оправям с вас?

- Първо ще ми отговориш на въпроса. Какво ти се яде?

- Нещо леко. Изненадай ме! - Хм, крадеше ми думите.

- Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Излязох от кабинета му и отидох в кухнята. Настроението ми се изпари, когато заварих там госпожа Джоунс.

- Искате ли да започна с вечерята, госпожо Грей?

-Ами...

Тя бъркаше нещо в тенджерата, нещо вкусно, апетитно.

- Мислех да направя сандвичи в багет за мен и господин Грей.

Тя ме погледна.

- Разбира се. Господин Грей обича франзели, има във фри-зера. Дори са нарязани за сандвичи. С удоволствие ще ви ги приготвя

- Знам и оценявам това, но ми се искаше аз да ги направя.

- Разбира се. Ще ви направя място.

- Какво готвите?

- Сос болонезе. Може да се яде по всяко време и с всичко. Ще го сложа в хладилника. - Усмихна се топло и намали котлона.

- Как ги предпочита? Сандвичите имам предвид - попитах с половин уста.

- Госпожо Грей, може да сложите почти всичко, което ви дойде наум. Няма начин да не го изяде!

Спогледахме се и се засмяхме.

- Благодаря.

Тръгнах към хладилника и намерих франзелите, нарязани с дължината на онези торбички, в които хората си носят сандвич за работа. Сложих ги в две чинии, мушнах ги в микровълновата и зачаках да се размразят.

Госпожа Джоунс беше изчезнала някъде. Върнах се до хладилника и почнах да търся продукти. Предполагам, беше в мои ръце да установя параметрите на взаимоотношенията ни с госпожа Джоунс, поне що се касае до домакинството. Харесваше ми да готвя за Крисчън през уикенда. Тя можеше съвсем спокойно да готви през другите дни и дори се радвах, че го прави. Последното, за което исках да се залавям след работа, беше готвене. Хм... малко като отношенията на Крисчън с подчинените му. На седмичен график. Не, не трябваше да премислям пак тези неща. Намерих шунка и едно перфектно узряло авокадо.

Точно прибавях сол и лимон към смачканото на пюре авокадо, когато Крисчън се появи от кабинета си. Носеше плановете за новата къща. Остави ги на плота, дойде при мен, прегърна ме и ме целуна по врата.

- Боса в кухнята - отбеляза.

- Може би би било по-добре боса и бременна в кухнята - засмях се.

Той замръзна. Цялото му тяло се вкамени от напрежение.

- Не, все още не! - заяви. Гласът му прозвуча нервно, но категорично.

-Да! Все още не!

Тялото му се отпусна.

- Тук постигаме пълно съгласие, госпожо Грей.

- Но ти искаш деца, нали?

- Разбира се. Някой ден. Но все още не съм готов да те деля с детето ни. - Целуна ме пак по врата.

„О, да ме дели?“

- Какво правиш? Изглежда много вкусно. - Целуна ме зад ухото и разбрах, че иска да сменим темата. По гръбнака ми мина сладък гъдел.

- Сандвичи, не виждаш ли?

Усетих усмихнатите му устни до ухото си.

- Обичам сандвичи. Ти да си хлебчето, а аз да съм по средата.

Мушнах го с лакът.

- Госпожо Грей, боли! - изохка той престорено.

- Пъзльо! - казах неодобрително.

- Пъзльо? - възкликна той удивено и ме изпляска по дупето. Подскочих. - И побързай с кльопачката, жено! После ще ти покажа какъв пъзльо съм. - Пак ме изпляска закачливо, отиде до хладилника и попита:

- Искаш ли вино?

-Да.

Крисчън беше разпънал чертежите на Гиа върху кухненския плот. Тази жена имаше наистина жестоки идеи.

- Наистина ми харесва идеята й да направим задните стени на първия етаж от стъкло, но... - почнах.

-Но?

Въздъхнах.

- Не ми се иска да унищожаваме целия дух на къщата.

- Дух ли?

- Да. Това, което предлага Гиа, е доста радикално, но... ами... аз се влюбих в къщата такава, каквато си е... с всичките й кусури. И с всичко, което си идва с... а бе с духа на къщата.

Той ме гледаше все едно съм луда.

- Някак си я харесвам такава - прошепнах.

Той помълча, после каза:

- Искам тази къща да е по твой вкус. Ще направим както ти искаш. Тя ще е твой дом.

- Но искам и ти да я харесваш. Да си щастлив в нея.

- Аз съм щастлив там, където си ти. Толкова е просто! - Очите му се впиха в моите.

Знаех, че е искрен. Гледах го и сърцето ми щеше да се пръсне от любов. Да, той наистина ме обичаше!

- Виж... - опитах се да преглътна бучката в гърлото, която бе заседнала там с напиращата в душата ми емоция. - Стъклената стена е чудесна. Може би... ако я помолим да я съчетае някак с къщата без някакви радикални промени...

Крисчън се усмихна

- Както искаш. А какво ще кажеш за горния етаж и за сутерена?

- О, там няма никакви проблеми.

- Добре.

Сега обаче беше време за „въпрос за един милион долара“.

- Искаш ли да предвидим нещо като Червената стая? - И усетих онова тъй познато ученическо изчервяване.

Веждите му се стрелнаха до косата.

- А ти искаш ли? - отвърна изненадано и в същото време развеселено.

- Ами... ако ти искаш...

Той ме изгледа продължително.

- Ще предвидим такава възможност. Но ще го обсъдим по-нататък. Все пак това ще е къща, в която ще има деца.

Учудих се колко ме разочарова отговорът му. Буквално ме прободе. Но той наистина беше прав. Макар че... кога щяхме да имаме деца? Можеше да минат години.

- Освен това винаги можем да импровизираме.

- Обичам да импровизираме - прошепнах.

Той се усмихна, посочи спалнята и започнахме да обсъждаме бани, отделните гардероби и други подробности.

Когато свършихме и с това, беше станало девет и половина.

- Ще се връщаш ли в кабинета си? - попитах го, докато навиваше плановете на руло.

- Нямам важна работа. Какво ти се прави?

- Може да гледаме телевизия. Не ми се чете, а и още не ми се ляга.

- Добре.

Бяхме сядали пред телевизора може би четири пъти и Крисчън винаги четеше книга. Не обичаше да гледа телевизия. Никак. Свих се до него, подвих краката си и сложих глава на рамото му. Той пусна телевизора - голям плосък екран, - хвана дистанцион-ното и започна да прехвърля каналите.

- Искаш ли да гледаш някоя конкретна боза?

- Не обичаш да гледаш телевизия, нали? - казах саркастично.

Той поклати глава.

- Не. Това си е чиста загуба на време. Но бих гледал нещо с теб.

- Искам да се пипаме!

Той ме изгледа все едно ми е поникнала втора глава.

- Да какво? - И спря безкрайното прехвърляне по каналите. Телевизорът остана на някаква напудрена испанска сапунка.

-Чу какво. И защо изглеждаш толкова ужасен?

- Можем да си легнем и да се пипаме в кревата.

- Това го правим постоянно. Кога обаче за последен път си опипвал момиче пред телевизора? - попитах срамежливо, но и леко предизвикателно.

Той сви рамене и поклати глава. Хвана дистанционното, мина през още четири канала и спря на епизод от „Досиетата Хикс“.

- Крисчън?

- Никога не съм го правил - каза тихо.

- Съвсем никога?

-Да.

- Дори не и с госпожа Робинсън?

- Бебчо, много неща съм правил с госпожа Робинсън, но опипването пред телевизора определено не влизаше в програмата й. - Засмя се някак криво, после ме погледна любопитно и закачливо. - А ти?

- Аз да. - Изчервих се. - Е, поне беше нещо от сорта.

- Сериозно? И с кого?

„О, не, не искам да обсъждаме това“.

- Кажи ми - настоя той.

Погледнах свитите си пръсти. Той покри ръката ми с дланта си. Вдигнах очи и срещнах усмивката му.

- Искам да знам. За да го убия това копеле!

Засмях се.

- Ами... първият път беше...

- Първият път? Имало е повече от един път значи? - изръмжа той.

- Защо сте толкова изненадан, господин Грей?

Той се намръщи, прокара ръка през косата си и ме погледна, все едно ме виждаше в съвсем различна светлина. После сви рамене и каза:

- Просто съм изненадан. Искам да кажа... ти нямаше никакъв опит.

- Но наваксах, откакто те срещнах.

- Много си права. - Засмя се и пак настоя: - Кажи ми, искам да знам.

Погледнах сивите му търпеливи очи и се опитах да преценя настроението му. Дали ако му кажех, щеше да се ядоса, или просто беше любопитен? Не исках да се цупи.

- Наистина ли искаш да ти кажа?

Той кимна и устните му помръднаха закачливо, дори някак арогантно.

- Бях за кратко с мама и Съпруг номер три. Бях в десети клас. Казваше се Брадли и ме бяха сложили да работя с него в лабораторията по физика.

- На колко си била тогава?

- На петнайсет.

- И къде е той сега? Какво работи?

- Нямам представа.

- И до коя база стигна в опипването?

- Крисчън! - скарах му се и той изведнъж хвана коленете ми, после глезените, бутна ме назад и паднах по гръб на дивана. Плъзна се леко върху мен и ме закова под себе си с единия си крак пъхнат между моите. Беше толкова изненадващо, че чак изпищях. Той хвана ръцете ми и ги вдигна над главата.

- Тъй. И този Брадли стигна ли до база едно? - попита и потърка носа си в моя. Целуна ъгълчето на устата ми.

- Да - казах опряла устни в неговите. Той пусна едната ми ръка и хвана брадичката ми, за да държи главата ми неподвижна, докато езикът му превземаше устата ми. Отдадох се на горещата му целувка.

- Така ли? - попита, когато отдели устата си моята, за да поеме дъх.

- Не, не така - успях да кажа, а в това време мислех защо кръвта ми пак се насочва упорито в посока под пъпа. Той пусна брадичката ми и плъзна ръката си по гърдите ми.

- А така правеше ли? Така ли те докосваше? - Палецът му за-гали зърното ми през потника. Бавно, без да спира, и то се втвърди под обиграните му движения.

- Не. - Огънах се под него.

- Стигна ли до втора база? - прошепна в ухото ми. Ръката му лазеше бавно по ребрата ми, през кръста, към бедрото. Езикът му нежно подхвана мекото на ухото ми и го пъхна между зъбите си. Стисна нежно.

- Не - казах без дъх.

По телевизията дрънкаха нещо за ФБР. Крисчън изключи звука и впи очи в моите.

- Ами вторият? Той мина ли втора база?

Очите му бяха опушени, горещи... гневни? Дали беше възбуден, или раздразнен? Не можех да преценя. И тогава ръката му се мушна в късите ми гащи.

- Не - казах, а той се усмихна зловещо и ме стисна в сластния си поглед.

- Добре. - Пъхна ръка между краката ми. - И нямате бельо, госпожо Грей? Одобрявам.

Целуна ме и палецът му започна да дразни клитора ми, а показалецът му се плъзна убийствено бавно в мен.

- Не, не трябва да правим секс. Няма да е опипване - изстенах.

- Е, да де, нали се опипваме.

- Не! Без секс.

- Моля?

- Без секс...

- Без секс, така ли?

Извади пръста си от мен и го прокара бавно по устните ми. Усетих соления вкус на соковете си. А той пъхна пръста в устата ми и започна да го движи така, както във влагалището ми. После преметна и другия си крак между моите и усетих ерекцията му - притискаше ме, започна да натиска през дрехите с твърдия си пенис. Късите гащи ме дразнеха между устните. Стенех.

- Това ли искаш? - попита. Тазът му се движеше ритмично между краката ми, дразнеше през дрехите.

- Да - изскимтях.

Ръката му се върна и се залепи пак за зърното ми, а зъбите му минаха по челюстта ми.

- Знаеш ли колко си сексапилна, Ана?

Гласът му беше пресипнал. Продължи да ме притиска. Отворих уста да му кажа да спре, но се провалих - от устата ми излезе само стон. Той захапа устната ми и плъзна език в устата ми. Пусна другата ми ръка и аз веднага я плъзнах лакомо по раменете и в косата. И когато дръпнах силно косата му, той изръмжа като звяр.

- Обичаш ли да те докосвам? - попитах тихо.

Веждите му се събраха, като че ли не разбираше въпроса.

- Ана, аз съм като озверял от глад на банкет, когато стане дума за твоя допир. - Гласът му бе така мелодичен, така откровен.

О, Господи!

Той коленичи между краката ми и ме дръпна към себе си. Нямах нищо под потника. Той ми го свали, смъкна и ризата си, запокити я на пода и ме придърпа в скута си, така, както бе коленичил. Ръцете му се увиха около кръста ми.

- Докосвай ме - каза без дъх.

О, Господи! Много внимателно, като четка на художник, пръстите ми минаха по косъмчетата на гърдите му, над белезите. Той пое дълбоко дъх, зениците му се разшириха, но в очите му нямаше страх. Това беше неговият чувствен отговор на моето докосване. Гледаше как пръстите ми се плъзгат леко по кожата му, все едно листа плуват по вода. Първо към едното зърно, после към другото. Под милувката ми те станаха стегнати и твърди. Наведох се и леко докоснах гърдите му с устни, а ръцете ми нежно се придвижиха към раменете. Бяха силни, твърди, мускулести. Беше в страхотна форма.

- Желая те - каза той и либидото ми се стрелна като кола през светофар, току-що светнал зелено. Пръстите ми се заровиха в косата му, дръпнах я нагоре и назад, за да мога да завладея устата му, езиците на опустошителния пожар в слабините ми лумваха все по-високо и все по-горещи. Той изстена и ме бутна на канапето. Седна и с една ръка разкъса късите ми гащи, а с другата разкопча ципа си.

- Хоумрън - прошепна и влезе в мен.

Изстенах, а той хвана лицето ми между дланите си.

- Обичам ви, госпожо Грей. - И много бавно започна да ме люби, докато не се разпаднах. Крещях името му, увила тяло около него с намерението никога да не го пусна.

Лежах просната върху гърдите му на пода в голямата стая, пред телевизора.

- Мисля че напълно пропуснахме трета база. - Ръката ми мина по мускулите на гърдите му.

- Следващия път няма да я пропуснем - засмя се той и целуна косата ми.

Повдигнах глава да видя какво дават по телевизията. „Досиетата“ свършваха. Крисчън се пресегна за дистанционното и включи звука.

- Харесваш ли сериала? - попитах.

- Когато бях дете - да.

О, Крисчън като дете... кикбокс и,Досиетата Хикс“. И никак во докосване.

- А ти? - попита той.

- Още не съм била родена.

- Толкова си млада. - Усмихна ми се нежно. - Обичам да ви опипвам пред телевизора, госпожо Грей.

- И аз вас, господин Грей. - Целунах гърдите му. Лежахме, без да говорим, и гледахме края на „Досиетата“. После пуснаха реклами.

- Бяха три божествени седмици. Независимо от преследванията с коли, пожарите и бивши шефове психопати. Все едно сме били в някакво си наше малко мехурче - казах замечтано.

- Хм. Не съм сигурен, че съм готов да те деля с целия този свят навън. Все още не.

- Обратно в реалността от утре - казах, като се опитах да прикрия меланхолията в гласа си.

Крисчън въздъхна.

- Охраната ще е плътно до теб...

Сложих пръст върху устата му. Не исках да ми изнася пак тази лекция.

- Знам. Обещавам да се държа добре.

Което ми напомни... надигнах се на лакти, погледнах го и попитах:

- Защо се беше развикал на Сойър днес?

Той се стегна. По дяволите!

- Защото ни преследваха.

- Но това не беше по негова вина.

- Не трябваше да изостават толкова много и го знаят.

Изчервих се пак и легнах на гърдите му. Вината беше моя. Аз си бях навила на пръста да бягам от охраната.

- Това не беше...

- Достатъчно - каза той ядно. - Това не подлежи на коментар, Анастейжа. Фактът си е факт, и те много добре го знаят. Няма да допуснат да се случи отново.

„Анастейжа! Аз съм Анастейжа, когато съм загазила, точно като у дома, при майка ми“.

- Добре - казах, исках да го успокоя, да не се караме. - А Райън успял ли е да настигне жената с доджа?

- Не, Ана. И не съм убеден, че е била жена.

- Така ли? - Пак се надигнах.

- Сойър е видял човек с коса, вързана на опашка, но е било за много кратко. Предположил е, че е жена. Сега, след като ти разпозна тоя задник, започвам да мисля, че е бил той. Хайд прибира косата си така. - Гласът му трепереше от отвращение.

Не знаех какво да мисля. Крисчън прокара ръка по голия ми гръб и се опита да ме разсее.

- Ако нещо се случи с теб... - Широко отворените му очи бяха ужасени, сериозни.

- Знам - прошепнах. - Изпитвам същото при мисълта, че нещо може да се случи с теб. - Потръпнах.

- Ела, става хладно - каза той и седна. - Да си лягаме. Може да минем база три в леглото. - Усмихна ми се съблазнително. Настроенията му, както винаги, сменящи се като температурите на Меркурий - страстен, ядосан, разтревожен, секси, моят Петдесет. Поех ръката му, той ме изправи на крака и така, гола-голе-ничка, го последвах през огромната стая към банята.

На сутринта Крисчън ме закара до работата. Изглеждаше точно като изпълнителен директор с тъмносиния си костюм и вратовръзка в подходящ цвят. Спряхме пред СИП и той стисна леко ръката ми. Усмихнах се. Не го бях виждала така издокаран от вечерта, когато ходихме на балет в Монте Карло.

- Знаеш, че не се налага да го правиш - каза той. Едва потиснах изкушението да му завъртя очи.

- Знам - отвърнах тихо. Не исках Сойър и Райън да ме чуят от предната седалка на аудито. Той изглеждаше недоволен, а аз се усмихнах и продължих: - Но искам. Знаеш това. - Целунах го. Лошото му настроение не изчезна. - Какво има?

Той погледна към Райън и Сойър и слезе от колата.

- Ще ми липсва усещането, че те имам само за себе си.

Погалих го по бузата.

- И на мен. Беше прекрасен меден месец. Благодаря ти. - Целунах го пак.

- Хайде на работа, госпожо Грей.

- И вие, господин Грей.

Тръгнах по тротоара. Когато влизах в сградата, се обърнах да му махна. Сойър отвори вратата и ме изчака да вляза.

- Здравей, Ана - каза Клер от рецепцията

- Здравей, Клер - усмихнах й се.

- Изглеждаш прекрасно. Как мина меденият месец?

- Не можеше да е по-добре. Как са нещата тук?

- Старчето Роч е все същият. Засилиха охраната, помещението със сървъра беше ремонтирано. Хана ще ти каже.

„О, сигурна съм, че ще ми каже!“

Тръгнах към офиса си.

Хана беше асистентката ми. Висока, слаба, ужасно педантична, на моменти дори ме дразнеше и ме притесняваше с всичките си умения. Но като цяло бе много мила с мен, макар че беше само две години по-голяма. Беше приготвила латето ми - единствения вид кафе, което й позволявах да ми приготвя.

- Здравей, Хана - казах топло.

- Здравей, Ана. Как мина сватбеното пътешествие?

- Фантастично. Ето - това е за теб. - И сложих на бюрото й малко шишенце парфюм, който бях купила специално за нея. Тя плесна с ръце и засия.

- О, благодаря! - каза ентусиазирано. - Най-спешната кореспонденция е на бюрото ти, а Роч иска да те види в десет. Това е всичко засега.

- Благодаря. И благодаря за кафето! - Влязох в офиса си, сложих куфарчето на бюрото и погледнах огромния куп писма. За-формяше се доста работа.

Малко преди десет някой почука на вратата.

- Влез.

Елизабет подаде глава.

- Здравей, Ана. Минавам само да ти кажа добре дошла.

- Здравей! Да ти кажа, цялата тази кореспонденция... ще ми се да бях в Южна Франция.

Елизабет се засмя, но някак пресилено, неестествено. Наведох глава на една страна и я изгледах - точно така, както правеше Крисчън.

- Радвам се, че си доволна. Ще се видим след няколко минути при Роч.

- Добре - казах и тя излезе.

Това пък какво беше? Реших да не се задълбавам. Получих известие за нов мейл. Беше от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Съпруги по задължение

Дата: 22 август 2011, 09:56

До: Анастейжа Стийл

До лдоята съпруга.

Изпратих имейл, закачен е под този, но системата автоматично ми го върна като недоставена поща.

И това е защото не си сменила името си.

Нещо да ми кажеш по въпроса?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Един прикрепен файл:

Подател: Крисчън Грей Относно: Мехурче Дата: 22 август 2011, 09:32 До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Обичам да превземам базите с вас.

Пожелавам ти прекрасен ден.

Това наше мехурче много ми липсва.

Крисчън Грей Завърнал се в реалността -Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Мамка му! Отговорих веднага.

Подател: Анастейжа Стийл Относно: Не пукай мехурчето Дата: 22 август 2011, 09:58 До: Крисчън Грей

До моя съпруг

И аз обичам бейзболната метафора, особено когато я превръщаме в практика, господин Грей.

Искам да запазя името си на работа.

Ще обясня довечера.

Влизам на събрание.

Мехурчето... липсва и на мен.

ПП: Защо не използва блакберито?

Анастейжа Стийл, редактор, СИП

Предстоеше голям скандал. Отсега го усещах. Въздъхнах, събрах си книжата и тръгнах към стаята за събранието.

То продължи два часа. Всички редактори, Елизабет и Роч бяха там. Обсъждахме проблеми с персонала, стратегии, маркетинг, охрана и сигурност, края на финансовата година. През цялото време чувството ми, че всичко е някак по-различно, ме угнетяваше все повече и повече. Чувствах се ужасно неловко. Колегите ми се държаха странно, разликата отпреди медения месец не че се набиваше на очи, но се усещаше. А Къртни, която оглавяваше отдела за техническа и справочна литература, се държеше направо враждебно. Може би развивах някаква пара-ноя, но това до известна степен обясняваше странното поведение на Елизабет.

Мисълта ми се върна на яхтата, после минах през стаята с играчките, после се сетих за преследването, аз в аудито, доджът след мен. Може би Крисчън беше прав, може би нямаше да мога да работя повече. Тази мисъл ме потисна, защото исках тази работа, това обичах да правя. Винаги го бях искала. Ами ако наистина трябваше да се откажа? Опитах се да се освободя от мрачните мисли и тръгнах към офиса си.

Седнах на бюрото и бързо проверих за имейли. Нищо. Нищо от Крисчън. Проверих и блакберито... Нищо. Добре. Поне нямаше никаква негативна реакция след мейла ми. Може би наистина беше решил да го обсъдим тази вечер, както го бях помолила. Не ми се вярваше много, но се отърсих от гадното предчувствие и отворих плана, който ми бяха връчили на събранието.

С Хана имахме ритуал за всеки понеделник. Тя влизаше с приготвения ми от госпожа Джоунс обяд, поднасяше ми го, сядахме, обядвахме и говорехме за нещата, които трябва да свършим до края на седмицата.

Този понеделник не направи изключение. Тя ми разправяше последните клюки, но като се има предвид, че бях отсъствала три седмици, информацията беше толкова много, че едва следях мисълта й, а беше интересно да науча. Докато си приказвахме, някой чукна на вратата.

- Влез.

Беше Роч, а до него - Крисчън. Все едно ме удари гръм, бях пред инфаркт, загубих дар слово. Крисчън ме изгледа, в очите му бляскаха светкавици. Той влезе елегантно, усмихна се на Хана, която подскочи, сграбчила обяда си в ръце.

- Здравейте. Вие вероятно сте Хана. Аз съм Крисчън Грей.

- Здравейте, господин Грей. Мно-много се радвам да се запознаем! - Здрависаха се. - Да ви донеса ли кафе?

- Да, благодаря - отвърна той топло.

Тя ме погледна озадачено и се изпари от офиса, като почти събори Роч, който все още стоеше на вратата като мумифициран, а изражението му беше досущ като на пълен идиот.

- Дали ще е удобно да ме извините, господин Роч? Бих искал да се видя за минутка с госпо... жица Стийл - това „жица“ излезе като съскане, а и как успя да раздели сричките! Много хитро, ако не беше сарказмът.

„Затова е дошъл значи! И сега какво да правя?“

- Разбира се, господин Грей - каза Роч, обърна се, затвори вратата и изчезна.

Започнах да възвръщам способността си да мисля и говоря.

- Колко мило от ваша страна, че наминахте, господин Грей -изчуруликах сладко. Прекалено сладко. А и чуруликането беше доста силно.

-Госпо... жице Стийл, мога ли да седна?

- Това е ваша компания. - Посочих стола, на който бе седяла Хана.

- Да, права сте. - Усмихна се като вълк, без усмивка в очите. Говореше отсечено. Усещах напрежението из цялата стая - Крисчън щеше да се пръсне от гняв. Сърцето ми се сви. По дяволите!

- Офисът е малък - каза той и седна.

- Достатъчно е голям за мен.

Той ме изгледа безразлично, но виждах, че е бесен. Поех дълбоко дъх. Това нямаше да мине леко.

- Какво е станало, Крисчън?

- О, просто оглеждам активите си.

- Активите? Всичките ли?

- Да, всичките. Някои се нуждаят от нова фирмена марка.

- Нова фирмена марка? В смисъл?

- Знаеш. - Гласът му беше заплашително тих.

- О, я не ми обяснявай как си зарязал всичките си задължения и си отделил време, за да дойдеш тук, за да се караш с мен за името ми.

„Аз не съм никакъв шибан актив!“

Той кръстоса крака и каза:

- О, не, не да се карам! Не.

- Крисчън, на работа съм и съм заета. Наистина съм заета.

- Стори ми се, че просто клюкарствахте с асистентката ти.

- Преглеждахме програмата за седмицата. - Бузите ми пламнаха, озъбих му се. - И не ми отговори на въпроса.

На вратата се почука.

- Влез - викнах почти истерично.

Беше Хана с малка табличка. Каничка с мляко, захарница, кафе. Остави таблата на бюрото.

- Благодаря, Хана - казах смутено, но веднага осъзнах, че говоря ужасно високо. Прозвуча все едно й се карам.

- Имате ли нужда от още нещо, господин Грей? - попита тя без дъх. Идеше ми да я скастря.

- Не, благодаря. - Усмихна й се с ослепително, с оная усмивка, с която буквално сваляше гащите на всяка жена. Тя се изчерви и тръгна леко олюлявайки се към вратата. Крисчън се обърна към мен.

- И така, Стийл, докъде бяхме стигнали с вас?

- Дотам как грубо прекъсваш работата ми, за да се караш с мен за едно име.

Той мигна веднъж - изненадано, предполагам от ожесточението в гласа ми. После протегна дългите си пръсти към коляното си и махна някакво несъществуващо косъмче. Правеше го нарочно, за да ме разсейва. Присвих очи.

- Обичам да правя такива внезапни проверки. Може да е странно, но това държи служителите и директорите на нокти, а съпругите - по местата им. Знаеш как е. - Сви и рамене, и уста -в груба арогантна черта.

„Съпругите по местата им!“

- Нямах представа, че разполагаш с толкова свободно време - сопнах се.

- Защо не искаш да сменяш името си тук? - попита той с гро-бовно тих глас; погледът му беше леден.

- Крисчън, сега ли точно трябва да го обсъждаме?

- Така и така съм дошъл, не виждам защо не.

- Заета съм. За три седмици се е натрупала много работа.

Гледаше ме студено, преценяващо, някак отдалечено. Чудех се как е възможно да е толкова студен, особено след снощи. Да, вероятно беше много повече от бесен. Кога щеше да се научи да не преиграва?

- И се срамуваш от мен? - попита той с измамно мек глас.

- Не! Разбира се, че не! - възроптах. - Става дума за мен, не за теб! - О, понякога можеше да те влуди. Глупав мегаломан!

- Как така да не става дума за мен? - Наклони глава на една страна, истински заинтригуван. Отчуждението в очите му не беше вече така страшно; гледаше ме с широко отворени очи и чак сега разбрах. Той беше наранен. Мамка му! Бях погазила чувствата му. Бях наранила... последния човек, когото исках да видя да страда. Трябваше да го накарам да види нещата през моите очи, да му обясня причината за решението си.

- Крисчън, когато започнах работа тук, ние се познавахме съвсем отскоро - започнах търпеливо, макар че ми беше много трудно да намеря правилните думи. - Не знаех, че ще купиш компанията.

И какво можех да кажа за това грандиозно събитие в краткия ни съвместен живот? Беше го направил от... причините бяха в болното му съзнание - желанието да контролира всичко и всеки, манията му да преследва беше излязла извън всякакъв контрол поради лесния му достъп до всичко и властта на парите му. Знаех, че го прави, за да ме пази, да ме защитава, но това с купуването на компанията - тук беше основният проблем. Ако не се беше намесил, всичко щеше да е постарому, колегите ми нямаше да ме гледат накриво и да си шушукат подло зад гърба ми. Закрих лице с ръце, за да избегна контакта с очите му.

- Защо е толкова важно за теб? - попитах. Отчаяно се борех да не изпусна нервите си. Погледнах в очите му - безжизнени, луминесцентни, не издаваха нищо, бе успял да скрие дори болката. В момента, в който зададох въпроса, дълбоко в себе си вече знаех отговора.

- Искам всички да знаят, че си моя.

- Аз съм твоя! Погледни! - Вдигнах ръка и му показах годеж-ния си пръстен и халката.

- Това не е достатъчно.

- Не е ли достатъчно, че се омъжих за теб? - Гласът ми падна в шепот.

Той забеляза ужаса в очите ми и замига. И сега накъде? Какво друго можех да направя?

- Не, нямах това предвид - каза рязко и прокара ръка през косата си. Тя постоянно падаше върху челото му. Да, наистина беше пораснала.

- А какво всъщност искаше да кажеш?

Той преглътна.

- Искам светът ти да започва и да свършва с мен - каза сурово. Аз дерайлирах. Все едно ме бе ударил в слънчевия сплит, все едно юмрукът му бе останал там и го въртеше в тялото ми. И видях малкото уплашено момченце с косица с цвят на мед и сиви очи, облечено в мръсни опърпани дрешки не по мярка.

- Светът ми започва и свършва с теб - казах и това беше самата истина - Просто се опитвам да... започна да градя кариера и не искам да търгувам името ти, за да постигам целите си. Трябва да правя нещо, Крисчън. Не мога да стоя заключена в „Ескала“ или в новата ни къща и да бездействам. Ще полудея. Ще се задуша. Винаги съм работила и искам да работя. Мечтаех да работя точно това. Това е всичко, което съм искала. Нищо друго. Но фактът, че работя, не означава, че те обичам по-мал-ко. Ти си всичко за мен! - Усетих как гърлото ми се сви, как сълзите напират. „Не трябва да плача, не сега, не тук“. Започнах да си го повтарям пак и пак. „Не трябва да плача! Не трябва да плача!“

Той ме гледаше мълчаливо, лицето му потъмня. Осмисляше думите ми.

- Това значи ли, че те задушавам? - Гласът му бе кух, потискащ, ехо на един въпрос, който ми беше задавал и преди.

- Не... да... не... - Разговорът беше толкова изтощаващ, не исках да говорим за това сега, не и в издателството. Затворих очи, потърках чело и се запитах как така се стигна дотук.

- Виж, нали говорихме за името ми. Искам да запазя името си тук, защото не искам да ме асоциират постоянно с теб. Но само тук. Това е всичко. Знаеш ли, всички мислят, че съм получила мястото заради теб. Но истината не е тази... - Спрях и застинах с широко отворени очи. Това не беше истината! Беше заради него, не заради самата мен!

- Искаш ли да знаеш защо получи тази позиция, Анастейжа?

„Анастейжа! Мамка му!“

- Какво... какво искаш да кажеш?

Той се размърда в стола, като да събере сили да ми поднесе неприятната новина. Не бях сигурна, че искам да знам.

- Ръководството ти даде позицията на Хайд, за да се грижиш за нещата временно. Не искаха да наемат квалифициран главен редактор, при положение че компанията е в процес на продажба. Нямаха представа какво ще иска новият собственик, след като му прехвърлят собствеността. Отделно, доста мъдро, не искаха да си позволят едно уволнение, което ще им струва много. Така че... ти дадоха позицията на Хайд, докато новият собственик, а именно аз, поеме нещата в свои ръце.

- Какво се опитваш да ми кажеш?

„Наистина е било заради него. Как е възможно!“

Той се усмихна и поклати глава, забелязал паниката и ужаса ми.

- Успокой се! Ти се справи много добре с предизвикателството. - И тази нотка на гордост в гласа му... ме довърши.

Изохках, сгърчена от новината. Изправих се на стола и го изгледах с отворена уста.

- Не искам да те задушавам, Ана. Не искам да те слагам в позлатена клетка. Е... - Спря и лицето му потъмня. Пое дъх и продължи: - Поне разумната част от мен не го желае. - Потърка брадичката си с пръст, като че ли планираше нещо. „Накъде бие?“ Изведнъж очите му блеснаха... все едно току-що е направил велико откритие.

- И така, една от причините да съм тук, освен тази да се разправям с моята съпруга-по-задължение - каза, присвил очи, - е да обсъдя с теб бъдещето на тази компания.

„Съпруга по задължение! Не, не съм такава! Не съм му жена по задължение и не съм негов актив!“ Погледнах го гневно и сълзите моментално се скриха.

- И какви са ти плановете? - попитах с килната на една страна глава, точно както го правеше той. Думите ми бяха саркастични, горчиви. Устните му мръднаха съвсем леко, все едно понечи да се усмихне. Пак смяна в настроението! Никога нямаше да мога да свикна на това темпо, с което скачаше от едно в друго състояние на духа. Господин Меркурий!

- Сменям името на компания на „Грей Пъблишърс“.

Господи!

- И след една година ще е твоя.

Ченето ми падна още няколко сантиметра.

- Това е сватбеният ми подарък за теб.

Отворих уста, за да кажа нещо, но уви, мозъкът ми се бе изпразнил от съдържание и не излезе нищо.

- И така, питам те дали да нарека компанията „Стийл Пъблишърс“.

Не, не се шегуваше. По дяволите!

- Крисчън - прошепнах, когато мозъкът ми успя да се свърже с говорния апарат, - аз не мога да ръководя бизнес.

Той ме погледна критично.

- Аз управлявам бизнеса си сам от двайсет и една годишна възраст

- Но ти си... ти. Ти имаш мания да контролираш, ти си бил ексцентрично и надарено дете. За бога, Крисчън, ти си учил икономика в Харвард, нищо че не си доучил, но имаш идея за какво става дума. Аз съм продавала боя и кабели четири години, и то почасово. Господи! Та аз не съм видяла нищо, познанията ми са точно кръгла нула! - Тонът ми се повишаваше все повече по време на тази дълга тирада.

- Освен това ти си най-ерудираният човек, когото познавам -контрира ме той веднага. И беше съвсем откровен. - Ти обичаш да четеш, не си заряза работата дори на сватбеното пътешествие. Колко книги прочете? Четири?

- Пет - прошепнах.

- И си написала пълен отчет за всяка от тях. Ти си много умна жена, Анастейжа. Убеден съм, че ще се справиш.

- Ти луд ли си?

- Луд съм! По теб - отвърна той шепнешком.

Изсумтях, но не за друго, просто това беше единственото, което бе по силите ми. Той присви очи.

- Всички ще ти се смеят. Да купиш компания за малката си неопитна женичка.

- Мислиш ли, че изобщо ми пука какво ще каже някой и какво ще си помислят хората? Освен това няма да си сама.

Пак зяпнах. „Той наистина е откачил. И този път е превъртял окончателно“.

-Крисчън, аз... - Чувствах се като прекарана през центрофуга. Луд ли беше? И незнайно защо и незнайно как изведнъж изпитах непреодолим порив да се смея. Погледнах го. Той ме гледаше все едно аз съм лудата.

- Какво ви развесели така, госпо... жице Стийл?

- Как какво? Ти. Да, ти!

Очите му се разшириха - едновременно изненадано и весело.

- Присмивате се на съпруга си? Не бива така. И си хапеш устията. - Погледът му потъмня... по онзи начин. О, не! Познавах този поглед. Изкушаващ, възбуждащ, похотлив. Не, не и тук!

- Да не си си и помислил! - предупредих го. Гласът ми трепереше от паника.

- Какво да не си помислям, Анастейжа?

- Познавам този поглед. На работа сме.

Той се приведе към мен, очите му бяха впити в моите, разтопено сиво, жарки, гладни. „Господи, помогни ми!“ Преглътнах инстинктивно.

- Намираме се в един малък, сравнително добре звукоизолиран офис с ключалка на вратата - прошепна Крисчън.

- Грубо нарушение на професионалната етика - казах високо.

- Не и със съпруга ти.

- Не, с шефа на шефа ми - изсъсках.

- Ти си моя съпруга.

- Не, Крисчън. И като казвам „не“, значи не. Може да ме чукаш седем нюанса неделно тази вечер. Но не сега. Не и тук.

Той пак присви очи и после най-неочаквано се разсмя.

- Седем нюанса неделно? - попита заинтригувано. - Може и да опитам, Стийл.

- О, я спри с това Стийл! - викнах и ударих по бюрото, като стреснах и двама ни. - За бога, Крисчън, ако това означава толкова много за теб, ще си сменя шибаното име!

И след като успях да го стресна и определено да изненадам и него, и себе си, той пое рязко въздух и после... се усмихна. Лъчезарно, широко, с всичките си зъби. Усмихна се щастливо. Е, какво да кажа!

- Добре. - Плесна с ръце и стана.

„И сега какво?“

- Мисията е изпълнена. Сега трябва да поработя. Ако ми позволите, госпожо Грей, бих желал да се оттегля.

„Ааа! Този мъж направо ме побърква!“

- Но...

- Какво „но“, госпожо Грей?

- О, просто изчезни - казах и се строполих в стола.

- Точно това мислех да направя. Ще се видим довечера. С нетърпение очаквам седемте нюанса на неделното. А, и да не забравя, предстоят ми доста социални ангажименти и бих желал да ме придружиш.

„Няма ли да тръгваш вече?“

- Ще кажа на Андреа да се обади на Хана и да й издиктува датите, за да ги отбележи в календара ти. Трябва да се запознаеш с някои хора.

- Добре - казах като в мъгла, напълно озадачена.

Той се наведе към мен през бюрото. „Какво иска пък сега?“ Взря се пак в мен с хипнотизиращите си очи и каза:

- Обичам да правя бизнес с вас, госпожо Грей. - Наведе се по-близо, а аз седях като парализирана. Целуна устните ми нежно, гальовно.

- До после, бебчо! - И се изправи рязко, намигна ми и излезе.

Захлупих глава върху бюрото. Чувствах се като току-що прегазена от товарен влак. И този товарен влак беше моят обичан съпруг! Вероятно нямаше по-противоречив, по-вбесяващ и дразнещ мъж на тази планета. Ужасена разтърках очи. И на какво се бях съгласила току-що? „Добре“ - това бях казала. Ана Грей да ръководи „Сиатъл Пъблишърс“. Оп. Грешка! „Грей Пъблишърс“. Този мъж наистина беше напълно откачен.

На вратата се почука и Хана подаде нос.

- Добре ли си?

Не можех да отговоря, само седях и я гледах. Тя се намръщи.

- Знам, че мразиш да го правя, но... да ти донеса ли чай?

Кимнах.

- „Туинингс Брекфаст“ без мляко и слаб.

Кимнах.

- Веднага, Ана.

Гледах с празен поглед екрана на лаптопа. Все още бях в шок. Как можех да го накарам да разбере? Имейл?

Подател: Анастейжа Стийл Относно: НЕ СЪМ АКТИВ!

Дата: 22 август 20) 1, 14:23 До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Следващия път, когато решиш да наминеш, няма да е зле да си уговориш среща, за да имам поне малко време да се подготвя за пу-бертетска арогантност и мегаломания.

Твоя

Анастейжа Грей < Моля, обърни внимание на името

Редактор СИП

Подател: Крисчън Грей:

Относно: Уговорка седем нюанса неделно Дата: 22 август 2011, 14:34 До: Анастейжа Стийл

Моя скъпа госпожо Грей (с ударение на моя), Какво мога да кажа в своя защита? Минавах наблизо.

И не, не си актив, ти си моята обичана съпруга. Както винаги успя да оправиш настроението ми.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор и арогантен мегаломан на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Опитваше се да се шегува, но изобщо не ми беше до шеги. Поех дълбоко дъх и се захванах с кореспонденцията си.

Когато вечерта се качих в колата, Крисчън беше много тих.

- Здрасти - казах.

- Здрасти - каза той някак притеснено. И с право, трябваше да се чувства точно така - притеснен.

- Успя ли да обезпокоиш още някой на работното му място днес? - попитах сладко. Май доста сладко.

- Само Флин - каза той и се подсмихна.

„О! Така ли?“

- Следващия път като ходиш при него, ще ти дам списък с определени точки, които да дискутирате, и ще настоявам тези точки да бъдат покрити - отсякох.

- Не сте в настроение, госпожо Грей.

Гледах упорито гърбовете на Райън и Сойър. Крисчън се премести по-близо до мен.

- Хей - каза нежно и хвана ръката ми. Цял следобед, вместо да се съсредоточа върху работата си, се бях опитвала да измисля какво да му кажа. Но вместо това гневът ми растеше с всеки час. Писнало ми беше от това негово кавалерство, от начина, по който се нервираше от най-дребни неща, и от откровено казано детинското му поведение. Измъкнах ръката си от неговата - точно по най-дребнавия и детински начин.

- Ядосана ли си ми? - попита той много тихо.

- Да - отсякох пак. Скръстих ръце, за да не му позволя да ме пипа, и се загледах през прозореца. Той се намести още по-близо до мен, но не го погледнах. Не разбирах защо съм му толкова ядосана. Не ядосана - направо бясна.

Щом спряхме пред „Ескала“, наруших протокола и изскочих от колата с куфарчето си. Влетях в сградата, без дори да се обърна да видя дали някой идва с мен. Райън търчеше подире ми да ме изпревари, преди да стигна до асансьора, за да натисне копчето вместо мен.

- Какво има? - сопнах му се и той се изчерви.

- Извинете, мадам.

Крисчън дойде, застана до мен и зачака асансьора. Райън се отдалечи.

- Значи не само на мен си ядосана? - каза сухо той. Погледнах го и видях на лицето му сянка от усмивка.

- Смееш ли ми се? - Присвих очи.

- Смея ли? - каза той и вдигна ръце, все едно държах оръжие. Със синия си костюм изглеждаше свеж и чист, леко разрошен и с весел пламък в очите.

- Имаш нужда от подстрижка - казах. Обърнах се и влязох в асансьора.

- Вярно ли? - И прибра косата си, паднала над очите. Влезе след мен.

- Да - казах и набрах кода на апартамента.

- Значи ми говориш?

- Не точно.

- И защо си толкова гневна? Имам нужда от някакво обяснение. - Каза го много внимателно, дори предпазливо.

Обърнах се и го погледнах с отворена уста.

- Искаш да ми кажеш, че не знаеш? За човек с твоя акъл ми се струва нереално да не се сещаш. Не мога да повярвам, че си толкова тъп.

Той направи крачка назад. Гледаше ме като призрак.

- Ти наистина си побесняла. Мислех, че изяснихме нещата в офиса ти - каза озадачено.

- Крисчън, аз просто капитулирах под натиска ти. Това е.

Вратите на асансьора се отвориха и аз изхвърчах като торнадо. Тейлър стоеше в преддверието. Видя ме, направи крачка назад и си затвори устата. Минах покрай него като влак.

- Здрасти, Тейлър.

- Добър вечер, госпожо Грей.

Хвърлих куфарчето в преддверието и тръгнах бързо към огромната стая. Госпожа Джоунс готвеше.

- Добър вечер, госпожо Грей.

- Здрасти, госпожо Джоунс - казах и се запътих директно към хладилника. Извадих бутилка „Совиньон Блан“.

Крисчън ме последва. Гледаше ме като ястреб. Извадих си чаша. Той си свали сакото и го метна на плота.

- Искаш ли? - изчуруликах сладко. Твърде сладко.

- Не, благодаря - отвърна той. Беше безпомощен. Не знаеше какво да ме прави. Щеше да е комично, ако не беше трагично. „Е, да ходи да си го начука!“ От срещата ни следобед не можех да събера нито една капка съчувствие за никого. Той бавно махна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата. Налях си пълна чаша вино, а той прокара ръка през косата си. Когато се обърнах, госпожа Джоунс бе изчезнала. По дяволите! Та тя ми беше единственият щит! Отпих. Хм... хубаво.

- Спри вече - прошепна той. Направи две крачки. Застана точно пред мен. Много нежно сложи едно кичурче зад ухото ми и го погали с връхчетата на пръстите си.

Тръпка разтърси тялото ми. Дали това ми беше липсвало цял ден? Допирът му? Завъртях глава и го принудих да пусне ухото ми. Погледнах го в очите.

- Какво има? Кажи ми. Говори с мен.

- Няма смисъл. Така или иначе не ме слушаш.

- Напротив. Ти си сред много малкото хора, които слушам.

Отпих голяма глътка.

- Заради името ли е?

- И да, и не. Но предимно заради начина, по който реагира, когато не се съгласих с теб, и всички последици от това. - Погледнах го с очакване. Всъщност очаквах да се ядоса.

- Ана, знаеш, че имам... проблеми. Трудно ми е да... не се ангажирам, когато става дума за теб. Знаеш го много добре.

- Но аз не съм дете. Не съм и актив.

- Знам - каза той и въздъхна.

- Тогава престани да ме третираш така - прошепнах умолително.

Той прокара опакото на ръката си по бузата ми. Пръстът му мина по долната ми устна.

- Не се сърди. Толкова си ми скъпа. Като нещо... безценно, като дете... - Лицето му грееше с нежност, с онази нежност, с която човек се любува на нещо безценно, на... дете. Думите му ме удариха. „Безценна като дете“. Като дете. Едно дете би било нещо безценно за него.

- Но не съм нито дете, нито безценна придобивка, Крисчън. Аз съм ти съпруга. Ако се чувстваш наранен, че не искам да използвам името ти на работа, трябва да ми кажеш.

- Наранен? - Той се замисли и лицето му помръкна. Знаех, че мисли за вероятностите. Изведнъж се стегна, все така замислен и помръкнал, и си погледна часовника.

- Архитектката ще е тук след по-малко от час. Трябва да се нахраним.

О, не, та той не ми отговори! И на всичкото отгоре трябваше да се изправя пред Гиа Матео. Скапаният ми ден се провали окончателно. Погледнах го ядно и се сопнах:

- Този разговор не е приключил.

- Какво още искаш да обсъждаме?

- Може да продадеш компанията.

- Да я продам? - възкликна той учудено и малко недоволно.

-Да.

- И мислиш, че сега, при това състояние на пазара, ще намеря купувач?

- Колко ти струваше?

- Не много.

- А ако фалира?

- Ще оцелеем. - Засмя се. - Но аз няма да позволя да фалира, докато ти си там, Анастейжа.

- А ако напусна?

- Защо да напускаш? Какво искаш да правиш?

- Не знам. Нещо друго.

- Та ти ми каза, че това е мечтата ти. И... поправи ме, ако греша, но аз се заклех пред Бог, пред отец Уолш и пред най-близките ни приятели и роднини да те боготворя и уважавам, да ти помогна да постигнеш мечтите си и да те пазя.

- Не играеш честно, като ми цитираш клетвите ни.

- Никога не съм обещавал да играя честно, когато става дума за теб и сигурността ти. Освен това ти използва клетвите ни като оръжие срещу мен, ако помниш.

И беше прав.

- Анастейжа, ако си ми още ядосана, изкарай си го на мен после в леглото. - Гласът му изведнъж бе паднал, дрезгав, пълен със сексуален заряд, с хиляди обещания. Очите му бяха пламнали.

„Какво? Легло? Сега?“

Той се засмя на изражението ми. Да не би да очакваше да го вържа? Майчице!

- Седем нюанса неделно - прошепна. - Очаквам ги с нетърпение.

- Гейл - викна изведнъж и след четири секунди госпожа Джоунс се появи. Къде се беше крила? В офиса на Тейлър? Дали ни беше слушала? О, неее!

- Да, господин Грей?

- Може ли вече да вечеряме?

- Разбира се, сър.

Крисчън не сваляше очи от мен. Наблюдаваше ме все едно съм някакво екзотично същество, което може да побегне и да изчезне. Отпих от виното.

- Ще ти правя компания с чаша вино - въздъхна той и пак прокара ръка през косата си.

- Няма ли да ядеш?

- Не. - Погледнах едва докоснатите фетучини само и само да отбягна потъмнелите му очи. И преди да каже каквото и да било, станах и прибрах чинните от масата.

- Гиа скоро ще дойде - казах.

Той сви вежди недоволно, но не каза нищо.

- Оставете на мен, госпожо Грей - каза госпожа Джоунс, когато ме видя да влизам в кухнята.

- Няма нужда.

- Не ви ли хареса вечерята? - попита тя разтревожено.

- Чудесна е, но не съм гладна.

Тя ми се усмихна някак състрадателно, изхвърли всичко от чинията ми и сложи съдовете в машината.

- Трябва да се обадя по телефона - каза Крисчън и ме изгледа преценяващо, преди да се запъти към кабинета си.

Въздъхнах с облекчение и тръгнах към спалнята. Бях все още ядосана, а той просто не разбираше в какво е вината му. Не разбираше, че е направил нещо лошо. Или разбираше? Подсъзнанието ми ме изгледа с присмех иззад очилата си. Да, знаеше много добре. Сега положението в работата ми щеше да стане още по-не-приятно. Той не искаше да го обсъдим дори у дома, където бяхме почти сами. Как щеше да се чувства, ако аз бях нахлула така в неговия офис да му поставям условия? А на всичкото отгоре искаше да ми даде издателството. Да го управлявам! Как по дяволите щях да го управлявам? Не знаех нищичко, не разбирах от бизнес.

Гледах небето над Сиатъл, окъпано от залеза в свежо нежно розово. Както винаги Крисчън искаше да решаваме проблемите си в спалнята... във фоайето... в стаята с играчките... пред телевизора... на плота на кухнята... Всичко винаги опираше до секс! Сексът беше механизмът, с който решаваше всичките проблеми.

Влязох в банята, погледнах се в огледалото и се намръщих. Връщането в реалния свят се оказа много трудно. Когато бяхме сами, в нашето мехурче, всичко беше наред, защото бяхме сами, увити един в друг. Държахме се един за друг. Но после? Сетих се за сватбата, когато си мислех... за бързата кучка, дето слепи ги ражда. Спомних си и за тревогата си дали не бързаме. Не, не биваше да мисля така. Когато се омъжих за него, знаех, че е Петдесет нюанса. Просто трябваше да се държа здраво и да се опитам пак да говоря с него.

Догади ми се от това, което виждах в огледалото. Бях бледа, а и сега щеше да дойде онази ужасна жена.

Бях облечена в сива пола и блуза без ръкави. „Така ли? Я да видим!“ Моето друго аз, вътрешната ми богиня, ме погледна иззад боядисаните си в отровночервено нокти на ръцете. Разкопчах горните две копчета на блузата, измих си лицето, оправих си грима, сложих спирала - малко повече от обикновеното, и малко повече гланц върху устните. Наведох глава, обърнах косата си и с бяс я разресах от корените. Когато пак вдигнах глава, косата ми падна по раменете и гърдите ми. Беше приятно бухнала. Подредих я внимателно зад ушите и тръгнах да търся обувки с високи токчета. В никакъв случай ниските!

Крисчън беше разпънал плановете на масата за хранене. Беше пуснал музика, която ме накара да застина.

- Госпожо Грей - каза топло той и ме изгледа любопитно.

- Какво е това? Какво слушаме? - попитах. Музиката спираше дъха ми.

- Реквиемът на Форе. Изглеждаш различно.

- Не съм го чувала.

- Много е успокоително и отпускащо. Какво си направила с косата си?

- Сресах я - казах. Призрачните гласове ме бяха вдигнали над земята и летях с тях. Той бавно тръгна към мен. Лежерно, при-зрачно, движеше се с музиката.

- Танцувай с мен.

- На тази музика? Та това е реквием! - почти изпищях.

- Да. - Дръпна ме в ръцете си и ме прегърна, зарови носа си в косата ми и бавно ме залюля с музиката. Миришеше божествено. На Крисчън.

О, колко много ми беше липсвал. Увих ръце около врата му и едва преглътнах сълзите си. „Защо правиш това с мен? Защо ме докарваш до такова състояние да не мога да позная себе си, да съм зла?“

- Мразя да се караме - прошепна той.

- Тогава престани да се държиш като магаре.

Той се засмя и гърдите му завибрираха с прекрасния звук на смеха му. Стисна ме по-здраво.

- Магаре?

- Или задник - добавих.

- Предпочитам магарето.

- И аз. Отива ти повече.

Той се засмя пак и ме целуна по челото.

- Реквием? - зачудих се пак. Как е възможно да се танцува на реквием?

- Това е просто една прекрасна мелодия, Ана.

Тейлър се покашля дискретно откъм прага и Крисчън ме пусна.

- Госпожица Матео - каза Тейлър.

„Гаднярка!“

- Покани я - каза Крисчън.

И докато тя влизаше, здраво стискаше ръката ми.

8.

Гиа Матео беше красива. И освен това висока. Косата й - къса, перфектно изрусена и подстригана на пластове в някой известен и скъп салон. Носеше я както се носи корона. Беше облечена в бледозелен костюм - сако и панталони, които подчертаваха съблазнителните й форми. Дрехите й винаги изглеждаха скъпи. На врата й блестеше диамант, в комплект с двете по-малки димант-чета в ушите. Изглеждаше изпипана отвсякъде. Беше израснала в семейство с много пари, изискани маниери и добри обноски, макар че тази вечер въпросните маниери очевидно бяха оставени у дома й. Светлозелената й блуза бе твърде разкопчана - далече под изискваните класически правила, които предполагаше родо-словното й дърво.

- Здравейте, Крисчън. Здравейте, Ана. - Оголи в усмивка белите си равни зъби и протегна ръка с изящен маникюр, за да се здрависа първо с него и после с мен. Трябваше да пусна ръката на Крисчън, за да се здрависаме. Беше съвсем малко по-ниска от него, но злорадо забелязах, че се е покатерила на убийствено високи токове.

- Здравейте, Гиа - поздрави я той учтиво, а аз се усмихнах ледено.

- Изглеждате прекрасно след сватбеното пътешествие - каза тя спокойно, но очите й изгаряха лицето на Крисчън. Миглите й бяха обилно наклепани със спирала. Крисчън ме прегърна и ме притисна до себе си.

- Благодаря. Прекарахме чудесно. - Устните му докоснаха косата ми. Това ме изненада.

„Видя ли? Мой е? Дразни ме, изкарва ме от кожата ми, но е мой!“ Усмихнах се. „Крисчън, така те обичам, точно сега, в този момент!“ Пъхнах ръка в задния му джоб и стиснах дупето му. Гиа ни се усмихна ехидно.

- Успяхте ли да прегледате плановете?

- Да - казах. Погледнах Крисчън. Той ме гледаше развеселено. Какво му беше смешното? Това, че реагирах на вида й, като му стиснах дупето ли?

- Плановете са тук - каза Крисчън и посочи масата, хвана ръката ми и тръгнахме, а тя ни последва. В този момент се сетих, че съм забутала някъде доброто си възпитание, и попитах:

- Нещо за пиене?

- Чаша вино, благодаря. Бяло, сухо, ако имате.

„По дяволите! Совиньон Блан дали е сухо? Май да“. С огро-мно нежелание оставих съпруга си в компанията й и тръгнах към кухнята. Крисчън изключи музиката. Айподът изпука.

- Искаш ли още вино, Крисчън? - извиках от кухнята.

- Да, бебчо - каза той напевно и ми се усмихна. Понякога можеше да е безценен, така сладък, но понякога можеше да те вбеси.

Надигнах се на пръсти да отворя шкафа. Усещах очите му върху себе си. Изведнъж ми мина през ума, че с него участваме в едно шоу, играем в един мач, но този път не сме в противниковите отбори. Гиа беше противникът. Дали той знаеше, че го харесва? И дали наистина това се набиваше на очи? Стана ми много приятно при мисълта, че той се опитва да ме окуражи. Или пък просто се опитваше да й даже високо и ясно, че не е свободен за игри?

„Да, не е свободен. Мой е. Мой е, кучко!“ Богинята ми си беше сложила шлем и стискаше меч и нож, облечена като гладиатор. Изобщо не й беше до любезни приказки. Усмихнах се, взех трите чаши и отворената бутилка вино от хладилника и ги сложих върху плота. Гиа се беше навела над масата, а Крисчън й показваше нещо по чертежите.

- Мисля, че Ана иска да предложи нещо за стъклената стена. Но като цяло и двамата сме доволни от работата и идеите ви.

- О, радвам се да го чуя - каза Гиа весело и го докосна по ръката, очевидно флиртуваше. Крисчън застина, но тя не забеляза нищо. Само аз можех да разбера. „Мамка ти, остави го на мира! Той не обича да го пипат!“ Крисчън се дръпна така, че тя да не може да го докосва, и ми каза:

- Идва ли виното, че тук сме жадни?

- Идвам! - Да, той определено играеше с мен. Тя го караше да се чувства неловко. Защо не го бях забелязала преди? Ето затова не я харесвах. А той беше свикнал с начина, по който жените реагират на външния му вид. Бях го виждала толкова много пъти - не му правеше впечатление и не се замисляше над това. Но да го докосват! Това вече беше нещо съвсем друго. „Е, госпожа Грей идва на помощ!“

Налях трите чаши и се върнах при моя изпаднал в беда рицар. Подадох чашата на Гиа и нарочно се настаних между тях. Тя я взе с изкуствено любезна усмивка, а Крисчън ме погледна с благодарност.

- Наздраве - каза той, но гледаше мен. Двете в един глас казахме наздраве. Отпих нетърпеливо.

- Ана, имате забележки към стъклената стена? - попита Гиа.

- Всъщност да. Много ми харесва, но се надявах да я съчетаем някак по-естествено, по-меко. В крайна сметка аз се влюбих в къщата такава, каквато е. Не искам радикални промени.

- Разбирам.

- Ще ми се новият дизайн да е по-деликатен, в смисъл да се придържа към оригиналния вид на къщата. - Погледнах Крисчън. Той ме слушаше замислено.

- Без никакви съществени промени? - попита той.

- Да. - Тръснах глава, за да подсиля значението на това „да“.

- Харесваш я такава, каквато си е?

- Като цяло - да. Винаги съм мислила, че се нуждае само от съвсем леки, козметични промени, да я освежим, да я оживим...

Очите на Крисчън грееха топло.

Гиа ни изгледа, бузите й порозовяха.

- Добре, разбирам идеята ви, Ана. Какво ще кажете да оставим стъклената стена, но да я отворим към по-голяма веранда в средиземноморски стил? Така или иначе вече има каменна тераса. Можем да сложим колони с камък в същия цвят и ще запазим гледката. Ще сложим стъклен покрив и подходящи плочки. Така ще се получи едно покрито алфреско, което може да се ползва и за трапезария, и за всекидневна.

Не можеше да се отрече, че е много добра в работата си.

- Или вместо веранда към вратата на стъклената стена можем да вмъкнем дърво и така да запазим средиземноморския дух -продължи тя.

- Като онези яркосини капаци на прозорците в Южна Франция - обърнах се към Крисчън.

Той ме гледаше внимателно. Отпи от виното си и неангажирано сви рамене. „Добре, не му хареса идеята, но не ми противоречи. Господи, този мъж е една огромна маса противоречия“. Сетих се за думите му предния ден. „Направи я както искаш. По твой вкус. Тя е твоя“. Той искаше да съм щастлива във всичко, което правя. Дълбоко в себе си го знаех - но защо се спирах сама? „Не мисли за спора ви от днес!“ - каза подсъзнанието ми и ме изгледа с укор.

Гиа погледна Крисчън: очевидно очакваше той да вземе окончателното решение. Видях как зениците й се разшириха, как блестящите й от червилото устни се разтвориха. Езикът й се стрелна навън, облиза горната устна и след това тя отпи глътка вино. Обърнах се към Крисчън, но той си седеше и гледаше мен, изобщо не й обръщаше внимание. „Да, ще си поприказвам аз с тази Матео!“

- Кажи, Ана, какво искаш да направим? - попита той и съвсем ясно даде да се разбере, че въпросът е единствено и само към мен.

- Идеята за верандата ми харесва.

- И на мен.

Обърнах се към Гиа. „Хей, госпожичке, аз вземам решенията по този въпрос! Погледни ме добре!“

- Бих искала да видя окончателния проект на верандата и колоните в стария дух на къщата.

Много бавно, без грам желание, Гиа отмести алчния си поглед от мъжа ми и ми се усмихна. Как можеше да си помисли, че няма да забележа?

- Разбира се - каза с обиграна вежливост. - Има ли други проблеми, които искате да обсъдим?

„Други освен тоя, че чукаш мъжа ми с очи ли?“

- Крисчън искаше да направим някои промени в спалнята -казах.

Някой дискретно се покашля от прага. Беше Тейлър.

- Да, Тейлър?

- Трябва спешно да говоря с вас, господин Грей.

Крисчън сложи ръка на рамото ми, стисна го окуражително и се обърна към Гиа:

- Госпожа Грей се занимава с този проект. И има картбланш. Всичко, което пожелае, го има. Изцяло се доверявам на инстинкта й. Тя е много умна и находчива жена. - Гласът му леко се промени. Дали така ми се стори, или си внуших, че долавям нотка на гордост и закодирано предупреждение към Гиа?

„Доверявал се на инстинктите ми? Ох, ще ме умори! Та нали тъкмо инстинктите ми му позволиха да прегази чувствата ми като бърз влак!“ Поклатих ядно глава, но му бях благодарна за думите. Поне показа на госпожица Провокативна-И-Уви-Много-Добра-В-Работата-Си кой отговаря за този проект. Погалих ръката му.

- Извинете ме! - Крисчън стисна рамото ми и излезе с Тейлър. Зачудих се какво става.

- И така... спалнята? - попита нервно Гиа Матео.

Погледнах я, изчаках Крисчън и Тейлър да се отдалечат, събрах цялата си сила - а като се имаше предвид, че през последните пет часа бях на ръба на нервна криза и ужасно изнервена - е, сложих я на мястото й.

- Имате пълно основание да сте притеснена, Гиа, защото точно в този момент работата ви по проекта виси на косъм. Но съм убедена, че всичко ще е наред, ако стоите далеч от мъжа ми!

Тя ме погледна с отворена уста.

- В противен случай сте уволнена. Разбирате ли ме?

Тя замига бързо, напълно шокирана! Не можеше да повярва. То и аз почти не вярвах. Но без да губя самообладание се втренчих в кафявите й ужасени очи.

„Не, не се огъвай! Не се огъвай!“ Бях се научила да гледам така от Крисчън. Той владееше този твърд, лишен от емоция поглед като никой друг на този свят. Знаех, че проектът на новата къща на Грей е много важен от гледна точка на престижа на фирмата й - пауново перо за шапката й. Не можеше да си позволи да го загуби! Освен това не давах пет пари, че е приятелка на Елиът.

- Ана... Госпожо... Съжалявам... Но аз никога... - Изчерви се, не знаеше какво да каже.

- Нека изясним това - моят съпруг не се интересува от вас.

- Разбира се - промълви тя и пребледня.

- Както вече казах, само пояснявам.

- Госпожо Грей, много се извинявам, ако съм ви оставила с впечатление, че...

- Добре. Щом вече е ясно, значи всичко ще е наред. Сега нека ви кажа какво искаме в спалнята и после ще минем през материалите, които възнамерявате да използвате. Както вече знаете, с Крисчън решихме къщата да бъде направена с екологично чисти материали и поддръжката й да е екологично съобразена. Искам да сме сигурни в произхода и качеството на материалите.

- Ра-ра-разбира се - заекна тя. Очите й още бяха ококорени и в интерес на истината изглеждаше доста притеснена. Ето това се казва „още нещо, което правя за първи път“! Богинята ми тичаше като обезумяла по арената и махаше на ликуващата публика с вдигнат високо меч.

Гиа приглади нервно косата си.

- Да. Спалнята. - Гласът й беше като бездиханен шепот. Сега, след като я бях сложила на мястото й, се отпуснах и за първи път от срещата ми с Крисчън днес следобед бях спокойна. Успях! Можех да отстоявам своето! Богинята ми ликуваше: беше открила кучката в себе си.

Крисчън дойде при нас към края на разговора ни.

- Свършихте ли? - попита и ме прегърна през кръста.

- Да, господин Грей - усмихна се Гиа Матео широко, толкова широко, че чак криво. - Ще съм готова с новите чертежи след два дни.

- Идеално. - Обърна се към мен. - Щастлива ли си? - Гласът му беше открит и топъл, а очите му гледаха питащо. Кимнах и се изчервих.

- Трябва да тръгвам - каза Гиа все така пресилено весело. Сега първо се ръкува с мен, а чак после с Крисчън.

- До скоро, Гиа - казах.

- Да. Довиждане, госпожо Грей. Довиждане, господин Грей.

Тейлър се появи на вратата.

- Тейлър ще ви изпрати - казах високо. Тя отново приглади косата си, завъртя се на токчетата си и се изниза.

- Гиа се държа доста хладно, нали? - Крисчън ме погледна изпитателно.

- Така ли? Не съм забелязала. - Свих рамене. Опитвах се да изглеждам нормално и да се държа неутрално. - Какво става? За какво те извика Тейлър? - попитах отчасти защото наистина исках да знам, но и за да сменя темата.

Той ме пусна, намръщи се и започна да навива чертежите.

- Новини за Хайд.

- За Хайд ли?!

- Не е кой знае какво. Не искам да се притесняваш. - Остави чертежите и ме прегърна. - Оказа се, че не се е прибирал в апартамента си от седмици. Това е всичко. - Целуна косата ми, пусна ме и пак се захвана да навива чертежите.

- Какво реши за къщата? - попита след малко и разбрах, че иска да сменим темата и да не го питам повече за Хайд.

- Само това, което вече обсъдихме. Мисля, че тя много те харесва - казах тихо.

- Казала ли си й нещо? - попита Крисчън и аз се изчервих. Как се беше сетил? И понеже не знаех какво да кажа, си погледнах пръстите.

- Когато дойде, за нея бяхме Крисчън и Ана. Когато си тръгваше, вече бяхме господин и госпожа Грей - каза той сухо.

- Може да съм казала нещо, без да искам - измънках. Погледнах го бързо и смутено, а той ме гледаше топло и, за част от секундата, дори доволно. После изражението му се промени и той поклати глава.

- Тя реагира, както всяка жена реагира на външния вид - каза огорчено и дори, както ми се стори, с известна доза отвращение.

„О, Петдесет! Не говори така“.

- Какво има? - попита той, учуден от обърканото ми изражение. Изведнъж паника разшири зениците му. - Не ми казвай, че ревнуваш! - каза потресено.

Изчервих се, преглътнах и пак загледах пръстите си. Ревнувах ли?

- Ана, тя е сексуална хищница. Изобщо не е мой тип. Как е възможно да ревнуваш от нея? Нищо в тази жена не представлява какъвто и да било интерес за мен.

Гледаше ме все едно ми е поникнала трета ръка. Прокара ръка през косата си и каза тихо:

- Само ти, Ана! Винаги ще си само ти!

Господи! Той пак заряза чертежите и хвана брадичката ми между палеца и показалеца си.

- Как е възможно мислиш такива неща? Давал ли съм ти някога повод, показвал ли съм и най-малкия интерес към друга? - Очите му ме изгаряха.

- Не. Просто съм глупачка. И днес ти... - Всичките ми противоречиви чувства се надигнаха изведнъж. Как можех да му обясня колко съм объркана? Как можеше в една минута да ме моли да си остана у дома, а в следващата да ми дава да управлявам издателството? Що за поведение - да те притисне в ъгъла, да те вбеси и да те пречупи. Как да проследя всичко, което става в главата му?

- Какво аз?

- О, Крисчън! - Долната ми устна се разтрепери. - Опитвам се, наистина се опитвам да се адаптирам към този нов за мен живот. Живот, какъвто никога не съм си и представяла, че ще имам. Получих всичко наготово. Работата си, теб - моя красив съпруг, когото никога не бях предполагала, че ще обикна толкова дълбоко и силно, така бързо... като неизлечима болест... - Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Той ме гледаше с отворена уста.

- Но ти си като товарен влак, а аз не искам да ме вържат за релсите, защото момичето, в което се влюби, ще бъде прегазено.

И какво ще остане? Една рентгенова снимка на жена, без лице, без плът, която ще скача от една благотворителна дейност на друга... - Пак спрях да търся думи, за да го накарам да разбере как се чувствам. - Сега искаш да съм шеф на издателството, а това никога не е влизало в плановете ми, не ми е било цел. Лутам се между всичките тези твои идеи и се измъчвам. Искаш да съм у дома, същевременно искаш да управлявам СИП. Това е толкова объркващо! - Спрях, сълзите ми напираха. Преглътнах ги и набутах стона си обратно в гърлото си.

- Трябва да ме оставиш сама да вземам решенията за себе си! Да поемам свои собствени рискове, да допускам грешки, за да се науча от тях. Преди да се науча да тичам, трябва да се науча да ходя, Крисчън, нима не разбираш? Искам някаква независимост. Името ми - това беше моята независимост. Ето защо исках да го запазя и това исках да ти кажа днес следобед.

- И се чувстваш като вързана на релсите? - прошепна той.

Кимнах.

Той стисна очи.

- Аз просто искам да ти дам света, Ана! Искам да ти дам света в ръцете! И да те предпазя от същия този свят. Искам да си на сигурно място. Но също така искам всички да знаят, че си моя. И днес изпаднах в паника, когато видях мейла ти. Защо не ми каза, че искаш да запазиш името си?

Изчервих се. Беше прав.

- Мислех за това по време на медения месец и... е, добре, не исках да пукам мехурчето, а после забравих. Спомних си едва снощи. И това с Хайд и... забравих. Съжалявам, трябваше да ти кажа, да го обсъдим, но така и не намерих подходящ момент.

Гледаше ме толкова напрегнато, все едно искаше с поглед да пробие черепа ми и да разбере, но не каза нищо.

- Защо си се уплашил, защо е тази паника? - попитах.

- Просто не искам да се изплъзваш между пръстите ми.

- За бога, Крисчън, кога най-сетне ще си го набиеш в дебелата глава, че не отивам никъде, не искам да ходя никъде. Обичам те! Само теб! - Размахах ръце, за да илюстрирам думите си. - Повече от зрението си, от пространството, от свободата си.

- Обичаш ме така, както дъщеря обича баща си? - Той се усмихна иронично.

- Не - засмях се въпреки усилията си да остана сериозна. -Просто този цитат ми дойде наум.

- Лудият крал Лир?

- Мой скъпи крал Лир... - Погалих лицето му, а той наведе глава в дланта ми и затвори очи. - Би ли сменил името си на Крисчън Стийл, за да знаят всички, че принадлежиш на мен?

Той отвори очи и ме погледна все едно му бях съобщила сензационната новина, че земята все пак е плоска.

- Принадлежа? - попита и опипа думата с език.

-Мой.

- Твой - каза той, а точно това си бяхме казали вчера, в стаята с играчките. - Да, бих, ако наистина държиш на това.

- А за теб толкова много ли означава?

- Да. - Беше категоричен.

- Добре - казах. „Ще направя това за него. Ще му дам сигурността, от която така се нуждае“.

- Мисля, че каза „да“ днес, в офиса.

- Да, така е, но след като поговорихме сега, вече съм щастлива от решението си.

- О! - Крисчън се усмихна божествено, хлапашки, с неговата да-аз-съм-все-още-млад усмивка и аз пак забравих да дишам. Грабна ме през кръста, завъртя ме в кръг, аз се разпищях, смеех се и усетих как огромен товар пада от сърцето ми. Облекчение. От... какво?

- Госпожо Грей, знаете ли какво означава това за мен?

- Вече знам.

Той ме целуна, пръстите му в косата ми заковаха лицето ми да не мърдам.

- Означава седем нюанса неделно - прошепна в устните ми и потърка нос в моя.

- Така ли мислиш? - Отдръпнах се и го изгледах.

- Дадоха се обещания, офертата се прие, сключи се сделка. -Очите му грееха щастливо и дяволито.

- Хм... - Все още се мъчех да определя настроението му.

- Отмяташ се от обещанието си? - попита той и по лицето му пробяга несигурност и разочарование. - Имам идея - добави.

„Ох, каква ли перверзия му е дошла наум?“

- Трябва да се погрижим за нещо много важно. Нещо от огром-но значение - продължи той и изведнъж стана сериозен - Да, госпожо Грей, изключително важен проблем. Не търпи отлагане

„Я чакай, той си прави някаква шега!“

- Какво? - попитах без дъх.

- Искам да ме подстрижеш. Очевидно косата ми е доста дълга, а това не се харесва на съпругата ми.

- Ще ми позволиш да те подстрижа?

- Да - засмя се той, разтърси глава и косата му падна над очите.

- Е, добре, ако госпожа Джоунс има някъде гърне или дълбока купа... - засмях се аз.

- Имаш право. Ще ида при Франко да ме подстриже.

„Не, Франко работи за оная кучка! Може би ще успея да го подстрижа сама“. Все пак Рей не никога не се бе оплакал, а го подстригвах години наред.

- Ела! - Хванах го за ръка и го поведох го към банята. Гледаше ме изумен. Пуснах ръката му и дръпнах белия дървен стол от ъгъла. Настаних го пред мивката. Той ме гледаше със зле прикрито удивление и хумор в очите. Палците му бяха в предните джобове на панталона, а очите му бяха опушено, горещо сиви.

- Сядай! - Посочих стола.

- Ще ми миеш косата ли?

Кимнах. Той ме погледна още по-удивено и за миг реших, че ще се откаже. Но не. Започна бавно, много бавно да разкопчава копчетата на бялата си риза. Сръчните му пръсти се плъзгаха от копче на копче.

Вътрешната ми богиня застина в средата на арената да приеме поздравленията на ликуващата публика.

Крисчън вдигна ръката ми, погледна ръкавелите си и с поглед каза: „Хайде, сега е твой ред“. Устните му се извиха в предизвикателната му секси усмивка.

Хванах ръката му и махнах едното копче - бяха платинени, с неговите инициали в семпли ръкописни букви. После се заех и с второто. Когато свърших, веселието в очите му беше изчезнало. Те горяха, топяха се. Повдигнах се на пръсти, свалих бавно ризата през раменете му и я пуснах да падне на пода.

- Готов ли си? - прошепнах.

- Да, за всяко твое желание, Ана!

Очите ми се откъснаха от неговите и се впиха в устата му. Устните му бяха разтворени и той поемаше въздух рязко и дълбоко. Изваяни като с длето, или каквото и да му казват, красиви устни, а и той знаеше много добре какво да прави с тях. Без да се замислям, го целунах.

- Не - каза той и сложи ръцете ми на раменете си. - Недей! Ако продължиш, ще си остана неподстриган. Искам да ме подстрижеш! - продължи и незнайно защо очите му станаха сурови.

- Защо? - прошепнах.

Той ме погледна за секунда, очите му бяха още по-широки и някак кръгли като топчета.

- Защото това ще ме накара да се чувствам боготворен.

Сърцето ми буквално спря да бие. „О, Крисчън! Моят Петдесет“. И преди да се усетя, покрих тялото му с моето, целувах гърдите му, галех с буза косъмчетата по гърдите му.

- Ана, моя Ана! - прошепна той и ме стисна в ръцете си. Стояхме така, неподвижни, прегърнати в банята.

Да, той беше моят агресивен мегаломан, магаре или задник (както му харесваше) и се нуждаеше от един цял живот нежност, любов и грижа, без сериозни структурни промени, точно като нашата къща - само леко освежаване и връщане към живот.

- Сериозно ли искаш да те подстрижа?

Той кимна и се усмихна с онази, срамежливата усмивка. Засмях се, освободих се от прегръдката му и казах:

- Тогава сядай!

И той послушно седна с гръб към мивката. Събух си обувките и ги ритнах към ризата, която лежеше смачкана на пода. Взех шампоана му „Шанел“ от душа. Бяхме го купили във Франция.

- Господинът ще одобри ли това? - Вдигнах го с две ръце, като продавач от Телешопинг. - Специално доставено от Южна Франция. Обичам този аромат! Мирише на... теб. - Вече бях излязла от ролята на телевизионен говорител и говорех съвсем тихичко.

- Да, ако обичате - усмихна се той.

Взех една малка хавлиена кърпа от решетката за затопляне. Госпожа Джоунс определено умееше да ги прави много меки.

- Наведи се напред! - заповядах му. Той изпълни послушно. Увих кърпата около раменете му, пуснах крана и напълних мивката с топла вода.

- Дай главата назад! - О, как ми харесваше да го командвам! Той наведе глава назад, но беше прекалено висок за тази мивка, затова издърпа стола и го наклони, така че облегалката опря в ръба на мивката, и чак после наведе глава назад. Очите му излъчваха смелост и готовност. Усмихнах се. Взех една от чашите за вода, напълних я и леко започнах да мокря косата му, плътно наведена над него.

- Миришете толкова хубаво, госпожо Грей! - каза той и затвори очи.

Докато мокрех старателно косата, се загледах в лицето му. Дали някога щях да му се наситя? Дългите му тъмни мигли, разперени като ветрило върху бузите, устните му - леко разтворени в малка диамантена тъмна формичка, тихото му дишане. „Хм... как ми се иска да плъзна език в това черно диамантче...“

Ох, плиснах вода в очите му! По дяволите!

- Извинявай.

Той си избърса очите с кърпата и се засмя.

- Виж, знам, че съм задник, но моля те, не ме дави.

- Не ме изкушавай тогава. - Наведох се и целунах челото му с усмивка.

Той уви ръка около врата ми и улови устните ми в своите. Целуна ме бързо. От гърлото му се откърти дрезгав стон на доволство. И този съблазняващ еротичен стон отекна директно в слабините ми. После Крисчън ме пусна, облегна послушно глава назад и ме погледна в очакване. За секунда изглеждаше безкрайно раним и податлив, крехък като дете. Сърцето ми се сви.

Изстисках малко шампоан в дланта си и започнах леко да масажирам косата му. От слепоочията нагоре към темето и после надолу и назад. Движех пръстите си ритмично и бавно. Той затвори очи и чух пак онзи стон...

- Толкова е хубаво! - каза и се отпусна под пръстите ми.

- Да, хубаво е. - Целунах го по челото.

- Харесва ми, когато разтриваш главата ми с нокти. - Очите му бяха все така затворени, но лицето му излъчваше божествена наслада и спокойствие, нямаше и следа от онази ранимост, която бях видяла по-рано. Господи, колко рязко се бе променило настроението му. И с гордост си отбелязах червена точка. Това бе само моя заслуга!

- Вдигни главата! - изкомандвах. „Хм, лесно се свиква с раздаването на заповеди!“ Прокарах ръце през косата му, събрах пяната към врата му, ноктите ми буквално се впиваха като вилица в кожата му.

- Сега назад!

Той се облегна и аз изплакнах пяната с чашката. Този път ус пях да не го залея по лицето.

- Пак? - попитах.

- Да, моля те! - Отвори очи и спокойният му поглед срещна моя.

- Веднага, господин Грей.

Напълних с вода другата мивка, която той използваше, когато се бръсне.

- Това за изплакването - обясних, защото ме погледна с недоумение.

Повторих целия процес със сапунисването, заслушана в тихото му спокойно дишане, загледана в прелестните му черти. „Не не мога да се стърпя!“ Погалих нежно бузата му и той отвори очи и ме погледна унесено през мигли, почти в нирвана. Наведох се и го целунах по устните. Той се усмихна, пак затвори очи и въздъх на с безкрайно доволство.

Кой би предположил, че след скандала днес ще се отпусне така? И то без секс? Наведох цялото си тяло върху неговото.

Той измърка от удоволствие, когато гърдите ми опряха до лицето му. Дръпнах запушалката на мивката и сапунената вода започна да изтича. Ръцете му се вдигнаха към бедрата ми и се спряха на дупето.

- Без опипване на фризьорката! - престорих се на сърдита.

- Не забравяй, че съм глух - каза той, без да отваря очи, и ръцете му слязоха още по-надолу по бедрата ми и пръстите му започнаха да повдигат края на полата. Отместих ръката му. Прекалено много ми харесваше да се правя на фризьорка. Той се усмихна като палаво момче, което са спипали да прави пакост, с която особено се гордее.

Взех чашата, но сега използвах водата от другата мивка и внимателно изплакнах косата му. Останах все така опряна върху тялото му, а ръцете му не помръднаха от дупето ми. Пръстите му мърдаха леко нагоре-надолу, напред-назад... Хм. Тялото ми се сви конвулсивно. От гърлото му се откърти силен, дълбок стон.

- Ето, готово, измит си.

- Добре - каза той и изведнъж затегна хватката си и седна. Мократа му коса се разпиля по раменете му. Дръпна ме в скута си, ръцете му се плъзнаха нагоре към врата ми, към брадичката ми и стиснаха главата ми. Ахнах от изненада. Устните му вече бяха върху моите, езикът му - горещ и твърд, се мушна силно в устата ми. Пръстите ми се вплетоха в мократа му коса, капки вода се стичаха по ръцете ми, езикът му влезе по-дълбоко, а косата му окъпа лицето ми. Едната му ръка се стрелна към копчето на блузата ми.

- Стига подстригване! Искам да те чукам седем нюанса неделно. Може тук или в спалнята. Ти решаваш. Избирай!

Очите му горяха, пълни с обещание, водата от косата му калеше по телата ни. Устата ми беше пресъхнала.

- И така, какво и къде, Анастейжа?

- Мокър си - отвърнах.

Той рязко наведе глава към мен и косата му оплиска цялата ми блуза. Изпищях и се опитах да се измъкна, но той ме стисна още по-здраво.

- О, не, не така, бебчо. - Усмихна ми се съблазнително. Мис „Мокра фанелка 2011“. Блузата ми беше подгизнала, а сега вече и прозрачна. Бях мокра... навсякъде.

- Тази гледка ми харесва - каза той, наведе се и потърка носа си около мокрото ми зърно. Простенах.

- Отговори ми, Ана. Тук или в спалнята?

- Тук - казах почти истерично. „Майната й на подстрижката! После ще го стрижа!“ Устата му се изви в бавна чувствена усмивка, пълна с обещания за страст.

- Добър избор, госпожо Грей - каза без дъх в устните ми. Пусна брадичката ми и ръката му слезе към коляното, после леко и бавно тръгна нагоре по крака, танцуваше като кънка върху лед, повдигаше полата ми. Настръхнах и кракът ми изтръпна. Устните му се плъзнаха от ухото по челюстта към устата.

- О, какво искам да ти направя! - прошепна. Пръстът му се заигра с дантелата на чорапа ми. - Харесвам тези чорапи - каза и пъхна пръст под дантелата към вътрешността на бедрото ми. Седях в скута му и се гънех от желание.

- Ако ще те чукам седем нюанса, искам да не мърдаш - изръмжа той.

- Ами направи така, че да не мърдам - предизвиках го задъхано.

Крисчън пое рязко дъх и ме прониза с горещите си очи.

- О, госпожо Грей, казвате и изпълняваме! - Ръката му се за-катери от чорапа към бикините. - Но първо нека се отървем от тези бикини.

Размърдах се да му помогна. Дъхът му изсвистя през зъбите.

- Не мърдай!

- Само помагам - нацупих се, а той нежно захапа долната ми устна.

- Мирно - изръмжа, смъкна бикините, вдигна полата ми и тя се нави около ханша. Обгърна кръста ми с ръце и ме повдигна. Бикините ми бяха в ръката му.

- Обкрачи ме - каза впил поглед в моя. Обкрачих го и го изгледах провокативно. „Хайде да те видим сега, Петдесет!“

- Госпожо Грей - предупреди той, - предизвиквате ли ме? -Гледаше ме весело, но възбудата в очите му надделяваше. Комбинацията беше... подмокряща.

- Да. И какво ще направиш по въпроса?

Очите му грейнаха със сластно доволство. Усетих ерекцията му под себе си.

- Сложи си ръцете зад гърба.

Изпълних без възражения и той ловко ги завърза с бикините ми.

- С гащите ми? Господин Грей, не ви е срам! - скарах му се аз.

- Не и когато става дума за вас, госпожо Грей, но вие вече знаете това - каза той, повдигна ме и ме намести върху себе си. Водата все още се стичаше по лицето, раменете и гърдите му. Исках да се наведа и да оближа капките от гърдите му, но беше много трудно, понеже бях с вързани на гърба ръце.

Крисчън галеше бедрата ми, после продължи към коленете. Хвана ги и ги раздалечи, като в същото време разтвори краката си и ме задържа, за да не мога да мръдна. Залови се с копчето на блузата ми.

- Не се нуждаем от това - каза и методично, бавно започна да разкопчава всяко копче на мократа ми блуза, без да откъсва очи от моите. Погледът му ставаше все по-тъмен; никак не бързаше с копчетата, наслаждаваше се на задачата си. Пулсът ми се учести, дишането ми стана по-плитко. Не можех да повярвам как само от лекия допир на пръстите му ставам все по-готова, по-възбудена. Усетих силен порив да движа тялото си, да мърдам. Той остави мократа ми блуза разкопчана и с две ръце погали лицето ми, после изведнъж пъхна палеца си в устата ми.

- Смучи! - заповяда много тихо, като изсъска на „с“. Затворих устни около палеца му и засмуках. „О, обичам тази игра!“ Беше толкова... вкусно. „Какво друго искам да смуча?“ Влагалището ми се сви болезнено при тази мисъл. Зъбите ми се впиха в месестата част на палеца му.

Той простена, бавно извади мокрия палец от устата ми и го прокара надолу по брадичката ми, гърлото, между гърдите и там се спря, закачи го на лявата чашка на сутиена ми и я дръпна надолу. Гърдата ми изскочи.

Не откъсваше очи от моите. Наблюдаваше всяко трепкане на лицето ми, взираше се в очите ми, а аз правех същото. Беше възбуждащо, поглъщащо, агресивно дори. И ми харесваше. С другата си ръка освободи и другата ми гърда. Обхвана ги нежно с длани и завъртя пръсти около зърната ми. Малки, бавни, мъчително сладки кръгчета. Зърната ми се втвърдиха под обиграните му пръсти. Полагах огромни усилия да не мърдам, но имах усещането, че между зърната и слабините ми е опънат оголен електрически кабел. Не можех да не мърдам! Рязко отметнах глава, затворих очи и се предадох на сладкото мъчение.

- Шшш! - Успокоителният глас на Крисчън беше в пълен контраст с това, което правеше с равномерните движения на палавите си пръсти. - Не мърдай, бебчо, не мърдай.

После пусна едната ми гърда и ме хвана за врата. Наведе се и пое в уста втвърденото ми възбудено зърно и засмука силно, усетих гъдела от мократа му коса. В същото време другият му палец спря да се върти около другото ми зърно. Той просто го хвана между палеца и показалеца и започна леко да го пощипва и усуква.

- Крисчън! - изстенах и се наведох рязко напред в скута му. Но той не спря, продължи да ме изтезава - бавно, агонизиращо сладко и дори мързеливо. Усещанията ми, желанията ми ставаха все по-тъмни, горях.

- Моля те, Крисчън - скимтях.

- Хм... Искам да свършиш така - каза той, без да пуска зърното ми. Думите му погалиха кожата ми като езиците на пожар.

Той зовеше нещо дълбоко, нещо тъмно в душата ми, което може би само той познаваше добре. И когато заби зъбите си в зърното ми, удоволствието стана почти нетърпимо. Гърчех се, трепках като прободена пеперуда и отчаяно се опитвах да намеря нещо, в което да впия влагалището си, но той беше облечен. Ако можех поне да го докосна... Опитах се да освободя китките си, но се бях изгубила в това коварно, нечовешко усещане.

- Моля те - прошепнах и започнах да го умолявам и да скимтя, удоволствието се стрелваше по цялото ми тяло - от врата до петите, до пръстите на краката. Цялата ми мускулатура се сгърчи.

- Имаш прекрасни гърди, Ана. Един ден ще ги чукам.

Какво по дяволите означаваше пък това? Отворих очи и го погледнах. Смучеше зърното ми, кожата ми пееше под допира му и не усещах нито подгизналата си блуза, нито мократа му коса, само огън. И този огън гореше като в камина. Бях се превърнала в запалена камина. Разумът напусна тялото ми, то застина, мускулите ми се свиваха все по-често и болезнено... готова... стигам... искам облекчение. А той не спираше да ме побърква. Искам! Искам! Искам!

- Готова си - каза той задъхано и конвулсиите на оргазма разтърсиха цялото ми тяло, а той спря сладкото изтезание, стисна ме в прегръдката си, притисна ме до себе, докато бавно слизах по спиралите на оргазма.

Когато отворих очи, главата ми беше на гърдите му и той ме наблюдаваше нежно.

- Господи, как обичам да те гледам когато свършваш, Ана. - В гласа му имаше удивление, преклонение пред някакво чудо - а чудото бях аз.

- Това беше... - Не намирах думи.

- Знам. - Той ме целуна, ръката му все още бе на врата ми, целуна ме дълбоко, с любов и преклонение.

Изгубих се в целувката му.

Той се отдръпна, за да си поеме дъх, очите му бяха с цвят на тропическа буря.

- Сега ще те чукам силно.

Сграбчи ме през кръста, вдигна ме от скута си, сложи ме на коленете си и се зае с копчетата на колана на тъмносиния си панталон. Пръстите на лявата му ръка галеха бедрото ми и всеки път спираха за секунди на дантелата на чорапите ми. Бяхме лице в лице, съвсем близо. Чувствах се напълно безпомощна, завързана със собствените ми бикини и с усукан сутиен. Но това беше може би най-интимният ни момент - седнала на коленете му, погълната от красивите му сиви очи. Чувствах се палава, като дете, което върши нещо забранено, но в същото време безкрайно силно свързана с него. Не изпитвах нито срам, нито неудобство. Това беше Крисчън, моят съпруг, моят любовник, моят арогантен мегаломан, моят Петдесет — любовта на живота ми. Той дръпна ципа и устата ми пресъхна при вида на еректиралия му пенис.

- Харесва ли ти? - засмя се Крисчън.

-Мм...

Той го хвана и започна да движи ръката си по него. Господи, беше толкова възбуждащо! Направо не можех да откъсна очи.

- Хапете си устната, госпожо Грей.

- Защото съм гладна.

- Гладна? - Очите му се разшириха.

- Аха. - И облизах устни.

Той ме погледна с енигматичната си усмивка и захапа долната си устна, а ръката му продължи да се движи нагоре-надолу по пениса му. Защо беше толкова възбуждащо да гледам как съпругът ми си доставя удоволствие?

- Трябваше да си изядеш вечерята - подкачи ме той, гласът му беше изкусителен. - Но може би мога да помогна. - И сложи ръце около кръста ми. - Стани! - каза меко и вече знаех какво предстои. Изправих се. Краката ми вече не трепереха.

- Сега на колене - каза той и аз коленичих на пода. Плочките бяха хладни. Той опъна тялото си на стола.

- Целуни ме. - Каза го съвсем тихо, държеше члена си. Погледнах нагоре към него и той прокара език по горните си зъби. Това ме подлуди. Да видя желанието му, оголено, първично, копнежа му по мен, по моята уста. Наведох се напред, без да откъсвам очи от него. Целунах главичката. Видях как рязко пое дъх през здраво стиснатите си зъби. Хвана главата ми с ръце. Прокарах език по връхчето, по езика ми полепна капчицата роса. „Хм... приятен вкус“. Устата му беше отворена. Рязко засмуках.

Въздухът свистеше между зъбите му, бедрата му се движеха, за да посрещнат устата ми. Не спирах. Скрих зъби зад устните си и слязох надолу и после леко нагоре. Ръцете му започнаха кон-вулсивно да притискат главата ми, да дърпат косата ми, влизаше и излизаше от устата ми, все по-бързо, грубо, все по-нетърпели-во. Завъртях език по главичката и пак слязох надолу, докато той се движеше настоятелно към мен, към гърлото ми.

- Господи, Ана - ахна той, стисна здраво очи, изгубен в мен, замаян. Така реагираше на мен. НА МЕН! И тогава бавно оголих зъбите си.

Той извика и спря да се движи. Наведе се и ме сграбчи.

- Стига! - изръмжа. С едно движение развърза ръцете ми. Раз-търках китките си и погледнах през мигли нагоре към две изпепеляващи, пълни с любов, копнеж и страст очи. И тогава разбрах, че искам да го чукам. Седем нюанса каквото и да е. Исках го отчаяно. Исках да гледам как свършва, как се разпада под мен. Хванах пениса му, насочих го и го вкарах във влагалището си. Бавно, много леко. Ръката ми беше на рамото му. Дълбоко от гърлото му излезе някакъв страховит стон, той се пресегна към мен, хвана ризата ми и я смъкна. След това сложи ръце върху бедрата ми.

- Не мърдай! - Пръстите му се впиваха в кожата ми. - Моля те, нека аз го направя. Искам да те погълна.

Спрях. Усещането за пълнота в мен... Той погали лицето ми, очите му - като на звяр, зъбите му лъщяха. Размърда се под мен и аз простенах със затворени очи.

- Това е любимото ми място - в теб. В моята съпруга.

Не можех да се контролирам. Пръстите ми - в мократа му коса, устните ми - търсещи неговите; започнах да се движа, да го поглъщам, да ме поглъща. Той стенеше, ръцете му - в косата ми, по гърба ми, езикът му завладя устата ми, вземаше всичко, а аз с желание му давах всичко. Да, след думите, които си казахме днес, след цялото това беснеене, ние все още имахме това. И винаги щяхме да имаме това. Обичах го толкова много, почти болезнено, почти до задушаване. Ръцете му минаха надолу към дупето ми и започнаха да контролират движенията ми - нагоре-надолу в неговото темпо - неговото горещо, бавно темпо. Извиках безпомощно и се предадох на усещането.

- Да, да, Ана — съскаше той и. аз залях с целувки лицето му, брадичката, врата, челюстта му. Той улови устните ми в своите и пак завладя устата ми.

- О, Крисчън, обичам те и винаги ще те обичам. - Бях останала без дъх, исках да знае, исках да е сигурен в мен след тази битка за надмощие следобеда.

Той изстена, стисна ме здраво и свърши. Порази ме стонът, който излезе от гърлото му - като проплакване, като безпомощно отдаване на нещо извън контрола му. И това бе достатъчно да ме изстреля пак над върха. Ръцете ми стискаха врата му... и тогава се отдадох на моя оргазъм. Конвулсирах пак и пак около него. В очите ми избиха сълзи. Защото го обичах толкова много!

- Хей - прошепна той и ме погледна с тревога - Защо плачеш? Нараних ли те?

- Не, не - казах убедително.

Той гальовно прибра косата от лицето ми, избърса самотната ми сълза с палец и нежно целуна устните ми. Беше все още в мен. Мръдна и излезе, а аз свих болезнено лице.

- Какво има, Ана? Кажи ми.

- Просто... понякога... не знам... не знам защо... толкова много те обичам. Това чувство ме помита - прошепнах и засмърках да преглътна сълзите.

След секунда той ми се усмихна с онази любимата ми, срамежливата усмивка. Май я пазеше само за мен.

- Ти ми действаш по същия начин. - Целуна ме пак. Усмихнах се и радостта нахлу в мен, отпусна се и се протегна мързеливо и спокойно.

- Така ли е?

- Знаеш, че е така! - засмя се той.

- Понякога го усещам, но не през цялото време.

- Същото мога да кажа и аз за теб.

Усмихнах се и започнах съвсем леко да докосвам с устни гърдите му. Като погалване с перце. Подуших косъмчетата на гърдите му. Той галеше косата ми. После пусна ръка по гърба ми, разкопча сутиена ми и свали презрамката през рамото ми. Преместих се и той смъкна и другата презрамка. Сутиенът падна на пода.

- Кожа до кожа - каза и ме прегърна. Целуна рамото ми и прокара нос по ухото ми. - Миришеш, както мирише раят.

- Вие също, господин Грей. - Вдишах аромата на Крисчън, примесен с умопомрачителната миризма на секс. Можех да остана така в ръцете му завинаги - отпусната, щастлива, спокойна. Точно от това имах нужда след връщането ми на работа, след скандалите и след като изритах оная кучка в зъбите. Точно тук исках да съм, независимо от мегаломанията му, от манията му да контролира, от порива и желанието му винаги да ме поставя на правилното според него място. Той зарови нос в косата ми и вдиша дълбоко. Усетих усмивката му и въздъхнах облекчено. Седяхме прегърнати и нямаше нужда да говорим.

Но Крисчън ме върна в реалността.

- Късно е - каза той; пръстите му продължаваха методично да масажират врата ми.

- Не те подстригах.

- Вярно е. Имате ли сили да довършите това, което започнахте, госпожо Грей? - засмя се той.

- За вас, господин Грей, съм готова винаги и на всичко! - Целунах гърдите му и станах неохотно, не исках да се отделям от него.

- Остани! - Той сграбчи бедрата ми и ме обърна към себе си. После дръпна полата ми надолу, разкопча я и тя падна на пода около краката ми. Подаде ми ръка и аз прекрачих встрани. Бях само по чорапи и жартиери.

- Страхотна гледка, госпожо Грей. - Той се облегна на стола, скръсти ръце и ме огледа одобрително.

Вдигнах елегантно ръце и застанах в кабаретна поза.

- Господи, какъв късметлия съм! - каза той с обожание.

- Да, наистина си голям късметлия.

- Ако ще ме подстригваш, сложи моята риза. Иначе ще ме разсейваш и така и няма да си легнем.

Не можех да не се усмихна. С пълното съзнание, че ме гледа, тръгнах бавно към ъгъла, където бяха обувките ми и ризата му. Наведох се много бавно, с гръб към него, вдигнах ризата му, помирисах я... ммм... и я облякох.

Той ме гледаше с широко отворени очи, напрегнато, изумено. Беше закопчал ципа си.

- Много добро шоу, госпожо Грей.

- Имаме ли ножици? - попитах невинно и изпърхах с мигли.

- В кабинета ми - отвърна той с пресипнал глас.

- Ще ида да ги взема - казах и го оставих в банята. На път за кабинета взех гребена си от нощното шкафче в спалнята. Когато излязох в коридора, видях, че вратата на кабинета на Тейлър е отворена. Госпожа Джоунс стоеше до вратата. Спрях. Не можех да помръдна, като че ли за части от секундата бях пуснала корени.

Тейлър галеше лицето й и й се усмихваше нежно. После се наведе и я целуна.

„Господи! Тейлър и госпожа Джоунс!“ Бях застинала с отворена от учудване уста. Искам да кажа... е, беше ми минавало през ума. Но очевидно те бяха... двойка. Изчервих се, почувствах се като воайорка, и едва успях да накарам краката си да се размърдат. Минах бързо през голямата стая и влязох в кабинета на Крисчън. Включих осветлението и тръгнах към бюрото. Тейлър и госпожа Джоунс! Направо не можех да го проумея. Винаги бях мислила, че тя е няколко години по-възрастна от него. „О, стига съм мислила за това!“ Отворих горното чекмедже и моментално забравих за тях. Вътре имаше револвер! Крисчън има револвер?! Нямах представа, че има оръжие. Извадих го, отворих барабана. Беше зареден. Но беше и много лек, прекалено лек. Може би беше от карбон. „За какво му е? Боже, дано знае как се ползва това нещо!“ Веднага се сетих какво ми казваше Рей, когато ми обясняваше за пистолетите. Годините, прекарани в армията, го бяха научили на много неща „Те убиват, Ана. Когато стреляш, трябва да си наясно с това“. Оставих револвера на мястото му, намерих ножиците и бързо се изнизах от кабинета. Главата ми бучеше от всякакви мисли. Тейлър и госпожа Джоунс, револверът...

На вратата на голямата стая се сблъсках с Тейлър.

- Извинете ме, госпожо Грей - каза той сконфузен при вида на... облеклото ми.

- А, Тейлър, здрасти... аз... такова... подстригвам Крисчън -запелтечих притеснено.

Тейлър обаче беше по-притеснен и от мен. Отвори уста да каже нещо, но се отказа и ми направи път да мина.

- След вас, мадам - каза вежливо, а аз бях придобила цвета на онова червеното ауди, специална изработка за подчинени. Беше адски неловко. По-неловко не можеше да стане.

- Благодаря - казах и побягнах. „Никога ли няма да запомня, че не сме сами?“ Влетях задъхана в банята.

- Какво има? - Крисчън стоеше пред огледалото, в едната си ръка държеше обувките ми. Всичките ми разпилени допреди малко дрехи бяха прилежно подредени на купчинка до мивката.

- Сблъсках се с Тейлър.

- Облечена така? - Стана му крайно неприятно.

„О, не!“

- Не е виновен той!

- Хм - каза той още по-начумерено.

- Нали съм облечена.

- По-скоро съблечена.

- Не знам кой от двама ни се уплаши повече. - Опитах се да отклоня вниманието му от по-сериозния проблем: - Ти знаеш ли, че той и Гейл са... заедно?

- Разбира се, че знам! - засмя се той.

- И защо не си ми казал?

- Мислех, че знаеш.

- Не знаех.

- Ана, те са големи хора, живеят под един покрив, не са обвързани.

Изчервих се и се почувствах глупаво, че не съм забелязала.

- Е, да, така е. Но все си мислех, че Гейл е по-възрастна от него.

- Да, по-възрастна е, но не много. - Крисчън ме погледна учудено. - Някои мъже харесват по-възрастни жени. - Усети се и веднага спря, очите му се разшириха тревожно.

- Това го знам - сопнах се.

Той ме изглед мило, с любов. Да! Моята техника за смяна на темата пак проработи, но подсъзнанието ми врътна очи. „Да, и на каква цена?“ Сега онази, чието име не се споменаваше в нашия дом, онази Робинсън, увисна като сянка между нас.

- Което ми напомня... - продължи той весело.

- Какво? - попитах. Грабнах стола и го обърнах към огледалото над мивката. - Сядай! - заповядах, а той ме изгледа бла-госклонно и развеселено и седна. Започнах да разресвам почти изсъхналата му коса.

- Мислех си, че тази стаи над гаражите в новата къща можем да ги направим за тях - да си имат дом. Така дъщеря му ще може да остава да нощува при него.

Той ме наблюдаваше изпитателно в огледалото.

- Тя защо не идва тук? - попитах.

- Тейлър никога не е отварял и дума по въпроса.

- Може би е добре да му предложиш. Но тогава ще трябва да се държим прилично.

- Хм, не се бях замислял за това - каза той недоволно.

- Може би това е причината да не те пита. Познаваш ли я?

- Да. Много сладко срамежливо дете. И много красиво също. Платих за обучението й.

Спрях да го реша и го погледнах в огледалото.

- Нямах представа.

- Май това беше най-малкото, което можех да направя, а и така знам, че Тейлър няма да напусне - каза той и сви рамене.

- Сигурна съм, че обича работата си.

- Не знам. - Погледна ме с празен поглед, сякаш за първи път се питаше дали наистина е така.

- Сигурна съм, че той е много привързан към теб, Крисчън. -Продължих да реша косата му. Той ме гледаше удивено.

- Наистина ли мислиш така?

- Да. Убедена съм!

Той изсумтя, уж да отхвърли идеята, но усетих как тайничко мисълта, че някой от персонала му го харесва, наистина му се понрави.

- Добре, ще говориш ли с Гиа за стаите над гаража?

- Да, разбира се - отвърнах и забелязах, че вече не изпитвам онова раздразнение като преди, когато някой споменеше името й. Подсъзнанието ми кимна мъдро и одобрително. Да, днес се справихме прекрасно. А моето друго аз сега трябваше да остави съпруга ми на спокойствие и да престане да го кара да се чувства неловко.

Бях готова да започна.

- Напълно ли си сигурен, че искаш? Последен шанс да се откажеш!

- Спокойно можеш да си оставиш ръцете на прическата ми! Не аз, а ти ще трябва да ме гледаш после - засмя се той.

- Крисчън, мога да те гледам по цял ден.

- Това е само едно лице, бебчо - каза уморено той.

- Но зад него има една красива душа. На един красив мъж. Моят мъж!

Той се усмихна срамежливо.

Вдигнах първия кичур, разресах го и го хванах с палец и показалец. Захапах гребена, взех ножиците и отрязах към три сантиметра. Крисчън седеше със затворени очи, неподвижен като статуя. Въздъхна доволно и аз продължих. От време на време отваряше очи и все го улавях да ме наблюдава внимателно. Избягваше да ме докосва и му бях благодарна за това. „Допирът му е толкова... разсейва ме“. След петнайсет минути приключих.

- Готов си! - казах, доволна от резултата. Изглеждаше секси - както винаги, косата му все така рошава, само малко по-къса.

Той се огледа в огледалото, очевидно приятно изненадан.

- Браво! Много добра работа сте свършили, госпожо Грей! -Огледа се от всички страни, плъзна ръката си като змия около кръста ми, придърпа ме към себе си и ме целуна по пъпа.

- Благодаря!

- Удоволствието беше изцяло мое. - Наведох се и го целунах бързичко.

- Късно е. Към кревата! - И ме плесна закачливо по дупето.

- Не! Трябва да почистя.

Целият под беше в косми. Той се намръщи: подобна мисъл изобщо не му бе хрумвала.

- Добре, ще донеса метлата - каза отегчено. - Не искам да поставяш персонала в неудобно положение поради липсата ти на подходящо облекло.

- А ти по принцип знаеш ли къде е метлата? - попитах невинно.

- Ами... не - каза той и спря, както се беше засилил.

- Аз ще ида - засмях се.

Легнах в леглото и докато чаках Крисчън да дойде, се сетих колко му бях ядосана, колко побеснял беше сутринта и колко различно приключи всичко. Замислих се и как ще се оправям, ако наистина трябва да управлявам издателството? Пълна глупост! Та аз дори нямах желание за такова нещо - моя собствена компания, че и да я ръководя! Трябваше веднага да си го избия от главата. Може би ми беше нужна някаква ключова дума, когато започне да се държи като арогантен мегаломан или като задник. Засмях се с глас. Дали пък думата да не е „задник“? Да, идеята определено ми хареса.

- Какво има? - попита той, докато лягаше. Беше само по долнището на пижамата.

- Нищо. Някаква щура мисъл.

- Колко щура? - Опъна се до мен.

„Добре, хайде да си кажа великата мисъл“.

- Крисчън, не мисля, че мога да управлявам компанията.

Той се надигна на лакът и ме изгледа.

- И защо мислиш така?

- Просто не ме привлича.

- Но ти си толкова способна, талантлива. Можеш да се справиш.

- Аз чета книги, Крисчън. А ако се захвана с управление, няма да имам време да чета.

- Ти си и много изобретателна.

Погледнах го подозрително.

- Виж, за да управляваш една компания добре, трябва да използваш таланта и капацитета на хората, които работят при теб. Ако имаш дарбата и интереса да го правиш, значи трябва така да структурираш компанията си, че да даде възможност на тези хора да се изявят. Не го отхвърляй напълно, Анастейжа. Ти си много способна жена. Убеден съм, че можеш да постигнеш абсо-лютно всичко, само трябва да си го поставиш за цел.

„Откъде е сигурен, че може да съм добра в такова нещо?“

- Освен това се тревожа, че ще отнема голяма част от времето ми.

Той сви вежди недоволно.

- Време, което мога да посветя на теб - извадих тайното оръжие.

- Знам какво се опитваш да направиш! - каза той весело, но очите му притъмняха.

По дяволите!

- Какво? - попитах невинно.

- Опитваш се да ме разсееш от конкретния проблем. Винаги правиш така. Просто не отхвърляй напълно идеята, Ана. Помисли си. Това е всичко, което искам от теб. - Целуна ме и прокара палец по бузата ми.

Този спор можеше да продължи вечно. Усмихнах му се и се сетих за нещо, което беше казал по-рано.

- Мога ли да те попитам нещо? - казах много предпазливо.

- Разбира се.

- Днес ми каза, че ако съм ти ядосана, мога да си го изкарам на теб в леглото. Какво искаше да кажеш с това?

Той застина.

- А ти какво си мислеше, че съм искал да кажа?

„По дяволите! Трябва да го произнеса!“

- Че искаш да те завържа.

Очите му щяха да изхвръкнат от изненада.

- Ами... не. Изобщо нямах това предвид.

- О! - Бях малко разочарована.

- Искаш да ме вържеш ли? - попита той, очевидно добре разчел изражението ми. Изглеждаше смаян.

Изчервих се.

- Ами...

- Ана, аз... - Той спря и по лицето му мина мрачна сянка.

- Крисчън - прошепнах в паника. Надигнах се на лакът, както правеше той. Погалих го по лицето. Очите му бяха огромни, пълни с ужас. След сякаш безкрайно време той тъжно поклати глава.

„Мамка му!“

- Крисчън, спри, няма значение. Просто си помислих, че може да го искаш.

Той взе ръката ми и я сложи внимателно върху тупкащото си сърце. Мамка му! Какво значеше пък това?

- Ана, не знам как бих реагирал, ако ме докосваш, докато съм вързан.

Мозъкът ми завря. Той признаваше нещо. Нещо дълбоко, мрачно.

- Това е твърде ново за мен. - Гласът му беше глух, суров.

Та аз само попитах! Знаех, че е постигнал огромен напредък, но сега осъзнах, че пред него има още безброй пречки. „Петдесет, Петдесет, Петдесет!“ Тревога стисна сърцето ми. Наведох се над него, тялото му се скова и аз само целунах устните му.

- Крисчън, не съм те разбрала правилно. Не се тревожи за това. И не мисли за тези неща. - Целунах го пак. Той затвори очи, изстена, рязко скочи, обърна ме на матрака и хвана брадичката ми. И скоро се изгубихме. Изгубени един в друг. Отново.

9.

Събудих се още преди да звънне алармата. Крисчън се бе увил около мен като бръшлян, главата му лежеше на гърдите ми, ръката му - около кръста ми, а кракът му - между моите. Освен това беше от моята страна на леглото. Винаги ставаше така. Щом се скарахме вечерта, на сутринта го намирах омотан около мен.

О, Петдесет! Някъде дълбоко в него имаше огромна празнина, която трябваше да бъде запълвана бавно, леко и постоянно с любов. Изобщо не бих предположила в началото. Пак си го представих като четиригодишно неизкъпано облечено в мръсни дрешки нещастно момченце. Погалих нежно късата му коса и тъгата ми отстъпи пред нежността. Той се размърда и сънените му очи потърсиха моите. Примигна няколко пъти и се разсъни.

- Здрасти - каза и се усмихна.

- Здрасти - усмихнах се и аз и тази усмивка правеше любов с очите му.

Той зарови нос в гърдите ми и измърка от удоволствие. Ръката му се плъзна надолу към кръста ми, по хладния сатен на нощницата.

- Какво изкусително парченце сладкиш си ти! Но колкото и да си изкусителна, трябва да ставам - каза леко притеснено, протегна се, неохотно разви тялото си от моето и стана.

Лежах с ръце под главата и се наслаждавах на шоуто - Крисчън се съблича за душ. Не бих променила нищо в него. Беше перфектен.

- Наслаждавате ли се на гледката, госпожо Грей? - попита шеговито той.

- И то каква гледка, господин Грей!

Той се усмихна и ме замери с пижамата си. Тя полетя към лицето ми, но я хванах навреме и се засмях като ученичка. Той се приближи с дяволита усмивка, дръпна завивката ми, сложи коляно на леглото, сграбчи глезените ми, издърпа ме рязко към себе си, нощницата ми се нави и се вдигна нагоре. Изпищях. После той запълзя по тялото ми с малки целувки. Почна от коляното, бедрото, нагоре... „О, Крисчън!“

- Добро утро, госпожо Грей - поздрави ме госпожа Джоунс. Изчервих се при спомена за неочаквания ми сблъсък с Тейлър през нощта.

- Добро утро - отвърнах и тя ми подаде чаша чай. Седнах на плота до съпруга си. А той просто сияеше. Току-що взел душ, с мокра коса, бяла свежа риза и сребристосива вратовръзка. Онази вратовръзка! Колко мили спомени имах от нея!

- Как се чувствате тази сутрин, госпожо Грей? - попита Крисчън. Очите му бяха топли и меки.

- Мисля, че вече знаете. - Погледнах го срамежливо изпод мигли.

Той се засмя и заповяда:

- Яж! Нищо не яде снощи.

„Охо, деспотичният Петдесет!“

- О, това беше защото вие се държахте като задник.

Госпожа Джоунс изпусна нещо в мивката и се чу оглушителен трясък. Подскочих. Той не забеляза шума. Гледаше ме напрегнато, без да обръща внимание на това, което се случва около нас.

- Задник или не - яж! - Тонът му беше сериозен. Не търпеше възражения.

- Добре. Хващаме лъжиците и започваме да се храним! -отвърнах като капризна тийнейджърка. Взех гръцкото кисело мляко, сложих лъжичка върху корнфлейкса си и добавих шепа боровинки. Погледнах към госпожа Джоунс. Беше приготвила любимата ми закуска. За първи път закусих така преди сватбеното ни пътешествие.

- Може да се наложи да отида до Ню Йорк през седмицата -каза Крисчън.

Новината ме стресна и ме извади от сладките спомени.

- Така ли?

- Само за една нощ. Искам да дойдеш с мен.

- Крисчън, няма да мога да взема почивен ден.

Той ме погледна изпитателно и ми напомни с очи кой всъщност ми е шеф.

- Знам, че компанията е твоя - въздъхнах, - но ме нямаше три седмици Как очакваш да управлявам тази компания, като не ходя там? Всичко ще е наред. Предполагам, че ще вземеш-Тейлър, но Сойър и Райън ще са тук... - Спрях, защото Крисчън ми се смееше.

- На какво се смееш? - изсъсках.

- На теб - каза.

Смее ми се! И тогава, преди да се нацупя, ужасяваща мисъл парализира съзнанието ми.

- Как ще летиш дотам?

- Със самолета на компанията. Защо?

- Просто исках да се уверя, че няма да вземащ Чарли Танго -казах много тихо. Изтръпнах. Спомних си последния път, когато се бе качил на хеликоптера. Силен пристъп на гадене едва не ме повали от стола. Спомних си часовете убийствено напрежение без никаква новина. Това бе най-кошмарният миг в целия ми живот. Забелязах, че госпожа Джоунс е застинала, също като мен. Опитах се да се отърся от мисълта за онзи случай.

- Не бих могъл да стигна дотам с Чарли Танго. Няма толкова голям обхват. Освен това не е готов. Все още е на ремонт. Има поне още две седмици работа по него.

Благодаря ти, Господи! Усмихнах се облекчено, отчасти защото нямаше да лети с хеликоптера, но също се радвах, че Чарли Танго ще е готов. Крисчън преживяваше тежко липсата му, а и му отнемаше много време да се занимава с ремонта.

- Радвам се, че е почти готов. - И спрях. Дали да му кажа колко ще се притеснявам следващия път, когато реши да се качи на него?

- Какво има? - попита той и лапна последната хапка от омлета си.

Вдигнах рамене.

- Ана? - каза той по-строго.

- Аз... ами последния път, когато летя с него... мислех... мислехме... че си... - Не успях да довърша.

Изражението му омекна.

- Виж! - Потърка бузата ми с кокалчетата на ръката си. - Това беше саботаж. - Лицето му помръкна и за секунда се зачудих дали знае кой е отговорен.

- Ако те загубя, няма да го преживея.

- Петима души бяха уволнени заради това, което се случи, Ана. Няма да се повтори.

- Петима?

Той кимна сериозно.

„Петима! Мили боже!“

- Което ми напомня... имаш револвер в кабинета.

Предполагам, че прозвуча обвинително, но не исках да изглежда все едно не одобрявам и се бъркам. Той ме изгледа мълчаливо и най-сетне каза:

- На Лийла е.

- Но той е зареден!

- Откъде разбра? - Лицето му помръкна още повече.

- Проверих вчера.

- Не искам да се занимаваш с оръжия. Надявам се да си поставила предпазителя.

- Крисчън, този револвер няма предпазител. Нищо ли не разбираш от оръжия? - Замигах недоверчиво и крайно изненадано.

- Ами... нищо - смотолеви той.

Тейлър се покашля дискретно. Стоеше до вратата. Крисчън му кимна.

- Трябва да тръгваме. - Стана и облече сивото си сако. Изглеждаше разсеян. Последвах го.

„Държи револвера на Лийла?“ Още не можех да осмисля новината и се зачудих какво ли е станало с нея. Дали все още беше... къде всъщност беше заминала? Някъде на изток. Ню Хампшир? Не, не можех да се сетя.

- Добро утро, Тейлър - каза Крисчън.

- Добро утро, господин Грей, госпожо Грей. - Тейлър много внимателно отбягна погледа ми. Бях му благодарна, предвид тоалета ми или по-скоро липсата на такъв, когато се сбутахме по нощите в коридора.

- Само да си измия зъбите - казах. Крисчън винаги си миеше зъбите преди закуска. Не проумявах защо.

- Трябва да помолиш Тейлър да те научи да стреляш - казах в асансьора. Той ме изгледа изненадано и попита сухо:

- Така ли стана сега?

-Да.

- Анастейжа, мразя оръжията. Майка ми е имала достатъчно случаи на разкъсани от куршуми хора в болницата, жертви на престъпления, а баща ми е твърдо против всякакви оръжия. Възпитан съм с техните виждания за нещата по този въпрос. Освен това поддържам поне две инициативи тук, във Вашингтон, за контрол върху продажбата на оръжия.

- Така ли? А Тейлър носи ли пистолет?

Устните му се свиха.

- Понякога.

- И ти не одобряваш? - продължавах да го разпитвам, докато вървяхме през фоайето.

- Не - каза кратко. - Нека го кажа така: с Тейлър имаме различни възгледи що се касае до употребата на оръжие.

А пък аз със сигурност бях на страната на Тейлър по въпроса.

Крисчън отвори вратата и ми направи път. Тръгнахме към колата. След саботажа на Чарли Танго ми беше забранил да карам сама до работата. Сойър се усмихна ведро, отвори вратата и с Крисчън се качихме на задната седалка.

- Моля те! - Хванах импулсивно ръката му.

- За какво ме молиш?

- Научи се да стреляш.

- Не. Край на дискусията, Анастейжа!

Пак ми се скара като на малко дете. Отворих уста да отговоря или поне да изджавкам, но реших да не започвам деня с лошо настроение. Скръстих сърдито ръце. Тейлър ме погледна за секунди в огледалото за обратно виждане и после се съсредоточи върху пътя, но тръсна леко глава, очевидно раздразнен.

Хм... Крисчън понякога побъркваше и него. Усмихнах се и настроението ми се оправи веднага.

- Къде е Лийла? - попитах. Той гледаше през прозореца.

- Казах ти, в Кънетикът при родителите си.

- Проверил ли си? Тя има дълга коса... Може тя да е карала доджа.

- Да, проверих. Записала се е в училище за изкуства в Хам-дън. Започнала е тази седмица.

- Говорил ли си с нея? - попитах и усетих как цялата кръв се оттече от лицето ми.

Крисчън се обърна рязко с цялото си тяло към мен. Очевидно тонът ми го беше стреснал.

- Не. Флин е говорил с нея. - Огледа лицето ми за някакъв знак, за нещо, което да му подскаже какво ми се върти в главата.

- Разбирам. - Въздъхнах облекчено.

- Какво има?

- Нищо.

- Ана, кажи ми какво има.

Свих рамене. Как да му кажа, че ревнувам. Напълно неоправдана, незаслужена, непровокирана ревност.

- Следя какво става с нея - продължи да обяснява Крисчън своята гледна точка. - По-добре е. Флин я е насочил към много добър психоаналитик в Ню Хейвън и той му е съобщил, че се възстановява добре и консултациите дават положителни резултати. Изкуството винаги я е интересувало, така че... - Той спря, очите му все още търсеха обяснение за поведението ми. И тогава ми мина през ум, че вероятно плаща не само за психоаналитика, но и за обучението й. Исках ли да знам? Дали да го питам? Не че това щеше да ощети бюджета му, но защо се чувстваше задължен да го прави? Въздъхнах. Целият товар в живота на Крисчън едва ли можеше да се сравни с този на Брадли Кент от класа по биология и ужасния му несполучлив опит да ме целуне. Крисчън хвана ръката ми.

- Не мисли за глупости, Анастейжа - каза и аз стиснах ръката му окуражително. Знаех, че той прави това, което трябва да се направи.

Преди обяд имахме събрание и в почивката извадих телефона си да се обадя на Кейт. Имаше съобщение от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей Относно: Комплименти Дата: 25 август 2011, 09:54 До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Получих три комплимента за новата си прическа.

Да получавам комплименти от служителите си е нещо ново за мен. Вероятно е и заради глупавата усмивка, която не слиза от лицето ми, щом се сетя за снощи. Вие наистина сте прекрасна, удивителна, талантлива и красива жена!

Само моя!

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Опитвам се да се съсредоточа

Дата: 23 август 2011, 10:48

До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Опитвам се да работя и не бих желала да бъда разсейвана със сладки спомени.

Сега ли е времето да си призная, че доста години подстригвах косата на Рей? По онова време не осъзнавах, че това ще ми е от полза за в бъдеще.

И да, аз съм твоя, мой скъпи непоносим съпруже, който отказва да упражнява конституци-онното си право - Поправка втора към закона за притежаване и използване на оръжие. Но не се тревожи, аз ще те защитавам. Винаги!

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей

Относно: Ани Оукли

Дата: 23 август 2011, 10:53

До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Радвам се че сте говорили с 1Т поддръжката и сте сменили името си :0

Ще спя спокойно отсега нататък, понеже моята вярна любима, обиграна в стрелбата с пистолети съпруга спи до мен.

Крисчън Грей страдащ от хоплофобия Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

„Хоплофобия? Какво за бога е това?“

Подател: Анастейжа Грей Относно: Дълги думи Дата: 23 август 2011, 10:58 До: Крисчън Грей

Господин Грей,

За пореден път ме втрещявате с лингвистичните си умения и познания. Всъщност с уменията и познанията си като цяло. Сещаш се за какво ти говоря, нали?

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Оставам без дъх!

Дата: 23 август 2011, 11:03 До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Флиртувате ли с мен?

Крисчън Грей

Главен шокиран изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Грей Относно: Да не би да предпочиташ...

Дата: 23 август 2011, 11:04 До: Крисчън Грей

Да флиртувам с някой друг?

Анастейжа Грей -Смелата, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Аааа!

Дата: 23 август 2011,11:09 До: Анастейжа Грей

НЕ!

Крисчън Грей - Сигурният Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Подател: Анастейжа Грей Относно: Уау!

Дата: 23 август 2011, 11 ;14 До: Крисчън Грей

Ръмжиш ли? Защото изглежда доста секси.

Анастейжа Грей, възбуден главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Внимавай!

Дата: 23 август 2011, 11:16 До: Анастейжа Грей

Нима флиртувате и си играете с мен, госпожо Грей?

Може да мина да ви видя по някое време следобед.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Грей Относно: О, не!

Дата: 23 август 2011, 11:20 До: Крисчън Грей

Ще се държа добре. Не ми се ще шефът ми да ме сгащи неподготвена на работното място ;)

Сега нека се върна към задълженията си, че шефът на шефа ми ще ме ритне по задника.

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: &*%$&*&*

Дата: 23 август 2011, 11:23 До: Анастейжа Грей

Повярвай ми, в момента ми минават през ума толкова много неща, които копнея да направя със задника ти, но ритането не е сред тях.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Отговорът му ме разсмя.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Разкарай се!

Дата: 23 август 2011, 11:26 До: Крисчън Грей

Нямаш ли си цяла империя да управляваш? Престани да ме притесняваш.

Мислех, че си падаш по цици...

Мисли за задника ми, а аз ще мисля за твоя! Обичам те!

Анастейжа Грей, подмокрен главен редактор на СИП

В четвъртък сутринта не можех да се отърва от лошото си настроение. Сойър ме докара до работата. Командировката на Крисчън до Ню Йорк беше факт. Беше тръгнал едва преди няколко часа, а така ми липсваше. Отворих лаптопа си, а там вече ме чакаше мейл. Настроението ми се оправи на секундата.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Вече ми липсваш

Дата: 25 август 2011, 04:42

До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Тази сутрин бяхте прекрасна.

И се дръж прилично, докато ме няма!

Обичам те!

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Щеше да е първата нощ след сватбата, която трябваше да прекараме далеч един от друг. Мислех да пийна няколко коктейла с Кейт. Можеше да ми помогне да спя. Веднага му отговорих, макар че знаех, че все още пътува.

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Да се държа прилично!

Дата: 25 август 2011, 09:03

До: Крисчън Грей

Пиши ми, когато пристигнеш. Ще се притеснявам през цялото време.

Ще се държа прилично, разбира се. И какво може да ми се случи, когато съм с Кейт?

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Натиснах „Изпрати“ и отпих от латето, което ми беше донесла Хана. Кой да предположи, че един ден ще пропия кафе! Въпреки че щях да излизам с Кейт се чувствах ужасно, взе едно ми липсва някой от основните органи. В момента Крисчън беше на хиляди километри над земята някъде над Средния запад на път за Ню Йорк. Никога не ми беше минавало през ум, че ще се чувствам толкова зле, неспокойна, притеснена само от факта, че го няма. Със сигурност след време нямаше да е така, нямаше да усещам тази несигурност. Или? Дали? Въздъхнах дълбоко и продължих с работата си.

По обед вече проверявах пощата си и блакберито всяка минута. „Къде е, по дяволите? Дали е кацнал жив и здрав?“ Хана ме попита дали искам да обядвам, но бях толкова притеснена, че я отпратих. Осъзнавах колко е глупаво от моя страна, но исках да знам поне дали е кацнал нормално.

Телефонът в офиса ми звънна. Подскочих.

- Ана Ст... Грей.

- Здрасти. - Топлият весел глас на Крисчън. Цялото ми тяло се отпусна от свирепото напрежение.

- Здрасти! - казах, ухилена до уши. - Как мина полетът?

- Досадно дълго. Какво мислите да правите с Кейт?

„О, не!“

- Ще излезем за по питие на някое тихо местенце.

Той не каза нищо.

- Сойър и новата жена, Прескот, ще дойдат с нас да ни охраняват - казах с надежда да го успокоя.

- Мислех, че Кейт ще идва у нас

- Не й се искаше много. Иска да се видим някъде другаде, за малко.

„О, моля те, пусни ме да изляза!“

Той въздъхна тежко.

- Защо не ми каза? - попита тихо, прекалено тихо.

Мислено си ударих един тупаник. Защо всъщност не му бях казала?

- Крисчън, всичко ще е наред. Имам Райън, Сойър и Прескот. Излизам за по едно бързо питие.

Той запази пълно мълчание. Знаех, че е страшно недоволен.

- Виждаме се толкова рядко, откакто се запознахме с теб. Моля те, тя е най-добрата ми приятелка.

- Ана, нямам никакво намерение да те държа изолирана от приятелите ти, но ти ми каза, че ще идва у нас.

- Добре - предадох се. - Ще си останем у дома.

- Моля те, само докато онзи луд е на свобода. Моля те.

- Вече ти казах. Добре. - Врътнах очи с досада, а той изсумтя:

- Винаги усещам, когато ми въртиш очи.

- Виж, не исках да те тревожа. Съжалявам. Ще кажа на Кейт - казах троснато.

- Добре - отвърна той с облекчение, а аз се почувствах винов-на, че съм го разтревожила.

- Къде си?

- На терминала на „Джей Еф Кей“.

- Значи току-що си кацнал?

- Да. Нали ме помоли да се обадя веднага щом кацна. Усмихнах се, но подсъзнанието ми ме изгледа накриво. „Виждаш ли, той изпълнява обещанията си!“

- Е, господин Грей, радвам се, че поне един от нас е точен и изпълнителен.

- Госпожо Грей, вашият талант да хиперболизирате няма граници. Ох, какво да те правя! - засмя се той.

- Убедена съм, че ще измислите нещо креативно. Както обикновено.

- Флиртувате ли с мен?

-Да!

Долових усмивката му.

- Трябва да затварям. И, Ана, моля те, прави каквото ти се каже. Охраната си знае работата.

- Да, Крисчън. Ще съм послушна! - Перфектно разбирах какво казва.

- Ще се видим утре вечер. Ще ти се обадя по-късно пак.

- Да ме провериш?

-Да.

- О, стига, Крисчън! - скарах му се.

- Аи ге\ 01г, госпожо Грей.

- Аи геуоп, Крисчън. Обичам те.

- И аз теб.

Нито един от двамата не затваряше.

- Затвори, Крисчън - прошепнах.

- После ми обяснявай как не ме командваш.

- После ти ми обяснявай как не ме контролираш.

- Моя! - каза задъхано. — И изпълнявай каквото ти се каже! Сега затвори!

- Да, сър! - Затворих и се вторачих глупаво в слушалката.

След няколко минути получих съобщение на лаптопа.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Сърби ме ръката

Дата: 25 август 2011, 13:42

До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Телефонните разговори с вас са винаги така забавни.

Наистина.

И прави каквото ти се казва!

Трябва да съм сгуриен, че си в безопасност.

Обичам те.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Честно, не ме ли командореше както си иска! Но след като го чух, цялата ми тревога се изпари. Беше пристигнал жив и здрав и, както обикновено, суетнята около моята безопасност беше на ниво. Господи, обичах този мъж! Хана почука на вратата и ме върна в реалността.

Кейт изглеждаше божествено с тесните си джинси и червения потник, напълно готова да превзема града. Когато се появих, приказваше оживено с Клер на рецепцията.

- Ана - викна тя и ме стисна в прегръдката си. После отстъпи назад и ме огледа.

- Изглеждаш точно като жена на милионер! Кой да предположи! Малката Ана Стийл! Толкова си... изтупана - засмя се тя.

Завъртях очи. Бях облечена в бледокремава права рокля, съвсем леко прибрана в талията, с морскосин колан и обувки в същия цвят.

- Така се радвам да те видя, Кейт! - Прегърнах я.

- И така, къде отиваме?

- Крисчън иска да се приберем в апартамента.

- Уф, сериозно? Не можем ли да се измъкнем за по един коктейл? Запазила съм маса в „Зигзаг“.

Отворих уста да протестирам и да обясня.

- Моля те, хайде - заскимтя тя и нацупи красивите си устни. Това с устните май го беше прихванала от Мия - никога не се цупеше така преди. Наистина ми се искаше да изпия един коктейл в „Зигзаг“. Беше толкова забавно последния път като ходихме там, а и беше близо до апартамента на Кейт.

- Само един - казах и вдигнах показалец да я предупредя.

- Само един - усмихна се тя, пъхна ръката си в моята и тръгнахме към колата, паркирана до тротоара. Сойър беше зад волана. Зад нас вървеше госпожица Белинда Прескот, ново попълнение в охраната, висока афроамериканка, която не търпеше простотии. Тепърва трябваше да свиквам с нея, защото беше изключително резервирана и студена, с подчертано професионално отношение. Не можех да кажа нищо повече за нея. Знам, че Тейлър я беше избрал. Беше облечена като Сойър - в тъмен строг костюм.

- Ще ни закараш ли до „Зигзаг“, Сойър?

Сойър се обърна, погледна ме и разбрах, че иска да каже нещо. Очевидно му бяха дадени инструкции. Колебаеше се.

- Кафене „Зигзаг“. Ще пием само по един коктейл.

Хвърлих едно око на Кейт. Беше се вторачила в Сойър. Горкият!

- Да, мадам.

- Господин Грей нареди да ви приберем до апартамента — каза сурово Прескот.

- Но господин Грей не е тук - озъбих се аз. - Към „Зигзаг“, моля.

- Да, мадам - отвърна Сойър и погледна Прескот, която предпочете да си държи устата затворена.

Кейт ме изгледа смаяно. Не можеше да повярва на очите и ушите си. Свих устни и вдигнах рамене. Е, добре, бях станала малко по-агресивна отпреди. Тя кимна и колата си запроправя път през трафика. Вечерта едва настъпваше.

- Знаеш ли, че допълнителната охрана подлудява Грейс и Мия

- каза тя между другото.

Едва не се задуших от изненада.

- Не знаеше ли? - попита Кейт недоверчиво.

- За кое?

- Охраната за цялото семейство е утроена. Даже не утроена, много повече от утроена.

- Наистина ли?

- Не ти ли е казал?

- Не. - Изчервих се. „По дяволите, Крисчън!“ - А знаеш ли защо?

- Заради Джак Хайд.

- Заради Джак Хайд? Мислех, че се опитва да навреди само на Крисчън. - Не можех да си поема дъх. „Защо не ми е казал?“

- И това от понеделник - допълни Кейт.

„От миналия понеделник? Хм... разпознахме го в неделя. Но защо цялото семейство?“

- Откъде знаеш?

- От Елиът.

„Ами да, разбира се!“

- Крисчън не ти е казал, нали?

- Не. - Изчервих се пак.

- О, Ана, това не е никак хубаво.

Въздъхнах. Както винаги Кейт беше успяла да забие пирона точно в челото ми. С парен чук.

- Знаеш ли защо? - попитах. „Щом той не иска да ми каже, Кейт ще ми каже“.

- Елиът каза, че било заради някаква информация в компютъра на Хайд, когато е работел в СИП.

- Шегуваш ли се? - Ядосах се. Как така тя знаеше толкова много, а аз - нищо!

Вдигнах поглед. Сойър ме гледаше в огледалото за обратно виждане. Светофарът светна зелено и той потегли. Вдигнах пръст към устата си да предупредя Кейт да мълчи. Тя кимна. Очевидно Сойър също знаеше. Но не и аз.

- Как е Елиът? - попитах, за да сменя темата.

Кейт се ухили глуповато и ми разказа всичко, което трябваше и не трябваше да знам.

Сойър спря пред „Зигзаг“, Прескот излезе и отвори вратата. Изскочих навън, Кейт се изниза след мен. Тръгнахме към входа, хванати за ръце, а Прескот вървеше след нас със страховито изражение. Сойър отиде да паркира колата.

- Откъде Елиът познава Гиа? - попитах и отпих от второто ягодово мохито.

Барът беше малък и уютен. Не ми се тръгваше. С Кейт не можехме да се наприказваме. Бях забравила колко е хубаво да съм с нея. Беше страхотно да усетя свободата, да съм навън, да се отпусна в нейната компания. По едно време мислех да пусна съобщение на Крисчън, но после се отказах. Щеше само да кипне и да ме накара да се прибера веднага като непослушно дете.

- О, не ми говори за тая кучка - каза Кейт с пяна на устата.

Реакцията й ме разсмя.

- Какво се смееш, Стийл?

- И аз мисля същото за нея.

- И ти ли?

- Да. Беше се пуснала на Крисчън.

- Имала е нещо с Елиът. - Кейт нацупи устни.

- Наистина ли?

Тя кимна и устните й се свиха в патентованата Катрин Кавана гневна физиономия.

- Било е съвсем за кратко. Миналата година, мисля. Тя е жена, която се цели към върха на социалната стълба. Нищо чудно, че е хвърлила око на Крисчън.

- Крисчън не е свободен. Казах й да го остави на мира или ще я уволня.

Тя зяпна от изненада, после кимна гордо и вдигна чашата си да ме поздрави. Успях да я впечатля.

- Госпожо Анастейжа Грей, страхотно постижение!

Чукнахме се.

- Елиът има ли пистолет?

- Не, той е твърдо против употребата на оръжия - каза Кейт и разбърка третото си питие.

- И Крисчън. Мисля, че това е под влияние на Грейс и Карик.

- Главата ми започваше да ми се замотава.

- Карик е добър човек - каза Кейт.

- Обаче искаше предбрачен договор - казах тъжно.

- О, Ана - тя хвана ръката ми през масата, - той просто се грижи за детето си. А и двете знаем, че на челото ти има татуировка „Търся богат мъж“. - Усмихна се, аз й се изплезих и двете се засмяхме.

- Мила, зряла госпожо Грей - каза Кейт усмихнато и ми прозвуча като Крисчън. - Един ден ти ще направиш същото за сина си.

- За сина ми? - Дори не се бях сетила, че децата ми ще са богати. По дяволите! Нямаше да им липсва нищо! Нищичко! Трябваше да се обмисли, но не сега.

Погледнах към Прескот и Сойър. Бяха седнали на отделна маса недалеч от нас, гледаха ни през навалицата в бара и пиеха минерална вода.

- Дали да не хапнем нещо? - попитах.

- Не, да пием.

- Защо ти се пие толкова?

- Защото не те виждам често. Не предполагах, че ще се омъжиш за първия, който ти завърти главата. - Пак нацупи устни.

- Честно, омъжи се толкова набързо. Даже мислех, че си бременна.

- Всички мислеха, че съм бременна - засмях се аз. - Но нека не започваме пак този разговор. Моля те! И искам да ида до тоалетната.

Прескот ме придружи. Не каза нищо. Не се и налагаше. Тялото й излъчваше негодувание, като смъртоносен изотоп.

- Не съм излизала, откакто се омъжих. - Говорех на затворената врата на тоалетната. Беше много неприятно. Знаех, че докато пишкам, тя стои от другата страна на вратата и слуша. И какво? Джак Хайд ще се появи в бара ли? И какво по-точно ще търси тук? Както винаги Крисчън преиграваше.

- Късно е, Кейт. Да тръгваме.

Беше десет и петнайсет. Бях обърнала четвъртото си ягодово мохито. Алкохолът със сигурност беше започнал да си казва думата - усещах топлина, замайване. „Какво толкова. В крайна сметка Крисчън ще го преживее. Все някога“.

- Добре, Ана. Беше толкова хубаво да се видим. Изглеждаш много по-... уверена, сигурна. Не знам. Бракът ти се отразява добре. Това е очевидно.

Лицето ми грейна. От устата на Катрин Кавана това наистина си беше комплимент.

- Така е - прошепнах и дали заради многото алкохол, или просто така, две сълзи се опитаха да избягат от очите ми. Можех ли да бъда по-щастлива? Независимо от всичкия му товар, от всичките му проблеми, от характера му, от всичките петдесета, той беше мъжът на мечтите ми. Смених бързо темата, за да задуша сълзите, да потисна сантименталния изблик.

- Беше много хубава вечер, Кейт. - Стиснах ръката й. - Благодаря ти, че ме измъкна!

Прегърнахме се. Когато тя ме пусна, кимнах на Сойър и той подаде ключовете от колата на Прескот.

- Сигурна съм, че изпълнителната госпожица Прескот е казала на Крисчън, че не съм у дома. Ще откачи - казах на Кейт. И си мислех как ще му хрумне някой сладък, приятен начин да ме накаже. Надявах се да е така.

- Защо се хилиш като идиотка, Ана? Обичаш да го ядосваш ли?

- Не, не е точно така. Но е толкова лесно да го взривиш. Но понякога наистина прекалява с контрола - отвърнах и си помислих: „Не понякога, почти винаги“.

- Да, забелязала съм - отбеляза сухо тя.

Бяхме пред апартамента на Кейт. Тя ме прегърна.

- И не ме забравяй, обаждай се! - прошепна, целуна ме по бузата и слезе от колата. Махнах й. И изведнъж ми стана мъч-но. Беше ми липсвал обикновен нормален разговор с приятелка. Беше така забавно, така отпускащо. Та аз бях толкова млада. Обещах си да се постарая да се виждам по-често с Кейт, но истината беше друга. Аз просто обичах да съм в мехурчето, с Крисчън. Предния ден бяхме ходили на благотворителна вечеря. Имаше толкова много костюмирани мъже и докарани елегантни жени и всички говореха за цените на недвижимите имоти, за икономическата криза, за потъващите борсови пазари. В смисъл беше... тъпо, скучно. А е толкова хубаво да се отпуснеш с някой на твоите години.

Стомахът ми се разбунтува. Още не бях яла. „По дяволите! Крисчън!“ Започнах трескаво да търся телефона в чантата. „Мили Боже - пет пропуснати обаждания“. И едно съобщение...

*КЪДЕ СИ ПО ДЯВОЛИТЕ?*

И един имейл.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Ядосан ли? Не знаеш какво е „ядосан“!

Дата: 26 август 2011, 00:42

До: Анастейжа Грей

Анастейжа,

Сойър ми каза, че пиеш коктейли навън, в бар, и то след като ми каза, че няма да излизаш. Имаш ли представа колко съм бесен в момента?

До утре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Сърцето ми се сгърчи. „О, по дяволите! Настина я загазих!“ Подсъзнанието ми ме гледаше тихо и ми казваше с очи: „Кой каквото прави, на себе си го прави. Каквото си си надробила, ще си го сърбаш“. Какво си бях въобразила? Помислих дали е подходящо да му се обадя, но беше късно, може би спеше... или крачеше като обезумял. Реших, че едно кратко съобщение ще е достатъчно. Може би.

*НЕВРЕДИМА И ЦЯЛА СЪМ. ПРЕКАРАХ МНОГО ДОБРЕ, ЛИПСВАШ МИ. НЕ МИ СЕ СЪРДИ.*

Гледах телефона и чаках, исках да ми се обади, но нищо. Зловещо мълчание. Въздъхнах.

Прескот спря пред „Ескала“, Сойър слезе да ми отвори вратата. Докато чакахме асансьора, използвах възможността да го разпитам.

- По кое време ти се обади Крисчън?

- Около девет и половина - отвърна той и се изчерви.

- Защо не прекъсна разговора ми с Кейт, за да говоря с него?

- Господин Грей ми нареди да не го правя.

Свих устни. Асансьорът дойде. Пътувахме в мълчание. Изведнъж изпитах облекчение, че Крисчън го няма, че е на другия край на континента, че има цяла нощ да му мине ядът. Но от друга страна ми липсваше. Но пък имах време да измисля какво да правя.

Вратите на асансьора се отвориха.

Имаше нещо странно.

Вазата с цветята беше паднала, счупена на парчета, които се бяха пръснали навсякъде по пода, цветята бяха смазани, разпилени, водата се бе разляла. Масата беше преобърната. Мозъкът ми завря. Сойър ме сграбчи за ръката и ме издърпа в асансьора.

- Стой тук! - изсъска и извади пистолет.

Влезе във фоайето и изчезна.

Свих се от страх в ъгъла на асансьора.

- Люк! - чух да вика Райън от голямата стая. - Син код!

„Син код?“

- Хвана ли го? - викна Сойър. - Боже!

Притиснах се към стената на асансьора. Какво ставаше? Сърцето ми скочи в гърлото. Адреналинът блъскаше в цялото ми тяло. Чувах ги как говорят. След минутка Сойър се върна във фоайето, спря в локвата вода и прибра пистолета си.

- Може да влезете, госпожо Грей.

- Какво е станало, Люк?

- Имали сме гост. - Той ме подхвана за лакътя. Бях така благо-дарна за подкрепата - краката ми бяха като желе. Минахме през отворените двойни врати.

Райън стоеше до вратата. Над окото му имаше голяма рана и кървеше. Имаше и друга - през устата му. Дрехите му бяха раздърпани, изглеждаше като пребит. Но още по-кошмарна беше гледката на сгърчения Джак Хайд в краката му.

10.

Сърцето ми биеше като обезумяло, кръвта ми блъскаше в ушите, пръскаше тъпанчетата ми, а алкохолът влошаваше положението допълнително.

- Той да не е... - Не успях да довърша. Погледнах Райън. Едва ли „ужас“ е думата за изражението в очите ми. Дори не можех да се насиля да погледна сгърченото на пода тяло.

- Не, мадам, само в безсъзнание, нокаутиран.

Въздъхнах облекчено. Слава богу!

- А ти как си? - попитах Райън. Чак сега се усетих, че дори не знам малкото му име. Той дишаше тежко, все едно беше пробягал цял маратон. Избърса ъгъла на устата си от кръвта. Погледнах раната на бузата му.

- Голяма битка беше. Благодаря, госпожо Грей, добре съм. -Усмихна ми се окуражително. Ако го познавах по-добре и бяхме по-близки, щях да му каза, че изглежда доволен и горд.

- А Гейл? Госпожа Джоунс?

„О, не! Дали е добре, дали не е пострадала?“

- Тук съм, Ана. - Обърнах се и я видях. Беше по нощница и халат, косата й беше разпусната, лицето й - пепеляво, очите й -разширени от паниката. Като моите.

- Райън ме събуди и ми каза да вляза там. - И посочи офиса на Тейлър. - Добре съм. А вие?

Кимнах и осъзнах, че е била в паник стаята, която беше точно до офиса на Тейлър. Кой да предположи, че ще ни потрябва толкова скоро! Крисчън беше настоял да я направим веднага след годежа и както винаги аз му бях врътнала очи. Но сега, като гледах Гейл, изпитах истинска благодарност, че беше предвидил и това.

Сепнах се от зловещо поскърцване. Идваше от вратата на фоайето. Тя едва се крепеше на разбитите си панти и се поклащаше. Какво, по дяволите, бе станало тук?

- Сам ли беше? - попитах Райън.

- Да, госпожо. Нямаше да сте тук сега, ако не беше сам. Мога да ви уверя в това. - Говореше агресивно, дори обидено.

- Как е влязъл? - попитах, без да обръщам внимание на тона му.

- През сервизния асансьор. Добре се е дегизирал.

Загледах се в сгърчения Хайд. Беше облечен в нещо като работен комбинезон.

- Кога?

- Преди десетина минути. Видях го на монитора на охранителната камера. Носеше ръкавици... стори ме се странно някой да носи ръкавици през август. Познах го и реших да го пусна. Само така можеше да го хванем. Вие не бяхте тук, а Гейл беше на сигур-но място. И си помислих... сега или никога. - Райън изглеждаше доволен, а Сойър го изгледа накриво, задето се перчи така.

Ръкавици? Погледнах Джак. Да, наистина носеше ръкавици. Кафяви, кожени. Ужас!

- И какво ще правим сега?

- Ще го вържем - отвърна Райън.

- Какво ви трябва? - попита госпожа Джоунс и пристъпи напред. Беше възвърнала самообладанието си.

- Въже или жица. Кабелна връзка най-добре.

Несъзнателно разтрих китките си и ги погледнах. Слава богу, нямаше охлузвания. Това поне беше добре!

- Май имам връзки. Ей сега ще донеса.

Всички заковаха очи в мен.

- Да, госпожо, перфектно - отвърна Сойър сериозно и професионално.

Исках земята под мен да се отвори и да ме погълне, но се обърнах и тръгнах към спалнята. Понякога трябва да преодолееш срама и да действаш смело. Може би страхът в комбинация с алкохола ме караше да действам смело и без да му мисля много-много.

Когато се върнах, госпожа Джоунс оглеждаше щетите във фоайето. Прескот също се беше качила при нас. Подадох кабелните връзки на Сойър и той завърза ръцете на Джак зад гърба му. Направи ми впечатление, че действа много внимателно. Госпожа Джоунс изчезна към кухнята и се върна с аптечка за първа помощ. Хвана Райън за ръка, поведе го към голямата стая и започна да прочиства раната над окото му.

И чак тогава видях пистолета на пода. Глок със заглушител. Стомахът ми се надигна и едва се удържах да не повърна.

- Не пипайте, госпожо Грей - каза Прескот, когато понечих да се наведа и да го вдигна. Сойър се появи от офиса на Тейлър. Беше си сложил латексови ръкавици.

- Аз ще се погрижа за това, госпожо Грей.

- Негов ли е? - попитах.

- Да, мадам - отвърна Райън и пак сгърчи лице под пръстите на госпожа Джоунс. „Господи! Райън се е бил с въоръжен човек в дома ми!“ Косата ми се изправи! Сойър се наведе и внимателно взе пистолета.

- Така ли се прави? - попитах.

- Това би очаквал от нас господин Грей - отвърна той и пусна пистолета в найлонова торбичка с цип. После се наведе и започна да претърсва джобовете на Джак. Изведнъж спря, бръкна в джоба му и внимателно извади руло широка залепваща лента, огледа я удивено и я върна обратно.

Залепваща лента! Акълът ми само регистрираше какво се случва, а аз наблюдавах хем с интерес, хем не бях съвсем там. Стомахът ми се сви в конвулсии. Едва удържах повръщането. „Не, Ана, не мисли за това!“

- Да извикаме ли полицията? - попитах. Опитвах се да прикрия страха си. Исках само да разкарат Хайд от дома ми. И най-добре веднага!

Райън и Сойър се спогледаха.

- Мисля, че трябва да се обадим в полицията - казах по-настоятелно и се зачудих какво им става на тези двамата.

- Току-що се опитах да се обадя на Тейлър, на мобилния, но той не вдига. Може би спи - каза Сойър и си погледна часовника.

- Сега при тях е два без петнайсет.

- А обадихте ли се на Крисчън? - прошепнах.

- Не, госпожо.

- На Тейлър ли се обаждате за инструкции?

- Да, госпожо - отвърна Сойър малко притеснено.

Хайд бе нахлул в дома ми, бе нападнал хората тук и трябваше да бъде арестуван, но докато наблюдавах тревожните лица и на четиримата, осъзнах, че нещо ми убягва. Реших да се обадя на Крисчън. Знаех, че е бесен, озверял, истински озверял. Направо си глътнах езика само като си представих какви щеше да ги наговори. И сега щеше да се притесни допълнително, защото нямаше да може да се върне до утре вечер, защото го е нямало в най-важния момент. Осъзнавах, че за една вечер съм му стоварила достатъчно притеснения. Може би все пак беше по-добре да не му се обаждам. И се замислих за друго. Господи, ако аз бях тук, с Кейт! Пребледнях. Слава богу, че бяхме навън! Може би Крисчън щеше да разбере и това вероятно щеше да смекчи вината ми.

- Ще се оправи ли? - попитах и посочих Джак.

- Когато се съвземе, ще го боли тиквата - каза Райън, загледан доволно в тялото на Джак. - Но мисля, че само лекарски екип може да каже какво е състоянието му.

Бръкнах в чантата си, извадих телефона и преди да продължавам да обмислям и да преценявам в какво състояние ще заваря Крисчън, набрах номера му. Прехвърли ме на гласова поща. Вероятно го е изключил. „Толкова е бесен, че не иска да ме чуе!“ Не можех и да измисля какво да кажа на хората. И как да му оставя съобщение пред всички? Обърнах се, отдалечих се по коридора и оставих съобщение на гласовата поща.

„Здравей, Моля те, не се сърди. Имахме инцидент в апартамента. Всичко е под контрол. Никой не е пострадал. Не се тревожи. Обади ми се“.

Затворих.

- Викнете полицията - казах на Сойър. Той кимна, извади мобилния си и се обади.

Полицай Скинър и Райън разговаряха задълбочено, седнали на масата за хранене. Полицай Уокър отиде със Сойър в офиса на Тейлър. Не знаех къде е Прескот. Може би и тя беше там.

Докато ме разпитваше, детектив Кларк сякаш лаеше като куче. Седяхме на дивана в голямата стая. Кларк беше висок, мургав и дори би могло да се каже симпатичен, ако не беше толкова начумерен. Не беше много щастлив от факта, че са го събудили, измъкнали са го от леглото и са го довлекли тук само защото някакъв е нахлул в дома на един от най-богатите и влиятелни хора в Сиатъл.

- И ви е бил шеф? - заядливо повтори той.

-Да.

Бях уморена, на границата между умората и безсъзнанието. Исках да си легна. А Крисчън не се обаждаше. Единственото хубаво през последните часове бе, че полицията разкара Хайд от дома ми. Госпожа Джоунс ни донесе чай.

- Благодаря - каза Кларк и се обърна към мен. - И къде е сега господин Грей?

- В Ню Йорк. По работа. Ще се върне утре вечер. Всъщност тази вечер. - Беше след полунощ.

- Хайд ни е добре известен - каза Кларк. - Ще се наложи да дойдете до полицията и да дадете показания. Но това може да почака. Късно е, а вече има доста репортери долу пред сградата. Имате ли нещо против да огледам наоколо?

- О, не, разбира се - отвърнах с облекчение. Поне разпитът свърши. Изтръпнах при мисълта, че репортерите са долу. Е, поне те нямаше да са проблем, не и до сутринта. Напомних си да се обадя на мама и Рей в случай, че чуят нещо по телевизията или прочетат във вестниците.

- Госпожо Грей, защо не си лег нете? - каза госпожа Джоунс. Обърнах се и топлите й мили, угрижени очи отприщиха потисканото от толкова време желание да плача. Тя разтри раменете ми и каза:

- Сега сте в безопасност. Всичко ще изглежда много по-раз-лично на сутринта, след като се наспите. А и господин Грей ще е тук вечерта.

Погледнах я притеснено. Едва удържах сълзите. Крисчън щеше да е бесен.

- Да ви донеса ли нещо преди да си легнете?

И тогава осъзнах колко съм гладна.

- Може ли нещичко за ядене?

- Сандвич с чаша мляко? - Тя се усмихна.

Кимнах с благодарност и тя тръгна към кухнята. Райън все още беше с полицай Скинър. Детектив Кларк оглеждаше пораженията във фоайето. Изглеждаше замислен и мрачен. И изведнъж ми се прииска да съм си... при Крисчън, да ме прегърне. Исках, отчаяно копнеех да е тук. Той щеше да знае как се постъпва в такива случаи.

Каква вечер! Исках да седна в скута му и да слушам как ми казва, че ме обича въпреки че никога не правя това, което ми се казва. Но това нямаше да се случи, не и до вечерта. И после се сетих, че не ми беше казал, че е утроил охраната на цялото семейство, и врътнах очи. Какво бяха намерили в компютъра на Джак? Как ме вбесяваше тази негова потайност! Но точно сега не ме беше грижа за това. „Искам си съпруга! Липсва ми!“

- Как си, Ана? - попита нежно госпожа Джоунс и ме извади от кашата на обърканите ми чувства и мисли. Погледнах я и тя ми подаде сандвич с фъстъчено масло и мармалад. Очите й блещукаха спокойно. Не бях яла такъв сандвич от години. Усмихнах се благодарно и отхапах огромна хапка.

Когато най-сетне се добрах до леглото, се свих на неговата възглавница, облечена в неговата тениска. Всичко миришеше на него. И заспах, тихичко пожелавайки му лека нощ, сладки сънища и... добро настроение.

Стреснах се. Беше светло. Главата ме болеше. Слепоочията ми пулсираха. „О, дано не е махмурлук!“ Бавно и много предпазливо отворих очи и забелязах, че столът в спалнята е преместен. И на него седеше Крисчън. Беше със смокинг, папийонката му беше напъхана в горния джоб. Помислих, че сънувам. Едната му ръка беше преметнатата през стола, а в другата държеше кристална чаша с... бренди? Уиски? Нямах представа какво пие. Седеше, кръстосал крака. Носеше черни чорапи и официални обувки. Единият му лакът бе опрян на облегалката на стола, а показалецът му бавно и ритмично минаваше по долната му устна. Очите му горяха гробовно, в пълен контраст с крехката утринна светлина, но като цяло изражението му беше не заключено, а за-лостено.

Сърцето ми спря. Той беше тук! „Как е дошъл? Трябва да е излетял през нощта. Откога седи и ме гледа как спя?“

- Здравей - прошепнах.

Той ме изгледа много хладно и сърцето ми отново спря. О, не! Той отмести пръста си от устата, изпи на една глътка остатъка от питието и остави чашата на нощната масичка. В мен заблещука слаба надежда, че ще ме целуне. Но той не го направи. Седна и пак ме погледна, напълно безизразно.

- Добро у тро - каза накрая. Гласът му беше много, много тих и вече знаех, че е все още ядосан. Истински ядосан.

- Върнал си се.

- Така излиза.

Бавно се надигнах и седнах, без да отделям очи от него. Устата ми беше пресъхнала.

- От колко време седиш тук и ме гледаш?

~ Достатъчно дълго.

- Все още си ми ядосан. - Едва произнесох думите.

Той ме изгледа, като че ли обмисляше отговора си.

- Ядосан? - Опипа думата, прецени я, не му хареса. - Не, Ана, не съм ядосан. Неизмеримо повече от ядосан.

Мамка му! Опитах се да преглътна. Трудно е да преглъщаш със суха уста.

- Неизмеримо повече... това не звучи добре.

Той ме гледаше абсолютно безучастно, затворено, мълчаливо. Голо, тежко мълчание увисна над нас и ни запрати в различни краища на... света. Пресегнах се към чашата с вода и отпих жадно. Надявах се водата да успокои пулса ми.

- Райън хвана Джак. - Оставих чашата на неговото нощно шкафче.

- Знам - каза той ледено.

Разбира се, как няма да знае.

- Колко време ще ми отговаряш с по една дума?

- Дълго - каза той след дълга пауза, само веждите му се мръднаха едва-едва, като че ли не очакваше да чуе този въпрос.

„Ох... добре. Какво да правя? Да се защитавам? Защитата като най-добра атака? Не беше ли обратното?“

- Съжалявам, че не се прибрах веднага.

- Сериозно ли?

- Не - отвърнах, защото това си беше истината.

- И го казваш защото...

- Защото не искам да си ядосан.

Той въздъхна тежко, все едно бе задържал напрежението си от хиляди часове, и прокара ръка през косата си. Изглеждаше така красив. Бесен и красив. Изпивах го с поглед. Крисчън беше при мен - гневен, но жив и здрав.

- Мисля, че детектив Кларк иска да говори с теб.

- Знам.

- Крисчън, моля те...

- Какво?

- Не бъди така студен.

Веждите му мръднаха леко изненадано.

- Анастейжа, в момента не изпитвам студенина. Горя. Изгарям от гняв. Не знам как да се справя с тези... - махна с ръка, търсеше думата - чувства - довърши саркастично, горчиво.

Откровеността му ме срази. Всичко, което исках, бе да седна в скута му. За това копнеех, откакто се бях прибрала снощи. Станах, приближих се до него. Изненадата му премина в шок, когато седнах в скута му и се свих. Не ме отблъсна, макар че очаквах да направи точно това. След няколко... удара на сърцето ми той обви ръцете си около мен и зарови нос в косата ми. Миришеше на уиски. „Колко е пил?“ Миришеше и на неговия шампоан, и на... Крисчън. Зарових нос във врата му. Той въздъхна още веднъж, по-дълбоко.

- О, госпожо Грей, какво да правя с вас? - И ме целуна по челото. Затворих очи да се насладя на допира му.

- Колко си пил?

- Защо? - Тялото му се стегна.

- Никога не пиеш твърд алкохол.

- Това е втората ми чаша. Прекарах трудна и уморителна нощ, Анастейжа. Не можеш ли да оставиш човек на мира?

- Ако настоявате, господин Грей. - Усмихнах се. - Ухаеш божествено. Спах на твоята възглавница, защото мирише на теб.

Той прокара нос по ухото ми.

- Така ли стана? Чудех се защо си се преместила. И не ми е минало!

- Знам.

Ръката му галеше гърба ми.

- И аз съм ти ядосана - прошепнах.

Ръката му спря да се движи.

- И какво съм направил, за да заслужа вашето неблагоразположение?

- Ще ти кажа по-късно, когато не гориш от гняв. - Целунах шията му. Той затвори очи и се отдаде на целувката ми, но не направи никакво усилие да ми отвърне. Ръцете му ме стиснаха здраво, почти до задушаване.

- Когато си помисля какво можеше да се случи... - Гласът му беше сломен, суров, тих.

- Всичко е наред. Добре съм.

- О, Ана! - почти проплака той.

- Добре съм. Всички сме добре. Малко поразтърсени все още, но Гейл е добре, Райън е добре и Джак вече го няма.

- Да, благодарение на теб. - Той поклати глава.

Какво? Изгледах го.

- Какво искаш да кажеш?

- Не искам да спорим за това сега, Ана.

Не разбирах. Е, може би аз исках да спорим. Но реших да не го правя. Поне вече ми говореше. Ръцете му се плъзнаха към косата ми и се заиграха с нея.

- Искам да те накажа - прошепна той. - Но истински: да те набия, да ти сритам задника.

Сърцето ми подскочи.

- Знам - прошепнах и мозъкът ми завря.

- И вероятно ще го направя.

- Надявам се да не го направиш.

Той ме стисна по-силно.

- Ана, Ана, Ана! В състояние си да подлудиш и светец.

- Може да ме обвините в много неща, господин Грей, но да се наречете „светец“?

Той най-сетне ме благослови с усмивката си. Малко ехидна, но все пак...

- Имате право, както винаги, госпожо Грей. Целуна ме по челото и се размърда.

- В леглото. Легнала си много късно. - Повдигна ме на ръце и ме сложи обратно в леглото.

- Ела при мен.

- Не. Имам да върша доста неща. - Взе чашата си. - Заспивай. Ще те събудя след няколко часа.

- Все още ли ми се сърдиш?

-Да.

- Тогава ще си легна.

- Добре. - Зави ме и пак ме целуна по челото. - Заспивай.

И може би защото бях толкова уморена от предната нощ, успокоена, че е тук, емоционално изстискана от този разговор, изпълних заповедта му, без да се замислям. Докато се унасях, се запитах защо не беше използвал традиционния механизъм за справяне с кризисни ситуации - да ми налети като звяр и да ме чука по неговия си... зловещ начин.

- Ето, портокалов сок - каза Крисчън и отворих очи. Бях спала само два часа след разговора ни, но това бяха двата часа най-качествен сън в живота ми. Събудих се освежена: пулсирането в слепоочията ми беше изчезнало. Две прекрасни гледки - портокалов сок и моят съпруг Беше по анцуг и видът му ме хвърли назад в спомените, в хотел „Хийтман“, първата сутрин, когато се събудих при него. Горнището му беше потно. Беше тренирал или може би тичал, но със сигурност не беше честно да изглежда така добре след тренировка.

- Влизам за душ - каза Крисчън и тръгна към банята.

Стана ми неприятно. Така дистанциран! Може би мислеше за всичко, което се бе случило, или все още ми беше ядосан, или... не знам. Седнах и изгълтах сока. Беше леденостуден и освежи дъха ми. Скочих от леглото с твърдото намерение да скъся дистанцията между нас в буквалния и в преносния смисъл. Погледнах часовника. Беше осем. Съблякох тениската на Крисчън и го последвах в банята. Беше под душа, миеше си косата и аз без никакво колебание се вмъкнах при него. В момента, в който опрях тялото си до мокрия му мускулест гръб и го обвих в ръцете си, той застина, напрежение скова тялото му. Реших да не обръщам внимание на реакцията му, притиснах лицето си до гърба му, стиснах го по-силно и затворих очи. Крисчън помръдна и водата от душа ни обля, но той продължи да си мие косата. Топлата вода падаше като водопад по тялото ми, а аз продължавах да гушкам мъжа си, любовта на живота ми. Спомних си как правихме любов, как се чукахме тук, под душа, толкова много пъти и никога, абсолютно никога досега не се бе държал така... кротко. Започнах да целувам гърба му. И тялото му пак се скова от напрежение.

- Ана - каза с предупредителен тон.

- Мхм.

Ръцете ми се плъзнаха по мускулестия му корем и надолу. Той сложи ръцете си върху моите и... ме спря. Поклати глава и каза:

- Не! - Тонът му беше същият, предупредителен.

Пуснах го веднага. „Той ми казва НЕ?“ Имах чувството, че съзнанието ми се вледенява, пада и се пръска на парчета. Това не се беше случвало никога. Подсъзнанието ми ме погледна със свити устни, свали надолу очилата с полумесеците и ми каза с очи: „Този път наистина прееба нещата“. Все едно ми бяха ударили шамар. „Отхвърли ме?“ И гъсто, тежко, грозно чувство на несигурност плъзна в тялото ми, а парчетата от съзнанието ми повтаряха: „Той не ме иска вече“. Болката беше над всичко, което можех да понеса.

Крисчън се обърна и с облекчение забелязах, че не е съвсем безразличен към допира ми. Стисна брадичката ми, вдигна главата ми към лицето си и очите ми потънаха в неговите. Гледаше ме войнствено.

- Не разбираш ли, че съм бесен!? На теб! По дяволите, бесен съм! - Гласът му беше тих, сериозен. Той опря челото си в моето и затвори очи. Вдигнах ръка и погалих лицето му.

- Моля те, не ми се сърди. Мисля, че преиграваш - прошепнах.

И тогава той се изправи и ме погледна така, че ръката ми се прибра от само себе си.

- Преигравам? Преигравам? - Ръмжеше като обезумял звяр. -Някакъв шибан луд влиза в апартамента ми да отвлече жена ми, а ти ми говориш, че преигравам? - Заканата в гласа му беше ужасяваща, а очите му горяха в моите, все едно аз бях шибаният луд.

- Но... аз нямах това предвид. Мислех, че говорим за това, че не се прибрах.

Той затвори очи като да потисне силна болка и поклати глава.

- Крисчън, аз не бях тук - опитах се да го успокоя.

- Знам - прошепна той и отвори очи. - И всичко това защото не можеш да склониш да изпълниш една шибана моя молба -каза горчиво и сега вече нямаше какво да кажа. - Не искам да обсъждам това сега, под душа. Бесен съм, Анастейжа. Караш ме да поставям под съмнение преценката си. - Обърна се и ме остави вледенена, замръзнала под врялата вода.

„Мамка му. Мамка му. Мамка му!“

И чак тогава започнах да осъзнавам думите му. Отвличане? Джак е искал да ме отвлече? Спомних си залепващата лента в джоба му, но тогава не исках да мисля за какво му е била нуж-на. Дали Крисчън имаше друга информация? Измих лицето си набързо, светкавично сапунисах косата си. Исках да знам. Трябваше да знам. Нямаше да му позволя да ме държи на тъмно този път. Не и за това.

Когато излязох, вече го нямаше. Саркастично отбелязах, че се е облякъл доста бързо. С мълниеносна скорост сложих роклята с цвят на слива, с пълното съзнание, че той я харесва. Обух черни сандали. Изсуших отгоре-отгоре косата си, само с кърпата, сплетох я и я вдигнах на кок. Пъхах диамантени обеци в ушите си, побягнах към банята да си сложа грим и след цялото бързане застанах пред огледалото и видях бледото си лице. Винаги толкова бледа! Поех дълбоко дъх, за да успокоя дишането си. Налагаше се да се изправя пред последствията от решението си - да се забавлявам с приятелката си. Въздъхнах. Той никога нямаше да погледне на нещата така.

Нямаше го и в голямата стая. Госпожа Джоунс си вършеше работата в кухнята.

- Добри утро, Ана.

- Добро да е! - Усмихнах й се широко и искрено. Все още ме наричаше Ана.

-Чай?

- Да, благодаря.

- Ще хапнеш ли?

- Да. Може ли омлет тази сутрин?

- С гъби и спанак?

- И кашкавал.

- Ей сега ще стане.

- Къде е Крисчън?

- Господин Грей е в кабинета си.

- Закусил ли е? - Погледнах двете чинии на плота.

- Не, госпожо.

- Благодаря.

Крисчън говореше по телефона. Беше по бяла риза и без вратовръзка. Излъчваше спокойствие и увереност. Главният изпълнителен директор в роля. Как лесно може да те заблуди външният вид. Може би нямаше да ходи до офиса. Той ме погледна и поклати глава, за да ми покаже, че не съм добре дошла. Мамка му! Отритната, изхвърлена! Тръгнах към кухнята. И тогава се появи Тейлър - със строг костюм, като изваден от кутийка, свеж, ще кажеш, че е спал поне осем часа.

- Добро утро, Тейлър - поздравих го и се опитах се да преценя поне неговото настроение. Очаквах да видя и нещо като следа, нещо, което да ме насочи, да ми подскаже какво става.

- Добро утро, госпожо Грей - отвърна той и в тези четири думи долових съчувствието му.

Усмихнах му се състрадателно. Знаех, че е трябвало да понася ужасното настроение на Крисчън през целия полет до Сиатъл.

- Как мина полетът? - престраших се да попитам.

- Бавно, госпожо Грей. - Успя да събере всички емоции само в това „бавно“. - А вие как сте, ако смея да попитам?

- Добре.

- Извинете ме ~ каза той и тръгна към кабинета на Крисчън. Хм. Значи Тейлър може да влиза, но не и аз.

- Ето, готово - каза госпожа Джоунс и постави закуската пред мен. Апетита ми го нямаше никакъв, но се насилих да ям, за да не я обидя.

Хапнах колкото можах и приключих със закуската. Крисчън беше все още в кабинета си. Отбягваше ли ме?

- Благодаря, госпожо Джоунс - казах, плъзнах се надолу по високия стол и тръгнах към банята да си измия зъбите. Докато ги търках с четката, се сетих за сръдните около клетвите за сватбата. И тогава се беше заключил в кабинета си. Това ли правеше и сега? Цупеше се в кабинета си? И после се сетих за кошмарите му след това и настръхнах. Дали нямаше да се повтори? Трябваше да говорим. Трябваше да знам за Джак и защо бе утроил охраната на цялото семейство, да го принудя да ми каже всичко, което досега бе крил от мен. А Кейт знаеше! Очевидно Елиът споделяше с нея.

Погледнах си часовника. Беше девет без десет. Закъснявах и за работа. Изплакнах зъбите си, сложих малко червило, грабнах тънкото си черно сако и се върнах в голямата стая. Въздъхнах с облекчение - той беше там и закусваше.

- Излизаш? - Пак само една дума.

- Да. На работа. - Тръгнах смело към него и опрях длани на плота. Той ме изгледа с празен поглед.

- Крисчън, няма и седмица, откакто се върнахме. Трябва да ида на работа.

- Но... - започна и спря. Прокара ръка през косата си. Госпожа Джоунс се оттегли тихичко. Дискретна както винаги.

- Знам, че трябва да говорим за много неща. Ако си се успокоил, когато се върна, може да поговорим тази вечер.

Тревога и ужас изкривиха лицето му.

- Да съм се успокоил? - Гласът му беше зловещо тих и мек.

- Знаеш какво искам да кажа. - Изчервих се.

- Не, Анастейжа, не знам какво искаш да кажеш.

- Не искам да се караме. Дойдох да попитам дали мога да взема моята кола.

- Не, не може - отвърна рязко той.

- Добре - съгласих се веднага.

Той примигна. Очевидно бе очаквал да му възразя.

- Прескот ще дойде с теб - каза малко по-спокойно.

„Мамка му, не искам Прескот“. Едва потиснах импулса си да нацупя устни и да протестирам. Сега, когато бяха хванали Джак, можеше да се отървем от половината охрана.

Спомних си разговора с майка ми ден преди сватбата, мъдрите й думи. „Ана, трябва да избираш битките си. Така ще е и с децата ти, когато се родят“. Е, Крисчън поне ме пускаше да ида на работа.

- Добре - казах. И понеже не исках да го оставя така - с толкова много въпросителни, с такова напрежение между нас, пристъпих внимателно към него. Тялото му се скова, очите му се разшириха и изведнъж го видях така крехък, така уязвим и някъде, в някакво дълбоко, тъмно кътче на сърцето си усетих пробождане. „О, Крисчън, толкова съжалявам!“ Целунах го по кратичко по бузата; той затвори очи, може би за да се наслади на допира ми.

- Не ме мрази - прошепнах.

Той сграбчи ръцете ми

- Не те мразя.

- Не си ме целунал.

- Знам - каза и ме огледа подозрително.

Отчаяно исках да попитам защо, но не бях сигурна, че искам да знам отговора. Той стана, хвана лицето ми между дланите си и устните му се стрелнаха към моите. Това беше последното, за което бях подготвена. Покорно и с желание пуснах езика му и той се възползва максимално. Завладяваше територията си силово, грубо, настоятелно и точно когато започнах да отвръщам на целувката му... ме пусна. Дишаше задъхано.

- Тейлър ще ви закара с Прескот до СИП. - Очите му горяха от страст, желание, нужда. После викна: - Тейлър!

Изчервих се и се опитах да възстановя душевното си равновесие.

- Да, сър. - Тейлър се появи на прага.

- Кажи на Прескот, че госпожа Грей отива на работа. Ще ги закараш ли, ако обичаш?

- Разбира се - отвърна Тейлър, обърна се и изчезна.

- Ако успееш да не се забъркваш в глупости днес, ще съм ти много благодарен - каза Крисчън.

- Ще видя какво мога да направя. - Усмихнах се сладко. Нещо като полуусмивка се появи в ъгълчето на устните му, но той веднага я скри.

- Ще се видим по-късно - каза хладно.

- До после - прошепнах.

С Прескот слязохме до гаража със сервизния асансьор, за да избегнем репортерите. Всички знаеха за арестуването на Джак и за нахлуването му в нашия апартамент. Седнах в аудито и се зачудих дали и пред СИП няма да има папараци, като в деня, в който обявихме за годежа си.

Пътувахме мълчаливо. После се сетих да се обадя на Рей и на мама, за да им кажа, че сме добре и всичко е наред. За щастие и двата разговора бяха кратки и затворих точно преди да спрем пред СИП. Както и очаквах... Малка групичка фоторепортери бяха застанали в засада. Всички се обърнаха като по команда в мига, в който видяха аудито. Чакаха ме.

- Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожо Грей? - попита Тейлър.

Първият ми импулс бе да побягна към дома, но това би означавало да прекарам целия ден с господин Бесен. Мислех, че му е нужно време, надявах се да започне да се успокоява и да погледне на нещата по-реално. Джак беше в полицията. Крисчън трябваше да е щастлив. Но не беше. Отчасти защото твърде много от нещата, които се случваха, бяха извън контрола му, в това число и самата аз. Но точно сега не исках да мисля за това.

- Тейлър, нека минем през сервизния вход.

- Да, госпожо.

Беше един. Бях работила цяла сутрин. Някой почука на вратата. Беше Елизабет.

- Имаш ли минутка?

- Разбира се - отвърнах, изненадана от неочакваното й посещение.

Тя влезе, седна и отметна дългата си черна коса.

- Исках само да се уверя, че си добре. Роч ми каза да мина да те видя - добави и се изчерви. - Искам да кажа... след снощните събития.

Арестуваното на Джак Хайд беше навсякъде из вестниците, но никой не правеше връзка с пожара в Грей Хаус.

- Добре съм - отвърнах, но всъщност не исках и да се замислям дали наистина съм добре. Джак беше искал да ми причини нещо ужасно. Е, това не беше нищо ново. Опитал бе и преди. Но всъщност се притеснявах повече за ситуацията с Крисчън.

Хвърлих едно око да видя дали имам поща. Нищо. Все още нищо. Не знаех дали ако му пратя мейл няма само да разпаля допълнително гнева му.

- Добре. Ако се нуждаеш от нещо, ако мога да помогна с нещо, кажи ми.

- Разбира се - отвърнах.

- Знам, че си заета. Ще те оставя да си вършиш работата -каза тя и стана.

-Ами... благодаря.

Това май беше най-кратката, най-безсмислена среща в цялото Западно полукълбо. Поне за този ден. Защо я беше пратил Роч? Може пък и да се бе притеснил. Нали бях жената на шефа. Поклатих глава, отърсих се от гадните мисли и взех блакберито с надежда да има нещо от Крисчън. Точно тогава пощенската кутия на компютъра ми светна.

Подател: Крисчън Грей Относно: Показания Дата: 26 август 2011, 13:04 До: Анастейжа Грей

Анастейжа,

Детектив Кларк ще те посети в офиса ти в три следобед, за да вземе показанията ти.

Настоях той да дойде при теб. Не искам да ходиш в полицията.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Седях, гледах мейла и се мъчех да измисля нещо весело и умно, нещо, което да му вдигне настроението. Нищо. Не се сещах нищо. Реших да бъда смела.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Показания Дата: 26 2011, 13:12 До: Крисчън Грей

Добре. А х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Седях, гледах монитора и чаках да ми отговори. Минаха пет минути. Не, не беше в настроение за игри и шеги. Не, нищо, нито ред, нито дума.

Можех ли да го виня? Може би горкичкият ми Петдесет беше обезумял, побеснял в ранните часове на деня. И тогава се сетих за нещо странно. Той беше със смокинг, когато се събудих. По кое време беше решил да се върне в Сиатъл? Когато ходеше на такива събития, обикновено си тръгваше между десет и единайсет. А по това време аз все още разпивах с Кейт в бара.

Дали се беше върнал заради случилото се с Джак, или заради това, че не се бях прибрала? Ако бе тръгнал заради това, че съм навън и се забавлявам, тогава изобщо не беше знаел за Джак, за полицията, за... нищо, не и преди да кацне в Сиатъл. Трябваше да го разбера, и то веднага. Но ако се беше върнал само защото бях излязла с Кейт, наистина преиграваше. Подсъзнанието ми оголи зъбите си като харпия. Добре, радвах се, че се беше върнал, така че може би нямаше никакво значение защо и кога е решил. Но вероятно когато е кацнал новината е била истински шок за него, което обясняваше и защо е толкова объркан. Сетих се за думите му: „Все още съм бесен, Ана, На теб. Караш ме да поставям под съмнение преценката ми“.

Трябваше да знам дали се е върнал заради Коктейлгейт, или заради Джак Хайд.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Полетът ти Дата: 26 август 2011, 13:24 До: Крисчън Грей

По кое време реши да се върнеш в Сиатъл снощи?

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Полетът ти Дата: 26 2011, 13:26 До: Анастейжа Грей

Защо?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Грей Относно: Полетът ти Дата: 26 август 2011, 13:29 До: Крисчън Грей

Питам от любопитство.

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Полетът ти Дата: 26 2011, 13:32 До: Анастейжа Грей

Любопитството е вредно.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Подател: Анастейжа Грей Относно: Моля?

Дата: 26 август 2011, 13:35 До: Крисчън Грей

Що за отговор? Поредната заплаха?

Знаеш защо питам, нали?

Реши да се върнеш, защото бях излязла с приятелка или защото в къщата ти имаше луд с пистолет?

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Гледах екрана. Никакъв отговор. Погледнах часовника. Два без петнайсет. Все още нищо.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Ето какво ще ти кажа Дата: 26 август 2011, 13:56 До: Крисчън Грей

Приемам мълчанието като признание, че си се върнал в Сиатъл само защото СЪМ ПРОМЕНИЛА РЕШЕНИЕТО СИ. Аз съм голяма жена. Излязох да пия по питие с приятелката си. Не знаех, че има утроена охрана и над ПРОМЯНАТА В РЕШЕНИЯТА МИ. ЗАЩОТО ТИ НИКОГА НЕ МИ КАЗВАШ НИЩО. От Кейт разбрах за усилената охрана за цялото семейство, не само при нас. Вярвам, че като цяло винаги преиграваш, когато стане дума за моята сигурност, и те разбирам, но ти просто не знаеш къде да спреш и винаги правиш грандиозен скандал от това.

Никога не съм знаела истинската причина за всичките ти тревоги, не съм знаела дали е базирана на нещо реално, или на нещо, което ти си си внушил, че е опасно. Имах двама души от охраната с мен. Мислех, че с Кейт сме в безопасност.

И бяхме в по-голяма безопасност в бара, а не в апартамента. Ако БЯХ ИНФОРМИРАНА за реалната ситуация, може би щях да постъпя по друг начин.

Разбирам, че тревогите ти са свързани с нещо в компютъра на Джак Хайд тук, в СИП, така поне смята Кейт. Знаеш ли какво е да разбереш, че най-добрата ти приятелка знае повече за мъжа ти от самата теб? Аз съм ти ЖЕНА. Така че ще ми кажеш ли, или ще продължиш да ме третираш като дете, а аз да продължа да се държа като дете?

Ти не си единственият побеснял. Разбра ли?

Ана

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Натиснах „Изпрати“ Ето ти, заври си го знаеш къде, Грей! Поех дълбоко дъх. Определено гневът ми бе взел връх. Добре, съжалявах, чувствах се виновна... за какво? Че съм се държала лошо? Е, стига вече, край на това.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Ето какво ще ти кажа

Дата: 26 2011, 13:59

До: Анастейжа Грей

Както винаги сте много смела и предизвикателна зад монитора, госпожо Грей.

Може би ще го обсъдим, когато се върнете в НАШИЯ апартамент.

Добре е да внимавате какви ги говорите, защото също съм бесен.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

„Да внимавам!?“ Гледах мейла недоволно и осъзнах, че така няма да постигна нищо. Не отговорих. Взех един ръкопис, който бяхме получили от млад и обещаващ автор, и започнах да чета.

Срещата ми с детектив Кларк мина гладко. Не беше навъсен като през нощта. Вероятно бе успял да поспи. Или просто предпочиташе да работи през деня.

- Благодаря за показанията, госпожо Грей.

- Няма за какво. Хайд в полицията ли е, в ареста ли е?

- Да, госпожо. Пуснаха го от болницата сутринта. Ще остане при нас доста дълго, след обвиненията, които са предявени към него. - Усмихна се и в ъгълчетата на тъмните му очи се събраха малки бръчици.

- Добре. Беше доста трудно за съпруга ми и за мен.

- Тази сутрин говорих надълго и нашироко с господин Грей. Той е много доволен и облекчен от развоя на събитията. Имате интересен съпруг, госпожо Грей

„Нямаш представа колко интересен“.

- Да, така е. - Усмихнах му се любезно и той разбра, че е време да си ходи.

- Ако се сетите за нещо друго, обадете ми се. Ето визитката ми.

- Благодаря. Непременно ще го имам предвид.

- Приятен ден, госпожо Грей.

- И на вас.

След като Кларк си тръгна, се зачудих какви обвинения са повдигнати срещу Хайд. Без съмнение Крисчън нямаше да ми каже. Свих недоволно устни.

Пътувахме в мълчание. Този път караше Сойър, а Прескот седеше до него. С всеки километър сърцето ми се свиваше все повече и повече. Знаех, че ни предстои ужасен скандал, а не бях сигурна, че имам сили да го понеса.

Докато се качвахме с асансьора с Прескот, се опитах да подредя мислите си. Какво исках да му кажа? Та аз вече го бях казала в мейла си. Може би щеше да ми отговори. Надявах се да ми отговори. Не можех да се успокоя. Бях адски изнервена и притеснена. Сърцето ми блъскаше, устата ми беше пак суха. Дланите ми се потяха. Не, не исках да се караме. Но беше толкова трудно, а аз исках да отстоя правата си.

Вратите на асансьора се отвориха. Фоайето беше чисто и подредено. Масата си беше на мястото, на нея бе поставена нова ваза с прелестни бледорозови божури. Огледах картините. Мадоните бяха там, непокътнати, без драскотина. Вратата беше поправена. Госпожа Прескот отвори вратата към антрето. Цял ден не беше обелила дума. И по-добре.

Пуснах куфарчето си на пода в антрето и тръгнах към голямата стая. И замръзнах.

- Добър вечер, госпожо Грей - каза меко Крисчън. Стоеше до пианото, с тясна черна тениска и джинси... онези джинси, от Червената стая. Скъсани на коленете, прани много пъти, избелели и ужасно секси. Тръгна бавно и съблазнително към мен. Беше бос, горното копче на джинсите - разкопчано, а опушените му сиви очи не изпускаха моите.

- Радвам се, че сте си вече у дома. Очаквах ви.

11.

- Така ли стана сега? - прошепнах. Устата ми пресъхна. Сърцето ми блъскаше в ребрата. „Защо се е облякъл така? Какво означава това? Сърди ли ми се?“

- Да, така е, очаквах те. -- Гласът му беше като мъркането на котенце, но гой не се усмихваше никак по бебешки, докато вървеше към мен.

Джинсите му всяха от ханша по... онзи начин. Изглеждаше много секси. „О, не! Няма да позволя на господин Ходещ секс да ме забаламоса“. Опитах се да определя настроението му, докато бавно се приближаваше към мен. Ядосан? Закачлив? Страстен? Не, не беше възможно да се определи какъв коктейл от емоции ми е приготвил!

- Харесвам джинсите ти - казах.

Той се усмихна като вълк, усмивката му не стигна до очите му, но затова пък ми отне всичките тайни оръжия. „По дяволите - все още е ядосан! Носи тези джинси само за да ме заблуди!“ Спря пред мен и напрежението, което излъчваше, направо ме смаза. Погледна ме с пламтящи очи, които не издаваха нищо. Преглътнах.

- Разбрах, че имате проблеми и известни притеснения, госпожо Грей - каза с копринено нежен глас и извади нещо от задния джоб на джинсите си. Не можех да откъсна очи от неговите, не погледнах. Само чух как разгъва някакъв лист. Той го вдигна, така че да го видя. Погледнах го. Беше моят имейл. Очите ми се върнаха върху неговите. Сега те вече горяха с чистия, ярък огън на гнева.

- Да, имам проблеми - казах и усетих как се задушавам. Ако трябваше да дискутираме това, имах нужда от разстояние. Но преди да направя крачка назад, той се наведе и прокара носа си по моя. Затворих очи, за да усетя по-силно така жадувания му допир.

- И аз - каза с устни, опрени в кожата ми.

Отворих очи. Той се изправи и отново се втренчи в мен.

- Мисля, че съм добре запозната с твоите проблеми, Крисчън. - Гласът ми беше войнствен, а той сви очи и веднага задуши веселието, което се бе появило като пламъче от свещ в очите му.

Значи щяхме да се караме? Направих крачка назад. Трябваше да се отдалеча от него. Имах нужда от пространство, не трябваше да усещам миризмата му, трябваше да преодолея ефекта, който тялото му, видът му... и тези джинси... имаха върху мен.

- Защо се върна от Ню Йорк? - попитах тихо. Колкото по-бързо минеше всичко това, толкова по-добре!

- Знаеш защо. - В гласа му прокънтя предупредителна нотка.

- Защото излязох с Кейт?

- Защото не удържа на думата си, защото го направи зад гърба ми и защото се изложи на риск.

- Не съм удържала на думата си ли? - Не исках да мисля за останалата част от думите му, не и сега.

-Да.

„Иди сега му говори за преиграване!“ Почти бях готова да му врътна очи, но той ме спря с поглед.

- Крисчън, просто промених решението си - казах бавно, търпеливо, както се обяснява на дете. - Аз съм жена. Жените често правят така. Променят решенията си.

Той май наистина не ме разбираше.

- Ако само за миг ми беше минало през ума, че си способен да си прекратиш командировката... - Спрях. Не знаех какво да кажа. Не намирах думи. Сетих се за спора заради клетвите. „Никога не съм ти обещавала да ти се подчинявам, Крисчън!“ Но не казах нищо, защото бях истински щастлива, че си е у дома. Въпреки гнева му се радвах, че е жив и здрав, да, вярно, бесен, изгаряше ме с опушеносивите си очи, но беше при мен.

- Значи просто си си променила решението? - Не можеше да прикрие недоверието си и дори нотката ужас в гласа си.

-Да.

- И не се сети да ми се обадиш? - Изгледа ме недоверчиво и продължи: - На всичкото отгоре заради теб Райън е бил тук сам. Изложила си живота му на риск.

О! Изобщо не се бях сетила за това!

- Трябваше да ти се обадя, но не исках да се тревожиш. Ако се бях обадила, ти щеше да ме принудиш да се прибера, а Кейт наистина ми липсваше. Исках да я видя. Освен това, когато Джак е нахлул, аз не бях тук, за да се пречкам. Райън е можел да не го пусне... - О, тук вече съвсем се обърках. Ако не го беше пуснал, сега Джак щеше да е на свобода.

Очите на Крисчън горяха с някакъв див пламък. Той ги затвори, също като сутринта, все едно потискаше силна болка. Поклати глава и преди да разбера какво става, вече ме стискаше в ръцете си, притискаше ме към себе си.

- О, Ана! - шепнеше, а аз почти се задушавах в прегръдката му. - Ако нещо се беше случило с теб...

- Но нищо не се случи - успях да кажа.

- Но можеше да се случи. Преживях смъртта стотици пъти днес само като се замислях какво можеше да стане. Толкова съм ядосан, Ана! На теб, на себе си, на всички. Не помня да съм бил така побеснял някога, освен... - И спря.

- Освен? - подпитах.

- Веднъж в стария апартамент. Лийла беше там.

„О, не, не искам да мисля за това сега!“

- Ти беше така студен тази сутрин... - Последната дума се счупи, гласът ми звучеше като напукан. Спомних си как ледено ме отблъсна и ужасното чувство след това. Ръцете му се плъзнаха към врата ми, той пое дълбоко дъх и дръпна косата ми назад.

- Не зная как да се справя с този гняв. Не искам да те нараня - каза тихо. Очите му бяха широко отворени, агресивни. - Тази сутрин исках да те накажа, и то да те накажа жестоко, и... - Пак спря, не намираше думи или се страхуваше да ги произнесе.

- Страхувал си се, че ще ме нараниш? - довърших изречението, но не вярвах и за секунда, че би го направил. Изпитах силно облекчение. Някъде в себе си бях изживяла паническия страх, че повече не ме желае.

- Нямах доверие в себе си. Не знаех на какво съм способен -каза той тихо.

- Крисчън, знам, че никога не би ме наранил. Поне не и психически. - Хванах лицето му в дланите си.

- Знаеш? - попита той и усетих в гласа му скептицизъм.

- Да. Знаех, че това, което каза, беше просто глупава закана. Знам, че няма да ми сриташ задника, нито да ме пребиеш.

- Исках.

- Не, не си искал. Мислел си, че искаш.

- Не можеш да си сигурна.

- Помисли само! - Увих ръце около него и се сгуших в гърдите му, поех аромата му през черната тениска. - Помисли си само как си се чувствал, когато си тръгнах. Казвал си ми толкова пъти как си се чувствал тогава. Как това е променило отношението ти към света, към мен, възприятията ти като цяло. Знам от какво се отказа заради мен. Помисли си за следите от белезниците по ръцете и краката ми на сватбеното пътешествие.

Той застина и разбрах, че осмисля думите ми. Прегърнах го по-силно. Дланите ми усещаха напрегнатите му мускули под тениската. Постепенно той се отпусна. Напрежението полека спадна.

Това ли го беше тревожило цял ден? Че ще ме нарани? Как можех да му имам повече доверие, отколкото самият гой имаше в себе си? Не разбирах. Със сигурност бяхме преодолели толкова много неща, бяхме направили големи стъпки напред. А той бе така силен, така подреден, винаги упражняваше контрола си... и без него се чувстваше изгубен. „О, Петдесет, Петдесет, Петдесет!“ Обърнах лице нагоре към него и устните му намериха моите. Търсеха, вземаха, даваха, умоляваха. За какво? Не знаех. Исках само да ги усещам върху моите и страстно му отвръщах.

- Така силно вярваш в мен! - прошепна той.

- Да. Вярвам.

Той погали лицето ми, потърка палеца си в бузата ми. Гледаше ме напрегнато. Гневът си беше отишъл. Моят Петдесет се беше върнал, където и да беше ходил. Усмихнах му се срамежливо. Така се радвах да го видя пак такъв.

- Освен това нямаш подписан договор за това.

Той се ухили и ме стисна още по-близо до себе си, в себе си.

- Права си, нямам!

Бяхме застанали в средата на голямата стая, заключени един в друг, и се прегръщахме.

- Ела с мен в леглото - прошепна той след... един бог знае колко време.

- Крисчън, трябва да поговорим.

- После - каза той меко, но настоятелно.

- Крисчън, моля те, говори с мен!

- За какво искаш да говорим? - въздъхна той.

- Знаеш. Не ми казваш нищо. Държиш ме на тъмно.

- Искам да те предпазя.

- Не съм дете.

- Това ми е известно, госпожо Грей. - Ръката му мина по тялото ми и дланите му обхванаха дупето ми. Той раздвижи бедра и усетих ерекцията му, притискаше пениса си в мен.

- Крисчън - скарах му се, - говори с мен!

Той въздъхна раздразнено.

- Какво искаш да знаеш? - Гласът му охладня и той ме пусна. „Но... Аз не исках да ме пускаш“.

Крисчън се наведе и вдигна листа с имейла от пода.

- За много неща - казах, докато ме водеше към дивана.

- Седни! - нареди той. Някои неща не се променят никога. Естествено, изпълних. Той седна до мен, наведе се и стисна главата си с ръце.

„О, не! Наистина ли му е толкова трудно да говори?“ Той вдиша, прокара ръце през косата си и се обърна към мен, готов да поеме удара на съдбата.

- Питай! - каза остро.

„О, много лесно стана. Неочаквано лесно“.

- Защо си сложил допълнителна охрана за цялото семейство?

- Хайд беше заплаха и за тях.

- Откъде знаеш?

- От компютъра му. Имаше лични данни за мен и за цялото семейство. Най-вече за Карик.

- За Карик? Защо пък за него?

- Не зная. Все още не зная. Хайде де си лягаме.

- Кажи ми, Крисчън!

- Какво да ти кажа?

- Ще ме умориш!

- И ти мен!

- Но ти не си подсилил охраната веднага след като си разбрал за тази информация в компютъра му. Защо чак сега? Нещо се е случило междувременно! Кажи ми какво!

Той присви очи и ме погледна.

- Не знаех, че ще се опита да подпали сградата ми или че... Мислехме, че е просто някаква мания, но когато си известна личност, знаеш... хората искат да знаят. Нямаше нищо особено, информация от вестниците за мен, от времето когато бях в Харвард и се занимавах с гребане, после за кариерата ми. После доста неща за Карик - цялата му кариера. Отделно за майка ми, за кариерата й, и до известна степен за Елиът и Мия.

„Странно!“

- Каза „или че“.

- Или какво?

- Ти каза: „че ще се опита да подпали сградата ми или че...“ И не довърши.

- Гладна ли си?

„Моля?“ Намусих се, макар, че бях гладна.

- Яла ли си днес? - Очите му бяха ледени, гласът му - суров.

Изчервих се и веднага ме разбра колко съм яла.

- Така си и мислех - каза той студено. - Знаеш какво ми е, когато не се храниш. Ела! - Стана и ми подаде ръка. - Искам да те нахраня. - Пак промяна в настроението. Гласът му беше толкова съблазнителен и страстен.

- Да ме нахраниш? - прошепнах и всичко под пъпа ми буквал-но се наводни от желание. „По дяволите! Колко типично! Поредната рязка промяна в градусите на моя Меркурий и естествено бягството му от разговора. Това ли беше? Това ли само ще ми каже?“

Той ме заведе в кухнята, грабна един от високите столове и го завъртя с гръб към плота.

- Седни.

- Къде е госпожа Джоунс? - попитах и се огледах, кацнала на стола. Едва сега забелязах, че я няма.

- Пуснах я да си почине тази вечер. Също и Тейлър.

- Защо?

- Защото мога! - каза той и се усмихна арогантно и развеселено.

- Значи ти ще готвиш? - попитах с недоверие.

- О, да. Имайте ми малко вяра, госпожо Грей. Затвори си очите!

Каква я мислех, а каква стана! Очаквах битки, караници, секс, всичко друго, но не и игрички в кухнята.

- Затвори ги тези очи! — заповяда той.

Изпълних, но не и преди да ги врътна недоволно.

- Хм, не ми харесва така! - каза той. Отворих едното си око и видях как вади от задния си джоб копринен шал с цвят на слива. Същият цвят като роклята ми. Погледнах го изумена. „Откъде пък е взел това?“

- Затваряй и не гледай!

- Ще ми връзваш очите ли? - попитах стреснато. И изведнъж пак забравих да дишам.

Да.

Крисчън...

Той сложи пръст на устните ми, за да ме предупреди да млъкна.

- Исках да говорим!

- Ще говорим после. Искам първо да се нахраниш. Каза, че си гладна. - Целуна леко устните ми. Усетих меката коприна върху клепачите си и той завърза шала на тила ми.

- Виждаш ли нещо? - попита ме.

- Не - казах и се опитах да врътна очи. Той се засмя меко.

- Винаги знам когато ми връткаш тези очи... и знаеш добре какво мисля по въпроса и какво ми причиняваш.

- Хайде да почваме и да свършваме с това - сопнах се и свих устни.

- Пак нетърпелива! Такова нетърпение да говорите, госпожо Грей! - Тонът му беше закачлив, весел.

- Така е.

- Първо трябва да ви нахраня - каза той и прокара устни по челото ми. Допирът му ме успокои.

„Добре, твоето да е“. Предадох се и се заслушах в движенията му из кухнята. Отвори вратата на хладилника, започна да вади разни неща и да ги слага на плота, зад гърба ми. Отвори микровълновата, сложи нещо вътре и нагласи таймера. Любопитството ми започна да взема връх. Чух как включи тостера, чувах и тихото тиктакане на таймера. „Хм... препечени филийки?“

- Да, искам да говорим - казах разсеяно. Край мен, като за-вихрящ се циклон, се въртяха екзотични пикантни миризми. Наместих се на стола.

- Не мърдай, Анастейжа! - чух гласа му съвсем отблизо. - Искам да се държиш добре! - прошепна. - И да не си хапеш устната!

Нежно дръпна брадичката ми и аз пуснах стиснатата между зъбите ми устна. Усмихнах се. Как можеш да устоиш на това?

После чух нежно пукване - коркова тапа от бутилка. Чух и как я издърпа, после нежното клокочене на вино, пълнещо чаша. И тишина. И след тишината онова съскане от колоните на уредбата, оживели, готови да пеят. Китара. Първите акорди прозвучаха оглушително. Не знаех песента. Крисчън намали звука, китарата остана като фон. Към нея се присъедини мъжки глас - дълбок, плътен, страстен.

- Мисля да започнем с едно питие - прошепна Крисчън и откъсна сетивата ми от песента. - Главата назад! - Наведох глава назад. - По-назад! - И устните му се залепиха върху моите. Струйка свежо студено вино се изля в устата ми. Преглътнах ин-стинктивно и си спомних онази нощ в апартамента ми във Ван-кувър, хвърлена на леглото, завързана да не мърдам, с тениската на очите и с полуделия, ядосан, секси Крисчън, който не умееше да оцени чувството ми за хумор дори в един имейл. Хм., дали нещо се бе променило? Не съвсем. Само дето сега разпознавах виното. Любимото му - Сансер.

-Хм...

- Харесва ли ти виното? - Усетих топлия му дъх върху бузата си. Неговата близост беше като божествена топла вана, напълнена с жизнеността му, с горещината на тялото му! Бях потопена в усещането за него, без дори да ме докосва.

- Да! - отвърнах задъхано.

- Още?

- С теб никога не ми е достатъчно.

Почти чух усмивката му. И също се усмихнах.

- Госпожо Грей, флиртувате ли с мен?

-Да.

Годежната му халка чукна кристала, докато отпиваше от чашата следващата глътка вино за мен. Ето на това му казвам еротичен звук. Този път той дръпна рязко главата ми назад и ме подхвана както се люшка бебе. Целуна ме и аз лакомо поех виното от устата му. Той ме целуна отново.

- Гладна ли си?

- Мисля, че вече изяснихме този въпрос, господин Грей.

Трубадурът пееше нещо за опасни игри. „Хм... Колко удачно“.

Микровълновата звънна и той ме пусна. Пикантен коктейл от миризми: чесън, мента, риган, розмарин и агнешко... май. Вратата й се отвори и усетих миризмата още по-силна, по-възбуждаща.

- Мамка му! - каза ядосано Крисчън. Някаква чиния или нещо подобно издрънча върху плота.

„Ох, Петдесет!“

- Изгори ли се?

- Да - каза кратко и напрегнато и след секунди пак бе до мен.

- Ето тук. - И пъхна показалеца си в устата ми. - Може би ще успееш да изсмучеш болката по-добре от мен.

Бавно засмуках пръста му.

- Сега ще мине - казах успокоително, духнах няколко пъти върху изгореното и го целунах. Той задържа дъха си. После пак го взех леко с устата си и засмуках нежно. Той пое рязко дъх и звукът от свистящия в гърлото му въздух се стрелна директно към слабините ми. Имаше божествен вкус, както винаги, и разбрах, че това е играта му - бавно да съблазни собствената си жена. Мислех, че е ядосан, а сега... Този мъж, моят мъж, можеше напълно да ме побърка, след като ме обърка, или обратното. Но нима не го харесвах такъв? Готов за игрички, забавен и отвратително прелъстителен. Е, беше ми дал някои от отговорите, които исках, но исках да узная много повече. От друга страна, и на мен ми се играеше тази игра. След кошмара от снощи и цял ден напрежение и притеснения това се оказа неочаквано добър обрат.

- За какво мислиш? - попита той и извади пръста си от устата ми.

- За това колко бързо сменяш настроенията си.

Той застина и дълго време остана тих.

- Петдесет нюанса, бебчо - каза най-сетне и нежно целуна крайчето на устните ми.

- Моите Петдесет нюанса! - прошепнах, протегнах ръка и рязко го дръпнах за тениската.

- О, не, госпожо Грей. Никакво докосване. Засега. - Издърпа тениската си от здраво стиснатите ми пръсти и ги целуна един по един.

- Изправи се на стола - изкомандва.

Нацупих се.

- Ще те пляскам, ако продължаваш да ми цупиш устни. Сега отвори устата. Широко.

Отворих уста и той сложи върху езика ми парченце пикантно агнешко с ментов сос и кисело мляко. „Ммм... вкусно!“

- Харесва ли ти?

-Да.

Чух, че и той се храни. Ако се съдеше по звуците, яденето определено му харесваше.

- Още?

Кимнах. Той ми даде още едно парченце и аз задъвках с апетит. Чух как с вилицата отчупва нещо. Стори ми се, че е хляб.

- Устата! - заповяда той.

Този път беше пита с тахини. Може би госпожа Джоунс, а може би и самият Крисчън беше ходил до деликатесния магазин, който бях открила на две пресечи от „Ескала“. Игривото настроение на Крисчън увеличаваше апетита ми и дъвчех храната с благодарност.

- Още? - попита той.

Кимнах.

- Още, от всичко, гладна съм.

Усетих радостта в усмивката му.

И така, бавно, търпеливо, той ме хранеше, все едно съм бебе. От време на време избърсваше крайчетата на устата ми или с устни поемаше някое парченце или трошичка. И разбира се, на кратки интервали ми предлагаше глътка вино. По неговия си начин.

- Отвори широко и захапи - каза и след като го направих, установих, че са любимите ми сармички с лозови листа. Бяха вкусни и студени, макар че ги предпочитам затоплени, но не исках да рискувам да се изгори пак. Той ми подаваше сармичката на части и щом я изядох, облизах пръстите му един по един.

- Още? - попита той. Гласът му вече беше паднал и дрезгав.

Поклатих отрицателно глава. Бях преяла.

- Добре - прошепна той в ухото ми. - Защото е време за моето любимо блюдо. И това си ти.

И ме вдигна на ръце. Изпищях от изненада.

- Мога ли да махна това нещо от очите си?

-Не.

Естествено, понечих да се нацупя, но се сетих за заканата му и реших засега да се откажа от цупене.

- Стаята с играчките - каза той.

„О, не, не мисля, че идеята е добра“.

- Готова ли си за предизвикателството? - попита той и понеже ставаше дума за „предизвикателство“ нямаше начин да откажа.

- Давай да видим - казах смело и по вените ми, заедно с желанието, запулсира нещо, което дори не искам да изричам. Той ме понесе през вратата и по стълбите и ме качи на втория етаж.

- Мисля, че си отслабнала - каза неодобрително. „О, супер, нали ми каза, че съм дебела, като се прибрахме от медения месец!“ Помня колко ме изненада с този коментар. Господи, та това беше само преди седмица!

Пред Стаята с играчките той ме плъзна по тялото си и ме пусна да стъпя на пода, но ръката му остана около кръста ми, а с другата бързо отвори вратата.

Тук винаги миришеше хубаво - на полирано дърво и цитрус. Всъщност тази миризма отдавна бе започнала да ми действа успокоително. Той ме завъртя с гръб към себе си и развърза шала. После извади фибите от вдигнатата ми на кок коса и плитката ми падна свободно. Той я дръпна, аз направих крачка назад и опрях тяло в неговото.

- Имам план - прошепна в ухото ми Крисчън и сладки тръпки полазиха по целия ми гръбнак.

- Така си и мислех - казах, а той целуна шията ми под ухото.

- О, и то какъв план! - Гласът му беше мек, магически. Той отметна плитката ми настрани и плъзна тънка нишка целувки по шията ми.

- Първо трябва да те съблечем - каза почти напевно и тялото ми реагира на мига. Каквото и да беше планирал - исках го. Исках да сме заедно по начина, по който само ние можехме. Той ме обърна към себе си и погледнах джинсите му, разкопчаното копче - и не успях да се сдържа. Прокарах пръст под колана му, без да докосвам тениската, усетих меките му косъмчета. Той вдиша рязко. Обърнах лице нагоре и спрях пръста си пред разкопаното копче. Очите му ставаха все по-тъмни, черни.

- Не ги събувай - прошепнах.

- Точно това възнамерявах да направя, Анастейжа.

И се приближи, едната му ръка - на врата ми, другата - под кръста ми, придърпа ме към себе си и ме целуна, все едно животът му зависеше от това.

Той леко пристъпваше напред, аз отстъпвах бавно, езиците ни танцуваха, вплетени един в друг, и тогава усетих дървения кръст зад себе си. Тялото му се притискаше все по-настоятелно към моето.

- Да махнем роклята - каза и започна да я сваля, както се бели ципа на плод, от бедрата, през кръста и корема... сладко, бавно, платът се гънеше по кожата ми, а тя тръпнеше от допира с него.

- Наведи се напред.

Наведох се и той изхлузи роклята през главата ми и я пусна на пода. Останах по сандали, сутиен и бикини. Очите му пламнаха. Той хвана ръцете ми и ги вдигна над главата ми. После премиг-на, наклони глава на една страна и разбрах, че чака разрешението ми. Какво искаше да прави? Преглътнах, кимнах и видях как лека усмивка докосна устните му. Усмивка, пълна с обожание и гордост. Закопча китките ми в кожените белезници и пак извади копринения шал.

- Мисля, че видя достатъчно. - Уви шала около очите ми и го завърза. Пак не виждах нищо, всичките ми сетива се изостриха, през тялото ми мина тръпка на очакване, чувах мекото му дишане, моето собствено възбудено дишане в отговор на неговото, чувах как кръвта пулсира в ушите ми. Уханието на Крисчън, премесено с това на цитрус и полирано дърво - усещах всичко в пъти по-силно, защото не можех да виждам. Носът му докосна моя.

- Сега ще те подлудя - каза и сграбчи бедрата ми, започна да сваля бикините, а ръцете му галеха краката ми по целия път до стъпалата. „Да ме подлуди!?“

- Вдигни си краката, един по един. - И свали бикините и сандалите - един по един.

- Стъпи!

Закопча десния ми крак за белезницата на кръста, а след това и левия. Като закована на стената птица - така безпомощна се чувствах. Крисчън се изправи, пристъпи към мен и отново бях в онази вана от аромати - топлината, миризмата и нежността на допира му. Той стисна брадичката ми и ме целуна бързо.

- Малко музика и играчки, мисля. Изглеждате много красива така, госпожо Грей. Може да отделя минутка, за да ви се насладя.

- Гласът му беше гальовен.

Вътрешностите ми се свиха от болезнено желание.

Няколко минутки чувах как отваря и затваря чекмеджетата на шкафа. Дали не бе отворил шкафа за анални забавления? Нямах представа. Той извади нещо и го остави отгоре. После нещо друго. И тогава зазвуча уредбата. Самотно пиано. Нежна спокойна музика изпълни стаята. Звучеше познато. Бах... може би, но не знаех какво от Бах. Нещо в музиката ме обезпокои, не се чувствах съвсем на себе си. Може би защото създаваше усещане за хлад. Но той беше вече пред мен, хвана брадичката ми и я дръпна надолу, за да пусна захапаната си устна. Усмихнах се и се опитах да си дам кураж. „Защо? Откъде това чувство на безпокойство? Може би от музиката?“

Крисчън прокара ръката си от брадичката по шията ми, надолу по гърдите. С един палец дръпна чашката надолу и освободи дясната ми гърда. Целуна врата ми и устните му минаха там, където бе пролазила ръката му. Целуваше и леко засмукваше кожата. Пръстите му освободиха от сутиена и лявата ми гърда. Той прокара леко палеца си по лявото ми зърно, устните му се затвориха около дясното и засмукаха леко. Зърната ми бяха твърди, издължени, чакащи.

Той не спираше. Много внимателно и бавно увеличи интензитета. Безполезно се опитвах да се освободя, докато дивото желание изгаряше жицата, опъната между зърната и слабините ми. Опитах се да се свия, за да понеса болката, но не можех да направя никакво движение. А той увеличаваше и увеличаваше интензитета на мъчението.

- Крисчън! - молех се.

- Знам - каза той с прегракнал глас. - Точно това правиш ти с мен.

„Моля?“ И той пак започна от зърната, агонизиращо, сладко изтезание. Без да спира, а вече бях близо, така близо.

- Моля те! - От гърдите ми се откърти животински стон.

Чух първичен рев някъде дълбоко в гърлото му и той стана и ме остави така - без дъх, на ръба, гърчеща се, окована. Прокара ръце отстрани по тялото ми. Едната спря на бедрото ми, а другата тръгна към корема.

- Я да видим докъде си стигнала... - Много нежно обхвана долните ми устни с длан, прокара леко показалеца си по клитора ми. Извиках. И после той бавно вкара един, а после и втори пръст във влагалището ми. Бясно тласнах тялото си напред, за да го посрещна.

- О, Анастейжа, ти си съвсем готова!

Пръстите му вибрираха в кръг, палецът му галеше клитора ми, неспирно, пак и пак. Една точка! Докосваше само една точка в тялото ми, а цялото ми напрежение, очакване, натрупаното през деня се бе събрало само там, в тази единствена точка.

„Господи... много е, ужасно много... и странно... и музиката...“ Оргазмът бавно започна да се надига... Крисчън помръдна, пръстите му все така вибрираха в тялото ми. Чух странен тих шум, като жужене.

- Какво е това? - изстенах.

- Спокойно - каза той нежно и устните му се залепиха върху моите и спряха думите. Топъл, интимен контакт. Сега разбрах колко бях жадувала за него и отвърнах с необуздана страст. Той отстъпи назад и контактът изчезна. Жуженето се приближаваше.

- Това е магическа пръчица, бебчо. И вибрира.

Сложи я до гърдите ми. Усещах я като голяма вибрираща топка. Настръхнах, когато усетих вибрациите по кожата си, между гърдите, над зърната, първо през едното, после през другото. Някаква нова, неконтролируема вълна от усещания ме заля, стигна до всяко нервно окончание в тялото ми, до синаптичните връзки между нервите и подпали наново слабините ми. Тъмен, унищожителен пожар. Пръстите му продължаваха да се въртят в мен. Бях близо, качвах се нагоре, така близо, всички тези усещания... Простенах, извих глава назад готова да посрещна мощната вълна на освобождението си и той... спря. Всичко спря.

- Не! Крисчън! - молех го. Исках, исках веднага да вкара нещо в мен, каквото и да е...

- Не мърдай, бебчо - каза той, а моят нетърпящ никакво отлагане оргазъм започна да се топи и да се отдалечава. Той се наведе и ме целуна.

- Вбесяващо, нали? - попита тихо.

О, не! И разбрах играта му.

- Моля те, Крисчън!

- Тихо! - каза той и ме целуна. И започна отначало. С жужа-щото нещо, с палеца, с пръстите. Смъртоносна комбинация за сексуално изтезание. Застана така, че да усещам цялото му тяло. Беше все още облечен. Мекият деним на джинсите му - до крака ми, пенисът му - до бедрото ми. Така близо до мен. Така съблазнително близо. Докара ме до гребена на вълната и пак ме пусна надолу. Тялото ми крещеше за освобождение.

- Не! - извиках с животински рев.

Той започна да целува раменете ми, после извади пръстите си и спусна вибратора надолу по тялото ми, през корема, между краката ми, върху клитора. Мамка му, непоносимо сладко изтезание! Интензивно. Прекалено. Извиках и пак опитах да се освободя..

Тялото ми беше толкова чувствително, че щях да експлодирам... и точно преди експлозията той спря.

- Крисчън! - извиках.

- Вбесяващо, нали? Точно като теб. Обещаваш едно, а после...

- Гласът му заглъхна.

Моля те, Крисчън!

Той вкарваше вибратора в мен и го движеше навътре-навън, но точно преди да свърша спираше, и така всеки път.

- Когато спра и започна отначало е още по-интензивно, нали?

- Моля те! - скимтях. Всички нервни окончания в тялото ми пищяха за облекчение.

Жуженето сиря и Крисчън ме целуна и потърка нос в моя.

- Ти си в състояние да ме подлудиш както никой друг.

„Не, не, не!“

- Крисчън, никога не съм обещавала да ти се подчинявам. Моля те, моля те...

Той мина пред мен, хвана ме за дупето и притисна бедрата си към слабините ми. Джинсите му едва побираха еректиралия му пенис, а копчетата се врязаха в кожата ми. С една ръка махна шала от очите ми и стисна брадичката ми. Примижах срещу светлината. Светилната на изгарящите му очи.

- Побъркваш ме! - прошепна той. Бедрата му се притискаха към мен, отново и отново, тялото ми беше готово да гръмне. А той пак се отдръпна. Исках го толкова силно! Стиснах очи. Не можех да се отърва от усещането, че все пак ме наказва. Бях безпомощна, а той нямаше милост. Очите ми се напълниха със сълзи. Нямах представа докъде ще стигне.

- Моля те - прошепнах пак.

Но той ме гледаше все така безмилостно, без жал. Не, просто щеше да продължи. „Колко още? Мога ли да играя тази игра? Не, не, не, не мога!“ Знаех, че няма да спре. Щеше да продължи да ме изтезава. Ръката му се плъзна надолу по тялото ми. Не! И балонът се пукна - всички тревоги, притеснения, нерви, очаквания, страх от последните дни ме събориха. Сълзите напираха в лицето ми. Не, това не беше любов. Това беше отмъщение.

- Червено! - изскимтях. - Червено, червено! - Сълзите се стичаха по лицето ми

Той замръзна.

- Не! Господи! Не!

Бързо освободи ръцете ми, хвана ме за кръста, разкопча глезените ми. Зарових лице в ръцете си и заплаках с глас.

- Не, не, не, Ана, моля те! Не!

Вдигна ме, пренесе ме до леглото, седна и ме залюля като бебе в скута си. Не можех да спра да плача. Тялото ми беше докарано до предела на поносимото, съзнанието ми - празно, емоциите ми пръснати, разпилени. Той дръпна сатенения чаршаф от бал-дахиновото легло и го уви около мен. Усещах хладния сатен като нещо непознато, нежелано върху чувствителната ми кожа. Той ме прегърна, притисна ме до себе си и ме залюля.

- Съжалявам, съжалявам - не спираше да повтаря, гласът му беше като оголен нерв. Целуваше косата ми. - Прости ми, Ана, моля те!

Зарових лице във врата му и продължих да плача. Сълзите бяха като катарзис. Токова много се беше случило през последните няколко дни — пожари в компютърни зали, кариерата ми -вече планирана от някой друг, преследвания с коли, перверзни архитектки, въоръжени луди в апартамента ни, спорове, неговият гняв -и на всичкото отгоре бе заминал. „Мразя да не е тук, мразя да пътува“. Избърсах носа си с чаршафа и постепенно осъзнах, че болезнените тонове от Бах все още се носят из стаята.

- Спри музиката, моля те! - Подсмръкнах.

- Да, добре. - Размърда се, без да ме пуска, извади дистан-ционното от задния си джоб, натисна някакво копче и пианото млъкна. Вместо него сега слушах треперещото му от ужас дишане.

- Така по-добре ли е?

Кимнах и започнах да се успокоявам. Палецът му нежно събра сълзите от бузата ми.

- Май не си падаш по вариациите на Голдберг.

- Не и по този откъс.

Той ме погледна и се опита да прикрие срама в очите си, но не успя.

- Съжалявам - каза пак.

- Защо го направи? - Едва чувах собствения си глас. Опитвах се да подредя хаоса от мисли и чувства.

Той гьжно поклати глава и затвори очи

- Мисля, че се увлякох, загубих се в... изживяването - каза някак неубедително.

Погледнах го сърдито и той въздъхна.

- Добре. Да не позволиш на някой да свърши е стандартно средство в... Ти никога...

- Съжалявам - казах и се изчервих.

Той се облегна назад и ме повлече със себе си, така че вече лежахме на леглото, а аз бях сгушена в ръцете му. Сутиенът ми се беше усукал и започнах да го намествам.

- Имаш ли нужда от помощ с това? - попита тихо той.

Поклатих отрицателно глава. Не исках да докосва гърдите ми.

Той се отмести, така че да ме вижда добре, и много предпазливо вдигна ръка и прокара пръсти по лицето ми. Сълзите ми пак потекоха. Как можеше да е толкова безмилостен в един момент, а в следващия - така нежен?

- Моля те, не плачи -- прошепна Крисчън.

Караше ме да се чувствам объркана, в безтегловност. Гневът ми бе изчезнал точно когато имах нужда от него... Бях като глухоняма и напълно безчувствена. Исках да се свия на топка, сама. Мигах и се мъчех да спра сълзите. Поех дъх. Все още хлипах. Погледнах го. Очите му бяха пълни с болка и ужас. „Какво да правя с този контролиращ мъж? Да се науча да бъда послушна, да приема да бъда контролирана? Не, няма да стане...“

- Аз никога какво? - попитах.

- Никога не правиш това, което ти се казва. Променила си решението си, аз бях в Ню Йорк, не ми казваш къде си, аз съм на стотици километри, безпомощен, ядосан. Ако си бях тук, щях да дойда и да те прибера.

- Значи ме наказваш?

Той преглътна, затвори очи и наис тина нямаше нужда да ми отговаря. Знаех, че намерението му беше точно това - да ме накаже.

- Трябва да спреш да го правиш - казах. - Първо, след това се чувстваш още по-зле, мразиш себе си.

- Така е. Не искам да те виждам такава.

- И аз не обичам да се чувствам така. Когато бяхме на „Феър Лейди“, ти ми каза, че не си се оженил за подчинена.

- Знам, знам. - Гласът му бе нежен.

- Тогава спри да ме третираш каго подчинена. Съжалявам, че не се обадих. Няма да бъда такава егоистка никога повече. Знам, че се тревожиш за мен.

Той ме изгледа, очите му - сурови, мрачни и тревожни.

- Добре - каза най-сетне и се наведе с намерение да ме целуне, но спря, като че ли чакаше разрешение. Повдигнах лице към неговото и той ме целуна нежно.

- Устните ти са така меки, когато плачеш - каза.

- Никога не съм обещавала да ти се подчинявам, Крисчън -прошепнах.

- Знам.

- Опитай се да преодолееш това, заради двама ни, заради общото ни добро. И аз ще се опитам да проявя разбиране към тенденциите ти да контролираш.

Той изглеждаше изгубен, уязвим, като удавник в морето.

- Ще се опитам - каза с цялата откровеност, на която е способен човек.

От гърдите ми се откърти дълга въздишка.

- Освен това ако бях тук...

- Знам - каза той и очите му обезумяха.

Увих тялото си около него и сложих дланта си върху гърдите му. Лежахме така, мълчаливи. Ръката му се плъзна към края на плитката ми, дръпна ластичката, пусна косата на свобода и прокара пръсти през нея, като да я разреше. Това беше, всичко беше заради това - страх, параноичен страх за безопасността ми. И си представих сгърченото тяло на Джак Хайд, пистолета до него... е, не съвсем параноичен, което ми напомни...

- Какво искаше да кажеш одеве с онова „или че“?

Или че?

Нещо за Джак...

- Никога не се отказваш, нали?

Сложих брадичка на гърдите му. Насладата и спокойствието от гальовните му пръсти в косата ми напълно тушираха раздразнението ми.

- Да се отказвам ли? Никога. Кажи ми. Не искам да ме държиш на тъмно. Каква е тая твоя фикс идея, че имам нужда от защита? Та ти не знаеш дори как да стреляш с пистолет. Мислиш ли, че мога да се справя с каквото и да е, ако не ми казваш нищо, Крисчън? Една от бившите ти ми извади пистолет, другата ти любовница с педофилски наклонности ме изнудваше. Не ме гледай така - изсъсках, когато се опита да ме погледне ядно. - И майка ти не я харесва.

- Говорила си с майка ми за Елена? - Гласът му взе цяла ок-тава нагоре.

- Да, с Грейс говорихме за нея.

Той ме гледаше с отворена уста.

- И майка ти не прие никак спокойно фактите. Обвинява себе си.

- Не мога да повярвам, че си говорила с майка ми! - Пак покри очите си с ръка.

- Не съм разкривала... подробности.

- Силно се надявам да е така. Грейс няма нужда от всичките тези... подвизи. Господи, Ана! И баща ми ли знае?

- Не! - Поклатих глава. Нямах такива взаимоотношения с Карик. И все не можех да забравя думите му за предбрачния договор.

- Но стига за това. Опитваш се да смениш темата. Какво за Джак?

Крисчън откри за малко очите си, но изражението му остана затворено. Въздъхна и пак закри очи.

- Хайд е забъркан в саботажа над Чарли Танго. Полицията откри част от отпечатък, но само част, така че не успяха да разберат чий е. Но после ти го разпозна на камерата при сървъра. Има полицейско досие в Детройт, бил е арестуван там, така че отпечатъкът съвпадна с неговия. - Мозъкът ми се гънеше в неуспешни опити да асимилирам, че Джак е свалил Чарли Танго. Но Крисчън не спря дотук. - Тази сутрин намериха ван долу в гаража. Карал го е Хайд. Вчера е докарал някакви неща за оня, с когото пътувахме в асансьора, новия, дето се нанесе наскоро.

- Забравих му името.

- И аз. Но така е успял да влезе в сградата съвсем легитимно. Работел е за фирма за доставки.

- Е, и? Какво като са намерили ван?

Той не каза нищо.

- Кажи ми.

- Ченгетата намериха... разни неща... във вана. - Пак спря и ме стисна до себе си.

- Какви неща?

Той мълчеше. И точно когато отворих уста да настоявам да говори, продължи:

- Един матрак, транквилизатор за коне, достатъчен поне за десет животни, и бележка. - Едва говореше. Гласът му бе пълен с ужас, паника и отвращение.

- Бележка? - попитах със същата паника, ужас и отвращение.

- Бележка за мен.

- И какво пише в нея?

Крисчън поклати глава. Или не знаеше, или не искаше да ми каже, или нямаше сили да обсъжда съдържанието на бележката.

- Хайд е дошъл тук с цел да те отвлече - каза и тялото му се вцепени. И когато го каза, се сетих за залепващата лента. Потръпнах, но поне бях подготвена за това, вече знаех.

- Мамка му мръсна! - изругах.

- Да - каза той кратко.

Опитах се да си спомня Джак в офиса. Винаги ли е бил откачен? И как си е мислил, че ще му се размине? Всъщност всеки път ме побиваха тръпки от него... но чак пък толкова луд?

- Не разбирам защо. Няма никакво логично обяснение.

- Има. Полицията продължава да разследва. Уелч също. Но съм убеден, че отговорът е някъде в Детройт.

- Как така в Детройт? - Погледнах го объркана.

- Да, там има нещо.

- Не те разбирам.

Крисчън надигна глава, погледна ме и каза безизразно:

- Аз съм роден в Детройт, Ана.

12.

- Бях останала с впечатление, че си роден в Сиатъл - казах. Мислех трескаво. Какво общо имаше това с Джак?

Крисчън взе една възглавница и я подложи под главата си. Погледна ме някак уморено и поклати глава.

- Не. С Елиът сме осиновени в Детройт. Преместили сме се тук малко след моето осиновяване. Грейс е искала да живее на запад, далеч от урбанизираните претъпкани градове. Освен това е получила място в болницата „Нортуест“. Помня много малко от този период. Мия е осиновена тук.

- И Джак е от Детройт?

- Да.

- Как разбра?

- Проверих го, когато започна да работиш за него.

„Разбира се, че е направил проверка!“

- И за него ли имаш досие? Някакъв конкретен цвят на папката? - Засмях се.

Той едва прикри усмивката си

- Мисля, че е светлосиня. - Пръстите му все така разресваха косата ми. Беше успокояващо.

- И какво пише в това досие?

Той примигна, погали ме по бузата и попита:

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Чак толкова ли е страшно?

- Е, виждал съм и по-страшни неща. - Той сви рамене.

О, не! Дали говореше за себе си? Образът на малкото мръснич-ко изплашено отчаяно дете изплува в съзнанието ми и не искаше да си иде. Увих тялото си около него, стиснах го по-близо до себе си, дръпнах чаршафа, завих го и сложих глава на гърдите му.

- Какво има? - попита той озадачено.

- Нищо.

- Не, не. Не става така, не може само ти да питаш и аз да отговарям. Тая игра се играе от двама. Какво има, Ана?

Погледнах го, за да преценя изражението му, сложих пак глава на гърдите му и реших да му кажа.

- Понякога си те представям като дете... преди Карик и Грейс да те вземат.

Той застина.

- Не говорех за себе си. Не искам ничие съчувствие, Ана, най-малко твоето. Тази част от живота ми е минало. Край.

- Не е съжаление! - прошепнах ужасена. - Това е тъга, жал, ужас, че някой може да причини такова нещо на едно дете. - Поех дълбоко въздух, усещах как стомахът ми се обръща, как сълзите пак замъгляват очите ми. - Но тази част от живота ти не е минало, Крисчън. Как може да го кажеш? Та ти живееш с миналото си. Всеки ден от настоящето ти си там. Сам ми каза - петдесетте нюанса. Помниш ли? - Думите ми излизаха почти беззвучни.

Той изсумтя недоволно, прокара ръка през косата си, но не каза нищо.

- Зная защо имаш нужда да ме контролираш и да ме пазиш.

- И след като знаеш, продължаваш да ме предизвикваш? -възкликна той, задавен от собствените си думи, а ръката му замръзна в косата ми.

Намръщих се. Нарочно ли го правех? Подсъзнанието ми си свали очилата, задъвка рамката им, свила устни, и замислено поклати глава. Не й обърнах внимание. Беше толкова объркано. Аз бях неговата жена, не подчинена, не бях някоя нова компания, която е закупил наскоро, не бях актив. Аз не бях онази курва и наркоманка майка му... Мамка му, догади ми се. И се сетих за думите на доктор Флин: „Просто продължавай да правиш това, което правиш и сега. Той те обича безумно... А това е добрата новина“.

Това е. Аз просто правех това, което знаех, както умеех. Нали това бе харесал в мен? Нали в това момиче беше се влюбил?

„О, този мъж така ме обърква!“

- Доктор Флин ме посъветва да ти дам възможност да изпитваш съмнения. И мисля, че го правя. Не съм сигурна. Може би това е моят начин да те доведа в настоящето, в „сега“, далеч от миналото - прошепнах. - Не знам. Но най ми е трудно да преценя до каква степен си склонен да преиграваш.

Той промълви като на себе си:

- Тоя шибяняк Флин...

- Той ми каза да продължа да се държа с теб както съм се държала винаги.

- Така ли стана сега? - попита той сухо.

„Добре. Нека кажа и другото“.

- Крисчън, мисля, че ти си обичал майка си. И не си успял да я спасиш. И не е било твоя работа да го правиш, не е било и твое задължение, не си бил способен на това. Но аз не съм майка ти.

- Не, моля те, недей... - Едва шепнеше.

- Не, изслушай ме, моля те! - Вдигнах глава и погледнах в огромните му, парализирани от ужас очи. Не дишаше. Сърцето ми се сгърчи. - Аз не съм майка ти. Аз съм много по-силна от нея. Имам теб, а и ти си толкова по-силен сега. И знам, че ме обичаш. И аз те обичам

Едва ли очакваше да чуе точно това.

- Обичаш ли ме все още? - попита тихо.

- Разбира се. И винаги ще те обичам. Независимо от всичко, което ми причиниш.

Дали това бе уверението, от което се нуждаеше? Той въздъхна, затвори очи, скри лицето си с една ръка, а с другата ме придърпа до себе си.

- Не се крий от мен. - Пресегнах се и махнах ръката от лицето му. - Цял живот си се крил. Не го прави, не и пред мен!

Той ме погледна недоверчиво и се смръщи.

- Крил съм се?

-Да.

Той изведнъж се размърда, обърна се настрани и ме сложи да легна до него. Нежно събра косата ми от лицето и я прибра зад ушите ми.

- Днес ме попита дали те мразя. Не разбрах защо изобщо зададе този въпрос. И сега... — Спря и ме изгледа все едно бях едно от чудесата на света.

- Мислиш, че те мразя? - Сега беше мой ред да се изненадам.

- Не! - Той поклати глава. - Вече не. - Изглеждаше облекчен.

- Но искам да знам... защо използва ключовата дума, Ана?

И всяка мисъл се изпари от главата ми. Какво да му кажа? Че ме е уплашил? Че не знаех дали изобщо ще спре? Че го бях молила, а той не спря? Че не исках да стане като онзи път, когато ме би с колана? Не бях сигурна, че нямаше да стане така! Преглътнах и казах:

- Защото беше толкова ядосан, далечен... и не знаех докъде можеш да стигнеш.

Той пак заключи очите си; лицето му не издаваше нищо

- Щеше ли да ми позволиш да свърша? - прошепнах и усетих как се изчервявам, но не отместих очи от неговите.

-Не - каза той след много време.

- Това е... жестоко.

Кокалчетата на пръстите му леко потъркваха бузата ми.

- Но ефективно. - Погледна ме така, сякаш искаше да надзърне в душата ми. Очите му потъмняха. И след много време, стори ми се вечност, добави: - Радвам се, че ме спря.

- Наистина ли? - Не разбирах.

Устните му се изкривиха в тъжна усмивка.

- Не искам да те наранявам. Увлякох се. - Наведе се и ме целуна. - Просто изключих. А това се случва доста често и с теб.

И незнайно защо и съвсем необяснимо за самата мен тези думи ме поласкаха и... се засмях. Защо думите му ме бяха направили толкова щастлива? Той се смееше с мен.

- Не разбирам защо се смеете, госпожо Грей!

- И аз не разбирам!

Бяхме топка от оплетена кожа и плът, деним и сатенени червени чаршафи. Погалих го по гърба и зарових пръсти в косата му. Той въздъхна и се отпусна в ръцете ми.

- Това означава, че мога да ти имам доверие, че ще ме спираш, когато стана такъв. Не искам никога да ти причинявам болка. - И добави: - Имам нужда от...

- От какво?

- Да контролирам, Ана. Така, както се нуждая от теб. Това е единственият начин, по който мога да... функционирам, да съществувам. Не мога да се откажа от това. Опитах. И все пак... с теб... - Поклати глава уморено.

Преглътнах. Това беше неговата дилема - необходимостта да контролира и нуждата му от мен. Не исках да повярвам, че едното напълно отрича другото.

- Имам нужда от теб - прошепнах и го притиснах по-силно до себе си. - Ще се опитам, Крисчън, наистина ще се опитам да бъда по-разумна и да се съобразявам.

- Искам да се нуждаеш от мен.

- Но аз се нуждая от теб! - почти викнах. „Обичам го, нуждая се от него! Толкова много, болезнено силно!“

- Искам да се грижа за теб.

- Но ти го правиш. Непрекъснато. И така ми липсваше, когато замина.

- Така ли? - Беше наистина изненадан.

- Разбира се. Мразя да не си при мен.

Усетих усмивката му.

- Можеше ти да дойдеш с мен.

- Крисчън, нека не започваме този спор. Искам да работя.

Той въздъхна и аз пак прокарах пръсти през косата му.

- Обичам те, Ана!

- И аз те обичам, Крисчън! И винаги ще те обичам!

И всичко се успокои. Като след буря. Лежахме заслушани в ритъма на сърцата си и изтощена от всичко... заспах.

Стреснах се. Скочих в паника. Къде съм? Стаята с играчките? Светлините грееха меко, светлината се плъзгаше по кървавочервените стени. Крисчън проплака и разбрах, че това ме е събудило.

“Не! - изплака пак. Беше легнал до мен, с отметната глава, очите му бяха здраво стиснати, лицето му изкривено от болка.

„Господи, кошмар! Има кошмари!“

- Не! - извика той.

- Крисчън, събуди се! - Изритах чаршафа, седнах, коленичих до него, грабнах го за раменете и започнах да го разтърсвам. Сълзите ми потекоха.

- Крисчън, моля те, събуди се! Моля те!

Той отвори очи - сиви, обезумели, зениците му - разширени от ужас и паника. Гледаше ме с празен поглед.

- Крисчън, това е само кошмар. У дома си. Всичко е наред. Няма нищо страшно.

Той се заоглежда като обезумял, не разбираше къде е. Накрая очите му се впиха в моите.

- Ана! - извика без дъх и ме сграбчи, дръпна ме към гърдите си и ме целуна. Силно. Езикът му завладя устата ми. Усетих вкус на отчаяние и нужда. Едва дишах. Той се претърколи върху мен, без да откъсва устните си от моите. Притисна ме върху матрака. Едната му ръка сграбчи челюстта ми, другата беше върху главата ми, не можех да мръдна. Коленичи между краката ми, разтвори ги и се настани там - все още беше с джинсите.

- Ана - извика, като че ли не вярваше, че съм там, с него. Погледна ме за част от секундата и успях да си поема дъх. И устните му пак бяха върху моите, вземаха всичко, което можех да му дам. Той изстена и притисна бедра към мен. Пенисът му едва се побираше в джинсите, усещах как го притиска към меката ми кожа.

Изстенах и цялото погиснато сексуално напрежение отпреди часове изригна, мощно, отмъстително, тялото ми отново се наводни с желание и нужда. Предадох се на тези демони, на настоятелните му целувки по лицето, очите, бузите, навсякъде.

- Тук съм - шепнех, опитвах се да го успокоя, задъханият ни горещ дъх се сливаше в един. Дишахме като един. Обвих раменете му и надигнах слабините си към него, за да го посрещна.

- О, Ана - задъхваше се той. - Искам те.

- И аз - прошепнах горещо, тялото ми отчаяно търсеше допира му. „Искам го! Искам го! Сега! Имам нужда от това, искам да ме излекува от болката на желанието“. Той бързо разкопча копчетата на джинсите. Пенисът му беше огромен, освободен.

„Господи, а допреди минута спях!“

Той ме погледна и изчака като за разрешение.

- Да, моля те! - Гласът ми трептеше от желание.

С едно движение той влезе в мен и ме изпълни.

Извиках, но не от болка, а изненадана от настойчивостга му.

Той изстена, устните му намериха моите, и пак влезе, и пак, и пак. Движеше се като обезумял. От страха, от страст, от желание, от... любов? Не знаех, но го посрещах всеки път с нарастващо желание.

- Ана - изръмжа нечленоразделно и свърши мощно, изля в мен цялата си енергия, лицето му беше разкривено от изтичащото напрежение. А после падна с цялата си тежест върху мен. И пак ме остави... незадоволена.

„Мама му стара! Не ми върви тази вечер!“ Прегърнах го, опитах се да поема дъх, буквално смазана под него. Той излезе от мен и ме прегърна. Минаха минути... много минути. Най-сетне той поклати глава, надигна се на лакът и отмести част от тежестта. Погледна ме, като че ли ме вижда за първи път.

- О, Ана! - Наведе се и ме целуна.

- Добре ли си? - Погалих прекрасното му лице. Той кимна, но изглеждаше разтърсен, объркан. Моето мило изгубено момче.

- А ти? - попита загрижено.

- Ами... - Помръднах под него и той се усмихна с онази съблазнителна похотлива усмивка.

- Госпожо Грей, май не задоволихме вашите потребности - каза, целуна ме бързо и стана от леглото. Коленичи на пода и ме издърпа към себе си, така че дупето ми беше точно на ръба на леглото.

- Седни - каза. С мъка седнах на ръба, косата ми падаше като воал около лицето ми, по гърдите. Сивите му очи се впиха в моите, а ръцете му отвориха широко краката ми. Облегнах се назад на ръце и зачаках. Знаех какво ще прави. Но той...

- Ти си толкова дяволски красива, Ана - каза и видях как косата му с цвят на мед потъна някъде към бедрото ми, започна да го целува и да лази нагоре. Цялото ми тяло се сви от очакване. Той погледна към мен, очите му все по-тъмни под дългите му мигли.

- Гледай - каза и езикът му беше между краката ми.

Извиках. Целият ми свят, целият свят беше концентриран там. „И да го гледам как го прави! Толкова възбуждащо, мамка му, толкова еротично!“ Гледах как езикът му се плъзва по най-чувствителната точка на тялото ми. И без милост, без да спира, с цялото обожание, на което е способен един мъж, той продължи сладкото изтезание да ме дразни до полуда. Мускулите ми се ско-ваха, ръцете ми трепереха под тежестта на собственото ми тяло.

Тогава той нежно мушна пръст в мен и това беше краят. Паднах назад на леглото, пръстите му по тялото ми, в тялото ми, езикът му не спираше. И отлетях. Експлодирах, виках името му, мощният оргазъм огъна тялото ми. Хората му казват „да видиш звезди посред бял ден“. Не беше ден, но видях звезди, пометена от това първич-но чувство. Вяло усетих устата му върху корема си, целуваше ме нежно, сладко. Протегнах ръка и погалих косата му.

- Не съм свършил с теб. Още не - каза той и преди да успея да се върна в Сиатъл, или поне в орбита около Земята, хвана бедрата ми, дръпна ме от леглото на земята в скута си и ме изпълни. Толкова бързо!

- О, бебчо - каза задъхано, обви ме с ръце и без да мърда, започна да целува лицето ми. Помръдна хълбоците си и удоволствието, горещо, тежко се разля по вените ми. Той прокара ръце към дупето ми, повдигна го и се намести под мен.

Изстенах. Устните му бяха върху моите и пак леко, бавно, много бавно, той ме повдигна и се залюля в мен. Прехвърлих ръце през врата му и се предадох на нежния му ритъм и на всичко, което искаше да направи с мен. Движех бедрата си, яздех го... усещането беше невероятно. Изпънах тяло, отметнах глава, устата ми отворена. Това беше моята реакция на начина, по който той ме любеше... нежно.

- Ана... - Целуна ме по шията. Държеше ме здраво, влизаше и излизаше леко, плавно и ме тласкаше все по-нагоре и по-наго-ре... така премерено, перфектен ритъм. Божествено удоволствие сияеше в мен. Цялата тази интимност...

- Обичам те, Ана - прошепна той в ухото ми и пак ме повдигна, нагоре, надолу. Разрових косата му с пръсти.

- И аз те обичам, Крисчън. - Отворих очи и видях в очите му любовта му - сияеща, смела, заслепяваща. Кошмарът може би беше забравен. И когато оргазмът започна бавно да се надига в мен, осъзнах, че искам точно това, тази връзка, този начин да си кажем, че се обичаме.

- Направи го, бебчо, заради мен - прошепна той. Стиснах очи, мускулите ми инстинктивно се стегнаха под шепота му и свърших шумно, с вик, в спиралите на мощен оргазъм. Той застина, опрял чело в моето, нежно произнесе името ми, уви ръце около мен и достигна своя връх.

Повдигна ме нежно, сложи ме на леглото, а аз се сгуших в ръцете му - най-сетне успокоена, най-сетне доволна. Той прокара нос по шията ми.

- Така по-добре ли е?

- Хайде, нека те сложа в леглото. Не искам да спиш тук.

Размърдах се неохотно и се обърнах към него.

- Чакай - прошепнах. Той ме гледаше с учудени невинни очи: и в същото време нямаше нищо невинно в това, което излъчваше

- добре изчукан, задоволен и доволен от себе си.

- Добре ли си? - попитах.

Той кимна с премрежен поглед като тийнейджър.

- Сега — да.

- О, Крисчън! - скарах му се и погалих прекрасното му лице.

- Питах за кошмара ти.

Той замръзна, затвори очи и ме притисна още по-силно.

- Недей - прошепна. Гласът му беше суров, дрезгав. Сърцето ми се обърна, ръцете ми загладиха косата му назад.

- Съжалявам - прошепнах, изплашена от реакцията му. „По дяволите, как да се нагодя към такива резки промени в настроението му? Какво е сънувал?“ Не исках да му причинявам повече болка и да го карам да разказва.

- Няма нищо - казах нежно. Опитвах се отчаяно да върна игривото момче, което стоеше допреди секунди пред мен. - Успокой се!

- Хайде да си лягаме - каза той тихо, стана и ме остави праз-на, сама с болката ми. Станах след него, увита с червения сатенен чаршаф, и се наведох да прибера дрехите си от земята.

- Остави ги - каза той и най-изненадващо ме грабна на ръце и ме понесе. - Не искам да се оплетеш в този чаршаф, да паднеш по стълбите и да си счупиш нещо.

Обвих ръце около врата му и се зачудих как бързо се бе върнал в кожата си.

Отворих очи стресната и уплашена. Нещо не беше наред. Крисчън не беше в леглото, а все още бе нощ. Къде беше?

И тогава чух пианото.

Скочих от леглото, грабнах халата и забързах към голямата стая. Мелодията беше толкова тьжна, онази същата прочувстве-на, изстрадана мелодия, която беше свирил и преди. Спрях до вратата и го загледах в неговото малко езерце светлина. Тъжните ноти кръжаха в бавен ритъм в цялата стая.

Мелодията свърши и той започна отначало. Защо? Увих ръце около тялото си и се заслушах като омагьосана. Свиреше божествено, но сърцето ми се дробеше под музиката. „Защо си толкова тъжен? Заради мен ли? Аз ли ти причиних това?“ Мелодията свърши и той я започна за трети път. Не издържах. Крисчън не погледна нагоре, не обърна внимание дори когато тръгнах към пианото, но се отмести и ми направи място да седна до него. Продължи да свири, а аз сложих глава на рамото му. Той целуна косата ми, но не спря преди мелодията да свърши. Погледнах го скришом, а той ме гледаше... тревожно.

- Събудих ли те? - попита.

- Не. Усетих, че те няма. Какво свиреше?

- Шопен, прелюдия в ми минор номер четири...

Стиснах нежно ръката му.

- Това наистина те е разстроило, нали?

- Някакъв откачен влиза в апартамента ми, иска да отвлече жена ми, тя не прави каквото й се казва, използва ми някакви ключови думи, подлудява ме... - Затвори очи и когато ги отвори, вече бяха сурови и погледът му - остър като нож. - Да, доста съм разстроен.

- Съжалявам. - Стиснах ръката му.

Той опря чело в моето и прошепна:

- Сънувах те мъртва.

Какво?!

- Лежеше на пода... студена... и не искаше да се събудиш

„О, Петдесет!“

- Просто лош сън! Само сън! - Хванах двете му ръце. Очите му горяха в моите и полека тревогата и болката започнаха да се топят. - Аз съм тук, студена съм само когато не си до мен в леглото. Ела си с мен, да си легнем. Моля те! - Станах, хванах ръката му и зачаках. След много време той стана. Беше по пижама. Висеше така секси на хълбоците му, че изпитах силен порив да пъхна ръка под ластика, но не го направих. Просто го поведох към спалнята.

Когато се събудих, той бе целият усукан около мен и спеше спокойно. Въздъхнах облекчено и се отпуснах, за да се насладя на топлината на тялото му, на кожата му, долепена до моята. Лежах неподвижно. Не исках да го събудя.

Господи, каква нощ! Чувствах се като прегазена от влак. Онзи товарен влак - моят мъж. Не беше за вярване, че този спокоен, така млад в съня си мъж преди няколко часа е изживял този ад. Освен това успя да вкара и мен там. Гледах в тавана и се чудех. Странно, винаги бях мислила за него като за силния, контролиращ, доминиращ Крисчън, но всъщност той беше крехък, уязвим, моето изгубено момче. А най-смешното беше, че за него аз бях уязвимата, а не можех да се съглася, че е така. Не и в сравнение с него. Аз бях силна!

Но дали бях силна за двама? Достатъчно силна, за да изпълнявам команди и да правя каквото ми се каже? Въздъхнах. Той не искаше кой знае какво от мен. Започнах да прехвърлям през ума си разговора ни от снощи. Какво решихме? Че ще опитаме. И толкова. Но истината беше, че аз го обичах толкова много, че трябваше да намеря пътека за двама ни, да намеря посока. Такава посока, която да ми позволи да се запазя, да запазя независимостта си, и в същото време да бъда неговото „повече“. Аз бях неговото „повече“, а той беше моето. Взех решение да положа усилия да не го притеснявам, да не го тревожа поне през уикенда

Той се размърда, вдигна глава от гърдите ми и ме изгледа сънено.

- Добро утро, господин Грей! - Усмихнах се.

- Добро утро, госпожо Грей. Добре ли спахте? - И се протегна.

- След като мъжът ми спря да изтезава пианото, да, спах добре.

Той се усмихна с онази, срамежливата усмивка и сърцето ми се разтопи.

- Да тормозя пианото? Непременно ще изпратя мейл на госпожа Кати да я уведомя.

- Госпожа Кати?

- Учителката ми по пиано.

Засмях се.

- Какъв прекрасен звук - каза той. - Искаш ли да изкараме един хубав ден днес?

- Разбира се. Какво ти се прави?

- След като правя любов с жена си и тя ми приготви закуска, бих желал да я заведа в Аспен.

- В Аспен?!

-Да.

- Истинският Аспен? В Колорадо?

- Точно така. Освен ако някой не се е нанесъл там. Все пак ти плати двайсет и четири хиляди долара за това удоволствие.

- С твоите пари - засмях се.

- Нашите пари.

- Когато наддавах за къщата, парите бяха твои. - Врътнах очи.

- О, госпожо Грей, вие и вашите връткащи се очи - прошепна той и ръката му плъзна по бедрото ми.

- Не е ли много път дотам? - попитах, за да разсея намеренията му.

- Не и със самолет - каза той сърдито и ръката му сграбчи дупето ми.

О, как забравих, че съпругът ми има самолет. Ръката му продължи да се движи нагоре, нощницата ми се свиваше под пръстите му и скоро забравих всичко.

Тейлър ни закара до Сий Так. Самолетът на „Грей Ентръпрай-зис“ ни чакаше.

Беше мрачен ден, но не исках да позволя на времето да удави настроението ми. Крисчън обаче сияеше като коледна елха. Беше развълнуван от нещо и подскачаше като малко дете, което крие някаква изненада. Зачудих се какви ли ги е намислил този път. Изглеждаше невероятно - рошава коса, черни джинси, бяла риза. Никакви директорски костюми днес. Тейлър спря колата при стълбата до самолета.

- Имам изненада за теб - каза Крисчън и целуна пръстите ми.

- Приятна, нали?

- Надявам се - усмихна се топло.

Хм... какво беше намислил?

Сойър изскочи от колата и отвори вратата ми. Тейлър отвори тази на Крисчън и извади куфарите ни от багажника. Качихме се. Стивън ни посрещна до вратата на самолета. Хвърлих едно око към пилотската кабина и видях как пилот Бейли включва и изключва някакви копчета по таблото.

Крисчън и Стивън се здрависаха.

- Добро утро, сър.

- Благодаря, че се отзовахте при такова кратко предизвестие -каза Крисчън - Гостите ни тук ли са?

- Да, сър.

„Гости?“ Обърнах се и... Кейт, Елиът, Мия и Итън седяха на кремавите кожени седалки и ми се усмихваха. Обърнах се към Крисчън.

- Изненада! - каза той.

Едва успя да укротя щастието си, за да не ме вдигне като балон нагоре, преди самолетът да е излетял.

- Каза, че не се виждаш често с приятелите си. - Крисчън сви рамене и ми се усмихна извинително.

- О, Крисчън, благодаря ти! - Метнах се върху него и го раз-целувах пред всички.

- Ако продължаваш така, ще те хвана и ще те заключа в спалнята — прошепна той.

- Няма да посмееш - казах в устните му.

- О, Анастейжа. - Засмя се, поклати глава, пусна ме и с едно рязко движение сграбчи бедрата ми, вдигна ме и ме метна на рамо.

- Крисчън! Пусни ме! - изврещях и го заплясках по задника.

Мярнах усмивката на Стивън, който се обърна и влезе в пилотската кабина. Тейлър стоеше на вратата и едва сдържаше смеха си.

Без да обръща никакво внимание на молбите ми и на безуспешния ми опит да го набия, Крисчън закрачи през салона на самолета, покрай Мия и Итън, които седяха един срещу друг, покрай Кейт и Елиът, който издаваше нечленоразделни звуци като маймуна с психични отклонения.

- Моля извинете ме - обърна се Крисчън към гостите ни, - но се налага да поговоря със съпругата си насаме.

- Крисчън, пусни ме пищях аз.

- Всяко нещо с времето си, бебчо.

Мия, Кейт и Елиът се смееха. Какво му беше смешното? Беше само ужасно неловко. Итън ни гледаше стреснато. Всички погледи ни проследиха чак до спалнята.

Крисчън затвори вратата и ме пусна по тялото си. Усетих всеки негов мускул и сухожилие. Усмихна ми се с хлапашката си усмивка, доволен и горд от себе си.

- Добро шоу спретнахте, господин Грей. Скръстих ръце с престорено недоволство

- Не беше шоу, беше весело. Той се усмихна още по-ослепи-телно. Господи, наистина беше толкова млад!

- И мислиш ли да продължиш започнатото? - попитах, без да съм сигурна какво мисля по въпроса самата аз. Та нали другите щяха да ни чуят, за бога! И изведнъж ме досрамя. Погледнах леглото със смесени чувства, спомних си първата ни брачна нощ и усетих как започвам да се изчервявам. Толкова много бяхме говорили предната нощ, толкова много направихме. Имах усещането, че сме прескочили препятствие, но какво? Това също не знаех. Погледнах веселите очи на Крисчън и не успях да се сдържа. Усмивката му беше толкова заразна!

- Мисля, че ще е много невъзпитано да караме гостите да чакат каза сърдито Крисчън и направи крачка към мен. ,Накай! Той откога започна да се интересува от мислите и чувствата на другите?“ Отстъпих към стената и той ме притисна в ъгъла. Топлината на тялото му беше като решетка на затвор. Наведе се и отърка нос в моя.

- Приягна ли беше изненадата? - попита шепнешком и с глас, пъленсочакване.

- О, Крисчън фантастична изненада! - Прокарах длан по гърдите му и го целунах. - Кога успя да го организираш? - попитах и го погалих по косата.

- Снощи. Не можах да спя и пуснах мейли на Елиът и Мия, и ето, тук са.

- Много мило, наистина. Благодаря ти. Сигурна съм, че иде изкараме страхотно.

- А и ще е по-лесно да избегнем папараците в Аспен, отколкото у дома.

„О, да папараците! Прав е!“ Ако бяхме останали в „Еска-ла“, щяхме да сме принудени да седим у дома. Потръпнах, като се сетих за камерите, за ослепителните светкавици на фотоапаратите на фотографите, които Тейлър за щастие успя да разкара.

- Ела. По-добре да седнем, скоро ще излетим. - Той ми подаде ръка и се върнахме при гостите.

- Много бързо обслужване предлагате в този самолет - засмя се Елиът.

Крисчън не му обърна внимание.

- Моля всички пътници да заемат местата си. Дами и господа, ще излетим след няколко минути... - отекна в салона гласът на Стивън - спокоен, авторитетен. Брюнетката... хм... как се казваше... Натали? се появи и събра празните чаши от кафе. Тя беше с нас и на медения ни месец. „Наталия! Казва се Наталия“.

- Добро утро, господин Грей, госпожо Грей - каза мило. Защо ме караше да се чувствам така неудобно? Може би защото беше брюнетка. Крисчън рядко назначаваше брюнетки, защото ги намираше за много по-привлекателни. Той й се усмихна и се настани на седалката срещу Кейт и Елиът. Аз прегърнах Мия и Кейт и помахах на Итън и Елиът. После бързо седнах до Крисчън и си закопчах колана. Той сложи ръка на коляното ми и ме стисна нежно. Изглеждаше отпуснат и щастлив въпреки че с нас имаше хора. Зачудих се дали не може да е винаги такъв - да не упражнява никакъв контрол.

- Надявам се да си взела планинските обувки.

- Няма да караме ски, нали?

- През август ще е трудно — отвърна весело той.

Всъщност да де.

- Караш ли ски, Ана? попита Елиът.

-Не.

Крисчън премести ръката си от коляното ми, за да ме хване за ръката.

- Сигурен съм, че брат ми може да те научи - ухили се Елиът и добави: - Много е добър, особено на хлъзгавите участъци и по възвишенията.

Изчервих се и погледнах скришом Крисчън. Той гледаше Елиът, без да показва никаква емоция, но бях сигурна, че едва сподавя смеха си.

Самолетът тръгна бавно по пистата.

Наталия ни запозна с инструкциите за безопасност. Говореше ясно, гласът й беше приятен, звънлив. С морскосиня риза с къси ръкави и права пола, с перфектен грим, тя беше наистина много красива. Подсъзнанието ми ме погледна с повдигната, оскубана поне наполовина вежда.

- Добре ли си? - попита Кейт и мисля, съвсем целенасочено.

- Искам да кажа след всичко това с Хайд.

Кимнах. Не исках да мисля, не исках да говоря за Хайд, но тя имаше съвсем различни намерения.

- И защо е откачил? - попита: мина направо към същината, без заобикалки. Отметна косата си назад, готова да души и рови за още информация.

Крисчън я изгледа хладно, сви рамене и каза:

- Изритах жалкия му задник от издателството.

- О? Така ли? Защо? - Определено се беше вживяла в ролята на разследваща журналистика.

- Пусна ми се много грубо - казах аз. Опитах се да й сритам крака под масата, но не я уцелих. „Мамицата й!“

- Кога? - попита тя.

- Преди доста време.

- Не си ми казвала!

Вдигнах рамене извинително.

- Не ми се вярва да е само заради това. Чак такова драстично и екстремно отмъщение само заради едно уволнение... - Честно, не знаеше кога да си затвори устата, но този път въпросът поне беше към Крисчън. - Има ли някакви психически проблеми? Ами цялата тази информация, която държи за семейството?

- Продължаваше да го върти на шиш, очевидно мислеше, че аз все още не знам нищо. Издразних се.

- Смятаме, че връзката е някъде в Детройт - каза Крисчън меко, прекалено меко. „О, не, Кейт, моля те, откажи се! Незабавно!“

- И Хайд ли е от Детройт?

Крисчън кимна.

Самолетът ускори и аз стиснах ръката му по-здраво. Той ме погледна окуражително. Знаеше, че мразя излитанията и кацанията. Стисна ръката ми и палецът му я загали успокоително.

- Какво все пак знаеш за него? - попита Елиът, който изобщо не обърна внимание на факта, че излитаме, нито на факта, че Крисчън се изнервя от въпросите на Кейт. Тя се наведе напред и наостри уши.

- Това не е за пресата - каза й Крисчън строго и съвсем сериозно. Устните й се свиха в тъничка линия. - Не знаем много за него - продължи той. - Баща му починал при някакво сби-ване в бар. Майка му се пропила. Като дете бил постоянно по домовете за сираци и бездомни деца. Ту влизал, ту излизал, ту го местели... И постоянно се е забърквал в какво ли не. Предимно кражби на коли. Бил е в затвора за малолетни. Майка му успяла да се възстанови с някаква програма за лечение на алкохолизъм и го прибрала. После спечелва стипендия за Принстън.

- Принстън? — Любопитството на Кейт направо вибрираше.

- Да. Явно е умен - каза Крисчън.

- Не бих казал - обади се Елиът.

- Но той не може да организира такова нещо сам! - констатира Кейт.

- Това не знаем. Все още. - Гласът на Крисчън беше прекалено тих. Господи! Някой му помагаше! Обърнах се и погледнах Крисчън с ужас. Той пак стисна ръката ми, но не ме погледна. Самолетът се отдели от земята и усетих някакво ужасяващо чувство, че потъвам. Стомахът ми се обърна.

- На колко години е? — попитах Крисчън, така че само той да ме чуе. Колкото и да ми се искаше да знам повече, не исках да насърчавам Кейт. Знаех, че въпросите й го побъркват. Освен това след Коктейлгейт Кейт беше в черния му списък.

- На трийсет и две. Защо?

- Просто питам.

- Не питай за него. Радвам се, че го закопчаха тоя нещастник.

- Челюстта му почти изпука, а отговорът му прозвуча като закана да не питам, но се направих, че не разбирам.

- Ти мислиш ли, че някой работи за него? - Догади ми се от мисълта, че може да има и някой друг замесен в тая работа. Това би означавало, че нищо не е приключило.

- Не знам - отвърна той и пак стисна зъби.

- Може би някой, който ти има зъб - предположих. „Господи! Дано не е онази кучка!“ - Елена? - прошепнах. Знам, че казах името й на глас, но само той можеше да ме чуе. Погледнах нервно към Кейт, но тя говореше оживено с Елиът, който определено изглеждаше ядосан. На нея. Хмм.

- Обичаш да говориш за нея така, да мислиш за нея като за демон, нали? - Крисчън поклати неодобрително глава. - Тя може да ми има зъб, но не би направила нищо подобно. - И ме закова с прямия си сив поглед. - Хайде да не я обсъждаме. Знам, че не е любимата ти тема за разговор.

- Нещо да сте говорили? Да сте се карали? - попитах, макар да не бях сигурна дали искам да знам отговора.

- Ана, не съм говорил с нея от рождения ми ден. Моля те, спри. Не искам да говоря за нея! - Вдигна ръката ми към устните си и целуна пръстите ми. Очите му горяха в моите и разбрах, че не бива да продължавам този разпит. Поне не сега.

- Ей, що не идете някъде насаме? - каза закачливо Елиът. -Имате си стая, нали? Не останахте много дълго там.

Крисчън закова и него с хладния си поглед.

- Начукай си го, Елиът - каза, но без никаква злоба.

- Пич, само ти казвам как стоят нещата. - Очите на Елиът грейнаха весело.

- Ти пък откъде знаеш как стоят нещата? - попита саркастич-но Крисчън.

Елиът се усмихна. Явно тази размяна на реплики му се нравеше.

- Ами нали се ожени за първото си гадже. - И кимна към мен.

Мамка му! Накъде вървеше този разговор? Изчервих се.

- И можеш ли да ме обвиниш? - отвърна Крисчън и отново целуна ръката ми

- Не, разбира се - засмя се Елиът и поклати глава.

Изчервих се още повече, а Кейт срита Елиът и му се скара:

- Спри да се държиш като задник!

- И слушай какво ти казва гаджето ти - добави Крисчън, засмя се и тревогата му изчезна. Ушите ми започнаха да пукат -все още набирахме височина. Цялото напрежение изчезна щом самолетът спря да се издига и пое по маршрута си. Кейт гледаше сърдито. Май ставаше нещо между тях с Елиът! Или може би не?

Елиът беше прав. Аз съм... бях... първото гадже на Крисчън и сега вече и негова съпруга. Онези петнайсет и злата Робинсън нямаха никакво значение. Но пък Елиът изобщо не знаеше за тях. Очевидно и Кейт не му беше казала нищо. Усмихнах й се и тя ми намигна заговорнически. Всичките ми тайни бяха на сигурно място, когато ги пазеше тя.

- Дами и господа, пътуваме на приблизителна височина десет хиляди метра. Полетът ще продължи около час и петдесет минути - съобщи Стивън. - Може да се движите свободно из самолета.

Наталия се появи и предложи кафе.

13.

Самолетът кацна меко на „Сарди Фийлд“ в 12:25. Стивън спря близо до главния терминал. През прозореца видях миниван фолксваген. Очевидно беше за нас.

- Перфектно приземяване - каза Крисчън и стисна ръката на Стивън за довиждане.

- Всичко опира до плътността на атмосферата спрямо височината, сър. Бейли е много добра по математика - отвърна Стивън.

Крисчън кимна и каза:

- Направо го закова! Перфектно приземяване!

- Благодаря, сър - каза тя с усмивка.

- Приятен уикенд, господин Грей, госпожо Грей. Ще се видим утре. - И Стивън ни направи път да излезем. Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе по стълбичките надолу. Тейлър вече чакаше до вана.

- Миниван? - попита изненадано Крисчън, докато той ни отваряше плъзгащата се врата.

Тейлър му се усмихна някак извинително и сви рамене.

- Знам. Късно ти казах - продължи по-спокойно Крисчън.

Тейлър се върна в самолета да свали багажа ни.

- Искаш ли да се пипаме на задната седалка? - прошепна Крисчън дяволито и ми се усмихна палаво.

Засмях се. Кой беше този мъж? Къде се беше дянал онзи, другият, как му беше името... господин Бесен?

- Хайде, какво се размотавате вие двамата. Качвайте се! - викна Мия, гласът й трепереше от нетърпение. Качихме се, промушихме се до двойната седалка най-отзад и седнахме. Притиснах се до Крисчън, а той преметна ръка през облегалката на седалката ми.

- Удобно ли ти е? - попита ме, докато Мия и Итън се настаняваха пред нас.

-Да.

Той ме целуна по челото. Не зная защо, но цял ден не можех да се отърва от чувството за... срам. Може би заради предната нощ? Може би защото за първи път бяхме с компания? Така и не можах да си обясня откъде тази плахост.

Елиът и Кейт също дойдоха и Тейлър отвори багажника да прибере и техните куфари. След пет минути вече пътувахме.

Гледах през прозореца. Приближавахме Аспен. Дърветата бяха зелени, но първата въздишка на есента бе минала по листата и бе обагрила крайчетата им в жълтеникаво. Небето беше ясно, синьо и чисто като кристал. На запад се виждаха няколко тъмни облака. Наоколо се издигаха склоновете на Скалистите планини, а най-високият връх беше точно пред нас. Всичко беше величествено зелено, само на места по върховете бяха кацнали малки бели шапчици от сняг. Като в детска рисунка.

Меката на богатите и известните. И АЗ имам къща тук! Още не ми се вярваше. И някъде дълбоко в себе си усетих онова неприятно усещане, онази вина. Така беше всъщност всеки път, когато се замислех за богатството на Крисчън. Какво бях направила, за да заслужа всичко това? Нищо - освен че се бях влюбила.

- Била ли си в Аспен, Ана? - попита Итън и прекъсна неприятните ми мисли.

- Не, за първи път ми е. Ти?

- С Кейт идвахме често като ученици. Баща ми е запален скиор. Майка ми не си пада чак толкова по ските.

- Надявам се мъжът ми да ме научи да карам ски. - Погледнах съпруга си.

- Не разчитай много - каза Крисчън.

- Бързо се уча!

- Може да паднеш и да си счупиш врата. - Усмивката се беше изпарила от лицето му.

Не исках да споря и да развалям доброто му настроение, така че смених темата

- Кога купи къщата тук?

- Преди две години. А сега е и ваша, госпожо Грей.

- Знам - прошепнах, но нямах смелостта да си призная и да го приема. Целунах го по бузата, пак се сгуших в него и се заслушах как се шегува и се смее с Итън и Елиът. Мия се включваше от време на време, но Кейт беше съвсем тиха. Дали мислеше все още за Хайд? Или за нещо друго? И после се сетих. Аспен... Дизайнер на къщата беше Гиа Матео, а изпълнител на поръчката - компанията на Елиът. Питах се дали именно това я притеснява. Нямаше начин да говоря с нея пред Елиът, особено сега, като знаех, че е имал връзка с нея. Чудех дали Кейт знае, че Гиа е правила дизайна. Реших да я разпитам какво я тревожи, когато останем насаме.

Минахме през центъра на Аспен и настроението ми се вдигна. Повечето постройки бяха едноетажни, от червена тухла, в швейцарски стил, а имаше и къщи в ултрамодерен стил, боядисани в ярки шарени цветове. Плюс много банки и дизайнерски бутици, които напомняха за статута на населението. Разбира се, статутът на Крисчън съвсем пасваше.

- Защо избра Аспен? - попитах.

- Моля? - Той ме погледна изненадано.

- Защо купи къща точно тук?

- Мама и татко ни водеха тук, когато бяхме деца. Тук се научих да карам ски. Тук ми харесва. Надявам се и на теб да ти хареса. Ако не, ще продадем къщата и ще купим някъде другаде.

„Просто така!?“

Той прибра един паднал кичур от лицето ми и го сложи нежно зад ухото ми.

- Прекрасна си днес.

Бузите ми пламнаха. Бях облечена като за пътуване - джинси, тениска, тънко синьо яке. По дяволите! Защо ме беше срам? Той ме целуна нежно, сладко, с любов.

Колата излезе от града и се закатерихме по другия склон на долината по планински път с много завои. Колкото по-нагоре се качвахме, толкова повече се вълнувах, а Крисчън ставаше все по-неспокоен.

- Какво има? - попитах.

- Надявам се да ти хареса - каза той тихичко. - Стигнахме.

Тейлър намали и зави през голям портал, направен от сиви, бежови и червени камъни. Колата се мушна по алеята и спряхме през величествена къща с централно разположена врата и остър покрив, направена от тъмно дърво и същата комбинация от камъни като на портала Вземаше дъха - модерна, строга, смела -точно в стила на Крисчън.

- У дома сме - каза само с устни, докато гостите започнаха да се измъкват от вана.

- Чудесна е.

- Ела да я видиш и отвътре - каза развълнувано той. Очите му ме гледаха с такъв плам, все едно се канеше ми показва научно откритие.

Мия се затича по стълбите към някаква жена на вратата. Беше слаба, дребна, с прошарена коса. Мия се хвърли да я прегръща.

- Коя е тази? - попитах.

- Госпожа Бентли. Живее тук с мъжа си. Грижат се за къщата.

„Господи! Още персонал!“

Мия представи Итън и Кейт. Елиът също прегърна госпожа Бентли. Когато Тейлър разтовари вана, Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе към вратата.

- Добре дошли, господин Грей - каза госпожа Бентли с мила усмивка.

- Кармела, това е съпругата ми, Анастейжа - каза гордо той и езикът му погали името ми. Сърцето ми подскочи.

- Добре дошла, госпожо Грей - кимна уважително тя. Подадох ръка и се здрависахме. Не беше никак изненадващо, че се държеше по-формално, отколкото с останалите от семейството.

- Надявам се полетът ви да е минал леко и приятно. Казват, че времето ще е хубаво през целия уикенд, но не съм съвсем сигурна. - И погледна тъмните облаци зад нас. - Обядът е готов. Ще го сервирам, когато кажете. - Усмихна се пак и тъмните й очи заблещукаха. Веднага я харесах.

- Чакай - каза Крисчън и ме вдигна на ръце.

- Какво правиш? - изпищях.

- Пренасям те през прага. Още един дом, госпожо Грей.

Усмихнах се и той ме пренесе в широко антре и след кратка целувка ме пусна да стъпя. Подът беше дървен. Интериорът беше много изчистен и малко хладен. Напомни ми за голямата стая в „Ескала“ - бели стени, тъмно дърво и съвременни абстрактни картини. От антрето се влизаше в голяма всекидневна. Имаше три кожени бледокремави, почти бели канапета, обърнати към голяма каменна камина, в която беше и фокусът на цялата стая. Единственото цветно нещо бяха малките декоративни възглавнички, пръснати навсякъде по канапетата. Мия хвана Итън за ръка и го повлече да му показва къщата. Крисчън присви очи и поклати неодобрително глава, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. После се обърна към мен.

Кейт чак подсвирна.

- Страхотно е!

Елиът помагаше на Тейлър с багажа. Пак се запитах дали Кейт знае, че Гиа е главният дизайнер.

- Ела да те разведа из къщата - каза Крисчън. Каквото и да му беше минало през ума за Мия и Итън, вече беше забравено. Беше развълнуван. Или може би притеснен? Трудно беше да се каже.

Пак ме потресе мисълта колко богат всъщност е той. Колко ли бе струвала тази къща? И аз не бях направила нищо, нищичко, за да го имам. За секунда се върнах месеци назад, когато ме заведе за първи път в „Ескала“. И тогава бях така втрещена. „Но бързич-ко свикна, нали?“ - изсъска подсъзнанието ми.

Крисчън ме поведе из къщата. Всички повърхности в кухнята бяха покрити със светъл мрамор, а шкафовете бяха черни. Избата също беше внушителна. Целият долен етаж беше нещо като... огромна бърлога - плазмен телевизор, меки канапета, фотьойли, маса за билярд... Изчервих се и Крисчън попита:

- Да поиграем, а? - Очите му грейнаха дяволито.

Поклатих глава и той пак се вкисна. Хвана ме за ръка и ме поведе нагоре. Над първия етаж имаше четири спални, всяка с отделна баня и тоалетна.

Неговата спалня обаче беше различна. Леглото беше много по-голямо от това у дома, обърнато с лице към прозорец, от който се виждаше цял Аспен и поразяваща гледка към планините.

- Това е планината Аякс... или ако предпочиташ да я наричаш Аспен - каза той и ме изгледа напрегнато. Стоеше на вратата, палците му в джобовете на черните джинси. Кимнах.

- Много си тиха.

- Прекрасно е, Крисчън. - И изведнъж изпитах болезнена необходимост да си тръгна за „Ескала“. Веднага.

Той направи точно пет огромни крачки към мен, хвана брадичката ми и я дръпна надолу, за да спра да хапя устната си.

- Какво има? - Очите му се опитваха да уловят погледа ми.

- Ти си много богат.

-Да.

- Понякога се изненадвам колко богат си всъщност.

- Колко сме богати.

- Да, сме - повторих автоматично.

- Не се стресирай заради това, Ана. Моля те. Това е просто една къща.

- И каква беше ролята на Гиа тук?

- Гиа ли? - попита той изненадано.

- Да. Направила е нов дизайн ли?

- Да. Направи бърлогата долу. Елиът се зае със строителната част. - Прокара ръце през косата си и ме погледна навъсено. -Защо питаш за Гиа?

- Знаеш ли, че е имала връзка с Елиът?

Крисчън ме изгледа, изражението му беше отново заключено.

- Ана, Елиът е изчукал половин Сиатъл.

Ахнах.

- Доколкото знам, предимно женската половина - засмя се той.

Мисля, че най-веселото в случая беше изражението ми.

- Сериозно ли говориш?

- Не е моя работа. - Той поклати глава и вдигна ръка, за да ме спре да го разпитвам.

- Не мисля, че Кейт знае.

- Едва ли иска тази информация да се разпространява. Кейт, изглежда, държи положението и отстоява своето.

Бях шокирана. Сладкият рус синеок Елиът? Изчукал половин Сиатъл? Не, не беше възможно.

Крисчън наклони глава настрани. Изучаваше внимателно лицето ми.

- Не ми се вярва да си такава само защото Елиът е чукал Гиа.

- Знам. Съжалявам. След всичко, което се случи тази седмица... - Свих рамене и изведнъж ми се приплака. Крисчън за малко да се строполи от облекчение. Дръпна ме в ръцете си и зарови нос в косата ми.

- Знам. И аз съжалявам. Да се отпуснем и да се забавляваме. Искаш ли? Можеш да си седиш тук, да четеш, да гледаш нещо по телевизията, да отидеш на лов или за риба, да се разхождаш из планината. Каквото ти се иска. И забрави това, което ти казах за Елиът. Не беше дискретно от моя страна.

- Това обяснява защо винаги ти се подиграва - казах опряла глава на гърдите му.

- Той наистина няма представа за миналото ми. Казвал съм ти. Семейството ми мислеше, че съм гей. Че съм се обрекъл на безбрачие и че на всичко отгоре съм и гей.

Засмях се и започнах да се отпускам в ръцете му.

- И аз мислех, че си се обрекъл на безбрачие. И колко съм грешала. - Обвих го с ръце и се зачудих колко абсурдно е било онова „Гей ли сте?“: самата мисъл беше нелепа.

- Присмивате ли ми се, госпожо Грей?

- Мъничко. Знаеш ли, това, което наистина не разбирам, е защо ти е това място.

- В смисъл? - Той целуна косата ми.

- Имаш яхтата, апартамента в Ню Йорк за работа, но тук... защо тук? Никога не си живял с някого тук.

Той застина и след няколко удара на сърцето ми отговори:

- Чаках теб. - Очите му бяха тъмносиви и искряха.

- Колко е приятно да се чуе такова нещо.

- И е вярно. А ти дори не подозираше.

- Радвам се, че ме дочака.

- Заслужавате си чакането, госпожо Грей. - Повдигна брадичката ми, наведе се към лицето ми и ме целуна нежно.

- И ти. - Усмихнах се. - Макар че май излъгах. Не се наложи да те чакам твърде дълго.

- Като награда ли ме приемаш?

- Крисчън, ти си печалба от лотарията, лекарство срещу рака и трите желания от лампата на Аладин. Всичко в едно.

- И кога го разбра? - попита изненадано той.

- Ти беше много желан ерген. И нямам предвид всичко това.

- Посочих лукса около нас малко сърдито. - Имам предвид тук.

- И сложих ръка върху гърдите му, над сърцето. Очите му бяха широко отворени, моят уверен съпруг, силен, сексапилен... бе изчезнал. Гледах в очите на едно дете. Моето изгубено момче. -Повярвай ми, Крисчън, моля те! - прошепнах, хванах лицето му в ръце и доближих устните му до моите. Той простена и не разбрах дали беше в отговор на думите ми, или вече в него говореше първичното. Плъзнах език в устата му, завладях територията си, така както той правеше с мен.

Когато и двамата останахме без дъх, той се отдръпна и ме изгледа подозрително.

- Кога ще си набиеш в тази твоя изключително дебела тиква, че те обичам? - попитах раздразнено.

- Все някой ден. - И преглътна.

Това беше напредък. Усмихнах се и той ме дари със свенливата си усмивка.

- Хайде. Да обядваме. Всички сигурно се чудят къде сме. Тъкмо ще обсъдим кой какво иска да прави.

- О, не! - извика Кейт и всички очи се заковаха в нея.

-Погледнете! - Сочеше към прозореца. Валеше като из ведро.

Всички седяхме около дървената маса в кухнята и тъкмо бяхме приключили с италианското пиршество ~ микс от антипасти, приготвени от госпожа Бентли, и бяхме изпили две бутилки фраскати. Виното ми беше замаяло главата и се бях отпуснала.

- Разходката из планината отиде по дяволите - каза Елиът. като че ли дори малко облекчен. Кейт го изгледа накриво. Нещо ставаше, със сигурност нещо не беше наред. Държаха се добре с всеки, но не и един с друг.

- Може да идем в града - викна ентусиазирано Мия. Итън се засмя.

- Времето е перфектно за риба - предложи Крисчън.

- Аз отивам за риба - каза Итън.

- Нека се разделим. - Мия запляска с ръце. - Момичетата - на пазар, момчетата - навън, с техните скучни занимания.

Погледнах Кейт. Тя гледаше Мия снизходително и се умилява-ше на ентусиазма й. „Риболов или пазар? Ега ти избора!“

- Какво ти се прави, Ана? - попита Крисчън.

- За мен е без значение - излъгах.

Кейт улови погледа ми за миг и само раздвижи устни да ми подскаже „пазар“. Може би искаше да говорим?

- Всъщност май ми се ще да ида на пазар. - Усмихнах се кисело на Мия и Кейт.

Крисчън се изсмя. Прекрасно знаеше колко мразя да пазарувам.

- Мога да остана с теб тук - предложи той и нещо тъмно и страшно започна да разпъва слабините ми, но...

- Не, иди за риба - казах. Той имаше нужда и от мъжка компания.

- Е, решено - каза Кейт и стана.

- Тейлър ще дойде с вас - каза Крисчън така, че да разберем, че решението му не подлежи на никакви възражения.

- Нямаме нужда от детегледачка - каза Кейт, без да се замисля. Както винаги пряма.

Сложих ръка на рамото й и казах:

- Кейт, добре е Тейлър да дойде с нас.

Тя се нацупи, вдигна рамене и за първи път в живота си си затвори голямата уста.

Усмихнах се сконфузено на Крисчън, но той гледаше безизразно. „О, дано не е ядосан на Кейт!“

- Трябва да си взема батерия за часовника от града - каза Елиът, хвърли бърз поглед на Кейт, видях, че леко се изнерви, но тя не забеляза, понеже съвсем умишлено отбягваше да го погледне.

- Вземи аудито, Елиът. Когато се върнеш, ще идем за риба -каза Крисчън.

- Да - отвърна някак разсеяно Елиът. - Точно така ще направим.

- Тук - викна Мия и ме повлече в никакъв бутик. Навсякъде розова коприна и псевдофренски мебели от дърво в селски стил.

Кейт влезе след нас, а Тейлър остана да чака навън под навеса. Все още валеше. Музиката в бутика беше оглушителна. Арета пееше и напомняше, че е време за молитва. „8ау а 1ЛШе Ргауег“. Хубава песен. Отбелязах си да я кача на айпода на Крисчън.

- Ана, виж, това ще ти стои страхотно! - Мия вече беше измъкнала някакво сребристо парче плат.

- Пробвай я.

- Ммм... малко е къса.

- Ще изглеждаш фантастично! Крисчън ще я хареса.

- Мислиш ли?

- Ана, имаш крака, за каквито мъжете умират, а жените убиват. Ако излезем тази вечер на клуб или дискотека - каза усмихната и с нотка „тази вечер е моята вечер“, - ще изглеждащ истински секси.

Погледнах я леко шокирана. „Клубове, дискотеки? Аз не ходя по такива места!“

Кейт видя изражението ми и се засмя. Сега, далеч от Елиът, изглеждаше много по-спокойна.

- Трябва да се поразкършим тази вечер - каза тя.

- Давай, пробвай я - настоя Мия и аз с огромно нежелание тръгнах към пробната.

Докато чаках Кейт и Мия да излязат от пробните, тръгнах бавно към прозореца и погледнах навън с блуждаещ поглед. От уредбата в бутика се разнасяше гласът на Дион Уоруик. Напомняше да не поглеждам встрани и да вървя напред. Страхотна песен, също ми беше любима. Погледнах Роклята в ръката ми. Силно казано рокля. Беше без гръб и ужасно къса, но Мия каза че била „убиец“, особено за танци. Освен това трябваше да купя и обувки и някакво колие, нещо голямо, с много дрънкулки по него. Но това тепърва предстоеше. Врътнах очи и пак се замислих какъв късмет имах с Керълайн Актън, моята лична съветничка за този вид покупки.

И тогава през прозореца видях Елиът. Беше от другата страна на улицата и точно излизаше от едно голямо ауди. Притича към магазина отсреща, очевидно за да не се намокри. Мисля, че беше бижутерски магазин. Може би търсеше батерия за... какъв часовник? След няколко минутки излезе и вече не беше сам, а с жена.

„Мамицата му. Гиа! Какво по дяволите прави тая тук? С него?“

Прегърнаха се кратко, тя отметна глава назад и се засмя, очевидно на нещо, което й бе казал. Той я целуна по бузата и се скри в колата. Тя се обърна и тръгна по улицата. Какво беше това, по дяволите? Обърнах се и се огледах панически. Слава богу, Кейт все още беше в пробната. Мия също.

Тейлър - чакаше търпеливо пред бутика - улови погледа ми и само сви рамене: очевидно бе забелязал случилото се. Изчервих се. Стана ми неудобно, че са ме сгащили да шпионирам. Мия и Кейт изскочиха от пробните. Смееха се. Кейт ме погледна изпитателно.

- Какво има, Ана? Не ти ли харесва роклята? С тази рокля ще си абсолютна сензация!

- Ммм... не, харесва ми.

- Какво ти е? - Очите й се разшириха още повече.

- Нищо ми няма. Ще приключваме ли? - И тръгнах към касата, където Мия вече чакаше с две поли в ръка.

- Добър ден, мадам - усмихна се младата продавачка, която имаше толкова гланц по устните, че се запитах как изобщо ги движи. - Осемстотин и петдесет долара, моля.

„Моля? Тези са луди. Осемстотин и петдесет долара за едно парче плат!“ Мигнах удивено и примирено подадох черната си кредитна карта „Америкън Експрес“.

- Госпожа Грей? - измяука рекламното лице на гланц за устни.

През следващите два часа вървях като зашеметена след Кейт и Мия и се борех със себе си. Дали да кажа на Кейт? Подсъзнанието ми категорично и твърдо поклати глава отрицателно. Да, трябваше да й кажа! Не, не биваше! Можеше да са се срещнали съвсем случайно. Мамка му! Какво да правя?

- Харесват ли ти обувките, Ана? - попита Мия, беше сложила юмруци на кръста си.

- А? Да, разбира се.

И така се сдобих с чифт ужасно високи обувки „Маноло Бланик“, с каишки като от парчета начупено стъкло. Подхождаха на роклята. И сметката на Крисчън олекна с малко над хиляда долара. Извадих късмет с колието, което Кейт настоя да купя. Беше само осемдесет и пет долара. Изгодно, бих казала.

- Свикваш ли с парите? - попита Кейт не съвсем в нейния стил, някак добронамерено. Мия вървеше пред нас.

- Кейт, знаеш, че не съм такава. И цялата тая работа ме кара да се чувствам ужасно неловко. Но аз знаех, че парите идват с целия пакет „Крисчън“. - Свих устни и тя ме прегърна през рамо.

- Ще свикнеш, Ана - каза съчувствено. - И ще изглеждаш страхотно.

- Кейт, как я карате с Елиът?

Широко отворените й сини очи се стрелнаха в моите. „О, не!“

Тя поклати глава и каза кратко:

- Не искам да говоря за това. Не точно сега. - И погледна към Мия. - Но нещата са... - И не довърши.

Това не беше Кейт. Винаги бе така силна, така упорита и уверена. Знаех си, знаех си, че нещо не е наред. Дали да й кажа какво видях? И какво всъщност видях? Елиът и госпожица Сексуална хищница да се прегръщат на улицата и... тази целувка по бузата. Разбира се, те се познаха отдавна и бяха приятели. „Не, няма да й казвам. Не сега“. Погледнах я и с очи я уверих, че напълно разбирам и няма да се бъркам. Тя хвана ръката ми и я стисна, а в очите й видях болка, наранено достойнство, после тя ги затвори за секунда и когато ги отвори, нямаше и следа от болката. Изведнъж ми се прииска да я защитя, да браня яростно моята мила Кейт. Какви игри по дяволите играеше Елиът Грей Курваря?

Когато се върнахме, Кейт реши, че заслужаваме по един кок тейл след цялото това безумно харчене на пари, и ни забърка по едно ягодово дайкири. Свих се на дивана пред мекия огън в камината.

- Елиът е малко дистанциран напоследък - каза тя, загледана в пламъците. Най-сетне бяхме сами. Мия бе отишла да си прибира покупките.

- Така ли?

- И мисля, че го загазих, понеже вкарах и теб в беля.

- Чула си и за това ли?

- Да. Крисчън се обадил на Елиът, а той - на мен.

Врътнах очи. „Петдесет, Петдесет!“

- Съжалявам. Той просто... ме пази. И не си се виждала с него от Коктейлгейт?

- Не. Ана, аз наистина много го харесвам - прошепна тя. Беше кошмарен миг, помислих, че ще заплаче. Това не беше Кейт. „Завръщането на розовата... пижама?“ - И го обичам. В началото си мислех, че е само секс. Страхотен секс. Но той е чаровен, и мил, и нежен, и забавен по свой си начин. Виждах двама ни в бъдещето, представях си как остаряваме заедно, деца, внуци, правнуци... всичките тези неща.

- И живели щастливо... но твоята приказка... - казах тихо.

Тя кимна тъжно.

- Добре е да поговорите. Опитай се да останеш насаме с него тук. Разбери какво го яде.

„Не какво, а кой го яде!“ Подсъзнанието ми беше отворило грозната си уста. Забих й един тупаник, шокирана от собствените си мисли.

- Идете някъде на разходка утре сутринта.

- Ще видим.

- Кейт, мразя да те гледам такава.

Тя се засмя измъчено и аз се наведох да я прегърна. Окончателно реших да не споменавам Гиа, но не бях убедена, че няма да кажа на господин Курвар, ако го спипам насаме. Как смее да се подиграва с чувствата на приятелката ми?!

Мия се върна и заприказвахме за други неща.

Сложих последната цепеница и пламъкът в огнището изсъска. Макар че беше лято, денят беше влажен и хладен и топлинката от камината беше повече от добре дошла.

- Мия, знаеш ли къде има дърва за камината? - попитах.

- В гаража, мисля - каза тя и отпи от дайкирито си.

- Ще ида да потърся. Тъкмо ще разгледам наоколо.

Дъждът бе намалял. Тръгнах към гаража до къщата, в който можеха да се паркират три коли. Страничната врата беше отворена. Включих осветлението. В гаража имаше само една кола. Колата, с която Елиът бе ходил в града. Имаше и две моторни шейни, но това, което привлече вниманието ми, бяха двата висо-копроходими мотора, и двата по 125 кубически сантиметра, както личеше от надписите по тях.

Спомних си как миналото лято Итън смело и жертвоготовно се опита да ме научи да карам. Неволно потърках ръката си там, където я бях ударила яко, като паднах.

- Можеш ли да караш? - попита Елиът зад гърба ми.

Обърнах се рязко.

- Върнал си се.

- Така изглежда - усмихна се той. Крисчън би казал същото, но без тази ослепителна разтапяща усмивка.

- Е, караш ли? - попита той. „Курвар!“

- Не много добре.

- Искаш ли да опиташ?

- Не. Крисчън няма да е доволен.

- Крисчън не е тук - засмя се той. Потресе ме, че дори смехът му е същият. Семейна черта? Той отиде при единия мотор, преметна дългия си крак през седалката и хвана дръжките. Носеше джинси.

- Крисчън много държи на безопасността ми. Наистина не бива.

- И винаги правиш това, което ти казва? - В големите му бе-бешкосини очи лумна дяволита искрица. И чак сега видях онова лошо, палаво момче, в което се беше влюбила Кейт. Лошото момче от Детройт.

- Не. - Погледнах го сърдито. - Но се опитвам да не го притеснявам излишно. Има достатъчно грижи и тревоги, не е нужно и аз да съм сред тях. Той върна ли се?

- Не знам.

- Ти не отиде ли с тях за риба?

- Имах малко работа в града.

„Работа? Така ли вече им казват на изтупаните блондинки?“ Поех рязко дъх и го изгледах учудено.

- Ако не искаш да караш, защо си тук? - попита той.

- Търся дърва за огъня.

- Ето, тук са.

- О, Елиът, върнал си се? - Кейт бе влязла в гаража.

- Здрасти, бебо - усмихна се той.

- Хвана ли нещо?

Погледнах го да видя реакцията му.

- Не, имах малко работа в града. - За част от секундата по лицето му мина колебание.

„Мамицата му!“

- Дойдох да видя защо Ана се бави. - Кейт ни гледаше някак странно, учудено.

- О, приказвахме си за глупости - каза той и напрежението между тях лумна с нова сила.

Точно в този момент пред гаража спря кола и всички се обърнахме. Слава богу! Крисчън се беше върнал! Механизмът на га-ражната врата се задейства с оглушителен шум, стресна всички ни и вратата бавно се вдигна. Крисчън и Итън разтоварваха някакъв черен открит пикап. Крисчън ни видя в гаража и спря.

- Гаражна рок група? - попита саркастично и тръгна право към мен.

Усмихнах се. Така се радвах да го видя. Под непромокаемото яке беше облякъл работния гащеризон, който му бях продала в „Клейтън“.

- Здрасти. - Погледна ме изпитателно, без да обръща никакво внимание на Кейт и Елиът.

- Здрасти. Много хубав гащеризон.

- Има много джобове и е идеален за... зарибяване. - Гласът му беше примамлив, мек и тих. Думите бяха предназначени само за моите уши. Очите му горяха страстно.

Изчервих се и той ми се усмихна с онази широка усмивка, предназначена само за мен, усмивка, с която винаги ме тушираше.

- Мокър си - казах.

- Валеше. А вие защо сте се скупчили в гаража? - Най-сетне май се усети, че не сме сами.

- Ана дойде да търси нещо да се постопли. - Как това изречение прозвуча така пошло и мръсно!? - А аз се опитах да я изкуша да й покажа как да поязди мотора ми. - Определено беше майстор да се изказва с двусмислици.

Лицето на Крисчън помръкна, а моето сърце за миг спря да бие.

- Отказа ми обаче. Каза, че нямало да одобриш - добави Елиът и този път без никакъв сексуален подтекст.

Сивите очи на Крисчън се обърнаха към мен.

- Така ли стана сега?

- Много интересен разговор, но предпочитам да се прибера на топло - каза Кейт, наведе се, грабна две цепеници, завъртя се на токчетата си и тръгна с бърза крачка към къщата. „О, по дяволите! Побесняла е!“ Но знаех, че не е заради мен. Елиът въздъхна и без да обели и дума, я последва. Загледах се след тях, но Крисчън ме измъкна от размислите ми.

- Значи можеш да караш мотор? - попита с недоверие.

- Не много добре. Итън се опита да ме научи миналата година.

Погледът му замръзна, очите му бяха като ледени стъкълца.

- Правилно си преценила. Валя и е хлъзгаво и доста опасно.

- Къде да сложа въдиците и такъмите? - извика Итън отвън.

- Остави ги, Итън. Тейлър ще се погрижи за тях.

- А рибата?

- Хванали сте риба? - попитах учудено.

- Аз не. Кавана хвана. - И се нацупи... уж сърдито.

Избухнах в луд смях.

- Госпожа Бентли ще се оправя с рибата - извика Крисчън на Итън, а той се засмя и тръгна към къщата.

- Смеете ли ми се, госпожо Грей? - попита Крисчън.

- Да, много сте прав. И сте мокър. Да ви напълня ли ваната?

- Ако дойдеш с мен. - Наведе се и ме целуна.

Пуснах водата във ваната с форма на яйце и излях малко аро-матно масло. Пяната започна да се надига и божествен аромат на жасмин изпълни въздуха. Върнах се в спалнята, окачих Роклята и започнах да разопаковам и прибирам покупките, докато чаках да се напълни.

- Добре ли изкара? - попита Крисчън от прага. Беше само по тениска и къси гащи, бос. Влезе и затвори вратата.

- Да - казах неуверено, но не спирах да го изпивам с поглед. „Не е ли смешно? Минаха... колко?... само няколко часа?“

- Какво има? - попита той и наклони глава на една страна.

- Мислех си колко много ми липсваше.

- Говорите така, все едно сте били в ада, госпожо Грей.

- Точно там ме заведоха, господин Грей.

- Какво си купи? - попита той, за да смени темата.

- Рокля, обувки и колие. Похарчих ужасно много от парите ти. - Погледнах го виновно.

- Това е добре - каза той весело и прибра палавото кичурче зад ухото ми. - И колко пъти трябва да ти напомням - нашите пари. - Дръпна брадичката ми надолу и веднага пуснах захапа-ната между зъбите ми устна. Пръстът му се спусна по тениската ми, между гърдите, по диафрагмата и към корема.

- Това няма да ти трябва във ваната - прошепна Крисчън, хвана тениската ми и бавно я издърпа нагоре. - Вдигни си ръцете.

Вдигнах ги, без да откъсвам очи от неговите. Тениската падна сгърчена на пода.

- Мислех, че ще вземаме вана. - Усещах как пулсът ми отива към двеста.

- Да, но първо искам да те изцапам. И ти ми липсваше. - Наведе лице над моето и ме целуна.

- Мамка му! Водата! - Скочих, все още замаяна от оргазма.

Той не ме пусна.

- Крисчън, ваната! - Изгледах го притеснено.

- Спокойно - засмя се той. - Това е предвидено. Има къде да изтече. - Изправи се бавно и грациозно и тръгна към банята да спре крана. Проследих го с алчен поглед. „Хм... моят съпруг. Гол и след малко ще е мокър“.

Скокнах от леглото и го последвах.

Бяхме седнали в двата края на ваната. Беше толкова препълнена, че с всяко движение водата се разплискваше навсякъде. Имах усещането, че плувам във водите на греха. А Крисчън беше самият грях - миеше краката ми, масажираше стъпалата ми, заиграваше се с пръстите ми. После ги целуна един по един и леко захапа едното ми кутре.

Импулсът отекна в слабините ми.

- Харесва ли ти? - попита той задъхано.

Издадох някакъв нечленоразделен звук.

Той започна да ме масажира отново. „О, колко е хубаво!“ Затворих очи.

- Видях Гиа в града.

- Така ли? Мисля, че има къща тук - отвърна той, без да се задълбочава. Новината не представляваше никакъв интерес за него.

- С Елиът.

Сега вече му стана интересно. Спря масажа. Когато отворих очи, главата му беше наклонена на една страна, все едно не разбираше.

- Какво значи „с Елиът“? - попита по-скоро озадачен, отколкото разтревожен.

Разказах'му какво бях видяла.

- Ана, те са приятели. Мисля, че Елиът е верен на Кейт и е доста хлътнал по нея. - Поколеба се и добави: - Всъщност не мисля, а знам, че е така. - И с поглед ми каза: „Нищо не знам, нищо не съм чул!“

- Кейт е разкошна жена - хвърлих се да защитавам приятелката си.

- Щом казваш. Все пак съм благодарен, че ти беше тази, която падна в офиса ми. - Целуна палеца на крака ми, пусна го и започна да масажира другия. Пръстите му бяха така силни, уверени и в същото време пипаха деликатно. Отпуснах се. Не исках да се караме заради Кейт. Затворих очи и се оставих на магията на ръцете му.

Гледах втрещена сексапилната съблазнителна жена в огледалото и не можех да я позная. Кейт беше обезумяла и се беше увлякла да си играе на кукли с мен. Но Барбито бях аз. Беше изправила косата ми, бе сложила грим около очите ми, устните ми бяха кървавочервени. Изглеждах наистина секси. Най-много се набиваха на очи краката ми. Особено във високите „Мано-ло Бланик“ и с фатално късата рокля. Трябваше ми мнението на Крисчън. Имах ужасното предчувствие, че това никак няма да му хареса. Толкова много оголена плът. И то моя. От гледна точка на така добрите ни отношения и в името на запазването им като такива, реших да се допитам. Взех блакберито.

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Задникът ми изглежда ли голям в ТОВА?

Дата: 27 август 2011, 18:53

До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Имам нужда от съвета Ви като виден експерт във висшата мода.

Ваша госпожа Г. х

Подател: Крисчън Грей Относно: Сладък може би Дата: 27 август 2011, 18:55 До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Силно се съмнявам в правотата на думите Ви, но ще дойда и ще обследвам щателно задника Ви, за да бъдем напълно сигурни.

Ваш изпълнен с очакване Господин Грей х Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг" и Инспекторат по изследване на дупета.

Още четях мейла му, когато вратата се отвори и Крисчън се вкамени на прага. Ченето му падна, очите му се разшириха.

Мамка му! Това можеше да означава какво ли не!

- Е? - попитах тихо.

-Ана, изглеждаш... нямам думи.

- Харесва ли ти?

- Май да. - Гласът му беше малко дрезгав. Той бавно пристъпи в стаята и затвори вратата. Беше с черни джинси, бяла риза и много хубаво елегантно черно сако. Изглеждаше неземно красив. Тръгна бавно към мен, но щом ме доближи, ме хвана за раменете, завъртя ме към огледалото и застана зад мен. Очите ми намериха неговите в огледалото. После той погледна надолу към голия гръб. Очевидно му хареса. Пръстът му мина по гръбнака ми и стигна до ръба на роклята.

- Това е много... открито.

Ръката му продължи по дупето ми и към голото бедро. Сиви и сини очи се срещнаха в огледалото. После пръстът му се плъзна към края на роклята.

- Разстоянието от тук - докосна края на роклята и плъзна пръсти нагоре - до тук - продължи задъхано - не е много голямо...

- Плъзна ръка между краката ми, започна да ме дразни, да мърда бавно пръстите си.

- И каква е гледната ти точка? - попитах тихо.

- Моята точка... не е далеч оттук. - И пръстите му пак загали-ха устните ми през бикините. - И после леко завиваме насам...

- И плъзна пръст в мен.

Изстенах и застинах.

- Това е мое - каза той в ухото ми и започна бавно да мърда пръста си в мен. Навътре и навън. - И не искам никой друг да го вижда.

Дишах в ритъм с движението на пръста му в мен. А да го гледам в огледалото как го прави беше повече от... много повече от възбуждащо.

- Така че бъди добро момиче, не се навеждай много и всичко ще е наред.

- Значи я харесваш? - прошепнах.

- Не, но няма да ти забраня да я носиш. Изглеждаш втрещяващо, Анастейжа. - И извади пръста си, остави ме копнееща за още, за много повече, и се изправи пред мен. Сложи връхчето на палавия си пръст върху долната ми устна и аз инстинктивно го целунах. Бях наградена с дяволита усмивка. После той пъхна пръста в устата си и по изражението му вече знаех, че имам истински добър вкус, не знам дали важеше за облеклото, но със сигурност за под него. Изчервих се. Винаги ли щях да съм шокирана, когато прави така?

- Готова ли си? - попита той нежно. Тъкмо да отворя уста да кажа, че бях съвсем готова и даже се канех да свършвам, но се сетих какво стана предната нощ в стаята с играчките и реших да не насилвам чувството му за хумор.

Седяхме в един от скъпите луксозни ресторанти в града и чакахме десерта. Дотук всичко беше наред. Настроението на всички беше добро, а Мия през цялото време настояваше да идем на дискотека, но точно сега за първи път седеше мълчалива и попиваше всяка дума, която излизаше от устата на Итън. Той и Крисчън си говореха за нещо. Мия беше така влюбена в Итън, а той... беше... много е трудно да се каже. Не знаех дали са просто приятели, или има и нещо друго.

Крисчън изглеждаше спокоен. Очевидно компанията на Итън го отпускаше и му беше забавно. Явно се бяха сприятелили по време на риболова. Говореха предимно за психология. Крисчън обаче, по ирония на съдбата, имаше сериозни познания в областта. Слушах разговора с половин ухо и тьжно отбелязах, че опитът и познанията му са резултат от горчивия му опит с познанията на прекалено многото психоаналитици, които бе посещавал.

„Ти си най-добрата терапия“. Така ми беше казал веднъж след като бяхме правили любов. „Дали е така? О, Крисчън, така се надявам да си прав!“

Кейт беше много красива. Но тя винаги беше красива! Двамата с Елиът не бяха чак толкова ентусиазирани и се държаха малко сковано. Той беше нервен, пускаше шегите си малко по-силно от обикновено и се смееше доста разсеяно и изкуствено. Дали се бяха карали? Какво го ядеше? Дали онази ужасна жена? Сърцето ми се сгърчи, като си помислих, че може да нарани най-добрата ми приятелка. Огледах се параноично, погледнах и входа на ресторанта, като че очаквах да видя как Гиа влиза бавно и носи похотливото си тяло към нашата маса. Съзнанието ми си правеше някакви лоши шеги. Предполагам, че беше от алкохола. Заболя ме глава.

И тогава Елиът изведнъж скочи, бутна стола си назад и всички се стреснахме и заковахме очи в него. Той изгледа Кейт и неочаквано падна на колене пред нея.

Ми. Ли. Бо. Же!

Той хвана ръката й и тишина, гъста като мъгла, падна над целия ресторант. Всички спряха да се хранят, да говорят, да се движат.

- Моя красива Кейт! Обичам те! Никоя жена не притежава твоята грация, твоята красота и твоя неукротим, силен дух и воля. Сърцето ми принадлежи на теб. Моля те, остани с мен за цял живот. Омъжи се за мен.

14.

Целият ресторант бе обърнал поглед към Кейт и Елиът. Сякаш като по команда всички бяха спрели да дишат. Напрежението беше непоносимо. Тишината се беше опънала като дебела лас-тична лента, която ще се скъса всеки миг.

Кейт го гледаше неразбиращо, с широко отворени копнеещи очи. Дори със страх. „По дяволите, Кейт! Не го мъчи! Моля те! Господи, защо не й предложи някъде насаме, а точно тук, пред всички тези хора?“

Една-единствена сълза се търколи по бузата й, но лицето й все още беше изпразнено откъм каквато и да е емоция. Кейт и сълза? И тогава тя се усмихна, бавно, удивено, колебливо, като че ли току-що е усетила какво значи да си в нирвана.

- Да - прошепна Кейт, задъхано, сладко, с готовност. Не, това не беше онази Кейт! Последва секунда тишина и тогава всички в ресторанта въздъхнаха облекчено, пак като по сигнал. А после шумът направо можеше да те отнесе. Всички ръкопляскаха, викаха, подсвиркваха, дюдюкаха. Очите ми се напълниха със сълзи и размазаха грима ми в стил „Барби се запознава с Джоан Джет“.

Без да обръщат внимание на суетнята около тях, двамата се затвориха техния си малък светъл свят. Елиът бръкна в джоба си и извади малка кутийка, отвори я и я поднесе на Кейт. Пръстен. Дори от моето място се виждаше, че е нещо уникално. Но трябваше да го инспектирам по-отблизо. Това ли беше правил с Гиа? Избирал е пръстен? Слава богу, че не казах на Кейт.

Кейт гледаше ту пръстена, ту Елиът - и в един миг се хвърли на врата му. Целунаха се доста бързичко, непривично прилично за тях двамата, и всички в ресторанта откачиха. Елиът се изправи, поклони се в знак на уважение на хората наоколо и седна, ухилен до уши, доволен от себе си. Не можех да откъсна очи от тях. Той извади пръстена, плъзна го нежно по пръста на Кейт и се целунаха отново.

Крисчън сложи ръка върху моята. Чак сега осъзнах, че през цялото време съм го стискала с все сила. Пуснах го, малко засрамена от детинското си вълнение, и той разтърси ръката си, изкриви болезнено лице, все едно я бях счупила, и се засмя с глас.

- Съжалявам. Знаеше ли за това? - попитах тихичко.

Крисчън се усмихна, без да каже нищо, но разбрах, че е знаел.

После повика сервитьора.

- Две бутилки „Кристал“, моля. 2002, ако имате.

Засмях се.

- Какво? - попита той.

- Вероятно реколта 2002 е много по-добра от 2003 - избъзиках го.

- За чувствителното небце, да, Анастейжа.

- Имате много чувствително небце, господин Грей, и определено нестандартен вкус.

- Така е, госпожо Грей - прошепна той в ухото ми - Но най-вкусното нещо на света сте вие. - И целуна онова местенце зад ухото ми, откъдето винаги пращаше сладки тръпки по цялото ми тяло. Придобих цвят на майска роза и си припомних с обич как по-рано вечерта измери дължината... или по-скоро липсата на дължина на роклята ми.

Мия първа поздрави Кейт и Елиът. Прегърна ги и всички се наредихме след нея да ги поздравим. Стиснах Кейт с всичка сила и прошепнах:

- Видя ли? Само се е тревожел как да ти предложи.

- О, Ана... - Тя се смееше и хлипаше едновременно.

- Толкова се радвам за теб, Кейт! Честито!

Крисчън беше зад мен. Стисна ръката на Елиът и изведнъж, за най-голяма изненада - най-вече за мен и Елиът, го дръпна със силните си ръце и го прегърна. Успях да хвана само част от това, което му каза в ухото!

- Браво, Лелиът!

Елиът не успя да каже нищо: за първи път някой бе успял да го накара да млъкне от удивление. После се съвзе от изненадата и топло прегърна брат си.

„Лелиът?“

- Благодаря, Крисчън - каза Елиът почти задавен от учудване.

После Крисчън прегърна Кейт. Но каква прегръдка! Най-смешната и странна прегръдка, която бях виждала. От една ръка разстояние. Знам, че почти през цялото време тя беше в черния му списък, а в най-дбори моменти просто се налагаше да я понася, така че и това беше голям напредък. Когато я пусна, каза много тихо, така че да чуем само аз и тя:

- Желая ти да си щастлива в брака си така, както съм щастлив аз.

- Благодаря, Крисчън, и аз се надявам - грациозно отвърна тя.

Сервитьорът донеса шампанското и тържествено го отвори.

Крисчън вдигна чашата си.

- За Кейт и моя скъп брат! Честито!

Всички отпихме. Е, аз направо си го изпих. Много хубаво шампанско. Спомних си първия път, когато пих такова в клуба на Крисчън и после паметното пътуване в асансьора до първия етаж.

Крисчън ме погледна озадачено.

- Какво си се замислила?

- Спомних си първия път, когато пих „Кристал“. Бяхме в клуба ти.

- О, да, помня, разбира се - засмя се той и ми намигна.

- Елиът, кога ще е сватбата? - ентусиазирано попита Мия.

Той я погледна с досада.

- Преди няма и минута й поисках ръката. Как очакваш да знам датата? Спокойно, ще те информираме.

- О, направете я по Коледа. Толкова романтично - коледна сватба, а и никога няма да забравяте кога ви е годишнината! -Мия плесна с ръце.

- Ще вземем предвид съвета ти - усмихна й се той.

- Хайде да идем на дискотека, като изпием шампанското! -Мия пърхаше умоляващо с големите си кафяви очи, вперени в Крисчън.

- Мисля, че е редно да питаме Кейт и Елиът какво им се прави.

Всички се обърнахме към тях. Елиът вдигна рамене, а Кейт

беше цялата червена. Сексуалните й намерения спрямо годеника й бяха толкова очевидни, че едва не повърнах шампанското за четиристотин долара на масата.

„Закс“ е най-добрият нощен клуб в Аспен. Според Мия, естествено. Крисчън мина отпред на опашката от чакащи да влязат. Беше ме прегърнал през кръста. Пуснаха ни веднага. Зачудих се дали не е купил и този клуб. Погледнах си часовника. Единайсет и половина. Главата ми се моташе. Две чаши шампанско и няколко чаши „Поли-Фуме“ и вече почвах да губя допир с реалността. Добре, че Крисчън ме държеше.

- Добре дошли, господин Грей. Радвам се да ви видя - каза една много красива отвратително дългокрака блондинка с къси черни сатенени гащи, които откриваха половината й задник, блуза в същия цвят без ръкави и малка червена папийонка. Усмихна се широко, по американски, откри всичките си перфектни бели зъби и разпъна устни, червосани в цвета на папийонката й. -Макс ще се погрижи за палтата ви.

Млад мъж, облечен в черно от глава до пети, но за щастие не в черен сатен, ми се усмихна и предложи да вземе палтото ми. Тъмните му очи бяха топли и гостоприемни. Само аз носех палто, и то защото Крисчън настоя да взема тренчкота на Мия и да си скрия задника, така че Макс трябваше да се погрижи само за мен.

- Хубаво палто - каза Макс и ме изгледа многозначително.

Крисчън му метна поглед, който казваше: „Назад, докато можеш да ходиш“. Макс почервеня и бързо му подаде картончето с номера на закачалката.

- Нека ви придружа до масата ви - каза госпожица Секси сатенени гащи и запърха с клепки към мъжа ми, после тръсна дългата си руса коса и тръгна с бодра крачка към входа. Аз го стиснах по-здраво, а той ме изгледа въпросително, после се усети за какво става дума, засмя се и последва госпожица Секси сатенени гащи.

Осветлението беше доста оскъдно, стените - черни, а всичко останало - в тъмночервено. Имаше сепарета откъм двете стени и голям П-образен бар в средата. Имаше и доста народ, а дори не беше сезон, но определено липсваха много от обичайните ман-гизлии, така че повечето хора бяха облечени доста обикновено и за първи път в живота си се почувствах прекалено официално облечена. Тоест съблечена. Подът и стените пулсираха с музиката. Дансингът беше зад бара, светлините се въртяха, светваха и гаснеха ритмично. Мускулите ми отказваха, трудно пазех равновесие и за миг ми мина мисълта, че това е някакъв епилептичен кошмар.

Секси сатенени гащи ни заведе до едно оградено с въже се-паре близо до бара и дансинга. Определено най-доброто място в заведението.

- Ей сега ще вземем поръчките ви - каза тя, пак изпърха с мигли към мъжа ми, отметна русата си коса и изчезна нанякъде. Мия вече потропваше с крака, нетърпелива да иде на дансинга, и Итън най-сетне разбра намека и се хванаха за ръце, готови да тръгнат.

- Шампанско? - попита Крисчън.

Итън вдигна палец, а Мия кимна ентусиазирано.

Кейт и Елиът седнаха в дъното, хванати за ръце. Изглеждаха щастливи и нежни един към друг, лицата им сияеха под тихата мека светилна на малките блещукащи ароматни свещички, поставени в кристални купички върху ниската маса. Крисчън ми направи знак да седна, аз се наместих до Кейт, той - до мен и се огледа.

- Покажи ми пръстена си - опитах се да надвикам музиката. Помислих си, че скоро ще изгубя гласа си, ако трябва да викам така до края на вечерта. Кейт изпъна ръка напред. Пръстенът беше изключителен: солитер във фина, изключително изработена чашка с по един малък диамант от двете страни. Изглеждаше малко ретро, във викториански стил.

- Много е красив.

Тя кимна щастливо и стисна бедрото на Елиът. Той се наведе към нея и я целуна.

- О, я се разкарайте - извиках.

Елиът се засмя.

Появи се млада сервитьорка с къса черна коса, палава усмивка и явно униформеното за клуба облекло - изрязани черни сатенени гащи.

- Какво искате за пиене? - попита Крисчън.

- Няма да плащаш и тази сметка! - викна Елиът.

- Елиът, не започвай пак с глупостите - каза меко Крисчън.

Въпреки настояването на Кейт Елиът и Итън да поемат сметката Крисчън просто ги игнорира. Погледнах го с любов. Моят господин Петдесет нюанса... винаги да държи нещата в свои ръце.

Елиът отвори уста да каже нещо, но мъдро реши да не опонира, а каза:

- За мен бира.

- Ти, Кейт? - попита я Крисчън.

- Шампанско. Мисля, че и Итън ще иска бира. - Усмихна се сладко, да, точно така, сладко. Направо грееше. Цялото й тяло, лицето й, думите й излъчваха неземно щастие и беше такова удоволствие да си около този топъл лъч на радостта.

- Ана?

- Шампанско.

- Бутилка „Кристал“, три бири „Перони“ и бутилка студена минерална вода с шест чаши - каза Крисчън авторитетно, с онзи тон, който не търпеше възражения и празни приказки.

Честно казано, доста секси.

- Благодаря, сър, веднага идвам - каза мило госпожица Секси сатенени гащи номер две, но си спести пърхането на мигли, макар че леко се изчерви.

Поклатих глава. „Не, той е мой, миличка!“

- Какво има? - попита ме Крисчън.

- Тая не пърхаше с мигли - разсмях се.

- А трябваше ли? - попита той и се опита безуспешно да прикрие смеха си.

- Жените често го правят - казах иронично.

- Ревнувате ли, госпожо Грей?

- Ни най-малко. - Нацупих устни и изведнъж осъзнах, че съм започнала да свиквам с начина, по който жените реагират на вида му. Е, не чак свикнала, но може би мъничко. Крисчън хвана ръката ми и целуна пръстите ми.

- Няма от какво да ревнувате, госпожо Грей - каза в ухого ми и дъхът му ме погъделичка.

- Знам.

- Добре.

Сервитьорката се върна и след минутка вече допивах поредната чаша шампанско.

- Ето, изпий това - каза Крисчън и ми подаде чаша леденос-тудена вода.

Погледнах го недоволно.

Той се намръщи. Не чух, но определено видях как отрони въздишка.

- Три чаши бяло вино на вечеря, две чаши шампанско, и това след дайкирито следобеда и трите чаши фраскати на обяд. Пий!

Как беше разбрал за коктейлите следобед? Погледнах го начупено, но истината е, че беше прав. Взех водата. Изпих я по не особено приличен за една дама начин и обърсах устатата си с ръка, за да изкажа протеста си, че пак ми се нарежда какво да правя.

- Добро момиче - каза той и се засмя. - Един път вече успя да повърнеш върху мен. Не ми се ще да го преживявам отново.

- От какво се оплакваш? Искаше да спиш с мен, нали?

- Така е, исках. - Усмихна се и очите му омекнаха.

Итън и Мия се върнаха.

- На Итън му писна. Хайде, момичета. Към дансинга! Да се поразкършим! Да изгорим калориите от шоколадовия мус!

Кейт стана.

- Идваш ли, Елиът?

~ Нека остана и да те гледам.

Наложи се да отместя погледа си от тях. Изчервих се само от начина, по който я любеше с очи. Когато ме видя, че ставам, тя се усмихна широко.

- Отивам да изгоря малко калории - прошепнах в ухото на Крисчън. - А ти може да ме гледаш.

- И не се навеждай!

- Добре. - Изправих се на секундата. Наложи се да се опра на рамото му. Всичко около мен се разлюля - или аз се олюлях.

- Не е зле да пийнеш още малко вода - каза той с предупредителен тон.

- Добре съм. Седалките са ниски, а токовете ми са много високи.

Кейт ме хвана за ръката, поех дъх и тръгнахме след Мия.

На дансинга можеше да се развихрим. Имаше хора на всякаква възраст и си танцуваха кой както си знае. Никога не съм можела да танцувам добре. Всъщност никога не бях танцувала, преди да се запозная с Крисчън. Кейт ме прегърна.

- Толкова съм щастлива - извика тя и започна да танцува, а Мия крещеше с музиката и ни се усмихваше. Мия си беше Мия -летеше из целия дансинг. Господи, и заемаше доста място! Обърнах се да погледна към нашата маса. Мъжете ни гледаха. Ритъмът запулсира в мен, затворих очи и му се отдадох.

Когато ги отворих, дансингът бе започнал да се пълни. С Кейт и Мия бяхме притиснати по-близо една до друга. И за голяма моя изненада открих, че всъщност е много хубаво. Забавлявах се истински. Поразкърших се още малко. Набирах смелост. Кейт бе вдигнала и двата си палеца в знак на одобрение. Усмихнах й се.

Затворих очи. Как съм могла да изпусна двайсет години от живота си? Да не танцувам цели двайсет години. Все четях, никога не се забавлявах. Но Джейн Остин не е имала хубава музика, която да я накара да танцува така. А Томас Харди... Господи, той би се чувствал дяволски виновен, ако не танцува само с жена си. Засмях се.

И Крисчън беше този, който ми вдъхна увереност, накара ме да усетя тялото си и да не се срамувам от него, научи ме да се движа със самочувствие.

Изведнъж усетих зад себе си две ръце на кръста ми. Усмихнах се. „Крисчън е тук!“ Извих тяло, ръцете му минаха надолу, стиснаха дупето ми и после се върнаха на кръста ми.

Отворих очи. Мия и Кейт ме гледаха с ужас. „Мамка му, чак толкова ли съм зле в танците?“ Посегнах да хвана ръцете на Крисчън. Господи колко бяха космати! Леле! Това не беше той! Завъртях се ужасена. Зад мен стоеше някаква руса горила с повече зъби от нормалното и ми се усмихваше похотливо, може би за да ги извади на показ.

- Махни си шибаните ръце от мен! - изревах няколко октави над музиката като освирепяла пума.

- Хайде, пиленце, дай да се позабавляваме - усмихна се той и вдигна маймунските си ръце, сините му очи грееха под пулсиращите ултравиолетови светлини.

И преди да се замисля, му забих един шамар.

„Ох! Ръката ми!“

- Разкарай се! - викнах. Той ме гледаше учудено, сложил длан върху пламналата си буза. Разперих пръсти пред лицето му и наврях халката и годежния си пръстен в очите му.

- Женена съм, задник такъв!

Той сви рамене и ми се усмихна полуизвинително, полуаро-гантно.

Огледах се трескаво. Мия бе застанала до мен и гледаше заплашително русата горила. Кейт беше изчезнала някъде. Крисчън не беше на масата. „О, дано е отишъл до тоалетната!“ Отстъпих крачка назад и тялото ми опря до едно друго тяло, което познавах добре. Крисчън сложи ръка около кръста ми и ме придърпа до себе си.

- Разкарай си шибаните ръце от жена ми - каза. Не викаше, но гласът му някак отекна над музиката.

„Мамка му!“

- Тя може сама да се грижи за себе си, и то доста добре, като гледам - извика русата горила. Свали ръка от бузата, по която го бях шамаросала, и тогава Крисчън го удари.

Всичко стана като в забавен каданс. Перфектен удар под брадичката, нанесен с огромна скорост, без да изисква кой знае какви усилия. Горилата не го очакваше. Строполи се на пода като чувал с боклук, какъвто си и беше.

Еба си!

- Крисчън, недей! - викнах уплашено и застанах пред него да го спра. Можеше да го убие. - Вече го ударих. - Опитвах се да надвикам музиката. Той не ме погледна. Гледаше русия с ярост и злост, каквито никога не бях виждала в очите му. Е, може би само веднъж, когато Джак се опита да ме сваля.

Останалите по дансинга се раздвижиха, все едно някой бе хвърлил камък в спокойните води на езеро, оградиха ни, но останаха на безопасна дистанция от нас и горилата. Русият започна бавно да се изправя, но точно тогава се появи и Елиът.

О, не! Кейт бе застанала до нас и гледаше като тресната. Елиът хвана ръката на Крисчън, а сега вече дойде и Итън.

- Спокойно, спокойно! Не знаех. - Русата горила вдигна ръце като да развее бяло знаме и си плю на петите. Очите на Крисчън го проследиха студено. Мен изобщо не ме погледна.

Досега беше вървяла някаква песен за жената като секси кучка. Започна друг техно ритъм, по-бавен, със страстен женски вокал. Елиът ме погледна, после погледна Крисчън, пусна ръката му и взе Кейт в прегръдките си. Обвих ръце около Крисчън и най-сетне той ме погледна. Очите му все още горяха от първичен, ужасяващ гняв. Изглеждаше като побеснял тийнейджър.

Огледа лицето ми и попита:

- Добре ли си?

- Да. - Потърках дланта си, за да разнеса жилещата болка от удара, и сложих ръце на гърдите му. Дланта ми пулсираше. Никога не бях посягала на никого. Какво ми стана? Все пак русият не беше извършил кой знае какво престъпление срещу човечеството, нали?

Но дълбоко в себе си знаех отговора. Бях го ударила, защото знаех как ще реагира Крисчън, ако ме види да танцувам с някой непознат и този непознат ме опипва. Знаех, че ще изгуби обичайния си самоконтрол, а това беше страшно. А и мисълта, че някой може да си позволи да извади от релсите мъжа ми, любовта на живота ми, ме побъркваше.

- Искаш ли да седнем? - попита той.

„О, моля те, не се сърди!“

- Не. Танцувай с мен.

Той ме гледаше безизразно и не обелваше и дума.

„Докосни ме...“ пееше жената.

- Танцувай с мен. Танцувай, Крисчън, моля те! - Хванах ръцете му - той гледаше в посоката, в която бе изчезнал онзи - и започнах да се движа в ритъма, да го обгръщам с тялото си.

Хората пак бяха направили кръг около нас, но стояха все така на дистанция.

- Ти го удари? - каза той все така закован на едно място.

- Ами... Първо помислих, че си ти, но усетих косматите му ръце. Моля те, танцувай с мен.

И докато ме гледаше в очите, погледът му започна да се променя. Тъмен, горещ. Изведнъж ме хвана рязко за кръста, придърпа ме плътно до себе си и стисна ръцете ми зад гърба.

- Искаш да танцуваме? Да танцуваме тогава - изръмжа в ухото ми и завъртя ханша си срещу моя. А аз не можех да направя нищо друго, освен да го следвам с приковани на гърба ръце.

„О, той наистина танцува божествено!“ Притискаше ме до себе си, без да ме пуска и за миг, но усетих как ръцете му полека отпускат хватката си и как бавно ме... освобождава. Плъзнах длани по здравите му мускули, изпъкнали под сакото му, към раменете. Той ме притисна и продължих да следвам движенията му, а той бавно и сластно под ритъма на музиката ме понесе из времето, из пространството.

И когато улови ръката ми и ме завъртя първо в едната посока, после в другата, разбрах, че се е върнал при мен, че не се сърди.

Танцувахме и усещането беше така освобождаващо, истинско удоволствие. Гневът му се беше стопил. Въртеше ме в музиката с поглъщаща страст, в нашето малко местенце на дансинга, без да ме пуска. Караше ме да се чувствам грациозна, това го умееше, в това беше добър. Караше ме да се чувствам секси просто защото той беше секси. Караше ме да се чувствам обичана, защото освен петдесетте нюанса той имаше богатство... от любов, която искаше да даде. И като го гледаш как се забавлява, би си помислил, че този човек няма нито една грижа на света. Знам, че любовта му плуваше в облак, облака на чувствата му за притежание, за контрол, но не бих могла да го обичам повече отколкото е възможно да се обича изобщо.

Към края на песента бях останала без дъх.

- Може ли да седнем? - помолих.

- Разбира се. - И ме поведе към сепарето.

- Разгорещи ме. И съм доста потна - прошепнах в ухото му, докато сядахме на масата. Той ме притисна към себе си и каза със съблазнителна усмивка, гальовно като мъркащ котарак:

- Обичам те разгорещена и потна. Макар че предпочитам да те изпотявам и разгорещявам насаме.

Все едно нищо особено не се бе случило на дансинга. Бях изненадана, че не ни изхвърлиха. Огледах се, но от русата горила нямаше и следа. Или си беше тръгнал, или го бяха изхвърлили. Кейт и Елиът танцуваха мръсни танци. Мия и Итън бяха доста по-прилични и сдържани. Отпих от шампанското.

Крисчън ми подаде още една чаша вода и ме изгледа с поглед, който не търпеше възражение. „Пий!“ Нямаше нужда да го казва, виждах го в очите му.

Изпих водата. Дори с желание.

Той взе една бутилка „Перони“ от кофичката с лед и отпи дълго и жадно.

- Ами ако имаше някой папарак? - попитах.

Той веднага разбра, че говоря за начина, по който просна горилата по задник.

- Имам адвокати. Скъпо платени адвокати - каза хладнокръв-но, дори арогантно.

- Но законите важат и за теб, Крисчън. Аз и аз вече го бях ударила и всичко беше под контрол.

Очите му се вледениха

- Никой не докосва това, което е мое.

Накара ме да се почувствам все едно пропускам очевидното.

Отпих пак и изведнъж всичко ми дойде в повече. Музиката беше прекалено силна, пулсираща, главата ме заболя, краката ми бяха уморени и подути и боляха зверски. Бях пияна.

- Хайде да се прибираме - каза той.

Кейт и Елиът дойдоха на масата и Кейт попита с надежда:

- Тръгвате ли?

-Да.

- Добре, и ние.

Докато чакахме пред гардероба, Кейт започна да ме разпитва.

- Какво се случи всъщност?

- Онзи ме опипваше

- Отварям очи в един миг и виждам как го удряш.

- Е, знаех, че Крисчън ще експлодира като водородна бомба със същите или по-тежки последици и щеше да ви развали вечерта. -Все още се опитвах да разбера себе си, как приемам поведението му, но в този момент мислех само едно - можеше и да е по-зле.

- Вечерта на всички нас - поясни тя. - Май доста лесно се пали - добави сухо и се загледа в Крисчън, който вземаше палтото ми.

- Да, права си - засмях се.

- Но мисля, че го държиш изкъсо.

- Изкъсо? - Това ли правех? Да го държа изкъсо?

Той застана зад мен и ми помогна да се облека.

- Събуди се, Ана. - Крисчън ме полюшваше нежно. Бяхме стигнали пред къщата. Едва отворих очи и с мъка слязох от минивана. Кейт и Елиът бяха изчезнали, а Тейлър чакаше търпеливо.

- Искаш ли да те пренеса? - попита Крисчън.

Поклатих глава.

- Ще ида да прибера госпожица Грей и господин Кавана -каза Тейлър.

Крисчън кимна и ме поведе към вратата. Краката ме боляха нечовешки, пулсираха. Запрепъвах се след него. Бяхме на входа, когато той се наведе и нежно хвана глезена ми, повдигна го и свали обувката, после и другата. „О, Господи! Какво облекчение!“ Той се изправи с обувките в ръка и попита весело:

- По-добре ли е така?

Кимнах.

- Имах такова хубаво видение. Тези двете - погледна обувките - на раменете ми. - После поклати глава и ме поведе през тъмната къща по стълбите и нагоре към спалнята ни.

- Уморена си, нали? - попита нежно.

Кимнах. И тогава той започна да разкопчава колана на тренч-кота.

- Ще се справя - измънках и направих неубедителен опит да продължа сама.

- Остави на мен.

Въздъхнах. Едва сега осъзнах колко съм гроги.

- От височината е, не си свикнала. И от пиенето, естествено.

- Засмя се, съблече ми палтото и го хвърли на стола. После ме поведе към банята. „Защо ме води там?“

- Седни - каза.

Седнах и затворих очи. Чувах как мърда някакви шишенца из тоалетното шкафче, но бях прекалено уморена да направя усилие да видя какво става. След малко той бутна главата ми назад. Отворих изненадано очи.

- Затвори очи - каза той. — „Мили боже! Какво ще прави с тоя памук?“ Той леко прокара почистващия тампон над дясното ми око. Седях като втрещена, докато той внимателно почистваше грима ми.

- Ето го момичето, за което се ожених.

- Не харесваш гримирани жени?

- Не мога да кажа, че не харесвам когато си гримирана, но повече харесвам това, което е под грима ти. - Целуна ме по челото. - Ето, изпий ги. - Сложи в ръката ми две хапчета и ми подаде чаша вода.

Нацупих се.

- Изпий ги - заповяда той.

Врътнах очи, но ги изпих.

- Добре. Искаш ли да те оставя сама? - попита той сардонично.

- Както винаги галантен, господин Грей! Да, искам да пишкам.

- И искаш да изляза? - засмя се той.

- А искаш ли да останеш? - засмях се и аз.

Той наклони глава на една страна и ме изгледа очевидно заин тригуван и развеселен.

- Ти си един перверзен кучи син! Марш! Не искам да ме гледаш как пишкам. Това вече е прекалено! - Изправих се и го избутах от банята.

Когато излязох, той вече беше по долнището на пижамата си. Хм... Крисчън по пижама. Стоях и гледах като парализирана коремните му мускули, гърдите му, деликатните косъмчета под корема... Той тръгна към мен.

- Наслаждаваш ли се на гледката? - попита.

- Както винаги.

- Мисля, че сте леко подпийнала, госпожо Грей.

- За първи път се налага да се съглася с вас, господин Грей.

- Нека ви помогна с това шалче, което наричате рокля. Тези неща трябва да ги продават с инструкция за безопасност. - Обърна ме и разкопча единственото копче на врата ми.

- Беше толкова ядосан...

- Бях.

- На мен ли?

- Не, за първи път не на теб. - Целуна ме по рамото.

Усмихнах се. Не на мен!

- Това е нещо ново.

- Да, ново е. - Целуна и другото ми рамо, пусна роклята надолу и тя се свлече на пода. Свали и бикините ми и ме остави съвсем гола. После ме хвана за ръката.

- Хайде, прекрачи - изкомандва и аз прекрачих роклята и бикините, като пазех равновесие само благодарение на това, че стисках ръката му.

Той се наведе, вдигна дрехите ми и ги метна на стола при тренчкота на Мия.

- Ръцете горе - каза нежно и ми облече една от тениските си, издърпа я надолу и бях готова за леглото.

Дръпна ме в ръцете си, целуна ме, дъхът ми с аромат на мента от пастата за зъби се сля с неговия.

- Колкото и да ми се ще да се заровя в теб, да се изгубя в теб, мисля, че си пила малко повече от необходимото, намираш се на височина две хиляди и петстотин метра и нощес не успя да се наспиш. Хайде, в леглото.

Дръпна завивката настрани, аз се покатерих на леглото, той ме зави нежно и ме целуна по челото.

- Затвори си очите. Когато се върна, искам да те намеря заспала. - Това беше закана, заповед... беше Крисчън.

- Не ме оставяй сама - примолих се.

- Трябва да се обадя по телефона, Ана.

- Събота е, късно е. Моля те!

Той прокара ръка през косата си.

- Ана, ако сега си легна при теб, няма да можеш да си починеш. Спи - каза категорично и пак ме целуна по челото. - Лека нощ, бебчо!

През съзнанието ми минаваха кадри, случки от деня. Крисчън, метнал ме на рамото си в самолета, тревогата му дали ще харесам къщата, после как правихме любов следобед, после във ваната и реакцията му към роклята ми. О, да, и оная горила в клуба. Усетих изтръпване в ръката си при спомена. И после как Крисчън ме слага в леглото като бебе. Кой би си помислил? Усмихнах се и докато се унасях, една дума изплува в съзнанието ми. Напредък, това беше напредък.

15.

Беше горещо. Крисчън лежеше с глава на гърдите ми и усещах горещия му спокоен дъх във врата си. Кракът му - преметнат през тялото ми, ръката - през кръста ми. Опитах се да задържа съня. Знаех, че в мига, в който мръдна, ще се разбуди и той, а не си доспиваше и имаше нужда от сън. Бавно започнах да прехвърлям събитията от предната вечер. Бях пила много. Боже, наистина ли бях изпила всичкото това пиене? Не беше за вярване че Крисчън ми е разрешил. Спомних си как ме сложи да си легна и се усмихнах. Беше мило и така неочаквано. Наум си направих един бърз медицински преглед. Стомах? Бива. Глава? Удивително добре, леко замаяна. Дланта ми беше все още червена. И се сетих за дланите на Крисчън, когато ме пляскаше. Тялото ми се сви конвулсивно и той се събуди.

- Какво има? - Сивите му сънени очи търсеха тревожно моите.

- Нищо. Добро утро. - Прокарах зачервените си пулсиращи пръсти през косата му.

- Изглеждате прекрасно, госпожо Грей. - Целуна ме по бузата. Грейнах цялата.

- Благодаря, че се погрижи за мен снощи.

- Обичам да се грижа за теб. Искам да го правя - каза той тихичко, но очите му го издадоха. В дълбоките им сиви дълбини видях как пламна чувството за гордост и триумф. Ще кажеш, че беше спечелил световната купа по Супербоул.

„Моят Петдесет!“

- Караш ме да се чувствам обожавана.

- Това е, защото те обожавам - каза той и сърцето ми прескочи един удар.

Той хвана ръката ми. Заболя ме и явно несъзнателно съм направила гримаса. Той ме пусна на секундата и ме погледна пани-кьосан.

- Боли ли? - попита. Очите му пак станаха като малки ледени топчета, гласът му потъна в облак. Облакът на гнева.

- Е, все пак аз му ударих шамар. Него го е заболяло повече

- Мамка му на тоя ебалник.

Бях се заблудила, че сме оставили това зад гърба си.

- Не мога да понеса мисълта, че те докосна.

- Не ми е направил нищо, но поведението му беше крайно невъзпитано. Крисчън, наистина! Добре съм. Ръката ми е малко зачервена. Това е всичко. А ти със сигурност знаеш как боли ръка след такова пляскане. - Засмях се и той ме погледна учудено и някак развеселено.

- О, да, много добре знам, госпожо Грей. Бих си припомнил какво по-точно е това усещане, че съм позабравил. И то на секундата, стига да пожелаете.

- Контролирайте сърбящата ви ръка, господин Грей. - Погалих лицето му, бакенбардите, пръстите ми, въпреки болката, се заиграха с малките косъмчета. Това го разсея и той целуна нежно дланта ми. Болката изчезна като по чудо.

- Защо снощи не ми каза, че те боли?

- Ами... снощи не усещах болка. Но и сега съм добре, наистина.

Очите му омекнаха и устните му се извиха в усмивка.

- Иначе как се чувстваш?

- По-добре, отколкото заслужавам.

- Имате доста силна дясна ръка, госпожо Грей.

- И не е лошо да не го забравяте, господин Грей.

- Така ли? - И изведнъж се превъртя и ме затисна с тяло. Пак потънала в матрака! Пак с ръце над главата. Очите му - заковани в моите.

- Можем да се бием всеки ден, ако искаш. Всъщност да те подчиня в леглото е една от фантазиите ми. - Целуна ме по шията.

- Мислех, че това правиш от самото начало - казах без дъх, защото беше захапал лекичко мекото на ухото ми.

- Хм... да, но искам малко съпротива. - Носът му минаваше по бузата и челюстта ми.

„Съпротива?“ Застинах. Той спря, пусна ръцете ми и се опря на лакът.

- Искаш да се съпротивлявам и да се бием из леглото ли? Тук? -прошепнах, като едва прикрих изненадата си. Е, добре де, шока си.

Той кимна, очите му бяха полупритворени и съсредоточени върху реакцията ми.

- Сега?

Той сви рамене, явно обмисляше идеята. После се усмихна и кимна бавно.

Беше много напрегнат, цялото му тяло ме покриваше, усещах ерекцията му до копнеещата си кожа. „Какво иска да каже? За каква съпротива ми говори? Какви фантазии? Дали ще ме нарани?“ Моето друго аз надигна глава, поклати я отрицателно и каза: „Никога!“

- Това ли имаше предвид, когато не искаше да си легнеш ядосан?

Той кимна, очите му бяха все така напрегнати.

Хм... моят Петдесет си беше наумил да се бием.

- Не си хапи устната - предупреди ме Крисчън.

Изпълних послушно.

- Мисля, че ме хващате доста неподготвена, а и предимството е на ваша страна, господин Грей, аз съм в крайно неизгодна позиция. - Запърхах с мигли. Всъщност тази игра можеше да се окаже весела.

- Неизгодна позиция?

- Да, разбира се. Вие вече сте ме поставили на мястото, където искате да бъда.

Той се засмя и пак притисна слабините си към мен.

- Правилно, точка за вас, както винаги. - И бързо ме целуна по устните. Изведнъж се раздвижи и претърколи и двама ни, така че аз да съм отгоре. Хванах ръцете му и ги заковах отстрани до главата му. Ръката ме заболя, но не обърнах внимание. Косата ми падаше около нас като водопад с цвят на лешник. Започнах да се движа така, че краищата й да гъделичкат лицето му. Той устоя на гъдела. Не се опита да ме спре.

- Значи искащ да играем по грубия начин? - попитах и се настаних върху слабините му.

Той пое рязко дъх.

-Да.

- Чакай малко - казах и го пуснах. Пресегнах се за чашата вода на нощното шкафче, която явно бе оставил за мен. Беше газирана и все още студена. „Кога си е легнал?“

Докато пиех, пръстът му рисуваше малки кръгчета по бедрата ми, кожата ми изтръпна от приятния гъдел, разбуждаше се. После той ме хвана за дупето и стисна леко.

Реших да открадна от неговия впечатляващ репертоар и се наведох, намерих устните му и впръснах вода в устата му. Той преглътна.

- Много приятно, госпожо Грей. - И се усмихна хлапашки, игриво.

Оставих чашата на шкафчето, махнах ръцете му от задника си и ги заковах пак до главата му.

- Значи трябва да се правя, че не искам? - засмях се.

-Да.

- Не съм много добра актриса.

- Опитай.

Наведох се и го целунах бързо.

- Добре, да играем - прошепнах и прокарах зъби по челюстта му, усещах наболата му брада под устните и езика си.

Крисчън изръмжа тихо и възбудено и с едно движение ме обърна на леглото до себе си и докато виках изненадана, се настани отгоре ми. Започнах да го удрям, да се бия, не му позволявах да хване ръцете ми. Сложих длани върху гърдите му и започнах да го бутам с все сила, а в това време той се опитваше да отвори краката ми и да набута коляното си между тях.

Продължих да блъскам по гърдите му. Господи, колко беше тежък! Не можех дори да го побутна. Но когато го удрях и пипах по гърдите, не се стягаше като преди. Всъщност това наистина му харесваше. Опита се да хване китките ми и естествено накрая успя да докопа едната, колкото и да се мъчех да я измъкна. И това беше възпалената ми ръка. Нямах избор и се предадох. Обаче с другата успях да докопам косата му и яко го оскубах.

Той простена и свали ръката ми. Очите му ме гледаха диво, сластно.

- Това беше жестоко! - каза, но гласът му беше възбуден.

И тогава либидото ми експлодира. Една дума и гръмнах. И спрях да се правя на актриса. Опитах се да освободя китката си. Напразно. В същото време се опитах да го избутам от себе си. Беше ужасно тежък, беше много топло и започвах да се дразня.

След малко той държеше и двете ми китки в лявата си ръка, а дясната плъзна бавно, дори мързеливо надолу по тялото ми, леко стискаше кожата ми и сякаш съвсем между другото се заигра със зърното ми.

Кратко, остро желание се изстреля до слабините ми. Направих поредния отчаян опит да го отместя от себе си. Но той просто беше като скала, цялата тази тежест просната върху мен.

Когато се опита да ме целуне, започнах да въртя глава като побесняла, за да не му позволя. Ръката му бързо мина от края на тениската ми към брадичката ми, закова лицето ми на място и той прокара зъби по челюстта ми, също както бях направила аз преди малко.

- Съпротивлявай се, бебчо.

Усуквах тяло, гънех се, опитвах се да освободя от безмилостната му хватка. Беше много по-силен от мен. Захапа долната ми устна и езикът му се опита да разтвори устните ми и да се плъзне в устата ми.

И тогава осъзнах, че не искам да се съпротивлявам. Исках го, сега. Както винаги. Спрях да се боря и отвърнах на целувката му трескаво, с целия сбран в тялото ми копнеж. Хич не ми пукаше, че не съм си мила зъбите. Хич не ми пукаше, че трябва да играем някаква игра. Гъсто, тежко, горещо желание подпали вените ми и се изгубих. Увих крака около кръста му и се опитах с пети да сваля пижамата му надолу.

- Ана - повтаряше той и ме целуваше навсякъде. И вече не се борехме, бяхме вплетени ръце, езици, крака и докосване и усещане, бързо и трескаво.

- Кожа - каза той с пресипнал глас, дишаше тежко. Дръпна ме нагоре и с едно движение ме извади от тениската.

- Ти - казах все още седнала, защото само това ми дойде наум. Дръпнах пижамата му надолу. Хванах пениса му. Беше много твърд. Въздухът свистеше между зъбите му.

Той се наклони назад, вдигна бедрата ми, катурна ме на леглото, а аз го дърпах, стисках здраво, ръката ми се движеше все по-бързо по дължината на члена му. Видях малка капчица на върха на главичката и прокарах палеца си по нея. И докато падах назад на матрака, пъхнах палец в устата си, за да усетя вкуса му, а в това време ръцете му бързо се катереха по тялото ми, по бедрата, корема, гърдите.

- Вкусно ли е? - попита той и легна върху мен. Очите му пламтяха.

- Да, виж сам.- Пъхнах палеца си в устата му и той го засмука и захапа. Изстенах, хванах главата му и се опитах да го приближа до устните си. Пак качих крака на кръста му. Устните му тръгнаха бавно по челюстта към брадичката ми и той нежно я захапа.

- Толкова си красива. - Зарови лице в ключиците ми. - Такава красива кожа... - Дъхът му беше лек, като полъх върху кожата ми, по гърдите ми.

Лежах копнееща, объркана... а сега трябваше и да чакам. Мислех, че ще е бързо.

- Крисчън... - примолих се. Прокарах свитите си в юмруци ръце през косата му.

- Тихо - прошепна той и направи кръгче с езика си около зърното ми, пое го в уста и засмука силно.

Изстенах, извих тяло, повдигнах се към него. Усетих усмивката му върху кожата си. Той се прехвърли на другата гърда.

- Нетърпелива ли сте, госпожо Грей? - Захапа и другото зърно, а аз хванах здраво косата му и дръпнах главата му към себе си. Той изстена и ме предупреди:

- Ще те вържа!

- Моля те, искам те в мен - виех и умолявах.

- Всяко нещо с времето си - каза той и ръката му се плъзна към ханша ми, а устата му продължи да смуче с наслада зърното ми. Застенах силно, дишах бързо и пак се опитах да го накарам да влезе в мен или поне да го засмуча с влагалището си. Усещах го тежък, твърд, така близо, но той никак не бързаше.

„Мамка му!“ Опитах се да се измъкна, да го катурна настрани.

Той хвана ръцете ми, закова ги към леглото широко разперени и пак ме притисна с цялата си тежест, подчини ме напълно. Бях обезумяла, подивяла.

- Ти искаше съпротива - казах.

Той се надигна, ръцете му все още върху китките ми, погледна ме. Сложих пети в горната част на бедрата му, набрах се и бутнах. Той не помръдна.

- Не искаш да играем честно? - попита удивен, очите му грееха от вълнение.

- Искам само да ме любиш, Крисчън! - „Как може да е такъв? Първо се бием и се борим, после целият прелива от нежност. Толкова ме обърква! Господин Меркурий в леглото ми!“

- Моля те. - Натиснах пак с пети. Горещите му сиви очи потърсиха моите. Какво ли му минаваше през ума? За секунди го видях съвсем различен - удивен, объркан. Пусна ръцете ми, седна и ме придърпа в скута си.

- Добре, госпожо Грей, ще го направим по вашия начин.

Повдигна ме и леко ме надяна на члена си.

Извиках от облекчение. Да, това исках! От това се нуждаех! Увих ръце около врата му, плъзнах пръсти в косата му и се отдадох на блаженото чувство да го усещам в себе си, да го яздя. Започнах да се движа, да го чукам с моята скорост, по моя си начин. Той изстена, устните му намериха моите и се изгубихме един в друг.

Прокарах пръсти през косъмчетата на гърдите му. Той лежеше до мен по гръб, тих и неподвижен. И двамата все още дишахме тежко. Пръстите му свиреха някаква мелодия по гърба ми.

- Мълчалив си - казах и го целунах по рамото. Той се обърна и ме погледна. Очите му не издаваха нищо.

- Забавно беше.

„Мамка му, какво не е наред?“

- Ана, съвсем ме обърка.

- Обърках ли те?

Той се обърна към мен и легнахме лице в лице.

- Да, когато ти държиш нещата в ръце. Много е... различно.

- В смисъл... приятно различно или неприятно? - Прокарах пръст по устните му. По погледа му се досетих, че не разбира въпроса. После разсеяно целуна пръста ми.

- Приятно различно - каза, но не прозвуча никак убедително.

- Никога ли не си... го правил преди? - Изчервих се още щом попитах. Дали наистина исках да знам повече, отколкото вече знаех за калейдоскопа на цветния му сексуален живот преди мен? Подсъзнанието ми ме изгледа войнствено над очилата си. „Наистина ли искаш?“

- Не, Анастейжа. Ти можеш да ме докосваш.

Да, разбира се, другите петнайсет нямаха това право. Това простичко обяснение говореше толкова много.

- Госпожа Робинсън е можела да те докосва - казах преди изобщо да се замисля, без акълът ми да има възможност да спре устата ми. „Мамка му! Защо изобщо я споменах?“

Той застина. Очите му питаха: „О, не, накъде биеш?“

- То беше съвсем различно - прошепна Крисчън.

- Приятно различно или неприятно различно? - Вече не можех да се спра да питам.

Изведнъж видях в очите му изражението на удавник, болка, съмнение.

- Неприятно... мисля. - Говореше толкова тихо, че едва го чувах.

- Мислех, че ти е харесвало.

- И аз така мислех... по онова време.

- Но сега не мислиш така?

Той ме погледна с широко отворените си очи и бавно поклати глава.

„О, не... моето изгубено момче!“ И чувствата ме заляха. Хвърлих се върху него и започнах да целувам лицето, врата му, гърдите, малките му кръгли белези. Той изстена, придърпа ме към себе си и ме целуна със страст. И бавно, много бавно, по неговия начин, с неговата скорост се отдадохме един на друг.

- Ана Тайсън. Ударът ти е по-тежък от самата теб! - извика Елиът и заръкопляска щом ме видя да влизам в кухнята. Мия и Кейт също бяха седнали около плота за закуска, а госпожа Бентли правеше гофрети. Крисчън го нямаше.

- Добро утро, госпожо Грей - усмихна се госпожа Бентли. -Какво ще желаете за закуска?

- Добро утро. Каквото приготвяте и за другите. Къде е Крисчън?

- Навън - каза Кейт и посочи към задния двор.

Отидох до прозореца. През него се виждаха планините и дворът. Беше прекрасен слънчев летен ден, небето - бебешко синьо, а съпругът ми се бе впуснал в задълбочена дискусия с някакъв мъж на няколко метра от къщата.

- Това е господин Бентли - каза Мия. Гласът й беше безрадостен, дори сърдит. Тя гледаше зловещо Итън. Зачудих се какво става с тях. Погледнах пак през прозореца.

Съпругът на госпожа Бентли беше с много светла коса, тъмни очи, с работни панталони и тениска с надпис „Пожарна служба Аспен“. Крисчън беше с черни джинси и тениска. Докато двамата вървяха бавно към къщата, унесени в разговора си, Крисчън се наведе и взе някаква бамбукова пръчица. Може би вятърът я бе донесъл или просто някой я беше хвърлил сред лехите с цветя. После разсеяно започна да я оглежда, подхвърли я в ръка и я стрелна напред.

Продължаваха да говорят все така задълбочено. Крисчън се наведе, вдигна бамбуковата пръчица и пак я хвърли напред. Връхчето й се удари в земята. Изведнъж той погледна към прозореца и се почувствах ужасно неловко. Все едно го шпионирах. Той спря, аз му махнах сконфузено и се върнах при плота за закуска.

- Какво правиш? - попита Кейт.

- Нищо. Гледах Крисчън.

- Бая си налапала въдицата - изсмя се тя.

- Ти пък не си ли? Скоро ще се сродяваме. - Засмях се и се опитах да се отърся от безпокойството, което ме обзе, докато гле дах как Крисчън мята бамбуковата пръчица. И когато тя скочи и ме прегърна, подскочих от изненада.

- Ще сме като сестри! - възкликна тя. Беше невъзможно да не бъдеш част от щастието й.

- Хей, сънчо, ще кацаме. Трябва да си закопчаеш колана - събуди ме нежно Крисчън.

Започнах да опипвам около себе си и да търся колана в прос ъ ница. Той ме целуна по челото и се отпусна на седалката. Облег нах глава на рамото му и пак затворих очи.

Безкрайно дълго ходене из планината, пикник на един от върховете, прелестни гледки - всичко това ме бе изтощило до смърт. Останалите също бяха доста тихи, дори Мия. Тя още беше кисела и неразговорлива, както сутринта. Зачудих се как върви кампанията по свалянето на Итън. Не знаех какво и дали изобщо нещо се е случило. Запитах се къде са спали снощи. Погледите ни се срещнаха и се опитах с усмивка да я попитам дали е добре. Тя ми се усмихна кратичко и тъжно и пак се зачете. Погледнах Крисчън. Той преглеждаше някакъв договор или нещо такова и си правеше бележки по него. Изглеждаше спокоен. Елиът тихичко похъркваше до Кейт.

Обмислях как да притисна Елиът и да го разпитам за Гиа, но нямаше начин да го хвана насаме, Кейт винаги беше плътно до него. Крисчън изобщо не се интересуваше от този въпрос, за да седне да го разпитва, а и аз не бях настояла, в интерес на истината. Елиът сложи ръка на коляното на Кейт с жест на притежание. Тя светеше от щастие, а само преди ден бе изказала съмненията си в чувствата му. Как го нарече Крисчън? Лелиът? Може би така са му казвали у дома като дете. Много хубаво име. Много по-добро от онова, който му бях лепнала аз. Изведнъж той отвори очи и улови погледа ми. Изчервих се. Отново заловена в шпионаж.

Той се засмя, протегна се и каза:

- Обичам, когато се изчервяваш, Ана.

Кейт ми се усмихна и ме погледна доволна и от него, и от себе си, както гледа котката след като е излапала канарчето.

Пилот Бейли съобщи, че започваме да се спускаме към Сий Так и Крисчън хвана ръката ми.

- Как мина уикендът ви, госпожо Грей? - попита Крисчън. Вече бяхме в аудито и пътувахме към „Ескала“. Тейлър и Райън седяха на предните седалки. Усмихнах се и изведнъж изпитах пак онова чувство на срам.

- Можем да ходим винаги когато пожелаеш и да вземаме с нас когото пожелаеш.

- Трябва да заведем Рей. Риболовът ще му хареса.

- Прекрасна идея.

- А как беше твоят уикенд? - попитах.

- Добре - отвърна той, леко озадачен от въпроса ми. - Много добре!

- Изглеждаш отпочинал.

- Знаех, че си в безопасност. - Сви рамене.

- Крисчън, аз съм в безопасност почти винаги. Казвала към ти: ще умреш преди да си направил четирийсет с тези вечни тревоги. А аз искам да остарея и да ми побелеят косите с теб. -Хванах ръката му, а той ме погледна все едно не ме разбираше. Нежно целуна пръстите ми и смени темата.

- Как е ръката ти?

- По-добре.

- Много добре, госпожо Грей. Значи сте готова да се изправите лице в лице с Гиа?

Мамка му! Бях забравила, че тази вечер трябва да се видим и да прегледаме окончателните чертежи. Врътнах очи.

- Може да минем и без теб. Ще те изолирам някъде и ще те пазя далеч от неприятности - засмях се.

- Ти да ме пазиш?

- Да, както винаги, от всичките тези жени хищници - прошепнах.

Крисчън си миеше зъбите, а аз вече бях в леглото. Връщахме се в ежедневието. Към работата, към папараците, към Джак и вероятността някой да му помага. Крисчън беше доста неразго-ворлив по този въпрос. Дали знаеше нещо? И ако знаеше, дали изобщо щеше ми каже? Въздъхнах. Да измъкнеш информация от него беше като да вадиш зъб без упойка, а след такъв прекрасен уикенд... Дали да развалям хубавото усещане с питане и вадене на зъби без упойка?

Беше чудо да го видя извън обичайната му среда, извън апартамента, спокоен и щастлив със семейството си. Зачудих се дали този апартамент не му напомня за миналото, за нещата, които е правил тук преди мен, и дали това не го напряга допълнително. Може би не беше лоша идея да се преместим.

„Ама и аз съм една! Та ние така или иначе се местим. В голяма хубава къща на брега“. Проектът на Гиа беше готов и одобрен, работниците на Елиът щяха да започнат следващата седмица. Засмях се, като се сетих за изражението на Гиа, когато й казах, че съм я видяла в Аспен. Оказа се, че е било чисто съвпадение. Решила да замине там и да работи на спокойствие над чертежите си, съвсем сама. В един миг даже си бях помислила, че има пръст в избора на пръстена, но се оказа, че съм грешала. Но все още не й вярвах. Исках да чуя същото и от Елиът. Тя поне вече се държеше на разстояние от Крисчън.

Погледнах нощното небе. Тази гледка щеше да ми липсва. Този поглед към безкрая. Сиатъл в краката ни, пълен с хиляди примамливи неща и все пак така далечен. Може би това беше истинският проблем на Крисчън. Живял беше прекалено изолиран от реалния свят, сам беше изградил изолатора около себе си и сам беше заключил вратата му отвътре. Доброволно избрано отшелничество. Но със семейството си беше по-щастлив, свободен и не така вманиачен да контролира. Зачудих се какво ще каже Флин по въпроса. Но да! Как не се бях сетила! Той имаше нужда от свое собствено семейство! От деца! Поклатих глава. „Изключено! Много сме млади. Рано е!“

Крисчън влезе в стаята, божествен както винаги.

- Всичко наред ли е? - попитах.

Той кимна разсеяно и легна.

- Никак не ми се иска да се връщам в реалността - казах.

- Така ли?

Поклатих глава и погалих милото му красиво лице.

- Беше прекрасен уикенд. Благодаря ти.

- Ти си моята реалност, Ана - усмихна се нежно той и ме целуна.

- Липсва ли ти?

- Кое да ми липсва?

- Знаеш. Бастуните, камшиците и... другите неща - прошепнах смутено.

Той ме изгледа неразбиращо и ме попита с очи: „Накъде биеш е тези въпроси?“ Сянка на съмнение мина по лицето му и след малко той каза твърдо:

- Не, Анастейжа, не ми липсват. - И ме погали по бузата.

- Доктор Флин ми каза нещо, което няма да забравя. Каза, че аз едва ли бих била такава с теб, ако нямаше тези наклонности. Беше неочаквано трудно да го осъзная, но вероятно е истина.

- Тогава не знаех, че има и друг начин, Ана. Сега знам. И беше много поучително.

- Аз? Да уча теб? - Изсмях се.

Погледът му омекна и той попита:

- А на теб липсва ли ти?

„О, как се отговаря на такъв въпрос?“

- Не искам да ме нараняваш, но обичам да играем на твоите игри, Крисчън. Това вече го знаеш. Аш искаш да направиш нещо със... - Свих рамене и го погледнах.

- Нещо? Нещо с какво?

- Ами... знаеш... с камшик или палка... - Спрях и се изчервих. Той ме изгледа учудено.

- Е, ще видим. В момента ми се ще една старомодна успокояваща ванила. - И палецът му мина по крайчето на долната ми устна и той ме целуна.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Добро утро Дата: 29 август 2011, 09:14 До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Исках само да Ви кажа колко Ви обичам. Това е. Винаги твоя А х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей

Относно: Оправихте понеделнишкото ми настроение

Дата: 29 август 2011,09:18 До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Колко е хубаво човек да чуе такива думи от съпругата си {послушна или не) в понеделник сутрин!

Позволете ми да Ви уверя, че чувствата ни са взаимни. Прости ми за мероприятието тази вечер. Надявам се да не ти е много екучно, х

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

О, да, Американската асоциация по корабостроене. Вечеря... Врътнах очи. Още мумии с бели ризи и шстюми. Крисчън наистина ме водеше по най-вълнуващите събития в града. Не изпускахме нито едно.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Нощни кораби Дата: 29 август 2011,09:26 До: Крисчън Грей

Скъпи господин Грей,

Убедена съм, че ще измислите начин да сложите някоя и друга подправка към вечерята...

Ваша тръпнеща в очакване госпожа Г. х

Подател: Крисчън Грей

Относно: Разнообразието е подправката на живота

Дата: 29 август 20П, 09:35 До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

Имам няколко идеи... х

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ в очакване на вечерята.

Мускулите под пъпа ми се свиха. Какво ли му се въртеше из ума?

Хана почука на вратата.

- Да минем ли през програмата ти за тази седмица, Ана?

- Разбира се, сядай - казах, опитах се да възвърна самообладанието си и затворих електронната поща.

- Трябваше да разместя две от срещите ти. Господин Фокс другата седмица и доктор...

Телефонът звънна и я прекъсна. Беше Роч. Викаше ме в офиса си.

- Може ли да продължим след двайсет минути?

- Разбира се.

Подател: Крисчън Грей Относно: Снощи Дата: 30 август 2011, 09:24 До: Анастейжа Грей

Беше... много забавно.

Кой би помислил, че вечерята на ААК може да бъде така... стимулираща. Изненадвате ме както винаги и никога не ме разочаровате, госпожо Грей.

Обичам те х

Крисчън Грей Главен обожаващ Ви изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Винаги съм харесвала игрите с топки

Дата: 30 август 2011, 09:33

До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Определено металните топчета са ми липсвали.

Ти си този, който никога не разочарова.

Това е.

Госпожа Г. х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Хана чукна на вратата и прекъсна еротичните ми спомени от предната нощ. Ръцете на Крисчън, устата му...

- Влез.

- Ана, личната асистентка на господин Роч току-що се обади. Той иска да идеш на срещата следобед. Трябва пак да размествам някои от другите ти срещи. Става ли?

„Езикът му...“

- А, да... - измънках и се опитах да сложа край на това и да се овладея. Тя се усмихна, излезе от офиса ми и ме остави насаме със сладкия спомен от нощта.

Подател: Крисчън Грей Относно: Хайд

Дата: 1 септември 2011, 15:24 До: Анастейжа Грей

Анастейжа,

За твоя информация, на Хайд му е отказано освобождаване под гаранция и остава в следствието. Обвинен е в опит за отвличане и палеж. Засега делото не е насрочено.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Грей Относно: Хайд

Дата: 1 септември 2011, 15:33 До: Крисчън Грей

Добра новина.

Това означава ли, че ще намалим охраната?

Май не се разбираме много с Прескот.

Ана х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Хайд Дата: 1 септември 2011, 15:59 До: Анастейжа Грей

Не» охраната остава. Без възражения.

Какво й е на Прескот? Ако не я харесваш, ще я сменим.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Не ми стана никак приятно. Всъщност Прескот си беше окей.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Не си скуби косата Дата: 1 септември 2011, 16:03 До: Крисчън Грей

Само питах (и сега врътвам очи). И ще помисля за Прескот. Укроти малко тази сърбяща ръка.

Ана х

Подател: Крисчън Грей Относно: Не ме изкушавай Дата: 1 септември 2011, 16:11 До: Анастейжа Грей

Мога да Ви уверя, че косата ми е със завидно здрави корени. Нима не сте се убедили досега при многото случаи, когато сте тествали тези й качества?

Но... ръката ме понасърбява.

Може да направим нещо по въпроса тази вечер. х

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор с коса на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Грей Относно: Обещания, обещания Дата: 1 септември 2011, 16:20 До: Крисчън Грей

Обещания, обещания...

Стига си ми досаждал. Опитвам се да работя. Имам важна среща с писател. Ще се опитам да не се разсейвам с мисли за теб.

А. х

Подател: Анастейжа Грей Относно: Плаване, глайдери и пляскане Дата: 5 септември До: Крисчън Грей

Скъпи съпруже,

Определено знаете как да забавлявате едно момиче.

Разбира се, отсега нататък ще очаквам да се държите само по този начин, при това всеки уикенд. Глезиш ме, а това ми харесва.

Твоя съпруга хох

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Имам мисия в живота Дата: 5 септември 2011,09:25 До: Анастейжа Грей

... и тя е да Ви глезя, госпожо Грей.

И да те пазя, защото те обичам.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Дали можеше да се прочете някъде нещо по-романтично?

Подател: Анастейжа Грей Относно: Имам мисия в живота Дата: 5 септември 2011,09:33 До: Крисчън Грей

И тя е да ти позволя да ме глезиш, защото те обичам. Сега те моля да спреш да ми говориш така сладко, защото ми се доплаква.

Анастейжа Грей, влюбен главен редактор на СИП

На следващия ден погледнах календара. Господи! Само пет дни до рождения ми ден! Десети септември. Трябваше да идем до новата къща и да видим как върви ремонтът. Зачудих се дали Крисчън няма други планове. Усмихнах се. Хана почука на вратата.

- Влизай.

Забелязах Прескот в коридора. Нещо се беше развихрила. Странно.

- Здрасти, Ана. Дошла е една дама, Лийла Уилямс. Иска да те види. Казва, че е по личен въпрос.

- Лийла Уилямс? Не познавам... - Устата ми пресъхна, а Хана се стресна от изражението ми.

Лийла!? Какво търсеше тук?

16.

- Да я отпратя ли? - попита Хана, очевидно стресната от изражението ми.

- М... не. Къде е?

- На рецепцията. Не е сама. С нея има една млада жена. И госпожица Прескот иска да говори с теб.

Че как иначе!

- Да влезе.

Хана мина крачка встрани и Прескот влетя в офиса ми. Беше като войник, цялата кипяща от енергия, изпълнителна, професионална, изцяло отдадена на мисията си.

- Хана, остави ни за минутка. Седни, Прескот.

Хана излезе и затвори вратата.

- Госпожо Грей, Лийла Уилямс е в списъка с хората, които не бива да бъдат допускани до вас.

- Моля? Имам списък с кого да се виждам и с кого не?

- Не, това е нашият списък, мадам. Тейлър и Уелч бяха категорични за нея. Не бива да я пускам да ви доближава и да се опитва да се свърже с вас.

- Опасна ли е? - попитах учудено. Все още не разбирах.

- Не мога да знам.

- Как тогава бях известена, че е тук?

Тя преглътна и за секунда ме изгледа притеснено.

- Бях в тоалетната. Влязла е и е говорила директно с Клер, а Клер се е обадила на Хана.

- О, разбирам. - Всъщност разбрах, че дори Прескот ходи до тоалетната, и се разсмях.

Тя ме погледна извинително и се усмихна. За първи път бронята й се пропука. Имаше прекрасна усмивка.

- Трябва пак да говоря с Клер за протокола - каза леко войнствено.

- Да. А Тейлър знае ли, че тя е тук? - Улових се, че несъзнателно стискам палци да не е казала на Крисчън.

- Оставих му съобщение на гласовата поща.

- Това ми дава малко време. Искам да знам защо е дошла и какво иска.

Прескот ме изгледа и каза:

- Бих ви посъветвала да не го правите, госпожо.

- Вероятно има причина да дойде и да иска да ме види.

- От мен се очаква да предотвратя това - каза тя с мек глас, но звучеше все по-отчаяна.

- Искам да чуя какво има да казва! - Гласът ми прозвуча грубо, а никак не исках да е така.

- Преди това трябва да ги претърся - каза Прескот с въздишка.

- Добре. Можете ли да го направите?

- Тук съм, за да ви пазя, госпожо Грей, така че - да, имам право да го направя. И трябва да остана в стаята по време на разговора.

- Добре - съгласих се. Освен това последния път, когато бях в една стая с Лийла, тя беше въоръжена.

Прескот стана.

- Хана? - викнах.

Хана отвори вратата на секундата. Може би беше чакала пред нея.

- Би ли проверила дали заседателната зала е свободна?

- Вече проверих. Може да я ползвате.

- Прескот, може ли да ги претърсите там? Дали е достатъчно дискретно?

- Да, госпожо.

- Ще дойда до пет минути. Хана, заведи Лийла и жената с нея в залата.

- Добре. - Погледна Прескот, после пак мен и попита: - Да отложа ли следващата ви среща? В четири часа е, но е чак на другия край на града.

- Да - казах и тя кимна и излезе. „Какво иска Лийла, по дяволите? Не, не мисля, че е дошла с лошо. Дори когато имаше възможност да ме нарани, не го направи. Ох, Крисчън ще откачи“. Подсъзнанието ми сви устни, кръстоса крака и поклати глава.

Трябваше да му кажа. Написах му кратък мейл. После погледнах часовника си и се поколебах. Изведнъж съжалих. Жалко, разбирахме се толкова добре след Аспен. Всичко беше прекрасно. Натиснах „изпрати“

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Гости

Дата: 6 септември 2011, 15:27

До: Крисчън Грей

Крисчън,

Аийла е тук. Иска да ме види. Ще се срещна с нея в присъствието на Прескот.

Ще използвам новите си умения в пляскането на шамари. Ако се наложи. При това ръката вече не ме боли.

Опитай се, но наистина се опитай да не се тревожиш!

Аз съм голямо момиче.

Ще ти се обадя след като си отиде.

А х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Пъхнах набързо блакберито в чекмеджето на бюрото. Станах, пригладих сивата си права пола и разкопчах още едно конче на сивата си копринена блуза, щипнах се по бузите, за да им придам малко цвят. Добре, готова съм. Поет дълбоко дъх, излязох от офиса и тръгнах към заседателната да се срещна с натрупалата печална слава Лийла, без да обръщам никакво внимание на песента на Шаде, с която телефонът свиреше нежно в бюрото ми.

Лийла изглеждаше много по-добре. Не по-добре, а истински привлекателна. Бузите й бяха розови, кафявите й очи грееха, косата й беше чиста и лъскава. Беше с бели панталони и бледорозова блуза. Стана веднага щом ме видя да влизам. С нея става и приятелката й - красиво тъмнокосо момиче с очи с цвят на брен-ди. Прескот седна в ъгъла, без да откъсва очи от Лийла.

- Благодаря, че отделихте време да се видим, госпожо Грей -каза тихо, но много отчетливо Лийла.

- Ммм... съжалявам за охраната. - Не се сетих какво друго да кажа.

- Това е приятелката ми Сузи.

- Здравейте. - Кимнах на Сузи. Тя изглеждаше като Лийла, Всъщност приличаше и на Лийла, и на мен. „0, не, още една!“

- Да - каза Лийла, като че ли беше прочела мислите ми. - Сузи също познава господин Грей.

И какво по дяволите се очакваше да кажа? Усмихнах се вежливо.

- Моля, седнете.

На вратата се почука. Беше Хана. Поканих я с жест, но знаех много добре какво ще каже.

- Извинете, че ви прекъсвам. Господин Грей е на телефона.

- Кажи му, че съм заета.

- Искам да ви кажа, че той е много... настоятелен. - Май беше уплашена.

- Да, сигурна съм, че е настоятелен. Би ли се извинила на господин Грей от мое име и му кажи, че ще му се обадя след малко.

Хана се поколеба.

- Хана? Моля те.

Тя кимна и бързо излезе. Обърнах се към двете момичета срещу мен. Гледаха ме с някакво страхопочитание. Беше ужасно неловко.

- Какво мога да направя за вас? - попитах.

Сузи проговори първа.

- Знам, че е малко странно, но аз също исках да ви видя. Жената, която успя да хване Крие...

Вдигнах ръка, за да я спра. Не исках да слушам това.

- Ясно, почва да ми се изяснява - казах.

- Ние сме от клуба на бившите подчинени - усмихна се тя, очите й грееха весело.

„Боже!“

Лийла ахна; изглеждаше едновременно отвратена и леко развеселена. Сузи сбърчи болезнено чело. Предположих, че Лийла я е сритала под масата.

И какво трябваше да кажа аз? Погледнах нервно Прескот. Тя стоеше все така безучастно, но очите й не се откъсваха от Лийла.

Сузи се опомни, изчерви се, кимна и стана.

- Ще изчакам на рецепцията. Това шоу не е мое, а на Лулу.

Със сигурност се чувстваше неловко.

„Лулу?“

- Добре ли си? - обърна се тя към Лийла, която й се усмихна. После Сузи се усмихна и на мен - широко, искрено, открито, и излезе.

Сузи и Крисчън. Не, не исках да мисля за това сега. Прескот извади телефона си от джоба и прие повикването. Явно беше на вибрация, защото не го чух да звъни.

- Господин Грей - каза Прескот и затвори очи, като да потисне силна болка. - Да, сър. - Стана и ми подаде телефона.

Врътнах очи.

- Да, Крисчън - казах, като се опитвах да прикрия раздразнението си, и излязох в коридора.

- Какви игри ми играеш, по дяволите? - почти викна той.

- Не ми крещи.

- Как да не ти крещя? - викна той още по-силно. - Дал съм изрична заповед, която ти както винаги пренебрегваш и за пореден път правиш каквото си искаш. По дяволите, Ана. Сега вече побеснях!

- Ще говорим за това, когато се успокоиш.

- И да не си помислила да ми затвориш телефона! - изсъска той.

- Дочуване, Крисчън. - Затворих и изключих телефона на Прескот.

Знаех, че имам много малко време с Лийла. Поех дълбоко дъх и влязох при нея. И двете ме гледаха с очакване. Подадох телефона на Прескот.

- И така, докъде бяхме стигнали? - обърнах се към Лийла. Очите й се разшириха. Да, очевидно умеех да го държа. Това ми се искаше да й кажа, но не го направих. Едва ли би искала да чуе точно това.

Лийла хвана крайчетата на косата си и започна нервно да ги усуква.

- Първо искам да се извиня - каза меко.

Тя видя удивлението ми и добави бързо:

- Да. И да благодаря, че не предявихте обвинения. Знаете... за колата, за апартамента.

- Знам, че не беше съвсем... здрава - казах. Не бях очаквала извинение.

- Да, не бях.

- По-добре ли си сега? - попитах загрижено.

- Много по-добре. Благодаря.

- Лекарят ти знае ли, че си тук?

Тя поклати отрицателно глава.

Погледна ме виновно.

- Знам, че ще се наложи да поема последствията от решението си, но трябваше да дойда да си взема някои неща, исках да видя Сузи, вас и... господин Грей.

- Искаш да видиш Крисчън? - Стомахът ми буквално падна на пода. „Затова значи е дошла!“

- Да, исках да попитам дали може да се видя с него. Дали имам разрешението ви.

Гледах я с отворена уста и исках да й кажа, че няма да получи никакво мое разрешение. Не исках да припарва до съпруга ми. „Защо е дошла? Защо ли? За да направи един оглед на опозицията. Да ме накара да се чувствам неловко, да ме разстрои. Или просто иска да приключи с всичко веднъж завинаги“.

- Лийла... - запънах се, чувствах се изнервена и уморена. -Това не зависи от мен. Зависи само от Крисчън. Ще се наложи да попиташ него. Той няма нужда от моето разрешение. Той е зрял мъж... през повечето време.

Тя ме погледна изненадано и след това се засмя меко и пак така нервно започна да усуква крайчетата на косата си.

- Той категорично отказва. Молих го много пъти - каза тихо.

По дяволите, май бях в по-голяма беда, отколкото си мислех!

- Защо е толкова важно за теб да го видиш? - попитах внимателно.

- За да му благодаря. Ако не беше той, сега щях да гния в психото на някой затвор. Няма нищо по-сигурно от това. - Тя ме погледна и прокара пръст по ръба на масата. - Минах през много сериозна криза и без господин Грей и доктор Флин... - Сви рамене и ме погледна с очи, пълни с благодарност.

Наистина не знаех какво да й кажа. Какво очакваше? Тези неща трябваше да ги каже на него, не на мен.

- И за училището за изкуства. Никога няма да мога да му се отблагодаря.

Знаех си! Той плащаше за обучението й. Седях безизразна и се опитвах да разбера какво изпитвам към тази жена, но за пореден път тя бе оправдала подозренията ми за... щедростта му. За моя изненада обаче не изпитвах към нея нищо лошо. Беше такова пречистващо чувство. И истински се радвах, че е по-добре. И се надявах, че ще може да продължи живота си, но далеч от нас.

- Имаш ли часове днес? - попитах. Наистина исках да знам.

- Само два. Утре се прибирам.

„О, това е добре!“

- Какво мислиш да правиш в бъдеще?

- Да си събера нещата от квартирата на Сузи, да се върна в Хамдън, да продължа да рисувам и да уча. Господин Грей има вече две от моите рисунки.

Какво!? Стомахът ми, едва върнал се на мястото си, пак падна, но не на пода, а в мазето на сградата. Рисунки? Изтръпнах от гняв и отвращение при мисълта за това.

- Какво рисуваш?

- Предимно абстрактни неща.

- Разбирам. - И докато говорех, съзнанието ми щракаше кадри от картините, които вече познавах така добре. И две от бившите подчинени... може би.

- Госпожо Грей, мога ли да говоря с вас откровено? - попита тя, без да обръща никакво внимание на войнственото ми изражение.

- Разбира се - казах и погледнах Прескот, която изглеждаше малко по-спокойна и отпусната. Лийла се наведе към мен, все едно се канеше да ми разкрие някаква голяма тайна.

- Обичах Джеф, приятеля ми, който почина в началото на тази година... - Гласът й падна до шепот.

„Ох, майчице, изби го на лични чувства!“

- Много съжалявам - казах някак автоматично, но тя продължи, все едно не ме е чула.

- Обичах съпруга си... и другия.

- И моя съпруг. - Думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра.

- Да - каза тя без глас, само с устни.

Това не беше новост. Когато вдигна кафявите си очи към мен, те едва побираха противоречивите й чувства и като че ли най-силната емоция беше очакването... на моята реакция. Може би... Но това, което изпитвах към тази нещастна млада жена, беше... съпричастност и състрадание. Започнах да прехвърлям из мозъка си цялата класическа литература, всичко, което бе посветено на отхвърлената любов. Преглътнах и се хванах за мисълта, че трябва да покажа уважение към чувствата й.

- Знам колко е трудно да не го обичаш - прошепнах.

Очите й се разшириха още повече от изненада и тя се усмихна.

- Да, такъв е... Беше такъв. - И се изчерви. После се засмя така сладко, че не можах да й устоя и се засмях с нея. Да, Крисчън Грей ни правеше такива. Караше ни да се смеем. Подсъзнанието ми врътна очи, погледна ме отчаяно и се зарови да си чете оръфаното копие на „Джейн Еър“. Погледнах си часовника. Знаех, че всеки миг ще се появи.

- Ще имаш възможност да го видиш.

- Предположих. Знам колко обсебващ и контролиращ може да е. - Тя се усмихна.

Значи това е бил планът й. Умна жена. „Или просто умее да манипулира добре“ - обади се подсъзнанието ми.

- Затова си тук, да го видиш, нали?

-Да.

- Разбирам. - А Крисчън действаше точно по плана й. С нежелание трябваше да призная, че тя го познава наистина добре.

- Той изглеждаше много щастлив. С вас - каза тя.

„Моля?“

- Откъде имаш наблюдения?

- Нали бях в апартамента - добави тя предпазливо.

„О, по дяволите! Как мога да забравя такова нещо?“

- Често ли си ходила там?

- Не, но той беше толкова различен...

Дали исках да слушам всичко това? Обзе ме внезапна паника и изтръпнах, като се сетих за времето, когато тази жена беше само една невидима сянка в апартамента ни. Мозъкът ми завря.

- Знаеш, че това е незаконно. Да влизаш в частна собственост.

Тя кимна и заби поглед в масата. Пак прокара пръст по ръба й.

- Беше само няколко пъти и имах късмет, че не ме хванаха. И трябва да говоря с господин Грей за това. Можеше да ме хвърли в затвора.

- Не мисля, че би направил такова нещо.

Изведнъж в коридора настана ужасна суматоха и разбрах, че Крисчън е дошъл. Секунди след това той нахлу в стаята и преди да затвори Вратата успях да уловя погледа на Тейлър, който остана отвън. Устните му бяха свити в тънка черта и не отвърна на леко кривата ми усмивка. „Господи, дори той ми е ядосан!“

Пламналите очи на Крисчън заковаха на стола първо мен, после Лийла. Общото впечатление, което създаваше, беше това на тиха увереност, но аз знаех по-добре, а предполагам, и Лийла, какво донесе с влизането си. Зловещият студен блясък в очите му го издаваше. Ярост, бяс, колкото и да ги прикриваше. Сиво сако, разхлабена вратовръзка, разкопчано горно копче, едновременно официален и секси. Косата му беше много рошава, само можех да предположа колко пъти е прокарвал ръце през нея.

Лийла погледна нервно към масата, заби поглед в ръба и пак прокара пръст по него. Крисчън погледна мен, после нея и накрая Прескот.

- Ти - каза й с мек глас. - Уволнена си. Излизай. Веднага.

„О, не, това е толкова несправедливо!“

- Крисчън... - Понечих да стана.

Той вдигна показалеца си към мен.

- Недей. - Гласът му беше така зловещо тих и мек, че веднага се отказах от намерението си да ставам и да се обаждам и се залепих за стола. Прескот наведе глава и с бърза крачка излезе.

Крисчън затвори вратата след нея и тръгна към масата. „Мамка му! Мамка му! Мамка му!“ И за всичко бях виновна аз. Крисчън застана срещу Лийла, опря длани върху масата и се наведе напред.

- Чий го търсиш тук? - изръмжа.

- Крисчън! - опитах се да възразя. Той не ми обърна никакво внимание.

- Е, чакам отговор! - продължи да ръмжи срещу нея.

Лийла го погледна плахо през дългите си мигли, очите й бяха широко отворени, лицето й сиво като пепел. Руменината по бузите й бе изчезнала.

- Исках да те видя, а ти не искаше да говориш с мен - прошепна тя.

- И дойде да тормозиш жена ми? - Гласът му беше толкова тих, че едва чувах какво казва.

Лийла заби поглед в масата.

Той се изправи и каза:

- Лийла, ако още веднъж се доближиш до жена ми, ще прекъсна цялата си финансова помощ. Лекари, училища, застраховки - всичко! Край! Изчезва! Разбираш ли?

- Крисчън - опитах пак, но той ме накара да млъкна само с поглед. Защо беше така неразумен? Каква логика само! Изпитах болезнено състрадание към горкото момиче.

- Да - каза тя много тихо.

- Какво прави Сузана на рецепцията?

- Просто дойде с мен.

Той прокара ръка през косата си и я изгледа зловещо.

- Крисчън, моля те - започнах да го умолявам. - Лийла дойде просто да се извини. И да ти благодари. Това е всичко.

Той не ми обърна никакво внимание. Цялата му злост и ярост беше съсредоточена върху Лийла.

- При Сузана ли живееше, докато беше болна?

-Да.

- Тя знае ли какви ги вършиш, докато живееш в квартирата й?

- Не, тя беше на почивка.

Той прокара палец по долната си устна.

- Защо искаш да ме видиш? Знаеш много добре, че всички твои питания трябва да минават през Флин. Имаш ли нужда от нещо? - Гласът му беше омекнал. Съвсем мъничко.

Лийла пак прокара пръст по масата.

„Престани да я тормозиш, Крисчън!“

- Трябваше да знам. - И за първи път го погледна в очите.

- Какво да знаеш? - излая той.

- Дали си добре.

- Дали съм добре? - попита той със зейнала от учудване и раздразнение уста.

-Да.

- Добре съм. Ето, отговорих ти. Сега Тейлър ще те закара до Сий Так, за да се прибереш, и ако направиш и една-единствена крачка от Мисисипи на север, всичко заминава на секундата. Разбрано?

„Еба си... Крисчън! - Гледах го и не можех да повярвам. - Какъв му е проблемът? Той не може да я ограничи в едната част на континента“.

- Да, разбирам - каза тихо Лийла.

- Добре. - Тонът му поомекна.

- Може да не е удобно за нея да лети точно сега. Има да си свърши работа тук - възразих в нейна защита.

Крисчън ме погледна и ме предупреди с леден глас:

- Анастейжа, това не те засяга.

„Разбира се, че ме засяга! Тя е в моя офис!“ Имаше нещо, което или не разбирах, или не знаех. Той просто не говореше разум-но. Това беше абсурд.

„Петдесет нюанса“ - изсъска подсъзнанието ми.

- Лийла дойде да види мен - казах ядно.

Тя обърна лице към мен, очите й бяха огромни.

- Бях получила инструкции, госпожо Грей. И не спазих изискванията. - Погледна ш притеснено и после очите й се върнаха на мен.

- Този Крисчън Грей познавам аз - каза тъжно и замислено.

Усетих как целият въздух се изпарява от дробовете ми, не можех да дишам. И той е бил такъв към нея през цялото време? Така ли се държеше с мен в началото. Не, не помнех нищо такова. Тя ми се усмихна меланхолично, събрала цялата самота на света в тази усмивка, и стана.

- Може ли да остана до утре? Полетът ми е на обяд - попита тихо.

- Ще пратя някой да те вземе в десет и да те закара на летището - отсече Крисчън.

- Благодаря.

- При Сузана ли си?

- Да.

- Добре.

Гледах го и не можех да повярвам. „Как може да й нарежда така? И откъде знае къде живее Сузана?“

- Довиждане, госпожо Грей. Благодаря ви, че ме приехте.

Станах и й подадох ръка. Тя я пое с благодарност.

- Довиждане. И късмет - казах, защото не знаех как по протокол се казва довиждане на бившите подчинени на съпруга ти.

Тя кимна, обърна се към него и каза:

- Довиждане, Крисчън.

Очите му за миг омекнаха.

- Довиждане, Лийла - каза тихо. - И не забравяй - доктор Флин.

- Да, сър.

Той й отвори вратата... и тогава тя спря и се обърна към него, а той я гледаше войнствено, изнервено.

- Радвам се, че си щастлив. Ти го заслужаваш - каза тя и тръгна, без да му даде възможност да отговори. Той се намръщи и кимна на Тейлър, който тръгна след нея към рецепцията. Крисчън затвори вратата и ме погледна някак несигурно.

- Да не си посмял да ми се караш! - изсъсках. - Обади се на Клод Бастил, сритай му задника или иди при Флин!

Ченето му увисна от изненада от гневния ми изблик.

- Ти обеща, че няма да правиш повече така - каза укорително.

-Как?

- Да ме предизвикваш.

- Не съм обещавала нищо подобно. Обещах да се опитам и да се съобразявам. Казах ти, че е тук. Прескот я претърси. Претърси и другата ти малка приятелка. Прескот беше тук през цялото време. И сега уволни горката жена, защото изпълни мое нареждане. Казах ти да не се тревожиш, но не, ето те! Не помня да съм получавала прословутия списък от папата с имената на хората, с които не трябва да разговарям. Не знаех, че си направил такъв списък! - Почти виках. Той ме изгледа с онова затворено изражение и след секунди устните му се извиха в усмивка.

- Списък от папата? - попита развеселен и определено облекчен. Нямах за цел да обръщам този разговор във веселба, но ето го - седи пред мен и се смее. И ме подлудява. Беше повече от болезнено да съм свидетел на разговора му с бившата. Как беше възможно да е толкова студен към нея?

- Какво те тревожи? - попита той.

- Ти! Защо беше толкова жесток с нея?

Той въздъхна и се размърда неудобно. Направи крачка към мен и се опря на масата.

- Анастейжа - промълви все едно съм дете. - Ти не разбираш. Лийла, Сузана, всички те... бяха приятно хоби, но това е всичко. Ти си центърът на моята вселена. И последния път когато ти и тя бяхте в една стая, тя беше насочила оръжие към теб. Не искам да те приближава.

- Но, Крисчън, тя беше болна.

- Знам. И знам, че сега е по-добре. Но не мога да й дам никакъв шанс. Това, което направи, беше непростимо.

- Но току-що ти го изигра точно по нейните правила. Тя искаше да те види и знаеше, че ще дойдеш веднага, ако се появи тук!

Той сви рамене, все едно изобщо не му пукаше.

- Не искам да се мърсиш с моето минало.

- Крисчън... ти си това, което си, точно заради живота, който си живял, заради живота, който живееш сега. Това, което засяга теб, засяга и мен. И аз те приех такъв, какъвто си, когато се съгласих да стана твоя съпруга. Защото те обичам.

Той застина. Знаех, че му е трудно да чуе всичко това.

- Тя не ми направи нищо лошо. Тя също те обича.

- Не ме интересува.

Гледах го смаяно. От думите му, и от факта, че все още има с какво да ме смае. „Този Крисчън Грей познавам аз“. Думите на Лийла кънтяха в съзнанието ми. Начинът по който реагира... така студено, беше толкова различен от поведението на мъжа, когото бях успяла да опозная и да обикна. Сетих се колко съжаляваше, когато разбра, че е направила онази криза, когато мислеше, че той е допринесъл за това й състояние, за болката му. После се сетих, че беше къпал и нея, както беше къпал мен, и едва преглътнах. Стомахът ми се сви болезнено. Догади ми се. Как може да каже, че не му пука? Тогава бе проявил разбиране. Но сега? Какво се беше променило? Понякога не можех изобщо да го разбера. Начинът, по който мислеше, светът, в който живееше, бяха така различни от моите разбирания.

- Защо я защитаваш така ожесточено? Защо сега? - попита той озадачено и раздразнено.

- Виж, Крисчън, не мисля, че с Лийла ще си разменяме готварски рецепти или ще обсъждаме новите тенденции в плетиво и кройка. Но не очаквах да си толкова безсърдечен!

Погледът му пак се вледени.

- Казах ти преди много време. Аз нямам сърце.

Врътнах очи. Ето сега вече наистина се държеше като пубер.

- Това не е вярно, Крисчън. Не ставай смешен. Знам, че ти пука за нея. Ако не беше така, нямаше да плащаш за обучението й и за другите неща.

Изведнъж това се превърна в целта на живота ми - да го накарам да разбере. Беше повече от очевадно, че му пука. Защо го отричаше? Както отричаше любовта си към собствената си майка. О, господи, разбира се! Чувствата му към Лийла и към останалите подчинени бяха оплетени с чувствата му към родната му майка! „Обичам да пердаша малки брюнетки като теб, защото всички приличате на оная курва“. Нищо чудно, че беше полудял. Поклатих глава. Дали да не пусна едно съобщение на доктор Флин? Как беше пропуснал да види това?

Сърцето ми се изпълни с любов. Моето изгубено момче. Защо му беше толкова трудно да е състрадателен, човечен - а можеше да бъде такъв. И го показа, когато Лийла направи кризата. Той ме погледна с блестящи от гняв очи.

- Този разговор приключи. Да си вървим.

Погледнах си часовника. Беше четири и двайсет и три. Имах работа.

- Прекалено рано е - казах.

- Да си вървим у дома - настоя той.

- Крисчън, писна ми да спорим!

Той се намръщи, като че ли не разбираше.

- Знаеш ли - започнах да обяснявам бавно, - в един момент аз правя нещо, което не ти харесва, и после ти измисляш някакъв начин да ми го върнеш или да се сдобрим, не знам кое от двете, защото обикновено сексът след това е или умопомрачителен, или жесток и винаги перверзен. - Свих рамене уморено. Всичко това беше така объркано и така изтощително.

- Умопомрачителен? - попита той.

- В повечето случаи - да.

- Умопомрачителен значи? - попита той, а очите му вече блещукаха весело, с любопитство и голяма доза сласт. Разбрах, че се опитва да смени темата.

По дяволите! Не исках да обсъждаме това в съвещателната зала на СИП. Моето подсъзнание разглеждаше с отвращение изпилените си лакирани нокти и ме попита: „Защо повдигна въпроса тогава?“

- Знаеш. - Изчервих се, ядосана и на него, и на себе си.

- Мога само да гадая - прошепна той.

„Как се смениха ролите! Аз го нападам, критикувам го, обяснявам му, а той ме притиска като диво животно в ъгъла“.

- Крисчън, аз...

- Обичам да задоволявам желанията ти. - Той прокара нежно палеца си по долната ми устна.

- Така е - признах, а гласът ми странно защо премина в шепот.

- Знам - каза той меко, наведе се към мен и прошепна в ухото ми: - Това знам, това умея най-добре.

О, как хубаво миришеше! Изправи се и ме погледна с усмивка, а лицето му ми казваше: „Моя си“.

Свих устни, борех се със себе си, не исках да ми личи колко силно ми е повлиял допирът му. Толкова изкусно умееше да ме разсее от нещо болезнено или от нещо, което не искаше да обсъжда. „И ти му позволяваш!“ - излая подсъзнанието ми, вдигнала глава от „Джейн Еър“.

- Кое беше умопомрачителното, Анастейжа? - попита той с дяволито пламъче в очите.

- Списък ли искаш да ти направя?

- Има списък, така ли? - каза той, приятно изненадан.

„Ох, този мъж може да те доведе до лудост!“

- Е, белезниците... - капитулирах и за миг се върнах на яхтата, на сватбеното пътешествие.

Той хвана ръката ми и прокара палец по китката ми, там, където пулсът се усеща най-добре.

- Не искам да оставям следи по тялото ти.

Устните му се извиха в бавна сластна усмивка.

- Хайде вкъщи. - Каза го така примамливо...

- Имам работа.

- Вкъщи! - каза той по-настоятелно.

Гледахме се, димящо сивите му очи бяха забити в удивените ми сини, никой не отместваше поглед, никой не искаше да_: отстъпи. Търсех в очите му някакъв отговор. Как можеше да се държи като откачен, като обезумял и в същото време да е толкова привлекателен и прелъстителен? Очите му ставаха все по-тъмни. Намерението му беше повече от видно. Той бавно погали бузата ми.

- Можем да останем и тук - каза тихо, с дрезгав глас.

„О, не, не, не... Не в офиса!“

- Крисчън, не искам да правим секс в офиса. А и твоята метреса беше допреди малко в тази стая.

- Никога не ми е била метреса! - изръмжа той и устните му се свиха в тънка черта.

- Това е просто израз, Крисчън.

Той се намръщи. Съблазнителния любовник вече го нямаше. Гледаше ме удивено.

- Не премисляй нещата, Ана. Тя е минало - каза и махна като да се отърве от досадна муха.

Въздъхнах. Може би беше прав. Исках само да си признае, че го е грижа за нея. И изведнъж сърцето ми потъна в ледена вода. О, не! Ето защо е било толкова важно за мен. Ами ако аз направех нещо непростимо? Ако аз не изпълнех някое от изискванията му, ако направех нещо не по правилата... И аз ли щях да съм история? Ако можеше така лесно да загърби човек, за който му пука, за когото е бил разтревожен и за когото се е грижил... дали щеше да се обърне така и срещу мен? Дъхът ми спря. Сетих се за съня си: огледалата, кънтящите му по мраморния под стъпки, отдалечаващият се от мен силует, чувството на студена самота сред целия разкош около мен.

- Не... - Думата излезе някак неусетно от устата ми, прокънтя като стъпките му, със същия нашепнат ужас.

- Да - каза той, хвана брадичката ми и ме целуна нежно по устните.

- О, Крисчън, така ме плашиш понякога! - Прокарах пръсти през косата му и наведох лицето му към моето, за да го целуна. Той застина за секунда, уви ръка около кръста ми и попита:

- Защо?

- Ако за теб е така лесно да обърнеш гръб на някой...

- И си помислила, че мога да ти обърна гръб? Ана, как по дяволите можеш да си помислиш такова нещо? С какво съм го предизвикал?

- Няма нищо. Целуни ме и ме заведи вкъщи - помолих го, а той се наведе, целуна ме и се изгубих...

- Моля те - стенех, а той леко подухна между устните ми, върху клитора, и каза:

- Всяко нещо с времето си.

Дърпах белезниците и стенех, опитвах се да протестирам срещу сластното изтезание. Бях закована в кожени белезници, двата ми лакътя закопчани за коленете. Главата му - между краката ми. Езикът му се въртеше безмилостно и не спираше. Отворих невиждащи очи. Таванът на спалнята бе окъпан в меките цветове на късния следобед. Езикът му беше намерил центъра на вселената ми. Исках да изправя краката си и отчаяно се мъчех да намеря косата му, и пак го оскубах в опит да контролирам приближаващия край на сюблимното удоволствие.

- Не, не искам да свършваш - каза той предупредително. Усещах мекия му дъх върху топлата си овлажнена кожа. - Ще те пляскам, ако свършиш!

Изстенах.

- Контрол, Ана, трябва да се научиш да се контролираш! - И езикът му продължи еротичната инквизиция.

„О, така хубаво го прави!“ Не можех да издържа, бях напълно безпомощна и се опитвах, наистина се опитвах, но тялото ми гръмна под вещия му език, а той не спираше, езикът му събра и последната капка удоволствие, изтекла от мен.

- О, Ана - каза леко разочаровано, но и някак триумфално, а в същото време се опитваше и да ми се скара. Обърна ме по корем и аз с треперещи ръце се надигнах на ръце.

И тогава той ме удари силно. Извиках.

- Контрол! - скара се той, хвана бедрата ми и влезе рязко в мен. Извиках. Плътта ми все още трепереше, оргазмът едва бе започнал да отшумява. Той застина дълбоко в мен, наведе се напред и освободи белезниците една по една. Обгърна ме с ръце и ме сложи в скута си обърната с гръб към него. Ръката му се плъзна по брадичката и шията ми. Бях изцяло отдадена на чувството за пълнота в мен.

- Движи се! - заповяда.

Изстенах и започнах да се спускам и излизам и пак да се спускам по пениса му.

- По-бързо - прошепна той.

И аз се движех все по-бързо. Той хвана главата ми и я изви назад. Зъбите му се впиха леко във врата ми. Другата му ръка се плъзгаше бавно по тялото ми от ханша през устните между краката ми, към клитора. Беше толкова чувствителен от огромното внимание, на което се беше радвал допреди минути.

- Да, Ана! - каза дрезгаво в ухото ми Крисчън. - Моя си, само моя! Само ти!

- Да - казах задъхано и тялото ми започна да се сковава и да сбира екстаза отново, мускулите ми се стягаха около пениса му, държаха го, обвиваха го топло и нежно, така интимно.

- Искам да свършиш. Сега. Заради мен - каза той настоятелно.

И аз не закъснях, тялото ми просто се подчини на желанието

му. Той ме държеше закована, докато оргазмът раздираше сетива и клетки. Извиках името му.

- О, Ана, обичам те - изстена той и ме последва.

Целуна рамото ми и събра косата от лицето ми.

- Това влизаше ли в списъка, госпожо Грей?

Лежах на леглото в полусъзнание, по корем, на нашето легло. Крисчън галеше дупето ми. Беше се опрял на лакът до мен.

- Мхм.

- Това „да“ ли означава?

- Мхм. - Усмихнах се.

Той се засмя и ме целуна отново. Бавно и мързеливо се обърнах към него.

- Е? - попита той.

- Да - в списъка е, но списъкът е дълъг.

Лицето му грейна и той ме целуна отново.

- Добре. Ще вечеряме ли? - Очите му грееха от любов. Беше в прекрасно, шеговито настроение.

Кимнах. Бях адски гладна. Погалих косъмчетата по гърдите му.

- Искам да ми кажеш нещо - прошепнах.

- Какво?

- Но ми обещай да не се ядосваш.

- Кажи, Ана.

- Кажи ми, че ти пука.

Цялото му изражение се смени. Нито следа от доброто настроение и хумора.

- Искам да признаеш, че ти пука. Защото този Крисчън, когото познавам и обичам... на него би му пукало.

Той не помръдна, очите му не се отделяха от моите и видях вътрешната му борба, все едно ставаше дума за Соломоновото решение. Отвори уста да каже нещо, после се отказа. През лицето му като светкавица мина... болка... може би.

„Кажи го!“ - молех го наум.

- Да, да, пука ми, загрижен съм! Доволна ли си сега? - Гласът му беше като шепот.

„Слава богу!“

- Да, щастлива съм! Много!

Той обаче не се усмихваше.

- Не мога да повярвам, че говоря с теб, тук, в нашето легло за... Сложих пръст на устните му.

- Не, за нищо не говорим. Хайде да ядем. Гладна съм.

Той въздъхна, поклати глава и каза:

- Вие ме омагьосвате и озадачавате, госпожо Грей.

- Това е добре. - Целунах го.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Срещата по запълване на списъка Дата: 9 септември 2011, 09:33 До: Крисчън Грей

Това беше върхът или може би над него :й А х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Кажи ми нещо ново Дата: 9 септември 2011, 09:42 До: Анастейжа Грей

Не спираш да го повтаряш от три дни.

Последно? На върха или над него?

Или... да пробваме нещо друго?

Крисчън Грей Запален по тази игра.

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Седях ухилена пред монитора. Последните няколко вечери бяха много... забавни. Всичко беше спокойно. Лийла беше забравена. Не бях събрала куража да го питам дали картините й още висят из апартамента, а и честно казано, не ми пукаше. Телефонът ми звънна и отговорих веднага: очаквах да е Крисчън.

-Ана?

-Да?

- Ана, мила, бащата на Хосе съм.

- Господин Родригес! Здравейте! - Мозъкът ми завря. Защо ми се обаждаше бащата на Хосе?

- Миличка, съжалявам, че те притеснявам на работа. Става дума за Рей. - Гласът му беше колеблив.

- Какво има? Какво се е случило? - Сърцето ми беше в гърлото.

- Рей претърпя злополука.

„О, татко!“

- В болницата е. Ела бързо.

17.

- Какво се е случило, господин Родригес? - Задушавах се от сълзи. „Рей! Миличкият ми Рей! Милият ми татко!“

- Катастрофира..

- Идвам... Тръгвам веднага. - Едва дишах от ужас.

- Местят го в Портланд. С хеликоптер. Сега тръгвам натам. О, Ана, не видях колата. Просто не я видях... - И гласът му се пречупи.

„Господин Родригес? Не!“

- Ще се видим там - каза той със задавен глас и затвори.

Ужас - черен и болезнен - сви гърлото ми. Не можех да изплувам над него. Рей! Не! Не! Поех дъх, вдигнах слушалката и се обадих на Роч. Той отговори на второто позвъняване.

- Да, Ана?

- Джери, баща ми...

- Какво се е случило, Ана?

Обясних бързо.

- Тръгвай. Разбира се! Трябва да заминеш. Надявам се да се оправи.

- Благодаря. Ще се обадя пак. - Треснах телефона, но точно в този момент не ми пукаше от нищо.

- Хана! - викнах и усетих паниката в гласа си. Тя влезе веднага, а аз вече прибирах нещата си, събрах разни документи и ги наблъсках в куфарчето.

- Какво е станало? - Тя ме погледна притеснено.

- Баща ми е катастрофирал. Трябва да тръгна веднага. Отложи всичките ми срещи за днес. И за понеделник. Ще се наложи да довършиш сама презентацията на електронната книга. Ще намериш всичко във файла. Къртни да ти помогне, ако се налага.

- Надявам се всичко да е наред. Не се тревожи за работата. Ще се оправим - каза тя.

Пребледнялото й лице, загрижеността й едва не ме сринаха.

„Татко!“

Грабнах сакото и куфарчето и хукнах навън. Като ме видя, Сойър скочи.

- Госпожо Грей? - Беше крайно изненадан от внезапната ми поява.

- Заминаваме за Портланд. Веднага. Баща ми е катастрофирал.

- Господин Грей знае ли?

- Ще му се обадя от колата.

Щом се качих в аудито, извадих телефона от чантата си и набрах мобилния на Крисчън.

- Да, госпожо Грей? - Беше Андреа. Делова и кратка.

- Крисчън там ли е?

- Някъде из сградата е, госпожо. Оставил е телефона да се зарежда тук.

- Ще му кажеш ли, че съм се обаждала и трябва да говоря с него? Спешно е.

- Ще се опитам да го намеря. Понякога се разхожда из сградата с часове.

- Моля те, намери го и му кажи да ми се обади веднага. - Едва преглъщах сълзите си.

- Разбира се, госпожо Грей. Какво е станало?

- Просто го намери и му кажи да ми се обади.

- Да, госпожо.

Затворих. И вече не можах да сдържам сълзите си.

- Къде в Портланд, госпожо Грей? - попита Сойър.

- В централната болница - отвърнах задавено.

Телефонът звънна. Гласът на Шаде прозвуча нелепо.

- Крисчън! - изстенах.

- Господи, Ана! Какво е станало?

- Рей. Катастрофирал е.

- По дяволите!

- Пътувам за Портланд.

- За Портланд? Сойър с теб ли е.

- Да, той ме кара.

- Къде е Рей?

- В централната болница.

Чух, че някой се опитва да му каже нещо.

- Да, Рос! - викна му ядно Крисчън - Знам, по дяволите... Извинявай, бебчо. Мога да съм там след около три часа и половина. Имам нещо неотложно тук. Ще дойда с хеликоптера.

По дяволите! Чарли Танго беше излязъл от ремонт, а последния път, когато бе летял с него...

- Имам среща с едни хора от Тайван. Не мога да ги разкарам. Тая сделка я ковем от месеци.

Защо не знаех нищо за това?

- Ще тръгна веднага щом приключа с тях.

- Добре - прошепнах. Исках да му кажа да не се притеснява, да остане да си свърши работата в Сиатъл, но истината беше, че исках да е с мен.

- О, бебчо! - прошепна той.

- Всичко ще е наред, Крисчън. Поне е мен всичко ще е наред. Свърши си работата. Не бързай. Не искам да се тревожа и за теб. И внимателно с хеликоптера.

- Да, ще внимавам.

- Обичам те.

- И аз те обичам, бебчо. Ще съм с теб веднага щом свърша. Люк обаче да е до теб непрекъснато.

- Да, разбира се.

- До скоро.

- Чао. - Затворих. Не знаех нищо за бизнеса му. Каква работа имаше с някакви от Тайван?

Бях идвала в спешното. Беше на втория ми работен ден в „Клейтън“. Паднах от стълбата и си изкълчих крака. Помня как Пол Клейтън се суетеше, как не изпускаше възможността да ме опипва. Потръпнах.

Сойър спря пред входа и скочи да ми отвори вратата.

- Ще ида да паркирам и ще дойда.

- Благодаря, Люк.

Той кимна и аз хукнах към спешното - пълно е народ, суматоха, движение. Момичето на рецепцията ми се усмихна вежливо. След няма и минута намери къде са настанили Рей и ме прати при операционната на третия етаж.

- Благодаря ви - казах, докато се мъчех да запомня как да стигна дотам.

„Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

Асансьорът беше адски бавен. Спираше на всеки етаж. Опитвах се със силата на мисълта си да го накарам да се движи по-бързо, гледах с омраза хората, които влизаха и излизаха и ми пречеха да стигна до баща си.

Най-сетне, след хилядолетия, вратата се отвори на третия етаж. Хукнах към друга рецепция. Имаше много медицински сестри със сини престилки.

- Баща ми. Реймънд Стийл. Приет е тук. Мисля, че е в четвърта операционна. - Дори докато го казвах, ми се струваше, че всичко е само лош сън.

Сестрата погледна компютъра.

- Да, тук е от два часа. Ще съобщя на екипа, че сте тук. Чакалнята е ето там. - И посочи една бяла врата, надлежно обозначена с големи сини букви „Чакалня“.

- Той... как е? - Опитах се да накарам гласа си да спре да трепери.

- Ще се наложи да изчакате някой от екипа да ви даде информация.

- Благодаря - казах, но цялото ми съзнание пищеше: „Искам да знам сега!“

Отворих вратата на подредената чиста чакалня. Господин Родригес и Хосе бяха там.

- Ана - каза с пресипнал глас господин Родригес. Ръката му беше гипсирана, бузата му охлузена. Беше в количка. Единият му крак също беше гипсиран. Опитах се да го прегърна.

- О, господин Родригес! - проплаках.

- Ана, миличка! - Той ме потупа по гърба с гипсираната си ръка. - Толкова съжалявам...

О, не!

- Недей, татко - каза му Хосе и ме прегърна силно.

- Хосе! - И се предадох. Сълзите, които бях сдържала, страхът, напрежението, болката в сърцето ми... всичко ме заля и избликна.

- Не плачи, Ана. - Хосе нежно погали косата ми. Обвих ръце около врата му и заплаках. Дълго останахме така. Бях толкова благодарна, че е тук. Господин Родригес ми подаде кърпичка.

- Това е господин Сойър. Охраната ми - представих Люк, щом дойде. Той кимна вежливо на Хосе и господин Родригес и седна в ъгъла.

- Седни, Ана - каза Хосе и ме поведе към един от пластмасовите столове.

- Какво стана? Как е той? Какво му правят?

Хосе вдигна ръка да спре пороя от въпроси и седна до мен.

- Още нямаме никаква информация. Тримата отидохме на риба до Астория. И някакъв шибан пиян задник ни удари.

Господин Родригес се опита да се намеси, започна да се извинява.

- Спокойно, татко! - каза рязко Хосе. - На мен ми няма нищо, две охлузени ребра и малко си ударих главата. Татко... татко е със счупена китка и крак. Но колата се вряза откъм страната на Рей.

„О, не. Не...“ Краката ми се парализираха. Побиха ме тръпки само като си представих какво ли става в операционната.

- Първо ни заведоха в държавната болница в Астория, но решиха, че Рей трябва да бъде докаран тук. Не знаем какво става. Чакаме да ни кажат.

Разтреперих се.

- Студено ли ти е, Ана?

Кимнах. Нито блузата ми без ръкави, нито лекото ми лятно сако топлеха. Хосе бързо свали коженото си яке и ме наметна.

- Да ви донеса ли чай, госпожо? - попита Сойър. Кимнах с благодарност и той излезе от чакалнята..

- Защо сте отишли за риба чак в Астория? - попитах.

Хосе сви извинително рамене.

- Там е хубаво за риболов. Исках да прекарам малко време с татко, преди да ми започнат лекциите. А и нали ми е последната година в университета...

- И ти можеше да пострадаш. А господин Родригес да е още по-зле. - Треперех. Хосе хвана ръката ми.

- По дяволите, Ана, замръзнала си.

Господин Родригес се придвижи бавно със стола и ме хвана със здравата си ръка.

- Токова съжалявам, Ана.

- Господин Родригес, било е злополука, вие нямате вина. -Гласът ми падна до шепот.

- Наричай ме Хосе - поправи ме той.

Направих опит да се усмихна, но нямах сили за повече.

- Полицията арестува оня задник. Седем и половина сутринта и вече фиркан до козирката - изсъска Хосе с отвращение.

Сойър се върна с пластмасова чашка, пълна с гореща вода. Носеше чая отделно. Помнеше как пия чая си! Хосе и баща му ме пуснаха и взех чашата от ръцете му.

- А вие, господа, имате ли нужда от нещо? - попита Сойър.

И двамата поклатиха отрицателно глава и Сойър се върна на

мястото си в ъгъла. Пуснах чая в горещата вода, изправих се и изхвърлих използваната торбичка чай в кошчето за боклук.

- Защо се бавят толкова много? - Говорех по-скоро на себе си, отколкото на другите. Отпих от чая.

„Татко... Моля те, Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

- Скоро ще разберем, Ана - каза нежно Хосе. Кимнах, отпих отново и пак седнах.

Зачакахме... безкрайно. Господин Родригес седеше със затворени очи. Мисля, че се молеше. Хосе държеше ръката ми и от време на време я стискаше леко. Бавно отпивах от чая. Не беше „Туинингс“, а някакъв евтин боклук и имаше отвратителен вкус.

Спомних си последния път, когато чаках подобни новини. Пак така. Последния път, когато мислех, че всичко е загубено. Когато Чарли Танго изчезна. Затворих очи и се помолих Крисчън да пристигне жив и здрав. Погледнах си часовника. „Два и петнайсет. Трябва да дойде скоро“. Чаят беше изстинал.

„Защо нито един лекар не излезе да каже? Моля те, Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

Времето пълзеше.

Изведнъж вратата се отвори и всички погледнахме натам, а стомахът ми се усука на възел. „Това е! Край“.

Крисчън влезе с бързи крачки. Изражението му помръкна, когато видя ръката ми в ръката на Хосе.

- Крисчън! - Скокнах и след секунда бях в прегръдката му, благодарих на господ, че е тук жив и здрав; той зарови нос в косата ми, а аз вдишвах аромата му, поглъщах с изстиналото си тяло топлината и любовта му. Изведнъж се почувствах мъничко по-спокойна, по-силна, с повече вяра. О, колко различно изглеждаше всичко само защото той беше с мен?

- Има ли новини?

Поклатих глава. Не можех да говоря.

- Здравей, Хосе. - Крисчън му кимна вежливо.

- Крисчън, това е баща ми, Хосе-старши.

- Здравейте, господин Родригес. Запознахме се на сватбата. И вие ли пострадахте в катастрофата?

Хосе набързо му разказа всичко.

- А вие двамата наистина ли сте добре? Редно ли е да стоите тук? - попита Крисчън.

- Тук е мястото, където трябва да бъдем и където искаме да бъдем - каза господин Родригес с достойнство и болка. Крисчън кимна, сложи ме на стола и седна до мен.

- Яла ли си?

Поклатих отрицателно глава.

- Гладна ли си?

Отново поклатих глава.

- Измръзнала си. - И кимна към якето на Хосе.

Вратата се отвори отново и влезе някакъв млад лекар. Изглеждаше уморен и измъчен.

Изправих се и ми причерня.

- Рей Стийл - прошепнах.

Крисчън стана с мен и сложи ръка около кръста ми.

- Роднина ли ви е? - попита лекарят. Очите му бяха сини, почти с цвета на престилката. При други обстоятелства може би щеше да ми се стори привлекателен.

- Аз съм дъщеря му, Ана.

- Госпожице Стийл...

- Госпожа Грей - прекъсна го Крисчън.

- Извинете ме - каза лекарят и в този момент ми се прииска да сритам Крисчън по кокалчетата. - Аз съм доктор Кроу. Баща ви е стабилизиран, но състоянието му е критично.

Какво значеше това? Коленете ми се огънаха, разтрепериха се и единствено ръката на Крисчън около кръста ми ме задържа да не се строполя.

- Има тежки вътрешни кръвоизливи и разкъсвания - обясни лекарят. - Предимно около диафрагмата, но успяхме да се справим с тях и да спасим далака му. За нещастие сърцето му спря по време на операцията вследствие загубата на кръв, но успяхме да се справим и сега е добре, макар че това остава сериозен проблем. Но най-много ни притеснява ударът в главата. Получил е силно мозъчно сътресение и магнитният резонанс показа, че има възпаление на мозъка. Предизвикахме изкуствена кома, за да го държим спокоен, докато наблюдаваме как се развива възпалението.

„В мозъка? Не!“

- Това е стандартна процедура в такива случаи. Засега можем само да чакаме.

- Каква е прогнозата? - попита хладнокръвно Крисчън.

- Трудно ми е да направя прогноза в момента, господин Грей. Възможно е да се възстанови напълно, но наистина отсега нататък това е в божиите ръце.

- Колко време ще го държите в кома?

- Зависи как ще реагира мозъкът. Обикновено седемдесет и два до деветдесет и шест часа.

„О, толкова дълго!“

- Мога ли да го видя? - прошепнах.

- Да, след около половин час. Преместват го в интензивното отделение на шестия етаж

- Благодаря ви, докторе.

Той се обърна и ни остави.

- Е, поне е жив - прошепнах и сълзите ми пак потекоха.

- Седни - каза нежно Крисчън.

- Татко, мисля, че трябва да тръгваме. Трябва да почиваш. Няма да разберем нищо повече в близките часове - каза Хосе на баща си, който го гледаше с празен поглед. - Може да се върнем довечера, след като си починеш. Може ли, Ана? - И ме погледна умоляващо.

- Разбира се.

- В Портланд ли ще останете? - попита Крисчън и Хосе кимна.

- Имате ли нужда от транспорт?

- Ще вземем такси.

- Люк ще ви закара.

Сойър се изправи. Хосе изглеждаше объркан.

- Люк Сойър - поясних аз.

- О... разбира се. Да, много мило. Благодаря, Крисчън.

Станах и прегърнах господин Родригес и Хосе.

- Трябва да си силна, Ана - каза Хосе в ухото ми. - Той има здрав и силен организъм. Има всички шансове да се оправи.

- Надявам се. - Прегърнах го силно, свалих якето му от раменете си и му го подадох.

- Задръж го, ако ти е студено.

- Не, вече съм добре. Благодаря. - Погледнах притеснено Крисчън.

- Ако има промяна или нещо ново, ще ви се обадим веднага - казах, докато Хосе буташе инвалидната количка към изхода. Сойър му отвори вратата.

Господин Родригес вдигна ръка да спрат на прага и каза:

- Ще се моля за него, Ана. - Гласът му трепереше. - Беше толкова хубаво да го видя отново след всичките тези години. Той е верен приятел.

- Знам.

И тръгнаха. С Крисчън останахме сами. Той ме погали по бузата.

- Много си бледа. Ела! - Седна и ме сложи да седна в скута му. Свих се в него, потисната и нещастна заради случилото се с Рей, и в същото време благодарна, че съпругът ми е до мен да ме утеши. Той нежно ме погали по косата.

- Как е Чарли Танго след ремонта? - попитах.

Той се усмихна и каза гордо:

- Убиец!

И това „убиец“ ме накара да се усмихна нормално за първи път от векове. Изгледах го удивена.

- Убиец?

- В един филм го чух този израз. Грейс го харесва. Мисля, че го имам на блурей у дома. Можем да го гледаме и да се опипваме.

- Целуна ме и пак се усмихнах.

- Сега мога ли да те убедя да хапнеш нещо? - попита Крисчън.

Усмивката ми изчезна.

- Не сега. Първо искам да видя Рей.

Той се напрегна, но не каза нищо.

- Как са тайванците? - опитах да сменя темата.

- Доста сговорчиви.

- В смисъл?

- Бяха така добри да ми продадат корабостроителния си завод на половината от цената, която бях склонен да платя.

„Купил е корабостроителен завод?“

- Това е хубаво.

- Да, хубаво е.

- Но аз мислех, че имаш корабостроителен завод тук.

- Имам. Ще използваме онзи за монтажни дейности. Ще правим корпусите там. Ще излиза по-евтино.

- Ами хората, които работят тук? Много ще останат без работа.

- Ще ги прехвърлим там. Ще се постараем да не останат без работа. - Целуна косата ми и добави: - Ела сега да видим Рей.

Интензивното на шестия етаж беше голо, стерилно, чуваха се тихи шепнещи гласове и пиукането на десетки уреди. Имаше четирима пациенти, всеки в отделно помещение с много техника и апаратура. Рей беше в дъното на коридора.

Изглеждаше така малък в огромното легло, с цялата тази техника наоколо. Беше шокиращо. Моят баща никога е бил така безпомощен, така малък. В устата му имаше тръбичка. В ръцете му бяха забити системи. На пръста му беше сложена някаква щипка. Вяло се зачудих за какво е. Кракът му беше над чаршафа, в гипс. Един от мониторите показваше сърдечната му дейност. Бип...бип.. бип... Сърцето му биеше стабилно, здраво. Това поне можех да разбера. Бавно се приближих. Гърдите му бяха увити в бинт, чак до кръста. Надолу беше покрит с чаршаф.

Видях, че тръбичката в десния край на устата му води до нещо като вентилатор. Вкарваше въздух, изсмукваше го, пак вкарваше, пак засмукваше с всяко бип... бип... бип... Четирите линии на монитора се движеха равномерно. Рей все още беше с нас! „О, татко!“

Макар че устата му беше изкривена от тръбичката, той изглеждаше спокоен, дълбоко заспал.

Дребничка медицинска сестра застана до леглото и провери показателите на монитора.

- Мога ли да го докосна? - попитах и внимателно протегнах ръка към неговата.

-Да - отвърна тя и ми се усмихна мило. На идентификационната й карта пишеше: „Кели - медицинска сестра, реанимация“. Беше руса, с много тъмни очи. Крисчън стоеше до леглото и ме гледаше внимателно как докосвам ръката на Рей. Беше толкова топъл, приятно топъл.

И тогава се сринах. Свлякох се в стола до леглото, опрях чело в ръката му и заплаках с глас:

- О, татко! Моля те, моля те, обещай ми, че ще се оправиш.

Крисчън сложи ръка на рамото ми и ме стисна окуражително.

- Всички показатели са добри - каза тихо сестра Кели.

- Благодаря - отвърна Крисчън. Погледнах нагоре и я улових как зяпа мъжа ми. Очевидно го беше огледала добре. „Не ми дреме! Може да го гледа колкото си иска, стига да помогне на баща ми“.

- Може ли да ме чуе? - попитах.

- Спи доста дълбоко, но... кой знае?

- Може ли да поседя тук за малко?

- Разбира се - отвърна тя, все така изчервена от вида на Крисчън; през цялото време не можех да се отърва от натрапчивата, леко злорада мисъл, че не е естествена блондинка.

Крисчън ме погледна, без да й обръща никакво внимание.

- Трябва да се обадя по телефона. Ще съм отпред. Ти постой с него..

Кимнах. Той ме целуна по косата и излезе. Хванах ръката на Рей и се замислих... Каква ирония! Едва сега, когато беше в безсъзнание и не можеше да ме чуе, исках да му кажа колко много го обичам. Той беше... постоянната величина в живота ми. Моята опора. И чак сега ш осъзнах. Не бях негова плът и кръв, но го обичах безкрайно. Сълзите ми потекоха пак. „Моля те, обещай ми, че ще се оправиш!“

И тогава, съвсем тихо, за да не притеснявам никого, му разказах за уикенда в Аспен, и за предния уикенд, когато плавахме и летяхме на безмоторен самолет. Самолетът се казваше „Грейс“. Разказвах му за новата къща, за плановете ни, как искаме да я направим екологично съобразена, обещах му да го заведем в Аспен и да иде на риба с Крисчън и го уверих, че Хосе и господин Родригес са повече от добре дошли. „Моля те, остани с мен, за да направим всички тези неща заедно! Моля те!“

Рей не помръдна, помпата все така вкарваше въздух в дробовете му. Единственият, който можеше да ми отговори, беше мониторът с монотонното си бип... бип... бип...

Вдигнах поглед и видях Крисчън. Беше застанал до леглото. Не знам колко време е бил там. Очите му грееха със състрадание, съпричастност и загриженост.

-Значи ще ходя на риба с баща ти, Хосе и господин Родригес?

Кимнах.

- Добре. Да вървим да хапнем и да го оставим да спи.

Не исках да го оставям.

- Ана, той е в кома. Оставил съм номерата на мобилните телефони. Ако има някаква промяна, ще ни се обадят. Ще се нахраним, ще идем в хотела, ще починем малко и ще се върнем довечера.

Апартаментът в „Хийтман“ изглеждаше точно така, както ш помнех. Колко често бях мислила за онази първа нощ и онази първа сутрин, когато се събудих тук, при Крисчън Грей. Стоях до вратата като парализирана. Тук, тук започна всичко.

- У дома, но далеч от дома - каза нежно Крисчън и се наведе да остави куфарчето ми на едно от отрупаните с възглавнички канапета. - Искаш ли да вземеш душ? Или вана? От какво имаш нужда?

Гледаше ме объркано, сякаш не знаеше какво да прави. Моето изгубено момче, изправено пред ситуация извън негов контрол! Беше някак отдалечен, свит, замислен през целия следобед. Това беше ситуация, която не бе предвидил и не можеше да контролира или води по своя си начин. Това беше реалният живот, суровата действителност, а той така старателно се бе старал да страни от нея.. Сега беше като изложен на показ, безпомощен, на мушката на живота. Моят Петдесет нюанса!

- Вана, ще взема вана - казах само защото знаех, че ще приготви ваната ми, а така щеше се почувства по-добре, дори полезен. „О, Крисчън, сетивата ми не работят, студено ми е, страх ме е, но съм така щастлива, че си тук!“

- Вана. Да. Добре - каза той и тръгна с бързи крачки към банята. След секунди вече пълнеше ваната и приятният шум на течаща вода отекна в стаята.

Най-сетне успях да събера сили да се сетя как се поставя един крак пред друг и тръгнах към спалнята. На леглото имаше няколко пакета с покупки от „Нордсторм“. Крисчън се подаде от банята с навити ръкави. Беше махнал вратовръзката и сакото си.

- Пратих Тейлър да купя някои неща. За спане... такива работи - каза и ме изгледа притеснено.

„Разбира се, че го е пратил“. Кимнах, за да го накарам да се почувства по-добре. Къде беше Тейлър всъщност?

- О, Ана - каза Крисчън. - Никога не съм те виждал такава. Ти си винаги толкова смела и силна.

Не знаех какво да му кажа. Просто стоях и го гледах с широко отворени очи. Не можех да му дам нищо, не и сега. Мисля, че бях в шок. Увих тялото си с ръце, за да се предпазя от хладния въздух, но нямаше никакъв смисъл. Студът идваше отвътре. Крисчън ме прегърна.

- Той е жив, бебчо. Жизнените показатели са добри, трябва само малко търпение. Хайде, ела. - И ме поведе към банята. Свали сакото ми, остави го на стола, после ми разкопча ризата.

Водата беше приятно топла и уханна. Натежалата пара разнасяше аромат на лотос. Лежах между краката на Крисчън, облегнала гръб на гърдите му. И двамата мълчахме замислени. Започвах да се стоплям. Той целуваше косата ми, а аз разсеяно пуках балончетата пяна. Ръката му беше увита около раменете ми.

- Не си влизал във ваната с Лийла, нали? Тогава, когато си я къпал - попитах.

Той застина и изсумтя. Ръката му стисна рамото ми по-силно.

- А... не. - Каза го много изненадано.

- Така и предполагах. Добре.

Той леко дръпна прибраната ми на кок коса, а аз извих глава така, че да виждам лицето му.

- Защо питаш?

- Патологично любопитство. Не знам... След като я видях тази седмица...

Лицето му стана по-сурово.

- По-малко патология, ако може - каза укорително.

- Колко време мислиш да я издържаш?

- Докато си стъпи на краката. Не знам. Защо?

- Има ли и други?

- Какви „и други“?

- Други бивши, които издържаш?

- Имаше една, да, но вече не й помагам. Учеше медицина. Сега се квалифицира и си има някой.

- Друг доминант?

-Да.

- Лийла каза, че имаш две от нейните картини - прошепнах.

- Имах. Всъщност не ги исках. Не бяха зле откъм техника, но цветовете бяха прекалено ярки. Мисля, че са у Елиът, а както всички знаем, той няма никакъв вкус.

Засмях се и той ме обгърна и с другата си ръка. Водата плисна по пода.

- Ето, сега е по-добре - прошепна и целуна косата ми.

- Той ще се жени за най-добрата ми приятелка.

- В такъв случай най-добре да си затварям устата.

След банята се почувствах доста по-добре. Стоях увита в мекия хотелски халат и гледах многобройните пакети по леглото. Това определено беше повече от нещо за спане. Леко надзърнах в единия. Джинси и суичър с качулка, мой размер, светлосин. Господи! Тейлър беше пръснал за дрехи толкова пари, колкото хората изкарват за цяла седмица, но определено знаеше какво харесвам. Усмихнах се, като се сетих за предишния път когато бяхме тук и пак му се наложи да ми купува дрехи.

- Освен онзи път, когато дойде в „Клейтън“ да ми досаждаш като конска муха, всъщност влизал ли си в магазин, ей така - да си купиш нещо сам?

- Като какво да ти досаждам?

- Като конска муха.

- Беше доста развълнувана, ако не ме лъже паметта. И онзи младеж, как му беше името, беше конската муха.

- Пол.

- Един от многото ти обожатели.

Врътнах очи и той се усмихна с облекчение. Откровена, истинска усмивка.

- Това е моето момиче - прошепна и ме целуна - Обличай се, не искам пак да измръзнеш.

- Готова съм - казах.

Крисчън работеше на лаптопа си на бюрото в стаята. Беше с черни джинси, суичър с качулка и бяла тениска.

- Изгледаш така млада - каза нежно той и очите му грейнаха.

- И като си помислиш, че утре ще си с цяла година по-голяма!

Усмихнах се тъжно.

- Май не ми е много до празнуване. Може ли вече да тръгваме да видим Рей?

- Разбира се. Искаше ми се да хапнеш. Почти не докосна яденето.

- Моля те, Крисчън, наистина не съм гладна. Може би след като видим Рей. Искам да му пожелая лека нощ.

Когато пристигнахме в отделението, Хосе тъкмо си тръгваше.

- Здравейте!

- Къде е баща ти?

- Беше прекалено уморен и реших да не го водя с мен. - Пък и лекарствата започнаха да действат. Спеше, когато тръгнах. На всичкото отгоре не искаха да ме пуснат, понеже не съм роднина.

- И? - попитах с очакване.

- Добре е, Ана. Все още спи, но всичко засега е добре.

Липсата на новини е добра новина. Тялото ми се отпусна облекчено.

- Ще се видим утре. Кой има рожден ден утре? - Хосе се усмихна, погледна Крисчън, поколеба се и ме прегърна кратичко

- НазШ тапапа.

- Лека нощ, Хосе.

- Лека нощ, Хосе - каза и Крисчън.

Хосе кимна и тръгна по коридора.

- Той все още те обича - каза тихо Крисчън.

- Дори и да е така... — Свих рамене. В момента това изобщо не ме интересуваше.

Крисчън ми се усмихна някак притеснено. Сърцето ми започна да се топи.

- Благодаря - казах.

Той смръщи лице озадачено.

- Че не направи проблем за това. Поне не ти излизаше пяна от устата от бяс.

Той ме погледна наранено, но в същото време развеселен.

- Никога не ми е излизала пяна от устата. Хайде да видим баща ти. Имам изненада за теб.

- Изненада? - Защо ли ме стисна паника?

- Ела. - Той ме хвана за ръка и бутна двойната вратата на интензивното.

До леглото на Рей беше застанала Грейс и разговаряше задълбочено с Кроу и още една лекарка, която не бях виждала. Грейс ни видя и се усмихна широко.

„О, слава богу!“

- Здравей, Крисчън. - Целуна ш по бузата, после се обърна към мен и ме стисна в топлата си прегръдка.

- Ана, държиш се, нали?

- Аз съм добре. Тревожа се за татко.

- Той е в добри ръце. Доктор Сладър е експерт в тази област. Учихме заедно в Йейл.

- Здравейте, госпожо Грей - поздрави ме лекарката. Имаше къса коса, лек южняшки акцент и беше много нежна, като фея.

- В качеството си на главен наблюдаващ лекар на баща ви с радост мога да ви съобщя, че всичко е наред. Жизнените му показатели са стабилни и добри. Имаме всички основания да вярваме, че ще се възстанови напълно. Мозъчното възпаление е спряло и започва да намалява. Това е много окуражително за толкова кратък период.

- Това са чудесни новини - казах.

- Така е, госпожо Грей. Тук той наистина е в добри ръце. -Усмихна ми се топло и се обърна към Грейс: - Радвам се да те видя, Грейс.

- И аз се радвам да те видя, Лориана - отвърна й Грейс с усмивка.

- Доктор Кроу, нека ги оставим насаме с господин Стийл. - И Кроу и Сладър излязоха.

Погледнах Рей и за първи път от онова кошмарно телефонно обаждане сутринта започнах да изпитвам надежда. Думите на Грейс и Сладър бяха запалили вярата ми.

Грейс стисна леко ръката ми.

- Ана, седни до него. Говори му. Това ще му помогне. С Крисчън ще те изчакаме навън.

Кимнах. Крисчън ми се усмихна окуражително и ме оставиха насаме с моя скъп татко, спящ спокойно с приспивната песен на вентилатора и пиукащия монитор.

Облякох тениската на Крисчън и легнах.

- Изглеждаш по-весела - каза той предпазливо, докато обуваше пижамата си.

- Да, мисля, че след като поговорих е майка ти и доктор Сладър, наистина се поуспокоих. Ти ли помоли Грейс да дойде?

Той се мушна в леглото, обърна ме с гръб към себе си и се залепи до мен като лъжичка.

- Не, тя искаше да дойде и да го види.

- Откъде е разбрала?

- Обадих й се тази сутрин. Бебчо, уморена еи. Трябва да спиш.

- Мхм - съгласих се. Прав беше. Бях смазана. Беше един много емоционален ден. Обърнах леко глава към него и го изгледах с крайчеца на окото си. „И няма да се любим?“ Тази мисъл ме облекчи. Донякъде. Всъщност целия ден се беше държал много разбиращо, не ме бе карал да ям, да правя нещо, което не желая. Беше ме оставил на мира В един миг се зачудих дали трябва да се тревожа от факта, че няма да правим секс, но след като моето друго аз, вътрешната ми богиня, не се виждаше наоколо и бе задигнала либидото ми със себе си, реших да помисля по въпроса на сутринта. Обърнах се към него.

- Обещай ми нещо - каза нежно той.

- Мм? - Исках да питам какво, но бях прекалено уморена да издам друг звук.

- Обещай ми, че утре ще се храниш. Почти мога да понеса гледката на жена си, облечена в якето на друг мъж, казвам почти, без да ми излиза пяна от устата, но, Ана... трябва да се храниш... Моля те.

- Мхм... - измънках. Той ме целуна по косата.

- Благодаря ти, че си тук. - Целунах гърдите му.

- Къде другаде да бъда, Ана? Искам да съм там, където си ти. И когато съм тук, сега, с теб, разбирам колко много си направила за мен. И нощта, когато остана тук за първи път. Каква нощ само! Седях и те гледах часове наред. Ти беше... убиец!

Усмихнах се с глава на гърдите му.

- Спи сега! - каза и това вече беше команда. Затворих очи и заспах.

18.

Отворих очи. Беше слънчево септемврийско утро. Лежах в мекото удобно легло на свежите изгладени чаршафи. Връхлетя ме дежа ву. След секунди разбрах, че не е никакво дежа ву. „Разбира се, че съм в „Хийтман“!“

- По дяволите! Татко! - извиках с ужас. В мига, в който си спомних защо съм в Портланд, всички събития от предния ден ме събориха, стомахът ми се сви на топка, сърцето ми се сгърчи.

- Спокойно! - Крисчън беше седнал на ръба на леглото. Погали ме по бузата. - Обадих се в реанимацията рано сутринта. Всичко е било наред през нощта. Рей е добре - каза окуражително. Присъствието му, гласът му бяха така успокоителни.

- О, благодаря ти.

Седнах в леглото, той се наведе към мен и ме целуна по челото.

- Добро утро, Ана.

- Здрасти.

Кога беше станал? И вече беше облечен! Сини джинси и черна тениска. Очите му бяха топли и меки.

- Искам да ти пожелая честит рожден ден. Може ли да го направя сега?

Усмихнах се и го погалих по бузата.

- Разбира се! Благодаря ти! За всичко!

- За всичко?

- Да, за всичко.

За секунди той се обърка, но веднага след това очите му се разшириха от вълнение.

- Заповядай. - И ми подаде малка изящно опакована кутийка с мъничка картичка. Колкото и да бях притеснена за Рей, вълнението му беше така заразително, че надделя над всички останали чувства. Прочетох картичката.

За всички неща, които направихме за първи път, и в чест на първия ти рожден ден като моя обична съпруга.

Обичам те.

К

О, колко мило и нежно!

- И аз те обичам.

- Отвори си подаръка.

Започнах да разопаковам кутийката. Внимавах да не скъсам нещо. Красива червена кожена кутийка. „Картие“. В подобни кутийки бяха часовникът ми и обиците, които ми беше подарил, когато му дадох втори шанс. Много бавно я отворих. Там лежеше деликатна гривна от сребро, или платина, или бяло злато. Не мога да ги различа. Но беше изумителна! На нея бяха закачени Айфеловата кула, лондонско черно такси, хеликоптер Чарли Танго, безмоторен самолет, катамаранът „Грейс“, легло, фунийка за сладолед... Погледнах го удивена.

- Ванила. - Той сви извинително рамене и аз се засмях с глас. Разбира се!

- Прекрасна е, Крисчън! Благодаря ти! Убиец е!

Той се засмя.

Имаше и едно малко сърчице. То веднага ми стана любимо.

- Можеш да сложиш снимка вътре, или каквото си пожелаеш.

- Твоя снимка! Винаги в сърцето ми!

Той ми подари една от срамежливите си усмивки, с които винаги спираше дъха ми.

Погледнах последните две. Буквата К— о, да, бях първата му приятелка, която го наричаше Крисчън. И ключ.

- Към сърцето и душата ми - прошепна той.

Очите ми се напълниха със сълзи. Хвърлих се на врата му и седнах в скута му.

- Вълшебен подарък! Толкова ми харесва! Благодаря ти! -прошепнах в ухото му.

О, как божествено миришеше! На чисти дрехи, на неговия шампоан, на... Крисчън. Миризмата, с която се чувствах у дома. И сълзите, които досега само потрепваха в очите ми, рукнаха.

- Не знам какво щях да правя без теб... - Гласът ми пресекна. Едва успявах да сдържам урагана от емоции.

Той ме притисна по-здраво, преглътна и каза умолително:

- Моля те, не плачи.

Подсмръкнах като невъзпитано дете.

- Толкова съжалявам! Толкова съм щастлива... и тьжна, и притеснена. Като коктейл с битер лимон.

- Не се тревожи. Разбирам как се чувстваш. - Гласът му беше като нежно перце до ухото ми.

- Знам - прошепнах и той пак ме дари с неговата срамежлива усмивка.

- Ще ми се всичко да е по-нормално и да сме си у дома. Но сме тук. - Пак сви рамене извинително. - Хайде, ставай. Ще закусим и ще идем да видим Рей.

Облякох новите си джинси и тениска и усетих как неусетно апетитът ми се връща. Крисчън беше поръчал корнфлейкс и гръцко кисело мляко и се радваше на охотата, с която излапах всичко.

- Благодаря, че си поръчал любимата ми закуска.

- Имаш рожден ден! - каза нежно той. - И спри да ми благодариш!

- Искам да знаеш, че оценявам всичко, което правиш за мен.

- Анастейжа, правя това, което умея. - Беше сериозен, хладнокръвен, контролираше положението. Как можах да забравя, че е и такъв? И... дали бих го обичала, ако беше различен?

Усмихнах се.

- Да, умееш да го правиш.

Той ме погледна учудено, поклати глава и попита:

- Ще вървим ли?

- Само да си измия зъбите.

- Добре - засмя се той.

„Какво му е смешното?“ И тогава се сетих как си измих зъбите с неговата четка първата нощ, когато останах тук. Усмихнах се и грабнах четката му в чест на онова паметно миене на зъби. Погледнах се в огледалото с четката в уста. Бях твърде бледа. „Но нима не съм винаги бледа? Последния път, когато бях тук, бях неомъжено момиче, а сега съм вече омъжена и на двайсет и две. Остарявам“. Изплакнах си устата.

Вдигнах ръката си и закачените символи на любовта ни звъннаха напевно. Моят Петдесет винаги знаеше какво ще ме направи щастлива! Поех дълбоко дъх, за потисна сълзите, и пак погледнах гривната. „Господи! Това струва цяло състояние! Е, какво пък! Той може да си го позволи“.

Докато вървяхме към асансьорите, Крисчън хвана ръката ми и целуна пръстите ми, а палецът му мина над Чарли Танго, който се поклащаше на гривната.

- Харесва ли ти?

- Великолепна е, Крисчън. Като теб.

Той се усмихна и пак целуна ръката ми. Чувствах се малко по-добре от вчера, беше ми мъничко по-леко. Може би защото беше утро, а нещата винаги изглеждат по-добре сутрин, отколкото в черната бездна на нощта. Или заради начина, по който ме събуди моят мил съпруг? А и заради новината, че състоянието на Рей е сравнително добро.

Влязохме в празния асансьор и го погледнах. Вратите се затвориха. Той бързо обърна поглед към мен, засмя се и прошепна:

- Не прави това.

-Кое?

- Не ме гледай така.

И се засмя с глас, по хлапашки, безгрижно.

- Някой ден ще наема този асансьор за цял следобед.

- Само един следобед?

- Алчна сте, госпожо Грей.

- Когато става дума за теб, никога нямам насищане.

- Безкрайно съм щастлив да го чуя. - Целуна ме нежно.

Не знам дали поради факта, че бяхме точно в този асансьор, или защото не ме беше докосвал повече от двайсет и четири часа, или просто защото това беше моят опияняващ като сладка отрова съпруг... но желанието започна бавно да се развива от топчето, на което бе лежало свито досега, опъна се мързеливо под стомаха ми, а аз прокарах пръсти през косата му и го целунах страстно и настоятелно, притиснах го с тялото си в ъгъла на асансьора. Той изстена, хвана брадичката ми и ме улови в ръце като в люлка, и се целувахме, искам да кажа истински се целувахме, езиците ни се търсеха и като че откривахме толкова много нови неща сред това, което и двамата познавахме повече от добре. Моето друго аз почти загуби съзнание от екстаз и най-сетне пусна на свобода либидото ми. Погалих милото му красиво лице.

- Ана! - каза задъхано той.

- Обичам те, Крисчън Грей! Никога не го забравяй! - прошепнах, без да откъсвам поглед от сивите му потъмняващи очи.

Асансьорът спря меко и вратите се отвориха.

- Да вървим да видим баща ти, преди да съм хукнал да наемам асансьора за днес. - Целуна ме кратичко и тръгнахме през лобито.

Когато минахме покрай портиера, Крисчън се обърна и дискретно кимна към мъжа зад рецепцията. Той също му кимна и вдигна мобилния си телефон. Погледнах Крисчън въпросително, а той само се усмихна с онази имам-една-малка-тайна усмивка. Намръщих се и за секунда ми се стори, че е притеснен.

- Къде е Тейлър? - попитах.

- Ще дойде след малко.

Разбира се. Вероятно изкарваше колата.

- А Сойър?

- По задачи.

„Какви задачи?“

Крисчън не мина през въртящите се врати и вече знаех, че го прави, за да не пуска ръката ми. Стана ми така мило и топло. Беше късно лято, денят беше мек, но вече се усещаше дъхът на приближаващата есен. Огледах се за Тейлър и аудито. Никой. Ръката на Крисчън ме стисна по-здраво. Погледнах го и пак ми се стори, че е притеснен.

- Какво има?

Той сви рамене. Чух шум от приближаваща се кола. Познат, гърлен звук на двигател. Обърнах се и колата спря. Лъскава бяла спортна кола. Тейлър слезе от нея.

О, Боже! К.8? Завъртях се към Крисчън с намерение да питам, но...

„Можеш да ми купиш една такава за рождения ден. Бяла“.

- Честит рожден ден - каза той притеснено и докато внимателно наблюдаваше реакцията ми, сложи в ръката ми ключа. Гледах го като втрещена.

- Ти си невероятен - прошепнах. „Купил ме е колата! Господи! Точно както си пожелах!“ Заподскачах като дете, затанцувах. Кой иска да крие щастието си? Прегърнах го и той ме завъртя във въздуха.

- Парите ти са повече от акъла! - викнах. - Страхотна е! Благодаря!

Той спря да ме върти и ме вдигна на ръце.

- Бих направил всичко за вас, госпожо Грей. - Усмихна ми се. Десетки очи бяха свидетели на любовта ни, но какво от това! Той се наведе и ме целуна.

- Хайде, да вървим да видим баща ти.

- Да. А мога ли аз да карам?

- Разбира се. Тя си е твоя. - Пусна ме и аз хукнах към колата.

Тейлър ми отвори предната врата и се усмихна.

- Честит рожден ден, госпожо Грей.

- Благодаря, Тейлър. - И го прегърнах, което го стъписа, но се наложи да отвърне на прегръдката ми. Смути се и се изчерви.

Седнах зад волана.

- Карайте разумно, госпожо Грей - каза той поучително. Усмихнах му се. Тялото ми не можеше да побере толкова много вълнение. Щях да гръмна.

- Разбира се - обещах и пъхнах ключа, докато Крисчън се настаняваше на седалката до мен.

- И леко. Днес никой не ни преследва! - предупреди ме той.

Врътнах ключа и моторът запя. Погледнах в огледалото за обратно виждане, рроверих в двете странични, после направих перфектен широк обратен завой и се стрелнах към болницата.

- Хей! - извика Крисчън паникьосано.

- Какво?

- Не искам да те видя в интензивното до баща ти. Намали! -каза с тон, на който не можеше да се възрази.

Намалих и му се усмихнах.

- Така по-добре ли е?

- Много по-добре. - Полагаше огромни усилия да изглежда строг, но никак не му се получаваше.

Състоянието на Рей беше без промяна. В мига, в който го видях, буквално се сринах. Цялото щастие, емоциите от сутринта, адреналинът от карането, всичко се оттече през краката ми. „Наистина трябва да карам по-внимателно!“ Не можеш да предвидиш колко пияници ще седнат зад волана и дали няма да се натресеш на някой от тях. Трябваше да попитам Крисчън какво е станало с този, дето е ударил Рей. Сигурна бях, че знае.

Рей лежеше все така омотан в тръби и системи. Но изглеждаше спокоен и дори ми се стори, че по лицето му има малко цвят. Докато му разказвах за изненадите сутринта, Крисчън крачеше из коридора и говореше по телефона.

Сестра Кели се суетеше край леглото, проверяваше мониторите и вписваше данните в картона му.

- Всички показатели са добри, госпожо Грей.

- Дано!

След малко се появи и доктор Кроу с две асистентки и каза:

- Госпожо Грей, трябва да го закараме в рентгенологията. Ще му правим скенер, за да проверим как се възстановява мозъкът.

- Ще се бавите ли много?

- Около час.

- Ще изчакам. Искам да знам какво става.

- Разбира се, госпожо Грей.

Слава богу, чакалнята беше празна - само Крисчън, а той все още говореше по телефона и крачеше напред-назад. От време на време спираше пред прозореца, от който се откриваше панорам-на гледка към града. Усети ме и веднага се обърна към мен. Беше ядосан.

- Колко над ограничението?... Ясно... Всички обвинения, всички разходи, всичко. Бащата на Ана е в реанимация. Направо му хвърли целия закон в лицето, татко... Добре. И ме дръж в течение.

Затвори.

- За онзи шофьор ли говорехте?

- Да. Някакъв мръсен пиян боклук - изръмжа той с омраза. - Свършихме ли тук? - Погледът му омекна. - Искаш ли да тръгваме?

- Ами... Още не. - Погледнах го плахо, все още стресната от откритата омраза в гласа му.

- Влошил ли се е?

- Не. Но го закараха за скенер на мозъка да видят как се развива възпалението. Искам да изчакаме резултатите.

- Добре, ще изчакаме. - Той седна и аз се сгуших в него. Бяхме сами.

- Изобщо не си представях днешния ден така - тихичко каза Крисчън в ухото ми.

- И аз. Но сега имам малко повече надежда. Майка ти ме успокои. Беше много мило, че дойде.

Крисчън ме погали по гърба и опря брадичка на главата ми.

- Майка ми е невероятна жена.

- Така е. Щастливец си, че я имаш. Трябва да се обадя на мама. Да й кажа за Рей - казах и тялото му изведнъж се скова. - Чудя се защо още не ми се е обадила. - И чак когато го казах, разбрах, че цяла сутрин това ми е припарвало и че се чувствам истински наранена. Все пак имах рожден ден, а тя беше присъствала на раждането ми, нали? „Защо не се обажда?“

- Може би се е опитвала да се обади - каза той.

Измъкнах телефона от джоба си. Никакви пропуснати повиквания, но доста съобщения за честит рожден ден. От Кейт, от Мия, от Хосе, от Итън... но не и от майка ми.

Поклатих разочаровано глава.

- Обади й се - каза Крисчън. Набрах номера, но никой не вдигна. Телефонният секретар се включи, но не оставих съобщение. Как беше възможно родната ми майка да забрави за рождения ми ден?

- Няма я. Ще се обадя после, след като разбера резултатите от скенера.

Крисчън ме прегърна по-силно, сложи ме в скута си, завря нос в косата ми и разумно реши да не прави никакви коментари относно липсата на каквато и да е загриженост от страна на майка ми. Телефонът му започна да вибрира в джоба и той отговори веднага.

- Да, Андреа - каза рязко, делово. Опитах се да стана, но той ме спря, дори ме стисна по-силно. Сгуших се в него и се заслушах в разговора.

- Добре... В колко се очаква да пристигнат?... А другите... доставки?... - Погледна си часовника. - В „Хийтман“ имат ли такава информация?... Добре... Да, може да изчака до понеделник сутринта, но ми го прати на пощата за всеки случай. Ще го изпечатам, ще го подпиша и ще ти го върна сканирано... Ще изчакат. Вече можеш да си тръгваш... Не, няма проблеми, Андреа. Благодаря. - И затвори.

- Наред ли е всичко?

-Да.

- За тая сделка в Тайван ли?

- Да. - Размърда се под мен.

- Много ли ти тежа?

- Не, бебчо.

- Тревожиш ли се за тази сделка в Тайван?

-Не.

- Мислех, че е важна.

- Важна е. Корабостроителният завод тук зависи от нея. Много работни места зависят от това.

- Трябва да го продадем на синдикатите. Това е работа на Сам и Рос. Но както се объркаха нещата с икономиката напоследък, никой няма голям избор.

Прозях се.

- Отегчавам ли ви, госпожо Грей? - попита той шеговито и вдъхна аромата на косата ми.

- Не, никога не можеш да ме отегчиш. Просто ми е така удоб-но свита в скута ти. И обичам да слушам за бизнеса ти.

- Сериозно? - Беше наистина удивен.

- Разбира се. Обичам да чувам всичко, което решиш, че трябва да споделиш с мен. Трошичка по трошичка - засмях се, а той ме изгледа развеселено и поклати глава.

- Винаги всичко да знае! Гладна сте за информация както винаги, госпожо Грей!

- Кажи ми - настоях аз и пак се свих в скута му.

- Какво да ти кажа?

- Защо го правиш?

-Кое?

- Защо работиш по този начин? Така упорито.

- Един мъж трябва да изкарва прехраната на семейството си.

- Странно защо въпросът му се стори забавен.

- Крисчън, ти изкарваш много повече от прехрана! - казах с ирония. Той се намръщи и замълча. Не очаквах да ми разкрива кой знае какви тайни, дори не очаквах да ми отговори. Но той ме изненада.

- Не искам да съм беден - каза тихо. - Бил съм беден и знам какво е. Освен това... това е игра. Или печелиш, или губиш. А за мен тази игра се оказа доста лесна и умея да печеля.

„Не и в реалния живот“ - помислих си и веднага се усетих, че съм го казала на глас.

- Може би си права. Но с теб е по-лесно.

„По-лесно с мен?“ Прегърнах го силно.

- Не е само игра, Крисчън. Ти помагаш на толкова много хора.

Той сви рамене и усетих, че не се чувства удобно: разговорът го притесняваше.

- За някои неща може би да - отвърна тихо.

- Обичам Крисчън Филантропа.

- Само него ли?

- О, не. И Крисчън Мегаломана и Контрольора, и Секс експерта, и Крисчън Перверзния, и Крисчън Романтичния, и Крисчън Срамежливия... списъкът е дълъг.

- Доста мъже с едно и също име обичаш.

- Около петдесет.

- Петдесет нюанса - каза той и се засмя в косата ми.

- Моят Петдесет нюанса.

Той ме целуна и каза:

- Е, госпожо Нюанс, хайде да видим как е баща ви.

- Хайде да се разходим с колата.

Бяхме се върнали в осмицата и аз сияех. Мозъкът на Рей се беше възстановил. Възпалението беше изчезнало. Доктор Сладър каза, че утре ще го събудят и че показателите били повод за истинска радост.

- Разбира се. Днес е рожденият ти ден. Можем да правим всичко, което пожелаеш.

О! Този тон! Погледнах го. Очите му бяха тъмни.

- Всичко?

- Всичко.

Една дума - и колко много обещания. Само той можеше да го прави този номер.

- Искам да карам.

- Карай, бебчо.

Колата беше мечта! Толкова лесна за управление! Щом стъпихме на 1-5, натиснах леко педала и се залепихме на седалките.

- Внимавай, бебчо! - предупреди ме Крисчън.

Когато влязохме обратно в Портланд, ми хрумна нещо.

- Планирал ли си да обядваме някъде?

- Не. Гладна ли си? - попита той с надежда.

-Да.

- Къде ти се ходи? Днес е твоят ден, Ана!

- Знам точното място.

Спрях близо до галерията, в която бяха организирали изложбата на Хосе, точно пред ресторант „Льо Пикотен“, където отидохме след изложбата.

- Мина ми през ума, че искаш да ме заведеш в оня ужасен бар, откъдето ми се обади пияна - засмя се Крисчън.

- Защо реши, че искам да ида там?

- Да провериш дали азалиите са все още живи. - Погледна ме саркастично.

Изчервих се.

- Не ми напомняй, ако обичаш. Освен това... ти въпреки всичко ме заведе в хотела си. - Засмях се.

- Може би най-мъдрото решение в живота ми.

- Така е. - Наведох се към седалката му и го целунах.

- Мислиш ли, че оня надут задник, сервитьорът, все още работи тук? - попита Крисчън.

- Надут ли? На мен ми се стори много готин.

- Опитваше се да те впечатли.

- Е, успя да го направи.

Устата му се изви в престорено отвращение.

- Да проверим, ако искаш - предложих.

- След вас, госпожо Грей.

След като се наобядвахме, минахме набързо през хотела да вземем лаптопа на Крисчън и се върнахме в болницата. Седнах до Рей и му зачетох от ръкописа, който ми бяха пратили. Единственият друг звук в помещението освен моя шас беше този на оборудването, което го поддържаше жив и благодарение на което беше с мен. Сега вече, след новините за бързото му възстановяване, можех да дишам по-леко, имах надежда. Просто трябваше да мине време и щеше да е съвсем добре. А аз имах време да чакам. И исках да му дам това време. Мина ми през ума дали да не се обадя на мама, но реших да го оставя за после. Държах ръката на Рей и му четях. От време на време я стисках окуражително, за да му напомня, че трябва да се оправи, да е добре. Пръстите му бяха топли и меки. На безименния имаше следа от халката. Той така и не я бе свалил - продължи да си я носи през всичките тези години. Бяха му я свалили лекарите.

След час или два, не зная точно, Крисчън влезе с лаптопа в ръка, а сестра Кели застана до него.

- Време е да тръгваме, Ана.

„О, не искам да го оставям“. Стиснах ръката на Рей по-силно.

- Трябва да хапнеш нещо. Хайде, късно е. - Гласът му беше много настоятелен.

- А и аз трябва да го почистя, госпожице Стийл - каза сестра Кели.

- Добре - съгласих се. - Ще дойде утре сутринта.

Целунах Рей по бузата, усетих наболата му брада, нещо необичайно за него. Не ми хареса. „Дръж се, татко, обичам те!“

- Мислех да вечеряме долу, в отделна стая - каза Крисчън.

- Сериозно? Да довършиш това, което започна преди месеци?

- Ако извадиш късмет, може и това да стане - засмя се той.

- Крисчън, нямам нищо официално за ресторант!

Той се усмихна, протегна ръка и ме поведе към спалнята. Отвори гардероба - а там висеше рокля в бяла опаковка.

- Тейлър? - попитах.

- Не Тейлър. Крисчън.

Усетих яда в гласа му. Не зная защо, но това ме разсмя. Разкопчах ципа на опаковката. Морскосиня сатенена рокля. Извадих я внимателно. Беше повече от превъзходна. С тънки презрамчи-ци, деликатна.

- Много е хубава. Благодаря. Дано да ми стане.

- Разбира се, че ще ти стане - каза той уверено. - И това.

- Вдигна една кутия за обувки и ми се усмихна дяволито. - То върви с роклята.

- Помислил си за всичко! Благодаря! - Повдигнах се на пръсти и го целунах.

- Винаги мисля за всичко. - И ми подаде още един пакет.

Погледнах го въпросително. В него имаше черно боди без презрамки, с черна дантела върху гърдите и корема. Той погали лицето ми, повдигна брадичката ми и ме целуна.

- Нямам търпение да ги сваля от теб. После.

Взех си вана, избръснах си краката и седнах на леглото да си суша косата със сешоара. Чувствах се като дете, на което му се угажда за всичко. Крисчън влезе в спалнята. Май беше работил.

- Остави на мен — каза и ми посочи стола пред тоалетката.

- Ще ми сушиш косата ли?

Той кимна. Гледах го и не можех да повярвам.

- Хайде - каза той и ме изгледа напрегнато. Познавах добре това изражение. Не беше добре да се рискува с неподчинение в такива случаи.

Той започна бавно и внимателно да суши косата ми, кичур по кичур. Всичко му се удаваше, всичко правеше с умение!

- Май не ти е за първи път - казах. Видях усмивката му в огледалото, но той не каза нищо. Просто продължи да разресва косата ми с четката и да я суши. Беше така успокоително.

Този път не бяхме сами в асансьора. Крисчън изглеждаше меко казано апетитно с бялата си ленена риза и черни джинси, със сако, но без вратовръзка. Двете жени, които пътуваха с нас, го гледаха алчно, а на мен хвърлиха по един презрителен поглед. „Да, скъпи дами, той е мой!“ Той ме притисна към себе си и така пътувахме в тишина до мецанина.

Имаше много хора, всички напудрени за вечерта, седяха, приказваха, смееха се, пиеха. Събота вечер. И тепърва започваше. Бях така благодарна, че се вписвам в атмосферата. Роклята прилепваше много добре, като мъжка прегръдка около извивките на ханша ми. Трябва да призная, че с тази рокля се чувствах... красива. И знаех, че Крисчън я харесва.

Бях останала с впечатлението, че ще вечеряме сами, в отделната зала, там където обсъждахме договора. Но минахме покрай нея и той ме поведе към другия край и отвори друга врата.

- Изненада!

Господи! Кейт, Елиът, Мия, Итън, Карик и Грейс, господин Родригес и Хосе, мама и Боб - всички бяха станали с чаши в ръка. Стоях като гръмната, никакъв шанс да обеля дума. Как? Кога? Бавно се обърнах към Крисчън. Той стисна ръката ми. Мама се приближи и ме стисна в прегръдката си. „О, мамо!“

- Прекрасна си, детето ми. Честит рожден ден!

- Мамо! - проплаках и я прегърнах. „О, мамо!“ Сълзите ми закапаха. „Какво като ме гледат всички!“ Зарових лице в шията й.

- Не плачи, слънце. Рей ще се оправи. Той има много силен организъм и още по-силен дух. Не плачи! Не и на рождения си ден. - Гласът й трепна, но тя успя да запази самообладание и изтри сълзите ми с пръсти.

- Помислих, че си ме забравила.

- О, Ана! Как може да помислиш такова нещо! Седемнайсет часа раждане не се забравят лесно.

Засмях се през сълзи.

- Избърши сълзите, слънце. Толкова много хора са дошли, за да празнуват с теб!

Подсмръкнах. Чувствах се ужасно неловко, че всички тези хора са пътували толкова дълго, за да са с мен.

- Как дойдохте? Кога?

- Съпругът ти ни изпрати самолета си, мила. - Усмихна се и разбрах, че е била силно впечатлена.

- Благодаря ти, че дойде, мамо! - Засмях се, а тя избърса пак очите ми и ми издуха носа.

Колко типично за майките!

- Мамо! - скарах й се.

- Ето, така е по-добре. Честит рожден ден! - И мина встрани да отстъпи място на следващия в оформилата се зад нея опашка.

- Ана, той вече е доста по-добре. Доктор Сладър е един от най-добрите специалисти в страната. Честит рожден ден, ангелче! - Грейс ме прегърна.

- Ана, поплачи си колкото ти се иска! Това се е твоето парти!

- Хосе също ме прегърна.

- Честит рожден ден, мило момиче! - Карик хвана лицето ми в ръце и се усмихна широко.

- К’во става маце? Старчето ти ще се оправи! - Прегърна ме и Елиът. - Честит рожден ден!

Крисчън ме хвана за ръка и ме издърпа от преградката му.

- Хайде, стига си опипвал жена ми. Върви да опипваш годеницата си.

Елиът му се ухили и намигна на Кейт.

Сервитьорът, когото не бях забелязала досега, подаде на мен и на Крисчън чаши с розово шампанско.

- Този ден щеше да е различен, ако Рей бе тук, сред нас, но той не е далеч - почна Крисчън. - Оправя се бързо и, Ана, знам, че това, което той би искал от теб, е да се забавляваш. Пия за всички вас, които дойдохте да споделите с нас рождения ден на моята прекрасна съпруга. Първият от многото й рождени дни, които ще посрещнем заедно. Честит рожден ден, моя любов!

А аз пак започнах битка с проклетите сълзи, които просто не искаха да се разкарат.

Наблюдавах оживените разговори на масата. Беше ми някак странно. Бях сред най-любимите си хора, семейството ми, а в същото време мислех как мъжът, когото смятах за мой истински баща, лежи на поддържащо дишане в студената бездушна болница. Не следях какво точно става, но им бях благодарна, че са с мен. Гледах как Крисчън и Елиът се шегуват, гледах Хосе, винаги готов да се включи с нещо умно и забавно, Мия с нейните вечни вълнения и ентусиазма, с който се хранеше, Итън, който я гледаше срамежливо. Зачудих се дали я харесва, но беше трудно да се разбере. Господин Родригес изглеждаше отпочинал и много по-добре. Хосе се грижеше за него. Режеше храната му, доливаше чашата му: със сигурност и той бе почувствал какво е родителят ти да е на косъм от смъртта. И беше започнал истински да цени факта, че баща му е до него, жив и здрав. Бях сигурна в това.

Погледнах мама - чаровна, умна, топла, с чувство за хумор. „Толкова я обичам! Да не забравя да й го кажа. Животът е толкова безценен! Научих го вече“.

- Добре ли си? - попита Кейт, нетипично за нея меко и нежно.

- Да. Благодаря, че дойде.

- Мислиш ли, че господин Паричко щеше да успее да ме държи далеч от теб днес? Возихме се в хеликоптера.

- Сериозно?

- Да. Всички дойдохме с него. И като си помислиш, че Крисчън може да управлява това нещо!

Кимнах.

- Много възбуждащо!

- Да, май е така.

- Тук ли ще останете тази вечер? - попитах.

- Да, всички оставаме. А ти нищо не разбра, така ли?

Поклатих отрицателно глава.

- Голям хитрец е, нали?

Кимнах.

- Какво ти купи за рождения ден?

- Това. - Показах гривната.

- О, много е сладка.

-Да.

- Лондон, Париж... сладолед?

- Не питай

- Не питам. Знам.

Изчервих се.

- О, да, и още нещо... Едно ауди К8.

Кейт направо си изплю виното, за да не се задави. То потече по брадичката й и двете се засмяхме с глас.

- Кучият му син! Ама наистина е страхотен! - възкликна Кейт.

Донесоха ми огромна изящно изработена шоколадова торта с двайсет и две свещички. Всички запяха Честит рожден ден!“ Грейс гледаше как Крисчън пее с всички и очите й грейнаха с любов. Изпрати ми въздушна целувка.

- Пожелай си нещо - прошепна Крисчън в ухото ми. Духнах всички свещички наведнъж, без да спирам да си пожелавам наум татко да се оправи. „Татко, моля те, бъди с мен жив и здрав! Толкова те обичам!“

Към полунощ Хосе и господин Родригес решиха да тръгват.

- Много ви благодаря, че дойдохте! - казах на Хосе и го прегърнах.

- Не бих пропуснал такова събитие. Радвам се за Рей.

- С баща ти и с Рей трябва да дойдете в Аспен. Ще идете на риба с Крисчън.

- Ей, това е страхотно! - Той се засмя и отиде да вземе палтото на баща си, а аз клекнах да му кажа довиждане.

- Знаеш ли, Ана, по едно време мислех, че ти и Хосе... - Черните му очи ме гледаха напрегнато, но с обич.

„О, не! Не това!“

- Аз много обичам сина ви, господин Родригес, той ми е като брат.

- От теб щеше да излезе прекрасна снаха. И ти си прекрасна снаха за господин и госпожа Грей - каза той замислено, а аз се изчервих.

- Надявам се да ме приемете като близък приятел.

- Разбира се. Съпругът ти е добър човек. Направила си правилния избор, Ана.

- И аз така мисля - прошепнах и го прегърнах. - Много го обичам.

- Бъди добра с него, Ана.

- Ще бъда. Обещавам.

Крисчън затвори вратата на апартамента и с облекчение се облегна на нея.

- Най-сетне сами! - каза и ме изгледа продължително.

Застанах пред него и прокарах пръсти по реверите на сакото му.

- Благодаря ти за прекрасния рожден ден. Ти наистина си най-щедрият, най-милият, най-предвидливият и най-умен съпруг.

- Удоволствието е изцяло мое.

- Да... твоето удоволствие. Да направим нещо за него - прошепнах. Хванах реверите, дръпнах го към себе си и го целунах.

На другата сутрин всички закусихме заедно, а аз отворих подаръците. После се сбогувахме с всички, които се прибираха в Сиатъл с Чарли Танго. Само мама и Боб щяха да тръгнат за летището малко по-късно. Аз, мама и Крисчън тръгнахме към болницата. Тейлър ни закара с колата на Крисчън, защото нямаше да се съберем в моята. Боб реши да остане и аз тайничко се зарадвах. Щеше да е наистина странно, а съм сигурна, че и Рей нямаше да иска съпругът на бившата му жена да го види в това състояние.

Рей лежеше все така неподвижен. Само брадата му беше пораснала. Мама изпадна в шок и се разплака.

- О, Рей! - Стисна ръката му и го погали по лицето. Беше толкова трогателно да видя любовта й към бившия й съпруг. Намерих кърпички в чантата си. Тя седеше стиснала неговата ръка, а аз - нейната.

- Ана, имаше време, когато този мъж беше центърът на вселената ми, слънцето изгряваше и залязваше с него. Аз винаги ще го обичам. Той се грижеше за теб и те обича.

- Мамо, недей! - изхлипах, а тя ме погали по бузата и прибра палавото кичурче зад ухото ми.

- Знаеш, че винаги ще обичам Рей! Ние просто се... отдалечихме един от друг. - Въздъхна. - И не можех да продължа да живея с него. - Погледна си пръстите и аз се зачудих дали мисли за Стив, Съпруг номер три, за когото не говорехме никога.

- Знам, че го обичащ - прошепнах и обърсах сълзите си. -Днес ще го извадят от комата.

- Това е добре. Сигурна съм, че ще се оправи. Той е такъв инат! Приличаш на него.

- Да не сте си говорили с Крисчън за това?

- А той мисли ли, че си инат?

- Май да.

- Ще му кажа, че е семейна черта. Изглеждате толкова щастливи.

- Та ние сме щастливи. Или поне натам вървим. Обичам го и той е центърът на моята вселена, мамо. Слънцето изгрява и залязва с него.

- За всички е ясно, че той те боготвори.

- И аз го боготворя.

- Не забравяй да му го казваш. Мъжете се нуждаят от словесни уверения. Точно колкото се нуждаем и ние.

Настоях да отидем с мама и Боб до летището. Тейлър караше аудито К8 зад нас, а Крисчън - аудито 811У. Така ми се искаше да бяха останали още мъничко, но трябваше да се върнат в Савана.

- Боб, грижи се за нея, моля те - прошепнах в ухото му, когато ме прегърна.

- Разбира се, Ана. Винаги!

Обърнах се към мама

- Довиждане, мамо. Благодаря, че дойдохте! - Гласът ми беше задавен от сълзите. - Толкова те обичам!

- Милото ми момиче! И аз те обичам. Рей ще се оправи. Не му е време да се предава сега. Сто на сто има някой мач на „Мари-нърс“, който не бива да пропусне.

Засмях се. Права беше. Реших тази вечер да му прочета спортните страници от неделния вестник.

Гледах ги как се качват в самолета на „Грей Ентърпрайзис“. Тя ми махна със сълзи в очите и изчезна. Крисчън уви ръка около кръста ми.

- Да се връщаме, бебчо.

- Ти ще караш, нали?

- Разбира се.

Върнахме се в болницата привечер. Рей изглеждаше някак различно. Чак след секунди разбрах, че помпата и тръбичката ги няма. Дишаше си сам. Такова облекчение! Погалих брадясалото му лице и извадих кърпичка да забърша около устата му.

Крисчън тръгна да търси доктор Сладър или Кроу да ни кажат какво става, а аз си седнах на столчето до него като на пост.

Отворих вестника на спортната страница и започнах де чета на глас репортажа за мача между „Солт Лейк“ и „Саундъре", „Саундърс“ бяха загубили. Кейн Келър вкарал победния гол за „Солт Лейк“. Стисках здраво ръката на Рей и прочетох цялата статия.

- Ани, загубили сме! Не! - Ръката на Рей стисна моята.

„Татко!“

19.

Сълзите текнаха по лицето ми.

- Не плачи, Ани. - Гласът му беше прегракнал. - Какво стйнй?

Хванах ръката му с две ръце и я притиснах към лицето си,

- Катастрофирали сте. Сега си в болницата в Портланд,

Рей се намръщи, но не мисля, че се почувства неудобно ш неочаквания изблик на чувства от моя страна. Той просто не ном неше катастрофата.

- Искаш ли вода? - попитах, макар че не бях сигурни дили може да му дам. Той кимна със същото крайно озадачено изражение. Сърцето ми щеше да се пръсне от любов и щастие.  Наведох се към него и го целунах по челото.

- Обичам те, татко. Радвам се, че се свести.

Той отвърна някак сконфузено:

- И аз, Ани. Дай ми вода.

Хукнах да търся медицинската сестра.

- Татко се събуди! - Бях толкова щастлива.

Сестра Кели ми се усмихна.

- Пусни съобщение на пейджъра на Сладър - каза на колежки та си и бързо излезе иззад бюрото.

- Иска вода.

- Ще му донеса.

Побягнах обратно към татко. Все едно някой беше свалил тонове товар от гърдите ми. Когато влязох при него, очите му бяха затворени и ме обзе ужас, че пак е изпаднал в кома.

- Татко?

- Да? - каза той и отвори очи. Сестра Кели влезе с гарафа вода, бучки лед и чаша.

- Здравейте, господин Стийл. Аз съм Кели, вашата медицинска сестра. Дъщеря ви ми каза, че сте жаден.

Крисчън седеше в чакалнята и гледаше с празен поглед в лаптопа. Щом отворих вратата, вдигна поглед към мен.

- Свести се! - съобщих тържествено.

Той се усмихна и изведнъж цялото му лице се промени. Напрежението около очите му изчезна. Не бях забелязала изобщо. Такъв ли е бил през цялото време? Толкова напрегнат? Той бутна лаптопа настрани, стана и ме прегърна.

- Как е?

- Говори, жаден е, объркан е. Не си спомня катастрофата.

- Това е обяснимо. Сега вече искам да го преместим в Сиатъл. Можем да се приберем у дома и майка ми да го поеме.

- Не съм сигурна, че състоянието му позволява.

- Ще говоря с доктор Сладър. Нека чуем нейното мнение.

- Не ти се стои далеч от къщи?

-Да.

- Добре.

- Усмивката не слиза от лицето ти! - каза Крисчън, докато спирахме пред „Хийтман“.

- Щастлива съм. И изпитвам страхотно облекчение.

- И аз - усмихна се той.

Падаше здрач. Вечерта се очертаваше хладна. Потръпнах. Момчето, което взе ключовете, огледа новата ми колата с копнеж. И с право. Крисчън ме прегърна и попита:

- Ще празнуваме ли?

- Да празнуваме?

- Възстановяването на баща ти.

- О, да! Разбира се! - Засмях се.

- Колко ми липсваше този звук! - Той целуна косата ми.

- Не може ли да се нахраним в стаята? Да си останем горе,

- Разбира се. Хайде.

И ме поведе към асансьора.

- Това беше върхът! - казах доволно и бутнах празната чиния настрани. За първи път от векове си бях изяла всичко, и то с апетит.

Изкъпана, освежена, облечена само с тениската на КрисчЪМ И по бикини отидох във всекидневната. Той беше включил айпвйй* Дидо чуруликаше нещо за развени бели знамена.

Крисчън, косата му още мокра, беше само по черна тениска и джинси.

- За първи път да се нахраниш добре, откакто сме дошли Туи

- Бях гладна.

Той се облегна във фотьойла с доволна усмивка, отпи и попита тихо:

- Какво ти се прави сега?

- А на теб какво ти се прави?

- Това, което винаги искам да правя - отвърна той развеселено

- И то е?

- Госпожо Грей, не е нужно да се правите на толкова срямеж лива.

Пресегнах се през масата, хванах ръката му, обърнах длан I« му и прокарах пръст по нея.

- Искам да ме докосваш с това. - И прокарах пръст по ноки залеца му.

- Само с това ли? - Размърда се в стола. В очите му лумни черен пламък.

- Може би и с това. - Погалих средния му пръст. - И с тома, Нокътят ми мина по безименния. - Да, определено с това. -пръстът ми спря на халката му. - Много е секси.

- Така ли стана?

- Така. Това показва, че този мъж е мой. - И погалих малкия  мазол върху дланта му, точно под безименния пръст. Той се наведе и хвана брадичката ми в дланта си.

- Госпожо Грей, нима се опитвате да ме прелъстите?

- Надявам се да успея.

- Анастейжа, няма нищо по-лесно от това! Ела тук. - Гласът му беше паднал. Той стисна ръката ми и ме сложи в скута си.

- Обичам да имам пряк достъп до теб. - Ръката му се плъзна от бедрото ми към дупето, а с другата ръка хвана врата ми, закова ме да не мърдам и ме целуна.

Вкус на бяло вино, ябълков пай и Крисчън! Зарових ръце в косата му, притисках го към себе си, а езиците ни се вплитаха един в друг, галеха се, движеха се бавно, както се навлиза в непозната територия, преоткриваха се. Усещах как кръвта ми започва да завира и да подпалва всичко по пътя си из вените ми. Устните ни се разделиха и се погледнахме останали без дъх.

- Хайде в леглото! - Устните му говореха в моите.

- Леглото?

Той ме изгледа, дръпна косата ми така, че да го погледна в очите, и попита:

- А къде бихте предпочели, госпожо Грей?

Свих рамене, опитах се да се направя на безразлична.

- Изненадай ме.

- Палава си тази вечер. - Отърка нос в моя.

- Дали пък не е добре на палавите дами да им се сложи някаква забрана, че да не мърдат много?

- Може би. Колкото повече остаряваш, толкова повече команди почваш да раздаваш. - Погледна ме с присвити очи, но не можеше да скрие шеговитото си изражение.

- И какво мислиш да направиш по въпроса? - предизвиках го аз.

- Аз знам какво искам. Не знам обаче дали ще ти е по силите.

- Очите му грееха.

- О! Господин Грей, знам, че бяхте много деликатен с мен през последните няколко дни, но нека ви напомня, че не съм от стъкло и не се чупя лесно.

- Не ти ли харесва да съм деликатен?

- Естествено, че ми харесва. С теб... но знаеш... разнообразието е подправката на живота. - Запърхах с мигли.

- И търсиш нещо не съвсем деликатно?

- Нещо животоувърждаващо.

- Животоутвърждаващо? - повтори той с удивление, весело.

Кимнах.

- Не си хапи устната - прошепна той и стана рязко, без да ме пуска. Хванах се за ръцете му от страх да не ме изпусне. Той ме отнесе до най-малкия от трите дивана и ме сложи да седна.

- Чакай тук и не мърдай. - Погледна ме кратко, горещо, напрегнато, обърна се и тръгна към спалнята. „О, как обмчам босите му крака! Какво толкова има в босите крака, че така възбуждат?“

Върна се след малко, но беше минал за гърба ми и ме стресна.

- Първо мисля да се отървем от това. - Смъкна тениската ми и останах по бикини. Дръпна опашката ми назад и ме целуна.

- Стани! - каза сурово, все още опрял устни в моите. Изобщо не се поколебах. Той сложи на дивана една хавлиена кърпа.

„Каква е тази кърпа?“

- Махни бикините.

Преглътнах малко притеснено, но веднага ги махнах и ги оставих на дивана.

- Седни - каза той и отново дръпна косата ми. - И ще ми кажеш да спра, ако ти се стори трудно.

Кимнах.

- Кажи го! - нареди той заповеднически.

- Да - отговорих покорно.

- И така, госпожо Грей... по предварително предявено искане ще се наложи да ви вържа... - Гласът му спадна до задъхан шепот. Потоци от желание се изляха в тялото ми, втурнаха се със светлинна скорост през нервните ми окончания. И това само от няколко думи. „О, моят сладък Петдесет! На дивана?“

- Свий си коленете и се облегни назад - нареди той.

Качих крака на дивана и свих колене към гърдите си. Той измъкна колана от единия халат и го завърза над лявото ми коляно.

- От халата?

- Импровизирам. - Засмя се, затегна възела над коляното ми, след което завърза другия край за задния крак на дивана.

- Не мърдай - каза и повтори процедурата с десния ми крак.

Господи!... Седях разкрачена. Изяло на показ.

- Удобно ли ти е? - попита той и се наведе да ме погледне иззад дивана.

Кимнах и зачаках да върже и ръцете ми. Но той не го направи. Целуна ме.

- Нямаш представа каква възбуждаща гледка си - каза и потри нос в моя. После добави: - Май е време да сменя музиката - Стана и тръгна бавно, като на разходка, към айпода.

Как го правеше? Ето ме, просната, разгонена като кучка, почти готова, а той се разхожда най-спокойно и сменя музики. Гледах как мускулите му се движат под тениската му, докато сменяше песента. Сладък, почти детски женски глас започна да пее нещо от сорта „Наблюдавам те“.

„О, харесвам тази песен!“

Крисчън се обърна, втренчи се в очите ми и без да мигва тръгна обратно и елегантно коленичи пред мен.

Изведнъж се почувствах адски... оголена.

- Оголена или уязвима, или и двете? - попита той. Както ви наги бе намерил думата още преди да си я помисля. Ръцете му останаха на коленете му. Кимнах.

„Защо не ме докосва?“

- Чудесно! - каза той. - Протегни ръце напред!

Не можех да откъсна поглед от тези хипнотизиращи очи. Протегнах ръце напред и той изсипа в дланите ми някаква течност като олио от малка чисто шишенце. Миришеше хубаво - тежка миризма на мускус. Не можех да се сетя откъде ми е позната.

- Разтрий си ръцете! - Сгърчих се под горещия му, натежал от страст поглед. - И сега не мърдай! - предупреди ме и добави: -Сега искам да се докосваш.

„Боже!“

- Започни от врата и продължи надолу.

Поколебах се.

- Не се срамувай, Ана. Хайде, направи го.

Хуморът и предизвикателството в гласа му бяха почти толкова осезаеми, колкото и възбудата.

Сладкият глас продължаваше да пее: „Няма нищо сладко в мен“. Сложих ръце върху шията си и ги пуснах надолу до гърдите си. Олиото ги плъзгаше леко по кожата ми. Ръцете ми бяха много топли.

- По-надолу! - каза той. Очите му бяха почти черни. Нямаше никакво намерение да ме докосне.

Дланите ми обвиха гърдите ми.

- Дразни зърната.

Започнах леко да дразня зърната си.

- По-силно! - каза той нетърпеливо. Седеше неподвижно между краката ми и само гледаше. - Направи го така, както го правя аз! - Очите му горяха с черен пламък.

Мускулите в слабините ми се гърчеха. Изстенах и започнах да дразня зърната си по-силно, да ги притискам и огъвам. Усетих как се втвърдяват под допира ми.

- Точно така. Пак.

Затворих очи и продължих да играя със зърната си, да ги въртя и усуквам между пръстите си. Изстенах.

- Отвори си очите. Направи го пак. Искам да гледам възбудата ти.

„Толкова е еротично! Мамка му! Колко е хубаво!“

- Пусни ръцете надолу.

Тялото ми се сгърчи от желание.

- Не мърдай, Ана. Искам да усетиш удоволствието. По-надолу.

- Гласът му беше дрезгав, гърлен, изкусителен, хипнотизиращ.

- Ти го направи - прошепнах.

- Ще го направя. Скоро. Сега ти. По-надолу! Сега! - Излъчваше невероятна сексуалност. Прокара език по горните си зъби... О, Господи! Започнах да се огъвам и да дърпам коланите.

Той бавно поклати глава.

- Не мърдай! - Сложи ръце върху коленете ми и ме закова на дивана. - Хайде, Ана, по-надолу.

Ръцете ми се плъзнаха по корема.

- По-надолу - каза той само с устни, а устата му беше самата чувственост.

- Крисчън, моля те...

Ръцете му бавно залазиха от коленете ми, през бедрата и нагоре.

- Хайде, Ана, докосни се!

Лявата ми ръка се спусна между краката и направи малко бавно кръгче. Устата ми беше отворена в едно голямо О.

- Пак - прошепна той.

Изстенах и повторих, отметнала глава назад, задъхана.

-Пак!

Изстенах високо, а той пое въздух рязко и шумно. Хвана ръцете ми, наведе се към мен, прокара носа си по горната част на бедрата ми.

Извиках.

Исках да го докосна, но когато се опитах да преместя ръцете си, пръстите му се стегнаха около китките ми.

- И тях ще вържа. Не мърдай!

Пусна ме и после леко вкара двата си пръста в мен, с длан обърната нагоре, така че да притиска и клитора ми.

- Сега ще свършиш много бързо. Готова ли си, Ана?

- Да... - Борех се за въздух.

Той започна да движи пръстите си все по-бързо, дланта му галеше клитора ми. Двете най-чувствителни точки в тялото ми бяха подложени на безмилостна атака! Беше много, много интензивно! Исках да отворя краката си по-широко, но не можех. Пръстите ми стискаха с нечовешка сила кърпата под мен.

- Предай се! - прошепна той.

И аз експлодирах около пръстите му с нечленоразделни викове. Дланта му притисна клитора ми и конвулсиите на оргазма продължиха още по-дълго. В полусъзнание усетих как развързва коланите и освобождава краката ми.

- Мой ред! - каза и ме обърна по корем на дивана с колене на пода. Разтвори краката ми и ме плесна силно по дупето. Извиках и тогава той буквално нахлу в мен.

- О, Ана - съскаше през зъби. Ръцете му бяха впити в ханша ми, докато забиваше все по-бързо и по-силно в мен. Усетих как желанието започна да се сгъстява, да натежава, да ме издига - и бях готова.

- Хайде, Ана - извика Крисчън и поредният мощен оргазъм ме разтърси, мускулите ми пулсираха около него и крещях името му.

- Достатъчно жизнеутвърждаващо ли беше?

- О, да - казах с поглед впит в тавана. Лежах по гръб върху гърдите му. Нямах представа как сме се озовали на пода. Крисчън беше все още облечен.

- Мисля, че трябва да започнем отначало, но този път те искам гол.

- Господи, Ана. Дай ми малко почивка - засмя се той.

- Просто се радвам, че Рей е в съзнание.

- И апетитът ти се върна. Не само за храна. - Засмяхме се и двамата.

След миг обаче го изгледах нацупено.

- Забравяш ли за снощи и за тази сутрин?

- Как мога да забравя нещо незабравимо? - Изглеждаше така млад, безгрижен и щастлив, когато се усмихваше по този начин. Сложи ръка на дупето ми. - Имате разкошен задник, госпожо Грей.

- И твоят не е лош. Макар че все още е обут.

- И какво мислите да направите по въпроса, госпожо Грей?

- Мисля да ви съблека, господин Грей. Чисто гол.

Той пак се засмя.

- И мисля, че в теб има ужасно много нежност. - Казах го във връзка с песента, която все още вървеше, а аз само повторих думите.

Усмивката му угасна.

- Така е - прошепнах и го целунах. Той затвори очи и ме прегърна по-силно.

- Това е истината, Крисчън. Ти направи този уикенд толкова хубав, накара ме да се чувствам специална, обичана, независимо от всичко, което се случи с Рей. И ти благодаря за това.

Той отвори сивите си сериозни очи и тревогата в тях стегна сърцето ми.

- Защото те обичам.

- Знам. И аз те обичам. - Погалих го по лицето. - Ти си най-ценното нещо в живота ми. Знаеш го, нали?

Той застина, отново изгубен.

„О, Крисчън, мой нежен Петдесет!“

- Повярвай ми - прошепнах.

- Не е лесно. - Говореше така тихо, че едва го чувах.

- Опитай да ми повярваш. Защото това е самата истина. - Погалих отново лицето му, прокарах пръсти по бакенбардите. Очите му бяха като два скрити от света водопада, в които се изливаха бурните и мътни сиви води на болката. Исках да вляза в тялото му, да обгърна сърцето му отвътре, да го стопля и успокоя. Бих направила всичко, за да спра тази агония. Кога щеше да разбере, че той е всичко за мен? Че заслужава да бъде обичан, че е повече от достоен за любовта ми и за любовта на родителите си? Колко пъти му бях казвала! И нищо - гледах изгубеното, изоставено дете пред мен. Трябваше време. И търпение.

- Ще настинеш. Ела. - Изправи се грациозно и ми подаде ръка да стана. Обгърнах кръста му и тръгнахме бавно към спалнята. Не, нямаше да го притискам, но след случилото се с Рей изведнъж осъзнах колко е важно да казваш на хората, които обичаш, какво изпитваш към тях. Той трябваше да знае колко много го обичам.

Така ми се искаше да си върна онова леко и безгрижно настроение отпреди няколко часа.

- Искаш ли да гледаме телевизия? - попитах.

- Тайничко се надявах да направим още един рунд - засмя се той. - И мъжът с петдесетте нюанса и вечно променливите настроения се върна при мен.

- Е, в такъв случай, мисля, че е мой ред да поема нещата в ръце.

Той ме изгледа удивено и преди да се усети го бутнах на леглото, обкрачих го и сложих ръце от двете страни на главата му.

- Е, госпожо Грей, сега, като ме хванахте натясно, какво възнамерявате да ме правите?

Наведох се и прошепнах в ухото му:

- Ще те чукам. С уста.

Той затвори очи, пое рязко дъх, а аз прокарах зъби по челюстта, към брадичката му.

Беше слънчево утро. Крисчън работеше на компютъра. Пишеше. Може би имейл.

- Добро утро - казах от вратата. Той се обърна и ми се усмихна.

- Госпожо Грей! Добро утро! - Разпери ръце, а аз се затичах, скочих в скута му и се свих там.

- Станал си рано.

- Имах работа. - Той се понамести под мен и веднага усетих, че нещо не е наред.

- Какво има?

- Мейл от детектив Кларк. Иска да говори с теб за Хайд.

- И за какво?

- Не знам. Писах му, че в момента си в Портланд и ще се наложи да изчака. Но той казва, че иска да говори с теб дори ако трябва да дойде тук.

- И идва?

- Да. - Изглеждаше крайно озадачен.

- И защо? Какво е толкова важно и спешно? Не може ли да изчака?

- Това се чудя и аз.

- Кога идва?

- Днес. Сега ще му отговоря на мейла.

- Нямам какво да крия. Но се чудя какво иска да пита.

- Е, ще разберем. И на мен ми е любопитно. - И пак се размърда. - Закуската ще е готова след мъничко. Нека закусим и да идем да видим татко ти.

- Можеш да си останеш, ако не ти се идва - казах. - Имаш работа.

- Искам да дойда с теб.

- Добре. - Усмихнах се, прегърнах го и го целунах.

Рей беше в много лошо настроение. И това беше добър знак. Сърбеше го цялото тяло, искаше се да се чеше, беше му неудобно - и най-вече криво.

- Татко, това е сериозна катастрофа, ще трябва време. С Крисчън искаме да те откараме в Сиатъл.

- Как така ще се ангажирате с мен? Тук ми е добре. Мога и сам.

- Не ставай смешен. - Стиснах ръката му с любов и той благоволи да ми се усмихне.

- Имаш ли нужда от нещо?

- Умирам за един донът, Ани.

- Ще ти донеса два. Ще отидем до „Вуду“. - Исках да го поглезя.

-Супер!

- Искаш ли и кафе?

- Че как!

- Добре, ще донеса и кафе.

Крисчън беше в чакалнята и пак говореше по телефона. Май трябваше да си направи офис в Портланд. Странно. Беше сам, макар че всички останали легла в интензивното бяха заети. Дали не беше подгонил или изплашил останалите посетители? Затвори телефона и каза:

- Кларк ще дойде в четири следобед.

Акълът ми не го побираше. Какво ги беше прихванало? Какво му беше толкова спешното?

- Добре. Рей иска няколко донъта и кафе.

- На негово място и аз бих имал подобни желания. Кажи на Тейлър да иде.

- Не, аз ще ида.

- Вземи Тейлър с теб - каза той строго.

- Добре. - Врътнах очи и той се засмя.

- Сами сме. - Гласът му бе така съблазнително плътен. Разбира се. Нищо не му пречеше да ме напляска. И точно се канех да го предизвикам, когато младо момиче и момче влязоха в чакалнята. Тя плачеше тихичко.

Свих извинително рамене, той кимна, взе лаптопа, хвана ме за ръка и ме изведе.

- Имат нужда да останат сами, не бива да им пречим. Ние с теб ще се забавляваме после.

Тейлър чакаше търпеливо отвън.

- Хайде всички за донъти с кафе! - казах високо.

Точно в четири следобед на вратата се почука. Тейлър отвори и покани детектив Кларк, който пак беше в отвратително настроение. Защо винаги беше такъв? Може би лицето му, чертите му бяха такива. Кисели.

- Здравейте и благодаря, че ме приехте.

- Здравейте, детектив Кларк. - Крисчън се ръкува с него и го покани да седне, а аз се настаних на дивана, на който се бяхме забавлявали предната нощ. Изчервих се.

- Всъщност исках да говоря с госпожа Грей - натърти Кларк и погледна Тейлър и Крисчън. Тейлър стоеше до вратата. Крисчън го погледна и му кимна да излезе. После каза делово:

- Всичко, което искате да кажете на съпругата ми, може да кажете и пред мен.

Детектив Кларк се обърна към мен.

- Убедена ли сте, че искате съпругът ви да присъства на това?

- Разбира се. Нямам какво да крия. Нали само ще ме разпитвате? - Погледнах го изумено и сърдито.

- Да, госпожо.

- Искам съпругът ми да остане.

Крисчън седна до мен. Цялото му тяло излъчваше ужасяващо напрежение.

- Добре тогава - въздъхна Кларк, решил, че е излишно да ни убеждава. Прочисти гърлото си и продължи: - Госпожо Грей, господин Хайд твърди, че е бил подложен на сексуален тормоз от вас и че нееднократно сте се опитвали да го прелъстите.

Едва не избухнах в смях. Сложих ръка на бедрото на Крисчън, за да го спра, понеже усетих, че тръгва да става.

- Това е абсурдна лъжа! Нелепо и смехотворно! - Крисчън едва не се давеше в думите си.

Стиснах крака му, за да го накарам да млъкне.

- Това не отговаря на истината - казах спокойно. - Всъщност беше точно обратното. Той ми се предложи... ако мога да кажа така, по крайно агресивен начин, и беше уволнен.

Кларк сви устни в тънка черта и продължи:

- Хайд твърди, че сте измислили цялата тази история, за да предизвикате уволнението му. Казва, че сте го направили, понеже не е откликнал на сексуалните ви желания и защото сте искали да заемете мястото му в издателството.

Хайд наистина беше по-луд, отколкото предполагах.

- Това не е вярно - отвърнах.

- Детектив Кларк, нали не се опитвате да ми кажете, че сте минали целия този път, за да тормозите жена ми със смехотворните си обвинения?

Кларк обърна стоманеносините си очи към Крисчън и каза тихо и сдържано:

- Искам да чуя какво ще ми каже съпругата ви, господин Грей.

Стиснах крака на Крисчън, за да го успокоя и да го накарам да

запази самообладание.

- Ана, не искам да слушаш тези глупости!

- Смятам, че детектив Кларк трябва да знае какво наистина се случи - казах и Крисчън махна с ръка и се предаде.

- Това, което твърди Хайд, просто няма нищо общо с истината - продължих.

Гласът ми беше спокоен, макар че изпитвах всичко друго освен спокойствие. Обвиненията бяха, меко казано, нелепи, а и се притеснявах, че Крисчън може да избухне всеки миг. Каква игра играеше Хайд?

- Господин Хайд се опита да ме насили една вечер в кухнята на офиса. Каза ми, че са ме назначили на работа в издателството благодарение на него и че очаквал да му се отблагодаря, като извършвам за него определени сексуални услуги. Опита се да ме изнудва чрез електронната ми поща, като използваше имейли, които бях пращала на Крисчън, който тогава все още не беше мой съпруг. Не знаех, че чете пощата ми. Разбрахме по-късно. Той е напълно луд, очевидно е под влияние на някакви странни делюзии. Обвини ме, че съм шпионин на Грей и му помагам да вземе компанията. Но не знаеше, че Крисчън вече е неин собственик.

Поклатих глава да се отърся от отвратителното чувство, което ме полази при спомена за онази вечер.

- И след всичко това аз го... обезвредих.

- Обезвредили сте го? - Кларк ме погледна удивено.

- Баща ми е служил в армията. Хайд... ми посегна, а аз зная как да се защитавам.

Крисчън ме погледна гордо.

- Ясно. - Кларк въздъхна и се облегна назад.

- Правили ли сте опити да се свържете с някоя от бившите му асистентки? - попита Крисчън почти дружелюбно.

- Да, но истината е, че не можем да накараме нито една от тях да говори. Всички казват, че е бил образцов шеф, но в същото време нито една от тях не се е задържала повече от три месеца.

- И ние имахме същия проблем - каза Крисчън.

С Кларк го погледнахме с отворени усти.

- Шефът на охраната ми говори с всичките бивши асистентки - поясни Крисчън.

- И защо?

Крисчън заби студения си поглед в него и каза търпеливо:

- Защото съпругата ми започна работа при Хайд, а аз проверявам всеки човек, с когото тя работи.

Детектив Кларк се изчерви. Аз свих рамене и се усмихнах. Това е положението. Добре дошъл в моя свят!

- Разбирам - каза Кларк. - Мисля обаче, че има нещо, което ми убягва. Утре ще направим по-щателен оглед на апартамента му. Може би ще изникне нещо, макар че не е живял там от доста време.

- Правихте ли вече оглед?

- Да. И утре пак. Ще търсим още отпечатъци.

- И все още не сте повдигнали обвинение за умишлено убийство на Рос Бейли и на мен? - попита меко Крисчън.

„Моля?“

- Надяваме се да намерим повече доказателства във връзка със саботажа на хеликоптера ви, господин Грей. Нужно ни е повече от половин отпечатък, а докато Хайд е в ареста, можем да започнем дело.

- И само за това ли дойдохте чак тук?

- Да, господин Грей. Освен ако не сте размислили за бележката.

„Бележка? Каква бележка?“

- Не, казах ви, нямам интерес. - Крисчън едва сдържаше раздразнението си. - И не разбирам защо не проведохме този разговор по телефона.

- Мисля, че ви казах: предпочитам директен разговор. Освен това трябва да видя леля си, тя живее тук. С един куршум - два заека. - Кларк запази абсолютно неутрално изражение. Или липса на такова. Лицето му беше спокойно, ядът и острата атака на Крисчън не го засегнаха по никакъв начин.

- Е, ако нямате повече въпроси, аз си имам работа. - Крисчън се изправи и Кларк разбра намека и каза вежливо:

- Благодаря за отделеното време, госпожо Грей.

Кимнах.

- Довиждане, господин Грей.

Крисчън му отвори и Кларк изчезна.

Строполих се на дивана.

- Можеш ли да си представиш какъв задник е тоя? - развика се Крисчън.

- Кларк ли?

- Не, оня глист Хайд.

- Не, не мога да си обясня.

- Какви са тези шибани игрички? - Думите свистяха през стиснатите му зъби.

- Не знам. Мислиш ли, че Кларк ми вярва?

- Разбира се! На него му е ясно, че Хайд е откачен шибаняк!

- Много си... мръсноуст.

- Мръсноуст? - засмя се той. - Няма такава дума.

- Е, вече има.

Той се усмихна, седна до мен и ме прегърна.

- Не мисли за тоя чвор. Да идем да видим баща ти и да се опитаме да организираме преместването.

- Той беше категоричен, че иска да остане тук. Не иска да ни притеснява.

- Аз ще говоря с него.

- Искам да пътувам с него.

Крисчън ме погледна така, че вече мислех, че ще възрази, но той ме изненада.

- Добре, ще дойда с вас. Сойър и Тейлър ще вземат колите. Сойър ще кара твоята.

Рей лежеше в проветрива голяма светла стая в рехабилитация-та в болницата „Нортуест“. Беше по обед. Пътуването в хеликоптера го беше изтощило.

- Кажи на Крисчън, че оценявам това, което прави за мен -каза тихо.

- Можеш и сам да му кажеш. Той ще дойде довечера.

- Ти няма ли да ходиш на работа?

- Ще ида. Но искам да съм сигурна, че си добре.

- Тръгвай тогава. Не ме мисли.

- Обичам да те мисля.

Телефонът ми звънна. Погледнах номера. Не ми беше познат.

- Ще се обадиш ли? - попита Рей.

- Не, не знам кой е. Да оставят съобщение. Донесох ти за четене. - И му посочих купчината спортни вестници и списания на нощното шкафче.

- Благодаря, Ани.

- Уморен си, нали?

Той кимна.

- Ще те оставя да поспиш. - Целунах го по челото. - Чао, татко!

- Чао, Ани. И благодаря за всичко. - Хвана ръката ми и я стисна лекичко. - Толкова е хубаво, като ми казваш татко. Връща ме години назад.

„О, татко!“

Докато излизах от болницата и вървях към Сойър, който ме чакаше в колата, някой ме повика.

- Госпожо Грей! Госпожо Грей!

Обърнах се и видях доктор Грийн. Тичаше към мен. Изглеждаше перфектно, както винаги, но беше доста нервна и дори ядосана.

- Как сте, госпожо Грей? Получихте ли съобщението ми? Звънях ви преди малко.

- Не. - Мозъкът ми завря.

- Е, просто се питах защо отложихте и четирите прегледа. Четири?! Гледах я и не можех да повярвам. Четири прегледа?!

Как бях успяла да забравя?!

- Може би е по-добре да го обсъдим в кабинета ми. Тъкмо излизах да обядвам, но ако имате време...

Едва кимнах.

- Разбира се. - Нямах представа какво да кажа. Бях изпуснала четири посещения! И бях забравила за инжекцията! Мамка му!

Тръгнах след нея. Ходех като в мъгла, като ударена от гръм. Как така съм изпуснала цели четири прегледа? Смътно си спомних за единия - Хана ми бе напомнила за него. Но четири?!

Кабинетът й беше просторен, в него имаше само най-необходимото за работата й, всичко беше добре организирано и подредено функционално.

- Така се радвам, че ме засякохте на излизане - казах като в транс. - Баща ми катастрофира и току-що го преместихме от Портланд.

- О, ужасно. Как е?

- Слава богу, оправя се.

- Това е добре. Поне обяснява защо не дойдохте в петък. Седна зад компютъра, започна да щрака с мишката и скоро файлът ми излезе на екрана.

- Да, минали са тринайсет седмици от последната инжекция. Трябва да ви направя тест, преди да направим новата.

- Тест? - Цялата кръв се източи от главата ми, едва говорех.

- Да, тест за бременност.

„О, не!“

Тя извади едно шкафче малък контейнер.

Подаде ми го и ми посочи тоалетната.

Станах в транс - тялото ми беше на автопилот - и се запрепъ-вах натам.

Мамка му! Мамка му! Мамка му! Мамка му! МАМКА МУ! Как бях могла да направя такава огромна глупост, как го бях допуснала... отново? Догади ми се. Започнах да се моля. „Моля те, Боже, не сега! Моля те, Боже, не сега! Рано е! Твърде е рано!“ Когато се върнах в кабинета, доктор Грийн ми се усмихна сухо и ми посочи стола. Седнах и без да обеля дума й подадох контейнера. Тя пусна в него малка бяла пръчица и зачака. Когато лентичката се оцвети в бледосиньо, Грийн повдигна многозначително вежди.

Напрежението ме задушаваше. Тя ме погледна много сериозно и каза:

- Е, госпожо Грей. Бременна сте.

Ужас!

20.

Усетих как целият свят се разпада. „Бебе! Бебе! Не искам бебе! Не сега! Мамка му!“ Освен това дълбоко в себе си изпитвах панически ужас от реакцията на Крисчън. Щеше да откачи!

- Госпожо Грей, много сте бледа. Искате ли вода?

- Да. - Не чувах гласа си. Въпросите се блъскаха хаотично в главата ми. „Бременна? Кога?“

- От реакцията ви мога заключа, че сте доста изненадана.

Кимнах като няма. Тя стоеше до мен и ми подаваше чаша вода.

- Шокирана - прошепнах.

- Можем да направим ултразвук, за да видим колко е напреднала бременността. Предполагам, че сте в четвърти или пети месец. И предполагам, все още нямате никакви симптоми на бременност, ако съдя по реакцията ви.

Поклатих глава. „Симптоми? Какви симптоми? Не, никакви...“

-Мислех, че... Мислех, че... това е надеждно средство за предпазване от бременност.

Доктор Грийн ме погледна удивено.

- Да, обикновено и в повечето случаи е, стига да се сещате да дойдете за инжекцията си навреме.

- Загубих представа за времето. Защото... - „Крисчън ще откачи“.

- Имали ли сте някакво кървене?

-Не.

- Това е нормално за депо-инжекциите. И така, ще направим ли ултразвук? Имаме време.

Кимнах и тя ми посочи черното кожено легло за прегледи зад паравана.

- Свалете полата и бельото си, използвайте чаршафа на леглото, ако искате да се покриете.

„Да си махам бельото? Няма ли да ми прави ултразвук на корема? Защо иска да си махам гащите?“ Свих рамене и се примирих. Легнах и се прикрих с чаршафа.

- Така е добре - каза доктор Грийн, застана до леглото и придърпа машината за ултразвук към себе си. Седна, нагласи монитора така, че да можем и двете да виждаме, и го включи.

- Свийте краката в коленете и ги отворете широко.

Намръщих се и дори я погледнах агресивно.

- Това е трансвагинален ултразвук. Ако сте в начална бременност, ще можем да открием бебето с това. - Държеше дълга бяла сонда.

„О, тая няма да я бъде! Шегува ли се?“

- Добре - казах ужасена, разкрачих се, а тя сложи върху сондата презерватив и го намаза с прозрачен гел.

 - Отпуснете се, госпожо Грей.

„Да се отпусна? Как да се отпусна! Бременна съм!“ Изчервих се и се опитах да намеря някакво щастливо кътче, в което се да се заровя и да не мисля за нищо. Но моето щастливо кътче се беше преместило. Някъде в изчезналата Атлантида.

Тя бавно и много внимателно вкара сондата.

Това, което се виждаше на монитора, беше визуалният еквивалент на нещо като бял шум, макар че цветът беше червеникаво-кафяв. Доктор Грийн започна да движи сондата. Усещането беше крайно неприятно и смущаващо.

- Ето го - каза. Натисна някакво копче, екранът застина и тя посочи една малка точица сред бурното червеникавокафяво море.

В корема ми имаше някаква малка точка. Много малка. Забравих чувството на притеснение и неудобство и започнах да я изучавам втрещена, удивена, шокирана.

- Рано е да се види как бие сърцето, но да, няма нищо по-си-гурно от това, че сте бременна. Четвърта или пета седмица. - Тя се намръщи. - Вероятно инжекцията не е действала ефективно до края на срока. Е, случва се цонякога.

Бях прекалено втрещена, за да кажа нещо. Това малко нещо беше бебе. Съвсем истинско бебе. Бебето на Крисчън. Моето бебе. Бебе!

- Искате ли да разпечатам снимката?

Кимнах, все така неспособна да произнеса звук, дума, нещо, каквото и да е. Тя натисна някакво копче, после внимателно извади сондата и ми подаде мокра кърпичка да се почистя.

- Поздравления, госпожо Грей. Трябва да назначим следващия преглед. След четири седмици според мен. Тогава ще можем да определим термина ви по-точно и ще е по-ясно на каква възраст е плодът. Може да се облечете.

- Добре - казах със свито гърло и се облякох набързо. „Имам точица, една малка точица“. Когато се облякох и излязох иззад паравана, тя седеше зад бюрото си.

- През това време искам да започнете да приемате фолиева киселина и пренатални витамини. Ето, в тази брошура ще намерите всичко, което не е препоръчително да правите, и всичко, което може да правите.

Подаде ми таблетките и листовките и продължи да говори, а аз бях тотално изключила и нито приемах, нито предавах. Бях, много меко казано, шокирана. Това беше повече, отколкото изобщо можех да асимилирам и понеса. „Би трябвало да съм щастлива. Но трябваше да съм поне на трийсет. Много е рано, прекалено рано!“ Опитах се озаптя паниката.

Вежливо й пожелах приятен ден и тръгнах към изхода, към хладния есенен следобед. И тогава съвсем внезапно ме втресе, тялото ми се скова от смразяващ студ и ужасяващо предчувствие. Крисчън щеше да побеснее, но до каква степен щеше да е този път можех само да гадая. „Не съм готов все още да те деля“. Думите му не излизаха от главата ми. Загърнах сакото си, за да се отърва от смразяващото чувство.

Сойър изскочи от колата и ми отвори вратата. Погледна ме разтревожено, очевидно притеснен от изражението ми. Не му обърнах никакво внимание.

- Накъде, госпожо Грей?

- В СИП - казах, свих се на задната седалка и затворих очи. Не трябваше ли да съм щастлива? Разбира се, че трябваше да съм щастлива. Но не бях. Беше рано. Прекалено рано за това. „Ами какво ще стане с работата ми? Ами със СИП? Ами с Крисчън и мен? Не. Не. Не. НЕ! Всичко ще е наред. Ще се оправим. Той ще се справи. Той е обичал Мия като бебе, нали Карик ми каза“.

И сега я боготвореше. Помислих, че няма да е зле да кажа на Флин. Да го предупредя. Или пък да кажа на Крисчън. Или пък трябваше да сложа край на... този живот. Шокирана от ужасяващата посока, в която бяха хукнали мислите ми, притиснах корема си с ръце, за да се предпазя сама от себе си. „Не, това е моята малка точица! - Очите ми се напълниха със сълзи. - Какво да правя, Господи!?“

И тогава онова видение... малко момченце с коса като тъмна мед, с блестящи очи, бягащо щастливо по моравата пред новата ни къща... И видението ме успокои, заля съзнанието ми с перспективата за толкова много прекрасни неща и нови възможности. То се смее щастливо, безгрижно, а ние с Крисчън го гоним. Крисчън го хваща, носи го на конче и влизаме в къщата ръка за ръка.

И изведнъж видението изчезна. Представих си погнусата, с която Крисчън можеше да ме загърби. Дебела, тежка, с бебе в корема. Той се обръща, стъпките му отекват към входа на Салона с огледалата, и ме оставя сама. Огледалата отразяват ехото от една отиваща си сянка. Подът и стените кънтят празно. Крисчън...

Подскочих като ужилена. „Не, това е само видение. Какво ти видение? Ще откачи, ще е бесен!“

Сойър спря пред СИП и аз влязох в сградата почти тичешком.

- Ана, така се радвам да те видя. Как е баща ти? - попита Хана.

Погледнах я хладно.

- По-добре, благодаря. Мога ли да те видя за малко в офиса?

- Разбира се. - Изгледаше неприятно изненадана. - Наред ли е всичко?

- Искам да знам дали си местила или отлагала посещенията ми при доктор Грийн.

- При доктор Грийн? Да, разбира се. Два или три пъти. Винаги беше заета или закъсняваше. Защо?

„Защото съм бременна, мамка ти!“ Цялото ми съзнание крещеше срещу нея. Поех дъх, за да успокоя тона, доколкото мога:

- Ако се наложи да преместиш някоя от срещите ми отсега нататък, искам да знам. Не проверявам графика си редовно.

- Разбира се. Какво нередно съм направила?

Поклатих глава и въздъхнах.

- Ще ми направиш ли чай? После можем да обсъдим какво е положението и какво е станало, докато ме нямаше.

- Разбира се. Веднага - каза ведро тя и излезе от офиса.

Гледах я как се отдалечава и после казах тихичко на Малката

точица: „Виждаш ли тая жена? Тя е причината да си тук“. Потупах се по корема, после се почувствах като кръгла идиотка, защото не говорех на нищо повече от едно петно На монитора, една точка информация. Моята Малка точка. Поклатих глава, ядосана на себе си и на Хана, макар че напълно съзнавах, че нямам право да й се сърдя. Пуснах компютъра с крайно нежелание. Всяка надежда си отиваше.

Имаше мейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Липсваш ми

Дата: 13 септември 2011, 13:58

До: Анастейжа Грей

Госпожо Грей,

От три часа съм офиса си и вече ми липсвате.

Надявам се, че Рей се чувства добре в новата си стая. Мама ще иде да го види следобед.

Ще те взема около шест и можем да отидем да го видим, преди да се приберем у дома.

Съгласна ли си?

Твой любящ съпруг

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Отговорих веднага.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Липсваш ми Дата: 13 септември 2011, 14:10 До: Крисчън Грей

Няма проблем, х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Липсваш ми Дата: 13 септември 2011, 14:14 До: Анастейжа Грей

Добре ли си?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

„Не, Крисчън, не съм. Откачам от притеснение, че ти ще откачиш от бяс. Не знам какво да правя. Но няма да ти кажа с мейл“.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Липсваш ми Дата: 13 септември 2011, 14:17 До: Крисчън Грей

Добре съм. Малко съм заета.

Ще се видим в шест. х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

„Кога да му кажа? Тази вечер? Може би след шест? Може би докато правим секс? Но това е опасно. И за двама ни. Да му кажа, докато спи? Какво да правя, по дяволите?“

- Здрасти - каза Крисчън, докато се качвах в колата. Не се усмихна.

- Здрасти.

- Какво има? - намръщи се той.

Поклатих глава. Тейлър подкара към болницата.

- Нищо.

Може би сега? Можех да му кажа сега. Тейлър беше в колата и ми се стори, че идеята не е лоша и е почти безопасна.

- Всичко наред ли е в работата? - продължи да подпитва той.

- Да. Наред е. Благодаря.

- Ана, какво има? Колко пъти трябва да те попитам? - Гласът му беше настоятелен.

- Просто ми липсваше цял ден, а и се тревожа за Рей.

Крисчън видимо си отдъхна.

- Рей е добре. Говорих с мама следобед. Каза, че е силно впечатлена от бързото му възстановяване.

Хвана ръката ми и се сепна.

- Господи, толкова си студена! Яла ли си днес?

Изчервих се.

- Ана! - каза той ядно и с раздразнение.

„Е, не съм яла, защото знам, че ще гръмнеш, като ти кажа, че съм бременна“.

- Ще ям довечера. Наистина не ми остана време.

Той тръсна ядно глава.

- Искаш ли да добавя към списъка със задължения на охраната и това да те хранят насила?

- Съжалявам. Ще ям. Просто беше малко странен ден. Всичко ми дойде в повече. И местенето на татко, и всичко.

Устните му се свиха в твърда черта, но той не каза нищо. Загледах се през прозореца. „Кажи му! Сега“ - изсъска подсъзнанието ми. „Не, аз съм една пъзла“.

- Може да се наложи да замина за Тайван - каза той и прекъсна мислите ми.

- Така ли? Кога?

- Към края на седмицата. Или може би в началото на другата.

- Добре.

- Искам да дойдеш с мен.

- Моля те, Крисчън... - Преглътнах. - Трябва да ходя на работа. Нека не започваме този спор отначало.

Той въздъхна и се нацупи като капризен тийнейджър.

- Все пак си помислих, че няма да ми откажеш - каза троснато

- За колко време ще заминеш?

- Не повече от два дни. И наистина искам да ми кажеш какво те притеснява.

Как ме беше надушил? Как знаеше?

- Е, сега вече и фактът, че съпругът ми, когото толкова много обичам, се налага да замине...

Крисчън целуна пръстите ми.

- Ще е само за два дни.

- Добре. - Едва успях да се насиля и да се усмихна.

Рей беше в много по-добро настроение и почти беше спрял да мърмори. Начинът, по който някак мълчаливо, както само той си знаеше, се опитваше да се отблагодари на Крисчън, ме развълнува така, че забравих за огромния си проблем и предстоящите последици от него. Седях и слушах как си говорят за риболов и за „Маринърс“. Но все още се изморяваше бързо.

- Татко, май ще е по-добре да те оставим да поспиш.

- Благодаря, Ана. Винаги ме радвате, като минавате да се видим. Видях се с майка ти днес, Крисчън. Даде ми много надежда и кураж. Освен това е и фен на „Маринърс“.

- Така е. Само дето не си пада по риболов - каза с престорено недоволство Крисчън и стана.

- Почти не познавам такива жени - засмя се Рей.

- Ще се видим утре. - Целунах го. Подсъзнанието ми сви устни.

„Това в случай, че Крисчън не те е заключил някъде или по-лошо. Аз лично изчезвам“.

- Хайде. - Крисчън ми подаде ръка и ме изгледа все така питащо и недоволно. Хванах ръката му и излязохме от болницата.

Едва докосвах храната, подбутвах я из чинията и от време на време кълвях по малко. Госпожа Джоунс беше сготвила чудесно пиле, но не бях гладна. Стомахът ми беше свит на топка от притеснение.

- По дяволите, Ана! Ще ми кажеш ли какво не е наред? -Крисчън рязко бутна празната си чиния настрани. - Моля те, не ме побърквай!

Преглътнах с надеждата да преглътна и паниката, поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам ритъма си на дишане. „Сега или никога“.

- Бременна съм.

Той застина и после много бавно пребледня. Стана пепелявосив.

- Какво? - прошепна потресено.

- Бременна съм.

- Как? - Веждите му се събраха и ме погледна; напълно отказваше да проумее и да си обясни.

„Как... как? Що за тъп въпрос?“ Изчервих се и се опитах да го попитам с поглед „Как според теб стават тези неща?“

Изведнъж проумя. И очите му се превърнаха в малки топчета сив кремък.

- Инжекцията ти? - изрева.

„По дяволите!“

- Забравила си, нали?

Седях и го гледах напълно неспособна да говоря. „Мамка му, полудя!“

- За бога, Ана! - Удари по масата с юмрук. Подскочих от уплаха. Той скочи и едва не обърна стола. - Едно нещо, едно-един-ствено нещо имаш да помниш. Мамка му, Ана, не мога да повярвам! Как може да си толкова тъпа!?

Тъпа!? Гледах го с отворена уста. Исках да му кажа, че инжекцията не е била ефективна, но не намирах думи.

- Съжалявам - прошепнах.

- Съжаляваш? Друг път! Мама му стара!

- Знам, че сега не му е времето.

- Не му е времето ли? - Крещеше като обезумял. - Пет шибани минути! От толкова се познаваме! И исках да ти покажа шибания свят, а сега... Мамка му! Памперси, повръщане и лайна.

Той затвори очи. Като че ли се опитваше да сдържи гнева си, но губеше битката.

- Забрави ли? Кажи ми! Или го направи нарочно? - Очите му горяха, а цялото му тяло излъчваше гняв, като щит, като магнит-но поле, което го бранеше.

- Не - прошепнах. Не можех да му кажа за Хана, щеше да я уволни.

- Мисля, че се разбрахме по въпроса!

- Знам, разбрахме се. Съжалявам.

- Ето. Точно затова обичам да контролирам всичко. За да не стават такива неща и всичко да иде по дяволите.

„Не... Малката ми точица“.

- Крисчън, моля те, не ми крещи. - Разплаках се.

- Не ми започвай със сополивите мелодрами - кресна той. -Мамка му, мамка му! - Прокара ръка през косата си и започна да я скубе. - Ти мислиш ли, че съм готов да бъда баща? - продължи да крещи с гняв, но вече и със силен пристъп на паника.

И всичко ми стана ясно. Страхът, самоомразата не можеха да се поберат в широко отворените му очи. Гневът му беше като бунта на безпомощен тийнейджър. „О, Петдесет, така съжалявам. И за мен не е лесно, и за мен е шок“.

- Знам, че и двамата не сме готови за това, но мисля, че ти ще си прекрасен баща... - Давех се в думите си. - Ще се справим.

- Откъде по дяволите ти хрумна такова нещо? - крещеше той все по-силно. - Кажи ми, как можеш да си помислиш такова нещо?

- По лицето му минаваха безброй емоции, но най-явен бе страхът.

- О, майната му на всичко! - извика, вдигна ръце, все едно се предава, обърна се, тръгна към фоайето, грабна сакото си, излезе и затръшна вратата.

Останах сама с тишината. Неподвижната, студена, празна тишина на голямата стая. Гледах като в безтегловност затръшнатите врати. „Той си тръгна. Остави ме“. Реакцията му беше много по-лоша, отколкото бях очаквала. Бутнах чинията напред и се разревах.

- Ана, мила - чух гласа на госпожа Джоунс зад гърба си.

Бързо избърсах сълзите.

- Чух. Съжалявам - каза нежно тя. - Искате ли билков чай или нещо друго?

- Чаша бяло вино.

Госпожа Джоунс се поколеба за миг и се сетих за Малката точица. „Сега не мога ли да пия алкохол? Или мога? Трябва да прочета брошурите, които ми даде доктор Грийн, и да видя какво може и какво не може“.

- Ще ви донеса.

- Не, нека бъде чай. - Избърсах си носа.

Тя ми се усмихна и каза:

- Веднага.

Разчисти чиниите от масата и тръгна към кухнята. Тръгнах след нея, седнах на един от високите столове и започнах вяло да наблюдавам как приготвя чая.

След малко тя постави пред мен голяма чаша и попита:

- Мога ли да направя нещо друго, Ана?

- Не, благодаря, това е достатъчно.

- Сигурна ли сте? Не се нахранихте.

- Не съм гладна.

- Ана, трябва да се храните. Вече не бива да мислите само за себе си. Нека ви приготвя нещичко. Какво ви се хапва?

Гледаше ме с толкова надежда, но истината беше, че не можех да погледна храна.

Съпругът ми току-що ме бе зарязал, защото съм бременна, баща ми едва бе оживял след тежка катастрофа, Джак Хайд отка-чалката излизаше пред полицията с версия, че съм го подлагала на сексуален тормоз. И изведнъж, не знам как, но всичко това ми се стори адски смешно. „Виж какво направи с мен, Малка точи-це“. Погалих корема си.

- Знаете ли колко е напреднала бременността? - попита госпожа Джоунс. Гледаше ме нежно и ми се радваше.

- Четири или пет седмици. Лекарката не е съвсем сигурна.

- Ако не сте гладна, поне трябва да почивате.

Кимнах, взех чая и тръгнах към библиотеката. Там беше моето скривалище, моето убежище. Извадих телефона от чантата си и се зачудих дали да му се обадя. Знаех какъв удар е за него. Но той наистина беше прекалил. ,Че кога ли не е прекалявал?“ - подсъзнанието ми ме погледна учудено и повдигна въпросително перфектно оскубаната си вежда. Въздъхнах. 50 нюанса преебано.

- Да, такъв е баща ти, Малка точице. Да се надяваме, че ще му мине и ще се върне... скоро.

Извадих листовките и се зачетох.

Не можех да се съсредоточа. Никога не ме беше оставял, никога не си беше тръгвал така. Беше мил и съобразителен и правеше всичко за мен с толкова много обич през последните дни, а сега... „Ами ако не се върне? Мамка му! Все пак може би е добре да се обадя на Флин“. Не знаех какво да правя. Бях в небрано лозе. Беше така чувствителен и податлив! Знаех, че ще реагира зле. А беше така мил през уикенда! Всичко, което ни се случи през миналата седмица, беше извън контрола му, но той се справи много добре. Но тази новина му дойде в повече.

От мига, в който го срещнах, целият ми живот беше така объркан и сложен. Дали беше само заради него? Или може би и двамата бъркахме някъде? Ами да предположим, че не успее да се справи с тази криза? Ами ако поиска развод? Повдигна ми се. „Не, не бива да мисля така. Ще се върне. Знам, че ще се върне. Знам, че въпреки грубите думи и всичките кошмарни викове той ме обича... да. И аз те обичам, моя Малка точице“.

Облегнах се на стола и задрямах.

Когато се събудих, ми беше студено и бях загубила ориентация къде съм и какво става. Треперех от студ. Погледнах часовника. Единайсет вечерта. „О, да... ти...“ Потупах се по корема. „Къде е Крисчън? Върнал ли се е?“ Измъкнах се от стола и тръгнах да проверявам из апартамента. Погледнах навсякъде. Не се беше прибрал. Започнах да се притеснявам и да се моля да не му се е случило нещо лошо. И пак се сетих за онези мигове на болезнено чакане, когато изчезна с Чарли Танго.

„Не, не, не! Не бива да мислиш така. Вероятно е отишъл... Къде? При кого би отишъл? При Елиът? Или при Флин? Дано е отишъл при Флин“. Върнах се в библиотеката, взех телефона и му написах съобщение.

*Къде си?*

Тръгнах към банята и пуснах ваната да се пълни. Беше ми много студено.

Излязох от ваната, но все още го нямаше.

Сложих една от сатенените си нощници в стил трийсетте на миналия век, навлякох халата си и тръгнах към голямата стая. Докато вървях натам, погледнах в свободната стая. Не знам защо предположих, че може да е в стаята на Малката точица. Тази мисъл ме стресна. Застанах на вратата и се замислих дали ще боядисваме в синьо, или в розово? Сладката мисъл веднага бе подкиселена от факта, че моят изгубен и загубен съпруг не беше никак запален по идеята.

Реших да чакам на дивана, за да го усетя, като си дойде. Взех завивката от резервното легло и се свих да чакам на пост.

Събуди ме шум.

- Мамка му!

Беше Крисчън във фоайето. Масата стържеше по пода. Очевидно това ме бе събудило.

- Мамка му! - изпсува пак, но този път по-тихо и завадено. Седнах бързо. Препъваше се през двойните врати. „Пиян е“.

Мозъкът ми завря. „По дяволите! Крисчън пиян?! Та той мрази пияниците“. Скочих и хукнах към него.

- Крисчън, добре ли си?

Той се облегна на рамката на вратата.

- Госпожо Грей - каза завалено.

„Пиян е, много пиян“. Не знаех какво да направя.

- О, Анастейжа... изглеждаш прелестна.

- Къде беше?

Той сложи пръст на устните си и се усмихна заговорнически.

- Шшшш.

- Мисля, че е най-добре да си легнеш.

- С теб... - изкиска се той.

„Киска се!“ Сложих ръка около кръста му, защото едва стоеше прав, да не говорим за ходене. „Къде е ходил? Как се е прибрал?“

- Ще ти помогна да си легнеш. Облегни се на мен.

- Много си красива, Ана. - Той се облегна на мен и помириса косата ми, като едва не събори и двама ни.

- Хайде, Крисчън, ела да ти помогна да си легнеш.

- Добре.

Тръгнахме бавно по коридора, препъвахме се, клатехме се и накрая стигнахме до спалнята.

- Легло - каза той усмихнато.

- Да, легло. - Успях да го преместя до ръба на леглото, но той не ме пускаше.

- Ела при мен.

- Крисчън, мисля, че трябва да се наспиш.

- Така се започва. Казвали са ми.

- Какво са ти казвали? - Намръщих се.

- Как една жена отказва да прави секс.

- Едва ли е истина. Иначе нямаше да имаме братя и сестри.

- Забавна си.

- Пиян си.

- Да. - Усмихна се, но когато се замисли над думите ми, усмивката му се стопи. Ужас скова лицето му, студ скова костите ми.

- Хайде, Крисчън - казах нежно. Мразех това изражение. Кошмарни, грозни спомени, неща, каквито нито едно дете не бива да види или още по-лошо - да изживее.

- Да си лягаме. - Бутнах го съвсем леко и той се пльосна на матрака, разперил ръце и крака. Ужасът бе изчезнал от лицето му и сега лежеше и ми се смееше.

- Ела при мен - изфъфли.

- Нека първо те съблечем.

Той се засмя точно така, както се смеят пияните.

- Ей т’ва е приказка.

Пияният Крисчън беше сладък и закачлив. Винаги бих го предпочела пред другия Бесен-съм-та-съм-луд Крисчън.

- Седни да ти сваля сакото.

- Стаята се върти.

„По дяволите... ще повръща ли?“

- Седни, Крисчън!

- Ах, как умеете да се карате, госпожо Грей! - И пак се засмя.

- Да, изпълнявай каквото ти се каже и седни. - Сложих ръце на кръста си и го загледах сърдито, а той се захили, подпря се с мъка на лакти и след много усилия успя непохватно да седне по начин, по който трезвият Крисчън не би седнал никога. Преди да се катурне назад, успях да го хвана за вратовръзката и да се преборя със сакото му. Измъкнах първо единия, после другия ръкав.

- Миришеш така хубаво...

- За разлика от мен, ти миришеш на алкохол.

- Да... Бър-бън. - Така раздели сричките, че едва потиснах смеха си. Пуснах сакото му на пода и се захванах с вратовръзката. Той сложи ръце на ханша ми.

- Харесвам тази материя върху кожата ти Анастей-жа - изфъфли. - Трябва винаги да си облечена в сатен или коприна. - И прокара ръце по ханша ми. После рязко ме наклони към себе си и долепи уста до корема ми.

- А тук си имаме един нашественик.

Дъхът ми секна. Говореше на Малката точица.

- И ще ме държиш буден цяла нощ, нали? - Приказваше на корема ми.

Погледна нагоре към мен през дългите си тъмни мигли. Очите му бяха като плувнали в мъгла сиви облаци. Сърцето ми се сви.

- Ще предпочетеш него пред мен - каза тъжно.

- Крисчън, не се чуваш какво говориш! Не ставай смешен. Не избирам и няма да избера никого пред никого. Освен това той може да е тя.

Той се намръщи.

- Тя... О, боже! - Падна назад и покри лице с длани.

Бях успяла да разхлабя вратовръзката му. Развързах му обувките и ги изхлузих, чорапите също. Когато се изправих, разбрах защо не бях срещнала никаква съпротива. Той беше заспал. Дори хъркаше.

Стоях и го гледах. Пиян, хъркащ и божествено красив. Изваяните му устни леко разделени, едната ръка над челото, косата му рошава, лицето - отпуснато и спокойно. Изглеждаше така млад, моят млад, изплашен, пиян, нещастен съпрут. Сърцето ми натежа.

Е, поне се бе прибрал. Зачудих се къде ли е ходил. Не бях сигурна, че имам сили да го преместя или да го досъблека. Освен това се беше проснал върху завивката. Тръгнах към голямата стая да взема другата, за да го завия.

Когато се върнах, той спеше все така дълбоко. Беше си с вратовръзката и дори с колан. Махнах вратовръзката и разкопчах горните копчета на ризата. Той измрънка нещо нечленоразделно в съня си, но не се събуди. Разкопчах колана и го измуших през гайките. Отне ми време и не беше лесно, но в крайна сметка успях. Ризата му беше излязла от панталона и видях деликатните косъмчета под пъпа му. Не се стърпях. Наведох се и го целунах. Той се надигна към устата ми, но не се събуди.

Седнах и го загледах. „О, Петдесет, Петдесет, Петдесет, какво ще правя с теб?“ Прокарах пръсти през косата му. Беше така мека. Целунах я.

- Обичам те, Крисчън. Дори пиян, дори и след като се прибираш бог знае откъде. Обичам те и винаги ще те обичам.

Той измънка нещо. Целунах пак косата му и го завих. Можех да си легна до него. „Да, така ще направя“.

Реших да оправя дрехите му. Поклатих глава, вдигнах чорапите и вратовръзката и метнах сакото му през ръката си. Телефонът му изпадна от джоба. Вдигнах го и без да искам го отключих. Отвори се прозорецът със съобщенията. Видях моето съобщение, а над него имаше друго. Мозъкът ми закипя.

*Беше хубаво да те видя отново.

Сега вече разбрах. Не се тревожи и не се плаши.

Ще бъдеш прекрасен баща.*

Беше от НЕЯ. От кучката Елена Робинсън.

„Ето къде е бил! Да се види с НЕЯ!“

21.

Ту препрочитах съобщението, ту гледах проснатия на леглото Крисчън. „До един и половина да седи навън да се напива, и то с нея?“ Спеше спокойно, невинно, непробудно и леко похъркваше. Както спи всеки препил.

Не, не, не, не! Коленете ми омекнаха. Бавно потънах в стола до леглото. Отказвах да повярвам. Сурово, горчиво чувство на унижение и предателство. „Как е могъл? Как е могъл да отиде при нея?“ Ядни сълзи изгаряха лицето ми като киселина. Можех да разбера гнева му, страха му, дори можех да се насиля и да му простя за думите... може би. Но това!? Тази измама!? Не, това беше неразбираемо и непростимо. Свих колене до брадичката си, обвих ги с ръце като да отбранявам себе си и Малката точица. Клатех се на стола напред-назад и тихо плачех.

Какво бях очаквала? Омъжих се набързо, твърде рано. „Знаех си, знаех си, че ще се стигне дотук. Защо. Защо, ЗАЩО? Как можа да ми причини това?“ Много добре знаеше какво изпитвам към тази жена! Как бе могъл да се обърне към нея? Как? Ножът бавно се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето ми, въртеше се като свредел, раната зееше все по-голяма и по-грозна. „Винаги ли ще е така?“

Погледнах го през сълзи. Образът му трепереше като мираж, блещукаше през отразената светлина в сълзите ми. „О, Крисчън!“ Омъжих се, защото го обичах, защото знаех, че ме обича, дори сега дълбоко в себе си знаех, че ме обича. И се сетих за подаръка му за рождения ми ден и ме заболя още повече.

„Не, не. Не е възможно да е винаги така. Две стъпки напред и три назад“. Но в крайна сметка с него винаги беше така. Падаме надолу, после полека, сантиметър по сантиметър, се катерим нагоре. Той щеше да дойде на себе си, да се опомни, да разбере, но дали аз вече щях да го разбера, щях ли да простя? Щях ли някога да се възстановя от това... от това... предателство? Сетих се за прекрасния ни уикенд. Ужасен и в същото време прекрасен уикенд. Силата, опората, която тихичко ми даваше, докато вторият ми баща лежеше в кома в интензивното... моето парти изненада, как бе събрал всички мои най-близки и обичани хора... как ме целуна пред очите на всички пред „Хийтман“. „О, Крисчън, пре-кършваш вярата ми, доверието ми в теб... а аз те обичам!“

Но сега не бях само аз. Сложих ръка на корема си. Не, нямаше да му позволя да направи това с мен и моята Точица! Доктор Флин бе казал, че трябва да му вярвам и да приемам истината му дори тогава, когато се съмнявам, че е прав. „Е, тоя път няма да я бъде!“ Избърсах си сълзите и после и носа.

Крисчън се размърда, обърна се и се сви под завивката. Протегна ръка, като че търсеше нещо, изръмжа, после заспа с изпъната на леглото ръка.

„О, Петдесет! Какво ще правя? И какво си правил с Кучката? Това искам да знам!“

Прочетох пак съобщението и измислих план. Поех дълбоко дъх и препратих съобщението на моя телефон. Край на стъпка номер едно. Проверих и всички останали съобщения. Нищо от нея. Имаше от Елиът, Андреа, Тейлър, Рос и от мен. Това беше добре. Значи не й беше пращал никакви съобщения. Затворих телефона и вяло погледнах екрана. Сърцето ми скочи в гърлото. Господи! Снимка до снимка до снимка, цял екран снимки на Анастейжа. Десетки Анастейжи. Анастейжи в различни пози -на меден месец, на плаване, на безмоторно летене и няколко от снимките на Хосе. Кога ги беше направил?

Забелязах иконката за имейли и ми хрумна, че мога да прочета и мейлите му. Само да видя дали е говорил с нея. „Дали е редно да го правя?“ Облечена в нефритенозелена коприна, вътрешната ми богиня кимна категорично с нацупени устни. Преди да се опитам дори да се спра, вече бях прекрачила прага на личното му пространство.

Имаше стотици, стотици имейли. Всички изглеждаха скучни, еднообразни. Предимно от Рос, Андреа и от мен и от разни директори от компанията му. Нито едно от Кучката. Така и така ровех, гледах и за мейли от Лийла. Нямаше нищо.

Един от имейлите привлече вниманието ми. Беше от Барни Съливан, неговия 1Т специалист. Относно Джак Хайд. Погледнах гузно Крисчън. Спеше и похъркваше. Никога не го бях чувала да хърка. Отворих мейла.

Подател: Барни Съливан

Относно: Джак Хайд

Дата: 13 септември 2011, 14:09

До: Крисчън Грей

Охранителните камери в Сиатъл са засекли белия ван в района на Саут Ървинг Стрийт. Преди това няма никаква следа от него. Вероятно Хайд е из този район.

Както ви е казал Уелч, колата на НО е била наета с фалшива книжка от жена, за която не се знае нищо, и не можем да направим връзката между нея и Саут Ървинг Стрийт.

Всички подробности за служители в Грей Ентърпрайзис и СИП, които живеят в този район, са в приложения файл. Препратил съм го и на Уелч.

В компютъра на Хайд няма нищо за предишните му асистентки.

Прилагам списък с всичко, което намерихме в компютъра на Хайд, който е ползвал в СИП.

Домашни адреси на Грей:

пет имота в Сиатъл и два в Детройт.

Подробна информация за

Карик Грей, Елиът Грей, Крисчън Грей, д-р Грейс Тревелиан-Грей, Анастейжа Стийл, Мия Грей Информация от интернет и вестници за:

Карик Грей, д-р Грейс Тревелиан-Грей, Крисчън Грей, Елиът Грей Снимки на:

Карик Грей, д-р Грейс Тревелиан-Грей, Крисчън Грей, Елиът Грей, Мия Грей

Ще продължа да работя по случая. Вероятно ще изникнат още неща.

Б. Съливан

Този странен мейл на секундата ме извади от кошмара на всичко случило се тази нощ. Опитах се да видя приложението, но обемът му беше прекалено голям, за да се отвори в телефона.

„Какво правя, по дяволите? Късно е“. Денят беше уморителен. Нямаше имейли от Кучката и от Лийла и това донякъде ме успокои. Погледнах часовника. Беше два. И беше апокалиптичен ден. Откровението на Йоан в нов вариант, с нови подробности. Щях да ставам майка, а съпругът ми - с врага, и то зад гърба ми! „Е, да си сърба попарата тогава. Нека се мъчи. Няма да спя с него тази вечер. Нека една сутрин да се събуди сам!“ Оставих телефона му на шкафчето до леглото, взех си чантата, хвърлих един поглед към ангелското лице на спящия Юда и излязох от спалнята.

Резервният ключ от Стаята с играчките беше на обичайното си място в шкафчето в мокрото помещение. Взех го и бързо се качих на горния етаж. Измъкнах възглавница, завивка и чаршаф от килера със спалното бельо. Отключих и запалих осветлението. Странно колко успокоително ми действаше атмосферата в тази стая, а последния път бях го молила да спре и дори ползвах ключова дума. Заключих вратата и оставих ключа в ключалката. Знаех, че на сутринта ще ме търси като обезумял, а тук нямаше да ме намери, даже нямаше да се сети да ме потърси точно тук, особено ако вратата е заключена. „Е, така му се пада!“

Свих се в стола „Честърфийлд“, завих се и извадих телефона си от чантата. Намерих съобщението, което бях прехвърлила от неговия телефон. Натиснах „препрати“ и добавих:

*ИСКАШ ЛИ ГОСПОЖА ЛИНКЪАН ДА ПРИСЪСТВА НА ДИСКУСИЯТА ПО ПОВОД СЪОБЩЕНИЕТО, КОЕТО ТИ Е ПРАТИЛА? ЩЕ Е ПО-ЛЕСНО. НЯМА ДА СЕ НАЛАГА ДА ТЪРЧИШ ПРИ НЕЯ СЛЕД ТОВА. ЖЕНА ТИ.*

Изпратих го и изключих звука на телефона. Свих се под завивката. Колкото и да се правех на смела, истината беше една -предателството на Крисчън бе като ледена вода, в която се давех. А това трябваше да е щастлив ден. Предстоеше ни да ставаме родители. Представих си как казвам на Крисчън, че съм бременна, как той пада на колене пред мен от щастие, как протяга ръце, нежно ме придърпва в прегръдката си и ми казва колко ме обича и колко обича нашата Малка точица.

Но... ето ме, сама в света на садо-мазо фантазиите, и изведнъж се почувствах остаряла с години. Връзката с Крисчън винаги бе представлявала предизвикателство, но този път наистина бе надминала всички очаквания. „За какъв се мисли? Ако иска да се караме, ще се караме, ако иска да воюваме, ще воюваме!“ Нямаше начин да му позволя да търчи при онова чудовище всеки път, когато имаме проблем. Щеше да се наложи да избира - тя или аз и Точицата! Под-смръкнах тъжно, но се усетих смазващо изтощена и скоро заспах.

Събудих се, скочих и се огледах, пак без никаква ориентация къде съм, и чак тогава се сетих, че съм в Стаята с играчките. Понеже нямаше прозорци, не можех да се ориентирам колко е часът. Някой блъскаше по вратата и натискаше дръжката.

- Ана!

Крисчън. Крещеше. Замръзнах. Но той дори не опита да отключи, както бях предположила. Чух приглушени гласове, но скоро всичко утихна. Отдъхнах си и погледнах часовника на телефона. Осем без десет. Имах четири пропуснати повиквания и две съобщения на гласовата поща. Пропуснатите повикания бяха от Крисчън, но имаше и едно от Кейт. „О, не, обаждал се е на Кейт! Не мога да се занимавам да ги слушам! Не искам да закъснявам за работа!“

Заметнах се със завивката, взех чантата и тръгнах към вратата. Отключих и се огледах. Нямаше никого. Цялата тази работа придобиваше силен мелодраматичен привкус. Врътнах очи, поех дълбоко дъх и тръгнах по стълбите надолу.

Тейлър, Сойър, Райън, госпожа Джоунс и Крисчън стояха на входа на голямата стая. Крисчън даваше бързи кратки инструкции. И тогава всички се обърнаха и ме видяха... и застинаха. Крисчън все още беше с дрехите, с които бе легнал да спи. Изглеждаше раздърпан, бял като платно и мамка му... сърцето ми спря... божествено красив. Сивите му очи бяха широко отворени, но не знам дали от страх, или от гняв.

- Сойър, ще тръгна след двайсет минути - казах и придърпах завивката по-плътно до тялото си, като да се защитя.

Той кимна и всички очи се обърнаха към Крисчън, който продължаваше да ме гледа все така напрегнато.

- Искате ли нещо за закуска, госпожо Грей? - попита госпожа Джоунс.

Поклатих глава.

- Не съм гладна, благодаря.

Тя сви устни, но не каза нищо.

- Къде беше? - попита той. Гласът му беше дрезгав, тих. Всички като по команда се разпръснаха и се скриха - кой в офиса на Тейлър, кой във фоайето, кой в кухнята. Като плъхове.

Не му обърнах никакво внимание и с бодра крачка продължих към спалнята.

- Ана, отговори ми! - извика той след мен.

Чувах стъпките му зад себе си. Забързах, профучах през спалнята, влязох в банята и заключих вратата.

- Ана! - крещеше той пред вратата.

Пуснах си душа. Той не спираше да блъска и да се опитва да отвори.

- Ана, отвори!

- Махай се!

- Ана, моля те!

Влязох под душа. Водата беше като лек за изтощеното ми тяло. Падащи каскади спокойствие и чистота. С тях всичко натрупано в тялото ми през нощта започна полека да се отмива и за секунди дори успях да си представя, че нещата са наред. Измих си косата. След душа се чувствах много по-силна, по-здрава и готова да посрещна товарния влак Крисчън. Увих косата си с кърпа, а тялото подсуших с друга, с която после се загърнах.

Отключих вратата. Крисчън стоеше облегнат на вратата отсреща, с ръце зад гърба. Гледаше като преследван хищник. Минах покрай него и отворих гардеробната си стая.

- Опитваш се да ме игнорираш? - попита той недоверчиво и застана на прага.

- Далновиден и умен - казах разсеяно и започнах да ровя из дрехите и да си търся тоалет. „А, да, роклята с цвят на слива“. Свалих я от закачалката, реших да обуя и черните ботушки. Тръгнах към спалнята. Спрях и изчаках да се махне от прага, за да мина. Почаках доста, докато доброто възпитание накрая не надделя и той отстъпи настрани да ми направи път. Усещах очите му върху тялото си, докато вървях към тоалетката. Погледнах скришом в огледалото. Той стоеше неподвижно на прага. Време да раздадем Оскарите. Като истинска актриса, при това с номинация за главна роля, оставих кърпата да падне уж случайно и се направих на разсеяна, все едно не забелязвах, че съм гола. Чух как рязко пое дъх, но се направих и на глуха.

- Защо правиш така? - попита тихо той.

- Ти как мислиш? - попитах на свой ред с кадифено мек глас и извадих черни дантелени бикини „Ла Перла“.

- Ана... - започна и не довърши, защото намъкнах бикините с бясна скорост.

- Ходи да питаш твоята Робинсън. Сигурна съм, че ще има някакво обяснение като за теб! - казах, докато ровех за сутиена.

- Ана, казвал съм ти и преди. Тя не ми е...

- Не искам да слушам нищо, Крисчън. - Махнах като да го отпратя. - Вчера беше времето за разговори. Но вместо да останеш да говорим, ти реши да крещиш и да излезеш да се напиеш, и то с жена, която те е унижавала с години. Обади й се. Сигурна съм, че тя ще прояви огромно желание да те изслуша.

Сложих си бавно сутиена и го закопчах.

Крисчън се приближи с ръце на кръста.

- Защо си ми ровила в телефона?

И въпреки твърдостта и смелостта ми се изчервих.

- Това изобщо не е темата на разговор, Крисчън. Проблемът е, че като стане напечено, бягаш при нея. Факт.

- Не стана така. - Устата му се сви в тънка черта.

- Не ме интересува. - Взех черни копринени чорапи с дантела и седнах на леглото, внимателно вкарах пръстите на краката си и още по-внимателно опънах нежната материя нагоре по бедрото си.

- Къде беше? - попита той; очите му следваха движенията на ръцете ми по краката. Не му обърнах никакво внимание и се захванах с другия чорап. Станах, наведох глава и започнах да бърша косата си с кърпата. През разтворените си бедра виждах босите му крака и усещах напрегнатия му поглед. Когато свърших, отидох до тоалетката и взех сешоара.

- Отговори ми. - Гласът му беше пресипнал, тих.

Включих сешоара, за да заглуша гласа му, и започнах да наблюдавам скришом реакцията му в огледалото. Той ме гледаше с присвити очи, студено. Погледнах встрани, за да се съсредоточа върху косата си и да потисна студените тръпки, които минаваха през тялото ми. Преглъщах все по-често и фокусирах цялото си внимание върху движенията на сешоара. Той още беше бесен, като снощи. „Излиза с онази проклета жена и е ядосан на МЕН? Що за наглост?“ Когато косата ми беше достатъчно разбъркана и дива, такава, каквато си я харесвах, изключих сешоара.

- Къде беше? - пак попита той. Гласът му беше около 100 градуса под нулата.

- Теб какво те интересува?

- Ана...

Свих рамене. Той бързо тръгна към мен. Обърнах се и когато посегна да ме докосне, отстъпих крачка назад.

- Не ме пипай!

Той замръзна.

- Къде беше? - попита по-настоятелно. Ръцете му бяха свити в юмруци и долепени до тялото.

- Не бях навън да се запивам с бивш любовник педофил - изсъсках. - Спа ли с нея?

Той ме изгледа с отворена от удивление уста.

- Какво?! Не! - И на всичкото отгоре имаше наглостта да изглежда наранен. И ядосан в същото време. Подсъзнанието ми въздъхна облекчено.

- Мислиш, че бих ти изневерил? - Сега вече го удари и на морал!

- Не мисля, а знам, че точно това си направил! - Ръмжах като пума. - Отишъл си и си й казал какво безгръбначно мекотело си и докъде ти стига смелостта.

- Безгръбначно мекотело? Това ли мислиш за мен? - Очите му лумнаха.

- Крисчън, видях съобщението. Това знам.

- Това съобщение за теб ли беше? - сопна се той.

- Истината е, че го видях, когато телефонът ти падна от сакото, докато те събличах, понеже беше прекалено пиян да се съблечеш сам. Имаш ли представа колко много ме нарани? Това, че си отишъл да се видиш с тази жена!

Той пребледня, но аз вече не можех да се спра. Кучката в мен не спираше да лае.

- Помниш ли снощи? Помниш ли какво каза, когато се прибра?

Той ме гледаше с празни очи, лицето му бе застинало.

- Е, оказа се прав. Определено избирам беззащитното си бебе пред теб. Това правят родителите. Това е трябвало да направи майка ти за теб. И съжалявам, че не го е направила, защото ако беше така, сега нямаше да водим този разговор. Но ти си голям мъж. Време ти е да влезеш в шибаната реалност и да спреш да се държиш като неуравновесен разлигавен пубер. Може и да не си щастлив от факта, че чакам дете, аз самата не съм в екстаз, като се има предвид, че идва доста рано и че ти му даваш една много яка и топла бащинска прегръдка за добре дошъл. Това е твоята плът, твоята кръв. Но или ще го направиш с мен, или ще аз ще го направя сама. Решението е твое. И докато седиш и се самосъжа-ляваш и самопрезираш, аз отивам на работа. И когато се върна, ще си взема нещата и ще се преместя на горния етаж.

Това го шокира.

- Сега, ако ме извиниш, бих желала да се облека. - Едва дишах.

Той бавно отстъпи крачка назад и прошепна:

- Това ли наистина искаш?

- Вече не знам какво искам. - Гласът ми прозвуча като неговия. Трябваше да положа огромни усилия, да събера цялата си воля, за да се престоря на напълно незаинтересована, да потопя пръст в овлажнителя за кожа и да го втрия в лицето си. Погледнах се в огледалото. Сини очи, бледо лице, пламнали бузи. „Страхотно се справяш! Не се огъвай! Не се огъвай!“

- Казваш ми, че не ме искаш повече? - прошепна той.

„О, не, Грей, ти не ме искаш“.

- Тук съм все още, нали? - изджавках, извадих спиралата и започнах да гримирам дясното си око.

- Мислила си да ме напуснеш? - Думите му излязоха почти беззвучни.

- Когато един съпруг предпочита компанията на бившата си метреса, това обикновено не е много добър знак. - Естествено, че избрах тази форма на защита - с омраза, на нужното високо ниво, срещу въпроса, на който не исках да отговарям. „Сега гланцът за устни“. Поставих го внимателно и нацупих устни срещу огледалото. „Точно така, Стийл... хм... Грей. Мамка му, не си помня името!“ Взех си ботушите и закрачих към леглото. Седнах, обух ги и ги опънах над коляното. „Да. Изглеждам секси само по бельо и ботуши!“ Станах и го погледнах без грам интерес. Той мигна няколко пъти, очите му тръгнаха по тялото ми. Алчни и жадни.

- Знам какво се опитваш да направиш - каза някак меко и съблазнително.

- Така ли? - И гласът ми се пречупи. „Не, Ана! Дръж се!“

Той преглътна и направи крачка напред. Отстъпих и вдигнах

ръце пред мен.

- Дори не си помисляй, Грей! - изсъсках злобно.

- Ти си ми съпруга - каза той заканително, но меко.

- Аз съм бременната жена, която изостави вчера, и ако се опиташ да ме докоснеш, ще съборя сградата с писъци.

- Ще пищиш? - Погледна ме с недоверие.

- Като заклана. - Присвих очи.

- Никой няма да те чуе - каза той напрегнато и за секунда си спомних утрото в Аспен. „Не, не, не!“

- Опитваш се да ме заплашиш ли? - казах задъхано в опит да го изкарам от посоката, в която бяха тръгнали нещата.

Проработи. Той застина и преглътна.

- Не, не съм се опитвал да направя нищо подобно.

Започнах да се задушавам. Знаех, че ако ме докосне, ще се предам. Знаех каква сила има допирът му върху мен и че тялото ми ще ме предаде. Нямаше нищо по-сигурно от това. Хванах се със зъби и нокти за яда си.

- Пил съм с човек, който ми е бил близък. С нея нещата са изяснени и няма да я видя никога повече.

- Тръгнал си да я търсиш?

- Не. Опитах се да се видя с Флин. Но се озовах в салона.

- И очакваш да ти повярвам, че няма да я виждаш повече? - Не можех, а и не се стараех и да сдържам яростта си и съсках срещу него като змия. - И следващия път, когато престъпя някаква въображаема, съществуваща само в съзнанието ти граница? Тогава какво? Колко пъти сме спорили за това? Ако допусна грешка, ще хукнеш при нея, нали?

- Няма да се видя с нея никога повече - каза той категорично и от хладния му тон ми стана ясно, че това е окончателно взето решение. - Най-накрая тя проумя какви са чувствата ми.

- Какво означава това? - Замигах.

Той прокара ръка през косата си. Изнервен, уморен и безмълвен. Опитах да подходя от друг ъгъл.

- Защо отиде да говориш с нея, а с мен не можа?

- Защото ти бях ядосан. И съм ти ядосан и сега.

- Сериозно? Добре, че ми каза! - озъбих се саркастично. - Е, в момента пък аз съм ти ядосана. За това, че беше толкова студен и безчувствен вчера, когато имах нужда от теб. За това, че каза, че съм забременяла нарочно, а това изобщо не е така. За това, че ме предаде! - Едва успях потисна напиращите сълзи.

Гледаше ме, сякаш му бях ударила шамар. Преглътнах. „Успокой се, Анастейжа!“

- Трябваше да следя по-внимателно датите за инжекциите, но не го направих, и не беше нарочно. Тази бременност е шок и за мен. - Говорех така, че да върна поне някаква форма на цивилизован разговор. - Твърде е възможно инжекцията да не е хванала и по принцип да е била неефективна.

Той ме гледаше мълчаливо.

- А вчера ти наистина прекрачи всички граници - прошепнах и пак усетих как гневът ми кипва. - Бездруго ми се бяха струпали доста неща през последните седмици.

- Ти наистина прецака нещата преди три или четири седмици. Или когато там си забравила за инжекцията.

- Опази боже от перфекционисти като теб.

„О, спри, спри, спри!“

- Добро представление, госпожо Грей. Перфектно дори - прошепна той.

- Е, мога само да се радвам, че въпреки бременността си мога да ви забавлявам.

Той ме погледна с празен поглед и каза:

- Трябва да се изкъпя.

- Осигурила съм ти достатъчно място на сцената.

- Да, превъзходно представление - каза тихо той и пристъпи напред, а аз моментално отстъпих назад.

-Не!

- Мразя, когато не ми позволяваш да те докосвам.

- Каква ирония!

- Не разрешихме проблемите, нали? - каза той и присви очи.

- Не. Единственото решено е, че се изнасям от тази спалня.

Очите му пламнаха.

- Тя не означава нищо за мен.

- Освен в случаите, когато имаш нужда от нея.

- Нямам нужда от нея, а от теб!

- Вчера не се нуждаеше от нея! Тази жена е ужасна, Крисчън!

- Тя не е в живота ми.

- Ще ми се да можех да ти вярвам.

- Мамка му, Ана!

- Остави ме да се облека.

Той въздъхна, прокара ръка през косата си и каза с глух глас:

- Е, до довечера.

И за миг ми се прииска да го прегърна, да го успокоя... Но не го направих. Той се обърна и влезе в банята. Стоях като препарирана, докато той затваряше вратата.

Тръшнах се на леглото. Успях да удържа сълзите, да оживея след виковете, не убих никого, не се поддадох на сексапила му - и да, определено заслужавах медал, но истината беше, че се чувствах ужасно зле. Не бяхме стигнали доникъде. Бяхме на ръба, бракът ни беше поставен на карта. Защо? Защо не можеше да проумее, че е постъпил като пълен задник, като е отишъл при онази жена? И какво искаше да каже с това, че никога няма да я види отново? Как по дяволите можеш да повярвам в това? Погледнах часовника - осем и половина. По дяволите! Не исках да закъснявам. Поех дълбоко дъх.

- Втори тур завърши с шах, мат и пат, Точице - прошепнах навела глава към корема си. - Татко ти може и да се окаже изгубена кауза, но се надявам да не се стигне дотам. Защо, защо дойде токова рано, Точице? Нещата тъкмо тръгваха на добре. - Устните ми затрепериха, но поех дълбоко дъх и се опитах да овладея всички бушуващи емоции.

- Хайде да вървим и да сритаме няколко задника в офиса -казах й.

Не му казах довиждане. Все още беше под душа, когато излязохме със Сойър. Докато пътувахме, гледах през затъмнените прозорци; цялото ми самообладание ме напусна. Сивото надвиснало небе отразяваше точно настроението ми и нагнетяваше в мен чувството за обреченост, за нещо по-лошо, което предстои. Не бяхме обелили и дума за бебето. Бяха минали по-малко от двайсет и четири часа, откакто разбрах, и все още не бях асимилирала дори факта, че То-чицата съществува. А той бе имал много по-малко време.

- Той не знае дори името ти. - Погалих корема си и избърсах сълзите си.

- Пристигнахме, госпожо Грей - каза Сойър и ме стресна.

- О, благодаря, Сойър.

- Ще изтичам до деликатесния, госпожо. Искате ли да ви донеса нещо?

- Не, благодаря. Не съм гладна.

Хана беше приготвила латето ми. Помирисах го и ми се догади.

- Мо-може ли чай? - казах сконфузено. Знаех си, че има обяснима причина да не харесвам кафе. „Господи, смърди ужасно!“

Влязох в офиса си. Телефонът ми звънна. Беше Кейт.

- Защо Крисчън те търси при мен? - Няма заобикалки, няма добро утро.

- Добро утро, Кейт. Как си?

- Зарежи простотиите, Стийл. Какво става? - Инквизитор Ка-трин Кавана в действие.

- Скарахме се.

- Той те обиди, така ли?

- Да. Но не по начина, по който си представяш.

Нямах нерви да се занимавам с нея сега. Щях да се разплача, а точно в момента бях така горда със себе си, че успях цяла сутрин да удържа фронта.

- Кейт, имам среща. Ще ти се обадя после.

- Добре. И всичко е наред?

-Да.

„НЕ!“

- Ще ти се обадя после, става ли?

- Добре, Ана, както прецениш. Аз съм винаги насреща.

- Знам - прошепнах и запретнах ръкави да се боря със сълзите, провокирани от милите й думи. „Няма да плача. Няма да плача.“

- Рей добре ли е?

- Да - прошепнах.

- О, Ана!

- Недей, не питай.

- Добре, ще говорим после.

-Да.

През цялата сутрин проверявах пощата си с надежда да има нещо от Крисчън. Нищо. И колкото повече време минаваше, толкова повече ми се изясняваше, че той няма да ми се обади и че е много ядосан. „Е, добре, и аз съм ядосана“. Хвърлих се с такъв плам да работя, че спрях чак на обяд да хапна един сандвич със сьомга и сирене. Почувствах се удивително по-добре.

В пет часа със Сойър тръгнахме към болницата, за да видя Рей. Сойър беше прекалено внимателен и това ме дразнеше. Когато наближихме болницата, пак почна да ме пита дали искам чай или нещо друго.

Рей седеше в леглото и четеше списание. Беше обръснат и изглеждаше съвсем нормално.

- Здрасти Ани!

- О, татко... - Хукнах към него и съвсем не в негов стил той разпери ръце и ме прегърна.

- Ани? - прошепна. - Какво има? - Държеше ме здраво в прегръдката си.

Осъзнах колко рядко се бе случвало това. Защо така? Може би затова обичах да се катеря в скута на Крисчън и да се гуша там.

След малко седнах на стола до леглото му, а той се намръщи и каза:

- Кажи на старчето си.

Поклатих глава. Не биваше да го обременявам точно сега.

- Няма нищо, татко. Изглеждаш много добре. - Хванах ръката му.

- И не само изглеждам. - И се усмихна.

- Татко, така се радвам, че се оправяш!

- И аз се радвам, Ани. Още повече, че искам съвсем скоро да имам поне няколко внучета.

Погледнах го с недоумение. „Мамка му! Да не би да е узнал?“ И пак започнах да преглъщам сълзите.

- Разбирате ли се с Крисчън?

- Скарахме се - прошепнах. Опитах се да изцедя гласа през буцата в гърлото си. - Но ще се разберем. Всичко ще е наред.

Той кимна и каза уверено:

- Той е добър човек.

- Да, знам. Какво казаха лекарите? - Изобщо не исках да говорим за мъжа ми. Той беше... болна тема.

Когато се прибрах в „Ескала“, Крисчън го нямаше.

- Господин Грей се обади и каза да ви предам, че ще работи до късно тази вечер - каза госпожа Джоунс някак извинително.

- Благодаря.

„Защо не ми го каза той?“ Господи, това цупене ставаше вече нелепо. Тая сръдня стигна до небесата. Сетих се за скандала по повод клетвите за сватбата и кошмарната му криза. Но в случая не бях ли аз засегнатата страна?

- Какво да ви приготвя за вечеря? - попита госпожа Джоунс, без да ме пита искам ли, не искам ли: очите й ме гледаха непоколебимо.

- Паста. С твоя сос болонезе.

- Ей сега ще го приготвя. И, Ана... трябва да знаете, че господин Грей беше откачил тази сутрин. Помисли, че сте си тръгнали, и си беше изгубил ума.

В девет все още го нямаше. Седях на бюрото си в библиотеката и се чудех къде е. Обадих се.

- Да? - Гласът му беше хладен.

- Здрасти.

Усетих как си пое дъх.

- Здрасти - каза по-тихо.

- Ще се прибираш ли?

- По-късно.

- В офиса ли си?

- Да. Къде да съм?

„С нея?“

- Ще те оставя да работиш тогава.

Стояхме в двата края на опъната между нас тиха линия, по която минаваше само непоносимото напрежение.

- Лека нощ, Ана - каза най-сетне той.

- Лека нощ, Крисчън.

Той затвори.

„О, по дяволите“. Гледах телефона и не знаех какво да направя. „Какво се очаква от мен? Няма да му позволя да ме прегази този път!“ Да, разбирах, че е ядосан, и с право. Както и аз. Но фактите си бяха факти. Не аз бях хукнала да разправям на не знам кой си какво става в живота ми. Исках Крисчън да признае, че това не е начинът да се държи нито с мен, нито с никого.

Облегнах се, загледана в масата за билярд, и си спомних за онези хубави времена, когато играхме снукър. Сложих ръка на корема си. „Може би е наистина прекалено рано. Може би не му е писано да оцелее“. И докато тази мисъл минаваше през главата ми, цялото ми подсъзнание пищеше: „Не!“ Ако направех аборт, после никога нямаше да си простя, нямаше да простя и на него. „О, Точице, какво направи с нас?“ Не можех да се изправя лице в лице и с Кейт. Всъщност не исках да говоря с никого. Изпратих й съобщение, че скоро ще й се обадя.

В единайсет едва си държах очите отворени. Предадох се и бавно тръгнах към старата си стая. Свих се под завивката, зарових лице във възглавницата и най-сетне изплаках всичко, което бях трупала, цялата печал на света в силни, нечовешки, непристойни за една дама стенания.

Събудих се с натежала глава. Свежото есенно утро надничаше през прозорците. Погледнах часовника. Седем и половина. Първата ми мисъл... „Къде е Крисчън?“ Седнах и се огледах. На пода до леглото лежеше сребристосивата му вратовръзка. Любимата ми. Не беше тук, когато си лягах. Вдигнах я, огледах я и започнах да галя копринената материя. Вдигнах я и я сгуших до лицето си. Бил е тук и ме е гледал как спя. И пламъчето на надеждата -малко, неуверено и слабо - заблещука с поклащаща се светлинка в сърцето ми.

Госпожа Джоунс се занимаваше с нейните си неща в кухнята.

- Добро утро! - каза ми ведро.

- Добро да е. Крисчън?

- Излезе. - Усмивката й се стопи.

- Значи все пак се е прибрал снощи? - Исках да се уверя, макар, че държах вратовръзката му като доказателство.

- Да, прибра се - каза и след малко добави: - Ана, простете ми, че се намесвам, но моля ви, настина ви моля, не се отказвайте от него. Той е просто... упорит.

Кимнах и тя млъкна. От изражението ми сигурно й бе станало ясно, че не искам да обсъждам съпруга си точно в този момент.

На работа проверих имейлите си. Имах мейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Портланд

Дата: 15 септември 2011, 06:45

До: Анастейжа Грей

Ана,

Ще летя до Портланд днес. Имам работа в университета.

Реших, че може би ще искаш да знаеш.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Очите ми пак залютяха от сълзи. „Това ли е всичко?“ Стомахът ми се обърна. „По дяволите! Ще повърна“. Хукнах към малката тоалетна в офиса и едва стигнах навреме. Цялата закуска замина.

Едва ли имаше вероятност някога в живота си да се почувствам по-нещастна и смазана.

След малко някой почука на вратата.

-Ана?

Беше Хана.

- Да?

- Добре ли си?

- Сега излизам.

- Бойс Фокс е тук.

- Заведи го в залата за съвещания. Идвам след минутка.

- Искаш ли чай?

- Да, благодаря.

На обяд хапнах сандвич с аншоа и сирене. Този път успях да ги задържа. Седях и гледах монитора, напълно лишена от каквато и да е енергия и желание за каквото и да било, и се чудех как с Крисчън ще разрешим огромния си проблем.

Телефонът ми звънна. Подскочих. Погледнах екранчето -Мия. „Господи, само тя ми липсва! Нейното гугукане и ентусиазъм“. Зачудих се дали изобщо да й вдигам, но реших да не правя компромис с доброто си възпитание.

- Здравей - казах весело в слушалката.

- Е, Ана, отдавна не сме се чували. - Мъжки глас, при това познат. „Кой е това, по дяволите?!“

И внезапно мозъкът ми завря, цялата настръхнах, адреналинът ми трябва да е бил извън всякакви параметри, познати на науката. Светът спря да се върти, а организмът ми да функционира.

Защото това беше Джак Хайд.

22.

- Дж-дж... - Гласът ми беше изчезнал, удавен в ужас. Как беше излязъл от затвора? И защо се обаждаше от телефона на Мия? Зави ми се свят.

- Значи все пак ме помниш - каза той тихо и усетих горчивата му усмивка.

- Да, разбира се - отвърнах механично.

- Вероятно искаш да знаеш защо ти се обаждам

-Да.

„Затваряй телефона!“

- Не, не ми затваряй. Тъкмо си лафехме със сестричката на мъжа ти.

- Какво си направил? - прошепнах, като се мъчех да прикрия страха и паниката си.

- Слушай ме внимателно, малка извратена курво, дето се ожени за кинтите на оня и си играеш с пишките на хората. Прееба ми живота. Грей ми преебаха живота. И е време да ми се отплатите, да ми дадете дължимото. Тая малка кучка е тук, при мен. И ти, и оня ду-хач, за който се ожени, и цялото му шибано семейство ще платите!

„Господи каква омраза! Неговото семейство? Какво говори, по дяволите?“

- Какво искаш?

- Искам пари. Искам шибаните му пари и ги искам много. Ако нещата се бяха развили по друг начин, това щяха да са мои пари. Така че ти ще ми ги дадеш. Искам пет милиона долара. Днес.

- Джак, аз нямам достъп до такава сума.

- Имаш два часа да ги намериш. Точно два часа. Не казвай на никого, или кучката тука го отнася. Никакви ченгета. Нито дума на мъжа ти. Нито на охраната му. Ще разбера. Ясно?

Опитах се да отговоря, но паниката и страхът бяха залепили гласните ми струни.

- Ясно? - повтори той.

- Да - прошепнах.

- Или ще я убия.

Едва не припаднах.

- Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя. Имаш два часа.

- Джак, трябва ми повече време. Три часа. А как да съм сигурна, че тя е при теб?

Той затвори. Гледах телефона и ужас беше прекалено слаба дума за това, което изпитвах. Усещах устата си като овъглена след пожар. Пожарът на страха, отвратителният метален вкус на паниката. Мия! Хванал е Мия? Да не би да лъжеше? Мозъкът ми беше напълно парализиран и втечнен от страх, стомахът ми се обърна и усетих силен пристъп на гадене, но поех дълбоко дъх и гаденето премина. Съзнанието ми с бясна скорост прехвърляше възможностите. Да кажа на Крисчън? Да кажа на Тейлър? Да се обадя в полицията? Откъде ще разбере? Дали наистина Мия е при него? Трябваше ми време, време да мисля, но го нямах. Оставаше ми единствената възможност да следвам инструкциите му. Грабнах чантата си и хукнах към вратата.

- Хана, трябва да изляза. Не знам колко ще се забавя. Отложи всички срещи за днес. Кажи на Елизабет, че имам много спешен проблем.

- Разбира се, Ана. Наред ли е всичко?

- Да - викнах, докато тичах към Сойър и рецепцията.

- Сойър! - Той скочи от стола, щом чу гласа ми, и се намръщи, очевидно от изражението ми.

- Не ми е добре. Моля те, закарай ме вкъщи.

- Разбира се, госпожо. Ще изчакате ли тук, докато докарам колата!

- Не, идвам с теб! Искам да се прибера възможно най-бързо!

Гледах през прозореца и ужасът тресеше цялото ми тяло. Реших да направя план. Отивам у дома, преобличам се, намирам чекова книжка, някак успявам да се измъкна от Сойър и Райън. Отивам в банката. Колко място заемат пет милиона? Колко тежат? Ще ми трябва ли куфарче?

Дали да се обадя в банката преди това? Мия. Мия! Ами ако ме лъже, ако не я е отвлякъл? Как мога да съм сигурна? Ако се обадех на Грейс, можеше да изложа Мия на по-голяма опасност. Той каза, че щял да разбере. Погледнах през задното стъкло на аудито. Дали ни следеше? Сърцето ми блъскаше. Всички коли зад нас ми изглеждаха безобидни. „О, Сойър, по-бързо, моля те“. Очите ни се срещнаха в огледалото и той се намръщи още повече.

Някой му се обади и той натисна блутут устройството и отговори.

- Да, госпожа Грей е с мен. - Погледна ме за миг в огледалото и пак отмести очи към пътя. - Не се чувства добре. Връщам я в „Ескала“... Ясно... - Погледът му пак се отмести към огледалото и очите ни пак се срещнаха. - Да - потвърди и затвори.

- Тейлър ли беше? - попитах шепнешком.

Сойър кимна.

- С Крисчън ли е?

- Да, госпожо.

- Още ли са в Портланд?

- Да, госпожо.

Добре, той поне беше на сигурно място там - и трябваше да остане там. Разперих пръсти на корема си и несъзнателно го погалих. „И теб ще пазя, Малка точице! И двама ви!“

- Може ли да побързаме? Не ми е добре, наистина!

- Да, госпожо. - Сойър натисна газта и колата се стрелна напред.

Госпожа Джоунс не се виждаше никъде. Не видях колата й в гаража и предположих, че е излязла по задачи с Райън. Сойър тръгна към офиса на Тейлър, а аз към кабинета на Крисчън. Ръцете ми трепереха, краката ми се огъваха, започнах да отварям шкафовете и панически да търся чекова книжка. Намерих няколко. Там беше и револверът на Лийла. Подразних се ужасно, че Крисчън не го е разкарал. „Та той не може да стреля! Може да се пострада, по дяволите!“

Поколебах се само секунди. Грабнах оръжието, проверих дали е заредено и го напъхах отзад в колана си. Можеше да потрябва. Преглътнах. Бях се упражнявала само върху мишени. Никога не бях стреляла по човек, по живо същество. Надявах се Рей да ми прости. Заоглеждах чековите книжки. Може би трябваше да намеря някоя специална. Бяха пет и само една беше на името и на двама ни. В моята сметка имах около четирийсет и пет хиляди долара. Нямах представа колко има в тази. Но Крисчън със сигурност бе сложил поне пет милиона. Може би имаше пари в сейфа? Не знаех кода обаче. Не беше ли споменал, че кодът е в шкафа с файловете? Опитах, но беше заключен. Добре. Обратно към план А.

Поех дълбоко дъх и вече малко по-стегнато и решително тръгнах към спалнята. Леглото беше оправено. За секунди през тялото ми мина непоносима болка. Трябваше да спя тук нощес. Какъв е смисълът да се спори с човек, който според собствените му думи е 50 нюанса? И сега дори не ми говори. Не, нямах време да мисля за това.

Свалих черните панталони и навлякох джинси, суичър с качулка и гуменки и пъхнах револвера отзад под колана си. Извадих от гардероба един голям мек сак. Дали щеше да събере пет милиона? Сакът за фитнес на Крисчън беше на пода. Отворих го. Очаквах да намеря мръсни дрехи, но всичко беше изпрано и ухаеше свежо. Очевидно госпожа Джоунс се вреше навсякъде. Хвърлих всичките дрехи на пода и натъпках големия сак в сака на Крисчън. Двата трябваше да са достатъчни. Проверих дали шофьорската ми книжка е в мен, за да се легитимирам в банката, и погледнах часа. Бяха минали само трийсет и една минути, откакто се беше обадил Джак. Сега оставаше да се измъкна от „Ескала“, без Сойър да ме забележи.

Тръгнах много бавно и тихо към фоайето, като внимавах за камерата до асансьора. Предположих, че Сойър е в кабинета на Тейлър. Отворих вратата на фоайето, като се опитвах да не вдигам никакъв шум. Затворих я внимателно зад гърба си и застанах на самия праг, плътно опряна до вратата, извън обсега на охранителната камера. Извадих телефона си и се обадих на Сойър.

- Да, госпожо Грей?

- Сойър, в стаята на горния етаж съм, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш за нещо? - Говорех тихо, знаех, че е само на метри от мен.

- Идвам веднага, госпожо - каза той и усетих колко е объркан. Никога не му се бях обаждала за помощ. Сърцето ми беше в гърлото, биеше като напъхано в буркан, френетично. „Дали номерът ще мине?“ Затворих телефона и се заслушах как Сойър минава по коридора и тръгва нагоре по стълбите. Поех дълбоко дъх. Мина ми през ума, че бягам от собствения си дом все едно съм престьпничка.

Хукнах към асансьора и натиснах копчето. Вратите се отвориха шумно с онзи типичен за асансьорите оглушителен сигнал „пинг“. Скочих вътре и натиснах като обезумяла копчето за гаража. Стори ми се, че минаха години, и точно когато вратите започнаха агонизиращо бавно да се затварят, чух вика на Сойър.

- Госпожо Грей! - И го видях в процепа на затварящите се врати: тичаше към мен.

Но беше твърде късно.

Асансьорът плавно се спусна в гаража. Знаех, че имам две минутки преднина пред Сойър, а и знаех, че той ще направи всичко възможно да ме спре. Погледнах с копнеж към новото си ауди К.8, но се втурнах към сааба, отворих вратата, метнах чантата на предната седалка и се мушнах зад волана.

Запалих и с бясна скорост подкарах към изхода. Цели единайсет агонизиращи секунди чаках проклетата врата да се вдигне. Точно тръгвах, когато видях в огледалото за обратно виждане как Сойър излиза от сервизния асансьор и тича към колите. Удивеното му, дори обидено изражение ме порази.

Минах през рампата и подкарах по Четвърто авеню.

Най-сетне изпуснах въздуха, който бях задържала в дробовете си от... години. Знаех, че Сойър ще се обади на Крисчън или Тейлър, но реших, че с това ще се занимавам, когато му дойде времето. Не можех да го мисля точно сега. Сърцето ми се сви от мъка: не можех да си намеря място от притеснение, че Сойър вероятно вече е загубил работата си заради мен. „Не мисли за това. Трябва да спасим Мия. Да идеш до банката и да вземеш пет милиона долара“. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Бях сигурна, че Сойър вече е зад мен или поне излиза от гаража със 8ЦУ-а, но от него нямаше и следа.

Банката беше модерна, лъскава, стъпки едва отекваха по пода, хората говореха тихо, навсякъде имаше прегради от светлозеле-но гравирано стъкло. Тръгнах към информацията.

- Да? - Младата жена на информацията ми се усмихна широко и фалшиво и за секунда съжалих, че съм с джинси.

- Искам да изтегля голяма сума.

Госпожица Фалшива усмивка повдигна вежда, по-фалшива и от усмивката й.

- Имате ли сметка при нас? - Не успя да прикрие сарказма си.

- Да - отвърнах. - Със съпруга ми имаме няколко сметки тук. Казва се Крисчън Грей.

Очите й се разшириха и фалшът отстъпи пред шока. Погледът й мина по тялото ми като четка за дрехи. Този път със смес от чувства - недоверие и страхопочитание.

- Моля, последвайте ме, госпожо - каза тихо тя и ме поведе към малък оскъдно обзаведен кабинет, чиито стени също бяха от зелено гравирано стъкло.

- Заповядайте, седнете. - И ми посочи черен кожен стол до стъклено бюро, на което се кипреха най-нов модел компютър и телефон.

- Колко бихте желали да изтеглите днес, госпожо Грей? - попита учтиво.

- Пет милиона долара - казах и я заковах с очи, все едно всеки ден тегля такива джобни.

Тя се опули.

- Ще трябва да доведа управителя. Извинете за въпроса, но да ви се намира документ за самоличност?

- Да. Но първо искам да говоря с управителя.

- Разбира се, госпожо Грей. - И тя се разбърза да го търси.

Потънах в стола и отново ме заля силен пристъп на гадене.

Поне револверът опираше успокоително в ребрата ми. „Не сега, не бива да повръщам сега!“ Поех дълбоко дъх и кризата премина. Погледнах нервно часовника си. Два и двайсет и четири.

В кабинета влезе мъж на средна възраст, леко оплешивял отпред. Беше със строг черен костюм и вратовръзка в същия свят. Протегна ръка.

- Госпожо Грей, аз съм Трой Уилън - каза и ми се усмихна, докато се здрависвахме. После седна зад бюрото срещу мен.

- Колежката ми каза, че искате да изтеглите значителна сума.

- Точно така. Пет милиона долара.

Той обърна глава към монитора на компютъра и набра някакви цифри.

- Практиката при нас е обикновено да изискваме от клиентите си предварително уведомяване при теглене на големи суми - каза и се усмихна лъчезарно и дразнещо фалшиво. - За щастие обаче целият банков резерв на „Пасифик Нортуест“ е при нас -продължи с нещо като гордост. „Господи, тоя какво се опитва да направи? Да ме впечатли ли?“

- Господин Уилън, бързам. Какво е необходимо да направя? Нося шофьорската си книжка и чековата книжка за общата сметка. Само чека ли трябва да попълня?

- Едно по едно, госпожо Грей. Може ли да видя книжката ви? -Смени тона, спря да се фука и започна да го играе сериозен банкер.

- Ето. - Подадох му шофьорската си книжка.

- Госпожо Грей... тук пише Анастейжа Стийл.

„О, мамка му!“

- О... да. Хм.

- Ще трябва да се обадя на съпруга ви.

- О, не, не е необходимо. Все трябва да имам нещо като доказателство, че съм омъжена за господин Грей. - Започнах да ровя в чантата си. Какво можех да имам? Извадих портмонето си и намерих снимка - Крисчън и аз. Онази на леглото в спалнята на „Феър Лейди“. „Не, не мога да му покажа това“. Извадих и черната си карта „Америкън Експрес“.

- Ето.

- Госпожа Анастейжа Грей - прочете той на глас.

- Да. Това ще свърши ли работа?

Той се намръщи и каза:

- Това никак не е редно, госпожо Грей.

- Искате да кажа на съпруга си, че вашата банка е отказала да ми съдейства? - Изправих рамене и го погледнах заканително и надменно, нещо, на което не бих повярвала, че съм способна.

Той спря и ме погледна отново, със съвсем други очи. Явно разбра, че ме е подценил.

- Ще трябва да напишете чек, госпожо Грей.

- Добре. От тази сметка, нали? - Показах му чековата книжка, като стоически се опитвах да прикрия видимо блъскащото в гърдите ми сърце.

- Да. Освен това ще е необходимо да попълните няколко формуляра. Извинете ме за момент.

Кимнах и той стана и излезе от кабинета.

Нямах никаква представа, че всичко това ще се окаже толкова сложно. Отворих непохватно чековата книжка и извадих химикалка от чантата. Не знаех какво да попълня, за да получа парите в брой. С трепереща ръка написах: „Пет милиона долара. 5 000 000 долара“.

„Господи, дано това, което правя, е правилно! Мия, мисли за Мия! Не можеш да кажеш на никого“.

Гнусните заканителни думи на Джак кънтяха в съзнанието ми: „Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя!“

Господин Уилън се върна. Лицето му беше бяло като платно, гледаше като теле.

- Госпожо Грей, съпругът ви иска да говори с вас - каза и посочи телефона на стъклената маса.

„Какво?! Не!“

- На първа линия е. Просто натиснете копчето. Аз ще изляза.

- Поне изглеждаше сконфузен. Исках да го убия с поглед, но не успях, понеже той бързо се изниза от кабинета.

Какво да кажа на Крисчън? Той щеше да иска да се намеси и щеше да изложи сестра си на още по-голям риск. Ръката ми трепереше неконтролируемо, докато посягах да взема слушалката. Натиснах копчето на първа линия.

- Здрасти - казах. Осъзнавах колко са безплодни усилията ми да говоря спокойно.

- Напускаш ли ме? - Не бяха думи, а агония - бездиханно прошепната агония.

„Какво?!“

- Не! - казах и гласът ми беше огледално отражение на неговия. „О, не, не, не, не бива да мисли така. Заради парите ли? Той си мисли, че го напускам и за това тегля парите?“ И в един много кратък момент на ясно и рационално мислене осъзнах, че единственият начин да го предпазя и да го държа настрани и да спася сестра му е... да излъжа.

- Да - прошепнах. Пареща, непоносима болка премина през тялото ми, горещи сълзи избиха в очите ми.

Той... проплака.

- Ана, аз... - Гласът му бе като на удавник.

„Не!“ Ръката ми инстинктивно затисна устните ми, за да не изпищя цялата си нечовешка болка.

- Крисчън, моля те, недей... - Мъчех се да преглътна сълзите.

- Наистина си тръгваш, така ли?

-Да.

- Но защо парите? Винаги ли е било заради парите? - Измъченият му глас едва достигаше до мен.

„Не!“ И сълзите закапаха по лицето ми.

- Не - прошепнах.

- Пет милиона ще ти стигнат ли?

„О, моля те, не говори така, не прави така!“

-Да.

- А бебето? - Гласът му беше като бездиханно ехо.

„Какво?“ Ръката ми слезе от устата към корема.

- Ще се погрижа за бебето - казах. Моята Малка точица. Нашата Малка точица.

- Това ли искаш наистина?

„Не!“

-Да.

Той пое рязко дъх и каза през зъби:

- Вземи всичко.

- Крисчън - изплаках. - Заради теб е, заради семейството ти. Моля те, недей!

- Всичко вземи, Анастейжа.

- Крисчън... - И почти бях готова да му кажа за Джак, за Мия, за откупа, но наум продължих да го моля: „Вярвай ми! Вярвай ми!“

- Винаги ще те обичам. - Гласът му пресекна. И той затвори.

- Крисчън! Не... И аз те обичам... - И всички глупости, които бяхме направили и си бяхме причинили през последните дни, всичко избледня. Нищо от това нямаше значение. „Обещах никога да не те напусна. И не те напускам. Спасявам сестра ти“. Строполих се на стола и заридах.

На вратата се почука и Уилън влезе, без да поиска разрешение. Въртеше поглед къде ли не, не поглеждаше само към мен. Беше втрещен.

„Ти му се обади, ти, копеле гадно!“

- Съпругът ви се съгласи да ви изплатим пет милиона, госпожо Грей. Това е крайно нередно, но той е един от най-важните ни клиенти... и беше много настоятелен... много настоятелен.

Млъкна и се изчерви. После се намръщи и вяло се зачудих дали заради това, че трябва да извършат нещо крайно нередно заради Крисчън, или защото не знае какво да прави с една ревяща в офиса му жена.

- Добре ли сте?

- Да ви изглеждам добре? Що за въпрос? - озъбих му се.

- Съжалявам. Искате ли вода?

Кимнах сърдито. Току-що бях напуснала съпруга си, Е, поне той си мислеше, че съм го напуснала. Подсъзнанието ми сви устни: „Нали така му каза?“

- Ей сега ще ви донесат вода и ще приготвят парите. Подпишете тук и подпишете и чека, за да го осребрим.

Постави формуляра на масата, подписах чека и после формуляра. „Анастейжа Грей“. Сълзите закапаха по бюрото, почти върху документите.

- След половин час ще сме готови с парите - каза Уилън.

Погледнах притеснено часовника си. Джак беше казал два

часа. С това чакане щяха да станат точно толкова. Кимнах, Уилън излезе на пръсти и ме остави сама с болката ми.

След няколко секунди, минути или часове - не знам колко, госпожица Фалшива усмивка влезе с гарафа и чаша.

- Заповядайте, госпожо Грей - каза и ми наля.

- Благодаря.

Тя излезе и ме остави пак така, сама със страха ми и обърканите ми мисли. „Ще оправя нещата с Крисчън, не е късно. Поне сега е извън опасност. Сега трябва да мисля за Мия. Ами ако Джак лъже? Ами ако изобщо не е при него? Трябва да се обадя на полицията“.

„Не казвай на никого“. Не, не можех да се обадя. Облегнах се и усетих успокоителния допир на револвера на Лийла. Кой да си помисли, че ще дойде време да съм й благодарна, че ме заплаши с тоя патлак? „О, Рей, толкова съм ти признателна, че ме научи да стрелям!“

Рей! Дъхът ми секна. Той щеше да ме чака довечера. „Може би е най-добре да му хвърля парите, да грабна Мия и да я заведа у дома. А през това време той да избяга. О, не, това е пълен абсурд!“

Телефонът звънна. Шаде - „Уоиг Ьоуе 1§ Кш§“ - изпълни стаята с нежност. „О, не! Какво иска Крисчън сега? Да върти ножа в раната ли?“

„Винаги ли е било заради парите?“

„О, Крисчън, как можеш да си помислиш това!“ Червата ми се обърнаха от ярост. Да, яростта е хубаво нещо. Пламнала, чиста ярост. Прехвърлих позвъняването направо на гласова поща. „После ще се занимавам с него“.

На вратата се почука.

- Госпожо Грей — каза Уилън, - парите ви са готови.

- Благодаря. - Станах и стаята се залюля. Впих пръсти в стола.

- Добре ли сте, госпожо Грей?

Кимнах и го изгледах с поглед, който можеше да отмести и скала. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. „Трябва да го направя! Трябва да спася Мия!“ Придърпах суичъра надолу, за да скрия револвера.

Господин Уилън не изглеждаше доволен, но ми отвори вратата.

Сойър чакаше на входа и внимателно се оглеждаше. Мамка му! Изгледа ме крайно недоволно, опитваше се да прецени реакцията ми и да разбере какво се случва. О, колко беше ядосан! Вдигнах пръст към него и с жест се опитах да му кажа, че ще се върна след минутка. Той кимна, телефонът му явно звънна и той вдигна. Можех да се обзаложа, че е Крисчън. Обърнах се, почти се сблъсках с Уилън, който вървеше точно зад гърба ми, и бързо се върнах в малкия офис.

- Проблем ли има, госпожо Грей?

Сойър можеше да обърка всичко. Погледнах Уилън настоятелно и казах:

- Пред банката има човек, с когото не желая да се виждам. Мисля, че ме преследва.

Той се облещи.

- Да се обадя ли на полицията?

- Не! - „Не мамка му! Сега какво да правя?“ Погледнах си часовника. Беше почти три и петнайсет. Джак щеше да се обади всеки миг. „Мисли, Ана! Мисли!“ Уилън ме гледаше все по-оза-дачено. Вероятно мислеше, че съм луда. „Та ти си луда!“ - не пропусна да изсъска подсъзнанието ми.

- Трябва да се обадя по телефона. Оставете ме сама за момент.

- Разбира се. - Мисля, че беше повече от облекчен да излезе от кабинета. Когато затвори вратата, набрах мобилния на Мия. Ръцете ми пак затрепериха.

- Охо, ето го и моя платежен чек - каза презрително Джак

Нямах време за простотии.

- Имам проблем.

- Знам. Охраната ти те е проследила до банката.

„Как е разбрал?“

- Ще се наложи да се отървеш от него. Зад банката има едно черно 81Л/, додж. До три минути да си тук!

„Доджът!“

- Може да отнеме повече от три минути. - Сърцето ми пак подскочи в гърлото.

- Умна си за курва, дето се шиба за пари, Грей. Измисли как да стане. И хвърли телефона си, щом стигнеш до колата. Разбра ли, кучко?

-Да.

- Повтори! - изкрещя той.

- Разбрах.

И затвори.

Мамка му! Отворих вратата. Уилън търпеливо чакаше отпред.

- Господин Уилън, ще имам нужда някой да ми помогне да занеса чантите до колата. Паркирана е зад банката. Имате ли заден изход?

- Да, за персонала - отвърна той още по-намръщено.

- Можем ли да минем оттам? Така няма да се налага да минавам покрай господина, който ме следи.

- Както желаете, госпожо Грей. Ще помоля двама от колегите да ви помогнат с багажа и ще пратя двама души от охраната с вас. Последвайте ме.

- И искам да ви помоля още нещо.

- Разбира се, госпожо Грей.

След две минути вървях към доджа с целия си антураж. Прозорците бяха прекалено тъмни и не можех да видя кой е зад волана. Но когато приближихме, вратата на колата се отвори и жена, облечена в черно и с черна шапка, свалена над очите, излезе грациозно от колата. Елизабет! От СИП! Какво правеше тук, по дяволите? Тя тръгна към багажника и го отвори. Двамата млади служители сложиха тежките сакове.

- Здравейте, госпожо Грей. - И имаше наглостта да ми се усмихва, все едно сме си дружки, излезли на по кафе.

- Здравей, Елизабет - казах с леден глас. - Колко е хубаво да те видя извън офиса.

Господин Уилън прочисти гърлото си.

- Е, беше интересен следобед, госпожо Грей. - И докато бях принудена да спазя етикета и се ръкувах с него, съзнанието ми не побираше действителността. „Елизабет? Как? Защо се е забъркала с Джак?“

Уилън и хората му изчезнаха в банката и ме оставиха насаме с шефа на Човешки ресурси на СИП, съучастничка в отвличане, изнудване и кой знае още в колко престъпления. Защо?

Елизабет отвори задната врата и ме подбутна да вляза.

- Телефонът ви, госпожо Грей? - каза и ме изгледа войнствено. Подадох й го и тя го метна в кофата за боклук до колата и каза самодоволно:

- Така ще пазим мухите далеч от меда.

„Коя е тази жена?“

Тя се качи зад волана и затръшна вратата. Огледах се притеснено, докато колата излизаше на централната улица. Сойър не се виждаше никакъв.

- Елизабет, имаш парите. Обади се на Джак да пусне Мия.

- Мисля, че той иска да говори лично с теб.

Мамка му!

Тревожна бръчка загрози иначе прелестното й лице.

- Защо правиш това, Елизабет? Мислех, че не харесваш Джак.

Тя ме погледна в огледалото и за миг ми се стори, че видях в

очите й болка.

- Ана, всичко ще е наред, ако си държиш устата затворена.

- Не бива да правиш така. Това е лошо!

- Млъкни! - каза тя, но усетих, че е притеснена.

- Държи ли те с нещо? - попитах.

Очите й се стрелнаха към мен и тя рязко и ядно натисна спирачките и ме метна напред, така че си ударих главата в предната седалка.

- Казах ти да мълчиш! - изрева. - И вземи си сложи колана!

Вече знаех, че съм права. Държеше я с нещо. С нещо ужасно.

Затова беше готова да направи всичко това за него. Зачудих се с какво? Финансови злоупотреби в компанията? Нещо в личния й живот? Нещо сексуално? Потръпнах при мисълта някой да спи с него. Крисчън бе казал, че никоя от предишните му асистентки не искала да говори. Вероятно е било така с всяка от тях. „Ето защо искаше да чука и мен“. Догади ми се.

Елизабет излезе от центъра и пое към хълмовете на изток. Навлязохме в някакъв квартал. Видях името на една от улиците -Саут Ървинг Стрийт. Там тя направи остър завой вляво и тръгна по някаква занемарена улица без къщи, минахме покрай изоставена детска площадка с изпотрошени люлки и пързалки, голям паркинг с ниски масивни бордюри, с порутени тухлени сгради от другата страна. Елизабет отби в паркинга пред последната.

Обърна се и каза:

- Време е за шоу!

Мозъкът ми закипя. Страх и адреналин заляха тялото ми.

- Не бива да правиш това! - прошепнах от задната седалка. Устата й се сви в тънка черта и тя изскочи от колата.

„Това е за Мия! Това е за Мия! Моля те, Боже, нека всичко е наред, нека всичко е наред!“

- Слизай! - викна Елизабет и рязко отвори вратата.

По дяволите! Краката ми трепереха толкова, че не бях сигурна дали ще мога да вървя.

Късният следобеден бриз носеше тъжния дъх на приближаващата есен и прашния мирис на мухъл и старо, на изоставени домове.

- Я кой дошъл! - Джак излезе от малка врата, вградена в лявата стена на постройката. Беше подстриган. Беше махнал обиците си и носеше костюм. „Костюм?“

Тръгна бавно към мен, арогантен, нагъл, гледаше ме с презрение. Сърцето ми заблъска лудо.

- Къде е Мия? - Устата ми беше толкова суха, че едва успях да изрека думите.

- Едно по едно, кучко - изръмжа той с погнуса и застана пред мен. Буквално усещах вкуса на омразата му. - Парите?

Елизабет проверяваше чантите в багажника.

- Тук са - каза тя въодушевено, като омагьосана, докато дърпаше циповете на саковете.

- А мобилният й?

- В боклука.

- Добре - изръмжа той и най-неочаквано ме зашлеви с цялата си злоба през лицето.

Свирепият удар ме събори на земята, главата ми се удари, из-кънтя с жестока болка и отскочи от бетона. В мозъка ми експло-дира бомба, очите ми се напълниха със сълзи от нетърпимата, нечовешка болка.

Изпищях. Беше тих писък, викът на страданието, на ужаса и страха. „О, не, Малката точица!“ Джак се приближи и с цялата сила на злото, жестокостта и омразата ме изрита в ребрата. Ударът изкара въздуха от дробовете ми. Стиснах здраво очи и започнах неистово да се боря с болката и силния пристъп на гадене. Да се боря за безценна глътка въздух. „Малка точице, Малка точице, моя Малка точице!“

- Това ти е за СИП, шибана курво! - изрева като звяр.

Свих се на топка и зачаках следващия удар. „Не, не, не!“

- Джак - чух гласа на Елизабет. - Не тук. Не посред бял ден, мама му стара.

Той спря.

- Тая кучка си го заслужава! - изкрещя пак, но сега вече на нея. И това беше една безценна секунда, секундата, в която плъзнах ръка зад гърба си, измъкнах револвера от колана и с разтреперани ръце се прицелих и натиснах спусъка. Куршумът се заби над коляното му и той падна и стисна крака си. През пръстите му бликна кръв.

- Мамка му! - пищеше Джак. Погледнах Елизабет, а тя ме гледаше с ужас, докато бавно вдигаше ръце. „Образът й е мътен... става тъмно... По дяволите... Защо стои в края на тунел... Обгръща я мрак. Обгръща ме мрак“. И някъде отдалече, много далече, все едно се отвори адът.

Гуми... спирачки... врати... викове... бягащи стъпки... Револверът пада от ръката ми.

- Ана! - Гласът на Крисчън! Гласът на Крисчън... Агонизиращият глас на Крисчън. Мия, спасете Мия!

-АНА!

Тъмнина... тишина... спокойствие.

23.

В началото беше болката. В главата, гърдите... изгаряща болка. Ръката, цялото тяло. „Къде съм?“ Колкото и да се мъчех, не можех да си отворя очите. Обвити като в мъгла думи. И думите постепенно ставаха по-ясни, по-ярки, като фарове в тъмнината.

- Ребрата са навехнати и охлузени, господин Грей, има и капи-лярна фрактура на черепа, но жизнените показатели са стабилни.

-  Защо още е в безсъзнание?

- Госпожа Грей е претърпяла сериозна контузия в главата, но мозъкът й функционира нормално, няма възпаление или отоци. Ще се събуди. Дайте й време.

- А бебето? - Думите бяха изречени без дъх, изстрадани.

- Бебето е добре, господин Грей.

- О, слава богу! - Думи като молитва. - О, Боже, благодаря ти!

„Тревожи се за бебето... бебето?... Малката точица. Разбира се! Моята малка точица“. Опитах се да сложа ръка на корема си. Напразно. Мускулите не ме слушаха.

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Малката Точица е добре!“

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Той се тревожи за бебето!“

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Той иска бебето! О, благодаря ти, Боже!“

Безсъзнанието ме погълна отново и ме спаси от болката.

Всичко тежи, всичко боли - крайници, глава, клепачи, нищо не иска да помръдне. Изплувах бавно от мъглата. Звуците се превръщаха в гласове.

- Няма да я оставя!

„Крисчън! Тук е“. Опитах се да се събудя. Гласът му беше като опъната струна, като прошепната болка.

- Крисчън, трябва да поспиш.

- Не, татко, няма да мръдна, искам да съм тук, когато се събуди.

- Аз ще остана с нея. Това е най-малкото, което мога да направя, след като спаси дъщеря ми.

„Мия!“

- Как е Мия?

- Много изтощена... изплашена и... ядосана. Рогипнолът ще действа поне още няколко часа.

- О, боже!

- Знам. Чувствам се такъв глупак, че й позволих да ме убеди да намаля охраната й! Ти ме предупреди, но знаеш какъв инат е тя. Ако не беше Ана...

- Всички мислехме, че Хайд вече е извън играта. И моята луда жена... Защо не ми каза? - Гласът му беше изпълнен с нечовешко страдание.

- Крисчън, успокой се. Ана е изключителна млада жена. И е толкова смела!

- Смела, упорита, инат и глупава. - Гласът му се прекърши, надроби се под наплива на болката.

- Не я съди, не съди и себе си, сине... По-добре да ида да видя майка ти. Минава три. Наистина трябва да поспиш!

И мъглата падна.

Мъглата се вдигна. Нямах представа колко време е минало.

- Ако ти не я напердашиш, повярвай ми, аз ще го направя!

- Повярвай ми, Рей, може и да го направя.

„Татко! Тук е!“ Опитвах се да изплувам от мъглата, толкова силно се опитвах да я раздухам, но отново паднах в ръцете на забравата...

- Детектив, както виждате, съпругата ми не е в състояние да отговаря на въпроси. - Крисчън беше ядосан.

- Тя е упорита млада жена, господин Грей.

- Ще ми се да беше убила оня шибаняк.

- Това само щеше да ми отвори работа да попълвам повече формуляри. А госпожица Морган си изпя всичко. Тоя Хайд е смахнато копеле. Има ви зъб. На вас и на баща ви...

Мъглата се надигна за миг, покри ме пак и ме дръпна надолу. „О, не!“

- Какво значи това? Как така не сте си говорили? - Гласът на Грейс. Беше ядосана. Опитах се да раздвижа глава, но тялото ми категорично отказваше да ме слуша.

- Какво си направил?

- Мамо...

- Какво си направил, Крисчън?

- Бях толкова ядосан... - почти проплака той.

Светът потъна - или аз потънах.

Чувах тихи, объркани, неясни гласове.

- Ти ми каза, че си прекъснал всякакви връзки. - Беше Грейс. Говореше тихо и укорително.

- Така е. Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид... за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили... е било грешно.

- Това, което тя е направила с теб, а не вие. Ще видиш, децата ще те научат. Ще те накарат да погледнеш света в съвсем различ-на светлина.

- Тя най-сетне разбра... и аз разбрах и... нараних Ана - прошепна той.

- Често нараняваме хората, които обичаме. Трябва да й кажеш колко съжаляваш. И ти го казвам съвсем отговорно. Трябва да й кажеш - и да й дадеш време.

- Тя каза, че ме напуска.

„Не, не, не!“

- И ти й повярва?

- В началото - да.

- Винаги вярваш на лошото в хората и на лошото в себе си. Винаги си бил такъв. Ана много те обича и е повече от очевидно, че и ти я обичаш.

- Тя беше толкова ядосана...

- Сигурна съм, че е така, а и самата аз съм ти много ядосана. Знаеш ли, мисля, че можеш да се ядосаш истински само на човек, когото обичаш.

- Мислих много за това. А тя ми е показвала много пъти, че ме обича... до степен да рискува живота си.

- Точно така.

- О, мамо, защо не се събужда? - Гласът му пак се скърши. -Едва не я загубих!

- Двайсет и четири години. Чак сега, след всичкото това време, мога да те прегърна така.

- Знам, мамо... Радвам се, че поговорихме.

- И аз. Винаги ще съм до теб. Не е за вярване, че ще ставам баба!

„Баба!“ Сладка забрава...

Меката му брада нежно стържеше по ръката ми и той леко стискаше пръстите ми.

- О, бебчо, моля те, върни се при мен. Съжалявам! Съжалявам за всичко! Само си ела при мен. Толкова ми липсваш! Обичам те...

„Опитвам се, опитвам се. Искам да те видя“.

Но тялото ми отказа да се подчини и потънах в съня.

Пишкаше ми се. Отворих очи. Бях в болнична стая. Беше тъмно, единствената светлина идваше от някаква лампа до мен. Беше и много тихо. Главата и гърдите ме боляха. Но най-вече ми се пишкаше. Опитах да помръдна. Усетих леко ужилване в дясната ръка, когато се опитах да я раздвижа. Бяха ме сложили на системи. Затворих очи. Раздвижих глава. Вече реагираше на волята ми. Пак отворих очи. Крисчън спеше, седнал до мен, опрял глава на ръцете си. Протегнах ръка, щастлива, че тялото ми най-сетне изпълнява желанията ми, и прокарах пръсти през меката му коса.

Той подскочи така внезапно, че отслабналата ми ръка падна на леглото

- Здрасти - изграчих.

- О, Ана! - Гласът му се давеше в облекчение, щастие, изненада. Хвана ръката ми, стисна я здраво и я опря до брадясалото си лице.

- Трябва да ида до тоалетната - прошепнах.

Той отвори уста, погледна ме объркано, после каза:

- Не мърдай, ще извикам сестрата! - И докато се опитвах да седна, скочи и в паника затърси копчето за повикване.

- Моля те - прошепнах. - Трябва да стана.

„Господи, защо нямам никаква сила? Защо всичко ме боли?“

- Ще послушаш ли поне веднъж когато ти се казва нещо! -каза той и раздразнено, и притеснено.

- Наистина трябва да пишкам. - Гласът ми беше ръждясал, гърлото и устата ми бяха съвсем сухи.

Някаква медицинска сестра нахлу в стаята. Беше над петдесет, но с катраненочерна коса. Носеше огромни перлени обеци.

- Събудихте ли се, госпожо Грей? Веднага ще уведомя доктор Бартли. Аз съм Нора. Знаете ли къде сте?

- Да. В болница. Искам да пишкам.

- Имате катетър.

„О, това е отвратително!“ Погледнах притеснено Крисчън и после пак нея.

- Моля ви, искам да стана.

- Госпожо Грей...

- Моля ви.

- Ана! - каза Крисчън с предупредителен тон.

Започнах да се набирам на лакти и да се опитвам да стана.

- Ще ви махна катетъра. Господин Грей, мисля, че съпругата ви иска да остане сама. - Погледна го многозначително.

- Никъде не мърдам! - отвърна ядно той.

- Крисчън, моля те! - прошепнах, пресегнах се и хванах ръката му. Той стисна моята и ме погледна тревожно. - Моля те!

- Добре - каза той безпомощно и прокара ръка през косата си. - Две минути! - изсъска на сестрата, наведе се, целуна ме по челото и излезе.

След малко нахлу обратно. Предполагам, че бяха минали точно две минути. Сестра Нора ми помагаше да стана. Бях облечена в болнична нощница. Не помнех някой да ме е събличал.

- Аз ще я поема - каза той и тръгна към нас.

- Господин Грей, мога да се справя сама! - скара му се сестра Нора.

Той я изгледа враждебно.

- По дяволите, това е съпругата ми! Аз ще я занеса! - каза през зъби и отмести инфузионната стойка.

- Господин Грей! - запротестира Нора.

Той не й обърна внимание, наведе се и нежно ме вдигна на ръце. Увих ръце около врата му, тялото ме болеше. „Господи! Всичко ме боли!“ Крисчън ме отнесе до банята, а сестра Нора ни последва със стойката.

- Госпожо Грей, много сте отслабнала - каза Крисчън неодобрително и леко ме пусна да стъпя. Олюлях се. Той светна лампата. Флуоресцентното осветление ме заслепи.

- Седни, преди да паднеш! - каза той рязко, но не ме пускаше.

Успях някак да седна на тоалетната чиния и да кажа:

- Излез.

- Просто се отпусни, Ана.

- Не мога пред теб. Срам ме е.

„Господи, колко унизително е това!“

- Може да паднеш.

- Господин Грей! - намеси се рязко Нора.

Никой не й обърна внимание.

- Моля те.

Той вдигна пораженски ръце.

- Ще съм отпред и ще оставя вратата отворена. - Отсъпи зад-нешком до вратата и застана до сърдитата сестра.

- Обърни се, моля те.

„Не е ли нелепо да се срамувам така от него? Защо?“

Той врътна очи, но изпълни нареждането.

Направих бърза инвентаризация на щетите. Главата ме болеше, гърдите - там където Джак ме беше ритнал - също, тялото ме болеше от падането на земята, а освен това бях много гладна и жадна. Господи, колко бях гладна! Щом свърших, тихичко благодарих, че са сложили мивката съвсем близо до тоалетната чиния и не се налага да ставам, за да си измия ръцете. Просто нямах сила да се изправя. Избърсах ръцете си в кърпата и казах:

- Готова съм.

Още преди да довърша, Крисчън вече беше при мен и се озовах в ръцете му. Колко ми бяха липсвали тези ръце! Той се поколеба и... зарови нос в косата ми.

- О, колко ми липсвахте, госпожо Грей - прошепна и под гневния поглед на сестра Нора ме отнесе в леглото. Но като че ли не искаше да ме пусне. Поне така си помислих.

- Ако сте приключили, господине, бих желала вече да прегледам госпожа Грей - каза сестра Нора. Беше побесняла.

А той я погледна и каза:

- Цялата е на ваше разположение.

Тя изсумтя недоволно и обърна цялото си внимание към мен.

„Може да те побърка, нали?“

- Как се чувствате? - попита ме тя със състрадателен глас и лека нотка на раздразнение, което отдадох на намесата на Крисчън.

- Всичко ме боли и съм много жадна - прошепнах.

- Ще ви донеса вода веднага щом проверя показателите ви и след като доктор Бартли ви прегледа.

После уви маншона на апарата за кръвно около ръката ми. Погледнах притеснено Крисчън. Изглеждаше кошмарно. Като призрак, все едно не бе спал от дни. Косата му беше рошава, не се беше бръснал от много време, ризата му беше ужасно измачкана. Намръщих се.

- Как си? - попита той и седна на леглото, без да обръща никакво внимание на сестрата, но внимаваше да не докосва тялото ми.

- Всичко ме боли. И съм гладна.

- Гладна? - Той се ококори удивено.

Кимнах.

- Какво ти се яде?

- Каквото и да е. Супа.

- Господин Грей, трябва да получим разрешение от лекар, преди да позволим на госпожа Грей да започне да се храни.

Той я изгледа безизразно, извади телефона от задния си джоб и набра.

- Ана иска пилешка супа... Добре... Благодаря. - И затвори.

Погледнах Нора. Тя гледаше Крисчън с присвити очи.

- Тейлър ли? - попитах.

Той кимна.

- Кръвното ви налягане е нормално, госпожо Грей. Ще повикам лекаря - каза сестра Нора, махна маншона от ръката ми и без да обели нито дума повече, затрака с токчета към изхода на стаята, като пръскаше негодувание около себе си.

- Мисля, че сестра Нора откачи.

- Знам как да упражнявам чара си върху жените - засмя се Крисчън.

И аз се засмях, но спрях, защото усетих силна болка в гърдите.

- Да, така е.

- О, Ана, колко обичам смеха ти!

Нора се върна с каничка с вода. И двамата млъкнахме. Само се гледахме, докато тя наливаше една чаша.

- На малки глътки обаче! - предупреди ме.

- Да, госпожо - казах и отпих жадно една глътка. „О, прекрасно!“ Отпих още една глътка. Крисчън ме наблюдаваше напрегнато.

- Мия? - попитах.

- Добре е. Благодарение на теб.

- Бяха ли я отвлекли?

-Да.

Значи цялата тази лудост все пак беше оправдана. Облекчението се спусна като по спирала из цялото ми тяло. „Слава богу, слава богу, слава богу, че е добре!“

- Как са се добрали до нея?

- Елизабет Морган.

- Тя? Наистина ли?

- Взела я е от гимнастическия салон.

Намръщих се. Не разбирах.

- Ана, ще ти разкажа всичко, но после. Мия е добре, доколкото може да е добре след подобно преживяване. Била е дрогирана.

Все още е много изтощена и уплашена, но по чудо не се е случило нещо по-лошо. - Стисна зъби. - Това, което направи ти... беше невероятно смело и безразсъдно. Можеше да те убият.

Очите му пламнаха, но в същото време излъчваха сива студенина. Виждах, че едва сдържа гнева си.

- Не знаех какво друго да направя - прошепнах.

- Можеше да ми кажеш! - Ръцете му се свиха в юмруци.

- Той каза, че ще я убие, ако кажа на някого. Не можех да поема този риск.

Той затвори очи, лицето му се сгърчи от ужас.

- Изживях смъртта хиляда пъти от четвъртък.

,Четвъртък?“

- Днес какво сме?

- Почти събота. - Погледна си часовника. - Беше в безсъзнание повече от двайсет и четири часа.

- А Джак и Елизабет?

- Арестувани са. Джак е тук, под охрана. Трябваше да извадят куршума. Не знам в кое отделение на болницата е - каза горчиво.

- Иначе щях да съм го убил досега. - Лицето му потъмня.

„Мамка му! Джак е тук!“

„Това ти е за СИП, шибана курво!“ Пребледнях. Празният ми стомах се сви в конвулсии, очите ми се напълниха със сълзи и цялото ми тяло се разтресе.

- Ана... - Крисчън се наведе към мен, взе чашата от ръката ми и ме прегърна нежно. - Сега си в безопасност - прошепна в косата ми.

- Така съжалявам, Крисчън... - Сълзите ми потекоха.

- Шшш... - Той ме галеше по косата, а аз плачех на рамото му.

- Това, което казах... Никога не съм имала намерение да те напускам.

- Шшш, бебчо. Знам.

- Знаеш? - Думите му спряха сълзите ми.

- Да, разбрах. Не веднага, но разбрах.

- Ти просто ме изненада - казах в рамото му. - Когато говорехме в банката. Ти си помисли, че те напускам. Мислех, че ме познаваш по-добре. А съм ти казвала толкова много пъти, че никога няма да те напусна.

- Но след всичко, което казах и направих, всички тези непростими, отвратителни неща... - Гласът му беше ужасно тих, а ръцете му ме притиснаха по-силно. - Мислех, че съм те загубил.

- Не, Крисчън, никога не можеш да ме загубиш. Но не исках да се намесваш, защото беше опасно за Мия.

Той въздъхна. Не знаех дали от гняв, раздразнение или болка.

- Как се сети? - попитах бързо, за да го изкарам от мрачните му мисли.

Той сложи онова кичурче зад ухото ми.

- Точно бях кацнал в Сиатъл, когато се обадиха от банката. Последното, което знаех за теб, беше, че не си добре и се прибираш у дома.

- Значи си бил в Портланд, когато Сойър се обади от колата?

- Точно се канехме да излетим. Исках да се прибера. Тревожех се за теб.

- Тревожел си се?

- Разбира се - каза той обидено. Прокара палец по долната ми устна. - Целият ми живот минава в тревоги по теб. Знаеш го.

„О, Крисчън!“

- Джак ми се обади в офиса - казах. - Даде ми точно два часа да набавя парите. Трябваше да тръгна веднага и това беше най-удобното извинение.

- И си изпързаляла и Сойър. И той ти е бесен.

- И той? Че кой друг?

- Аз.

Докоснах внимателно лицето му, прокарах пръсти по брадата му. Той затвори очи и притисна буза в дланта ми.

- Не бъди такъв, не се сърди - прошепнах.

- Не мога. Това, което направи, беше огромна глупост, граничеща с безразсъдство.

- Казах ти: не знаех какво друго да направя.

- Ти просто нямаш никакво чувство за самосъхранение. Не се грижиш за безопасността си, а сега не си само ти - каза той ядосано.

Устната ми потрепери. Той мислеше за Малката точица!

Вратата се отвори и двамата се стреснахме. Млада афроа-мериканка е бяла престилка и зелени панталони влезе с бърза крачка.

- Добър вечер, госпожо Грей. Аз съм доктор Бартли.

И се започна един дълъг и обстоен преглед. Тя буквално на-тика някакво фенерче в очите ми, накара ме да докосна пръстите й, после да си пипна носа, като затворя първо едното око, после и другото, провери всичките ми рефлекси. Все пак имаше нежен глас, докосваше ме внимателно и имаше мило, макар и професионално отношение. Скоро дойде и сестра Нора, а Крисчън застана в ъгъла на стаята и започна да говори по телефона. Беше трудно да се съсредоточа едновременно върху доктор Бартли, сестра Нора и Крисчън, но чух, че говори с баща си, с майка ми, с Кейт. Казваше на всички, че съм се събудила. Най-сетне остави съобщение и на гласовата поща на Рей.

„Рей. Мамка му...“ Спомен, обвит в мъгла. Гласът му. Да, той беше идвал, докато бях в безсъзнание.

Доктор Бартли заопипва ребрата ми. Пипаше внимателно, но здраво.

Смръщих лице.

- Няма нищо пукнато, нищо счупено, само навехнато и охлузено. Голяма късметлийка сте.

Късметлийка ли? Не бих избрала точно тази дума. Крисчън я изгледа ядно. Каза нещо без звук, само с устни. Мисля, че беше нещо от сорта на „идиотка“, но не бях сигурна.

- Ще ви дадем болкоуспокояващо. Трябва ви за болката в ребрата и за главоболието. Но всичко изглежда добре, госпожо Грей. Съветвам ви да поспите. В зависимост от това как се чувствате сутринта може и да ви пуснем да си идете у дома. Тогава тук ще бъде доктор Синг.

- Благодаря.

На вратата се почука. Беше Тейлър. Носеше черна картонена кутия, на която с блестящи кремави букви пишеше „Феърмаунт Олимпик“.

Охо!

- Храна? - попита доктор Бартли изненадано.

- Госпожа Грей е гладна - каза Крисчън. - Това е пилешка супа.

Доктор Бартли се усмихна.

- Супа може. Само бульона, нищо тежко. - И ни изгледа все едно сме непослушни ученици. После двете със сестра Нора излязоха.

Крисчън премести табличката на колелца към мен и Тейлър сложи кутията със супата на нея.

- Как сте, госпожо Грей?

- Добре, Тейлър. Благодаря.

- Радвам се. - Мисля, че искаше да каже още нещо, но се въздържа.

Крисчън отвори кутията, извади термос, купа за супа, чинийка, ленена салфетка, лъжица за супа, панерче за хлебчета, сребърна солница и пиперница... Цял ресторант се пренесе в стаята ми.

- О, това е страхотно, Тейлър. - Стомахът ми ръмжеше. Умирах от глад.

- Нещо друго? - попита Тейлър.

- Не, благодаря - каза Крисчън.

Тейлър кимна.

- Тейлър, благодаря ти! - казах.

- Искате ли нещо друго, госпожо Грей?

Погледнах Крисчън и казах:

- Само чисти дрехи за Крисчън.

- Да, госпожо. - Тейлър се усмихна.

Крисчън погледна ризата си озадачено.

- Откога си с тези дрехи? - попитах.

- От четвъртък- засмя се той.

Тейлър излезе.

- Тейлър ти е много ядосан - каза Крисчън, отвори термоса и изля пасираната пилешка супа в купата.

И Тейлър? Но не се замислих много-много. Цялото ми внимание беше в купата. Миришеше божествено, ароматна пара се издигаше до ноздрите ми. Опитах половин лъжичка. Беше толкова вкусна, колкото изглеждаше.

- Хубава ли е? - попита Крисчън и пак седна на леглото.

Кимнах ентусиазирано. Изпитвах животински глад. Започнах

да ям и не можех да се спра. Направих само няколко кратки паузи да си избърша устата с кърпата.

- Кажи ми какво се случи след като разбра какво всъщност става.

Крисчън прокара пръсти през косата си и поклати глава.

- О, Ана, колко е хубаво да те видя да ядеш.

- Гладна съм. Кажи ми.

- Ами след като се обадиха от банката и след като си помислих как целият ми свят се е сринал...

Спрях да ям.

- Ако спреш да ядеш, ще спра да говоря - прошепна той и тонът му не търпеше никакви възражения.

Продължих със супата. Погледът му омекна и след малко той продължи:

- Та след като приключихме разговора, Тейлър ми каза, че Хайд е пуснат под гаранция. Нямам представа как и защо. Мислех, че сме предотвратили такава вероятност. Но се сетих какво ми каза... и разбрах, че става нещо, нещо много лошо и много сериозно.

- Никога не е било заради парите - отсякох ядосано. - Как можа да си го помислиш? - Повиших тон. - Никога не е било заради шибаните ти пари!

Главата ми запулсира. Той ме погледна изненадано, присви очи и каза:

- Що за вулгарен език! Успокой се и яж.

Погледнах го враждебно.

- Ана! - каза той заканително.

- Това ме заболя повече от всичко, Крисчън - прошепнах. -Почти толкова, колкото срещата ти с онази жена.

Той пое рязко дъх, сякаш го бях ударила през лицето, и изведнъж се отпусна изтощен, изцеден. Затвори очи и поклати глава.

- Знам. И съжалявам. Повече отколкото можеш да си представиш. - В очите му блесна разкаяние. - Моля те, яж. Супата ще изстине. - Гласът му беше мек и в същото време заповеднически.

Хванах лъжицата и той въздъхна облекчено.

- И после? - попитах с пълна уста. Мекото бяло хлебче беше превъзходно.

- Не знаехме, че Мия е изчезнала. Мислех, че изнудва теб. Обадих ти се веднага, но ти не отговори. - Намръщи се. - Оставих ти съобщение и се обадих на Сойър. Тейлър започна да проследява телефона ти. Знаех, че си в банката, и той веднага тръгна натам.

- А как ме е намерил Сойър? И той ли е проследил телефона ми?

- Саабът има устройство за проследяване. Всичките ни коли имат. Но когато стигнахме до банката, ти вече беше тръгнала. И ние тръгнахме след теб. Защо се усмихваш?

- Някак си имах усещането, че ще ме проследиш.

- И какво смешно има в това?

- Джак даде изрични инструкции да изхвърля телефона си. И аз взех назаем телефона на Уилън и сложих моя в един от саковете, за да проследиш парите си. Телефонът, който изхвърли Елизабет, не беше моят, а на Уилън.

- Нашите пари, Ана - каза той. - Хайде яж.

Обрах купичката с последния залък и го лапнах. За първи път от много време се чувствах сита и доволна.

- Готова ли си? Добро момиче!

На вратата се почука и сестра Нора влезе пак. Носеше малка хартиена чашка. Крисчън започна да прибира нещата от таблата и да ги пъха обратно в кутията.

- Болкоуспокояващото - каза сестрата и ми показа бялото хапче на дъното на чашката.

- Дали не е опасно да го вземам... заради... знаете... бебето?

- Не, госпожо, няма да повлияе по никакъв начин на бебето.

Кимнах. Главата ми пулсираше. Взех хапчето и го глътнах с малко вода.

- Трябва да почивате, госпоже Грей - каза тя и погледна недвусмислено към Крисчън.

-„Не!“

- Тръгваш ли? - попитах в паника. „Не си отивай, та ние едва сега започнахме да говорим“.

- Ако и за секунда си си помислила, че ще те изпусна от поглед, значи си в голяма заблуда.

Нора пак започна да пуфти и да ми оправя възглавницата, така че се наложи да легна.

- Лека нощ, госпожо Грей - каза тя, метна пореден заканителен поглед към Крисчън и излезе.

- Май сестра Нора никак не ме харесва.

Изглеждаше страшно уморен и колкото и да исках да остане, знаех, че трябва да го убедя да се прибере и да си почине.

- Трябва да си починеш, Крисчън. Прибери се у дома. Изтощен си.

- Никъде няма да ходя. Ще дремна на стола.

Погледнах го сърдито и се отместих на една страна.

- Искаш ли да спиш при мен?

- Не, не бива. Не мога.

- Защо не?

- Не искам да ти причиня болка или те нараня.

- Няма да ме нараниш, нищо няма да стане. Моля те, Крисчън.

- И си на системи.

- Моля те, Крисчън.

По изражението му личеше колко се изкушава.

- Моля те. - Повдигнах одеялото и го приканих.

- О, я майната им на всички тука! - Той изу обувките, свали си чорапите и легна до мен. Прегърна ме нежно, аз сложих глава на рамото му и той целуна косата ми.

- Сестра Нора едва ли ще е много щастлива, като ни види как сме се настанили - прошепна заговорнически.

Засмях се, но болката в гърдите веднага спря смеха ми.

- Не ме карай да се смея, че ме боли.

- Но аз така обичам смеха ти - каза той тъжно. - Толкова съжалявам, бебчо, толкова много съжалявам. - Целуна пак косата ми и вдиша дълбоко аромата й. А аз се чудех за какво съжалява. За това, че ме е накарал да се смея, заради кашата, в която се бяхме забъркали...? Сложих ръка на гърдите му, над сърцето, а той нежно я покри с дланта си. И двамата мълчахме. Не се стърпях и попитах:

- Защо отиде да се видиш с онази жена?

- О, Ана, това ли искаш да обсъждаме сега? Не може ли да го загърбим? Съжалявам, че го направих.

- Трябва да знам.

- Ще ти кажа утре - каза той раздразнено. - И да не забравя! Детектив Кларк иска да те види. Става дума само за рутинни въпроси. Заспивай сега.

Въздъхнах тежко. Исках да зная защо. Но поне бе казал, че съжалява. И това беше нещо. Дори подсъзнанието ми, което очевидно бе в добро настроение, се съгласи с леко кимване. Уф, и тоя Кларк! Никак не ми се искаше да обсъждам събитията от четвъртък с него.

- Има ли някой представа защо Джак направи всичките тези неща?

- Хмм - измънка Крисчън. Гърдите му се надигаха и отпускаха все по-бавно, дишането му ставаше по-дълбоко и спокойно, като приспивна песен за мен, залюля ме като в хамак. И докато се унасях, се опитвах да подредя парчетата накъсани разговори, които бях чула на ръба между съзнанието и безсъзнанието. Но всичко в главата ми се обърка, струваше ми се по-скоро илюзия, отколкото нещо реално, паметта ми играеше номера, а това ме дразнеше, вбесяваше дори и ме...

Устните на сестра Нора бяха свити в тънка черта, ръцете й -скръстени на гърдите. Вдигнах пръст към устните си.

- Моля ви, оставете го да спи - прошепнах и свих очи да се предпазя от нахлуващата утринна светлина.

- Това е вашето легло, не неговото - изсъска тя строго.

- Спя по-добре, когато е тук - настоях и се хвърлих яростно да защитавам съпруга си. А това си беше самата истина.

Крисчън се размърда и двете застинахме.

Той заговори в съня си: „Не ме докосвай. Никога повече. Само Ана!“

Почти никога не го бях чувала да говори насън. Може би защото винаги спях много повече от него. Но бях виждала кошмарите му.

Ръцете му ме обгърнаха по-здраво. Дори ме стиснаха. Заболя ме.

- Госпожо Грей - обади се сестра Нора.

- Моля ви... оставете ни.

Тя поклати глава, обърна се и излезе вбесена, а аз пак се сгуших в него.

Когато се събудих, Крисчън го нямаше. Слънцето заливаше стаята с топла светлина.

А после видях цветята. Цветя! Няколко чудесни букета. Кой ли ги беше пратил?

На вратата се почука и Карик плахо подаде глава. Видя, че съм будна, и се ухили до ушите.

- Може ли да вляза?

- Разбира се.

Меките му сини очи ме гледаха преценяващо. Беше облечен в тъмно сако. Вероятно беше тръгнал за работа. Изненадах се, когато се наведе и ме целуна по челото.

- Може ли да седна?

Кимнах, той седна на леглото и хвана ръката ми.

- Не зная как да ти се отблагодаря за дъщеря ми, мое лудо, смело, мило момиче. Ти спаси живота й. И аз винаги ще съм ти задължен. - Гласът му потрепери от благодарност и състрадание.

„О, какво се казва при такива думи?“ Стиснах ръката му, но не казах нищо.

- Как си?

- По-добре, макар че всичко ме боли.

- Не ти ли дадоха нещо за болката?

- Дадоха ми. Обаче боли.

- Къде е Крисчън?

- Не знам. Нямаше го, когато се събудих.

- Едва ли е далеч. Убеден съм. Не мръдна оттук, докато ти беше в безсъзнание.

- Знам.

- Малко ти е ядосан, и е прав - засмя се Карик. „А, ето откъде Крисчън е взел този смях“.

- Той все ми е ядосан за нещо.

- Наистина ли? - Карик се усмихна, като че ли е нещо много хубаво някой вечно да ти подскача насреща от нерви. Но усмивката му беше заразителна.

- Как е Мия?

Очите му потъмняха и лицето му помръкна.

- По-добре е. Побесняла е. А това е хубав знак. Мисля, че гневът е добра реакция след това, което й се случи.

- Тя тук ли е?

- Не, вече е у дома. Грейс няма да я изпусне от очи.

- То си е ясно.

- И теб трябва да те държи човек под око - скара ми се той.

- Не искам повече да излагаш на риск живота си и живота на внуците ми.

Изчервих се. „Той знае!“

- Грейс прочете картона ти. Е, честито!

- Ммм... благодаря.

Той ме изгледа и видя безпокойството в очите ми.

- Крисчън ще разбере. Това е най-хубавото нещо в живота му. Само... дай му мъничко време.

Кимнах. „О, те са говорили!“

- Трябва да тръгвам. Имам дело. - Усмихна се и стана. - Ще мина да те видя после. Грейс каза доста хубави неща за доктор Синг и доктор Бартли. Те си знаят работата.

Наведе се и ме целуна отново.

- Наистина, Ана, никога няма да мога да ти се отплатя за това, което направи за нас. Благодаря ти.

Погледнах го. Мигах, за да спра сълзите, а той ме погали по бузата с обич, обърна се и излезе.

Думите му, благодарността му ме заляха. Може би беше време да забравя онзи костелив орех... предбрачния договор. Подсъзнанието ми кимна мъдро в съгласие. Поклатих глава и започнах бавно и несигурно да се изправям от леглото. Всъщност с облекчение открих, че вече стъпвам на краката си доста по-стабилно, въпреки че бяхме спали с Крисчън на тясното легло, а и главата не ме болеше толкова. Само тъпа досадна болка. Нямаше го онова пулсиране. Като цяло се чувствах доста по-отпочинала и свежа. Бях тип-топ, но исках да си взема душ. Усещах се мръсна.

- Ана - извика Крисчън.

- В банята съм - отвърнах с четка в устата. Чувствах се много по-добре. Не обърнах никакво внимание на отражението в огледалото. Така и така изглеждах ужасно.

Когато отворих вратата, той стоеше до леглото с табла с храна, покрита с капак. Изглеждаше съвсем различен. Облечен в черно, избръснат, изкъпан, отпочинал.

- Добро утро, госпожо Грей! - каза весело. - Донесох закуската ви. - Изглеждаше пак като младо момче, и щастлив.

Усмихнах се и се покатерих на леглото. Той придърпа таблата на колелца, постави храната и вдигна капака. Овесена каша със сушени плодове, палачинки с кленов сироп, бекон, портокалов сок и чай „Туинингс Брекфаст“. Потекоха ми лигите. Бях ужасно гладна! Изпих сока на няколко глътки и се захванах с овесената каша. Крисчън седна на ръба на леглото да гледа. Засмя се.

- Какво му е смешното? - попитах с пълна уста.

- Обичам да те гледам, когато се храниш. - Но май не се смееше само за това. - Как се чувстваш?

- По-добре - казах и продължих да се тъпча.

- Никога не съм те виждал да се храниш така добре.

Погледнах го и сърцето ми прескочи. Време беше да говорим за Малката точица със слонски апетит.

- Защото съм бременна, Крисчън.

Устата му се изкриви в саркастична усмивка.

- Ако знаех, че ще се храниш така добре, отдавна да съм ти направил това бебе.

- Крисчън Грей! - викнах възмутено и оставих овесената каша.

- Яж! - каза той заканително.

- Крисчън, трябва да поговорим за това.

Той застина, после сви рамене; отчаяно си налагаше да изглежда спокоен, но страхът му бе видим.

- Какво има да говорим? Ще ставаме родители.

Бутнах таблата настрани, прилазих по леглото до него и хванах ръцете му.

- Страхуваш се - прошепнах. - И те разбирам.

Той ме гледаше с широко отворени очи и пред мен вече не седеше онова усмихнато младо момче, а сериозен, но и уплашен мъж.

- И аз се страхувам. Това е съвсем нормално и обяснимо — прошепнах.

- Що за баща ще бъда? - Гласът му беше тих, много тих.

- О, Крисчън! - Едва не проплаках. - Човек трябва да опита и да направи това, на което е способен. Най-дОброто, на което е способен. Това можем да направим, и ти, и аз, и всеки от нас.

- Ана, аз не знам дали мога...

- Разбира се, че можеш. В теб има толкова любов, ти си забавен, ти си силен, на детето няма да му липсва абсолютно нищо.

Той седеше замръзнал, красивото му лице бе изкривено от съмнения.

- Да, идеалният вариант щеше да е ако бяхме изчакали, за да имаме повече време един за друг. Но сега сме трима и ще растем тримата, заедно. Ще израстваме заедно. Ще бъдем семейство. Твоето семейство. И детето ти ще те обича безусловно, безрезервно, така, както те обичам аз.

В очите ми избиха сълзи.

- О, Ана! - прошепна той с болка. - Помислих, че съм те загубил. И после пак помислих, че отново съм те загубил. Да те видя на земята бяла, студена, в безсъзнание. Най-страшните ми кошмари се сбъднаха пред очите ми. А сега си тук - смела и силна, даваш ми надежда и ме обичаш след всичко, което направих.

- Да, обичам те, Крисчън, и винаги ще те обичам! Толкова те обичам, че направо ме е срам от самата мен.

Той нежно хвана ръката ми и избърса сълзите ми. Погледнах в очите му и видях в тях страх, удивление, любов.

- И аз те обичам! - каза задъхано, целуна ме нежно, както целува само мъж, който боготвори жена си. - Ще се опитам да съм добър баща! - прошепна в устните ми.

- Знам, че ще опиташ, и знам, че ще успееш. И е време да се изправиш лице в лице с факта, че аз и Точица нямаме никакво намерение да избягаме от теб.

- Точица?

- Точица.

- Все ми се въртеше нещо като Младши...

- Може да е и Младши.

- Но Точица ми харесва! - каза той и ме целуна.

24.

- Колкото и да ми се ще да те целувам цял ден, закуската ти изстива - каза Крисчън. Усмихваше се, но очите му бяха тъмни, примамливи и горещи. Кога си обърна настроението този мой господин Меркурий?

- Яж! - каза с мек, но категоричен глас.

Преглътнах, но не само апетитът ми бе възбуден. Мушнах се пак в леглото, като внимавах да не бутна инфузионната стойка. Той сложи табличката пред мен. Кашата беше студена, но палачинките под капака бяха идеални.

- Но Точица може да е момиче.

Той прокара ръка през косата си.

- Как? Две жени? - Май наистина се паникьоса, но поне мрач-ното му изражение изчезна.

- Имаш ли предпочитания? - попитах притеснено.

- Какви предпочитания?

- Момче или момиче.

- Да е здраво. Това е достатъчно - каза той тихо: очевидно полът на детето изобщо не представляваше грижа за него. - Яж - каза рязко и разбрах, че иска да сложим край на този разговор.

- Ям аз, ям. По дяволите, Грей, спокойно!

Наблюдавах го внимателно. Тревогата бе събрала ситни бръчки около очите му. Беше казал, че ще опита, но знаех, че все още изпитва нечовешки страх и паника от бебето. „О, Крисчън, и аз!“ Седеше на стола до мен и малко трескаво разлистваше страниците на „Сиатъл Таймс“.

- Пак си медийна звезда - каза горчиво.

- Пак ли?

- Пак. Но поне фактите отговарят на истината. Искаш ли да прочетеш?

- Ти ми прочети, сега ям.

Той се засмя и зачете на глас. Пишеше предимно за Джак и Елизабет. Описваха ги като Бони и Клайд на двайсет и първи век. Съвсем накратко разказваха за отвличането на Мия и как съм се намесила и споменаваха, че сме в една и съща болница. „Откъде се сдобиват с цялата тази информация? Трябва да питам Кейт“.

Когато Крисчън свърши да чете, казах:

- Прочети ми още нещо. Обичам да слушам гласа ти.

Той послушно ми прочете за бума в бизнеса с кръглите хлебчета и как „Боинг“ трябвало да спре производството на някакъв модел самолет. Докато слушах гласа му, усетих онова приятно чувство на облекчение, че в крайна сметка съм добре, че Мия е добре, че Малката точица е добре - един безценен миг спокойствие, независимо от всичко, което се бе случило през изминалите дни.

Да, знаех, че се страхува за бебето, но не можех да разбера колко дълбок е страхът му. Реших, че пак ще говоря с него, за да се опитам да го успокоя. Това, което ме озадачаваше, беше, че той имаше прекрасни родители, или поне така изглеждаха. Образцово семейство. Може би кучката Робинсън бе успяла да го повреди повече, отколкото предполагах. Искаше ми се да е така, но истината е, че дълбоко в себе си подозирах, че се връща назад към жената, която го е родила. Но и Робинсън не беше помогнала особено много. И тогава се сетих, че с Грейс бяха говорили за това тук, докато бях в безсъзнание. Мамка му! Споменът за тези думи беше така близо, а все ми убягваше.

Дали някога щеше сам да ми каже защо бе отишъл да я види, или трябваше да го подбутвам, за да изкопча и това? Тъкмо се канех да го попитам, когато на вратата се почука.

Детектив Кларк влезе плахо и доста смутено. И с право! Сърцето ми се сви, щом го видях.

- Господин Грей, в неудобен момент ли идвам?

- Да! - отвърна рязко Крисчън.

Кларк не обърна никакво внимание на тона му.

- Радвам се, че вече сте по-добре, госпожо Грей. Трябва да ви задам няколко въпроса за четвъртък следобед. Само рутинни въпроси. Удобно ли е сега?

- Разбира се - казах, макар че никак не ми се искаше отново да преживявам събитията.

- Съпругата ми трябва да почива - сопна се Крисчън.

- Няма да отнеме много време, господин Грей. Колкото по-бързо ви се махна от главата, толкова по-добре, нали?

Крисчън стана и му предложи стола си, седна до мен на леглото, хвана ръката ми и я стисна окуражително.

След половин час приключихме. Не научих нищо ново, но за сметка на това разказах всички събития от четвъртък. Говорех тихо, от време на време гласът ми се губеше. Докато говорех, поглеждах към Крисчън. Изглеждаше все по-блед и угрижен.

- Да се беше прицелила по-нагоре - каза той.

- Да, щеше да направи добра услуга на женската половина от човечеството - съгласи се Кларк.

„Моля?“

- Благодаря, госпожо Грей. Това е всичко засега.

- Да се надяваме, че няма да го пуснете пак.

- Не мисля, че този път ще има възможност да излезе под гаранция.

- Имате ли информация кой е платил гаранцията му? - попита Крисчън.

- Информацията е засекретена, господине.

Крисчън се намръщи, но мисля, че вече подозираше някого. Кларк тъкмо се канеше да тръгва, когато влязоха доктор Синг и двама интернисти.

След пълен преглед доктор Синг каза, че мога да си ида у дома. Крисчън видимо си отдъхна с облекчение.

- Госпожо Грей, в случай че главоболието ви се засили или ако не виждате добре, или размазано, трябва веднага да ви докарат при нас.

Кимнах. Едва сдържах щастието си, че си отивам у дома.

Когато доктор Синг си тръгна, Крисчън пожела да говори с нея насаме. Вратата не беше напълно затворена и щом й зададе въпроса, видях как доктор Синг се усмихна и каза:

- Да, господин Грей, няма проблем за това.

Той се засмя и в стаята се върна един много щастлив мъж.

- За какво я пита?

- За секса - отвърна той и ми се усмихна дяволито.

Изчервих се.

- И тя какво каза?

- Ставаш - засмя се той.

„О, Крисчън!“

- Боли ме главата - засмях се и му намигнах.

- Знам. Ще си извън строя известно време и трябва да се внимава. Но попитах за всеки случай.

„Извън строя? Да се внимава?“ Разочарованието ме прободе като нож. „Не искам да съм извън строя!“

Дойде сестра Нора и ми махна системите. Не спираше да гледа Крисчън с отровен поглед. Мисля, че беше една от малкото жени, да не кажа единствената, която не се поддаваше на чара му. Когато си тръгна със стойката, й благодарих.

- Ще тръгваме ли? - попита Крисчън.

- Ще ми се да видя Рей преди това.

- Разбира се.

- Той знае ли за бебето?

- Помислих, че ще искаш да му кажеш сама. Не съм казал и на майка ти.

- Благодаря. - Усмихнах му се. Бях му благодарна, че ми беше оставил удоволствието сама да хвърля бомбата.

- Майка ми знае - добави той. - Видяла е картона ти. И казах на баща ми, но на никой друг. Майка ми казва, че е редно да се изчака до третия месец, за да сме сигурни.

- Не знам дали съм готова да кажа на Рей.

- Трябва да те предупредя, че баща ти е полудял. Каза да те напердаша.

„Моля?“ Крисчън се изсмя на ужасеното ми изражение.

- Казах му, че ще го направя, при това с огромно удоволствие.

- Не може да си му казал така! - Отказах да повярвам, но някъде в съзнанието ми изплува спомен от разговор... Да, Рей беше идвал тук, докато бях в безсъзнание.

- Ето, Тейлър ти донесе чисти дрехи - каза Крисчън. - Ще ти помогна да се облечеш.

Рей наистина беше бесен. Не помнех някога да е бил толкова ядосан. Крисчън умно реши да остане в коридора и да ни остави сами. За скромен и тих човек като Рей това беше удивително. Почувствах се пак като дванайсетгодишна.

„О, татко, успокой се, не е добре за кръвното ти!“

-И аз трябваше да се разправям с майка ти! - викаше гневно той.

- Съжалявам, татко.

- Ами Крисчън!? Никога не съм го виждал такъв! Състари се с десетилетия! И той, че и аз! За няколко дни се съсипахме!

- Съжалявам, Рей.

- Майка ти чака да се обадиш - каза той малко по-спокойно.

Целунах го по бузата и най-сетне тирадата приключи.

- Ще й се обадя. Наистина съжалявам. Но съм ти много благо-дарна, че ме научи да стрелям.

За секунда той ме изгледа със зле прикрита гордост, така както родителите се гордеят с постиженията на децата си.

- Радвам се, че си го уцелила - каза с дълбок и плътен глас. -Сега се прибери у дома и си почини.

- Изглеждаш добре - смених темата.

- А ти си много бледа. - Притеснението му беше осезаемо. Гледаше ме така, както ме гледаше и Крисчън миналата нощ. Хванах го за ръката.

- Добре съм! Обещавам никога повече да не правя такива неща!

Той ме прегърна.

- Ако нещо се беше случило с теб... - прошепна. Очите ми се насълзиха. Рей почти никога не си позволяваше да показва емоции.

- Добре съм, татко! Един горещ душ и всичко е наред.

Излязохме през задния вход на болницата, за да избегнем папараците - пред централния вход имаше солидна група.

Крисчън седеше тихо. Тейлър караше, Сойър беше до него. Упорито отбягвах погледа му, чувствах се ужасно неловко след последния път, когато погледите ни се срещнаха между процепа на асансьора, когато го изпързалях. Обадих се на мама. Тя не спираше да плаче. Почти през целия път до дома се опитвах да я успокоя. Най-накрая успях, като й обещах, че скоро ще им идем на гости. Докато говорех с нея, Крисчън стискаше ръката ми и прокарваше палеца си по кокалчетата ми. Усещах, че е нервен. Нещо се беше случило.

- Какво не е наред? - попитах, когато най-сетне приключих с мама.

- Уелч иска да ме види.

- Уелч? Защо?

- Намерил е някаква информация за Хайд. - Устните му се извиха като на освирепяло животно. - Не иска да ми каже по телефона.

- И какво?

- Пристига от Детройт днес следобед.

- Мислиш, че е намерил някаква връзка?

Той кимна.

- Какво може да е?

- Нямам представа! - Изглеждаше крайно учуден и объркан.

Тейлър вкара колата в гаража - папараците нямаше как да се

набутат чак тук. Крисчън ми помогна да сляза, прегърна ме през кръста и ме поведе към асансьора.

- Радваш ли се, че си си у дома?

- Да! - прошепнах. И сега, чак сега, така близо до дома, ужасът от всичко, което се бе случило, ме порази изведнъж, удари ме, заля ме и разтресе цялото ми тяло.

- Ана! - Крисчън ме притисна до себе си. - У дома сме, всичко е наред, всичко свърши! - Говореше и целуваше косата ми.

- О, Крисчън! - И водите на някакъв язовир в мен, за съществуването на който дори не подозирах до този момент, се надигнаха, разбунтуваха се, скъсаха язовирната стена и започнаха да се изливат през очите ми.

- Шшшш - прошепна Крисчън и ме залюля в ръцете си.

Но беше късно. Не можех да спра, сълзите ми попиваха в тениската му, а думите на Джак: „Това е за СИП, шибана курво!“, блъскаха в съзнанието ми. И как казах на Крисчън, че го напускам. „Напускаш ли ме?“, и страхът за живота на Мия, за самата мен и за Малката точица.

Когато вратите на асансьора се отвориха, той ме вдигна на ръце, пренесе ме до банята и нежно ме сложи да седна на столчето.

- Вана?

Поклатих глава. „Не, не... не като Лийла“.

- Душ? - Гласът му се давеше в тревога.

Кимнах през сълзи. Исках да отмия цялата кал и смрад в душата си от последните дни, да изтъркам спомена от думите на Джак, от ударите. „Ти, курво, дето се ожени за кинтите му!“ Седях и плачех, а шуртенето на водата кънтеше и се блъскаше между стените на банята. Крисчън нежно избърса мокрото ми от сълзи лице. Гледах го и мигах, за да ги спра.

- Всичко е наред, вече сте в безопасност. И ти, и детето.

Точицата и аз. Сълзите ми пак рукнаха.

- Стига! Не мога да понеса да те гледам как плачеш!

- Съжалявам, Крисчън! Съжалявам за всичко! За това, че ти причиних всички тревоги, за нещата, които казах!

- Тихо, бебчо, моля те! - Целуна ме по челото. - И аз съжалявам. Тангото е танц за двама. - Насили се да се усмихне. - Поне майка ми казва така. Казах неща, с които не се гордея, направих неща, от които се срамувам. - Сивите му очи бяха твърди и убедителни.

- Нека те съблека - каза меко.

Избърсах носа си с ръка и той ме целуна по челото.

Започна да ме съблича, като особено внимаваше с тениската. Всъщност главата вече не ме болеше.

Поведе ме към душа, съблече се много бързо и влезе с мен под топлата вода. Обви ме с ръце и останахме така в успокоителната прегръдка на топлината. Стояхме така в безкрая, аз плачех върху гърдите му, той не казваше нищо, само от време на време целуваше косата ми и ме люлееше в ръцете си. Усещах кожата му до моята, косъмчетата на гърдите му, опрени в бузата ми... този мъж, когото обичах така силно, този мъж, с цялата му неувереност в себе си, този красив мъж, когото щях за малко да загубя заради собственото си безразсъдство. Усещах празнота, и болка, и благодарност, че е тук, с мен, все още с мен, независимо от всичко, което се бе случило.

Имаше да ми дава някои обяснения, но точно в този момент предпочитах да се наслаждавам на кроткото спокойствие, на чувството за сигурност в ръцете му. И в този миг разбрах, че всичко, което искам да зная, всичко, което искам да питам, трябва да дойде от него, а не да го притискам. Не исках да съм една от онези вечно мрънкащи, питащи жени, въоръжени едва ли не с клещи за вадене на зъби, за да изкопчат още малко информация. Това беше просто глупаво. Знаех, че ме обича повече, отколкото е обичал която и да е друга жена, и това беше напълно достатъчно. И когато осъзнах всичко това, задишах свободно и спрях да плача.

- По-добре ли си? - попита той.

Кимнах.

- Добре. Нека те погледна. - Не разбрах какво иска да каже. Но след това той хвана ръката ми и огледа там, където я бях ударила, когато Джак ме нападна. Имаше охлузвания по лакътя, рамото и китката. Целуна всички рани. Взе меката гъба и сладкият познат аромат на жасмин успокои обонянието ми.

- Обърни се. - Започна да мие ръката ми, внимателно и нежно, после врата, раменете, гърба. Другата ръка. Обърна ме настрани и прокара дългите си пръсти по цялата ми страна. Раната на бедрото болеше. Той усети, че тялото ми се стегна, а аз го усетих как се напрегна тревожно.

- Не боли - опитах се да го успокоя.

- Искам да го убия!

Изтръпнах. Той сложи още шампоан върху гъбата и много нежно започна да мие тялото ми, коленичи и изми краката ми. Спря да огледа коляното ми, после го целуна и пак започна да мие краката ми, после стъпалата.

Прокарах пръсти през мократа му коса. Той се изправи и пръстите му минаха по раната върху ребрата, там където ме бе изритал Джак.

- О, бебчо - простена с агонизиращ глас, но зад агонията се надигаше неконтролируем бяс.

- Добре съм. - Придърпах главата му до устните си и го целунах. Той се поколеба, но щом езикът ми влезе в устата му, тялото му се предаде на целувката ми.

- Не - прошепна срещу устните ми и отстъпи крачка назад. -Хайде да те почистим.

Беше сериозен... Мамка му! Не се шегуваше. Нацупих устни и атмосферата се разведри.

- Чиста, не мръсна - подчерта той и се усмихна.

- Предпочитам мръсна.

- И аз. Но не сега и не тук. - И преди да се усетя и да се опитам да го убедя в обратното, вече ми миеше косата.

След банята се почувствах много по-добре. Дали беше заради душа, или заради това, че си бях изплакала всичко, или заради решението си да спра да го натискам и да го питам, но наистина се чувствах... чиста. Той ме уви в кърпа, уви една около кръста си и аз започнах непохватно да си суша косата. Главата ме болеше, но болката беше тъпа и почти се търпеше. Имах таблетки за главоболие от доктор Синг, но ми беше казала да не ги вземам освен ако не ме боли наистина много.

Докато си сушах косата, се замислих за Елизабет.

- Все още не разбирам защо Елизабет се е забъркала с Джак.

- Аз знам - каза Крисчън.

Това се очертаваше като новина. Зачаках да ми каже. Той сушеше косата си с кърпа, гърдите и раменете му все още бяха мокри, капчици вода блестяха нежно под халогенното осветление. Погледна ме и се засмя.

- Наслаждаваш се на гледката ли?

- Откъде знаеш? - Ужас! Хваната в акт на воайорство спрямо собствения ми мъж.

- Откъде знам, че се наслаждаваш на гледката ли?

- Не. За Елизабет.

- Детектив Кларк намекна.

Погледнах го въпросително. В съзнанието ми изплува друг натрапчив спомен от часовете, през които бях в безсъзнание. Детектив Кларк беше идвал. Но не можех да си спомня какво каза.

- Хайд е имал видеозаписи. На всички момичета. На няколко флашки.

Изтръпнах.

- Снимал е как ги чука. Всичките си асистентки. Да, точно така. Материал за изнудване. Обичал е да играе грубичко. -Крисчън се намръщи, по лицето му мина объркване, примесено с отвращение. А после насочи омразата към самия себе си. И пребледня! Разбира се! И той обичаше да играе грубичко.

- Не е така! - Думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра.

- Кое не е така? - Той ме изгледа със страх.

- Ти си съвсем различен от него.

Погледът му беше твърд и суров. Но не каза нищо. Разбрах, че точно това си е мислил.

- Не си такъв. - Тонът ми беше непоколебим.

- Един дол дренки.

- Не е така - викнах, макар че разбирах защо мисли така. „Баща му е умрял в бар, при побой, майка му се е пропила, влизал е и е излизал от домове за деца без родители, забърквал се е в какви ли не неща, предимно кражби на коли. Бил е и в затвора за малолетни“. Това ми беше казал Крисчън в самолета за Аспен. -Общото между вас е, че и двамата сте имали проблемно детство - и че сте от Детройт.

- Ана, вярата ти в мен е наистина трогателна, особено в светлината на всичко, което стана през последните няколко дни. Но ще знаем повече, когато дойде Уелч. - И от тона му разбрах, че темата е приключена.

- Крисчън...

Той запуши устата ми с целувка.

- Стига за това - каза задъхано и си спомних за обещанието, което си бях дала: да не го притискам.

- И не ми криви устни! - добави той. - Ела, искам да ти изсуша косата.

И темата наистина бе приключена.

Облякох тениска и шорти и седнах между краката му.

-- Кларк каза ли нещо друго, докато бях в безсъзнание?

- Не се сещам.

- Чух някои от разговорите.

Четката в косата ми замръзна.

- Така ли? - попита Крисчън почти безизразно.

- Да. Баща ми, баща ти, детектив Кларк... майка ти.

- А Кейт?

- И Кейт ли е идвала?

- За мъничко. И тя ти е ядосана.

- Стига вече с тази кампания „Всички да се сърдим на Ана“. Става ли?

- Само ти казвам каква е истината - каза той, озадачен от изблика ми.

- Добре, признавам, беше безразсъдно, но сам знаеш, че сестра ти беше в опасност.

Лицето му помръкна.

- Да, права си. - Изключи сешоара, остави го до себе си и стисна брадичката ми между пръстите си.

- Благодаря ти - каза съвсем изненадващо. - Но повече никакви такива, или следващия път ще те пляскам до посиняване.

- Не би го направил!

- Ще го направя! Бог ми е свидетел, че не се шегувам. Дори имам разрешението на баща ти. - Засмя се. „О, не може да е вяр-но, само се шегува. Или май не се“. Хвърлих се отгоре му, но той се извъртя настрани, така че паднах на леглото право в ръцете му и усетих силна болка в ребрата. Той пребледня.

- Дръж се прилично! - скара ми се.

- Съжалявам - казах и го погалих по бузата.

- Ана, сериозно, изобщо не мислиш за здравето си. - Вдигна тениската ми и сложи длан на корема ми. Дъхът ми спря. - А и вече си с дете - прошепна и прокара пръсти по ръба на шортите ми, галеше кожата ми.

И желанието изригна неочаквано, горещо, гъсто, тежко и кръвта ми го разнесе из цялото тяло. Ръката му се отмести към палавото кичурче и го сложи зад ухото ми.

Не - прошепна той.

„Какво не?“

- Хич не ме гледай така! Видях на какво приличат ребрата ти. И отговорът ми е не! - каза той категорично и ме целуна по челото.

Сгърчих се недоволна и замрънках:

- Крисчън!

- Не. В леглото!

- В леглото?

- Трябва да почиваш.

- Искам теб.

Той затвори очи, поклати глава, като че ли се бореше със себе си, с изкушението, но когато ги отвори, погледът му беше твърд.

- Просто изпълни това, което ти се казва, Ана.

За секунда си помислих, че мога да приложа друга тактика и да се съблека, но се сетих за охлузванията по ребрата. Не, така нямаше да спечеля битката.

Кимнах с нежелание.

- Добре - казах и му се намусих.

Той се усмихна развеселено.

- Ще ти донеса обяд.

- Ще готвиш, така ли?

- Не, ще стопля нещо. Госпожа Джоунс беше доста заета. - И се засмя.

- Крисчън, мога да наготвя. Добре съм. По дяволите, щом искам секс, значи съм достатъчно добре, за да сготвя нещо! - Седнах в леглото, като се опитах да прикрия парещата болка в ребрата.

- В леглото! - Очите му блеснаха и той посочи възглавницата.

- Ела при мен. - Съжалих, че не бях облякла нещо по-съблаз-нително, а не тениска и шорти.

- Ана, лягай и се завивай! Веднага!

Намусих се, станах и безцеремонно свалих шортите, без да откъсвам очи от него. Устните му се извиха в усмивка и той отметна завивката.

- Чу какво каза доктор Синг. Да почиваш! - Гласът му беше доста по-мек.

Мушнах се под завивката и скръстих ядно ръце.

- И не мърдай! - каза той, но нямаше нищо по-сигурно от това, че цялата ми драма му се струва забавна, което ме ядоса още повече.

Пилешката яхния на госпожа Джоунс бе едно от любимите ми ястия. Крисчън се хранеше с мен, седнал на леглото с кръстосан и крака.

- Супер си го... стоплил - засмях се аз.

Изядох всичко и ми се доспа. Значи това му е бил планът? Да ме приспи?

- Изглеждаш уморена - каза той и взе таблата с чинията ми.

- Уморена съм, да.

- Добре, спи. - Целуна ме. - Имам малко работа. Ако няма да ти преча, ще седна да си я върша тук.

Кимнах. Опитах се да се преборя със затварящите се клепачи, но не успях. Нямах представа, че една пилешка яхния може да изтощи човек толкова.

Събудих се по здрач. Стаята беше обагрена в бледорозови сенки. Крисчън седеше в един от фотьойлите, гледаше ме, сивите му очи светеха с луминесцентна светлина на фона на мекия здрач. Държеше някакви листове. Лицето му беше пепелявосиво.

- Какво става? - попитах и седнах бързо в леглото, без да обръщам внимание на острата болка в ребрата.

- Уелч. Току-що си тръгна.

„Мамка му!“

-И?

- Живял съм с оня задник - прошепна той.

- Живял си? С Джак?

Той кимна. Очите му бяха широко отворени.

- Роднини ли сте?

- Не, о, слава богу, не!

Преместих се, вдигнах завивката и този път той не се поколеба. Събу си обувките, легна до мен, прегърна ме, сви се на топка и сложи главата си в скута ми.

- Не разбирам. - Прокарах пръсти през косата му. Той затвори очи и сбърчи чело, като че се опитваше да си спомни нещо.

- След като са ме намерили и преди да ида да живея с Карик и Грейс, са ме поели социалните служби на щата Мичиган. Живял съм в приемно семейство. Но не помня нищо.

„Приемно семейство? Господи!“

- Колко време? - прошепнах.

- Около два месеца. Нямам никакъв спомен.

- Говори ли с майка си и баща си за това?

-Не.

- Може би трябва. Вероятно те ще ти кажат.

Той ме стисна в ръцете си.

- Ето. - И ми подаде листовете. Бяха снимки. Две. Светнах лампата до леглото. На първата снимка се виждаше стара олющена къща с жълта врата и голям триъгълен прозорец на покрива. Имаше веранда и малка градинка. Съвсем обикновена къща.

Втората беше семейна. На пръв поглед обикновено работническо семейство. Мъж, жена и деца. Мъжът и жената бяха облечени в раздърпани, избелели от много пране сини тениски. Изглеждаха на около четирийсет. Жената беше руса, с прибрана на кок или опашка коса, а мъжът беше много късо подстриган - почти до кожа. И двамата се усмихваха мило и топло. Мъжът бе сложил ръка на рамото на сърдита млада тийнейджърка. Две момчета - еднояйчни близнаци, на около дванайсет, много руси и широко усмихнати. Имаше и друго момче, по-малко, с черве-никаворуса коса и сърдито лице и зад него, наполовина скрито - друго, по-малко момче, с коса като мед и сиви очи. Широко отворени уплашени очи, облечено в дрехи не по мярка, здраво стиснало мръсно детско одеяло.

- Това си ти! - прошепнах и сърцето ми се надигна и спря в гърлото. Знаех, че Крисчън е бил на четири, когато майка му е починала, но това дете изглеждаше много по-мъничко. Това дете беше подлагано на системно недохранване. Проплаках, сълзи избиха в очите ми. „О, моето сладко детенце! Моят малък Петдесет!“

- Това съм аз, да - каза той.

- И Уелч ти донесе тези снимки?

- Да. Но не си спомням нищо. - Гласът му беше безжизнен.

- Не помниш, че си бил в приемно семейство? Защо трябва да помниш? Това е било толкова отдавна. Това ли те тревожи?

- Помня други неща. Отпреди. Помня и след това. Когато се видях с мама и татко. Но това... Това е като някаква огромна бездна.

И тогава разбрах. Моят миличък, винаги държащ всичко под контрол и в ред Крисчън бе разбрал, че голяма част от пъзела, който уж беше подредил, все още липсва.

- Джак на снимката ли е?

- Да, по-голямото дете. - Очите му бяха здраво стиснати и се държеше за мен както удавник се държи за сал в бурно море. Прокарах ръце през косата му и се загледах в по-голямото момче. То гледаше предизвикателно и арогантно в обектива. Нямаше грешка - това беше Джак. Но на снимката той беше още дете, осем или девет годишен, дете, скрило страха си зад враждебността.

И изведнъж се сетих.

- Когато Джак ми се обади да ми каже, че е отвлякъл Мия, спомена, че ако нещата не се били развили по този начин, твоите пари сега щели да са негови.

Крисчън потрепери.

- Шибаняк!

- Мислиш ли, че е направил всичко това, защото Грей са осиновили теб, а не него?

- Кой знае? Не ми пука за него. - Тонът му беше изпълнен с горчивина.

- Може би е знаел, че се виждаме, когато отидох на интервюто за работа. И вероятно е планирал да вкара в леглото си и мен. Планирал е всичко! - Догади ми се.

- Не, не мисля - каза Крисчън. - Започнал е да събра информация за мен и семейството ми седмица или нещо след като ти тръгна на работа при него. Барни знае точните дати. И, Ана, не забравяй, че е изчукал всичките си асистентки и ги е записал на видео. - Затвори очи и пак ме стисна.

Потреперих. Опитах се да си спомня нещо от разговорите си с Джак в началото. Заех, че е кофти човек, усещах, че има нещо зло в него, но не се бях доверила на инстинкта си. И Крисчън беше прав - аз изобщо не се замислях нито за здравето си, нито за безопасността си. Спомних си колко се карахме за онази командировка с Джак до Ню Йорк.

Господи! Щях да свърша като останалите момичета - героиня в някакъв отвратителен, гнусен порнографски запис. От самата мисъл за това ми се доповръща. И тогава се сетих за снимките, които Крисчън бе правил на подчинените си.

„Един дол дренки“. Не, Крисчън, не си такъв! Не, не си като него!“

Той лежеше все така, сгушен в мен. Като малко момче.

- Крисчън, мисля, че трябва да говориш с майка си и баща си.

Той ме погледна с погледа, с който гледаха сивите очи на момченцето от снимката.

- Нека им се обадя - прошепнах.

Той поклати глава.

- Моля те! - настоях аз.

Той ме гледаше с болка, с недоверие в самия себе си и ми се стори, че обмисля молбата ми.

- Аз ще им се обадя - каза тихо.

- Добре. Можем да отидем заедно, или, ако искаш, иди сам. Както предпочиташ.

- Не, те могат да дойдат тук.

- Защо?

- Не искам да ходиш никъде.

- Крисчън, мога да пътувам в кола.

- Не. - Тонът му беше категоричен, но ми се усмихна... саркас-тично. - Но е събота вечер и вероятно са на някакво мероприятие.

- Обади им се. Очевидно всичко това те разстройва. Те могат да хвърлят някаква светлина. - Погледнах часовника. Беше почти седем.

Той ме изгледа, замисли се, стана и вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

- Добре, щом държиш - каза, все едно му бях хвърлила някакво предизвикателство.

Прегърнах го и сложих глава на гърдите му.

- Татко? - Беше учуден, че баща му вдига телефона. - Да, Ана е добре. У дома сме. Уелч беше тук. Намерил е връзката... приемното семейство в Детройт... Не помня нищо. - Гласът му заглъхна, докато произнасяше последното изречение. Сърцето ми беше сгърчено. Прегърнах го, а той стисна рамото ми.

- Да?... Наистина ли?... Страхотно. - И затвори. - Идват! -Беше толкова изненадан, че едва сега осъзнах, че може би за първи път се обръща към тях за помощ.

Грейс ме прегърна и прошепна:

- Ана, Ана, милата ми! Спаси две от децата ми. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Изчервих се, объркана и развълнувана от думите й. Карик ме прегърна и ме целуна по челото.

После пък Мия се опита да ми дотроши ребрата. Изобщо не го забеляза обаче.

- Благодаря ти, че ме спаси от оня задник!

Крисчън я изгледа сърдито.

- Полека, Мия, боли я!

- О, съжалявам!

- Добре съм - казах, но определено си отдъхнах, когато ме пусна.

Изгледаше добре, с тесни черни джинси и пухкава розова блуза. Лично аз бях доволна от избора си на тоалет - удобна рокля тип „прегърни ме“ и ниски обувки. Поне изглеждах представителна в рамките на разумното.

Мия уви ръка около кръста на Крисчън, а той, без да каже и дума, подаде снимките на Грейс. Тя вдигна ръка към устата си, за да не се разплаче. Карик я прегърна и също се вгледа в снимката.

На вратата се появи Тейлър.

- Господин Грей, госпожица Кавана, брат й и брат ви са тук, сър.

- Благодаря, Тейлър.

Крисчън изглеждаше повече от озадачен. Мия се засмя и съобщи:

- Обадих се на Елиът и му казах, че идваме. Парти за „Добре дошла“.

Погледнах съчувствено Крисчън. Горкият ми съпруг! Грейс и Карик изгледаха Мия недоволно.

- Ами да хапнем тогава - казах. - Мия, ще ми помогнеш ли?

- О, разбира се!

Подбутнах я към кухнята, а Крисчън тръгна с родителите си към кабинета.

Кейт вилнееше като стихия, като торнадо: цялата й справедлива ярост беше насочена към мен и Крисчън, но най-вече към Джак и Елизабет.

- Какво си си мислела, че правиш, Ана! Мислила ли си изобщо? - крещеше из кухнята, а всички я гледаха.

- Моля те, Кейт, чух го от всички! - сопнах се.

Тя ме гледаше така, сякаш всеки миг щеше да започне да раздува лекция на тема „Инструкции за предаване на откуп при отвличане“. И то в типичния си стил. Но ме изненада - прегърна ме и прошепна:

- Господи, Стийл, понякога изобщо не мислиш! - И ме целуна по бузите. Очите й бяха пълни със сълзи. - Толкова се изплаших, толкова се тревожех!

- Не плачи, че ще разплачеш и мен.

Тя се отдръпна, избърса очите си, очевидно смутена от проявата си на слабост, пое дълбоко дъх и се съвзе за секунди.

- Добрата новина е, че определихме дата за сватбата. Решихме през май. И искам да си ми шаферка.

- О! Честито, Кейт!

„Мамка му. Малката точица... тъй де, Младши“.

- Проблем ли има? - Тя очевидно разбра паниката ми погрешно.

- О, не, просто се радвам за вас. Поне една добра новина. - Прегърнах я. „Мамка му, мамка му, МАМКА МУУ! Кога ми е терминът?“ Започнах да изчислявам датата наум. Доктор Грийн бе казала четири или пет седмици. Значи някъде през май. „Мамка му!“

Елиът ми подаде чаша шампанско.

„Шампанско? Май не бива!“

Крисчън излезе от кабинета си като попарен, лицето му беше с цвят на пепел. Грейс и Карик излязоха след него. Очите му се разшириха от паника, когато видя чашата в ръката ми.

„По дяволите! Искам да пийна!“ Грейс ми се усмихна, взе чаша шампанско и дойде при мен.

- Нищо няма да ти стане от една глътка - прошепна, намигна ми и се чукнахме. Крисчън ни изгледа лошо, но Елиът заговори за мача между „Маринърс“ и „Рейнджьрс“ и го разсея.

Карик дойде при нас, прегърна ни и целуна Грейс по бузата. После тя отиде при Мия на дивана.

- Как е той? - попитах Карик много тихо. С изненада забелязах, че Мия и Итън се държат за ръце.

- Доста е притеснен. - Лицето на Карик беше сериозно и тревожно. - Помни толкова много неща за майка си... наистина много. Ще ми се да не беше така. Но това... Надявам се да сме помогнали. И се радвам, че ни се обади. Каза, че ти си го накарала. - Очите му омекнаха.

Свих рамене и отпих бърза глътка.

- Ти си най-чудесното в живота му. Слуша само теб, никой друг!

Изобщо не бях съгласна, но си замълчах. Веднага се сетих за

откровенията му пред кучката Робинсън, а знаех, че споделя и с

Грейс. Опитах се да си спомня какво си говореха до леглото ми в болницата, но не успях. Колко ме вбесяваше тази моя неуслуж-лива памет!

- Ела, Ана, и седни. Изглеждаш уморена. Едва ли си очаквала да ви се изсипем така тази вечер.

- Толкова е хубаво да ви видя - отвърнах. И това беше самата истина. Беше невероятно усещане. Аз нямам братя и сестри, но съпругът ми имаше голямо и сплотено семейство. Обичах ги. Всичките. Гушнах се до Крисчън.

- Една глътка - изсъска той и взе чашата от ръката ми.

- Да, сър! - И запърхах с мигли, което го обезоръжи напълно.

- Родителите ми мислят, че можеш да вървиш и по вода - каза Крисчън, докато смъкваше тениската си.

Бях свита в леглото и гледах стрип шоуто.

- Е, добре, че поне ти знаеш истината - засмях се.

- О, не, не я знам. - Събу си джинсите.

- Разказаха ли ти за онова време?

- Казаха някои неща. Живял съм в семейство Колиър два месеца, докато майка и татко са чакали да да оформят документите. Вече са били одобрени за осиновяването и са били взели Елиът, но по закон трябвало да се изчака два месеца. Чакали да видят дали няма да се появи някой да ме... вземе.

- Какво мислиш за това? Как се чувстваш? - прошепнах.

- Че нямам никакви живи роднини ли? Майната му на това. Ако са като истинската ми майка... - Поклати глава с отвращение.

„О, Крисчън, ти си бил дете, ти си обичал майка си!“

Той обу долнището на пижамата, легна до мен и ме прегърна.

- Започвам да си спомням някои неща. Помня храната. Госпожа Колиър готвеше превъзходно. И сега поне знаем вече защо оня глист има зъб на семейството ми. - Прокара ръка през косата си.

- Господи! - викна изведнъж и ме изгледа с отворена уста.

- Какво има?

- Всичко си идва на мястото! Сега вече разбирам!

- Кое?

- Малкото пиленце! Госпожа Колиър ми казваше така. Малкото пиленце.

- Какво си идва на мястото? - Не разбирах.

- Бележката. Бележката за откупа, която беше оставил във вана. Беше нещо от сорта „Знаеш ли кой съм аз? Защото аз знам кой си ти, Малко пиленце,,.

Нищо не разбрах.

- Това е от една детска книжка. Господи! Помня я тази книжка! Казваше се... „Ти ли си моята майка?“ - Очите му бяха широко отворени. - Много си я обичах.

„О, знам я тази книжка“. Сърцето ми подскочи.

- Госпожа Колиър ми я четеше.

Не знаех какво да кажа.

- Господи! Той е знаел!

- Ще кажеш ли на полицията?

- Да, ще кажа. Един господ знае какво могат да направят с тази информация. - Крисчън поклати глава. - Както и да е. Благодаря ти за тази вечер.

Каква промяна!

- За какво?

- Че се погрижи за цялото семейство и приготви вечеря.

- Не благодари на мен, а на Мия. И на госпожа Джоунс. Винаги е заредено с храна.

Той поклати ядно глава. „Ядосан ли е? На мен?“

- Добре ли се чувствате, госпожо Грей?

- Да. А ти?

- И аз съм добре.

О... в такъв случай... Прокарах пръсти по меките косъмчета под пъпа му.

Той се засмя, хвана ръката ми и ме спря.

- О, не, нямах предвид това.

Нацупих се и той въздъхна.

- Ана, Ана, Ана, какво да правя с теб?

- Имам някои идеи. - Свих се до него и болката от натъртените ми ожулени ребра прониза цялото ми тяло.

- Бебчо, достатъчно емоции ти минаха през главата днес. Освен това съм ти приготвил приказка за лека нощ.

- Искаше да знаеш... - Той затвори очи, преглътна и се напрегна.

По дяволите! Какво му ставаше?

- Едно младо момче тръгнало да си търси работа, да изкара малко допълнителни джобни, за да си набавя така потребния му алкохол - започна той тихо. Обърна се на една страна, бяхме лице в лице, очите му - втренчени в моите. - И значи аз работех в двора на Линкълн, разчиствах боклуците от пристройката към къщата, която наскоро бяха довършили.

„Господи! Той говори!“

25.

Дишах трудно. Не бях сигурна, че искам да знам. Крисчън затвори очи и преглътна. Когато ги отвори, в тях имаше плахост и тревожните спомени грееха с особена светлина.

- Беше горещ летен ден. Имах много работа. - Изведнъж му стана смешно и той поклати глава. - Як гръб трябваше, за да изнесеш целия тоя боклук. Бях сам и Еле... госпожа Линкълн се появи отнякъде и ми донесе лимонада. Поприказвахме малко, аз й казах нещо хапливо, правех са на остроумен и тя... ми шибна един шамар. Удари ме толкова силно... - Несъзнателно вдигна ръка до бузата си, погали я, а очите му плувнаха в тъмните облаци на спомена.

„Господи!“

- И след това ме целуна. И след като ме целуна, пак ме удари.

- Той запримигва, очевидно все още под влиянието на случилото се... след толкова време.

- Никой никога не ме беше целувал така. И никой никога не ме беше удрял така.

„Как може да посегне на дете?!“

- Наистина ли искаш да чуеш това? - попита Крисчън.

„Да... Не...“

- Само ако искаш да ми кажеш - излъгах го в очите. Гласът ми беше тих, а мозъкът ми не го побираше.

- Опитвам се да ти обясня.

Кимнах. Исках да се получи окуражително кимване, но най-вероятно изглеждах като статуя, като препарирана, с оцъклени очи.

Той се намръщи, очите му потърсиха моите, опитваше се да прецени реакцията ми.

- Е, естествено, бях объркан, ядосан и дяволски възбуден. Разбираш ме, нали... сексапилна зряла жена идва при тебе ей така...

- Поклати глава все едно още не му се вярваше.

Сексапилна? Повръщаше ми се.

- Тя се прибра в къщата и ме остави на двора. Държеше се все едно не се е случило нищо. Стоях като втрещен. После продължих да работя. Когато вечерта си тръгвах, тя ми каза да отида пак на другия ден. Не каза нищо за случката. На другия ден се върнах. Нямах търпение да я видя. - Прошепна го, все едно се изповядваше. Всъщност това беше неговата мрачна изповед.

- Тя не ме докосна, когато ме целуна - каза и се обърна да ме погледне. - Не знам дали ме разбираш... бях ходеща ерекция, на петнайсет години, доста висок за възрастта си, хормоните ми бушуваха. Момичетата в училище... - Спря и веднага всичко ми стана ясно. Самотно уплашено красиво момче. Сърцето ми се сви.

- Бях гневен, ядосан на всички - на себе си, на родителите ми. Нямах никакви приятели. Психоаналитикът ми по онова време беше пълен задник. Родителите ми не отпускаха каишката. И не разбираха. - Погледна към тавана и прокара ръка през косата си. Искаше ми се да я погаля, но реших да не мърдам.

- Не можех да понасям някой да ме докосва. Не можех. И не можех да издържам ничие присъствие около себе си. Биех се. Нямаше уличен бой без мен. Господи, колко се млатех в училище! И затова и ме изключиха от две училища. Но трябваше да изпускам напрежението. А и това беше единственият начин да поддържам физически контакт с когото и да е... - Пак спря и след малко продължи: - Ясно ти е за какво говоря, нали? И когато тя ме целуна, хвана само лицето ми. Не ме докосна.

Едва чувах думите му.

- На другия ден се върнах. Не знаех какво да очаквам. Ще ти спестя подробностите, но в общи линии това, което се случи предния ден, се повтори, и то нееднократно, и така започна нашата връзка.

„О, истината боли!“

Той се намести така, че да ме гледа в очите.

- И знаеш ли, Ана, светът ми някак се подреди. Виждах ясно, чисто. Всичко се избистри. Тя беше точно това, от което имах нужда тогава. Тя беше като глътка свеж въздух. Вземаше всички решения вместо мен, изчисти ме от всички гадости, позволи ми да дишам.

„Господи!“

- И дори когато всичко приключи, моят свят остана подреден, животът ми остана фокусиран, именно заради нея. И остана такъв до мига, в който те видях.

И как се очакваше отговоря на това признание?

- Ти обърна света ми с главата надолу. - Той затвори очи и когато ги отвори, те бяха сурови. - Светът ми беше подреден, спокоен, контролиран - и тогава ти се появи в него с твоята мно-гознайна уста, с невинността си, с красотата си, с тихия си бунт и безразсъдство, и всичко преди теб изглеждаше тъпо, скучно, празно, обикновено... всичко преди теб беше едно голямо нищо. И се влюбих - прошепна.

Дъхът ми спря. Той ме погали по бузата.

- И аз - казах с малкото дъх, останал в дробовете ми.

Очите му омекнаха.

- Знам - каза само с устни.

- Знаеш?

-Да.

- Най-сетне - прошепнах.

- И тогава видях целия си живот в перспектива. Допреди няколко години Елена беше центърът на моя свят. Нямаше нещо, което не бих направил за нея. И тя направи много за мен. Тя ме спаси от алкохолизъм. Накара ме да уча... Тя ме научи да се справям с вътрешните и външните проблеми, да контролирам стреса си, да посрещам предизвикателствата, нещо, което не можех да правя, позволи ми да изживея неща, за които мислех, че не съм достоен.

- Да те докосват - прошепнах.

- До известна степен, но не съвсем.

Зачудих се какво ли пък значи това. Той усети реакцията ми и се поколеба.

- Кажи ми!

- Когато израстваш с една напълно негативна представа за самия себе си, ако мислиш, че си отхвърлен, че си свирепо животно, което никой никога няма да обича, започваш да си мислиш, че заслужаваш да те бият.

„Крисчън, ти не си такъв!“

Той пак спря и прокара ръка през косата си.

- Ана, много по-лесно е да носиш болката външно. Тя предизвикваше вътрешния ми гняв. Чак сега го разбирам. Доктор Флин все ми говореше за това. Но едва напоследък успях да погледна връзката ни отстрани, такава, каквато всъщност е била. Знаеш... на рождения ми ден.

Потръпнах при спомена за словесната битка между Елена и Крисчън на рождения му ден.

- За нея всичко е било секс и контрол. Самотна жена търси утеха в едно момче, което не е нищо повече от играчка в ръцете й.

- Но ти харесваш контрола - прошепнах.

- Да. И винаги ще обичам да контролирам, Ана. Такъв съм. За кратко бях отстъпил тази функция на друг, друг вземаше решенията вместо мен. Не бях в състояние да го правя сам. Просто не можех. Но като се подчинявах на нея, успях да намеря себе си и да поема управлението на живота си, да се контролирам, да контролирам нещата и сам да вземам решения.

- Да станеш доминант?

-Да.

- Това е твое решение?

-Да.

- Да зарежеш Харвард?

- Това беше най-доброто ми решение. Допреди да срещна теб.

-Мен?

- Да. - Устните му се извиха в усмивка. - Най-доброто решение, което съм вземал, беше да се оженя за теб.

- А не е ли да започнеш бизнес?

Той поклати глава.

- Не и да се научиш да летиш?

- Не. Ти си най-доброто ми решение! - Погали ме по бузата.

- Тя знаеше.

- Какво е знаела? - Намръщих се.

- Че съм влюбен в теб. Тя ме накара да прелетя до Джорджия да те видя и се радвам, че я послушах. Тя мислеше, че ще се изплашиш и ще избягаш. И ти направи точно това.

- Не искам да мисля за това. - Усетих как пребледнявам.

- Тя си мислеше, че трябва да имам всичко и да постъпвам според начина си на живот.

- На доминант?

- Да. Това ми даваше възможност да държа всички на разстояние, да контролирам, или поне да си мисля, че контролирам. Сигурен съм, че вече си разбрала защо.

- Заради майка ти?

- Не исках никой повече да ме наранява. Но после ти ме напусна и всичко се обърка. Целият ми свят се обърка. Толкова дълго се бях пазил от интимност, от чувства. Аз просто не знаех как да го правя, дори не знам как се справям сега.

- Справяш се много добре - казах. Прокарах пръст по устните му, а той го целуна нежно.

- Липсва ли ти? - прошепнах.

- Кое да ми липсва?

- Този начин на живот.

- Да, липсва ми.

- Но всъщност ми липсва усещането да упражнявам контрол. И честно казано, твоето глупаво... представление... когато спаси сестра ми. Ето така разбрах.

- Какво разбра?

- Че ме обичаш.

- Така ли? - Намръщих се.

- Да. Защото рискува толкова много за мен, за семейството ми. - Прокара пръст над носа ми, между веждите. - Когато се мръщиш, тук ти се образува една бръчка. Много е красива... Понякога се държа отвратително... а ти все още си с мен.

- Защо това те изненадва? Казах ти, че няма да те напусна.

- Мислех, че ще го направиш заради начина, по който реагирах, когато ми каза, че си бременна. - Пръстът му се плъзна надолу по бузата ми. - И беше права: аз съм все още в пубертета.

„О, по дяволите! Не съм казала такова нещо. Доктор Флин го каза“. Подсъзнанието ми ме гледаше лошо.

- Крисчън, наистина казах ужасни неща, но...

Той сложи пръст върху устните ми.

- Спри. Аз трябваше да ги чуя, и заслужавам да ги чувам. Сега нека продължа с моята приспивна приказка. - И се обърна по гръб. - Когато ми каза, че си бременна... Е, мислех, че ще сме само аз и ти, поне за известно време. Бях мислил за деца, но само хипотетично. Някак си предполагах, че ще имаме дете, но че ще се стигне дотам след време, някъде в бъдещето.

„Дете? Само едно? О, не без брат или сестра като мен. Дали да не повдигна темата сега?“

- Ти си много млада, а си и доста амбициозна.

„Аз? Амбициозна?“

- И тогава ти издърпа килимчето изпод краката ми. Господи, това беше удар! Никога, ама никога не бих предположил! Дори за секунда! Когато те попитах какво не е наред, изобщо не би ми минало през ума, че това е била причината, не очаквах такъв отговор. Бях ядосан - на теб, на себе си, на всички. И това ме върна години, години назад, когато нищо не зависеше от мен и всичко беше извън мой контрол. Затова трябваше да изляза. Отидох да видя Флин, но той пък беше на родителска среща...

- Смешно, нали? - прошепнах, а той се засмя.

- И вървях. Вървях дълго. И не знам как се озовах в салона. Тя тъкмо тръгваше. Изненада се да ме види. Честно казано, и аз бях изненадан, че се бях озовал точно там. Разбира се, тя видя, че съм обезумял, и ме покани да пийнем.

По дяволите! Май стигнахме до същината. Сърцето ми заблъска. Исках ли наистина да знам? Подсъзнанието ми ме гледаше настървено, с предупредително високо повдигната вежда.

- Влязохме в един бар и изпихме бутилка вино. Тя се извини за поведението си последния път, когато се видяхме. Мъчно й е, че майка ми отказва да й говори. Това по някакъв начин оказва влияние на социалния й живот и контактите й, но тя разбира. Говорихме за бизнеса, който върви добре въпреки рецесията. Споменах й, че искаш деца.

- Мислех, че си й казал, че съм бременна.

Той ме погледна открито, честно.

- Не, не съм й казал.

- И защо не ми каза?

- Ти не ми даде възможност.

- Не е вярно.

- На следващата сутрин не те намерих, а когато дойде, беше побесняла...

„О, да, вярно!“

- Прав си. Бях побесняла.

- Както и да е. Бяхме вече на средата на втората бутилка, когато тя се наведе към мен да ме докосне. И аз... замръзнах.

И скри очи с ръка.

Какво по дяволите беше това?!

- Реакцията ми, начинът, по който се дръпнах от нея, беше шок и за двама ни. - Гласът му беше съвсем тих.

„Погледни ме, Крисчън!“ Мушнах ръка под неговата, той се обърна и ме погледна. Лицето му беше бяло, очите - широко отворени.

- Какво има? - Едва дишах.

Той пак се намръщи и преглътна.

„О, какво крие от мен? Искам ли да го чуя?“

- Опита се да ме съблазни. - Като че ли чак сега изживяваше шока.

Сърцето ми сякаш спря завинаги. „Мръсна долна кучка!“

- Един миг, увиснал във времето. Тя видя изражението ми и разбра колко грубо е прекрачила границата. Аз я отхвърлих. Не бях мислил за нея в този... сексуален аспект от години. И освен това аз обичам теб. Казах й: „Обичам съпругата си“.

Гледах го и не знаех какво да кажа.

- Тя веднага отстъпи. Извини се, извъртя нещата, че е било само на шега. Искам да кажа... тя твърди, че е наистина щастлива с Ай-зък, че е доволна от бизнеса си, че не мисли зло никому, най-малко на нас. Казва, че приятелството ни й липсва, но разбра, че животът ми вече е само с теб. И това е наистина странно, като се има предвид какво се случи последния път, когато се видяхме. Помниш. Казах й, че няма повече да се виждам с нея. И тя си тръгна.

- Целунахте ли се? - Страх скова сърцето ми.

- Не! Не бих могъл да понеса отново такава близост с нея.

„О, това е добре!“

- Бях нещастен. Исках да се прибера у дома, при теб. Но осъзнавах колко лошо съм се държал... Останах, довърших бутилката и после продължих на бърбън. И докато пиех, се сетих какво ми каза преди време: „Ами ако това се беше случило на твоя син?“

И се замислих за детето и как започна всичко с Елена. И се почувствах... зле. Никога не бях поглеждал нещата от тази страна.

И тогава си спомних. Смътен спомен за приглушени гласове до леглото ми, докато лежах в полусъзнание. „Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид... за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили... е било грешно“. Разговорът с Грейс.

- И това ли е всичко?

- Да, в общи линии.

-О!

-О?

- И всичко свърши?

- Да. Всичко свърши в мига, в който те видях. Но го осъзнах едва когато се видях с нея за последно.

- Съжалявам — казах.

- За какво?

- Че бях толкова ядосана на сутринта.

- Аз знам какво е да си ядосан. И разбирам. - Спря, въздъхна и продължи: - Опитай се да ме разбереш. Искам те само за себе си. Не искам да те деля с никого. Това между нас... аз никога не съм изживявал такова нещо. Исках да го задържа. Исках да съм центърът на твоята вселена, поне за малко.

- Но ти си! Това няма да се промени!

Той ми се усмихна тъжно и прошепна:

- Ана, това просто не е вярно.

Сълзи напълниха очите ми.

- И как може да е вярно? - каза той. - По дяволите! Не плачи, Ана, моля те, не плачи! Съжалявам. - Погали ме по лицето, прокара пръст по треперещите ми устни, за да ме успокои. - Не, Ана, не бива да съжаляваш. Ще обичаш детето ни. И ще си права. И това е единственият правилен начин!

- Но Точицата ще обича и теб. Ти ще си центърът на вселената за това дете. Децата обичат родителите си безусловно, Крисчън. Защото чрез тях са дошли на този свят. Любовта е заложена в тях. Всички деца са така, Крисчън. Дори ти. Помисли за книжката, която си обичал да ти четат. Ти си искал да бъдеш с майка си. И си я обичал.

Той дръпна ръката си, сви я в юмрук.

- Не! - прошепна.

- Да, обичал си я. - Сълзите ми течаха свободно и вече не се опитвах да ги спра. - Разбира се. Това не е въпрос на избор. Ето защо толкова те боли.

Той ме гледаше сурово.

- И именно заради това успя да ме обикнеш. Прости й. Тя е имала своя свят, изпълнен с болка, и е трябвало да се справя сама с нея. Да, тя не е била добра майка, но ти си я обичал въпреки всичко.

Той ме изгледа с призрачни очи, духове от миналото танцуваха там.

„О, не спирай да говориш“.

Най-сетне проговори.

- Обичах да я реша. Косата й беше много хубава.

- Не се съмнявам. Достатъчно е да те погледне човек.

- Но беше лоша майка. - Едва чувах думите му. Той затвори очи. - Страхувам се, че ще съм лош баща.

Погалих го по бузата.

- Крисчън, можеш ли да допуснеш, дори и за секунда, че ще ти позволя да бъдеш лош баща?

Той отвори очи и ме гледа дълго, цяла вечност. Облекчението бавно огря лицето му и накрая той се усмихна.

-Не, не мисля, ще ми позволиш. Господи, колко си силна! Обичам ви, госпожо Грей! А дори не подозирах, че съм способен на това. - Целуна ме по челото. - И така, това е краят на приказката.

-Биваше си я...

Той се усмихна красиво, но мисля, че изпитваше облекчение.

- Как ти е главата?

- Главата ми ли?

Всъщност щеше да гръмне от всичко, което бях чула току-що.

- Боли ли?

-Не.

- Добре. Мисля, че вече трябва да спиш.

„Да спя? След всичко това?“

- Заспивай! - каза той строго. - Сънят е здраве.

- Имам един въпрос. - Нацупих се.

- Какво пък сега? - Погледна ме войнствено.

- Защо изведнъж стана така... прям, откровен... В името на добруването на човечеството ли?

Той се намръщи.

- Казваш ми всичко това сега сам, а всъщност да се изкопчи нещо от теб с доста уморително и често безрезултатно.

- Не знаех.

- Знаеш го много добре.

- Питаш ме защо съм така откровен? Не знам. Може би след като те видях буквално мъртва на земята. Или заради факта, че ще ставам баща. Не знам. Ти каза, че искаш да знаеш. А не искам Елена да стои между нас. Няма как. Тя е минало. Сто пъти съм ти го казвал.

- Ако не се беше опитала да те съблазни... щеше ли да запазиш приятелството си с нея?

- Това вече е втори въпрос.

- Съжалявам. Не ми отговаряй. - Изчервих се. - Така или иначе каза повече, отколкото някога съм се надявала да изкопча от теб.

Погледът му омекна.

- Не, не мисля, че бих запазил това приятелство. Но след рождения ми ден все мислех за нея като за... нещо, което съм започнал и не съм довършил. Тя прекрачи границата, и аз приключих. И моля те, повярвай ми, няма да я видя никога повече.

„Добре, забравяме темата. Време е да разхлабя захапката“. Подсъзнанието ми едва не припадна от облекчение. „Най-накрая, че и на мен ми писна!“

- Лека нощ, Крисчън. Благодаря за поучителната приказка. -Целунах го, но в мига, в който се опитах да удължа целувката, той се отдръпна.

- Недей. Само ме измъчваш така.

- Не се измъчвай тогава.

- Не. Имаш нужда от почивка, а е много късно. Заспивай!

Загаси нощната лампа и мракът ни потопи.

- Обичам те, Крисчън! Безусловно! - казах и се сгуших в него.

- Знам.

Усетих срамежливата му усмивка.

Отворих очи. Стаята беше окъпана в светлина. Крисчън го нямаше. Погледнах часовника - осем без пет. Поех дълбоко дъх. Ребрата ме боляха и пареха, но болката полека отшумяваше. Помислих си, че мога да ида на работа. Работа - да! Исках да отида на работа!

Беше понеделник, а лежах в кревата цялата неделя. Крисчън ме пусна само за малко, да ида да видя Рей. „Честно, как може да е такъв? Контрольор“. Моят контрольор! Усмихнах се с умиление. Беше внимателен, приказлив, правеше всичко с любов. Главата не ме болеше, болката в ребрата беше поносима, макар че, честно казано, се налагаше да внимавам, когато се смея. Но бях крайно изнервена. Това беше най-дългият период без секс от... всъщност от първия път.

Мисля, че и двамата бяхме успели да възвърнем душевното си равновесие. Крисчън изглеждаше много по-отпуснат и спокоен. Онази „приказка за лека нощ“ бе успяла да зарови духовете от миналото. Може би.

Взех бърз душ и след като се изсуших, започнах да оглеждам дрехите си. Исках нещо секси. Нещо, на което той да не може да устои. Кой би помислил, че този ненаситен мъж може да се контролира до такава степен? Не исках точно сега да се задълбавам в темата как е успял и кой го е научил на такъв самоконтрол. Не бяхме говорили за Робинсън Кучката от онази нощ и се надявах никога повече да не се наложи да говорим за нея. За мен тя бе мъртва.

Избрах безобразно къса черна пола и бяла копринена блуза с набрана дантела около деколтето. Обух копринени чорапи с дантела и убийствено високи обувки на „Луботен“. Малко грим, малко червило за естествен сексапил, свирепо разресване на косата. Оставих я пусната. „Да, това трябва да подейства!“

Крисчън закусваше на плота в кухнята. Видя ме и вилицата с набодено на нея късче омлет увисна във въздуха. Намръщи се.

- Добро утро, госпожо Грей. Отивате ли някъде?

- На работа. - Усмихнах се сладко.

- А, не. - Погледна ме, все едно бях казала най-смешното нещо на света. - Доктор Синг каза - една седмица болнични!

- Крисчън, нямам никакво намерение да прекарам деня сама в леглото. При това положение мога спокойно да ида на работа. Добро утро, Гейл.

- Добро утро, госпожо Грей. - Тя се опита да прикрие усмивката си. - Да ви приготвя ли закуска.

-Да.

- Гранола?

- Предпочитам бъркани яйца с пълнозърнест препечен хляб.

Тя се усмихна, а Крисчън не успя да скрие изненадата си.

- Ана, няма да ходиш на работа!

-Но...

- Не! Не спори!

Погледнах го ядно и чак сега забелязах, че още е по пижама.

- А ти ще ходиш ли на работа? - попитах.

-Не.

„Аз ли откачам?“

- Не е ли понеделник?

- Да. Така поне показва календарът.

- Кръшкаш от бачкане? - Присвих очи.

- Няма да те оставя сама тук пак да си навлечеш някоя беля. А и доктор Синг каза, че ще можеш да се върнеш на работа чак след седмица. Забрави ли?

Качих се на стола до него и леко повдигнах полата. Госпожа Джоунс ми поднесе чая.

- Изглеждаш добре - каза той, а аз кръстосах крака. - Много добре даже, особено тук. - И прокара пръст по кожата над дантелата на чорапа ми. Пулсът ми се ускори само от допира.

- Полата ти е много къса - каза с леко неодобрение, а очите му следваха движението на пръста му.

- Така ли? Не бях забелязала.

Той ме погледна и се засмя.

- Наистина ли не забелязахте, госпожо Грей?

Изчервих се.

- И не мисля, че този тоалет е подходящ за работа - каза той.

- Е, след като няма да ходя на работа, темата е изчерпана.

- Изчерпана?

- Изчерпана, да.

Той се засмя и продължи с омлета. Преглътна и каза:

- Имам по-добра идея.

- Така ли?

Той ме погледна изпод дългите си мигли, сивите му очи потъмняха. Поех рязко дъх. Слава богу! Крайно време беше.

- Ще отидем да видим докъде е стигнал Елиът с къщата.

Той майтап ли си правеше? Чак после си спомних, че трябваше да отидем още преди Рей да катастрофира.

- С удоволствие.

- Добре.

- Всъщност ти не трябва ли да си на работа?

- Не. Рос се върна от Тайван. Там всичко е минало добре. Всичко е наред.

- Нали ти щеше да ходиш там.

- Ана, ти беше в болницата!

-О!

- Да. О! Така че днес възнамерявам да си уплътня времето със съпругата си.

- Да си уплътниш времето? - Не можах да прикрия надеждата в гласа си.

Госпожа Джоунс сложи чинията с яйца пред мен и пак не успя да скрие усмивката си.

- Да, да си уплътня времето - засмя се Крисчън.

Бях прекалено гладна, за да продължавам да кокетнича и да флиртувам, и то със съпруга си.

- Винаги се радвам, когато се храниш - каза той, стана и целуна косата ми. - Отивам да си взема душ.

- Ммм... да дойда ли да ти изтъркам гърба? - попитах с пълна с яйца и хляб уста.

- Не. Яж!

Тръгна и си смъкна тениската. Един вид, възнагради ме с възможността да се насладя на голия му гръб и прекрасно изваяните му рамене. Спрях да дъвча. „Нарочно го прави! Защо?“

Карахме на север. Крисчън беше много спокоен. Бяхме оставили Рей и господин Родригес да гледат футбол в стаята на Рей в болницата. Подозирах, че Крисчън е купил телевизора с плосък екран.

Всъщност изглеждаше много по-добре след нашия „разговор“. Все едно някой бе свалил огромен товар от гърба му. Сянката на Робинсън не тегнеше така зловещо над нас. Може би защото бях решила да загърбя темата, може би защото и той беше решил да я загърби. Но сега го чувствах много по-близък. Вероятно защото ми се бе изповядал. И се надявах да е така и за в бъдеще. И все повече се отваряше за бебето. Е, не беше хукнал да купува креватче, но бях много по-обнадеждена.

Гледах го и го изпивах с очи. Сексапилен, рошава коса, късо спортно яке, бяла риза, джинси.

Той ме погледна, сложи ръка над коляното ми, погали ме нежно.

- Радвам се, че не си смени тоалета.

Бях сменила обувките с ниски, спортни, и бях облякла някакво яке, но не бях сменила полата. Пръстите му затанцуваха по бедрото ми. Сложих ръката си върху неговата.

- Ще продължаваш ли да ме дразниш?

- Може би - усмихна се той.

- Защо?

- Защото мога. - Усмихна се хлапашки.

- Тая игра се играе от двама - прошепнах.

Пръстите му продължиха да се движат по бедрото ми.

- Хайде да ви видим, госпожо Грей. - Усмихна се още по-широко.

Взех ръката му и я сложих на коляното му.

- Е, играй си я сам.

- Както пожелаете, госпожо Грей.

По дяволите! От тази игра май нямаше да излезе нищо добро за мен.

Крисчън зави по алеята към къщата ни. Вкара кода и големите бели метални врати се отвориха. Колата запълзя по алеята между дърветата, цялата застлана с листа - зелени, жълти, меднокафя-ви. Високата трева на моравата беше слънчево жълта, но тук-там се виждаха и зелени стръкчета. Денят беше много красив. Слънцето грееше и соленият дъх на Залива бе примесен с упоителния аромат на идващата есен. Такава тишина и красота! И като си помислиш, че това щеше да е домът ни.

След завоя видяхме къщата. Пред нея бяха спрели няколко камиона. Беше вдигнато скеле и няколко работници с каски се бяха качили по покрива.

Крисчън спря колата пред входа.

- Ела да намерим Елиът.

- Тук ли е?

- Надявам се. Плащам му добре, така че би трябвало да е тук.

Слязохме от колата.

- Ей, брато! - чу се отнякъде се гласът на Елиът. Заоглежда-хме се. - Тук, горе!

Беше на покрива и ни махаше, ухилен до уши.

- Крайно време беше да дойдете! Чакайте там, ей сега идвам.

Крисчън сви рамене и зачакахме.

- Здрасти, брато. - Елиът тупна Крисчън по ръката. - А ти, малката? Как си? - Хвана ме и ме завъртя.

- По-добре. - Успях да се засмея, макар че ребрата ме заболяха. Крисчън го погледна лошо, но Елиът не му обърна никакво внимание.

- Отиваме до офиса да ви сложим по една каска.

Къщата приличаше на огромна черупка. Подовете бяха покрити с някаква груба влакнеста материя. Някои от стените изобщо ги нямаше. На тяхно място бяха иззидали други. Елиът ни развеждаше и обясняваше. Навсякъде около нас работниците му, сред тях имаше и жени, работеха усилено. С облекчение отбелязах, че каменното стълбище с железния инкрустиран парапет си е на мястото, внимателно покрито с бели чаршафи, за да не се праши.

Голямата задна стена беше съборена и на нейно място беше вдигната стъклената стена на Гиа. Дори бяха започнали да работят по верандата. Но въпреки хаоса гледката беше поразяваща. Гиа беше свършила работата си добре. Нововъведенията бяха умерени - беше успяла да запази оригиналния дух на къщата. Елиът търпеливо съобщаваше кое в какъв срок ще бъде готово. Според него можеше да се нанесем преди Коледа, макар че Крисчън се съмняваше да стане толкова бързо.

„Господи! На Коледа тук!“ Нямах търпение. Как щях да дочакам? Ние украсяваме голяма елха, а малко момченце с коса като мед ни гледа с почуда. Какво прекрасно видение!

Последно влязохме в кухнята.

- Ще ви оставя вече, оглеждайте, но внимавайте. Това все още не е дом, а строителен обект.

- Да, разбира се. Благодаря, Елиът - каза Крисчън, хвана ме за ръката и попита: - Щастлива ли си?

Оглеждах голата стая и се чудех къде да закача картините с чушките, които бях купила във Франция.

- Много. И много ми харесва. А на теб?

- И на мен. - Усмихна се.

- Мисля да закачим картините с чушките тук.

Крисчън кимна.

- Искам да сложа и снимките на Хосе. Ти ще решиш къде.

- Някъде, където да не се налага да ги виждам често. - Изчервих се.

- Не бъди такава! - скара ми се той и прокара палец по долна-та ми устна. - Това са любимите ми снимки. Най-много харесвам тази в офиса ми.

- Изобщо не разбирам как може да я харесваш! - Целунах палеца му.

- Има къде-къде по-неприятни неща за вършене в един офис от това да гледам цял ден прелестното ти усмихнато лице. Гладна ли си?

- Зависи за какво - прошепнах.

Той се засмя, очите му потъмняха и надеждата и желанието се изляха във вените ми.

- Говорим за храна, госпожо Грей - каза Крисчън и ме целуна.

Нацупих се престорено и въздъхнах.

- Да, напоследък съм доста гладна.

- Тримата можем да си направим пикник.

- Тримата? Чакаме ли някого?

Крисчън наклони глава настрани.

- Да. След седем или осем месеца.

„О, Точицата“. Усмихнах се глуповато.

- Мислех да хапнем по едно алфреско - каза той.

- На поляната ли?

-Да.

- О, супер!

- Ще е страхотно място за деца - каза той и ме изгледа внимателно.

„Деца? Повече от едно? Дали да спомена сега?“

Той сложи длан на корема ми. Сложих ръката си върху неговата.

- Удивително - прошепна той и за първи път усетих в гласа му преклонението пред чудото.

- Знам. О, ето... имам доказателство. Снимка.

- Снимка? Първата усмивка на бебето?

Извадих разпечатката от ултразвука.

- Виждаш ли?

Крисчън започна да я разглежда, очевидно се чудеше къде да гледа.

- О, да, Точицата. Виждам я. - Говореше със страхопочитание.

- Детето ти - прошепнах.

- Нашето дете! - поправи ме той веднага.

- Първото от много.

- От много? - Очите му се разшириха от паника.

- Поне две.

- Две? Хм. Може ли за начало да почнем с едно, да видим как е, и после...

- Може - усмихнах се.

Излязохме в мекия есенен следобед.

- Кога ще кажеш на родителите си? - попита Крисчън.

- Скоро. Мислех да кажа на Рей тази сутрин, но господин Родригес беше там.

Крисчън отвори багажника на аудито. Вътре имаше кошница за пикник и едно одеяло от тартан, бяхме го купили в Лондон.

- Хайде, ела - каза той, взе кошницата и одеялото в едната ръка, подаде ми другата и заедно тръгнахме към поляната.

- Разбира се, Рос, давай - каза Крисчън и затвори.

Това беше третият разговор, който проведе по време на пикника. Бе събул обувките и чорапите си и ме гледаше, опрял ръце на коленете си. Якето му лежеше върху моето на земята. Беше прекалено топло. Лежах на одеялото до него. Жълтата трева ни скриваше от погледите на всички, шумът от къщата се чуваше, но отдалеч. Бяхме като в отрязано парче... рай. Той сложи още една ягода в устата ми и аз я засмуках с наслада, без да откъсвам поглед от потъмняващите му очи.

- Вкусна ли е? - прошепна Крисчън.

- Много.

- Насити ли се?

- На ягодите - да.

Очите му святкаха опасно.

- Госпожа Джоунс знае как да приготви пикник. - Засмя се.

- Да, няма спор - прошепнах.

Изведнъж той се изви, легна до мен, сложи глава на корема ми и затвори очи. Изглеждаше щастлив. Зарових пръсти в косата му.

А после той въздъхна тежко, извади телефона си, погледна екрана и отговори.

- Какво има, Уелч? - каза остро. Заслуша се и изведнъж се стегна и бързо се изправи.

- Денонощно... Благодаря - каза през зъби и затвори.

Настроението му се промени за секунди. Моят закачлив флиртуващ съпруг изчезна. На негово място до мен седеше друг мъж - студеният пресметлив господар на вселената. Настръхнах от изражението му. Той набра някакъв номер и попита:

- Рос, какви акции имаме в „Линкълн Тимбър“?

Мозъкът ми завря. „О, не, какво става?“

- Значи така. Консолидирате акциите в „Грей Ентърпрайзис“, уволнявате борда, освен главния изпълнителен директор... Не ме интересува... Чувам те много добре. Просто го направи... Благодаря, и ме дръж в течение. - Затвори и ме изгледа безизразно.

„Мамка му! Бесен е!“

- Какво е станало?

- Линк.

- Линк? Бившият мъж на Елена?

- Същият. Той е платил гаранцията на Хайд.

Гледах го в шок. Устата му беше стисната в черта.

- Е, ще изглежда като пълен идиот - казах, но не можех да прикрия ужаса си. - Искам да кажа, че Хайд извърши поредното си престъпление в момента, в който го пуснаха под гаранция.

- Имате право, госпожо Грей. Точка за вас.

- И какво направи ти току-що? - попитах.

- Изиграх го.

- Не беше ли малко... импулсивно?

- Аз съм си импулсивен.

- Много добре ми е известно.

Очите му се присвиха и той каза сухо:

- От доста време държа този план в задния си джоб.

- Така ли?

- Да. Когато бях на двайсет и една, Линк преби жена си почти до смърт, направи я на кайма. Счупи й челюстта, лявата ръка и четири ребра, защото не се с чукаше него, а с мен. А сега научавам, че е платил гаранцията на човек, който имаше намерение да ме убие, който отвлече сестра ми и се опита да счупи черепа на жена ми. Стига! Време е да си плати.

„Господи!“

- Имате право. Точка за вас, господин Грей.

- Ана, аз действам така. Отмъщението не може да ме мотивира. Почти никога. Но сега няма да оставя да му се размине. Това, което направи с Елена... тя трябваше да повдигне обвинение срещу него, но не пожела. Имаше право да го направи. Но с Хайд Линк прекрачи всички граници. Прехвърли нещата на лична основа, когато реши да тръгне срещу мен и семейството ми. Ще го смажа. Ще смачкам компанията пред очите му и ще я разпродам на парче на този, който даде най-добра цена. Ще го докарам до фалит.

„О!“

- Освен това ще изкараме добри пари от сделката - засмя се той.

Очите му изведнъж омекнаха и той прошепна:

- Не исках да те плаша.

- Не си ме изплашил - излъгах. - Просто малко ме изненада.

Да, понякога около него можеше да стане страшно.

Устните му минаха по моите като четка за рисуване.

- Ще направя всичко възможно, а и невъзможното, за да си в безопасност. Ти, семейството ни и това мъничкото. - И нежно погали корема ми.

Дъхът ми спря. Той ме гледаше с потъмняващи очи. Устните му се разтвориха, той си пое дъх и леко прокара пръсти между краката ми.

Господи! Желанието избухна като мина в тялото ми, разпадах се под допира му. Хванах рязко главата му и зарових пръсти в косата му. Дръпнах го към себе си, за да го докосна с устни. Не мога да кажа, че не го изненадах. Той разтвори уста. Езикът ми се плъзна в нея. Той простена и отвърна на целувката ми. Устните му, езикът му жадно търсеха моите. Откривахме се отново, погълнати в движенията на устните, езиците, диханието ни.

„О, колко го искам! Колко много време мина! Искам го тук, на нашата поляна!“

- Ана! - прошепна задъхано той и ръката му се плъзна надолу към полата ми, а аз бързо и непохватно започнах да разкопчавам копчетата на ризата му.

- Не, Ана, спри! - Той се отдръпна и хвана ръцете ми. Беше стиснал зъби.

- Не! - Зъбите ми се забиха нежно в долната му устна. - Не, искам те!

Той рязко пое дъх. Разкъсваше се. В очите му видях нерешителност и колебание.

- Моля те, искам те! - Всяка пора в тялото ми крещеше и умоляваше.

Той простена и се предаде. Устата му се залепи за моята, огъна устните ми. С една ръка придържаше главата ми, а другата тръгна по тялото ми, към кръста, той ме сложи да легна на гръб и се изтегна до мен, без да откъсва устни от моите.

После се отдръпна, изгледа ме и каза:

- Толкова сте красива, госпожо Грей.

Погалих милото му лице.

- Вие също, господин Грей. Тяло и душа.

Той се намуси. Пръстите ми погалиха бръчката между веждите му.

- Не се мръщи. За мен си красив. Дори когато си ядосан - прошепнах.

Той простена и устните му пак се впиха в моите. Бавно ме притисна към меката трева под одеялото.

- Липсваше ми - каза тихо и зъбите му минаха по челюстта ми.

- И ти ми липсваше! О, Крисчън! - Прокарах ръка през косата му, а пръстите на другата впих в рамото му.

Устните му тръгнаха по шията ми, целуваха нежно разбудената ми кожа, пръстите му следваха целувките и сръчно разкопчаваха копчетата. Разтвори блузата и нежно започна да целува гърдите ми. Доволен гърлен звук се откърти от гърдите му и този звук отекна като тътен през цялото ми тяло до най-дълбоките и закътани места.

- Тялото ти се променя - прошепна той. Палецът му заигра със зърното ми и то се втвърди болезнено, опряно в сутиена.

- И ми харесва такова - добави Крисчън.

Гледах как езикът му дразни нервните окончания по ръбчето на сутиена ми. После той захвана ръба му между зъбите си и го дръпна надолу, освободи гърдата ми и леко прокара нос по зърното ми, твърдо и издължено от допира му и от нежния хладен дъх на есенния бриз. Устните му се затвориха около него и той засмука силно и дълго.

Простенах и поех рязко дъх, ребрата ми се сгърчиха от болка.

- Ана! - Той ме погледна тревожно. - Ето, за това говоря. Никакво чувство за самосъхранение, никаква грижа и мисъл за собственото ти добро. Не искам да те наранявам!

- Не, не спирай! - заскимтях.

Той ме гледаше и се бореше със себе си.

-Умолявам те!

- Ето така! - каза той и ме премести да седна върху него. Полата ми се бе качила на кръста. Ръцете му галеха дантелата на чорапите ми.

- Така е по-добре, а и мога да се наслаждавам на гледката -каза тихо.

Протегна ръка, закачи пръст в чашката на сутиена ми и освободи и другата гърда. Обхвана нежно и двете, а аз отметнах глава назад и се оставих на вещите му ръце. Той продължи да ме дразни, да играе със зърната ми, докато вече не издържах и извиках силно. Тогава той седна, опрял нос в моя, алчните му сиви очи бяха заковани в моите. Целуна ме, а ръцете му все така дразнеха зърната ми. Успях да разкопчая две копчета на ризата му. Исках да го целувам навсякъде, да го събличам и да го чукам - и ако е възможно всичко това да стане наведнъж.

- Чакай! - Хвана нежно косата ми и дръпна главата ми назад. Очите му бяха пълни с обещания. - Не бързаме за никъде! Бавно! Искам да те имам бавно, да усетя вкуса ти!

- Крисчън, толкова отдавна не сме... - Горях от желание.

- Бавно! - каза той и това вече беше заповед. Целуна дясното ъгълче на устата ми. - Бавно! - Целуна и лявото. - Бавно, бебчо.

- Захапа долната ми устна. - Нека го направим бавно.

Зарови пръсти в косата ми и езикът му нахлу в устата ми. Успокоително, търсещо и възпламеняващо усещане. Със сигурност моят съпруг знаеше да се целува, да!

Погалих лицето му, пръстите ми се спуснаха бавно към брадичката, по шията му и отново се залових с копчетата на ризата. Този път бавно, а той все така ме целуваше. Разтворих ризата и я смъкнах по ключиците, по топлата му копринена кожа. Бутнах го леко назад и той легна под мен. Гледах го и усещах как тялото ми се гъне от желание над втвърдения му пенис. Прокарах пръсти по устните му, по челюстта, по врата, над адамовата ябълка до кладенчето под шията. Моят красив мъж! Наведох се и започнах бавно да целувам кожата му там където бяха минали пръстите ми. Той затвори очи.

Той изстена и отметна глава, за да оголи шията си за устните ми. Да го видя такъв - изгубен в свръхвъзбудата - беше толкова еротично.

Езикът ми се плъзна по гърдите му, през деликатните му косъмчета. Беше толкова... вкусен. Миришеше опияняващо. Като сладка отрова. Целувах малките белези по гърдите му, а той рязко хвана бедрата ми. Опрях ръце на гърдите му, за да не падна Той дишаше пресекнато.

- Наистина ли го искаш? Тук? - Очите му бяха притворени, гледаха ме със страст, любов, премрежени, горещи.

- Да - казах и зъбите ми захапаха леко зърното му, езикът ми се увиваше около него.

- О, Ана - прошепна той, повдигна ме, бързо разкопча копчетата си и когато ме пусна да седна, усетих ерекцията му под себе си и се притиснах към него. Върховете на палците му ме докоснаха точно там където исках да бъда докосната и дъхът ми спря.

- Дано не държиш особено на тези бикини - изпъшка той. Погледът му беше подивял, безумен. Пръстите му минаха по дантелата и после се плъзнаха в мен, а палците му се забиха в деликатната материя на бикините и я разкъсаха. Той завъртя ханша си и пенисът му се отърка в мен.

- Колко си мокра! - каза сластно и доволно. После изведнъж седна, обви ръце около кръста ми и се оказахме лице в лице. Потърка нос в моя.

- Ще го направим бавно, много бавно, госпожо Грей! Искам да усетя всеки сантиметър от тялото ти. - Повдигна ме и убийствено бавно ме нахлузи върху члена си. Усетих как всеки милиметър от ерекцията му ме изпълва.

Стенех, опитах се да хвана ръцете му и да се вдигна нагоре, да ускоря движенията му, но той не ми позволи.

- Всеки сантиметър от мен - прошепна и бавно ме изпълни цялата. Отметнах глава и извиках сподавено от насладата, изпълнила влагалището ми.

- Искам да те чуя - каза той. - Не, не мърдай! Остави се на усещането.

Отворих очи, устните ми бяха замръзнали в тих вик. Сиви, притворени, страстни, горещи очи. Той мръдна ханша си, но продължи да ме държи неподвижна.

Изстенах. Устните му целуваха шията ми.

- Това е любимото ми място - заровен в теб. - Устните му изгаряха кожата ми.

- Моля те! - изскимтях.

- Бавно, госпожо Грей. - Той отново размърда ханша си и удоволствието ме удари като ток. Хванах в длани лицето му и го целунах като хищник.

Зъбите му минаха по цялата ми челюст, до ухото.

- Тръгваме - каза и започна да ме повдига и да ме спуска по себе си. Моето друго аз беше скъсало синджира. Притиснах Крисчън на земята и започнах да се движа нагоре и пак надолу, напълно отдадена на сензационното усещане за пълнотата, да го яздя, да го яздя лудо. С ръка около кръста ми той се движеше в моя ритъм. Колко ми бе липсвало това упоително усещане! Той под мен, в мен, лъчите на слънцето по гърба ми, сладкият аромат на есен, нежният дъх на вятъра - цяла палитра усещания, миризми, вкус и към това - гледката на божествения ми съпруг под мен.

- О, Ана - простена той, отметнал глава назад.

И тогава бавно започнах да се пълня, да се катеря нагоре, нагоре, ръцете му се преместиха върху бедрата ми, палците му се впиха в най-горната им част и експлодирах. Пак и пак и пак - и се строполих върху гърдите му. Той извика името ми с екстаз и любов и ме последва.

Затворих очи и се отдадох на блаженото спокойствие на прегръдката му. Ръката ми беше на гърдите му, усещах как ударите на сърцето му забавят и се успокояват. Целунах го и прокарах нос по гърдите му. А като си помислиш, че това бе напълно невъзможно преди време, че никога нямаше да ми позволи.

- Така по-добре ли е? - прошепна той. Погледнах го. Усмихваше се.

- Да. Много. А ти как си? - Лицето ми беше огледално отражение на усмивката му.

- Липсвахте ми, госпожо Грей - каза той абсолютно сериозно.

- И вие ми липсвахте, господин Грей.

- И повече никакви подвизи. Чу ли ме?

- Никакви. Обещавам.

- Трябва винаги да говориш с мен.

- Това важи и за теб.

- Добре казано. Точка за вас. Ще се опитам. - Целуна косата ми.

- Мисля, че тук ще сме щастливи - прошепнах и пак затворих очи.

- Да. Ти, аз и... Точицата. Как се чувстваш между другото? Има ли проблем?

- Добре. Спокойна, щастлива.

- Добре.

- А ти?

- Добре. Спокоен, щастлив.

Погледнах го с надежда да разчета лицето му.

- Какво има? - попита той.

- Знаеш ли, когато се любим, обичаш да раздаваш команди.

- Оплакваш ли се?

- Не, чудех се... Нали каза, че ти липсва.

Той застина.

- Да, понякога.

- Е, трябва да направим нещо по въпроса - казах, целунах го нежно по устните и се увих около него като лоза. През съзнанието ми минаваха като снимки картини от Червената стая. Талис, масата, кръстът, как съм завързана с белезниците на леглото... Обичах малките му перверзни. Всъщност нашите малки перверзни. Можех да правя това. Можех да го направя за него. И за себе си. Кожата ми запя, когато се сетих за на-гайката.

- И аз обичам тези игри - казах, без да откъсвам поглед от очите му.

Той ме възнагради със срамежливата си усмивка.

- Честно казано, много ми се иска да стигна до границите ти

- тихо каза той.

- Кои граници?

- На удоволствието.

- О, това със сигурност ще ми хареса!

- Може би когато се приберем.

Обещанието увисна между нас.

Бяха минали два дни от пикника. Два дни от обещанието „Може би когато се приберем“. Той все още се държеше с мен все едно съм направена от стъкло. И все още не ме пускаше на работа. Работех вкъщи.

Отместих купчинката писма настрани и въздъхнах. Не бяхме влизали заедно в Червената стая откакто бях използвала ключовата дума. А каза, че му липсвала. И честно казано, и на мен, особено сега, след като спомена, че иска да стигне до границите на удоволствието. Замислих се дали да не му пратя мейл. Изчервих се. Погледнах масата за билярд. Да, нямах търпение.

Мислите ми бяха прекъснати от нежна музика. Стелеше се навсякъде и пълнеше апартамента. Крисчън свиреше на пианото. Не беше някоя от неговите тъжни мелодии, а нещо различно, нещо сладко, нещо, в което имаше надежда. Знаех тази мелодия, но никога не го бях чувала да я свири.

Тръгнах на пръсти към голямата стая. Той свиреше. Беше по здрач. Небето бе наситено розово. Цветовете на падащата вечер докосваха нежно косата му. Изглеждаше неземно красив, погълнат от мелодията. Не ме забеляза. През последните дни беше толкова открит, толкова внимателен, споделяше мислите си, плановете си, възгледите си. Все едно някъде в себе си е имал язовир, за чието съществуване не е подозирал никой, и водите на този язовир се бяха надигнали и прелели, скъсали бяха язовирната стена и сега нищо не можеше да ги спре. Той вече говореше.

Знаех, че ще дойде да ме провери след няколко минути, и ми хрумна нещо. Измъкнах се заднешком: надявах се да не ме е забелязал. Хукнах към спалнята, като събличах дрехите си, докато бягах. Оставих само бледосините си бикини. Намерих син потник и го облякох. Щеше да скрие охлузванията. Отворих гардероба и намерих изтърканите му джинси. Джинсите за Червената стая, любимите ми. Взех телефона от нощното шкафче, сгънах прилежно джинсите и коленичих до вратата на спалнята.

Вратата беше леко отворена. Той вече свиреше нещо друго. Не разпознах мелодията. Но и в тази имаше светлина, надежда. Беше прекрасна. Написах съобщение.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Удоволствието на съпруга ми Дата: 21 септември 2011, 20:45 До: Крисчън Грей

Сър,

Очаквам инструкциите Ви Винаги ваша

Госпожа Г. х

Натиснах „Изпрати“.

След секунди музиката спря и сърцето ми подскочи. Чаках, чаках - и най-сетне получих съобщение.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Удоволствието на съпруга ми - харесва ми това „относно“, бебчо Дата: 21 септември 2011, 20:48 До: Анастейжа Грей

Госпожо Г,

Заинтригуван съм. Ще Ви намеря.

Бъдете готова.

Крисчън Грей Изпълнен с очакване Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Бъдете готова! Сърцето ми биеше лудо. Започнах да броя. След трийсет и седем секунди вратата се отвори. Погледнах босите му крака, стъпили на прага.

Не каза нищо. Не обели и дума, а минаваха... векове. Мамка му! Ставаше нещо! Успях да се сдържа и да не го погледна. Очите ми останаха забити в земята.

Най-накрая той се наведе и взе джинсите, все така мълчаливо.

Тръгна към гардеробната. Не помръдвах. Сърцето ми щеше да изскочи, а тялото ми с радост поемаше тласъците на адреналина.

Усетих силна, сладка болка в слабините от нарастващата възбуда. След малко той се върна, обут в джинсите.

- Значи искаш да поиграем?

-Да.

Той пак млъкна. Реших да рискувам и да го погледна скришом... плъзнах поглед по бедрата му, обути в протьркания деним, по разкопчаното копче, по косъмчетата под пъпа му, по пъпа му, по изваяните му коремни мускули, по косъмчетата по гърдите, по сивите пламтящи очи.

Гледаше ме въпросително. О, мамка му.

- Да... какво? - прошепна.

- Да, сър.

- Добро момиче - каза той. Гледаше ме нежно. Погали ме по главата. - Сега мисля да те качим горе.

Вътрешностите ми буквално се наляха с желание, свиха се в сладки конвулсии.

Той ме хвана за ръка и аз го последвах по стълбите. Пред вратата на Червената стая той спря, целуна ме нежно и после рязко хвана и дръпна косата ми.

- Знаеш ли, че се опитваш да смениш ролите и да минеш отгоре? - каза опрял устни в моите.

- Какво? - Не разбирах какво иска да ми каже.

- Няма страшно. Ще го преживея. - Прокара нос по челюстта ми и нежно захапа ухото ми. - Когато влезеш, искам да коленичиш. Както съм те научил.

-Да... сър.

Той ме погледна и в блесналите му очи видях любов, удивление - и малко от усмивката на дявола.

Да, животът с Крисчън никога нямаше да е скучен, а аз бях готова за дългото пълно с наслада пътуване. Обичах този мъж -съпруг, любовник, баща на детето ми, понякога Доминант... Моят Петдесет нюанса.

Епилог.

Голямата къща, май, 2014

Лежах на одеялото за пикник от тартан и гледах ясното синьо лятно небе. Около мен - цветя и висока зелена трева. Топлото следобедно слънце сгряваше кожата ми, костите ми, корема ми. Лежах абсолютно отпусната. Беше приятно. Беше чудесно! Наслаждавах се на този ценен момент тишина и пълно щастие. Трябваше да изпитвам вина за щастието си, за тази душевна пълнота и завършеност, но истината е, че не съжалявах за нищо. Животът точно тук, точно сега, беше прекрасен. А аз се бях научила да живея за мига, така, както правеше съпругът ми. Усмихнах се и изпитах силно потръпване в слабините, когато се сетих за последната ни нощ в „Ескала“...

Ресните на камшика минаваха по големия ми корем болезнено бавно.

- Стига ли толкова, Ана? - прошепна той в ухото ми.

- О, моля те! - Виех и дърпах белезниците над главата си, очите ми бяха завързани, бях закачена на скарата в Стаята с играчките. Усетих сладкото ожулване на камшика по дупето си.

- Моля какво?

- Моля, сър.

Крисчън сложи ръка върху изнежената ми кожа.

- Добре, добре, добре - каза меко. Ръката му се спусна надолу и пръстите му се плъзнаха в мен.

Изстенах.

- Госпожо Грей, вие сте съвсем готова. - И зъбите му се впиха в ухото ми.

Пръстите му влизаха и излизаха, докосваха онова сладко място, където беше съсредоточена цялата ми възбуда. Камшикът падна на пода и ръката му се плъзна по корема ми, нагоре към гърдите. Цялото ми тяло беше напрегнато. Гърдите ми бяха много чувствителни.

- Тихо - каза той и палецът му се плъзна по зърното ми.

Пръстите му бяха нежни, много внимателни, удоволствието се разля по цялото ми тяло.

- Обичам да те слушам, когато стенеш - прошепна той. Усещах ерекцията му до ханша си. Копчетата на джинсите му притискаха кожата ми, пръстите му не спираха. По зърното ми, вътре в мен, в ритъм.

- Искаш ли да свършиш така?

-Не.

Пръстите му спряха да се движат.

- Така ли, госпожо Грей? Е, вие решавате. - И силно стисна зърната ми.

- Не... не, сър.

- Така вече става.

- Моля те, моля те!

- Какво искаш, Анастейжа?

- Теб! Винаги теб!

Той рязко пое дъх, леко извади пръстите си от мен и ме обърна към себе си. Махна маската ми. Помътнелите му очи изгаряха в моите. Показалецът му мина по долната ми устна и той го пъхна заедно със средния пръст в устата ми. Усетих соления вкус на възбудата си.

- Смучи - прошепна.

Завъртях езика си около пръстите му.

Хм... дори моите сокове имаха приятен вкус върху неговите пръсти.

Той разкопча белезниците и ме освободи. Обърна ме към стената, дръпна плитката ми и ме придърпа до тялото си. Наклони главата ми на една страна, така че устните му да имат достъп до шията ми, и в същото време ме притискаше плътно до себе си.

- Искам в устата ти - каза с тих съблазнителен глас.

Усещах тялото си узряло, готово. Силна сладка болка сви слабините ми.

Обърнах се към него, хванах главата му между дланите си и я дръпнах към устните си. Езикът ми се плъзна жадно в устата му. Той простена, сложи ръце на дупето ми и ме дръпна към себе си, но го докосна само издутият ми корем. Захапах челюстта му и устните ми се спуснаха по шията му. Ръцете ми бягаха към копчетата на джинсите му. Той отметна шава и оголи шията си за устните ми. Прокарах език по гърдите му, по косъмчетата.

Дръпнах колана на джинсите му - копчетата сами изскачаха от илиците. Той впи пръсти в раменете ми, натисна ме надолу и аз потънах между краката му.

Очите му бяха черни, устните разтворени. Той вдиша рязко, когато го поех в уста. Обичам да правя това. Обичам да гледам как се разпада под допира ми, да чувам дишането му, сластните стонове, откъртени от гърлото му. Затворих очи и засмуках силно. Имаше упойващ вкус, а бездиханният му стон бе насладата, за която копнеех.

Хвана главата ми и я закова на място, а аз скрих зъбите си с устни и го поех дълбоко в устата си.

- Отвори очи и ме погледни - заповяда той с дрезгав глас.

Очите му пламтяха. Той натика члена си чак до гърлото ми, после бързо го извади почти докрай. Понечих да го хвана, но той спря ръката ми.

- Не пипай или ще те закопчая пак. Искам само устата ти.

„О, така ли?“ Сложих ръце зад гърба си и го изгледах невинно с пълна уста.

- Добро момиче - каза той и се засмя гърлено. Излезе леко и после нежно, но нетърпеливо пак влезе в устата ми. - Имате прекрасна уста, госпожо Грей. Само за чукане.

Затвори очи и пак влезе в устата ми, а аз свих устни около него. С всяко влизане го поемах все по-дълбоко и по-дълбоко.

- Спри - каза и излезе от мен, остави ме искаща, гладна за много повече. Хвана ме за раменете и ме изправи. Опъна плитката ми и ме целуна силно, алчно, вземаше всичко от мен и ми даваше всичко. Изведнъж ме пусна и преди да се усетя вече ме носеше на ръце към леглото. Леко ме положи да седна, така че дупето ми беше на ръба.

- Сложи си краката около кръста ми - заповяда.

Изпълних и го придърпах с крака към себе си. Той се наведе, сложи ръце от двете страни на главата ми и както беше прав, бавно влезе в мен.

О, колко беше хубаво това чувство - да бъда притежавана от този мъж.

- Добре ли си? - попита загрижено.

- О, Господи! О, да, Крисчън! Моля те! - Стиснах го здраво между краката си и го придърпах с все сила към себе си. Той изстена. Хванах се за ръцете му и той бавно започна да се движи.

- По-силно, по-бързо. Моля те, Крисчън. Няма да се счупя.

И тогава той започна да се движи бързо, да пулсира в мен, пак и пак. О, божествена наслада!

- Да, така! - Здраво стиснах крака около него и оргазмът започна да се надига. „Моля те, не спирай. Близо съм! Не спирай!“

- Хайде, Ана - извика той през стиснати зъби и аз експлоди-рах около него, той почти веднага след мен, аз виках неговото име, а той моето.

Крисчън лежеше до мен, галеше ме по корема, дългите му пръсти бяха разперени широко.

- Как е дъщеря ми?

- Танцува - засмях се.

- Танцува? О, да! Усещам я! - Усмихна се, а Точица номер две подритваше в мен.

- Май сексът й харесва. Още отсега!

Той се намуси.

- Тъй ли? - каза сухо. После долепи устни до корема ми. - Да не съм чул за такова нещо, докато не станеш поне на трийсет, малка госпожичке!

- Как може да си толкова лицемерен? - засмях се.

- Не съм. Просто съм един загрижен баща. - Погледна ме сериозно и разбрах, че не се шегува.

- Ти си прекрасен баща. Помниш ли като ти казвах? - Погалих прекрасното му лице и той се усмихна срамежливо.

- Харесва ми да съм баща - каза и пак погали и целуна корема ми. - Така ще имам повече Ани.

- Не искам да има друга Ана освен мен - нацупих се.

- Много е хубаво, когато свършваш.

- Крисчън!

- И нямам търпение отново да усетя вкуса на кърмата.

- Крисчън! Как може да си толкова перверзен!

Той ме целуна, метна крак върху моя и хвана ръцете ми над главата.

- Ти обичаш перверзен секс - каза и потърка нос в моя.

Усмихнах се. Никой не може да устои на заразителната усмивка на дявола.

- Да. Обичам перверзен секс! И обичам теб! Много!

Събудих се от писък. Щастливият писък на сина ни. И макар че не виждах нито него, нито Крисчън, се усмихнах като идиотка. Тед се беше събудил от следобедния си сън и двамата с Крисчън се боричкаха някъде наблизо. Лежах тихичко и все още не можех да се начудя на енергията и изобретателността на Крисчън, когато играе с детето. Търпението му към Теди беше буквал-но неизчерпаемо. И с него беше много по-тьрпелив, отколкото с мен. Но така и трябва! А моето красиво малко момче, любовта и гордостта на майка си и баща си, не знаеше какво е страх. От друга страна, Крисчън продължаваше да бди над нас и да ни покровителства. Моят сладък, винаги контролиращ, бързо сменящ настроенията си Петдесет нюанса.

- Хайде да намерим мама. Трябва да е някъде из поляната.

Тед каза нещо, което не чух, а Крисчън се засмя безгрижно, щастливо. Магията на този звук! Неговата бащина радост. Не можах да се стърпя. С мъка се вдигнах на лакти и ги загледах от скривалището си сред високата трева. Крисчън го залюля силно, Тед изпищя щастливо, после Крисчън го метна нагоре във въздуха. Сърцето ми спря и затупка спокойно едва когато го хвана в ръцете си. Тед пищеше радостно. Въздъхнах облекчено. Моето малко, скъпо непораснало момче. Винаги в движение.

- Пак, тати! - извика Тед. Крисчън веднага изпълни желанието му и сърцето ми скочи в гърлото, докато гледах как го мята във въздуха. После го притисна до гърдите си, целуна меднорусата му коса, след това го млясна по бузата и започна да го гьделичка безмилостно. Теди се смееше, блъскаше с ръце по гърдите му, риташе и се опитваше да се отърве. Крисчън го пусна на земята и усмихнато му каза:

- Хайде да намерим мама. Сигурно се е скрила в тревата.

Тед се засмя и започна да се озърта. Играта на криеница му

харесваше. Стисна ръката на Крисчън и посочи нещо, което изобщо не бях аз. Засмях се с глас. Легнах бързо. И на мен ми харесваше тази игра.

- Тед, чух мама. Ти чу ли я?

- Мамо!

Тонът му беше почти заповеднически. Същият като баща си, а беше само на две. Засмях се.

- Теди! - обадих се и легнах загледана в небето с глуповата усмивка на лицето.

- Мамо!

Чух как стъпките им приближават. Газеха през тревата. Теди вървеше пред Крисчън.

- Мама! - изпищя Теди, все едно бе намерил съкровището на Сиера Мадре, и скочи върху мен.

- Хей, момченце! - Залюлях го в скута си и целунах пухкавата му бузка. Той се засмя, целуна ме и се отскубна от прегръдката ми.

- Здравей, мамче. - Крисчън се усмихваше над мен.

- Здравей, тати - усмихнах се.

Той вдигна Тед, седна до мен и го сложи в скута си.

- И внимателно с мама - каза му укорително.

Засмях се. Слава богу, че иронията не ме напускаше. Крисчън извади блакберито си от джоба и му го даде. Това щеше да ни даде пет минути спокойствие. Максимум. Тед го заоглежда със смръщени вежди, сериозно, сините му очи впити в екрана, точно както баща му четеше мейлите си. Крисчън зарови нос в косата му и сърцето ми се напълни с щастие така както балон се пълни с въздух, преди да литне. Бащичко! Като две зрънца грах! Двамата ми най-любими мъже на света.

Разбира се, Тед беше най-талантливото дете на планетата -нали съм му майка, няма начин да мисля иначе. А Крисчън... е, Крисчън си беше Крисчън. Бяла тениска, джинси, самата съблазън. Какво бях направила, за да получа всичко това?

- Изглеждате добре, госпожо Грей.

- И вие, господин Грей.

- Мама е много красива, нали? - прошепна Крисчън в ухото на Тед. Но той беше много по-заинтересован от телефона на татко си.

- Не мога да му се начудя - засмях се.

- Знам. Не мога да повярвам, че утре ще е на две - каза Крисчън някак замислено. Протегна ръка, сложи я на корема ми и след малко добави: - Хайде да си направим много деца.

- Поне още едно. - Усмихнах се.

- Как е дъщеря ми?

- Добре е. Май спи.

- Здравейте, господин Грей, здрасти, Ана.

Беше Софи. Десетгодишната дъщеря на Тейлър. Вървеше към нас през тревата.

- Соиии - изпищя Тед, щом я видя. Метна телефона настрани и се отскубна от ръцете на Крисчън.

- Гейл ми даде две ледени близалки. Може ли да дам едната на Тед?

- Разбира се - казах. „Ох, господи, сега ще се омаже!“

- ’алка. - Той протегна ръце към нея и тя му даде близалката. Вече се беше разтекла.

- Ела, дай на мама. - Взех близалката от него и бързо я напъхах в устата си да оближа потеклия сок. „Хм... много вкусно... червена боровинка“.

- Моя! - запротестира Тед, гласът му бучеше от негодувание.

- Твоя. - И му я върнах в не чак толкова течен вид. Той се усмихна и я напъха в устата си.

- Може ли да заведа Тед на разходка? - попита Софи.

- Да, разбира се.

- Но не далече! - каза Крисчън.

- Няма, господин Грей. - Бадемовите очи на Софи го гледаха сериозно. Тя май мъничко се страхуваше от него. Хвана Теди за ръка и бавно го поведе през високата трева.

- Спокойно, Крисчън. Какво може да им се случи тук?

Той обаче изобщо не беше спокоен. Настаних се в скута му.

- Освен това Тед обожава Софи.

Той завря нос в косата ми и каза:

- Тя е прекрасно дете.

- И е толкова хубава. Русо ангелче.

Крисчън застина и сложи ръце на корема ми.

- Ех, момичета, момичета... - Усетих тревога в гласа му. Увих ръце около врата му.

- Не бива да се тревожиш за нея поне още три месеца. Тук е на сигурно място.

Той ме целуна зад ухото и прокара зъби до меката част.

- Както кажете, госпожо Грей. - И ме захапа. Извиках.

- Нощес беше много хубаво. Трябва да го правим по-често.

- И аз така мисля.

- Това би било възможно, ако спреш да работиш.

Врътнах очи и той ме прегърна по-здраво. Усетих усмивката му във врата си.

- Връткате ми очи ли, госпожо Грей? - Заплахата в гласа му беше осезаема и много съблазнителна. Но заради децата реших да не обръщам внимание на сладката болка в слабините си.

- „Грей Пъблишинг“ има писател сред бестселърите на „Ню Йорк Тайме“ Продажбите на Бойс Фокс са феноменални, сайтът за електронни издания е голям удар и най-сетне имам екипа, който исках.

- И правиш пари в тези трудни времена! - добави той гордо. -Но все пак те харесвам боса, бременна и в кухнята.

Погледнах светналите му очи.

- И на мен ми харесва. - Той ме целуна и пак ме погали по корема.

И сега, както го бях хванала в добро настроение, реших да повдигна болезнената тема.

- Мислил ли си за предложението ми?

Той застина.

- Отговорът ми е не, Ана.

- Но Ела е такова хубаво име.

- Не. Няма да кръстя дъщеря ни на майка си. Не. Край на този разговор.

- Сигурен ли си?

- Да. - Хвана брадичката ми в дланта си и ме погледна в очите. Беше ядосан. - Откажи се, Ана, нямам намерение да цапам детето си с миналото си.

- Съжалявам. Добре. - „По дяволите! Не искам да се ядосва“.

- Така вече е по-добре. Няма смисъл. Накара ме да призная, че я обичам, завлече ме до гроба й. Това е достатъчно.

„О, не!“ Завъртях се в скута му и хванах в длани главата му.

- Съжалявам. Наистина. Не ми се сърди. Моля те. - Целунах ъгълчето на устата му, той посочи другото и целунах и него.

Посочи носа си, целунах и него. Той се засмя и сложи ръце на дупето ми.

- О, госпожо Грей, какво ще правя с вас?

- Убедена съм, че ще измислиш нещо.

Той се засмя и ме бутна леко на одеялото.

- Какво ще кажеш да направим нещо по въпроса сега? - прошепна съблазнително.

- Крисчън! - опитах се да протестирам.

Изведнъж отнякъде се чу писъкът на Теди и Крисчън скочи като пантера и хукна натам. Аз бавно тръгнах след него. Всъщност не бях разтревожена. Не беше от онези негови писъци, които ме караха да вземам по две стъпала в къщата, за да видя какво става.

Крисчън го грабна в ръцете си. Теди плачеше неутешимо и сочеше земята, където лежеше остатъкът ог близалката. Разтопена каша в тревата.

- Изтърва я - каза тъжно Софи. - Щях да му дам моята, ама яизядох.

- О, Софи, не се притеснявай. - Погалих я но косата.

- Мамааа! - виеше Тед с протегнати към мен ръце. Крисчън ми го даде с крайно нежелание.

- Няма, няма.

- ’алка - изхленчи Тед.

- Знам, миличко, знам. Ще идем при госпожа Тейлър и ще вземем друга. - Целунах косата му. Миришеше така сладко, така хубаво. На моето бебе.

- ’алка. - Той подсмръкна. Целунах лепкавите му пръсти.

Имаш малко от близалката по пръстите.

Той спря да плаче и започна да разглежда ръката си с интерес.

- Лапни си пръстите.

Той веднага ги засмука.

- ’алка!

- Да, близалка.

Засмя се. Моето малко момче - сменяше настроенията си бързо като моя господин Меркурий. Но пък поне имаше извинение. Беше само на две години, за разлика от баща си.

- Ще идем ли при госпожа Тейлър? - Той кимна и се усмихна сладко, по бебешки.

- Искаш ли тати да те носи? - Той поклати глава и ме стисна силно, заровил лице във врата ми.

- Май и на тати му се иска една вкусна близалка - прошепнах в ухото му. Тед ми се намуси, погледна си ръката и я протегна към Крисчън, разперил пръсти. Крисчън се засмя и смукна пръстите му.

- Ммм... вкусно.

Тед започна да се смее, протегна ръце към Крисчън и той го взе.

- Къде е Гейл, Софи?

- Беше в голямата къща.

Погледнах Крисчън. Усмивката му беше леко замислена. Зачудих се какво ли му се върти в главата.

- Толкова си добра с него.

- С този малкия ли? - Разроших косата на Тед. - Само защото е като всички мъже от семейство Грей, а аз знам как да се оправям с тях.

- Така е, това със сигурност го умеете, госпожо Грей!

Теди се изскубна от ръцете на Крисчън. Сега пък реши, че иска да ходи. Това мое своенравно дете! Хванах го за едната ръка, баща му за другата, и тръгнахме бавно към къщата, като го люлеехме високо във въздуха, а Софи подскачаше край нас.

Открихме Тейлър пред гаража. Беше един от малкото му почивни дни. Беше с джинси и тесен бял потник и се мъчеше да оправи някакъв стар мотор. Махнах му.

Стоях пред вратата на стаята на Тед и слушах как Крисчън чете приказка.

- Аз съм Лоракс. И ще ви говоря от името на дърветата...

Когато надникнах тихичко в стаята, Крисчън продължаваше да чете, а Теди спеше дълбоко. Погледна ме, затвори книжката и включи бебефона с камерата до креватчето на Тед. Погали го по бузата, изправи се и излезе на пръсти. Не се стърпях и се засмях.

Когато затвори безшумно вратата и се отдалечихме, той ме прегърна и каза:

- Господи, колко го обичам! Но когато спи е страхотно!

- Никога не съм била по-съгласна с теб.

Очите му бяха топли, меки.

- Не е за вярване колко бързо минаха две години.

- Знам.

Целунах го и се сетих за раждането: спешното цезарово сечение, ужасът, който преживя Крисчън, спокойствието на доктор Грийн, когато животът на Малката точица беше в опасност.

- Госпожо Грей, от петнайсет часа сте с родилни болки. Контракциите ви намаляха въпреки че ви вляхме гштоксин. Ще се наложи да направим цезарово сечение. Бебето е застрашено. -Беше повече от категорична.

- Крайно време беше - каза Крисчън и се опита да я убие с поглед.

Тя не му обърна никакво внимание.

- Тихо, Крисчън. - Стиснах ръката му. Гласът ми беше слаб, отпаднал, всичко около мен се въртеше - машините, стените, облечените в зелено хора. Но преди това имах да свърша нещо важно... Какво беше... О, да, сетих се.

- Искам да го родя сама, както другите жени.

- Госпожо Грей, моля ви. Цезарово!

- Моля те. Ана - пригласяше умолително Крисчън.

- После ще мога ли да поспя?

- Да, бебчо, да - почти проплака той и ме целуна по челото.

- Искам да видя Малката точица.

- Ще я видиш.

- Добре тогава - прошепнах.

- Най-сетне - каза доктор Грийн. - Сестра, повикайте анесте-зиолога.

- Доктор Милър, готови за цезарово! Госпожо Грей, ще ви преместим в операционната.

- Операционната? - казахме в един глас и двамата.

Да. Веднага!

И вече се движехме. Летяхме по някакви коридори, лампите на тавана се сляха в една дълга бяла движеща се лента.

- Господин Грей, трябва да облечете престилка и панталони.

- Моля?

- Веднага, господин Грей!

Той стисна окуражително ръката ми и тръгна.

- Крисчън! - извиках в паника.

Минахме през някакви други врати, след секунди медицинската сестра покриваше гърдите ми и слагаше пред главата ми параван с перденца. Вратата се отваряше и затваряше и в един миг около мен имаше ужасно много хора. „Ужасен шум! Искам у дома!“

- Крисчън? - Опитах се да огледам лицата на хората. Търсех трескаво неговото.

- Идва след секунди, госпожо Грей.

След малко Крисчън стоеше до мен, облечен в сини дрехи. Стиснах ръката му и прошепнах:

- Страх ме е!

- Не, бебчо, не! Моята силна Ана не се страхува! - Той ме целуна по челото и от тона му разбрах, че нещо не е наред.

- Какво има?

- Моля?

- Какво има?

- Всичко е наред, бебчо. Само си малко изтощена. - Очите му горяха от... страх.

-Госпожо Грей, анестезиологът е тук. Ще ви направим епиду-рална упойка и след това ще продължим.

- Има контракция.

Коремът ме се сви като притиснат с метален колан. Мамка му! Това беше уморителното. Да поемеш цялата тази болка. Стисках ръката на Крисчън. Бях толкова изтощена. Упойката парализираше усещанията ми надолу, все по-надолу и по-надолу. Съсредоточих се върху лицето на Крисчън. Беше ужасно напрегнат, разтревожен. „Какво не е наред? Защо е такъв?“

- Усещате ли това, госпожо Грей? - Гласът на доктор Грийн се чуваше насечен, надробен, далечен зад перденцата.

-Кое?

- Значи не усещате.

- Не.

- Добре. Започваме, доктор Милър.

- Справяш се страхотно, Ана.

Крисчън беше много блед. По челото му беше избила пот. Страхуваше се. „Не се страхувай, Крисчън. Не се страхувай“.

- Обичам те! - прошепнах.

- О, Ана! - изплака той. - И аз те обичам! Толкова много!

Усетих странно придърпване. Нещо ново и различно. Крисчън погледна зад перденцата и застина някак удивен, като че ли гледаше чудо.

- Какво става?

- Обдишване. Добре.

И изведнъж... пронизителен ядосан плач.

- Имате син, госпожо Грей. Апгар тест, моля.

- Апгар тестът показва девет.

- Мога ли да го видя? - едва промълвих.

Крисчън изчезна за секунди и когато се появи, държеше в ръцете си нашия син. Беше увит в синя пеленка. Лицето му беше розово. Имаше следи от кръв и нещо бяло. Моето бебе, моята Точица...Теодор Реймънд Грей.

Погледнах Крисчън. Очите му плуваха в сълзи.

- Вашият син, госпожо Грей! - каза. Гласът му беше обтегнат от напрежение, пресипнал.

- Нашият син! - казах задъхано. - И е толкова красив!

- Да, красив е - каза той и целуна челцето му, на което се кипреше грамаден кичур черна коса.

На Теодор Реймънд Грей не му пукаше за суетнята наоколо. Плачът му беше стихнал, забравен, очите му бяха затворени и той вече спеше. Той беше най-красивото нещо, което бях виждала. Божествен! Заплаках.

- Благодаря ти, Ана! - прошепна Крисчън и очите му пак плувнаха в сълзи.

- Какво има? - Крисчън хвана брадичката ми и вдигна главата ми нагоре.

- Нищо, спомних си раждането на Тед.

Все едно го попарих с вряла вода. Той сложи ръце на корема ми.

- Не, няма да минавам през това отново. Директно цезарово сечение.

- Крисчън, аз...

- Не, Ана. По дяволите, едва не умря минали път. НЕ!

- Не е така. Не бях тръгнала да умирам.

- Не! - Тонът му не търпеше никакви възражения. Но когато ме погледна, очите му омекнаха. - Харесва ми Фийби. Хубаво име. - И потърка нос в моя.

- Фийби Грей?... И на мен ми харесва. - Усмихнах му се.

- Добре. Сега да приготвя подаръка на Тед. - Подаде ми ръка и слязохме на долния етаж. Беше развълнуван като дете. Цял ден бе чакал този миг.

- Дали ще му хареса? - Погледна ме тревожно.

- Разбира се, че ще му хареса. За няколко минути. Крисчън, той е само на две!

Току-що беше приключил със сглобяването на дървеното влакче. Беше го купил за рождения ден на Теди. Освен това беше поръчал на Барни да направи двата от трите двигателя да се движат със слънчева енергия. Като хелкоптерчето, което му бях подарила. И сега Крисчън нямаше търпение да дочака слънцето да се покаже, за да ги пробва. Тайничко предположих, че цялата дандания е най-вече защото Крисчън иска да си играе с влакчето. Коловозите и всички останали неща заемаха почти целия каменен под на верандата. На следващия ден щяхме да правим семейно парти за рождения ден на Тед. Щяха да дойдат Рей и Хосе и цялата фамилия Грей с най-новия си член - бебето на Кейт и Елиът. Ава беше само на два месеца. Очаквах с нетърпение да се видя с Кейт и да поклюкарстваме, а и да видя как й понася майчинството.

Погледнах навън. Слънцето потъваше бавно зад хоризонта. Всичко беше точно така, както ми бе обещал Крисчън. И отново изпитах същата тръпка на блаженство и забрава, както първия път, когато застанах тук. Дъхът ти спира! Неземна красота!

Крисчън застана до мен и ме прегърна.

- Красива гледка.

- Да. - И когато се обърнах към него, той всъщност гледаше мен. Целуна ме и каза:

- Гледката е божествена. Любимата ми гледка.

- Това значи да си у дома!

- Това означавате вие за мен, госпожо Грей. Обичам те, Ана!

- Обичам те, Крисчън! И винаги ще те обичам!

Първата Коледа на Петдесет

Тоя пуловер как ме дращи и сърби! И мирише на ново. Всичко е ново. Имам си и нова мама. Тя е лекарка. Има слушалки и мога да си ги слагам в ушите и да си слушам сърцето. Тя е мила и се усмихва. Винаги се усмихва. Зъбите й са малки и бели.

- Искаш ли да ти помогна да украсим елхата, Крисчън?

В стаята с големите дивани има елха. Голяма. Виждал съм такива, ама в магазина. Не вътре, при диваните. В новата ми къща има много дивани. Не е само един. Не е като оня кафявия, дето все лепне.

- Виж.

Новата ми майка ми показва някаква кутия и там има топки. Много красиви искрящи топки.

- Това е украса за елхата.

У-кра-са. У-кра-са.

- А това - казва и вади някаква лента с малки цветчета по нея,

- това са лампички. Първо лампичките - казва и слага пръстите си в косата ми. Аз не мърдам и ме е страх. Обаче харесвам пръстите й в косата ми. Обичам новата си мама. Мирише на хубаво и чисто. И докосва само косата ми.

- Мамо!

Онзи пак вика. Лелиът! Той е много голям и само вика. Все вика. Аз не говоря. Няма ми ги думите. Но имам думи в главата.

- Тук сме, Елиът, във всекидневната.

Той влиза с гръм и трясък. Бил е на училище. Носи рисунка. За новата ми мама. Тя е мама и на Лелиът.

Тя кляка, прегръща го и поглежда рисунката. На нея има къща, и мама, и тати, и един Лелиът, и един Крисчън. Крисчън е много мъничък. Лелиът е голям. И усмивката му е голяма, а Крисчън гледа тъжно.

И тати е тук. Тръгва към мама. Стискам здраво одеялцето си. Той целува новата ми мама и тя не се страхува. Дори се усмихва. Тя също го целува. Стискам одеялцето.

- Здравей, Крисчън - казва тати. Гласът му е дълбок, хубав. И не вика. Той не вика като... Той чете книжки. Чете и на мен. Когато си лягам. Чете ми за едно коте с шапка и за зелени яйца и шунка. Никога не съм виждал зелени яйца. Тати се навежда и става мъничък.

- Какво прави днес?

Показвам му елхата.

- Купили сте елха? Коледна елха?

Казвам да с глава.

- Много е красива. С мама сте избрали хубава елха. Избирането на елха е много отговорна работа.

Той ме потупва по косата и аз замръзвам и стискам здраво одеялцето. Този тати не ме бие.

- Татко, виж ми рисунката. - Лелиът винаги се ядосва, когато тати говори с мен. Когато Лелиът ми е ядосан, аз го бия. После новата ми мама се ядосва. Лелиът никога не ме бие. Страх го е от мен.

Лампичките на елхата са красиви.

- Ела да ти покажа. Кукичката минава през дупчицата и после можеш да я закачиш на дървото. - И мама слага червена у-кра-са на дървото.

- Опитай с тази малката камбанка.

Малката камбанка звънка. Клатя я. Звънка щастливо. Пак я клатя. Мама се усмихва. Голяма усмивка. Специална усмивка за

мен.

- Харесва ли ти камбанката, Крисчън?

Казвам „да“ с глава и пак клатя камбанката, и тя пак звъни весело.

- Имаш такава хубава усмивка, мило дете - казва мама и се пипа по очите. Пак ме гали по косата. - Обичам да те виждам усмихнат. - Ръката й се мести към рамото ми. Не! Дръпвам се назад и стискам одеялцето. Мама изглежда тъжна и после пак щастлива, и пак ме гали по косата.

- Ще закачим ли камбанката на елхата?

Главата ми казва „да“.

- Крисчън, трябва да ми казваш когато си гладен. Можеш да го направиш. Ще хванеш ръката ми, ще ме заведеш в кухнята и ще ми посочиш. - И ми показва пръста си. Нокътят й е бляскав и розов. И е хубав. Но не знам дали новата ми майка е ядосана, или не е. Изял съм си яденето. Макарони и сирене. Много вкусно.

- Не искам никога да си гладен, детето ми. Разбра ли ме? Сега искаш ли сладолед?

Главата ми казва „ДА!“ И мама се усмихва. Обичам усмивките й. Повече от макарони със сирене.

Елхата е красива. Седя до нея, гледам я и прегръщам одеялцето си. Лампичките са шарени. И у-кра-са-та е шарена. Харесвам синичките. Най-горе на елхата има звезда. Тати вдигна Лелиът на ръце и той сложи звездата. Лелиът харесва да слага звезди, но аз не обичам тати да ме вдига нависоко. Не искам да ме държи. Звездата е ярка и свети.

До елхата има пиано. Моята нова мама ми дава да пипам черното и бялото на пианото. Черно и бяло. Обичам как пее бялото. Черното не пее толкова хубаво. Но и то ми харесва. Затова пипам и бялото, и черното. Бяло, бяло, бяло, черно, черно, черно. Много ми харесва как пеят.

- Искаш ли да ти посвиря, Крисчън?

Моята нова мама сяда до пианото. Докосва бялото и черното и те пеят песен. Тя натиска и педалите. Понякога свири силно, понякога - тихо. И песента е весела.

И Лелиът обича мама да пее. Мама пее за едно грозно пате. И кряка като пате. Лелиът си прави носа на патешки, прави си ръцете на крила и маха с тях. Лелиът е смешен.

. Мама се смее и Лелиът се смее. И аз се смея.

- Харесва ли ти тази песен. Крисчън? - пита мама хем тъжно, хем весело.

Имам чо-рап. Той е червен и на него има картинка с един дядо с червена шапка и голям нос и голяма брада. Казва се Дядо Коледа. Той носи подаръци. Виждал съм снимки на този дядо, но никога не ми е носил никакви подаръци. Защото бях непослушен преди. Сега съм добър. А той носи само на добрите деца. Моята нова мама казва, че съм много, много, много добър. Моята нова мама обаче не знае, а аз никога не бива да й казвам колко съм лош. Не искам мама да знае, че съм лош.

И татко има чо-рап над камината. И Лелиът има. Лелиът може да чете буквите на чо-рапа си. На него пише Лелиът. И на моя чо-рап има дума. Моята нова мама казва, че пише К-Р-И-С-Ч-Ъ-Н.

Тати сяда на леглото ми. Стискам одеялцето си. Имам голяма стая. Понякога стаята е тъмна и сънувам лоши сънища. За преди. Моята нова мама идва до леглото ми, когато имам лоши сънища. Ляга до мен, пее ми песнички и аз заспивам. Мирише на меко и ново и хубаво. Не като... не като... И лошите ми сънища си отиват, когато тя заспива до мен.

Дядо Коледа е дошъл. Той не знае, че съм лош, и ми е донесъл подаръци. Радвам се, че не знае моята тайна - че съм бил лош. Имам влак и хеликоптер и самолет и... хеликоптер и кола и... хеликоптер. Хеликоптерът може да лети. И е син. И лети около елхата. Лети над пианото и каца на бялото на пианото. Лети над мама и над тати и лети над Лелиът. А Лелиът си играе с лего. Моят хеликоптер лети из цялата къща, в хола, през трапезарията, после в кухнята. Лети към вратата на кабинета на тати и нагоре към моята стая, към стаята на Лелиът, към спалнята на мама и тати, лети из цялата къща, защото това е моята къща. Моята къща, в която живея.

Запознайте се с господин Петдесет нюанса

Понелелник, 9 май, 2011

- До утре - казах така, че да му напомня, че е време да се разкара.

Клод Бастил спря на прага на кабинета ми.

- Голф този уикенд, Грей? - попита нагло, но така или иначе арогантността му бе в кръвта. Знаеше, че ще ме смаже.

Думите му всъщност бяха сипали сол в раната. Въпреки героичните ми напъни в салона тази сутрин персоналният ми треньор ми беше сритал задника. Само Бастил можеше да ме победи и сега искаше да продължи да ръфа като озлобено кръвожадно куче. Никога не съм обичал голф. Но толкова много бизнес сделки се правят на голф, а и трябваше да призная, че покрай Бастил определено ставам по-добър.

Погледнах над Сиатъл, зареях поглед към хоризонта и ме обзе онова чувство на сиво безразличие. Настроението ми беше мрач-но като времето. Дните не се различаваха. Сливаха се в моно-тонно прехвърляне на календара. Трябваше ми нещо ново. Бях работил целия уикенд и сега, в широкия затвор на офиса си, се чувствах неспокоен. Не би трябвало, не и след няколко игри с Бастил. Но беше точно така.

Истината беше една. Единственото, което можеше да ме заинтригува от доста време, беше да изпратя двете пратки до Судан. Което ми напомни, че Рос вече би трябвало да ми е пратила всички логистични данни. Къде се размотаваше, по дяволите? И с намерение да разбера какви номера ми играе, хвърлих око на графика си и посегнах към телефона.

Ох! Трябваше да изтърпя и онова шибано интервю с упоритата госпожица Кавана за студентския вестник. Кой дявол ме накара изобщо да се съгласявам?

Мразех интервюта - малоумни въпроси от устата на някой още по-малоумен идиот. Телефонът звънна.

- Да - извиках така, сякаш Андреа ми беше виновна. Реших да претупам интервюто.

- Госпожица Анастейжа Стийл е тук, господин Грей.

- Стийл? Не беше ли Катрин Кавана?

- Анастейжа Стийл, сър.

Намръщих се.

- Да влиза - казах. Знаех, че говоря като сърдит тийнейджър, но можех най-много да си го преместя от единия крачол в другия.

„Я да видим... Госпожица Кавана не може да дойде!“ Познавах баща й, собственик на „Кавана Медия“. Бяхме правили малко бизнес преди време и ми изглеждаше умно копеле, разумно човешко същество. Интервюто всъщност беше услуга към него. Естествено, после щеше да ми върне услугата, в удобен за мен момент. Трябва да призная, че изпитвах известно любопитство да видя дъщеря му и да се уверя дали крушата настина си пада до корена.

Изведнъж на вратата настана някаква суматоха, някаква рошава дълга коса с цвят на лешник, бели ръце и кафяви ботуши се хвърли с главата напред в офиса ми. Врътнах очи и едва потиснах обичайното си раздразнение от непохватността на хората. Станах и тръгнах към момичето, което се бе пльоснало на пода на четири крака. Хванах я за раменете и я вдигнах.

Ясни светлосини объркани очи. Погледна ме сконфузено. Очите й имаха необичаен цвят - невинни като синя пудра, и в един ужасен миг си помислих, че вижда вътре в мен. Почувствах се напълно разголен. Беше крайно изнервящо. Имаше дребно лице, беше се изчервила, невинна и чиста като роза. За миг се запитах дали и кожата й е такава бяла, перфектна и как ли би изглеждала иорозовяла и затоплена от ухапването на камшика. „По дяволите! Какви ги мислиш, Грей! Това момиче е много младо! Спри се!“ Тя ме гледаше с отворена уста и едва се сдържах да не врътна очи. „Да, да, да, знам, сладката ми, но това е само лице, а красотата обикновено е под кожата“. Как ми се искаше да спре да ме зяпа така и да се отърва от тези големи сини очи.

„Е, време е за шоу. Грей. Поне да се позабавляваме“.

- Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете?

Ето, пак се изчерви. Поех контрол над положението и вече спокойно можех да я огледам. Беше нетипично хубава, смущаваше ме, и беше така свита, бледа, с огромна коса като махагон, която едва се побираше в ластичето, с което я беше вързала. Брюнетка. Мдаа... много хубава. Протегнах ръка за поздрав, а тя започна да се извинява и сложи малката си ръка в моята. Кожата й беше хладна и мека, но стисна ръката ми удивително здраво.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

Гласът и беше тих, колеблив, мелодичен дори; и не спираше да мига насреща ми с дългите си мигли и да ме гледа с големите си сини очи. Не успях да прикрия смеха, който ме напуши, като се сетих как съвсем неелегантно нахлу в кабинета ми. Попитах за името й.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Кат-рин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

Нервна, срамежлива, от онези, дето само четат. А и точно така изглеждаше. Облечена безобразно зле, скрила дребната си фигурка под раздърпан широк пуловер, леш клоширана кафява пола. „Боже, това момиче няма никакъв вкус за дрехи“. Започна да се оглежда нервно из офиса ми - гледаше къде ли не, само не и към мен. Всъщност умишлено избягваше да ме погледне, което беше наистина забавно.

„Е, как може тази жена да бъде журналистка? В нея няма нищо убедително, никакво самочувствие!“ Нервна, притеснена, но по някакъв чаровен начин мека, изпълнителна... да, подчинена. Поклатих глава, озадачен от посоката на мислите си. Казах някакви любезности и я поканих да седне. И тогава забелязах как дискретно се възхищава на картините в офиса. И преди да се спра, вече обяснявах.

- Местен художник. Тротън

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено - каза замечтано, изгубена в изяществото на картините ми. Имаше деликатен профил, чипо носле, пълни устни, а думите й изразяваха точно моето отношение към тези картини. Извисяване на обикновеното до необикновено. Наблюдателно око. Тази госпожица Стийл можеше да се окаже и умна.

Съгласих се с нея и видях как руменината заля лицето й. Седнах срещу нея и се опитах да си събера мислите.

Тя извади от огромната си чанта някакъв измачкан лист и касетофон. „Господи! Тези не излязоха ли от употреба? С касетките? И колко е непохватна!“ Два пъти блъсна това проклето нещо върху маса „Баухаус“. Моята маса! Очевидно й беше за първи път, но нещо не ми се връзваше. И ми стана още по-смешно. Обикновено такива неща ме докарват до лудост, но сега едва прикрих усмивката си и за малко да хукна да й помагам с проклетия касетофон.

Докато тя продължаваше да чупи пръсти и да се мъчи с касетофона, се замислих колко хубаво би било да усъвършенствам двигателния й апарат с една нагайка. Когато се ползва с вещина, може да накара и куците да проходят. Мисълта за тази... възможност ме накара да се почувствам неудобно и се размърдах в стола си. Тя ме погледна и захапа долната си устна. „Еба си, къде съм гледал досега? Как не забелязах тази уста!“

- Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Това е повече от очевидно, съкровище“. И въпреки иронията в мислите ми касетофонът й изобщо не ме интересуваше, защото точно в този момент не можех да откъсна очи от устата й.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл - казах, понеже ми беше нужно малко време, за да се съвзема. „Грей... спри веднага!“

- Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? - попита с очакване, обърнала откритото си лице към мен.

Сега вече беше наистина смешно.

- Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя замига с големите си сини очи, изглеждаше съсипана. Стана ми съвестно. „Спри да се държиш като лайно, Грей!“

- Не, нямам нищо против - казах и никак не ми се искаше аз да съм причината за това изражение.

- Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

- Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията.

„Защо се навих и на тая глупост?“ Но Сам от Връзки с обществеността ми каза, че било голяма чест, а Научният отдел в университета имал нужда от реклама, пък и да се поразшуми около дарението ми, за да се привлекат още инвестиции.

Госпожица Стийл, с очи колкото лицето й или лице колкото очите й, не знам как по-точно да кажа, че бяха много големи, мигна неразбиращо и... О! По дяволите! Тя ме разочарова! Не се ли беше подготвила за това интервю, нищичко ли не беше проверила? Поне това трябваше да знае. Кръвта ми се охлади. Беше... да, крайно неприятно. Не очаквах такова нещо. „Не очаквам такова нещо от никого, на когото отделям от времето си“.

- Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. - И бутна кичур коса зад ухото си. Раздразнението ми мина.

- Така си и мислех - казах сухо. „Я да я поизпотим малко“. И тя, естествено, се сгърчи като по команда. После се посъвзе, изправи слабчките си рамене, наведе се, натисна бутона за запис и се намръщи, като погледна смачкания си лист.

- Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?

„Майко мила! Определено това момиче можеше да измисли по-нормален въпрос. Еба ти тъпия шибан въпрос. Нито грам оригиналност. Много съм разочарован“. Изплюх стандартния отговор за изключителните хора, за екипа, за хората, на които се доверявам. А всъщност аз не се доверявам на никого и не вярвам на никого. Как им плащам добре и всички тези глупости и безкрайни простотии... „Но, мила госпожице Стийл, простичкият факт в този случай е, че срещу вас седи един гений. Да, аз съм гений във всяко нещо, с което се захвана. Фасулска работа. Купувам разни зле управлявани компании, оправям ги, или ако са много зле, вземам активите им и ги препродавам изгодно. Нещата опират само до това, да можеш да прецениш коя става за оправяне и коя за продаване на парче и, разбира се, и до хората, които ангажираш с това. За да успееш в един бизнес, ти трябват хора, а аз мога да преценя характера на човека по-добре от всеки друг“.

- Може би просто имате повечко късмет - каза тя тихо.

Късмет ли? „Как може да ме дразни така? Късмет? Няма никакъв късмет в тая шибана работа, госпожичке Стийл“. Тя ме гледаше смирено, но защо този въпрос? „Никой досега не ме е питал дали имам късмет. Работа, здрава работа, да намеря хората, да ги държа до себе си, да ги наблюдавам как работят, да ги контролирам, да им давам втори шанс, ако си заслужава, а ако не - вън. Без съжаление, без размисъл. Ето това правя, и го правя добре!“ Но все пак реших да се държа прилично и да демонстрирам ерудиция

- изрецитирах й думите на любимия си индустриалец.

- Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички - каза тя, и изглеждаше напълно сериозна.

„Я да чуя пак?“

Може би тези невинни очи все пак можеха да виждат през мен. „Контрол е второто ми име“.

- О, аз упражнявам контрол във всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. - „И точно сега много ми се иска да го поуп-ражнявам и върху вас“.

Очите й се разшириха. Онова приятно изчервяване отново плъзна по лицето й и тя пак захапа устната си. Реших да говоря глупости, за да не мисля за устата й.

- Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата

- Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт?

- попита тя. Деликатната й вежда бе вдигната с възмущение и крайно неодобрение. Раздразнението ми нарастваше все повече. Нарочно ли се държеше така и ме предизвикваше? Какво в нея ме вбесяваше толкова много? Въпросът, отношението й или фактът, че я намирах за привлекателна?

- За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми дава известна доза отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Тя отвори уста от учудване. „Ето така вече става. Сега вече може да го посмучете, госпожице Стийл“. И възвърнах равновесието си.

- Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?

- Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд - казах рязко. Та тя трябваше да ги знае тези неща! Погледнах я въпросително.

- Имате ли интереси извън работата си? -- смени бързо темата, щом видя реакцията ми. Разбра, че съм бесен, и незнайно защо това ме зарадва.

- Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни.

Усмихнах се. Представях си я в различни пози в моята Стая с играчки - качена на кръста на стената, вързана с белезници за ръцете и краката на леглото, разперена като препарирана пеперуда, по корем върху пейката за наказание. „Еба си мамата! Откъде се взе това девойче? И на всичко отгоре пак се изчервява“. Това май беше защитен механизъм. „Успокой се, Грей!“

- Но след като работите толкова много, как разпускате?

- Как разпускам? - Точно от тази уста въпросът прозвуча странно. Освен това... откъде време да разпускам? Тя имаше ли изобщо представа за броя на компаниите, които притежавам и управлявам? Но тя ме гледаше с тези очи и за моя голяма изненада се оказах в положение да се замисля над въпроса й. Всъщност какво правех, за да разпускам? Плаване, летене, чукане... да пробвам границите на малки брюнетки като нея, да ги дисциплинирам. Размърдах се в стола, но отговорих, без да спомена двете си най-любими хобита.

- Инвестирате в производство. Защо?

Въпросът й ме върна в реалността.

- Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво мога да кажа повече?

„И тези кораби пренасят храна по света. Вземат от онези, които имат, и носят на другите, които нямат. Какво му е лошото?“

- Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

„Аз и сърце?“ Сърцето ми беше смазано до неузнаваемост по особено брутален начин преди доста време.

- Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

- Защо някой би казал такова нещо?

- Защото ме познават добре.

Усмихнах й се от немай-къде. Всъщност никой не ме познаваше добре. Освен Елена. Зачудих се какво ли би казала за малката госпожичка Стийл. Момичето беше доста... противоречиво

- срамежливо, притеснено, очевидно умно и яко възбуждащо. Е, окей, признавам, доста съблазнително парче.

Тя изрецитира следващия си въпрос:

- Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

„И за да правя това, което правя, и за да живея така, както съм избрал да живея, имам нужда от доста голяма конфиденциалност около личния ми живот“.

- Защо се съгласихте на това тогава?

- Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. - „И се радвам, че се появи ти, а не тя“.

~ Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

- Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. - Погледнах я без грам емоция.

- Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Гледаше ме въпросително, като че бях пъзел, който непременно иска да подреди. Нямаше начин да й позволя да надникне в тъмната ми душа. „Това не е тема на разговор, не подлежи на обсъждане. Никога!“

- Този бизнес изисква голяма находчивост - казах и се опитах да изглеждам отегчен. Започнах да си представям как я чукам в устата, за да избегна мисли за глада. Да, тази уста трябва да се тренира. Ето ТОВА беше приятна мисъл! Представих си я на колене пред мен.

- Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

- Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

- Един вид искате да притежавате нещата? - Погледна ме ококорено.

„Да, съкровище, като започна от теб“.

- Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка - да.

- Говорите като краен консуматор. - Гласът й кънтеше от недоволство и пак ме издразни. Чак побеснях. Говореше като някоя пикла от богато семейство, която е имала всичко като дете. Но когато се загледах в дрехите й - вероятно „Блу Нейви“ или „Уол-март“, разбрах, че се лъжа. Не изглеждаше да е израснала в лукс.

„Мога да се грижа за теб!“

„Мамка му, това откъде се взе?“ Макар че, като се замислих, време беше да намеря нова подчинена. Мина колко... май два месеца от Сузана. И ето вече седях и точех лиги по малката брюнетка. Опитах да се усмихна и дори да се съглася с нея, макар че не виждах нищо лошо в консумирането. Само то движи напред остатъците от американската икономика.

- Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?

„Какво по дяволите има общо това с цената на петрола? Що за тъп въпрос? Ако бях останал с оня друсана курва, досега да съм умрял. Подхвърлих нещо, което не отговаряше на въпроса й, и се опитах да говоря безразлично. Но тя не млъкна! Взе да пита на колко години са ме осиновили! „Я й затвори устата, Грей!“

- Това е обществена тайна, госпожице Стийл - казах с леден глас. Тя трябваше да ги знае тези неща! Сега вече наистина изглеждаше смазана. „Добре!“

- Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си

- Това не е въпрос - отсякох.

Тя пак се изчерви и захапа проклетата устна. Поне се извини.

- Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

„Какво да правя с някакво шибано семейство!“

- Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

- Гей ли сте, господин Грей?

„Моля?“ Не можех да повярвам, че изрече подобно нещо! Никой в семейството ми не ме беше питал! Никой не си позволяваше! И слава богу! „Как смее!“ Положих огромно усилие на волята, за да се озаптя. Исках да я измъкна от мястото й, да я просна на коляното си, да я напердаша до припадък и после да я метна на бюрото и да я чукам с ръце, вързани на гърба. Това щеше да я осветли по въпроса. „Какво изнервящо женско същество!“ Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. И отбелязах злорадо, че тя се почувства неловко от собствения си въпрос.

- Не, Анастейжа, не съм - казах безизразно. „Хубаво име. Анастейжа. Харесвам как се върти около езика ми“.

- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. - И нервно прибра косата си зад ухото.

„Не си ли знае въпросите? Може би не са нейни?“

Попитах я и тя пребледня. Мамка му, това момиче беше много привлекателно, но нямаше натрапчива хубост... Дори не бих казал, че е красива.

- А... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя написа въпросите.

- Заедно ли работите във вестника?

- Не, съквартирантки сме.

Нищо чудно, че не беше в час. Потърках брадичка и обмислях възможността да я смажа окончателно, да вгорча живота й за дълго време напред.

- По свое желание ли дойдохте тук? - попитах и тя ме погледна покорно, очите й бяха големи и тревожни, заради реакцията ми, предположих. Определено ми харесваше начинът, по който й действах.

- Тя ме помоли да дойда. Болна е - каза меко.

- Това вече обяснява всичко.

На вратата се почука и влезе Андреа.

- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба, гледаше ме с отворена уста. Погледнах я и знам, че точно разчете посланието в очите ми: „Изчезвай! Веднага! Зает съм с малката Стийл!“ Андреа се изчерви до пурпур но, но бързо се съвзе.

- Както разпоредите, господин Грей - каза и излезе.

Обърнах се пак към интересното забавно същество на дивана ми.

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

„О, не си познала, малката. Мой ред е! Я да видим какво криеш зад тези големи сини очи“.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? - И когато се облегнах и притиснах устни с пръст, очите й се заковаха върху устата ми и тя мъчително преглътна. Изпитах силно задоволство от факта, че не остана безразлична към чара ми. Даже се забравяше.

- Няма кой знае какво за разказване. - И пак се изчерви. „Притеснявам я с присъствието си. Това е добре!“

- Какво мислите да правите след дипломирането?

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. - Сви рамене.

- Имаме много добра програма за стажанти. - „И какво за бога ме накара да кажа тая велика тъпня? Правило номер едно - никога, ама никога не чукай персонала! Спри се, Грей! И ти не я чукаш“.

Изглеждаше доста изненадана. Зъбите й потънаха в устната. Защо това ме възбуждаше толкова много?

- О, ще го имам предвид - каза, позамисли се и добави: - Цо не съм сигурна, че това място е за мен.

„Защо, по дяволите? Какво й е на компанията ми?“

- Защо мислите така? - попитах.

- Очевидно е. Не е ли?

- Не и за мен. - Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? - Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. - Карайте внимателно. - Гласът ми прозвуча по-суро-во, отколкото исках.

Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.

- Записахте ли всичко, което ви трябваше? - Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.

- Да, благодаря - каза тя тихо.

Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста - и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. - И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.

- До нови срещи, госпожице Стийл - казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей“.

- Довиждане, господин Грей. - Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.

Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние - и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.

Тя се изчерви като по поръчка.

- Много мило, наистина, господин Грей - озъби се.

„Охо, госпожица Стийл имала зъбки и знаела да хапе!“ Засмях се и тръгнах след нея. И Андреа, и Оливия ме изгледаха шокирани. „Да, да, точно така, изпращам момичето“.

- Имате ли палто? - попитах.

- Сако.

Погледнах остро към Оливия, която на секундата скочи да донесе сакото й. Взех го от ръцете й и с поглед я накарах да седне. Много ме дразнеше това момиче - вечно подскачаше като квачка и ми се мазнеше

Оказах се прав. Сакото й беше от „Уолмарт“. Госпожица Анастейжа Стийл заслужаваше да е по-добре облечена. Докато й държах сакото, докоснах кожата на врата й. Тя застина и пребледня. „Да! Определено й действам!“ Осъзнаването на този факт беше изненадващо удовлетворително. Тръгнахме към асансьора и натиснах копчето. Тя стоеше неспокойна до мен, дори потрепваше.

„О, повярвай ми, мога да те успокоя“.

Вратите се отвориха и тя бързо се мушна в асансьора и се обърна към мен.

- Довиждане, Анастейжа - казах.

- Довиждане, Крисчън - прошепна тя и вратите на асансьора се затвориха, а името ми остана да виси във въздуха. Начинът, по който го каза... прозвуча странно, и някак си съблазнително. И дяволски секси.

„Е, какво беше това?“

Трябваше да знам за нея, да знам повече, да знам всичко.

- Андреа - извиках, докато се прибирах към офиса си. - Намери ми Уелч! Веднага!

Седнах на бюрото и зачаках мобилния да звънне. Загледах се в картините и се сетих за думите й: „Извисяване на обикновеното до необикновеното.“ С тези думи можеше да бъде описана самата тя.

Телефонът ми звънна.

- Господин Уелч е на линия.

- Свържи ме.

- Да, сър.

- Уелч, искам информация за едно лице. Анастейжа Роуз Стийл

Събота, 14 май, 201

Анастейжа Роуз Стийл Дата на раждане:

Адрес:

Мобилен телефон номер Осигурителен номер: Банкови данни:

Занимание/професия:

Средна оценка от обучението: Образование:

10 септември, 1989,

Монтесано,

1114 Грийн Стрийт, апартамент 7

Хевън Хайтс, Ванкувър 98888

360 959 4352

987-65-4320

Уелс Фарго Банк, Ванкувър,

98888 номер на сметка/ баланс: 309361: $683.16 Студентка последна година в Колежа за свободни изкуства, Ванкувър

4.0

Основно, начално и средно образование - училище 2150, Монтесано

Професионален опит:

Резултати от 8АТ: Баща:

Дата на раждане: Майка:

Дата на раждане:

Политическа ориентация: Религиозни убеждения: Сексуална ориентация: Обвързаност/ семейно положение:

Магазин „Клейтън“ Ванкувър Драйв, Портланд, почасово 2150

Франклин А. Ламбърт

1. 09. 1969, починал на 11.09.1989 Карла Мей Уилкс Адамс 18.07. 1970

Омъжена за Франк Ламбърт

-01. 03, 1989, овдовявана 11.09. 1989

Омъжена за Реймънд Стийл

- 06. 06. 1990, разведена на 12. 07.2006 Омъжена за Стивън М. Мортън

- 16.08. 2006, разведена на 31. 01. 2007 Омъжена за Робин (Боб) Адамс

06. 04. 2009 няма данни няма данни неизвестна

неомъжена, неангажирана

Четях доклада буква по буква. Може би за стотен път, откакто ми го бе пратил Уелч преди два дни. Търсех нещо, нещо, за което да се хвана, да ми даде някаква представа за това момиче. Енигматичната госпожица Анастейжа Роуз Стийл. Тая проклета жена не ми излизаше от акъла, а това определено ме вбесяваше. През цялата седмица, по време на тъпи срещи, по всяко време се улавях как се сещам за всяка подробност от това интервю. Как пръстите й трепереха върху касетофона, как прибира косата си зад ухото и да... това хапане на тази устна. Шибаната устна ме хващаше за топките всеки път, като се сетех за това.

Препрочитах листа в колата, паркирал пред „Клейтън“ - малко скромно магазинче извън Портланд, където работеше тя.

„Ти си пълен глупак, Грей! Каква работа имаш тук?“

Но аз знаех, че ще се стигне до това. От седмица исках да я видя. И го знаех от мига, в който каза името ми при асансьора, преди да се спусне надолу в бездната на сградата ми. И да кажеш, че не съм се съпротивлявал! Пет дни, пет шибани дни чаках и чаках да ми се махне от главата. Да я забравя. А аз не чакам, никога не чакам! Мразя да чакам! Не чакам нищо, не чакам никого. Всъщност никога досега не бях хуквал да преследвам жена. Тези, които познавах, бяха наясно какво искам от тях и покорно го изпълняваха. Големият ми страх беше, че е прекалено млада и че няма да се съгласи на... офертата ми. Но знае ли човек... Дали от нея щеше да излезе добра подчинена? Поклатих глава. В крайна сметка имаше само един начин да се разбере. И ето ме - седнал като пълен задник в колата си на някакъв провинциален паркинг в най-забутания квартал на Портланд.

В инфото нямаше нищо. Нищо забележително. Освен последния факт, които всъщност беше първи по значение за мен. И затова и бях там. „Как така без гадже, госпожице Стийл? Сексуална ориентация

- неизвестна. Дали пък не е лесбийка? Не. Абсолютно невъзможно“. Спомних как ми зададе въпроса дали съм гей, как се притесни и как се изчерви като роза, като бледа роза... Мамка му, тези неща не ми излизаха от акъла от мига, в който я видях. И ме измъчваха.

„Затова си тук, Грей“.

Нямах търпение да я видя. Да видя сините очи, които не спираха да ме преследват и в сънищата ми. Не казах нищо на Флин. И по-добре, защото сега наистина я преследвах, а това не биваше да го правя. Може би все пак беше редно да му кажа. Врътнах очи. Не, не исках да ме занимава пак с неговите простотии - намиране на решения, какво стояло в основата на нещата и всичките му там глупости. Трябваше ми нещо, което да ме разсее. И за момента единственото, което можеше да ме разсее, се намираше на работното си място. Продавачка в железария!

„Бил си целия път дотука. Поне да видим дали малката госпожица Стийл е наистина така привлекателна, каквато си я спомняш. Време е за шоу, Грей!“

Слязох от колата и тръгнах към входа.

Всъщност магазинът беше много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Макар че беше почти обед, беше спокойно като за събота. Бях забравил какви интересни неща могат да се намерят в такъв магазин. Купувах всичко, което ми беше потребно, онлайн. Но така и така бях тук, можеше да се запася с някои дреболии. Малко велкро, да... малко кукички, метални пръстенчета... После намирам сладката госпожица Стийл и почваме забавленията.

Отне ми гочно три секунди да я забележа. Беше се забила зад някакъв компютър, гледаше втренчено екрана и от време на време отхапваше от сандвича си. СЗбра с пръст трошичка от устната си, лапна го и го облиза. Джинсите ми като нищо можеше да се окажат тесни за случая. „Мамка му, отдавна не съм на четири-найсет!“ Подразних се от неконтролираната реакция на тялото си. Трябваше да сложа край на тези пуберски реакции. Да я закопчая с белезниците за крачетата и ръцете, да я чукам, да я напляскам с камшика... последователността всъщност беше без значение. Да, точно от това имах нужда.

Тя беше погълната от работата си и това ми даде възможност да я огледам. Като оставим настрана всичките ми похотливи мисли, тя беше наистина привлекателна. Няма грешка, бях запомнил добре.

Тя погледна нагоре и замръзна, прониза ме с умните си смущаващи очи, най-синьото синьо, през което можеше да вижда вътре в мен. Почувствах се крайно обезпокоен, като предния път. Тя седеше и ме гледаше и мисля, че беше изпаднала в шок. А не знаех дали това е добре, или не.

- Госпожице Стийл! Каква приятна изненада!

- Господин Грей. - Задъхана и сконфузена. „А! Много добър знак!“

- Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! - „И ако знаете само колко се радват очите ми!“ Беше с тясна тениска и джинси, слава богу, не с онзи безформен пуловер. Имаше дълги крака, тънко кръстче и перфектни цици. Седеше и ме гледаше с отворена уста, чак се наложи да хвана ръцете си една за друга, за да не се пресегна да бутна брадичката й нагоре и да й затворя устата. „Бих целия тоя път от Сиатъл да те видя, но честно казано, си струваше“.

- Ана. Казвам се Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей?

Пое дълбоко дъх, изправи рамене също както в офиса ми и ми се усмихна фалшиво, с онази, запазената само за клиенти усмивка.

„Да започваме мача, госпожице Стийл“.

- Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.

Устните й се разтвориха и тя пое дълбоко дъх.

„Бедна ти е фантазията какво правя с тези връзки, госпожице Стийл“.

- Имаме различни дължини. Да ви покажа ли?

- След вас, госпожице Стийл.

Тя излезе иззад щанда. Носеше кецове. Бегло се запитах как ли ще изглежда на високи обувки. „Луботен“, само „Луботен“ за тези крака.

- При електрическите стоки са, осми отдел. - Гласът й потрепери и тя се изчерви... отново.

Да, определено присъствието ми я смущаваше. Надежда се надигна в гърдите ми. „Значи все пак не съм гей!“ Засмях се.

- Вие водите - казах и я подканих с ръка да мине пред мен. Сега вече имах време да се насладя на прекрасния й задник. Тя беше всичко, което търсех в една подчинена: сладка, вежлива, красива и имаше необходимите физически данни. Но големият въпрос беше дали може да бъде подчинена. Предположих, че дори не знае нищо за този начин на... живот. За моя начин на живот.

А толкова исках да й го покажа, да я вкарам в моя свят. „Доста високо се целиш с тая сделка, Грей“.

- По работа ли сте в Портланд? - попита тя и прекъсна мислите ми. Говореше високо, като се опитваше да се престори на безразлична. Стана ми смешно. Беше хубаво чувство. Жените обикновено не могат да ме разсмеят.

- Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство - излъгах нагло. „Всъщност съм тук, за да видя вас, госпожице Стийл“.

Тя се изчерви и се почувствах като лайно.

- Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. -Това поне беше истина.

- Част от програмата ви да нахраните света? - Устните й се извиха в полуусмивка.

- Нещо такова - казах. „И ми се смее? Ако е така, много бързо ще й сваля усмивката от лицето. Но откъде да започна? Може би с вечеря, по-добре от обичайното интервю... ето това вече ще е новост, да обмислям перспектива за вечеря“.

Стояхме пред рафтовете с кабели, подредени по асортимент, дължина и цвят. Разсеяно прокарах пръсти по тях. „Мога да я поканя на вечеря, просто така. Като на среща. Дали ще се навие?“ Погледнах я. Тя изучаваше свитите си пръсти. Не смееше да ме погледне... а това беше много обещаващо. Избрах по-дълги връзки. По-лесно се огьват и могат да обхванат два глезена и две китки.

- Тези ще ми свършат работа - казах и тя пак се изчерви.

- Нещо друго? - попита бързо. Не разбирах дали иска да ме разкара, или се старае да ми покаже колко е учтива с клиентите.

- Ще ми трябва и залепваща лента.

- Ремонт ли правите?

Едва потиснах смеха си.

- Не, не е ремонт. - Не бях хващал бояджийска четка от много време. Има си хора за тези неща.

- Елате с мен - каза тя притеснено. - Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей, нямаш много време. Почвай някакъв разговор“.

- Отдавна ли работите тук? - Разбира се, знаех отговора. За разлика от повечето хора, аз обичам да правя проучвания.

Тя пак се изчерви. Господи, това момиче беше срамежливо. „Не бива да се надявам много! Никак даже!“ Тя бързо се обърна и тръгна към някакъв друг отдел. Тръгнах след нея. Нетърпеливо крачех след задника й. „И какво сега? Аз какво съм? Някакво шибано псе?“

- Четири години - каза тя. Вече бяхме при лентите. Тя се наведе и взе две, с различна ширина.

- Ще взема тази - казах. „Широката лента е много добра за през устата“. Когато ми подаде лентата, пръстите ни се докоснаха и слабините ми щяха да гръмнат. „Еба си!“

Тя пребледня.

- Ще има ли друго? - Гласът й беше мек и дрезгав.

„Господи, дали й действам по същия начин, по който тя действа на мен? Или само си въобразявам?“

- Въже.

- Насам. - Тя буквално хукна към друга секция, а аз имах възможност отново да се насладя на задника й.

- Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна... усукано... обикновено...

„Мамка му! Спри!“ Вътрешно стенех и си я представях как виси вързана на тавана в стаята с играчките, но се борех да прогоня тази мисъл.

- Пет метра от естественото, ако обичате. - По-грубо е, а и боли повече, ако се опитваш да се освободиш от него... точно това ми трябваше.

Пръстите й трепереха, но успя да го премери, после измъкна ножче от задния си джоб, отряза го, нави го прилежно и направи впечатляващ възел.

- Да не сте била скаут?

- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей

- А каква е вашата страст, Анастейжа? - Стиснах погледа й в моя и зениците й се разшириха. „Да!“

- Книгите - каза тя много тихо.

- Какви книги?

- О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска

Английска литература? Бронте. Остин. Бях готов да се обзаложа. „Всичките тези романтични глупости. Не, това никак не е добре“.

- Имате ли нужда от нещо друго?

- Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? - Исках да видя реакцията й.

- Нещо „направи си сам“ ли?

Направо щях да се пукна от смях. Едва се удържах. „О, сладката ми, „направи си сам“ не е за мен!“ Кимнах. Очите й бързо минаха по тялото ми. Сковах се! „Оглежда ме! Не е за вярване!“

- Работен комбинезон? - Тресна го ей така. И това беше най-неочакваното, което бях чул досега от устата й, откакто по същия начин изтърси оня въпрос: „Гей ли сте?“

- Не искате да си развалите дрехите, нали? - Посочи джинсите ми и пак се изчерви.

Нямаше как да се стърпя.

- Винаги мога да ги сваля.

Тя се изчерви като червено цвекло и заби поглед в земята.

- Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха - казах, за да не я мъча.

И пак тръгнахме, и аз все така я следвах. Направо препускахме из магазина.

- Имате ли нужда от нещо друго? - каза без дъх и ми подаде сини работни дрехи. Беше като изпепелена, само лицето й пламтеше. Господи, какво правеше с мен това момиче!?

- Как върви статията? - попитах я с надежда да я успокоя поне малко.

Тя ме погледна и ми се усмихна облекчено. Най-сетне!

- Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, еькварти-рантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.

Това беше най-дългото изречение, което беше казала досега от първата ни среща. И дори не говореше за себе си, а за някой друг. Странно. И преди да се обадя, тя продължи:

- Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

„Упоритата госпожица Кавана иска снимки, а? Малко публичност, а? Е, мога да го направя. Тъкмо ще мога да се понасладя още малко на сладката госпожица Стийл“.

- Какви снимки й трябват?

Тя ме изгледа и поклати глава.

- Ще съм тук и утре може би... - Можех да остана в Портланд. В хотела. Можех да работя оттам. Една стая в „Хийтман“. Трябваше да накарам Тейлър да дойде да ми донесе дрехи и лаптопа. „Или хгьк Елиът, освен ако не чука някъде, което е основното му занимание през уикенда“.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? - Едва сдържаше вълнението и изненадата си.

Кимнах. „Ще се изненадаш какво бих направил, за да прекарам малко повечко време с теб, госпожице Стийл. Всъщност по-изненаданият ще съм аз“.

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. -Тя се усмихна и лицето й грейна като лятна зора. Дъхът ми спря.

- Кажете ми, ако решите за утре. Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

Ако не се обадеше, щях да си замина за Сиатъл, а мисълта за това ме потискаше.

- Добре. - Продължи да се усмихва.

- Ана - каза някой и двамата се обърнахме. Някакъв млад мъж в скъпи спортни дрехи стоеше зад нас и се усмихваше като селски идиот.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? - Тя тръгна към него и оня ебалник взе да я прегръща като някаква шибана горила. Кръвта ми се смрази. „Свали чекиджийските си ръце от нея!“ Стиснах юмруци и фактът, че тя не направи никакво движение да отвърне на прегръдката му, никак не ме успокои. Е, може би съвсем малко.

Започнаха да си шепнат нещо. Мамка му! Може би информацията на Уелч не беше вярна. Тоя можеше да е някое гадже. Освен това беше млад и не можеше да откъсне алчните си очички от нея. Огледа я от една ръка разстояние и после отпусна ръка на рамото й. Знам, че в такъв жест няма нищо особено, но го правеше, за да си препикае територията и да ми каже да се махна. Тя се чувстваше неловко, пристъпваше от крак на крак. „Мамка му. Тръгвам си“. После му каза нещо, измъкна се от ръцете му, докосна рамото му, но не и ръката. „Ясно, не са чак толкова близки. Добре!“

- Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. - Изгледа ме странно. Не разбирах какво ми казва с този поглед, но тя продължи да обяснява: - Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън.

„А, брат на шефа, не приятел“. Не можех да се начудя на себе си, такова облекчение... не помня скоро да бях изпитвал такова облекчение. „Не, това не е на добре. Тази жена ми влиза под кожата“.

- Приятно ми е, господин Клейтън - казах формално.

- Приятно ми е, господин Грей. - Здрависахме се. Ръката му беше отпусната. Лигльо! Нещастен задник. - Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис“? - И както наперено си защитаваше територията, след секунди вече беше готов да лази пред мен.

„Да, копеле нещастно, това съм аз“.

- Какво мога да направя за вас?

- Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива.

„Сега си разкарай жалкия задник оттука“.

- Добре, ще се видим после, Ана - разлигави се пикльото, без да спира да се кокори.

- Да, Пол - каза тя и, слава богу, оня се разкара.

- Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

- Това е всичко - казах и осъзнах, че времето е изтекло. Не знаех дали и кога ще я видя пак. Но трябваше да знам дали има някаква надежда да помисли върху това, което планирах да й предложа. И как да я питам? Не знаех дали съм готов да се хвана с още една подчинена, която не знае нищо. А на нея щеше да й е нужно сериозно обучение. О, какви интересни възможности се откриваха. А да стигна дотам... това щеше да е половината от удоволствието. „Дали изобщо ще прояви интерес? Или пък съм се объркал от самото начало?“

Тя тръгна към касата да маркира покупките ми. Не вдигаше поглед. „Погледни ме, по дяволите!“ Исках да видя тези сини очи и да се опитам да разбера какво мисли.

- Четирийсет и три долара. - Най-сетне вдигна глава към мен.

„Само?“

- Искате ли торбичка? - попита. Вече бе влязла в ролята на продавачка. Подадох й кредитната си карта.

- Да, Анастейжа. Искам.

И името й. Хубаво име за хубаво момиче. Как само галеше езика ми!

Тя опакова всичко бързо и вещо и... край. Трябваше да се махам.

- Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?

Тя кимна и ми подаде кредитната карта.

- Добре. До утре тогава. Евентуално... - Не можех да си тръгна така. Трябваше някак да й кажа, че проявявам интерес. - И... Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто!

И щастлив от стъписания й вид, метнах торбата през рамо и бавно тръгнах към изхода.

Да, въпреки трезвата ми преценка, че не бива, аз я желаех. И сега трябваше да чакам. Да чакам... пак. А аз никога не чакам.

Това е всичко... засега. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви, че изчетохте тази история. Е Л Джеймс

Благодарности

На Нийл за подкрепата. Ти си скалата в живота ми.

На Катлийн за търпението, с което ме изслушваше, за приятелството, доверието и за това, че е истински магьосник в технологиите.

На Бий за моралната подкрепа.

На Тейлър (магьосник в технологиите), Сузи, Пам, Нора с благодарност за вълнуващите приключения.

Бих желала да изкажа огромната си благодарност и на:

Доктор Райна Сладър за консултацията по всички медицински въпроси.

Ани Форлайнс за консултациите по финансовите въпроси.

Елизабет де Вос за консултациите по системата за осиновяване в САЩ.

Мади Бландино за изключителните й, вдъхновяващи произведения на изкуството.

Пам и Джилиан за съботното кафе и за това, че успяваха да ме върнат в реалния живот.

Също благодаря и на екипа редактори: Андреа, Шей и винаги прекрасната и само от време на време сърдита Джейни за търпението, откровеността и прекрасното чувство за хумор.

Благодаря на Аманда и на всички от ^гкег‘$ СоЯее 8Ьор РиЪН§Ьш§ Ноше и огромно благодаря на всички от Ут1а§е.

Правата за филмирането на трилогията са закупени от Юнивърсъл Пикчърс.