1

ТАЗИ БЯЛА СТЕНА на мъглата,
пред прозореца плътно издигната,
този дъх неподвижен и блатен,
те ли хранят с отрова енигмата,
що е нокти забила в челото ми,
в мисълта ми просмукала злото?

Обсадена, заключена в себе си,
диря път към света вън от мене.
Тези дяволски сплетени ребуси,
това клоунски жалко съмнение,
дали край са, дали начало?
Или в мен радостта е умряла?

Още гледам и ходя, и дишам,
още мисля, зова и мечтая,
но къде е възторга предишен
да разбие стените на стаята
и в мъглата, в безпътната киша
като фар моя път да опише?

Неотдавна в живота ми труден
ти бе фокус на светли желания,
ти бе цел на усилия луди.
Днес между ни е плътно мълчание —
като тази мъгла, що поглъща
светлините, дърветата, къщите…

2

КОГАТО НОЩ СЕ СПУСНЕ над земята,
градът заспи, шумът замре в съня,
до тебе се пробужда самотата —
приспана в труд и грижи през деня.

И виждаш своя жребий незавиден,
без глътка чиста радост и покой,
денят, отминал поруган, обиден,
нощта, дошла без топлина и свой.

Какво, че твоето сърце е пълно
с любов като уханна мед,
че то е слънчеви лъчи погълнало
и мириса на цветове безчет?

От него пият хиляди услада
а в твоята уста скръбта горчи
и ти си сам, и ти си смъртно жаден
за топлата лъча на две очи!

3

НИМА И ТЕЗИ ДВЕ РЪЦЕ корави,
и тази блъскана глава ще клюмнат!
И в тези мътни часове удавен,
спасителният плам не ще да лумне?

Какво съм аз без оня устрем огнен,
без оня мой възторг и светла жажда?
Коя незнайна сила днес ще смогне
да скъса обръча, що ме огражда?

Дали пък ти, дали пък ти, незнайни,
невидим приятелю мой, Случай?
Ще завъртиш ли колелото тайно
така, че твоят знак да ме улучи?

Открий в безкрайността една надежда
и в тъмната стена на кръгозора,
де погледът ми дирещ недоглежда,
пробий ми изход към света отворен.

Аз имам още толкова да видя,
да чуя, да усетя — и да кажа —
недей оставя тези тъмни зидове
челото ми запалено да смажат!