Денис Лихейн

Те живеят в нощта

За Анджи

бих карал цяла нощ...

Свещениците и войниците имат особе­ни пристрастия.

Кормак Маккарти, „Кървав меридиан “

Твърде късно е да бъда добър.

Лъки Лучано

ПЪРВА ЧАСТ

БОСТЪН 1926-1929 Г.

Първа глава

Нощна птица по дневно време

НЯКОЛКО ГОДИНИ ПО-КЪСНО, на едно корабче в Мек­сиканския залив, поставиха краката на Джо Кофлин в корито с цимент. Дванайсет въоръжени мъже чакаха да излязат в откри­то море, за да го изхвърлят през борда, а Джо слушаше пухтенето на двигателя и гледаше как водата се пени около кърмата. И тогава му хрумна, че почти всичко значимо, случило се в живота му - и добро, и лошо, - бе започнало в утрото, когато пътят му се пресече с този на Ема Гулд.

Запознаха се през 1926 г. малко след зазоряване една сут­рин, когато Джо и братята Бартоло ограбиха стаята за игра на комар в задната част на една от кръчмите на Албърт Уайт в Южен Бостън. Преди да влязат, Джо и двамата Бартоло няма­ха ни най-малка представа, че кръчмата е на Албърт Уайт. Ако знаеха, щяха да си плюят на петите в три различни посоки, за да затруднят максимално преследвачите.

Слязоха по задното стълбище без проблем. Минаха през праз­ния бар без инциденти. Барът и казиното заемаха цялата задна част на склад за мебели край доковете, за който шефът му, Тим Хики, го бе уверил, че е собственост на някакви безобидни гърци, пристигнали наскоро от Мериленд. Но когато влязоха в стаята, завариха игра на покер в разгара си, петима играчи, пие­щи кехлибарено канадско уиски от тежки кристални чаши, обгърнати от сива завеса от цигарен дим. В центъра на масата се издигаше купчина пари.

Никой от мъжете не приличаше на грък. Нито изглеждаше безобиден. Саката им бяха провесени на облегалките на столо­вете и оръжията на хълбоците им се виждаха ясно. Когато Джо, Дион и Паоло влязоха с извадени пистолети, никой от мъжете не посегна към оръжието си, но Джо видя, че един-двама се канят да го направят.

Една жена сервираше напитки на масата. Тя остави подноса, взе цигарата си от пепелника и дръпна отегчено пред трите дула, насочени към нея. Сякаш бе очаквала за финал на вечерта да види нещо по-впечатляващо.

Джо и братята Бартоло носеха шапки, нахлупени ниско над очите, и черни кърпи, покриващи долната половина на лицата им. Това беше добре, защото, ако някой от присъстващите ги разпознаеше, им оставаше около половин ден живот.

„Нищо работа“, бе казал Тим Хики. „Удряте призори, когато там ще са останали само един-двама тъпанари да броят печал­бите.“

А не петима въоръжени бандити, които играят покер.

Един от играчите попита:

- Знаете ли кой е собственикът на заведението?

Джо не познаваше мъжа, но знаеше кой е онзи до него - Брени Лумис, бивш боксьор и член на бандата на Албърт Уайт, който пък на свой ред бе най-големият конкурент на Тим Хики в контрабандата на алкохол. Напоследък се носеха слухове, че Албърт се запасява с автомати „Томпсън“ за предстояща вой­на. Вече се бе разчуло - избираш страна или надгробна плоча.

Джо заяви:

- Правете каквото ви кажем, и никой няма да пострада.

Мъжът до Лумис отново си отвори устата.

- Попитах те дали знаеш кой организира тази игра, кретен такъв.

Дион Бартоло го фрасна в устата с пистолета си. Удари го достатъчно силно, че да падне от стола и да му потече кръв. Така останалите щяха да се замислят дали не е по-добре да си замълчат, вместо да им разбият устата.

Джо нареди:

- Всички, освен момичето, на колене. Вдигнете ръце зад тила и сплетете пръсти.

Брени Лумис прикова Джо с поглед.

- Като приключи всичко това, ще се обадя на майка ти, мом­че. Ще й предложа хубав черен костюм, да ти отива на ковчега.

Говореше се, че Лумис, бивш боксьор на клуба „Меканикс Хол“ и спаринг партньор на Злия Мо Мълинс, удрял като чу­вал, пълен с билярдни топки. Убивал хора за Албърт Уайт. Не точно, за да си изкарва хляба, а за да покаже на Албърт, че ако тази длъжност се превърне в позиция на пълен работен ден, то тя ще му се полага по старшинство.

Джо никога не бе изпитвал такъв страх, както когато се взря в мъничките кафяви очички на Лумис, но въпреки това му по­сочи с пистолет пода, изненадан, че ръката му не потрепна. Брендън Лумис сплете пръсти зад тила си и падна на колене. Останалите го последваха.

Джо се обърна към момичето.

- Елате тук, госпожице. Няма да ви нараним.

Тя угаси фаса си и го погледна така, сякаш се канеше да си запали нова цигара и може би да си долее уиски в чашата. Тръгна към него - момиче на неговата възраст, на около двайсет годи­ни, със светли очи и толкова бяла кожа, че Джо почти можеше да види кръвта и тъканите отдолу.

Той я наблюдаваше как се приближава, докато братята Бар­толо прибираха оръжията на картоиграчите. Пистолетите па­даха с тежко тупване върху близката маса за блекджек, -но момичето дори не потрепна. В сивите й очи танцуваха пламъчета.

Тя пристъпи към дулото на пистолета му и попита:

- Какво ще желаят господата към обира си?

Джо й подаде една от двете платнени торби, които носеше.

   - Парите от масата, ако обичате.

- Веднага, господине.

Когато момичето тръгна обратно към масата, Джо извади чифт белезници от другата торба и я хвърли на Паоло. Паоло се наведе към първия картоиграч, окова китките му зад гърба и продължи със следващия.

Момичето събра купчината със залози от центъра на масата - Джо забеляза сред банкнотите и часовници и бижута, - а после събра и купчинките пред всеки играч. Паоло приключи с оковаването на мъжете на пода и се зае да им запушва устата с парцали.

Джо огледа стаята - рулетката зад гърба му, масата за крапс, опряна в стената под стълбите. Преброи три маси за блекджек и една за бакара. Покрай задната стена бяха подредени шест ротативки. Ниска маса с десетина телефона служеше за теле­фонна централа, а на дъска зад нея имаше списък с имената на конете от снощното дванайсето надбягване в Редвил. Върху единствената друга врата, освен онази, през която бяха влезли, с тебешир бе изписано „Т“ за означаване на тоалетна, което бе съвсем логично, тъй като, когато пиеха, хората трябваше и да пикаят.

Само че когато бяха прекосили бара, Джо бе забелязал две други тоалетни - напълно достатъчни за подобно заведение. А пък и тази тоалетна бе заключена с катинар.

Той погледна към легналия със запушена уста на пода Брени Лумис, който обаче го наблюдаваше как прави връзката. Джо от своя страна наблюдаваше как Лумис прави връзката. И се увери, че е бил прав от мига, в който бе зърнал катинара - тоа­летната изобщо не беше тоалетна.

Това беше сейфът.

Сейфът на Албърт Уайт.

Съдейки по оборота от казината на Хики през последните два дни - първият студен уикенд на октомври, - Джо подозира­ше, че зад вратата има едно малко богатство.

Малкото богатство на Албърт Уайт.

Момичето се върна при него с торба, пълна със залозите от покера.

- Десертът ви, господине - подаде му тя чувалчето.

Пронизителният й поглед го смущаваше. Тя не просто се взи­раше в него, а през него. Джо бе убеден, че вижда лицето му зад кърпата и нахлупената ниско шапка. Някоя сутрин щеше да се размине с нея на път до павилиона за цигари и щеше да я чуе как изкрещява: „Това е той!“. Нямаше да има време дори да затвори очи преди куршумите да се врежат в тялото му.

Той взе торбата и разклати белезниците на един пръст.

- Обърнете се.

- Да, господине, веднага.

Момичето се обърна с гръб към него и кръстоса ръце зад себе си. Кокалчетата й се притискаха в кръста, пръстите й ви­сяха над дупето и Джо се усети, че последното, което му трябва в момента, е да зяпа нечий задник.

Той щракна белезниците около китките й.

- Ще бъда внимателен.

- Не се притеснявайте заради мен - погледна го тя през рамо. - Просто се опитайте да не оставяте белези.

Боже!

- Как се казвате?

- Ема Гулд. А вие?

- Издирвания.

- Кой ви издирва? Всички момичета или само полицаите?

Джо не можеше да говори с нея и да наблюдава стаята едно­временно, затова я обърна към себе си и извади от джоба си парцал, за да й запуши устата. Парцалите всъщност бяха мъжки чорапи, които Паоло Бартоло бе откраднал от работното си място в „Улуъртс“.

- Смятате да сложите чорап в устата ми.

- Да.

- Чорап. В устата ми.

Чисто нов е, уверявам ви.

Тя повдигна вежди със същия като на косата й цвят на потъмнял месинг и меки и лъскави като хермелин.

- Не бих ви излъгал - добави Джо и усети, че казва самата истина.

- Лъжците обикновено казват точно това.

Тя отвори уста като дете, примирило се, че трябва да си изпие лекарството, и на Джо му се прииска да й каже още нещо, но не успя да измисли какво. Зачуди се дали да не й зададе някакъв въпрос, само за да чуе отново гласа й.

Ема присви очи, когато пъхна чорапа в устата й, опита се да го изплюе - обичайната реакция - и завъртя глава, когато видя канапа в ръката му, но Джо бе готов. Прокара връвта през ус­тата и я завърза стегнато на тила й. Момичето го погледна така, сякаш до този момент цялата работа бе преминала напълно до­стойно - дори прекрасно, - но сега изведнъж той бе оплескал всичко.

- 50 процента коприна - рече Джо.

Тя повдигна вежди.

- Чорапът - обясни Джо. - А сега вървете при приятелите си.

Момичето коленичи до Брендън Лумис, който не сваляше очи от Джо.

Джо погледна към вратата на сейфа и се взря в катинара. Усети, че Лумис проследява погледа му и се обърна към него. Очите на Лумис станаха безизразни в очакване на следващия ход на Джо.

Без да сваля поглед от него, Джо рече:

- Да тръгваме, момчета. Приключихме.

Лумис примигна бавно и Джо реши да приеме това като примирие - или поне вероятност за примирие - и да се разкара от това място.

* * *

 Излязоха  и подкараха колата покрай брега. Тъмножълти ивици прорязваха тъмносиньото небе. Чайките се извисяваха и спускаха с грачене. Докери, работници и шофьори на камиони стояха край купчините сандъци и пушеха в мразовитото утро. Групичка мъже замеряше с камъни чайките.

Джо отвори прозореца и остави студения въздух да обгърне лицето и очите му. Миришеше на сол, рибешка кръв и бензин.

Дион Бартоло се обърна към него от предната седалка.

- Защо попита кукличката как се казва?

Джо отвърна:

- Просто поддържах разговора.

- Сложи й белезниците, сякаш й закичваш брошка и я каниш на танц.

Джо подаде за малко глава през отворения прозорец и вдиша дълбоко мръсния въздух. Паоло излезе от пристанището и хва­на нагоре към „Бродуей“, а колата се носеше с петдесет кило­метра в час без проблем.

- Виждал съм я и преди - рече Паоло.

Джо прибра глава в колата.

- Къде?

- Не помня. Но съм сигурен, че съм я виждал - той зави ряз­ко по „Бродуей“ и тримата в колата залитнаха. - Вземи й напи­ши стихотворение.

- Да й напиша шибано стихотворение - каза Джо. - А ти защо не вземеш да намалиш и да не караш все едно сме напра­вили нещо нередно?

Дион се обърна към Джо и постави ръка върху облегалката на седалката си.

- Веднъж брат ми наистина написа стихотворение за едно момиче.

- Без майтап?

Паоло срещна погледа му в огледалото за обратно виждане и кимна сериозно.

- И какво стана?

- Нищо - отвърна Дион. - Тя не можеше да чете.

Насочиха се на юг към Дорчестър и попаднаха в задръства­не, предизвикано от кон, който просто бе паднал и умрял на Андрю Скуеър. Отклоняваха автомобилите покрай мъртвото животно и преобърнатата каруца, превозваща лед. Разбитите на парченца кубчета блещукаха в процепите между паветата като метални стружки, а кочияшът стоеше до трупа на коня и го риташе в ребрата. През целия път Джо мислеше за момичето. Ръцете й бяха сухи и меки, мънички и розови в основата на дланите. Вените по китките й бяха виолетови. На дясното й ухо имаше черна луничка, но не и на лявото.

Братята Бартоло живееха на Дорчестър Авеню над месарни­ца и обущарница. Месарят и обущарят се бяха оженили за две сестри и се мразеха помежду си малко по-малко, отколкото мразеха жените си. Това обаче не им пречеше да държат кръчма в общото си мазе. Вечер там се стичаха хора от всички остана­ли шестнайсет енории на Дорчестър, както и от енориите чак до Северния бряг, за да пият най-добрия алкохол на юг от Мо­нреал и да слушат как негърка на име Дилайла Делут пее за разбити сърца в заведението с неофициално име „Връзката за обувки“ - име, което така вбесяваше месаря, че от яд бе опле­шивял. Братята Бартоло бяха във „Връзката за обувки“ почти всяка вечер, в което нямаше нищо лошо, но чак пък да си на­емат жилище над заведението беше идиотска постъпка. Само една проверка на честни ченгета или данъчна полиция, колкото и малко вероятно бе подобно нещо да се случи, и като нищо можеха да разбият вратата на Дион и Паоло и да намерят пари, оръжия и бижута, които двамата жабари, работещи съответно в бакалия и универсален магазин, нямаше как да обяснят откъ­де имат.

Вярно, бижутата обикновено веднага се носеха на Хайми Драго, чиито услуги използваха от петнайсетгодишни, но ца­рите по принцип не стигаха по-далеч от масата за покер в задната част на „Връзката за обувки“ или от дюшеците им.

Джо се облегна на хладилника и проследи с поглед как Паоло прибра там своя дял и дела на брат си, като просто отметна пожълтелия от пот чаршаф и започна да тъпче пачките, които Дион му подаваше, в прорези отстрани на дюшека, все едно пълнеше коледна пуйка.

* * *

ДВАЙСЕТ И ТРИ ГОДИШНИЯТ Паоло бе най-големият от тримата. Дион, по-малък с две години, обаче изглеждаше по-възрастен, може би защото бе по-умен или пък защото бе по-зъл. Джо, който следващия месец щеше да навърши двайсет, беше най- малкият, но бе признат за мозъка на групичката, откакто три­мата бяха обединили сили да ограбват вестникарски будки, ко­гато Джо бе тринайсетгодишен.

Паоло се изправи.

- Сетих се къде съм я виждал - той изтупа праха от коленете си.

Джо се дръпна от хладилника.

- Къде?

- А разправя, че не си пада по нея - отбеляза Дион.

- Къде? - повтори Джо.

Паоло посочи вратата:

- Долу.

- Във „Връзката“?

Паоло кимна.

- Идва с Албърт.

- Кой Албърт?

- Албърт, кралят на Черна гора - рече Дион. - За кой Албърт мислиш, че говори?

За съжаление в Бостън имаше един-единствен Албърт, изве­стен само с малкото си име. Албърт Уайт, този, когото току-що бяха ограбили.

Албърт бе герой от Филипино-американската война и бивш полицай, уволнен, също като брата на Джо, след стачката през 1919 г. Понастоящем той бе собственик на „Автосервиз Уайт“ (преди „Автосервиз и гуми Халоран“), „Централно кафене Уайт“ (преди „Бърза закуска Халоран“) и „Товарни превози и международни доставки Уайт“ (преди „Превози Халоран“). Шушукаше се, че лично бил очистил Битси Халоран. Битси бе прострелян единайсет пъти в дървена телефонна кабина в дрогерия „Рексал“ на Егълстън Скуеър. Изстрелите били толкова много и произведени толкова отблизо, че кабината се подпали­ла. Говореше се, че Албърт прибрал обгорените останки от ка­бината, поправил я, сложил я в кабинета в дома си в Ашмонт Хил и провеждал от нея всичките си телефонни разговори.

- Значи е любовница на Албърт.

На Джо му стана неприятно, че тя е просто поредната държан­ка на гангстер. Вече си бе представил как летят из страната с открадната кола, без да ги е грижа за миналото или бъдещето, и гонят червения залез чак до Мексико.

- Виждал съм ги заедно три пъти - каза Паоло.

- О, вече станаха три пъти.

Паоло преброи на пръсти, за да се увери.

   - Да.

- И защо тогава момичето работи като сервитьорка на сбир­ки за покер, организирани от Албърт?

- Че какво друго да прави? - попита Дион. - Да се пенсиони­ра ли?

- Не, но...

- Албърт е женен - продължи Дион. - Кой може да каже по колко време кара с купонджийки като нея?

- На купонджийка ли ти заприлича?

Дион бавно отвъртя капачката на бутилка канадски джин, без да сваля очи от Джо.

- Заприлича ми единствено на момичето, което събра парите ни в торба. Дори не помня какъв цвят беше косата й. Не помня...

- Тъмноруса. Почти светлокафява, но не съвсем.

- Тя е момичето на Албърт.

Дион наля джин в три чаши.

- Така е - отвърна Джо.

- Не ти ли стига, че току-що обрахме заведението на човека? Хич да не ти и минава през ум да откраднеш още нещо от него. Разбрахме ли се?

Джо не отвърна.

- Разбрахме ли се? - повтори Дион.

- Да - Джо посегна към чашата си. - Разбрахме се.

* * *

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ ВЕЧЕРИ тя не се появи във „Връз­ката за обувки“. Джо бе сигурен - стоеше там от отварянето до затварянето на заведението.

Албърт идваше, облечен с един от характерните си бели ко­стюми на тънки райета. Като че ли беше в Лисабон или друго подобно място. Съчетаваше ги с кафяви бомбета, които отива­ха на кафявите му обувки, които пък от своя страна бяха в тон с кафявите райета. Когато завалеше сняг, Албърт носеше ка­фяви костюми на бели райета, бяла шапка и гети в бяло и кафя­во. Щом дойдеше февруари, минаваше на тъмнокафяви костю­ми, тъмнокафяви обувки и черни шапки, но на Джо му се стру­ваше, че през по-голямата част от годината би било съвсем лес­но да го застреляш нощем. В някоя уличка, от двайсет метра разстояние с евтин пистолет. Нямаше да е нужна дори улична лампа, за да види как бялото се обагря в червено.

„Албърт, Албърт“, помисли си Джо, седнал на бара във „Връз­ката“, когато на третата вечер Албърт мина с плавна походка покрай него. „Бих могъл да те убия, ако знаех как се убива.“ Проблемът бе, че Албърт по принцип не минаваше по малки улички, а когато все пак му се наложеше, водеше със себе си четирима бодигардове. И дори да успееше да го убие (Джо, който не бе убиец, се зачуди как изобщо му е минало през ум да уби­ва Албърт Уайт), само щеше да срине цяла бизнес империя за партньорите на Албърт, сред които бяха полицията, италиан­ците, еврейската мафия в Матапан, както и няколко бизнесме­ни със законен бизнес, включително банкери и инвеститори с Дялове в търговията със захарна тръстика от Куба и Флорида. Сриването на подобен бизнес в малък град като Бостън бе рав- носилно на това да храниш хищни животни в зоопарка с прес­ни рани по ръцете.

Албърт го погледна веднъж. Погледна го така, че Джо си по­мисли: „Той знае, разбрал е. Знае, че аз го ограбих. Знае, че желая момичето му. Знае“.

Но Албърт само попита:

- Имаш ли огънче?

Джо драсна клечка в бара и запали цигарата на Албърт Уайт.

Когато Албърт духна пламъка на клечката, той издуха и дим в лицето на Джо. Каза: „Мерси, малкия!“, и се отдалечи - плътта му бяла като костюма, а устните му червени като кръвта, из­помпвана от сърцето му.

* * *

НА ЧЕТВЪРТИЯ ДЕН СЛЕД обира Джо реши да последва едно предчувствие и се върна в склада за мебели. За малко да я из­пусне; очевидно смяната на секретарките приключваше заедно със смяната на работниците, а секретарките бяха дребни, дока­то електрокаристите и бачкаторите хвърляха по-големи сенки. Мъжете излизаха с докерски куки, преметнати през рамо върху мръсните им якета, говореха силно и се тълпяха около младите жени с подсвирквания и мръсни вицове, на които само те си се смееха. Жените обаче явно бяха свикнали, защото групата им успя да се отдели от по-голямата, някои от мъжете изостанаха назад, други се влачеха разпокъсано, а трети се насочиха към най-зле пазената тайна на доковете - корабче, на което се про­даваше алкохол още откакто слънцето се издигна над Бостън в първия ден от сухия режим.

Жените вървяха плавно по кея, скупчени в плътна група. Джо я зърна само защото друго момиче със същия цвят на косата се наведе да оправи тока на обувката си и лицето на Ема зае мяс­тото му в тълпата.

Джо тръгна от товарния док на компания „Жилет“ и завървя на петдесетина метра зад групата. Напомни си, че тя е любов­ница на Албърт Уайт. Каза си, че е луд и че трябва веднага да се откаже. Не само че не биваше да следи момичето на Албърт Уайт по крайбрежието на Южен Бостън, а не биваше дори да е в щата, докато не се увереше, че никой не може да го обвини за обира. Тим Хики бе заминал на юг за една сделка с ром и няма­ше как да му обясни защо налетяха на погрешната игра на по­кер, братята Бартоло се спотайваха, докато разберат накъде духа вятърът, а Джо, уж най-умният от тях, припкаше след Ема Гулд като изгладняло куче, надушило къкреща на огъня манджа.

Отивай си, отивай си, отивай си.

Джо знаеше, че гласът е прав. Това бе гласът на разума. Ако не на разума, то на неговия ангел хранител.

Проблемът бе, че днес не го интересуваха ангели хранители. Днес го интересуваше тя.

Жените стигнаха до края на кея и се разпръснаха по спирка­та на „Бродуей“. Повечето седнаха на пейка да чакат трамвая, но Ема слезе в подлеза на метрото. Джо изчака да се отдалечи и я последва през пропускателните бариери, надолу по стълбите и в мотриса, заминаваща в северна посока. Влакът бе претъпкан и задушен, но той не я изпускаше от поглед и слава богу, защо­то тя слезе на следващата спирка - гара Юг.

Гара Юг бе разпределителна станция, където се събираха три линии на метрото, два тролея, един трамвай, два автобуса и пътнически влак. В момента, в който стъпи на перона, се по­чувства като при разбиване на билярдни топки - блъскаха го, препречваха му пътя и пак го блъскаха. Изгуби я от поглед. Джо не бе висок като братята си, единият от които бе висок, а дру­гият - направо върлина. Но слава богу, не беше и нисък, просто среден на ръст. Той се надигна на пръсти и се опита да си про­прави път през тълпата по този начин. Така се придвижваше по- бавно, но зърна косата й с цвят на карамел да се полюшва в туне­ла, свързващ станцията с надлеза на Атлантик Авеню.

Стигна на перона едновременно с пристигащия влак. Тя сто­еше през две врати от него в същия вагон, когато влакът излезе от гарата и пред тях се разкри градът, чиито сини, кафяви и тухленочервени цветове ставаха все по-наситени с падането на здрача. Прозорците на сградите с офиси лумваха в жълто. Уличните лампи светваха пресечка след пресечка. В далечина­та иззад очертанията на сградите надзърташе пристанището. Ема се облегна на прозореца и Джо се загледа в сменящия се зад нея пейзаж. Тя се взираше с празен поглед в претъпкания вагон, без да спира очи върху нещо конкретно, но в същото време изглеждаше нащрек. Очите й бяха толкова светли, по­леди и от кожата й. Светли като леденостуден джин. Брадичката и носът й бяха съвсем лекичко вирнати и обсипани с лу­нички. Нищо във вида й не подканяше към разговор. Изглежда­ше зазидана зад студеното си красиво лице.

Какво ще желае господинът с обира тази сутрин?

Просто се опитайте да не оставите белези.

Лъжците казват точно това.

Когато подминаха гара „Батъримарч“ и се заклатушкаха по моста над Норт Енд, Джо се загледа в гъмжащото от италианци гето - италианци, италиански диалекти, италиански обичаи и храна - и се сети за брат си Дани, ирландското ченге, което толкова обичаше италианското гето, че живя и работи тук. Дани бе едър, най-високият човек, когото Джо някога бе виждал. И беше страхотен боксьор, невероятно ченге и почти не познава­ше страх. Като организатор и заместник-председател на поли­цейския профсъюз, го застигна съдбата на всяко ченге, решило да се включи в стачката от септември 1919 г. - уволниха го без надежда някога да го върнат на работа и името му бе включено в черния списък на всички полицейски управления по Източ- ното крайбрежие. Това го съсипа. Или поне така се говореше. Накрая си намери работа в негърски участък в Тълса, Оклахо- ма, който бе изгорял до основи при един метеж преди пет годи­ни. Оттогава семейството на Джо чуваше само слухове къде са Дани и жена му Нора - Остин, Балтимор, Филаделфия.

Като малък Джо боготвореше брат си. После го намрази. Сега рядко се сещаше за него, но когато се сетеше, все пак трябваше да признае, че му липсва неговият смях.

В другия край на вагона Ема Гулд каза:

- Извинете, може ли? - и си проправи път към вратата.

Джо погледна през прозореца и видя, че наближават цент­ралния площад на квартал Чарлстаун.

Чарлстаун. Нищо чудно, че дори не бе мигнала, когато насо­чиха оръжия към нея. В Чарлстаун сядаха на масата за вечеря с пистолети 38-ми калибър и си разбъркваха кафето с дулата им.

* * *

ПРОСЛЕДИ Я до двуетажна къща в края на Юниън Стрийт. Тя сви надясно по пътеката покрай сградата и докато Джо излезе на улицата зад къщата, Ема бе изчезнала. Той се огледа в двете посоки, но видя само еднотипни двуетажни паянтови построй­ки с прогнили черчевета и кръпки от катран по дъсчените по­криви. Можеше да е влязла във всяка една от тях, но бе свила по последната пътека по редицата. Джо предположи, че живее в синьо-сивата къща, срещу която се озова, с метална врата, водеща към мазето.

Зад къщата имаше дървена порта. Беше заключена, затова Джо се покатери по нея и видя отзад друга уличка, още по-тясна от онази, на която се намираше. Като се изключат няколкото кофи за боклук, пътеката беше пуста. Той се смъкна от вратата и бръкна в джоба си за някоя от фибите, без които рядко изли­заше от вкъщи.

След половин минута вече стоеше от другата страна на пор­тата и чакаше.

Не отне много време. По това време на деня - след като всички свършеха работа - не отнемаше много. Два чифта стъпки се приближиха по уличката, а двамата мъже обсъждаха послед­ния самолет, който се бе опитал да прелети Атлантическия оке­ан - нямало следа нито от пилота англичанин, нито от останки­те на машината. В един миг си летял, в следващия бил изчез­нал. Единият от мъжете потропа на дървената врата и след ня­колко секунди каза:

- Ковач.

Едното крило на вратата към мазето се отвори със скърцане и след няколко секунди се захлопна и я заключиха отвътре.

Джо си засече пет минути, излезе от втората уличка и потро­па на портата.

Приглушен глас попита:

- Какво?

- Ковач.

Някой дръпна резето с изщракване и Джо вдигна дървения капак. Озова се на тясно стълбище, затвори капака и слезе. В подножието на стълбите стигна до втора врата. Тъкмо когато протегна ръка към нея, тя се отвори. Стар оплешивяващ мъж с голям зачервен нос и скули, обсипани със спукани капиляри, му махна намръщено да влезе.

Помещението представляваше недовършено мазе с дървен бар по средата на пръстения под. Масите бяха дървени бурета, а столовете бяха сковани от най-евтината борова дървесина.

Джо седна в края на бара най-близо до вратата, където жена, чиито тлъстини висяха от ръцете й като кореми на бременни, му сервира халба топла бира, която имаше лек вкус на сапун и дървени стърготини, но не и на бира или въобще на някакъв алкохол. Потърси с поглед Ема Гулд в сумрака, но видя само докери, двама моряци и няколко труженички. До тухлената сте­на под стълбите бе подпряно пиано с няколко счупени клави­ша. В подобни дупки не се предлагаха кой знае какви развлече­ния, освен някое и друго кръчмарско сбиване между моряци и докери, осъзнали, че не им достигат една-две проститутки, за да има за всички.

Тя влезе през вратата зад бара и завърза в движение забрад­ка на тила си. Бе сменила блузата и полата с мръснобял моряш­ки пуловер и кафяви панталони от туид. Мина по цялата дължина на бара, изпразни пепелниците и почисти локвичките разляна бира, а жената, която бе обслужила Джо, свали престилката си и си тръгна.

Когато Ема стигна до Джо, очите й се стрелнаха към наполо­вина празната му халба.

- Искате ли още една?

- Да.

Тя погледна към лицето му и видяното май не й хареса.

- Кой ви каза за това място?

- Дини Купър.

- Не го познавам - отвърна тя.

„Значи ставаме двама“, помисли си Джо и се зачуди как, по дяволите, му хрумна толкова идиотско име. Дини? Не успя ли да измисли нещо по-нелепо?

   - Той е от Евърет.

Ема забърса бара пред него, без да понечи да му донесе нова халба.

- Нима?

- Да. Миналата седмица работеше по река Мистик от стра­ната на Челси. Чистеше коритото. Знаете ли го?

Тя поклати глава.

- Все тая, Дини посочи към отсрещния бряг и ми каза за тази кръчма. Рече, че предлагате хубава бира.

- Сега вече лъжете.

- Защо? Не е възможно някой да е похвалил бирата ви ли?

Тя се взря в него, както бе направила в стаята за покер – все едно виждаше вътрешностите му, розовата плът на белия му дроб, мислите, които пробягваха през гънките на мозъка му.

- Бирата наистина не е чак толкова лоша - рече Джо и вдигна халбата. - Веднъж пих бира в една кръчма и се кълна, че...

- Голям си сладкодумник, а?

- Моля?

- Не съм ли права?

Джо реши да се престори на несправедливо обвинен.

- Не лъжа, госпожице. Но ще си вървя - той се изправи. - Колко ви дължа за първата бира?

- Двайсет цента.

Той постави монетите в протегнатата й ръка и тя ги прибра в джоба на мъжкия си панталон.

- Няма да го направиш.

- Моля? - попита той.

- Няма да си тръгнеш. Искаш да се впечатля от твърдението ти, че ще си вървиш, за да повярвам, че си искрен и да те помо­ля да останеш.

- Не - той облече палтото си. - Наистина си тръгвам.

Тя се облегна през бара.

- Ела насам.

Той поклати глава.

Тя го повика с пръст.

   - Ела тук.

Джо премести два стола, които стояха на пътя му, и се наведе през бара.

- Виждаш ли онези момчета в ъгъла, на масата от бъчва?

Нямаше нужда да се обръща. Видя ги в мига, в който прекра­чи прага. По вида им съдеше, че са докери - имаха рамене като четирикрилни гардероби, ръце като канари и очи, които не ти трябва да срещаш.

   - Да.

- Те са ми братовчеди. Забелязваш приликата, нали?

- Не.

Тя сви рамене.

- Знаеш ли с какво се занимават?

Устните им почти се докосваха и ако отвореха уста и подадя­ха езиците си, върховете им щяха да се срещнат.

- Нямам представа.

- Издирват хора като теб, които лъжат за хора на име Дини, и ги пребиват- тя приплъзна лакти напред и лицата им се при­ближиха още повече. - След което ги изхвърлят в реката.

Тръпки пропълзяха по тила на Джо.

- Интересна професия.

- По-добра е, отколкото да ограбват игри на покер, нали?

За миг Джо изгуби ума и дума.

- Хайде, кажи нещо остроумно - подкани го Ема Гулд. - На­пример за чорапа, който натика в устата ми. Искам да чуя нещо наперено и оригинално.

Джо замълча.

- И докато размишляваш, имай предвид, че в момента ни на­блюдават. Ако си подръпна това ухо, знаеш ли какво ще стане? Няма да стигнеш и до стълбите.

Джо погледна към ухото, което тя посочи с бързо извъртане на светлите си очи. Дясното. Приличаше на зрънце нахут, но по-меко. Зачуди се какво ли би било усещането да го засмуква с устни, щом отвори очи сутрин.

Джо погледна крадешком надолу към бара.

   - А ако аз натисна този спусък?

Тя проследи погледа му и видя пистолета, който той бе по­ставил между тях.

- Тогава дори няма да успееш да посегнеш към ухото си - каза той.

Ема откъсна поглед от пистолета и го плъзна по ръката му така, че косъмчетата по кожата на Джо настръхнаха. Обходи с поглед гърдите му, гърлото, брадичката и когато срещна очите му, взорът й изглеждаше по-наситен и остър, огрян от някаква светлина, появила се на света векове преди цивилизацията.

- Свършвам работа в полунощ - рече тя.

Втора глава

Пустотата в нея

ДЖО ЖИВЕЕШЕ НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ на пансион в Уест Енд, на няколко минути пеша от шумотевицата на Сколей Скуеър. Пансиона държеше бандата на Тим Хики, която отдав­на действаше в града, но през шестте години, откакто влезе в сила Осемнайсетата поправка[1], направо процъфтяваше.

На първия етаж обикновено настаняваха ирландци, току-що слезли от корабите, с жилави тела и кожени алпинки на крака­та. Едно от задълженията на Джо бе да ги посреща на приста­нището и да ги води в кухнята за бедни, собственост на Хики, където им даваха черен хляб, бяла супа и сиви картофи. След това ги водеше в пансиона, където ги настаняваха по трима в стаичка на чисти дюшеци, докато по-старите проститутки пе­ряха дрехите им в мазето. След около седмица, щом си възвърне­ха силите, изчистеха косите им от въшки и устата от развалени зъби, ги караха да подпишат картони за регистрация за гласу­ване и да обещаят, че ще подкрепят безрезервно кандидатите на Хики на следващите избори. После ги пускаха на улицата и им даваха имената и адресите на други имигранти от същите села и общини в Ирландия, на които можеше да се разчита, че веднага ще им намерят работа.

На втория етаж на пансиона, достъпен единствено през от­делен вход, се намираше казиното. На третия етаж се помеща­ваха проститутките. Джо живееше на четвъртия, в стая в дъно­то на коридора. На етажа имаше хубава баня, която той делеше с отседналите в пансиона богати играчи и с Пени Палумбо - перлата сред проститутките на Хики. Пени бе двайсет и пет годишна, но изглеждаше на седемнайсет, а косата й бе с цвета на огрян от слънцето буркан с мед. Един мъж се бе хвърлил от покрива заради нея; друг бе скочил от лодка; трети, вместо да се самоубие, уби друг мъж. Джо я харесваше горе-долу; бе пре­красна гледка за очите. Но ако лицето й изглеждаше на седемнайсетгодишна, то мозъкът й несъмнено бе като на десетгодишно дете. Доколкото Джо виждаше, единствените мисли, кои­то се въртяха в него, бяха три песни и смътна мечта да стане шивачка.

Понякога сутрин, в зависимост кой от двамата слезеше пръв в казиното, другият му носеше кафе. Тази сутрин тя донесе ка­фето и двамата седнаха до един от прозорците в стаята му с изглед към Сколей Скуеър с раираните навеси и високи рек­ламни табла, тъкмо когато първите камионетки на млекарите забръмчаваха по Тремънт Роу. Пени му разказа как снощи една врачка й предсказала, че или ще умре млада, или ще стане последователка на Петдесятничеството в Канзас. Когато Джо я попита дали се страхува да умре млада, тя отвърна, че се стра­хува, но не и наполовина толкова, колкото от живота в Канзас.

След като Пени си тръгна, той я чу да говори с някого в кори­дора и в следващия миг на прага му се появи Тим Хики, обле­чен с разкопчана черна жилетка на тънки райета, панталони от същия плат и бяла риза с разкопчана яка и без вратовръзка, им бе слаб мускулест мъж с деликатна побеляла глава и тъжните безпомощни очи на свещеник в отделение за осъдени на смърт.

   - Мистър Хики, сър.

- Добро утро, Джо - Тим отпи кафе от старомодна стъклена чаша, по която проблясваха утринните лъчи, отразени от пер­ваза на прозореца. - Онази банка в Питсфийлд?

- Какво за нея? - попита Джо.

- Човекът, с когото трябва да се видиш, идва тук всеки четвъртък, а през останалите вечери можеш да го намериш в заведението на Ъпам. Ще е поставил шапка върху бара от дяс- ната страна на чашата си. Той ще ти даде чертеж на сградата и пътя за бягство.

- Благодаря, мистър Хики.

Хики вдигна чаша.

- Още нещо... помниш ли крупието, за което говорихме ми­налия месец?

- Карл - отвърна Джо. - Помня го.

- Пак е почнал.

Карл Лаубнер, едно от крупиетата на масата за блекджек, бе дошъл от заведение, където се провеждаха уредени игри, и така и не успяха да го убедят тук да раздава честно, поне не и ако някой от играчите изглежда по-малко от 100 процента бял. Тъй че когато на масата седнеше италианец или грък, забрави. Карл магически вадеше десетки и аса за обърнати карти цяла нощ или поне докато мургавите господа не станеха от масата.

- Уволни го - нареди Хики. - Веднага щом се появи.

- Добре, сър.

- Тук не въртим подобни мръсни номера. Нали?

- Точно така, мистър Хики. Точно така.

- Би ли оправил и ротативка № 12? Нещо се е разтракала. Може и да държим честно казино, но не сме шибана благотво­рителна организация, нали, Джо?

Джо си каза, че не бива да забравя.

- Не, сър.

Тим Хики държеше едно от малкото честни казина в Бостън, поради което то бе и едно от най-популярните в града, особе­но сред сериозните играчи. Джо бе научил от Тим, че с манипулирани игри можеш да ошушкаш някой будала веднъж-дваж, най-много три пъти, преди да му дойде акълът в главата и да спре да играе. Тим не искаше да ошушква хората един-два пъти; той искаше да ги цеди до края на живота им. „Насърчавай ги да играят“, казваше той на Джо, „така ще си опразнят джобо­вете и ще ти благодарят, че си ги отървал от бремето на пари­те им.“

„Хората, които обслужваме“, повтаряше често Тим, „идват при нас нощем. Но ние живеем през нощта. Те просто я взимат под наем от нас. Това означава, че те идват да си играят в на­шия пясъчник, а ние изкарваме печалба от всяка песъчинка в него.“

Тим Хики бе един от най-умните хора, които Джо бе сре­щал. В началото на сухия режим, когато бандите в града бяха разпределени на етнически принцип - италианците общуваха само с италианци, евреите общуваха само с евреи, ирландци­те общуваха само с ирландци, - Хики общуваше с всички. Обе­дини се с Джанкарло Калабрезе, който ръководеше бандата на Пескаторе, докато старият Пескаторе лежеше в затвора, и заедно започнаха да продават карибски ром, докато всички останали продаваха уиски. Докато детройтските и нюйоркски­те банди влагаха сили основно да накарат всички останали да работят за тях в търговията с уиски, бандите на Хики и Пес­каторе завзеха пазара на захар и меласа. Суровината идваше най-вече от Куба, прекосяваше Флорида, биваше преобразу­вана в ром на американска територия и поемаше посред нощ към Източното крайбрежие, където се продаваше с 80 про­цента надценка.

Щом се върна от последното си пътуване до Тампа, Тим обсъ­ди с Джо несполучливия обир на склада за мебели в Южен Бостън. Той похвали Джо за съобразителността му да не нахлуе в сейфа („Така си предотвратил избухването на война“, рече Тим) и му каза, че щом разбере защо са им дали толкова опасно невярна информация, някой ще увисне от греда, висока олкото кулата на Митническата служба.

На Джо му се искаше да му повярва, защото другият вариант бе Тим да го е изпратил в онзи склад именно с цел да започне война с Албърт Уайт. От Тим спокойно можеше да се очаква да пожертва мъже, които е наставлявал от деца, с цел да завземе пазара на ром веднъж завинаги. Всъщност от Тим можеше да се очаква всичко. Абсолютно всичко. Това бе нужно, за да ос­танеш на върха в този бизнес - всички трябваше да са наясно, че отдавна си се разделил със съвестта си.

Сега в стаята на Джо Тим сипа малко ром в кафето си и отпи. Той подаде малката манерка на Джо, но Джо поклати глава. Тим прибра бутилчицата в джоба си.

- Къде се губиш напоследък?

- Никъде.

Хики го погледна в очите.

- Тази седмица излизаше всяка вечер, както и миналата. Да не си си хванал момиче?

Джо понечи да излъже, но не видя смисъл.

   - Да.

- Добра ли е?

- Много е жизнена. Тя е... - Джо не намери подходящата дума, бива си я.

Хики отлепи гръб от касата на вратата, където се бе облегнал.

- Влязла ти е под кожата, а? - той направи жест все едно забива спринцовка в ръката си. - Вижда се.

После отиде при Джо и го потупа по врата.

- С нашата работа нямаш шанс да срещнеш много добри мо­мичета. Тя готви ли?

- Да - всъщност Джо нямаше представа.

- Това е важно. Няма значение дали готви добре или зле, важ- ното е, че има желание - Хики го пусна и се върна при вратата.

- Довечера поговори с онзи човек за Питсфийлд.

- Добре, сър.

- Така те искам - отвърна Тим и слезе на долния етаж в каби­нета си зад касата на казиното.

* * *

КАРЛ ЛАУБНЕР РАБОТИ още две вечери преди Джо да се сети да го уволни. Напоследък Джо забравяше разни неща, сред които две срещи с Хайми Драго, за да преместят плячката от удара от магазина за кожи на Каршман. Спомни си за ротативката и притегна добре колелцата й, но докато Лаубнер дойде за смяната си вечерта, Джо вече бе излязъл с Ема Гулд.

След посещението му в кръчмата в онова мазе в Чарлстаун двамата с Ема се виждаха почти всяка вечер. Почти, а не всяка. През останалите нощи тя беше с Албърт Уайт - ситуация, коя­то Джо до момента успяваше да приеме като дразнеща, но коя­то бързо се превръщаше в непоносима.

Когато не беше с Ема, единственото, за което Джо мислеше, бе следващата им среща. А когато се срещнеха, постепенно стана невъзможно да не се нахвърлят веднага един на друг. Когато кръчмата на чичо й затвореше, двамата правеха секс в нея. Когато родителите и братята и сестрите й не бяха в апар­тамента, който Ема делеше с тях, правеха секс в него. Правеха секс в колата на Джо и в стаята му, след като той тайно я преве­деше по задните стълби. Правиха секс на един студен хълм, сред горичка от голи дървета над река Мистик и на студения през ноември плаж на залива Савин Хил в Дорчестър. Прави, седнали, легнали - беше им все едно. На открито, на закрито - все тая. Когато се радваха на лукса да разполагат с час заедно, го запълваха с колкото нови номера и пози успееха да измис­лят. Но когато имаха само няколко минути, се задоволяваха с тях.

Обаче рядко си говореха. Поне за нищо извън границите на безмерното им пристрастяване един към друг.

Зад светлите очи и бледата кожа на Ема се таеше нещо скри­то и потайно. Но не скрито в смисъла на нещо, което иска да излезе навън. Скрито в смисъл, че имаше преграда, която не Допускаше нищо да влезе вътре. Клетката се отваряше, когато тя приемеше Джо в себе си и стоеше отворена, докато се любе­ха. В тези моменти очите й бяха отворени и търсеха нещо, Джо виждаше през тях душата й и червеното сияние на сърцето й, и мечтите, които може би е имала като дете - временно пуснати на свобода от мрачното мазе с катинар на вратата.

Щом обаче свършеше и излезеше от нея, а дишането й се успокоеше, той виждаше как всичко се прибира обратно в клет­ката като отлив.

Това обаче нямаше значение. Джо започваше да подозира, че е влюбен в нея. В редките мигове, когато клетката се отваряше и той получаваше покана да влезе, откриваше вътре човек, кой­то отчаяно иска да се довери, да обича и да живее. Ема просто трябваше да види, че си струва да му се довери, да му довери любовта и живота си.

И той щеше да й го докаже.

През онази зима Джо навърши двайсет години и разбра как­во иска да постигне в живота си. Искаше да бъде единственият мъж, на когото Ема Гулд изцяло да се уповава.

* * *

КЪМ КРАЯ НА ЗИМАТА рискуваха няколко пъти да се появят заедно на публични места. Но само през вечерите, в които тя знаеше със сигурност, че Албърт Уайт и най-приближените му са извън града, и то само в заведения, собственост на Тим Хики или негови партньори.

Един от партньорите на Тим Хики беше Фил Крегър, собст­веник на ресторант „Венецианската градина“ на първия етаж на хотел „Бромфийлд“. Джо и Ема отидоха там една мразовита нощ, в която във въздуха витаеше мирис на сняг, макар небето да бе ясно. Тъкмо бяха оставили на гардероба палтата и шапки­те си, когато група мъже излезе от частната стая зад кухнята и още преди да види лицата им, по дима от пури и заучената сърдечност в гласовете Джо позна какви са - политици.

Градски съветници, общински представители, районни уп­равници, капитани от пожарната, полицейски началници и про­курори - лъскавата, усмихната, корумпирана батарея, благода­рение на която градското осветление работеше, засега. Благо­дарение на която влаковете се движеха и светофарите светеха, засега. Която непрестанно напомняше на гражданите, че тези и хиляди други услуги, големи и малки, биха могли да изчезнат - щяха да изчезнат, - ако тя не бди зорко на поста си.

Видя баща си в същия миг, в който и той го забеляза. Почув­ства се както обикновено, след като не се бяха виждали дълго време, неспокоен, ако не по друга причина, то заради факта, че си приличаха като две капки вода. Бащата на Джо беше на шей­сет години. Джо се роди късно, след като на по-прилично млада възраст баща му бе създал други двама сина. Но докато Конър и Дани бяха наследили гени и от двамата си родители, което се виждаше в лицата и телата им и определено във височината (наследена от фамилията на майка им, Фенеси, където мъжете бяха все високи), Джо бе копие на баща си. Същата височина, същото телосложение, същата масивна челюст, същият нос, остри скули и хлътнали очи, съвсем малко по-раздалечени от нормалното, което правеше изражението му още по-непрони- цаемо. Единствената разлика между Джо и баща му бе в цвето­вете. Очите на Джо бяха сини, докато на баща му бяха зелени; косата на Джо имаше цвета на пшеница, а на баща му - цвета на лен. Иначе, когато баща му го погледнеше, виждаше отсре­ща да му се присмива собствената му младост. Джо поглежда­ше баща си и виждаше отпусната кожа и петна от чернодробно заболяване, Смъртта, седнала край леглото му в 3 ч. през нощ­та, потропваща нетърпеливо с крак.

След няколко здрависвания за довиждане и потупвания по гърба баща му се отдели от групата мъже, които се наредиха на гардероба за палтата си. Той застана срещу сина си и протегна ръка.

- Как си?

Джо стисна ръката му.

- Бива, а ти?

- Тип-топ. Миналия месец ме повишиха.

- Заместник-директор на Бостънската полиция - каза Джо. - Чух.

-А ти къде работиш сега?

Трябваше да познавате Томас Кофлин от дълго време, за да забележите признаците на алкохолното опиянение. Не се забе­лязваха в речта му, която си оставаше гладка и с постоянен тон дори след половин бутилка ирландско уиски. Очите му не се изцъкляха. Но ако човек знаеше къде да гледа, щеше да забеле­жи нещо хищно и палаво в сиянието на красивото му лице, нещо, което те премерва, открива слабостите ти и размишлява дали да те схруска.

- Татко, това е Ема Гулд.

Томас Кофлин й целуна ръка.

- За мен е удоволствие, госпожице Гулд.

Той кимна на главния сервитьор:

- Масата в ъгъла, ако обичаш, Джералд.

После се усмихна на Джо и Ема.

- Нали не възразявате да се присъединя към вас? Умирам от глад.

* * *

ДОКАТО ПРИКЛЮЧАТ със салатите разговорът вървеше сравнително приятно.

Томас разказваше случки от детството на Джо, чиято цел не­избежно бе да покажат какъв калпазанин, колко буен и заблу­ден е бил като малък. По начина, по който баща му ги разказва­ше, историите приличаха на ексцентрични анекдоти, достойни за комедийните скечове в неделното обедно предаване по ра­диото. Баща му обаче пропусна да спомене как обикновено приключваха тези истории - с шамар или налагане с колана.

Ема се усмихваше и кискаше там, където бе уместно, но Джо виждаше, че се преструва. И тримата се преструваха. Джо и Томас се преструваха, че ги свързва любовта между баща и син, а Ема се преструваше, че не забелязва тяхната преструвка.

След историята за шестгодишния Джо в градината - исто­рия, разказвана толкова много пъти през годините, че Джо мо­жеше да предвиди къде точно баща му ще си поеме дъх – Томас попита Ема откъде е семейството й.

- От Чарлстауи - отвърна тя и Джо долови предизвикателна нотка в гласа й.

- Не, имам предвид откъде произхожда родът ви. Очевидно сте ирландка. Къде са родени предците ви?

След като келнерът прибра празните чинии от салата, Ема отвърна:

- Дядо ми по майчина линия е от Кери, а баба ми по бащина линия е от Корк.

- И аз съм от покрайнините на Корк - рече Томас с необи­чайно задоволство.

Ема отпи вода, без да отвърне и изведнъж стана безучастна. Джо бе виждал това и преди - когато дадена ситуация не й се нравеше, тя се откъсваше от действителността. Тялото й си оставаше на място като вещ, забравена на стола, но същността й, онова, което я правеше Ема, изчезваше.

- Какво е моминското име на баба ви?

- Не знам - отвърна тя.

- Как така не знаете?

Ема сви рамене:

- Тя е мъртва.

- Но това е наследството ви! - възкликна объркано Томас.

Ема пак сви рамене. Запали цигара. Томас не реагира, но Джо знаеше, че е втрещен. Съвременните момичета го отвращаваха по безброй причини - пушеха, носеха все по-къси поли и все по-изрязани деколтета, появяваха се пияни на публични места без срам или страх, че обществото ще ги заклейми.

- Откога познавате сина ми? - усмихна се той.

- От няколко месеца.

- И с него сте...?

- Татко.

- Джоузеф.

- Не знаем точно какви са отношенията ни.

Джо тайно се бе надявал, че Ема ще се възползва от възможността, за да изясни какви всъщност са отношенията им, но вместо това тя му хвърли поглед, с който попита колко още трябва да седят тук, съсредоточи се пак върху цигарата си и заоглежда с блуждаещ поглед ресторанта.

Поднесоха им основното ястие и през следващите двайсет минути обсъждаха качеството на пържолите, соса „Беарнез“ и новите килими, които Крегър бе сложил наскоро.

По време на десерта и Томас запали цигара.

- И така, с какво се занимавате, скъпа?

- Работя в склада за мебели на Пападикис.

- В кой отдел?

- В секретариата.

- Синът ми да не е отмъкнал някой диван? Така ли се запоз­нахте?

- Татко - прекъсна го Джо.

- Просто ми е интересно как сте се запознали - отвърна ба­ща му.

Ема запали цигара и огледа ресторанта.

- Това място е много лъскаво.

- Наясно съм как си изкарва хляба синът ми. Предполагам, че единственият начин да се запознаете е или по време на престъпле­ние, или в заведение, посещавано от съмнителни типове.

- Татко - каза Джо. - Надявах се да си прекараме приятно на вечеря.

- Аз мисля, че си прекарваме приятно. Нали, госпожице Гулд?

Ема го погледна.

- Въпросите ми притесняват ли ви?

Ема го прикова с хладния си поглед, онзи, който би вледенил и прясно нанесен върху покрив горещ катран.

- Не знам накъде биете, а и не ме интересува особено.

Томас се облегна на стола си и отпи кафе.

- Имам предвид, че сте от момичетата, които дружат с престъпници, а това вреди на репутацията ви. Фактът, че въпрос­ният престъпник е синът ми, не е от значение. Дори и престъпник, синът ми си остава мой син и изпитвам към него бащинска за­гриженост, която ме кара да се съмнявам, че е разумно да се сре­ща с жена, която дружи с престъпници по собствена воля.

Томас постави чашата си с кафе обратно върху чинийката и се усмихна на Ема. - Изразих ли се ясно?

Джо стана.

- Добре, тръгваме си.

Но Ема не помръдна. Тя подпря брадичка с ръка и се взря в Томас замислено с цигара, димяща до ухото.

- Чичо ми спомена за някакво ченге на име Кофлин, на което плаща. Вие ли сте? - тя се усмихна кисело като него и дръпна от цигарата.

- Този ваш чичо да не се казва Робърт, онзи, на когото викат Бобо?

Тя потвърди с примигване.

- Полицейският служител, за когото говорите, се казва Елмор Конклин, госпожице Гулд. Той работи в участъка в Чарлстаун и е всеизвестно, че рекетира незаконни заведения като кръчмата на Бобо. Рядко ходя в Чарлстаун, но като заместник- директор на полицията с радост ще обърна повече внимание на заведението на чичо ви - Томас угаси фаса си. - Тогава ще бъде­те ли доволна, скъпа?

Ема протегна ръка към Джо.

- Трябва да се напудря.

Джо й даде монети за тоалетната и двамата с баща му я про­следиха с поглед как се отдалечава. Джо се зачуди дали ще се върне на масата или просто ще си вземе палтото и ще си тръгне.

Баща му извади джобния си часовник и го отвори. Също тол­кова бързо го затвори и го прибра. Часовникът бе най-ценната му вещ - осемнайсеткаратов „Патек Филип“, подарен му преди повече от две десетилетия от признателен директор на банка.

Джо го попита:

- Нужно ли бе да се държиш така?

- Не аз започнах спора, Джоузеф, тъй че не ме критикувай за начина, по който го завърших.

Баща му се облегна назад и кръстоса крака. Някои мъже но­сеха властта си като палта, които не са им по мярка или от плата ги сърби. Томас Кофлин носеше своето сякаш му бе ушито по поръчка в Лондон. Той огледа залата и кимна на няколко познати преди отново да погледне към сина си.

- Ако просто си мислех, че си проправяш път в живота по необичаен начин, шях ли да повдигна въпроса?

- Да.

Баща му се усмихна леко и още по-незабележимо сви рамене.

- Полицай съм от трийсет и седем години и научих най-вече едно.

- Престъпленията не са изгодни, освен ако не се извършват на ниво институции - продължи мисълта му Джо.

Баща му пак се усмихна и кимна леко.

- Не, Джоузеф. Научих, че насилието поражда насилие. И твоите деца ще се върнат при теб като диви, безмозъчни съще­ства. Няма да ги познаеш, но те ще те познаят. Ще те набележат като човек, който заслужава наказание.

Джо многократно бе слушал различни версии на тази реч. Онова, което обаче баща му не съзнаваше - освен че се повта­ряше, - бе, че невинаги общите теории важаха за конкретните хора. Не и ако въпросните хора - или човек - бяха достатъчно решени да създадат собствени правила и достатъчно умни да накарат всички останали да ги спазват.

Джо бе едва двайсетгодишен, но вече знаеше, че е от този тип хора.

Най-малкото, за да угоди на баща си обаче, попита:

- И за какво точно ще ме накажат агресивните ми отрочета?

- За безгрижието, с което си ги създал - баща му се приведе напред, облегна лакти на масата и сключи длани. - Джоузеф.

- Джо.

- Джоузеф, насилието поражда насилие. Това е неизменна истина - той се вгледа в сина си. - Онова, което изкараш на бял свят, непременно ще ти се върне.

- Знам, татко, чел съм катехизиса.

Баща му кимна, когато Ема излезе от тоалетната и отиде до гардеробната. Без да сваля поглед от нея, той каза на Джо:

   - Но винаги се връща по неочакван начин.

- Убеден съм, че не е така.

- Не можеш да си убеден в нищо, освен в собствената си увереност. Незаслужената увереност винаги сияе най-ярко.

Томас проследи как Ема подава талончето си на гардероби- ерката.

- Тя е доста приятна за окото.

Джо замълча.

- Като изключим това - продължи баща му, - не разбирам какво виждаш в нея.

- Тъй като е от Чарлстаун, така ли?

- Ами това не помага. Едно време баща й беше сутеньор, а чичо й е убил най-малко двама души, за които знаем. Бих могъл да си затворя очите за това, Джоузеф, ако тя не беше толкова...

- Каква?

- Мъртва душевно - баща му отново погледна часовника си и едва се сдържа да не се прозине. - Стана късно.

- Не е мъртва душевно. Част от нея просто е заспала.

- Тази част - каза баща му, докато Ема се приближаваше с палтата им, - никога няма да се събуди, синко.

* * *

НА УЛИЦАТА, на път към колата, Джо попита:

- Не можа ли да се държиш малко по-...

- Как?

- Малко по-заинтригувано от разговора. Малко по-общител­но.

- Откакто се познаваме, ти непрекъснато повтаряш колко не­навиждаш баща си.

- Нима говоря за това през цялото време?

- В общи линии.

Джо поклати глава.

- Никога не съм казвал, че ненавиждам баща си.

- А какво?

- Че не се разбираме. Никога не сме се погаждали.

- Защо?

- Защото прекалено си приличаме, по дяволите.

- Или защото го мразиш.

- Не го мразя - отвърна Джо, напълно наясно, че тя е права.

- В такъв случай тази вечер ходи да се пъхнеш в неговото легло.

- Моля?

- През цялото време той ме гледаше все едно съм някакъв боклук. Разпитва за рода ми, сякаш е наясно, че още предците ми в старата родина не са били стока. Нарича ме „скъпа“, мамка му!

Тя стоеше на тротоара разтреперана, когато първите снежин­ки се засипаха от черното небе. Сълзите, които едва сдържаше, се затъркаляха по бузите й.

- Ние не сме хора. Не сме порядъчни. Ние сме просто семей­ство Гулд от Юниън Стрийт. Боклуци от Чарлстаун. Плетем дантелите за шибаните ви пердета.

Джо вдигна ръце.

- Това пък откъде ти хрумна? - той протегна ръка към нея, но тя отстъпи назад.

- Не ме докосвай.

- Добре.

- Хрумна ми, защото цял живот хора като баща ти ме гледат отгоре, сякаш съм мижитурка. Хора, които, които... които не правят разлика между това да ти провърви в живота и това да си нещо повече от останалите. Ние не стоим по-долу от вас. Не сме боклуци.

- Не съм казвал подобно нещо.

- Но той го каза.

- Не е вярно.

- Не съм боклук - прошепна тя с притворена уста, а снежин­ките се топяха в стичащите се по лицето й сълзи.

Джо протегна ръце и пристъпи към нея.

- Може ли?

Тя се остави да я прегърне, но ръцете й висяха безжизнено отстрани. Той я притискаше, тя плачеше на гърдите му, а той й повтаряше, че не е боклук, че не стои по-долу от никого и че я обича, много я обича.

* * *

ПО-КЪСНО ЛЕЖАХА в леглото му, докато мокрите снежинки се блъскаха в прозореца като нощни пеперуди.

- Проявих слабост - заяви тя.

- Моля?

- На улицата. Проявих слабост.

- Просто беше искрена.

- Не плача пред хората.

- Пред мен можеш да плачеш.

- Каза, че ме обичаш.

- Да.

- Истина ли е?

Той се вгледа в светлите й очи.

- Да.

След малко тя отвърна:

- Аз не мога да ти отвърна със същите думи.

Джо си рече, че това не означава, че не го изпитва.

- Няма нищо.

- Наистина ли? Защото някои мъже държат да го чуят. Някои мъже ли? Колко мъже преди него й бяха казвали, че я обичат?

- Аз съм по-корав от тях - отвърна той и му се искаше да е вярно.

Прозорецът дрънчеше под поривите на февруарския вятър, някъде виеше сирена за мъгла, а на Сколей Скуеър няколко клак­сона изсвириха гневно.

- Какво искаш? - попита я той.

Тя сви рамене, захапа нокътя си и се взря над тялото му през прозореца.

- Иска ми се много неща да не ми се бяха случвали.

- Какви неща?

Ема поклати глава и започна да се затваря в себе си.

   - И слънце - промърмори след малко с отпуснати за сън устни. - Искам ярко слънце.

Трета глава

Термитът на Хики

ТИМ ХИКИ ВЕДНЪЖ БЕ КАЗАЛ на Джо, че понякога най- малката грешка има най-големи последици. Джо се чудеше как­во ли би казал Тим за бленуването зад волана на паркирана пред банка кола. Може би не точно бленуване, а вманиачени размишления. За гърба на една жена. По-точно - за гърба на Ема. За родилното петно, което бе видял на него. Тим вероятно пак щеше да каже, че понякога най-големите грешки имат най- големи последици, ама че идиот.

Друга любима поговорка на Тим бе, че когато една къща рух­не, първият проял я термит е също толкова виновен, колкото и последният. Джо не разбираше съвсем логиката му - първият термит щеше отдавна да е пукнал, когато последният впиеше зъби в дървото. Нали? Всеки път, когато Тим използваше тази анало­гия, Джо се заричаше да провери колко живеят термитите, но забравяше до следващия път, когато Тим повдигнеше въпроса - което обикновено ставаше, когато се напиеше, разговорът за­мреше и всички на масата добиваха едно и също изражение, оз­начаващо: „Какво му става на Тим с тези термити?“.

Тим Хики се подстригваше веднъж седмично в бръснарни­цата на Аслъм на Чарлс Стрийт. Един вторник част от косата му свърши в устата му, когато го застреляха в тила, докато вървеше към бръснарския стол. Лежал на черно-белите плочки на пода, докато кръвта се стичала от носа му, а стрелецът из­лязъл иззад закачалката за дрехи, разтреперан и с облещени очи. Закачалката се сгромолясала на пода и един от бръснарите подскочил стреснато. Стрелецът прекрачил трупа на Тим Хики и кимнал вяло няколко пъти на свидетеля, сякаш бил засрамен, след което си тръгнал.

* * *

ДЖО НАУЧИ НОВИНАТА в леглото с Ема. След като затвори телефона, Ема се надигна и го изслуша. Тя си сви цигара и об­лиза хартийката, без да сваля очи от Джо - винаги го гледаше, докато облизваше листчето - и запали.

- Тим означаваше ли нещо за теб?

- Не знам - отвърна Джо.

- Как така не знаеш?

- Като че ли ми беше безразличен.

Тим бе намерил Джо и братята Бартоло, когато като деца палеха вестникарски будки. Една сутрин взимаха пари от Глоуб, за да подпалят някой от павилионите на Стандарт. На следва­щия ден им плащаше Америкън, за да драснат клечката на Глоуб. Тим ги нае да подпалят кафене „51“. След това преминаха към следобедни обири на домове в Бийкън Хил, чиито задни врати чистачките и майсторите, на които Тим плащаше, оставяха от­ключени. Когато изпълняваха задачи, възложени им от Тим, той определяше твърда цена, но ако заработеха нещичко от­делно, му даваха част от спечеленото и запазваха лъвския пай за себе си. В това отношение Тим беше чудесен шеф.

Джо обаче бе видял с очите си как той удуши Харви Буле. Бе го направил заради опиум, жена или немски късокосмест пойнтер - и до днес за причината се носеха само слухове. Но Харви бе влязъл в казиното, двамата с Тим се заприказваха и изведнъж им скъса кабела на една от зелените настолни лампи и го затегна около врата на Харви. Харви бе огромен мъж и разнася Тим из казиното около минута, докато всички курви се спусна­ха да се крият, а стрелците на Хики бяха насочили оръжия към Харви. Джо прочете в погледа на Харви Буле как гой осъзнава безнадеждността на ситуацията - дори да успееше да отърси Тим от гърба си, главорезите му щяха да изпразнят в него чети­ри револвера и един автоматичен пистолет. Харви падна на ко­лене и се изпусна шумно. Лежеше задъхан по корем, когато Тим притисна коляно в гърба му и уви остатъка от кабела око­ло дланта си, след което го изви и задърпа силно, а Харви така зарита, че обувките му се изхлузиха.

Тим щракна с пръсти и един от главорезите му подаде писто­лет, който Тим опря в ухото на Харви. Една от проститутките възкликна „О, боже!“, но тъкмо когато Тим се канеше да дръпне спусъка, надеждата в очите на Харви угасна и той издъхна в персийския килим на пода. Тим седна на гърба на Харви и върна пистолета на главореза си. После се взря в профила на човека, когото току-що бе убил.

До онзи момент Джо не бе виждал как умира човек. По-мал­ко от две минути преди това Харви бе помолил сервитьорката, която му донесе мартини, да провери резултата от мача на „Сокс“. Даде й добър бакшиш. Погледна часовника си и го при­бра в джоба на жилетката. Отпи от мартинито. Това се бе слу­чило преди по-малко от две минути, а сега вече го нямаше. Къде бе отишъл? Никой не знаеше. При Бог, при Дявола, в чистили­щето или още по-лошо - може би никъде. Тим стана, приглади бялата си коса и махна в неопределена посока на управителя на казиното: „Сипи на всички по едно. Харви черпи“.

Един-двама души се изсмяха нервно, но всички останали имаха вид, сякаш ще да повърнат.

Това не бе единственият човек, когото Тим бе убил или чие­то убийство бе поръчал през последните четири години, но бе единственият случай, на който Джо бе станал свидетел.

А сега и самият Тим бе мъртъв. Нямаше да се върне. Сякаш изобщо не бе съществувал.

Джо попита Ема:

- Виждала ли си някога да убиват човек?

Тя го погледна твърдо за миг, дръпна от цигарата и захапа кожичката около нокътя си.

- Да.

- Според теб къде отиват?

- В погребалния дом.

Той се взира в нея, докато тя не се усмихна с тъничката си усмивка иззад падналите над очите й къдрици.

- Мисля, че никъде не отиват - рече тя.

- И аз започвам да си мисля същото - отвърна Джо.

Той се надигна, целуна я страстно и тя отвърна със също толкова страстна целувка. Кръстоса глезени зад гърба му. Про­кара пръсти през косата му и той я погледна с чувството, че ако откъсне поглед от нея, ще изпусне нещо, някакво важно изра­жение, което никога няма да забрави.

- Ами ако няма отвъден живот? И това - тя се притисна в него - е всичко, което ще получим?

- Това ми харесва - рече той.

Тя се засмя.

- На мен също.

- По принцип или с мен?

Ема угаси цигарата, пое лицето му в длани и го целуна, по­клащайки се напред-назад.

- С теб.

Но той не бе единственият, с когото го правеше, нали?

Съществуваше и Албърт. Нямаше къде да бягат от Албърт.

* * *

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО Джо играеше сам билярд в залата до казиното, когато Албърт Уайт влезе с увереността на човек, които очаква всяко препятствие да бъде отстранено от пътя му, преди да стигне до него. От едната му страна вървеше главният му главорез Брени Лумис, който изгледа Джо по същия начин, както от пода на стаичката за покер.

Сърцето на Джо сякаш се сви около острието на нож. И спря. Албърт Уайт каза:

   - Ти трябва да си Джо.

Джо се насили да помръдне и стисна протегнатата ръка на Албърт.

- Да, Джо Кофлин, приятно ми е да се запознаем.

- Радвам се най-накрая да те видя на живо, след като толкова съм слушал за теб - Албърт стисна ръката му, сякаш стискаше дръжката на противопожарна помпа.

- Да, сър.

- Това е Брендън Лумис - каза Албърт, - мой приятел.

Джо стисна ръката на Лумис, а усещането бе сякаш дланта му е попаднала между две коли, сблъскали се на заден ход. Лу­мис погледна изпод вежди и дребните му кафяви очички обхо­диха лицето на Джо. Когато ръката на Джо най-накрая бе осво­бодена, той едва се сдържа да не я разтрие. Междувременно Лумис, с каменно изражение, избърса своята с копринена носна кърпа. Откъсна очи от Джо и огледа помещението, сякаш имаше някакви планове за него. Разправяха, че е добър стре­лец, още по-умел с ножа, но че просто пребивал повечето си жертви до смърт.

Албърт попита:

- Виждал съм те и преди, нали?

Джо се вгледа в лицето му за признаци на насмешка.

- Струва ми се, че не сте.

- Напротив. Брени, виждал ли си това момче преди?

Брени Лумис взе жълтата топка и я разгледа.

   - Не.

Джо бе залят от такова облекчение, че за малко да се подмо­кри.

- „Връзката за обувки“ - щракна Албърт с пръсти. - Поня­кога се въртиш там, нали?

- Да - отвърна Джо.

- Точно така, там съм те виждал - потупа го Албърт по рамо­то. - Сега аз управлявам въпросното заведение. Знаеш ли как­во означава това?

- Не.

- Означава, че трябва да освободиш стаята, в която живееш - той вдигна показалец. - Но не искам да си мислиш, че те изхвърлям на улицата.

- Добре.

- Просто заведението е доста вървежно. Имаме много идеи за него.

- Разбира се.

Албърт постави длан върху ръката на Джо, точно над лакъ­тя. Брачната му халка проблесна на светлината. Беше сребърна с гравирани келтски плетеници. И два-три инкрустирани диа­манта, мънички.

- Помисли си как искаш да си изкарваш прехраната, ясно? Просто го обмисли. Не бързай. Но имай предвид следното - не можеш да работиш сам. Не и в този град. Вече не.

Джо извърна очи от халката и ръката върху лакътя си и по­гледна Албърт Уайт в дружелюбно проблясващите очи.

- Нямам желание да работя сам, сър. Редовно си плащах дължимото на Тим Хики.

По лицето на Албърт Уайт се изписа недоволно изражение, сякаш не му се нравеше името на Тим Хики да се изговаря на глас в заведение, което сега бе негова собственост. Той потупа Джо по ръката.

- Знам. Както знам и че си вършил добра работа. Първокласна. Но ние не работим с външни хора. А какво е независи­мият наемник? Външен човек. Събираме страхотен екип, Джо. Уверявам те, невероятен екип.

Албърт си сипа питие от каната на Тим, без да предложи на останалите. Занесе чашата до билярдната маса, седна на ръба й и погледна Джо.

- Нека ти кажа просто и ясно едно - твърде умен си за глупостите, които вършиш. Като дупе и гащи си с две тъпи хлапета. Убеден съм, че са страхотни приятели, но са глупави жабари и ще умрат, преди да навършат трийсет. А ти? Ти можеш да продължиш по същия начин. Без ангажименти, но и без при­ятели. Да имаш къща, но не и дом - той се смъкна от масата. - Ако не желаеш да имаш дом, няма проблем, гарантирам ти го. Но нямаш право да действаш в рамките на града. Ако искаш да изкараш нещичко на южния бряг, давай. Опитай и на северния, ако италианците те оставят жив, щом чуят. Но в града? - той посочи към пода. - Тук вече всичко ще е организирано, Джо. Няма да има рекет, а само наети на работа служители. И рабо­тодатели. Дотук има ли нещо неясно?

- Не.

- Нещо, което да съм пропуснал?

- Не, мистър Уайт.

Албърт Уайт скръсти ръце и кимна, взрян в обувките си.

- Да имаш планирана някоя работа, за която трябва да знам? Джо бе похарчил последните пари от Тим Хики, за да плати за информацията за удара в Питсфийлд.

- Не - отвърна той. - Нищо не планирам.

- Трябват ли ти пари?

- Моля?

- Пари - Албърт бръкна в джоба си с ръката, която бе плъзгал по венериния хълм на Ема. С която бе стискал косата й. Отдели две десетдоларови банкноти от пачката и ги плесна в дланта на Джо. - Не искам да размишляваш на гладен стомах.

- Благодаря.

Албърт потупа Джо по бузата със същата ръка.

- Надявам се всичко да приключи добре.

* * *

- МОЖЕМ ДА ЗАМИНЕМ - каза Ема.

- Да заминем? Заедно? - попита Джо.

Бяха в спалнята й по обяд, единственото време от деня, кога­то в апартамента ги нямаше трите й сестри, тримата братя, огор­чената майка и гневният й баща.

- Можем да заминем - повтори тя, сякаш сама не си вярва­ше.

- И къде ще отидем? С какво ще живеем? Наистина ли искаш да заминем заедно?

Тя не отвърна. Зададе й въпроса два пъти и двата пъти тя не отговори.

- Не умея да върша никаква честна работа - каза той.

- Кой каза, че трябва да е честна?

Джо огледа мрачната стая, която Ема делеше с две от сестри­те си. Тапетът се бе отлепил от мазилката край прозореца, а две от черчеветата бяха напукани. Вътре дъхът им излизаше на облачета пара.

- Ще трябва да отидем доста далеч - каза той. - Ню Йорк не става, както и Филаделфия. Да не говорим за Детройт. Чикаго, Канзас Сити, Милуоки - всички са затворени за човек като мен, освен ако не искам да се включа в някоя банда като последна дупка на кавала.

- Тогава ще заминем на запад, както казват. Или на юг - Ема зарови нос във врата му и си пое дълбоко въздух, като че ли малко по-разнежена. - Ще ни трябват някакви пари за начало.

- Имаме планиран един удар за събота. Тогава свободна ли си?

- За да тръгнем ли?

- Да.

- В събота вечерта имам среща със Знаеш Кого.

- Отсвири го.

- Ами... по принцип това е планът.

- Не, имам предвид...

- Разбрах какво имаш предвид.

- Той е лош човек - каза Джо, вперил очи в гърба й, в родилното петно с цвят на мокър пясък.

Тя му хвърли леко разочарован поглед, а фактът, че бе само леко разочарован, го правеше още по-пренебрежителен.

- Не е вярно.

- Да не би да го защитаваш?

- Казвам само, че не е лош човек. Не е моят мъж. Не го оби­чам, нито му се възхищавам. Но не е лош. Винаги се опитваш да опростяваш нещата.

- Но той уби Тим. Или е поръчал да го убият.

- А Тим да не си изкарваше хляба като раздаваше храна на сираци?

- Не, но...

- Какво? Никой не е само добър или само лош. Всички про­сто се опитват да си изкарват хляба - тя запали цигара и разма­ха клечката, докато пламъкът не угасна със струйка дим. - Пре­стани да съдиш всички, мамка му.

Джо не можеше да свали очи от родилното петно, потъваше в него, пясъкът го повличаше.

- Значи ще продължиш да се виждаш с него?

- Не започвай. Ако наистина заминавахме, тогава...

- Заминаваме.

Джо би напуснал и страната, ако това означаваше, че друг мъж повече няма да я докосне.

- Къде?

- Билокси - каза той и осъзна, че всъщност идеята никак не е лоша. - Тим имаше много приятели там. Познавам ги. Търгуват с ром. Албърт се снабдява от Канада и се занимава с уиски. Така че, ако стигнем до Залива - Билокси, Мобил, може би дори Ню Орлиънс, ако подкупим точните хора, може и да ни се раз­мине. Там властва ромът.

Ема се замисли за миг, а родилното й петно помръдваше все­ки път, когато се пресегнеше да изтръска цигарата си в пепел­ника.

- Имам среща с него за откриването на онзи нов хотел на Провидънс Стрийт, сещаш ли се?

- „Статлър“ ли?

Тя кимна.

- Разправят, че имало радиоприемници във всяка стая. И ита­лиански мрамор.

- И?

- И ако отида, ще го видя с жена му. Той иска да съм там, само за да... не знам... защото го възбужда да ме вижда, докато е под ръка с жена си. А след това ще замине за няколко дни за Детройт за среща с нови доставчици.

- И какво от това?

- Така ще разполагаме с достатъчно време. Докато се върне и ме потърси, ще имаме вече три-четири дена преднина.

Джо обмисли внимателно думите й.

- Не е зле.

- Знам - отвърна тя и пак се усмихна. - Ще успееш ли да се поспретнеш и да дойдеш в „Статлър“ в събота? Да речем около седем?

- Разбира се.

- След това заминаваме - погледна го Ема през рамо. - Но повече да не съм те чула да казваш, че Албърт е лош човек. Той намери работа на брат ми. Миналата зима купи палто на майка ми.

- Добре де.

- Не искам да се караме.

И Джо не искаше да се карат. Всеки път, когато се сдърпва- ха, той губеше и докато се усети, се извиняваше за неща, които не бе извършил, за които дори не му бе и минавало през ум, извиняваше се, че не ги е извършил или че не се е сетил да ги извърши. Направо го заболяваше глава.

Той я целуна по рамото.

- Значи няма да се караме.

Тя изпърха с мигли.

   - Ура!

* * *

ДОКАТО БЯГАХА СЛЕД УДАРА в Първа национална банка в Питсфийлд, Дион и Паоло тъкмо бяха скочили в колата, когато Джо се блъсна на заден в една улична лампа, защото се бе от­несъл в мисли за родилното петно. За цвета му на мокър пясък и за начина, по който се мърдаше между лопатките на гърба й, когато му каза през рамо, че е възможно да го обича, и как бе помръднало по същия начин, когато заяви, че Албърт Уайт не е толкова лош човек. Шибаният стар Албърт си беше направо цвете за мирисане. Приятел на обикновения човек, който би купил зимно палто на майка ти, стига да използва твоето тяло, за да се топли той. Родилното петно имаше формата на пеперу­да, но с малко нащърбени и остри очертания и Джо си помисли, че би могъл да опише така и самата Ема, а после си каза да забрави, защото тази вечер щяха да напуснат града и всичките им проблеми да се решат. Тя го обичаше. Нали това бе важното? Останалото нямаше значение. Всичко, което Ема Гулд при­тежаваше, Джо искаше да вкусва на закуска, обяд и вечеря. Искаше да го прави до края на живота си - искаше луничките по ключицата й и носа й, мелодичния звук, който издаваше, след като се изсмееше, начина, по който изговаряше „четири“ като двусрична дума.

Дион и Паоло излязоха на бегом от банката.

Седнаха на задната седалка.

- Тръгвай - нареди Дион.

Висок, плешив мъж със сива риза и черни тиранти изтича от сградата, въоръжен с бухалка. Бухалката не бе огнестрелно оръжие, но въпреки това можеше да нанесе доста щети, ако мъжът се приближеше достатъчно.

Джо включи рязко скоростния лост на първа с длан, но кола­та потегли назад вместо напред. Полетя пет метра назад. Онзи с бухалката облещи изненадано очи.

Дион изкрещя:

- Леле! Леле!

Джо скочи върху спирачката и съединителя. Превключи от задна на първа, но въпреки това се удариха в лампата. Ударът не бе силен, а унизителен. До края на живота си селяндурът с тирантите щеше да разправя на жената и приятелите как е уп­лашил трима въоръжени бандити толкова здраво, че потеглили паникьосано назад, за да избягат от него.

Когато колата подскочи напред, гумите изхвърлиха прахо­ляк и дребни камъчета в лицето на мъжа с бухалката. В това време още един тип бе излязъл пред банката. Носеше бяла риза и кафяви панталони. Той протегна ръка. Джо видя в огледалото за обратно виждане как ръката му отскача. За миг не разбра защо, но в следващия момент проумя. Извика: „Залегнете!“ и Дион и Паоло се наведоха на задната седалка. Ръката на мъжа отново подскочи, после подскочи трети и четвърти път, а страничното огледало се пръсна на парчета и в прахоляка на улица­та се посипаха стъкла.

Джо зави по Ийст Стрийт, намери уличката, която бяха из­брали миналата седмица, и сви наляво по нея, без да отпуска педала за газта. В продължение на няколко пресечки кара успо­редно на железопътните релси зад фабриките. Предполагаше, че вече се е намесила и полицията, не толкова, че да постави блокади на пътя, но достатъчно, за да проследи следите от гуми по черния път пред банката и да разбере в каква посока са из­бягали.

Сутринта бяха откраднали три коли, все от Чикъпи на около сто километра на юг. Бяха свили колата, с която пътуваха в момента, както и един черен „Коул“ без калници и „Есекс коуч“ модел ’24-та с ръмжащ двигател.

Джо прекоси релсите и кара километър и половина покрай езерото Силвър до изгоряла преди няколко години стоманоле­ярна, чиито обгорели останки се издигаха вдясно сред поле от бурени и папур. И двете коли си бяха на мястото, когато Джо спря зад сградата с отдавна липсваща стена, паркира до коула и тримата слязоха от колата.

Дион вдигна Джо за реверите на палтото и го блъсна в пред­ния капак на колата.

- Какво, по дяволите, ти става?

- Допуснах грешка - отвърна Джо.

- Миналата седмица беше грешка - кресна Дион. - Тази сед­мица вече е навик.

Джо нямаше как да възрази, но въпреки това рече:

- Пусни ме.

Дион го пусна, дишайки тежко през носа, и размаха пръст:

- Приключваме с теб, мамка му.

Джо събра шапките, шаловете и оръжията и ги прибра в тор­бата с парите, след което я метна на задната седалка на есекса.

   - Знам.

Дион разпери дебелите си ръце.

- Партньори сме от деца, но това вече е прекалено.

- Да - съгласи се Джо, защото не видя смисъл да лъже, след като бе очевидно.

Полицейските коли - четири на брой - се появиха през стена от кафяви бурени в края на полето зад леярната. Тревата има­ше цвета на речно дъно и бе висока близо два метра. Джипове­те я повалиха и разкриха зад себе си няколко палатки. Жена със сив шал и бебе стоеше приведена над наскоро угаснал огън и се опитваше да напъха колкото можеше повече топли въгле­ни в палтото си.

Джо скочи в есекса и се отдалечи от леярната. Братята Бартоло го задминаха с коула, чиято задница се поднесе, когато минаха през голо парче земя. Червената пръст се посипа по предното стъкло на Джо и го заслепи. Той се наведе през про­зореца и изтри пръстта с лявата си ръка, докато държеше вола­на с дясната. Есексът подскочи по някаква неравност и нещо го ужили по ухото. Когато се прибра в купето, видимостта вече бе много по-добра, но от ухото му шуртеше кръв и се стичаше в яката и надолу по гърдите му.

Джо чу свистене и удари по задното стъкло - като звука, който издават дрънчащи по ламаринен покрив монети, и в следващия миг прозорецът се пръсна, а от таблото с проблясване отскочи куршум. Един джип се появи от лявата му страна, а миг по- късно друг изникна отдясно. В него на задната седалка седеше ченге, опряло дулото на автомат на прозореца, което откри огън. Джо скочи на спирачката толкова рязко, че металните пружини на облегалката се врязаха в гърба му. Десният прозорец на ко­лата му се пръсна. След това и предното стъкло. Парчета от таблото се посипаха по Джо и предната седалка.

Джипът отдясно се опита да спре, докато завиваше към него. Предницата му се вдигна и се отдели от земята, сякаш ударена от ураганен порив. Джо успя да зърне как автомобилът се търкулва на една страна миг преди другият джип да се вреже в задницата на есекса и пред очите му сред тревата да изникне скала точно в началото на гората.

Предницата на есекса се разби, а останалата част от колата се извъртя надясно заедно с Джо. Осъзна, че е излязъл от авто­мобила, чак когато се блъсна в дървото. Лежа там дълго, по­крит с парченца стъкло и борови иглички, лепнещ от собстве­ната си кръв. Помисли си за Ема и за баща си. Гората мирише­ше на опърлени косми и той попипа за всеки случай главата и ръцете си, но не гореше. Седеше сред боровите иглички и чака­ше питсфийлдската полиция да го арестува. Сред дърветата се издигаше пушек - черен като от бензин, но не много гъст. Виеше се измежду стволовете, сякаш търсеше някого. След извест­но време Джо осъзна, че полицаите може и да не дойдат.

Когато се изправи и погледна отвъд смачкания есекс, не видя никъде втория джип. Зърна първия, онзи, от който бяха стреля­ли с автомата - лежеше преобърнат на двайсет метра от място­то, на което го видя да подскача.

Дланите му бяха порязани от пръснатите в колата стъкла. Краката му бяха наред. Ухото му продължаваше да кърви. Щом се огледа в здравото ляво задно стъкло, видя защо - меката част на ухото му липсваше. Отвъд отражението си Джо съзря коже­ната чанта с парите и оръжията. Вратата заяде и се наложи да опре и двата си крака на шофьорската врата, която вече никак не приличаше на врата. Събра обаче сили и дръпна силно, дърпа, докато не му се догади и зави свят. Тъкмо когато си мислеше, че трябва да потърси камък, вратата се отвори със силно скърца­не.

Взе чантата и навлезе в гората. Натъкна се на горящо сухо дръвче, извило двата си най-големи клона към горящия ствол като човек, който се опитва да угаси пламтящата си глава. Две катраненочерни следи от гуми бяха смачкали тревата пред него, а някoлко горящи листа се рееха във въздуха. Стигна до второ пламнало дърво и малък храст до него, а следите от гуми ставаха все по-черни и мазни. След около петдесет метра се натъкна на езерце. По брега и от повърхността му се издигаше пара и първоначално Джо не разбра какво точно вижда. Полицейски­ят джип, който го бе блъснал, беше влетял горящ във водата и сега стоеше в центъра на езерцето, потънал до прозорците, овъглен и с няколко танцуващи по покрива мазни сини пламъ­ци. Прозорците бяха избухнали. Дупките, пробити от автомата в задния капак приличаха на сплескани кутийки от бира. Шо­фьорът висеше до кръста от вратата. Единствената част от него, която не бе почерняла, бяха очите му, изпъкващи още по-бели на фона на овъглените му останки.

Джо нагази в езерото и отиде до пътническата седалка на джипа, където водата стигаше до кръста му. В колата нямаше друг човек. Той пъхна глава през прозореца, въпреки че така щеше да се приближи още повече до трупа. Опечената плът на шофьора излъчваше вълни от топлина. Джо се измъкна обратно от колата, убеден, че бе видял двама в джипа, докато го гоне­ха през полето. Пак го лъхна вонята на обгоряла плът и той сведе глава.

Второто ченге лежеше в краката му във водата. Лицето му го гледаше от песъчливото дъно, лявата страна на тялото бе обго­рена до черно като на партньора му, а плътта отдясно бе набръчкана, но бяла. Беше на възрастта на Джо, може би годи­на по-голям. Дясната му ръка бе вдигната нагоре. Вероятно с нея се бе изтласкал от горящата кола, след което бе паднал по гръб във водата и ръката бе останала вдигната, когато бе издъхнал.

Въпреки това на Джо му се стори, че сочи него с недвусмис­лено послание:

Ти направи това.

Ти и никой друг. Поне не никой жив.

Ти си първият термит.

Четвърта глава

Дупка в центъра на душата

Щом СЕ ВЪРНА В ГРАДА, Джо заряза откраднатата в Ленъкс кола и я замени с „Додж 126“, който намери паркиран на Плезънт Стрийт в Дорчестър. Закара я до Кей Стрийт в Южен Бостън и спря в края на улицата, на която се намираше родният му дом, докато обмисляше какво да прави. Нямаше много ва­рианти. А до довечера най-вероятно нямаше да е останал нито един.

Във всички късни издания за случилото се пишеше:

ТРИМА ПОЛИЦАИ ОТ ПИТСФИЙЛД ПОКОСЕНИ

(Бостън Глоуб)

ТРИМА ЩАТСКИ ПОЛИЦЕЙСКИ СЛУЖИТЕЛИ ЖЕСТОКО УБИТИ

(Ивнинг Стандарт)

КЪРВАВА БАНЯ В ЗАПАДЕН МАСАЧУЗЕТС

(Америкън)

Двамата мъже, които Джо намери в езерото, бяха идентифи­цирани като Доналд Белински и Върджил Ортън. И двамата - женени. Ортън имаше две деца. След като за кратко огледа сним­ките им, Джо реши, че Ортън бе карал колата, а Белински бе онзи, който го сочеше от водата.

Знаеше, че действителната причина да загинат бе глупостта на колегата им, който бе стрелял с проклетия автомат от кола, подскачаща по неравен път. Знаеше това. Знаеше също и че е термитът на Хики, и че Доналд и Върджил изобщо нямаше да се озоват на онова поле, ако той и братята Бартоло не бяха дошли в малкото им градче, за да ограбят една от малките им банки.

Третото мъртво ченге, Джейкъб Зоуб, бе щатски полицай, спрял някаква кола в покрайнините на държавния горски ре­зерват Октобър Маунтин. Бил прострелян веднъж в корема, при което се навел и получил втори куршум в главата, който го довършил. Убиецът, или убийците, прегазили глезена му при бягството, при което счупили костта на две.

Стрелбата изглеждаше напълно в стила на Дион. Така се биеше той - фрасваше противника в корема, така че онзи да се превие, и после го удряше в главата, докато не изпадне в безсъзнание. Доколкото Джо знаеше, Дион досега не бе уби­вал човек, но на няколко пъти бе стигал на косъм, а и мразеше ченгета.

Следователите тепърва щяха да идентифицират заподозре­ните, поне публично. Двама от тях описваха като „яки“, „с чуждестранен произход и мирис“, а третият - вероятно също чужденец - бил прострелян в лицето. Джо се огледа в огледа­лото за обратно виждане. На практика като че ли бе вярно - ухото е част от лицето. Или, поне в неговия случай, беше част от лицето.

Макар още никой да не знаеше имената им, художник от по­лицейския участък в Питсфийлд им бе направил портрети. Тъй че повечето вестници бяха публикували снимки на тримата мъртви полицаи в долната половина на страницата, а на челно място най-отгоре стояха отпечатани скицирани портрети на Дион, Паоло и Джо. Челюстите на Дион и Паоло бяха по-ши­роки, отколкото бяха в действителност, и Джо би попитал Ема дали неговото лице наистина изглежда толкова слабо и вълчо на живо, но с изключение на това приликата бе очевидна.

Бяха обявени за издирване в четири щата. Пишеше, че са проведени консултации с ФБР и вероятно то също се е включи­ло в издирването.

Баща му сигурно вече бе видял вестниците. Неговият баща - Томас Кофлин, заместник-директор на Бостънската полиция.

Синът му - съучастник в убийство на полицаи.

Откакто майката на Джо почина преди две години, баща му работеше до пълно изтощение по шест дни седмично. Сега, ко­гато синът му бе обявен за издирване, несъмнено бе поискал да донесат кушетка в кабинета му и вероятно нямаше да се прибе­ре у дома, докато разследването не приключи.

Родният дом на Джо бе четириетажна градска къща - впечат­ляваща постройка с тухлена фасада, чиито средни стаи гледаха към улицата и можеха да се похвалят с изпъкнали еркерни про­зорци. Къща с махагонови стълбища, плъзгащи се врати и по­дове, настлани с паркет, шест спални, две бани с вътрешна ка­нализация и трапезария с размерите на тронна зала в англий­ски замък.

Когато веднъж една жена го попита как може, след като е израснал в такъв великолепен дом и произхожда от толкова Добро семейство, да е станал гангстер, отговорът на Джо съдържаше две подточки: а) не е станал гангстер, а човек извън закона; б) бе израснал във великолепна къща, а не във велико­лепен дом.

* * *

ДЖО ВЛЕЗЕ В КЪЩАТА на баща си. От телефона в кухнята се обади в апартамента на семейство Гулд, но никой не вдигна.

Торбата, която носеше със себе си, имаше шейсет и две хиляди долара. Дори разделени на три, бяха достатъчни за пестелив човек да изкара десет, може би петнайсет години. Джо не бе от пестеливите, затова прецени, че на него ще са му достатъчни за четири нормални години. Но ако бягаше, щяха да му стигнат за 1 година и половина. Не повече. Дотогава щеше да е измислил нещо. В това го биваше най-много - да импровизира.

„Несъмнено“, обади се глас, който подозрително наподобя­ваше гласа на по-големия му брат, „дотук всичко мина като по вода“. Позвъни в кръчмата на Бобо, но и там никой не вдигна. Тогава си спомни, че Ема е на откриването на хотела в 6 ч. тази вечер. Джо извади джобния си часовник: четири без десет.

Трябваше да убие два часа в град, където го издирваха, за да го линчуват.

Прекалено много време, за да се мотае навън. За тези два часа щяха да са научили името, адреса му и да са съставили списък с партньорите му и местата, които посещава. Щяха да са затворили всички гари и автогари, дори в отдалечените села, и да са поставили блокади по всички пътища.

Но блокадите бяха нож с две остриета. Те пречеха да се влезе в града, като се предполагаше, че Джо е извън него. Никой не би предположил, че е тук и възнамерява да се измъкне навън. А нямаше да предположат, защото само най-тъпият престъпник би рискувал да се върне в родния си град, след като е извършил най-тежкото престъпление в региона за последните пет-шест години.

Което означаваше, че Джо е най-тъпият престъпник на света.

Или най-умният. Защото единственото място, където в мо­мента не го търсеха, бе под носа им.

Или поне това се опитваше да си внуши.

Онова, което все още можеше да направи - което трябваше да направи още в Питсфийлд, - бе да изчезне. Не след два часа, а веднага. Не да чака жена, която можеше и да откаже да тръгне с него при дадените обстоятелства. Просто да замине само с ризата на гърба си и с торба пари в ръка. Наистина, наблюдаваха всички пътища. Същото важеше и за влаковете и автобу­сите. И дори да успееше да стигне до фермите на югозапад от града и да открадне кон, нямаше да постигне нищо, защото не умееше да язди.

Оставаше само морето.

Щеше да му трябва лодка, но не яхта или използваните за контрабанда на ром моторници и малки лодки. Трябваше му рибарско корабче с ръждясали кнехтове, износени въжета и палуба, отрупана догоре с очукани капани за омари. Някой съд, закотвен в Хъл, Грийн Харбър или Глостър. Ако го отмъкнеше до 7 ч. вечерта, вероятно рибарите щяха да забележат липсата му чак към три-четири сутринта.

Вече се канеше да краде и от обикновени работници.

Само че лодката трябваше да е регистрирана. Иначе щеше да вземе друга. Щеше да вземе адреса от регистрацията и да из­прати на собственика достатъчно пари да си купи две лодки или направо да зареже бизнеса с омарите.

Хрумна му, че подобно мислене обясняваше защо дори след толкова много обири рядко имаше много пари в джоба. Поня­кога му се струваше, че краде пари от едно място, само за да ги даде другаде. Но Джо крадеше и защото обирите го забавлява­ха, биваше го в тях и водеха до други неща, в които беше добър, като контрабандата на алкохол, откъдето пък всъщност разби­раше от лодки толкова много. Миналия юни бе прекарал лодка от безименно рибарско селце в Онтарио през езерото Хърън до Бей Сити в Мичиган и друга от Джаксънвил до Балтимор през октомври, а през зимата превози тайно каси с прясно про­изведен ром от Сарасота, през Мексиканския залив до Ню Орлиънс, където за един уикенд във Френския квартал профука Цялата си печалба за грехове, които помнеше само смътно.

Тъй че можеше да управлява повечето видове лодки, което означаваше, че може да открадне повечето видове лодки. Мо­жеше да излезе от къщата и да е на Южния бряг след трийсет минути. Щеше да му е нужно повече време да стигне до Северния бряг, но по това време на годината там вероятно щеше да ма по-голям избор от плавателни съдове. Ако отплаваше от Лостър или Рокпорт, би могъл да достигне Нова Скотия за три- четири дни. А след два месеца щеше да изпрати вест на Ема.

Два месеца му се сториха прекалено дълго време.

Но тя щеше да го чака, нали го обичаше. Не го бе изричала на глас, но Джо усещаше, че й се иска. Тя го обичаше. Той я обичаше.

Тя щеше да го чака.

Можеше пък да се отбие в хотела. Да надникне вътре набързо, за да види дали ще я зърне. Ако изчезнеха заедно, нямаше как да ги проследят. Но ако той избягаше сега и изпратеше някой да я вземе след време, полицията или ФБР щяха да са разбрали коя е тя, колко е важна за него, и Ема щеше да пристигне в Халифакс с опашка след себе си. Джо щеше да отвори вратата, за да я посрещне, и двамата щяха да загинат сред дъжд от кур­шуми.

Ема нямаше да го чака.

Или трябваше да я вземе сега, или да я изгуби завинаги.

Огледа се в стъклото на кухненския бюфет и си спомни защо всъщност бе дошъл тук - независимо накъде решеше да тръгне, нямаше да стигне далеч с тези дрехи. Лявото рамо на палтото му чернееше от кръв, обувките и маншетите на крачолите му бяха покрити с кал, ризата му бе прокъсана от дърветата и опръ­скана в алено.

В кухнята отвори кутията за хляб и извади бутилка „Вдовишкия ром на А. Финки“. Или както повечето хора му викаха - ромът на Финки. Събу обувките си и заедно с рома ги занесе на горния етаж в спалнята на баща си. В банята изми колкото можа от засъхналата по ухото му кръв, като внимаваше да не разкъса образувалата се върху раната коричка. Щом се увери, че от ухото няма да рукне кръв, отстъпи няколко крачки назад, за да прецени как изглежда то в сравнение с другото ухо и цялото му лице. Не беше чак толкова обезобразено, че да привлича погле­дите, щом коричката паднеше. А дори и сега по-голямата част от съсирената кръв се намираше от задната страна на ухото; несъмнено се забелязваше, но не правеше впечатление като насинено око или счупен нос.

Джо пийна няколко глътки ром, докато избираше костюм от гардероба на баща си. Имаше петнайсет костюма - с тринайсет повече, отколкото човек можеше да си позволи с полицейска заплата. Същото се отнасяше за обувките, ризите, вратовръзки­те и шапките. Джо избра светлокафяв еднореден костюм на тънко райе от „Харт Шафнър & Маркс“ и бяла риза „Ероу“. Спря се на черна копринена вратовръзка с няколко диагонални червени линии, черни обувки „Нетълтън“ и шапка „Нап-Фелт“, мека като гълъбови пера. Свали своите дрехи и ги сгъна при­лежно на пода. Постави пистолета и обувките си върху тях и облече дрехите на баща си, след което пъхна оръжието в кола­на на панталона си.

Съдейки по дължината на панталоните, се оказа, че в крайна сметка с баща му не са еднакви на ръст. Баща му бе малко по- висок. А и шапката му се оказа един размер по-малка за Джо. Джо реши проблема, като я килна назад, за да си придаде напе­рен вид. С панталоните се справи, като подгъна два пъти кра­чолите и ги захвана с безопасни игли от шивашката масичка на покойната си майка.

Занесе старите си дрехи и бутилката ром в кабинета на баща си на долния етаж. Дори сега, да прекрачи прага на тази стая в отсъствието на баща си му се струваше като светотатство. Спря на вратата и се вслуша в звуците на къщата - пукането на желез­ните радиатори, цъкането на стрелките на големия стенен часов­ник в коридора тъкмо преди да ударят 4 ч. Макар да бе убеден, че къщата е празна, имаше чувството, че го наблюдават.

В мига, в който часовникът удари, Джо влезе в кабинета. Бюрото бе разположено пред високите еркерни прозорци с изглед към улицата. Представляваше масивна резбована вик- торианска мебел, изработена в Дъблин в средата на миналия век. От онези бюра, които нито един фермерски син от бедняш­кия квартал на Клонакилти не би се и надявал да краси дома му. Същото можеше да се каже и за скрина под прозореца, персийския килим, плътните кехлибарени завеси, каните „Уотърфорд“, Дъбовата библиотека и подвързаните с кожа книги, които баща му не си правеше труда да чете, бронзовите корнизи, старинни- кресла и дивана, кутията за пури от орехово дърво.

Джо отвори едно от шкафчетата под библиотеката и клекна пред сейфа зад вратичката. Набра комбинацията - 3-12-10 - I рождените месеци на Джо и двамата му братя, - и отвори сей­фа. В него се съхраняваха някои от бижутата на майка му, пет­стотин долара в брой, нотариалният акт за къщата, актовете за раждане на родителите му, купчина документи, които нямаше смисъл да преглежда, и малко над хиляда долара в ценни книжа. Джо извади всичко на пода вдясно от сейфа. В дъното на касата имаше стена, изработена от същата дебела стомана като останалата част от сейфа. Той я свали, като притисна силно палци в горните й ъгли и я остави на пода на първия сейф, за да набере комбинацията за втория.

Този код бе много по-труден. Изпробва рождените дни на цялото семейство, но не успя да го отвори. Опита с номерата на участъците, в които баща му бе работил през годините. Пак нищо. Когато си спомни как понякога баща му обичаше да казва, че късметът, злощастието и смъртта идват на тройки, опита всички комбинации с това число. Не му провървя. Джо бе започнал да разучава комбинациите за касата още на четиринайсет години. Един ден, когато бе седемнайсетгодишен, бе забелязал част от кореспонденцията на баща си на бюрото - писмо до приятел, издигнал се до началник на по- жарната в Люистън, Мейн. Писмото бе напечатано на маши­ната „Ъндърууд“ и изпъстрено с лъжи, виещи се като панделки - „С Елън сме благословени, влюбени сме както в деня, в който се запознахме...“, „Ейдън се възстанови напълно след онези мрачни събития...“, „Конър преодолява забележително добре слабостта си...“ и „Изглежда Джоузеф ще постъпи в Бостънския колеж през есента. Разправя, че мисли да се зани­мава с търговия на ценни книжа...“. Под всички тези глупости се бе подписал: „Искрено твой, ТКК.“ Подписваше се така навсякъде. Никога не изписваше цялото си име, сякаш това някак си щеше да го компрометира.

ТКК.

Томас Ксавие Кофлин.

ТКК.

19-11-11.

Джо набра числата и вторият сейф се отвори с рязко изщрак- ване на пантите.

Беше дълбок около шейсет сантиметра, а четирийсет и пет от тях бяха заети от пари. Пачки, пристегнати с червени гуме­ни ленти, натрупани като тухли. Някои от банкнотите бяха влез­ли в сейфа още преди Джо да се роди, а други вероятно бяха поставени едва миналата седмица. Възнаграждения, подкупи и рушвети, събирани цял живот. Баща му - стожерът на проспе- риращия град, на американската Атина, на Центъра на вселе­ната - бе по-голям престъпник, отколкото Джо някога би си и помислил да стане. Защото Джо така и не измисли начин да показва различни лица пред света, докато баща му разполага­ше с толкова много лица, че въпросът бе кое от тях е истинско­то и кои са фалшивите.

Ако сега опразнеше сейфа, щеше да разполага с достатъчно пари, за да се укрива десет години. Или, ако избягаше достатъчно далеч, че да спрат да го търсят, би могъл да си плати и да влезе в бизнеса с рафинирането на захар и/или дестилирането на ме­ласа, да стане крал на контрабандата в рамките на три години и до края на дните си да не се притеснява за покрив над главата си и храна.

Но Джо не искаше парите на баща си. Открадна дрехите му, защото мисълта да напусне града облечен като стария проклет­ник му хареса, но по-скоро би си счупил ръцете, отколкото да похарчи с тях парите на баща си.

Той постави прилежно сгънатите дрехи и калните обувки върху мръсните пари на баща си. Замисли се дали да не остави бележка, но не му хрумна какво да напише, затова затвори вра­чката и завъртя шайбата. Върна фалшивата стена на първия сейф и заключи и него.

Обикаля из кабинета около минута и го обходи с поглед за последен път. Опитът да се срещне с Ема на събитие, на което щяха да присъстват почти всички видни личности в града и на което гостите щяха да пристигат с лимузини, а достъпът бе само с покани, щеше да е върхът на лудостта. В хладния кабинет като че ли частица от прагматизма на баща му, колкото и безмилостен да беше, най-накрая се просмука в него. Джо трябва­ше да вземе онова, което боговете се бяха смилили да му дадат - изход от града, в който го очакваха да влезе. Нямаше и време. Трябваше да излезе от къщата, да скочи в крадения додж и да отпраши на север, сякаш пътят под краката му гори.

Той погледна през прозореца към падащия върху мократа Кей Стрийт пролетен здрач и си напомни, че Ема го обича и ще го чака.

* * *

НА УЛИЦАТА ДЖО СЕДНА в доджа и се взря в родния си дом, в къщата, в която се бе превърнал в мъж. По стандартите на бостънските ирландци бе израснал в лукс. Никога не си бе лягал гладен, никога не бе усещал асфалта през изтърканите подметки на обувките си. Получи образование - първо при монахините, а после при йезуитите, докато не напусна училище в единайсети клас. В сравнение с повечето хора, които срещаше във връзка с работата си, Джо бе отраснал в охолство.

Но в центъра на всичко това имаше дупка, голямо отчуждение между Джо и родителите му, което отразяваше отчуждението между майка му и баща му, и майка му и света като цяло. Родителите му бяха водили война преди той да се роди, война, която завършила с толкова крехък мир, че да се признае съще­ствуването му, щеше да го разбие на пух и прах, тъй че никой не повдигаше този въпрос. Но бойното поле винаги стоеше между двамата; тя - от своята страна, той - от неговата. А Джо стоеше по средата, в окопите, в обгорената пръст. Дупката в центъра на дома му бе дупка в същността на родителите му, а един ден тя си проби път и до дъното на душата на Джо. Имаше един период от няколко години през детството му, когато той се надяваше, че нещата ще се оправят. Но вече не помнеше защо е мислил така. Никога не ставаше така, както искаш; нещата npoсто бяха такива, каквито са - това бе простичката истина, исти­на, която не се променя само защото на теб ти се иска.

Джо спря на автогара „Източно крайбрежие“ на Сейнт Джеймс Стрийт - малка жълта тухлена сграда, заобиколена от много по-високи постройки - и прецени, че ако тук има полицаи, които го търсят, те ще са при автобусните терминали от северната страна на сградата, а не при шкафчетата в югозапад­ния й ъгъл.

Той се промъкна през вратата за изход и мигновено се сля с тълпата в натоварения следобеден час. Остави вълната от хора да го понесе, без да задминава никого, без да си проправя път. И поне веднъж в живота си не бе недоволен от ниския си ръст. Щом потъна сред блъсканицата, той бе просто поредната гла­ва, която се подаваше измежду множеството други. Преброи две ченгета до вратите за терминалите и едно сред тълпата на двайсетина метра от него.

Измъкна се от потока забързани хора в тихия кът с шкафче­тата за багаж. Тук, само поради факта, че бе сам, щеше да е най- лесно да го забележат. Вече бе отделил три хиляди долара от парите в торбата и ги бе завързал в пачка. В дясната си ръка държеше ключа за шкафче 217, а в лявата - торбата. В шкафче­то имаше 7435 долара, дванайсет джобни часовника и тринай­сет ръчни часовника, две сребърни щипки за пари, златна игла за вратовръзка и разнообразни дамски бижута, които така и не бе продал, защото подозираше, че изкупвачите на крадени пред­мети ще се опитват да го оскубят. Приближи се до шкафчето със спокойна крачка, вдигна дясната си ръка, която трепереше едва забележимо, и го отвори.

Зад него някой каза:

- Ей, ти!

Джо продължи да гледа право напред. Треперенето на ръката му прерасна в неконтролируем спазъм, докато отваряше по- широко вратата на шкафчето.

- Хей, на теб говоря.

Джо пъхна торбата в шкафа и затвори вратата.

   - Ей, ти!

Джо завъртя ключа, извади го и го прибра в джоба си.

- На теб говоря!

Джо се обърна, като си представи ченгето, което го чакаше с изваден пистолет, вероятно младо, вероятно стреснато...

На пода до кофа за боклук седеше някакъв пияница. Кожа и кости, зачервени очи, червени бузи, жилав. Той вирна брадичка към Джо.

- Ти пък какво зяпаш?

Смехът се изплъзна от гърлото на Джо като лай. Той бръкна в джоба си и извади десетдоларова банкнота. Спря и я подаде на стария пияница.

- Гледам теб, татенце. Гледам теб.

Мъжът се оригна в отговор, но Джо вече се отдалечаваше сред тълпата.

Излезе от автогарата и тръгна на изток по Сейнт Джеймс към лъчите на два прожектора, които се кръстосваха и раздалечаваха в ниските облаци над новия хотел. Мисълта, че парите му ще си седят на сигурно място в шкафчето, докато се върне да ги вземе, го успокои за миг. Малко нестандартно решение, помисли си той, когато зави по Есекс Стрийт, за човек, който възнамерява цял живот да се крие.

Щом ще бягаш зад граница, защо оставяш парите тук?

За да мога да се върна за тях.

Защо ще трябва да се връщаш за тях?

В случай, че тази вечер не успея да се измъкна.

Ето това е отговорът.

Няма никакъв отговор. Какъв отговор?

Не искаш да открият парите в теб.

Именно.

Защото знаеш, че ще те хванат.

Пета глава

Груба работа

ВЛЕЗЕ В ХОТЕЛ „СТАТЛЪР“ през служебния вход. Когато един портиер, а после и някакъв мияч на съдове го погледнаха с любопитство, той вдигна шапка, усмихна им се уверено и им козирува с два пръста като бонвиван, скрил се от тълпата пред централния вход, и в отговор те му кимнаха с усмивка.

Докато прекосяваше кухнята, чу звука от пиано, енергичен кларинет и равномерен бас от фоайето. Изкачи черни каменни стълби. Отвори вратата на върха им и по мраморно стълбище влезе в царство на светлина, цигарен дим и музика.

Джо бе влизал във фоайетата на няколко изискани хотела, но досега не бе виждал подобно нещо. Кларинетистът и челистът стояха до месингова двукрила входна врата, толкова гладка, че светлината, която се отразяваше от нея, превръща­ше прашинките във въздуха в злато. От мраморните подове до балкони от ковано желязо се издигаха коринтски колони. Орнаментите с форма на верига бяха изработени от кремав алабастър, а на всеки десет метра се спускаше масивен поли­леи със същата форма на махало като свещниците на двумет­рови поставки. Кървавочервени канапета стояха върху персийски килими. Два рояла, затънали сред бели цветя, бяха раз­положени в двата края на фоайето. Пианистите подрънкваха безгрижно по клавишите и разменяха остроумни закачки по­между си и с публиката.

Пред централното стълбище станция WBZ бе поставила три микрофона върху черни стойки. Едра жена със светлосиня рокля стоеше до един от тях и разговаряше с мъж в бежов костюм и жълта папионка. Жената често попипваше кокетно буклите си и отпиваше от чаша със светла, мътна течност.

Повечето присъстващи мъже носеха смокинги или официал­ни сака. Имаше няколко с обикновени костюми, тъй че Джо не бе единственият с подобно облекло, но само той още бе с шапка. Замисли се дали да не я свали, но така лицето му щеше да се появи на първа страница на всички вечерни вестници. Той вдиг­на очи към мецанина, където имаше многобройни шапки, защо­то там сред важните клечки стояха репортерите и фотографите.

Джо приведе глава и се запъти към близките стълби. При­движваше се бавно сред гъстата тълпа, струпваща се пред ми­крофоните и жената със синята рокля. Дори с наведена глава зърна Чапи Гайган и Буб Фаулър да говорят с Ред Рафинг. Джо, който, откакто се помнеше, бе върл почитател на „Ред Сокс“, си напомни, че не е добра идея издирван човек да заговаря три­ма бейзболисти за спортна статистика. Той обаче се промуши зад тях с надеждата да дочуе нещичко, което да опровергае слу­ховете за трансфери на Гайгън и Фаулър, но чу само разговор за стоковата борса и Гайгън да казва, че единственият начин да изкараш добри пари, е да купуваш на маржин, а всички остана­ли начини са за тъпаци, които искат да си останат бедни. В този момент жената със светлосинята рокля застана зад микрофона и се покашля. Мъжът до нея зае място зад другия микрофон, вдигна ръка към гостите и заговори:

- Дами и господа, радио WBZ, честота 1030, излъчва на живо от забележителния хотел „Статлър“. Аз съм Едуин Мълвър и за мен е истинско удоволствие да ви представя мадмоазел Флорънс Феръл, мецосопрано от операта на Сан Франциско.

Едуин Мълвър отстъпи назад с вирната брадичка, докато Флорънс Феръл отново оправи букли и издиша в микрофона.

Дъхът й неочаквано премина във висока нота, която заля зри­телите и се изкачи три етажа нагоре до тавана. Звукът бе така екстравагантен, но в същото време и толкова истински, че изпълни Джо с ужасно чувство за самота. Певицата предаваше послание от боговете и когато то премина от нейното тяло в неговото, Джо осъзна, че един ден ще умре. Осъзна го по нов начин, различен от онзи, по който го знаеше, когато влезе през вратата. Тогава смъртта му се струваше далечна вероятност. Сега тя бе безсърдечен факт, безразличен към изумлението му. Изправен пред подобно неоспоримо доказателство за същест­вуването на отвъден свят, у Джо не остана и капчица съмнение, че е смъртен и незначителен и че още от деня, в който се е появил на този свят, с всяка крачка върви към напускането му.

С напредването на арията тоновете станаха още по-високи, по-дълги и Джо си представи гласа й като черен, безбрежен, безкраен океан. Огледа мъжете в смокинги около себе си и же­ните с блещукаща тафта, копринени наметки и дантелени лен­ти на челата, и шампанското, сипещо се от фонтана в центъра на залата. Разпозна един съдия, кмета Кърли, губернатор Фулър и още един играч на „Ред Сокс“ - Бейби Дол Джейкъбсън. Край едно от пианата зърна Констанс Флагстед, местна театрална звезда, да флиртува с Айра Бъмтрот, известен с многобройни­те си познати в светските кръгове. Някои хора се смееха, други така се стараеха да изглеждат достопочтени, че бе смешно. Джо видя сурови мъже с извити бакенбарди и съсухрени матрони с поли с формата на църковни камбани. Видя наследници на ста­ри бостънски фамилии, аристократи и представителки на Дъще­рите на Американската революция. Забеляза производители на нелегален алкохол и техните адвокати, и дори тенисиста Рори Джохансен, който миналата година стигна до полуфинала на Уимбълдън, където бе победен от французина Анри Коше. Видя интелектуалци с очила, които поглеждаха крадешком към фри­волни момичета с ограничени умения да водят разговор, но с блеснали очи и зашеметяващи крака... и всички те скоро щяха а изчезнат от този свят. След петдесет години някой щеше да види снимка от тази вечер и повечето от хората в залата щяха да са мъртви, а останалите - на път.

Когато Флорънс Феръл приключи арията, Джо вдигна очи към мецанина и видя Албърт Уайт. Застанала чинно зад дясно- то му рамо, беше съпругата му - жена на средна възраст, слаба като клечка, без грам от обилното тегло на благоденстваща ма- трона. Най-голямото нещо в нея бяха очите, които се забеляз­ваха дори от мястото, на което стоеше Джо. Изпъкваха треска­во, дори когато се усмихна на нещо, което Албърт каза на кис­кащия се кмет Кърли, качил се горе с чаша скоч в ръка.

Джо плъзна поглед по балкона и на няколко метра от тях за­беляза Ема. Тя бе облечена в сребриста дълга рокля и стоеше сред тълпата край парапета от ковано желязо с чаша шампан­ско в лявата ръка. На тази светлина кожата й белееше като ала­бастър и тя изглеждаше посърнала и самотна, потънала в ня­каква нейна си скръб. Така ли изглеждаше, когато не знаеше, че той я гледа? Дали таеше в сърцето си някаква неописуема загу­ба? За миг Джо се уплаши, че тя може да скочи от балкона, но тогава скръбното й изражение премина в усмивка. И изведнъж той разбра на какво се дължеше скръбта по лицето й: бе си мислила, че повече никога няма да го види.

Усмивката й стана по-широка и тя я прикри с ръка. Със същата ръка, с която държеше шампанското, поради което чашата се наклони и няколко капки от питието капнаха в тълпата долу. Едра жена избърса чело и примигна няколко пъти с дясното око.

Ема се наведе през парапета и кимна с глава към стълбите в неговия край на фоайето. Джо кимна. Тя се отдалечи от пара­пета.

Изгуби я сред множеството на балкона, докато си проправя­ше път сред хората долу. Бе забелязал, че повечето репортери на мецанина носеха шапките си килнати назад, а вратовръзки­те - кривнати на една страна. Затова и той побутна шапка на­зад и разхлаби вратовръзката си, докато се промушваше през последните групи хора и стигна до стълбите.

Към него се спусна полицай Доналд Белински, призрак, на­дигнал се неизвестно как от дъното на езерото, остъргал изго­ряла плът от костите си - и сега тичаше надолу по стълбите към Джо, - същата руса коса, същата изпъстрена с петна кожа, същите нелепо червени устни и светли очи. Не, този мъж бе по-едър, а русата коса вече бе започнала да оредява и клонеше по-скоро към червеникав нюанс, отколкото към чисто русо. А и макар Джо да бе видял Белински само легнал по гръб, бе убе­ден, че полицаят е по-висок от този човек. И вероятно е мири­шел по-добре, защото от този лъхна мирис на лук, когато се разминаха по стълбите и мъжът го изгледа с присвити очи. Той отметна кичур мазна червеникаворуса коса от челото си, а в свободната си ръка носеше шапка с карта от Бостън Екзаминър, затъкната в лентата. Джо му препречи пътя в последния мо­мент и мъжът за малко да изпусне шапката.

Джо рече:

- Извинете.

Мъжът отвърна:

- Аз се извинявам.

Но Джо усети погледа му върху себе си, докато бързо изкач­ваше стълбите, удивен от собствената си глупост не само да погледне някого в очите, а да погледне в очите репортер.

Мъжът се провикна след него:

- Извинете, изпуснахте нещо.

Джо обаче не беше изпуснал нищо. Той продължи нагоре и на пътя му излезе вече подпийнала групичка - една жена се бе провесила на раменете на друга като хлабав халат. Джо мина между тях, без да се обръща назад, вперил очи право напред.

В нея.

Тя носеше малка чантичка в тон с роклята й и сребристата лента със сребристо перо на главата. На шията й пулсираше веничка. Раменете й се повдигаха и спускаха бързо; очите й блестяха. Джо едва се сдържа да не я сграбчи за тези рамене и да не я вдигне от пода, докато тя не го обгърне с крака и не сведе лице в неговото. Вместо това обаче мина покрай нея и й каза:

- Един ме разпозна. Трябва да изчезвам.

Тя тръгна след него по червения килим покрай балната зала. Тук хората се бяха струпали нагъсто, но не беше такава блъска­ница както на долния етаж. Човек можеше да се движи по кра­ищата на тълпата достатъчно спокойно.

- В края на следващия балкон има сервизен асансьор - каза Ема. - Води до мазето. Не мога да повярвам, че дойде.

Джо зави надясно в следващата пролука между хората, която зърна, и нахлупи ниско шапката си.

- Че какво друго да направя?

- Да бягаш.

- Накъде?

- Не знам. Боже! Така се прави.

- Аз не правя така.

Множеството от хора се сгъсти, докато прекосяваха задната част на мецанина. Долу губернаторът бе застанал зад микро­фона и обявяваше, че днес е Денят на хотел „Статлър“ в Общо­то събрание на Масачузетс, при което пияната тълпа избухна в аплодисменти, а Ема се изравни с него и го смушка с лакът да поеме наляво.

Джо видя асансьора на мястото, където коридорът, по който вървяха, се срещаше с друг коридор - тъмна ниша зад дългите маси, лампите и покрития с червен килим мраморен под.

На долния етаж брас бендът наду тромпети, тълпата на ме­цанина затанцува енергично, а лампите на светкавиците про­блясваха, пукаха и съскаха. Джо се зачуди дали някой от фото­графите ще се върне в редакцията на вестника и ще види на заден план на снимките си мъж със светъл костюм и награда, обявена за главата му.

- Наляво, наляво - каза Ема.

Джо сви наляво между две маси и мраморният под премина в тънки черни плочки. Още две крачки и стигна до асансьора. Натисна бутона за слизане.

Четирима пияни мъже минаха по края на мецанина. Бяха една- две години по-големи от Джо и пееха песента на харвардския бейзболен отбор.

„Бреговете в пурпурно пламтят“ - грачеха те фалшиво, - „Харвард вее знамена.“

Джо отново натисна бутона.

Един от мъжете срещна погледа му, а после се ухили цинично, вперил очи в задника на Ема. Той смушка един от приятели­те си, които продължаваха да пеят:

„Аплодисментите като тътен в небето гърмят“.

Ема докосна ръката му с длан и прошепна:

- Мамка му, мамка му.

Той отново натисна бутона.

От кухненската врата вляво изхвърча сервитьор, вдигнал голям поднос над главата си. Той мина на не повече от метър от тях, но не ги погледна.

Харвардските възпитаници се бяха отдалечили, но песента им още се чуваше:

„Ще се борим, борим, борим. Ще се борим за победа“.

Ема се пресегна и натисна бутона на асансьора.

„Да живее Харвард!“

Джо се замисли дали да не се измъкне през кухнята, но подо­зираше, че тя е просто стая с малък асансьор, по който качваха храната от главната кухня два етажа по-надолу. Сега му хрум­на, че щеше да е по-добре, ако Ема бе отишла при него, а не обратното. Само ако бе разсъдил по-трезво... но вече не помне­ше кога за последно бе разсъждавал трезво.

Той отново посегна към бутона, но чу как кабината се качва към тях.

- Ако вътре има хора, просто се обърни с гръб - каза й той. - Така или иначе ще бързат да слязат.

- Не и след като видят гърба ми - отвърна тя и той се усмихна въпреки тревогите си.

Асансьорът пристигна и Джо зачака, но вратите не се отво­риха. Отброи пет удара на сърцето си и плъзна вратата настрани. Кабината беше празна. Той погледна през рамо към Ема. Тя влезе в асансьора и Джо я последва. Затвори решетката, после вратата. Завъртя ръчката и потеглиха надолу.

Ема постави длан върху члена му и той моментално се втвърди, а тя прилепи устни в неговите. Джо пъхна свободната си ръка под роклята й, плъзна я към топлото местенце между бедрата й и тя изстена в устните му. Сълзите й се стичаха по скулите му.

- Защо плачеш?

- Защото май те обичам.

- Май?

- Да.

- Тогава се смей.

- Не мога, не мога - отвърна тя.

- Сещаш ли се за автогарата на Сейнт Джеймс Стрийт?

Тя го изгледа с присвити очи.

- Моля? Да, сещам се.

Джо постави ключа от шкафчето в дланта й.

- В случай, че нещо стане.

- Моля?

- Ако нещо се случи, преди да избягам.

- Не, не, не. Ти го вземи. Не го искам.

Джо отблъсна ръката й.

- Прибери го в чантата си.

- Джо, не го искам.

- Там има пари.

- Знам какво има и не ги искам.

Ема се опита да му подаде ключа, но той вдигна ръката си високо.

- Пази го.

- Не. Ще похарчим тези пари заедно. Идвам с теб. С теб съм, Джо. Вземи ключа.

Тя отново се опита да му го даде, но в този миг стигнаха мазето.

Прозорчето на вратата беше черно, защото по някаква при­чина лампите не светеха.

Не, не бяха угасени по „някаква“ причина, осъзна Джо. Има­ше само една възможна причина.

Посегна към ръчката, но в този миг решетката се отвори ряз­ко от външната страна и Брендън Лумис го сграбчи за вра­товръзката и го извлече от асансьора. Той извади пистолета от колана на кръста му и го хвърли в тъмното на циментовия под. После заудря Джо в лицето и главата. Ударите бяха толкова много, че Джо им изгуби бройката, а всичко се случваше така бързо, че Джо едва успя да вдигне ръце.

В следващия миг той протегна ръка назад към Ема, въобра­зил си, че някак си може да я защити. Но Брендън Лумис има­ше юмрук като касапски чук. Всеки път, когато удареше Джо по главата - бум, бум, бум - мозъкът му изключваше и пред очите ми избухваше бяла светлина. Той примижа сред белота­та, без да успее да съсредоточи поглед върху нищо. Чу как носът му се чупи и после - бум, бум, бум - Лумис го удари още три пъти на същото място.

Когато Лумис пусна вратовръзката му, Джо падна на колене на циментовия под. Чу поредица от равномерни капвания като от протекли водни кранчета, но когато отвори очи, видя, че по пода се стича собствената му кръв на капки с размера на десет- центови монети, които бързо се сливаха в амеби, а амебите прерастваха в локвички. Джо обърна глава, за да види дали по някакъв невероятен начин Ема не се е възползвала от боя, кой­то му хвърлиха, за да затръшне вратата на асансьора и да избя­га, но асансьорът го нямаше на мястото, на което беше, или пък Джо не бе там, където се намираше асансьорът, защото видя само циментова стена.

В този миг Брендън Лумис го ритна в корема достатъчно силно, че да го вдигне от пода. Когато Джо се приземи в ембри­онална поза, не успя да си поеме дъх. Опитваше се отчаяно да вдиша, но до дробовете му не достигаше нищо. Опита се да се изправи на колене, но краката не го удържаха. Надигна се на лакти за да отдели гърди от цимента и като риба на сухо започва да отваря уста, за да всмуче поне малко въздух, но видя гърдите си като черен камък без отвори, без процепи, нищо, освен камък, без място за каквото и да било друго, защото не можеше да вдиша, по дяволите.

Дъхът си проправяше път нагоре през хранопровода като ба- лонче през писалка, стискаше сърцето му, смазваше дробовете му, затваряше гърлото му, но тогава най-накрая мина мъчител­но покрай сливиците и излезе от устата му. Остави след себе си свистене и няколко задавени вдишвания, но за Джо това бе без значение, защото отново можеше да диша, поне можеше да диша.

Лумис го изрита в чатала отзад.

Джо заби лице в циментовия под, закашля се и като че ли повърна, не бе сигурен, а болката, която го прониза, бе нещо, което досега само си бе представял смътно. Топките му бяха натъпкани в червата; пламъци облизваха стените на стомаха му; сърцето му биеше толкова бързо, че скоро щеше да откаже, просто нямаше друг начин; имаше чувството, че някой е отво­рил черепа му с голи ръце; очите му кървяха. Джо повърна, този път със сигурност повърна, избълва на пода жлъчка и огън. Помисли си, че е приключил, но пак повърна. Падна по гръб и погледна нагоре към Брендън Лумис.

- Изглеждаш - Лумис си запали цигара - окаяно.

Брендън се люлееше от единия край на помещението до дру­гия. Джо си стоеше на едно място, но всичко останало се клате­ше като махало. Брендън погледна надолу към Джо, сложи си чифт черни ръкавици и започна да свива и изправя пръсти, до­като не ги намести добре върху ръцете си. До него се появи Албърт Уайт, качен на същото махало, и двамата сведоха очи към Джо.

Албърт каза:

- Опасявам се, че ще трябва да те използвам за послание.

През кървясали очи Джо погледна Албърт с бялото му официално сако.

- Послание за всички, които си мислят, че могат да прене­брегват думите ми.

Джо се огледа за Ема, но при цялото това люлеене не видя асансьора.

   - Посланието няма да е приятно - продължи Албърт Уайт. - И съжалявам за това.

Той клекна до Джо с тъжно, отегчено изражение.

- Майка ми все повтаряше, че за всичко си има причина. Не съм сигурен, че беше права, но знам, че хората често стават такива, каквито трябва да бъдат. Аз си мислех, че трябва да стана полицай, но когато градът ми отне работата, се превърнах в това. И през повечето време никак не ми харесва, Джо. Да ти кажа честно, ненавиждам работата си, но не отричам, че ми иде отръки. Приляга ми. Опасявам се обаче, че на теб ти иде отръ­ки да се дъниш. Трябваше просто да избягаш, но не го направи. И съм убеден, че... погледни ме.

Главата на Джо се бе кипнала наляво. Той я изправи и срещна добродушния поглед на Албърт.

- Убеден съм, че докато умираш, ще си кажеш, че си го на­правил от любов.

Албърт се усмихна печално.

- Но не се издъни заради това, Джо. Издъни се, защото ти е в природата. Защото дълбоко в себе си изпитваш вина за сторе­ното и искаш да те хванат. Но в нашата професия се сблъскваш с гузната си съвест всяка нощ. Преобръщаш я в ръце, правиш я на топка. И после я хвърляш в огъня. Но ти, ти не си такъв и си прекарал краткия си живот с надеждата, че някой ще те накаже за греховете ти. Е, този някой ще бъда аз.

Албърт се изправи и за миг всичко пред очите на Джо се размаза. Зърна сребрист проблясък, после още един и присви очи. Докато безформените очертания се избистриха.

И тогава му се прииска да не го бе правил.

Албърт и Брендън още потрепваха леко, но вече не се люлееха като махало. До Албърт стоеше Ема, поставила ръка на лакътя му.

За миг Джо не разбра какво става, но после му просветна. Той погледна Ема и вече не го интересуваше какво ще правят с него. Нямаше нищо против да умре, защото да живее щеше да е прекалено болезнено.

   - Съжалявам - прошепна тя. - Съжалявам.

- Тя съжалява - каза Албърт. - Всички ние съжаляваме.

Той посочи към някого, когото Джо не можеше да види.

- Изведете я от тук.

Як мъж с грубо вълнено сако и плетена шапка, нахлупена до очите, хвана с две ръце Ема за лакътя.

- Обеща да не го убиваш - обърна се Ема към Албърт.

Албърт сви рамене.

- Албърт, сделката ни беше такава.

- И ще я спазя. Не се тревожи.

- Албърт... - рече задавено тя.

- Какво, скъпа?

Гласът му звучеше прекалено спокойно.

- Нямаше да го доведа тук, ако...

Албърт я зашлеви с едната си ръка, а с другата приглади ри­зата си. Ударът бе достатъчно силен, за да сцепи устната й.

Той погледна надолу към ризата си.

- Да не си мислиш, че на теб ще ти се размине? Да не мис­лиш, че ще се оставя да ме унижи една курва? Останала си с впечатлението, че си ме омаяла. Вчера може и така да е било, но цяла нощ не съм спал. И вече ти намерих заместничка. Ясно ли е? Ще видиш.

- Но ти каза...

Албърт избърса кръвта от ръката си с носна кърпа.

- Натовари я в шибаната кола, Дони. Веднага!

Якият мъж стисна Ема в мечешката си прегръдка и тръгна заднишком.

- Джо! Моля те, не го бий повече! Джо, съжалявам. Ужасно съжалявам! - Ема крещеше, риташе и дращеше по главата на Дони. - Джо, обичам те! Обичам те!

Решетката на асансьора се затвори и кабината пое нагоре.

Албърт клекна до Джо с цигара в уста. Проблесна кибритена клечка, изпука тютюн и Албърт рече:

- Вдишай. Така ще се свестиш по-бързо.

Джо изпълни нареждането. В продължение на минута той пу­шеше седнал на пода, Албърт клечеше до него и дърпаше от своята цигара, а Брендън Лумис стоеше и ги гледаше.

- Какво ще правите с нея? - попита Джо, щом се почувства достатъчно уверен да говори.

- С нея ли? Та тя току-що ти подписа смъртната присъда.

- Обзалагам се, че е имала основателна причина.

Джо се обърна към Албърт.

- Имала е добра причина, нали?

Албърт се изкиска.

- Бавно загряваш май, а?

Джо повдигна сцепената си вежда и в окото му се стече кръв. Избърса я.

- Какво ще правите с нея?

- Би трябвало да се тревожиш повече какво ще правя с теб.

- Тревожа се - призна Джо. - Но ви питам какво ще правите с нея.

- Още не съм решил - сви рамене Албърт, махна парченце тютюн от езика си и го бутна с нокът. - Но теб, Джо, ще използ­вам за послание.

Той се обърна към Брендън.

- Изправи го.

- Какво послание? - попита Джо, докато Брендън Лумис пъхаше ръце под мишниците му и го изправяше на крака.

- Ако ядосате Албърт Уайт и хората му, случилото се с Джо Кофлин ще сполети и вас.

Джо замълча. Не му хрумна какво да каже. Той беше на двай­сет години. Явно толкова време му се полагаше на този свят - Двайсет години. Не бе плакал от четиринайсетгодишен и докато гледаше Албърт в очите, едва се сдържа да не се разреве и да моли за живота си.

Изражението на Албърт омекна.

- Не мога да те оставя жив, Джо. Ако имаше начин, щях да се питам. И ако това ще те успокои, не е заради момичето. Навсякъде мога да си намеря курви. Една нова хубавица ме чака, щом приключа с теб.

Албърт се вгледа замислено в ръцете си.

- Но ти откри стрелба в малко градче и открадна шейсет хи­ляди долара без мое разрешение, а след себе си остави три мъртви ченгета. Това ще окаля всички ни. Защото сега всеки полицай в Нова Англия си мисли, че бостънските гангстери са бесни кучета и трябва да бъдат застреляни като бесни кучета. А аз трябва да убедя всички, че това не е вярно.

Той се обърна към Лумис.

- Къде е Боунс?

Боунс беше Джулиан Боунс, друг от биячите на Албърт.

- На улицата, чака със запален двигател.

- Да вървим.

Албърт ги поведе към асансьора, отвори решетката и Брендън Лумис натика Джо в кабината.

- Обърни го.

Джо се завъртя и цигарата падна от устата му, когато Лумис го сграбчи за тила и блъсна лицето му в стената. Извиха ръцете му зад гърба. Грубо въже се уви около китките му, а Лумис го стягаше все по-силно с всяко следващо увиване, преди да завърже краищата. Тъй като бе до известна степен експерт по темата, Джо познаваше здравите възли. Можеха да го оставят сам в асансьора чак до април и пак нямаше да успее да се освободи.

Лумис го обърна обратно и дръпна ръчката, а Албърт извади нова цигара от калайдисана табакера, пъхна я между устните на Джо и я запали. На светлината от пламъка на кибритената клечка Джо видя, че на Албърт цялата тази работа не му носи никакво удоволствие, че когато Джо потънеше на дъното на река Мистик с кожена примка около главата и торби с камъни, завързани за глезените, Албърт ще съжалява за цената, която трябва да плати затова, че върти бизнес в мръсен свят.

Поне за тази вечер.

На първия етаж слязоха от асансьора и тръгнаха по празен сервизен коридор. През стените се процеждаха звуците от тържеството - дуелиращите се пиана, духовите инструменти, надути докрай, и звънтящ весел смях.

Стигнаха до вратата в дъното на коридора. В центъра й с прясна жълта боя бе изписано: „Доставки“.

- Ще проверя дали е чисто - каза Лумис и отвори вратата за навън, където мартенската нощ бе станала много по-студена. Ръмеше леко и от железните противопожарни стълби лъхаше мирис на ламарина. Джо усети аромата и на сградата, ухаеща на ново, сякаш прахът от мазилка, който бормашините бяха вдигнали, още се носеше във въздуха.

Албърт се обърна към Джо и оправи вратовръзката му. Об­лиза длани и приглади косата му. Изглеждаше съкрушен.

- Не съм искал, когато порасна, да убивам хора, за да запазя печалбите си, но въпреки това го правя. Няма нощ, в която да съм спал като хората - нито една шибана нощ, Джо. Всеки ден ставам със страх, а вечер полагам глава на възглавницата със същото чувство - той намести яката на Джо. - А ти?

- Какво?

- Искал ли си някога да се занимаваш с нещо друго?

- Не.

Албърт почисти някакъв боклук от рамото на Джо и го хвърли.

- Казах й, че ако те предаде, няма да те убия. Никой друг не вярваше, че си толкова глупав, че да се появиш тази вечер, но аз се застраховах. И тя се съгласи да те доведе при мен, за да те спаси. Или поне така си мислеше. Но и двамата много добре знаем, че трябва да те убия, нали, Джо? - Албърт го гледаше съкрушено с насълзени очи. - Нали така?

Джо кимна.

Албърт също кимна, след което се наведе и прошепна в ухо­то му:

- А след това ще убия и нея.

- Моля?

- Защото и аз я обичах - Албърт повдигна вежди. - И защото единственият начин да обереш играта ми на покер точно през тази сутрин би бил възможен, само ако тя ти е казала.

- Чакай - прекъсна го Джо. - Тя не ми е казвала нищо.

- Да, така ще кажеш - Албърт оправи яката си и приглади ризата си. - Погледни на нещата от друг ъгъл, ако вие, гълъбче­та, наистина сте влюбени, то още тази нощ ще се срещнете в рая.

Албърт заби юмрук в корема на Джо, и още веднъж в слънче­вия сплит. Джо се преви и отново остана без въздух. Дръпна въжето около китките си и се опита да фрасне Албърт с глава, но Албърт просто го зашлеви и отвори вратата към уличката.

Той сграбчи Джо за косата и го изправи, за да види Джо кола­та, която го чакаше с отворена задна врата, и Джулиан Боунс, застанал до нея. Лумис прекоси уличката, хвана Джо за лакътя и двамата го извлякоха през прага. Джо надуши постелките за крака на задната седалка. Усети мириса на мръсотия и изцапа­ни с моторно масло парцали.

Тъкмо когато се канеха да го напъхат в колата, го пуснаха. Джо падна на колене на паважа и чу Албърт да вика:

   - Тръгвайте! Тръгвайте!

Стъпките им затрополиха по паветата. Сигурно вече го бяха застреляли в тила, защото от небето се спуснаха лъчи светлина.

Лицето му се обагри в бяло, а сградите от двете страни на уличката избухнаха в синьо и червено, свистяха гуми, някой крещеше през мегафон, друг стреля, после се чу нов изстрел.

Някакъв мъж се приближи през бялата светлина към Джо - стегнат и уверен мъж, мъж, който носеше властта си като роди­лен белег.

Баща му.

От бялата светлина зад него излязоха още мъже и скоро Джо бе обкръжен от десетина полицаи от бостънската полиция.

Баща му поклати глава.

- Значи стана и убиец на ченгета, Джоузеф.

Джо отвърна:

- Никого не съм убивал.

Баща му пренебрегна отговора.

- Изглежда съучастниците ти са се канели да се отърват oт теб. Да не са решили, че представляваш твърде голям риск?

Няколко полицаи бяха извадили палките си.

- Ема е в колата. Ще я убият.

- Кой?

- Албърт Уайт, Брендън Лумис и някакъв тип на име Дони.

От съседните улици се чуха женски писъци. Изсвири клак­сон, последван от силния трясък от катастрофа. Още писъци. В уличката дъждът премина от ръмеж в порой.

Баща му се обърна към хората си, после пак към Джо.

- С чудни хора дружиш, синко. Имаш ли да ми разкажеш още някоя приказка?

- Не е приказка - Джо изплю кръв. - Ще я убият, татко.

- Е, ние няма да убием теб, Джоузеф. Всъщност, няма да те пипна и с пръст. Но колегите ми искат да ти кажат нещичко.

Томас Кофлин се наведе, опря длани на коленете си и се взря в сина си.

Някъде зад желязната ограда живееше мъжът, който бе спал на пода до болничното легло на Джо, когато се разболя от тре­ска през 1911 г., мъжът, който му четеше всеки от осемте град­ски вестника от край до край, който му бе казал, че го обича, който му рече, че ако Бог иска да прибере сина му, ще трябва да мине през трупа му, през Томас Ксавие Кофлин, и че Бог със сигурност знае колко трудно ще се окаже това.

- Татко, чуй ме, тя...

Баща му го заплю в лицето.

- Ваш е - каза той на хората си и се отдалечи.

- Намерете колата! - кресна Джо. - Намерете Дони! Тя е в колата с Дони!

Първият удар - от юмрук - се заби в челюстта на Джо. Вто­рият, със сигурност от палка, намери слепоочието му. След това светлината в нощта угасна.

Шеста глава

Прегрешилите светци

ШОФЬОРЪТ НА ЛИНЕЙКАТА пръв намекна на Томас за медийния кошмар, който щеше да сполети Бостънската поли­ция.

Когато завързаха Джо за дървената носилка и го качиха в линейката, шофьорът попита:

- От покрива ли хвърлихте това момче?

Дъждът се сипеше толкова шумно, че се налагаше да викат.

Помощникът и шофьор на Томас, сержант Майкъл Пули, отвърна:

- Получил е нараняванията, преди да пристигнем.

- Нима? - шофьорът на линейката погледна първо единия, после другия през завесата от вода, стичаща се от ръба на чер­ната му шапка. - Глупости.

Томас усещаше как температурата на уличката се повишава въпреки дъжда, затова посочи към сина си на носилката.

- Този мъж е съучастник в убийството на тримата полицай от Ню Хемпшир.

Сержант Пули добави:

- Сега по-леко ли ти стана, задник такъв?

Шофьорът на линейката проверяваше пулса на Джо, вперил очи в ръчния си часовник.

- Четох вестниците. През повечето дни само това правя - седя в колата и чета шибаната преса. Това момче е било шо­фьорът. И докато са гонели него, са взривили друга полицейска кола с изстрелите си.

Той положи китката на Джо върху гърдите му.

- Не момчето е стреляло.

Томас погледна към лицето на Джо - раздрани черни устни, смачкан нос, затворени от подутини очи, разбита скула, черна кръв, съсирила се в очите, ушите, носа и в ъгълчетата на уста­та. Кръвта от неговата кръв. Неговото творение.

- Ако не бе ограбил банката - възрази Томас, - полицаите нямаше да загинат.

- Ако другите ченгета не бяха използвали шибан автомат, полицаите нямаше да загинат - шофьорът затвори вратите на линейката, погледна към Пули и Томас и Томас се изненада от отвращението в погледа му. - Сигурно вие сте пребили хлапе­то до смърт. А после той бил престъпникът.

Две охранителни коли потеглиха след линейката и трите ав­томобила се стопиха в нощта. Томас непрекъснато си напомня­ше да мисли за пребития мъж в линейката като за „Джо“. Да мисли за него като за „сина си“ бе твърде трудно. Собствената му плът и кръв, а повечето от тази кръв и малко плът бе остана­ла в уличката.

Той каза на Пули:

- Обяви ли Албърт Уайт за издирване?

Пули кимна.

- Както и Лумис, Боунс и онзи Дони, чиято фамилия не зна­ем. Предполагаме обаче, че става въпрос за Дони Гишлър, един от хората на Уайт.

- Да намерят първо Гишлър. Съобщи на всички екипи, че в колата му може да има жена. Къде е Форман?

Пули посочи с брадичка:

- В уличката.

Томас тръгна натам и Пули го последва. Когато стигнаха при групата полицаи до служебния вход, Томас избягваше да по­глежда към локвата от кръвта на Джо до десния си крак - лок­ва, достатъчно голяма, че да запази наситения си червен цвят въпреки вливащия се в нея дъжд. Вместо това съсредоточи по­глед върху началника на инспекторите Стив Форман.

- Имаш ли информация за колите?

Форман отвори бележника си.

- Миячът на чинии каза, че в уличката видял паркиран „Коул Роудстър“ между осем и петнайсет и осем и половина. После колата заминала, а на нейно място спрял този додж.

Именно в доджа се бяха опитали да напъхат Джо, когато при­стигна кавалерията на Томас.

- Издирете първо роудстъра - нареди Томас. - Кара го До­налд Гишлър. Възможно е на задната седалка да има жена, Ема Гулд. Стив, момичето е от фамилия Гулд от Чарлстаун. Разби­раш ли какво искам да кажа?

- О, да - отвърна Форман.

- Не е дъщеря на Бобо, а на Оли Гулд.

- Добре.

- Изпрати някой на Юниън Стрийт да провери дали пък не си е у дома жива и здрава. Сержант Пули?

- Да, сър.

- Знаеш ли как изглежда Дони Гишлър?

Пули кимна:

- Висок е около метър и седемдесет, осемдесет и пет кило­грама. Обикновено носи плетени черни шапки. Последния път, когато го видях, имаше засукан мустак. В Шестнайсети участък трябва да имат негова снимка.

- Изпрати някой да я вземе. И разпрати описанието му до всички екипи.

Томас се взря в локвата от кръвта на сина си. В нея плуваше зъб.

Не бе говорил с най-големия си син Ейдън от години, макар от време на време да получаваше по някое писмо, пълно със сухи факти, но никакви лични размисли. Не знаеше къде живее и дори дали още беше жив. Средният му син, Конър, ослепя по време на стачката от 1919 г. Физически се бе приспособил към недъга си забележително бързо, но душевно случилото се изо­стри склонността му към самосъжаление и той веднага се бе обърнал към алкохола. След като не успя да се умори от пиене, откри религията. Малко след като се отказа от този мимолетен флирт (Бог очевидно изискваше от вярващите повече от крат­котрайна афера с мъченичеството), се настани в училището за слепи и инвалиди „Сайлъс Абътсфорд“. Там го назначиха за пазач - него, най-младият заместник-главен прокурор, водил като главен обвинител дело за смъртно наказание - и Конър доизживяваше дните си там в бърсане на подове, които не виж­даше. От време на време му предлагаха преподавателско мяс­то, но той винаги отказваше под предлог, че е притеснителен. Но в синовете на Томас нямаше и помен от притеснение. Конър просто бе решил да се изолира от всички, които го обичаха. Което в този случай означаваше от баща си.

А сега и най-малкият му син бе избрал живота на престъпник, сред курви, контрабандисти и въоръжени бандити. Живот, кой­то в началото винаги обещава слава и богатства, но рядко ги дава. А сега, заради другарите си и хората на Томас, можеше и да не оживее до сутринта.

Томас стоеше на дъжда и усещаше единствено вонята на соб­ствената си отвратителна персона.

- Намерете момичето - нареди той на Пули и Форман.

* * *

ПАТРУЛИРАЩ ПОЛИЦАЙ в Сейлъм забелязал Дони Гишлър и Ема Гулд. До края на преследването вече се бяха включили девет джипа, все от малки градчета по Северния бряг - Бевърли, Пийбоди, Марбълхед. Няколко полицаи видели жена на задната седалка на колата; няколко не бяха видели нищо; един твърдеше, че зърнал две-три момичета, но по-късно се изясни, че е пиян. След като Дони Гишлър успял да изблъска от пътя два хвърчащи с бясна скорост джипа, при което и двете коли се повредили и след като полицаите избегнали изстрелите му (колкото и зле насочени да били), те отвърнали на огъня.

Роудстърът на Дони Гишлър изхвърчал от пътя в 9:50 ч. ве­черта сред поройния дъжд. Гонили го по Оушън Авеню в Марбълхед покрай Залива на девойката, когато един от полицаите или извадил късмет да уцели гумата на Гишлър, или - по- вероятно при скорост от 65 километра в час в проливния дъжд - гумата просто се спукала от износването и неравностите. Автомобилът излязъл от пътя на три колела, преобърнал се назад и полетял във въздуха. Паднал в дълбоката три метра вода с два разбити от стрелбата прозореца и потънал преди полицаи­те да успеят да слязат от колите си.

Патрулиращ полицай от Бевърли, Лю Бърли, се съблякъл по долни гащи и скочил във водата, но не успял да се ориентира в тъмнината, дори след като някой се сетил да обърне фаровете на джиповете към морето. Лю Бърли се гмурнал четири пъти в ледената вода, достатъчно, за да получи хипотермия и да прекара един ден в болницата, но така и не открил колата.

Водолазите я намерили на следващия ден малко след 2 ч. сле­добед, с Гишър все още на шофьорската седалка. Парче от во­лана се било отчупило и пронизало тялото му през мишницата. Скоростният лост бил пробил чатала му. Не това обаче била причината за смъртта му. Един от над петдесетте куршума, из­стреляни от полицията през онази нощ, го бил уцелил в глава­та. Дори гумата да не се била спукала, колата така или иначе щяла да се преобърне във водата.

Намерили сребриста лента и перо със същия цвят, закачили се на покрива на колата - единствените следи от Ема Гулд.

* * *

ПРЕСТРЕЛКАТА между полицията и трима гангстери зад хо­тел „Статлър“ влезе в мрачната митология на Бостън около де­сет минути след приключването й, въпреки че никой не бе про­стрелян, а в цялата суматоха на практика бяха изгърмени само няколко куршума. Престъпниците бяха извадили късмета да избягат от уличката тъкмо когато любителите на театъра заизлизаха от ресторантите и се насочиха към „Колониъл“ и „Плимут“. В „Колониъл“ от три седмици се играеше новата версия на „Пигмалион“ пред препълнена зала, „Плимут“ си бе навлякъл гнева на Обществото на бдителните граждани с постановката си на „Плейбоят на Западния свят“. От „Бдителни граждани“ бяха изпратили десетки старомодни жени със спаружени устни и неуморни гласни струни да протестират пред театъра, но това само бе увеличило интереса към пиесата. Пронизителното крещене на жените бе не само благодат за продажбата на билети, но и манна небесна за гангстерите. Тримата бандити изхвърча­ха от уличката с полицаите по петите си, но когато протестира­щите жени видяха оръжията, започнаха да пищят, да врякат и да сочат. Няколко двойки на път за театъра се прикриха трома­во във входовете от двете страни на улицата, а един шофьор се блъсна със служебна камионетка в улична лампа, когато ръмежът изведнъж премина в порой. Докато полицаите се око­питят, гангстерите вече бяха задигнали кола от Пиемон Стрийт и се бяха изгубили сред замъглените от безмилостния дъжд улици на града.

„Стрелбата пред Статлър“ продаде много вестници. Всичко започна простичко - героични полицаи влезли в престрелка с бандити, убийци на ченгета, и заловили един от тях. Скоро оба­че историята се усложни. Оскар Файете, шофьор на линейка, съобщи, че полицаите така пребили арестувания бандит, че било възможно момчето да не изкара до сутринта. Малко след полу­нощ из редакциите по Уошингтън Стрийт плъзнаха непотвърдени слухове, че някаква жена била видяна заключена в кола, ко­ято после изхвърчала в Залива на девойката в Марбълхед с бясна скорост и потънала за по-малко от минута.

След това се заговори, че един от гангстерите, участвали в престрелката пред „Статлър“, бил не кой да е, а самият Албърт Уайт, бизнесменът. До този момент Албърт Уайт се бе радвал на завидно положение в бостънските светски кръгове - на предполагаем производител на алкохол, вероятен контрабандист на ром, непотвърден нарушител на закона. Всички предполагаха, че има пръст в рекета, но повечето хора вярваха, че успя­ва да се държи настрана от престъпността, която върлуваше по улиците на всеки голям град. Смятаха Албърт Уайт за „добър“ контрабандист. Бизнесмен, който благородно задоволява безо­биден порок, който представлява забележителна фигура със светлите си костюми и завладява околните с разкази за геро­ични постъпки от дните си като полицай. Но след престрелка­та пред „Статлър“ (един господин на име Е. М. Статлър се опита без успех да убеди вестниците да спрат да използват това име), битуващото мнение за Албърт Уайт се промени. Полицията издаде заповед за арестуването му. Независимо дали щяха да го признаят за виновен, дните му в почтените светски кръгове бяха приключили. Дори вълнението от пикантните клюки си имаше граници, съгласяваха се из салони и гостни в Бийкън Хил.

После пък и онова, което сполетя заместник-директора на полицията Томас Кофлин, сочен преди за сигурен наследник на комисаря, а много вероятно и за губернаторския пост. Когато на следващия ден вечерните вестници разкриха, че арестуваният бандит е синът на Кофлин, повечето читатели се въздържа­ха да го съдят какъв баща е, защото бяха наясно с мъките да се опиташ да възпиташ добродетелно децата си в подобни разгулни времена. Но журналистът от Екзаминър Били Келхър бе описал срещата си с Джоузеф Кофлин на стълбите в „Статлър“. Именно Келхър се бе обадил в полицията и бе съобщил, че е видял издирвания престъпник, и че успял да излезе на уличката тъкмо навреме, за да види как полицаите се нахвърлят върху момчето по заповед на Томас Кофлин. Обществото се отврати - да не успееш да възпиташ детето си добре, бе едно. Но да наредиш да го пребият почти до смърт, бе съвсем друго нещо.

Когато повикаха Томас в кабинета на комисаря на Пембъртьн Скуеър той вече знаеше, че този кабинет никога няма да стане негов.

Комисар Хърбърт Уилсън се изправи зад бюрото си и подкани с жест Томас да седне. Уилсън пое ръководството на полицията през 1922 г., след като предишният комисар, Едуин Ъптън Къртис, който бе нанесъл повече щети на институцията, откол­кото кайзерът в Белгия, великодушно умря от инфаркт.

- Седни, Том.

Томас Кофлин мразеше да го наричат „Том“, ненавиждаше умалителното му обръщение, грубата му фамилиарност.

Седна.

- Как е синът ти? - попита комисар Уилсън.

- В кома.

Уилсън кимна и издиша бавно през носа.

- И всеки ден, докато е в кома, Том, започва все повече да прилича на светец - комисарят го изгледа иззад бюрото си. - Изглеждаш ужасно. Спиш ли напоследък?

Томас поклати глава.

- Не особено добре...

Бе прекарал последните две нощи в болницата до леглото на сина си, премисляше греховете си и се молеше на Бог, в който вече почти не вярваше. Лекарят му каза, че дори Джо да излезе от комата, вероятно ще има мозъчни увреждания. Томас, разя­рен, изпълнен с огнения гняв, от който всички, от скапания му баща до съпругата и синовете му, се ужасяваха, съвсем осно­вателно бе наредил на хората си да съсипят от бой собствения му син. Сега си представи срама като нож, поставен върху го­рещи въглени, докато стоманата не почернее и ивици сажди не плъзнат като змии по краищата му. Острието пронизваше ко­рема му под гръдния кош и продължаваше през вътрешностите му, режеше ли режеше, докато вече не можеше да вижда и диша.

- Някаква нова информация за другите двама, братята Бартоло? - попита комисарят.

- Мислех, че вече сте чули.

Уилсън поклати глава.

- Цяла сутрин присъствах на заседания за бюджета.

- Преди малко пристигна по телеграфа. Хванали са Паоло Бартоло.

- Кой го е хванал?

- Щатската полиция на Върмонт.

- Жив?

Томас завъртя глава.

По причина, която едва ли някога шяха да разберат, Паоло Бартоло карал кола, пълна с консервирана шунка; кутиите били натъпкани в задната част и в пространството пред пътническа­та седалка отпред. Когато минал на червено по главната улица в Сейнт Олбънс на няма и двайсет километра от канадската граница, щатски шериф се опитал да го спре. Паоло избягал. Шерифът го подгонил, присъединили се и други щатски поли­цаи и накрая изтласкали колата от пътя край някаква кравефер­ма в Иносбърг Фолс.

Дали Паоло бе извадил оръжие, докато слизал от колата в прекрасния пролетен следобед, тепърва щеше да се изяснява. Бе възможно да е посегнал към колана си. Бе възможно и про­сто да не е вдигнал ръце достатъчно бързо. Като се има пред­вид, че или Паоло, или брат му Дион бяха екзекутирали щат­ския шериф Джейкъб Зоуб встрани от път, много подобен на този, полицаите решили да не рискуват. Всички присъстващи гръмнали със служебните си пистолети поне по два пъти.

- Колко полицаи са участвали? - попита Уилсън.

- Доколкото разбрах, седмина, сър.

- И с колко куршума са надупчили престъпника?

- Чух за единайсет, но ще знаем със сигурност след аутоп­сията.

- А Дион Бартоло?

- Предполагам, че се е покрил в Монреал. Или някъде там. Дион беше по-умният от двамата. Паоло бе онзи, който по-ско­ро би се издал.

Комисарят взе лист хартия от малка купчина на бюрото си и го премести върху друга купчинка. Погледна през прозореца сякаш хипнотизиран от кулата на Митницата на няколко пре­сечки по-надолу.

- Отделът не може да допусне да излезеш от този кабинет със същия ранг, с който влезе, разбираш ли ме, Том?

- Да.

Томас огледа кабинета, към който се стремеше през послед­ните десет години, но не изпита усещане за загуба.

- А ако те понижа в капитан, ще трябва да ти дам и районно управление.

- С каквото не разполагаш.

- С каквото не разполагам - комисарят се наведе напред и сключи ръце. - Вече можеш да се молиш единствено за сина си, Томас, защото в кариерата си няма да се издигаш повече.

* * *

- НЕ Е МЪРТВА - каза Джо.

Беше излязъл от комата преди четири часа. Томас пристигна в болницата десет минути след като лекарят му се обади. Дове­де със себе си адвокат Джак Джарвис. Джак Джарвис бе възра­стен дребен мъж, който носеше вълнени костюми с най-блудкави цветове - дървеснокафяви, пясъчносиви, черни, сякаш стояли на слънце твърде дълго. Вратовръзките му обикновено бяха в тон с костюмите; яките на ризите му жълтееха, а в ред­ките случаи, когато носеше шапка, тя изглеждаше твърде голя­ма за главата му и подпряна на върховете на ушите му. Джак Джарвис сякаш всеки момент щеше да ритне камбаната и из­глеждаше така от почти три десетилетия, но само човек, който не го познава, би бил достатъчно глупав да се подлъже по външния му вид. Той бе най-добрият адвокат по криминални Дела в града, а малко хора можеха да назоват друг, който да се мери дори малко с него. През годините Джак Джарвис бе оп­равдал обвиняемите по поне двайсет непоклатими дела, които Томас бе предал на главния прокурор. Говореше се, че когато Джак Джарвис умре, ще си запълва времето в рая, като изкарва бившите си клиенти от ада.

Лекарите преглеждаха Джо в продължение на два часа, през които Томас и Джарвис стояха в коридора с младия полицай, пазещ вратата.

   - Не мога да го измъкна - каза Джарвис.

- Знам

- Уверявам те обаче, че обвинението в предумишлено убий­ство е фарс и щатският прокурор много добре го знае. Но синът ти ще трябва да лежи в затвора.

- Колко време?

Джарвис сви рамене:

- Предполагам десет години.

- В затвора в Чарлстаун? - Томас поклати глава. - Когато излезе оттам, нищо няма да е останало от него.

- Загинаха трима полицаи, Томас.

- Но той не ги е убил.

- И затова няма да го качат на електрическия стол. Но я си представи, че не става въпрос за твоя син, тогава ще настояваш да получи двайсет години.

- Но става въпрос за сина ми.

Лекарите излязоха от стаята.

Един от тях се спря при Томас.

- Не знам от какво е направен черепът му, но едва ли е кост.

- Моля?

- Той е добре. Няма мозъчно кървене, няма загуба на памет­та и нарушения в говора. Носът и половината му ребра са счу­пени и ще мине известно време преди да спре да пикае кръв, но не установих мозъчни увреждания.

Томас и Джак Джарвис влязоха, седнаха край леглото на Джо и той ги изгледа през подутите си почернели клепачи.

- Сбърках - каза Томас.- Сгреших ужасно. И знам, че за подобно нещо няма оправдание.

Джо заговори с черните си, покрити с шевове устни.

- Че не е бивало да ги оставяш да ме пребият ли?

Томас кимна:

- Не биваше.

- Да не се разнежи заради мен, старче?

Томас поклати глава.

- Трябваше сам да те пребия.

Кикотът на Джо излезе през ноздрите.

- При цялото ми уважение, радвам се, че хората ти го cropиха. Ако ме беше пребил ти, сега вероятно щях да съм мъртъв.

Томас се усмихна.

- Значи не ме мразиш?

- Това е първият път от десет години насам, в който като че ли те харесвам - Джо опита да се надигне на възглавницата, но не успя. - Къде е Ема?

Джак Джарвис отвори уста, но Томас му направи жест да замълчи. Той погледна сериозно сина си в очите и му каза за случилото се в Марбълхед.

Джо обмисли чутото известно време и заяви почти отчаяно:

- Не е мъртва.

- Мъртва е, синко. Дори да бяхме действали веднага онази нощ, Дони Гишлър не бе в настроение да го хванат жив. Моми­чето е умряло в мига, в който са го качили в колата.

- Няма труп - рече Джо. - Не е мъртва.

- Джоузеф, не намериха и половината тела от „Титаник“, но бедните хора така или иначе вече не са на този свят.

- Не го вярвам.

- Не вярваш или не искаш да повярваш?

- Едно и също е.

- Не е - Томас поклати глава. - Разбрахме някои неща за слу­чилото се онази нощ. Тя е била къртица на Албърт. Предала те е.

- Знам.

- И?

Джо изви зашитите си устни в усмивка.

- И не ми пука. Луд съм по нея.

Това да си луд по някого не означава, че си влюбен.

- А какво?

- Че си луд.

- При цялото ми уважение, татко, бях свидетел на брака ти осемнайсет години и това също не беше любов.

- Не- съгласи се баща му и въздъхна. - Така че знам какво говоря. Във всеки случай, тя е мъртва, сине. Мъртва като майка ти, Бог да я прости.

Джо попита:

   - Какво стана с Албърт?

Томас приседна на крайчеца на леглото.

- Духнал е нанякъде.

Джак Джарвис добави:

- Но се говори, че договаря условията за завръщането си.

Томас погледна през рамо към адвоката и Джарвис кимна.

- Вие кой сте? - попита Джо.

Адвокатът протегна ръка.

- Джон Джарвис, мистър Кофлин. Повечето хора ми викат Джак.

Джо отвори подутите си очи най-широко откакто Томас и Джак бяха влезели в стаята.

- По дяволите! - възкликна Джо. - Чувал съм за вас.

- И аз съм чувал за теб - отвърна Джарвис. - За съжаление, целият щат също. От друга страна, едно от най-лошите реше­ния, които баща ти е взимал през живота си, може да се окаже най-доброто за теб.

- Как така? - попита Томас.

- След като го помля от бой, го превърна в жертва. Щатският прокурор няма да иска да го обвини. Ще го направи, но няма да му се иска.

- В момента Бондюрант е щатски прокурор, нали? - попита Джо.

Джарвис кимна:

- Познаваш ли го?

- Чувал съм за него - отвърна Джо с изписан по насиненото лицето страх.

- Томас - обърна се Джарвис внимателно към него, - ти по­знаваш ли Бондюрант?

- Да - отвърна той.

* * *

КАЛВИН БОНДЮРАНТ се бе оженил за момиче от фамил Ленъкс от Бийкън Хил и бе създал три грациозни дъщери, една от които наскоро се омъжи за младеж от фамилия Лодж, което бе обстойно отразено в светските хроники. Бондюрант бе неуморим застъпник на сухия режим, безстрашен борец срещу вся­какви пороци, за които заявяваше, че са продукт на по-нисшите класи и раси, пристигащи по бреговете на тази велика страна през последните седемдесет години. През последните седемде­сет години имигрантите се свеждаха предимно до две основни етноса - ирландци и италианци, - тъй че посланието на Бондюрант не бе особено деликатно. Но когато се кандидатираше за губернатор след няколко години, спонсорите му в Бийкън Хил и в Бак Бей щяха да знаят, че той е точният човек за поста.

Секретарката на Бондюрант покани Томас в кабинета му на Къркби Стрийт и затвори двукрилата врата след него. Бондю­рант се обърна от прозореца и се взря безучастно в Томас.

- Очаквах те.

Преди десет години Томас бе заловил Калвин Бондюрант при обиска на един пансион, където Бондюрант си прекарваше вре­мето в компанията на няколко бутилки шампанско и гол мла­деж с мексикански произход. Освен с начеваща в проституция­та кариера, мексиканецът се оказа и бивш член на Северната дивизия на Панчо Виля, издирван в родината си по обвинение в държавна измяна. Томас бе депортирал революционера обратно в Чихуахуа и бе заличил името на Бондюрант от докладите за ареста.

- Е, дойдох - каза Томас.

- Превърна сина си от престъпник в жертва. Забележителен номер. Наистина ли сте толкова умен, господин заместник-директор?

- Никой не е толкова умен - отвърна Томас.

Бондюрант поклати глава.

- Не е вярно. Някои хора са, а ти може би си един от тях. Кажи му да се признае за виновен. В онова градче има три мъртви ченгета. Утре на първа страница на всички вестници ще пише за погребенията им. Ако се признае за виновен в банковия обир и, не знам, в престъпно нехайство, ще препоръчам дванайсет.

- Години ли?

- За три мъртви ченгета? Това е лека присъда, Томас.

- Пет.

- Моля?

- Пет - повтори Томас.

- В никакъв случай.

Томас седна на стола и не помръдна.

Бондюрант отново поклати глава.

Томас кръстоса крака.

Бондюрант рече:

- Виж...

Томас поклати лекичко глава.

- Нека ти разясня някои неща, господин заместник-директор.

- Главен инспектор.

- Моля?

- Вчера ме понижиха в главен инспектор.

Усмивката не стигна до устните на Бондюрант, но се прокрадна в очите му. Само един проблясък и изчезна.

- Тогава може да прескочим надеждата, която щях да развенчая.

- Не храня надежди, нито илюзии - заяви Томас. - Аз съм практичен човек.

Той извади от джоба си снимка и я постави върху бюрото на Бондюрант.

Бондюрант погледна фотографията. Избеляла червена врата с номер 29 в средата. Това бе номерът на къща в Бак Бей. Този път в очите на Бондюрант пробягна противоположното на веселие.

Томас постави пръст на бюрото.

- Ако избереш за срещите си друга сграда, ще разбера до час. Доколкото знам, набираш усилено спонсори за кампания­та си за губернаторския пост. Човек със силна подкрепа може да победи всеки.

Томас си сложи шапката и подръпна периферията, за да я намести.

Бондюрант погледна снимката на бюрото.

- Ще видя какво мога да направя.

- Слабо ме интересува какво „ще видиш“.

- Сам ще ми е трудно.

- Пет години - повтори Томас. - Ще му дадат пет години.

* * *

МИНАХА ОЩЕ ДВЕ СЕДМИЦИ преди морето да изхвърли една женска ръка край Нахант. Три дни след това на брега край Лин рибар намерил бедрена кост в мрежата си. Патологът за­ключи, че ръката и кракът са от един и същи човек - жена на около двайсет години, вероятно със северноевропейски корени и бледа кожа, покрита с лунички.

* * *

НА ПРОЦЕСА „Щатът Масачузетс срещу Джоузеф Кофлин“ Джо се призна за виновен в съучастие и подбуда на въоръжен грабеж. Осъдиха го на пет години и четири месеца затвор.

* * *

ЗНАЕШЕ, ЧЕ Е ЖИВА.

Знаеше го, защото не можеше да понесе другия вариант. Вяр­ваше, че е още на този свят, защото ако не вярваше, от него щеше да остане само празна черупка.

- Мъртва е - каза му баща му тъкмо преди да го прехвърлят от окръжния арест на Съфолк в затвора в Чарлстаун.

- Не е вярно.

- Чуй се само.

- Никой не я е видял в колата, когато изхвърчала от пътя.

- При висока скорост, в проливния дъжд, през нощта ли? Качили са я в колата, синко. Колата се обърна. Умряла е и вода­та я е отнесла.

- Няма да повярвам, докато не видя тялото.

- Частите от тялото не са ли ти достатъчни?

Баща му вдигна извинително ръка. Когато заговори отново, ласът му бе по-мек. - Какво ще е нужно, за да приемеш логичното заключение?

- В смъртта й няма никаква логика. Не и след като знам, че е жива.

Колкото повече Джо повтаряше това, толкова повече се убеж­даваше, че Ема е мъртва. Усещаше го по същия начин, по който усещаше, че тя го обича, макар да го предаде. Но ако го призна­еше, ако го приемеше, какво му оставаше, освен петте години в най-страшния затвор на Североизток? Без приятели, без Бог, без семейство.

- Тя е жива, татко.

Баща му го гледа замислено известно време.

- Какво харесваше в нея?

- Моля?

- Какво харесваше в тази жена?

Джо се опита да намери подходящите думи. Накрая се спря на няколко, които му се сториха по-адекватни от другите.

- С мен тя започна да се променя, започна да ми показва част от себе си, която не показваше на света. Не знам, някак си да омеква.

- Това означава, че си обичал представа, а не самия човек.

- Ти откъде знаеш?

Баща му поклати глава.

- Ти беше детето, което трябваше да запълни празнотата между мен и майка ти. Знаеше ли го?

- Знаех за празнотата.

- Сам видя колко добре сработи този план. Хората не могат да се поправят един друг, Джоузеф. И остават такива, каквито винаги са били.

- Не го вярвам - отвърна Джо.

- Не го вярваш или не искаш да повярваш? - баща му затво­ри очи. - Всеки дъх, сине, си е чист късмет.

Той отвори очи и Джо видя, че са зачервени в ъгълчетата.

- Какво са постиженията? Въпрос на късмет - да се родиш на подходящото място в подходящия момент и с подходящия цвят на кожата. Да живееш достатъчно дълго, за да се окажеш на под­ходящото място в подходящия момент и да натрупаш състояние.- Да, вярно е, че трудът и талантът са важни. Те са от основно значение и знаеш добре, че никога не съм твърдял обратното. Но в основата в живота на всеки човек е късметът. Добър или лош. Късметът е животът и животът е късмет. А той започва да изтича от мига, в който капне в дланта ти. Не пилей късмета си в копне­жи по мъртва жена, която и без това не си заслужаваше.

Джо стисна зъби, но каза само:

- Късметът зависи от нас самите, татко.

- Понякога. Но често ние зависим от него.

Известно време седяха смълчани. Сърцето на Джо никога досега не бе било така силно. Блъскаше в гърдите му като разя­рен юмрук. Чувстваше го като нещо извън тялото си, като без­домно куче навън в дъжда.

Баща му погледна часовника си и го прибра обратно в джоба.

- През първата седмица зад решетките все някой ще те за­плаши. Най-късно през втората. Ще разбереш какво иска по очите му, независимо дали го казва на глас.

Устата на Джо пресъхна.

- Някой друг, някой голям добряк, ще се застъпи за теб на двора или в столовата. И след като разкара онзи, ще ти предло­жи да те пази, докато излежиш присъдата си. Джо? Слушай ме. Това е човекът, когото трябва да набиеш. Нарани го така, че да няма достатъчно сили да нарани теб. Цели се в лакътя или ка­пачката на коляното. Или и в двете.

Пулсът на Джо се качи в гърлото му.

- И тогава ще ме оставят ли на мира?

Баща му се усмихна сухо и понечи да кимне, но усмивката изчезна, последвана от кимването.

- Не.

- А какво би ги накарало да престанат?

Баща му извърна очи за миг и брадичката му потрепери. Ко­гато погледна пак към Джо, очите му бяха сухи.

- Нищо.

Седма глава

В устата на звяра

РАЗСТОЯНИЕТО ОТ ОКРЪЖНИЯ АРЕСТ на Съфолк до за­твора в Чарлстаун бе малко повече от километър и половина. Щяха да изминат разстоянието пеша за същото време, което отне да ги натоварят в автобуса и да приковат веригите около глезените им в пода. През онази сутрин отведоха към затвора четирима души - слаб негър и дебел руснак, чиито имена Джо така и не научи, Норман - меко и наплашено бяло хлапе, и Джо. Норман и Джо си бяха говорили няколко пъти в ареста, тъй като килиите им бяха една срещу друга. Норман бе извадил лошия късмет да попадне под обаянието на дъщерята на човека, в чиято конюшня работеше на Пинкни Стрийт в равната част на Бийкън Хил. Петнайсетгодишното момиче забре­меняло, а седемнайсетгодишният Норман, сирак от пет годи­ни, получил три години за изнасилване в затвор с максимална сигурност.

Норман каза на Джо, че чете редовно Библията и бил готов да изкупи греха си. Обясни му, че Бог ще бди над него и че във всеки човек има по нещо добро, дори в най-низките хора, и че подозирал как зад решетките може би ще срещне повече добро, отколкото бе виждал навън.

През живота си Джо не бе срещал по-уплашено създание.

Докато автобусът подскачаше по неравностите на крайреч­ната Чарлс Стрийт, един пазач провери веригите им и се пред­стави като мистър Хамънд. Той ги уведоми, че ще бъдат наста­нени в Източното крило, с изключение, разбира се, на негъра, когото щяха да пратят в Южното крило при неговите хора.

- Но правилата важат за всички, без оглед на цвят и вяра. Никога не поглеждайте пазач в очите. Никога не поставяйте под въпрос заповедта на пазач. Никога не прекрачвайте пъте­ката покрай стената. Никога не докосвайте себе си или някой друг по непристоен начин. Просто излежете присъдите си като добри рибки без оплаквания и злонамереност, и ще откриете хармония по пътя си обратно към външния свят.

Затворът бе на повече от сто години; към първоначалните му тъмни гранитни сгради бяха добавени постройки от червени тухли с по-модерна архитектура. Проектиран кръстовидно, сърцето на затвора се състоеше от четири крила, излизащи от централна кула. Кулата имаше купол, където по всяко време стояха четирима пазачи с пушки - по един за всяка посока, в която можеше да побегне затворник. Затворът бе заобиколен от железопътни релси, фабрики, леярни и тъкачници, които се простираха от Норт Енд при реката до Самървил. Фабриките произвеждаха печки, тъкачниците произвеждаха платове, а ле­ярните воняха на магнезий, мед и газове, отделяни при обра­ботката на желязо. Когато автобусът се спусна от хълма към Равнината, небето се скри зад завеса от пушек. Товарен влак на „Ийстърн Фрайт“ наду свирка и трябваше да изчакат да премине, преди да прекосят прелеза и да изминат последните триста метра до територията на затвора.

Автобусът спря и мистър Хамънд заедно с още един пазач отключи веригите им, а Норман се разциври разтреперан, със стичащи се по брадичката като капки пот сълзи.

Джо каза:

- Норман.

Норман го погледна от отсрещната седалка.

- Не плачи.

Но Норман не можеше да спре.

* * *

КИЛИЯТА МУ СЕ НАМИРАШЕ на най-горния етаж в Източното крило. По цял ден слънцето я напипаше и жегата се задържаше и през нощта. В самите килии нямаше електричество. Пазеха го за коридорите, столовата и електрическия стол в Сградата на смъртта. Килиите се осветяваха със свещи. Вътрешната канализация още не бе стигнала до затвора в Чарлстаун и затова затворниците пикаеха и серяха в дървени кофи. Килията на Джо бе проектирана за един човек, но вътре бяха натъпкали четири легла. Тримата му съкилийници се казваха Оливър, Юджин и Тумс. Оливър и Юджин бяха обикновени крадци съответно от Ревър и Куинси. И двамата бяха работили с бандата на Хики. Не се бе случвало да работят точно с Джо и дори не бяха чували за него, но след като се споменаха няколко имена, разбраха, че е достатъчно сериозен, за да не го пребиват просто за да му покажат кой командва.

Тумс бе по-възрастен и мълчалив. Имаше права като клечки коса и длъгнести крайници, а в очите му блестеше нещо гадно, което не ти се искаше да виждаш. Когато слънцето залезе през първата вечер, той седна на леглото си на втория етаж, провесил крака през ръба. Джо го хващаше от време на време как се взира безизразно в него и едва успяваше да отвърне на погледа и после незаинтересовано да отмести очи.

Джо спеше на едно от долните легла срещу Оливър. Бе му се паднал най-лошият дюшек, леглото пропадаше, а чаршафите бяха груби, проядени от молци и миришеха на мокро куче. Той се унесе неспокойно на няколко пъти, но така и не заспа дълбоко.

На сутринта в двора при него дойде Норман. И двете му очи бяха посинени, а носът му изглеждаше счупен и Джо тъкмо се канеше да го попита какво е станало, когато Норман се намръщи, прехапа долната си устна и фрасна Джо във врата. Джо отстъпи надясно, без да обръща внимание на паренето от уда­ра, и понечи да попита Норман защо го удря, но не му остана време. Норман го нападна, вдигнал непохватно и двете си ръце. Ако се насочеше към тялото вместо към главата, с Джо бе свършено. Ребрата му още не бяха зараснали; ставането сут­рин още му причиняваше такава болка, че виждаше звезди. Той се олюля, петите му вдигнаха прахоляк. Високо над тях пазачи­те в кулата се взираха на запад към реката или на изток в океа­на. Норман нанесе удар от другата страна на врата му, но Джо вдигна крак и го стовари в коляното му.

Норман падна по гръб с извит в неестествен ъгъл десен крак. Претърколи се в прахоляка и се надигна на лакът, за да стане. Когато Джо го ритна в коляното за втори път, половината двор чу как капачката на Норман се чупи. Звукът, който излезе от устата му, не бе точно писък. Беше много по-мек и дълбок, пухтене, скимтене, което би издало куче, пропълзяло под някоя къща, за да умре.

Норман легна в прахта, ръцете му паднаха безпомощно от двете страни, а от очите му рукнаха сълзи и се стекоха в ушите му. Джо знаеше, че може да помогне на Норман да стане, след като вече не представлява заплаха, но това щеше да е проява на слабост. Затова се отдалечи. Отиде в другия край на двора, вече потен, макар да бе едва 9 часът сутринта, и усети как всички погледи са вперени в него, как останалите решават какво да е следващото му изпитание, колко време да си играят с мишката, преди да я сграбчат с нокти.

Норман бе нищо работа. Само загрявка. А ако някой разбе­реше колко силно го болят ребрата - в момента дори го болеше

Диша и да ходи, - до сутринта от него щяха да са останали само кости.

Джо бе зърнал Оливър и Юджин край западната стена, но сега видя гърбовете им да се стопяват сред тълпата. Те не искаха да го закачат, докато не видеха как ще се развият събитията. И сега Джо вървеше към група непознати мъже. Ако спреше изведнъж и се огледаше, щеше да изглежда като глупак. А тук вътре да си глупак бе равносилно на това да си слабак.

Той стигна до групичката мъже в дъното на двора, но те се отдалечиха.

Така беше цял ден - никой не желаеше да говори с него. Ни­кой не искаше да се зарази с неговата болест.

Вечерта се прибра и завари килията празна. Дюшекът му - онзи на буците - лежеше на земята. Останалите дюшеци ги ня­маше. Леглата бяха изнесени. Не бе останало нищо, освен дю­шека, грубия чаршаф и кофата за изпражнения. Джо се обърна към мистър Хамънд, който заключваше вратата зад него.

- Къде са останалите?

- Заминаха си - отвърна мистър Хамънд и продължи по ко­ридора.

Втора поредна нощ Джо лежа в горещата стаичка и почти не мигна. Не бе само заради ребрата или от страх - вонята на за­твора можеше да се мери единствено с вонята от фабриките навън. Килията имаше малко прозорче на три метра височина. Може би го бяха поставили там, за да осигурява на затворника милостив намек за външния свят. Но сега то бе просто входна тръба за пушека от фабриките и вонята на платове и горящи въглища. В горещата килия, докато гризачи пъплеха покрай стените и мъже стенеха в нощта, Джо не можеше да си предста­ви как ще издържи тук и пет дни, да не говорим за пет години. Бе изгубил Ема, бе изгубил свободата си и сега усещаше как и душата му започва да мъждука все по-слабо. Отнемаха му всич­ко, което имаше.

На следващия ден - пак същото. И на по-следващия. Всеки, към когото се приближеше, се отдалечаваше. Всеки, към кого­то погледнеше, извръщаше очи. Но усещаше как го наблюда­ват. Само това правеха, всички до един - наблюдаваха го.

Чакаха.

- Какво? - попита той, преди да угасят лампите, докато? мистър Хамънд заключваше вратата на килията му. - Какво чакат?

Мистър Хамънд го изгледа през решетките с безизразните си очи.

- Работата е там - продължи Джо, - че с радост ще изгладя нещата с всеки, когото съм обидил. Ако, разбира се, съм оби­дил някого. Защото в такъв случай съм го сторил неволно. И затова съм готов...

- В устата на звяра си - отвърна мистър Хамънд и огледа килиите, разположени по терасите зад и над него. - Той ще реши дали да усети вкуса ти с език. Или да те захапе здраво, да впие зъби в теб. Или да те остави да се покатериш и да скочиш навън. Но той ще реши. Не ти.

Мистър Хамънд залюля огромната връзка ключове в кръг, преди да я закачи на колана си.

- Ти ще чакаш.

- Колко? - попита Джо.

- Колкото реши той - отвърна Хамънд и се отдалечи.

* * *

МОМЧЕТО, КОЕТО ДОЙДЕ ПРИ НЕГО, наистина беше още момче. Разтреперано и със стреснат поглед, но опасно. Джо вървеше към банята за съботния душ, когато хлапето се отдели от опашка от десетина мъже и отиде право при Джо.

Джо разбра, че момчето се е запътило към него от мига, в които излезе от колоната, но нямаше как да го спре. То носеше раирана затворническа униформа, кърпа и сапун като всички останали, но в дясната си ръка държеше и белачка за картофи с наточено на брус острие.

Джо пристъпи, за да пресрещне момчето, а момчето се престори, че ще го подмине, но в следващия миг хвърли кърпата и сапуна, спря и замахна към главата на Джо. Джо направи лъжливо движение надясно, но хлапето явно го очакваше, защото заби белачката от вътрешната страна на бедрото му. На Джо не му на време да усети болката, преди да чуе как момчето вади острието. Разяри го звукът като от всмукани в канала рибешки вътрешности. Плътта, кръвта му, месото му висяха от краищата на оръжието. При следващото замахване момчето се опита да наръга Джо в корема или чатала: Джо не разбра заради задъханото подскачане наляво-надясно. Той пристъпи напред, сграбчи хлапето за тила и го притисна към гърдите си. Момчето отново го наръга, този път в бедрото, но ударът бе слаб, без засилване. Въпреки това заболя повече от кучешко ухапване. Когато момчето изнесе ръка назад, за да удари по-силно, Джо го повлече напред, докато не фрасна главата му в гранитната стена.

Момчето въздъхна и изпусна белачката, а Джо удари главата му още два пъти за всеки случай. Хлапето се свлече на пода.

Джо не го бе виждал преди.

* * *

В ЛАЗАРЕТА лекар проми раните му, заши разреза на бедрото и го стегна здраво с бинт. Докторът, който миришеше на някакви химикали, му каза да не стъпва на крака известно време.

- И как да направя това? - попита Джо.

Лекарят продължи, сякаш Джо изобщо не се бе обадил.

- И пази раните чисти. Сменяй превръзките два пъти дневно.

- Имате ли да ми дадете допълнително бинтове?

- Не - отвърна докторът, като че ли подразнен от глупавия въпрос.

- Тогава...

- Вече си като нов - отвърна докторът и отстъпи назад.

Джо чакаше пазачите да дойдат и да определят наказанието му за сбиването. Чакаше да разбере дали момчето, което го беше нападнало, е живо. Но никой не му казваше нищо. Сякаш целият инцидент бе плод на въображението му.

Когато вечерта тръгнаха да гасят светлините, той попита мистър Хамънд дали е чул за сбиването пред банята.

- Не.

- Не сте чули или не се е случило - попита Джо.

- Не - повтори мистър Хамънд и се отдалечи.

Няколко дни след сбиването един затворник му проговори. В гласа му нямаше нищо отличително - лек акцент (италиански, предположи Джо) и малко дрезгав - но след седмица почти пълно мълчание му се стори толкова красив, че гърлото му се сви, а гърдите му се изпълниха с топлина.

Мъжът бе стар, с очила с дебели стъкла, твърде големи за лицето му. Той се приближи към Джо с куцукане през двора. Мъжът беше на опашката за банята в събота. Джо си го спомни, защото тогава му се стори толкова крехък, че само можеше да си представи ужасите, с които се бе сблъсквал тук през го­дините.

- Как мислиш, дали скоро ще им свършат затворниците, кои­то да насъскват срещу теб?

Беше висок горе-долу колкото Джо, с плешиво теме, проша­рена отстрани коса и побелели тънки мустачки. Дълги крака и къс, шишкав торс. Мънички длани. В движенията му имаше грация, сякаш ходеше на пръсти като изкусен крадец, но очите му изглеждаха невинни и изпълнени с надежда като на дете на първия учебен ден.

- Мисля, че никога няма да свършат - отвърна Джо. - Каго гледам, има много желаещи.

- Няма ли да се умориш?

- Ще се уморя, разбира се. Но ще се боря, докато мога.

- Много си бърз.

- Бърз съм, но не много.

- Корав си.

Старецът отвори малка платнена кесийка и извади две цигари. Подаде едната на Джо.

- Видях и двете ти сбивания. Толкова си бърз, че повечето от онези не забелязаха как пазиш ребрата си.

Джо спря, докато мъжът запали цигарите им с клечка кибрит, която драсна в нокътя на палеца си.

- Нищо не пазя.

Старецът се усмихна.

- Едно време, в друг живот, преди да дойда тук - той помахакъм стените и бодливата тел - бях мениджър на няколко боксьора. И на няколко борци. Не изкарвах много пари, но срещах много красиви жени. Боксьорите привличат красавици. А кра­савиците се движат с други красавици.

Той сви рамене и отново завървя.

- Тъй че познавам кога човек си пази ребрата. Счупени ли са?

- Нищо им няма - отвърна Джо.

- Уверявам те, ако пратят мен да се бия с теб, ще те сграбча за глезените и няма да ги пускам.

Джо се изкиска.

- Само глезените, а?

- Може би и носа, ако усетя, че имам преимущество.

Джо погледна към стареца. Явно бе тук толкова дълго, че бе видял как всяка надежда умира, бе преживял всяко възможно унижение и сега го бяха оставили на мира, защото бе оцелял след всички изпитания. Или защото бе просто сбръчкана торба кости с лош търговски вид. Безобиден.

- Значи да си пазя носа... - Джо дръпна дълбоко от цигарата. Бе забравил колко сладък е тютюнът, ако не знаеш кога ще имаш възможност да запалиш следваща. - Преди няколко месеца си счупих шест ребра, а останалите са пукнати или натъртени.

- Преди няколко месеца. Значи ти остават още два-три.

- Не. Сериозно ли?

Старецът кимна.

- Счупените ребра са като разбитите сърца - трябват поне шест месеца, за да зараснат.

„Толкова ли отнема наистина?“, запита се Джо.

- Де и дажбите да траеха толкова - старецът потри кесийката. - Как се казваш?

- Джо.

- Никой ли не те нарича Джоузеф?

- Само баща ми.

Мъжът кимна и бавно издиша струйка дим с наслада.

- Това място е безнадеждно. Сигурен съм, че дори за краткия си престой тук вече си стигнал до същото заключение.

Джо кимна.

   - Дъвче те и дори не те изплюва.

- Ти откога си тук?

- О, спрях да водя сметка още преди години - старецът вдиг­на очи към мръсното синьо небе и изплю парченце тютюн от върха на езика си. - Няма нещо за този затвор, което да не знам. Ако имаш нужда от някакви пояснения, просто ме питай.

Джо се съмняваше, че старецът е толкова сраснал с мястото, колкото си мислеше, но реши, че не пречи да приеме.

- Непременно. Благодаря за предложението.

Стигнаха края на двора. Когато се обърнаха да тръгнат на­зад, старецът прегърна Джо през раменете.

Целият двор ги гледаше.

Старецът хвърли фаса си в прахта и му подаде ръка. Джо я стисна.

- Казвам се Томазо Пескаторе, но всички ми викат Мазо. Вече си под моя закрила.

Джо знаеше това име много добре. Мазо Пескаторе държе­ше Северен Бостън и повечето казина и публични домове по Северния бряг. Иззад тези стени той контролираше голяма част от алкохола, пристигащ от Флорида. Тим Хики често бе рабо­тил с него и обикновено споменаваше, че най-разумният начин да подхождаш към Мазо е крайната предпазливост.

- Не съм молил да ме взимаш под закрилата си, Мазо.

- Колко неща в живота, и добри, и лоши, ни се случват неза­висимо дали искаме или не? - Мазо свали ръка от раменете на Джо и я вдигна на челото си, за да засенчи очи от слънцето. - Отсега нататък ме наричай мистър Пескаторе, Джоузеф. И дай това на баща си следващия път, като го видиш.

Мазо плъзна листче хартия в дланта на Джо.

Джо погледна написания на него адрес: БлуХил Авеню № 1417. Само това - нямаше нито име, нито телефонен номер, само адрес.

- Дай го на баща си. Само това искам от теб, еднократна услуга.

- Какво ще стане, ако не го направя?

Мазо изглеждаше искрено объркан от въпроса. Той наклони глава и изгледа Джо е тънка любопитна усмивчица. Усмивката се разля и премина в тих смях. Той поклати глава няколко пъти. Вдигна два пръста за поздрав към Джо и се върна до стената, край която стояха неговите хора.

* * *

В СТАЯТА ЗА СВИЖДАНИЯ Томас проследи с поглед как синът му куцука през помещението и сяда срещу него.

- Какво стана?

- Един ме наръга в крака.

- Защо?

Джо поклати глава, плъзна длан по масата и Томас видя листчето под нея. Постави длан върху ръката на сина си за миг, наслаждавайки се на докосването, и се опита да си спомни, защо повече от десетилетие се бе сдържал да не докосва детето си. Взе листчето и го пъхна в джоба си. Погледна сина си, тъмните кръгове под очите му, сломения дух, и изведнъж осъзна какво става.

- Трябва да изпълня нечие поръчение - каза Джо.

Вдигна поглед от масата и се взря в очите па баща си.

- Чия поръчка, Джоузеф?

- На Мазо Пескаторе.

Томас се облегна назад и се запита колко всъщност обича сина си.

Джо прочете въпроса в очите му.

- Не се опитвай да ме убеждаваш, че си чист, татко.

- Правя цивилизован бизнес с цивилизовани хора. А ти искаш от мен да играя по свирката на жабари, напуснали пещерите едва преди поколение.

- Няма да им играеш по свирката.

- Нима? Какво има на листчето?

- Адрес.

- Просто адрес?

- Да. Нищо повече не знам.

Баща му кимна няколко пъти и издиша тежко през ноздрите.

- Защото си дете. Някакъв макаронаджия ти дава адрес, кой­то да предадеш на баща си, и ти не схващаш, че този адрес може да е единствено мястото, на което негов конкурент държи неза­конната си стока.

- Каква стока?

- Най-вероятно склад пълен догоре с алкохол.

Баща му погледна към тавана и прокара ръка през късата си побеляла коса.

- Той каза, че ще е само този път.

Баща му се усмихна злобно.

- И ти му повярва.

* * *

ИЗЛЕЗЕ ОТ ЗАТВОРА.

Тръгна по пътеката към колата си, обгърнат от мириса на химикали. От комините на фабриките излизаше пушек, тъмно­сив на повечето места, но правеше небето тъмнокафяво, а зе­мята - черна. Около фабриките пухтяха влакове; по някаква странна причина те напомняха на Томас за вълци, наобиколили медицинска палатка.

От началото на кариерата си бе вкарал тук над хиляда мъже. Много от тях бяха умрели зад гранитните стени. Ако пристига­ха с илюзии, че ще срещнат тук поне малко човечност, то вед­нага ги губеха. Тук имаше твърде много затворници и твърде малко пазачи, за да може затворът да функционира като нещо различно от онова, което беше - бунище и терен за изпитания върху животни. Ако влезеш човек, излизаш звяр. Ако влезеш като животно, усъвършенстваш уменията си.

Томас се страхуваше, че синът му е твърде мекушав. Въпре­ки всичките му прегрешения през годините, престъпната му дейност, неспособността му да се подчинява на баща, да спазва правилата или каквото и да било друго, Джоузеф бе най-откритият от синовете му. Сърцето му се виждаше и през най-дебелото зимно палто.

Томас стигна до служебна телефонна кутия в края на пътека­та. Ключът му бе закачен на верижката на джобния часовник и той го използва, за да отключи вратичката. Погледна адреса в ръката си: Блу Хил Авеню № 1417, Матапан. Еврейска терито­рия. Което означаваше, че складът вероятно е собственост на Якоб Розен, известен снабдител на Албърт Уайт.

Уайт се бе върнал в града. Не бе прекарал и една нощ в аре­ста, вероятно защото нае Джак Джарвис за свой защитник.

Томас погледна назад към затвора, който сега бе дом за сина му. Трагично, но не и изненадващо. Синът му бе избрал път, който го доведе тук, въпреки дългогодишните възражения и неодобрението на Томас. Ако сега използваше този телефон, щеше да се венчае до живот за бандата на Пескаторе, за раса, която бе донесла на страната анархизъм, бомбени атентати, убийци, практиката на изнудване, а сега, организирани в сис­тема, според слуховете наречена omerta organiza, бяха завзели със сила целия бизнес с нелегален алкохол.

И се очакваше от него да им помогне още?

Да работи за тях?

Да целуне пръстените им?

Томас затвори вратичката на кутията, върна часовника в джо­ба си и продължи към колата.

* * *

МИСЛИ ЗА ЛИСТЧЕТО с адреса в продължение на два дни. В продължение на два дни се молеше на Бог, за когото се опася­ваше, че не съществува. Молеше се за напътствие. Молеше се за сина си зад гранитните стени.

* * *

В ПОЧИВНИЯ СИ ДЕН, СЪБОТА, Томас се бе покачил на стълба и ремонтираше черните первази на прозорците откъм Кей Стрийт, когато някакъв мъж го помоли да го упъти. Следобедът бе горещ и влажен, а няколко лилави облака се прибли­жаваха бързо в небето. Той погледна през прозореца на третия етаж от някогашната стая на Ейдън, която бе стояла празна три години преди жена му, Елън, да я превърна в шивашко ателие. Тя почина в съня си преди две години и сега стаята седеше праз­на, с изключение на шевната машина с педали и дървената ета­жерка, от която висяха дрехите, приготвени някога за закърпване. Томас топна четката в боята. Тази стая винаги щеше да си остане стаята на Ейдън.

- Малко се обърках.

Томас погледна от стълбата към мъжа, застанал на тротоара десет метра под него. Носеше светлосин костюм от тънка мате­рия, бяла риза и червена папионка, без шапка.

- С какво мога да ви помогна? - попита Томас.

- Търся банята на Ел Стрийт.

От мястото си на прозореца Томас виждаше банята, при това не само покрива, а цялата тухлена постройка. Виждаше малка­та лагуна зад нея, а зад лагуната - Атлантическия океан, про­стиращ се чак до родната му страна.

- В края на улицата е - посочи той, кимна на мъжа и продължи да боядисва.

Мъжът попита:

- В края на улицата ли? В самия край?

Томас се обърна и кимна, вече приковал поглед в мъжа.

- Понякога сам си преча - каза мъжът. - На вас случвало ли ви се е? Знаете какво трябва да направите, но сам си пречите.

Мъжът беше рус и безличен, красив по някакъв начин. Нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб.

- Няма да го убият - каза той любезно.

- Моля? - попита Томас и пусна четката в кутията с боята.

Мъжът постави ръка на стълбата.

От тази позиция лесно можеше да я бутне.

Мъжът изгледа Томас с присвити очи, после погледна надолу по улицата.

- Но ще направят така, че да му се иска да го убият. Ще му се иска да е мъртъв всеки ден.

- Знаете какъв пост заемам в Бостънската полиция, нали?

- Ще се замисли за самоубийство - каза мъжът. - Естестве­но, ще се опита да го направи. Но те ще го държат жив, като обещаят да убият вас, ако той посегне на живота си. И всеки ден ще измислят по някое ново мъчение.

Черен форд модел „Т“ потегли от бордюра и спря с включен двигател по средата на улицата. Мъжът се обърна, качи се в него и колата потегли и зави наляво в първата пряка.

Томас слезе от стълбата и докато влизаше в къщата, с изне­нада забеляза, че ръцете му треперят. Остаряваше, много остаряваше. Не биваше да се катери по стълби. Не биваше да държи на принципи.

С възможно най-голямо достойнство старите трябваше да позволят на младите да ги изместят.

Той се обади на Кени Донлан, капитанът на Трето районно управление в Матапан. В продължение на пет години Кени бе лейтенант в Шесто районно в Южен Бостън, управлението на Томас. Както много други от командирите, и той дължеше ус­пеха си на него.

- Не спираш и през почивния си ден - каза Кени, когато сек­ретарката му го свърза с Томас.

- За такива като нас няма почивни дни, момче.

- Самата истина. С какво мога да ти помогна, Томас?

- Блу Хил Авеню № 1417 - каза Томас. - Там има склад уж за оборудване за казина.

- Но всъщност вътре има друго.

- Да.

- Колко здраво искаш да ударим?

- До последната бутилка - отвърна Томас и частица от душата му умря с писък. - До последната капка.

Осма глава

В сумрака

ПPE3 ОНОВА ЛЯТО щатът Масачузетс се готвеше да екзеку­тира в затвора в Чарлстаун двама известни анархисти. Масо­вите протести не отклониха щата от мисията му, нито суматохата от обжалвания в последния момент, отлагания и нови об­жалвания. В седмиците след като Сако и Ванцети бяха премес­тени от Дедам в Чарлстаун и настанени в Отделението за осъ­дени на смърт, за да чакат сядането си на електрическия стол, сънят на Джо бе смущаван от тълпите възмутени граждани, събрали се от външната страна на тъмните гранитни стени. Понякога стояха отвън по цяла нощ, пееха, викаха по мегафони и скандираха. Джо предположи, че понякога носят и факли, За да придадат средновековен привкус на случващото се, защо­то три-четири пъти се буди от мириса на горящ катран.

Като изключим няколкото безсънни нощи, съдбата на двамата обречени мъже не оказа никакво влияние върху живота на Джо и познатите му затворници, освен за Мазо Пескаторе, който е принуден да пожертва редовните си нощни разходки по сте­ните на затвора, докато погледите оставаха вперени в тях.

През онази прочута августовска вечер допълнителният волтаж, използван върху злочестите италианци, натовари електрическата мрежа на затвора и лампите по коридорите примигваха, мъждукаха или направо изгаряха. Мъртвите анархисти бяха пренесени във Форест Хил и кремирани. Протестиращите започнаха да намаляват и накрая престанаха да идват.

Мазо се върна към нощния си навик от десет години - да ходи по стените покрай дебелата бодлива тел и тъмните наблю­дателни кули, издигащи се около двора, и пустинния пейзаж от фабрики и гета навън.

Той често взимаше със себе си Джо. За своя изненада Джо се бе превърнал в нещо като символ за Мазо - дали в трофейния скалп на високопоставения полицай, чиито конци сега дърпа­ше, дали като потенциален член на организацията му или на домашен любимец, Джо не знаеше, а и не питаше. Защо да пита, щом присъствието му на стената до Мазо нощем изпращаше най-вече ясното послание, че се ползва със закрила.

- Според вас виновни ли са? - попита Джо една нощ.

Мазо сви рамене.

- Няма значение. Важно е посланието.

- Какво послание? Екзекутираха двама души, които може и да са били невинни.

- Това е посланието - отвърна Мазо. - И всеки анархист по света го е чул.

През онова лято затворът в Чарлстаун потъна в кръв. Първоначално Джо вярваше, че освирепяването е присъщо на хора­та, безсмислената жестокост на мъже, които се избиват помеж­ду си от гордост - от това, къде е мястото ти на опашката, в правото ти да продължиш да се разхождаш из двора по пътя, който си избрал, в това да не те блъскат, смушкват с лакти или да те настъпват.

Оказа се обаче по-сложно.

Един затворник в Източното крило остана без око, когато някой хвърли шепа стъкла в лицето му. В Южното крило паза­чите намериха мъж, наръган десетина пъти точно под ребрата, входни рани, които, съдейки по миризмата, бяха пронизали чер­ния му дроб. Затворниците два етажа по-надолу усетили по мириса как човекът умира. Джо чуваше за среднощните изна­силвания в блока на Лоусън, блок, наречен така, защото три поколения от фамилия Лоусън - дядото, един от синовете му и трима внуци - бяха излежавали присъди там по едно и също време. Последният, Емил Лоусън, някога беше най-младият от затворените Лоусънови, но и най-злият от тях, и никога няма­ше да излезе оттук. Присъдите му възлизаха общо на 114 годи­ни. Добра новина за Бостън, лоша за затвора в Чарлстаун. Ко­гато не предвождаше масови изнасилвания на новопостъпили, Емил Лоусън убиваше по поръка на всеки, който му плащаше, макар да се говореше, че при последните смутове е работил само за Мазо.

Войната се водеше заради ром. Водеше се навън, разбира се, за известен ужас на гражданите, но се водеше и вътре, където никой не се сещаше да погледне и не би пролял и една сълза, ако го направеше. Албърт Уайт, вносител на уиски от север, бе решил да се захване и с внос на ром от юг преди Мазо Пескато­ре да излезе от затвора. Тим Хики бе първата жертва във вой­ната между Уайт и Пескаторе. До края на лятото обаче той про­сто бе един от десетина.

Заради уискито се стреляха в Бостън и Портланд и по задни­те пътища, водещи до границата с Канада. Изблъскваха коли от пътя в градчета в щатите Ню Йорк, Върмонт и Мейн. Шофьо­рите просто ги отвличаха и им хвърляха тупаник, макар един от най-бързите шофьори на Уайт да бе принудително повален на колене върху килим от борови иглички и челюстта му бе отнесена, защото бе говорил наперено.

Целта на битката за рома, бе този алкохол да не достига Бостън. Отклоняваха камиони на юг чак до Северна и Южна Каролина и на север чак до Роуд Айлънд. След като хванеха шофьорите и ги убедяха да изоставят автомобилите си, бандитите на Уайт палеха камионите. Камионите с ром горяха като викингски погребални лодки и обагряха нощното небе в жълто, което се виждаше на километри във всички посоки.

- Някъде има запаси - каза Мазо по време на една от разход­ките им. - Изчаква в цяла Нова Англия да не остане и капчица ром и тогава да се появи като спасител със своите запаси.

- Че кой би бил достатъчно глупав да го снабдява? - Джо познаваше повечето доставчици в Южна Флорида.

- Не е глупав, а умен. И аз бих постъпил така, ако трябваше да избирам между изкусен мошеник, който в момента е на върха, и старец, който лежи в затвора още отпреди царят в Русия да падне.

- Но вие имате очи и уши навсякъде.

Старецът кимна.

- Но те не са точно моите очи и точно моите уши, следова­телно не са свързани с моята ръка. А моята ръка насочва си­лата.

През онази нощ един от пазачите, на които Мазо плащаше, имаше почивен ден и посетил кръчма в Южен Бостън, откъде­то си тръгнал с жена, която никой не бил виждал дотогава. Ис­тинска красавица и със сигурност професионалистка. Намери­ли пазача три часа по-късно на Франклин Скуеър, седнал на пейка с дълбок разрез през адамовата ябълка, по-мъртъв и от Томас Джеферсън.

Присъдата на Мазо изтичаше след три месеца и Албърт за­почваше да прилага отчаяни мерки, а отчаянието само правеше положението по-опасно. Миналата нощ например Бойд Холтър, най-добрият фалшификатор на Мазо, бил хвърлен от покрива на сградата „Еймс“ в центъра. Приземил се върху опашната си кост, а парчета от гръбнака му се забили в мозъка като чакъл.

Хората на Мазо отговориха, като взривиха един от легални­те магазини на Албърт - месарница на Мортън Стрийт. Фризьорският салон и галантерията от двете страни на месарницата също изгорели до основи, а няколко автомобила, паркирани по улицата, останали без стъкла и боя.

Засега нямаше победител, а само голяма каша.

Джо и Мазо спряха на стената, за да погледат как оранжевата луна, почти изпълваща небето, се издига над комините нa фабриките, пепеливите полета и черната отрова, и Мазо пода­де на Джо сгънато листче хартия.

Джо вече не ги и поглеждаше, просто ги сгъваше още един- два пъти и ги скриваше в процепа, който бе изрязал в подметка­та на обувката си, до следващото свиждане с баща си.

- Отвори го - каза Мазо, преди Джо да прибере листчето.

Джо го погледна на почти дневната светлина от луната.

Мазо кимна.

Джо обърна листчето в дланта си и го разтвори с палец. Първоначално не разбра двете думи, които видя изписани:

Брендън Лумис.

Мазо каза:

- Арестували са го снощи. Пребил някакъв човек пред „Файлийнс“, защото и двамата искали да купят едно палто. Защото е дивак без капчица мозък. Жертвата има приятели, тъй че дясната ръка на Албърт Уайт няма да се върне при китката на Албърт в близко бъдеще.

Той изгледа Джо, а луната багреше кожата му в оранжево.

- Мразиш ли го?

- Разбира се - отвърна Джо.

- Добре - потупа го Мазо по ръката. - Предай бележката на баща си.

* * *

В ДОЛНИЯ КРАЙ НА МРЕЖАТА, разделяща Джо и баща му, имаше достатъчно голяма дупка, че могат да си предават бе­лежки. Джо възнамеряваше да постави листчето от своята стра­на на мрежата и да го побутне през дупката, но не успя дори да го вдигне от коляното си.

През онова лято лицето на баща му бе станало прозрачно ато люспа на лук, а вените по ръцете му изпъкваха необичай- ярко - яркосиньо, яркочервено. Очите му бяха хлътнали, Раменете отпуснати. Косата му оредяваше. Шейсетте му години все повече му личаха.

Но през онзи сутрин остротата в речта му се бе завърнала, а в унилите му зелени очи отново проблясваше жива искрица.

- Познай кой пристига в града - каза той.

- Кой?

- Брат ти Ейдън.

Аха, това обясняваше всичко. Любимият син. Обичният блу­ден син.

- Значи Дани се връща. Къде е бил?

- О, къде ли не. Написал ми е дълго писмо, отне ми цели петнайсет минути да го прочета. Бил е в Тълса, Остин, че даже и в Мексико. Напоследък очевидно е в Ню Йорк. Но се връща в Бостън утре.

- С Нора ли?

- Нищо не пише за нея - отвърна Томас с тон, който подсказваше, че и той не иска да говори за нея.

- Казва ли защо ще идва?

Томас поклати глава.

- Пише само, че ще мине оттук.

Гласът му замря, докато оглеждаше стените, сякаш не може­ше да свикне с тях. Вероятно наистина не можеше. Че кой би могъл да свикне с тях, ако не бе принуден?

- Ти как си?

- Ами... - Джо сви рамене.

- Какво?

- Опитвам се, татко. Наистина.

- Е, само това ти остава.

- Да.

Взираха се един в друг през мрежата и Джо най-накрая събра смелост да отлепи бележката от коляното си и да я плъзне към баща си.

Томас я разгъна и погледна името. В продължение на едий дълъг миг на Джо му се стори, че баща му не диша. И тогава.

-Не.

- Моля?

- Не - Томас плъзна бележката обратно и повтори: - Не.

- Мазо не обича да чува думичката „Не“, татко.

- Значи вече сте на малки имена.

Джо не отговори.

- Не съм наемен убиец, Джоузеф.

- Той не иска това - отвърна Джо, но се зачуди „Наистина ли?“

- Колко наивен можеш да си, преди да стане непростимо? - баща му издиша през ноздрите. - Ако ти дадат името на задържан от полицията, значи искат този човек да бъде наме­рен обесен в килията или да бъде застрелян при „опит за бягст­во“. Затова, Джоузеф, като гледам наивността, с която очевид­но си се вкопчил в подобни обяснения, искам внимателно да чуеш онова, което ще ти кажа.

Джо погледна баща си в очите и се изненада от дълбоката обич и скръб, които видя там. Пределно ясно бе, че баща му е достигнал кулминацията в житейския си път и думите, които всеки миг щяха да излязат от устата му, бяха обобщението му.

- Няма да отнема човешки живот без причина.

- Дори на убиец?

- Дори на убиец.

- Дори на мъжа, отговорен за смъртта на жената, която оби­чах.

- Нали заяви, че тя е жива.

- Не това е въпросът.

- Така е - съгласи се баща му. - Въпросът е, че не участвам в убийства. За когото и да било. И най-вече за дяволския жабар, на когото си се заклел във вярност.

- Трябва някак си да оцелея тук - каза Джо.

- Тогава направи нужното - баща му кимна с по-блеснали от обикновено очи. - И никога няма да те съдя за постъпките ти. - Но няма да извърша убийство.

- Дори за мен?

- Особено за теб.

- Тогава ще умра тук, татко.

Джо сведе поглед към масата, дървото и всичко останало се размаза пред очите му.

- И ако това се случи - прошепна баща му, - скоро ще те последвам заради разбито сърце. Но няма да линчувам човек заради теб, синко. Бих убил, за да те защитя. Но предумишлена екзекуция? Никога.

Джо вдигна очи. Срамуваше се от умолителния си тон.

- Моля те.

Баща му поклати глава. Съвсем леко. Бавно.

В такъв случай нямаше какво повече да си кажат.

Джо понечи да стане.

- Чакай - каза баща му.,

- Какво?

Баща му погледна към пазача до вратата зад Джо.

- Този там човек на Мазо ли е?

- Да, защо?

Баща му извади джобния часовник от жилетката си и го от­качи от верижката.

- Не, татко, недей.

Томас прибра верижката в джоба си и плъзна часовника по масата.

Джо се опита да преглътне сълзите си.

- Не мога.

- Можеш и ще го направиш.

Баща му се взря в него през мрежата, сякаш гореше, и цялата умора и безнадеждност се стопиха от лицето му.

- Това парче метал струва цяло състояние. Но е само това - парче метал. Трябва да откупиш живота си с него. Чуваш ли ме? Дай го на този макаронаджия и си откупи живота.

Джо стисна часовника, още топъл от джоба на баща му - пулсиращ в дланта му като сърце.

* * *

КАЗА НА МАЗО В СТОЛОВАТА. Не го бе предвидил; не очак­ваше, че ще стане дума за това. Мислеше си, че има време. По време на храненията Джо сядаше с хората на Пескаторе, но не с онези на първата маса, които се хранеха със самия Мазо. Джо сядаше на следващата маса с хора като Рико Гастемайер, който правеше всекидневните отчети, и Лари Кан, който вареше джин в казанчето на тоалетната в стаята на пазачите в мазето. Джо се върна от свиждането с баща си и седна срещу Рико и Ърни Роуланд, фалшификатор от Согъс, но двамата бяха изблъскани надолу по пейката от Хипо Фасини, един от най-приближените на Мазо, и Джо се изправи очи в очи със самия Мазо, с Налдо Алиенте от едната му страна и Хипо Фасини от другата.

- Кога ще стане? - попита Мазо.

- Моля?

Мазо изглеждаше раздразнен, както винаги, когато се нала­гаше да повтаря въпрос.

- Джоузеф.

Джо усети как гърдите и гърлото му се свиват около отго­вора.

- Той отказа да го направи.

Налдо Алиенте се изкикоти тихичко и поклати глава.

- Отказал, а? - попита Мазо.

Джо кимна.

Мазо погледна към Налдо, после към Хипо Фасини. Извест­но време никой не продума. Джо сведе поглед към чинията си, наясно, че храната изстива, наясно, че трябва да я изяде, защо- то тук, ако пропуснеш хранене, бързо отслабваш.

- Джоузеф, погледни ме.

Джо вдигна очи. Лицето, което се взираше в него от другата страна на масата, изглеждаше развеселено и любопитно като на вълк, натъкнал се неочаквано на гнездо новоизлюпени пи­ленца.

- Защо не успя да го убедиш?

- Опитах, мистър Пескаторе.

Мазо огледа хората си.

   - Опитал се бил.

Когато Налдо Алиенте се усмихна, разкри зъби, които приличаха на редица увиснали в пещера прилепи.

   - Не се е постарал достатъчно.

- Вижте... той ми даде нещо - каза Джо.

- Той...? - Мазо сложи длан зад ухото си като фуния.

- Каза да ви го предам.

Джо му подаде часовника.

Мазо обърна внимание на златното покритие. Отвори го, раз­гледа циферблата, после вътрешната страна на капака, където името „Патек Филип“ бе гравирано с изящни букви, и повдигна одобрително вежди.

- Осемнайсеткаратовият модел от 1902 г. - обясни той на Налдо и се обърна към Джо. - Произведени са само две хиляди бройки. Струва повече от къщата ми. Как едно ченге се е сдо­било с подобен часовник?

- Осуетил банков обир през 1908 г. - повтори Джо история­та, която чичо му Еди му бе разказвал стотици пъти, но баща му никога не споменаваше. - В банката на Кодман Скуеър. За­стрелял един от крадците, преди онзи да успее да убие управи­теля на банката.

- И управителят му подарил часовника си?

Джо поклати глава.

- Не, собственикът на банката му го подарил. Управителят бил негов син.

- И сега той го дава на мен, за да спаси своя син?

Джо кимна.

- Знаеш ли, че аз имам трима сина?

- Да, чувал съм - отвърна Джо."

- Тъй че знам нещичко за обичта на бащите към синовете им.

Мазо се облегна назад и погледа часовника за кратко. На­края въздъхна и го прибра в джоба си. Пресегна се през масата и потупа Джо по ръката три пъти.

Свържи се с баща си и му благодари от мое име за подаръка - Мазо стана. - А после му кажи да свърши, каквото му наредих.

Хората на Мазо се изправиха едновременно и излязоха с него от столовата.

* * *

КОГАТО СЕ ПРИБРА В КИЛИЯТА след смяната си в рабо­тилницата за вериги, Джо бе потен и мръсен, а вътре го чака­ха трима непознати мъже. Леглата все така ги нямаше, но дю­шеците бяха върнати и хвърлени на пода. Мъжете седяха на дюшеците. Неговият дюшек бе подпрян до стената в дъното на килията под високото прозорче, най-далеч от решетките. Двама от мъжете със сигурност виждаше за пръв път, но тре­тият му се стори смътно познат. Беше около трийсетгодишен, нисък, но с много издължено лице и брадичка, остра като носа му и върховете на ушите. Джо си припомни набързо всички имена и лица, които бе срещал в затвора, и осъзна, че стои срещу Базил Чигис, един от хората на Емил Лоусън, излежа­ващ доживотна присъда без право на обжалване като шефа си. Говореше се, че изял пръстите на момче, което убил в ня­какво мазе в Челси.

Джо погледна в очите всеки един от мъжете достатъчно дълго, за да покаже, че не е уплашен, макар да се страхуваше, и те отвърнаха на погледа му, като от време на време примиг­ваха, но без да продумат. Джо последва примера им и също не продума.

По едно време мъжете като че ли се отегчиха от зяпането и седнаха да играят карти. Залагаха се кости. Малки кокалчета, кости от пъдпъдъци, пилета или дребни хищни птици. Мъжете Държаха костите в малки платнени торбички. Сварени до бяло, те тракаха, когато спечелилият ги събираше. Започна да се здрачава, но те продължиха да играят мълчаливо, като само от вре­ме на време казваха „Вдигам“, „Я да те видим сега“ или „Пас“.

Понякога някой от тях поглеждаше към Джо, но за кратко, и отново обръщаше очи към картите си.

Когато се стъмни, угасиха лампите в коридорите. Тримата мъже се опитаха да довършат разиграването, но след малко гласът на Базил Чигис избоботи в тъмното: „Няма смисъл“ и чу шумоленето на карти, докато ги събираха от пода, и тракането на кокалчета, докато ги прибираха по торбичките. Седяха в тъмното и дишаха.

През тази нощ Джо не знаеше как да пресметне колко време е изминало. Можеше да е прекарал в мрака и трийсет минути, и два часа. Нямаше представа колко. Мъжете седяха в полукръг срещу него и той усещаше мириса на дъха и телата им. Онзи отдясно вонеше особено гадно - на пот, засъхнала толкова от­давна, че се бе превърнала в оцет.

Когато очите му привикнаха, той ги видя, а непрогледната тъмнина се превърна в сумрак. Седяха с ръце на коленете и кръстосани глезени. С вперени в него очи.

В една от фабриките зад гърба му писна свирка.

Дори да имаше нож, се съмняваше, че би успял да наръга и тримата. Като се има предвид, че през живота си никога не бе намушквал човек, едва ли щеше да успее да стигне до някой от тях, преди да го повалят и да използват острието срещу него самия.

Знаеше, че го чакат да каже нещо. Нямаше представа откъде, но го знаеше. Това щеше да е знак да му сторят онова, което възнамеряваха. Ако проговореше, щеше да излезе, че ги умо­лява. Дори да не ги помолеше да пощадят живота му, да прого­вори на тези мъже, само по себе си щеше да бъде молба. И преди да го убият, щяха да му се изсмеят.

Очите на Базил Чингис бяха сини като река малко преди да замръзне. В тъмното мина малко време, преди Джо да различи пак истинския им цвят, но накрая го видя. Представи си какво би било усещането да усети паренето на този цвят върху пал­ците си, когато ги забиеше в очите на Базил.

Те са просто хора, каза си Джо, а не демони. Човекът може да бъде убит. Дори трима мъже. Просто трябва да действаш.

Взрян в светлосините пламъци на Базил Чигинс, Джо усетй как хипнотичната им сила намалява, докато си напомняше, че тези хора не притежават свръхсили и не са по-специални oт него - съзнанието, крайниците и волята им работеха като него­вите - и бе напълно постижимо да ги надвие.

Но какво щеше да прави след това? Къде щеше да отиде? Килията му бе два метра дълга и три метра широка.

Трябва да си решен да ги убиеш. Нападни сега, преди те да са те нападнали. И след като ги повалиш, извий шибаните им вратове.

Още докато си представяше как ще го направи, съзнаваше, че е невъзможно. Ако беше само един и Джо го бе нападнал неочаквано, вероятно би имал някакъв шанс. Но да нападне трима от седнало положение?

Страхът се разпростря надолу към вътрешностите и нагоре към гърлото. Потеше се, а ръцете му трепереха в ръкавите.

Движението дойде едновременно отляво и отдясно. Докато се усети, остриетата вече бяха опрени в тъпанчетата на ушите му. Не виждаше ножовете, но видя острието, което Базил Чигинс извади от диплите на затворническата си униформа. Тънка метална пръчка, дълга колкото половин билярдна щека, и Ба­зил трябваше да вдигне лакът, за да опре върха й в гърлото на Джо. Посегна зад гърба си и извади нещо от колана на пантало­на си и на Джо му се прииска да не го бе виждал, защото отказ­ваше да повярва, че е в килията с тези мъже. Базил Чигис вдиг­на дървения чук над задния край на металното острие.

„Отче наш“, помисли си Джо, „който си на небесата...“ Забрави остатъка от молитвата. Бе служил на олтара в църква­та шест години, а забрави молитвата.

Погледът на Базил Чингис оставаше непроменен. Очите му бяха безизразни. Лявата му ръка стискаше пръчката. Дясната му ръка стискаше чука. Едно замахване и върхът щеше да про­ниже гърлото на Джо и да се забие в сърцето му.

„ ... и Бог е с нас. Благослови храната ни...“

Не, не. Това бе благодарствената молитва преди хранене. ”Отче наш“ продължаваше по друг начин. Беше...

Не можеше да си спомни.

”Отче наш, който си на небесата, прости нам дълговете ни, както...“

Вратата на килията се отвори и влезе Емил Лоусън. Той отиде при тях, коленичи отдясно на Базил Чигис и изгледа Джо.

- Чух, че си хубавец. Не са ме излъгали. - Той поглади чети­ната по бузите си. - Сещаш ли се за нещо, което в момента да не мога да ти отнема?

„Душата ми, например?“, помисли си Джо. Но тук, в тази тъмна килия, вероятно и нея можеха да му отнемат.

Проклет да е, ако отговори обаче.

Емил Лоусън рече:

- Отговори на въпроса или ще ти извадя окото и ще го дам на Базил да го изяде.

- Няма нещо, което да не можете да ми отнемете - отвърна Джо.

Емил Лоусън избърса пода на килията с длан, преди да сед­не.

- Искаш ли да си вървим? Искаш ли да напуснем килията ти още тази вечер?

- Да.

- Беше помолен да направиш нещо за мистър Пескаторе и ти отказа.

- Не съм отказал. Решението не зависеше от мен.

Щангата сс плъзна по потното гърло на Джо и се удари отстрани във врата му, като смъкна кожа. Базил Чигис я върна в основата на гърлото му.

- Татко ти - кимна Емил Лоусън. - Ченгето. Какво трябваше да направи той?

Какво?

- Знаеш много добре.

- Да се престорим, че не знам. Отговори на въпроса.

Джо си пое бавно въздух.

- Брендън Лумис.

- Какво за него?

- Арестували са го. Вдругиден ще се яви в съда.

Емил Лоусън преплете пръсти зад главата си и се усмихна. ;

- И татенцето е трябвало да го убие, но е отказал.

- Да.

- Напротив, казал е да.

- Каза „не“.

Емил Лоусън поклати глава.

- Ще кажеш на първия хаймана на Пескаторе, когото видиш, че баща ти ти е пратил вест по някой от пазачите и ще се погри­жи за Брени Лумис. Както и че е разбрал къде се крие Албърт Уайт и ти е дал адреса. Ще го предадеш на стария Пескаторе, но само лично. Следиш ли ми мисълта, хубавецо?

Джо кимна.

Емил Лоусън му подаде нещо увито в мушама. Джо го разви - друга метална пръчка, тънка почти колкото игла. Очевидно пре­ди време е била част от отвертка, от онези, с които се развиват винтчетата на очила. Но отвертките не бяха толкова остри. Върхът бе като бодил на роза. Джо прокара леко длан по него и острието остави разрез.

Дръпнаха металните пръти от ушите и гърлото му.

Емил се наведе към него.

- Когато се приближиш достатъчно, за да прошепнеш адреса в ухото на Пескаторе, ще забиеш пръчката в шибания му мо­зък - той сви рамене. - Или в гърлото. Само го убий.

- Мислех си, че работите за него - каза Джо.

- Работя за себе си - поклати глава Лоусън. - Изпълнявам по някоя задача за хората му, когато ми плащат. Сега ми плаща друг.

- Албърт Уайт - рече Джо.

- Той е шефът ми - Емил Лоусън се приведе към него и го потупа леко по бузата. - А сега е и твой шеф.

* * *

НА ТЪНКАТА ИВИЦА ЗЕМЯ зад къщата на Кей Стрийт Томас Кофлин гледаше зеленчуци. Усилията му в градинарството през годините се увенчаваха с успехи и провали в различна сте­пен, но в двете години, откакто Елън почина, той разполагаше с време в излишък; сега градината раждаше толкова много, че след като продадеше допълнителната продукция, си докарваше малка печалба.

Преди години, когато бе само на пет или шест, Джо бе решил да помогне на баща си с брането в началото на юли. Томас спе­ше след двойна смяна и няколкото брендита преди лягане, кои­то бе изпил с Еди Макена. Събуди го гласът на сина му в задния двор. По онова време Джо често си говореше сам или с някой въображаем приятел. Във всеки случай Томас вече можеше да признае, че детето все е трябвало да намери с кого да си гово­ри, тъй като в къщата никой не му обръщаше внимание. Томас работеше много, а Елън... е, по онова време Елън вече твърдо се бе привързала към Тинктура № 23 - лек за всичко, който бе започнала да пие след едно от помятанията преди раждането на Джо. Тогава № 23 все още не се бе превърнала в проблем или поне така си внушаваше Томас. Но явно се е съмнявал в преценката си повече, отколкото му се искаше да признае, защото през онази сутрин веднага се досети, че никой не наглежда Джо. Томас лежеше в леглото, заслушан в бърборенето на най-мал­кия си син и изведнъж се запита защо момчето крачи напред- назад задъхано.

Той стана от леглото, облече халат и намери пантофите си. Прекоси кухнята (където Елън, с празен поглед, но усмихната, седеше пред чаша чай) и отвори задната врата.

Щом видя верандата, първият му порив бе да извика. Буквално. Да падне на колене и да избълва гнева си към небесата. Морковите, пащърнакът и доматите - още зелени като тревата - лежаха на верандата с корени, разстлани като коси върху пръстта и дъските. Джо се зададе от градината с друг зеленчук в ръцете - този път цвекло. Бе се преобразил в къртица - кожа­та и косата му бяха покрити с кал. Единственото бяло, остана­ло по него, беше бялото на очите и зъбите му, когато се усмих­на, веднага щом зърна Томас.

- Здрасти, татко.

Томас загуби ума и дума.

- Помагам ти татко.

Джо остави цвеклото в краката на Томас и се върна за още.

Томас, чиято целогодишна работа бе провалена, останал без печалбата от реколтата, наблюдаваше как синът му се отдале­чава с бодра стъпка да довърши разрухата и смехът, който изригна от душата му, изненада най-вече него. Смя се така гръмко, че катериците хукнаха уплашено от ниските клони на близкото дърво. Смя се така силно, че верандата се разклати под краката му.

Сега се усмихна при спомена.

Наскоро бе казал на сина си, че животът се определя от късме­та. Но с възрастта бе осъзнал, че животът е и памет. Спомени­те за дадени случки често бяха по-наситени с емоции от самите случки.

По навик той посегна към часовника си, преди да се сети, че вече не е в джоба му. Щеше да му липсва, макар истината за часовника да бе малко по-сложна от легендата, която се разказ­ваше за него. Часовникът наистина бе подарък от Барет У Стан­форд-старши. И Томас несъмнено бе рискувал живота си, за да спаси Барет У Станфорд II, управителят на Първа бостънска банка на Кодман Скуеър. Вярно бе и че Томас, изпълнявайки служебните си задължения, простреля със служебния си револ­вер в главата Морис Добсън, двайсет и шест годишен, с което го уби на място.

Но в мига, преди да дръпне спусъка той видя нещо, което никой друг не забеляза: истинските намерения на Морис Добсън. Първо каза на заложника, Барет У Станфорд II, след това повтори историята пред Еди Макена, после на командира на смяната и накрая на членовете на комисията по стрелба към Бостънската полиция. С тяхно разрешение разказа същата ис­тория пред пресата и на Барет У Станфорд-старши, който бе изпълнен с такава благодарност, че подари на Томас часовник, даден му в Цюрих лично от Жозеф Емил Филип. Три пъти Томас се опита да откаже подобен екстравагантен подарък, но Брет У Станфорд-старши не искаше и да чуе. Затова той носеше часовника не с гордост, както много хора долагаха, а с дълбоко печално уважение. Според легендата Морис Добсън възнамерявал да убие Барет У Станфорд, и кой би оспорил подобна интерпретация, като се има предвид, че бе опрял пистолет в гърлото на Барет?

Но намерението, което Томас прочете в очите на Морис Добсън в последния миг - всичко стана наистина толкова бързо само за миг, - бе да се предаде. Томас стоеше на един метър с изваден служебен револвер, ръката му не потрепваше, пръстът му бе на спусъка, готов бе да го дръпне - и как иначе, след като бе извадил пистолета? - когато видя през сивите като речни камъчета очи на Морис Добсън да минава примирение със съдбата, с това, че ще влезе в затвора, че всичко е при­ключило. Томас се почувства несправедливо опроверган. С какво точно в началото не можеше да каже. Но щом дръпна спусъка, разбра.

Куршумът влезе през лявото око на злощастния Морис Добсън, на покойния Морис Добсън, който умря преди още да падне на земята, а топлината от изстрела остави ивица върху кожата точно под слепоочието на Барет У Станфорд II. Когато куршумът постигна целта си, Томас разбра какво му е било от­казано и защо бе предприел толкова окончателни мерки, за да поправи това.

Щом двама мъже насочеха оръжията си един към друг, те сключваха договор пред очите на Бог, чието единствено при­емливо изпълнение бе единият да изпрати другия при Него.

Или поне така мислеше в онзи момент.

През годините, дори след като видеше дъното на поредната чаша, дори с Еди Макена, който знаеше повечето му тайни, Томас не бе казвал на никого какво бе намерението, което всъщност видя в очите на Морис Добсън. И макар да не се гор­дееше с постъпката си и следователно с часовника, той никога не излизаше от вкъщи без него, защото часовникът бе свидетел на огромната отговорност на професията му - ние не прилага­ме законите на хората; ние прилагаме волята на природата. Бог е не е само някакъв облечен в бяла роба цар в небето, склонен към сантименталности при намесата си в човешките дела. Той бе ковящото се желязо и огънят в пастта на пещите, които го­ряха по стотици години. Бог бе законът на желязото и законът на огъня. Бог бе природата и природата бе Бог. Едното не мо­жеше да съществува без другото.

А ти, Джоузеф, най-малкият ми син, блудният романтик, трънливото ми сърце - сега ти трябва да напомниш на хората за законите. На най-лошите сред хората. Или да умреш от сла­бост, от морални съмнения, от липса на воля.

Ще се моля за теб, защото само молитвите остават, когато властта се стопи. А аз вече нямам власт. Не мога да се протегна зад онези гранитни стени. Не мога да забавя или спра времето. По дяволите, в момента дори не знам колко е часът.

Томас погледна към градината, почти готова за беритба. Молеше се за Джо. Молеше се за море от предци, повечето от които не познаваше, но въпреки това виждаше толкова ясно - море от прекършени души, белязани от алкохолизъм, глад и тъмни пориви. Пожела вечния им сън да е спокоен и си пожела да доживее да види внук.

* * *

ДЖО НАМЕРИ ХИПО ФАСИНИ на двора и му каза, че баща му е размислил.

- Много ясно - отвърна Хипо.

- Освен това ми даде един адрес.

- Нима? - дебелият мъж се залюля на пети със зареян по­глед. - Чий?

- На Албърт Уайт.

- Албърт Уайт живее в Ашмънт Хил.

- Чувам, че напоследък не ходи често там.

- Дай ми адреса тогава.

- Майната ти.

Хипо Фасини погледна към земята и трите му брадички потънаха в райетата на униформата му.

   - Моля?

   - Кажи на Мазо, че довечера ще го донеса на стената.

   - Не си в позиция за преговори, малкия.

Джо се взира в него, докато Хипо не го погледна в очите, и рече:

- Напротив - и се отдалечи.

* * *

ЧАС ПРЕДИ СРЕЩАТА СИ с Пескаторе, повърна два пъти в дървената кофа. Ръцете му трепереха. От време на време по­трепваха и брадичката, и устните му. Кръвта му бумтеше като налагащи го юмруци в ушите. Бе завързал металната пръчка върху китката си с кожената връзка за обувки, дадена му от Емил Лоусън. Точно преди да излезе от килията, щеше да я пре­мести между бузите на задника си. Лоусън го бе увещавал на­право да си я напъха в задника, но Джо си представи как някой от бабаитите на Мазо го кара да седне и реши, че ще бъде меж­ду бузите или изобщо няма да я крие. Мислеше си да я премес­ти десет минути преди да излезе, за да свикне да се движи с нея, но един пазач дойде четирийсет минути по-рано, за да му съобщи, че има посетител.

Смрачаваше се. Свижданията отдавна бяха свършили.

- Кой? - попита Джо, докато вървеше след пазача по коридо­ра, и чак тогава се сети, че пръчката още е завързана към кит­ката му.

- Някой, който знае на чие ухо да прошепне.

- Явно - Джо се опитваше да не изостава от бързата крачка на пазача. - Но кой е все пак?

Пазачът отключи портата на отделението и махна на Джо мине.

- Каза, че ти е брат.

* * *

ТОЙ ВЛЕЗЕ В ПОМЕЩЕНИЕТО и свали шапката си. Наложи се да се наведе, докато минаваше през вратата, тъй като се из­висяваше цяла глава над повечето хора. Тъмната му коса беше леко оредяла и прошарена над ушите. Джо направи сметка и осъзна, че трябва да е на... трийсет и пет години. Въпреки това беше невероятно красив, макар времето да бе оставило своя отпечатък върху лицето му.

Носеше черен, леко омачкан костюм от три части с остри ревери. Подобни костюми носеха управители на складове за зърно или хора, които пътуваха много - търговци, профсъюз­ни лидери. Под сакото Дани беше с бяла риза, но без вра­товръзка.

Той остави шапката си на масата и се вгледа през разделяща­та ги мрежа.

- Да му се не види - започна Дани, - вече не си на тринайсет, нали?

Джо забеляза колко зачервени са очите на брат му.

- А ти не си на двайсет и пет.

Дани запали цигара и кибритената клечка потрепна между пръстите му. Голям, сбръчкан в средата белег, прорязваше опа­кото на дланта му.

- Още ли ядеш тупаници?

Джо сви рамене.

- Като че ли не. Уча се да се бия мръсно.

Дани повдигна вежди при тези думи и издиша облаче дим.

- Той е мъртъв, Джо.

Джо знаеше кой е „той“. Частица от него го знаеше от по­следния път, когато го видя в тази стая. Но друга част от него не можеше да приеме. Не искаше.

- Кой?

Брат му погледна за миг към тавана и после пак към него.

- Татко, Джо. Татко е мъртъв.

- Как?

- Според мен ли? Инфаркт.

- Ти...?

- Какво?

- Беше ли там?

Дани поклати глава.

   - Изпуснах го за половин час. Още беше топъл, когато го намерих.

   - Сигурен ли си, че не е било... - започна Джо.

- Какво?

- Убийство.

- Какво, по дяволите, ти правят тук? - Дани се огледа. - Не, Джо, починал е от инфаркт или инсулт.

- Откъде знаеш?

Дани присви очи.

- Усмихваше се.

- Моля?

- Да - изкиска се Дани. - Сещаш се за онази негова тънка усмивчица, нали? Сякаш бе чул известна само нему шега или си спомняше нещо отдавна случило се, преди ние да се родим? Сещаш ли се?

- Да - отвърна Джо и се изненада от шепота си. - Сещам се.

- Часовникът обаче го нямаше.

Главата на Джо бучеше.

- Часовникът му - повтори Дани. - Нямаше го. Той никога не...

- У мен е - отвърна Джо. - Даде ми го в случай, че изпадна в беда. Сещаш се, ако загазя тук.

- Значи е у теб.

- Да - отвърна Джо, а лъжата прогори стомаха му. Видя от­ново как Мазо затваря ръка около часовника и му идеше да удря главата си в цимента, докато не я разбие.

- Добре - рече Дани. - Това е добре.

- Не е. Пълни глупости са това, но в момента така стоят не­щата.

Двамата мълчаха известно време. В далечината отвъд стени­те се изпищя фабрична сирена.

- Знаеш ли къде мога да намеря Конър? - попита Дани.

Джо кимна:

- В „Абътсфорд“ е.

- Училището за слепи? Какво прави там?

- Там живее. Един ден просто се събуди и заряза всичко.

- Е, подобна травма би вкиснала всеки.

- Той беше вкиснат още преди травмата - рече Джо.

Дани сви рамене в съгласие и двамата поседяха смълчани около минута.

Джо попита:

- Къде го намери?

- Ти как мислиш? -Дани хвърли фаса си на пода, настъпи го и издиша струйка дим изпод извитата си горна устна. - Беше отзад, седнал на онзи стол на верандата, нали го знаеш? Гле­даше...

Дани сведе глава и махна с ръка.

- Градината - довърши Джо.

Девета глава

Както каза баща му

НОВИНИТЕ ОТ ВЪНШНИЯ СВЯТ успяваха да се промъкнат дори в затвора. През онази година всички спортни разгово­ри бяха свързани с „Ню Йорк Янкис“ и убийствената им смяна батери Комс, Кониг, Рут, Гериг, Мойзел и Лазери. Само Рут бе направил умопомрачителните шейсет хоумръна, а другите пе­тима батери бяха толкова безкомпромисни, че единственият въпрос, който оставаше, бе с какво унизително превъзходство ще пометат „Питсбърг Пайрътс“ в Световните серии.

Джо, подвижна бейзболна енциклопедия, щеше да се радва да види мача на любимия си отбор, защото знаеше, че подобни играчи едва ли някога пак ще се съберат в него. И въпреки това времето, прекарано в Чарлстаун, бе насадило у него презрение към всеки, който би нарекъл група спортисти „Убийствената смяна“.

Ако искате да видите убийствена смяна, помисли си той онзи ден непосредствено след вечеря, елате да ме видите след малко. Входът към пътеката върху стената на затвора се намираше зад врата в дъното на блок F на последния етаж в Северното крило. Бе невъзможно човек да стигне до тази врата, без да го видят. Дори до етажа не можеше да се стигне без преминаване три отделни портала. След като ги преминеш, се изправяш пред празен коридор. Дори в претъпкан затвор като този държаха дванайсетте килии там празни и по-чисти от църква преди кръщене.

Сега, докато вървеше по този коридор, Джо видя как го под­държаха толкова чист - пода на всяка килия бършеше отделен затворник. През високите колкото неговото прозорчета се виж­даха късчета небе. Квадратчетата до едно бяха тъмносини, почти черни, при което Джо се зачуди виждаха ли нещо чистачите в килиите. Всички лампи осветяваха коридора. Може би пазачи­те щяха да донесат фенери, щом след няколко минути здрачът преминеше в нощ.

Но наоколо нямаше пазачи. Само този, който го водеше по коридора, същият, който го водеше до стаята за свиждания, дето вървеше прекалено бързо, което някой ден щеше да му навлече беля, защото целта бе затворникът винаги да върви отпред. Ако пазачът излезеше пред затворника, имаше опасност затворникът да се заеме с всевъзможни нечестиви дела, като например на­чина, по който Джо премести металната пръчка от китката в задника си преди пет минути. Искаше му се обаче да бе потренирал. Никак не бе лесно да вървиш със стиснати бузи на зад­ника и да изглеждаш естествено.

Но къде бяха другите пазачи? През вечерите, когато Мазо се разхождаше по стената, присъствието им бе рехаво; все пак не всички работеха за Мазо, но онези, които не работеха, никога нямаше да ги изпортят. Джо обаче се оглеждаше крадешком, докато вървеше, и страховете му се оправдаха - в момента тук горе нямаше пазачи. А когато огледа по-добре затворниците, чистещи и килиите: те бяха Убийствената смяна.

Доказа му го острата глава на Базил Чигис. Дори затворническата шапка не можеше да я прикрие. Базил миеше с парцал седмата килия по коридора. Вонящият мъж, който бе опрял металното острие в дясното ухо на Джо, чистеше осмата. В десетата празна килия кофа побутваше Дом Покаски, изгорил живо собственото си семейство - жена, две дъщери, тъща, да не го­ворим за трите котки, които бе заключил в килера.

В края на коридора Хипо и Налдо Алиенте стояха пред вра­тата към стълбището. Дори да им се струваше странно по-силното присъствие на затворници и по-рядката от когато и да било наличност на пазачи, го прикриваха по забележителен начин. Лицата им бяха напълно безизразни, с изключение на самодо­волството, характерно за властващата класа.

„Приятелчета“, помисли си Джо, „гответе се за промяна“.

- Вдигни ръце - каза му Хипо. - Трябва да те претърся.

Джо не се поколеба, но съжали, че не е напъхал пръчката в ануса си. Дръжката, колко и малка да беше, лежеше в основата на гръбнака му, но Хипо можеше да я напипа, да вдигне ризата и да използва острието върху самия него. Джо държеше ръцете си високо, изненадан от спокойствието си: не трепереше, не се потеше, не показваше външни признаци на страх. Хипо потупа с лапите си краката на Джо, ребрата, прокара длан по гърдите му, а другата по гърба. Върхът на пръста му закачи дръжката и Джо усети как пръчката се наклонява назад. Напрегна мускули, наясно, че животът му зависи от нещо толкова нелепо като това, колко силно може да стисне бузите на задника си.

Хипо сграбчи Джо за раменете и го обърна с лице към себе си.

- Отвори си устата.

Джо го направи.

- По-широко.

Джо се подчини.

Хипо надзърна в устата му.

- Чист е - каза и отстъпи назад.

Джо понечи да премине, но Налдо Алиенте му препречи пътя. Взря се в лицето на Джо, сякаш четеше мислите му.

- Ако старецът умре, и ти умираш с него, ясно ли е? - попита той.

Джо кимна, напълно съзнаващ, че независимо какво се случеше с него и с Пескаторе, в момента Налдо изживяваше по следните минути от живота си.

   - Не се и съмнявам.

Налдо отстъпи, Хипо отвори вратата и Джо прекрачи прага. От другата й страна имаше само вито желязно стълбище. То водеше от циментовата площадка до капак, който стоеше отво­рен нощем. Джо извади пръчката от панталона си и я пъхна в джоба на грубата си раирана риза. Когато стигна до върха на стълбите, стисна дясната си ръка в юмрук, разгъна показалеца и средния пръст и вдигна ръка през дупката, за да го види па­зачът в най-близката кула. Лъчът на прожектора в кулата се премести наляво, после надясно и зашари в бърз зигзаг - раз­решението за излизане. Джо се качи през отвора, излезе на пъте­ката и се огледа, докато не различи Мазо на около пет метра надолу по стената точно срещу централната кула.

Джо тръгна към него, а металната пръчка потупваше леко бедрото му. Единственото място, към което централната кула нямаше видимост, бе пространството директно под нея. Докато Мазо си стоеше на мястото, двамата щяха да са невидими. Ко­гато Джо наближи, видя, че Мазо пуши от любимите си горчи­ви френски цигари, от онези жълтите, и се взира на запад отвъд промишлената пустош.

Той погледна мълчаливо към Джо, дръпна от цигарата си и издиша дима с влажно хриптене, след което каза:

- Съжалявам за баща ти.

Джо спря и допуши своята цигара. Нощта се разстилаше по лицето му като плащ, а въздухът наоколо се изпаряваше, дока­то липсата на кислород не стисна главата му като в менгеме.

Нямаше начин Мазо да знае. Дори с всичките си връзки. Дани бе казал, че се е свързал лично с главен директор Майкъл Кроли, някогашен партньор в патрулите на баща му и чийто пост очакваше той да наследи преди онази нощ зад хотел ”Статлър“. Изнесли Томас Кофлин тайно през задната врата на къщата и го натоварили в необозначена полицейска кола, след което го вкарали в моргата през подземен вход.

Съжалявам за баща ти.

Не, каза си Джо. Няма откъде да е научил. Невъзможно е.

Джо намери цигарата си и я пъхна между устните. Мазо драс­на кибритена клечка в парапета и му я запали, а очите му се изпълниха с благосклонност, на която бе способен, когато е уместно.

- За какво съжалявате? - попита Джо.

Мазо сви рамене.

- Никой човек не бива да бъде молен да извърши нещо, кое­то не е в природата му, Джоузеф, дори за да помогне на близък. Не бе честно да искаме това от него, а и от теб. Но пък какво е честно на този свят?

Пулсът на Джо се смъкна обратно от гърлото и ушите му.

Двамата с Мазо облегнаха лакти на парапета и продължиха да пушат. Светлините на лодките по река Мистик се плъзгаха в гъстата сивота в далечината като прокудени звезди. Белият пушек от леярната се виеше като змия към тях. Въздухът мири­шеше на уловена в капан жега и дъжд, който отказва да завали.

- Повече няма да искам подобно нещо от баща ти, Джоузеф - кимна отсечено Мазо. - Обещавам ти.

Джо го погледна твърдо.

- Напротив, Мазо.

- Мистър Пескаторе, Джоузеф.

- Извинявайте - отвърна Джо и цигарата се изплъзна между , пръстите му. Той се наведе да я вдигне.

Вместо това обаче обгърна с ръце глезените на Мазо и го вдигна рязко.

- Не викай - Джо се изправи и главата на стареца увисна над бездната отвъд парапета. - Ако викнеш, ще ге пусна.

Старецът задиша учестено. Краката му ритаха ребрата на Джо.

- Престани да се бориш, иначе няма да успея да те удържа-

Минаха няколко секунди, но краката на Мазо спряха да се движат.

- Носиш ли някакво оръжие? Не ме лъжи.

Гласът долетя от ръба:

- Да.

- Колко?

- Само едно.

Джо пусна глезените.

Мазо размаха ръце, сякаш в този момент щеше да се научи да лети. Плъзна се напред по гърди и тъмнината погълна глава­та и торса му. Вероятно щеше да извика, но Джо пъхна ръка в колана на панталона му, заби пета в стената на парапета и се наведе назад.

Мазо издаде поредица от задавени звуци, пискливи като на изоставено в гората бебе.

- Колко? - повтори Джо.

В продължение на минута се чуваше само гъгнене, но после отговорът дойде:

- Две.

- Къде са?

- Бръснач в чорапа, пирони в джоба.

Пирони ли? Джо непременно искаше да ги види. Потупа джо­бовете му със свободната си ръка и напипа странна издутина. Бръкна чевръсто и извади предмет, който на пръв поглед из­глеждаше като гребен. Четири къси пирона бяха запоени към метална лента, която на свой ред бе запоена към четири криви халки.

- Слагаш го на ръката и стисваш юмрук, така ли? - попита Джо.

- Да.

- Гадно.

Той остави гребена на парапета и намери бръснача в чорапа На Мазо - марка „Уилкинсън“ с перлена дръжка. Остави го до пироните.

- Вече зави ли ти се свят?

- Да - отвърна приглушено Мазо.

- Така и очаквах. - Джо намести ръката си върху колана му. - Съгласни ли сме, Мазо, че ако отворя пръсти, ще си едно мъртво моско свинче?

- Да.

- В крака си имам дупка от шибана белачка за картофи зара­ди теб!

- Аз... аз... ти...

- Моля? Говори по-ясно.

Отговорът излезе като съскане.

- Аз те спасих.

- За да изнудваш баща ми.

Джо натисна с лакът между раменете на Мазо. Старецът из­писка.

- Какво искаш? - гласът на Мазо започваше да заглъхва от липсата на кислород.

- Чувал ли си за Ема Гулд?

- Не.

- Албърт Уайт я уби.

- Никога не съм чувал това име.

Джо го дръпна обратно и го обърна по гръб. Направи крачка назад и остави стареца да си поеме дъх.

После протегна ръка и щракна с пръсти:

- Дай ми часовника.

Мазо не се и поколеба. Извади го от джоба на панталона си и му го подаде. Джо го стисна в дланта си, а цъкането премина през кожата и се вля в кръвта му.

- Баща ми умря днес - каза той, наясно, че сигурно изглежда умопомрачен да скача така от темата за Ема към баща си. Но не го интересуваше. Искаше да изрази с думи нещо, за което ня­маше думи.

Очите на Мазо се стрелнаха за миг, но после той продължи да разтрива гърлото си.

Джо кимна:

- Инфаркт. Виня себе си - той подритна Мазо по обувката й старецът се стресна достатъчно, че да стисне здраво парапета с две ръце. Джо се усмихна. - Обвинявам и теб обаче. Много те виня.

- Убий ме тогава - рече Мазо, но някак си примирено. Той погледна през рамо към Джо.

- Такива нареждания имам.

- Кой го поръча?

- Лоусън - отвърна Джо. - Долу те чака цял отряд - Базил Чигис, Покаски, всички касапи на Емил. А твоите хора? Налдо и Хипо? - Джо поклати глава. - Със сигурност вече са ги обезвредили. В подножието на стълбите те чака цяла хайка, в слу­чай че аз се издъня.

Частица от старото пренебрежение се завърна в изражение­то на Мазо.

- Да не мислиш, че ще те оставят жив?

Джо бе мислил много по този въпрос.

- Вероятно. Твоята война отнесе много хора в гроба. Не ос­танахме много, които да умеем едновременно да напишем правилно „дъвка“ и да я дъвчем. Освен това познавам Албърт. Имахме нещо общо. Мисля, че това е неговият начин да ми предложи мир - убий Мазо и се върни в лоното ми.

- И защо не го направи?

- Защото не искам да те убивам.

- Нима?

Джо поклати глава:

- Искам да съсипя Албърт.

- Да го убиеш?

- Не знам, но със сигурност ще го съсипя.

Мазо бръкна в джоба си за френските цигари. Извади една и я запали все още задъхан. Накрая погледна Джо в очите и кимна.

- Имаш благословията ми в това си начинание.

- Не се нуждая от благословията ти.

- Няма да те разубеждавам - каза Мазо, - но винаги съм бил на мнението, че от отмъщението не се печели особено.

- Не го правя за печалба.

Всичко в живота на човек се свежда до печалбата. Или до наследството - Мазо вдигна очи към небето и после пак погледна към Джо. - Е, как ще слезем живи от тук?

   - Някой от пазачите в кулата да ти е изцяло верен?

- Онзи точно над нас - отвърна Мазо. - Другите двама са верни на парите.

- Може ли твоят човек да се свърже с пазачите вътре и да ги изпрати да обкръжат хората на Лоусън още сега?

Мазо поклати глава.

- Дори само един пазач да се приближи до Лоусън, хората му долу веднага ще разберат и ще нахлуят тук.

- Мамка му - Джо издиша бавно и се огледа. - Тогава да го направим по мръсния начин.

* * *

ДОКАТО МАЗО РАЗГОВАРЯШЕ с пазача в кулата, Джо се върна до капака в стената. Ако щеше да умира, сега вероятно бе моментът. Не можеше да се отърси от подозрението, че все­ки момент куршум ще прониже мозъка му или ще се забие в гръбнака му.

Погледна надолу към пътя, по който бе дошъл. Мазо се бе тръпнал встрани от пътеката и сега се виждаха само сгъстява­щият се мрак и наблюдателните кули. Нямаше звезди, нито луна, само тъмнина.

Той отвори капака и се провикна:

- Готово.

- Ранен ли си? - провикна се отдолу Базил Чигис.

- Не, но ми трябват чисти дрехи.

Някой се изкиска в тъмното.

- Хайде, слизай.

- Ти се качи, трябва да изнесем трупа.

- Може да...

- Сигналът се дава с дясна ръка, с вдигнати показалец и среден пръст. Ако на някой от хората ти му липсват тези пръста, да не идва.

Джо се отдръпна от вратата преди Базил да възрази.

След около минута чу как първият се качва. Мъжът подаае ръка от дупката с вдигнати два пръста, както Джо бе наредил.

Прожекторът от кулата освети ръката, премина нататък и пак се върна върху нея.

- Чисто е - каза Джо.

Покаски - онзи, който бе изгорил семейството си, подаде вни­мателно глава и се огледа.

- Побързай - подкани го Джо. - И кажи на останалите да идват. Ще ни трябват още двама, за да го смъкнем. Трупът тежи, а ребрата ми са счупени.

Покаски се усмихна.

- Нали не беше ранен.

- Не и смъртно - отвърна Джо. - Хайде.

Покаски се наведе през дупката и се провикна:

- Да дойдат още двама.

Базил Чигис последва Покаски, а след него излезе дребен мъж със заешка устна. Джо си спомни, че някой му го бе посо­чил в столовата - Елдън Дъглас, - но не помнеше за какво престъпление лежи.

- Къде е тялото? - попита Базил Чигис.

Джо посочи.

- Хайде да...

Светлината заля Базил миг преди куршумът да влезе през тила и да излезе през средата на лицето му, като отнесе и носа със себе си. Последното, което направи Покаски на този свят, бе да примигне. След това в гърлото му зейна рана и кожата се развя като врата, когато от нея шурна червена струя, а Покаски падна по гръб с конвулсивно свиващи се крака. Елдън Дъглас скочи към входа за стълбите, но третият куршум на пазача от кулата разби черепа му като парен чук. Той падна отдясно на капака с липсващо теме.

Джо погледна към светлината от прожектора, опръскан с остатъците от трима мъртви мъже. Останалите долу се развикаха и разбягаха. Искаше му се да може да избяга като тях. Планът бе наивен. Заслепен, усещаше точките на прицел по гърдите си. Куршумите щяха да са агресивните отрочета, за които баща го бе предупредил; не само щеше да се срещне със Създате­ля си, но всеки момент щеше да се срещне и с децата си. Един­ствената утеха, за която се сети, бе, че ще умре бързо. След петнайсет минути щеше да пие бира с баща си и чичо Еди.

Прожекторът угасна.

Нещо меко го удари по лицето и падна на рамото му. Джо примигна в тъмното - малка кърпа.

- Избърши си лицето - каза Мазо. - Цялото е оплескано.

Докато се избърше, очите на Джо вече бяха привикнали с тъмното достатъчно, че да различи Мазо на около метър от себе си да пуши една от френските си цигари.

- Мислеше си, че ще те убия ли?

- Мина ми през ум.

Мазо поклати глава.

- Аз съм прост макаронаджия от Ендикот Стрийт. Като оти­да в лъскав ресторант, още не знам коя вилица да използвам. Може и да нямам класа и образование, но никога не удрям в гръб. Нападнах те открито. Точно както ти нападна мен.

Джо кимна и погледна към трите трупа в краката си.

- Какво ще правим с тези? Бих казал, че доста добре ги уда­рихме в гръб.

- Майната им, просеха си го - Мазо прекрачи трупа на Покаски и застана пред Джо. - Ще излезеш оттук по-рано откол­кото си мислиш. Готов ли си тогава да изкараш малко пари?

- Разбира се.

- Дългът ти ще е първо към фамилия Пескаторе и чак след това към теб самия. Ще спазваш ли това правило?

Джо погледна стареца в очите, сигурен, че заедно ще изкарат много пари и че изобщо не може да му вярва.

- Ще го спазвам.

Мазо протегна ръка:

- Разбрахме се тогава.

Джо изтри кръвта от дланта си и стисна ръката на Мазо.

   - Да.

   - Мистър Пескаторе - обади се някой отдолу.

   - Идвам - Мазо отиде до капака и Джо го последва. - Хайде, Джоузеф.

- Наричайте ме Джо. Само баща ми ми казваше Джоузеф.

- Добре.

Докато слизаше по спираловидните стълби в тъмното, Мазо каза:

- Интересното при бащите и синовете е следното - можеш да построиш империя. Да станеш крал. Владетел на Съедине­ните щати. Бог. Но винаги ще си в сянката на баща си. И никога няма да излезеш от нея.

Джо го следваше по тъмните стълби.

- Нямам голямо желание да го правя.

Десета глава

Свиждания

СЛЕД СУТРЕШНА ЦЪРКОВНА СЛУЖБА в „Райската порта“ в Южен Бостън, Томас Кофлин бе положен да почива в мир в гробище „Седър Гроув“ в Дорчестър. На Джо не му позволи­ха да присъства на погребението, но прочете за него във вестник Травелър, който един от пазачите, верни на Мазо, му доне­се същата вечер.

Присъствали двама бивши кметове, Хани Фиц и Андрю Питърс, както и настоящият - Джеймс Майкъл Кърли. Заедно с двама бивши губернатори, петима някогашни окръжни прокурори и двама главни прокурори.

Стекли се полицаи от всички отдели - от градската и от щатската полиция, действащи и пенсионирани, чак от Делауеър на юг и от Бангор, Мейн на север. С всякакви чинове, от всякакви подразделения. На снимката към статията река Непонсет се виеше край далечната страна на гробището, но Джо едва я зърна, защото цялото пространство бе заето от сини фуражки и сини униформи.

Това е властта, помисли си той. Това е наследство.

И почти веднага се запита - и какво от това?

Погребението на баща му бе събрало хиляда души в гpoбище на брега на Непонсет. И някой ден може би кадети щяха да се обучават в крило „Томас К. Кофлин“ в сградата на Бостънска­та полицейска академия или пътниците щяха да преминават с влак по моста „Кофлин“ на път за работа всяка сутрин.

Прекрасно.

И въпреки това, смъртта си е смърт. Мъртъв си. Нито една сграда, наследство или кръстен на теб мост не могат да те върнат.

Човек разполага със сигурност само с един живот, тъй че по- добре е да го живее.

Джо постави вестника до себе си в леглото. Имаше нов дю­шек, който го чакаше в килията, когато се върна вчера от рабо­та, заедно с малка масичка, стол и настолна газена лампа. В чекмеджето на масичката намери кибрит и нов гребен.

Джо духна лампата и седна да пуши на тъмно. Слушаше зву­ците от фабриките и лодките в реката, които си изпращаха сиг­нали в тесния канал. Отвори капака на бащиния си часовник, затвори го с щракване, пак го отвори. Отваря го и го затваря, отваря го и го затваря, докато химическият мирис от фабрики­те нахлуваше през високия прозорец.

Баща му беше мъртъв. Той вече не бе ничий син.

Беше човек без минало и очаквания. Откъснат празен лист хартия.

Почувства се като пилигрим, току-що тръгнал от брега на Родина, която никога повече няма да види, за да прекоси море­то под черно небе и да пристигне в нов свят, който сякаш нео­формен чака именно него.

Да даде име на страната, да я претвори по свой образ и подобие, тя да прегърне ценностите му и да ги разнесе по целия свят.

Хлопна капака на часовника, стисна го в длан и затвори очи, като не видя брега на новата страна, черното небе да дава на далечни бели звезди, които огряваха него и тънката ивица вода, останала между тях.

Ще ми липсваш. Ще скърбя за теб. Но сега съм прероден. И наистина свободен.

* * *

ДВА ДНИ СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО Дани му дойде на свижда­не за последно.

Наведе се към мрежата и попита:

- Как си, братчето ми?

- Оправям се - отвърна Джо. - А ти?

- Знаеш.

- Не, не знам. Нищо не знам. Замина за Тълса с Нора и Лутър преди осем години и оттогава чувам за теб само слухове.

Дани призна, че е прав с кимване. Извади цигарите си, запа­ли една и мисли известно време преди да заговори:

- Двамата с Лутър се захванахме със строителен бизнес там. Строяхме къщи в квартала на чернокожите. Справяхме се доб­ре. Не се къпехме в пари, но припечелвахме. Работех и като заместник-шериф. Представяш ли си?

Джо се усмихна.

- А носеше ли каубойска шапка?

- Синко - отвърна Дани носово, - носех шест пищова. По един на всеки хълбок.

Джо се разсмя:

- А шалче на врата?

Дани също се разсмя.

- Естествено. И каубойски ботуши.

- С шпори ли?

Дани присви очи и поклати глава.

- Все някъде трябваше да тегля чертата.

Джо още се кикотеше, когато попита:

- И какво стана? Чухме нещо за някакъв метеж.

Светлинката в очите на Дани угасна.

- Изгориха го до основни.

- Град Тълса ли?

- Черната Тълса, да. Кварталът, в който живееше Лутър „Грийнууд“. Една нощ в ареста дойдоха бели, за да линчуват чернокож младеж, защото опипал бяло момиче между краката. Истината обаче бе, че момичето се срещало тайно с момчето от месеци. Момчето скъсало с нея, това не й се понравило и подала лъжливата си жалба, а ние трябваше да го аресту­ваме. Тъкмо когато се канехме да го пуснем поради липса на доказателства, всички добри хора от Тълса се появиха с въжета в ръка. Малко след това дойде и група чернокожи, сред които Лутър. Чернокожите обаче бяха въоръжени. Никой не го бе очаквал. И бандата, дошла да линчува момчето, се оттегли - Дани угаси фаса с тока на обувката си. - На следващата сут­рин белите прекосиха железопътните релси и показаха на чер­нокожите момчета какво се случва, когато насочиш оръжие към някой от тях.

- Значи това бил метежът.

Дани поклати глава.

- Не беше метеж, а касапница. Застрелваха и подпалваха всеки чернокож, изпречил се пред очите им - деца, жени, стар­ци, за тях бе без значение. Да бе видял само как тези стожери на обществото стреляха - всички до един, и редовните посети­тели на църковните служби, и ротарианците. Накрая ненормалниците прелетяха със селскостопански самолети и хвърлиха саморъчни огнени бомби върху къщите. Чернокожите излиза­ха тичешком от горящите сгради, а белите ги чакаха отвън с автомати. Покосяваха ги на шибаната улица. Убиха стотици. Стотици хора просто лежаха по улиците. Приличаха на купища дрехи, боядисали се в червено при прането - Дани преплете пръсти зад тила си и издиша шумно през устата. - След това обикалях из квартала и товарех труповете в каруци. Не спирах да си мисля: Къде е държавата ми? Къде отиде тя?

Никой от двамата не проговори дълго време, дока то Джо не попита:

- А Лутър?

Дани вдигна длан.

- Той оцеля. Видях го, когато с жена му и детето тръгваха към Чикаго. Знаеш ли кое е най-страшното при подобни... събития, Джо? Оцеляваш, но изпитваш особен срам. Не мога да го обясня. Просто целият си изпълнен със срам. А останалите оцелели? Те също се срамуват. И не смеете да погледнете в очите. Мирисът на случилото се полепва по теб и се чудиш как ще живееш с тази воня до края на живота си. И не искаш никой друг, който мирише по същия начин, да се приближава до теб за да не те увони още повече.

- Нора? - попита Джо.

Дани кимна:

- Още сме заедно.

- Имате ли деца?

Дани поклати глава.

- Да не мислиш, че ако си станал чичо, няма да ти кажа?

- От осем години съм те виждал само веднъж, Дани. Не знам как върви животът ти.

Дани кимна и Джо видя ясно онова, което досега само бе подозирал - нещо в брат му, нещо дълбоко в душата му, се бе пречупило.

Но тъкмо когато си го помисли, частица от стария Дани се завърна с дяволита усмивка.

- През последните няколко години с Нора живеем в Ню Йорк.

- И с какво се занимавате?

- С представления.

- Какви представления?

- Филми, там така им викат - представления. Малко е обърк­ващо, защото много хора наричат и пиесите представления. Но все тая, филми, представления.

- Занимаваш се с кино?

Дани кимна оживено.

- Нора даде началото. Намери си работа в една компания, „Силвър Фрейм“. Евреи са, но са добри хора. Водеше счето­водството им, но след известно време я помолиха да се заеме с някои допълнителни задачи като реклама и дори костюми. По онова време в общи линии всички вършеха всичко, режисьорите приготвяха кафе, операторите разхождаха кучето на главната актриса.

- И това ли е работата в киното? - попита Джо.

Дани се засмя.

- Чакай, става по-интересно. Когато се запознах с шефовете на Нора, един от тях, Хърм Силвър, страхотен човек, много забавен, ме попита... дръж се... попита ме дали съм правил кас­кади.

- Какво, по дяволите, са каскади? - Джо запали цигара.

- Нали си виждал как някой актьор пада от кон? Всъщност не пада той, а каскадьорът. Професионалист. Следващия път, ко­гато гледаш филм, щом актьорът се подхлъзне на бананова кора, препъне се в бордюр и дори когато тича по улицата, се вгледай внимателно, защото това не е той, а някой като мен.

- Чакай малко, в колко филма си участвал?

Дани се замисли.

- Май към седемдесет и пет.

- Седемдесет и пет? - Джо извади цигарата от устата си.

- Е, много от тях са късометражни. Това са филмите, които...

- Боже, знам какво е късометражен филм.

- Но не знаеше какво са каскади, нали?

Джо му показа среден пръст.

- Тъй че, да, в доста филми съм участвал. Дори написах ня­колко късометражни.

Джо зяпна.

- Написал си...?

Дани кимна.

- Да, късички филми. Деца от долен Ийст Сайд, които сс опитват да изкъпят кучето на богаташка, губят го, богаташката се обажда в полицията, следва щура гоненица... такива неща.

Джо пусна цигарата на пода, преди да му е изгорила пръс­тите.

- Колко филма си написал?

- Дотук пет, но Хърм смята, че имам талант и иска скоро да ме пробва за пълнометражни филми. Ще стана сценарист.

- Какво е сценарист?

- Човекът, който пише филмите, умнико - отвърна Дани и на и Ред показа среден пръст на Джо.

- Я чакай, а къде е Нора в цялата тази работа?

- В Калифорния.

- Нали каза, че сте в Ню Йорк.

- Бяхме. Но наскоро „Силвър Фрейм“ засне евтино два фил­ма, които обаче станаха хитове. Междувременно Едисон за­почна да завежда дела наред в Ню Йорк заради патенти за камери, но в Калифорния тези патенти не важат. Освен това там времето е хубаво триста и шейсет дни в годината, затова всички се отправят нататък. Братята Силвър решиха, че сега е моментът и те да заминат. Нора тръгна преди седмица, за­щото стана директор на продукциите, изкачи се по йерархич­ната стълбичка, а аз ще изпълнявам каскади след три седмици за филма „Шерифите от Пекос“. Върнах се, за да кажа на тат­ко, че отново заминавам на запад и да го поканя на гости, ко­гато се пенсионира. Не знаех кога ще го видя отново. Както и теб.

- Радвам се за теб - каза Джо и поклати глава невярващо. Животът на Дани - боксьор, ченге, профсъюзен лидер, бизнес­мен, заместник-шериф, каскадьор, обещаващ писател - бе оли­цетворение на американския живот.

- Трябва да дойдеш - каза брат му.

- Моля?

- Когато излезеш оттук, трябва да дойдеш при нас. Сериозно говоря. Ще падаш от коне срещу заплащане и ще се стоварваш през захарни прозорци, направени да изглеждат като стъкло, защото уж са те застреляли. През останалото време ще се изле­жаваш на слънце и ще се срещаш с начинаещи актриси край басейна.

За миг Джо си го представи - друг живот, мечта за сини води, жени със златист тен, палми.

- Само на две седмици с влак е, братко.

Джо се разсмя, като си представи.

- Работата е добра - продължи Дани. - Ако решиш да дойдеш, ще те обуча.

Все още усмихнат, Джо поклати глава.

- Това е почтена професия, Джо.

- Знам.

- Няма да се налага непрестанно да се озърташ през рамо.

- Въпросът не е в това.

- А в какво тогава? - Дани изглеждаше искрено заинтригу­ван.

- В нощта. Тя си има свои правила.

- Денят също си има правила.

- О, много добре ги знам - отвърна Джо, - но не ми се нравят.

Дълго се взираха един в друг през мрежата.

- Не разбирам - каза тихо Дани.

- Знам. Ти вярваш на всички онези приказки, че на света има добри и лоши хора. Лихвар чупи крака на свой длъжник, бан­кер изхвърля човек от дома му по същата причина, а ти си мис­лиш, че между двамата има разлика, че банкерът просто си върши работата, а лихварят е престъпник. Аз харесвам повече лихваря, защото той не се преструва, а банкерът трябва в момента да седи на моето място. Няма да водя живот, в който си плащам шибаните данъци, поднасям на шефа си лимонада на служебния пикник и си правя застраховка живот. Няма да оста­рея и да надебелея, за да мога да се включа в някой мъжки клуб в Бак Бей, да пуша пури с кретени в някоя задна стая, да разго­варям за играта на скуош и за оценките на децата си. Да умра на бюро в кабинет, от чиято врата вече ще са заличили името ми преди още да са ме погребали.

- Но това е животът - възрази Дани.

- Това е един вид живот. Искаш да играеш по техните прави­ла? Няма проблем. Но според мен техните правила са пълни глупости. Според мен няма правила, освен онези, които човек сам си определи.

Отново се взряха мълчаливо един в друг през мрежата. През цялото детство на Джо Дани бе неговият герой. По дяволите, Направо го боготвореше. А сега този бог бе просто човек, който си изкарваше прехраната с падане от коне и се правеше на прострелян.

- Еха, пораснал си, а? - промълви Дани.

- Да - отвърна Джо.

Дани прибра цигарите в джоба си и си сложи шапката.

- Жалко - рече той.

* * *

В ЗАТВОРА войната между Уайт и Пескаторе бе спечелена на практика в нощта, в която трима от хората на Уайт бяха застре­ляни от покрива при „опит за бягство“.

Враждата обаче продължаваше, както и сбиванията. През след­ващите шест месеца Джо научи, че войните на практика никога не свършват. Въпреки че той, Мазо и останалите от хората на Пескаторе обединиха сили, бе невъзможно да разбереш дани на този или онзи пазач не са платили да се обърне срещу тях или дали може да се вярва на този или онзи затворник.

Мики Баер бе пребит на двора от един тип, който се оказа женен за сестрата на покойния Дом Покаски. Мики оживя, но щеше да го боли, докато пикае, до края на живота му. Отвън дойдоха новини, че пазач Колвин залага при Сид Майо, сътруд­ник на Уайт. И че Колвин губи.

Тогава Холи Пелетос, бияч на Уайт, влезе да излежи пет го­дини за непредумишлено убийство и започна да дърдори в сто­ловата за смяна на режима. Наложи се да го хвърлят през пери­лата на един от горните етажи.

През някои седмици Джо стоеше буден по две-три нощи от страх или докато се опитваше да осмисли ситуацията от всички ъгли, или защото сърцето му не спираше да тупти бясно в гърди­те, сякаш искаше да си пробие път навън.

Казваш си, че няма да допуснеш затворът да те обсеби.

Казваш си, че няма да допуснеш затворът да вземе душата тй.

Но най-вече си казваш: Ще оживея.

Ще изляза оттук.

Каквото и да ми струва.

Освободиха Мазо една пролетна утрин през 1928 г.

- Ще се видим в деня за свиждания - каза той на Джо. - ще съм от другата страна на мрежата.

Джо му стисна ръка.

- Пазете се.

- Адвокатът ми се е заел с твоя случай. Скоро ще излезеш. Стой нащрек, малкия, опази живота си.

Джо се опита да намери утеха в тези думи, но знаеше, че ако са просто това - приказки, - тогава го очакваше присъда, която щеше да му се струва два пъти по-дълга, защото си е позволил да се обнадежди. Щом Мазо излезеше, напълно вероятно бе да забрави за Джо.

Или щеше да му подхвърля трошици, за да движи делата му зад решетките, без да има никакво намерение да го вземе на работа, когато излезе.

И в двата случая не му оставаше друго, освен да седи и да чака, за да види какво ще стане.

Излизането на Мазо не мина незабелязано. Онова, което кло­кочеше в затвора, навън пламна като залято с бензин. След Кървавия май, както го нарекоха вестниците, Бостън за пръв път заприлича на Детройт и Чикаго. Войниците на Мазо напа­даха букмейкърските пунктове, спиртоварните, камионите и хората на Албърт Уайт като в началото на ловен сезон. А какъв ловен сезон беше само. За един месец Мазо прогони Албърт Уайт от Бостън, а малкото от останалите му верни хора си за­минаха с него.

В затвора усещането бе сякаш във водата бяха сипали хар­мония. Сбиванията спряха. До края на годината никой не бе наръган, хвърлен от последния етаж или пребит на опашката в Столовата. Джо прие, че в Чарлстаун бе настъпил мир, когато успя да сключи сделка с двамата най-добри пивовари на Уайт зад решетките да пласира продукцията им навън. Скоро пазачите започнаха тайно да изнасят джин от затвора, който бе толкова добър, че дори се сдоби с неофициално име - „Наказателно право“.

Джо спа непробудно за пръв път, откакто прекрачи портите на затвора през лятото на 1927 г. Така имаше и време да скърби за баща си и за Ема, процес, който преди отлагаше, защото щещ_е да го разсейва, докато други заговорничеха срещу него.

Най-жестоката шега, която Бог му изигра през втората поло­вина на 1928-ма, бе да изпраща Ема в сънищата му. Той усеща­ше краката й да се плъзват между неговите, долавяше уханието на капчиците парфюм, които тя слагаше зад ушите си, отворе­ше ли очи, срещаше нейните само на сантиметър от лицето си, чувстваше дъха й по устните си. Вдигаше ръце, за да прокара длани по голия й гръб. И тогава наистина отваряше очи.

Но нея я нямаше.

Виждаше само тъмнината.

И се молеше. Молеше Бог тя да е жива, дори никога повече да не я види. Молеше се само да с жива.

Но, боже, жива или мъртва, моля те, престани да я пращаш в сънищата ми. Не мога да понеса да я губя отново и отново. Твърде тежко е. Твърде жестоко. Боже, смили се над мен, моле­ше се Джо.

Но Бог не се смиляваше.

Тя продължи да го навестява - и нямаше да спре - до края на престоя му в Чарлстаун.

Баща му никога не му се явяваше. Но Джо го усещаше по начин, по който никога не го бе усещал приживе. Понякога сядаше на леглото, затваряше и отваряше часовника и си пред­ставяше разговорите, които щяха да водят, ако всички тези стари грехове и попарени очаквания не се бяха изпречили на пътя им.

Разкажи ми за мама.

Какво искаш да знаеш?

Каква беше тя?

Едно уплашено момиче. Едно много уплашено момиче Джоузеф.

От какво се страхуваше?

От външния свят.

От какво във външния свят?

От всичко, което не разбираше.

Обичаше ли ме?

Цо свой начин.

Това не е любов.

За нея беше. Не си мисли, че те е изоставила.

А какво да си мисля?

Че тя се задържа заради теб на този свят. Иначе щеше да ни е напуснала дълги години преди това.

Тя не ми липсва.

Странно, но на мен ми липсва.

Джо се взря в мрака. Ти ми липсваш.

Скоро ще се видим.

* * *

СЛЕД КАТО ДЖО ИЗГЛАДИ работата на затворническата спиртоварна, мрежата за дистрибуция и подкупите, свързани с нея, му оставаше много време да чете. Прочете почти всичко в биб­лиотеката на затвора, което си беше подвиг благодарение на Ланселот Хъдзън III.

Ланселот Хъдзън III бе единственият богаташ в затвора в Чарлстаун, осъждан някога за тежко престъпление. Но престъп­лението му бе толкова жестоко и публично - бе изхвърлил невярната си съпруга Катрин от покрива на четириетажната им къща на Бийкън Стрийт върху парада по случай Деня на неза­висимостта през 1919 г., който се спускаше от Бийкън Хил - че Дори наследствените богаташи бяха оставили чашите си от ки­тайски порцелан достатъчно дълго, за да решат, че ако някога се е налагало да хвърлят един от своите на туземците, то това бил моментът. Ланселот Хъдзън III излежал седем години в Чарлстаун за непредумишлено убийство. Макар и не каторга, престоят му в затвора бил тежък и облекчаван единствено от книгите, които позволили да му докарат - сделка, чието условие било да ги остави, след като излезе. Джо прочете поне сто книги от колекцията на Хъдзън. Познаваха се по надписа с дребен гъст почерк в горния десен ъгъл на титулната страница, който гласеше: „Някогашна собственост на Ланселот Хъдзън III. Майната ви.“ Джо чете Дюма, Дикенс и Твен. Чете Малтъс Адам Смит, Маркс и Енгелс, Макиавели, „Федералистът“ и „Икономически софизми“ от Бастиа. След като изчерпа колек­цията на Хъдзън, подхвана каквото друго се намираше - пре­димно булевардни романи и уестърни, - както и всяко списа­ние и вестник, които си проправеха път вътре. Превърна се в нещо като експерт в разчитането на цензурираните думи и из­речения.

Докато разлистваше един брой на Бостън Травелър, той се натъкна на статия за пожар в автогарата на Сейнт Джеймс Стрийт. От стар електрически кабел изскочили искри и подпалили коледната елха в чакалнята. Цялата автогара пламнала. Дъхът на Джо спря, докато разглеждаше снимките на пораже­нията. Шкафчето, в което пазеше спестяванията си, включително 62 000 долара от обира в Питсфийлд, се виждаше в ъгъла на една от тях. Лежеше преобърнато под покривна греда, ме­талът — черен като катран.

Не можеше да реши кое е по-лошо - усещането, че никога повече няма да успее да си поеме въздух, или усещането, че ще повърне огън.

Статията твърдеше, че от изгорялата до основи сграда нищо не е спасено. Джо се съмняваше. Някой ден, когато разполага­ше с нужното време, щеше да проучи кой служител на автобусната компания „Източно крайбрежие“ се е пенсионирал млад и според слуховете живее в разкош зад граница.

Но дотогава щеше да му трябва работа.

* * *

МАЗО МУ ПРЕДЛОЖИ такава в края на зимата, в същия ден, в който съобщи на Джо, че обжалването му се придвижва бързо.

- Скоро ще излезеш оттук - каза му Мазо през мрежата.

- При цялото ми уважение, колко скоро?

- До лятото.

Джо се усмихна.

- Наистина ли?

Мазо кимна.

- Съдиите са скъпи, обаче. Ще трябва да си заработиш нуж­ните пари.

- А защо не приемем, че след като не те убих, сме си оправи­ли сметките?

Мазо присви очи, спретнат с кашмиреното си палто и вълнен костюм, гарниран с карамфил на ревера в същия цвят като лен­тата на шапката му.

- Добре. Между другото, приятелят ни мистър Уайт вдига много шум в Тампа.

- Тампа ли?

Мазо кимна.

- Още държи няколко места там. Не мога да ги взема всички­те, защото нюйоркчани също имат интереси в града и дадоха ясно да се разбере, че точно сега не бива да ги предизвиквам. Той прекарва ром по нашите маршрути и не мога да направя нищо и по този въпрос. Но тъй като навлиза на моя територия долу на юг, момчетата от Ню Йорк ми дадоха разрешение да го изтласкам.

- И какво точно включва разрешението? - попита Джо.

- Само да не го убивам.

- Добре, какво ще правиш тогава?

- Въпросът не е какво ще направя аз, а какво ще направиш ти, Джо. Искам ти да поемеш нещата там.

- Но Лy Ормино държи Тампа.

Той ще реши, че тези главоболия повече не му трябват.

- Кога ще го реши?

- Около десет минути преди ти да пристигнеш там.

Джо се замисли.

- Тампа, а?

- Горещ град.

- Горещината не ми пречи.

- Никога не си виждал такава жега.

Джо сви рамене. Старецът имаше склонността да преувеличава.

   - Ще ми трябва доверен човек.

- Знаех си, че ще го кажеш.

- Нима?

Мазо кимна.

- Вече съм се погрижил. Човекът е там от шест месеца.

- Къде го намери?

- В Монреал.

- Шест месеца? Откога планираш гази операция? - попита Джо.

- Откакто Лу Ормино зацочна да прибира част от моя дял в джоба си, а Албърт Уайт се появи и заграби останалото.

Мазо се наведе напред.

- Ще отидеш там и ще оправиш нещата, Джо, нали? И до края на живота си ще живееш царски.

- Ако се съглася, равноправни партньори ли ще бъдем?

- Не - отвърна Мазо.

- Но Лу Ормино е равноправен партньор.

- И виж как ще свърши - Мазо се взря в Джо през мрежата с искреното си изражение.

- Колко ще получа аз в такъв случай?

- Двайсет процента.

- Двайсет и пет - заяви Джо.

- Добре - съгласи се Мазо с блясък в очите, който подсказ­ваше, че щеше да склони и на трийсет. - Но гледай да си ги заслужиш.

ВТОРА ЧАСТ

ИБОР

1929-1933 г.

Единайсета глава

Най-доброто в града

КОГАТО МАЗО ПРЕДЛОЖИ на Джо да поеме бизнеса му в Западна Флорида, той го предупреди за жегата. Въпреки това Джо не бе подготвен за нажежената стена, в която се блъсна, щом слезе на перона на гарата в Тампа една августовска утрин през 1929 г. Бе облечен с тънък летен вълнен костюм. Бе оста­вил жилетката в куфара, но докато чакаше носачът да донесе багажа му, с разхлабена вратовръзка и преметнато на ръка сако, той плувна в пот още преди да изпуши докрай цигарата си. Свали шапката си още щом слезе от влака, тъй като се тревожеше, че от жегата помадата в косата му ще се разтече и ще попие в копринения хастар, но след малко си я сложи, за да защити бе­зуспешно глава от слънцето, тъй като по гърдите и ръцете му се отвориха нови пори, през които рукна пот.

Проблемът не бе само в слънцето, издигнало се нажежено до бяло в небето, по което нямаше и следа от облаче, сякаш обла­ците никога не бяха съществували (а може би тук, на юг, наистина не съществуваха, помисли си Джо), а във влажния като в джунгла въздух сякаш го бяха увили в телена мрежа и го бяха пуснали в казан с олио. И с всяка изминала секунда увеличаваха пламъка.

Останалите мъже, които слязоха от влака, също като Джо събличаха саката си; някои сваляха и жилетките и вратовръзките си и навиваха ръкави. Други си бяха сложили шапките, а трети ги сваляха и си вееха с тях. Жените носеха широкополи кади­фени капели, филцови шапки или завързани под брадичката бонета. Някои бедни създания дори бяха избрали по-дебели материи. Те носеха рокли от креп и копринени шалове, но не изглеждаха много доволни със зачервените си лица и грижливо фризирани прически, от които вече се изплъзваха кичури и къдрици, а коковете на тила се разплитаха.

Местните веднага се отличаваха - мъжете носеха сламени шапки, ризи с къс ръкав и габардинени панталони. Обувките им бяха в два цвята, както бе модата по онова време, но по- пъстри от обувките на пристигащите пътници. Малкото жени с шапки носеха сламени бомбета. Роклите им бяха със семпли кройки, предимно бели като например на момичето, което тъкмо минаваше покрай него - съвсем простичка бяла пола и блуза в същия цвят, малко поизносени. Но, боже, помисли си Джо, тя­лото под тях се движеше като нещо незаконно под тънкия плат, което се надяваше да се изплъзне от града преди пуританите да чуят за него. Раят, помисли си Джо, е мургав, сочен и с крайни­ци, движещи се плавно като вода.

Жегата явно забавяше реакциите му, защото жената го уло­ви, че я зяпа - нещо, в което никога не го хващаха у дома. Но мулатката - или някакъв вид негърка, не можеше да прецени, но кожата й бе тъмна, тъмна като мед, - го погледна укорител­но и продължи по пътя си. Може би се дължеше на жегата или пък на двете години в затвора, но Джо не можеше да откъсне очи от начина, по който тя се поклащаше под тънката рокля. Бедрата й се повдигаха и спускаха със същия провлачен ритъм, като задника й, сякаш мелодично всички кости и мускули на гърба й свиреха концерта на тялото. Боже, помисли си твърде дълго бях затворен. Черната й къдрава коса бе пристегната на кок на тила, но по врата й се спускаше един изплъзнал се кичур. Тя се обърна и му хвърли свиреп поглед. Джо сведе очи преди погледът да го достигне и се почувства като деветгодишен хлапак, хванат да дърпа плитките на момиче в училищ­ния двор. И тогава се замисли от какво толкова има да се сра­мува. Жената все пак се бе обърнала, нали?

Когато отново вдигна очи, тя се бе изгубила сред тълпата в другия край на перона. „Не се страхувай от мен“, искаше му се да й каже. „Ти никога няма да разбиеш сърцето ми, нито аз тво­ето. Вече приключих с тези работи.“

През последните две години Джо не само се бе примирил с мисълта, че Ема е мъртва, но и с тази, че повече никога няма да се влюби. Някой ден можеше и да се ожени, но бракът му щеше да бъде разумен договор, чрез който да се издигне в професия­та си и да се сдобие с наследници. Думата му харесваше - на­следници. (Мъжете от работническата класа имаха синове. Ус­пелите мъже имаха наследници.) Междувременно щеше да раз­чита на проститутки. Може жената, която го изгледа възмуте­но, да бе курва, която се прави на „благочестива“. В такъв слу­чай, със сигурност би я пробвал - красива развратна мулатка, подходяща за криминален принц.

Когато носачът остави чантите на Джо в краката му, Джо му даде бакшиш под формата на банкноти, вече плувнали във вода като всичко останало. Бяха му казали, че някой ще го посрещне на гарата, но не му бе хрумнало да попита как ще го познае. Той се завъртя и се огледа за мъж с достатъчно съмнителен вид, но вместо това зърна как мулатката се връща обратно по Перона към него. Още един кичур се бе изплъзнал на слепоочи­ето и и тя го отлепи от бузата си със свободната си ръка. Другата бе увита около лакътя на латиноамериканец със сламена шапка, бежови копринени панталони с ръб и бяла риза без яка, 3акопчана догоре. Въпреки жегата лицето на мъжа бе сухо, както и ризата, дори на мястото, където копчетата стягаха адамовата му ябълка. Движеше се със същото елегантно поклащане като жената; долавяше се в прасците и глезените му, макар самите му стъпки да бяха отсечени.

Двамата минаха покрай Джо и той ги чу да разговарят на испански - думите ромоляха от устата им бързо и леко, а жена­та хвърли към Джо толкова бърз поглед, че той се усъмни дали не си е въобразил. Мъжът посочи надолу по перона и каза бързо нещо на испански, след което двамата се изкикотиха и го под­минаха.

Джо тъкмо се обърна, за да потърси отново с поглед човека, който трябваше да го вземе, когато някой направи буквално точно това - вдигна го от земята сякаш тежеше не повече от торба с дрехи за пране. През кръста го държаха две мускулести ръце и наоколо се носеше позната воня на лук и одеколон „Араб­ски шейх“.

Оставиха го обратно на земята и щом се обърна, се озова лице в лице със стария си приятел, когото не бе виждал от онзи ужасен ден в Питсфийлд.

- Дион.

Пълният преди Дион сега изглеждаше снажен. Носеше кос­тюм с цвят на шампанско на тънки бели райета и с двуредно закопчаване. Яката на светлолилавата му риза бе бяла и кон­трастираше с кървавочервената вратовръзка На черни райета. Обувките му, в черно и бяло, бяха завързани до глезените. Ако помолеха полусляп старец да познае от сто метра разстояние кой е гангстерът на перона, той веднага щеше да посочи с тре­перещ пръст Дион.

- Джоузеф - каза Дион официално.

В следващия миг обаче сериозното му изражение преля в широка усмивка и той отново вдигна Джо, този път с лице към себе си и го прегърна така здраво, че Джо се уплаши да не му счупи гръбнака.

- Моите съболезнования за баща ти - прошепна той.

- Моите съболезнования за брат ти.

- Благодаря - отвърна Дион със странна ведрина в гласа. -И всичко това заради консерви с шунка.

Той остави Джо на земята и се усмихна.

- Щях да му купя цели прасета.

Двамата тръгнаха по перона в жегата.

Дион взе един от куфарите на Джо.

- Когато Левака Даунър ме намери в Монреал и ми каза, че Пескаторе иска да работя за него, честно да ти кажа, помис­лих си, че ми кроят номер. Но след като обясниха, че лежиш в кафеза със стареца, си помислих: „Ако някой може да омае самия дявол, то това е старият ми партньор“ - той потупа с дебелата си ръка Джо по раменете. - Страшно се радвам, че пак се събрахме.

- Чудесно е отново да съм на свобода.

- В Чарлстаун наистина ли е...?

Джо кимна.

- Може би дори по-зле, отколкото разправят. Но намерих начин да оцелея.

- Не се и съмнявам.

Паркингът бе още по-нажежен. Слънцето се отразяваше от настлания с натрошени мидени черупки парцел и от колите, и Джо засенчи поглед с длан, което обаче не помогна особено.

- Боже - обърна се той към Дион, - как издържаш с този костюм?

- Ще ти издам тайната - отвърна Дион, когато стигнаха до един мармън модел ’34-та и остави куфара на Джо на земята. - Следващия път, когато си в магазина за облекла, купуваш всич­ки ризи от своя размер. Аз сменям по четири на ден.

Джо погледна лилавата му риза.

- И си намерил цели четири ризи в този цвят?

- Намерих осем - Дион отвори задната врата на колата и остави багажа на Джо вътре. - Трябва да изминем само няколко пресечки, но в тази жега...

Джо посегна към предната врата, но Дион го изпревари и му отвори. Джо го изгледа:

- Занасяш ли се?

- Сега работя за теб. Шефът Джо Кофлин.

- Престани.

Джо поклати глава заради нелепата ситуация и се качи.

След като излязоха от паркинга на гарата, Дион каза:

- Бръкни под седалката. Ще намериш приятел.

Джо го направи и извади автоматичен „Савидж“ 32-ри ка­либър. С гравирана индианска глава на дръжката и три и поло­вина инчово дуло. Джо го прибра в десния джоб на панталона си и каза на Дион, че ще му трябва кобур, леко подразнен, че Дион не се е сетил сам за това.

- Искаш ли моя? - попита Дион.

- Не, няма нужда.

- Защото няма проблем да ти дам моя.

- Не - повтори Джо и си помисли, че ще му отнеме известно време, докато свикне с позицията си на шеф. - Просто скоро ще ми трябва.

- До края на деня ще го имаш. Обещавам - каза Дион.

Тук на юг и движението вървеше бавно като всичко остана­ло. Дион ги откара в квартал Ибор. Там небето губеше острата си белота и добиваше бронзов нюанс от фабричния пушек. Дион обясни, че този квартал е издигнат от тютюна. Посочи към тух­лените здания с високи комини и по-малките постройки - ня­кои от тях просто едноетажни къщурки с отворени предни и задни врати - където работниците седяха превили гръб над маси и свиваха пури.

Обясни на Джо, че най-уважаваната длъжност във всяка фа­брика е тази на четеца - човек, който седи на стол по средата на работното помещение и чете на глас от велики романи, докато работниците превиват гръб. Обясни му, че производителят на пури се нарича tabaquero, малките фабрики - сергии, а храна­та, която сигурно надушвал през пушека, вероятно била bom или empanadas.

- Чуй се само - подсвирна Джо. - Говориш езика като испан­ския крал.

- Налага се - отвърна Дион. - Както и италиански. Най-добре е да започнеш и ти да попиваш.

- Ти знаеш италиански, брат ми също, но аз така и нишо не научих.

- В такъв случай се надявам още да запомняш толкова бързо като преди. Причината да можем да въртим бизнеса си тук в Ибор е, че останалата част от града не ни закача. За тях сме просто мръсни латиноси и мръсни жабари и стига да не вдига­ме много шум или работниците във фабриките да не се вдигнат на стачка, което ще накара собствениците да повикат ченгетата и своите биячи, ни оставят да си вършим нашата работа.

Той зави по Седмо Авеню, очевидно основна пътна артерия, по чиито тротоари се блъскаха хора под двуетажни сгради с широки балкони, решетки от ковано желязо и тухлени фасади с гипсови орнаменти, които напомниха на Джо за онзи безпаме­тен уикенд в Ню Орлиънс преди няколко години. По средата на булеварда имаше релси и Джо видя няколко преки по-надолу трамвай, който се движеше към тях през маранята.

- Човек ще си рече, че всички се разбираме - продължи Дион, - но невинаги се получава. Италианците и кубинците са затво­рени общности. Но черните кубинци мразят белите кубинци, а белите кубинци гледат на кубинските негри като на негри, а и двата вида гледат със снизхождение на всички останали. Всич­ки кубинци мразят испанците. Испанците смятат кубинците за надута сган, забравила къде й е мястото, след като Съединени­те американски щати ги освободиха през 1898-ма. И кубинци­те, и испанците пък гледат отвисоко на пуерториканците, а всич­ки заедно презират доминиканците. Италианците те уважават, само ако си емигрант от Ботуша, а американосите си мислят, че на някого му пука какво си мислят.

- Нима ни нарече американоси?

- Аз съм италианец - отвърна Дион, зави наляво и ги прекара по друг булевард, само че без паваж. - А тук на юг това е повод за гордост.

Джо видя синеещия се залив, корабите в пристанището, високите кранове. Усети мириса на сол, нефтени петна и отлив.

- Пристанището на Тампа - обяви Дион с тържествен жест, докато караше по настланите с червени павета улици, където на пътя им изникваха мъже е мотокари, бълващи дизелов пу­шек, кранове люлееха двутонни товари високо над главите им а сенките им криволичеха по предното стъкло на колата. Някъ­де изсвири параход.

Дион спря пред един склад и когато двамата слязоха, видяха мъжете долу да разтоварват от контейнер чували с надписи „Ескуинтла, Гватемала“. По миризмата Джо разбра, че в някои от чувалите има кафе, а в други - шоколад. Петимата мъже ги разтовариха за нула време, кранът вдигна празния контейнер и мъжете излязоха през някаква врата.

Дион поведе Джо надолу по стълбите.

- Къде отиваме?

- Ще видиш.

Долу в склада мъжете бяха затворили вратата след себе си. Двамата с Дион стояха на пръстения под, запазил миризмата на всичко, разтоварвано някога под палещото слънце на Тампа - банани, ананаси и пшеница. Олио, картофи, газ и оцет. Барут. Развалени плодове и прясно кафе - пръстта под краката му хру­щеше. Дион постави длан върху циментовата стена срещу стълбите, плъзна я надясно и стената се отмести - от мястото си на половин метър, Джо не бе забелязал какъвто и да било процеп. Дион потропа два пъти на вратата, която се разкри, и зачака, отброявайки безмълвно. После потропа още четири пъти и от другата страна един глас попита:

- Кой е?

- Камина - рече Дион и вратата се отвори.

Озоваха се в коридор, тесен като мъжа от другата страна на вратата, който носеше риза, която явно е била бяла преди пет­ната от пот да й докарат жълтеникав нюанс, панталони от ка­фяв деним, шалче на врата и каубойска шапка. В колана на ка­фявия панталон бе запасал револвер. Каубоят кимна на Дион и им направи път да влязат, преди да затвори стената.

Коридорът бе толкова тесен, че раменете на Дион опираха в стените, докато вървеше пред Джо. От тръба на тавана висяха мъждукащи крушки - по една на всеки пет метра, но половина­та бяха изгорели. Джо бе почти сигурен, че различава очерта­нията на врата в дъното. Предположи, че е на около четиристо­тин метра, което означаваше, че може и да си въобразява. Газе­ха в кал и локви, образувани от стичащата се от тавана вода, и Дион обясни, че тунелите често се наводняват и от време на време сутрин намирали в тях по някой удавил се пияница - окъснял предишната нощ хамалин, решил неблагоразумно да подремне.

- Сериозно? - попита Джо.

- Да. И знаеш ли кое е най-страшното? Понякога ги нападат плъхове.

Джо се огледа.

- Това е най-гадното нещо, което съм чувал този месец.

Дион сви рамене и продължи напред, а Джо огледа стените от горе до долу и пътеката пред себе си. Нямаше плъхове. За­сега.

- Какво стана с парите от банката в Питсфийлд? - попита Дион след малко.

- На сигурно място са - отвърна Джо.

Над главата си чу търкалянето на колела, последвано от силно трополене, което предположи, че е от копитата на кон.

- Къде? - погледна през рамо Дион.

- Откъде са разбрали? - попита Джо.

Над тях изсвириха няколко клаксона и един двигател изръмжа.

- Какво? - попита Дион и Джо забеляза, че гъстата му мазна коса е оредяла още повече на темето.

- Как са знаели къде да ни устроят засада?

Дион обърна глава към него.

- Просто са разбрали някак си.

- Не е възможно „просто да са разбрали“. Проучвахме онова място седмици наред. Ченгетата не се навъртаха в тази посока, защото нямаха причина. Там няма нищо за пазене, нито хора, на които да служат.

Дион кимна с голямата си глава:

- Е, не са разбрали от мен.

- Нито пък от мен.

Вратата в края на тунела се оказа метална с желязно резе. Уличните шумове бяха заменени от отличителното тракане на сребърни прибори и чинии, а напред-назад се чуваха припре­ните стъпки на келнери. Джо извади часовника на баща си от джоба и отвори капака му: дванайсет на обяд.

Дион извади от дълбините на широките си панталони голяма връзка ключове, превъртя един от тях в ключалката и вдигна I резето. Извади друг ключ от връзката и го подаде на Джо:

- Вземи го. Ще ти потрябва, повярвай ми.

Джо го прибра в джоба си.

- Кой е собственикът?

- Беше Ормино.

- Защо в минало време?

- Не чете ли днешните вестници?

Джо поклати глава.

- Снощи го направили на решето.

Дион отвори вратата и се качиха по стълби до друга, отключе­на врата. Отвориха я и се озоваха в огромно влажно помещение с циментов под и стени. Покрай стените имаше маси, а върху тях стояха, както и очакваше Джо, съдове за ферментация, дестилатори, стъкленици и спиртни лампи, колби, бурета и цедки.

- Най-доброто оборудване, което може да се намери - посо­чи Дион към термометрите, монтирани по стените и свързани с дестилаторите с гумени маркучи. - Ако искаш лек ром, трябва да отстраниш първака. Това е много важно, за да не умират хората, като пият твоя алкохол, нали се сещаш. А тези бебчета не грешат, те...

- Знам как се прави ром - прекъсна го Джо. - Всъщност след две години в затвора само ми кажи някое вещество и ще ти по­кажа как се кондензира наново. Сигурно мога да дестилирам скапаните ти обувки. Тук обаче липсват две неща, без които ром не може да се приготви.

- Така ли? Кои?

- Суровина и работници.

- А, май трябваше да ти спомена, че имаме малък проблем.

* * *

МИНАХА ПРЕЗ ЕДНА празна кръчма и казаха „Камина“ пред друга заключена врата, през която влязоха в кухнята на итали­ански ресторант на Ийст Палм Авеню. Прекосиха я и излязоха в салона, където си намериха маса до улицата край висок черен вентилатор, толкова масивен, че сигурно трябваха трима мъже и вол да го повдигнат.

- Дистрибуторът ни напоследък не носи нищо - Дион разгъ­на салфетката, затъкна я в яката си и я приглади върху вра­товръзката си.

- Виждам. Защо?

- Чувам, че потапят лодки.

- Кой беше дистрибутор?

- Един тип на име Гари Л. Смит.

- Елсмит?

- Не - отвърна Дион. - Л. е инициалът на средното му име. Настоява да го наричат така.

- Защо?

- Някаква особеност на южняците.

- Сигурен ли си, че не е просто особеност на тъпаците?

- Може и това да е.

Келнерът им донесе менюта и Дион поръча две лимонади, след което увери Джо, че по-хубава не е опитвал.

- Защо ти трябва дистрибутор? - попита Джо. - Защо не ра­ботиш направо с доставчика?

- Първо, доставчиците са много. И второ, всички до един са кубинци. Смит се разправя с кубинците, за да не се налага ние да го правим. Освен това се занимава и с южняците.

- Контрабандистите.

Дион кимна, докато келнерът им сервирашс лимонадата.

- Да, местните наемници оттук до Вирджиния. Прекарват го през Флорида и нагоре по крайбрежието.

- Но губиш много и от тези товари.

- Аха.

- Значи колко лодки трябва да потънат и колко камиона да се преобърнат, преди да решиш, че не е само заради лош късмет?

- Аха - отвърна Дион, тъй като очевидно не успя да измисли нищо друго.

Джо отпи от лимонадата. Не бе сигурен дали е най-добрата, която е опитвал някога, нито дори дали това е лимонада. Труд- но му беше да се развълнува от някаква си напитка.

- Направи ли каквото ти предложих в писмото?

Дион кимна.

- До последната подробност.

- Колко се оказаха там, където подозирах?

- Висок процент.

Джо огледа менюто за някое познато ястие.

- Опитай яхнията с телешко - предложи му Дион. - Най- вкусната в целия град.

- При теб всичко е „най-доброто в града“ - отбеляза Джо, - лимонадата, термометрите.

Дион сви рамене и разтвори менюто си.

- Имам изтънчен вкус.

- Несъмнено - Джо затвори менюто и повика келнера с по­глед. - Да се нахраним и после да се отбием при Гари Л. Смит.

Дион разглеждаше внимателно своето меню.

- С удоволствие.

* * *

СУТРЕШНИЯТ БРОЙ на вестник Тампа Трибюн лежеше на масата в приемната пред кабинета на Гари Л. Смит. Трупът на Лy Ормино седеше в кола с разбити прозорци и кръв по седалките. Черно-бялата снимка на местопрестъплението изглеждаше както изглеждаха всички такива - недостойна.

Заглавието гласеше:

ИЗВЕСТНА ФИГУРА ОТ ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ УБИТ

- Познаваше ли го добре?

- Да - кимна Дион.

- Харесваше ли го?

Дион сви рамене.

- Не беше лош човек. По време на една-две от срещите ни си режеше ноктите на краката, но миналата Коледа ми подари гъска.

- Жива ли?

Дион кимна.

- Да, жива беше, докато не си стигнах вкъщи.

- Защо Мазо искаше да го отстрани?

- Не ти ли каза?

Джо поклати глава.

Дион сви рамене.

- Нито пък на мен.

Към минута Джо не прави нищо друго, освен да слуша тиктакането на някакъв часовник и как секретарката на Гари Л. Смит прелиства твърдите страници на списание Киноекран. Секре­тарката се казваше Роу, а черната й коса бе подстригана на късо каре и накъдрена на плавни вълни. Носеше сребриста блуза с къс ръкав и черна копринена връзка на шията, която падаше върху гърдите й като сбъдната молитва. Помръдваше едва за­бележимо на стола си - нещо като четвърт извиване, - което накара Джо да сгъне вестника и да си повее.

”Мили боже“, помисли си той, „имам отчаяна нужда от жена.“

Той отново се приведе напред.

- Има ли семейство?

- Кой?

- Той.

- Лу ли? Да, имаше - Дион се намръщи. - Защо питаш?

- Просто се чудя.

- И пред тях сигурно си е рязал ноктите. Ще са доволни, че е не трябва да метат след него.

Интеркомът върху бюрото на секретарката избръмча и тънко гласче каза:

- Госпожице Роу, поканете момчетата.

Джо и Дион станаха.

- Момчетата - каза Дион.

- Момчетата - потвърди Джо, оправи ръкавелите си и при­глади коса.

Гари Л. Смит имаше зъби, дребни като царевични зърна и почти толкова жълти. Той им се усмихна, щом влязоха в каби­нета му и госпожица Роу затвори вратата след тях, но не стана, а и не вложи кой знае колко в усмивката. Зад бюрото дървените щори спираха по-голямата част от слънчевите лъчи над Запад­на Тампа, но все пак пропускаха достатъчно, че да придадат на стаята сияние с цвят на бърбън. Смит бе облечен като джентълмен от Юга - бял костюм, бяла риза и черна вра­товръзка. Проследи ги как сядат със слисан поглед, което Джо разчете като страх.

- Значи вие сте новите открития на Мазо - Смит побутна кутия с пури към тях. - Почерпете се. Най-добрите пури в града.

Дион изсумтя.

Джо отказа с жест пурата, но Дион си взе четири, прибра три в джоба си и отхапа края на четвъртата. Изплю го в ръка и го остави в края на плота.

- Какво ви води насам?

- Помолиха ме да отговарям за делата на Лу Ормино за изве­стено време.

- Но не за постоянно - каза Смит и запали пурата си.

- Кое не е за постоянно?

- Вие няма да сте постоянният заместник на Лу. Само го спо­менавам, защото хората тук обичат да работят с хора, които познават, а вие не сте такъв. Без да се засягате.

- И кого в организацията предлагате?

Смит се замисли.

- Рики Позета.

Дион поклати глава.

- Позета не може да завърже и куче за пожарен кран.

- Тогава Делмор Сиърс.

- И той е идиот.

- Добре тогава, аз ще се заема.

- Идеята не е лоша - рече Джо.

Гари Л. Смит разпери ръце.

- Само ако мислите, че съм подходящ.

- Възможно е, но първо искаме да знаем защо последните три доставки бяха ударени.

- Онези, които пътуваха на север ли?

Джо кимна.

- Лош късмет - отвърна Смит. - Това е най-добрият отговор, който мога да дам. Случват се такива неща.

- Тогава защо не промените маршрутите?

Смит извади химикалка и надраска нещо на лист хартия.

- Това е добра идея, нали, мистър Кофлин?

Джо кимна.

- Чудесна идея. Непременно ще помисля върху нея.

Джо го наблюдава няколко секунди как пуши на фона на раз­сеяната светлина, проникваща през щорите и разстилаща се над главата му, гледа го, докато Смит като че ли се смути.

- Защо курсовете на лодките са толкова нередовни?

- О, заради кубинците - отвърна веднага Смит. - Това не зависи от нас.

- Преди два месеца - каза Дион - сте получили четиринайсет доставки за една седмица. Три седмици по-късно са пристигнали пет, а миналата седмица - нито една.

- Тук да не бъркаме цимент? - попита Гари Л. Смит. - Смесваш една трета вода и винаги получаваш една и съща консистенция. Има множество доставчици, всеки със своя график, чиито снабдител на захар може да е в стачка. Или пък капитана лодката може да се разболее.

- Тогава търсите друг снабдител - каза Джо.

- Не е толкова просто.

- Защо?

Смит го изгледа отегчено, сякаш го молеха да обясни на кот­ка принципа на работа на самолет.

- Защото всички са рекетирани от една и съща група.

Джо извади бележник от джоба си и го отвори.

- Говорите за фамилия Суарес, нали?

Смит хвърли подозрителен поглед към бележника.

- Да. Държат „Тропикале“ на Седмо Авеню.

- Значи те са единственият снабдител.

- Не, нали току-що ви обясних.

- Какво? - изгледа го Джо с присвити очи.

- Те наистина ни снабдяват с част от суровината, но има и други. Работя например и с един тип на име Ернесто. Старецът има дървена ръка, представяте ли си...

- Щом всички останали снабдители се отчитат пред един снаб­дител, то значи той е единственият снабдител. Той определя цените и всички останали ги спазват, нали?

Смит въздъхна раздразнено.

- Предполагам.

- Как така „предполагате“?

- Не е толкова просто.

- Защо?

Джо чакаше. Дион чакаше. Смит запали угасналата си пура.

- Има и други снабдители. Те имат лодки...

- Те са подизпълнители - прекъсна го Джо. - Само толкова.

- Аз искам да работя директно със снабдителя. Ще трябва да се срещнем със Суарес възможно най-скоро.

- Не - заяви Смит.

- Как така „не“?

- Мистър Кофлин, явно не разбирате как стоят нещата тук в Ибор. Аз работя с Естебан Суарес и сестра му. Аз отговарям за всички посредници.

Джо побутна телефона на бюрото към Смит.

- Обадете им се.

- Явно не ме слушате, мистър Кофлин.

- Напротив - отвърна тихо Джо. - Вдигнете телефона, оба­дете се на Суарес и им кажете, че с колегата ми днес ще вечеря­ме в „Тропикале“ и ще сме изключително признателни да ни запазят най-добрата си маса, както и да ни отделят няколко минути след десерта.

Смит каза:

- Защо не изчакате няколко дни, докато се запознаете с мест­ните порядки? Тогава ви уверявам, че ще дойдете и ще ми бла­годарите, че не съм им позвънил. След което ще отидем да се срещнем с тях заедно. Обещавам.

Джо бръкна в джоба си. Извади няколко монети и ги остави на бюрото. Извади и пакета цигари, часовника на баща си, как­то и пистолета си, който постави пред кочана попивателна хар­тия, насочен с дулото към Смит. Извади цигара от пакета, без да сваля очи от Смит, а Смит вдигна слушалката на телефона и помоли да го свържат с външна линия.

Джо пушеше, докато Смит говореше на испански по телефо­на и Дион му превеждаше тук-там.

Когато Смит затвори, Дион рече:

- Запазил ни е маса за 9 ч.

- Запазих ви маса за 9 ч - потвърди Смит.

- Благодаря - Джо кръстоса глезен върху коляното на дру­гия си крак. - Доколкото разбирам, фамилия Суарес се ръково­ди от брат и сестра, нали?

Смит кимна:

- Да, Естебан и Ивелия Суарес.

- А сега, Гари - каза Джо и извади парче корда от чорапа си, - Работиш ли директно за Албърт Уайт?

Той разлюля кордата, след което я пусна на килима на Гари Л. Смит.

- Или има и посредник, за когото искаш да ни кажеш?

- Моля?

- Маркирахме бутилките ти, Смит.

- Какво сте направили?

- Ако си ги дестилирал ти, значи са маркирани - обясни Дион. - Направихме го преди два месеца. С малки точици в горния десен ъгъл.

Гари се усмихна на Джо, сякаш за пръв път чуваше подобно нещо.

- Всички онези неуспешни курсове - каза Джо. - Почти вся­ка бутилка от тях се е озовала в кръчмите на Албърт Уайт.

Той тръсна пепелта на бюрото.

- Как ще обясниш този факт?

- Не разбирам.

- Нима?

Джо свали крак на пода.

- Не, искам да кажа... наистина не разбирам... Моля?

Джо посегна към пистолета.

- Естествено, че разбираш.

Гари се усмихна. След това изражението му стана сериозно.

Пак се усмихна.

- Не, нищо не знам. Хей, чакай малко.

- Информираш Албърт Уайт за доставките ни на североизток.

Джо извади барабана на пистолета и попипа с палец най-гор­ния куршум.

Гари повтори:

- Хей, чакай малко.

Джо погледна надолу и каза на Дион:

- Има един останал патрон.

- Винаги трябва да имаш по един за всеки случай.

- Като например?

Джо извади патрона от гнездото и го постави на бюрото с острия край към Гари Л.Смит.

- Не знам - отвърна Дион. - За непредвидени ситуации.

Джо прибра пълнителя, постави нов куршум в гнездото и го остави в скута си.

- Помолих Дион да минем покрай къщата ти, преди да дой дем тук. Хубав дом имаш. Дион рече, че съседите му викат „Хайд Парк“.

- Да, така е.

- Интересно.

- Какво?

- В Бостън също си имаме Хайд Парк.

- О, интересно наистина.

- Е, не е кой знае какво. Просто интересен факт.

- Да.

- Хоросанова мазилка?

- Моля?

- С хоросанова мазилка е, нали?

- Да, дървена рамка е, но има хоросанова мазилка.

- Значи греша.

- Не, не грешите.

- Нали каза, че е от дърво.

- Рамката е дървена, но е покрита с хоросан, следователно се води хоросанова.

- Харесва ли ти?

- А?

- Къщата с дървена рамка и хоросанова мазилка, харесва ли ти?

- Малко е голяма сега, след като децата...

- Какво?

- Пораснаха и се изнесоха.

Джо се почеса по тила с дулото на пистолета.

- Ще трябва да си събереш багажа.

- Не...

- Или да наемеш някой да го събере - той повдигна вежди по посока на телефона. - Ще ти изпратят всичко на новия адрес.

Смит се опита да върне онова, което бе изчезнало от кабинета преди петнайсет минути - илюзията, че владее положението. " Как така нов адрес? Никъде няма да ходя!

Джо стана и бръкна в джоба на сакото си.

   - Чукаш ли я?

- Моля? Кого?

Джо посочи с палец към вратата зад гърба си.

   - Госпожица Роу.

- Моля? - попита възмутено Смит.

Джо погледна към Дион.

- Чука я.

Дион стана.

- Без никакво съмнение.

Джо извади два билета за влак от джоба.

- Като произведение на изкуството е тази жена. Сигурно, когато заспиш вътре в нея, зърваш Бог. Създава ти усещането, че всичко ще се оправи.

Той постави билетите на бюрото.

- Не ме интересува кого ще вземеш - жена си, госпожица Роу, и двете или нито една от тях. Но ще се качиш на Крайбреж­ния експрес в единайсет. Тази вечер, Гари.

Смит се изсмя. За кратко.

- Струва ми се, че няма...

Джо зашлеви Гари Л. Смит през лицето толкова силно, че той изхвърча от стола и удари глава в радиатора.

Изчакаха го да стане от пода. Гари намести стола си и седна на него с пребледняло от липса на кръв лице, макар бузата и устните му да бяха изпръскани с алени капчици. Дион му хвърли носна кърпа.

- Или ще се качиш на влака, Гари - каза Джо и взе куршума си от бюрото, - или ние ще те бутнем под него.

* * *

НА ПЪТ ЗА КОЛАТА Дион попита:

- Ти сериозно ли го каза това?

- Да - отвърна Джо, отново необяснимо подразнен. Понякога просто го обгръщаше мрак. Искаше му се да вярва, че тез внезапни пристъпи на ярост са започнали да го спохождат откакто влезе в затвора, но истината бе, че го преследваха откакто се помни. Понякога неочаквано и без причина. В този чай обаче май причината бе, че Смит спомена, че има деца, а на Джо не му се нравеше мисълта, че човекът, когото току-що бе унижил, има какъвто и да било живот извън работата.

- Значи, ако не се качи на влака, си готов да го убиеш?

Или може би това се дължеше на факта, че Джо бе мрачен човек, склонен към мрачни настроения.

- Не - спря Джо пред колата и зачака. - Но хората, които работят за нас, ще го направят.

Той погледна към Дион.

- Да не съм наемен работник, по дяволите?

Дион му отвори вратата и Джо се качи в автомобила.

Дванайсета глава

Музика и оръжия

ДЖО БЕ ПОМОЛИЛ Мазо да го настани в хотел. През първия си месец в Тампа не се интересуваше от нищо друго, освен от бизнеса - включително откъде ще идват ястията му, кой ще пере дрехите и чаршафите му и колко дълго ще стои в банята чо­векът, който го е изпреварил. Мазо бе заявил, че ще го настани в хотел „Тампа Бей“, което се стори на Джо съвсем приемливо, макар и малко тривиално. Предполагаше, че хотелът ще е при­личен със здрави легла, блудкава, но задоволителна храна и твърди възглавници.

Вместо това Дион спря пред крайбрежен палат. Когато Джо изказа на глас очакванията си, Дион отвърна:

- Всъщност така го наричат - „Палатът на Плант“.

Хенри Плант построил хотела по времето, когато застроил почти цяла Флорида, за да привлече търговците на земя, стича­щи се на юг през последните две десетилетия.

Преди Дион да успее да паркира пред входа, пред тях мина влак. Не детско влакче, макар Джо да бе сигурен, че имат и такива, а международен пътнически влак, дълъг четиристотин Метра. Джо и Дион седяха на един хвърлей от паркинга и гледаха как от вагоните се изсипват богати мъже и жени с богатите си деца. Докато чакаха, Джо преброи над стоте прозореца на сградата. На най-горния етаж тухлените стени завършваха с капандури, които вероятно бяха на апартаментите. Шест кулички се издигаха по-високо и от капандурите и сочеха към суровото бяло небе - руски зимен палат посред разораните блата на Флорида.

Наперена двойка с бели колосани дрехи слезе от влака. По­следваха ги трите им бавачки и трите им наперени деца. По петите им двама негри бутаха колички, натоварени догоре с куфарите им.

- Да се върнем по-късно - каза Джо.

- Моля? - попита Дион. - Ще паркираме тук и ще пренесем багажа ти. Ще те наета...

- Ще дойдем по-късно - Джо проследи с поглед двойката, ко­ято вървеше високомерно, сякаш двамата бяха израснали в два пъти по-големи от хотела имения. - Не ми се чака на опашка.

Дион като че ли се канеше да добави нещо по темата, но само въздъхна тихо и подкара колата обратно по пътя, през малки дървени мостчета и покрай игрище за голф. Една възрастна двойка седеше в рикша, дърпана от дребен латиноамериканец с бяла риза с дълги ръкави и бели панталони. Дървени табелки указваха пътя към игрища за шафълборд, ловен резерват, канута под наем, тенис кортове и писта за надбягвания. Минаха по­край игрището за голф, по-зелено, отколкото Джо очакваше в тази жега, а повечето хора на него бяха облечени в бяло и държа­ха слънчобрани - дори мъжете, - а смехът им се носеше сух и Далечен във въздуха.

Излязоха на булевард „Лафайет“ и поеха през центъра. Дион Разказа на Джо, че семейство Суарес пътува често между Ща­тите и Куба и никой не знаел почти нищо за тях. Носели се слухове, че съпругът на Ивелия загинал по време на бунта на работниците от тръстиковите плантации през 1912 г. Освен това се говорело, че тази история има за цел да прикрие лесбийските и наклонности.

- Естебан - продължи Дион - е собственик на многобройни фирми, тук и в Куба. Млад човек е, много по-малък от сестра е Умен. Баща му е работил със самия Ибор, когато...

- Чакай малко, кварталът е кръстен на някакъв човек ли?

- Да, на Висенте Ибор. Бил производител на пури.

- Ето това вече е власт - каза Джо, загледан през прозореца в квартал Ибор на изток, прекрасен отдалеч, който отново му напомни за Ню Орлиънс, само че в много по-малък мащаб.

- Не знам. Град Кофлин? - Дион поклати глава. - Някак си не звучи добре.

- Прав си - съгласи се Джо. - Но какво ще кажеш за окръг Кофлин?

Дион се изкиска.

- Знаеш ли какво? Никак не е зле.

- Звучи приятно, нали?

- С колко номера се увеличи размерът на шапката ти, докато беше в затвора?

- Щом не искаш да дадеш воля на въображението си.

- А какво ще кажеш за държавата Кофлин. О, не, чакай, кон­тинента Кофлин.

Двамата се разсмяха, Дион дори удари по волана и Джо с изненада осъзна колко много му бе липсвал приятелят и как ще му се къса сърцето, ако се наложи да даде заповед за убийство­то му в края на седмицата.

Дион продължи по Джеферсън Стрийт към съда и държав­ните институции. Натъкнаха се на задръстване и жегата отно­во надвисна над колата.

- Каква е следващата точка в плана? - попита Джо.

- Хероин ли искаш? Морфин? Кокаин?

Джо поклати глава.

- Не, отказах ги заради великите пости.

- Е, ако някога искаш да се закачиш, трябва да дойдеш точно тук, друже. Тампа, Флорида - средището на наркотиците за целия Юг.

- От Търговската камара знаят ли?

- Да, и са много вкиснати. Както и да е, причината да повдигна на въпроса е...

- О, вече има причини - прекъсна го Джо.

- От време на време.

- Тогава казвайте, господине.

- Един от хората на Естебан, Артуро Торес, бе задържан ми­налата седмица с кокаин. Както друг път, щеше да излезе само половин час след ареста, но в момента наоколо души група фе­дерални агенти. Данъчните дойдоха на юг в началото на лятото с няколко съдии и стана напечено. Ще депортират Артуро.

- И защо ни интересува тази история?

- Той е най-добрият готвач на Естебан. В Ибор бутилка ром с инициалите на Торес върху тапата върви на двойно по-висока цена.

- Кога ще го депортират?

- След около два часа.

Джо постави шапка върху лицето си и отпусна рамене. Из­веднъж се почувства изтощен от дългото пътуване с влака, от жегата, от мисленето, от зашеметяващото множество богати бели хора със скъпи бели дрехи.

- Събуди ме, като пристигнем.

* * *

СЛЕД КАТО СЕ СРЕЩНАХА със съдията, излязоха от съда и отидоха да се обадят на Ървинг Фигис - началник на полицията в Тампа.

Главното управление се намираше на ъгъла на улиците „Фло­рида“ и „Джаксън“ и Джо вече се бе ориентирал достатъчно, за Да осъзнае, че ще трябва да преминава оттам всеки ден от хотела на път за работа в Ибор. В това отношение ченгетата бяха Като монахините - показваха ти ясно, че винаги те наблюдават.

- Помоли ти да отидеш - обясни Дион, докато изкачваха стълбите към управлението, - за да не се налага той да идва при теб.

- Що за човек е?

- Ченге е, значи е кретен. Иначе е свестен тип.

В кабинета си Фитис бе обграден от снимки на трима души - съпруга, син и дъщеря. И тримата имаха гъсти червеникавокафяви коси и бяха забележително красиви. Кожата на децата бе толкова гладка, че сякаш я бяха мили ангели. Началникът стис­на ръка на Джо, погледна го право в очите и го покани да седне. Ървинг Фигис не бе висок, нито едър и мускулест. Той бе слаб, сравнително дребен и прошарената му коса бе ниско подстри­гана. Приличаше на човек, който ще се отнесе добре с теб, ако и ти му засвидетелстваш същото, но ще стовари ада върху гла­вата ти, ако го правиш на глупак.

- Нямам намерение да ви обиждам, като ви питам за естест­вото на бизнеса ви - каза той. - Тъй че, надявам се и вие няма да ме обидите, като ме лъжете. Справедливо ли ви се струва?

Джо кимна.

- Вярно ли е, че сте син на капитан от полицията?

Джо кимна.

- Да, сър.

- Значи разбирате.

- Моля, сър?

- Ние с вас - посочи Фигис първо към своите гърди, след това към Джо - живеем така. Но всичко останало - той помаха към многобройните снимки - го правим за тях.

Джо кимна отново.

- И двете никога не бива да се смесват.

Началник Фигис се усмихна.

- Чух, че сте и образован - той погледна за миг към Дион. - Във вашия занаят това рядко се среща.

- Както и във вашия - отвърна Дион.

Фигис се усмихна и козирува в знак на съгласие. Той прико­ва Джо с благ поглед.

- Преди да се установя тук, бях войник, след това - съдебен полицай. През живота си съм убил седем души - каза той без капчица гордост.

„Седем?“, помисли си Джо. „Боже!“

Погледът на началник Фигис си остана мек и равен.

- Убих ги, защото това бе част от работата ми. Не ми беше приятно, а да си призная, лицата им ме преследват в сънищата и до ден-днешен. Но ако се наложи утре да убия осми, за да защитя града? Ще го направя, без да ми мигне окото. Следите ли мисълта ми?

- Да - отвърна Джо.

Началник Фигис отиде до картата на града на стената зад бюрото си и с показалец описа кръг около квартал Ибор.

- Ако си въртите бизнеса ето тук - на север от Второ Авеню, на юг от Двайсет и седма улица, на запад от Трийсет и четвърта и на изток от Небраска Стрийт, - с вас няма да имаме поводи за разногласия.

Той се усмихна и повдигна вежда.

- Как ви се струва?

- Добре - отвърна Джо и се зачуди кога ли началникът ще каже какво иска в замяна.

Фигис прочете въпроса в очите му и погледът му помръкна едва забележимо.

- Не взимам подкупи. В противен случай трима от седмина­та мъртъвци, за които споменах, още щяха да са сред живите.

Той приседна на ръба на бюрото и заговори тихо.

- Млади ми мистър Кофлин, не се заблуждавам по въпроса как се върти бизнес в този град. Ако ме питате в личен разговор за мнението ми относно Закона за сухия режим, ще видите как кипвам като чайник. Знам, че много от служителите ми взи­мат пари, за да си затварят очите. Наясно съм, че служа на град, разяден от корупция. Знам, че живеем в свят на морален упадък. Но не допускайте грешката да си помислите, че само защото дищам въздуха на корупцията и се налага да общувам с корум­пирани хора, и аз мога да бъда подкупен.

Джо потърси с поглед нотка на поза, горделивост или величаене - обичайните слабости на така наречените хора, които сами са се издигнали.

Отсреща обаче го гледаше само тиха сила на духа.

Джо реши, че не бива при никакви обстоятелства да подце­нява началник Фигис.

- Няма да допусна подобна грешка - каза той.

Фигис протегна ръка и Джо я стисна.

- Благодаря, че се отбихте. И внимавайте с излагането на слънце - по лицето на Фигис пробягна закачлива усмивка. - С тази светла кожа сигурно изгаряте лесно.

- Приятно ми бе да се запознаем, началник.

Джо тръгна към вратата, Дион му я отвори, но от другата страна стоеше момиче в тийнейджърска възраст, от което стру­еше спираща дъха жизненост. Беше дъщерята от снимките - красива, кестенява, с розова златиста кожа, толкова гладка, че сияеше като мек слънчев лъч. Джо предположи, че е около седемнайсетгодишна. Красотата й го задави за миг и спря думи­те, които се канеше да отрони, поради което от гърлото му из­лезе само колебливото:

- Госпожице...

Но красотата й не извика плътски желания в него. От моми­чето струеше невинност. Красота като на дъщерята на начал­ник Ървинг Фигис не бе нещо, което да искаш да притежаваш, а да боготвориш.

- Татко - каза тя. - Извинявай. Мислех, че си сам.

- Няма нищо, Лорета. Господата тъкмо си тръгват. Забрави ли за обноските си?

- Съжалявам, татко - тя се обърна и направи лек реверанс към Джо и Дион. - Госпожица Лорета Фигис.

- Джо Кофлин. Госпожице Лорета, приятно ми е да се запоз­наем.

Когато Джо стисна леко ръката й, усети странен порив да падне на колене. Цял следобед не спря да мисли за нея - колко чиста и крехка бе и колко ли е трудно да си родител на толкова деликатно създание.

* * *

ПО-КЪСНО СЪЩИЯ ДЕН вечеряха в ресторант „Тропикале“ на маса вдясно от сцената с идеален изглед към танцьори­те и музикантите. Беше рано и оркестърът - барабанист, пианист, тромпетист и тромбонист - свиреше оживено, но музи­ката още не гърмеше. Танцьорките носеха костюми малко по- дълги от долни ризи, бели като сняг, което бе в тон с разнооб­разните украси по главите им. Две от тях носеха ленти с пайети и пера. Други носеха сребристи мрежички за коса с розет­ки от мъниста и ресни. Танцуваха с една ръка на хълбоците и другата вдигната високо или насочена към публиката. Показ­ваха на гостите достатъчно плът и гъвкавост, че да не обидят дамите, но да си гарантират, че господата ще се върнат в по- късен час.

Джо попита Дион дали в момента вечерята им е най-добрата в града.

Дион се усмихна над вилицата, на която бяха набучени пар­чета свинско по кубински и пържена юка.

- Най-добрата в цялата страна.

Джо се усмихна.

- Признавам, че никак не е лоша.

Той си бе поръчал месо от бут в доматен сос с черен боб и жълт ориз. Омете чинията си до дъно и му се прииска порцията Да бе по-голяма.

Салонният управител дойде и ги уведоми, че кафето им е сер­вирано на масата на домакините. Джо и Дион го последваха по частлания с бели плочки под и минаха през тъмна кадифена завеса. Тръгнаха по коридор, облицован с тъмен дъб като от бурета за ром, и Джо се зачуди дали не са докарали през Мек­сиканския залив няколкостотин бъчви, само за да облицоват този коридор. Не, трябва да бяха донесли повече от няколкостотин, защото ламперията в кабинета бе от същия дървен мате­риал.

Вътре бе хладно. Подът бе настлан с тъмни каменни плочи, а гредите на тавана висяха железни вентилатори, които цъкаха и скърцаха.

Дървените капаци на прозорците с цвят на мед бяха отворе­ни и през тях нахлуваше неизменното вечерно жужене на вод­ните кончета.

Естебан Суарес бе слаб мъж с гладка кожа с цвят на слаб чай. Очите му блещукаха светложълти като на котка, а пригла­дената му назад коса бе с нюанса на тъмния ром в бутилката на масичката. Носеше официално сако и черна копринена папионка и ги посрещна с широка усмивка и енергично ръкостискане. Покани ги да седнат на кресла с високи облегалки, подредени около медна масичка. На масата стояха четири чашки кубинско кафе, четири чаши с вода и бутилка ром „Суарес резерва“ в плетена кошница.

Сестрата на Естебан, Ивелия, стана от мястото си и подаде ръка. Джо й се поклони, пое ръката й и я докосна с устни. Кожа­та й миришеше на джинджифил и дървени стърготини. Беше доста по-възрастна от брат си, но кожата по дългата й чслюст, острите скули и челото й бе опъната. Черните й вежди се сливаха в едно като копринена буба, а големите й очи изглеждаха хванати в ка­пана на черепа й - опитваха се да изскочат, но безуспешно.

- Хареса ли ви храната? - попита Естебан, след като всички седнаха.

- Беше отлична - отвърна Джо. - Благодаря.

Естебан им сипа ром и вдигна чашата си за наздравица.

- Да пием за едно ползотворно приятелство.

Отпиха. Джо се удиви колко мек и ароматен е ромът. Такъв вкус имаше алкохолът, дестилиран за повече от час и фермен­тирал повече от седмица. Боже!

- Изключителен вкус.

- Отлежавал е петнайсет години - каза Естебан. - Не съм съгласен с испанското схващане от едно време, че светлият ром превъзхожда тъмния.

Той поклати глава и скръсти крака в глезените.

- Разбира се, ние, кубинците, сме приели тази норма заради убеждението си, че светлото винаги е по-хубаво - било то коса, кожа или очи.

Самите Суарес имаха светла кожа, наследена от испанските им предци, а не от африканци.

- Да - каза Естебан, сякаш прочел мислите на Джо. - Със сестра ми не сме от нисшата класа. Това обаче не означава, че сме съгласни със социалния строй на родния си остров.

Той отпи от рома и Джо последва примера му.

Дион каза:

- Би било хубаво, ако можем да продаваме такъв алкохол на север.

Ивелия се изсмя - за кратко и много остро.

- Може би един ден, когато вашето правителство престане да се отнася с народа си като с деца.

- Не бързаме - отвърна Джо. - Тогава всички ще останем без работа.

- За мен и сестра ми това не би било проблем. Имаме този ресторант, а държим още два в Хавана и един в Кий Уест. Има­ме тръстикова плантация в Карденас и плантация с кафе в Марианао.

- И защо тогава се занимавате с алкохол?

Естебан сви рамене в идеално прилягащото му сако.

- За пари.

- Искате да кажете за още пари.

Естебан вдигна чаша.

- Има и други неща, за които се храчат пари, освен - той помаха с ръка към стаята - за вещи.

- Така говорят хората с много вещи - рече Дион и Джо му хвърли предупредителен поглед.

Чак сега забеляза, че западната стена на кабинета бе изцяло заета от черно-бели снимки - предимно улични сцени, фасади на нощни клубове, няколко лица, две-три села толкова окаяни, Че да се сринат при следващия по-силен порив на вятъра.

Ивелия проследи погледа му.

- Брат ми ги е правил.

- Наистина ли? - попита Джо.

Естебан кимна.

   - Да, правя ги, когато се прибера у дома. Нещо като хоби ми е

- Хоби ли? - каза с насмешка сестра му. - Публикуваха сним­ки на брат ми в списание Тайм.

Естебан сви стеснително рамене.

- Много са добри - каза Джо.

- Някой ден може и вас да снимам, мистър Кофлин.

Джо поклати глава.

- По този въпрос, опасявам се, съм на едно мнение с индиан­ците. Страхувам се.

Естебан се усмихна криво.

- Като говорим за уловени в капан души, с жалост научих за кончината на сеньор Ормино снощи.

- Нима? - попита Дион.

Естебан се изкиска толкова тихо, че звукът бе почти нераз­личим от издишания въздух.

- А приятели ми казаха, че Гари Л. Смит е бил видян за по­следно да се качва на Крайбрежния експрес с жена си в един вагон и любовницата си в друг. Разправят, че багажът му бил огромен и като че ли набързо събран.

- Понякога смяната на пейзажа дава на човек нов поглед към живота - отбеляза Джо.

- Такъв ли е случаят с вас? - попита Ивелия. - Дойдохте в Ибор, за да започнете нов живот ли?

- Дойдох тук, за да рафинирам, дестилирам и разпространя­вам ром. Но ще ми е трудно да го постигна с нередовни достав­ки на суровина.

- Нямаме власт върху всяко корабче, митнически служител и пристанищен док - отвърна Естебан.

- Напротив.

- Нямаме власт върху приливите.

- Не приливите забавят лодките, пътуващи за Маями.

- Нямам нищо общо с лодките за Маями.

- Знам - кимна Джо. - За тях отговаря Нестор Фамоза. И то увери сътрудниците ми, че морето това лято е спокойно и предвидимо. Доколкото разбрах, Нестор Фамоза държи на думата си

- И така намеквате, че аз не държа - Естебан им наля по още една чаша ром. - Споменавате името на сеньор Фамоза, за да се притесня, че той може да поеме моите канали, ако с вас не се погодим.

Джо взе чашата си от масата и отпи.

- Споменах за Фамоза, боже, този ром е безупречен, за да илюстрирам твърдението, че това лято морето е спокойно. Не­обичайно спокойно за сезона, доколкото разбрах. Нямам задни мисли и не увъртам. Питайте Гари Л. Смит. Искам да прескоча посредниците по веригата и да работя директно с вас. Ще купу­вам всичката ви меласа и захар. Предлагам ви също така да съфинансирам изграждането на по-добра спиртоварна от оне­зи, които угояват плъховете по Седмо Авеню. Не просто на­следих задълженията на покойния Лу Ормино, наследих и град­ските съветници, ченгетата и съдиите, на които е плащал. Мно­го от тях не искат да имат нищо общо с вас, защото сте кубин- ци, независимо от аристократичния ви произход. Но чрез мен можете да получите достъп до тях.

- Мистър Кофлин, единствената причина Лу Ормино да има­ше достъп до въпросните съдии и полицаи бе заради обществе­ния имидж на сеньор Смит. Тези хора не само ще откажат да правят бизнес с кубинци, но ще откажат да работят и с итали­анците. За тях всички сме латиноси - мургави кучета, които стават за тежка работа, но не и за друго.

- Добре, че съм ирландец - каза Джо. - Разбрах, че познава­те лице на име Артуро Торес.

Естебан повдигна вежди.

- Чух, че днес следобед са го депортирали - продължи Джо.

- И аз чух същото - отвърна Естебан.

Джо кимна.

- Като жест на добра воля, Артуро бе пуснат от ареста преди около час и вече сигурно е пристигнал тук.

За миг издълженото лице на Ивелия се издължи още повече от изненада, дори от задоволство. Тя погледна крадешком към Естебан и той кимна. Ивелия заобиколи бюрото и вдигна теле­фона. Докато чакаха, продължиха да пият ром.

Ивелия затвори и се върна на мястото си.

- Долу на бара е.

Естебан се облегна на стола си и протегна ръце напред, без да сваля очи от Джо.

- Предполагам искате да разполагате еднолично с нашата меласа.

- Не еднолично - отвърна Джо. - Но можете да я продавате на Бялата организация или всички, свързани с тях производи­тели. Дребните производители, които не отговарят пред тях или пред нас, могат да продължат работа. Все някога ще ги привле­чем в лоното си.

- И в замяна аз ще получа достъп до политиците и полицаи­те ви.

- И до съдиите - кимна Джо. - Не само до тези, с които има­ме връзки в момента, но и до онези, които ще спечелим на своя страна в бъдеще.

- Съдията, с когото сте се срещнали днес, е назначен от фе­дералното правителство.

- И има три деца от негърка в Окла, за които съпругата му и Хърбърт Хувър ще се изненадат да научат.

Естебан хвърли продължителен поглед към сестра си, преди да се обърне обратно към Джо.

- Албърт Уайт е добър клиент. Работим с него от известно време.

- От две години - уточни Джо. - Откакто някой преряза гърлото на Клайв Грийн в склад на Източна Двайсет и четвърта улица.

Естебан повдигна вежди.

- Лежах в затвора от март 1927-ма, сеньор Суарес. Нямах друга работа, освен да се подготвя. Може ли Албърт Уайт да ви предложи онова, което аз ви предлагам?

- Не - призна Естебан. - Но ако го отрежа, ще се разрази война, която не мога да си позволя. Просто не мога. Ще ми да се бях срещнал с вас преди две години.

- Е, сега се срещнахме. Предложих ви съдии, полицаи, поли­тици и централизиран модел на производство, чрез който да делим равно печалбата. Отстраних двете най-слаби звена в ор­ганизацията си и се погрижих най-добрият ви готвач да не бъде депортиран. Направих го, за да обмислите дали да не вдигнете ембаргото си върху сделките на Пескаторе в Ибор, защото ми се стори, че ни давате знак. Тук съм, за да ви кажа, че разбрах сигнала ви. И ако ми кажете от какво се нуждаете, аз ще ви го осигуря. Но и вие на свой ред трябва да ми дадете онова, което искам.

Естебан и сестра му отново се спогледаха.

- Има нещо, което можете да ни набавите - каза тя.

- Добре.

- Но то е строго охранявано и няма да го получите без бой.

- Добре, добре - рече Джо. - Ще го имате.

- Но дори не знаете за какво става въпрос.

- Ако го осигурим, ще прекъснете ли всякакви връзки с Албърт Уайт и хората му?

- Да.

- Дори това да доведе до кървави саморазправи?

- Със сигурност ще се лее кръв - каза Естебан.

- Така е - съгласи се Джо.

Естебан се намръщи за миг при тази мисъл и стаята се изпълни с тъга. В следващия миг той си пое дълбоко въздух и всмука всичката тъга в себе си.

- Ако направите онова, което поискам, Албърт Уайт повече никога няма да види и капка от меласата на Суарес, нито от нашия ром. Нито капчица.

- Ще му продавате ли захар на едро?

-Не.

- Значи се разбрахме - заяви Джо. - Какво искате?

- Оръжия.

- Добре. Какъв модел?

Естебан се пресегна зад себе си и взе лист хартия от бюрото. Нагласи очилата си и го прегледа.

   - Автомати „Браунинг“, автоматични пистолети и картечни­ци 50-ти калибър със стойки.

Джо и Дион се спогледаха и се подсмихнаха.

- Нещо друго?

- Да - отвърна Естебан. - Гранати и мини.

- Какви мини?

- Каквито има на кораба - отвърна Естебан.

- Какъв кораб?

- Военният транспортен кораб на Седми кей - отговори Иве­лия и кимна към задната стена. - На девет пресечки оттук.

- Искате да ограбим кораб от Военноморския флот? - попи­та Джо.

- Да - Естебан погледна към часовника си. - Трябва да стане през следващите два дни. След това корабът ще отплава.

Той подаде на Джо сгънат лист. Щом го разгъна, Джо усети празнота в гърдите и си спомни как бе предавал бележки като тази на баща си. През последните две години непрекъснато си внушаваше, че не бремето на бележките бе убило баща му. През някои нощи почти успяваше да се убеди.

Сиркуло Кубано, 8 ч.

- Ще отидете там утре сутрин - обясни Естебан. - Ще се срещнете с жена на име Грасиела Коралес. Тя и партньорът и ще ви кажат какво да правите.

Джо прибра листа в джоба си.

- Не приемам заповеди от жена.

- Ако искаш да изгониш Албърт Уайт от Тампа, ще изпълня­ваш нейните нареждания - каза Естебан.

Тринайсета глава

Дупка в сърцето

Дион ЗАКАРА ДЖО ДО ХОТЕЛА за втори път и Джо му каза да изчака, докато реши дали ще прекара вечерта там.

Облеченото като циркова маймуна пиколо - с червен кади­фен смокинг и фес в същия цвят - изникна иззад палма в саксия на верандата, взе от Дион куфарите на Джо и го поведе към стаята, а Дион се върна да чака в колата. Джо се регистрира на мраморната рецепция и вписа името си със златна писалка, подадена му от суров французин с ослепителна усмивка и без­жизнени като на кукла очи. Дадоха му месингов ключ, завързан па кадифена панделка. В другия й край висеше тежка златиста плочка с номера на стаята: 509.

Стаята всъщност се оказа апартамент с легло с размерите на Южен Бостън, изящни френски столове и фино френско писа­лище под прозорец с изглед към езерото. Разполагаше със собствена баня - по-голяма от килията му в Чарлстаун. Пиколото му показа къде са електрическите контакти и как се включват лампите и вентилаторите на тавана. Показа му и дрешника от кедрово дърво, където да закачи дрехите си. Показа му радиото безплатно за всяка стая, и това напомни на Джо за Ема и официалното откриване на хотел „Статлър“. Джо му даде бакшиш, направи му знак да си върви, седна на един от френските столове и докато пушеше цигара, се взираше в тъмното езеро и отразяващия се в него огромен хотел - по черната повърхност блещукаха изкривените образи на правоъгълници светлина, - и се замисли какво би било, ако баща му можеше да го види сега, ако Ема можеше да го види. Дали го виждаха? Виждаха ли миналото и бъдещето или пък безбрежни светове, които той дори не можеше да си представи? Или пък не виждаха нищо? Защото вече ги нямаше. Бяха мъртви, бяха прах, кости в кутия- а в случая на Ема костите дори не бяха свързани една с друга.

Джо се страхуваше, че е последното. Не просто се страхува­ше. Докато седеше в абсурдния стол и гледаше през прозореца към жълтите очертания на останалите прозорци върху черната вода, той бе сигурен, че е вярно. След смъртта човек не отива­ше на по-хубаво място; по-хубавото място бе тук, на този свят, защото тук не си мъртъв. Раят не бе На небето, а във въздуха в дробовете ти.

Той огледа стаята с високи тавани, полилея над огромното легло, завесите, дебели колкото крака му, и му се прииска да излезе от кожата си.

- Съжалявам - прошепна на баща си, макар да знаеше, че той не го чува. - Не биваше да става... - Джо огледа отново стаята - така.

Угаси цигарата и излезе.

* * *

ИЗВЪН ОЧЕРТАНИЯТА на квартал Ибор, Тампа бе град за бели хора. Дион му показа няколко сгради с дървени табели, отразяващи мнението на собствениците по въпроса. Бакалия на Деветнайсето Авеню даваше да се разбере, че вътре не се допускат „Кучета и латиноси“, а дрогерия на „Кълъмбъс“ има- ше надпис „Забранено за латиноси“ върху лявото крило на вратата и надпис „Забранено за жабари“ на дясното.

Джо погледна към Дион.

- Това не те ли притеснява?

- Да, но какво да се прави?

Джо си сръбна от плоската бутилка на Дион и му я върна.

- Наоколо все има камъни.

Заваля дъжд, който обаче изобщо не донесе прохлада. Тук на юг дъждът приличаше повече на пот. Наближаваше полунощ и жегата като че ли стана още по-непоносима, влажността тегне­ше като вълнена прегръдка навсякъде. Джо седна на шофьор­ското място и остави колата с включен двигател, докато Дион разби прозорците на дрогерията, след което скочи в колата и двамата се върнаха в Ибор. Дион обясни, че тук живеят итали­анци на улиците с големи номера между Петнайсета и Двайсет и трета. По-светлокожите италианци, испанци и латиноамери­канци живеели между Десета и Петнайсета, а негрите обитава­ли пространството между Десета улица и Дванайсето Авеню, където се намирали и повечето от фабриките за цигари.

Намериха закусвалня в края на широка като междуградски път улица, която минаваше покрай цигарената фабрика „Вайо“, и се губеше в далечината сред тунел от мангрови дървета и кипариси. Заведението представляваше просто схлупена къща на колове на брега на блато. От дърветата на брега бяха спус­нали мрежи, които покриваха постройката и евтините дървени маси отпред и на задната веранда.

А каква музика само звучеше вътре. Досега Джо не бе чувал нещо подобно - заприлича му на кубинска румба, но с повече Духови инструменти, по-опасна, а хората на дансинга се дви­жеха така, сякаш по-скоро се чукаха, отколкото танцуваха. Почти всички бяха цветнокожи - няколко чернокожи американци, но най-вече черни кубинци, - а онези с кафява кожа нямаха индианските черти на кубинци от аристокрацията, нито на испанци. Лицата им бяха по-кръгли, косите им - по-лъскави.

Половината заведение познаваше Дион. Барманът - възрастна жена - му даде кана с ром и две чаши, без Дион да е поръчвал. - Ти ли си шефът? - попита тя Джо.

- Явно - отвърна той. - Аз съм Джо, а вие коя сте?

- Филис - тя стисна ръката му със сухата си длан. - Аз държа заведението.

- Хубаво местенце. Как се казва?

- „При Филис“.

- Разбира се.

- Какво мислиш за него? - попита я Дион.

- Твърде хубав е - отвърна тя и се вгледа в Джо. - Някой трябва малко да те загрози.

- Ще стигнем и до там.

- Погрижете се - отвърна тя и отиде да обслужи друг клиент.

Взеха бутилката на задната веранда, оставиха я на малка маса и седнаха на люлеещи се столове. Гледаха блатото през мрежа­та, докато дъждът не спря и водните кончета се завърнаха. Джо чу нещо да се движи тежко из храстите. А нещо друго, съшо толкова тежко, се движеше под верандата.

- Влечуги - каза Дион.

Джо вдигна крака от дъсчения под.

- Моля?

- Алигатори - обясни Дион.

- Занасяш ме.

- Аз не, но те ще те отнесат като нищо.

Джо вдигна колене още по-високо.

- Какво, по дяволите, правим в заведение с алигатори?

Дион сви рамене.

- Тук няма къде да избягаш от тях. Навсякъде са. Във всяка локва има поне десет и те наблюдават с големите си очи.

Той размаха пръсти и разшири очи.

- Чакат някой тъп янки да скочи да поплува.

Джо чу как крокодилът под краката му се отдалечи и с шумо­лене навлезе сред мангровите дървета. Нямаше думи.

Дион се изкикоти.

- Просто не влизай във водата.

- Изобщо няма да се приближавам до нея.

- Да, така е.

Пиха на верандата, докато и последните дъждоносни обла не се разпръснаха. Луната отново се появи и Джо виждаше Дион така ясно, сякаш бяха вътре под лампата. Забеляза, че старият му приятел също е втренчил поглед в него. Известно време ни­кой от двамата не продума, но въпреки това Джо имаше чувст­вото, че водят разговор. Изпита облекчение, а знаеше, че и Дион изпитва същото - най-накрая да повдигнат въпроса.

Дион отпи голяма глътка от долнокачествения ром, обърса устни с опакото на ръката си и попита:

- Как разбра, че съм аз?

- Защото не бях аз.

- Може да е бил брат ми.

- Мир на праха му, но брат ти не бе достатъчно умен, за да извърти такъв номер.

Дион кимна и за кратко се взря в обувките си.

- Ще е истинска благословия.

- Кое?

- Да умра - погледна го Дион. - Заради мен убиха брат ми, Джо. Знаеш ли как се живее с тази мисъл?

- Имам известна представа.

- Откъде би могъл?

- Повярвай ми, имам.

- Беше по-голям от мен с две години - продължи Дион, - но на практика аз бях по-големият брат, нали? Трябваше да се гри­жа за него. Помниш ли, че когато се сприятелихме и започнах­ме да разбиваме вестникарските будки, с Паоло имахме по-мал­ко братче, Сепи?

Джо кимна. Странно, не се бе сещал за момчето от години.

- Разболя се от детски паралич.

Дион кимна.

- Умря на осем годинки. След това майка ми не беше същата. Тогава казах на Паоло, че не можем да направим нищо, за да спасим Сепи; че Бог е решил така, а каквото Бог реши, това дава - Дион преплете палци и вдигна юмруци до устните си. - Но му обещах, че ние двамата винаги ще се пазим един друг.

Бараката зад тях бумтеше от контрабас и движещи се тела.Пред тях комари се носеха над блатото като прахоляк на лунната светлина.

- И сега какво? Докато си бил в затвора си поръчал да ме издирят в Монреал, да ме докарат чак тук и да ми намерят доб­ро препитание. Защо?

- А ти защо ни предаде? - попита Джо.

- Защото той ме накара.

- Албърт ли? - прошепна Джо.

- Кой друг?

Джо затвори очи за миг. Напомни си да диша бавно.

- Поискал е да ни изпортиш?

- Да.

- Плати ли ти?

- Не, по дяволите! Предложи ми, но не исках шибаните му пари. Майната му.

- Още ли работиш за него?

- Не.

- Защо ми казваш истината, Ди?

Дион извади автоматичен нож от ботуша си. Постави го на масичката между тях, след което добави два пистолета 38-ми калибър с дълги дула и един малък 32-калибров. Извади още малка, облицована с кожа метална палка и месингов бокс, след което изтри ръце и ги вдигна с длани към Джо.

- След като приключиш с мен - започна той, - разпитай из Ибор за един тип на име Бруси Блъм. Понякога се мотае по Шесто Авеню. Ходи странно, говори странно и няма предста­ва, че преди време е бил важна клечка. Само преди шест месеца работеше за Албърт. Жените страшно си падаха по него, носе­ше хубави костюми. Един ден дойде при мен в една кръчма на „Палм“ и ми каза: „Албърт иска да говори с теб. Иначе ще ви­диш“. Е, аз избрах „да видя“ и му смачках главата от бой. Тьи че не работя вече за Албърт. Беше само една поръчка. Питай Бруси Блъм.

Джо глътна от отвратителния ром, но не каза нищо.

- Сам ли ще го направиш или ще изпратиш някой друг?

Джо го погледна в очите.

- Аз ще те убия.

- Добре.

- Ако изобщо те убия.

- Само че бих предпочел да вземеш решение, независимо какво е то.

- Не ми дреме какво предпочиташ, Ди.

Сега бе ред на Дион да замълчи. Бумтенето на контрабаса утихна зад гърбовете им. Все повече коли си тръгваха обратно по черния път към тютюневата фабрика.

- Баща ми е мъртъв - проговори Джо накрая. - Ема е мъртва. Брат ти е мъртъв. Моите братя са далеч. Мамка му, Ди, та ти си единственият човек, когото все още познавам. Ако загубя и теб, кой ще ми остане?

Дион се взираше в него, а сълзите се търкаляха по лицето му като мъниста.

- Значи не си ме предал заради парите - продължи Джо. - Защо тогава го направи?

- Заради теб щяха да убият всички ни - отвърна Дион и си пое тежко въздух. - Онова момиче. Ти не беше на себе си. Дори онзи ден пред банката. Щеше да ни забъркаш в каша, от която няма измъкване. И щеше да загине брат ми, защото той бе ба­вен, Джо. Не беше като нас. Мислех си, мислех си...

Дион задиша още по-тежко.

- Мислех си, че така само ще ни приберат за година. Това беше сделката. Албърт познаваше някакъв съдия, който щял да ни даде по една година - затова не извадихме оръжия по време на обира. Една година. Достатъчно, че момичето на Албърт да те забрави, а може би и ти да забравиш нея.

- Боже! - каза Джо. - И всичко това само защото си паднах по любовницата му.

- И двамата с Албърт се бяхте побъркали по нея. Ти нямаше как да го видиш, но щом тя се появи, ти вече не бе същият. Не мога да го проумея. Та тя с нищо не се отличаваше от милиони други жени.

- Напротив - отвърна Джо.

- С какво? Какво съм пропуснал?

Джо допи чашата си.

- Преди да я срещна, не съзнавах, че в сърцето ми зее дупка- той потупа гърдите си. - Ето тук. Не го осъзнавах, докато тя не се появи и не я запълни. Сега тя е мъртва, а дупката е черна. Но вече е голяма колкото бутилка от мляко. И продължава да се разширява. И искам само тя да се завърне от отвъдното и да я запълни.

Дион го гледаше със засъхващи по лицето сълзи.

- Погледнато отстрани, Джо, тя беше дупката.

* * *

КОГАТО ДЖО СЕ ВЪРНА В ХОТЕЛА, управителят излезе иззад бюрото и му подаде няколко съобщения. Всички бяха обаждания от Мазо.

- Имате ли денонощен оператор? - попита той.

- Разбира се, господине.

Джо се качи в стаята си, обади се на рецепцията и опера­торът го свърза. На Северния бряг на Бостън звънна телефон и Мазо вдигна. Джо си запали цигара и му разказа за случилото се през този дълъг ден.

- Искат да обереш кораб? - попита Мазо.

- Да, кораб на военноморските сили.

- А получи ли отговор на онова, което те интересуваше?

- Да.

- И?

- Не ме е изпортил Дион. - Джо съблече ризата си и я хвърли на пода. - Бил е брат му.

Четиринайсета глава

Бум

„СИРКУЛО КУБАНО“ беше най-новият светски клуб в Ибор. Испанци бяха построили първия - „Сентро Еспаньол“, на Сед­мо Авеню през последното десетилетие на XIX в. В началото на XX в. група северни испанци се бе отцепила от „Сентро Ес­паньол“ и бе основала „Сентро Астуриано“ на ъгъла на Девета и Небраска Стрийт.

Италианският клуб се намираше на две пресечки от „Сентро Еспаньол“ на Седмо Авеню, а и двете сгради бяха сред най- скъпите постройки в Ибор. Кубинците обаче, спазвайки нис­шия си статут в общността, трябваше да се задоволят с по-малко престижен квартал. „Сиркуло Кубано“ се намираше на ъгъла на Девето Авеню и Четиринайсета улица. Срещу него имаше шивашко ателие и аптека, като цяло порядъчни магазини, но в съседство с клуба се намираше публичният дом на Силвана Падия, който обслужваше работниците от цигарените фабри­ка а не ръководството им, тъй че свиванията с ножове бяха Честа гледка, а проститутките бяха болнави и нечистоплътни.

Когато Дион и Джо спряха до бордюра, една проститутка с омачкана от предишната вечер рокля излезе от малка уличка две сгради по-нагоре. Тя мина покрай тях, приглаждайки воланите на полата си, и на Джо му се стори много стара, пречупена от живота и отчаяно нуждаеща се от питие. Изглеждаше около осемнайсетгодишна. Мъжът, който излезе от уличката след нея носеше костюм и бяла сламена шапка и хвана противоположе­ната посока, подсвирквайки си. Джо изпита безразсъден порив да слезе от колата, да го догони и да блъска главата му в стени­те на сградите по Четиринайсета, докато от ушите му не рукне кръв.

- Това наша собственост ли е? - попита Джо и кимна с бра­дичка към публичния дом.

- Имаме дял в него.

- Тогава нашият дял настоява момичетата да не работят по задните улички.

Дион го погледна така, сякаш искаше да се увери, че Джо говори сериозно.

- Добре, ще проуча въпроса, отче Джо. А сега може ли да се съсредоточим върху належащите дела?

- Съсредоточавам се.

Джо огледа вратовръзката си в огледалото за обратно виж­дане и слезе от колата. Тръгнаха по тротоара, вече толкова на­грят в осем сутринта, че усещаше топлината дори през подмет­ките на обувките си. Жегата затрудняваше мисловния му про­цес. А Джо имаше отчаяна нужда да помисли. Имаше купища мъже, по-силни, по-смели и по-добре боравещи с оръжие от него, но по ум и съобразителност имаше чувството, че може да се мери с всеки и дори да има предимство. Би било добре обаче някой да врътне кранчето на шибаната жега.

Концентрирай се. Съсредоточи се. Ще се сблъскаш с про­блем, който трябва да разрешиш. Как да облекчиш товара на американски военноморски кораб с шейсет сандъка оръжия, без да те убият или осакатят?

Когато изкачиха стъпалата на „Сиркуло Кубано“, на входната врата излезе да ги посрещне жена.

Честно казано, Джо имаше идея как да вземе оръжията, но тя изхвърча от главата му, щом видя жената отблизо и постепенн я разпозна. Беше жената, която видя на гарата вчера, жената с пиринчен цвят на кожата и дългата гъста черна коса, каквато Джо не бе виждал дотогава, и която се мереше по цвят само с абаносовите й очи, тъмни и приковани в него.

- Сеньор Кофлин? - протегна тя ръка.

- Да - отвърна Джо и пое дланта й.

- Грасиела Коралес - жената издърпа ръка от неговата. - Закъсняхте.

Въведе ги в сградата по покрит с черни и бели плочи под до мраморно бяло стълбище. Вътре бе много по-хладно, а високи­те тавани, тъмната ламперия и мраморът щяха да удържат на жегата още няколко часа.

Грасиела Коралес заговори с гръб към Джо и Дион.

- От Бостън сте, нали?

- Да - отвърна Джо.

- Всички ли бостънски мъже зяпат нагло жените по желе­зопътните гари?

- Опитваме се да не го превръщаме в основно занимание.

Тя ги погледна през рамо.

- Много е невъзпитано.

- Аз съм от Италия - каза Дион.

- И там хората са невъзпитани.

Грасиела ги поведе през бална зала на втория етаж със сним­ки по стените, изобразяващи кубинци, събрани в същата тази зала. На някои от кадрите хората позираха, други бяха запеча­тали атмосферата на танци в разгара си в клуба, ръце размаха­ни във въздуха, извити бедра, развети поли. Вървяха бързо, но Джо бе убеден, че на една от снимките видя самата Грасиела. Пе бе съвсем сигурен, защото жената от фотографията се смееше, отметнала назад разпуснатата си коса, а той не можеше да си представи жената пред себе си с пуснати коси.

След балната зала имаше стая за билярд и Джо започна да си мисли, че някои кубинци си живеят доста добре. От билярдната зала влязоха в библиотека с тежки бели завеси и четири дървени стола. Мъжът, който ги чакаше там, се приближи с широка усмивка и им стисна енергично ръцете.

Естебан. Здрависа се с тях така, сякаш снощи не се бяха сре­щали.

- Аз съм Естебан Суарес, господа. Радвам се, че дойдохте. Заповядайте, седнете.

Джо и Дион се настаниха, а Дион попита:

- Да нямате двойник?

- Моля?

- Снощи прекарахме заедно цял час, а сега се здрависвате с нас все едно сме непознати.

- Снощи се срещнахте със собственика на „Тропикале“. Тази сутрин се срещате със секретаря на „Сиркуло Кубано“ - Есте­бан се усмихна, сякаш бе учител, който търпеливо обяснява урока на деца, застрашени да повтарят класа. - Както и да е, благодаря за помощта.

Джо и Дион кимнаха мълчаливо.

- Разполагам с трийсет души - продължи Естебан, - но ще ми трябват още трийсет. Вие колко можете да...

- Ние няма да ви даваме хора. Всъщност няма да се ангажи­раме с нищо.

- Нима? - Грасиела погледна към Естебан. - Не разбирам.

- Дойдохме да ви изслушаме - каза Джо. - А дали ще се анга­жираме, тепърва ще видим.

Грасиела седна до Естебан.

- Моля ви, не се дръжте сякаш имате избор. Вие сте гангсте­ри, които зависят от продукт, който се набавя само от един- единствен човек. Ако откажете, доставките ви спират.

- И в такъв случай ще започнем война - отвърна Джо. - Ко­ято ще спечелим ние, защото имаме много хора, а ти, Естебан, нямаш. Проучих въпроса. Искаш да рискувам живота си в схват­ка с военните? Ще се изправя срещу няколко десетки кубинци по улиците на Тампа. Поне ще знам за какво се боря.

- За печалба - каза Грасиела.

- За прехраната си - поправи я Джо.

- Която изкарвате с престъпления.

- А вие какво правите? - той се наведе напред и огледа стая­та. - Седите си тук и си броите персийските килими?

- Аз свивам цигари, мистър Кофлин, в „Ла Троха“. Седя на дървен стол и работя от десет сутринта до осем вечерта всеки ден. Когато вчера ме изпивахте с поглед на перона...

- Не съм ви изпивал с поглед.

- ... бях излязла през първия си почивен ден от две седмици насам. А когато не съм на работа, съм доброволка тук - ус­михна се горчиво тя. - Не се оставяйте хубавата рокля да ви заблуди.

Роклята й бе още по-износена от вчерашната - памучна с широк пояс и волани, минала от мода преди поне две години и носена толкова често, че първоначалният й цвят бе станал не съвсем бял, но и не съвсем бежов.

- Клубът е построен с дарения - обясни невъзмутимо Естебан. - И продължава да се издържа по същия начин. Когато кубинците излязат в петък вечер, искат да отидат на място, за което да се облекат официално, място, на което да се почувст­ват като у дома си в Хавана, място със стил. Искат малко блясък.

Той щракна с пръсти.

- Тук никой не ни нарича мазни латиноси или чернилки. Мо­жем да разговаряме на собствения си език, да пеем песните и да рецитираме стиховете на поетите си.

- Звучи чудесно. Тогава, кажи ми, защо да обера поетично военноморски кораб по твоя поръчка, вместо да разбия цялата ти организация?

При тези думи Грасиела отвори уста с гневен поглед, но Естебан постави ръка на коляното й и я спря.

- Съгласен съм, вероятно бихте могли да разтурите органи­зацията ми. Но какво ще спечелите, освен няколко сгради? Всичите ми маршрути за снабдяване, хората, с които работя в Хавана, всичките ми служители в Куба - те никога няма да правят бизнес с вас. Тъй че наистина ли искате да заколите златната кокошка само за няколко постройки и каси отлежал ром?

Джо отвърна на усмивката му с усмивка. Започваха да се разбират. Още не се уважаваха, но несъмнено тази възможност бе налице.

Джо посочи с палец зад себе си.

- Ти ли си правил снимките в коридора?

- Повечето от тях.

- Има ли нещо, което да не умееш, Естебан?

Естебан свали ръка от коляното на Грасиела и се облегна назад.

- Запознат ли сте с политическата обстановка в Куба, мистър Кофлин?

- Не, а и няма нужда да се информирам. Това няма да ми помогне да си свърша работата.

Естебан кръстоса глезени.

- А какво знаеш за Никарагуа?

- Преди няколко години потушихме някакво въстание там, доколкото си спомням.

- Именно там ще отидат оръжията - каза Грасиела. - И не беше въстание. Вашата страна окупира тяхната, точно както окупира и моята, когато си го науми.

- Сърдете се на договорките след Испано-американската вой­на.

Грасиела повдигна вежда.

- Образован гангстер?

- Не съм гангстер, а човек извън закона - отвърна Джо, ма­кар вече да не бе сигурен в това. - А и на мястото, където пре­карах последните две години, нямах кой знае какви занимания, освен да чета. Тъй че бихте ли ми обяснили защо американски­ят флот прекарва оръжия за Никарагуа?

- Откриха военна академия там - обясни Естебан. - За да обучат армиите и полицията на Никарагуа, Гватемала и Панама как най-добре да държат селяните на мястото им.

- Значи ще откраднете оръжия от американския флот и ще дадете на никарагуанските бунтовници, така ли? - попита Джо.

- Бунтовете в Никарагуа не ме интересуват - отвърна Естебан.

- Значи ще въоръжавате кубински бунтовници.

Естебан кимна.

- Херардо Мачадо не е президент, а обикновен крадец с оръ­жие в ръка.

- Значи ще крадете от нашата войска, за да свалите вашата войска?

Естебан кимна леко.

Грасиела попита:

- Това притеснява ли ви?

- Хич не ми дреме - отвърна Джо и погледна към Дион. - Теб притеснява ли те?

Дион се обърна към Грасиела:

- Хрумвало ли ви е, че ако народът ви можеше да се контро­лира и си избере лидер, който да не ви обере пет минути след клетвата си, нямаше непрекъснато да ви окупираме, нали?

Грасиела го прикова със сух поглед.

- Хрумвало ми е, че ако нямахме доходоносни посеви, които да искате за себе си, нямаше и да чуете за Куба.

Дион погледна към Джо.

- Какво ме интересува всъщност? Да чуем плана.

Джо се обърна към Естебан:

- Имате план, нали?

За пръв път в погледа на Естебан пробягна обида.

- Имаме човек, който ще е на кораба довечера. Той ще пре­дизвика суматоха в предната част и...

- Каква суматоха? - попита Дион.

- Пожар. Когато отидат да го потушат, ще слезем в трюма и изнесем оръжията.

- Трюмът ще е заключен.

Естебан се усмихна уверено.

- За тази цел имаме резачки.

- Виждал ли си ключалката?

- Описаха ми я.

Дион се приведе напред.

- Но не знаете от какъв материал е направена. Може да е твърде здрава за твоите резачки.

- Тогава ще я простреляме.

- Което ще привлече вниманието на хората, които потуша­ват пожара - отвърна Джо. - А има и голяма вероятност някой да загине от рикоширал куршум.

- Ще действаме бързо.

- Колко бързо може да се действа с шейсет сандъка пушки и гранати?

- Разполагаме с трийсет души. Ще имаме още трийсет, ако вие ги осигурите.

- Те ще имат триста - отбеляза Джо.

- Но няма да имат триста кубинци. Американските войници се бият за слава. Кубинците се бият за страната си.

- Боже - въздъхна Джо.

Усмивката на Естебан стана още по-самодоволна.

- Съмняваш се в нашата смелост ли?

- Не, съмнявам се във вашата интелигентност - отвърна Джо.

- Не ме е страх да умра - заяви Естебан.

- Но мен ме е страх - Джо запали цигара. - А и да не се страхувах, бих предпочел да умра заради нещо по-основател­но. Нужни са двама души, за да вдигнат един сандък. С шейсет човека това означава, че ще трябва да се върнат и втори път на горящия кораб. И мислиш, че е осъществимо?

- Разбрахме за кораба едва преди два дни - рече Грасиела. - Ако разполагахме с повече време, щяхме да намерим повече хора и да съставим по-добър план, но корабът заминава утре.

- Не е задължително - каза Джо.

- Какво имате предвид?

- Казахте, че можете да внедрите свой човек на кораба, нали!

- Защо?

- Боже, защото те питам, Естебан. Имате ли свой човек сред екипажа?

- Да - отвърна Грасиела.

- Каква длъжност заема?

- Работи в машинното отделение.

- И какво ще направи той?

- Ще предизвика повреда в мотора.

- Значи външният ви човек е механик?

И двамата кимнаха.

- Ще отиде да поправи двигателя, ще запали пожар и вие ще нахлуете в трюма.

- Да - каза Естебан.

- Планът никак не е лош - заяви Джо.

- Благодаря.

- Не ми благодари. Никак не е лош означава, че не е и много добър. Кога възнамерявате да го направите?

- Тази вечер в 10 ч. Очаква се нощта да е облачна.

- Идеално би било да се действа посред нощ, да речем към 3 ч. Почти всички ще са заспали. Няма да се притесняваме, че някой ще тръгне да се прави на герой, ще има малко свидетели. Само това е шансът на вашия човек да се върне жив от кораба - Джо сплете ръце зад тила си и помисли малко. - Механикът кубинец ли е?

- Да.

- Колко е черен?

- Не виждам какво общо има... - започна Естебан.

- По-скоро като теб ли е или по-скоро като нея?

- С много светла кожа е.

- Значи може да мине за испанец.

Естебан погледна към Грасиела и после пак се обърна към Джо.

- Със сигурност.

- Защо ви интересува това? - попита Грасиела?

- Защото след онова, което ще причиним на военноморския флот на САЩ, ще го запомнят. И ще го издирват, докато не го хванат.

- И какво ще сторим на военноморския флот на САЩ? - Попита Грасиела.

- За начало ще взривим техен кораб.

* * *

БОМБАТА НЕ ПРЕДСТАВЛЯВАШЕ кутия с пирони и парчета метал, купена евтино от някой уличен анархист. Беше много по-внимателно и прецизно изработена. Или поне така им казаха.

Един от барманите в кръчма на Пескаторе на Сентръл Аве­ню в Сейнт Питърсбърг на име Шелдън Боудър бе прекарал голяма част от живота си между двайсетата и трийсетата си годишнина в обезвреждане на бомби в морската пехота. През 1915 г. бе изгубил крака си в Хаити заради дефектна комуникационна апаратура по време на окупацията на Порт-о-Пренс и все още се гневеше по въпроса. Изработи им чудно взривно устройство - метален квадрат с размерите на кутия за детски обувки. Боудър обясни на Джо и Дион, че я е напълнил със сачмени лагери, метални топки за брава и достатъчно барут, че да пробие тунел в паметника на Вашингтон.

- Трябва да го поставите точно под мотора - Шелдън бутна опакованата в кафява хартия бомба по бара към тях.

- Не искаме просто да взривим мотора, а да пробием корпу­са - каза Джо.

Шелдън засмука горните си изкуствени зъби, вперил поглед в бара, и Джо осъзна, че го е обидил. Изчака го да се изкаже.

- А какво си мислите, че ще стане - отвърна Шелдън, - кога­то мотор с размерите на шибан автомобил изхвърчи през кор­пуса и цопне в залива Хилсбъро?

- Не искаме обаче да вдигнем във въздуха цялото пристани­ще - напомни му Дион.

- Тази красавица - потупа Шелдън пакета - е целенасочена. Няма да ви засегне, ако стоите пред нея, когато избухне.

- Колко е, хм, стабилна? - попита Джо.

Очите на Шелдън се насълзиха.

- И да я удряте с чук цял ден, тя ще ви прости - той погали кафявата хартиена опаковка сякаш беше котка. - Хвърлете я във въздуха, и дори няма да е нужно да се отдръпвате, когато падне.

Той кимна няколко пъти на себе си, мърдащ мълчаливо уст­ни, и Джо и Дион се спогледаха. Ако този не бе съвсем с всич­кия си, значи се канеха да сложат произведена от него бомба в колата и да прекосят с нея целия Тампа Бей.

Шелдън вдигна пръст.

- Само с една малка уговорка.

- Една малка какво?

- Подробност, която трябва да знаете.

- И каква е тя?

-Той им се усмихна извинително.

- Който запали фитила, трябва да бяга бързо.

* * *

ПЪТЯТ ОТ СЕЙНТ ПИТЪРСБЪРГ до Ибор бе четирийсет ки­лометра и Джо броеше всеки метър от него. Всяка дупка, всяко подскачане на колата. Всяко издрънчаване на шасито вещаеше неизбежна смърт. С Дион не споменаха нищо за страха, защо­то не се налагаше. Той изпълваше очите им, колата, придаваше остър мирис на потта им. През повечето време гледаха право напред, като от време на време отклоняваха очи към залива, Докато прекосяваха моста „Ганди“, а ивицата суша от двете им страни се открояваше ослепително бяла на фона на мъртвешки синята вода. Пеликани и чапли литваха от перилата. Много от пеликаните замръзваха във въздуха и рязко се спускаха надолу Като простреляни. Гмурваха се в спокойното море и излизаха с Гърчещи се риби в клюновете, отваряха уста и рибите, незави­симо от размера си, изчезваха в тях.

Дион мина през дупка в пътя, после през метална скоба в моста, после друсна в друг трап. Джо затвори очи.

Слънцето налагаше предното стъкло с неумолими лъчи и ог­нен дъх.

Дион стигна до другия край на моста, където паважът преми­наваше в смесица от счукани мидени черупки и чакъл, двете ленти се сливаха в една и пътят изведнъж се превърна в мозай­ка от различни настилки.

- Искам да кажа... - започна Дион, но не довърши.

Придвижваха се с друсане по неравния път известно време, след което спряха в задръстване и Джо се бореше с порива да изскочи от колата, да зареже Дион и да избяга. Кой нормален човек би превозвал бомба в колата си? Кой?

Някой ненормален. Човек, който си проси смъртта. Някой, който смята, че щастието е лъжа, с която да го държат покорен. Но Джо бе изпитвал щастие; бе познал това чувство. И сега рискуваше да се лиши от всяка възможност да го изпита отно­во, за да превози експлозив, достатъчно мощен, че да изпрати трийсеттонен мотор през стоманен корпус.

От него нямаше да остане нищо. Нито кола, нито дрехи. Трий­сетте му зъба щяха да се пръснат из залива като монети във фонтан. Голям късмет щеше да е, ако открият някоя костица, която да изпратят в семейния парцел в гробище „Седар Гроув“.

Последният километър и половина бе най-тежък. Слязоха от моста и поеха по черен път успоредно на железопътни релси, където мочурливата земя отдясно съхнеше на жегата, а дупки­те бяха нагъсто. Миришеше на плесен и на тварите, пропълзе­ли и умрели в пукнатините на сухата кал, където щяха да стоят, докато се превърнат във вкаменелости. Навлязоха сред горич­ка мангрови дървета, където пътят бе обсипан с локви и нео­чаквани дълбоки дупки и след още няколко минути по разнеби­тените коловози пристигнаха пред колибата на Даниел Десуза, един от най-надеждните майстори на тайници.

Той им бе приготвил кутия за инструменти с фалшиво дъно- Обясни им, че е изцапал кутията до степен, че не само миришеше на масло и грес, а и на старо. Инструментите в нея обаче бяха скъпи и добре поддържани, някои увити с мушама, но всич­ки до един наскоро почистени и смазани.

На кухненската маса в едностайната си колиба Десуза им показа как се отваря дъното на кутията. Бременната му жена мина с клатушкане покрай тях на път за клозета, а двете му деца си играеха на пода с две кукли, съшити от парцали с касапска прецизност. Джо забеляза на пода един дюшек за децата и един за възрастните без чаршафи и възглавници. Кучето - мелез - влизаше и излизаше през входната врата, душейки сред бръмченето на мухи и комари, докато Даниел Десуза инспек­тира лично произведението на Шелдън от любопитство или поради чиста лудост, Джо не бе сигурен, тъй като вече бе претръпнал и чакаше да се срещне със създателя си, докато Десуза чоплеше бомбата с отвертка, а жена му се върна и шляпна кучето. Децата се скараха заради парцалените кукли и писнаха пронизително, докато Десуза не хвърли красноречив поглед на жена си. Тя остави кучето и се зае да шляпа децата по лицата и вратовете.

Децата завиха от изненада и възмущение.

- Майсторска изработка, момчета - каза Десуза. - Послани­ето ви ще бъде чуто.

По-малкото дете, момченце на около пет години, спря да пла­че. Допреди миг виеше стреснато и разярено, но когато млъкна, го направи, сякаш душата му угасна като духната кибритена клечка, а лицето му стана безизразно. Детето взе един от гаеч­ните ключове на баща си от пода и удари кучето по главата. Кучето изръмжа и като че ли се канеше да се нахвърли върху момчето, но размисли и излезе от колибата.

- Един ден ще пребия това куче или това момче - каза Десу­за, без да вдига очи от кутията с инструменти. - Ще пребия едно от двете до смърт.

* * *

ДЖО СЕ СРЕЩНА С БОМБАДЖИЯТА, Мани Бустаменте, в библиотеката до „Сиркуло Кубано“, където всички, освен Джо, пушеха пури, дори Грасиела. Навън по улиците бе същата история - девет-, десетгодишни хлапета се разхождаха с пури, дебели колкото краката им, в уста. Всеки път, когато запалеше някоя от своите леки цигари „Мурад“, имаше чувството, че це­лият град му се смее, но от пурите го болеше глава. Онази ве­чер обаче, докато оглеждаше библиотеката през кафявата пе­лена от дим, надвиснала над главите им, си помисли, че ще тряб­ва да свиква с главоболията.

Мани Бустаменте бил строителен инженер в Хавана. За не­щастие синът му участвал в Студентската федерация на Хаван­ския университет, която се опълчила срещу режима на Мачадо. Мачадо затворил университета и закрил федерацията. Един ден няколко униформени военни отишли в дома на Мани Буста­менте малко след изгрев слънце. Повалили сина му на колене на кухненския под, застреляли го в лицето, след което застре­ляли съпругата на Мани, която ги нарекла животни. Мани пра­тили в затвора. След като излежал присъдата си, му намекнали, че би било чудесно, ако напусне страната.

Мани разказа това на Джо в библиотеката в 10 ч. същата вечер. Джо предположи, че това има за цел да го увери колко предан е Мани на каузата. Джо не се съмняваше в предаността му; съмняваше се обаче в бързината му. Мани бе висок метър и петдесет и осем с тяло като гърне за боб. Задъхваше се да изка­чи и няколко стъпала.

Обсъждаха разположението на кораба. Мани бе ремонтирал двигателя, когато корабът бе акостирал в пристанището.

Дион попита защо флотът не е използвал собствени инже­нери.

- Използват - отвърна Мани. - Но ако успеят да намерят... ъ- especialista да прегледа тези стари мотори, винаги го правят. Корабът е на двайсет и пет години. Бил е предназначен за...

Той щракна пръсти и каза бързо нещо на испански на Гра­сиела.

- Луксозен лайнер - обясни тя на останалите.

- Да - потвърди Мани. Той отново й каза нещо на испански, цял параграф.

След като приключи, Грасиела им обясни, че военноморски­ят флот е купил кораба по време на Световната война и го е превърнал в болничен кораб. Неотдавна го пригодили за транс­портни превози с триста души екипаж.

- Къде се намира машинното отделение? - попита Джо. Мани отново отговори на Грасиела и тя преведе. Така всъщност разговорът вървеше много по-бързо.

- Най-долу на кърмата.

- Ако те повикат на кораба посред нощ, кой ще те посрещне? Мани понечи да отговори на Джо, но в следващия миг се обърна към Грасиела и й зададе въпрос.

- Полицията ли? - намръщи се тя.

Той поклати глава и пак й каза.

- А, ясно, si - отвърна тя и се обърна към Джо. - Има пред­вид военноморската полиция.

- Бреговата охрана - погледна Джо към Дион. - Следиш ли разговора?

- Дали го следя? Та аз преди теб разбирам какво казва.

- Значи минаваш през Брегова охрана и влизаш в машинно­то отделение. Къде е най-близката каюта?

- В другия край на палубата, един етаж по-горе - отвърна Мани.

- Значи единствените хора от екипажа наблизо са двамата механици, така ли?

- Да.

- И как ще ги разкараш от машинното?

Естебан се обади от прозореца:

- От сигурен източник знаем, че главният механик е пияни- ^Ца- Дори да влезе в машинното, за да провери как си е свършил Работата нашият човек, няма да се задържи дълго.

- А ако все пак остане? - попита Дион.

Естебан сви рамене.

- Ще се импровизира.

Джо поклати глава:

- Ние не импровизираме.

Мани изненада всички, когато бръкна в ботуша си и извади малък пистолет с един патрон и перлена дръжка.

- Аз ще се погрижа за него, ако не си тръгне.

Джо обърна очи с досада към Дион, който седеше по-близо да Мани.

Дион рече:

- Дай ми това - и грабна пистолета от ръката на Мани.

- Стрелял ли си някога? - попита го Джо. - Убивал ли си човек?

Мани се облегна назад на стола си.

   - Не.

- Добре, защото няма да го направиш и тази нощ.

Дион хвърли оръжието на Джо, който го хвана и го вдигна пред очите на Мани.

- Не ме интересува кого ще убиеш - каза той и се зачуди дали говори истината, - но ако те претърсят, ще намерят оръ­жието. Тогава ще огледат много подробно кутията с инстру­ментите и ще открият бомбата. Знаеш ли каква е основната ти задача тази нощ, Мани? Да не се издъниш. Помисли си добре дали ще се справиш.

- Да - отвърна Мани. - Ще се справя.

- Ако главният механик остане в машинното, поправяш дви­гателя и си тръгваш.

Естебан се отдръпна от прозореца.

   - Не!

- Да - рече Джо. - Това е държавна измяна. Разбираш ли? Не искам да ме хванат и да ме окошарят. Ако нещо се обърка, Мани, слизаш от кораба и после ще му мислим. В никакъв случай... Мани, погледни ме... в никакъв случай не импровизирай. Comprendel

Мани помисли и накрая кимна.

Джо посочи към бомбата в платнената чанта в краката си.

- Фитилът е много къс.

- Разбирам - Мани примигна заради капката пот, която се изтърколи от веждата му, и избърса чело с опакото на ръката си. - Изцяло съм посветен на тази задача.

Прекрасно, помисли си Джо, не само е дебел, но и се поти здраво.

- Оценявам го - отвърна той и за миг улови погледа на Гра­сиела, в който зърна същата тревога, която вероятно струеше и от неговите очи. - Но, Мани, трябва да си напълно посветен на това да изпълниш задачата и да слезеш жив от кораба. Не го казвам, защото съм страшно добър и ме е грижа за теб. Не съм добър и не ме е грижа. Но ако загинеш и те идентифицират като кубинец, планът ни пропада.

Мани се наведе напред с пура между пръстите, дебела като дръжка на чук.

- Искам народът ми да е свободен, Мачадо да умре и САЩ да оставят страната ни на мира. Ожених се втори път, мистър Кофлин, имам три деца, най-голямото от които е на шест години. Достатъчно съм зрял, за да предпочета да живея със сведена глава, отколкото да загина геройски.

Джо му се усмихна признателно.

- Значи ти си човекът, който ни трябва, за да вкараме бомба­та на кораба.

* * *

КОРАБЪТ „МЪРСИ“ тежеше десет хиляди тона. Беше дълъг 120 метра, широк - 15 метра, имаше вертикално издигащ се нос, два комина и две мачти. Гротмачтата бе увенчана с гнездо, което според Джо отиваше на кораб от отдавна отминали вре­мена, когато пирати кръстосвали моретата. Върху комините бяха боядисани два избелели кръста, което заедно с бялата боя потвърждаваше миналото на кораба като болничен. Плавател­ният съд изглеждаше остарял и амортизиран, но белият му корпус сияеше на фона на черната вода и нощното небе.

От моста над един силоз в края на Макей Стрийт Джо, Дион, Грасиела и Естебан наблюдаваха кораба, закотвен на Седми кей. Избраха това място - десетина силоза, високи по двайсет метра, разположени близо един до друг, откъдето зърното бе изво­зено днес следобед от товарен кораб. На нощния пазач бе пла­тено и наредено да каже на полицаите, които щяха да го наме­рят на следващия ден, че са го нападнали и завързали испанци, след което Дион го фрасна два пъти с палка, за да изглежда нападението автентично.

Грасиела попита Джо какво мисли.

- За кое?

- Какви шансове имаме?

Грасиела пушеше дълга тънка пура. Издишаше кръгчета дим над перилата на окачения мост и се взираше в тях, докато отли­таха над водата.

- Честно ли? - попита Джо. - Почти никакви.

- Но планът е твой.

- И е най-добрият, който успях да измисля.

- На мен ми се струва добър.

- Това комплимент ли е?

Тя поклати глава, макар да му се стори, че устните й потреп­наха.

- Наблюдение е. Ако свириш добре на китара, ще го при­зная, но това не означава, че те харесвам.

- Защото те зяпах ли?

- Защото си арогантен.

- Ясно.

- Като всички американци.

- А кубинците какви са?

- Горди.

Джо се усмихна.

- Според вестниците, които чета напоследък, също така сте мързеливи, избухливи, неспособни да пестите пари и се държите детински.

- И според теб вярно ли е?

- Не - отвърна той. - Мисля, че да поставяш под общ знаме­нател цяла държава или цял народ е изключително глупаво.

Грасиела дръпна от пурата и се вгледа в него за миг. След това се обърна отново към кораба.

Светлините на пристанището багреха небето около себе си в светло, пепеливо червено. Отвъд канала градът спеше сред маранята. Далеч на хоризонта светкавици прорязваха тънки назъбени вени по кожата на света. Бледата им избухваща вне­запно светлина разкриваше набъбващи, тъмни като сливи об­лаци, събрани в далечината като вражеска армия. По едно вре­ме над главите им прелетя малък самолет - четири светлинки в небето, един малък мотор, на сто метра над тях, вероятно по съвсем законна причина, макар да бе трудно да си представи човек кой лети в три през нощта. Да не говорим, че за кратко­то време, което Джо бе прекарал в Тампа, се бе натъкнал на съвсем малко дейности, които биха могли да бъдат описани като законни.

- Искрен ли беше, когато каза на Мани, че не те интересува дали ще оживее?

Вече го виждаха как върви по кея към кораба с кутията за инструменти в ръка.

Джо облегна лакът на парапета.

- В общи линии.

- Как успява човек да стане толкова безсърдечен?

- Не е толкова трудно, колкото си мислиш - отвърна Джо.

Мани сиря пред трапа, където двама полицаи от Брегова ох­рана го посрещнаха. Вдигна ръце, докато един от тях го претърси, а другият отвори кутията. Полицаят претършува гор- ното отделение, извади го и го остави на земята.

- Ако всичко мине по план - каза Грасиела, - ти ще държиш цялата дистрибуция на ром в Тампа.

- Всъщност в половин Флорида - уточни Джо.

- Ще имаш голяма власт.

- Предполагам.

- Тогава арогантността ти ще достигне нови висини.

- Мога само да се надявам - отвърна Джо.

Полицаят приключи с претърсването на Мани и свали ръце, Но кoлегата му отиде при него и двамата се вгледаха в кутията с инструменти, започнаха да си шушукат нещо с приведени един към друг глави, а единият постави длан върху пистолета си 45- ти калибър.

Джо погледна към Дион и Естебан, застанали на парапета до него. Двамата бяха замръзнали, проточили вратове и прикова­ли погледи в кутията с инструменти.

Полицаите наредиха на Мани да отиде при тях. Той застана между двамата и също погледна надолу. Единият посочи, а Мани бръкна в кутията и извади две бутилки ром.

- Мамка му! - възкликна Грасиела. - Кой му каза да ги подкупва?

- Не съм аз - заяви Естебан.

- Нагажда се според ситуацията - каза Джо. - Страхотно! Този тип е невероятен.

Дион удари по парапета.

- Не съм му давал такива нареждания - рече Естебан.

- Аз изрично му казах да не импровизира. Бяхте там... - отвърна Джо.

- Взимат бутилките - прекъсна го Грасиела.

Джо присви очи и видя как двамата полицаи от Брегова ох­рана прибират по едно шише в джобовете си и се отдръпват настрани.

Мани затвори кутията с инструменти и изкачи трапа.

За миг на покрива се възцари тишина.

Тогава Дион каза:

- За момент имах чувството, че ще се насера.

- Тактиката на Мани подейства - рече Грасиела.

- Успя да се качи, но сега трябва да изпълни задачата и да слезе от кораба - каза Джо и погледна към часовника на баща си: точно 3 след полунощ.

Той се обърна към Дион, който прочете мислите му.

- Предполагам, че са започнали да трошат онази кръчма пре­ди десет минути.

Зачакаха. Металният окачен мост още бе топъл от жарещото августовско слънце през деня.

След пет минути един от полицаите отиде да вдигне звъня­щия телефон на палубата на патрулната лодка. Няколко се­кунди по-късно слезе тичешком по трапа и плесна партньора си по рамото. Двамата се спуснаха към полицейската кола на кея. В края на пристанището завиха наляво и се насочиха към Ибор, по-точно към клуб на Седемнайсета улица, където де­сетина от хората на Дион в този момент пребиваха около двай­сет моряци.

- Признай си - усмихна се Дион на Джо.

- Какво?

- До момента всичко върви като по вода.

- Засега - отвърна Джо.

До него Грасиела дръпна от пурата си.

Звукът достигна до тях като ехо на изненадващо приглушено избумтяване. Гърмът не бе силен, но мостът под краката им се разклати за миг и всички разпериха ръце сякаш се возеха на един велосипед. Корабът „Мърси“ потрепери. Водата около него се разля на малки вълнички, които се блъснаха в кея. Пушек, гъст и сив като стоманена вълна, изригна от дупка в корпуса с размерите на пиано.

Пушекът ставаше по-гъст, по-черен и след няколко секунди взиране в него Джо различи жълта топка да разцъфва през за­весата, пулсираща като живо сърце. Взира се в нея, докато не зърна червени пламъци да се смесват с жълтите, но в следва­щия момент и двата цвята изчезнаха зад кълбата дим, които вече бяха почернели като пресен катран. Пушекът изпълни при­станището и се понесе към града отвъд канала, закривайки не­бето.

Дион се разсмя. Джо го погледна в очите, но Дион не спираше да се смее, да поклаща глава и да му кима.

Джо разбра какво значи кимането - ето това бе причината да станат престъпници. За да изживяват моменти, които застрахователите, шофьорите на камиони, адвокатите, банковите чиновници, дърводелците и търговските посредници никога нямаше да изпитат. Мигове на този свят без предпазни мрежи - без някой да те хване и да те спаси. Джо гледаше Дион и си спомни как се бе почувствал, след като разбиха първия си ве­стникарски павилион на Боудиън Стрийт, когато бяха тринайсетгодишни: Най-вероятно ще умрем млади.

Но колко хора, които пристъпваха в тъмата на последния си час и се отправяха към черната пустош на забуления в мъгла отвъден свят, можеха да погледнат през рамо и да кажат: „Ня­кога взривих транспортен кораб, тежащ десет хиляди тона“?

Джо отново срещна очите на Дион и се изкиска.

- Той не излезе - каза Грасиела до него, вперила поглед в кораба, който вече едва се виждаше сред пушека.

Джо не продума.

- Мани - поясни Грасиела, макар да нямаше нужда.

Джо кимна.

- Мъртъв ли е? - попита тя.

- Не знам - отвърна той, но си помисли: „Дано“.

Петнайсета глава

Очите на дъщеря му

ПРИЗОРИ МОРЯЦИТЕ РАЗТОВАРИХА оръжията на кея. Под първите слънчеви лъчи капчиците роса, обсипали сандъ­ците, започнаха да се изпаряват. Пристигнаха няколко по-малки корабчета, от които слязоха моряци, следвани от офицери, и огледаха дупката в корпуса. Джо, Естебан и Дион се разхожда­ха из тълпата, събрала се зад полицейските кордони, и чуха, че корабът е заседнал на дъното на залива и има известни съмне­ния дали ще успеят да го извадят. Говореше се, че военномор­ският флот ще изпрати баржа с кран от Джаксънвил за тази цел. За оръжията щяха да изпратят в Тампа кораб, достатъчно голям да поеме товара. Междувременно трябваше да ги скла­дират някъде.

Джо си тръгна от пристанището. Срещна се с Грасиела в ка­фене на Девето Авеню. Седнаха навън под каменна арка с коолони, загледани в един трамвай, който тракаше по релсите в средата на булеварда и спря пред тях. Няколко пътници слязоха и трамваят отново потегли с дрънчене.

- Някаква следа от него? - попита Грасиела.

Джо поклати глава.

   - Но Дион е там и наблюдава. Нареди на двама души да се разхождат из тълпата, за да...

Той сви рамене и отпи от кубинското си кафе. Цяла нощ бе будувал, а не бе спал добре и предишната, но стига да имаше кубинско кафе, имаше чувството, че може да не спи цяла сед­мица.

- Какво слагат в това кафе? Кокаин ли?

- Обикновено кафе си е - отвърна Грасиела.

- Все едно да кажеш, че водката е сок от картофи - Джо допи чашата и я върна върху чинийката. - Липсва ли ти?

- Куба ли?

- Да.

Тя кимна:

- Много.

- Тогава защо си тук?

Грасиела погледна към улицата, сякаш на отсрещния трото­ар виждаше Хавана.

- Жегата не ти понася - каза тя.

- Моля?

- Непрекъснато си вееш с длан или с шапка. Забелязах как правиш гримаси, когато погледнеш към слънцето, сякаш искаш да го накараш да залезе по-бързо.

- Не предполагах, че е толкова очевидно.

- Ето, сега пак го правиш.

Беше права. Джо си вееше с шапката.

- С тази непоносима жега все едно сме на Слънцето. По дя­волите, все едно сме вътре в самото Слънце. Боже, как изобщо живеете тук на юг?

Грасиела се облегна назад и изви прекрасната си кафява шия върху облегалката от ковано желязо.

- На мен никога не ми става прекалено топло.

- Значи не си в ред.

Тя се засмя, затвори очи и Джо видя как звукът пробягва на горе по гърлото й.

   - Да - отвърна Грасиела, поклати глава, отвори очи и се взря в него. - Защо?

Джо подозираше - не, бе убеден, - че онова, което бе изпит­вал към Ема, е любов. Истинска любов. Следователно чувство­то, което предизвикваше в него Грасиела Коралес, трябваше да е похот. Само че похот, каквато никога досега не бе усещал. Бе ли виждал толкова черни очи? От всяко нейно движение струе­ше някаква апатия - от походката и начина, по който пушеше пури, до жеста, с който взимаше молив от писалище, - така че лесно си представяше тези мудни движения с тялото й просна­то върху неговото, докато той влиза в нея, а тя издишва бавно в ухото му. Апатията й обаче не приличаше на мързел, а на пре­цизност. Не бе подвластна на времето; тя управляваше време­то и се размърдваше, когато желаеше.

Нищо чудно, че монахините така яростно заклеймяваха гре­ховните плътски копнежи. Те можеха да те обсебят по-неумолимо и от рак. И да те убият два пъти по-бързо.

- Защо? - попита той без дори да помни докъде бе стигнал разговорът.

Грасиела го погледна с любопитство:

- Да, защо?

- По работа - отвърна той.

- Аз дойдох по същата причина.

- За да свиваш пури?

Тя изправи гръб, вирна брадичка и кимна.

- Тук плащат много по-добре отколкото за която и да било работа в Хавана. Повечето пари изпращам на семейството си. Когато освободят съпруга ми, ще решим къде да живеем.

- О, значи си омъжена.

- Да.

В погледа й проблесна триумф, но дали не си бе въобразил?

- Съпругът ти обаче е в затвора.

Тя кимна.

- Но не заради нещата, които ти вършиш.

- Какво върша аз?

Тя махна с ръка.

- Дребни мръсни престъпления.

- Значи с това се занимавам - кимна той. - Да не се чудя повече.

- Ейдън се бори за по-висша кауза.

- И какви присъди дават за подобни работи?

Лицето й помръкна, шегите бяха приключили.

- Измъчваха го, за да издаде съучастниците си - мен и Есте­бан. Той обаче не ни издаде, каквито и мъчения да му прила­гаха.

Тя стисна зъби, а очите й пламтяха като светкавиците, които Джо видя предишната вечер в небето.

- Не пращам парите на своето семейство, защото нямам та­кова. Пращам ги на семейството на Ейдън, за да го измъкнат от онзи проклет затвор и да ми го върнат.

Само похот ли изпитваше или и още нещо, което не можеше да определи съвсем? Може би се дължеше на умората, двете години в затвора и жегата. Вероятно. И въпреки това не успя­ваше да се отърси от усещането, че го привлича частица от нея, която е безвъзвратно прекършена, някаква смесица от страх, гняв и надежда. Нещо в нея, което подръпваше тъничка струна в душата му.

- Мъжът ти е щастливец - каза той.

Тя отвори уста, преди да осъзнае, че не може да отговори с хаплива забележка.

- Голям късметлия е - Джо стана и остави няколко монети на масата. - Време е за телефонния разговор.

* * *

ОБАДИХА СЕ ОТ ТЕЛЕФОН в задната част на банкрутирала тютюнева фабрика в източната част на Ибор. Седнаха на пода в прашния кабинет и Джо набра номера, докато Грасиела хвърли последен поглед на съббщението, което той бе напечатал на пишеща машина предишната вечер около полунощ.

- Новинарската редакция - отговори мъжки глас в другия край на линията и Джо подаде слушалката на Грасиела.

- Поемам отговорността за снощния триумф над американ­ския империализъм. Чухте за бомбата на кораба „Мърси“, нали?

Джо чу как мъжът отвърна:

- Да, да, чух.

Грасиела продължи:

- Обединеният народен фронт на Андалусия поема отговор­ността. Планираме нападение и срещу самите моряци и всички американски въоръжени сили, докато Куба не бъде върната на истинския си притежател - испанския народ. Дочуване.

- Чакайте, чакайте, кажете за нападението срещу моряците...

- Докато затворя, вече ще са мъртви.

Тя затвори и погледна Джо.

- Това ще ги накара да се размърдат - рече той.

* * *

ДЖО СЕ ВЪРНА НА ПРИСТАНИЩЕТО тъкмо навреме, за да види как камионите от конвоя пристигат на кея. Екипажът из­лезе на групи от по петдесет човека, трескаво оглеждащи окол­ните покриви.

Камионите напуснаха пристанището в колона и веднага се разделиха с по двайсет моряци във всеки - първият пое на из­ток, вторият на югозапад, третият на север и така нататък.

- Някаква следа от Мани? - обърна се Джо към Дион.

Дион кимна мрачно и посочи през тълпата отвъд сандъците с оръжията. Там на ръба на кея лежеше платнен чувал с труп, завързан през краката, гърдите и врата. След известно време пристигна бяла камионетка, взе тялото и потегли, ескортирана от Бреговата охрана.

Малко след това и последният камион от конвоя на кея избръмча, направи обратен завой, спря с изсвистяване, слива­ло се с крясъците на чайките, и отиде на заден ход до сандъците. Един моряк скочи от него и отвори вратата на каросерията.

Няколкото моряци, останали на кораба „Мърси“, започнаха да товарят, всички въоръжени с автомати, а повечето и с ножове, закачени на коланите. На кея ги чакаше офицерът, донесъл за­поведта, докато те се строяваха до трапа.

Сал Урсо, който работеше в централния букмейкърски пункт на Пескаторе в Южна Тампа, се приближи и подаде на Дион връзка ключове.

Дион го представи на Джо и двамата се здрависаха.

Сал каза:

- На двайсетина метра зад нас е. Резервоарът е пълен дого­ре, на седалките има униформи - той огледа Дион - от глава до пети. - Трудно намерихме твоя размер, господинчо.

Дион го плесна леко по бузата.

- Какво е положението в града?

- Навсякъде гъмжи от полицаи, но търсят испанци.

- А не кубинци, така ли?

Сал поклати глава.

- Ядоса здраво целия град, синко.

Последните моряци се строиха и офицерът им даде заповед, като посочи към сандъците.

- Време е да тръгваме - каза Джо. - Радвам се, че се запоз­нахме, Сал.

- И аз, сър. Ще се видим там.

Отдалечиха се от струпалите се зяпачи и намериха камиона там, където Сал им бе казал - товарна платформа с метално ремарке и стоманено скеле, покрито с платнище. Качиха се бързо в кабината, Джо включи на първа и завиха бавно по Де­ветнайсета улица.

Двайсет минути по-късно отбиха встрани на Шосе 41 до гора от дългоиглени борове, по-високи, отколкото Джо някога си бе представял, че могат да растат дърветата, заобиколени от по- ниски иглолистни дървета и блатни ели, които се издигаха сред палмови шубраци и широколистни храсталаци. По мириса усети, че някъде наблизо, източно от тях, има мочурище. Грасиела ги чакаше до дърво, чийто ствол явно бе прекършен по средата при неотдавнашна буря. Бе се преоблякла и сега носеше крещяща вечерна рокля от черен тюл. Огърлицата от имитиращи злато мъниста, черните пайети и дълбокото деколте, от което надничаха гърдите и чашките на сутиена й, допълваха впечат­лението, че е купонджийка, лудяла дълго след приключването на веселбата, и с настъпването на деня се е озовала в един мно­го по-жесток свят.

Джо я видя през предното стъкло и не слезе от камиона. В ушите му бумтеше собственото му дишане.

- Мога аз да го направя вместо теб - каза Дион.

- Не. Планът е мой и аз поемам отговорността.

- Това не ти пречи да възлагаш някои от другите задачи на мен.

Джо обърна глава към Дион.

- Да не си мислиш, че изгарям от желание да го направя?

- Виждам как се гледате - сви рамене Дион. - Може тя да си пада по по-грубата игра. Може и на теб да ти харесва.

- За какво, по дяволите, говориш? Как сме се били гледали. Ти си гледай работата, а не нея.

- При цялото ми уважение - отвърна Дион, - ти трябва да направиш същото.

Мамка му, помисли си Джо, щом човек се почувства уверен, че няма да го убиеш, започва да ти се качва на главата.

Джо слезе от камиона под погледа на Грасиела. Тя вече бе свършила част от работата - роклята бе скъсана на лявото й рамо, по лявата й гърда имаше няколко драскотини и бе преха­пала долната си устна достатъчно силно, че да пусне кръв. До­като Джо вървеше към нея, тя извади носна кърпа и попи кръвта.

Дион също слезе от камиона и двамата обърнаха глави към него. Той вдигна униформата, която Сал Урсо му бе оставил.

- Вие си вършете работата, а аз ще се преоблека -изкиска се той и тръгна към ремаркето.

Грасиела протегна дясната си ръка.

- Нямаш много време.

Изведнъж Джо осъзна, че не знае как да държи друг човек за ръката. Струваше му се неестествено.

   - Побързай - подкани го тя.

Джо пое дланта й в своята. Кожата й бе много по-груба от всяка друга женска ръка, която бе докосвал. Месестата част на дланта й бе твърда като камък от свиване на пури по цял ден, тънките пръсти бяха силни като слонова кост.

- Сега ли? - попита той.

- Да, така би било най-добре - отвърна тя.

Джо я сграбчи за китката с лявата си ръка, заби пръстите на дясната в плътта на рамото й и остави следи от нокти надолу по ръката й. Когато стигна до лакътя, спря, защото имаше чувст­вото, че главата му е пълна със смачкани хартии.

Грасиела изскубна китка от хватката му и огледа драскоти­ните по ръката си.

- Трябва да изглеждат истински.

- На мен ми изглеждат съвсем истински.

Тя посочи бицепса си.

- Розови са. И свършват при лакътя. Трябва да кървят, глуп­чо, и да стигат докрай. Нали? Забрави ли?

- Не, разбира се - отвърна Джо. - Нали аз съставих плана.

- Тогава го изпълнявай - протегна тя ръка към него. - Забий нокти и дери.

Джо не бе съвсем сигурен, но му се стори, че чу от ремарке­то на камиона да долита смях. Той обви длан около бицепса и, стисна силно и ноктите му потънаха в бледите следи, които бе оставил преди малко. Грасиела не бе толкова смела, колкото се правеше. Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите, а плътта и потреперваше.

- Мамка му, извинявай.

- Побързай.

Тя го прикова с поглед и той продължи надолу от вътрешната страна на ръката, събирайки под ноктите си кожа и оставяики след себе си дълбоки кървави бразди. Когато стигна до лакътя, тя изсъска и извъртя ръка, така че ноктите му стигнаха до китката и от другата страна.

Когато Джо я пусна, тя го зашлеви.

- Боже, да не мислиш, че ми е приятно.

- Така твърдиш ти.

Грасиела го зашлеви отново, този път през устата и по врата.

- Хей! Не мога да отида при пазачите с посинено лице.

- Тогава ме спри - отвърна тя и замахна отново.

Джо избегна удара, защото видя накъде посяга тя и тогава направи каквото се бяха споразумели - онова, което изглежда­ше много по-лесно на думи, отколкото на практика, докато не го бе ударила два пъти, за да му кипне кръвта. Опакото на ръката му посрещна бузата й с кокалчетата напред. От удара горната половина на тялото й се извъртя и косата й падна върху лицето. За миг Грасиела застина така, задъхана. Когато се обърна, ли­цето й бе почервеняло, а кожата около дясното й око потрепва­ше. Тя се изплю в храстите край шосето.

- Нататък ще се справя и сама - каза тя, без да го погледне.

Джо искаше да каже нещо, но не измисли нищо и се върна при камиона, където от пасажерската седалка го наблюдаваше Дион. Той отвори вратата, спря и се обърна към Грасиела.

- Никак не ми беше приятно.

- И въпреки това - отвърна тя и се изплю на пътя - го вклю­чи в плана си.

* * *

ПО ПЪТЯ Дион рече:

- И аз не обичам да ги удрям, но понякога жените те уважават само ако ги биеш.

- Не я ударих, защото си го просеше.

- Не, удари я, за да ти помогне да откраднеш автомати и кар­течници за приятелчетата от Острова на греха - Дион сви ра­мене. - Работата ни е гадна и се налага да правим гадории. Тя поиска от теб да откраднеш оръжията. И ти измисли как да го направиш.

- Още не сме ги откраднали - отвърна Джо.

* * *

ОТБИХА ОТ ПЪТЯ още веднъж, за да облече Джо униформа­та си. Дион потропа на стената между кабината и ремаркето и каза:

- Всички да кротуват като мишки, когато котката е наблизо.

Comprendel

От ремаркето долетя дружно „Si“, след което единственият звук, който се чуваше, беше досадното жужене на насекоми сред дърветата.

- Готов ли си? - попита Джо.

Дион удари по вратата.

- Че защо иначе ще ставам от леглото всяка сутрин, друже?

* * *

ОРЪЖЕЙНАТА НА НАЦИОНАЛНАТА ГВАРДИЯ се намираше в още незастроените покрайнини на Тампа в северния край на окръг Хилсбъро - сурова местност с цитрусови горички, блата, обрасли с кипариси, и поляни с метличина, изсъхнали като барут от жегата и само чакащи да пламнат и да задушат целия окръг с черен дим.

Портала охраняваха двама пазачи, единият въоръжен с колт 45-ти калибър, другият с автомат „Браунинг“ - точно оръжия­та, които бяха дошли да откраднат. Пазачът с пистолета беше висок и тромав с черна права коса и хлътнали бузи като на ста­рец или на младеж с развалени зъби. Момчето с автомата още имаше жълто около устата - косата му бе тъмнорижа, а по­гледът - безизразен. Лицето му бе обсипано с черни точки, ся­каш беше поръсено с черен пипер.

То нямаше да създава проблеми, но Джо се разтревожи за високия. В него имаше нещо прикрито и прекалено амбициозно. Гледа ги дълго, без да се интересува дали ги бави.

- Вас ли взривиха? - попита той и Джо видя, че както и предполагаше, зъбите му са кафяви и криви, няколко от тях килнати назад в устата като стари надгробни плочи в наводнен църковен двор.

Дион кимна.

   - Пробиха корпуса.

Високият прехвърли поглед върху Дион.

- Мамка му, бъчво, колко плати, за да минеш изпита по физи­ческо?

Ниският излезе от караулката, хванал небрежно под мишни­ца автомата с дулото надолу, и тръгна покрай камиона с полу­отворена уста, сякаш се надяваше, че ще завали.

Колегата му, който стоеше на вратата на камиона, каза:

- Зададох ти въпрос, дебелако.

- Дион се усмихна любезно.

- Петдесет кинта.

- Толкова ли плати?

- Аха - отвърна Дион.

- Тънко си минал. И на кого по-точно плати?

- Моля?

- Искам името и чина на човека, когото си подкупил.

- Сержант Броган. Защо? Да не искаш и ти да дойдеш при нас?

Високият примигна и им се усмихна хладно, но не каза нищо, след което усмивката му се изпари.

- Аз не приемам подкупи.

- Всичко е наред - обади се Джо, вече изнервен.

- Всичко е наред?

Джо кимна и устоя на изкушението да се усмихне като идиот и да му покаже колко мил може да бъде.

- Всичко е наред, знам.

Джо мълчеше.

- Знам, че всичко е наред - повтори високият. - Да не оста­нахте с впечатление, че имам нужда да ме уверявате?

Джо пак не отговори.

- Защото не е така.

Нещо тупна в ремаркето, високият потърси с поглед партньора си и когато отново обърна очи към Джо, той опря дулото на пистолета си в носа му.

Онзи събра очи, за да фокусира дулото, и задиша тежко. Дион слезе от камиона, заобиколи пазача и взе пистолета от колана му

- Човек със зъби като твоите не бива да посочва недостатъ­ците на другите - рече той. - Човек със зъби като твоите е най- добре да не си отваря устата.

- Да, сър - прошепна високият.

- Как се казваш?

- Пъркин, сър.

- Добре тогава, Пъркинсър, двамата с партньора ми ще ре­шим по-късно дали ще те оставим жив. Ако отсъдим в твоя пол­за, ще разбереш, тъй като няма да си мъртъв. В противен слу­чай, това ще ти е за урок да се държиш по-любезно. А сега вдигни шибаните си ръце зад врата.

От ремаркето на камиона слязоха гангстерите на Пескаторе - четирима на брой, с летни костюми и крещящи вра­товръзки. Те бутнаха пазача да тръгне пред тях, Сал Урсо опря в гърба му собствената му пушка, а пазачът запелтечи, че не иска да умре днес. След гангстерите слязоха кубинците, трий­сет души, повечето облечени с бели памучни панталони и бели ризи без копчета, които на Джо му заприличаха на пижами., Всички до един носеха пушки или пистолети. Един от тях държеше мачете, а друг бе извадил два големи ножа. Водеше ги Естебан. Той беше облечен с тъмнозелена куртка и панта­лони в същия цвят, което наведе Джо на мисълта, че това е предпочитаната униформа на революционерите от бананови­те републики. Естебан му кимна и мина с хората си през пор­тала на оръжейната, след което им нареди да обградят сграда­та отзад.

- Колко хора има вътре? - обърна се Джо към Пъркин.

- Четиринайсет.

- Защо са толкова малко?

- Средата на седмицата е. Ако бяхте дошли в събота или не­деля - в очите му се завърна злобното пламъче, - щяхте да видите вие.

- Не се и съмнявам - отвърна Джо и слезе от камиона. - В момента обаче, Пъркин, ще се задоволя и с теб.

* * *

ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО СЕ ОПИТА да ги спре, когато видя въоръжени кубинци да нахлуват в коридорите на оръжейната, беше истински великан. Джо прецени, че е висок към два мет­ра. А може би и повече. Имаше огромна глава, масивна челюст и рамене като подпорни греди. Джо нареди на тримата пряко подчинени му кубинци да не стрелят. Въпреки това те стреля­ха. Но не уцелиха великана, който стоеше на пет метра от тях. Вместо това удариха друг кубинец, който се промъкваше зад великана.

Джо и Дион стояха точно зад кубинеца, когато го простреля­ха. Той се завъртя и се стовари пред тях като кегла за боулинг, а Джо изкрещя:

- Спрете стрелбата!

Дион завика на испански:

- Dejar de disparar! Dejar de disparar!

Кубинците спряха, но Джо не бе сигурен дали просто не пре­зареждат очуканите си стари пушки. Той сграбчи оръжието на простреляния кубинец за дулото и вдигна ръка тъкмо когато великанът се изправи от приведената си защитна поза, която бе заел, щом откриха огън срещу него. Джо го фрасна с пушката в главата, а великанът се блъсна в стената, след което се хвърли към него с размахани ръце. Джо обърна захвата и заби дръжка­та на пушката в носа на мъжа през размаханите му ръце. Чу пукването на черепа и скулата, докато дръжката се плъзваше по лицето му. Когато едрият мъжага се строполи на пода, Джо хвърли оръжието, извади белезници от джоба си и след като с Дион хванаха по една от китките му, закопча ръцете му зад гърба, докато гигантът дишаше на пресекулки, а кръвта му се сьбираше на локва по земята.

- Живее ли ти се? - попита го Джо.

- Ще те убия.

- Явно ще живееш.

Джо се обърна към тримата кубинци, любители на стрелбата.

- Намерете още един от вашите и заведете този в килиите.

Той погледна към простреляния им другар, който лежеше свит на пода и с мъка дишаше през отворената си уста. Никак не изглеждаше добре - бе пребледнял като платно, а от корема му шуртеше прекалено много кръв. Джо коленичи до него, но в този миг момчето умря. Очите му бяха отворени и обърнати нагоре и надясно, сякаш се опитваше да си спомни рождения ден на жена си или къде бе оставил портфейла си. Лежеше на­страни, с една ръка извита под странен ъгъл зад гърба, а друга­та отпусната безжизнено над главата. Ризата му се бе набрала около ребрата и откриваше корема му.

Тримата, които го бяха застреляли, се прекръстиха и повля­коха великана покрай трупа и коленичилия до него Джо.

Когато затвори клепачите на момчето, Джо осъзна колко е младо. Можеше да е двайсетгодишно, дори по-малко - на шест­найсет. Той го обърна по гръб и скръсти ръце на гърдите му. Под дланите, точно до мястото, където се събираха най-долни­те ребра, кръвта излизаше през дупка с размер на монета.

Дион и хората му строиха хората от Националната гвардия до стената и Дион им нареди да се съблекат по гащи.

На пръста на мъртвото момче имаше венчална халка. Изглеж­даше изработена от евтина ламарина. Сигурно в някой от джо­бовете носеше снимка на жена си, но Джо нямаше намерение да я търси.

Липсваше и една от обувките му. Сигурно се бе изхлузила по време на стрелбата, но Джо не я видя около трупа. Докато Дион подкарваше гвардейците по долни гащи по коридора, Джо огле­да за обувката.

Не я видя. Сигурно беше под тялото на момчето. За миг му мина през ум да провери под трупа - струваше му се важно да намери обувката, - но го чакаха на портала, а и трябваше да смени униформата си.

Имаше чувството, че го наблюдават отегчени или безразлич­ни богове, когато дръпна ризата обратно върху корема на мом­чето и го остави да лежи с една обувка в локва от собствената му кръв.

* * *

ОРЪЖИЯТА ПРИСТИГНАХА пет минути по-късно, когато камионът паркира пред портала. Шофьорът беше матрос, не по-голям от момчето, на чиято смърт Джо току-що бе станал свидетел, но до него седеше офицер на около трийсет и пет години с преждевременно сбръчкано лице. На колана му ви­сеше колт 45-ти калибър, модел 1917 г., с протрита от употре­ба дръжка. Само след един поглед към светлите му очи Джо разбра, че ако някой от онези трима кубинци бе вдигнал оръ­жие срещу него в коридора, сега те щяха да лежат покрити с чаршафи на пода.

Документите, които му подадоха, ги идентифицираха като матрос Оруит Плъф и офицер Уолтър Крадик. Джо им върна личните карти и подписаната заповед, която Крадик му бе дал.

Крадик поклати глава и ръката на Джо увисна във въздуха.

- Това остава за вашия архив.

- Точно така - дръпна Джо ръка и им се усмихна извинител­но, но без да се престарава. - Снощи попрекалих със забавле­нията в Ибор. Знаете как е.

- Напротив, не знам - поклати глава Крадик. - Не пия алко­хол, Законът го забранява.

Той погледна през предното стъкло.

- До онази рампа ли да паркираме?

- Да. Ако искате, разтоварете сандъците и ние ще ги прене­сем вътре.

Крадик погледна към нашивката на рамото на Джо.

- Заповедта ни гласи да доставим и обезопасим оръжията, ефрейтор. Ще ги придружим чак до склада.

- Чудесно - отвърна Джо. - Закарайте ремаркето до рам­пата.

Той отвори портата и улови погледа на Дион. Дион каза нещо на Левака Даунър - най-умният от хората му - и тръгна към оръжейната.

Джо, Левака и още трима от хората на Пескаторе, всички облечени с ефрейторски униформи, последваха камиона до то- варната рампа. Бяха избрали Левака, защото бе умен и не губе­ше самообладание. Другите трима - Кормарто, Фасани и Паро- не - ги бяха взели, защото говореха английски без акцент. Като цяло можеха да минат за войници от запаса, макар че, докато прекосяваха плаца, Джо да забеляза, че косата на Пароне е твърда дълга дори за гвардеец.

От два дни не бе спал нормално и сега усещаше умората във всяка своя стъпка, във всяка мисъл, която се опитваше да фор­мулира.

Когато камионът спря със заден ход до рампата, Джо видя, че Крадик го наблюдава, и се зачуди дали възрастният мъж е подозрителен по принцип или Джо му бе дал повод за съмне­ния. И тогава осъзна нещо, от което му прилоша.

Беше изоставил поста си.

Беше оставил портала без пазачи. Нито един войник не би постъпил така, та бил той и гвардеец с махмурлук.

Джо се озърна през рамо и очакваше да види портала празен, както и изстрел в гърба от 45-калибровото оръжие на Крадик, очакваше суматоха, но вместо това видя Естебан Суарес да стои мирно в караулката с ефрейторска униформа и вид на войник, който щеше да заблуди дори и най-наблюдателните.

„Естебан“, помисли си Джо. „Почти не те познавам, а ми иде да те целуна по челото.“ .

Джо погледна към камиона и видя, че Крадик вече не го на­блюдава. Беше се обърнал на седалката и говореше нещо на младия матрос, докато той натискаше спирачките и изключва­ше двигателя.

Крадик скочи от кабината и изкрещя заповеди към задната част на камиона. Докато Джо стигне до тях, моряците вече бях слезли на рампата и отваряха капака на ремаркето.

Крадик подаде на Джо формуляр.

- Напиши инициалите си на първа и трета страница и се под­пиши на втора. Така заявяваш, че оставяме под твоя опека оръ­жията за не по-малко от три и не повече от трийсет и шест часа.

Джо написа: „Албърт Уайт, сержант, Национална въздушна гвардия“, парафира където трябва и върна формуляра на Крадик.

Крадик погледна към Левака, Кормарто, Фасани и Пароне и после пак спря поглед върху Джо.

- Само петима души ли имате?

- Казаха ни, че вие ще доведете достатъчно хора - посочи Джо към десетината моряци на рампата.

- Типично за пехотата - каза Крадик. - Все се измъквате от тежката работа.

Джо примигна срещу слънцето.

- Затова ли закъсняхте? Имали сте тежка работа?

- Какво рече?

Джо се приготви за словесна атака не само защото кръвта му кипеше, но и защото ако не го направеше, щеше да събуди по­дозрения.

- Трябваше да пристигнете преди половин час.

- Преди петнайсет минути - отвърна Крадик. - При това ни забавиха.

- Кой?

- Не виждам какво ти влиза в работата, ефрейтор - пристъпи Крадик към него. - Но ще ти кажа честно, забави ни една жена.

Джо погледна през рамо към Левака и останалите и се засмя.

- Жените са тежка работа понякога.

Левака се изкиска и останалите последваха примера му.

- Добре, добре - Крадик вдигна ръка и се усмихна, за да покаже, че е разбрал шегата. - Тази жена, момчета, беше истинска красавица. Нали, матрос Плъф?

- Да, сър. Хубава беше. Обзалагам се, че е и истинска фурия.

- Малко тъмнокожа за моя вкус - продължи Крадик. - Но изскочи насред пътя, пребита от проклетия си приятел. За щастие не я беше наръгал, доколкото разбрахме, си падал по ножове.

- На пътя ли я оставихте?

- Оставихме един моряк при нея. Ще го приберем на връща­не, ако ни оставите да разтоварим оръжията.

- Добре - отвърна Джо и отстъпи назад.

* * *

КРАДИК МОЖЕ и да се бе поотпуснал леко, но все още бе нащрек. Попиваше с поглед всичко. Джо остана с него и хва­на въжената дръжка в другия край на сандъка, който Крадик вдигна. Докато вървяха по коридора към склада, виждаха през прозорците другия коридор и канцелариите зад него. Дион бе разпределил всички светлокожи кубинци по кабинетите с гръб към прозорците и те тракаха безсмислици на пишещи маши­ни или държаха телефонни слушалки до ушите си с палци, натиснали вилките. Въпреки това, при второто им минаване по коридора на Джо му хрумна, че всички глави, които вижда­ха отсреща, бяха чернокоси. Нямаше нито един рус или кес­теняв.

Крадик не сваляше очи от прозорците, докато вървяха, без да разбере, че преди малко в коридора с канцелариите се бе разиграло въоръжено нападение и един човек бе загинал.

- Къде служите в чужбина? - попита Джо.

Крадик продължи да се взира през прозорците.

- Как разбра, че служа извън страната?

Дупките от куршуми, помисли си Джо. Проклетите избухли­ви кубинци със сигурност са оставили дупки в стените.

- Имате вид на човек, кален в битки.

Крадик го погледна.

- Нима познаваш кой е участвал в сражения?

- Днес познавам. На вас поне ви личи.

- За малко да застрелям онази латиноска на пътя - каза тихо Крадик.

- Наистина ли?

Той кимна.

- Именно латиносите се опитаха да ни гръмнат снощи. Мом­четата ми още не знаят, но по телефона испанците са заплаши­ли целия екипаж, рекли, че днес всички ще умрем.

- Не знаех.

- Защото още не бива да се знае. Та виждам аз онова тъмно­кожо момиче да ни маха насред Шосе 41. И какво да си помис­ля? Помислих си: „Уолтър, застреляй тази кучка между циците!“

Стигнаха до склада и оставиха сандъка върху първата куп­чина отляво. Отстъпиха настрани, Крадик избърса потното си чело с носна кърпа и двамата проследиха с поглед как моряци­те донасят последните сандъци по горещия коридор.

- Щях да го направя, но очите й бяха като на дъщеря ми.

- Чии очи?

- На тъмнокожото момиче. Имам дъщеря от времето, когато служех в Доминиканската република. Не я виждам, но от време на време майка й ми праща снимки. Има големи черни очи като повечето жени по Карибите. Днес, когато видях, че онова мо­миче има същите очи, прибрах оръжието в кобура.

- Вече сте го бил извадили?

- Наполовина - кимна той. - Вече бях решил, че не бива да рискувам и трябва да застрелям кучката. Тук на юг за подобно нещо бял мъж ще получи само мъмрене. Но... - той сви рамене. - Имаше очите на дъщеря ми.

Джо не каза нищо, но кръвта запулсира в ушите му.

- Изпратих едно момче да го направи.

- Моля?

Крадик кимна.

- Изпратих едно от моите момчета. Мисля, че се казва Сайръс. Иска да се бие, но в момента няма война. Кучката видя погледа му и тръгна да бяга. Сайръс обаче си пада малко ловец. Израснал в мочурищата край границата с Алабама. Намери я за от­рицателно време.

- Къде ще я отведете?

- Никъде няма да я водим. Тя ни нападна, момче. Поне ней­ните хора ни нападнаха. Сайръс ще прави с нея каквото реши и ще хвърли останките на крокодилите.

Крадик пъхна в устата си фас и драсна клечка кибрит в боту­ша си. Взря се в Джо с присвити над пламъка очи.

- Позна, синко, кален съм в битка. Убил съм един доминиканец, купища хаитяни, безспорен факт. Няколко години след това отнесох трима панамци само с един залп на автомата, тъй като се бяха сгушили един в друг, май се молеха. Ще ти кажа правичката, и не вярвай, ако някой ти разправя, че не е така - той запали цигарата и хвърли клечката през рамо. - Голяма веселба падна.

Шестнайсета глава

Гангстер

ЩОМ МОРЯЦИТЕ СИ ТРЪГНАХА, Естебан изтича до га­ража за автомобил. Джо свали униформата си, докато Дион ка­раше камиона на заден ход към товарната рампа, а кубинците започнаха да изнасят сандъците от склада.

- Ще се справиш ли сам? - попита Джо Дион.

Дион се усмихна лъчезарно.

- Съмняваш ли се? Ти отивай да я вземеш. Ще се видим на уговореното място след час.

Естебан спря при тях с брониран джип, Джо скочи вътре и Двамата потеглиха по Шосе 41. След пет минути видяха транс­портния камион на около километър пред себе си да се тътри по дългия и прав път, в чийто друг край на практика се вижда­ше чак Алабама.

- Щом ние ги виждаме - каза Джо, - значи и те ни виждат.

- Не за дълго - отвърна Естебан.

Зърнаха отляво черния път, който пресичаше палмите и шосето и продължаваше в гората от другата страна. Естебан зави и Джипът заподскача по неравния чакъл и калната пръст. Той шофираше както Джо се чувстваше в момента - разтревожено и безразсъдно.

- Как се казваше момчето, което умря? - попита Джо.

- Гилермо.

Джо още виждаше очите на издъхналото момче и не искаше да намери Грасиела по същия начин.

- Не биваше да я оставяме сама на пътя - каза Естебан.

- Знам.

- Трябваше да се досетим, че ще оставят някой при нея.

- Знам.

- Трябваше и ние да оставим човек, скрит наблизо.

- Знам, мамка му! Вече нищо не можем да направим по въп­роса!

Естебан настъпи газта, прелетяха над дупка в пътя и се при­земиха от другата страна толкова рязко, че Джо се уплаши джипът да не да се преобърне и да се стоварят на проклетите си глави.

Но не каза на Естебан да намали.

- Познавам я откакто беше не по-висока от кучетата във фер­мата ни.

Джо не каза нищо. През боровете отляво се виждаше блато. Хвърчаха покрай кипариси, евкалипти и непознати за Джо рас­тения, които се сливаха, докато зелените и жълтите цветове не станаха размазани като мазки от четката на художник.

- Родителите й се хващаха като наемници по фермите. Да беше видял селото, което наричаше свой дом за по няколко месеца всяка година. Американците няма да разберат какво е бедност, докато не видят онова село. Баща ми обаче забеляза колко е умна и по­пита родителите й дали може да я наеме и да я обучи за домашна помощница. Истината е обаче, че ми наемаше другарче. Нямах никакви приятели, само конете и добитъка.

Подскочиха в нова дупка на пътя.

- Странен момент да ми разкажеш тази история - каза Джо.

- Обичах я - надвикваше Естебан бръмченето на мотора.- Сега обичам друга, но дълги години си мислех, че съм влюбен в Грасиела.

Той се обърна към Джо, но Джо поклати глава и посочи напред.

   - Гледай пътя, Естебан.

Пак друснаха в трап, при което се отделиха от седалките и тупнаха тежко обратно.

- Тя каза, че прави всичко това заради съпруга си.

Като говореше, Джо успяваше някак си да овладее страха, да не се чувства толкова безпомощен.

- Ах, никакъв съпруг не е той - отвърна Естебан. - Никакъв мъж не е.

- Нали е революционер?

Този път Естебан отвърна хапливо:

- Той е мошеник... estafador. Вие им викате измамници. Се­щаш се, нали? Правеше се на революционер, декламираше сти­хотворения и тя се влюби в него. Изгуби всичко заради този мъж - семейството, парите си, а тя нямаше много пари, загуби почти всичките си приятели, освен мен - той поклати глава. - Дори не знае къде е в момента.

- Мислех, че е в затвора.

- Пуснаха го преди две години.

Джипът пак подскочи. Този път изхвръкнаха настрани и задната броня откъм Джо се удари в малко борче, преди колата да се върне на пътя.

- Но още праща пари на семейството му.

-Те я лъжат. Разправят й, че избягал и се крие в планината, а банда los chacales от затвора „Ниевес Морехон“ и хората на Мачадо го преследват. Разправят й, че не може да се върне в Куба при него, защото така и двамата ще са в опасност. Джоузеф, никой не гони този човек освен хората, на които дължи пари. Но не бива да казваш на Грасиела; тя не слуша никого, когато става въпрос за него.

- Защо? Тя е умна жена.

Естебан погледна за миг към него и сви рамене.

- Всички вярваме на лъжи, които ни носят по-голяма утеха от истината. И тя не е по-различна. Просто нейната лъжа е по- голяма.

Изпуснаха отбивката, но Джо я зърна с крайчеца на окото си и каза на Естебан да спре. Естебан скочи на спирачката и джипът измина още двайсетина метра преди да спре окончателно. Той върна на заден ход и зави.

- Колко души си убил? - попита Естебан.

- Нито един.

- Но си гангстер.

Джо не виждаше смисъл да спори за разликата между ганг­стер и човек извън закона, защото вече не бе сигурен, че има такава.

- Не всички гангстери са убийци.

- Но несъмнено са готови да убиват, ако се наложи.

Джо кимна.

- Също като вас.

- Аз съм бизнесмен. Произвеждам продукт, който хората търсят. Никого не убивам.

- Но въоръжаваш кубински революционери.

- Това е кауза.

- За която умират хора.

- Има разлика - отвърна Естебан. - Аз убивам в името на нещо.

- На какво? На някакъв проклет идеал ли?

- Именно.

- И какъв е този идеал, Естебан?

- Че никой не бива да ръководи живота на другите.

- Интересно - отбеляза Джо. - Хората извън закона убиват по същата причина.

* * *

НЯМАШЕ Я.

Излязоха от гората и наближиха Шосе 41, но там нямаше и следа от Грасиела и моряка, останал да я преследва. На място­то висяха единствено жегата, жуженето на водните кончета й белият път.

Караха около половин километър по пътя, след което се върнаха до отбивката и продължиха на север още половин ки­лометър. На връщане Джо чу звук, който му заприлича на крясъ­ка на гарван или ястреб.

- Изключи двигателя, изключи го!

Естебан спря мотора и двамата се вгледаха в пътя, боровете, блатото зад тях и бялото небе в същия цвят като пътя.

Нищо. Нищо не се чуваше, освен жуженето на водните кон­чета, което Джо вече подозираше, че никога не спира - сутрин, обед и вечер сякаш живееш, долепил ухо до железопътни релси миг след като влакът е преминал по тях.

Естебан се облегна назад и Джо понечи да направи същото, но застина.

Стори му се, че зърна нещо в източна посока, по пътя, по който бяха дошли, нещо, което...

- Ето там — посочи той и в този момент тя изскочи от гъста­лака.

Не затича към тях и Джо осъзна, че е твърде умна, за да постъ­пи толкова глупаво. Така щеше да й се наложи да измине петде­сет метра през ниските храсти и млади фиданки.

Естебан запали мотора, джипът друсна в канавката и се върна на пътя, а Джо, вкопчил се в рамката на предното стъкло, чу изстрелите - силни изпуквания, странно приглушени дори тук в пустошта. От мястото си не виждаше стрелеца, но зърна бла­тото и разбра, че тя се е насочила към него. Побутна Естебан с крак и посочи с ръка наляво - малко по на югозапад от линията, по която се движеха в момента.

Естебан завъртя волана и Джо неочаквано зърна нещо тъмно­синьо, само за секунда, и видя главата на мъжа и изстрелите от пушката му. Пред тях Грасиела падна на колене в блатото, но Джо не разбра дали се бе препънала или я бе повалил куршум. Твърдата земя премина в кал, а стрелецът се намираше от дясната им страна. Естебан намали, когато джипът навлезе в блатото, и Джо изскочи навън.

Щеше да е сякаш е скочил на луната, ако луната беше зелена, блатните кипариси се извисяваха като огромни яйца от мътната зелена вода, а над дузината стволове на праисторически ин­дийски смокини се издигаха, застанали нащрек като стражи на замък. Естебан пое наляво с джипа, тъкмо когато Джо видя Грасиела да се стрелва между два блатни кипариса от лявата му страна. Нещо смущаващо тежко пропълзя през краката му и той чу гърмеж много по-близо до себе си. Куршумът откърти парче от кипариса, зад който се криеше Грасиела.

Младият матрос излезе иззад дърво на около три метра от него. Имаше височина и телосложение като на Джо, косата му бе рижа, а лицето - изпито. Бе опрял пушка на рамо, вдигнал мерника пред окото си и насочил дулото към кипариса. Джо вдигна автоматичния си пистолет, издиша бавно, докато се при­целваше, и стреля по мъжа от три метра разстояние. Пушката отхвръкна и се завъртя така неконтролируемо във въздуха, че Джо предположи, че е уцелил само нея. Но когато оръжието падна в кафеникавата вода, младежът падна с него и от дясната му подмишница рукна кръв и потъмни водата, в която той цоп­на с плясък.

- Грасиела! Аз съм Джо. Добре ли си?

Тя надзърна иззад дървото и Джо кимна. Естебан спря зад нея, тя се качи в джипа и потеглиха към Джо.

Той извади пушката от блатото и погледна към моряка. Мом­чето лежеше във водата с ръце, отпуснати върху коленете и сведена глава, сякаш се опитваше да си поеме въздух.

Грасиела слезе от джипа. Всъщност залитна към Джо. Той обви ръце около нея, за да не падне, и усети как адреналинът бушува в тялото й сякаш я бяха зашеметили с шокова палка.

Зад моряка нещо се движеше през мангровите дървета. Нещо дълго и толкова тъмнозелено, че изглеждаше почти черно.

Морякът вдигна очи към Джо с отворена уста и забързано, хрипливо дишане.

- Ти си бял.

- Да - отвърна Джо.

- Що ме застреля тогава, мамка му?

Джо погледна към Естебан, после към Грасиела.

- Ако го оставим тук, някое животно ще го изяде до минути. Значи или го взимаме с нас, или...

Чуваше как се приближават още влечуги, привлечени от из­тичащата в зеленото блато кръв на моряка.

- Или го взимаме с нас, или... - повтори Джо.

- Видял е добре лицето й - прекъсна го Естебан.

- Знам - отвърна Джо.

- Превърна преследването в игра - каза Грасиела.

- Моля?

- Гонеше ме като дивеч и се смееше като момиче.

Джо погледна към моряка и момчето срещна погледа му. В очите му се четеше страх, но останалата част от него излъчва­ше непокорство и селяндурска напереност.

- Ако мислиш, че ще ти се моля, жестоко се...

Джо го застреля в лицето и изходната рана оплиска в розово папратите, а алигаторите се замитаха нетърпеливо.

Грасиела извика неволно и Джо за малко да я последва. Есте­бан го погледна в очите и кимна, както Джо осъзна с благодар­ност, задето направи онова, което се налагаше, но никой не ис­каше да направи. Дори самият Джо - в чиито уши още отеква­ше изстрелът и от чийто пистолет още излизаше струйка дим, не по-гъст от цигарен, не можеше да повярва, че наистина го е направил.

В краката му лежеше мъртъв човек. Мъртъв, само защото Джо се бе родил на този свят.

Качиха се в джипа, без да продумат. Сякаш чакали разреше­ние, два алигатора веднага се спуснаха към тялото - единият излезе измежду мангровите дървета, поклащащ се равномерно като дебело куче, а другият се плъзна през водата измежду вод­ните лилии покрай гумите на джипа.

Естебан се отдалечи от мястото тъкмо когато двете влечуги стигнаха до трупа едновременно. Едното захапа ръката, а другото се спусна към крака.

Естебан караше през гората на югоизток покрай блатото, ус­поредно на пътя, но все още без да излиза на него.

Джо и Грасиела седяха на задната седалка. Алигаторите и хората не бяха единствените хищници в мочурището през онзи ден: един ягуар стоеше на брега й газеше в мътната вода. Има­ше същия кафеникав цвят като стволовете на дърветата и Джо нямаше да го забележи, ако не бе вдигнал глава към тях, когато минаха на двайсетина метра от него. Беше дълъг поне метър и половина, а мокрите му мускулести крайници бяха олицетво­рение на грациозността. Коремът и гърлото му бяха бели като сметана, а от мократа му козина се издигаше пара, докато ог­леждаше колата. Всъщност не гледаше колата, а Джо. Джо се взря в бистрите му очи - древни, жълти и безмилостни като слънцето. За миг, обгърнат от физическо и душевно изтоще­ние, му се стори, че чува гласа му.

Няма да избягаш.

„От какво?“, искаше му се да попита, но Естебан завъртя волана наляво, свиха встрани от брега, подскочиха рязко през корените на паднало дърво и когато Джо отново погледна нататък, ягуарът бе изчезнал. Той огледа дърветата, но повече не го видя.

- Видя ли котката?

Грасиела го изгледа безмълвно.

- Ягуарът - обясни той с разперени ръце.

Грасиела присви очи сякаш притеснена, че е получил слънчев удар, и завъртя глава. Изглеждаше ужасно - по тялото й като че ли имаше повече рани, отколкото здрава кожа. Лицето й бе подуто на мястото, където той я бе ударил, разбира се, а кома­рите и конските мухи я бяха изпохапали - и не само те, а и жълтите мравки, които бяха оставили бели петънца с червени очертания по ходилата и прасците й. Роклята й бе съдрана на рамото и на лявото бедро, а подгъвът бе разкъсан. Обувките и ги нямаше.

- Можеш да го прибереш - каза тя.

Джо проследи погледа й и видя, че в дясната си ръка още държи пистолета. Той пусна предпазителя и го прибра в кобура на кръста си.

Естебан излезе на Шосе 41 и натисна газта така здраво, че джипът се разтресе, преди да полети по пътя. Джо гледаше как настилката от счукани мидени черупки фучи назад под безми­лостното слънце в безмилостното небе.

- Той щеше да ме убие.

Мократа й коса се вееше през лицето и шията й.

- Знам.

- Гонеше ме сякаш бе излязъл на лов за катерици. Повтаря­ше: „Миличка, ще ти пусна един куршум в крака и после ще те тръшна на земята“. Това означава, че...

Джо кимна.

- И ако го беше оставил жив - продължи тя, - щяха да арес­туват мен. И след това да арестуват теб.

Той кимна. Огледа ухапванията от насекоми по глезените, плъзна очи нагоре по прасците, по роклята, та чак до очите. Тя срещна погледа му за миг, после се извърна и се взря в порто­каловата горичка, през която минаха. След известно време от­ново го погледна.

- Да не мислиш, че съжалявам? - попита той.

- Не знам.

- Изобщо не съжалявам.

- И не бива.

- Но не се чувствам и добре.

- И това не бива.

- Но не съжалявам.

Това в общи линии обобщаваше какво изпитва.

„Вече не съм човек извън закона“, помисли си той. „Сега съм гангстер, а това е бандата ми.“

На задната седалка на джипа под острата миризма на порто­каловите дръвчета и вонята на блатен газ Грасиела го гледа в очите цял километър и никой от двамата не продума, докато не стигнаха до Западна Тампа.

Седемнайсета глава

Днешният ден

ВЪРНАХА СЕ В ИБОР и Естебан остави Грасиела и Джо в сградата, в която Грасиела бе наела стая над едно кафене. Джо я изпрати догоре, докато Естебан и Сал Урсо отидоха да се отърват от джипа в Южна Тампа.

Стаята на Грасиела беше мъничка и много спретната. Легло­то от ковано желязо бе боядисано в същото бяло като порцела­новия умивалник под овалното огледало. Дрехите й висяха в очукан гардероб от борово дърво, който изглеждаше по-стар от самата сграда, но по него нямаше нито прах, нито мухъл, което на Джо в този климат му се струваше невъзможно. Един­ственият прозорец, с изглед към Единайсето Авеню, бе със спус­нати щори, за да не се напича стаята. Грасиела имаше параван за преобличане, изработен от същата дървесина като гардеро­ба и тя накара с жест Джо да се обърне към прозореца и се скри зад него.

- Сега вече си крал - каза тя, когато той вдигна щората и погледна към булеварда.

- Моля?

- Спечели търговията с ром. Ще станеш крал.

- Може би принц. Тепърва трябва да се разправя с Албърт Уайт.

- Защо си мислиш, че вече си намерил начин да го напра­виш?

Джо запали цигара и седна на перваза на прозореца.

- Плановете са просто мечти, докато не бъдат осъществени.

- И това ли беше мечтата ти?

- Да.

- Ами, честито, тогава.

Той я погледна. Съдраната й мръсна официална рокля висе­ше от паравана, а раменете й бяха голи.

- Не прозвуча искрено.

Тя му посочи с жест да се обърне.

- Напротив. Това си искал и си го постигнал. В известен смисъл е достойно за възхищение.

Джо се изкикоти.

- В известен смисъл.

- Но как ще задържиш властта сега, след като я спечели. Ин­тересен въпрос, не мислиш ли?

- Смяташ, че не съм достатъчно силен, а?

Той отново я погледна и този път тя не възрази, защото си бе облякла бяла блуза.

- Не знам дали си достатъчно жесток - черните й очи искря­ха бистри. - А ако си достатъчно жесток, би било много тъжно.

- Не е задължително хората с власт да са жестоки.

- Но обикновено са - тя наведе глава, докато обличаше пола­та си. - Сега, след като ме видя да се преобличам, а аз те видях да застрелваш човек, може ли да ти задам личен въпрос?

- Разбира се.

- Коя е тя?

- Коя?

Главата й отново се появи над паравана.

- Жената, която обичаш.

- Кой казва, че съм влюбен?

- Аз казвам - сви рамене тя. - Жените ги разбират тези неща. Тя във Флорида ли е?

Джо се усмихна и поклати глава.

- Тя си отиде.

- Напуснала те е?

- Умря.

Грасиела примигна и го изгледа изпитателно, за да провери дали я занася. Когато осъзна, че казва истината, прошепна:

- Съжалявам.

Той смени темата.

- Доволна ли си, че взехме оръжията? ^;

Тя облегна лакти на паравана.

- Много. Когато настане денят, в който Мачадо бъде свален от власт - а този ден ще дойде, - ще имаме... - тя го погледна и щракна пръсти. - Помогни ми.

- Арсенал.

- Да, арсенал.

- Значи това не са единствените оръжия, които имате.

Грасиела поклати глава.

- Не са първите, а няма и да са последните.

Тя излезе иззад паравана, облечена с обичайните за работ­ничка в тютюнева фабрика дрехи - бяла блуза, тънка вра­товръзка и бежова пола.

- Смяташ, че е глупаво, задето се занимавам с това.

- Напротив, смятам, че е благородно. Просто това не е моята кауза.

- И каква е твоята?

- Ромът.

- И не намираш за нужно да си благороден? - Грасиела вдиг­на ръка и приближи палец и показалец. - Поне мъничко?

Джо поклати глава.

- Нямам нищо против благородните хора, просто рядко съм срещал такива, които да доживеят четирийсет години.

- Гангстерите също умират млади.

- Вярно е, но се храним в по-добри ресторанти.

Грасиела извади от гардероба ниски обувки в същия цвят като блузата и седна на леглото, за да ги обуе.

Джо остана до прозореца.

- Да речем, че някой ден успеете да осъществите революци­ята си.

- Да?

- Нещо ще се промени ли?

- Хората могат да се променят.

Тя обу едната обувка.

Джо поклати глава.

- Светът може да се промени, но хората - не, хората в общи линии си остават същите. Дори да смените Мачадо, най-веро­ятно ще го заместите с някой още по-лош. Междувременно теб може да те осакатят или да...

- Умра - Грасиела изви тяло, за да обуе другата обувка. - Знам каква съдба ще ме споходи най-вероятно, Джоузеф.

- Джо.

- Джоузеф - повтори тя. - Може да загина, след като другар ме предаде за пари. Може да ме хванат извратени мъже като онзи днес и дори по-лоши, които да ме изтезават, докато тялото ми се предаде. И в смъртта ми няма да има нищо благородно, защото смъртта никога не е благородна. Плачеш, молиш се и се насираш, докато умираш. А убийците ти се смеят и плюят върху трупа ти. И бързо ще ме забравят. Сякаш - тя щракна с пръсти - никога не съм съществувала. Наясно съм с това.

- Тогава защо го правиш?

Грасиела стана и приглади полата си.

- Обичам, страната си.

- И аз обичам моята, но...

- Няма „но“. По това се различаваме. Ти виждаш своята страна през прозореца, нали?

- В общи линии - кимна той.

- А моята страна е тук - тя потупа гърдите си, после слепо­очието. - И знам, че страната ми няма да ми благодари за уси­лията. Няма да ми отвърне с любов. Би било невъзможно, защото не обичам просто хората, сградите и мириса й. Обичам идеята, която сама съм си изградила за нея, тъй че обичам нещо, което не съществува. Както ти обичаш мъртвото си момиче.

Джо не измисли какво да каже, затова просто я проследи с поглед как прекосява стаята и дръпва роклята, която бе носила в блатото, от паравана. Подаде му я на излизане от стаята.

- Би ли я изгорил?

* * *

ОРЪЖИЯТА ПЪТУВАХА към провинция Пинар дел Рио, западно от Хавана. Напуснаха Сейнт Питърсбърг в пет рибарски корабчета от залива Бока Сиега в три следобед. Дион, Джо, Ес­тебан и Грасиела ги изпратиха. Джо бе сменил костюма, съси­пан в блатото, с най-светлия, който имаше. Грасиела бе гледала как го изгори заедно с роклята й, но видът й на плячка от мочу­рищата вече избледняваше. Задрямваше на пейката под лампа­та на кея, но отказваше всички предложения да седне в някоя от колите или да позволи да я закарат обратно в Ибор.

След като стиснаха ръката и на последния капитан и всички корабчета потеглиха, те останаха сами и се спогледаха. Джо осъзна, че нямат представа какво да правят сега. Какво би над­минало събитията от последните два дни? Небето бе станало червено. Надолу по назъбения бряг, отвъд няколко мангрови дървета горещият вятър развяваше по някое платно или бре­зент. Джо погледна към Естебан. Погледна към Грасиела, об­легнала се на лампата със затворени очи. Погледна към Дион. Над главата му прелетя пеликан с човка, по-голяма от корема му. Джо се взря в лодките, вече излезли от пристанището, с размери на конусовидни картонени шапки в далечината, и се разсмя. Не можеше да се сдържи. Дион и Естебан веднага с присъединиха и тримата се запревиваха от смях. Грасиела закри лице за миг, но след това също се разсмя - през сълзи, както Джо забеляза - и надничаше измежду пръстите си като мал ко момиченце, докато накрая не свали ръце. Тя се смееше и плачеше, прокарваше ръце през косата си, след което изтри сълзите с яката на блузата си. Отидоха до края на дока, смехът им премина в кикот, от който след малко остана само ехото, и четиримата се вгледаха във водата, която доби лилав цвят под червеното небе. Лодките достигнаха хоризонта и преминаха отвъд него една по една.

Джо не помнеше почти нищо от остатъка от онзи ден. Оти­доха в една от кръчмите на Мазо зад ветеринарна лечебница на ъгъла на Петнайсета и Небраска Стрийт. Естебан уреди да им донесат касетка тъмен ром, отлежал в бурета от черешово дърво, и да съобщят новината на всички участници в схемата. Тогава започнаха да пристигат жените с копринени рокли и шапки с пайети. На сцената се качи оркестър. За нула време заведение­то забумтя от музика и танци, достатъчно силни, че да се напу­ка мазилката.

Дион танцуваше едновременно с три жени и ги премяташе зад широкия си гръб и между масивните си крака с изненадва­ща ловкост. В танците обаче истинският майстор в компанията им се оказа Естебан. Движеше се леко като котка върху висок клон, но толкова овладяно, че оркестърът скоро започна да на­гласява песните си към неговото темпо, а не обратното. На­помняше на Джо за Валентино във филма, в който играеше то­реадор - такава силна мъжествена грация притежаваше. Скоро половината жени в заведението се опитваха да повтарят стъпки­те му или да се домогнат до него за тази нощ.

- Никога не съм виждал мъж да се движи така - каза Джо на Грасиела.

Тя седеше на ъгловото сепаре, а той - на пода пред нея. Тя се наведе и му каза на ухо:

- С това се занимаваше, когато пристигна в Америка.

- Какво имаш предвид?

- Работеше като платен партньор за танци в центъра.

- Занасяш ме - Джо вдигна очи към нея. - Има ли нещо, което този човек да не умее?

- В Хавана беше професионален танцьор, при това много добър. Не получаваше главни роли в мюзикъли, но бе много търсен. Така се издържаше, докато учеше право.

Джо за малко да изплюе напитката си.

- Той е адвокат?

- Да, в Хавана.

- Но на мен ми каза, че е израснал във ферма.

- Вярно е. Родителите ми работеха в нея. Бяхме... - тя млъкна и се взря в него.

- Мигриращи фермери?

- Това ли е изразът? - тя направи гримаса, или поне така се стори на пийналия Джо. - Не, не, бяхме наемни работници.

- Баща ти е взел под наем парче земя от неговия баща и му е плащал рента в продукция?

- Това е да си наемен фермер. С това се е занимавал дядо ми в Ирландия - Джо се стараеше да изглежда трезвен, но при да­дените обстоятелства това му костваше големи усилия. - Миг­риращите фермери ходят от ферма на ферма според сезона и посевите.

- Ах, колко си умен, Джоузеф - отвърна Грасиела, явно не­доволна от пояснението му. - Знаеш всичко.

- Ти попита, chica[2].

- Нима ме нарече „chica“?

- Мисля, че да.

- Акцентът ти е ужасен.

- Твоят галски също.

- Моля?

Джо махна с ръка.

- Работя върху себе си.

- Баща му беше велик човек - Очите й блеснаха. - Прие ме в дома си, даде ми собствена стая с чисти чаршафи. Учех английски с частен учител. Аз, селското момиче.

- И какво поиска в замяна баща му?

Тя прочете какво има предвид в погледа му.

- Отвратителен си.

- Въпросът ми е уместен.

- Не поиска нищо. Може би малко си навири носа заради помощта, която оказваше на малкото селянче, но това бе всичко.

Джо вдигна ръка.

- Извинявай, извинявай.

- Винаги виждаш най-лошото в най-добрите хора - поклати глава тя - и най-доброто в лошите.

Джо не успя да измисли какво да отговори, затова сви раме­не и остави мълчанието и алкохолът да върнат по-спокойното настроение отпреди малко.

- Ела да танцуваме - Грасиела стана от сепарето и го дръпна за ръцете.

- Не танцувам.

- Тази вечер всички танцуват.

Джо я остави да го изправи на крака, макар да му се струва­ше престъпно да дели един дансинг с Естебан и в по-малка сте­пен с Дион, и да си мисли, че танцува също като тях.

Разбира се, Дион му се изсмя открито, но Джо бе твърде пиян, за да го е грижа. Остави Грасиела да води и започна да я следва, Щом напипа ритъм, в който успяваше да се движи. Стояха дълго па дансинга и си предаваха бутилка от тъмния ром на Суарес. По едно време се забрави, втренчен в раздвоения й образ; в едното видение тя тичаше през блатото като отчаяна плячка, а в другото танцуваше само на сантиметри от него с помръдва­щи устни, рамене и поклащаща глава, вдигнала бутилката до устните си.

Би убил заради тази жена. Би убил и заради себе си. Но ако имаше въпрос, на който не бе успял да намери отговор цял ден, той бе защо застреля моряка в лицето. Подобно нещо човек би направил само в пристъп на ярост. По принцип бе логично да го простреля в гърдите. Но не, Джо го бе застрелял в лицето. Това бе лично. И тогава, изгубен в танца с Грасиела, осъзна, че го е направил, защото ясно бе видял в очите на момчето пре­зрението към Грасиела. Презрение, защото е с кафява кожа и изнасилването й нямаше да е грях; че това е плячката, полага­ща се на воина. За Сайръс едва ли бе имало значение кога ще го направи - преди или след смъртта й.

Грасиела вдигна ръце над главата си, без да пуска бутилката, кръстоса китки, заизвива лакти с крива усмивка по посиненото лице и премрежени очи.

- За какво си мислиш? - попита тя.

- За днешния ден.

- За кое по-точно? - попита тя, но видя отговора в погледа му.

Свали ръце, подаде му бутилката и двамата се отдалечиха от центъра на дансинга и продължиха да пият.

- Не ми пука за него - каза Джо. - Просто ми се иска да бе имало друг начин.

- Но нямаше.

Той кимна.

- И затова не съжалявам, че го направих. Просто съжалявам, че се случи.

Грасиела взе бутилката от ръцете му.

- Как би благодарил на човека, спасил живота ти, след като го е изложил на опасност?

- Как така го е изложил на опасност?

Тя избърса уста с кокалчета.

- Да, как?

Той я изгледа.

Тя разбра погледа му и се засмя.

- По друг начин, chico[3].

- Просто кажи „благодаря“.

Той взе бутилката от нея и отпи.

   - Благодаря.

Джо направи тържествен поклон и се стовари в скута й. Тя изписка, шляпна го по главата и му помогна да се изправи. Двамата се разсмяха и задъхани отидоха със залитане до една маса.

- Никога няма да станем любовници - каза тя.

- Защо?

- Обичаме други хора.

- Моята е мъртва.

- Моят все едно е мъртъв.

- Аха.

Грасиела поклати глава няколко пъти, реакция от алкохола.

- Значи обичаме призраци.

- Да.

- Което прави и нас призраци.

- Пияна си - каза той.

Тя се засмя и го посочи с пръст.

- Ти си пиян.

- Спор няма.

- Няма да станем любовници.

- Вече го каза.

* * *

ПЪРВИЯ ПЪТ, когато се любиха в стаята й над кафенето, бе като автомобилна катастрофа. Мачкаха костите си, паднаха от леглото и събориха един стол, а когато той влезе в нея, тя заби зъби в рамото му и пусна кръв. Докато кръвта позасъхне, всич­ко бе приключило.

Втория път, половин час по-късно, тя поля гърдите му с ром и го облиза, а той й върна услугата. Не бързаха, опознаваха ритъма на другия. Тя забрани да се целуват, но и това последва твърдението и, че няма да станат любовници. Пробваха бавни и страстни целувки, целувки с хапане на устните, целувки, в които езиците им се докосваха.

Изненада го колко им бе приятно. През живота си Джо бе правил секс със седем жени, но бе правил любов, поне според своите разбирания за това определение, само с Ема. И докато с нея сексът винаги бе безразсъден и понякога вдъхновяващ, Ема винаги бе крила частица от себе си. Бе я улавял да го наблюда­ва, докато правеха секс. А след това винаги се отдръпваше още по-дълбоко в себе си.

Грасиела не си спестяваше нищо. Това доведе до голям риск от наранявания - скубеше му косата, стискаше врата му тол­кова силно с яките си от сгъване на пури ръце, че Джо почти се притесни да не го счупи, забиваше зъби в кожа, мускули и кости. Но това бе част от нейния начин да го обгърне, Да до­кара акта до границата на нещо, което за Джо приличаше на изчезване, сякаш на сутринта щяха да се събудят със слети тела.

Когато обаче се събуди на сутринта, се усмихна на глупава­та си идея. Грасиела спеше, легнала настрани, с гръб към него, с разчорлена коса, разсипана по възглавницата и таблата т леглото. Хрумна му да се измъкне, да грабне дрехите си и да изчезне преди неизбежния разговор за прекалено многото из­пит алкохол и размътено съзнание. Преди съжалението да се е загнездило окончателно. Вместо това обаче я целуна леко по рамото и тя бързо се обърна и се търкулна върху него. Джо реши, че съжалението ще почака до утре.

* * *

- ОТНОШЕНИЯТА НИ ще са чисто професионални - обясни му тя, докато закусваха в кафенето на долния етаж.

- Как така?

Джо отхапа залък препечена филия. Не можеше да спре да се усмихва като идиот.

- Ще задоволяваме тази... - Грасиела също се усмихна, дока­то търсеше подходящата дума - нужда един от друг, докато не настане момент...

- „Докато не настане момент“? Частният учител добре те е научил.

Тя се облегна назад.

- Английският ми е много добър.

- Съгласен съм. Като изключим, че вместо „в опасност“ тряб­ва да използваш „опасен“, наистина говориш без грешка.

Тя изправи гръб.

- Благодаря.

Идиотската усмивка не слизаше от лицето на Джо.

- Няма защо. Значи, ще задоволяваме нуждите си, хм, до­кога?

- Докато се върна в Куба при съпруга си.

- А аз?

- Какво ти?

Тя набоде с вилицата си парче пържено яйце.

- Ти ще се върнеш при съпруга си. А с мен какво ще стане?

- Ти ще си кралят на Тампа.

- Принц - поправи я той.

- Принц Джоузеф. Не звучи зле, но се опасявам, че не ти отива. А и принцовете не трябва ли да са благосклонни?

- За разлика от кого?

- От гангстер, който мисли само за себе си.

- И за бандата си.

- И за бандата си.

- Което си е вид благосклонност.

Грасиела го изгледа със смесица от възмущение и отвраще­ние.

- Ти принц ли си или си гангстер?

- Не знам. Ще ми се да мисля за себе си като за човек извън закона, но вече ми се струва, че това е само фантазия.

- Добре, ти ще си моят принц извън закона, докато се прибера у дома. Как ти се струва?

- С радост ще съм твоят принц извън закона. Какви са задълженията ми?

- Трябва да даваш, освен да вземаш.

- Добре.

В този миг дори да бе поискала панкреаса му, той щеше да се съгласи. Погледна я през масата.

- С какво започваме?

- С Мани.

Прикованите в него черни очи изведнъж станаха сериозни.

- Той имаше семейство - каза Джо. - Жена и три дъщери.

- Помниш.

- Разбира се.

- Нали каза, че не ти пука дали ще умре.

- Малко преувеличих.

- Ще се погрижиш ли за семейството му?

- За колко време?

- До живот - отвърна тя, сякаш това бе напълно логичен от­говор. - Той даде живота си за теб.

Джо поклати глава.

- При цялото ми уважение, той даде живота си за теб. За теб и за твоята кауза.

- И...

Ръката й застина, докато поднасяше препечената филийка към устата.

- И от името на твоята кауза с радост ще изпратя торба пари на семейството на Бустаменте, веднага щом се сдобия с торба пари. Доволна ли си?

Тя му се усмихна и отхапа от филията.

- Да, доволна съм.

- Разбрахме се тогава. Между другото, някой нарича ли те по друг начин, освен Грасиела?

- Какво имаш предвид?

- Не знам, Грейси например.

Тя направи физиономия сякаш бе седнала на горещи въг­лени.

- Граци?

Отново същата физиономия.

- Ела? - опита пак Джо.

- Че защо ще ме наричат по друг начин? Родителите ми са ме кръстили Грасиела.

- И моите родители са ме кръстили Джоузеф.

- Но ти го съкращаваш.

- Да, Джо. Като Хосе.

- Знам - отвърна тя, докато приключваше със закуската. - Но Хосе е равнозначно на Джоузеф, а не на Джо. Трябва да те наричат Джоузеф.

- Говориш като баща ми. Той се обръщаше към мен единст­вено с Джоузеф.

- Защото така се казваш. Ядеш бавно като птичка.

- И преди са ми го казвали.

Грасиела вдигна очи към нещо зад гърба му и когато Джо се обърна, видя в кафенето да влиза Албърт Уайт. Не бе остарял и с ден, макар да изглеждаше по-закръглен и над колана му да бе започнало да се оформя шкембе. Явно още обичаше да носи бели костюми, бели шапки и бели гети. Още ходеше флегма­тично и наперено, сякаш светът бе площадка за игра, построе­на специално за негово развлечение. Влезе с Боунс и Брени Лумис и взе един стол. Момчетата го последваха - взеха си столове и се настаниха на масата на Джо. Албърт седна до Джо, а Лумис и Боунс - от двете страни на Грасиела, с безизразни лица, вперени в Джо.

- Колко време мина? - попита Албърт. - Малко повече от две години?

- Две и половина - отвърна Джо и отпи от кафето си.

Щом казваш. Все пак ти лежа в затвора, а ако има нещо, в което съм сигурен за затворниците, то е, че броят дните много точно.

Албърт протегна ръка през Джо, взе си наденичка от чиния­та му и започна да я яде като пилешко бутче.

- Защо не посегна към пистолета си.

- Може пък да не нося оръжие.

- Не, сериозно те питам.

- Защото си бизнесмен, Албърт, а това място е твърде пуб- лично за престрелка.

- Не съм съгласен - Албърт огледа кафенето. - На мен ми се струва напълно приемливо. Добро осветление, хубава гледка, не е претъпкано.

Собственичката на кафенето, нервна кубинка на петдесети­на години, изглеждаше още по-нервна. Усещаше напрежението между мъжете и искаше то да излезе през прозореца или врата­та, но да изчезне скоро. Възрастната двойка до нея на бара из­глежда не забелязваше нищо - спореха дали вечерта да отидат на кино или да гледат Тито Брока в „Тропикале“.

С изключение на тях, кафенето беше пусто.

Джо погледна към Грасиела. Очите й бяха разширени мал­ко повече от обичайното и една веничка, която досега не бе забелязвал, пулсираше в средата на гърлото й, но иначе из­глеждаше спокойна - ръцете й не трепваха, дишането й бе равно.

Албърт отхапа отново от наденичката и се наведе към нея.

- Как се казваш, скъпа?

- Грасиела.

- Светла негърка ли си или тъмна латиноска? Не мога да преценя.

Тя му се усмихна.

- От Австрия съм. Не е ли очевидно?

Албърт се разсмя гръмко. Плесна се по бедрото, удари по масата и дори незаинтересованата двойка се обърна.

- Охо, добра шега - обърна се той към Лумис и Боунс. - Австрия.

Те не схванаха.

- Австрия! - повтори Албърт и махна рязко с ръце към тях, с наденичката увиснала в едната, после въздъхна. - Няма зна­чение. Е, Грасиела от Австрия, как е цялото ти име?

Грасиела Доминга Маела Коралес.

Албърт подсвирна.

- Да ти се оплете езика, но се обзалагам, че ти имаш богат опит с оплитането на езици, нали скъпа?

- Недей... - намеси се Джо. - Просто... Албърт, недей. Не я замесвай.

Албърт се обърна към Джо, дъвчейки последното парче наденичка.

- От миналото знаем, че не ме бива в това, Джо.

Джо кимна.

- Какво търсиш тук?

- Искам да знам защо не си извади никакви поуки от престоя си в затвора. Беше твърде зает да ти го тикат в задника ли? Излизаш, идваш тук на юг и след два дни вече се опитваш да ме сринеш? Толкова ли се затъпява в пандиза, Джо?

- Може би просто съм се опитвал да привлека внимание­то ти.

- В такъв случай, постигна невероятен успех - отвърна Албърт. - Днес започнаха да ме уведомяват от баровете ми, ресторантите ми, билярдните ми зали, всяка кръчма, която притежавам оттук до Сарасота, че повече няма да ми плащат. Щели да плащат на теб. И, естествено, отидох да говоря с Естебан Суарес, а у тях ме посрещнаха повече въоръжени стражи, от­колкото в Монетния двор на САЩ. Нямал време да се среща с мен. Да не мислиш, че ти и банда жабари... и, правилно ли чух, негри...?

- Кубинци.

Албърт си отчупи парче от препечената филия на Джо.

- Да не мислиш, че ще успееш да ме изместиш?

Джо кимна.

- Мисля, че вече го направих, Албърт.

Албърт поклати глава.

- Веднага щом умреш, Суарес ще се вразумят и те уверявам, прекупвачите също.

- Ако искаше да ме убиеш, вече щеше да си го направил. Дошъл си да преговаряш.

Албърт пак поклати глава.

- Искам те мъртъв и няма да има никакви преговори. Про­сто реших да ти покажа, че съм се променил. Омекнах. Ще излезем през задната врата без момичето. И косъм няма да падне от главата й, макар, Бог ми е свидетел, тя да си има пре­достатъчно.

Албърт стана. Закопча сакото над омекващия си корем. На­мести шапката си.

- Ако вдигнеш шум, взимаме и нея и ще убием и двама ви.

- Това ли е предложението ти?

- Да.

Джо кимна. Извади лист хартия от джоба на сакото си и го остави на масата. Изглади го с длан. Погледна към Албърт и започна да чете имената, написани върху него.

- Пийт Макафърти, Дейв Кериган, Джерард Мюлер, Дик Кипър, Фъргюс Демпси, Арчибалд...

Албърт дръпна листа от ръцете на Джо и дочете списъка наум.

- Не можеш да ги намериш, нали Албърт? Най-добрите ти войници не си вдигат телефоните, не отварят вратите на къщи­те си. Повтаряш си, че е случайност, но знаеш, че не е така. Спипахме ги. Всички до един. И, не ми е приятно да ти го кажа, Албърт, но те няма да се върнат при теб.

Албърт се изкиска, но зачервеното му по принцип лице сега бе бяло като слонова кост. Той погледна към Боунс и Лумис и пак се изкикоти. Боунс също се засмя, но на Лумис очевидно му призля.

- И докато сме на темата за хора от твоята организация - продължи Джо, - как разбра къде съм?

Албърт погледна за миг Грасиела и цветът започна да се връща по лицето му.

- Лесно, Джо, просто следвам мацките.

Грасиела стисна зъби, но не каза нищо.

- Да, добра идея - отвърна Джо, - но освен ако не си знаел къде бях снощи - а не си знаел, защото никой не знаеше, - нямаше да успееш да ме проследиш дотук.

- Хвана ме - вдигна примирително ръце Албърт. - Да речем, че имам и други методи.

- Като къртица в моята организация ли?

По лицето на Албърт се плъзна усмивка, преди да я пропъди с примигване.

- Същият, който ти е казал да ме хванеш в кафенето, а не на улицата.

Този път в погледа на Албърт не проблесна усмивка. Очите му станаха по-плоски и от монети.

- Казал ти е, че ако ме заловиш в кафенето, няма да се съпро­тивлявам заради момичето, нали? Казал ти е, че дори ще те за­веда при торбата с пари, която скрих в Хайд Парк.

Брендън Лумис рече:

- Застреляй го, шефе. Още сега.

- Трябваше да ме застреляте още докато влизахте през вра­тата - отвърна Джо.

- Кой казва, че няма да го направя?

- Аз - обади се Дион иззад гърбовете на Лумис и Боунс, насочил 38-калибров пистолет с дълго дуло към тях.

Сал Урсо влезе през главния вход, след него дойде Левака Даунър, и двамата облечени с шлифери в безоблачния ден.

Собственичката на кафенето и възрастната двойка вече официално се стреснаха. Старецът потупваше гърдите си. Собст­веничката премяташе броеница в ръката си, а устните й се дви­жеха трескаво.

Джо се обърна към Грасиела:

- Би ли им казала, че няма да ги нараним?

Тя кимна и стана от масата.

Албърт каза на Дион:

- Значи предателството е основната черта от характера ти, а, дебелако?

- Само веднъж, шибано денди! Трябваше хубавичко да си помислиш за онова, което сторих с твоя човек Блъм миналата година, преди да ми повярваш този път.

- Още колко души имаме на улицата? - попита Джо.

- Четири пълни коли - отвърна Дион.

Джо стана.

- Албърт, не искам да убивам в кафенето, но това не означа­ва, че няма да го направя и при най-малкия повод.

Албърт се усмихна, самодоволно както винаги, макар да ги превъзхождаха числено и с оръжия.

- Няма да ти дадем никакъв повод. Какво ще кажеш за по- добно сътрудничество?

Джо се изплю в лицето му.

Очите на Албърт се присвиха и станаха малки като зрънца черен пипер.

В продължение на един дълъг напрегнат миг никой в кафене­то не помръдна.

- Ще си извадя носната кърпа - каза Албърт.

- Ако извадиш каквото и да било, ще те направим на решето - отвърна Джо. - Избърши се с ръкав, мамка му!

Докато се бършеше, усмивката на Албърт се възвърна, но погледът му продължаваше да е убийствен.

- Значи или ще ме убиеш, или ще ме прогониш от града.

- Точно така.

- Кое от двете?

Джо погледна към собственичката на кафенето с броеница­та, към Грасиела до нея, поставила ръка на рамото на жената.

- Не си мисли, че точно днес си умирам да те убия, Албърт. Нямаш нито оръжията, нито средствата да започнеш война, а ще ти трябват години, докато си спечелиш нови съюзници, за­ради които да се озъртам.

Албърт седна. Без да му мигне окото. Сякаш гостуваше на стари приятели. Джо остана прав.

- Планираш това още от онази нощ в уличката.

- Естествено.

- Поне ми кажи, че част от причината все още е заради биз­неса.

Джо поклати глава

- Изцяло лична е.

Албърт помисли върху думите му и кимна.

- Искаш да питаш за нея, нали?

Джо усети погледа на Грасиела, вперен в него. И погледа на Дион.

- Не, не особено - отвърна той. - Ти я чукаше, обичаше я и после я уби. Остана ли нещо за казване?

Албърт сви рамене.

- Наистина я обичах. Повече отколкото можеш да си пред­ставиш.

- Имам невероятно развито въображение.

- Не чак толкова.

Джо се опита да разгадае изражението на Албърт и изпита същото чувство като в сервизния коридор в мазето на хотел „Статлър“ - че чувствата на Албърт към Ема са силни колкото неговите.

- Защо тогава я уби?

- Не я убих аз - отвърна Албърт, - а ти. В мига, в който и го вкара. В града имаше хиляди други момичета, а ти си хубавец, никоя нямаше да те подмине, но ти взе моето. Щом сложиш рога на някой мъж, му даваш два варианта - да убие себе си или да убие теб.

- Но ти не уби мен, а нея.

Албърт сви рамене и Джо ясно видя, че още го боли заради случилото се. „Боже“, помисли си той. „Тя открадна по частица и от двама ни.“

Албърт огледа кафенето.

- Господарят ти ме изгони от Бостън. Сега ти ме гониш от Тампа. Това ли е играта?

- В общи линии.

Албърт посочи Дион.

- Знаеш ли, че той те издаде в Питсфийлд? Той е причината да лежиш две години в затвора.

- Да знам. Ей, Ди?

Дион не свали очи от Боунс и Лумис.

- Да?

- Я вкарай един-два куршума в мозъка на Албърт.

Албърт облещи очи, собственичката на кафенето изписка, а Дион тръгна към Албърт с вдигната ръка. Сал и Левака отмет­наха шлиферите си и откриха автоматите си, за да вземат на мушка Лумис и Боунс, а Дион опря пистолета си в слепоочието на Албърт. Албърт стисна очи и вдигна ръце.

- Чакай - каза Джо.

Дион застина.

Джо подръпна крачолите на панталона си и клекна пред Албърт.

- Погледни приятеля ми в очите.

Албърт вдигна глава към Дион.

- Виждаш ли в тях топли чувства към себе си, Албърт?

- Не - примигна Албърт. - Не виждам.

Джо кимна на Дион и той свали пистолета от главата на Албърт.

- С кола ли дойде?

- Моля?

- С кола ли дойде?

- Да.

- Добре. Ще се качиш в колата си и ще напуснеш щата в по­сока север. Предлагам ти да се насочиш към Джорджия, защото сега аз контролирам Алабама, крайбрежието на Мисисипи и всеки град оттук до Ню Орлиънс - той се усмихна. - А следва­щата седмица имам среща за самия Ню Орлиънс.

- Откъде знаеш, че на пътя не ме чакат мои хора?

- По дяволите, Албърт, ще изпратя свои хора по пътя. Всъщност те ще те изпратят от щата. Нали така, Сал?

- Колата е пълна догоре, мистър Кофлин,

Албърт погледна към автомата на Сал.

- Откъде да съм сигурен, че няма да ни убият по пътя?

- Няма как да си сигурен - отвърна Джо. - Но ако не зами­неш от Тампа на мига, при това завинаги, ти гарантирам, че няма да доживееш до утре. А ще се погрижа да не доживееш до утре, защото знам, че тогава ще започнеш да кроиш отмъщени­ето си.

- Защо ти е да ме оставяш жив?

- За да знае цялата страна, че съм взел всичко, което имаш, и не си имал сили да ме спреш - Джо се изправи. - Не ти взимам живота, Албърт, защото не се сещам за нито една жива душа, която да го иска.

Осемнайсета глава

Ничий син

В ДОБРИТЕ СТАРИ ВРЕМЕНА Дион казваше на Джо: „Все някога късметът свършва“.

Повтаряше го често.

А Джо отвръщаше: „И добрият, и лошият късмет“.

- Просто когато на човек дълго време му върви - каза Дион, - вече не помни лошия късмет.

Джо построи къща за себе си и Грасиела на ъгъла на Девето Авеню и Деветнайсета улица. Използва испански работници, кубински работници, италианци за мраморните настилки и по­вика архитекти от Ню Орлиънс, за да се погрижи множеството стилове да бъдат преплетени в латиноамерикански вариант на Френския квартал на Ню Орлиънс. С Грасиела ходиха няколко пъти дотам и обикаляха квартала за вдъхновение, правеха си дълги разходки и из Ибор. Измислиха дизайн,обединяващ гръцкия неокласицизъм с испанския колониализъм. Къщата имаше фасада от червени тухли и светли циментови балкони с парапети от ковано желязо. Прозорците бяха със зелени капаци, не­прекъснато затворени, и от улицата къщата изглеждаше почти обикновена и бе трудно да се каже какъв човек живее в нея.

Но в задната част просторните стаи с високи тавани и аркй водеха към вътрешен двор, зарибено езерце и градини, където дива мента, виолетки и кореопсис растяха редом с европейски палми. По стените пълзеше алжирски бръшлян. През зимата вечнозелените храсти цъфтяха край яркожълтия краолински жасмин, а през пролетта и двете растения увяхваха и даваха път на храстите тромпетено цвете, тъмни като кървави порто­кали. Каменните пътеки обикаляха около фонтан, преминаваха под арките на покритата веранда и водеха до стълбище, което се виеше в къщата покрай стени от бели тухли.

Всички врати бяха поне петнайсет сантиметра дебели, с пан­ти във формата на овнешки рога и брави от черно желязо. Джо бе участвал в проектирането на салона на третия етаж с куполовиден таван и тераса на покрива с изглед към алеята зад къщата. Терасата представляваше фриволна веранда в срав­нение с балкона на втория етаж, който опасваше остатъка от сградата и галерията от ковано желязо на третия етаж и бе широк колкото улица, та Джо често забравяше за съществува­нето й.

Щом започна, Джо не можеше да се спре. Гостите, извадили късмет да получат покана за някой от благотворителните бало­ве на Грасиела, нямаше как да не забележат салона или пищния централен вестибюл с двойно стълбище, вносните копринени завеси, италианските, подобни на тронове фотьойли, огледало­то в цял ръст от времето на Наполеон III със свещници по об­кова, мраморните лавици от Флоренция или картините в позла­тени рамки, купени от галерия в Париж, която Естебан им бе препоръчал. Стени от голи тухли се срещаха със стени, покри­ти със сатенени тапети, щампи или модно напукан хоросан. Паркетът в предната част на къщата отстъпваше място на ка­менни подове в стаите в задната част, за да държат хладно. През лятото покриваха мебелите с бели памучни покривки и от по­лилеите се спускаха прозрачни балдахини, които да пазят оби­тателите от насекомите. Мрежи против комари висяха над леглото на Джо и Грасиела и над ваната с животински крака в банята, където двамата често се оттегляха вечер с бутилка вино на фона на долитащите от улиците шумове.

Заради разкоша Грасиела изгуби някои от приятелите си, пре­димно от фабриката, които бяха работили като доброволци с нея в началото на „Сиркуло Кубано“. Не че й завиждаха за но- вопридобитото богатство и късмет (макар някои наистина да завиждаха), а по-скоро се страхуваха да не бутнат без да искат някоя ценна вещ и да я разбият върху каменния под. Не можеха да седят без да се въртят нервно и скоро общите неща между тях и Грасиела се стопиха и не им останаха теми за разговор.

В Ибор наричаха къщата El Alcalde de la Mansion - Замъкът на кмета, - но Джо разбра за това прозвище чак след година, защото гласовете от улицата не достигаха достатъчно високо, за да ги чуе отчетливо.

Междувременно сътрудничеството между Кофлин и Суа­рес доведе до завидна стабилност в бизнес, известен с цялостната липса на стабилност. Джо и Естебан направиха пивоварна в театър „Ландмарк“ на Седмо Авеню и още една до кухнята на хотел „Ромеро“, поддържаха ги чисти и непрестанно бълващи продукция. Присъединиха към себе си всички дреб­ни семейни производители на алкохол, дори онези, които ра­ботеха за Албърт Уайт, като им дадоха по-голям дял от печал­бата и по-добър продукт. Купиха по-бързи лодки и смениха всички двигатели на камионите и транспортните си коли. Ку­пиха двуместен хидроплан, за да прикрива превозите им, пла­ващи по залива. Самолета пилотираше Фаруко Диас, бивш мексикански революционер, толкова талантлив, колкото и луд Фаруко, забележителна комбинация от древни белези от шар­ка, дълбоки колкото в тях да потъне възглавничката на пръст, и дълга светла, мазна коса като мокри спагети, настояваше на пасажерската седалка да монтират картечница „за всеки слу­чай“. Джо отбеляза, че тъй като пътува сам, няма да има кои да стреля, ако възникне необходимост, и Фаруко се съгласи на компромис - позволиха да му монтира стойката, но не и самата картечница.

По суша купиха маршрути из целия Юг и по Източното край­брежие заради аргумента на Джо, че ако плащат на многобройните южняшки банди, за да ползват маршрутите им, а бандите на свой ред плащат на местните власти, броят на арестите и изгубените пратки ще падне между 30 и 35 процента.

Паднаха със 70 процента.

За нула време Джо и Естебан успяха да превърнат бизнес за един милион долара годишно в рог на изобилието, докарващ по шест милиона.

И всичко това по време на световна финансова криза, която продължаваше да се задълбочава, всяка шокова вълна беше следвана от още по-голяма, ден след ден, месец след месец. Хората се нуждаеха от работа, от домове, от надежда. След като изглеждаше, че скоро няма да получат нито едно от тези неща, се задоволяваха с алкохол.

Пороците, осъзна Джо, не се влияят от Депресията.

Но същото важеше и за всичко останало. Дори в изолацията си Джо още бе зашеметен, наред с всички останали, от рязкото влошаване на обстановката в страната през последните някол­ко години. След краха на Уолстрийт от 1929 г., десет хиляди банки фалираха и тринайсет милиона души бяха съкратени. Хувър, на когото предстоеше трудна битка за преизбиране, не преставаше да говори, че в края на тунела има светлина, но повечето хора решиха, че светлината идва от влака, който все­ки момент ще ги прегази. Затова Хувър, като отчаяна мярка, вдигна данъците на най-богатите от 25 на 63 процента и изгуби единствените си поддръжници.

В Тампа обаче, колкото и да е странно, икономиката се раз­виваше - корабостроителниците и консервните фабрики процъфтяваха. Но в Ибор това не се усещаше. Тютюневите фабрики започнаха да западат по-бързо и от банките. Хората бяха заменени от машини за свиване на цигари; радиоприем­ниците замениха четците в цеховете. Цигарите, невероятно ев­тини, се превърнаха в законния порок на нацията, а продажби­те на пури се сринаха с над 50 процента. Работниците от десе­тина фабрики излязоха на стачка, само за да видят усилията си смазани от началници, полиция и Ку Клукс Клан. Италианците започнаха да напускат Ибор на орди. Испанците също започ­наха да се изнасят.

Грасиела загуби работата си заради машина. Джо нямаше нищо против - от месеци искаше да я измъкне от „Ла Торка“. Тя бе твърде ценна за неговата организация. Срещаше се с ку- бинците, пристигнали с лодки, и ги водеше в социалния клуб, в болницата или в кубински хотели в зависимост от какво се нуж­даеха. Щом видеше някого, който според нея бе подходящ за бизнеса на Джо, говореше с него, за да осигури на въпросния човек още по-добра работа.

Освен това именно нейният импулс да се занимава с благо­творителност в съчетание с нуждата на Джо и Естебан да перат парите си, доведе до това Джо да купи 5 процента от квартал Ибор. Той стана собственик на две фалирали цигарени фабри­ки и върна на работа всички работници, превърна западнал универсален магазин в училище и банкрутирала водопроводна фирма в безплатна клиника. Превърна осем празни сгради в кръчми, макар от улицата да изглеждаха като онова, което гла­сяха табелите им - фризьорски салон, магазинче за тютюн, две цветарници, три месарници, гръцка закусвалня, която за изне­нада на всички - дори на Джо - се радваше на такъв успех, че се наложи да доведат цялото семейство на готвача от Атина и да отворят още една закусвалня на седем пресечки източно.

На Грасиела обаче фабриката й липсваше. Липсваха й шеги­те и историите на колегите, липсваше й четецът да чете люби­мите й романи на испански, липсваше й да говори на родния си език по цял ден.

Макар да прекарваше всяка нощ в къщата, която Джо пост­рои за двамата, тя продължаваше да държи и стаичката над ка­фенето, макар да ходеше там само за да си смени дрехите. При това не много често. В дома им имаше цял дрешник, пълен с дрехи, които й бе купил.

- Дрехи, които ти си ми купил - казваше тя, когато я питаше защо не ги носи по-често. - Обичам сама да си купувам нещата.

За което обаче никога нямаше пари, защото изпращаше всичко припечелено в Куба или на семейството на непрокопсания си съпруг, или на приятели от движението против Мачадо. По­някога и Естебан предприемаше пътувания до Куба за набира­не на средства по нейна заръка, които съвпадаха с откриването на някой нощен клуб. Връщаше се с новини за нова надежда в движението, които Джо знаеше от опит, че ще бъдат развенча­ни при следващото пътуване. Когато се върнеше, носеше и сним­ки - окото му ставаше все по-зорко и работеше с фотоапарата като велик цигулар с лъка си. Бе започнал да добива извест­ност в бунтовническите кръгове в Латинска Америка - репута­ция, изградена в немалка степен заради саботажа на кораба „Мърси“.

- Захванал си се с една много объркана жена - каза той на Джо след поредното си пътуване до Куба.

- Знам - отвърна Джо.

- А разбираш ли защо е объркана?

Джо си наля чаша от рома на Суарес.

- Не. Можем да си купим и да правим всичко, което искаме. Тя може да има най-хубавите дрехи, да ходи в най-добрите фри­зьорски салони, в най-скъпите ресторанти...

- В които допускат латиноси.

- Това се подразбира.

- Нима? - Естебан се приведе напред на стола си и стъпи с Два крака на пода.

- Имам предвид, че ние спечелихме. Можем да си отдъхнем, и аз, и тя. Да остареем заедно.

- Това ли мислиш, че иска? Да бъде съпруга на богаташ?

- Не искат ли това повечето жени?

Естебан се усмихна загадъчно.

- Някога ми каза, че не си израснал в бедност като повечето гангстери.

Джо кимна.

- Не бяхме богати, но...

- Но сте имали хубав дом, пълни стомаси, родителите ти са имали средства да те пратят на училище.

- Да.

- Майка ти беше ли щастлива?

Джо мълча дълго.

- Предполагам, че не - каза Естебан.

Накрая Джо рече: '

- Родителите ми се държаха по-скоро като далечни братов­чеди. Ние с Грасиела не сме като тях. Разговаряме непрекъсна­то - той снижи глас. - Чукаме се непрекъснато. Наслаждаваме се истински един на друг.

- Е и?

- Защо тя не ме обича?

Естебан се разсмя.

- Естествено, че те обича.

- Но не го казва.

- Че кого го е грижа дали го казва?

- Мен. Освен това не иска да се разведе с онзи кретен.

- По този въпрос нищо не мога да кажа - отвърна Естебан. - И след хиляда години не бих могъл да проумея с какво я е ома­ял онзи pendejo[4].

- Виждал ли си го?

- Всеки път, когато отида в най-изпадналия квартал на Стара Хавана, той седи в някой от баровете и пропива парите й.

„Моите пари“, помисли си Джо. „Моите.“

- В Куба издирват ли я още? - попита той.

- Името й е в списъка.

Джо се замисли.

- Но мога да й извадя фалшиви документи за две седмици, нали?

Естебан кимна.

- Разбира се. Може би и по-бързо.

- Значи бих могъл да я изпратя в Хавана, тя ще види онзи тъпак, седнал на бара и... Какво ще направи тя, Естебан? Дали ще е достатъчно да го напусне?

Естебан сви рамене.

- Чуй ме, Джоузеф, тя те обича. Познавам я от малка и съм я виждал влюбена и преди. Но с теб? Еха! - той разшири очи и си повя с шапка. - Чувствата й към теб са различни от всичко, което е изпитвала досега. Но не бива да забравяш, че десет го­дини се смяташе за революционерка и сега изведнъж се събуж­да и открива, че отчаяно иска да смъкне това бреме от плещите си - да се освободи от убежденията, родината, призванието си и да, дори от глупавия си съпруг - за да е с един американски гангстер. Да не мислиш, че ще го признае и пред себе си?

- Защо не?

- Защото тогава ще трябва да признае, че е кръчмарски бун­товник, че се е преструвала. Ще стане двойно по-отдадена на каузата и ще те държи на разстояние.

Естебан поклати глава и се замисли, взрян в тавана.

- Когато го изречеш на глас, всъщност звучи доста налудни­чаво.

Джо потри лице.

- За това си прав.

* * *

ВСИЧКО ВЪРВЕШЕ КАТО ПО ВОДА в продължение на две години - невероятно постижение в техния бранш, - докато в града не пристигна Робърт Дрю Пруит.

В понеделника след разговора на Джо и Естебан, Дион дойде Да му съобщи, че РД е ограбил още един от клубовете им. На­ричаха Робърт Дрю Пруит „РД“ и цял Ибор се притесняваше от него, откакто бе излязъл от затвора преди осем седмици и се бе появил в града, за да си намери място под слънцето.

- Не може ли просто да намерим някой тъпак, който да го гръмне?

- На Ку Клукс Клан никак няма да им хареса.

Напоследък Кланът бе набрал голямо влияние в Тампа. Те поначало бяха фанатични въздържатели, не защото не пиеха - пиеха, при това постоянно, - а защото вярваха, че алкохолът създава илюзия за власт на нечистокръвните, води до сноше­ния между различни раси и освен това е част от папистки заго­вор за насаждане на слабости у изповядващите истинската ре­лигия, за да могат католиците да завладеят света.

До кризата Ку Клукс Клан не закачаше Ибор. Щом обаче ико­номиката се срина, посланието им за власт на белите започна да привлича отчаяни последователи по същия начин, по който се пълнеха шатрите на проповядващите Божия гняв. Хората бяха объркани и уплашени, а въжетата за линчуване на Клана не можеха да стигнат до банкерите и брокерите, затова си търсе­ха жертви по-наблизо.

Намериха ги в лицето на работниците в тютюневите фабри ки, които бяха известни с трудовите си борби и радикално мис­лене. Кланът сложи точка на последната стачка. Всеки път, ко гато стачкуващите се събираха, членовете на Ку Клукс Клан нахлуваха при тях с пушки и пистолети, стреляха и биеха на месо. Запалиха кръст пред дома на един от стачкуващите, заме­ряха със запалителни бомби къщата на друг на Седемнайсета улица и изнасилиха две работнички, които се прибирали след смяна от фабриката „Вега Селестино“.

Стачката бе прекратена.

РД Пруит бил член на Клана, преди да излежи двегодишната си присъда в затворническата ферма в Рейфорд и нямаше място за съмнение, че се е върнал в организацията след излизането си. Първото заведение, което удари - малка кръчма зад бака лия на Двайсет и седма улица, - се намираше от другата страна на железопътната линия точно срещу стара къща, за която се шушукаше, че е щабквартирата на местния клон на Клана, ръко­воден от Келвин Бърегард. Докато РД изпразвал касата, посо­чил към релсите и казал: „Ще ви наблюдаваме, тъй че да не сте викнали ченгетата“.

Когато Джо научи това, разбра, че си има работа с идиот кой, по дяволите, ще повика полицията в ограбена кръчма, множественото число го накара да се замисли, защото от Клана само чакаха някой като Джо да надигне глава. Янки католик, който работеше е латиноамериканци, италианци и негри, живе­еше с кубинка и изкарваше парите си, като продаваше нелегал­но ром - имаше ли нещо, за което да не го намразеха?

Всъщност той доста бързо осъзна, че точно това правят. При­мамваха го да се покаже. Редовите войници на Клана може и да бяха сбирщина от пълни идиоти, учили до четвърти клас в тре­торазредни училища, но водачите им обикновено бяха малко по-умни. Освен Келвин Бърегард, собственик на местна кон­сервна фабрика и член на градския съвет, се носеха слухове, че групата включва още съдия Франклин от 13-ти Окръжен съд, десетина ченгета и дори Хопър Хюит, издателят на вестник Тампа Екзаминър.

Другото, далеч по значително усложнение според Джо, беше фактът, че шурей на РД бе Ървинг Фигис, известен още като Ърв Орловото око, но познат официално като началник на по­лицията в Тампа.

След първата им среща през 1929 г. началник Фигис бе викал Джо на няколко пъти на разпит, просто за да напомни, че отно­шенията им не са приятелски. Джо сядаше в кабинета му и Ърв понякога пращаше секретарката си да донесе лимонада, а Джо разглеждаше снимките на бюрото му - красивата съпруга, две­те кестеняви деца, момчето Кейлъб, което бе одрало кожата на баща си, и момичето Лорета, все още толкова красива, че размътваше мозъка на Джо всеки път, когато я погледнеше. Бяха я избрали за кралица на бала в гимназия „Хилсбъро“ и печеле­ше най-различни награди в местния театър от малка. Тъй че никой не се изненада, когато, след като завърши средното си образование, тя замина за Холивуд. Като всички останали, и Джо очакваше в скоро време да я види на големия екран. Тя излъчваше онази светлина, която привличаше хората към нея като нощни пеперуди.

Заобиколен от снимки на идеалния си живот, Ърв бе преду­преждавал многократно Джо, че ако хората му открият някога каквато и да било негова връзка с взрива на кораба „Мърси“, ще го окошарят до края на живота му. А кой знае какво щяха да направят федералните, след като поемеха нещата в свои ръце - може би щяха да надянат примка на врата му и да го обесят. Но иначе Ърв не закачаше Джо, Естебан и хората им, стига да не се мяркаха из кварталите на белите в Тампа.

Но сега се бе появил РД Пруит, който обираше четвърта по­редна кръчма на Пескаторе, и съвсем ясно подканваше Джо да отвърне на удара.

- И четиримата бармани казват едно и също за младежа - обясни му Дион. - Казват, че е извратен и злобен. Личало му по физиономията. Следващия път ще вземе да убие някого.

В затвора Джо бе срещнал много хора, отговарящи на това описание, и с тях обикновено имаше само три варианта за дей­ствие - да ги убедиш да работят за теб, да ги накараш някак си да не ти обръщат внимание или да ги убиеш. Джо не искаше в никакъв случай РД да работи за него, а и нямаше начин РД да приема нареждания от католик или кубинец, тъй че оставаха вторият и третият вариант.

Една сутрин през февруари Джо се срещна с началник Фигис в „Тропикале“. Денят бе топъл и сух и Джо бе научил, че тук на юг от края на октомври до края на април климатът е несравним. Пиеха кафе, подсилено с малко от рома на Суарес, и началник Фигис гледаше неспокойно към Седмо Авеню и помръдваше нервно на стола си.

Напоследък Джо забелязваше в него някакво отчаяние, едва доловимо, скрито, сякаш се опитваше да не се удави. Някакво второ сърце биеше доста силно в ушите му, в гърлото, в очите му, че понякога за малко не изхвръкваха от орбитите си.

Нямаше представа какво би могъл да преживява началник Фигис - може жена му да го бе зарязала, може негов близък да бе починал, - но бе очевидно, че нещо го гложди напоследък, нещо изпиваше жизнеността, а и увереността му.

Фигис попита:

- Чу ли, че фабрика „Перес“ затваря?

- Мамка му. Колко души работят там? Четиристотин?

- Петстотин. Още петстотин души без работа, петстотин чиф­та бездействащи ръце, които само чакат да се захванат с дявол­ски дела. Само че напоследък дори дяволът не си търси работ­ници. Тъй че единственото, което ще правят, е да се напиват, да се бият, да крадат и да усложняват работата ми, но поне аз имам работа.

- Чух, че Джеб Пол затваря магазина си за дрехи - рече Джо.

- И аз чух. Семейството му държи този магазин още отпреди да възникне градът.

- Жалко.

- Много жалко, наистина.

Пиеха си кафето, а по улицата се зададе шляещият се РД Пруит. Носеше бежов костюм с широки ревери, бяла шапка за голф и двуцветни мокасини, сякаш се отправяше към послед­ните дупки на игрището за голф. От устата му небрежно висе­ше клечка за зъби.

Веднага щом той седна, Джо видя изражението му кристално ясно - страх. Четеше се в очите му, излъчваше се от порите му. Повечето хора не го забелязваха, защото погрешно разчитаха привидната му злоба и избухливост за ярост. Но Джо бе изуча­вал изражения две години в Чарлстаун и бе установил, че най- страшните мъже там са също така и най-уплашените - уплаше­ни да не ги разкрият като страхливци или още по-лошо, да се превърнат в жертви на други уплашени мъже. Страхуваха се, че някой ще им инжектира още отрова и се ужасяваха, че някой може да им отнеме тяхната отрова. Този страх преливаше в очите им като живак; трябваше да го доловиш при първата среща, в първата минута, иначе никога повече нямаше да го зърнеш. Но в онзи първи миг те още се подготвят да се изправят лице в лице с теб и тогава можеш да зърнеш как звярът на страха хуква да се скрие в пещерата си. Джо тъжно отбеляза наум, че страхът на РД е голям колкото глиган, което означаваше, че той е два пъти по-зъл и два пъти по-безразсъден, защото се страхува два пъти повече.

Когато РД седна, Джо му подаде ръка.

РД завъртя глава.

- Не се здрависвам с паписти - усмихна се той и вдигна ръце с длани към Джо. - Без да се обиждаш.

- Няма проблем - Джо не дръпна ръка. - Ще помогне ли, ако кажа, че не съм влизал в църква от дете?

РД се изкиска и пак завъртя глава.

Джо прибра ръката си и се облегна назад на стола.

Началник Фигис рече:

- РД, говори се, че пак си се върнал към старите си навици тук, в Ибор.

РД погледна шурея си е широки невинни очи.

- И какви точно са те?

- Чуваме, че обираш разни места - отвърна Фигис.

- Какви места?

- Кръчми.

- О! - каза РД, а очите му изведнъж потъмняха и се свиха. - Имаш предвид местата, които не съществуват в град, спазващ закона ли?

- Да.

- Имаш предвид заведения, които са незаконни и поради това трябва да бъдат затворени ли?

- Точно тях - отвърна Фигис.

РД поклати малката си глава и по лицето му отново се изписа невинното изражение на херувимче.

- Не знам нищо по този въпрос.

Джо и Фигис се спогледаха и Джо остана с впечатлението, че и двамата едва се сдържат да не въздъхнат.

- Ха-ха - изсмя се РД и посочи с пръст към тях. - Просто ви занасям. И много добре го знаете.

Началник Фигис кимна към Джо.

- РД, това е един бизнесмен, който е дошъл да върши работа. Аз съм тук, за да ти препоръчам да се съгласиш.

- Наясно си с това, нали? - обърна се РД към Джо.

- Разбира се.

- И какво съм сгафил? - попита РД.

- Просто се шегуваш - рече Джо.

- Така е. Вие го знаете и аз го знам - той се усмихна на на­чалник Фигис. - Той знае.

- Добре тогава - рече Фигис. - Значи сме в приятелски отно­шения.

РД обърна театрално очи.

- Не съм казвал подобно нещо.

Фигис примигна няколко пъти.

- Както и да е, имам предвид, че се разбираме.

- Този човек - посочи РД към Джо - е контрабандист и се е сдушил с негрите. Трябва да го овалят в катран и да го поръсят с перушина, а не да работим с него.

Джо се усмихна на пръста, който РД тикна в лицето му, и се изкуши да го сграбчи, да го удари в масата и да го прекърши.

Преди обаче да направи каквото и да било, РД свали ръка и каза:

- Само се майтапя! - почти извика той. - Не разбираш ли от шега?

Джо мълчеше.

РД протегна ръка през масата и тупна с юмрук Джо по ра­мото.

- Разбираш от майтап, нали? А?

Джо погледна към вероятно най-дружелюбното лице, което бе виждал. Лице, което разкриваше само най-добрите черти от характера на собственика си. Взира се в него, докато не видя страхът да се стрелва в напрегнатите и дружелюбни очи на РД.

- Разбирам от майтап - каза той.

- Стига да не е за твоя сметка, нали? - попита РД.

Джо кимна.

- Приятелите ми казаха, че често посещаваш „Париж“.

РД присви очи, сякаш се опитваше да се сети за кое място точно става въпрос.

- Чувам, че обичаш алкохолните коктейли, които предлагат. РД подръпна крачола на панталона си.

- И какво, ако е вярно?

- Бих казал, че не е достатъчно просто да си редовен клиент.

- Какво означава това?

- Предлагам да станеш партньор.

- И какво ще спечеля?

- Десет процента от приходите на заведението.

- Наистина ли?

- Да.

- Защо?

- Да речем, че уважавам амбициозните хора.

- Само това ли?

- Забелязвам и таланта.

- Е, това би трябвало да струва повече от десет процента.

- Колко според теб?

Лицето на РД грейна безсрамно красиво като пшенично поле

- Мислех си за шейсет.

- Искаш шейсет процента от приходите на един от най-пече­лившите клубове в града?

РД кимна игриво и нагло.

- И какво ще получа в замяна?

- Ти ще ми даваш моите шейсет процента и приятелите ми може да станат по-благосклонни към теб.

- Кои са приятелите ти? - попита Джо.

- Шейсет процента - повтори РД.

- Синко - отвърна Джо, - няма да ти дам шейсет процента

- Не съм ти син - каза тихо РД. - Ничий син не съм.

- За щастие на баща ти.

- Моля?

- Петнайсет процента - предложи Джо.

- Ще те пребия от бой - прошепна РД.

Поне така се стори на Джо.

- Моля? - попита той.

РД потри брадичка, достатъчно силно, че Джо да чуе как пръстите му стържат по наболата брада. Той прикова Джо с поглед, едновременно безизразен и твърде ведър.

- Знаеш ли какво? Това ми се струва справедлив дял.

- Кое?

- Петнайсетте процента. Не би ли вдигнал на двайсет?

Джо погледна към началник Фигис, после пак към РД.

- Мисля, че петнайсет процента е напълно справедливо, като се има предвид, че дори не искам от теб да ходиш на работа.

РД отново се почеса по брадата и за кратко сведе очи към масата. Накрая вдигна глава и се усмихна с най-момчешкото си очарование.

- Прав сте, мистър Кофлин. Това е справедлива договорка. И с радост ще се съглася на тези условия.

Началник Фигис се отпусна назад на стола си и постави ръце върху плоския си корем.

- Радвам се да го чуя, Робърт Дрю. Знаех, че все някак си ще се разберем.

- Е, успяхме - отвърна РД. - Как ще получавам дела си?

- Минавай през бара всеки втори вторник около седем ве­черта - каза Джо. - Търси управителя, Шан Макалпин.

- Шуан?

- Горе-долу така се произнася.

- И той ли е папист?

- Тя е жена. Не съм я питал.

- Шан Макалпин. „Париж“. Вторник вечер - РД плесна по масата с длан и стана. - Чудесно. За мен беше удоволствие, бистър Кофлин. Ърв.

Той ги поздрави с повдигане на шапката си, помаха лекичко, козирува и си тръгна.

В продължение на цяла минута мълчаха.

Накрая Джо се обърна на стола и попита началник Фигис:

- Колко мек е мозъкът на това хлапе?

- Колкото грозде.

- Точно от това се страхувам. Мислиш ли, че наистина ще приеме сделката?

Фигис сви рамене.

- Времето ще покаже.

* * *

КОГАТО РД се появил в „Париж“ за дела си, той благодарил на Шан Макалпин, която му дала парите. Помолил я да му произ­несе името си буква по буква и й казал, че името й е красиво като самата нея. Заявил, че очаква с желание дългото им сътруд­ничество и изпил едно питие на бара. Държал се любезно с всич­ки наоколо. После излязъл, качил се в колата си и потеглил по­край тютюневата фабрика „Вайо“ към „При Филис“, първата кръчма, в която Джо бе влязъл, когато пристигна в Ибор.

Бомбата, която РД Пруит хвърли в „При Филис“, не бе кой знае колко мощна, но не бе и нужно. Централното помещение бе толкова малко, че висок човек не би могъл да плесне с ръце без лактите му да се ударят в стените.

Никой не загина, но един барабанист на име Куи Кол изгуби левия си палец и никога повече не просвири, а седемнайсетгодишно момиче, дошло да вземе баща си и да го закара у дома, остана без крак.

Джо изпрати три екипа от по двама души да намерят про­клетника, но РД Пруит се бе покрил. Претърсиха цял Ибор, после цяла Западна Тампа, накрая цяла Тампа. Никой не може­ше да го намери.

Седмица по-късно РД влезе в друга от кръчмите на Джо в източния край на града - заведение, посещавано почти изцяло само от кубинци. Влезе, когато оркестърът бе във вихъра си и всички танцуваха. Качи се спокойно на сцената и простреля тромбониста в коляното, а певеца в корема. Хвърли плик за писма на подиума и излезе през задната врата.

Пликът бе адресиран до „Господин Джоузеф Кофлин, Негролюбеца“. Вътре имаше послание само от две думи:

„Шейсет процента “

* * *

ДЖО ОТИДЕ ДА СЕ СРЕЩНЕ с Келвин Бърегард в консерв­ната му фабрика. Взе със себе си Дион и Сап Урсо и тримата влязоха в кабинета на Бърегард в задната част на сградата. Ка­бинетът гледаше към производствения цех. Няколко десетки жени, облечени с рокли и престилки, с еднакви ленти на глави­те, стояха в задушното помещение около криволичеща система от поточни линии. Бърегард ги наблюдаваше през прозорец от пода до тавана. Не стана, когато Джо и хората му влязоха. По­гледна ги само за кратко, след което се обърна на стола си, ус­михна се и посочи с палец през стъклото.

- Хвърлил съм око на една нова - каза той. - Какво ще ка­жете?

- Новото става старо в мига, в който го отделиш от стадото - отвърна Дион.

Келвин Бърегард повдигна вежди.

- Добър аргумент, много добър. Какво мога да направя за вас, господа?

Той извади пура от кутията на бюрото си, но не предложи на гостите.

Джо кръстоса десния си крак върху левия и оправи гънка на крачола си.

- Тук сме, за да видим дали можете да вразумите РД Пруит.

- Малко хора са постигнали успех в това отношение - отвърна Бърегард.

- Все пак бихме искали да опитаме - каза Джо.

Бърегард отхапа края на пурата и го изплю в кошче за бок­лук.

- РД е голям човек. Не е търсил съвет от мен, затова ще е проява на неуважение да му го натрапвам. Дори да съм съгла­сен с причината. Затова изяснете ми каква точно е причината.

Джо изчака Бърегард да запали пурата, изчака го да вдигне очи над пламъка и се взря в него през пушека.

- В интерес на собственото му здраве - каза той - РД трябва да престане да стреля в клубовете ми и да се срещне с мен, за да постигнем някакво споразумение.

- Клубове ли? Какви клубове?

Джо погледна мълчаливо Дион и Сал.

- Клубове по бридж ли? - попита Бърегард. - Някой Ротари клуб? Аз лично съм член на Ротари клуба на Централна Тампа, но не помня да съм ви виждал...

- Дошъл съм да обсъдим бизнес въпрос като големи хора - рече Джо. - А вие искате да си играем игрички.

Келвин Бърегард вдигна крака върху бюрото.

- Нима?

- Вие сте насъскали момчето срещу нас. Знаели сте, че е достатъчно лудо, за да го направи. Но така само ще му докарате смъртта.

- Кого съм насъскал?

Джо си пое дълбоко въздух през ноздрите.

- Вие сте велик магистър на местния клон на Клана. Чудес­но, браво на вас. Но да не си мислите, че ще позволим на група малоумни педалчета като теб и приятелите ти да ни сплашите?

- Охо - изкиска се отегчено Бърегард. - Ако си мислиш, че това е всичко, жестоко се лъжеш. Ние сме градски чиновници, съдебни пристави, надзиратели в затвори и банкери. Полицаи, шерифи, дори един съдия. И сме решили нещо, мистър Кофлин - той свали крака от бюрото. - Твърдо сме решени да ви хванем заедно с латиносите и негрите ви и да ви изгоним от града. Ако сте толкова глупави, че да се съпротивлявате, ще изпепелим вас и близките ви.

- Значи ме заплашваш с цял куп хора с повече власт от теб?

- Точно така.

- Тогава защо изобщо ли си правя труда да говоря? - попита Джо и кимна на Дион.

Келвин Бърегард имаше време колкото да каже „Моля?“ преди Дион да прекоси кабинета и да пръсне мозъка му по огромния прозорец.

Дион взе пурата от гърдите на Келвин Бърегард и я пъхна уста. Разви заглушителя от пистолета си и изсъска, докато пускаше в джоба на шлифера си.

   - Горещ.

- Голяма госпожица си станал напоследък - отбеляза Сал Урсо.

Излязоха от кабинета и се спуснаха по металното стълбище до цеха. На влизане бяха с шапки, нахлупени ниско над очите, и светли шлифери върху крещящи костюми, за да разберат ра­ботниците какви са - гангстери - и да не ги оглеждат много- много. Излязоха по същия начин. Ако някой ги бе разпознал от улиците на Ибор, несъмнено знаеше и за репутацията им, а това бе достатъчно да гарантира дружен пристъп на късогледство в цеха на консервната фабрика на покойния Келвин Бърегард.

* * *

ДЖО СЕДЕШЕ НА ВЕРАНДАТА на началник Фигис в Хайд Парк и разсеяно отваряше и затваряше капака на джобния ча­совник на баща си. Къщата представляваше класическа едно­етажна постройка, обрамчена от веранда, с артистични елемен­ти. Кафява с бели кантове. Началникът бе изградил верандата от широки дъски и бе подредил по нея тръстикови мебели и люлка, боядисана в бяло като кантовете по стените.

Фигис пристигна с колата си, слезе и тръгна по настланата с червени плочи пътека през идеално окосената морава.

- Какво те води в дома ми? - попита той.

- Ще ти спестя усилията да ме прибереш - отвърна Джо.

- И защо ще те прибирам?

- Моите хора ми казаха, че ме търсиш.

- А, да - Фигис стигна до верандата и постави крак на стъпа­лото за миг. - Ти ли застреля Келвин Бърегард в главата?

Джо го изгледа с присвити очи.

- Кой е Келвин Бърегард?

- С това въпросите ми приключиха. Искаш ли бира? Е, не е истинска бира, но не е лоша на вкус.

- С удоволствие.

Фигис влезе в къщата и се върна с две бири, които не бяха истински бири, и едно куче. Бирите бяха студени, а кучето ста­ро - сив коиой с увиснали уши с размерите на бананови листа. Животното легна на верандата между Джо и вратата и захърка с отворени очи.

- Трябва да се свържа с РД - каза Джо, след като благодари на Фигис за бирата.

- Очаквах, че ще кажеш това.

- Знаеш какво ще стане, ако не ми помогнеш.

- Не - отвърна началник Фигис. - Не знам.

- Ще има още трупове, кръвопролития, статии за „Клането в Тютюневия квартал“ и тем подобни. Накрая ще те изритат.

- Теб също.

- Може би - сви рамене Джо.

- Разликата е там, че теб ще те изритат с куршум в тила.

- Ако той изчезне от града, войната ще свърши и отново ще имаме мир.

Фигис поклати глава.

- Няма да предам брата на жена си, за да свърши на дъното на реката.

Джо погледна към китната улица със спретнати къщички в приветливи цветове, няколко стари южняшки къщи с широки веранди и дори две-три големи сгради с еркерни прозорци в края й. Дъбовете се издигаха величествено, а въздухът ухаеше на гардении.

- Не искам да го правя - заяви Джо.

- Кое?

- Онова, което ще ме накараш да направя.

- Не искам да те карам да правиш каквото и да било, Кофлин.

- Напротив - отвърна тихо Джо.

Той извади първата от снимките от вътрешния джоб на са­кото си и я остави на верандата до Фигис. Фигис знаеше, че не бива да я поглежда. Просто го знаеше. И за миг решително извърна брадичка към дясното си рамо. Но после обърна гла­ва и погледна към фотографията, която Джо бе оставил на стъпала от входа на дома му, и лицето му пребледня съкрушено.

Фигис вдигна очи към Джо, после погледна пак към снимка­та, извърна бързо поглед и Джо нанесе решаващия удар.

Постави втора снимка до първата.

- Не е стигнала до Холивуд, Ърв, а само до Лос Анджелис.

Ървинг Фигис погледна втората снимка само за секунда, но това бе достатъчно тя да прогори очите му. Той стисна клепачи и прошепна:

- Не е вярно, не е вярно.

След това се разплака. На глас. Закри лице с ръце, отметна глава назад и захлипа.

Когато спря, не свали ръце от лицето си, а кучето отиде и легна до него на верандата, притисна глава в бедрото му, по­трепери и млясна.

- Намерили сме й специален лекар - каза Джо.

Фигис свали ръце и погледна Джо със зачервени, изпълнени с омраза очи.

- Какъв лекар?

- От онези, които помагат на хората да спрат хероина, Ърв.

Фигис вдигна пръст.

- Никога повече не ме наричай на малко име. Ще се обръ­щаш към мен с „началник Фигис“, и само така, през дните или годините, които остават до края на познанството ни. Ясен ли съм?

- Не ние й причинихме това - отвърна Джо. - Просто я наме­рихме. Измъкнахме я от ужасното място, на което живееше.

- И после измислихте как да се възползвате от това - Фигис посочи към снимката на дъщеря си с трима мъже и закачен на верига метален нашийник на врата. - С такива неща се занима­вате вие. Независимо дали става въпрос за моята или нечия друга дъщеря.

- Не е вярно - възрази Джо, макар да знаеше колко неубеди­телно звучи. - Аз просто търгувам с ром.

Фигис избърса очи с длани, после прокара опакото на ръцете си през тях.

- Печалбата от рома позволява на организацията ви да си купува и други неща. Не ме гледай така и не се прави, че не разбираш. Каква е цената?

- Моля?

- Колко ще струва да ми кажеш къде е дъщеря ми? - начал­ник Фигис се взря в Джо. - Кажи ми къде е тя.

- Лекува се при добър доктор.

Фигис удари с юмрук по верандата.

- В чиста клиника - добави Джо.

Фигис удари отново дъските.

- Не мога да ти кажа.

- Докога?

Джо се взира дълго в него.

Накрая Фигис стана и кучето го последва. Той влезе през вратата с мрежа против комари и Джо чу как набира номер на телефона. Когато от другата страна вдигнаха, гласът на начал­ника бе по-писклив и по-пресипнал от обикновено.

- РД, ще се срещнеш отново с онова момче, без възражения.

Седейки отвън, Джо запали цигара. В далечината през ня­колко пресечки прозвуча клаксон на кола.

- Да - каза Фигис по телефона, - и аз ще дойда.

Джо махна парченце тютюн от езика си и го пусна да се рее на лекия ветрец.

- Няма никаква опасност, кълна се.

Началникът затвори и застана за миг на вратата, преди да я отвори и двамата с кучето да се върнат на верандата.

- Ще те чака на Лонгбоут Кий, където построиха хотел „Рид” в десет довечера. Каза да отидеш сам.

- Добре.

- Кога ще разбера къде е тя?

- След като си тръгна жив от срещата с РД.

Джо тръгна към колата си.

- Направи го лично.

- Моля? - обърна се Джо към Фигис.

- Ако ще го убиваш, имай доблестта да дръпнеш спусъка лично. Не е достойно да караш други да вършат онова, което си твърде слаб, за да направиш сам.

- Малко неща са достойни - отвърна Джо.

- Грешиш. Всяка сутрин, след като се събудя, се поглеждам в огледалото и знам, че живея праведно. А ти?

Фигис остави въпроса да увисне във въздуха.

Джо отвори вратата на колата и понечи да се качи.

- Чакай.

Джо погледна към мъжа на верандата, чието мъжество бе сма­зано, защото Джо бе откраднал съществена част от душата му и се канеше да я отнесе със себе си.

Фигис погледна сломено сакото му. Гласът му трепереше.

- Имаш ли още снимки?

Джо усещаше как фотографиите парят в джоба му като възпа­лени венци.

- Не - отвърна той и потегли.

Деветнайсета глава

Не по-добри дни

ДЖOН РИНГЛИНГ, ЦИРКОВ ИМПРЕСАРИО и щедър да­рител на град Сарасота, бе построил хотел „Риц-Карлтън“ на Лонгбоут Кий през 1926 г., след което бързо бе изпаднал в па­рични затруднения и бе оставил сградата да си стои на възви­шение с гръб към Залива с необзаведени стаи и стени без тапе­ти с коронки.

Когато се премести в Тампа, Джо бе обикалял няколко пъти крайбрежието, за да търси места, подходящи за разтоварване­то на контрабандата. Двамата с Естебан имаха лодки, докарва­щи меласа в пристанището на Тампа, а контролът им върху гра­да бе толкова голям, че губеха само една на десет пратки. Но също така плащаха на корабчета, които превозваха бутилиран ром, испански анасон и джибри от Хавана до Западна Флорида. Това им позволяваше да прескочат процеса на дестилация на американска територия, което спестяваше много време, но ос­тавяше корабчетата изложени на повече звена, следящи за спаз­ването на сухия режим, сред които данъчните, федералните и Бреговата охрана. И независимо от лудостта и пилотската си дарба, Фаруко Диас можеше само да забележи властите, но не и да ги спре. (Поради което той продължаваше да настоява за картечница върху Стойката.)

Докато обаче Джо и Естебан не решаха да обявят открита война срещу Бреговата охрана и хората на Хувър, малките гра­нични острови, обсипали тази част от Мексиканския залив - сред тях Лонгбоут Кий, Кейси Кий, Сиеста Кий, - бяха идеал­ни за скривалища или временно складиране на товарите.

Но бяха и идеалното място да те обкръжат, защото до тези островчета имаше само два начина за достъп - единият бе с плавателен съд, а другият - мост. Един мост. Затова, ако влас­тите се приближаваха с гърмящи мегафони и шарещи прожек­тори, а нямаше как да излетиш от острова със самолет, отиваш право в затвора.

През годините десетина пъти бяха оставяли временно това­ри в „Риц“. Джо не го бе прави лично, но бе чувал всякакви истории за хотела. Ринглинг бе завършил сградата, дори бе прокарал водопровод и канализация, но след това си бе зами­нал. Просто бе оставил хотела да си стои с тристате стаи в ис­пански средиземноморски стил, толкова голям, че ако всички прозорци светеха, сигурно щеше да се вижда чак в Хавана.

Джо пристигна там час преди срещата. Носеше фенерче - бе помолил Дион да му намери някое издръжливо - и то не бе лошо, но въпреки това трябваше често да го изключва. Лъчът постепенно отслабваше, започваше да примигва и после угас­ваше окончателно. Джо трябваше да го изключва за няколко минути и после пак да го включва и така до безкрай. Докато чакаше на тъмно в, както му се струваше, ресторант на третия етаж, му хрумна, че хората са като фенерчетата - светваха ярко, лъчът им отслабваше, примигваха и угасваха. Нездраво и детинско заключение, но по пътя насам нездраво и по де­тински мира не му даваше провокацията на РД Пруит, защото знаеше, че РД е просто поредният. Той не бе изключение, а правилото. И ако тази вечер Джо успееше да изличи проблема, който той представляваше, на негово място скоро щеше да се появи нов РД.

Защото подобен нелегален бизнес неизбежно беше и много мръсен. А мръсните работи привличаха мръсни хора. Хора тесногръди, но безкрайно жестоки.

Джо излезе на бялата каменна веранда и се заслуша в прибоя и шумоленето на нощния бриз в листата на палмите, които Ринглинг бе внесъл от чужбина.

Поддръжниците на сухия режим губеха; страната започваше да роптае срещу Осемнайсетата поправка. Забраната за алко­хол щеше да приключи. Може би чак след десет години, но мо­жеше да бъде вдигната и след една-две. И в двата случая некро­логът й вече бе написан, само трябваше да го отпечатат. Джо и Естебан бяха купили дялове във фирми за внос на стоки по протежението на целия Мексикански залив и по Източното край­брежие. В момента нямаха много пари в брой, но още на сут­ринта, в която алкохолът пак станеше легален, можеха да на­тиснат копчето и бизнесът им щеше да се надигне величестве­но под лъчите на новия ден. Дестилаторите работеха, транс­портните фирми в момента се занимаваха основно с превоз на стъклени изделия, фабриките за бутилиране обслужваха ком­пании, произвеждащи безалкохолни напитки. До следобеда на онзи първи ден всичко щеше да е задействано и щяха да са го­тови да поемат, според тяхна преценка, 16-18 процента от па­зара на ром в САЩ.

Джо затвори очи, вдиша морския въздух и се зачуди с колко ли още хора като РД Пруит ще трябва да се разправя, преди да постигне тази си цел. Честно казано, не разбираше човек като РД, човек, дошъл на този свят с желанието да победи в състеза­ние, известно само на него, битка на живот и смърт несъмнено, защото смъртта бе единствената благословия и единственият покой, който би намерил на тази земя. А може би не го трево­жеха само РД и себеподобните му; може би го тревожеше оно­ва, което трябва да направиш, за да се отървеш от тях. Трябва­ше да коленичиш в калта с тях. Трябваше да покажеш на добър човек като Ървинг Фигис снимки на първородното му дете с член в задника и верига около врата, с белези от спринцовки, виещи се по ръцете му като змии, съсухрени от слънцето.

Не бе нужно да показва втората снимка на Ървинг Фигис, но го направи, за да приключи всичко по-бързо. Онова, което обаче го притесняваше все повече в бизнеса, в който се бе впус­нал, бе, че всеки път, когато продадеше частица от себе си в името на експедитивността, ставаше все по-лесно.

Онази нощ с Грасиела бяха излезли да пийнат в „Ривиера“ и да вечерят в „Колумбия“, а после гледаха представление в „Са­тен Скай“. Придружи ги Сал Урсо, вече назначен за личен шо­фьор на Джо, а след тях караше Левака Даунър, който ги пазе­ше, докато Дион се занимаваше с други задачи. Барманът в „Ри­виера“ се препъна и падна на коляно, докато се опитваше да дръпне стола на Грасиела още преди да е стигнала до масата. Когато сервитьорката в „Колумбия“ разля чаша на масата и малко от течността покапа по панталона на Джо, салонният управител, управителят на ресторанта и накрая собственикът дойдоха на масата, за да се извинят. След това Джо трябваше да ги убеждава да не уволняват сервитьорката. Заяви, че греш­ката й е била неволна и че във всяко друго отношение ги е об­служила безупречно, както правела всеки път, когато имали късмета да седнат на нейна маса. („Обслужване“, Джо мразеше тази дума.) Накрая успя да ги склони, разбира се, но както Грасиела му напомни на път за „Сатен Скай“, какво друго да му кажат в очите? Помоли го да провери дали момичето е на рабо­та на следващата вечер. В „Сатен Скай“ всички маси бяха заети, но преди Джо и Грасиела да успеят да се върнат в колата, където ги чакаше Сал, управителят Пепе ги догони и ги увери, че четирима клиенти тъкмо си били платили сметката. Пред очите им двама мъже отидоха до маса за четирима души, про­шепнаха нещо на ухо на двете двойки и ги изведоха бързичко за лактите.

След като седнаха, Джо и Грасиела мълчаха дълго. Отпиваха от чашите, гледаха оркестъра. Грасиела обходи с поглед ресто­ранта и спря очи върху Сал, застанал до колата, без да сваля очи от тях. Огледа клиентите и сервитьорите, които се преструваха, че не ги наблюдават.

- Превърнах се в хората, за които работеха родителите ми –каза тя.

Джо не отговори, защото всичко, което му хрумна, щеше да е лъжа.

Нещо в него започваше да се губи, нещо, което започваше да живее денем като контетата, застрахователните агенти и бан­керите, там, където срещите бяха културни, на парадите по глав­ните улици се развяваха знаменца, там, където човек продава­ше истината за себе си заради имиджа си.

Но по тротоарите, осветени от мъждукащи жълти лампи, по задните улички и изоставените парцели хора просеха храна и одеяла. А след като минеш покрай тях, се натъкваш на децата им, които работят на съседния ъгъл.

В действителност Джо харесваше имиджа си. Харесваше го повече от истинския си облик. В истинския си облик той беше човек втора ръка и винаги вършеше нещо не както трябва. Още говореше с бостънски акцент, не знаеше как да се облича под­ходящо и го спохождаха твърде много мисли, които хората биха намерили за „странни“. Истинският му облик бе едно уплаше­но момченце, забравено от родителите си като очила за четене в неделя следобед, получавало от време на време внимание от по-големи братя, които идват неочаквано и си тръгват без пре­дупреждение. Истинският му облик беше на самотно момче в празна къща, чакащо някой да почука на вратата на стаята му и да го попита дали е добре.

Имиджът му, от друга страна, бе на гангстерски принц. На човек с личен шофьор и бодигард. Човек с пари и положение. Човек, заради когото хората ставаха от местата си само защото той искаше да седне на тях.

Грасиела бе права - бяха се превърнали в хората, за които родителите й бяха работили някога. Само дето те двамата бяха подобрени версии. А гладните й родители не биха и очаквали нещо по-малко. Не можеше да се бориш с хората от висшето общество. Единственото, което ти оставаше, бе да заприличаш на тях до такава степен, че те да търсят от теб онова, което нямат.

Прибра се от терасата. Включи фенерчето и огледа просторната зала, където висшето общество е трябвало да пие, яде, танцува и да прави всичко останало, което прави висшето общество.

Какво още правеше висшето общество?

Не успя да се сети за какъвто и да било отговор.

Какво друго правеха хората?

Работеха. Когато успееха да си намерят работа. Дори да не можеха, се грижеха за семействата си, караха коли, ако успееха да си позволят поддръжката и бензина за автомобила. Ходеха на кино, слушаха радио, гледаха представления. Пушеха.

А богатите?

Те играеха комар.

Джо сякаш видя всичко това, обляно от светлина. Докато ос­таналата част от страната се редеше за супа и просеше дребни монети, богатите си оставаха богати. И лентяи. И отегчени.

Ресторантът, в който се разхождаше в момента, никога не бе отварял врати и изобщо не беше ресторант. Това беше казино­то. Различи рулетката в центъра, масите за крапс край южната стена, масите за покер покрай северната. Видя персийски ки­лим и кристален полилей с рубинени и диамантени висулки.

Излезе от казиното и тръгна по централния коридор. Конферентните зали, покрай които премина, се превърнаха в мюзикхолове - в едната свиреше голям оркестър, в другата се играеше водевил, в третата свиреха кубински джаз, а в четвъртата може би дори имаше киносалон.

Стаите. Изтича на четвъртия етаж и разгледа една с изглед към Залива. Боже, спираха дъха! На всеки етаж е щяло да има иконом, който те чака пред вратите на асансьора. Иконом на денонощно разположение на гостите на етажа. Във всяка стая, естествено, е щяло да има радио. И вентилатор на тавана. А може би и от онези френски тоалетни, за които бе чувал, дето мият със струйки вода задника ти. Щяха да разполагат с маса­жисти на повикване, дванайсетчасов румсървис, двама, не, трима портиери. Джо слезе на втория етаж. Фенерчето пак трябваше да си почине и той го угаси, защото вече се ориентираше по стълбището. На втория етаж откри балната зала. Тя бе разпо­ложена по средата на етажа, обрамчена от просторна кръгла вътрешна тераса, където да се разхождаш в топлите пролетни вечери и да наблюдаваш как другите червиви с пари гости тан­цуват под звездите, нарисувани по куполовидния таван.

Онова, което виждаше все по-ясно, бе, че богатите биха ид­вали тук заради блясъка, елегантността и възможността да ри­скуват всичко в манипулирана игра на комар, толкова манипу­лирана, колкото играта, която играеха с бедните от векове.

И Джо също щеше да са впусне в нея. Щеше да я насърчава. И щеше да изкарва печалба от това.

Никой - нито Рокфелер, Дюпон, Карнеги или Дж. П. Морган - не можеше да надхитри казиното. Освен ако не го притежава. А в това казино Джо определяше правилата.

Той разклати фенерчето няколко пъти и го включи.

Неизвестно защо се изненада, когато видя, че го чакат - РД Пруит и още двама мъже. РД носеше колосан бежов костюм и тънка черна вратовръзка. Маншетите на крачолите му стигаха точно над черните обувки и откриваха белите чорапи под тях. Бе довел със себе си две момчета - контрабандисти, ако съде­ше по вида им, вонящи на царевица, джибри и метанол. Те не носеха костюми - само къси вратовръзки върху ризи с къси яки и вълнени панталони с тиранти.

Насочиха фенерчетата си в лицето на Джо и на него му бе трудно да не примигне.

- Все пак дойде - каза РД. ,

- Да.

- Къде е шуреят ми?

- Не е тук.

- Още по-добре - РД посочи към момчето от дясната си стра­на. - Това е Карвър Пруит, братовчед ми.

Посочи към момчето отляво.

- А това е неговият братовчед по майчина линия, Харолд Лабют - РД се обърна към тях. - Момчета, този уби Келвин.- Внимавайте, защото може да реши да убие и вас.

Карвър Пруит вдигна пушката си на рамо.

- Едва ли.

РД направи няколко крачки настрани и посочи към Джо.

- Този е хитра лисица. Изпуснеш ли го от поглед и за миг, гарантирам ти, ще му паднеш в ръчичките.

- О, надценяваш ме - заяви Джо.

- Държиш ли на думата си? - попита го РД.

- Зависи на кого я давам.

- Значи не си сам, както поръчах.

- Не, не съм.

- Къде са тогава?

- Да му се не види, РД, ако ти кажа, ще развалим веселбата.

- Наблюдавахме те, когато пристигна. Седим тук от три часа. Ти подрани с един. Да не си помисли, че ще ни изпревариш? - РД се изкиска. - Знаем, че си сам. Какво ще кажеш?

- Повярвай ми, не съм сам.

РД прекоси залата, а биячите му го последваха към центъра.

Автоматичният нож, който бе взел със себе си, вече бе отво­рен, с основата на дръжката, пъхната под каишката на ръчния часовник, който носеше единствено в подобни случаи. Трябва­ше само да извие китка и ножът щеше да се плъзне в дланта му.

- Не искам никакви шейсет процента.

- Знам - отвърна Джо.

- Тогава, според теб, какво искам?

- Не знам. Уважение? Може би искаш нещата да си бъдат постарому. Познах ли?

- Право в десетката.

- Но няма начин нещата да си вървят както преди. Това е проблемът, РД. Прекарах две години в затвора, където само четях. Знаеш ли какво открих?

- Не, но ти ще ми кажеш, нали?

- Открих, че винаги сме били прецакани. Избиваме се, изна­силваме, крадем, опустошаваме. Ние сме такива, РД. Не в ми­нало време, а сега. Не ни очаква светло бъдеще.

- Ъхъ - изсумтя РД.

- Знаеш ли в какво може да се превърне този хотел? - попита Джо. - Осъзнаваш ли какво можем да направим с него?

- Не.

- Да построим най-голямото казино в САЩ.

- Никой няма да позволи хазартни игри тук.

- Не съм съгласен, РД. Страната потъва, банките фалират, цели градове банкрутират, хората остават без работа.

- Защото президентът ни е комунист.

- Не, това всъщност няма нищо общо. Но не съм тук да обсъждаме политика. Тук съм да ти обясня, че сухият режим ще свърши заради...

- Сухият режим няма да бъде отменен в богоугодна държава.

- Напротив. Защото тази държава се нуждае от всеки мили­он, който не е получавала през последните десет години от внос­ни мита, данъци върху алкохола, междущатски транспортни такси, каквото ти мине през ум. Вероятно са изгубили дори милиарди. И ще помолят мен и хора като мен - теб например - да изкарват милиони от законна продажба на алкохол, за да спа­сим страната вместо тях. И точно по тази причина, в духа на настоящата ситуация, ще позволят на щата да легализира ха­зарта. Стига да подкупим подходящите щатски чиновници, град­ски съветници и щатски сенатори. Можем да го постигнем. А ти можеш да си част от това.

- Не искам да участвам в нищо с теб.

- Тогава защо си тук?

- За да ти кажа в лицето, че си като рак. Ти си чумата, която ще съсипе тази страна. Ти и мръсната ти негърка, и мазните латиноси и жабари. Искам „Париж“. Не само шейсет процен­та, а цялото заведение. След това ще взема всичките ти клу­бове. Ще ти взема всичко. Може дори да намина покрай лъска­вата ти къща и да си откъсна парче от негърката ти преди да и прережа гърлото - РД погледна към хората си и се разсмя, след което пак се обърна към Джо. - Май още не си схванал, но си тръгваш от града. Просто си забравил да си събереш багажа.

Джо се вгледа в светлите, злобни очи на РД. Взира се в тях, докато не надникна отвъд светлината, където оставаше само злобата. Сякаш се взираше в очите на куче, толкова бито, държа­но гладно и погрозняло, че единственото, с което можеше да отвърне на света, бе да оголи зъби.

В този миг Джо изпита жалост към него.

РД Пруит забеляза съжалението в погледа на Джо и в собст­вените му очи изригна ярост. А в ръката му проблесна нож. Джо видя приближаването на острието в очите на РД и докато успее да погледне надолу към ръката му, той вече бе забил ножа в корема на Джо.

Джо се вкопчи в китката на РД, за да не може той да завърти ножа наляво-надясно, нагоре и надолу Ножът на Джо издрънча на пода. РД се опитваше да отскубне ръка, двамата вече стис­нали зъби.

Джо пусна китката на РД, заби длани в корема му и успя да го отблъсне. Ножът се плъзна навън и Джо падна на пода, а РД и момчета се разсмяха.

- Хванах те! - каза РД и тръгна към Джо.

Джо гледаше как кръвта му капе от острието и вдигна ръка.

- Чакай.

РД спря.

- Всички това казват.

- Не говорех на теб - Джо се огледа в тъмното и зърна звез­дите по куполовидния таван. - Добре. Сега!

- На кого говориш? - РД направи крачка, твърде бавна, как­то винаги, което вероятно бе причината да е толкова тъп и зъл.

Дион и Сал Урсо включиха мощните прожектори, които бяха качили на вътрешната тераса същия ден следобед. Сякаш пълната луна се показа иззад дъждоносни облаци. Балната зала из­бухна в бяла светлина.

Когато куршумите заваляха, РД Пруит, братовчед му Карвър и братовчедът на Карвър, Харолд, започнаха да танцуват танца на смъртта, сякаш ги бе напънала ужасяваща кашлица, докато тачат по парещи въглени. Напоследък Дион бе станал истин­ски художник с автомата и успя да изпише X с куршуми върху тялото на РД Пруит. Когато спряха огъня, цялата зала бе опли­скана с парчета от тримата.

Джо чу стъпки да топуркат надолу по стълбите към него.

Щом стъпиха на пода на залата, Дион се провикна към Сал:

- Доведи доктора, доведи доктора!

Стъпките на Сал се отдалечиха в другата посока, а Дион се спусна към Джо и разкъса ризата му.

- Майчице!

- Какво? Зле ли е?

Дион свали палтото си и разкъса ризата си. Сви я на топка и я пристисна върху раната.

- Натисни.

Зле ли е? - повтори Джо.

- Никак не изглежда добре. Как се чувстваш?

- Краката ми са студени. Коремът ми гори. Иде ми да се раз­крещя.

- Тогава крещи - отвърна Дион. - Наоколо няма никой.

И Джо се разкрещя. Със сила, която го шокира. Викът му отекна из целия хотел.

- По-добре ли си?

- Знаеш ли какво? Не.

- Тогава спри. Докторът идва.

- Довели сте го с вас?

Дион кимна.

- На корабчето е. Сал вече му сигнализира с прожектор. Еи сега ще пристигне с моторницата на кея.

- Това е добре.

- Защо не извика, когато те намушка? Нищо не се виждаше отгоре и чакахме сигнала.

- Не знам - отвърна Джо. - Реших, че не бива да му доставям това удоволствие. Боже, ужасно боли.

Дион му подаде ръка и Джо я стисна.

- Защо му позволи да се приближи толкова, че да те наръга?

- Какво?

- Защо го остави да дойде толкова близо с нож? Нали ти тряб­ваше да намушкаш него?

- Не биваше да му показвам снимките, Ди.

- Показвал си му снимки?

- Не. Какво? Не, говоря за Фигис. Не биваше да го правя.

- Боже. Наложи се, за да приспим това бясно куче.

- Но не и на тази цена.

- Цената е такава. Не можеш да позволиш на това лайно да те наръга, само защото цената не ти харесва.

- Добре.

- Ей, не заспивай.

- Престани да ми биеш шамари.

- А ти престани да си затваряш очите.

- Ще стане хубаво казино.

- Моля?

- Повярвай ми - отвърна Джо.

Двайсета глава

Моята голяма любов

ПЕТ СЕДМИЦИ.

Толкова време прекара на легло. Първо в клиника „Гонзалес“ на Четиринайсета улица, само на една пряка от „Сиркуло Кубано“, след това под името Родриго Мартинес в болница „Сентро Астуриано“ на дванайсет преки източно. Кубинците може и да се биеха с испанците, южните испанци може и да се биеха със северните испанци, а всички имаха зъб на италианците и аме­риканските негри, но по отношение на здравеопазването Ибор бе център на взаимопомощ. Всички в града знаеха, че никой бял в Тампа няма да си мръдне пръста, за да запуши дупка в сърцето им, ако наблизо има бял с порязан пръст.

За Джо се грижеше екип, събран от Грасиела и Естебан - кубински хирург, който направи първата лапаротомия, испан­ски специалист по гръдна хирургия, който ръководеше рекон­струкцията на коремната стена при втората, третата и четвърта­та операция, и водещ американски фармаколог, който имаше достъп до ваксини против тетанус и следеше дозирането на морфина.

Първоначалните процедури - промивката на вътрешните органи, почистването, изследванията, изрязването на мъртвата тъкан от раната и зашиването й - бяха извършени в клиника „Гонзалес“, но се разчу, че Джо е там. На втората вечер посред нощ се появиха членове на Ку Клукс Клан, галопиращи на коне напред-назад по Девето Авеню, а вонята на газ от факлите им се просмука през решетките на прозорците. По това време Джо не бе буден - по-късно му останаха само смътни спомени от първите две седмици след намушкването, - но Грасиела му раз­каза всичко през месеците, в които се възстановяваше.

Когато ездачите си тръгнали от Ибор, препускайки по Сед­мо Авеню и гърмящи във въздуха с пушките си, Дион изпра­тил хора да ги проследят - по двама за всеки кон. Точно преди зазоряване неизвестни нападатели нахлули в домовете на осем местни мъже в района на Централна Тампа и Сейнт Питърсбърг и ги пребили почти до смърт пред очите на семействата им. Когато в Тампа Терас съпругата на един от тях се намеси­ла, те й счупили ръката с бейзболна бухалка. Когато синът на друг се опитал да ги спре в Иджипт Лейк, завързали момчето за дърво и го оставили на мравките и комарите. За най-видната от жертвите, зъболекаря Виктор Тол, се говореше, че е на­следил Келвин Бърегард като началник на местния Клан. Завързали д-р Тол за капака на колата му. Принудили го да лежи в собствената си кръв и да диша вонята от горящата си къща.

Това на практика сложи край на властта на Ку Клукс Клан в Тампа за три години, но фамилия Пескаторе и бандата на Кофлин и Суарес нямаше как да го знаят, затова решиха да не рис­куват и преместиха Джо в болница „Сентро Астуриано“. Там му поставиха хирургически дренаж, за да контролира вътреш­ния кръвоизлив, който първия лекар не бе разбрал откъде идва, и затова повикаха втория доктор - внимателен испанец с най- красивите пръсти, които Грасиела някога бе виждала.

На този етап Джо вече бе почти извън опасност от хеморагичен шок - основната причина за смърт при жертви на наръгване с нож. Втората най-разпространена причина бе увреждане На черния дроб, но дробът на Джо не бе пострадал. Лекарите по-късно му казаха, че го е спасил часовникът на баща му, върху чийто капак имаше нова драскотина. Върхът на ножа се плъзнал по капака и променил траекторията си, макар и малко.

Първият лекар бе направил всичко по силите си да прегледа за поражения дванадесетопръстника, ректума, дебелото черво, жлъчката, далака и крайната част на тънкото черво, но условията не бяха особено подходящи. Стабилизираха Джо на пода на изо­ставения хотел и след това го превозиха с лодка през залива. Докато пристигнат в операционната, бе изминал повече от час.

Вторият лекар, който го прегледа, се усъмни - заради ъгъла, под който ножът бе пронизал корема, - че е възможно да е пробол и далака, тъй че отново го оперираха. Испанският лекар се оказа прав. Той заши раната в далака и почисти отровната жлъчка, която бе започнала да разяжда коремната стена, макар вече да бе нанесла увреждания. Преди месецът да изтече, Джо щеше да претърпи още две операции.

След втората се събуди и видя, че на леглото при краката му седи някой. Зрението му бе толкова замъглено, че сякаш въздухът бе плътен като марля. Но различи масивна глава и издължена брадичка. И опашка. Опашката потупваше по чар­шафа върху крака му и постепенно той успя да фокусира ягуа­ра. Той го гледаше с жадни жълти очи. Гърлото на Джо се сви, а кожата му стана хлъзгава от пот.

Ягуарът облиза горната си устна и носа.

Прозя се и Джо искаше да затвори очи при вида на велико­лепните зъби, на бялото на всяка кост, която те бяха схрускали и от която бяха откъснали месо.

Устата се затвори, жълтите очи отново се втренчиха в него и котката постави предни лапи върху корема му и запристъпва по тялото му към главата.

- Каква котка? - попита Грасиела.

Той се взря в лицето й и запримигва заради капещата в очите му пот. Беше сутрин; въздухът, нахлуващ през отворения про­зорец, бе хладен и ухаеше на камелии.

След операциите му забраниха да прави секс три месеца. Ал­кохолът, кубинската храна, мидите, ядките и царевицата съшо бяха забранени. Дори Джо да бе имал опасения, че ако не се любят, с Грасиела ще се отчуждят един от друг (а той се стра­хуваше, както и тя), то въздържанието имаше противополож­ния ефект. През втория месец вече бе научил различен начин да я задоволява с уста - метод, на който се бе натъквал случай­но на няколко пъти през годините, но който сега се превърна в единствения начин да й доставя удоволствие. Коленичеше пред нея, обвиваше дупето й с длани и устата му покриваше входа към утробата й - проход, който намираше едновременно за све­щен, греховен и разточително влажен - и имаше чувството, че най-сетне е намерил нещо, заради което си струва да коленичи. Ако да се откаже от всички насадени схващания относно какво трябва мъжът да дава и получава от жената, бе нужното, за да се чувства толкова чист и полезен както с глава между бедрата на Грасиела, то му се искаше да се бе освободил от тези схва­щания още преди години. Първоначалните й възражения - „не, недей; мъжете не правят така; трябва да се изкъпя; не е възможно вкусът да ти харесва“ - отстъпиха място на нещо, доближа­ващо се до пристрастеност. През последния месец преди тя да успее да му върне услугата, Джо осъзна, че извършват средно по пет акта на орално задоволяване на ден.

Когато лекарите най-сетне вдигнаха забраната, двамата с Гра­сиела затвориха капаците на прозорците в дома си на Девето Авеню, напълниха хладилника на втория етаж с храна и шам­панско и два дни не станаха от леглото с балдахин и ваната. Към края на втория ден, докато лежаха сред червеникавия здрач, прокрадващ се през отворените капаци на прозорците, а венти­латорът на тавана сушеше телата им, Грасиела каза:

- Никога няма да има друг.

- Какво?

- Мъж - тя прокара длан по набраздения му от белези корем. - Ти ще си единственият мъж до смъртта ми.

- Наистина ли?

Тя притисна устни във врата му и издиша.

- Да, да, да.

- Ами Ейдън?

За пръв път видя в очите й да проблясва презрение при изричането на името на съпруга й.

- Ейдън не е мъж. Ти, mi gran amor, си мъж.

- А ти каква жена си само - отвърна той. - Боже, потъвам в теб.

- И аз в теб.

- Ами тогава...

Джо огледа стаята. Бе чакал толкова дълго този ден, че не бе сигурен какво да прави сега, когато най-сетне бе дошъл.

- В Куба никога няма да успееш да се разведеш, нали?

Тя поклати глава.

- Дори да успея да се прибера под истинското си име, Църква­та не го позволява.

- Значи ще останеш омъжена за него завинаги.

- На име.

- Но какво е едно име?

Тя се засмя.

- Съгласна съм.

Той се премести върху нея, плъзна поглед по кафявото й тяло и се взря в кафявите й очи.

- Ти си моя съпруга.

Грасиела изтри очи с две ръце и от гърлото и се изплъзна тихичък хриплив смях.

- А ти си мой съпруг.

- Para siempre.

Тя постави топли длани върху гърдите му и кимна:

- Завинаги.

Двайсет и първа глава

Освети пътя ми

БИЗНЕСЪТ ПРОДЪЛЖАВАШЕ да процъфтява.

Джо започна да подготвя сделката за „Риц“. Джон Ринглинг имаше желание да продаде сградата, но не и земята. Затова Джо прати адвокатите си да преговарят с Ринглинг и да се опитат да постигнат споразумение, изгодно и за двамата. Напоследък две­те страни проучваха възможностите за аренда за деветдесет и девет години, но се натъкнаха на проблеми с правата върху въздушното пространство за окръга. Джо имаше хора, които подкупваха инспекторите от окръг Сарасота, друг екип, който лобираше пред щатските политици в Талахаси, и трета група във Вашингтон, обработваща данъчни и сенатори, които често посещаваха публични домове, игрални зали и опиумни свърта­лища, в които фамилия Пескаторе държеше дялове.

Първият му успех бе да издейства легализирането на бингото в окръг Пинеяс. След това успя да го включи в списъка с предложения за разглеждане в щатския сенат през есенната сесия и да бъде подложено на гласуване още през 1932 г. Прияте­лите му в Маями - град, в който подкупите се приемаха много по-либерално - му помогнаха да смекчи отношението на уп­равляващите още повече, когато окръг Дейд и окръг Броуард легализираха лотарийните залагания. Джо и Естебан, противно на всички очаквания, купиха земя за приятелите си от Мая­ми и в момента върху нея се строеше хиподрум за конни над­бягвания.

Мазо долетя в Тампа, за да разгледа хотел „Риц“. Неотдавна се бе преборил с рака, макар никой, освен самия Мазо и лека­рите му, да не знаеше какъв вид точно. Той твърдеше, че се е излекувал напълно, макар болестта да го е оставила оплешивял и в крехко здраве. Шушукаше се дори, че мозъкът му се е размъ­тил, но Джо не видя признаци за нищо подобно. Мазо хареса сградата и плана на Джо - най-подходящият момент за развенчаването на табутата относно хазарта бе именно сега, докато сухият режим трагично се сриваше пред очите на всички. Па­рите, които щяха да изгубят за легализирането на алкохола, щяха да отидат право в джобовете на правителството, но парите, ко­ито биха загубили от таксите за законно казино и хиподрум, щяха да бъдат многократно възстановени от хора, достатъчно глупави да залагат масово срещу казиното.

Хората, разпратени да раздават рушвети, започнаха да съоб­щават, че предчувствието на Джо изглежда е било правилно. Страната бе достатъчно уязвима за подобно нещо. Общините от Флорида до другия край на страната страдаха от недостиг на пари. Джо бе поръчал на хората си да обещават безкрайни дивиденти - данък казино, данък хотел, такси за храна и на­питки, такса представления, лиценз за алкохол, както и - а всички политици много харесаха това - данък върху допълни­телните приходи. Ако в даден ден казиното направеше повече от осемстотин хиляди долара, 2 процента от тях отиваха за държавата. Всъщност всеки път, когато печалбата на казино­то наближеше осемстотин хиляди, те укриваха остатъка. Но нямаше нужда политиците с малки панички и жадни погледи да знаят това.

До края на 1931 г. Джо държеше в джоба си двама младши сенатори, деветима члена от Камарата на представителите, че­тирима старши сенатори, тринайсет окръжни представители, единайсет градски съветници и двама съдии. Беше купил и стария си враг от Ку Клукс Клан Хопър Хюит, редактора на Тампа Екзаминър, който бе започнал да пуска очерци и ста­тии, поставящи под съмнение доколко е разумно толкова хора да гладуват, когато едно първокласно казино на брега на Фло­рида може да осигури работа на всички тях, да им даде пре­храна и да могат да купят всички онези изоставени къщи, за което пък щеше да е нужно адвокатите да се върнат от опаш­ките за помощи и на свой ред да наемат чиновници, за да из­готвят документите.

Докато Джо го караше към гарата, откъдето щеше да хване влака обратно за Бостън, Мазо каза:

- Направи каквото е необходимо.

- Благодаря, непременно.

- Вършиш много добра работа тук - потупа го Мазо по коля­ното. - Не си мисли, че няма да го взема предвид.

Джо нямаше представа за какво точно може да се „вземе пред­вид“ работата му. Бе успял да изгради нещо тук на юг, а Мазо му говореше, сякаш бе намерил някой нов бакалин, когото да сплаши. Може пък в слуховете, че не е с всичкия си, да имаше някаква истина.

- А, чух, че все още имаш един отцепник. Вярно ли е? - по­пита Мазо, когато наближиха Юниън Стейшън.

На Джо му трябваха няколко секунди да се сети.

- Имаш предвид онзи, дето вари алкохол и не си плаща ли? - Именно.

Въпросният отцепник беше Търнър Джон Белкин. Той и три­мата му сина продаваха пиене направо от спиртоварната си в нерегулирания район Палмето. Търнър Джон Белкин не искаше да засяга никого; просто искаше да продава на хората, на които бе продавал още баща му, да организира по някоя игра на покер в задната стая в къщата си, да наема момичета от пуб­личния дом надолу по улицата. Не искаше да плаща такса, не искаше да продава алкохола на Пескаторе, не искаше нищо, освен да си върти бизнеса, както бяха правили баща му и дядовците му още от времето, когато Тампа още се е казвала Форт Брук и жълтата треска моряла хората три пъти повече, откол­кото старостта.

- Заел съм се с него - отвърна Джо.

- Чувам, че си се заел от шест месеца.

- Три - призна си Джо.

- Тогава се отърви от него.

Колата спря. Сепе Карбоне, бодигардът на Мазо, му отвори вратата и отстъпи крачка, да го изчака на слънцето.

- Хората ми работят по въпроса - каза Джо.

- Не искам хората ти да се занимават. Искам ти да сложиш край на тази работа. Ако се налага, лично.

Мазо слезе от колата и Джо го последва до перона, за да го изпрати, макар Мазо да спомена, че не е нужно. Честно казано обаче, Джо искаше да види как Мазо си тръгва, за да може от­ново да диша и да се отпусне. Присъствието на Мазо тук бе все едно чичо ти да се нанесе в дома ти за няколко дни и да не си тръгне. А още по-лошото бе, че въпросният чичо си мислеше, че ти прави услуга.

* * *

НЯКОЛКО ДНИ след като Мазо си замина, Джо изпрати два­ма души да сплашат Търнър Джон, но вместо това той сплашил тях, като така пребил единия, че го вкараха в болница - при това сам, без синовете си и без оръжие.

Джо се срещна с Търнър Джон седмица по-късно.

Каза на Сал да го чака в колата и застана на прашния път пред бараката с ламаринен покрив и хлътнала в единия край веранда, в чийто друг край стоеше само един хладилник на „Кока-Кола“, толкова червен и блестящ, че сигурно го лъскаха всеки ден.

Синовете на Търнър Джон - три яки момчета само по памучни наполеонки, дори без обувки (макар едното по неизвестн причина да носеше червен вълнен пуловер на снежинки) претърсиха Джо, взеха му пистолета и пак го претърсиха.

След това той влезе в бараката и седна срещу Търнър Джон на дървена маса с неравни крака. Опита се да я намести, така че да не се клати, и попита Търнър Джон защо е пребил хората му. Търнър Джон, висок, кльощав и сериозен мъж с очи и коса в същия кафяв цвят като костюма му, отвърна, че са го гледали заплашително и не е имало смисъл да ги чака да проговорят.

Джо го попита дали това означава, че трябва да го убие, за да запази достойнството си. Търнър Джон отвърна, че така му се струвало.

- Защо го правиш? - попита Джо. - Защо просто не ни пла­тиш нещичко?

- Господинчо, баща ти жив ли е още?

- Не, почина.

- Но въпреки това ти си оставаш негов син, нали?

- Да.

- И двайсет правнуци да имаш, пак си оставаш негов син.

Джо не бе подготвен за емоциите, които го заляха. Наложи се да извърне очи от Търнър Джон преди чувствата да се изпи­шат по лицето му.

- Така е.

- Искаш той да се гордее с теб, нали? Искаш да гледа на теб като на мъж.

- Да, разбира се.

- Е, и при мен беше същото. Имах си добър баща. Биеше ме, само когато си го заслужавах, и никога пил. Най-често ме фрасваше в мутрата, когато хърках. Хъркам като дъскорезница и татко не можеше да търпи, когато бе уморен до смърт. Иначе беше най-добрият човек на света. А синът иска, когато баща му го погледне, да види, че е научил уроците му. В момента татко ми ме гледа и си казва: „Търнър Джон, не съм те възпитал да плащаш рекет на друг човек, не сме блъскали, за да му плащаш издръжката“ - той показа на Джо осеяните си с белези длани. - Ако искате парите ми, мистър Кофлин, най-добре запретнете ръкави и помогнете на мен и момчетата ми да обработваме фермата си, да орем, да сеем, да доим кравите. Следвате ли мисълта ми?

- Да.

- Иначе хич няма да се хабя думите.

Джо погледна към Търнър Джон, после вдигна очи към та­вана.

- Мислиш ли, че наистина ни гледа отгоре?

Търнър Джо се ухили и разкри сребърните си зъби.

- Сигурен съм, господине.

Джо разкопча ципа на панталоните си и извади револвера, който бе взел от Мани Бустаманте преди години. Насочи го към гърдите на Търнър Джон.

Търнър Джон въздъхна бавно.

- Когато човек се заеме с някоя работа, трябва да я довърши нали? - попита Джо.

Търнър Джон облиза долната си устна, без да сваля очи от оръжието.

- Знаеш ли какво оръжие е това? - попита Джо.

- Женски револвер.

- Не, това е пропусната възможност. - Джо стана. - Прави каквото искаш тук в Палмето. Разбираш ли ме?

Търнър Джон потвърди с примигване.

- Но да не съм видял твоите етикети и да не съм вкусил твоя продукция в Хилсбъро или Пинеяс. Нито в Сарасота, Търнър Джон. Ясен ли съм?

Търнър Джон примигна отново.

- Искам да го кажеш на глас.

- Разбрахме се. Имаш думата ми.

Джо кимна.

- Какво си мисли сега баща ти?

Търнър Джон плъзна поглед от дулото, по ръката на Джо и се взря в очите му.

- Мисли си, че за малко да му се наложи отново да слуша хъркането ми.

* * *

ДОКАТО ДЖО ЛОБИРАШЕ за легализирането на хазарта и водеше преговори за купуването на хотела, Грасиела отвори собствен пансион. Докато Джо се целеше в изисканата клиен­тела, Грасиела строеше приюти за сираците и изоставените съпруги. Срам за целия народ бе, че мъжете в тези времена напускаха семействата си, както войниците по време на война. Излизаха от лагерите за бездомни, изникнали из страната, апар­таментите под наем и, в случая с Тампа, схлупените къщички, които местните наричаха casitas, за мляко или да изпросят ня­коя цигара, или просто защото бяха чули слухове, че някъде търсят работници, и повече не се връщаха. Без мъже, които да ги пазят, жените понякога ставаха жертви на изнасилвания или биваха принудени да проституират. Децата, останали изведнъж без бащи и често без майки, хващаха улицата или затънтените пътища и новините, които се чуваха за тях след това, рядко бяха добри.

Грасиела дойде една вечер при Джо, който лежеше във вана­та. Донесе две чаши кафе с малко ром. Свали дрехите си, плъзна се във водата срещу него и го попита дали може да вземе фами­лията му.

- Искаш да се омъжиш за мен ли?

- Не мога да го направя в църква.

- Добре...

- Но сме женени, нали?

- Да.

- Тогава искам да взема фамилията ти.

- Грасиела Доминга Маела Росарио Мария Кончита Коралес Кофлин ли?

Тя го плесна по ръката.

- Нямам толкова имена.

Той се наведе да я целуне и се отдръпна назад.

- Грасиела Кофлин?

- Si.

- За мен ще е чест - отвърна той.

- Добре. Купих няколко сгради.

- Няколко?

Тя го погледна с невинни като на кошута кафяви очи.

- Три. Онзи, хм, комплекс до старата фабрика на Перес, се­щаш ли се?

- На Палм Стрийт ли?

Тя кимна.

- Искам да направя приют за изоставени жени и децата им.

Джо не се изненада. Напоследък Грасиела не говореше поч­ти за нищо друго, освен за тези жени.

- Какво стана с каузата ти за политиката в Латинска Аме­рика?

- Влюбих се в теб.

- И?

- Ти ограничаваш възможностите ми за пътувания.

- Май така излиза - разсмя се той.

- Страшно много - усмихна се Грасиела. - Ще се получи. Може би дори един ден ще можеш да печелиш от приюта и така ще дадем пример на останалия свят.

Грасиела мечтаеше за поземлена реформа, за правата на фер­мерите и за справедливо разпределение на богатствата. Вярва­ше в справедливостта - концепция, която Джо бе сигурен, че е, изчезнала от земята, още когато излязла от пелените си.

- Не знам дали може да превърне в модел за останалия свят.

- Защо да не се получи? - попита тя. - Един справедлив свят.

Тя го пръсна със сапунени мехурчета, за да му покаже, че не говори напълно сериозно, но по този въпрос не бе възможно да се говори половинчато.

- Имаш предвид свят, в който всички разполагат с каквото им е нужно, и седят и пеят песни, непрекъснато усмихнати ли?

Грасиела плисна сапунена пяна в лицето му.

- Много добре знаеш какво имам предвид. Един по-добър свят. Защо да не е възможно?

- Заради алчността - отвърна той и разпери ръце. - Виж как живеем.

- Но ти правиш и нещо в замяна. Миналата година дари една четвърт от парите ни на клиниката „Гонзалес“.

- Там спасиха живота ми.

- Предишната година построи библиотека.

- За да четат всички книгите, които харесвам.

- Но всички книги там са на испански.

- А според теб как научих езика?

Тя вдигна крак на рамото му и почеса с ходило косата му. Той целуна крака й и, както често му се случваше, изпита по­кой, какъвто и раят едва ли предлагаше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й в ушите му, с приятелството й, с крака й на рамото му.

- Можем да направим нещо добро - сведе поглед тя.

- Вършим добрини.

- След толкова много лоши неща - добави тя тихо.

Грасиела се взря замислено в пяната по гърдите си. Всеки момент щеше да протегне ръка към кърпата.

- Ей - каза Джо.

Клепачите й се повдигнаха.

- Ние не сме лоши. Може би не сме добри, но не сме и лоши. Единственото, в което съм сигурен, е, че всички се страхуваме.

- Кой се страхува?

- Че кой не се страхува? Целият свят. Казваме си, че вярва­ме в този или онзи бог, в един или друг задгробен живот. Може и да го вярваме, но в същото време всички си мислим: „Ами ако грешим? Ами ако това е всичко?“. Е, ако няма живот отвъд смъртта, по-добре да си имам голяма къща и голяма кола, и Цял куп хубави игли за вратовръзки, и бастун с перлена Дръжка, и...

Грасиела се разсмя.

- ... тоалетна, която ми мие задника и подмишниците. Защо­то имам нужда от такава - Джо също се кискаше, но кикотът замря сред пяната. - Само да уточня: вярвам в Бог, за всеки случай. Но вярвам и в алчността. Пак за всеки случай.

- И само това ли е - че всички се страхуваме?

- Не знам дали това е всичко. Просто знам, че се страхуваме.

Грасиела събра пяната по шията си като шал и кимна:

- Искам да оставим следа след себе си.

- Знам. Искаш да спасиш онези жени и децата им? Добре. Прекрасна идея, само че има хора, които не желаят въпросните жени да бъдат изтръгнати от хватката им.

- Наясно съм - отвърна тя с напевен тон, за да му покаже, че не е толкова наивна. - Затова ми трябват няколко от хората ти.

- Няколко?

- Да речем четирима за начало. Обаче, mi amado[5] ... - усмих­на му се тя. - Искам най-здравите мъжаги, с които разполагаш.

* * *

ТОВА БЕ И ГОДИНАТА, в която дъщерята на началник Ървинг Фигис, Лорета, се върна в Тампа.

Слезе от влака, обвила ръка около лакътя на баща си, обле­чена от глава до пети в черно сякаш бе в траур, а съдейки по начина, по който Ърв я държеше здраво, вероятно наистина скърбеше.

Ърв я затвори в дома им в Хайд Парк и никой не ги видя през целия сезон. Ърв си бе взел отпуск, отиде да я вземе от Ел Ей й след като се върна, удължи отпуска си до есента. Жена му се изнесе заедно със сина им, а съседите казваха, че от къщата се чували единствено молитви. Или напеви. Имаше някои разно­гласия относно подробностите.

Когато излязоха от къщата в края на октомври, Лорета бе облечена в бяло. На сбирка в шатра на последователи на Петдесятничеството същата вечер, тя заяви, че решението й да носи бяло изобщо не било нейно; казал й го Иисус Христос, за чието учение сега тя щеше да се венчае. Лорета се качи на подиума шатрата във Фидлърс Коув през онази вечер и разказа за пропадането си в света на пороците, за дяволските алкохол, хероин и марихуана, които я бяха отвели там, за разврата, довел я до проституиране, което довело до още хероин и нощи на така­ва греховна поквара, че Иисус я изличил от паметта й, за да й попречи да отнеме живота си. И защо решил да я остави жива? Защото искал тя да каже истината на грешниците от Тампа, Сейнт Питърсбърг, Сарасота и Брадентън. А ако такава била волята му, тя щяла да разпространи посланието му из цяла Фло­рида и дори из цялата страна.

Онова, което отличаваше Лорета от многобройните пропо­вядващи в подобни шатри, бе, че Лорета не говореше пламенно и гневно. Тя не повишаваше глас. Говореше толкова тихо, че много от събралите се трябваше да напрегнат слух, за да я чуят. Докато от време на време хвърляше поглед към баща си, който бе доста суров и затворен в себе си, откакто дъщеря му се завърна, тя описваше печално един пропаднал свят. Не твърде­ше толкова, че знае каква е Божията воля, колкото, че е чула огорченото изумление на Христос от делата на чадата му. В този свят имало толкова много добро, което да бъде спасено, толкова много добродетели можели да бъдат пожънати, ако пър­во ги посеят.

- Казват, че скоро страната ни ще се върне към отчаянието на разгулния алкохол, на съпрузи, които бият жените си заради рома, които носят у дома венерически болести заради уискито, стават лентяи и ги гонят от работа, а банките оставят още пове­че деца на улицата заради джина. Не винете банките, не винете тях - прошепна тя. - Винете онези, които печелят от греховете, от търговията с плът и от отслабването на плътта с алкохол. Винете контрабандистите и собствениците на бордеи, и онези, които им позволяват да разпространяват долните си боклуци в хубавия ни град и пред очите на Бог. Молете се за тях. И помо­лете Бог за напътствия.

Бог очевидно даде напътствия на някои от добрите гражда­ни на Тампа да нахлуят в два от клубовете на Кофлин и Суарес и да разбият с брадви буретата с ром и бира. Щом научи, Джо накара Дион да се свърже с един тип от Валрико, който правеше метални бурета, и ги поставиха във всички кръчми, сложиха дървените бъчви в тях и зачакаха да видят кой ще нахлуе сега през вратата, за да му извият шибаните благочес­тиви ръце.

Джо седеше в офиса на компанията си за износ на пури - напълно законна фирма; всяка година губеха почти цяло състо­яние, като изнасяха по-качествен тютюн в страни като Ирлан­дия, Швеция и Франция, където пурите така и не бяха станали популярни - когато Ърв и дъщеря му влязоха през входа.

Ърв кимна рязко на Джо, но без да го поглежда в очите. От­както му бе показал онези снимки на дъщеря му, Ърв нито веднъж не бе поглеждал Джо в очите, а се бяха засичали на улицата най-малко трийсетина пъти.

- Моята Лорета иска да ти каже нещо.

Джо вдигна поглед към красивата млада жена с бяла рокля и светли, насълзени очи.

- Да, госпожице. Заповядайте, седнете.

- Предпочитам да остана права, господине.

- Както желаете.

- Мистър Кофлин - започна тя и притисна ръце в бедрата си, - баща ми каза, че някога сте били отчасти добър човек.

- Не знаех, че вече не съм.

Лорета се покашля.

- Знаем за благотворителната ви дейност. И за добрите дела на жената, с която съжителствате.

- Жената, с която съжителствам - повтори Джо, просто за да усети вкуса на думите.

- Да. Доколкото знаем, тя е много активна в благотворител­ните дейности в Ибор и дори в Централна Тампа.

- Тя си има име.

- Но добрите й дела са изцяло светски. Отказва да се позова­ва на религията и отказва всички опити да прегърне единстве­ния истински Бог.

- Казва се Грасиела и е католичка - каза Джо.

- Но макар пред хората да твърди, че Божията ръка я напътства, тя - макар и с най-добри намерения - помага на дя­вола.

- Еха, това последното не го разбрах.

- За щастие аз разбирам. Въпреки всичките ви добри дела, мистър Кофлин, и двамата знаем, че те са опетнени от лошите ви дела и страненето ви от Бог.

- Как така?

- Печелите от пристрастеността на хората към нелегални про­дукти. Печелите от слабостите им и от нуждата им да лентяйст- ват, от лакомията им и от нагоните им.

Тя се усмихна тъжно и мило.

- Но можете да се освободите от това.

- Не искам - отвърна Джо.

- Напротив.

- Госпожице Лорета, изглеждате много мило момиче. Знам, че паството на отец Ингалс се е утроило откакто вие започнах­те да проповядвате.

Ърв вдигна пет пръста, забил очи в пода.

- О, извинете - рече Джо. - Значи посещаемостта се е увели­чила петорно. Леле.

Благата и тъжна усмивка не слизаше от лицето на Лорета. Усмивка, която сякаш гласеше, че тя знае какво ще кажеш още преди да си го изрекъл и съответно правеше думите ти без­смислени още преди да излязат от устата ти.

Лорета, продавам продукт, който хората обичат толкова много, че сухият режим ще бъде вдигнат в рамките на година.

- Не е вярно - възрази Ърв и стисна устни.

- Дали? Във всеки случай сухият режим е на доизживяване. Използваха го, за да държат бедните кротки, но не успяха. Из­ползваха го, за да накарат средната класа да стане по-работлива, но средната класа стана любопитна. През последните годи­ни се е изпил повече алкохол, отколкото и да било, и то защото хората го искат и няма да търпят някой да им нарежда.

- Но, мистър Кофлин - възрази спокойно Лорета, - същото може да се каже за половите сношения. Хората искат да го пра­вят и няма да търпят някой да им го забранява.

- И не бива.

- Моля?

- Не бива да им се забранява - обясни Джо. - Щом искат да правят секс, не виждам някаква основателна причина да ги спи­рам, госпожице Фигис.

- Ако искат да легнат с животни?

- Искат ли?

- Моля?

- Искат ли хората да лягат с животни?

- Някои. И болестта им ще се разпространи, ако зависи от вас.

- Опасявам се, че не виждам връзка между пиенето и съвкуп­ленията с животни.

- Но това не означава, че такава връзка няма.

Лорета седна и сключи ръце в скута си.

- Напротив - възрази Джо.

- Това обаче е само вашето мнение.

- Както биха казали някои хора и за вашата вяра в Бог.

- Значи не вярвате в Бог?

- Не, Лорета, просто не вярвам в твоя Бог.

Джо погледна към Ърв, защото го усещаше как кипва, но Ърв както винаги не го погледна в очите, а продължи да се взира в ръцете си, които бяха свити в юмруци.

- Но Бог вярва във вас, мистър Кофлин, и вие ще се отречете от пътя на злото, по който сте поели. Убедена съм. Виждам, че имате сили. Ще се разкаете и ще приемете Иисус Христос. А от вас ще излезе велик пророк. Виждам това ясно, както виждам града без грехове на хълма, тук в Тампа. И, да, мистър Кофлин, преди да се присмеете, знам, че в Тампа няма хълмове.

- Поне не се забелязват, дори да шофирате бързо.

Тя се усмихна искрено и точно това бе усмивката, която Джо помнеше отпреди години, когато я срещна случайно при маши­ната за безалкохолни напитки в дрогерия „Морин“.

Но в следващия миг усмивката отново стана тъжна и засти­нала, а очите й ярки, и тя протегна облечената си в ръкавица ръка през бюрото. Джо я стисна и се замисли за белезите от спринцовки под плата, а Лорета Фигис каза:

- Един ден ще ви вкарам в правия път, мистър Кофлин. Уве­рявам ви, усещам го до мозъка на костите си.

- Само защото го усещате, не означава, че ще стане.

- Но не означава и че няма.

- С това ще се съглася - вдигна очи към нея Джо. - Защо и вие не приемете моето мнение по същия начин?

Усмивката на Лорета стана още по-лъчезарна.

- Защото грешите.

* * *

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НА ДЖО, Естебан и фамилия Пескаторе, колкото по-популярна ставаше Лорета, толкова повече хора й вярваха. След няколко месеца проповедите й вече заплашваха сделката за казиното. В началото хората, които извеждаха Ло­рета сред обществото, го правеха най-вече, за да й се подигра­ват или за да се дивят на обстоятелствата, довели я до това състо­яние - многообещаваща дъщеря на полицейски началник зами­нава за Холивуд и се връща напълно полудяла с белези от сприн­цовки по ръцете, които селяндурите мислеха за стигми. Но тонът на разговорите започна да се променя не само защото пътища­та се задръстваха с коли и хора, тълпящи се пешком в дните, в които се говореше, че Лорета ще се появи на проповед, но и защото обикновените хорица от града непрекъснато я вижда­ха. Лорета, която далеч не се криеше от чужди очи, го предиз­викваше. Не само в Хайд Парк, но и в Западна Тампа, в приста­нищния район и Ибор, където ходеше за кафе - нейния порок.

Денем тя не говореше много за религия. Неизменно бе лю­безна, винаги се интересуваше от здравето на всеки, който я заговореше, питаше за семейството и близките му. Не забравя­ше ничие име. И въпреки трудната година, изпълнена с „изпи­тания“, както тя ги наричаше, си оставаше ослепително краси­ва. При това красотата й бе тииично американска - пълни уст­ни със същия цвят като червеникавокафявата й коса, честни сини очи, кожа, гладка и бяла като каймака на бутилка още топ­ло прясно мляко.

Припадъците започнаха в края на 1931 г., след като банко­вата криза в Европа засмука и останалата част от света във водовъртежа си и уби и последните надежди за финансово съвземане. Припадъците започваха неочаквано и без театралничене. Лорета говореше за вредата от алкохола, похотта или (все по-често напоследък) от хазарта с потрепващ глас - и за виденията, изпратени й от Бог, как Тампа е изпепелена от соб­ствените си грехове и се превръща в димяща пустош с овъг­лена земя и тлеещи купчини дърво на мястото на някогашни­те къщи, напомняше на събралите се за жената на Лот и ги умоляваше да не поглеждат назад, а да гледат напред към сия­ещия град с бели къщи и бели дрехи, и бели хора, обединени от любовта на Христос, молитвите и копнежа да оставят на децата си свят, с който да се гордеят. По някое време очите й започваха да се стрелкат наляво-надясно, тялото й се покла­щаше и тя падаше. Понякога имаше гърчове, но в повечето случаи изглеждаше просто заспала. Шушукаше се (но само сред най-нисшите кръгове), че част от внезапната й популярност се дължала на прекрасния начин, по който изглеждала просната на подиума с тънка бяла рокля от креп, достатъчно тънка, че да се очертават ясно малките й съвършени гърди и стройните й млечнобели крака.

Когато Лорета лежеше така на сцената, тя представляваше доказателство за съществуването на Бог, защото само Бог мо­жеше да сътвори нещо толкова красиво, крехко и мощно.

Тъй че непрекъснато множащите се нейни последователи взеха каузата й доста присърце, а още по-присърце взеха опи­тите на местен гангстер да поквари града им с напаст като ха­зарта. Скоро конгресмените и градските съветници започнаха да връщат хората на Джо с подкупите с отговори като „Не“ или „Нужно ни е още време да преценим всички фактори“, макар Джо да забеляза, че единственото, което не връщаха, бяха па­рите му.

Времето му изтичаше бързо.

Ако Лорета Фигис починеше преждевременно - но по начин, който недвусмислено да изглежда като „злополука“, - след поч­тителен период на траур идеята за казиното можеше да бъде напълно осъществена. Щом обича толкова Иисус, мислеше си Джо, ще й направи услуга, като я прати при него.

Тъй че той знаеше какво е нужно да направи, но още не бе дал заповедта.

Отиде да гледа една от проповедите й. Не се бръсна един ден и се облече като продавач на селскостопански машини или соб­ственик на магазин за фуражи - чист дочен гащеризон, бяла риза, тънка вратовръзка, черно платнено спортно палто и сла­мена каубойска шапка, нахлупена ниско над очите. Сал го зака­ра до палатковия лагер, където отец Ингалс бе организирал сбирката тази вечер, и тръгна по тесния черен път между боро­ви дръвчета, докато не стигна до събралата се тълпа.

Край брега на малко езерце някой бе сковал подиум от щай­ги и Лорета стоеше върху него с баща си отляво и отеца отдяс­но, свели глави. Лорета говореше за свое видение или сън (Джо закъсня и не разбра кое от двете беше). Застанала с гръб към тъмното езеро с бялата си рокля и бяло боне, тя се открояваше на фона на черната нощ като среднощна луна в звездното небе. Тричленно семейство, разказваше тя - майка, баща и бебенце, - пристигнали в непозната страна. Бащата, бизнесмен, изпратен от компанията си в тази непозната земя, имал нареждания да изчака шофьора в железопътната гара и да не излиза навън. Но в чакалнята било горещо, а те били пътували дълго и искали да разгледат новото място. Излезли навън и веднага върху тях се спуснал леопард, черен като въглен. И преди семейството да се окопити, леопардът разкъсал гърлата им със зъби. Мъжът уми­рал, когато се появил друг мъж и застрелял леопарда. Той казал на умиращия бизнесмен, че е шофьорът, нает от компанията, и е трябвало да го изчакат.

   - Но те не го изчакали. Защо?

- Същото е и с Иисус - каза Лорета. - Ще изчакате ли? Не можете ли да не се отдавате на земните изкушения, които ще разбият семействата ви? Можете ли да намерите сили да спа­сите близките си от хищниците, докато нашият Спасител се завърне? Или сте твърде слаби?

- Не!

- Защото в най-тежките си мигове и аз съм слаба.

- Не!

- Напротив, слаба съм, но Той ми дава сили - Лорета посочи към небето. - Той изпълва сърцето ми. Но имам нужда от по­мощта ви, за да изпълня желанията му. Трябва ми силата ви, за да продължа да проповядвам словото му и делата му и да не позволявам на черните леопарди да изядат децата ви и да опет­нят сърцата ни с греховете си. Ще ми помогнете ли?

Тълпата викаше Да!, Амин! и О, да! Когато Лорета затвори очи и започна отново да се олюлява, зрителите отвориха очи и се спуснаха напред. Когато Лорета въздъхна, те изстенаха. Когато падна на колене, те ахнаха. И когато легна на една стра­на, всички издишаха в един глас. Протягаха ръце към нея, без да се приближават повече до подиума, сякаш ги делеше неви­дима бариера. Протягаха ръце към нещо, което не бе Лорета. Молеха го, обещаваха му всичко.

Лорета бе порталът, през който влизаха в свят без грехове, без мрак и страх. Свят, в който никога нямаше да са сами. За­щото там бе Бог. И там бе Лорета.

* * *

- ТАЗИ ВЕЧЕР - каза Дион в галерията на третия етаж в дома на Джо. - Трябва да я отстраним.

- Да не мислиш, че не съм го обмислял? - попита Джо.

- Проблемът не е в обмислянето, а в изпълнението, шефе.

Джо си представи хотел „Риц“, светлината, извираща от прозорците му към тъмното море, музиката, лееща се под коло надите към залива, докато заровете дрънчат по масите и зяпачите приветстват спечелилите, а той наглежда всичко, обле­чен с фрак.

Запита се, както правеше често през последните няколко сед­мици: „Какво толкова, един живот?“

По строежите и при полагането на железопътни линии вина­ги умираха хора. Умираха от токов удар и други индустриални злополуки всеки ден, по целия свят. И за какво? За да построят нещо, нещо, което ще осигури работни места на сънародници­те им, ще нахрани човешката раса.

Защо смъртта на Лорета да е различна?

- Просто е различно - каза той.

- Моля? - изгледа го Дион.

Джо вдигна извинително ръка.

- Не мога да го направя.

- Но аз мога - отвърна Дион.

- Ако си купиш билет за бала, знаеш какви са последствията или поне би трябвало да знаеш, мамка му. Но хората, които спят, докато ние будуваме? Хората, които работят и си косят ливадите? Те не са си купували билет. Което означава, че не подлежат на същите наказания за своите грешки.

- Тя излага на риск цялата сделка - въздъхна Дион.

- Знам.

Джо бе благодарен, че слънцето залязваше и в галерията при­тъмняваше. Ако Дион видеше ясно очите му, щеше да забеле­жи колко неспокоен бе Джо за това решение, колко близо бе да прекрачи границата и никога да не погледне назад. За бога, та тя бе просто една жена.

- Но съм решил. И косъм няма да падне от главата й.

- Ще съжаляваш - заяви Дион.

- Като че ли не знам.

Седмица по-късно, когато хората на Джон Ринглинг поиска­ха среща с него, Джо разбра, че всичко е приключило. Ако не Напълно, то поне се обсъждаше. Цялата страна отново започ­ваше да се къпе в алкохол, да се опиянява от радост и страст, но Тампа под влиянието на Лорета Фигис клонеше в другата посо­ка. Ако не успееха да я преборят по въпроса за алкохола, който щеше да бъде легализиран само след един подпис, с опитите им с хазарта щеше да е свършено. Хората на Джон Ринглинг каза­ха на Джо и Естебан, че шефът им решил да не продава „Риц“ докато икономиката не се съвземе и ще прецени с какви вари­анти разполага по-късно.

Срещата се проведе в Сарасота. След като Джо и Естебан си тръгнаха, те отидоха с колата до Лонгбоут Кий и застанаха там, загледани в сияещия на слънцето хотел.

- Щеше да стане страхотно казино - каза Джо.

- Ще имаш друг шанс. Нещата се връщат.

Джо поклати глава.

- Не всички.

Двайсет и втора глава

Не загасяйте духа

ПОСЛЕДНИЯ ПЪТ, когато Лорета Фигис и Джо се видяха на този свят, бе в началото на 1933 г. Цяла седмица бе валяло силно. През онази сутрин, първия безоблачен от доста време ден, мъглата се стелеше ниско и толкова гъста по улиците на Ибор, че сякаш земята се бе обърнала наопаки. Джо вървеше разсеяно по крайбрежната алея на Палм Авеню, Сал Урсо го следваше по отсрещния тротоар, а Левака Даунър следваше и двамата с колата по средата. Джо тъкмо бе получил потвържде­ние на слуха, че Мазо обмислял пак да идва до Тампа - за втори път в рамките на година, - и фактът, че Мазо не му бе казал, никак не му се нравеше. Отгоре на всичко в сутрешни­те вестници пишеше, че новоизбраният, но още невстъпил в Длъжност президент Рузвелт планирал да подпише Закона на Кълън-Харисън, веднага щом някой му подаде химикалка и така на практика да сложи край на сухия режим. Джо знаеше, че режимът няма да трае вечно, но все още не се чувстваше напълно подготвен. А щом той бе неподготвен, можеше да си Представи колко зле ще приемат новината всички балами със спиртоварни в трескаво разрастващи се градове като Канзас Сити, Чикаго, Ню Йорк и Детройт. Сутринта се бе опитал да Прочете статията, седнал в леглото си, за да види точно през коя седмица или месец Рузвелт ще размаха тази най-важна химикалка, но се разсейваше, защото Грасиела повръщаше шумно паелята от предишната вечер. По принцип стомахът й бе много здрав, но напоследък стресът от управлението на три приюта и осем благотворителни групи съсипваше храно­смилателната й система.

- Джоузеф - тя застана на вратата и изтри уста с опакото на ръката си. - Мисля, че трябва да обсъдим нещо.

- Какво има, кукличке?

- Мисля, че чакам дете.

За няколко секунди Джо си мислеше, че е домъкнала у дома някое хлапе от приюта. Дори надникна зад нея, преди да осъзнае какво има предвид.

- Ти си...?

- Бременна - усмихна се тя.

Той стана от леглото и отиде до нея, но не бе сигурен дали да я докосне от страх да не я счупи.

Тя обви ръце около врата му.

- Всичко е наред. Ще ставаш баща.

После го целуна и плъзна длани по тила му, където скалпът му потръпна. Всъщност потръпна целият, сякаш изведнъж се бе събудил с чисто нова кожа.

- Кажи нещо - погледна го тя с любопитство.

- Благодаря - отвърна той, защото друго не му хрумна.

- Благодаря ли? - засмя се тя и отново го целуна, като при­тисна силно устни в неговите. - Защо ми благодариш?

- Ще бъдеш великолепна майка.

Грасиела притисна чело в неговото.

- А ти ще бъдеш страхотен баща.

„Ако доживея“, помисли си той.

И видя, че и тя си мисли същото.

* * *

ТЪЙ ЧЕ ПРЕЗ ОНАЗИ СУТРИН бе малко разсеян, когато влезе в кафенето на Нино без първо да надникне през прозореца.

Вътре имаше само три маси - престъпно за заведение, в кое­то предлагаха толкова добро кафе, - а две от тях бяха заети от членове на Клана.

Не че външен човек би разпознал от коя организация са, но Джо веднага виждаше качулките дори да не ги носеха - Клемънт Доувър, Дрю Олтман и Брюстър Енгалс на едната маса, по- старата и умна гвардия; на другата - Джулиъс Стантън, Хейли Луис, Карл Джо Крюсин и Чарли Бейли - всички до един иди­оти, по-скоро способни да подпалят себе си, отколкото кръсто­вете, които изгаряха. Но, както многобройните тъпи хора, кои­то не съзнават колко тъпи са всъщност, тези момчета бяха злоб­ни и безпощадни.

Щом прекрачи прага, Джо разбра, че не са му устроили заса­да. В очите им прочете, че не са очаквали да го видят. Просто бяха дошли да пият кафе и може би да сплашат собствениците, за да им платят за охрана. Сал бе отвън, но не бе същото като да е вътре. Джо отметна сакото си назад и остави ръката си да виси на сантиметър от пистолета, без да сваля очи от Енгалс, водача на тази групичка и пожарникар от Девети район на Луц Джанкшън.

Енгалс кимна, по устните му се плъзна тъничка усмивка и пре­мести поглед върху нещо зад Джо на третата маса до прозореца. Джо също погледна натам и видя Лорета Фигис, която бе стана­ла свидетел на цялата сцена. Джо свали ръка от хълбока си и пусна сакото. Никой нямаше да започне престрелка при условие, че Мадоната на Тампа седеше на метър и половина от него.

Джо кимна на Енгалс и каза:

- Друг път тогава.

Повдигна шапка за поздрав и понечи да излезе, когато Лоре­та се обади:

- Мистър Кофлин, заповядайте, седнете.

- Не, не, госпожице Лорета. Изглежда се наслаждавате на спокойна сутрин. Не искам да ви притеснявам.

- Настоявам - каза тя, тъкмо когато Кармен Аренас, жената На собственика, се приближи до масата.

Джо сви рамене и свали шапката си.

- Както обикновено, Кармен.

- Добре, мистър Кофлин. Госпожице Фигис, ще желаете ли нещо?

- Да, още едно кафе.

Джо седна и остави шапката на коляното си.

- Тези господа май не ви харесват - започна Лорета.

Джо забеляза, че днес не бе облечена в бяло. Роклята й бе по- скоро в светъл прасковен нюанс. При повечето хора не би го забелязал, но Лорета Фигис бе станала толкова неразривно свързана с белия цвят, че с дрехи във всякаква друга разцветка изглеждаше като че ли малко гола.

- Скоро няма да ме поканят на неделен обяд - отвърна Джо.

- Защо? - Лорета се приведе над масата, когато Кармен до­несе кафетата.

- Спя с нечистокръвни, работя с нечистокръвни, дружа с нечистокръвни - той погледна през рамо. - Пропуснах ли нещо, Енгалс?

- Като изключим, че уби четирима от нашите ли?

Джо кимна в знак на благодарност и се обърна към Лорета.

- А, и освен това мислят, че съм убил четирима от приятели­те им.

- Убихте ли ги?

- Днес не сте облечена в бяло - каза той.

- Почти бяло е.

- Как ще приемат това вашите... - той се опита да намери подходящата дума, но на ум му дойде само - последователи.

- Не знам, мистър Кофлин - отвърна тя и в гласа и нямаше фалшива бодрост, в очите й нямаше отчаяно спокойствие.

Момчетата от Клана станаха от масата си и излязоха един по един, като всеки успя я да побутне стола на Джо, я да го срита в краката.

- С теб ще се видим скоро - каза му Доувър и после вдигна шапка за поздрав към Лорета. - Госпожице.

Те излязоха и в кафенето останаха само Джо, Лорета и кап­ките от снощния дъжд, стичащи се от улука на балкона върху тротоара. Джо разглеждаше Лорета, докато тя отпиваше от ка­фето. Ярката светлина, струяща от погледа й от деня, в който излезе от бащиния си дом преди две години и смени черната траурна рокля на смъртта с бялата рокля на прераждането, бе изчезнала.

- Защо баща ми ви мрази толкова?

- Аз съм престъпник. А той беше началникът на полицията.

- Но преди той ви харесваше. Дори веднъж, докато бях още в гимназията, ви посочи и каза: „Това е кметът на Ибор. Той пази реда“.

- Наистина ли?

Джо отпи от кафето си.

- Онези дни бяха по-невинни, предполагам.

Лорета също отпи от кафето си.

- Какво направихте, за да си навлечете презрението му?

Джо поклати глава.

Сега бе неин ред да се взира изпитателно в него в продълже­ние на една дълга, неловка минута. Джо я гледаше в очите, до­като тя изучаваше неговите. Изучаваше го, докато изведнъж не я осени.

- Баща ми е разбрал от вас къде да ме намери.

Джо не отговори, а само стисна зъби.

- Вие сте били - кимна тя и сведе поглед към масата. - С какво разполагахте?

Лорета продължи да се взира в него още няколко неловки секунди преди Джо да отговори.

- Със снимки.

- И сте му ги показали.

- Показах му две.

- А колко имахте?

- Десетки.

Тя отново сведе поглед и обърна чашата върху чинийката си.

- Всички ще идем в ада.

- Не съм съгласен.

- Нима? - тя завъртя чашата отново. - Знаете ли какво на­учих през последните две години на проповеди, припадъци и отваряне на душата си за Бог?

Джо поклати глава.

- Че раят е тук - тя посочи към улицата, към покрива над главите им. - В момента сме в рая.

- Защо тогава прилича толкова на ад?

- Защото го съсипахме - сладката й сияйна усмивка се завърна. - Това е раят. И той е изгубен.

Джо се изненада от дълбоката скръб, която го обзе заради загубата на вяра у нея. По необясними причини се бе надявал, че ако изобщо някой има пряка връзка с Всевишния, то това е Лорета.

- В началото вярвахте обаче, нали? - попита я той.

Тя го погледна с ясните си очи.

- С такава непоклатимост, че просто нямаше как си я обясня без божествена намеса. Имах чувството, че кръвта ми е заме­нена от огън. Не пламтящ огън, а постоянна топлина, която никога не изчезва. Мисля, че за последно се бях чувствала така като дете. Чувствах се в безопасност, обичана и толкова сигур- на, че животът винаги ще е такъв. Винаги щях да имам мама и татко, целият свят щеше да е като Тампа и всички щяха да знаят името ми и да ми желаят доброто. Но после пораснах и заминах на запад. И когато всички тези убеждения се оказаха лъжи? Когато осъзнах, че не съм специална, че не съм в безопасност? - тя обърна ръце и му показа белезите от инжекциите. - Не при­ех новината никак добре.

- Но след като се прибрахте, след вашите...

- Изпитания?

- Да.

- Върнах се и баща ми изгони майка ми от къщата, прокуди дявола от мен с бой и ме научи отново да се моля на колене, да не желая нищо за себе си. Да се моля като просяк. Да се моля като грешница. И пламъкът се завърна. На колене, край легло­то, в което спях като дете. Бях стояла на колене цял ден. През почти цялата седмица не бях спала. И пламъкът намери кръвта ми, намери сърцето ми и отново се почувствах сигурна. Знаете ли колко ми бе липсвало това усещане? Повече, отколкото кой­то и да било наркотик, любов, храна и може би дори повече от Бог, който уж ми го бе дал. Сигурност, мистър Кофлин. Сигур­ност. Това е най-прекрасната лъжа от всички.

Двамата мълчаха известно време, достатъчно Кармен да се върне с нови чаши кафе и да вземе празните.

- Миналата седмица майка ми почина. Знаехте ли?

- Не, Лорета, съжалявам.

Тя махна с ръка и отпи от чашата си.

- Моите убеждения и убежденията на баща ми я прогониха от дома. Тя му казваше: „Не обичаш Бог. Харесва ти идеята, че си специален в очите му. Искаш да вярваш, че той те вижда“. Когато научих за смъртта й, разбрах какво е имала предвид. Бог не ме утеши. Не познавам Бог. Просто исках майка ми да се върне.

Лорета кимна няколко пъти на себе си.

В кафенето влезе двойка и при издрънчаването на камбанка­та над врата Кармен излезе иззад тезгяха и ги настани.

- Не знам дали Бог съществува - Лорета прокара пръст по Дръжката на чашата. - Надявам се да съществува. И се надя­вам, че е добър. Би било прекрасно, нали, мистър Кофлин?

- Да.

- Не вярвам, че той обрича хората на вечни мъки в ада за прелюбодеяние, както вие отбелязахте. Нито пък задето вяр­ват в негов образ, който се отклонява от канона. Вярвам - о, как искам да вярвам, - че той смята за най-страшни онези гре­хове, които се извършват в негово име.

Джо я погледна много внимателно.

- Или онези, които извършваме срещу себе си в пристъп на отчаяние.

- О, аз не съм отчаяна - отвърна ведро тя. - Вие сте отчаян.

Той поклати глава.

- Никак даже.

- Каква е тайната ви?

Джо се изкикоти.

- Малко е интимна за разговор в кафене.

- Искам да знам. Изглеждате... - тя огледа заведението и за миг в очите й проблесна дива невъздържаност. - Изглеждате удовлетворен.

Джо се усмихна и отново поклати глава.

- Напротив - настоя тя.

- Не.

- Напротив. Каква е тайната?

Джо попипа чинийката си с пръст и не отговори.

- Хайде, мистър Кофлин...

- Тя.

- Моля?

- Тя. Грасиела. Съпругата ми - той се взря в Лорета. - И аз се надявам да има Бог. Дълбоко се надявам. Но ако няма Бог, тогава Грасиела ми е достатъчна.

- А ако изгубите нея?

- Нямам намерение да я губя.

- Но все пак, ако се случи? - Лорета се приведе над масата.

- Тогава ще ми остане само разумът, а ще изгубя сърцето си.

Седяха смълчани. Кармен дойде и им допълни чашите, а Джо сложи още захар в своята, погледна Лорета и усети мощен и необясним порив да я прегърне и да й каже, че всичко ще се оправи.

- Какво ще правите сега? - попита той.

- Какво имате предвид?

- Вие сте един от устоите на този град. По дяволите, изпра­вихте се срещу мен и въпреки властта ми спечелихте. И Кланът не успя да постигне подобно нещо. Законът също. Но вие ус­пяхте.

- Не успях да избавя града от алкохола.

- Но съсипахте проектите ми за хазарта. А преди да се по­явите, всичко ми бе в кърпа вързано.

Лорета се усмихна и прикри уста с ръце.

- Направих го, нали?

Джо й се усмихна.

- Да. Хиляди хора биха скочили след вас в пропастта, Ло­рета.

Тя се засмя хрипливо и погледна към тавана.

- Не искам никой да ме следва никъде.

- Казвали ли сте им го?

- Той не слуша.

- Ърв ли?

Тя кимна.

- Дайте му време.

- Толкова обичаше майка ми, че помня как понякога потре­перваше, когато се приближеше към нея. Защото е искал отча­яно да я докосне, но не можеше, тъй като не бе редно пред де­цата. Сега, след като тя умря, той дори не отиде на погребени­ето й. Защото според него Бог нямало до го одобри. Богът в неговите представи не дели с никого. Всяка вечер баща ми седи на стола си, чете Библията, заслепен от гняв, защото мъже са могли да докосват дъщеря му по начина, по който той е докос­вал съпругата си. Че и по-зле - тя се наведе над масата и попи­ла изплъзнало се кристалче захар с показалец. - Обикаля из къщи на тъмно и шепти две думи до безкрай.

- Кои?

- Покай се - Лорета вдигна очи към Джо. - Покай се, покай се, покай се.

- Дайте му време - повтори Джо, защото не успя да измисли нищо друго.

* * *

СЛЕД НЯКОЛКО СЕДМИЦИ Лорета отново започна да носи бяло. Проповедите й продължаваха да събират все повече хора, но в тях се забелязваха промени - трикове, присмиваха се ня­кои, - бръщолевеше неразбираемо, по устата й избиваше пяна. И говореше два пъти по-пламенно и два пъти по-силно.

Една сутрин Джо видя нейна снимка във вестника как пропо­вядва пред Общото събрание на Божията лига в окръг Лий и в първия момент не я позна, макар да си изглеждаше същата.

* * *

СУТРИНТА НА 23 МАРТ 1933 г. президентът Рузвелт подпи­са Закона на Кълън-Харисън, който легализираше производст­вото и продажбата на бира и вино със съдържание на алкохол до 3,2 процента. Франклин Делано Рузвелт обеща до края на годината Осемнайсетата поправка в конституцията да остане далечен спомен.

Джо се срещна с Естебан в „Тропикале“ след като закъсня - нещо нехарактерно за него, което обаче напоследък му се случ­ваше все по-често, защото часовникът на баща му бе започнал да изостава. Миналата седмица изоставаше с по пет минути всеки ден. Понякога изоставаше с десетина, друг път - с пет­найсет. Джо все се канеше да го занесе на ремонт, но това озна­чаваше да се раздели с него, докато го поправят, и макар да знаеше, че реакцията му е нелогична, не можеше да понесе мисълта за тази раздяла.

Когато Джо влезе в кабинета в дъното, Естебан поставяше в рамка поредната снимка от пътуването си до Хавана - тази бе от откриването на „Зут“, новия му клуб в Стария град. Той му показа снимката - изглеждаше горе-долу като останалите, - пияни, добре облечени контета и добре облечените им съпруги и приятелки или компаньонки, едно-две момичета, танцуващи край оркестъра, а всички до един с изцъклени погледи и радо­стни изражения. Джо едва я бе погледнал, преди да подсвирне възхитено и Естебан я обърна с лицето надолу върху поставка­та, приготвена върху стъклото. След това наля питиета в две чаши и ги постави на бюрото сред парчета от рамка, които се зае да сглобява, а мирисът на лепило бе толкова силен, че надминаваше и миризмата на тютюн в кабинета - нещо, което то този момент Джо бе смятал за невъзможно.

- Усмихни се - каза Естебан по едно време и вдигна чаша. - Предстои ни да станем много богати.

- Ако Пескаторе ме пусне - отвърна Джо.

- Ако не гори от желание да го направи, ще му позволим да си плати и да влезе в законния бизнес.

- Той никога няма да се върне към законните дейности.

- Стар е.

- Има партньори. По дяволите, има синове.

- Знам всичко за синовете му - единият е педераст, другият е пристрастен към опиума, а третият пребива съпругата си и всич­ките си приятелки, защото тайно си пада по мъже.

- Да, но не мисля, че изнудването би помогнало при Мазо. А и утре пристига с влака.

- Толкова скоро?

- Доколкото разбрах.

- А, цял живот работя с хора като него. Ще се справим някак си - Естебан вдигна отново чаша. - За теб си струва.

- Благодаря - отвърна Джо и този път отпи.

Естебан отново се зае с рамката.

- Тогава се усмихни.

- Опитвам се.

- Значи се притесняваш за Грасиела.

- Да.

- Защо?

Бяха решили да не казват на никого, докато не започне да й личи. Тази сутрин, преди да тръгне за работа Грасиела му бе показала малката издатина, опънала роклята й, и заяви, че тай­ната ще се разбере днес по един или друг начин.

Затова с изненадващото усещане, че от раменете му пада ог­ромен товар, Джо каза на Естебан:

- Бременна е.

Очите на Естебан се насълзиха и той плесна с ръце, след което заобиколи бюрото и прегърна Джо. Потупа го няколко пъти по гърба, при това много по-силно, отколкото Джо бе пред­полагал, че е способен.

- Сега вече си мъж.

- О, това ли било необходимо?

- Невинаги, но в твоя случай... - Естебан го посочи с пръст, Джо замахна на шега да го удари и Естебан пристъпи към него и отново го прегърна. - Много се радвам за теб, приятелю.

- Благодаря.

- Тя сияе ли?

- Знаеш ли какво? Наистина сияе. Странно е, не мога да го опиша. Но да, от нея струи различна енергия.

Вдигнаха тост за бащинството, а зад капаците на прозорците петък вечер се спускаше над Ибор покрай тучната зелена гра­дина, трите лампи и каменните стени.

- Тук харесва ли ти?

- Моля? - попита Джо.

- Когато пристигна в Тампа, беше толкова блед, косата ти бе подстригана късо по онзи ужасен затворнически маниер и го­вореше невероятно бързо.

Джо се засмя и Естебан се присъедини.

- Липсва ли ти Бостън?

- Да - отвърна Джо, защото понякога градът ужасно му лип­сваше.

- Но сега домът ти е тук.

Джо кимна, макар и малко изненадан да осъзнае, че е вярно.

- Така ми се струва.

- Знам как се чувстваш. Не познавам останалата част на Там­па. Дори след всички тези години, Но познавам Ибор, както познавам Хавана, и не съм сигурен как щях да постъпя, ако трябваше да избирам между двете места.

- Мислиш, че Мачадо...

- С Мачадо е свършено. Може да отнеме известно време, но песента му е изпята. Комунистите си мислят, че могат да го сменят, но Америка никога няма да го допусне. С приятелите ми имаме чудесен кандидат за поста, много умерен човек, но не съм сигурен, че в момента всички са готови за умереност - Естебан направи физиономия. - Кара ги да мислят твърде мно­го. Докарва им главоболия. Хората обичат да взимат страна, а не някой да действа деликатно.

Естебан постави снимката върху стъклото и я затвори с кор­ковия правоъгълник, след което намаза с още лепило. Изтри излишъка с малка кърпа и отстъпи назад, за да огледа творени­ето си. Когато остана доволен, занесе празните им чаши на бара и наля по още едно питие.

- Чу ли за Лорета Фигис? - попита той и подаде чашата на Джо.

- Някой да не я е видял как ходи по водите на река Хилсбъро?

Естебан го погледна напрегнато.

- Самоубила се е.

Джо застина с чаша, наполовина поднесена към устата.

- Кога?

- Снощи.

- Как?

Естебан поклати глава няколко пъти и се върна зад бюрото.

- Естебан, как се е самоубила?

Естебан се взря през прозореца към градината.

- Трябва да приемем, че се е върнала към хероина.

- Добре.

- Иначе би било невъзможно.

- Естебан.

- Отрязала си е гениталиите, Джо. След което...

- Мамка му! - възкликна Джо. - Не, по дяволите!

- След което си е прерязала гърлото.

Джо се хвана за главата. Спомни си я в кафенето преди ме­сец, спомни си как, когато беше ученичка, се качваше по стълби­те на полицейското управление с плисирана пола, къси бели Чорапки и гуменки, с книги под мишница. И след това си я пред­стави, но два пъти по-ярко, как се е обезобразила във вана, пълна със собствената й кръв, и уста, застинала във вечен писък.

   - Във ваната ли?

Естебан се намръщи озадачено.

- Какво във ваната?

- Там ли се е самоубила?

- Не - каза той. - Направила го е в леглото. В леглото на баща си.

Джо закри лице с ръце.

- Моля те, кажи ми, че не обвиняваш себе си - каза Естебан след известно мълчание.

Джо не отвърна.

- Джоузеф, погледни ме.

Джо свали ръце и въздъхна тежко.

- Момичето замина на запад и също като много други моми­чета се превърна в плячка. Не си виновен ти.

- Но мъже от нашия занаят са го направили - Джо остави чашата си в ъгъла на бюрото и закрачи напред-назад, докато се опитваше да намери подходящите думи. - Всяко звено в нашия бизнес се храни от други звена. Печалбите от алкохола плащат за момичета, момичетата плащат за наркотиците, необходими да закачат други момичета, които да се чукат с непознати за печалба. А какво става, когато тези момичета се опитат да от­кажат наркотиците и изведнъж вече не са така покорни? Пре­биват ги, Естебан, много добре го знаеш. Опитат ли се да спрат дрогата, стават уязвими за умните ченгета. Тъй че някой им прерязва гърлата и ги хвърля в реката. А през последните де­сет години ние сипем куршуми върху конкуренцията и един върху друг. И за какво? За шибаните пари.

- Това е грозната страна на живота извън закона.

- А, мамка му, ние не сме хора извън закона. Ние сме ганг­стери.

Естебан го гледа известно време и каза:

- С теб е невъзможно да се говори разумно, когато си в по- добно състояние - той обърна снимката на бюрото си и се вгледа в нея. - Ние не сме от онези, които се грижат за ближния, Джоузеф. Всъщност ближният ще се обиди, ако си помислим, че не може да се грижи сам за себе си.

„Лорета“, помисли си Джо. „Лорета, Лорета. Взимахме ли, взимахме от теб и очаквахме да продължиш да се бориш без онова, което ти откраднахме.“

Естебан сочеше към снимката.

- Виж тези хора. Танцуват, пият и живеят. Защото утре може да умрат. И ние с теб може утре да сме мъртви. Ако някой от тези гуляйджии, да речем този мъж... - Естебан посочи към гос­подин с лице като на булдог, бял смокинг и група жени, насъ­брали се зад него, сякаш се канеха да вдигнат набитото конте на раменете си, всички блещукащи в пайети и ламе, - ... умре, докато се прибира с колата, защото се е наквасил с твърде мно­го „Суарес резерва“, за да шофира, ние ли ще сме виновни?

Джо погледна зад булдога към красивите жени, повечето от които бяха кубинки с коси и очи като на Грасиела.

- Ние ли ще сме виновни? - попита пак Естебан.

Освен една жена. По-дребна, извърнала поглед от обектива, взряна в нещо извън кадър, сякаш някой бе влязъл и я бе изви­кал по име, точно когато светкавицата е проблеснала. Жена с коса като пясък и очи светли като зима.

- Моля? - попита Джо.

- Ние ли ще сме виновни, ако някой татоп[6] реши да...

- Кога направи тази снимка? - прекъсна го Джо.

- Кога ли?

- Да, да. Кога?

- На откриването на „Зут“.

- А кога беше откриването?

- Миналия месец.

Джо го погледна съсредоточено.

- Сигурен ли си?

Естебан се разсмя.

   - Ресторантът е мой. Естествено, че съм сигурен.

Джо допи чашата си на един дъх.

- И няма начин тази снимка да е направена по друго време и да е попаднала сред онези, които си направил миналия месец?

- Моля? Не. Кога друг път?

- Да речем преди шест години.

Естебан поклати глава, все още ухилен, но очите му вече помръкваха разтревожено.

- Не, не, Джоузеф. Направих я миналия месец. Защо?

- Виждаш ли тази жена? - Джо посочи с пръст Ема Гулд. - Тя умря през 1927-ма.

ТРЕТА ЧАСТ

ЖЕСТОКИТЕ ДЕЦА 1933-1935 Г.

Двайсет и трета глава

Подстрижката

- Сигурен ЛИ СИ, че е тя? - попита Дион на следващата сутрин в кабинета на Джо.

Джо извади от джоба си снимката, която Естебан бе свалил от рамката снощи, и я постави на бюрото пред Дион. - Ти ми кажи.

Дион плъзна поглед по фотографията, спря в една точка и се облещи.

- Ами, да, тя е - той изгледа Джо косо. - Каза ли на Грасиела?

- Не.

- Защо?

- Ти на твоите жени всичко ли казваш?

- Нищо не им казвам, но ти си по-голям женчо от мен. Пък и тя носи детето ти.

- Прав си - Джо вдигна поглед към тавана. - Не съм й казал още, защото не знам как.

- Лесно е. Просто казваш: „Миличка, скъпа, съкровище, по­мниш ли онази мацка, по която си падах едно време? Онази, Дето ти разправях, че е ритнала камбаната? Ами, оказа се, че е жива, че е в родния ти град и още си е голяма сладурана. Като стана въпрос за сладко, какво има за вечеря?“.

Застаналият до вратата Сал сведе глава, за да прикрие ус­мивката си.

- Забавно ти е, а? - попита Джо Дион.

- Нямаш си и представа - отвърна Дион, който вече целия се тресеше на стола.

- Ди, говорим за шест години ярост, за шест години... - Джо вдигна ръце, защото не успя да намери думи да му обясни. - Оцелях в Чарлстаун именно заради този гняв, провесих Мазо от шибания покрив заради това, изгоних Албърт Уайт от Там­па, по дяволите...

- Изгради империя заради този гняв.

- Да.

- Е, когато я видиш, й благодари от мое име.

Джо отвори уста, но не измисли какво да каже.

- Виж - продължи Дион, - не харесвах пачаврата, много до­бре го знаеш. Но тя намери начин да те вдъхнови, шефе. Питах те дали си казал на Грасиела, защото нея я харесвам. При това много.

- И аз я харесвам - обади се Сал и двамата го изгледаха. Сал вдигна дясната си ръка помирително, тъй като в лявата държе­ше автомат. - Съжалявам.

- Ние си говорим така - обърна се към него Дион, - защото като малки се млатехме. За теб той винаги ще е само шеф.

- Няма да се повтори.

Дион се обърна обратно към Джо.

- Не сме се млатили като деца - каза Джо.

- Напротив.

- Не, ти ме съдираше от бой.

- А ти ме удари с тухла.

- За да спреш да ме млатиш.

- О! - Дион замълча за миг. - Исках да кажа нещо.

- Кога?

- Когато дойдох. А, да, трябва да поговорим за посещението на Мазо. Чу ли за Ърв Фигис?

- Да, разбрах за Лорета.

Дион поклати глава.

- Всички знаем за Лорета. Но снощи Ърв влязъл при онзи Артуро. Очевидно оттам Лорета взела последната си стъкле­ница дрога онази вечер.

- Така...

- Ами Ърв пребил Артуро почти до смърт.

- Не.

Дион кимна.

- Повтарял: „Покай се, покай се“ и го налагал с юмруци като парни чукове. Артуро може да изгуби едното си око.

- Мамка му. А Ърв?

Дион завъртя показалец до слепоочието си.

- Вкарали го за шейсет дни под наблюдение в лудницата в Темпъл Терас.

- Боже, какво сторихме на тези хора?

Лицето на Дион потъмня до алено. Той се обърна и посочи с пръст към Сал Урсо.

- Не си видял това, ясно?

- Кое? - попита Сал, а Дион зашлеви Джо през лицето.

Зашлеви го толкова силно, че Джо се удари в бюрото, отско­чи от него и когато се обърна, опря пистолета под брадичката на Дион.

Дион каза:

- Няма да те гледам как отново се срещаш със смъртта, за­щото се надяваш да умреш заради нещо, което изобщо не е свързано с теб. Искаш ли да ме застреляш? - той разпери ръце. - Дръпни шибания спусък.

- Мислиш, че няма да го направя ли?

- Не ми дреме. Защото няма да те гледам как се самоубиваш втори път. Ти си ми брат. Ясно ли ти е, скапан ирландецо? Ти си ми брат, повече от Сепи и Паоло, мир на праха им. Ти. А няма да изгубя още един брат, мамка му. Не мога.

Дион сграбчи Джо за китките, обви показалец около спусъка на пистолета му и заби дулото още по силно в гънките на врата си. После затвори очи и стисна зъби.

   - Между другото - каза той, - кога заминаваш?

- Къде?

- За Куба?

- Кой каза, че ще ходя там?

Дион се намръщи.

- Току-що разбра, че мъртвото момиче, по което беше луд, е живо и здраво на около петстотин километра южно оттук. Нима просто ще си седиш на задника?

Джо свали пистолета и го прибра в кобура. Забеляза, че Сал е пребледнял като платно и потен като гореща хавлия.

- Заминавам веднага след срещата с Мазо. Знаеш какъв бъбривец е старецът.

- Точно това дойдох да обсъдим - Дион отвори тетрадка с мушамена подвързия, която носеше навсякъде със себе си, и запрелиства страниците. - Много неща ми намирисват в цялата тази работа.

- Например?

- Идва с половин влак хора. Много голям антураж.

- Стар е, медицинската сестра ходи навсякъде с него, може и доктор да води, а и винаги е заобиколен от четирима бодигарда.

Дион кимна.

- Води със себе си поне двайсет души. Но не двайсет меди­цински сестри. Резервирал е „Ромеро“ на Осмо Авеню. Запа­зил е целия шибан хотел. Защо?

- Мерки за сигурност.

- Но той винаги отсяда в хотел „Тампа Бей“. Резервира един етаж. Така сигурността му е подсигурена. Защо ще запазва цял хотел в центъра на Ибор?

- Мисля, че го гони все по-голяма параноя - отвърна Джо.

Зачуди се какво ли ще й каже, когато я види. „Помниш ли ме?

Дали не беше твърде лигаво?

- Шефе, чуй ме за малко. Мазо не се е качил на Крайбрежния експрес директно за насам. Тръгнал е първо с влака за Илйнойс. Спрял е в Детройт, Канзас Сити, Синсинати и Чикаго.

- Да. Там са партньорите му в бизнеса с уиски.

- Освен това там са всички мафиотски босове. Всички, чия­то дума тежи извън Ню Йорк и Провидънс. И познай къде е ходил преди две седмици.

Джо погледна през бюрото към приятеля си.

- В Ню Йорк и Провидънс.

- Да.

- Какво мислиш по въпроса?

- Не знам.

- Мислиш, че обикаля страната и търси разрешение да ни очисти?

- Може би.

Джо поклати глава.

- Няма логика, Ди. За пет години увеличихме печалбата на организацията четири пъти. Когато дойдохме тук, градът бе селяндурска дупка. Миналата година изкарахме... колко? Единай­сет милиона само от ром?

- Единайсет милиона и петстотин хиляди - уточни Дион. - И сме увеличили общата печалба повече от четири пъти.

- Тогава защо му е да съсипва добрия бизнес? И аз като теб не вярвам на бръщолевеното му, че съм му като син. Но той уважава числата. А нашите числа са изрядни.

Дион кимна.

- Съгласен съм, че няма логика да иска да ни очисти. Но тези знаци не ми харесват. Не ми харесва как стомахът ми се свива от тях.

- Това е заради снощната паеля.

Дион се усмихна немощно.

- Сигурно. От нея ще да е.

Джо стана, раздалечи две от летвичките на щорите и поглед­на към цеха. Дион се тревожеше, но за това му се плащаше. Значи си вършеше работата. В крайна сметка в този бизнес всеки правеше необходимото, за да изкара колкото се може по­вече пари. Съвсем просто. А Джо изкарваше пари. Пари с чу­вали пътуваха нагоре по крайбрежието заедно с бутилките ром и пълнеха трезора в имението на Мазо в Нахант. Всяка година Джо изкарваше повече от предишната. Мазо бе безскрупулен, а колкото повече здравето му се влошаваше, толкова по-непредсказуем ставаше. Но най-вече беше алчен. И Джо хранеше тази алчност. Поддържаше стомаха на Мазо сит и топъл. Нямаше логична причина Мазо да рискува да огладнее отново, само за да смени Джо. А и защо да го сменя? Джо не бе извършил ни­какви провинения. Не крадеше от печалбите. Не представлява­ше заплаха за властта на Мазо.

Джо се извърна от прозореца.

- Направи всичко възможно да гарантираш сигурността ми по време на срещата.

- Не мога да я гарантирам - отвърна Дион. - Това е про­блемът. Мазо ще те чака в сграда, в която е купил всяка стая. В момента сигурно обръщат хотела с главата надолу, за да не мога да вкарам войници, да скрия оръжия или каквото и да било. Отиваш на сляпо. А ние ще сме отвън, също толкова слепи. Ако решат никога повече да не излезеш от хотела? - Дион по­тупа по бюрото с показалец няколко пъти. - Тогава няма да излезеш.

Джо изгледа приятеля си замислено.

- Какво те прихваща?

- Имам предчувствие.

- Предчувствието не е факт - отвърна Джо. - А фактите го­ворят, че няма причина да ме убива. Никой не би спечелил от това.

- Доколкото ти е известно.

* * *

ХОТЕЛ „РОМЕРО“ представляваше десететажна тухлена сгра­да на ъгъла на Осмо Авеню и Седемнайсета улица. В него по принцип отсядаха гости, дошли по работа, които не бяха достатъчно важни за компаниите си, за да ги настанят в хотел „Тампа“. Всичко с хотела си беше наред - всяка стая имаше тоалетна и умивалник, а чаршафите се сменяха през два дни, предлагаше се румсървис сутрин и в петък и събота вечерта - но в никакъв случай не беше и палат.

Джо, Сал и Левака бяха посрещнати на входа от Адамо и Джино Валоко, братя от Калабрия. Джо познаваше Джино от Чарлстаун и двамата си поговориха, докато прекосяваха фо­айето.

- Къде живееш сега? - попита Джо.

- В Сейлъм - отвърна Джино. - Не е зле.

- Женен ли си?

Джино кимна.

- Намерих си една хубава италианка. Имаме вече две деца.

- Две? Не си губиш времето - рече Джо.

- Да, искам да имам голямо семейство. А ти?

Джо нямаше намерение да казва на проклет бияч, макар и приятен за компания, за детето, което чака.

- Още мисля по въпроса.

- Не чакай твърде дълго - каза Джино. - Трябва ти енергия, докато са малки.

Това бе едно от нещата в този бизнес, които Джо намираше едновременно за очарователно и абсурдно - петима мъже вървят към асансьора, четирима от тях носят картечници, всички до един с по няколко пистолета, а двама от тях си бъбрят за жени и деца.

При асансьора Джо продължаваше да подтиква Джино да раз­казва за децата си, докато се опитваше да надуши дали са му устроили засада. Щом влязоха в кабината, всички илюзии за възможно бягство приключиха.

Но те бяха само това - илюзии. В мига, в който влязоха през входа, се бяха отказали от свободата си. Бяха предали живота си в ръцете на Мазо, който, ако по някаква налудничава причи­на решеше, можеше най-спокойно да им го отнеме. Асансьорът представляваше просто малка кутийка в по-голяма кутия. Но нямаше как да оспори факта, че се намираха в кутия.

Може би Дион бе прав.

А може би Дион грешеше.

Имаше само един начин да разбере.

Оставиха братята Валоко и влязоха в асансьора. Портиер бе Иларио Нобил, мършав и пожълтял от хепатит, но истински вълшебник с оръжие в ръка. Разправяха, че можел да простре­ля бълха в задника по време на слънчево затъмнение и да изпи­ше името си на рамката на прозорец с автомат без дори да од- раска стъклото.

Докато се возеха към последния етаж, Джо си побъбри с Иларио със същата лекота като с Джино Валоко. В случая на Иларио номерът бе да подхванеш разговор за кучетата му. Той развъждаше гончета в дома си в Ревър и бе известен с кученца­та си с мек нрав и меки уши.

Но докато се возеха в асансьора, Джо отново се зачуди дали Дион правилно не е предусетил нещо. Братята Валоко и Ила­рио Нобил бяха известни стрелци. Не бяха мускулести, нито умни. Бяха убийци.

В коридора на десетия етаж обаче ги чакаше само Фаусто Скарфоне, друг майстор на оръжието, но той бе сам и силите в коридора бяха изравнени - двама от хората на Мазо срещу два­ма от хората на Джо.

Мазо лично отвори вратата на най-луксозния апартамент в хотела. Той прегърна Джо, сложи ръце върху бузите му и го целуна по челото. Прегърна го отново и го потупа силно по гърба.

- Как си, синко?

- Много добре, мистър Пескаторе. Благодаря.

- Фаусто, погрижи се, ако тези мъже искат нещо.

- Да им взема ли патлаците, мистър Пескаторе?

Мазо се намръщи.

- Не, разбира се. Разполагайте се, господа. Няма да се бавим - Мазо посочи към Фаусто. - Ако някой иска сандвич или напит­ка, обади се на румсървиса. Погрижи се за момчетата.

След това въведе Джо в апартамента и затвори вратата. Ед­ната част от прозорците гледаше към задна уличка и съседната жълта тухлена сграда - ателие на майстор на пиана, който бе фалирал още през 1929 г. От него бе останало само името „Хорас Р. Портър“, избеляващо върху тухлите, и няколко заковани с дъски прозореца. Останалите прозорци на апартамента обаче имаха изглед, който по никакъв начин да не напомня на гостите за Депресията. Те гледаха към Ибор и каналите, излизащи от залива Хилсбъро.

По средата на дневната около дървена масичка бяха подре­дени четири фотьойла. В центъра на масичката имаше сребърна кана с кафе, каничка със сметана и захарница от същия ком­плект. До тях стоеше бутилка мастика и три малки чашки, вече пълни. Средният син на Мазо, Санто, седеше и ги чакаше. Той изгледа Джо, който си сипа кафе и след това остави чашата на масичката до един портокал.

Санто Пескаторе бе на трийсет и една години и всички му викаха Дигър¹, макар никой да не помнеше по каква причина, дори самият Санто.

- Санто, помниш Джо, нали?

- Откъде да знам. Сигурно - Санто се надигна от стола и стисна вяло с влажната си длан ръката на Джо. - Викай ми Дигър[7].

- Радвам се да те видя.

Джо седна срещу него, а Мазо се настани до сина си.

Дигър обели един портокал и хвърли обелките на масата. Дългото му лице бе вечно намръщено и излъчваше объркано подозрение, сякаш тъкмо бе чул шега, която не разбира. Има­ше къдрава черна коса, оредяваща на темето, месеста брадичка и очите на баща си - тъмни и малки като върха на подострен молив. В излъчването му обаче имаше нещо тъповато, не при­тежаваше чара на баща си, нито хитростта му, защото не му се бе налагало да я развива.

Мазо сипа на Джо кафе и му подаде чашата.

- Как си?

- Много добре, сър. А вие?

- Имам и добри дни, и по-лоши - отвърна Мазо с жест.

- Надявам се повече добри, отколкото лоши.

Мазо вдигна чаша с мастика за тост.

- Засега, засега. Salud[8].

Джо също вдигна чаша.

- Salud.

Двамата отпиха. Дигър пъхна резен портокал в устата си и го задъвка шумно.

За пореден път Джо се замисли, че в този жесток бизнес е пълно с изненадващо много нормални хора - мъже, които оби­чаха съпругите си, които водеха децата си на разходка в събота следобед, мъже, които ремонтираха автомобилите си и разказ­ваха вицове в кварталната закусвалня, които се тревожеха как­во ще си помислят за тях майките им, мъже, които ходеха на църква и молеха Бог да им прости ужасните дела, които върше­ха, за да осигурят прехраната на семействата си.

Но в този бизнес имаше и също толкова свине. Жестоки про­стаци, чийто основен талант бе да не изпитват съчувствие към другите хора, повече отколкото към муха, плюеща по перваза на прозореца в края на лятото.

Дигър Пескаторе бе един от тях. И като много други от него­вата порода, с които Джо се бе сблъсквал, той бе син на един от основателите на бизнеса, в който всички бяха оплетени и всму­кани, и на чиито правила всички се подчиняваха.

Джо се бе срещал и с тримата сина на Мазо. Бе се запознал с единствения син на Тим Хики, Бъди. Познаваше синовете на Чанчи в Маями, на Бароне в Чикаго и на Диджакомо в Ню Орлиънс. Бащите бяха страховити създания, издигнали се сами. Мъже с желязна воля и известни идеи, на които мисълта за съчувствие дори не минаваше през ум. Но мъже, неоспоримо истински мъже.

А синовете им до един, помисли си Джо, докато слушаше мляскането на Дигър, представляваха срам за човешката раса.

Докато Дигър изяде портокала и начеваше нов, Мазо и Джо говореха за пътуването с влака, за жегата, за Грасиела и за бе­бето.

След като изчерпаха тези теми, Мазо извади вестник от гънка­та на фотьойла. Взе бутилката, заобиколи масата и седна до Джо. Наля по още едно питие и отвори Тампа Трибюн. Лицето на Лорета Фигис ги гледаше изпод заглавието:

СМЪРТТА НА ЕДНА МАДОНА

- Това ли е момичето, което създаде толкова неприятности с казиното? - попита Мазо.

- Да.

- Защо тогава не я очисти?

- Щеше да е твърде кърваво. Целият щат ни гледаше.

Мазо си откъсна резен портокал.

- Това е вярно, но не е истинската причина.

- Нима?

Мазо поклати глава.

- Защо не уби онзи спиртовар, както ти наредих през 32-ра?

- Търнър Джон ли?

Мазо кимна.

- Защото намерихме изгодно решение.

Мазо отново завъртя глава.

- Заповедта не беше да търсиш договорки. Беше ти наредено да убиеш кучия син. И причината да не го направиш е същата, поради която не уби и тази puttana pazzo[9] - защото не си уби­ец, Джоузеф. Което е проблем.

- Нима? Откога?

- Отсега. Ти не си гангстер.

- Опитваш се да ме засегнеш ли, Мазо?

- Ти си човек извън закона, бандит с костюм. А чувам, че сега възнамеряваш да изкараш бизнеса на светло.

- Обмислям го.

- Значи няма да възразиш, ако те сменя с друг?

По неизвестна причина Джо се усмихна. Изкикоти се. Наме­ри цигарите си и запали.

- Когато пристигнах тук, Мазо, сделките в района докарваха по един милион годишно.

- Знам.

- След като аз поех ръководството, започнахме да изкарваме почти по единайсет милиона.

- Най-вече заради рома обаче. А тези времена свършват. За­немарил си момичетата и наркотиците.

- Глупости - отвърна Джо.

- Моля?

- Концентрирах се върху рома, защото той е най-доходоносен. Но продажбите на наркотици са се увеличили с шейсет и пет процента. А що се отнася до момичетата - направихме че­тири нови публични дома, откакто съм тук.

- Но можеше да откриеш повече. А и курвите твърдят, че рядко ги бият.

Джо неволно се взря в лицето на Лорета, погледна към Мазо, после пак сведе очи. Бе негов ред да въздъхне дълбоко.

   - Мазо, аз...

- Мистър Пескаторе - поправи го Мазо.

Джо не отвърна.

- Джоузеф, приятелят ни Чарли иска да направи някои про­мени в управлението на бизнеса.

„Приятелят ни Чарли“ беше Лъки Лучано от Ню Йорк. На практика крал, император до живот.

- Какви промени?

- Като се има предвид, че дясната ръка на Лъки е евреин, промените са малко иронични, дори несправедливи. Нямам на­мерение да те лъжа.

Джо се усмихна кисело и изчака старецът да продължи.

- Чарли иска италианци и само италианци на важните пос­тове.

Мазо не се шегуваше - това бе върхът на иронията. Всички знаеха, че независимо колко умен е Лъки - а той бе ужасно умен, - с него щеше да е свършено без Майер Лански. Лански, евреин от Долен Ийст Сайд, имаше най-голяма заслуга за превръщането на един куп малки местни магазинчета в корпо­рация.

Работата обаче бе там, че Джо нямаше желание да се издига до високи постове. Бе доволен с малкия си местен бизнес.

И го каза на Мазо.

- Твърде скромен си - отвърна старецът.

- Не е вярно. Аз управлявам Ибор. И рома, но както отбеля­за, с контрабандата на ром е свършено.

- Управляваш много повече от Ибор и Тампа, Джоузеф. Всич­ки го знаят. Управляваш Мексиканския залив оттук до Билокси. Контролираш маршрутите оттук до Джаксънвил и полови­ната от маршрутите на север. Прегледах отчетите. Направил си ни основни играчи тук на юг.

Вместо да попита „И така ли ми се отблагодаряваш?“, Джо рече:

- Щом не мога да ръководя, защото Чарли казва „Забранено за ирландци“, какво мога да правя?

- Каквото ти кажа.

Това го каза Дигър, който бе изял и втория портокал и избърса лепкавите си длани в страничните облегалки на фотьойла.

Мазо хвърли на Джо поглед, който гласеше „Не му обръщай внимание“, и рече:

- Consigliere[10]. Ще останеш тук с Дигър, ще му покажеш тънко­стите, ще го запознаеш с хората из града, може дори да го на­учиш на голф или риболов.

Дигър прикова Джо с мъничките си очички.

- Знам как да се бръсна и да си връзвам обувките.

На Джо му идеше да каже: „Но ти трябва доста време, докато се сетиш как става, нали?“.

Мазо потупа Джо по коляното.

- Ще трябва малко да подкастриш нещата във финансово от­ношение. Но не се тревожи, тази година ще пратим здравеняци на пристанището и ще го завземем, след което ще има много работа, обещавам.

Джо кимна:

- За какво подкастряне говорим?

- Дигър взима твоя дял. Ти ще събереш екип и ще задържиш за себе си каквото изкараш, след като си платиш процента.

Джо погледна към прозорците с изглед към уличката. После извърна очи към онези, които гледаха към залива. Преброи бавно до десет.

- Понижаваш в ме в шеф на отряд?

Мазо отново го потупа по коляното.

- Правим разместване, Джоузеф. По заповед на Чарли Лyчано.

- Чарли е казал: „Сменете Джо Кофлин в Тампа“?

- Чарли каза: „Само италианци на ръководните постове“.

Гласът на Мазо все още бе добронамерен, дори мил, но Джо долови как в него се прокрадва раздразнение.

Джо замълча за миг, за да овладее тона си, защото знаеше колко бързо Мазо може да захвърли маската на добър възрас­тен джентълмен и да разкрие дивия канибал зад нея.

- Мазо, мисля, че коронясването на Дигър е чудесна идея. Двамата заедно можем да превземем целия щат, пък и Куба. Имам връзките, за да го постигнем. Но делът ми трябва да ос­тане горе-долу същия. Ако стана само шеф на отряд, ще изкар­вам една десета от това, което изкарвам сега. А и от какво ще си заработвам заплатата - от сплашване на докери и собственици на тютюневи фабрики ли? Там няма реална власт.

- Може би точно това е целта - усмихна се Дигър за пръв път, с парченце портокал, заклещено между горните зъби. - Това не ти ли хрумна, умнико?

Джо погледна към Мазо.

Мазо го изгледа съсредоточено в отговор.

   - Аз изградих организацията тук - каза Джо.

Мазо кимна.

- Изкарах от града десет, дори единайсет пъти повече от шибания Лу Ормино.

- Защото ти позволих - отвърна Мазо.

- Защото се нуждаеше от мен.

- Хей, умнико - намеси се Дигър, - не си притрябвал нико­му.

Мазо помаха с ръка на сина си да се успокои с жест като към куче. Дигър се облегна назад, а Мазо се обърна към Джо.

- Бихме могли да те използваме, Джоузеф. Бихме могли. Но усещам липса на признателност.

- Аз също.

Този път ръката на Мазо стисна силно коляното му.

- Ти работиш за мен. Не за себе си, не за мазните латиноси, нито за негрите, с които си се сдушил. Ако ти кажа да изчистиш лайната от тоалетната ми, познай какво ще направиш? - Мазо се усмихна и продължи със страховито тих глас. - Ще убия пачаврата ти и ще изгоря къщата ти до основи, ако поискам. Много добре го знаеш, Джоузеф. Просто тази лъжица се оказа малко голяма за твоята уста. Виждал съм го и преди.

Мазо вдигна ръка от коляното на Джо и го потупа по бузата.

- Тъй че, искаш ли да си шеф на отряд или искаш да чистиш лайната от тоалетната ми, когато имам диария? Приемам кан­дидатури и за двата поста.

Ако сега се съгласеше, Джо щеше да разполага с няколко дни преднина, за да говори с всичките си сътрудници, да организи­ра силите си и да подреди шахматните фигурки правилно. До­като Мазо и биячите му пътуваха с влака на север, той щеше да вземе самолет до Ню Йорк, да говори лично с Лучано, да изва­ди отчетите на бюрото му и да му покаже каква печалба може Да му докара той и какви загуби да му нанесе малоумният Дигър Пескаторе. Имаше голяма вероятност на Лъки да му просветне и да се разминат с минимални кръвопролития.

   - Шеф на отряд - заяви Джо.

- А, браво, момчето ми - усмихна се широко Мазо и щипна Джо по бузите. - Браво.

Когато Мазо стана от стола, Джо също се изправи. Стиснаха си ръце. Прегърнаха се. Мазо го целуна по двете бузи, на мес­тата, на които го бе ощипал.

Джо стисна ръка на Дигър и му каза, че няма търпение да започне да работи с него.

- За мен - напомни му Дигър.

- Точно така, за теб.

После тръгна към вратата.

- Ще вечеряме ли заедно? - попита Мазо.

Джо спря на прага.

- Разбира се. В „Тропикале“ в 9 ч., удобно ли ти е?

- Да.

- Добре, ще запазя най-хубавата маса.

- Прекрасно - отвърна Мазо. - И се погрижи дотогава да е мъртъв.

- Моля? - Джо свали ръка от бравата. - Кой?

- Приятелят ти - Мазо си наля кафе. - Едрият.

- Дион?

Мазо кимна.

- Той нищо не е направил.

Мазо го изгледа.

- Нещо пропуснал ли съм? - попита Джо. - Той ни изкарва много пари и е страхотен стрелец.

- Той е къртица - отвърна Мазо. - Преди шест години те изпорти. Това означава, че след шест минути, след шест дни или шест месеца ще го направи отново. Не мога да допусна за сина ми да работи къртица.

- Не - отвърна Джо.

- Моля?

- Той не ме е предавал. Брат му беше, нали ти казах.

- Помня какво ми каза, Джоузеф. Но знам, че ме излъга. Ще ти позволя една лъжа - Мазо вдигна показалец, докато сипва­ше сметана в кафето си. - Вече я използва. Убий това лайно преди вечеря.

- Мазо, виж - започна Джо, - беше брат му. Сигурен съм.

- Нима?

- Да.

- Значи не ме лъжеш?

- Не те лъжа.

- Защото знаеш какво ще стане, ако ме лъжеш.

„Боже“, помисли си Джо, „дошъл си, за да откраднеш бизне­са ми и да го дадеш на шибания си син. Хайде, какво още ча­каш?“

- Знам.

- Не се отказваш от версията си.

Мазо пусна бучка захар в чашата си.

- Не се отказвам от нея, защото е самата истина.

- Истината и само истината, а?

Джо кимна.

- Истината и само истината.

Мазо поклати тъжно глава, а вратата зад Джо се отвори и в стаята влезе Албърт Уайт.

Двайсет и четвърта глава

Какъв край те чака

ПЪРВОТО, КОЕТО ДЖО ЗАБЕЛЯЗА в Албърт Уайт, бе кол­ко е остарял през последните три години. Отишли си бяха бе­лите и кремави костюми и гети за по петдесет долара. Обувки­те му бяха малко по-здрави от картонените, които носеха без­домниците и бедняците из цялата страна. Реверите на кафявия му костюм бяха износени, а на лактите платът бе протрит. Подстрижката му бе такава, каквато биха направили разсеяна съпру­га или дъщеря у дома.

Второто, което Джо забеляза, бе, че Албърт държи автомата на Сал Урсо в дясната си ръка. Позна, че е автоматът на Сал заради драскотините по цевта. Сал имаше навика да потрива цевта с лявата си ръка, докато държеше автомата в скута си. Той още носеше брачната си халка, макар жена му да бе почи­нала по време на епидемията от тиф през 1923 г., малко преди Сал да дойде да работи за Лу Ормино в Тампа. Когато Сал по­триваше автомата, халката драскаше метала. Сега, след години в ръцете му, по оръжието не бе останало почти нищо от покри­тието.

Албърт вдигна автомата на рамо, приближи се към Джо и огледа костюма му от три части.

- От „Андерсън и Шепърд“ ли е? - попита той.

- От „X. Хънтсман“ - отвърна Джо.

Албърт кимна и обърна лявата страна на сакото си, за да се полюбува Джо на етикета - конфекция.

- Положението ми малко се е променило от последния път, когато бях тук.

Джо мълчеше. Нямаше какво да каже.

- Върнах се в Бостън. За малко да стигна до просия, знаеш ли? Продавах шибани моливи, Джо. Но един ден срещнах слу­чайно Бепе Нунаро в една кръчмичка в мазе в Северен Бостън. С Бепе някога бяхме приятели. Отдавна беше, преди цялата поредица от злощастни недоразумения с мистър Пескаторе. И се заприказвахме. Името ти не изникна веднага в разговора, но името на Дион бе споменато. Виждаш ли, Бепе знаеше куп ин­тересни неща за Дион и слабоумния му брат Паоло. Ти знаеше ли за това?

Джо кимна.

- Е, вероятно тогава виждаш накъде бия. Бепе рече, че по­знавал Паоло от малък и му било трудно да повярва, че би могъл да действа като двоен агент, да не говорим пък между собстве­ния си брат и сина на полицейски капитан във връзка с банков обир - Албърт преметна ръка през врата на Джо. - При което аз отвърнах: „Паоло не е изпортил никого, беше Дион. Знам го, защото изпорти и мен“.

Албърт отиде до прозореца, гледащ към изоставения склад за пиана на Хорас Портър. Джо нямаше друг избор, освен да го последва.

- Тогава на Бепе му хрумна, че няма да е зле да поговоря с мистър Пескаторе - двамата спряха пред прозореца. - И стига­ме до сегашната ни среща. Вдигни ръце.

Джо се подчини, а Албърт го претърси, докато Мазо и Дигър се приближиха към тях. Албърт извади пистолета от колана на Джо, револвера от десния му глезен и автоматичния нож от ля­вата му обувка.

- Имаш ли други? - попита Албърт.

- Тези обикновено са достатъчни - отвърна Джо.

- Шегобиец докрай - Албърт прегърна Джо през рамо.

Мазо се обади:

- Онова, което вероятно трябва да проумееш за мистър Уайт, Джо...

- Какво е то, Мазо?

- ... е, че той познава Тампа - Мазо повдигна гъстите си вежди.

- Което прави теб много „по-ненужен“ - намеси се Дигър. - Шибан тъпак.

- Не ругай - смъмри го Мазо. - Нужно ли е?

Всички отново се обърнаха към прозореца като деца, които чакат завесата в кукления театър да се вдигне.

Албърт вдигна автомата пред лицата им.

- Чудесно оръжие. Разбрах, че познаваш собственика му.

- Да - Джо долови тъга в собствения си глас. - Познавам го.

Стояха с лица към прозореца около минута преди Джо да чуе писъка и да види сянката, която падна рязко на фона на жълта­та тухлена стена отсреща. Лицето на Сал прелетя покрай про­зореца, ръцете му махаха паникьосано. И тогава тялото му за­стина. Главата му се опна нагоре и краката му литнаха с кон­вулсии към брадичката, когато примката се стегна около врата му. Тялото се удари два пъти в сградата и остана да се върти бавно на въжето. Идеята е била, предположи Джо, Сал да увис­не на въжето пред очите му, но някой не бе изчислил правилно дължината на въжето или пък тежестта на мъжа. Тъй че сега виждаха само темето му, докато тялото висеше между десетия и деветия етаж.

Въжето на Левака обаче го бяха отрязали точно. Той изник­на без писъци, с ръце, вкопчени в примката. Изглеждаше при­мирен, като човек, на когото тъкмо бяха казали тайна, която не е искал да знае, но е очаквал, че ще научи. Тъй като с ръце бе облекчил тежестта върху въжето, вратът му не се счупи. Из­никна пред очите им като създание, призовано от магьосник. Подскочи няколко пъти нагоре-надолу и се залюля. Ритна про­зореца. Движенията му не бяха отчаяни, дори не бяха паникьосани. Изглеждаха странно прецизни и атлетични, а изражение­то на лицето му не се промени и за миг, дори когато видя, че го наблюдават. Той продължи да дърпа въжето, дори когато краи­щата му се врязаха в хрущяла на трахеята му и езикът му се показа над долната устна.

Джо гледаше как животът го напуска първо постепенно, на­края изведнъж. Светлината отлетя от Левака като колеблива птичка. Но когато успя да се откъсне, се стрелна бързо във ви­сините. Единствената утеха, която Джо намери в гледката, бяха очите на Левака - в самия край те се затвориха с потреперване.

Джо гледаше спящото лице на Левака и темето на Сал и се помоли да му простят.

С вас двамата ще се видим скоро. Скоро ще видя баща си. Ще видя Паоло Бартоло. Ще видя майка си.

Но тогава започнаха съмненията:

Не съм достатъчно смел за това. Не съм.

Но после:

Моля те, Боже, моля те. Не искам да потъвам в мрака. Ще направя всичко. Моля те, смили се над мен. Не мога да умра днес. Не ми е писано да умирам днес. Скоро ще ставам баща. Грасиела ще стане майка. Ще бъдем добри родители. Ще отгле­даме добро дете.

Не съм готов.

Чуваше собственото си дишане, докато го водеха към про­зорците с изглед към Осмо Авеню, улиците на Ибор и залива отвъд тях, и чу стрелбата, преди да стигне до тях. От тази висо­чина мъжете на улицата изглеждаха пет сантиметра високи, докато стреляха с автомати, пистолети и картечници. Носеха шапки, шлифери и костюми. Някои бяха облечени с полицей­ски униформи.

Полицията работеше с хората на Пескаторе. Някои от мъже­те на Джо лежаха по улиците или проснати от вратите на коли, а други продължаваха да стрелят, но си личеше, че отстъпват. Едуардо Арназ получи куршум в гърдите и се свлече по витри­ната на магазин за дрехи. Ноел Кенууд бе застрелян в гърба и той падна на улицата и впи нокти в асфалта. Останалите мъже Джо не успя да разпознае от мястото си, тъй като битката се пренасяше на запад, първо с една пресечка, след това с две. Един от хората му се блъсна с плимута си в улична лампа на ъгъла с Шестнайсета улица. Преди да излезе, полицаите и ня­колко от бандитите на Пескаторе обкръжиха колата и изпраз­ниха пълнителите на автоматите си в нея. Плимутът бе собст­веност на Джузепе Еспозито, но Джо не виждаше дали той бе зад волана.

Бягайте, момчета. Просто бягайте.

Сякаш го бяха чули, хората му спряха да стрелят и се разбя­гаха.

Мазо постави ръка на врата на Джо.

- Всичко приключи, синко.

Джо си замълча.

- Иска ми се да не бе станало така.

- Нима?

Коли на Пескаторе и полицейски автомобили препускаха по Осмо Авеню и Джо видя няколко от тях да се насочват по Се­демнайсета улица, а после да хващат на изток по Девето и Ше­сто Авеню, за да пресрещнат хората му.

Но неговите момчета изчезнаха.

В един миг мъжка фигура тичаше по улицата, в следващия миг я нямаше. Колите на Пескаторе се срещаха по ъглите с от­чаяно насочени оръжия и се връщаха в преследването.

Застреляха някого на верандата на къща на Шестнайсета ули­ца, но това като че ли бе единственият човек на Кофлин и Суарес, когото успяха да намерят за момента.

Един по един хората му се бяха измъкнали. Изчезнаха яко дим. Един по един просто се изпариха. Полицаите и хората на Пескаторе обикаляха по улиците, сочеха се с пръсти, крещя­ха си.

Мазо се обърна към Албърт:

- Къде, по дяволите, изчезнаха всички?

Албърт вдигна ръце и поклати глава.

   - Джоузеф, кажи ми! - нареди му Мазо.

- Не ме наричай Джоузеф.

Мазо го зашлеви.

- Къде отидоха?

- Изчезнаха - Джо се вгледа в облещените очи на Мазо. - Яко дим!

- Нима?

- Да - отвърна Джо.

И сега вече Мазо повиши тон. Направо се развика. И звукът бе страховит.

- Къде отидоха, мамка му?

- По дяволите - щракна с пръсти Албърт. - В тунелите са. Слезли са в тунелите.

Мазо се обърна към него.

- Какви тунели?

- Онези под шибания квартал. През тях прекарват алкохола.

- Значи ще изпратим хора в тунелите - предложи Дигър.

- Никой не знае точното им разположение - Албърт посочи с палец към Джо. - Този задник е гений. Нали, Джо?

Джо кимна първо на Албърт, после на Мазо.

- Това е нашият град.

- Е, вече не е ваш - отвърна Албърт и удари с дръжката на автомата тила на Джо.

Двайсет и пета глава

Кей ще надделее

ДЖО СЕ СЪБУДИ сред непрогледна тъмнина.

Не виждаше нищо, не можеше да говори. Първо се уплаши, че са стигнали дотам да зашият устните му, но след минута за­почна да подозира, че онова, което притискаше основата на носа му, може да е тиксо. Постепенно лепкавото усещане около уст­ните му, сякаш кожата бе оплескана с дъвка, започна да му из­глежда логично.

Очите му обаче не бяха вързани. Непрогледният първоначално мрак започна да се разсейва и Джо постепенно различи очер­тания от другата страна на плътен покров от вълна или въже.

Качулка е, подсказа му нещо. Сложили са ти качулка.

Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Със сигур­ност не бяха вързани с въже; притискаше ги метал. Краката му обаче бяха вързани, не кой знае колко стегнато, съдейки по това докъде можеше да ги мръдне - почти три сантиметра преди въжето да окаже съпротива.

Лежеше на дясната си страна с лице, притиснато в топло дърво. Усещаше мириса на отлива. Надушваше риби и рибеш­ка кръв. Осъзна, че от известно време чува бръмчене... от мо­тор. Бе се возил на достатъчно лодки, за да разпознае какво задвижва този мотор. И тогава и останалите усещания се сляха в логична картина - плисъка на вълните по корпуса, люшкане­то на дъските, върху които лежеше. Не бе напълно сигурен, но не чу други мотори, колкото и съсредоточено да се опитваше да изолира отделните звуци наоколо. Чу мъжки гласове и стъпки, крачещи напред-назад по палубата, а след известно време раз­личи рязкото вдишване и бавното издишване на човек, пушещ цигара наблизо. Но не чу други мотори, а лодката не се движе­ше много бързо. Поне усещането не бе такова. Не му се стру­ваше да бягат нанякъде. Което логично водеше до извода, че никой не ги гони.

- Някой да викне Албърт. Той се събуди.

Вдигнаха го - една ръка се впи през качулката в косата му, а две други го вдигнаха под мишниците. Влачиха го по палубата и го пуснаха на някакъв стол - Джо усети твърдата дървена седалка и летвите на облегалката. По китките му се плъзнаха длани и откопчаха белезниците. Металните гривни едва се от­вориха с щракване и отново бяха закопчани около облегалката на стола. Привързаха лактите и тялото му така, че едва да може да диша. После някой - може би същият, може би някой друг - овърза и краката му здраво за краката на стола, тъй че бе из­ключено да ги помръдне.

Наклониха стола назад и Джо извика през тиксото; крясъкът отекна в ушите му, защото се канеха да го бутнат през борда. Дори с качулката на глава, той стисна очи и чу дъха си да изли­за през ноздрите отчаян и хриплив. Ако дъхът можеше да про­си, то щеше да го прави точно с този звук.

Столът спря, когато се удари в стена. Джо застина, седнал под ъгъл от около четирийсет и пет градуса. Прецени, че ходи­лата му и предните крака на стола са на около половин метър над палубата.

Някой му свали обувките. После чорапите. Накрая и качул­ката.

Джо примигна на ослепителната светлина. При това не как­вато и да било светлина, а светлината над Флорида - неописуе­мо силна, макар и разсеяна от скупчващи се сиви облаци.

Слънцето не се виждаше, но светлината успяваше някак си да се отрази от сякаш покритото с никел небе, живееше сред си­вото, живееше в облаците, в морето - недостатъчно силна, за да я посочи конкретно, но достатъчна, за да се усети въздейст­вието й.

Когато зрението му се проясни, първото, което видя, бе ча­совника на баща си. Люшкаше се пред очите му. Тогава иззад часовника изплува лицето на Албърт, който демонстративно пусна часовника в джоба на евтината си жилетка.

- Този ще ми дойде добре след евтиния „Елгин“ - каза Албърт, наведе се напред и опря ръце на коленете си.

Той се усмихна лекичко на Джо. Зад него двама мъже влаче­ха нещо тежко по палубата към тях. Нещо от черен метал. Със сребристи дръжки. Мъжете се приближиха. Албърт отстъпи назад с тържествен поклон и те пуснаха предмета точно под краката на Джо.

Беше корито. От онези, които бе виждал по летни коктейли. Домакините внасяха тези сандъци, пълни с лед и бутилки бяло вино и хубава бира. В това корито обаче нямаше лед. Нито вино. Нито хубава бира.

Само цимент.

Джо напъна въжетата, но все едно подпираше падаща върху себе си тухлена къща.

Албърт пристъпи напред, бутна напред облегалката на стола и краката на Джо потънаха в цимента.

Албърт го наблюдаваше как се съпротивлява - или поне се опитва - с дистанцираното любопитство на учен. Единствено­то, което Джо можеше на практика да движи, бе главата си. Краката му бяха здраво завързани - глезените към коленете - и нямаше никаква възможност да ги помръдне. Съдейки по кон- систенцията на цимента, явно го бяха забъркали преди извест­но време. Не беше рядък. Краката му потънаха сякаш в проце­пите на гъба.

Албърт седна на палубата пред него и се взря в очите му, докато циментът се стягаше. Усещането за мекота отстъпи място на усещане за втвърдяване под ходилата му, което се плъзна нагоре и по глезените.

- Отнема известно време, докато се втвърди - каза Албърт. - Повече отколкото си мислиш.

Джо се окопити, когато видя малък граничен остров от лява­та си страна, който много приличаше на Егмонт Кий. С изклю­чение на него, докъдето му стигнеше погледът, се виждаха само вода и небе.

Иларио Нобил донесе на Албърт сгъваем платнен стол, без да смее да погледне Джо в очите. Албърт стана и намести стола така, че морската повърхност да не блести в очите му. Наведе се напред и плесна с длани върху коленете си. Намираха се на влекач. Джо и стола му бяха опрени в задната стена на кабина­та с лице към кърмата. Страхотен избор на плавателен съд, тряб­ваше да признае Джо; влекачите бяха неугледни, но бързи и невероятно маневрени.

Албърт повъртя часовника на Томас Кофлин и като момче, играещо си с йо-йо, го пусна на верижката и го дръпна рязко в дланта си.

- Изостава, обърнал ли си внимание?

Дори да бе успял да проговори, Джо се съмняваше, че щеше да отвърне на въпроса.

- Голям, скъп часовник, а дори не показва точния час - Албърт сви рамене. - И най-скъпите неща на света стигат края си, не си ли съгласен, Джо?

После погледна към сивото небе и към сивото море.

- Не сме в това състезание, за да завършим втори. Всички знаем какъв е залогът. Ако сгафиш, умираш. Ако се довериш на неподходящия човек? Заложиш на грешния кон? - той щрак­на с пръсти. - Пада мрак. Ако имаш жена? Деца? Жалко. Пла­нирал си пътуване до добрата стара Англия следващото лято? Планът току-що се промени. Мислил си си, че утре още ще ди­шаш? Ще ядеш, ще си вземеш вана? Няма.

Албърт се облегна напред и заби пръст в гърдите на Джо.

- Ще си на дъното на Мексиканския залив. И светът ще е свършил за теб. По дяволите, ако две рибки се пъхнат в носа ти или загризат ушите ти, няма да имаш нищо против. Защото ще си при Бог. Или при дявола. Или никъде. Но мястото, на което няма да бъдеш, Джо, е тук - той вдигна ръце към облаците. - Затова хвърли един последен поглед. Поеми си дълбоко дъх. Вдишай всичкия кислород, който можеш.

Прибра отново часовника в жилетката си, приведе се напред, хвана лицето на Джо и го целуна по главата.

- Защото сега ще умреш.

Циментът се бе втвърдил и притискаше пръстите, петите, гле­зените му. Притискаше ги толкова силно, че Джо подозираше, че някои от костите в стъпалата му са счупени. А може би всички до една.

Той се взря в очите на Албърт и хвърли бърз поглед към вътрешния му джоб.

- Вдигнете го.

- Не, погледни в джоба ми - опита се да каже Джо.

- Ммм! Ммм! Ммм! - изимитира го Албърт с облещени очи. - Кофлин, покажи малко класа. Не умолявай.

Срязаха въжето около гърдите на Джо. Джино Валоко се при­ближи с трион, коленичи и отряза предните крака на стола.

- Албърт - каза Джо през тиксото. - Виж в джоба. В този джоб. Този!

Всеки път, когато изричаше думата „този“, той извръщаше глава и очи към джоба.

Албърт се разсмя и продължи да го имитира, при което ня­колко от хората му се присъединиха, а Фаусто Скарфоне стиг­на дотам, че да заприлича на маймуна. Той издаваше нечлено­разделни звуци и се почесваше под мишниците, като кимаше с глава наляво.

Левият крак на стола се отдели от седалката и Джино се зае с десния.

- Тези белезници са добри, свалете ги - нареди Албърт на Иларио Нобил. - Няма къде да избяга.

Джо видя, че е привлякъл вниманието му. Албърт искаше да погледне в джоба на Джо, но трябваше да измисли как да го направи, без да изглежда, че се поддава на молбите на жерт­вата си.

Иларио свали белезниците и ги хвърли в краката на Албърт, защото очевидно Албърт още не бе спечелил достатъчно ува­жение, за да заслужи да му ги подаде.

Десният крак на стола се отдели от седалката и те я измъкна­ха изпод Джо, който застана прав в коритото с цимент.

Албърт каза:

- Имаш право на едно движение с ръка. Или ще си отлепиш тиксото от устата или ще ми покажеш с какво се опитваш да откупиш жалкия си живот. Едното или другото.

Джо не се поколеба. Бръкна в джоба си, извади снимката и я хвърли в краката на Албърт.

Албърт я вдигна от палубата и в същия миг над рамото му, отвъд Егмонт Кий, се появи петънце. Албърт гледаше снимка­та с повдигнати вежди и онази тъничка, самодоволна усмивка, но като че ли не забеляза нищо особено. Очите му отново се стрелнаха към левия й край и постепенно погледът му се плъзна бавно надясно, а главата му застина.

Петънцето прерасна в голям триъгълник, който се движеше бързо по сивата стъклена водна повърхност - много по-бързо от влекача, който, макар и бърз, не можеше да развие подобна скорост.

Албърт погледна към Джо. Погледът бе остър и разярен. Ра­зярен не защото Джо бе разкрил тайната му, а защото и самият Албърт не бе имал никаква представа.

През цялото това време и той си бе мислил, че е мъртва.

Боже, Албърт, искаше му се да каже, тя изигра и двама ни.

Дори с десетсантиметровата лента тиксо върху устата, Джо знаеше, че Албърт вижда усмивката му.

Тъмният триъгълник вече бе достатъчно близо, за да се види, че е лодка. Класическа моторница, пригодена за още няколко пътника или каси с бутилки на кърмата. Това намаляваше ско­ростта й с една трета, но въпреки това си оставаше по-бърза от който и да било друг плавателен съд. Няколко от мъжете на палубата сочеха с пръсти и се побутваха с лакти.

Албърт дръпна рязко тиксото от устата на Джо.

Бръмченето на лодката достигна до тях. Бръмчене като от кошер оси в далечината.

Албърт вдигна снимката пред очите на Джо.

- Тя е мъртва.

- Да ти изглежда мъртва?

- Къде е? - попита Албърт достатъчно хрипливо, че няколко от хората му да погледнат към него.

- На шибаната снимка, Албърт.

- Кажи ми, къде е направена.

- О, да, и съм сигурен, че нищо няма да ми се случи.

Албърт заби юмруци в ушите на Джо и небето се завъртя над него.

Джино Алоко извика нещо на италиански и посочи към щирборда.

Бе се появила втора лодка, също видоизменена моторница, с четирима мъже на борда, която бе изникнала от един от приста­нищните канали на около сто и петдесет метра от тях.

- Къде е тя?

В ушите на Джо звънтеше симфония за цимбали. Той завъртя глава няколко пъти.

- С радост бих ти казал, но повече бих се зарадвал да не се удавя.

Албърт посочи към първата лодка, после към втората.

- Те няма да ни спрат. Малоумен ли си, мамка му? Къде е тя?

- Хм, чакай да помисля - каза Джо.

- Къде е?

- На снимката.

- Тази снимка е стара. Просто си взел стара снимка и...

- Да, и аз това си помислих първо. Но виж онзи кретен със смокинга. Високият, последният вдясно, който се е облегнал на пианото. Виж вестника до лакътя му, Албърт. Виж шибаното заглавие.

НОВОИЗБРАНИЯТ ПРЕЗИДЕНТ РУЗВЕЛТ ОЦЕЛЯВА СЛЕД ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ В МАЯМИ

- Това се случи миналия месец, Албърт.

Двете лодки вече бяха на стотина метра от тях.

* * *

АЛБЪРТ ГИ ПОГЛЕДНА, погледна към хората на Мазо, пос­ле се обърна към Джо и издиша ядосано през стиснати устни:

- Да не мислиш, че ще те спасят? Наполовина по-малки са от нашата и ние ще надделеем. И шест лодки да пратиш след нас, ще ги превърнем в шибани факли.

Той се обърна мъжете.

- Убийте ги.

Тя се подредиха покрай планшира и коленичиха. Джо ги пре­брои - бяха точно дванайсет. Петима на щирборда, петима на бакборда, Иларио и Фаусто на път за кабината да вземат нещо. Повечето от мъжете на палубата държаха автомати и няколко пистолета, но никой нямаше пушка за стрелба на дълги раз­стояния.

Иларио и Фаусто попариха надеждите му, когато извлякоха от кабината сандък. Джо чак сега забеляза, че на палубата има монтиран бронзов триножник, а до него стои кутия за инстру­менти. Тогава осъзна какво всъщност е триножникът - стойка. За оръжие. За дяволски голямо оръжие. Иларио извади от сандъ­ка два патрондаша със 7,62-милиметрови патрони и ги остави до стойката. Тогава двамата с Фаусто бръкнаха в сандъка и из­вадиха десетцевна картечница „Гатлинг“ от 1903 г. Поставиха я върху стойката и се заеха да я монтират.

Ревът на моторниците се усили. Вече бяха на около осемде­сет метра, което означаваше, че са на трийсет метра от обсега на всички оръжия, с изключение на картечницата. Но щом закрепяха проклетията върху стойката, щяха да могат да стрелят с по деветстотин куршума в минута. Насочеха ли за малко по- дълго оръжието към някоя от лодките, от нея щеше да остане само храна за акулите.

Албърт изсъска:

- Казвай къде е, веднага. Един изстрел. Нищо няма да усе­тиш. Ако ме накараш да изтръгна отговора със сила, ще късам парчета от теб дълго след като си ми казал. Ще ги трупам на палубата, докато купчината не се срути.

Мъжете започнаха да викат помежду си и да сменят местата си, докато моторниците криволичеха трескаво - едната от ля­вата страна лъкатушеше като змия, а другата от дясната кривваше ту наляво, ту надясно с ревящ двигател.

- Просто ми кажи - рече Албърт.

Джо поклати глава.

- Моля те - каза Албърт толкова тихо, че да не го чуе никой друг. От бръмченето и моторниците и сглобяването на картеч­ницата Джо едва разбра думите му. - Обичам я.

- И аз я обичах.

- Не, аз я обичам още.

Картечницата беше сглобена върху стойката. Иларио зареди патрондаша и духна, да не би да има прах в магазина.

Албърт се наведе към Джо и се огледа наоколо.

- Не искам това. Че кой иска подобно нещо? Искам просто отново да изпитам същото, както когато тя ме разсмиваше или хвърляше пепелници по мен. Дори не ме е грижа за секса. Ис­кам просто отново да я видя как пие кафе по хотелски халат. Ти имаш всичко това, нали? Разбрах, че си с някаква кубинка.

- Да.

- Каква е тя, между другото? Негърка или латиноска?

- И двете.

- И това не те притеснява?

- Албърт, за бога, защо да ме притеснява?

Иларио Нобил, ветеран от Испано-американската воина, въртеше манивелата на картечницата, а Фаусто седеше под оръ­жието с първия патрондаш в скута си като одеяло в скута на баба.

Албърт извади пистолета си и го опря в челото на Джо.

- Кажи ми.

Никой не чу четвъртия мотор, докато не стана твърде късно.

Джо се вгледа в очите на Албърт по-дълбоко от когато и да било досега и видя човек, уплашен до смърт.

   - Не.

Самолетът на Фаруко Диас излезе от облаците в небето на запад. Летеше високо, но се спусна бързо. На задната седалка Дион стоеше прав с автомат, прикрепен върху стойката, зара­ди която Фаруко Диас бе надувал главата на Джо в продълже­ние на четири месеца, докато той най-накрая не му позволи да я постави. Дион носеше пилотски очила и като че ли се смееше.

Първата мишена, към която Дион насочи автомата, бе кар­течницата на борда.

Иларио се обърна наляво и куршумите на Дион отнесоха ухото и преминаха през врата му като сърп, а рикошетите от- скачаха от оръжието, от стойката и от палубата и се врязаха във Фаусто Скарфоне. Ръцете на Фаусто потанцуваха високо във въздуха, след което той се срина и оплиска всичко в черве­но.

Палубата пращеше - навсякъде хвърчаха парчета дърво, ме­тал и искри. Мъжете залягаха, клякаха и се свиваха на топки. Крещяха и стискаха отчаяно оръжията си. Двама паднаха от лодката.

Самолетът на Фаруко Диас се заиздига към облаците и стрел­ците се окопитиха. Станаха на крака и започнаха отново да стре­лят. Колкото по-високо се изкачваше самолетът, толкова по- вертикално насочваха те дулата.

И някои от куршумите заваляха обратно.

Един удари Албърт в рамото. Друг от мъжете се хвана за тила и падна на палубата.

Моторниците вече бяха достатъчно близо, че да стрелят и по тях. Но всички стрелци на Албърт стояха с гръб и стреляха по самолета. Хората на Джо не стреляха много точно - стояха прави в лодки, които се движеха с бясна скорост, - но не бе и нужно. Успяваха да ударят противниците в бедрата, коленете и корема и една трета от мъжете на влекача паднаха на палубата със звуци, каквито хората издаваха, когато ги прострелят в бе­дрото, коляното или корема.

Самолетът се върна за второ прелитане. От лодките мъжете стреляха, а Дион въртеше автомата така, сякаш бе пожарни­карски маркуч, а той - началник на пожарната. Албърт се из­прави и насочи пистолета си към Джо, но Джо го изгуби от поглед заради торнадото от прах, парчета дърво и мъже, които не успяваха да се спасят от куршумите.

Джо бе ударен в ръката от парче куршум и веднъж в главата от дървена отломка с размерите на капачка за бутилка. То откъсна част от лявата му вежда и отнесе върха на лявото му ухо по пътя си към водата. В основата на коритото се приземи колт 45-калибър и Джо го взе и извади магазина в ръка, за да се увери, че вътре има поне шест куршума, след което го върна обратно.

Докато Кармине Пароне стигне до него, кръвта, шуртяща от лявата страна на лицето му, изглеждаше много по-зле отколко­то в действителност. Кармине даде на Джо кърпа и двамата с едно от новите момчета, Питър Уолъс, се заеха да разбиват цимента с брадви. Джо си бе мислил, че сместа се е втвърдила окончателно, но се оказа, че е сгрешил и след петнайсетина замахвания с брадвите и една лопата, която Кармине бе намерил на влекача, го измъкнаха.

Фаруко Диас кацна във водата и изключи двигателя. Само­летът се плъзна към тях. Дион се качи на влекача, а хората им започнаха да убиват ранените.

- Как си? - попита го Дион.

Рикардо Кормарто тръгна след един младеж, който се влачеше с мъка към кърмата - краката му бяха премазани, но останалата част от тялото му изглеждаше готова за весела вечер в града с бежовия костюм, кремавата риза и червената вратовръзка, пре­метната през рамо - сякаш се готвеше да яде супа от омари. Кор- марто го простреля в гръбнака и младежът въздъхна разярено, поради което Кормарто го гръмна и в главата.

Джо огледа телата, натрупвани на палубата, и каза на Уолъс:

- Ако е жив, ми го доведете.

- Да, сър - отвърна Уолъс.

Джо се опита да размърда глезените си, но го заболяха твърде много. Подпря се на стълбата под кабината и каза на Дион:

- Какво ме пита?

- Как си?

- О, все така.

Един мъж до планшира молеше да пощадят живота му на ита­лиански, но Кармине Пароне го застреля в гърдите и го изрита през борда.

Фасани преобърна Джино Валоко по гръб. Джино вдигна ръце пред окървавеното си лице. Джо си спомни разговора за ба­щинството и че никога не можеш да избереш подходящия мо­мент да имаш дете.

Джино замоли, както всички останали:

- Чакай, чакай...

Но Фасани го застреля в сърцето и го изхвърли в залива.

Джо извърна очи и срещна погледа на Дион, който го гледа­ше съсредоточено и предпазливо.

- Тя щяха да избият всички ни до крак. Щяха да ни преслед­ват и изловят. Знаеш това много добре.

Джо примигна в съгласие.

- И защо?

Джо не отговори.

- Не, Джо. Защо?

Джо пак не отговори.

- От алчност. Не от разумна алчност, нито от смислена алч­ност. А от безконечна алчност. Защото на тях никога не им сти­га - Дион наведе посинялото си от ярост лице толкова близо до Джо, че носовете им се опряха. - Никога не им е достатъчно, мамка му!

Дион се отдръпна назад и Джо се взира дълго в приятеля си, докато някой не извика, че всички са мъртви.

- На никой от нас не му е достатъчно - каза той. - На теб, на мен, на Пескаторе. Твърде сладка е.

- Кое?

- Нощта. Твърде сладка е. Ако живееш денем, играеш по тех­ните правила. Тъй че ние живеем през нощта и играем по на­шите. Но, Ди, ние всъщност нямаме правила.

Дион се замисли.

- Да, нямаме много правила.

- Започвам да се уморявам.

- Знам - отвърна Дион. - Вижда се.

Фасани и Уолъс довлякоха Албърт Уайт по палубата и го пуснаха пред Джо.

Задната част на главата му бе отнесена, а на мястото на сърце­то му имаше черен кървав съсирек. Джо клекна до трупа и из­вади часовника на баща си от джоба на Албърт. Огледа го набързо дали е повреден и след като не видя поражения, го при­бра в джоба си. После седна на палубата.

- Трябваше да го гледам в очите.

- Моля? - попита Дион.

- Трябваше да го гледам в очите и да му кажа: „Мислеше си, че си ме хванал, но аз хванах теб, тъпако!“.

- Имаше този шанс преди четири години - отвърна Дион и подаде ръка на Джо.

- Исках пак да го направя - Джо хвана протегната ръка.

- Мамка му - каза Дион, докато го вдигаше. - Никой не по­лучава подобен шанс два пъти.

Двайсет и шеста глава

Отново в мрака

ТУНЕЛЪТ, КОЙТО ВОДЕШЕ до хотел „Ромеро“, започваше от Кей 12, вървеше осем пресечки под Ибор и бяха нужни пет­найсет минути, за да се измине разстоянието, ако тунелът не бе наводнен от прилива или превзет от нощните плъхове. За щас­тие, Джо и хората му пристигнаха на кея по средата на деня и при отлив. Изминаха разстоянието за десет минути. Имаха слънчеви изгаряния, бяха дехидратирани, а в случая на Джо - и ранени, но той бе заявил ясно на всички, докато пътуваха от Егмонт Кий, че ако Мазо е и наполовина толкова умен, колкото Джо знаеше, че е, със сигурност е поставил срок, в който Албърт да му се обади. Ако заподозреше, че операцията му се е прова­лила, нямаше да губи нито миг, за да ги издири.

Тунелът завършваше със стълба, която водеше нагоре до вра­тата на котелното отделение. След него се намираше кухнята. След кухнята бе кабинетът на управителя, от който се стигаше до рецепцията. Във всяко от последните три помещения може­ха да видят и чуят, ако някой ги чака зад вратите, но разстоянието между върха на стълбата и котелното криеше сериозни неиз­вестни. Поради това стоманената врата винаги стоеше заклю­чена и се отваряше само след изричането на парола. Досега по­лицията никога не бе обискирала „Ромеро“, защото Естебан и Джо плащаха на собствениците, които от своя страна плащаха на съответните хора да си затварят очите, и хотелът не привли­чаше излишно внимание. В него нямаше действаща кръчма; там просто се вареше алкохол, който след това тръгваше по кон­трабандните маршрути.

След няколко спора как да минат през стоманена врата с три резета и ключалка от другата страна, решиха, че ще е най-добре да ги прострелят - Кармине Пароне щеше да прикрива Дион от върха на стълбата, докато той разбие ключалката с пушката си.

- Ако от другата страна на вратата има някой, ще се окажем в капан - заяви Джо.

- Не - отвърна Дион. - Ние с Кармине ще сме в капан. Мамка му, дори не знам дали няма да загинем от рикошетите. А вие, женчовци? Мамка му.

Той се усмихна на Джо.

- Огън в дупката.

Джо и останалите слязоха по стълбата и застанаха в тунела, когато чуха Дион да казва на Кармине „Последен шанс“ и да отправя първия си изстрел към вратата. Гърмът бе силен - ме­тал срещнал метал в тясно помещение от цимент и метал. Дион не спря. Докато парчетата от вратата още падаха по пода, той стреля втори и трети път и Джо предположи, че ако в хотела има останали хора, то те вече са тръгнали към тях. По дяволи­те, ако на десетия етаж още имаше някого, вече знаеха къде да ги намерят.

- Хайде, да вървим - извика Дион.

Кармине не бе оцелял. Дион премести тялото му и го подпря на стената, за да могат другите да се качат по стълбата. Парче метал - кой знае от какво - бе влязло в мозъка на Кармине през окото и той се взираше в тях с другото, а от устата му още висеше незапалена цигара.

Изтръгнаха вратата от пантите, минаха през котелното до спиртоварната и от нея влязоха в кухнята. Вратата между кух­нята и кабинета на управителя имаше кръгло прозорче в среда­та, през което се виждаше малък коридор, настлан с балатум.

Вратата на управителя бе открехната и в кабинета се забеляз­ваха следи от скорошна сбирка - амбалажна хартия, обсипана с трохи, чаши от кафе, празна бутилка от уиски, преливащи пепелници.

Дион погледна към Джо и рече:

- Аз лично никога не съм очаквал, че ще доживея дълбоки старини.

Джо издиша през устата и прекрачи прага. Минаха през ка­бинета на управителя, излязоха зад рецепцията и разбраха, че хотелът е празен. Не все едно, че са им устроили засада, а наи­стина празен. Най-доброто място за засада бе котелното. Ако бяха искали да ги примамят навън, за да са сигурни, че ще ги изловят всичките, щяха да го направят в кухнята. В логистично отношение обаче фоайето представляваше кошмар- имаше твърде много скришни местенца, би било твърде лесно да се разпръснат тук, а и от улицата ги деляха само десет стъпки.

Изпратиха няколко души с асансьора до десетия етаж и още няколко по стълбите, в случай, че Мазо бе скроил някакъв не­вероятен план за засада. Хората му се върнаха и докладваха, че десетият етаж е чист, но че са намерили телата на Сал и Левака положени в леглата в стая 1009 и 1010.

- Свалете ги - каза има Джо.

- Да, сър.

- И пратете някого да донесе Кармине от котелното.

Дион запали цигара.

- Не мога да повярвам, че застрелях Кармине в лицето.

- Не го застреля ти, а го уби рикоширал куршум.

- Подробности - отбеляза Дион.

Джо също запали цигара и остави Поцета, някогашен сани­тар в Панама, да прегледа ръката му.

Поцета каза:

- Раната трябва да се прегледа, шефе. И да ти намерим ле­карства.

- Имаме лекарства - рече Дион.

- Трябват ни конкретни лекарства - отвърна Поцета.

Излез отзад, намери каквото ми трябва или доведи лекар.

- Да, сър - отвърна Поцета.

Позвъниха на шестима от полицаите в управлението в Там- па, на които плащаха, и те дойдоха. Единият докара линейка и Джо се сбогува със Сал, Левака и Кармине Пароне, който само преди час и половина бе измъкнал Джо от коритото с цимента. Най-много обаче му бе мъчно за Сал; чак сега си даде сметка колко се бе привързал към него през петте години откакто се познаваха. Бе го канил на вечеря в дома си безброй пъти, поня­кога вечер му носеше сандвичи в колата. Бе му поверил живота си и живота на Грасиела.

Дион постави ръка на гърба му.

- За него ми е най-тежко.

- Отнесохме се зле с него.

- Моля?

- Тази сутрин в кабинета ми. Отнесохме се зле с него, Ди.

Да - Дион кимна няколко пъти и се прекръсти. - Защо го направихме?

- Вече дори не помня.

- Трябва да е имало причина.

- Ще ми се в смъртта му да бе имало някакъв смисъл - каза Джо и отстъпи назад, за да могат хората му да натоварят мъртви­те в линейката.

- Има смисъл - рече Дион. - Означава, че трябва да си раз­чистим сметките с тъпаците, които го убиха.

Лекарят чакаше на рецепцията, когато се върнаха от товарната платформа, и почисти и заши раната на Джо, докато той слушаше докладите на полицаите, които бе повикал.

- Мъжете, които днес бяха с него, на постоянна заплата ли са?

- Не, мистър Кофлин.

- Знаели ли са, че гонят моите хора по улиците?

Сержант Бик заби поглед в пода.

- Предполагам.

- Аз също - рече Джо.

- Не можем да убием полицаи - намеси се Дион.

Джо попита, без да сваля поглед от лицето на Бик.

- Защо?

- Не се приема добре - отвърна Дион.

Джо се обърна към Бик:

- Знаеш ли дали в момента с Пескаторе има ченгета?

- Всички, които участваха в стрелбата днес, сър, в момента пишат доклади. Кметът никак не е доволен. В търговската ка­мара са побеснели.

- Кметът не бил доволен? Шибаната търговска камара? - Джо плесна фуражката на Бик и я събори от главата му. - Аз не съм доволен! Майната им на останалите! Аз не съм доволен!

В помещението се възцари странна тишина и никой не знае­ше накъде да погледне. Никой, дори Дион, досега не бе чувал Джо да повишава тон.

Когато Джо отново заговори на Бик, гласът му бе възвърнал нормалния си тон.

- Пескаторе не лети със самолет. Не обича да пътува и по вода. Това означава, че остават само два начина да напусне гра­да. Или пътува с кола в конвой на север по Четирийсет и първа улица, или е във влак. Е, сержант Бик? Взимай си шибаната фуражка и върви да го намериш!

* * *

НЯКОЛКО МИНУТИ СЛЕД ТОВА Джо се обади на Грасиела от кабинета на управителя.

- Как си?

- Детето ти е истински звяр - отвърна тя.

- Моето дете, а?

- Рита ли, рита. Непрекъснато.

- Погледни от положителната страна. Остават само четири месеца.

- Много смешно - сряза го тя. - Следващия път искаш ли ти да забременееш? Искам да усетиш как стомахът ти се е качил чак до трахеята. И да пикаеш повече пъти, отколкото мигаш.

- Ще опитаме - Джо загаси цигарата си и запали нова.

- Чух, че днес на Осмо Авеню е имало престрелка - каза Грасиела, а гласът и започна да затихва и да става все по-се­риозен.

- Да.

- Приключи ли?

- Не - отвърна Джо.

- Във война ли сте?

- Да, във война сме.

- Кога ще приключи?

- Не знам.

- Но все някога ще свърши, нали?

- Не знам.

Мълчаха известно време. Джо я чу как пуши в другия край на линията и тя на свой ред чуваше как той пуши. Той погледна часовника на баща си и видя, че вече изостава с цели трийсет минути, макар да го бе сверил на лодката.

- Не разбираш - каза накрая Грасиела.

- Какво?

- Че си във война от деня, в който се запознахме. И защо?

- За да си изкарвам прехраната.

- Смъртта прехрана ли е?

- Не съм мъртъв.

- До края на деня обаче може да си, Джоузеф. Възможно е. Дори да спечелиш днешната битка и следващата, и онази след нея, в работата ти има толкова насилие, че то със сигурност - със сигурност - ще се върне към теб. Ще те намери.

Точно това му бе казал баща му.

Джо дръпна от цигарата, издиша пушека и го проследи с по­глед как се разсейва към тавана. Не можеше да отрече, че в думите й има истина, както имаше истина и в думите на баща му. Но точно сега нямаше време за истината.

- Не знам какво би трябвало да кажа - отвърна той.

- Нито пък аз.

- Хей.

- Какво?

- Откъде знаеш, че е момче?

- Защото непрекъснато рита. Също като теб.

- Аха.

- Джоузеф? - Грасиела дръпна от цигарата си. - Не ме оста­вяй да го отглеждам сама.

* * *

ЕДИНСТВЕНИЯТ ВЛАК, който заминаваше от Тампа следо­беда, беше експрес „Ориндж Блосъм“. Двата пътнически влака за крайбрежието вече бяха отпътували, а следващите потегля­ха чак на другия ден. „Ориндж Блосъм“ беше луксозен влак, който пътуваше от и до Тампа само през зимните месеци. Про­блемът за Мазо, Дигър и хората им бе, че всички места вече бяха резервирани.

Докато подкупваха кондуктора, пристигнаха полицаи. При това не техни хора.

Мазо и Дигър седяха на задната седалка на един автомобил в полето западно от гарата, където ясно виждаха тухлената сгра­да с бял като глазура на торта кант и петте железопътни линии зад нея - релси от горещо валцована стомана, които се прости­раха по равния до хоризонта терен на север, изток и запад и лъкатушеха като вени през страната.

- Трябваше да се захванем с железопътния бизнес, докато му беше времето преди десетина години - каза Мазо.

- Имаме камиони, това е по-добре - отвърна Дигър.

- С камионите няма да можем да се спасим.

- Хайде просто да потегляме.

- Да не мислиш, че няма да забележат италианците с черни шапки в лъскави коли, които карат през шибаните портокалови горички?

- Ще пътуваме през нощта.

Мазо поклати глава.

- Вече са блокирали пътищата. Онова ирландско копеле вече ги е пратило по всички пътища оттук до Джаксънвил.

- Не бива да пътуваме с влак, татко.

- Напротив.

- Мога да уредя самолет от Джаксънвил...

- Ти лети с проклетите смъртоносни капани. Но не го искай от мен.

- Татко, напълно безопасни са. По-безопасни са от... от...

- От влаковете ли? - посочи Мазо към гарата.

В същия миг отекна гръм и на около километър и половина от тях в полето се вдигна пушек.

- Патици ли ловят? - попита Дигър.

Мазо погледна сина си и си помисли колко е тъжно, че този тъпак е най-умното от трите му отрочета.

- Да видя патици наоколо?

- Тогава...? - Дигър присви очи. Наистина не можеше да се сети.

- Току-що взривиха релсите - обясни Мазо и погледна косо сина си. - Между другото, слабоумието си го наследил от май­ка си. Жената не можеше да спечели игра на морски шах и сре­щу купа шибана супа.

* * *

МАЗО И ХОРАТА МУ чакаха край една телефонна кабина, до­като Антъни Сервидоне отиде с куфар, пълен с пари, в хотел „Тампа Бей“. След час той се обади и докладва, че са се погри­жили за стаите. Доколкото виждал, наоколо нямало полицаи и местни бандити. Да пращали охраната.

Пратиха я. Не че бяха останали кой знае колко хора след слу­чилото се на влекача. Бяха изпратили дванайсет души на лод­ката, тринайсет, ако брояха онзи мазник Албърт Уайт. Така им оставаше охрана от седмина, както и личният бодигард на Мазо, Сепе Карбоне. Сепе бе ог родния град на Мазо, Алкамо, на северозападния бряг на Сицилия. Той бе много по-млад и два­мата с Мазо бяха раснали там по различно време. Въпреки това Сепе му бе съгражданин - безмилостен, безстрашен и верен до смърт.

След като Антъни Сервидоне се обади, за да потвърди, че охраната е проверила етажа и фоайето, Сепе закара Мазо и Дигър до „Тампа Бей“ и се качиха с товарния асансьор до сед­мия етаж.

- Колко време ще стоим тук? - попита Дигър.

- До вдругиден - отвърна Мазо. - Дотогава ще кротуваме. Дори този проклет ирландец няма достатъчно власт, за да държи блокадите по пътищата толкова дълго. Ще отидем до Маями с кола и ще хванем влак.

- Искам момиче - рече Дигър.

Мазо удари сина си зад врата.

- Ти не разбираш ли какво значи да кротуваш? Момиче? Шибано момиче? Защо не я помолиш да доведе и приятелки, че и оръжия да вземе, тъпако?

Дигър потри глава.

- Мъжете си имат нужди.

- Ако виждаш мъж тук, ми го посочи.

Пристигнаха на седмия етаж и Антъни Сервидоне ги посрещ­на на вратата. Той подаде на Мазо и Дигър ключове за стаите им.

- Огледа ли стаята?

Антъни кимна.

- Чисти са до една. Претърсихме целия етаж.

Мазо се бе запознал с Антъни в „Чарлстаун“, където всички бяха верни на Мазо, защото в противен случай ги чакаше смърт. Сепе, от друга страна, бе пристигнал от Алкамо с писмо от Тодо Басина, местния бос, и Мазо вече бе изгубил бройката на слу­чаите, в които се бе доказвал.

- Сепе - обърна се сега той към него, - огледай пак стаята.

- Subito, capo. Subito[11].

Сепе извади автомата си изпод шлифера, мина покрай мъже­те пред апартамента на Мазо и влезе.

Антъни Сервидоне се приближи.

   - Видели са ги в „Ромеро“.

- Кого?

- Кофлин, Бартоло, няколко кубинци и италианци.

- Сигурен ли си за Кофлин?

Антъни кимна.

- Напълно.

Мазо затвори очи за миг.

- Пострадал ли е поне?

- Да - отвърна Антъни бързо, доволен да съобщи поне една добра новина. - Голяма рана на главата и куршум в дясната ръка.

- Е, предполагам, ще трябва да го чакаме да умре от отравя­не на кръвта - отвърна Мазо.

- Мисля, че нямаме толкова време - отбеляза Дигър.

И Мазо отново затвори очи.

Дигър тръгна към стаята си с по един човек от двете страни, а Сепе излезе от апартамента на Мазо.

- Чисто е, шефе.

- Искам теб и Сервидоне на вратата. Всички останали да дей­стват като центуриони на границата с хуните. Разбрано?

- Разбрано.

Мазо влезе в стаята и свали шлифера и шапката си. Сипа си в чаша от бутилката мастика, която бе поръчал. Алкохолът от­ново бе законен. Поне повечето видове. А останалите скоро също щяха да бъдат легализирани. Страната си бе върнала здра­вия разум.

Колко жалко.

- Ще сипеш ли и на мен?

Мазо се обърна и видя Джо да седи на дивана до прозореца. Бе извадил 32-калибровия си пистолет „Савидж“ на коляното със заглушител „Максим“ на дулото.

Мазо не се изненада. Ни най-малко. Просто му бе интересно едно нещо.

- Къде се беше скрил? - той наля на Джо и му занесе чашата.

- Да се крия ли? - Джо взе чашата.

- Когато Сепе оглеждаше стаята.

Джо посочи с пистолета си на Мазо да седне на един стол.

- Не се криех. Седях на леглото ето там. Той влезе и аз го попитах дали иска да работи за човек, който утре ще е жив.

- И само това ли бе нужно?

- Нужно бе да решиш да поставиш кретен като Дигър на ръко­воден пост. Чудесно си работехме тук. Чудесно. А ти дойде и съсипа всичко за един ден.

- Но такава е човешката природа, не си ли съгласен?

- Да поправяш нещо, което не е счупено?

Мазо кимна.

- Ами, по дяволите, не е нужно да е така - каза Джо.

- Не, но обикновено така става.

- Знаеш ли колко хора загинаха днес заради шибаната ти алч­ност? Заради теб, „простия макаронаджия от Ендикот Стрийт“. Е, не си такъв.

- Някой ден, ако ти се роди син, може и да ме разбереш.

- Нима? И какво ще разбера?

Мазо сви рамене, сякаш ако изречеше мисълта си на глас, щеше да я омърси.

- Как е синът ми? - попита той.

- Вече би трябвало да е мъртъв.

Мазо си представи как Дигър лежи проснат по очи на пода в съседната стая с куршум в тила и стичаща се по килима кръв. Изненада се от дълбоката мъка, която внезапно го заля. Толко­ва черна, толкова черна, безнадеждна и ужасяваща.

- Винаги съм искал да си ми син - каза той на Джо с пресип­нал глас и сведе поглед към чашата си.

- Интересно - отвърна Джо, - аз пък никога не съм искал да си ми баща.

Куршумът се вряза в гърлото на Мазо. Последното, което той видя, бе капка кръв да цопва в чашата с мастика.

И тогава го обгърна мрак.

Мазо падна на колене, изпусна чашата и удари глава в ма­сичката. Лежеше на дясната си буза с празен поглед, взрян в стената отляво. Джо стана и погледна заглушителя, който бе взел от железарията за три кинта днес следобед. Носеха се слу­хове, че Конгресът ще вдигне цената на 200 долара, а след това изцяло да ги забрани със закон.

Жалко.

За всеки случай Джо пусна още един куршум в главата на Мазо.

В коридора бяха обезоръжили стрелците на Пескаторе без съпротива, както Джо предполагаше, че ще стане. Мъжете не искаха да се бият за човек, който дотолкова не ценеше живота им, че да сложи идиот като Дигър за техен шеф. Джо излезе от апартамента на Мазо, затвори вратата след себе си и огледа стоящите наоколо мъже, без да е сигурен какво да прави. Дион излезе от стаята на Дигър и за миг всички в коридора застанаха неподвижно - тринайсет мъже и няколко автомата.

- Не исках да убивам никого - заяви Джо.

Той погледна към Антъни Сервидоне.

- Искаш ли да умреш?

- Не, мистър Кофлин, не искам да умирам.

- На някой друг да му се мре?

Джо огледа коридора и видя как няколко мъже поклащат глави.

- Ако искате да се върнете в Бостън, имате благословията ми. Ако искате да останете тук, да се порадвате на слънцето и да се запознаете с хубави момичета, можем да ви предложим работа. В наши дни работа не се намира лесно, тъй че ако жела­ете, ни уведомете.

Джо не измисли какво друго да каже. Той сви рамене и два­мата с Дион се качиха в асансьора на път за фоайето.

* * *

СЕДМИЦА ПО-КЪСНО, в Ню Йорк, Джо и Дион влязоха в кабинет в задната част на застрахователна фирма в Манхатън и седнаха срещу Лъки Лучано.

Теорията на Джо, че най-страшните мъже са и най-уплашени, се изпари на мига. В Лучано нямаше и капчица страх. По лицето му не се четеше почти нищо, наподобяващо емоция, може би с изключение на черен и бездънен гняв в дълбините на бе­зизразния му поглед.

Единственото, което този човек знаеше за страха, бе как да го всява у другите.

Беше облечен безупречно и би бил красавец, ако кожата му не приличаше на пържола, налагана с чук, за да стане крехка. Дясното му око бе притворено след неуспешен опит за поку­шение през 1929 г., а дланите му бяха големи и изглежда може­ха да смачкат череп все едно е домат.

- Вие двамата надявате ли се да излезете живи оттук? - по­пита той щом се настаниха.

- Да, сър.

- Тогава ми обяснете защо трябва да намеря заместници за цялата си мениджърска група в Бостън.

Обясниха му и докато говореха, Джо продължи да търси ня­какъв знак в тъмните очи дали приема аргументите им, но все едно разговаряше с мраморен под - единственото, което виж­даше в погледа му, бе собственото си отражение.

Когато приключиха, Лъки стана и погледна през прозореца към Шесто Авеню.

- Много шум вдигнахте на юг. Какво стана с онази светица, която умря? Баща й не беше ли началникът на полицията?

- Принудиха го да се пенсионира - отвърна Джо. - Последно чух, че е в някакъв санаториум. Той не може да ни навреди.

- Но дъщеря му почти успя. И ти й позволи. Затова говорят, че си мекушав. Не страхливец, не казвам това. Всички знаят, че за малко да очистиш онзи селяндур през 1930-та, а и онази ра­бота с кораба искаше смелост. Но не се погрижи за онзи спир- товар през 1931-ва и позволи на едно момиче - на шибано мо­миче, Кофлин - да спре плановете ти за казиното.

- Вярно е. Нямам извинение.

- Да, нямаш - Лучано погледна през бюрото към Дион. - Ти какво щеше да направиш с онзи спиртовар?

Дион погледна колебливо към Джо.

   - Не гледай към него. Гледай към мен и ми кажи истината.

Но Дион продължи да гледа към Джо, докато той не му каза:

- Кажи му истината, Ди.

Дион се обърна към Лъки.

- Щях да му светя маслото, мистър Лучано. И на синовете му - Дион щракна с пръсти. - Щях да избия цялото семейство.

- А онази светица?

- Нея щях да накарам да изчезне.

- Защо?

- За да дам на последователите й възможността да я провъз­гласят за светица. Могат да си казват, че се е възнесла на небе­то или каквото там искат. Междувременно щяха много добре да знаят, че сме я накълцали и сме я хвърлили на крокодилите, тъй че да не се ебават повече с нас, но пък да си се събират да я почитат и да пеят химни в нейна чест.

- Ти си онзи, за когото Пескаторе твърдеше, че е къртица.

- Да.

- Така и не разбрах логиката в това - обърна се Лучано към Джо. - Защо ще се довериш на къртица, която те прати в пандиза за две години.

- Не бих го направил - отвърна Джо.

Лучано кимна.

- Точно това си помислихме, когато се опитахме да убедим стареца да се откаже.

- Но вие сте го поръчали.

- Поръчахме да те отстрани, ако откажеш да използваш же­лезниците ни и профсъюзите ни в търговията си с алкохола.

- Мазо не ми е казвал нищо подобно.

- Нима?

- Да, сър. Заяви просто, че вече съм на заповедите на сина му и че трябва да убия приятеля си.

Лучано се взира дълго в него.

- Добре - каза той накрая. - Слушам предложението ти.

- Направете него шеф - посочи Джо с палец към Дион.

- Какво? - възкликна Дион.

Лучано се усмихна за пръв път.

- А ти ще останеш като consigliere ли?

- Да.

- Я чакайте малко, чакайте - възрази Дион.

Лучано го погледна и усмивката му помръкна.

Дион бързо схвана знака.

- За мен ще е чест - каза той.

- Откъде си? - попита Лучано.

- От град Манганаро в Сицилия.

Лучано повдигна вежди.

- Аз съм от Леркара Фриди.

- О, от големия град - рече Дион.

Лучано заобиколи бюрото.

- Трябва да си от истинска дупка като Манганаро, за да наре­чеш Леркара Фриди „голям град“.

Дион кимна:

- Затова избягах оттам.

- Кога? Стани.

Дион стана.

- Когато бях осемгодишен.

- Прибирал ли си се?

- Че защо ми е да се връщам там?

- Ще си припомниш кой си. А не на какъв се правиш. Ще си припомниш кой си всъщност - той постави ръка на рамото на Дион. - Ти си шефът.

После посочи към Джо.

- А той е мозъкът. Да вървим на обяд. Знам един чудесен ресторант наблизо. Правят най-хубавия сос в града.

Излязоха от кабинета и четирима мъже ги оградиха, докато вървяха към асансьора.

- Джо - каза Лъки, - трябва да те запозная с приятеля си Майер. Той има страхотни идеи за казина във Флорида и Куба - Лучано прегърна Джо през раменете. - Знаеш ли каква е ситуацията в Куба?

Двайсет и седма шава

Един фермер джентълмен в Пинар дел Рио

КОГАТО ПРЕЗ КЪСНАТА ПРОЛЕТ на 1935 г. Джо Кофлин се срещна с Ема Гулд в Хавана, бяха минали девет години от обира на кръчмата в Южен Бостън. Той си спомни колко хладнокръвна бе тя през онази сутрин, колко невъзмутима бе и как тези й качества го бяха притеснили. Бе объркал притеснението с привличане, а привличането - с любов.

Двамата с Грасиела бяха в Куба почти от година и първо от­седнаха в къщата за гости в една от кафеените плантации на Естебан високо в хълмовете на Лac Терасас на около осемде­сет километра западно от Хавана. Сутрин се будеха от аромата на кафеени зърна и какаови листа, докато мъглата се стелеше между дърветата. Вечер се разхождаха в полите на планината, докато последните слънчеви лъчи отказваха да пуснат гъстите корони на дърветата.

Майката и сестрата на Грасиела дойдоха на гости един уи­кенд и така и не си тръгнаха. Томас, който още дори не можеше да пълзи, когато пристигнаха, направи първите си стъпки в края на десетия месец от живота си. Жените го глезеха безсрамно и го хранеха, докато не го превърнаха в топчица с гривнички на дебелите крачета. Но след като проходи, съвсем скоро започна и да тича. Тичаше из полетата, нагоре-надолу по баирите, а жените го гонеха и скоро от топчесто дете се превърна в строй­но момче със светлата коса на баща си, тъмните очи на майка си и кожа като какао с масло, наследена от двамата.

Джо пътува няколко пъти до Тампа с малък самолет - тримоторен Форд 5-АТ, който дрънчеше на вятъра и се издигаше и спускаше неочаквано. Два-три пъти слизаше от него с толкова заглъхнали уши, че не чуваше нищо до края на деня. Медицин­ските сестри от въздушния флот му казаха да дъвче дъвка и да тъпче ушите си с памук, но въпреки всичко този начин на пъту­ване бе примитивен и Грасиела отказваше да се придвижва така. Тъй че Джо пътуваше без нея и установяваше, че тя и Томас му липсват до болка. Будеше се посред нощ в къщата им в Ибор с толкова силни болки в стомаха, че едва дишаше.

Щом свършеше работата си, хващаше първия самолет за Маями. И първия възможен самолет за Куба.

Не че Грасиела не искаше да се връща в Тампа - напротив. Просто не искаше да лети дотам. А и не искаше да се връща точно сега. (Което Джо подозираше, че означава, че всъщност не желае особено да се връща.) Тъй че останаха сред хълмове­те на Jlac Терасас, а освен майка й и сестра й Бенита, дойде и третата й сестра Инес. Каквито и пререкания да бяха имали в миналото четирите жени, те бяха забравени заради Томас. Един- два пъти Джо, привлечен от смеха им, ги хвана да обличат То­мас като момиче.

Една сутрин Грасиела го попита дали може да си купят къща тук.

- Тук ли?

- Е, не е задължително да е точно тук. Имам предвид в Куба. Просто място, на което да ходим на почивка.

- Ще ходим на почивка? - усмихна се Джо.

- Да, скоро трябва да се връщам на работа.

Всъщност не трябваше. По време на пътуванията си Джо се срещаше е хората, в чиито ръце тя бе оставил благотворител­ните си инициативи, и всички те бяха благонадеждни мъже и жени. Грасиела можеше да не се връща в Ибор и цяло десетиле­тие, и всичките й организации щяха да са още живи, по дяволи­те, дори да процъфтяват.

- Разбира се, скъпа. Както искаш.

- Не е задължително да е голяма. Нито пък луксозна. Нито...

- Грасиела, харесай си къща. Ако видиш някоя и не е за про­дан, предложи им двойно повече.

В онези дни това не бе нечувано. Куба, засегната от Депре­сията по-силно от повечето други държави, се възстановяваше с колебливи стъпки. Злоупотребите на режима на Мачадо бяха заменени от надеждата на полковник Фулхенсио Батиста, во­дач на Сержантския бунт, който бе свалил Мачадо от власт. Официално президент на републиката беше Карлос Мендиета, но всички знаеха, че конците дърпат Батиста и армията му. На тази промяна се гледаше с толкова добро око, че американско­то правителство започна да налива пари в острова пет минути след като въстаниците качиха Мачадо на самолет за Маями. Пари за болници, пътища, музеи и училища и за нов търговски район по протежението на булевард „Малекон“, Полковник Батиста обичаше не само американското правителство, но и американския комарджия, тъй че Джо, Дион, Майер Лански и Естебан Суарес бяха сред хората, които имаха контакт с най- високопоставените в правителството. Вече бяха взели под наем за деветдесет и девет години някои от най-добрите парцели земя по Парке Сентрал и в района на пазара Такон.

Възможностите за печалба бяха безкрайни.

Грасиела твърдеше, че Мендиета е пионка на Батиста, че Батиста е пионка на „Юнайтед Фрут“ и на САЩ; че ще опразни хазната и ще съсипе земята, докато САЩ го държи на поста, защото Америка вярвала, че мръсните пари някак си щели да доведат до добри дела.

Джо не спореше с нея. Не отбеляза и че те самите вършат добри дела с мръсни пари. Вместо това я разпита за къщата, която бе харесала.

Ставаше въпрос за фалирала тютюнева плантация непосред­ствено до село Аркенас на осемдесет километра западно в про­винция Пинар дел Рио. Имало къща за гости за семейството й и обширни черноземни поля, където Томас да тича на воля. В деня, в който Джо и Грасиела купиха имота от вдовица на име Доменика Гомес, тя ги запозна с Иларио Бакигалупи пред кан­тората на адвоката. Иларио, обясни им жената, щял да ги научи на всичко за отглеждането на тютюн, ако имали желание.

Джо огледа дребния закръглен мъж с бандитски мустачки, докато шофьорът на вдовицата я водеше към двуцветен „Дет­ройт Електрик“. Бе виждал Иларио с вдовицата Гомес няколко пъти, все на заден план, и предполагаше, че той е бодигард в район, където отвличанията не бяха рядкост. Но сега забеляза обсипаните с белези едри длани и как изпъкваха костите в тях.

Изобщо не се бе замислял какво ще прави с нивите.

Иларио Бакигалупи обаче бе мислил доста по въпроса.

Първо, обясни той на Джо и Грасиела, никой не се обръщал към него с Иларио - викали му Киги, което нямало нищо общо с тютюна. Като дете не можел да произнася името си и винаги се затруднявал с втората сричка.

Киги им обясни, че 20 процента от жителите на село Арке­нас до съвсем скоро разчитали изцяло на плантацията на Гомес за работа. Откакто сеньор Гомес се пропил, а после паднал от коня си, след което се побъркал и поболял, нямало работа. От три есени насам, каза Киги, нямало работа. Затова много от децата в селото не носели панталони. Ризите, ако се кърпели, можели да изкарат цял живот, но в някакъв момент панталони­те се прокъсвали на коленете и на седалището.

Джо бе забелязал многобройните деца с голи дупета при по­сещенията си в Аркенас. А онези, които не бяха с голи дупета, бяха изцяло голи. Аркенас в подножието на Пинар дел Рио бе по-скоро надежда за село, отколкото истинско село. Тук няма­ше кмет или местен управник. Улиците представляваха кални проходи.

   - Ние не разбираме нищо от селскостопанска работа - каза Грасиела.

Бяха отишли в кръчма в град Пинар дел Рио.

- Но аз разбирам - отвърна Киги. - Знам толкова много, се- ньорита, че ако съм забравил нещо, значи то не си е струвало да се научава.

Джо се вгледа в мъдрите, лукави очи на Киги и се замисли върху отношенията между работника и вдовицата. Бе предпо­ложил, че вдовицата използва Киги за охрана, но сега осъзна, че през цялото време на сделката Киги е следял какво ще се случи с прехраната му и се е погрижил вдовицата Гомес да раз­бере какво се очаква от нея.

- Ти е какво би започнал? - попита го Джо и наля по още една чаша ром.

- Ще трябва да подготвите почвата и да изорете нивите. Това трябва да се направи най-напред. Сезонът започва другия ме­сец.

- Ще можеш ли да не се пречкаш на жена ми, докато тя опра­вя къщата?

Киги кимна няколко пъти на Грасиела.

- Разбира се, разбира се.

- Колко души ще ти трябват? - попита тя.

Киги обясни, че ще им трябват мъже и деца за сеенето и мъже, които да оформят лехите. Щели да им трябват мъже или деца, за да следят в почвата да няма гъби, болести и плесен. Щели да им трябват мъже и деца, за да садят, копаят и орат и да изтребват гъсениците, скакалците и други вредители. Щял да им трябва пилот, който не прекалява алкохола, за да наторява посевите.

- Боже! - възкликна Джо. - Колко работа е нужна за това нещо?

- Още дори не сме говорили за брануването, разсаждането и беритбата - отвърна Киги. - След това тютюнът трябва да се наниже, окачи, изсуши, някой трябва да поддържа огъня в хам­бара.

Той махна с едрата си длан, за да покаже колко труд е нужен.

   - Колко ще изкараме? - попита Грасиела.

Киги плъзна по масата изчисленията.

Джо отпи от рома си и ги прегледа.

- Значи в добра година, ако няма синя плесен, скакалци, гра­душки и ако Бог дава през цялото време слънце на Пинар дел Рио, ще изкараме четири процента върху инвестициите си - той погледна към Киги. - Нали така?

- Да, защото използвате само една четвърт от земята си. Но ако вложите средства и в другите си ниви, ако ги върнете в състоянието им отпреди петнайсет години? След пет години ще сте богати.

- Ние вече сме богати - отбеляза Грасиела.

- Ще бъдете още по-богати.

- Ами ако не целим да забогатяваме повече?

- Тогава погледнете на нещата по следния начин - предложи Киги. -Ако оставите селото да гладува, някоя сутрин може да намерите всичките му обитатели заспали в нивата ви.

Джо се изправи на стола си.

- Това заплаха ли е?

Киги поклати глава.

- Знаем много добре кой сте, мистър Кофлин. Известният американски гангстер. Приятел на полковника. По-безопасно ще е човек да пререже гърлото в открито море, отколкото да ви заплашва - той се прекръсти със сериозно изражение. - Но когато хората гладуват и нямат къде да живеят, къде мислите, че отиват?

- Не и на моята земя - отвърна Джо.

- Но земята не е ваша, а на Бог. Вие само сте я взели под наем. Ромът? Животът? - той се потупа по гърдите. - Всички ние само взимаме под наем живота си от Бог.

* * *

ОСНОВНАТА КЪЩА се нуждаеше от почти толкова голям ре­монт, колкото фермата.

Докато навън вървеше оранта, вътре стягаха домашното ог­нище. Грасиела накара работниците да измажат и пребоядисат стените наново, да изкъртят пода в половината къща и да го сменят. Първоначално имаше само една тоалетна; когато Киги започна брануването, вече имаше четири.

По това време редовете тютюн вече бяха високи по метър и двайсет. Една сутрин Джо се събуди сред толкова сладък и аро­матен въздух, че незабавно изгледа похотливо извивката: на шията на Грасиела. Томас спеше в люлката си, а Грасиела и Джо излязоха на балкона и се вгледаха в нивите. Когато Джо си легна, те бяха кафяви, но сега зеленият килим се бе окичил с розови и бели цветчета, които сияеха на меката утринна свет­лина. Двамата гледаха земята си от балкона на къщата си в по­лите на Сиера дел Росарио и докъдето им стигаше погледът, цветчетата искряха.

Грасиела, застанала пред него, протегна ръка и я обви около врата му. Той постави длани върху корема й и положи брадичка на рамото й.

- А казваш, че не вярваш в Бог - рече тя.

Джо си пое дълбоко въздух и вдъхна аромата й.

- А ти не вярваш, че мръсните пари могат да се използват за добри дела.

Тя се изкикоти и той усети вибрациите от смеха й по дланите и брадичката си.

* * *

ПО-КЪСНО СЪЩАТА сутрин пристигнаха работниците и тех­ните деца, тръгнаха през нивите и започнаха да берат цветче­тата. Растенията бяха разперили листа като птици крилете си и от прозореца на следващата сутрин Джо вече не можеше да види почвата, нито цветчетата. Под ръководството на Киги фермата продължаваше да работи без проблем. За следващия етап той доведе още повече деца от селото, десетки деца, и понякога Томас се смееше неудържимо, когато чуеше смеха им на полето. Често Джо седеше вечер и слушаше как момче­тата играят бейзбол на една от нивите, оставени за угар. Иг­раеха, докато и последната светлина на деня не угаснеше в небето, само с дръжка от метла и одърпана топка, която бяха намерили отнякъде. Покритието от телешка кожа отдавна се бе скъсало, както и вълната, но бяха успели да спасят корко­вата сърцевина.

Слушаше виковете им, ударът на пръчката в топката и си мис­леше как Грасиела неотдавна му бе казала, че е добре Томас скоро да се сдобие с братче или сестричка.

Джо си помисли: „Защо да спираме с едно дете?“

* * *

РЕМОНТЪТ НА КЪЩАТА вървеше по-бавно от съживяване­то на фермата. Един ден Джо отиде до Стария град в Хавана, за да потърси Диего Алварес - художник, реставратор на витражи. Двамата със сеньор Алварес се споразумяха за цената и кога ще му е удобно да измине сто и шейсетте километра до Аркенас, за да поправи прозорците, които Грасиела бе успяла да спаси.

След срещата Джо отиде до бижутерия на Авенида де лае Мисионес, препоръчана му от Майер. Часовникът на баща му, който изоставаше от повече от година, окончателно бе спрял да работи преди месец. Бижутерът - мъж на средна възраст с ос­тро лице и постоянно присвити очи - взе часовника, отвори капака и обясни на Джо, че макар часовникът да е изящен, за него трябва да се полагат грижи повече от веднъж на десет го­дини. Виждал ли Джо частите, тези крехки и деликатни колел­ца? Трябвало да се смажат.

- Колко време ще отнеме? - попита Джо.

- Не знам със сигурност. Трябва да го разглобя и да прегле­дам всички части.

- Разбирам. Колко време ще отнеме?

- Ако трябва само да се смаже и няма други повреди, четири дни.

- Четири - повтори Джо и усети потрепване в гърдите, ся­каш през душата му току-що бе прелетяла малка птичка. - Няма ли как да стане по-бързо?

Мъжът поклати глава.

- А, и сеньор? Ако дори една малка част е счупена... а вижда­те колко са мънички, нали?

- Да, да, да.

- Ще трябва да изпратя часовника в Швейцария.

Джо погледна през прашния прозорец към улицата. Извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си, извади банкнота от сто американски долара и я постави на тезгяха.

- Ще се върна след два часа. Дотогава да сте му поставили диагноза.

- Моля?

- Да ми кажете дали ще трябва да се праща в Швейцария.

- Да, сеньор, добре.

* * *

ДЖО ИЗЛЕЗЕ ОТ МАГАЗИНЧЕТО и тръгна да скита из Ста­рия град, целият изпаднал в чувствена разруха. Хавана, бе ре­шил той при едно от многобройните си пътувания дотук през последната година, не бе просто място; тя бе сън за това място. Сън, задрямал под слънцето, избледняващ заради бездънния си апетит към апатия, влюбен в похотливото барабанене на смъртните си конвулсии.

Зави зад ъгъла, после зад следващия, зад трети и накрая се озова на улицата, на която се намираше бордеят на Ема Гулд.

Естебан му бе дал адреса преди повече от година, вечерта преди кървавата кончина на Албърт Уайт, Мазо и Дигър, и гор­кия Сал, Левака и Кармине. Предполагаше, че е знаел, че ще дойде тук още вчера, когато излезе от дома си, но не си го бе признал, защото му се струваше глупаво и фриволно, а в него не бе останало почти нищо фриволно.

Пред входа стоеше жена, която поливаше тротоара с маркуч, за да почисти стъклата, счупени през нощта. Струята тласкаше стъкълцата и мръсотията към канавката по протежението на наклонената павирана улица. Когато жената вдигна глава и го видя, маркучът увисна в ръката й, но не падна.

Времето не се бе отнесло зле с нея, макар и да не я бе поща­дило съвсем. Изглеждаше като красива жена, чиито пороци не бяха отвърнали на любовта й, която пушеше и пиеше твърде много и двата навика бяха намерили начин да се отпечатат върху лицето й под формата на бръчици около клепачите й и линии в ъгълчетата на устата и под долната устна. Имаше торбички под очите, косата й бе суха въпреки влажността.

Тя вдигна маркуча и продължи да мие.

- Казвай, каквото имаш да казваш.

- Ще ме погледнеш ли?

Тя се обърна към него, но не отдели поглед от тротоара и той трябваше да се дръпне, за да не му се намокрят обувките.

- Когато колата падна в морето, си помисли: „Ще се възполз­вам от това“, така ли?

Тя поклати глава.

- Нима?

Ново отрицателно поклащане.

- Тогава какво стана?

- Когато ченгетата ни подгониха, казах на шофьора, че един­ственият начин да се измъкнем е да слезем от моста. Но той не ме послуша.

Джо се дръпна от пътя на маркуча.

   - И?

- И го застрелях в тила. Паднахме във водата, изплувах и Майкъл ме чакаше.

- Кой е Майкъл?

- Другият мъж, когото бях хванала на въдицата. Чакаше пред хотела цялата вечер.

- Защо?

Тя се намръщи.

- Щом Албърт започна да дрънка: „Не мога да живея без теб, Ема. Ти си всичко за мен, Ема“, ми трябваше резервен план, в случай че двамата се избиете. Какво друго му остава на едно момиче? Знаех, че рано или късно ще трябва да се изплъзна от влиянието ви. Боже, а вие и двамата не се отказахте.

- Извинявай, че те обичах.

- Не ме обичаше - тя се съсредоточи върху едно парче стъкло, забило се между две павета на улицата. - Просто искаше да ме имаш. Като тъпа гръцка ваза или скъп костюм. Да ме показваш на приятелите си: „Не е ли сладурана?“

Тя най-накрая го погледна.

- Не съм сладурана. Не искам да съм нечия собственост. Искам аз да притежавам.

- Скърбих за теб - каза Джо.

- Колко сладко, захарче.

- Години наред.

- И как само носеше кръста си. Боже, чуй се!

Джо направи още крачка назад, макар тя да насочи маркуча на другата страна, и за пръв път видя цялата история като лековерен човек, обиран толкова много пъти, че жена му не му поз­волява да излиза от къщи с часовника си и каквито и да било пари.

- Взела си парите от шкафчето на гарата, нали?

Тя зачака куршума, който се страхуваше, че крие този въпрос, но Джо вдигна ръце, за да й покаже, че са празни и няма наме­рение да я наранява.

- Все пак ти ми даде ключа, забрави ли?

Ако сред крадците изобщо имаше някаква чест, Ема бе пра­ва. Той й бе дал ключа; от онзи миг нататък тя бе имала право да го използва както намери за добре.

- А кое беше мъртвото момиче, което намираха на парчета из залива?

Ема спря водата и се облегна на стената на бордея си.

- Помниш ли как Албърт разправяше, че си е намерил ново момиче?

- Не съвсем.

- Е, намери си. Тя беше в колата. Така и не разбрах името и.

- Убила си и нея?

Тя поклати глава, след което потупа с пръст челото си.

- Удари си главата в предната седалка при катастрофата. Не знам дали е умряла тогава или по-късно, но не изчаках да раз­бера.

Джо стоеше на улицата като глупак. Като пълен глупак.

- Обичала ли си ме изобщо някога? - попита той.

Тя се взря изпитателно в него, все по-раздразнена.

- Разбира се. Имаше и такива моменти. Весело ни беше заед­но, Джо. Когато ти спираше да припадаш по мен достатъчно дълго, за да ме изчукаш като хората, тогава беше страхотно. Но това не ти стигаше, трябваше да си въобразяваш разни неща.

- Какви например?

- Не знам... да си въобразяваш разни романтични, ефирни неща. Ние не сме Божи чеда, не сме герои от приказка за ис­тинска любов. Ние живеем през нощта и се вихрим в толкова бърз танц, че тревата няма време да поникне под краката ни. Това е нашият девиз.

Тя запали цигара, почисти парченце тютюн от езика си и го пусна на ветреца.

- Да не мислиш, че не знам кой си сега? Да не мислиш, че не съм се чудила кога ще се появиш тук, сред местните? Ние сме свободни. Няма братя, сестри и бащи. Няма хора като Албърт Уайт. Искаш ли да влезеш? Поканата винаги важи - тя се при­ближи към него. - Така весело си прекарвахме. Може и сега да се повеселим. Да прекараме живота си някъде в тропиците и да броим парите си върху сатенени чаршафи. Свободни като птички.

- Мамка му - отвърна Джо, - не искам да съм свободен.

Тя вдигна очи и изглеждаше толкова объркана, че едва ли не скърбеше истински.

- Но нали това искаше?

- Не, ти искаше това. И сега го имаш. Сбогом, Ема.

Тя стисна устни и не му каза довиждане, сякаш така щеше да запази поне малко власт над него.

Това бе някаква инатлива, злобна гордост, която се среща при стари мулета и разглезени деца.

- Сбогом - повтори той и си тръгна, без да се обръща назад, без капчица съжаление, без да остане нещо неизказано.

* * *

КОГАТО СЕ ВЪРНА ПРИ БИЖУТЕРА, той му каза - тактично и много внимателно, - че часовникът трябва да бъде изпра­тен в Швейцария.

Джо подписа формуляра и заявката за ремонт. Взе грижливо написаната квитанция, прибра я в джоба си излезе от магазин­чето.

За миг постоя на старата улица в Стария град, без да знае накъде да тръгне.

Двайсет и осма глава

Колко късно беше

ВСИЧКИ МОМЧЕТА, които работеха във фермата, играеха бейзбол, но за някои играта бе направо религия. С настъпване­то на беритбата Джо забеляза, че няколко от тях бяха увили върховете на пръстите си е лейкопласт.

- Откъде са взели лейкопласта? - попита той Киги.

- О, имаме го с кутии. По времето на Мачадо пратиха меди­цински екип с някакви журналисти. Да покажат на всички кол­ко много Мачадо обича селяните. Но скоро след това журнали­стите си тръгнаха, а с тях и докторите. Взеха си всичкото обо­рудване, но задържахме кутия с лейкопласт за малките.

- Защо?

- Низали ли сте някога тютюн?

- Не.

- Е, ако ви покажа как става, ще спрете ли с тъпите въпроси?

- Най-вероятно не - отвърна Джо.

Стръковете тютюн вече бяха по-високи от среден на ръст мъж, а листата им бяха по-дълги от ръката на Джо. Той вече не позволяваше на Томас да тича из насажденията от страх да не се изгуби. Берачите - предимно по-големи момчета - пристиг­наха една сутрин, за да оберат листата на узрелите стръкове. Товареха ги на дървени шейни, които откачиха от мулетата и закачиха за трактори. Тракторите спираха пред хамбара за су­шене в западния край на плантацията, а шофирането бе задача за най-малките момчета. Една сутрин Джо излезе на верандата и момче на не повече от шест години премина покрай него с трактор, теглещ шейна с листа. Момчето се усмихна широко на Джо, помаха му и продължи нататък.

Пред хамбара листата се сваляха от шейните и се оставяха на масите за низане под сянката на дърветата. Върху тезгяхите имаше монтирани решетки. С това се занимаваха момчета­та, които играеха бейзбол с лейкопласт по пръстите. Те по­ставяха пръчка на решетката и започваха да връзват листата за нея с канап, докато снопове листа не покриеха пръчката от единия до другия край. Занимаваха се с това от шест сутринта до осем вечерта; през тези седмици не играеха бейзбол. Тряб­ваше да дърпат канапа силно, докато в същото време притис­кат пръчките, тъй че раните по пръстите и дланите бяха нещо обичайно. Затова, отбеляза Киги, увиваха пръстите си с лей­копласт.

След като приключат с низането, след като тютюнът е ока­чен за сушене от единия край на хамбара до другия, го чакаме пет дни да изсъхне. Единственият, който работи тогава, е чо­векът, който поддържа огъня, и мъжете, които следят вътре да не става твърде влажно или прекалено сухо. Тогава момчетата могат да играят бейзбол - той докосна за миг Джо по лакътя. - Ако не възразявате, разбира се.

Джо стоеше пред хамбара и гледаше как момчетата нижат тютюна. Дори с помощта на решетките, те трябваше да протя­гат ръце, за да връзват листата - да вдигат ръце и да ги протя­гат по четиринайсет часа на ден. Той изгледа възмутено Киги.

- Естествено, че не възразявам. Боже, тази работа е непоно­сима.

- Аз я вършех в продължение на шест години.

- Как така?

- Не обичам да гладувам. Вие обичате ли?

Джо обърна очи с досада.

- Аха, и вие не обичате да гладувате. Това е единственият въпрос, по който целия свят е на едно мнение - никак не е при- ятно да се гладува.

На следващата сутрин Джо завари Киги в хамбара да прове­рява дали момчетата окачват сноповете тютюн на достатъчно голямо разстояние. Джо го повика и двамата прекосиха нивите и тръгнаха по източния хълм, където спряха на най-лошата нива в имота на Джо. Парцелът бе каменист, хълмовете спираха слънцето през целия ден, а червеите и бурените го обожаваха.

Джо попита дали Херодес, най-добрият им шофьор, има мно­го работа по време на низането.

- Участва в беритбата -отвърна Киги, - но е толкова зает, колкото и останалите момчета.

- Добре, накарай го да изоре тук.

- Но тук нищо няма да порасне - възрази Киги.

- Не думай.

- Защо тогава да орем?

- Защото е по-лесно да се направи игрище за бейзбол на ра­вен терен, не си ли съгласен?

* * *

В ДЕНЯ, в който очертаха полето на питчъра, Джо мина с То­мас покрай хамбара и видя един от работниците, Перес, да бие сина си - налагаше го по главата все едно момчето беше куче, свило вечерята му. Хлапето едва ли бе на повече от осем годи­ни. Джо извика:

- Хей - и тръгна към тях, но Киги му препречи пътя.

Перес и синът му го погледнаха объркани и мъжът отново удари момчето по главата, а после няколко пъти по дупето.

- Нужно ли е това? - обърна се Джо към Киги.

Томас, без да разбира какво става, протегна ръце към Киги, към когото се бе привързал напоследък.

Киги взе Томас от Джо, вдигна го високо над главата си, а Томас се засмя. Киги попита:

- Да не мислиш, че на Перес му е приятно да бие детето си? Да не мислиш, че се е събудил, казал си е, че иска да е лош и да се погрижи момчето да го намрази? Не, не. Събудил се е и си е казал: „Трябва да сложа храна на масата, да им осигуря дом, да поправя протеклия покрив, да избия плъховете в стаята им, да им покажа правилния път, да покажа на жена си, че я обичам, да имам пет шибани минути за себе си и да поспя четири часа преди да трябва отново да изляза на полето. А когато тръгна за работа, чувам най-малките да плачат: „Татко, гладен съм. Тат­ко, няма мляко. Татко, лошо ми е“. И ден след ден той се приби­ра и чува това, ден след ден излиза и чува същото и тогава ти даваш работа на сина му и все едно си му спасил живота. И може наистина да си го направил. Но ако синът му не си свърши работата? Тогава синът отнася пердах. По-добре бит, отколко­то гладен.

- Какво е сбъркало момчето?

- Трябваше да наглежда огъня в хамбара. Заспало. Можеше всичкият тютюн вътре да изгори - Киги подаде Томас обратно на Джо. - Можеше и то да изгори.

Джо отново погледна към бащата и сина. Перес бе прегърнал момчето през раменете, то кимаше, а баща му му говореше тихо и го целуна няколко пъти по главата. Бе предал урок на сина си. Момчето обаче не изглежда да се размекна от целув­ките. Тъй че бащата го бутна настрани и двамата отново се заеха с работа.

* * *

БЕЙЗБОЛНОТО ИГРИЩЕ бе завършено в деня, в който пре­местиха тютюна от хамбара в цеха за пакетиране. Подготовка­та на листата за пазара се извършваше почти изцяло от жените, които изкачваха хълма до плантацията сутрин със същите об­рулени лица и възлести длани като мъжете. Докато те сортира­ха тютюна по качество, Джо събра момчетата в полето и им раздаде ръкавиците, новите топки и бухалките, които бяха пристигнали преди два дни. Постави три постелки за базите и една за финала.

Сякаш им показа как да летят.

* * *

В РАННИТЕ ВЕЧЕРИ той водеше Томас на мачовете. Поняко­га Грасиела ги придружаваше, но присъствието й често разсей­ваше прекалено няколко от момчетата, които навлизаха в пу­бертета.

Томас, който по принцип не можеше да стои мирен, бе завла­дян от играта. Седеше тихо с ръце стиснати между коленете и гледаше нещо, което още не можеше да разбере, но което му въздействаше като музика или топла вода.

Една вечер Джо каза на Грасиела:

- Освен нас, единствената надежда за това градче е бейз­болът. Те го обожават.

- Това е хубаво, нали?

- Да, чудесно е. Плюй колкото си искаш по Америка, скъпа, но изнасяме и някои добри стоки.

Тя го стрелна с кафявите си очи.

- Но не безплатно.

- Че кой даваше нещо безплатно? Какво друго движеше света, ако не свободната търговия? Ние ви даваме нещо, а вие ни да­вате друго в замяна.

Джо обичаше жена си, но тя като че ли още не можеше да приеме факта, че собствената й страна, макар и несъмнено задължена на неговата, бе спечелила от това. Преди САЩ да ги спасят от огъня, испанците ги бяха оставили да линеят в по­мийна яма от малария, разбити пътища и без здравеопазване. Мачадо не бе подобрил модела. Но сега, при генерал Батиста, се изграждаше инфраструктура. Имаха вътрешна канализация и електричество в една трета от страната и в половин Хавана. Имаха добри училища и няколко прилични болници. И имаха по-дълга продължителност на живота. Имаха зъболекари.

Да, САЩ продаваше част от добрата си воля под дулото на пистолет. Но всички велики страни, тласкали цивилизацията напред, бяха действали така.

А в случая с Ибор, не бе ли направил и Джо същото? Както и Грасиела? Построиха болници с кървави пари. Прибраха жени и деца от улиците с печалбата от контрабанда на ром.

От зората на времето добрите дела често се вършеха с мръсни пари.

А сега, в полудялата по бейзбола Куба, в регион, в който иначе биха играли с пръчки и голи ръце, децата имаха ръкавици, тол­кова нови, че кожата пукаше, а бухалките бяха светли като току- що обелени ябълки. И всяка вечер след работа, след като оста­налите зелени стебла биваха отстранени от листата и тютюнът бе почистен и пакетиран, а въздухът ухаеше на мокър тютюн и катран, Джо седеше на стол до Киги, гледаше как сенките се издължават по полето и двамата обсъждаха откъде да купят семена за трева, за да не стои игрището в прахоляк и камънаци. Киги бе чул слухове за лига някъде наблизо и Джо го помоли да поразпита, особено през есента, когато във фермата щеше да има най-малко работа.

В пазарния ден тютюнът им се продаде на втората най-висо­ка цена в склада, голямо количество беше взето от един купу­вач - тютюневата компания на Робърт Бърнс, който произвеж­даше тънки пури - последния писък на модата сред американ­ците.

За да отпразнуват, Джо плати допълнително на всички мъже и жени. Раздаде две касетки ром „Суарес-Кофлин“ в селото. След това по предложение на Киги нае автобус и двамата заве­доха бейзболния отбор за пръв път на кино в „Бижу“ във Виня- лес.

Кинопрегледът съобщаваше за Нюрнбергските закони, кои­то влизаха в сила в Германия - кадри на разтревожени евреи, които си събират багажа и напускат обзаведените си апарта­менти, за да заминат с първия влак. Наскоро Джо бе чел ста­тии, в които се твърдеше, че канцлерът Хитлер е истинска заплаха за крехкия мир в Европа след 1918 г., но се съмняваше, че смешният дребосък ще успее да продължи още дълго с лу­достта си, след като сега целият свят бе нащрек - просто няма­ше да му позволят.

Късометражните филми след това не бяха запомнящи се, макар че момчетата се смяха много и с грейнали очи, както ко­гато им бе донесъл постелките за базите, и на Джо му трябваше момент да осъзнае, че децата не знаеха почти нищо за киното и си мислеха, че кинопрегледът за Германия е пълнометражният филм.

И тогава започна игралният филм - каубойска история със заглавие „Ездачите ог Източната планина“ с Текс Моран и Естел Съмърс. Надписите се появяваха за кратко на екрана и Джо, който по принцип не обичаше да ходи на кино, хич не се заин­тересува кои са създателите на лентата. Всъщност тъкмо се канеше да провери дали дясната му обувка е завързана, когато името, изписало се на екрана, прикова погледа му.

Сценарий

Ейдън Кофлин

Джо погледна към Киги и момчетата, но те не бяха забеляза­ли нищо.

Брат ми, искаше му се да каже на някого. Това е брат ми.

* * *

В АВТОБУСА НА ВРЪЩАНЕ към Аркенас не можеше да спре да мисли за филма. Да, беше уестърн с изобилие от пре­стрелки и млада дама в беда, както и преследване е дилижанс по стръмен планински път, но в него имаше и още нещо, ако човек познаваше Дани. Героят на Текс Моран бе честен ше­риф в, както се оказа, корумпиран град. Град, чиито най-видни граждани се събраха една нощ, за да скроят план как да убият мургав пътуващ фермер, който уж бил зяпал дъщерята на един от тях. Накрая филмът се отдалечаваше от радикалната си предпоставка - добрите жители на градчето се поучиха от грешката си, - но чак след като мургавият фермер бе убит от група странници с черни шапки. Посланието на филма, поне според Джо тогава, беше, че опасността отвън ще изличи опас­ността отвътре. Което Джо - а и Дани - от опит знаеха, че е пълна глупост.

Но при всички случаи в киното си прекараха страхотно. Мом­четата се бяха побъркали от въодушевление; през целия път обратно не спираха да говорят как ще си купят пушки и па­трондаши, когато пораснат.

* * *

В КРАЯ НА ЛЯТОТО часовникът му пристигна от Женева по пощата. Получи го в красива махагонова кутийка с кадифена подплата, лъснат до блясък.

Джо така се зарадва, че чак след няколко дни призна, че въпре­ки всичко още изостава малко.

ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ Грасиела получи писмо, с което я уведо­мяваха, че настоятелството на Централен Ибор я е избрало за Жена на годината заради работата й с хора в неравностойно положение в Латиноамериканския квартал. В настоятелството членуваха кубинци, испанци и италианци, мъже и жени, които се събираха веднъж месечно, за да обсъждат общите си инте­реси. През първата година групата се бе разпускала на три пъти, а повечето от срещите завършваха с бой, който преминаваше от избрания ресторант на улицата. Пререканията бяха обикно­вено между испанците и кубинците, но от време на време и италианците нанасяха по някой удар, за да не се чувстват изо­лирани. След като обърнаха достатъчно внимание на старите вражди, членовете откриха, че ги свързва фактът, че са отхвърлени от обществото на Тампа, и скоро се превърнаха в много силна група по интереси. Ако Грасиела се съгласяла, пишеха от настоятелството, с радост щели да й връчат награда­та на галавечеря в хотел „Дон Сезар“ на плажа в Сейнт Пи- търсбърг през първия уикенд на октомври.

- Какво ще кажеш? - попита Грасиела на закуска.

Джо бе капнал от умора. Напоследък сънуваше различни ва­риации на един и същ кошмар. Беше със семейството си в чуж­да страна, като че ли някъде в Африка, но не можеше да опре­дели къде точно. Знаеше само, че са сред висока трева и е мно­го горещо. Зърваше едва-едва баща си далеч в полето. Той не казваше нищо. Само гледаше как ягуарите излизат от високата трева елегантни и жълтооки. Бяха кафяви като тревата, поради което бе невъзможно да ги забележиш, преди да е станало твърде късно. Когато Джо видя първия, той извика на Грасиела и Томас, но гърлото му вече бе прегризано от котката, която стоеше върху гърдите му. Забеляза колко червена изглежда кръвта му върху големите й бели зъби, затвори очи и пропадна в мрака.

Джо си наля още кафе и се опита да пропъди съня.

- Мисля - каза той на Грасиела, - че е време отново да ви­диш Ибор.

Ремонтът на къщата, за нейна голяма изненада, почти бе при­ключил. А миналата седмица Джо и Киги положиха тревната настилка на игрището. Засега нищо не ги задържаше в Куба, освен самата Куба.

Тръгнаха в края на септември, когато свършваше дъждовни­ят сезон. Заминаха от пристанището на Хавана, прекосиха Фло- ридския пролив и пристигнаха на пристанището в Тампа в късния следобед на 29 септември.

Сепе Карбоне и Енрико Поцета, които бързо се бяха издиг­нали в организацията на Дион, ги посрещнаха и Сепе обясни, че се е разчуло за пристигането им. Той показа на Джо пета страница на Тампа Трибюн:

ИЗВЕСТЕН ГАНГСТЕР СЕ ЗАВРЪЩА В ИБОР

В статията се твърдеше, че Ку Клукс Клан отново отправя заплахи и че ФБР подготвя обвинителен акт.

   - Боже - рече Джо, - откъде ги измислят тези работи?

- Да взема ли палтото ви, мистър Кофлин?

Върху костюма си Джо носеше копринен шлифер, който си бе купил от Хавана. Бе внос от Лисабон и бе изключително лек, като слой епидермис, но напълно непромокаем. През по­следния час на кораба Джо бе видял как се скупчват облаци, което не бе изненадващо - дъждовният сезон в Куба може и да беше много по-тежък, но и този в Тампа не бе за подценяване, а съдейки по облаците, още не бе приключил.

- Няма нужда - отвърна Джо. - Помогнете на жена ми с чан­тите.

- Разбира се.

Четиримата излязоха от пристанището и отидоха на паркин­га - Сепе от дясната страна на Джо, Енрико от лявата на Граси­ела. Томас бе в прегръдките на Джо, обвил ръце около врата му. Джо тъкмо погледна колко е часът, когато прогърмя първи­ят изстрел.

Сепе умря прав - Джо бе виждал подобна смърт достатъчно пъти. Той продължаваше да държи чантите на Грасиела, кога­то куршумът проби дупка в главата му. Джо се обърна, докато Сепе падаше, и тогава прогърмя вторият изстрел, а стрелецът казваше нещо със спокоен, сух глас. Джо притисна Томас в рамото си, хвърли се към Грасиела и тримата се стовариха на земята.

Томас изпищя повече от шок, отколкото от болка, доколкото Джо прецени, а Грасиела изхриптя. Джо чу Енрико да стреля. Погледна нататък и видя, че Енрико е прострелян във врата, откъдето шуртеше кръв, но въпреки всичко стреляше, стреля­ше под най-близката до тях кола.

Сега Джо чу какво казва стрелецът:

- Покай се. Покай се.

Томас виеше. Не от болка, а от страх, Джо знаеше разликата. Той попита Грасиела:

- Добре ли си? Добре ли си?

- Да, изкарах си въздуха. Върви.

Джо се изтърколи настрани, извади пистолета си и се при­съедини към Енрико.

- Покай се.

Двамата стреляха под колата по чифт бежови ботуши и кра­чоли.

- Покай се.

С петия изстрел на Джо двамата с Енрико уцелиха. Куршумът на Енрико удари левия ботуш, а куршумът на Джо разби левия глезен на две.

Джо погледна към Енрико, тъкмо когато той се изкашля веднъж и умря. Смъртта му бе бърза, а пистолетът в ръката му още пушеше. Джо скочи през капака на колата и се приземи пред Ървинг Фигис.

Фигис бе облечен с бежов костюм и избеляла бяла риза. Но­сеше сламена каубойска шапка и използва пистолета си, колт с дълго дуло, за да се оттласне със здравия си крак. Стоеше на чакъла с бежовия си костюм и с простреляния си крак, който висеше от чуканчето на глезена като пистолета, който висеше от ръката му.

Той погледна Джо в очите.

- Покай се.

Джо продължи да държи пистолета си насочен към гърдите на Ърв.

- Не разбирам.

- Покай се.

- Добре. Пред кого?

- Пред Бог.

- Кой каза, че не се разкайвам? - Джо направи крачка на­пред. - Но няма да се покая пред теб, Ърв.

- Тогава се покай пред Бог - отвърна Ърв задъхано, - в мое присъствие.

- Не. Защото тук продължава да става въпрос за теб, а не за Бог, нали?

Ърв потрепери няколко пъти.

- Тя беше моето момиченце.

Джо кимна.

- Но не аз ти я отнех, Ърв.

- Такива като теб го направиха - Ърв бе приковал очи в Джо, в нещо около кръста му.

Джо погледна надолу, но не видя нищо.

- Такива като теб, те го направиха - повтори Ърв.

- И какви сме ние? - попита Джо и пое риска отново да сведе поглед към корема си, но пак не видя нищо.

- Вие не носите Бог в сърцата си.

- Аз нося Бог в сърцето си. Той не е само твой Бог. Защо тя се самоуби в твоето легло?

- Моля? - Ърв вече плачеше.

- В къщата ти има три спални. Защо тя се самоуби в твоята?

- Ти, болен и самотен човек. Ти, болен и самотен...

Ърв погледна към нещо зад рамото на Джо и после отново свали очи към кръста му.

И Джо не издържа. Огледа корема си и видя нещо, което го нямаше на кораба. Нещо, което не беше на кръста му; беше на шлифера му. В шлифера.

Дупка. Идеално кръгла дупка от дясната страна точно над бедрото му.

Ърв срещна поглед му с истински срам.

- Ужасно съжалявам - каза той.

Джо още се опитваше да разбере какво става, когато Ърв видя онова, което бе чакал и заподскача по пътя на един крак, право пред камион с въглища.

Шофьорът блъсна Ърв и чак тогава успя да натисне спирач­ките, но камионът само се плъзна по настилката, Ърв влетя под гумите и машината подскочи, когато смаза костите му и преми­на през него.

Джо извърна очи от пътя, чу как гумите продължават да сви­стят, погледна към дупката в шлифера си и осъзна, че куршумът е влязъл от задната страна. Беше минал чисто, на няколко сан­тиметра от хълбока му. Платът се бе развял, когато бе прикрил семейството си. Когато...

Джо погледна над колата и видя Грасиела, която се опитваше да се изправи, а от корема й шуртеше кръв. Той се метна през капака на колата и падна на четири крака пред нея.

- Джоузеф? - каза тя.

Джо долови страха в гласа й. По тона й разбра, че знае. Сва­ли шлифера си. Намери раната точно над слабините й, притис­на смачканата на топка дреха към корема и заповтаря:

- Не, не, не, не, не, не, не.

Тя вече не се опитваше да мърда. Вероятно и не можеше.

Една млада жена се осмели да подаде глава от вратата на ча­калнята и Джо изкрещя:

- Повикайте лекар! Лекар!

Жената се прибра вътре и Джо видя как Томас го гледа с от­ворена уста, от която обаче не излизаше нито звук.

- Обичам те - каза Грасиела. - Винаги съм те обичала.

- Не - каза Джо и притисна чело в нейното. Натискаше пал­тото върху раната е всички сили. - Не, не, не. Ти си... ти си... Не!

- Шшш - прошепна тя.

-Той вдигна глава от нейната, докато тя се изплъзваше все повече и повече.

- Всичко за мен - довърши той.

Двайсет и девета глава

Човек с неговия занаят

ТОЙ ОСТАНА ГОЛЯМ ПРИЯТЕЛ на Ибор, макар малко хора да го познаваха. Никой обаче не го познаваше така, както кога­то тя беше жива. Тогава той бе любезен и изненадващо открит за човек е неговата професия. Сега беше само любезен.

Остарял много бързо, казваха някои. Ходел колебливо, ся­каш куцал, макар да не беше така.

Понякога водеше момчето за риба. Обикновено по залез, когато сьомгата кълвеше повече. Сядаха на дигата, където бе на­учил момчето как да връзва кордата, и от време на време го прегръщаше през раменете, говореше му тихо на ухо и сочеше към Куба.

Благодарности

Изключително признателен съм на:

Том Бернардо, Майк Ийтън, Мал Еленбърг, Майкъл Корита, Джери Лихейн, Тереса Милевски и Стърлинг Уотсън, задето прочетоха ранни версии на книгата и ми дадоха насоки.

Служителите на музея „Хенри Б. Плант“ и на ресторант „Дон Висенте Де Ибор“ в Тампа.

Доминик Амента от Реган Къмюникейшънс, който отговори на въпросите ми за хотел „Статлър“ в Бостън.

Специални благодарности на Скот Детче, който ме заведе в Ибор на обиколка из района на тютюневата мафия.