Агнешко печено

Пролетта, най-оптималният сезон за самоубийство, предлага и прекрасни възможности на готвача. Често се чудя обаче дали подобно на Търнър, който „изобрети“ залезите, Т. С. Елиът не измисли феномена „сезонен суицидален бум“ (с което донякъде бихме могли да си обясним драстичното пролетно изобилие от хора, посягащи на живота си) и дали преди издаването на „Пустата земя“ април се е отличавал от останалите месеци с тази злокачественост. Все едно, дори навремето да не е бил най-жестокият месец, днес несъмнено е такъв. Емпирично потвърждение на гореописания сезонен феномен е постъпката на Мери-Тереза, която, явно обезумяла от чувство за вина, се хвърли от Пон Ньоф и се удави в Сена в хладното утро навръх Великден, непосредствено след като бе разобличена. Натоварила се с павета, вероятно откраднати или изпросени от работниците, които по онова време ремонтираха една улица близо до „Сент Шапел“ на остров Сите. Спомням си как двамата полицаи, яки момчета, които на един дъх бяха превзели стъпалата до четвъртия етаж, за да ни съобщят тъжната новина, не скриха почудата си: как е смогнала да се дотътри до прочутия мост с всичките тия павета в пазарската чанта, после как е нанизала дръжките на чантата на врата си и най-сетне как е успяла да се преметне през перилата с този товар. „Яка селска порода“, бе казал баща ми, като я наемаше на работа, а той рядко грешеше в преценките си за хората.

От друга страна, факторите, превръщащи сезона в твърде труден за старите и немощните, за маниакално-депресивните, слабоволевите и обременените с мъчителни спомени, действа много благотворно на щастливците, които могат да се радват, че са преживели зимата. Колкото и парадоксално да звучи, вероятно тъкмо този природен феномен — възраждащото се, опияняващо, буйно тържество на здравата пролет — потиска и омаломощава слабите. Нима не сме били свидетели как съвкупността от прекрасни условия (луксозна обстановка, природни красоти и чудесен климат) нерядко утрояват страданието на нещастния индивид, който на този фон започва да осъзнава собствената си невъзможност да влезе в хармония с онова, което е наоколо му. По този повод се сещам как една моя млада приятелка се опита да оправдае нежеланието си да приеме добре платено преподавателско място в Южна Калифорния с думите: „Там двеста и петдесет дни в годината грее слънце — ами ако все пак съм нещастна?!“ Мисля, че думите й само подкрепят твърде обезсърчителната американска максима: „Няма никаква полза от това да умееш да губиш.“ Та пролетта изправя губещите лице в лице със собствената им обреченост. А ние, останалите, „се веселим“ (както се казва в Стария завет), че посрещаме слънцето, излизащо като жених из брачния си чертог, весели сме, че живеем.

Подходяща за този сезон е войнствено настройващата, раздвижваща кръвта, стимулираща храна.

За християните, естествено, агнешкото по традиция е най-тясно свързано с идеите за насилие и жертвоприношение — и най-дебелокожите сред нас, днешните езичници, не могат да отрекат, че ги пролазва тръпка на отвращение, като си представят как възродените се плакнат в кръвта на агнеца. (Чудя се какъв ли би бил ефектът на този митологизиран акт, ако очистващото средство бе, да речем, бобена яхния.) Всъщност тази смущаваща тенденция към буквализъм при пренасяне на християнската образност в бита се проявява най-драстично в обичая да се яде агнешко по Великден. Така е! Представете си колко неуместен е въпросният обичай на фона на вековната традиция, свързваща агнешкото и овнешкото със земите, в които властва ислямът. Известно е, че овнешкото месо е било насъщна храна на номадските племена, които го варели в лойта от опашката на добичето, а сетне всеки забучвал своя пай на върха на сабята си и го допичал на огъня. Сякаш виждам самия Чингиз хан застанал пред юртата си под огромния звезден амфитеатър на азиатското небе: заслушва се в блеенето на утрешната си вечеря и за пръв път усеща бремето на годините… В по-нататъшния ход на историята овчето месо — и съответно агнешкото — все по-тясно се свързва с исляма, което преди всичко се дължи на усъвършенстването на готварското изкуство в Близкия изток, в чиято кухня фигурират чудесни ястия като inmos например — крехко и сочно овнешко, задушено в квасено мляко и подправено с кимион (държа да отбележа, че млякото надали се използва случайно и надали само от кулинарни съображения, а по-скоро напук, като предизвикателство срещу еврейските скрупули, недопускащи една рожба да кисне в майчината си кърма). Връзката се затвърждава в условията на ислямизирана и сетне отново приела християнството Испания, където пристрастието към агнешко месо, извикващо религиозно-расови асоциации, било достатъчен повод за Инквизицията да се разправи както тя си знае с клетия чревоугодник. По този сложен път стигаме до тържественото религиозно-кулинарно побратимяване, което наблюдаваме днес във Великобритания, изразяващо се в буйно, радващо и небцето, и окото множене на живописно рекламирани и заемащи стратегически позиции арабски заведения за кебап. (Между другото, няколко забележителни обекта от този род процъфтяват в близост до апартамента ми в Бейзуотър.)

Дивата енергия, която изригва у нас с настъпването на пролетта, е до голяма степен буйна интифада на животинската ни природа — просто звярът дотолкова се е вталил през зимата, че успява да се измъкне през решетките на сезонната си клетка. Много от приказките за това как в тялото ни бликват жизнени сокове, пулсът ни се ускорява и така нататък, са всъщност напълно основателни. Нещо повече, те са факт, който веднага мога да илюстрирам с примери от живота си. Като бях дете, имах чувството, че в мига, в който първото ухание на възраждащата се флора погали ноздрите ми, тутакси започвам да се източвам и пораствам с пет-шест сантиметра. Баща ми пък измъкваше от сандъците стария си избелял и провиснал спортен екип от сиво вълнено трико — древно подобие на днешния анцуг, — яхваше разбрицания си велосипед и откриваше колоездачния сезон. Шапките на майка ми, подобно на лакмус, потопен в колба, сякаш регистрираха химична реакция и изведнъж променяха цветовете си. Брат ми многозначително демонстрираше поредната си отлика от останалите и обявяваше, че го е налегнала пролетната умора. (Бартоломю беше, меко казано, възякичък за възрастта си, което обаче не му пречеше без капка свян да си позволява пристъпи на сезонно неразположение.) А как да тълкуваме необикновената превъзбуда, която обхващаше Митхауг? Той беше „възстановяващ се“ алкохолик. До това заключение, осъзнато и формулирано по детски, успях да се добера по типичния за връстниците си път, сглобявайки информация от премълчавания, случайни подмятания, недомлъвки и онова неясно чувство, че нещо не е наред, което децата мигом улавят с интуицията си — една от причините ние, възрастните, толкова да се боим от тях. Някъде към средата на декември обичайното приповдигнато настроение на Митхауг навлизаше във фаза на сезонно затлачване. Вероятно за него първият сняг бе твърде натрапчиво доказателство за пълното и окончателно настъпване на зимата, навяваща клаустрофобична меланхолия със своите скъсени дни, смаляващи разстоянието до края на годината. (При скандинавската зима това усещане за свиване е почти физическо и вероятно тъкмо то е решаващ фактор за типично скандинавския безрадостен и депресивен маниер на пиене, наподобяващ зимен сън.) Пукнеше ли пролет обаче, с Митхауг настъпваше метаморфоза: той изведнъж се съживяваше, наперваше се и се връщаше към обичайното си състояние на налудничаво веселие — смущаващото пълно въздържание, на което се отдаваше, съчетано с парадоксално високия градус на настроението му, бе нещо като коректив, компенсация за онова, което би представлявал, ако е пиян. Тъй като за всеки заклет алкохолик пиянското състояние е норма, а състоянието на трезвеност — изключение, въздържанието при Митхауг можеше да има едно-единствено тълкуване: за него то бе начин да си влезе в нормата, като напълно изперка.

С недвусмислената, видима с просто око метафора на процесите на възраждане, избуяване, раждане и възкръсване, която пролетта поднася, тя неизбежно се свързва и с други форми на сътворяване. Това се проявява най-ясно (и най-вече) при човека на изкуството, тъй като тъкмо нему е присъщо да усети как нещо напъпва и разцъфва, как плахо очакваният плод внезапно набъбва, издува се и се превръща в екзалтирано подобие на очакваното, извикващо по-скоро боязън и недоумение, отколкото чувство за реалност — промяна, която със своя стъписващ ефект ме подсеща за онова хитроумно изобретение от корабния реквизит, онези малки спретнати пакетчета, които, хвърлени във водата, сякаш с магическа пръчка се превръщат прекрасно надути и напълно оборудвани спасителни лодки.

По това време на годината в къщата в Норфък, където и досега се заседявам най-дълго, ден след като собственоръчно опекох агнешко бутче, подчеснено и гарнирано с грах по класическата рецепта, се появи и първият проблясък на творческата идея, на която бе писано да отдам живота си — това беше бледа, едва мъждукаща светлинка, доловима само от свръхчувствителни и прецизно настроени детектори, видима единствено за тренираното, съвършено адаптирано към тъмнината око; и подобна на сияние в дълбока пещера, идеща не от фенери, прожектори или свещи, а от фееричното проблясване на гниещия мъх.

— Разхождах се из градината след обяд — припомних си аз онзи момент неотдавна пред една млада дама, дошла да ме интервюира; вървяхме в успореден слалом между яйцевидните лехи във въпросната градина и тайно се наслаждавахме на абсолютната хармония на крачките си. Масурчетата на върбите вече зеленееха и потрепваха от лекия бриз. Внезапно ми хрумна, че градината олицетворява едно изкуство, създадено така, че да прилича на изкуство.

— Боя се, че не ви разбирам — рече тя с престорено наивния тон на лукава кокетка, който още тогава загатваше за способността й ловко да подведе събеседника си, тъй че той да си каже какво му е на ума (основното качество, на което разчита примерно една секретарка на писател или един Джеймс Бозуел, не че бих я оприличил на този тлъст и опърничав шотландски биограф.) Тя наклони глава напред и ме погледна с крайчеца на окото си. Тънкият воал от светлоруси, развети от вятъра коси подсили еротичния ефект на погледа й, тъй както ефирна лятна рокля, която и скрива, и разкрива, подчертава изяществото и животинската пластичност на женския крак. Бадемовите й очи (то чии ли очи не са с бадемова форма?) бяха изпъстрени със зелени радиални ивици като на тигрица.

— Размишлявах върху връзката между градинарството и по-общите модели на идеологията на естетиката — казах с бащинско-наставнически, но нелишен от закачливо-заканителна сексуална нотка тон. — Градината има за цел да пресъздаде представата за природата чрез възможно най-съвършените средства на изкуството, като в същото време ти позволява да видиш само частица от това изкуство — като градината на камъните в дзен-будисткия храм в Киото, чието въздействие се засилва от онова, което се вижда: тя е това, което е, благодарение на онова, което не е. Простете, че за по-убедително размахвам показалец. Та въпросът не се свежда до съждението, че „по-малкото означава повече“, а до факта, че по-малкото само по себе си е повече, че то се максимализира чрез липсата, чрез пропуснатото.

Белотата на цветята, непорочността на любимата, иманентната пролет…

— Все пак, не разбирам какво общо има това с всичко останало. — Събеседничката ми спря насред пътеката: явно бях подразнил емпирика у нея. Подканих я с жест да продължи, но без да я докосвам, и кимнах към лехите с мушкато.

— Че кое ли има нещо общо с нещо друго? — отвърнах с елитарна континентална арогантност. — Тъкмо в онзи жарък следобед сериозно се замислих върху естетиката на отсъствието, на липсата. Модернизмът успя да внуши на всеки отговорен творец, че някои артистични похвати са твърде неуместни: да пишеш като X, да рисуваш като V, да композираш като 2, се превърна в признак на несериозно отношение към изкуството, на нежелание да населиш творческото настояще… Оттук следва, че сериозността на твореца, степента на таланта му и мащабът на постиженията му (триизмерната конфигурация, позволяваща ни да преценим истинската му величина) се съдържат в онова, което му се е сторило невъзможно, неизпълнимо, недостъпно, забранено, недопустимо, отречено, непостижимо. Творецът трябва да се оценява по онова, което не прави: художникът — по недовършените или незапочнати платна; композиторът — по продължителността и настойчивостта на мълчанието му; писателят — по отказа да публикува творбите си или изобщо да пише. Човек много бързо стига до заключението, че най-важно от всички произведения на един творец е онова, което вече не би могъл, не би дръзнал да създаде. Към творците, които сляпо препускат по забулените в мрак булеварди на посредствеността, се отнасяме със снизходителното полупрезрение на прочут майстор готвач, който по време на революция се изнизва, предрешен в цивилно облекло и принуден да отседне в крайпътен селски хан, наблюдава как кръчмарката съсипва едно след друго ястията, защото няма елементарна представа от кулинарни правила — говеждото й е овъглено, супата брашнено-водниста, зеленчуците разкашкани, а хигиената първобитна, — но не може да се притече на помощ с познанията си, понеже ще се издаде и това ще го обрече на смърт подобно на наивния маркиз Дьо Шамфор, който се опитал да дезертира по време на Френската революция, но веднъж не се сдържал и неволно изтърсил, че според него омлет се прави с дванайсет яйца. И заминал на гилотината. Така че най-значимите творби, които творецът задълбочено е обмислил и осъзнал, са онези, към които той изобщо не пристъпва. Творецът живее с идеята, населява я, поставя я на изпитания, докато стигне до причината, която я прави неосъществима: тогава той със сигурност я е разбрал в същинската й дълбочина и в най-голяма степен я е пресъздал, далеч по-цялостно и по-задълбочено от своя недотам интелигентен Doppelgänger5, който поради фатално недомислие прави наивната, разбира се, чаровно наивна, но все пак тъпоумна грешка да изобрази творението си на хартия, платно или нотен лист.

— Звучи прекрасно — обади се моята прелестна мъчителка, опитвайки се да демонстрира липса на интерес към темата, което за набитото ми око бе недвусмислено доказателство, че съм успял да събудя любопитството й. — Само че ние откъде ще разберем за всичко това? Искам да кажа, как човек научава за книгите, които някой не пише, за скулптурите, които някой не вае, и така нататък? Нима този някой не може със същия успех да си седи на задника и нищо да не прави? Кое е различното?

Въпросът й бе за мен вече категорично доказателство, че мислим в еднаква посока.

— Предрешените принцове на мислите ни — промърморих, — които бродят сред нас маскирани. Никой не знае кои са, откъде са се появили, откога и докога са сред нас. Впечатлен съм от вашата проницателност. Геният има много общо с шарлатанина: интересното и измамното са в „смущаващо“ тясна зависимост едно от друго, но, изглежда, хората имат някаква полза да заличават разликата, какъвто е случаят с разликата между изкуството и живота.

В дъното на градината има мраморна пейка с изглед към езерото — твърде малко, за да плуват в него гъски или лебеди, но доста по-голямо от пренаселените със златни рибки и обсипани с лилии езерца, каквито има в двора на почти всяка вила. Тръстиките създаваха усещане за дива природа. Дългите им стебла се полюшваха с фараонско достолепие и когато поседнахме на хладния камък, сякаш ни поздравиха тържествено.

— Сещам се за една статия, която наскоро прочетох в някакъв вестник. Семейство, увлечено по нелепата приумица пърформънс арт — оксиморон, минаващ за изкуство, — решило да осъществи нова „творческа идея“. Замисълът бил жената и мъжът да тръгнат един към друг от двата противоположни края на Китайската стена и да се срещнат по средата на пътя. „Творбата“ трябвало да разработи темите за раздялата, преодоляването на трудностите и разстоянията, да разграничи категориите „творческа цел“ и „житейски път“ и да покаже несъстоятелността на традиционните форма на самоизява. Дребните (всъщност недотам дребни) пречки по пътя — смущения в храносмилането, объркване на маршрута поради липсващи части от стената, комични езикови недоразумения с китайците и обикалящите обекта туристи — също трябвало да се смятат за част от „творбата“.

Такива били намеренията. Но се получило друго и по мнението на голям брой критици резултатът бил пълно фиаско. Мъжката половина от екипа, датчанин по националност, изглежда, слънчасал горкият, защото, минавайки през някакво село взел, че се влюбил в млада китайка — погледите им случайно се срещнали, докато хапвали ориз от колективния казан или нещо подобно. Той в миг разбрал, че тази девойка е неговата съдба, и изоставил половинката си, зарязал пърформънса и се заселил там в очакване властите да му разрешат да се ожени за момичето. Злощастната му доскорошна възлюблена също зарязала проекта — качила се на самолета и се върнала в родния Хайделберг, където се заела с отговорната и доходоносна задача да дава разобличителни интервюта за бившия си партньор.

Тъкмо това развитие, този „провал“, аз бих нарекъл най-вълнуващата, най-проникновената художествена творба, създадена през втората половина на XX век, защото в крайна сметка кой би могъл да твърди, че тя е завършена, че това е окончателният й вид? Онова, което виждаме дотук — дезориентиране, дезертиране и дезинтеграция на първоначалния замисъл, — е несъмнено част от един по-голям и далеч по-жизнен творчески проект, от едно художествено произведение, което не само третира темите за непостоянството, случайността и сляпото опиянение, романтиката на изтока и така нататък, но фактически стопява границата между изкуството и живота, като радикално атакува концептуалната структура на традиционната естетика. В първоначалния замисъл на пешеходната експедиция е заложена идеята за героизма в най-баналната му форма, с цялата му смехотворна старомодна риторика, а преобразената творба действа с естествен, рушащ каноните замах — в нея откриваме патос, полет, елемент на изненада, широта на обхвата, загадъчен танц на светлосенки, без да й липсват елементи на най-модерното схващане за непреодолимата сила на случайността.

Това, естествено, ни връща на въпроса, който вие така вълнуващо и убедително повдигнахте преди малко: как човек научава за всичко това? При положение, че един непишещ писател, един нерисуващ художник, един мълчащ композитор е по принцип велик творец именно защото не е свел творчеството си до реализация, не бих могъл да отрека, че най-великата творба на този автор рискува да остане непризната, тъй като има опасност никой да не научи за съществуването й. Какво да се прави? Както знаете, теорията за гения е дело на Джорджо Вазари — изключително интелигентен човек с подчертан вкус към сплетните, чиито преценки са изненадващо точни. Вазари решил да илюстрира теорията си за гения с Микеланджело. Дотук нищо лошо. В разказите за враждебните взаимоотношения на гения с обкръжаващата го среда (за неподатливостта на материята, за трудния му характер и за тесногръдието на работодателите му) откриваме обаче един извънредно показателен пример. Пиеро де Медичи, син на далеч по-известния Лоренцо, след един обилен снеговалеж във Флоренция — град с доста своеобразен климат — поканил великия скулптор в дома си и го помолил да направи снежен човек. От разказите научаваме само, че снежният човек, който Микеланджело изваял, бил „много красив“, — но нима някой се съмнява в неговата ненадмината трансцендентна прелест, нима някой би оспорил статута му (по думите на друг автор) на „най-прекрасния снежен човек, известен на света“? Може би тъкмо тази творба на Буонароти — с най-кратък живот, с мимолетно, почти неуловимо веществено присъствие — има най-трайно въздействие върху нас, защото ни разкрива собствената ни преходност и темпорално ограничение, собственото ни заточение в отминаващия миг: накратко, бих казал (макар и с риск да скандализирам традиционно мислещите), че този снежен човек може спокойно да се смята за най-великата творба на Микеланджело.

Отговорът на въпроса „А откъде ще знаем за този шедьовър?“ е ясен: „Няма да знаем отникъде, ако не е свидетелството на Вазари.“ Ето че в случая биографът се оказва съмишленик, съучастник и сътворец — основният компонент в творческия процес, който предава произведението на поколенията, на неговата публика. Тъй че това е отговорът: знаем, защото някой ни е казал, защото има свидетел. Знаем, защото замисълът на твореца, неговият оброк да не наруши мълчанието, си остава ненакърнен, а същевременно посланието достига до нас в целостта си. С други думи, творбата съществува благодарение на свидетеля и качеството на този свидетел е определящ фактор, когато говорим за изкуство от най-висша класа — за творба, която съществува в перфектна, идеална, най-брилянтна форма, само в ума на твореца и неговия съучастник, свидетеля. Когато осъзнах това, изведнъж установих, че моето собствено творение, идеята за което ме осени в тази именно градина — творение, съществуващо единствено под формата на намерение, — се нуждае от съучастник, от апостол, от свидетел. Оттогава безуспешно търся този партньор, този спътник, този божи пратеник и ето че най-сетне имам чувството, при това, ако не се лъжа, то е споделено — факт, който моментално ликвидира нуждата от престорено безразличие и словесни игри, — че може би пред мен стои подходящият човек.

Моментът бе наситен с драматизъм. Съдбовните мигове в живота на човека най-често преминават под знака на напрегнато очакване да изпитаме подобаваща за случая емоция — емоция, която възприемаме като стандарт, като натрупан от поколенията опит. Но нима тази емоция — било възторг, покруса (еднакво измамни и приличащи си като две капки вода), любов, тъга или благодарност — не е фалшива? (Да вземем конкретно благодарността — никой досега не е сметнал за нужно да поясни, че такова нещо изобщо не съществува. Самото понятие благодарност ни представя чувство, чието наличие според етиката трябва да изискваме за целите на моралната алгебра, та да може тя да си стъкми уравненията — досущ както астрономите изчисляват наличието на невидими звездни маси, тъй наречените „черни дупки“, чрез взаимодействието им с други, видими обекти. Но в този случай „черната дупка“ е пълно отсъствие, а не наличие чрез отсъствието, защото в пространствата, където се смята, че се помещава „благодарността“, всъщност има само смесица от дълг, чувство за вина и най-вече негодувание. Нито едно действие в човешката история не е предприето от чувство на благодарност.) Фактът, че тези емоции са фалшиви, се отразява в съзнанието ни като усещане за вътрешна липса, усещане за това какво не чувстваме. Същевременно обаче съзнаваме, че то трябва да съществува там: знаем какъв вид емоция представлява и каква структурна форма има в пространството на съответния вид емоции, но не знаем съдържанието му — нямаме представа какво е самото чувство. Това именно несъответствие, тази празнота е причината, поради която в повечето мигове, преобръщащи съдбата ни, изпитваме разочарование от неосъществената емоция, сякаш в момента на драматичната кулминация сме били под наркоза. В конкретния случай обаче съзвучието в съзнанието на двама души прерасна в пълно единомислие, доби неимоверна мощ и моята събеседничка, попаднала под властта на неудържимото вълнение, реагира по възможно най-изразителен и трогателен начин — взе да се киска в шепа.

По време на този неконтролируем кикот, сам по себе си доказателство, че е изцяло подвластна на мига, тя изрече и думите, които окончателно я обвързаха с нашия вече общ проект. В едно отминало, по-деликатно и по-възвишено време навярно бих се изразил така: свещеният обет озари божествения алков на прелестните й устни и сиянието му затрептя, сякаш на дверите на храма се появи божия пратеница и заслиза по каменните стъпала към мен. Казано на днешен език: тя обеща. Тялото й все още се тресеше в последните пристъпи на кикота, прилични на финалните трусове след разрушително земетресение, когато с фриволността на изпаднала в транс танцьорка, с озадачаващото веселие на будист в съдбовен, мрачен миг тя изрече снизходително:

— Имаш думата ми.

Не е речено, че всички рецепти за агнешко непременно изискват месото да плува в кръвта на животното. (И това е добре, особено като вземем предвид, че някои хора категорично отказват да ядат месо, по което има и най-малката следа от кръв.) Съседката ми в Сент Йосташ — чийто навик ден през ден да се отбива в дома ми, за да ползва плувния басейн (естествено, преди да я сполети трагична съдба), издаваше завидно отсъствие на неудобство — винаги настояваше месото й да е „добре опечено“, тоест напълно пресушено, без капка от естествените му сокове, което ме подсеща за уместната забележка на един французин, случайно стигнала до ушите ми: „Защо въобще ще го ядеш, ако ще го ядеш така!“ (Репликата бе отправена към негов сънародник, който поръча месото си „Bien cuit“6.) Задушеното по ирландски на бедната Мери-Тереза, естествено, не пускаше кръв подобно на доста други месни ястия, за които продължителната топлинна обработка е решаваща, ако искаме да извлечем от месото съответните вкусови качества. Пример за това е рецептата за патица, разпространена в Северна Англия, при която обезкостената агнешка плешка с пълнеж се оформя така, че да заприлича на езерната обитателка, с чието име се перчи. Бих казал, че на фона на нашата безкомпромисно педантична и лишена от фантазия кухня това ястие демонстрира необуздан полет на въображението и с широкия си артистичен замах би могло да служи като пример за недотам изискано кулинарно творчество. (Представете си безупречно натъкмен висш църковен служител, да речем епископ, който се почесва по глезена и под крачола на панталона му, за всеобщ смут, се показва резедав чорап.) Други ястия, характерни с бавната обработка на месото, са djuredi — една от малкото забележителности в кухнята, която доскоро се наричаше югославска, — засищащото уелско cwl, ароматното гръцко arni ladorigani, обилно подправено с риган (подправка, играеща решаваща роля при приготвянето на пица, но твърде често използвана не на място), не особено вкусната румънска tokana, както и българската капама в двете й разновидности — пролетна (с лук и чесън) и есенна (с гъби). Все пак чудно защо много от въпросните ястия идват главно от страни, чиито традиционни кухни минават за малко примитивни, тъй да се каже. Тук причислявам и ислямската готварска традиция, представена във Великобритания от вече споменатите заведения за кебап, от арабските касапници — същински витрини на изобилието, — от ястия като inmos и tagine и от превъзходните специалитети на персийската кухня, която проявява невероятна изобретателност при употребата на кайсиите.

Действително, обезкостената агнешка плешка с кайсиева плънка е от ястията, бележещи революция в кулинарното изкуство, съизмерима с революциите, предизвикани от Коперник и Айнщайн, или от някои велики открития в областта на математиката, да речем, на Манделброт, които ни карат сериозно да се замислим дали въпросният гений е открил наличието на предварително съществуващ в идеален или потенциален порядък — обект, или просто е „измислил“ принципа, както може да се измисли и нов вид тирбушон или тиган. С други думи, въпросната рецепта показва, че агнешкото и кайсиите влизат в една от онези комбинации, представляващи не просто сбор от взаимно допълващи се компоненти, а съчетание в по-висока степен на неизбежност — вкус, който съществува в Божието съзнание. Съчетанията от този род действат като логическо откритие: бекон с яйца, ориз със соев сос, стек с пържени картофи, ягоди със сметана, агнешко с лук, спагети с гъби, арманяк със сушени сливи, портвайн със синьо сирене, бяло вино с гъши дроб, рибена чорба с чесън. За чревоугодника изследовател усещането при първия допир на небцето до всяко от тези съчетания е сравнимо с усещането на един астроном, който току-що е открил нова планета. Може би най-близка е аналогията с изкуствата: творецът, отдал живота си на което и да било изкуство, с течение на времето преминава през периоди на отегчение, емоционален дефицит, отрицание на обществените норми, усещане за déjà vu и съзнание, че е тръгнал тепърва да открива Америка. В един миг обаче, тъкмо когато човек започва да чувства, че го наляга творческата умора, че е на прага на пълното изчерпване и оттук нататък нищо не би могло да го развълнува, изневиделица се появява нещо абсолютно ново, някакво внезапно откритие — ново звучене, нов творчески похват или нова техника, — чийто съживителен ефект е подобен на ефекта, който би предизвикала върху някой полярен изследовател изровена от снега раница с провизии: само при вида й изтощеният покорител на ледовете си представя как ще пирува, вместо да глозга кокалите на нещастните си кучета. По същата логика откриването на нов творец е находка, предлагаща нови творчески ресурси — достатъчно е да си припомним първото си докосване до Маларме или късния Бетовен. (Е, има глупаци, които твърдят, че са изпитали подобно нещо и в съприкосновение с творбите на брат ми.)

Интересно, че по отношение на вкуса, също както по отношение на хората, подборът на взаимно допълващи се компоненти е истинска загадка. Необяснимо е това дълбоко заложено единство в многовариантността, което взима власт над нас в мига, в който някой трепет на духа ни долови отсреща вибрации със същата честота (без да забравяме обаче, че ефектът на резонанса при някои честоти се превръща в неуправляема природна стихия — помислете си само как с едно докосване клавишът на органа може да срине цяла катедрала или как някои ветрове, достигнали точно определена скорост, могат да съборят висящ мост.) Когато действа обратният принцип — в случаите на неприязън или непоносимост, — ефектът е също толкова мощен, ако не и повече. Спомням си например, че след като отрових Херкулес — хамстера, за който трябваше да се грижи Бартоломю, — известно време пазех остатъка от отровата в ученическата си раница и току я изваждах да си я погледам, сякаш бе снимка на любимата ми братовчедка. Представях си и търговеца, който ми продаде тази отрова (бях му я платил с грижливо заделяни джобни пари — изчислявах колко бонбона ми се иска да си купя и си позволявах само половината): с проскубаните си вежди и болезнено зачервени ноздри той приличаше на изтормозена животинка в долнопробен магазин за домашни любимци — хамстер, миг преди да опъне крачка от вече действащата отрова, или пък костенурка, току-що излязла от продължителна дрямка. Не мога да забравя погребалната физиономия, с която ми подаде синята кутийка с белезникав прах на бучици, сякаш ми предлагаше ковчег. В мига, в който му връчих изстраданите си франкове (колосаният маншет на ризата му стърчеше като кюнец изпод захабената бяла престилка), някакво пакостливо дяволче ме накара тихичко да му подметна: „Решил съм да отровя хамстера на брат ми.“ Той се усмихна и до ден-днешен не знам дали снизходително реши, че това е детска измишльотина, или съзнателно прие да е мой съучастник. Когато поръсих с отровата слънчогледовото семе, с което брат ми хранеше Херкулес, все още не подозирах, че един ден човечеството ще преосмисли отношението си към тази главно птича храна и ще заключи, че тя е напълно подходяща и за хора. Все пак, длъжен съм да призная, че персийската рецепта за кекс със слънчогледово семе е доста приемлива.

Ястието, чиято рецепта смятам да ви представя, е от най-традиционните, най-откровени и затова може би най-прекрасни ястия, демонстриращи френското майсторство при приготвяне на агнешко печено (gigot d’agneau). Тази рецепта предполага, че агнето е пасло из бретонските солени пасища — тоест, то е agneau présalé. (Когато чух това название за първи път, твърде лекомислено си го преведох като „предварително осолено“ и реших, че в случая, понеже агнето е пасло из въпросните солени пасища около Сен Мишел в Нормандия, някак си вътрешно, чрез храната, то се е осолило — че щедрата ръка на природата го е дарила с тази предварителна обработка. Не отричам, че звучи смехотворно, но на фона на твърдението, сляпо отстоявано в тъй обичаната от мен Прованс, а именно, че местното агнешко поемало аромата на сушената на слънце шума, с която агнето се подкрепя нощем, моето невежествено заключение изглежда недотам абсурдно. В термина „предварително осолено“ аз сякаш откривах някаква типично френска, лишена от сантименталност прямота в отношението към гастрономическите факти — представях си как натъпкани в автомобил дечица съзират стадо овце на полето и тутакси възкликват в хор: „Мамо, виж, виж! Осолено агънце!“ Френският и английският изобилстват с подобни примери, в които услужливо подадената, уж приятелска ръка на привидната прилика между двата езика ни заслепява и, естествено, ни заблуждава. Граматическите съответствия ни подвеждат да подредим изреченията в успоредни линии и колкото повече са местата, където елементите им са като огледални образи и се вкопчват един в друг подобно зъбци на цип, толкова по-голям става броят на отделните думи, които в превод не означават точно това, което сме склонни да си мислим или дори сме убедени, че означават. Услужливото, а всъщност твърде лицемерно сходство между двата езика е толкова силно и така ги обвързва един с друг, че те не само поотделно или с отделни свои елементи, а и като единно цяло са олицетворение на тъй наречения лъжлив приятел — le faux ami. Струва си човек да се замисли над това заключение. Естествено, представата за лъжливото приятелство има далеч по-широк обхват на приложимост и полезност извън сферата на езиковите явления, не на последно място в периметъра на семейните отношения.)

Загрявате фурната, намазвате агнешкото с масло и олио (за осем души са ви необходими три килограма месо) и изчаквате, докато се опече добре. Ако имате колебания, разумно е да се доверите по-скоро на усета си, отколкото на термостата. Разновидност на рецептата препоръчва месото да се надупчи с малък остър нож и да се шпикова с чесън и розмарин. Според класическата бретонска рецепта агнешкото се поднася с порция зелен фасул.

Внимателният читател вероятно е забелязал, че все още не съм предложил подходящо меню към това ястие. Вече е време.

Практиката да се сервира омлет преди месото е, разбира се, заимствана от ресторанта „Ла Мер Пулар“ на Мон Сен Мишел — типична клопка за туристи. Трябва да си призная, че нерядко, когато обикалям северното крайбрежие на Франция, краката ми сами ме отвеждат там. Този път ми се размина. Установил съм, че за всички туристически забележителности по света важи правилото: щом реално се изпречат пред нас, претърпяват една и съща качествена промяна — вместо да ни очароват или изумят, те ни изглеждат някак изтъркани, банални. Фризовете по храмовете в Махабалипурам например или небостъргачите на Ню Йорк се превръщат в дубликат на нещо вече познато — копие, запечатало се в съзнанието ни от предварително видяното и преживяно, така както ни го е поднесъл телевизионният екран или туристическият пътеводител. Мон Сен Мишел очевидно спада към тази категория и крокодилските опашки от туристи, лазещи на зигзаг по тесните алеи към върха, с нищо не допринасят това действително неповторимо място да се разкрие пред нас със своята неповторимост (качество, което подобно на необикновената природна красота или изяществото на една художествена творба най-често попада в капана на горепосочения шаблон („познато-прочуто“) и се възприема от сетивата само в първите мигове на съприкосновение — после филтърът на шаблона спуска щорите си и взирайки се през тях, човек има чувството, че механично прелиства страниците на списание, вместо да изпада в екстаз пред едно от чудесата на света). При първата ми среща с Мон Сен Мишел — бяхме предприели експедиция дотам чак от Париж — майка ми спря колата на оживеното шосе доста преди да стигнем мястото за паркиране и ми даде възможност за миг да вкуся от магията на величествената гледка, тъй келтска по дух. Смълчаната скала оживя пред очите ми: русокоси девици надничаха тревожно иззад обвити в мъгла бойници, кучета пируваха под пищна, отрупана с дивеч трапеза. Макар че по принцип е по-лесно да даваш, отколкото да взимаш (убеден съм, че способните да приемат дарове са далеч по-голяма рядкост от онези, които умеят да даряват, по простата причина, че от получаващия се изисква много повече щедрост — щедростта да се лишиш от всички онези неща, които даващият си запазва: атрибутите на силата, чувството за надмощие, авторитета и инициативата), с подарените мигове случаят не е такъв. За да си в състояние да подариш някому миг на мълчание, съзерцание или прозрение, е нужно да притежаваш необикновен психологически усет и изключително чувство за такт — качества, от които брат ми например бе лишен, тъй че сами можете да си представите на какво насилие, на каква агресия бях подложен в онзи смълчан миг на божествено сливане, когато той огласи нямата рапсодия на моментното безвремие със звучно оригване, последвано от нахалния въпрос „Кога ще обядваме?“, а сетне ни проглуши ушите с досадното си любопитство дали мястото не било опасно и дали туристите не рискували да се удавят, ако се препънат и паднат от моста?

После обядвахме в „Ла Мер Пулар“ и за пръв път се озовах в ресторант, рекламиран в туристическия справочник на „Мишлен“. Помпозната демонстрация, при която пред очите ти забъркват омлет, при това пухкав и лек (ефект, който напълно дискредитира старата заблуда, че няма по-добро нещо от меден тиган), дотолкова ме впечатли, че още същата вечер под формата на пантомима възпроизведох пред майка ми моменти от гореспоменатия ритуал. Този трогателен скеч дойде като награда за успешния завършек на словесната й битка с хотелската управа по повод една от поредните пакости на брат ми. Този път Бартоломю бе запушил клозетната чиния с два броя (представете си, не един, а два!) на „Фигаро“, натъпкани там след неловки опити да си направи маска от папиемаше.

Рецептата за омлета на „Ла Мер Пулар“ фигурира в изданието „Френска провансалска кухня“ на ненадминатата Елизабет Дейвид. Някакъв парижки гастроном се обърнал с писмо към въпросната дама да го посвети в тайната на прочутата рецепта. И ето какъв бил нейният отговор: „Предлагам ви рецептата на омлета: чуквам две хубави яйца в дълбок съд, разбивам ги добре, слагам голямо парче краве масло в тигана, изсипвам вътре разбитите яйца и бъркам сместа до последния миг. За мен ще е удоволствие, господине, ако тази рецепта ви дари радост.“ Забележете пренебрежителната нотка в суперучтивия завършек на писмото. Френският няма равен на себе си в това отношение — никой друг език не дава подобна възможност да залееш събеседника си с неискрени любезности. Изрази като: „уважаеми господине, моля да ми разрешите да изразя чувството си на най-дълбока почит към вас“, и т.н. са красноречиво доказателство за този феномен. Подобни форми на префърцунена учтивост в по-сбит вид най-често означават: „А бе, я върви да пасеш!“ — фраза, с която една от съпругите на Бартоломю си служеше често.

Моята рецепта за омлет е не точно рецепта, а по-скоро набор от наблюдения. Първо, излишно е да се оспорва огромната роля на тигана. Задължително е да ползвате чугунен тиган с диаметър 18 см и дебело дъно. След употреба тиганът се забърсва — миенето е противопоказно. Редно е да гледате на тигана като на член от семейството. Второ, яйцата се разбиват най-добре с чифт вилици, чрез ритмично преобръщане — настойчивото и прекомерно биене не води до добър ефект. Трето, маслото трябва да е висококачествено. Разбитите яйца се изливат в тигана щом пяната се уталожи, но преди да е започнала да променя цвета си.

Както отбелязах обаче, настоящото ми пътуване до Франция не предвиждаше гостуване в хотел-ресторанта на мадам Пулар. Сутринта (след вечерята с рибена чорба) слязох да закуся в ресторанта на симпатичното тихо хотелче, което предния ден бях открил в една странична уличка. Когато влязох в раираното пространство, огряно от косите слънчеви лъчи, проникващи през щорите, посетителите се хранеха чинно по масите си. Мъж и жена, достолепни представители на третата възраст (мъжът внушителен, със сребристи ниско подстригани коси и офицерска осанка, а жената комично издокарана, с наниз перли около врата — представете си, перли на закуска!), отбелязаха скандално късната ми поява с едва забележимо кимване и измъмрено под нос „м’сю“, докато самотен американец, забил скептичен поглед в борсовата страница на „Хералд Трибюн“, изобщо не помръдна. Двойка лесбийки, най-вероятно начални учителки, спретнати в еднотипни практични панталони, се пулеха над купчина туристически пътеводители, а щастливо бретонско семейство демонстрираше неефикасна родителска намеса — родителското войнство раздаваше правда сред своята разюздана боричкаща се челяд, като по този начин доказваше за сетен път небезизвестния факт, че е настъпила размяна на ролите и че докато при предишните поколения се разчиташе на децата да увардят доброто име на семейството независимо от евентуалните душевни травми за крехкия индивид, днес сме свидетели на точно обратното и нерядко се сблъскваме със следния смайващо драстичен, но ни най-малко учудващ ни феномен: виждаш как под грижите на почтени и образовани хора, типични благовъзпитани буржоа, расте дете, което говори, мисли и действа като пролетарий (но това, изглежда, е в реда на нещата, след като в съвремието ни и бездруго изобилстват драстични факти, които ни най-малко не ни учудват). Сред закусващите имаше и две кюрета, чието присъствие в този възскъпичък хотел ме озадачи. По-възрастният беше с бледо, продълговато лице, сякаш излязло от картина на Ел Греко, а прошарените му кестеняви коси бяха несръчно подстригани на паница, нахлупена на темето му.

Шофирането на кола с десен волан в дясното движение по френските пътища е сериозно изпитание. Селскостопанските возила, които са доста по-разнебитени от тези в Англия, но недотам комични в окаяния си вид, подлагат автомобилния водач на безкомпромисен тест, проверяващ еластичността на вратните му мускули (по вертикала), параметрите на самообладанието му в момент на стрес, спирачния път на колата му и времето за ускорение, а конкретно при пътуване по селски път — способността на шофиращия (зад десен волан) да изпреварва (отляво), без да загуби ума и дума, когато прехвърча на сантиметри от някое едва кретащо муле. Функционалното разместване на представите за ляво и дясно е по-лесно преодолимо, ако и превозното средство е пригодено към съответния обърнат вариант. Неизбежно, при всяко мое гостуване във Франция, в първите мигове на съприкосновение с огледалния свят, когато въздухът и светлината, а и самата плът на жизненото ми пространство са някак различни от нормалното, сякаш по-осезаеми, по-щедри, по-забавни и предизвикателни — метаморфоза, пример за която е и това, че на пътя лявото е станало дясно, — в тези първи мигове, когато човек трябва насила да преориентира сетивата си за вярна и невярна посока, да култивира у себе си нов рефлекс, нещо като изправителна гимнастика или отстраняване на говорен дефект, неизбежно се сещам за клетия Митхауг: как се олюля горкичкият и се просна на релсите под влака. По тази, а и по други причини реших да пожертвам сутринта и да си осигуря кола под наем — по-точно да взема колата, която няколко дни по-рано бях наел по телефона, без да забравям рисковете при подобно начинание, известни на всеки, запознат донякъде с бюрократизма на французите — бюрократизъм, стигащ до разточителна свръхпедантичност. Всъщност никога не можеш да си сигурен, че няма да си тръгнеш с пръст в устата, защото, да речем, не си бил достатъчно далновиден да подсигуриш за случая кръщелното на прапрадядо си по майчина линия или поне пет официални документа, потвърждаващи постоянния ти адрес. За щастие, този път сделката не се осуети. Чиновникът от агенцията, маскиран в униформено сако, демонстрираше самонадеяна американска експедитивност, навярно доплавала със същата онази презокеанска вълна, нанизала на носа му и тъмните очила, с които нахално се цъклеше иззад бюрото си. Наех едно малко бойно „Рено 5“ с люк на покрива и ръчни скорости — пъргаво автомобилче, макар и не особено мощно, тоест във всяко отношение подходящо за целите ми.

Предвидливо бях задържал стаята в хотела, в случай че не успея да си осигуря кола, тъй че след победоносната акция се понесох обратно из лабиринта на тесните криволичещи улици, допускайки една-единствена навигационна грешка (която ме отведе в педантично чист вътрешен двор — нещо като частно площадче, застлано с калдъръм, където в слънчевата утрин не проникваше слънчев лъч, сякаш хората наоколо се бяха обрекли на вечен траур или живееха в харем). Във Франция уреждането на сметка и поначало провеждането на каквато и да било финансова операция протича в доста широк диапазон от настроения и тоналности — чевръсто, троснато, безапелационно, открито настървено, неадекватно свойски, пренебрежително, но що се отнася до цялостното звучене и в крайна сметка до преследваната цел, този акт почти без изключение носи отпечатъка на галска непреклонност. (Тук мога да посоча за пример факта, че макар французите да се славят със сребролюбието си, в нито един френски ресторант не съм видял надута или надписана сметка — дори не съм чувал за подобно нещо, — което обаче не пречи те да щипят от продуктите в кухнята и най-безцеремонно да мамят с грамажа: категорично доказателство, че парите се поставят на извънредно висок пиедестал.) Уредих всички екстри към сметката за хотела лично с мадам собственичката, която демонстрира, макар и в по-благ вариант, споменатото уважение към парите. Тя прие и бездруго полагащото й се с подчертана любезност, примесена с едва доловима нотка на „Ама нямаше защо…“: досущ като съдържателка на публичен дом, разменяща учтивости с ценен клиент, без да може напълно да се абстрахира от факта, че е наясно с някои негови странни предпочитания.

Напъхах куфара си в багажника, затръшнах капака, настаних се в колата до купчината карти на съседната седалка и забих поглед във външното огледало, което отразяваше входа на хотела. Вече ми беше ясно, че ще поема по крайбрежието на запад към Бретан, а не на изток към сърцето на Нормандия. (Тук се сещам да отбележа, че ябълките със сметана, дълбоко залегнали в нормандската кухня, винаги ме карат да си мисля за тежките зими и безпощадно дългите нощи, подгонили някогашните прадеди на днешните нормандци от северните им земи да търсят място с по-топъл и не толкова предсказуем климат.) Този път Мон Сен Мишел и повехналата курортна слава на нормандското крайбрежие, представени в свръхсуперлативни краски от Пруст, не бяха моята цел. Първо трябваше да мина през Динан — курортен град, който англичаните на своя земя снизходително биха определили като приятен, но запуснат и недотам изискан, докато на френска почва той си е извоювал статут на напълно целесъобразен (и умерено разюздан) бардак. Нищо чудно, че французите са изградили представата си за хазарт чрез понятието казино (дума, която на италиански първоначално е означавала публичен дом) — това само потвърждава пристрастието им към категории и схеми, родени от произволно начало: така шансът се превръща в наука, таксономия на вероятността, — теория, класифицираща случайността в параметри, които се регулират от човешки емоции, а именно възторжена забрава или отчаяние. Разбира се, всичко това се превръща в немалко пари.

Наместих се добре на седалката и със задоволство установих, че благодарение на елегантните тъмни очила, които си бях сложил, яркото слънце не ме кара да мижа. На отсрещния тротоар възрастна жена със забрадка крачеше превита от тежестта на пълни със зарзават мрежи.

Менюто, което дотук включваше омлет и агнешко печено, е малко тежичко (една идея по-засищащо от оптималното, а оптималната идея, естествено, не е да се заситиш). По тази причина в случая десертът трябва да е освежителен, лек, с малко по-стипчив привкус. Нужно е да се внесе доза елегантност и класически ред (а ла Пусен) в, тъй или инак, загатнатата Микеланджелова terribilità на предходните две блюда. Лично аз бих предложил праскови в червено вино — десерт, отличаващ се с онази простота, онова семпло откровение, което по най-дискретен и, разбира се, естествен начин трансформира изказа на елементарното в послание от най-висок разряд. Да вземем пример от света на модата — посланието на ненадминатата, единствена по рода си малка черна рокля. Нима една дама, щом се появи във въпросния тоалет, не се превръща, и то мигновено, в образец на елегантност и финес — дори в сцена, разиграваща някой от онези сложни светски казуси, които ни карат да се чувстваме неловко, защото както уж наблюдаваното е безнадеждно далеч от нас и безапелационно ни изключва, то фактически ни включва или поне ни прави съпричастни: виждаме как тя излиза от хотела с полюшваща се чантичка на рамо и миг преди да се настани в чакащия отпред автомобил, нает, разбира се, предварително, рязко завърта глава, тъй че репликата, запратена назад през рамо, кокетно се увива около шията й като фино фишу — думите са отправени към задъхания, едва кретащ под тежестта на куфарите й индивид от мъжки пол, който се заковава на място, и преди да натовари багажа в колата (междувременно любимият е побързал да литне обратно в хотела — Ариел, търсещ прикритие под крилете си), се взира в задачата пред себе си подобно на човек, изправен пред изпитание с повишена трудност, комбинирано с тест за водачески усет, под погледите на офицерско жури: ето ти гредите, въжето, нужните хора, отпред е пропастта, от теб се иска да построиш мост до отсрещния хълм.

Предвидете по една праскова на човек, бланширайте ги чрез потапяне във вряла вода за трийсетина секунди, след което ги обелете и им извадете костилките.

Поднесете на всеки чаша червено вино или сотерн, ако го предпочитате (аз лично го предпочитам — за мен сотерн, моля). Сложете в чашите резенчета обелена праскова. Предложете захар — въпрос на вкус: de gustibus поп est disputandum.

— Преди време намекнахте, че прасковите ви напомнят за брат ви — отбеляза наскоро моята събеседничка, вече и мой биограф.

Направих се, че не си спомням. В интерес на истината този мъхест плод наистина ми напомня за Бартоломю поради един злополучен експеримент в ранното ни детство, който можеше да има и фатални последствия — става дума за отравяне, предизвикано при един от първите ми пориви да експериментирам в кулинарното изкуство: приготвих мармелад от праскови и прасковени костилки, а последните, както е известно, съдържат стабилното съединение цианоген, което при взаимодействие с някои ензими (или когато например костилките се счукат в хаванче) се преобразува в токсично средство. През онова лято прасковите не просто капеха, а буквално се сипеха от дърветата край вилата ни като градушка — гледайки ги, имах чувството, че ги чувам как плющят. Не можах да устоя на изкушението и реших да направя мармелад, още повече, че имах известни познания относно основните правила за консервиране, което пък бе изцяло заслуга на Митхауг. Той, бидейки представител на традиционната северна кухня, беше не само страстен любител на всички видове зимнина, но и дълбоко образован човек в областта на консервирането. Стомашното неразположение на брат ми, макар и извънредно остро — не на последно място поради споменатото вече обстоятелство, че умираше за праскови, — в крайна сметка не се оказа фатално, въпреки че и майка ми, и домашният лекар (мъж, чието навъсено лице излъчваше смесица от скептицизъм и вътрешна сила) не мигнаха цели четирийсет и осем часа край леглото му. За вина не можеше да става и дума. Между другото, общоприетото схващане, натрапено ни от криминалния жанр, че цианидът мирише на бадеми, е всъщност погрешно — истината е, че така мирише плътта на отровения с цианид. Подобна токсичност може да се постигне и при обработка на ябълковите семки, след като ги опечете във фурна.

Спомням си как веднъж се опитах да обясня на Бартоломю, че влиянието на източното изкуство върху запада — естествено, нямах предвид неговите собствени мацаници, които не бих въздигнал до подобни висоти — може да се сравни с пренасянето на източните цветя и зеленчуци на нашия континент и че ефектът от този процес е далеч по-голям от ефекта на който и да било друг двигателен процес в историята, като, да речем, войни, революции, масови миграции и прочее. Да вземем например прасковата, произхождаща от Китай, донесена на запад от персийците (откъдето идва и латинското й наименование Prunus persica, макар че съществува версия, според която не друг, а Александър Велики прибрал прасковата наред с другата плячка) и сетне транспортирана от римляните още по на запад, тъй да се каже в същинска Европа. Да се взираш в историята е все едно да се взираш в празно пространство. Ако, да речем, се опитаме да разберем същината на картофа от историческа гледна точка, трябва да тръгнем от родината му Перу, където неговите свойства се оказали дотолкова незаменими и вездесъщи за върха на цивилизацията (имам предвид най-високата географска точка, до която цивилизацията е успяла да се покатери), че инките, като умували как да мерят времето, се спрели на най-логичния според тях вариант: единица време — времето за варене на един картоф. Когато пристигнал в Европа малко след 1570 г., същият този картоф, благодарение на качества като лесно отглеждане, внушително съдържание на въглехидрати и витамини и способност да обогатява почвата, бързо се превърнал в най-масово разпространената селскостопанска култура. А какво да кажем за френската съпротива — имам предвид, разбира се, първоначалната съпротива на французите към картофа, който според тях не бил годен за ядене може би защото се ширело мнение, че картофите причиняват проказа? Слава богу, заблудата се разсеяла благодарение на Антоан Огюст Пармантие, който се пристрастил към картофената супа по времето, когато бил пленник в Прусия, и като се завърнал във Франция, толкова превъзнесъл картофа, че изведнъж той се превърнал в кулинарен хит; стигнало се дотам, че царедворците на Луи XVI взели да се перчат с картофен цвят в петлиците, а бащата на въпросния крясък в кулинарната мода е запечатал и до днес името си в блюда като potage parmentier и crêpes parmentier. (Чудя ce дори дали не се е надявал кореноплодното да бъде кръстено на него.) Страстното увлечение на Пармантие нямало спирачки: за официална вечеря, приготвена в чест на Бенджамин Франклин, той успял да сътвори меню, включващо картофа като съставка на всяко блюдо. Не бива обаче да забравяме и драматичните обрати в съдбата на картофа, като неговия трагичен апотеоз през XIX век в Ирландия, където всепризнатите му и уважавани качества фактически го превърнали в монокултура и по този начин му отредили решаващата роля в последвалия глад, отнел живота на милиони хора — ако човек се напъне да вникне по-надълбоко в този исторически факт и действително го осъзнае, няма да може да близне ни пюре, ни картоф, ни нищо, защото всяко едно ястие е напоено с кръвта на предните. Е, ние, естествено, горе-долу вникваме във фактите и уж ги осъзнаваме, и зее пак продължаваме да ядем. По същия начин знанието, че почти всяка секунда някъде по света някое дете умира от глад или от напълно предотвратима болест, ни най-малко не ни пречи да си подсвиркваме щастливо по собствения си път. Способността да забравя подобни факти и напълно да се абстрахира от тях е основно качество на цивилизования човек. Цивилизацията и варварството вървят ръка за ръка, тъй че „всеки акт на цивилизацията е същевременно проява на варварство“ — факт, за който картофът не пропуска да ни напомни, след което ни прелъстява и ние забравяме.

Както предвиждах, цяла сутрин пътувахме на запад през крайбрежния бретонски пейзаж: живописни заливчета, разпенени вълни, проправящи си път между скалите, докато приливът спокойно щурмува сушата, като че ли се опитва да проникне в самото сърце на Франция… Поначало крайбрежните ивици, прорязани от протоци и заливчета, винаги създават усещане за собствен ритъм, сякаш са изолирани от останалия свят — все едно оттатък времето е натежало, надвиснало над тихите пътеки покрай нивята, където, стаен сред пшеницата, животът не помръдва.

Бретан е едромащабно копие на Корнуол, уголемено един път и половина, и то не само по площ: дори небето е по-обширно и бездънно, каменните зидове и оградите от жив плет по-грубовати, дърветата по-високи и страховити, размерите и мощта на океана — далеч по-осезаеми. Назъбеният бряг на Бретан напълно обърква представите ти за разстояние и те изправя пред математически абсурд: да превземеш онези три хиляди мили покрай брега, което значи да го обходиш от край до край, е все едно да извървиш разстоянието между Брест и Пекин или между Маракеш и Дърбан. В случая, ако осъвременим парадокса на Зенон, той би звучал така: колкото по-близко е фокусът, толкова по-дълго е разстоянието до него.

Минавахме покрай ниви, засадени със захарна тръстика, пасища, крави и в един миг изневиделица ни заслепи лилаво море от лавандула — толкова стряскащо със своята свръхестествена пищност, че беше нужно време сетивата ни да преодолеят естествения си рефлекс на отрицание на свръхестественото и да реагират на този сякаш невъзможен феномен. Спомням си как веднъж тъкмо си бях натоварил багажа, готов да потегля от вилата в Норфък към Лондон след усамотен, затова пък ползотворен уикенд и внезапно се сетих, че съм забравил някакви документи. Вече бях заключил вратите и бях угасил всички лампи, но все още се въртях край колата, тъй че фаровете не светеха. Някак неочаквано ме облада засилващо се нежелание да се върна обратно в тъмната къща — навън беше тягостно мрачно в безлунната, беззвездна облачна нощ. Осъзнах от какво се боя — боях се, че в къщата ще срещна дух. Интересното е, че не се страхувах от самия дух per se, защото той все пак, като пришълец от отвъдното, не е в състояние да направи нещо повече от това да ми се появи (на него друго не му е и нужно). Изключвах и възможността да се натъкна на някое превъплъщение на този дух, познато от филмите на ужасите (да речем дух изнасилван, мъстящ на поколенията чрез кръвосмешение, или дух на избягал от лудницата невменяем, размахващ триона, с който е прерязал веригите си). Не, не се боях от подобни глупости — боях се да не видя нещо, като знам, че е невъзможно да съществува. Всъщност тъкмо затова се страхуваме от духове: защото знаем, че не съществуват. Ами ако въпреки всичко пред нас се появи дух?

Бретан се слави с дълбоки традиции в отношението си към свръхестествените явления — имам предвид мястото на свръхестественото в колективното съзнание. Ролята, която играят духовете в живота на бретонците, си съперничи с тази на тайнствените знаци и предзнаменованията. Не ми е известно някъде по света да съществува митология, която да отдава такова голямо значение на пророческите знаци. Това е свидетелство за дълбокото убеждение на бретонците, че в стената между живите и мъртвите съществуват пролуки — убеждение, така дълбоко залегнало в цялостната им култура, че те живеят като подплашени и всекидневието им е подчинено на битов мистицизъм и невротичен страх. Стигам до тази диагноза, защото съм убеден, че очакването да се сбъдне едно предзнаменование не се отличава кой знае колко от страховата невроза — усещането, че надвисналото бедствие се е спотаило под съдрания чул на нормалното. Подозирам, че древните римляни, които също са били царе в това отношение, са живели в непрекъсната нервна криза — имам предвид страха, че подадат ли си носа навън, непременно ще се сблъскат с някой тайнствен знак или прокоба: я гарван, я локва (в която не бива да се оглеждаш), я облак с неподходяща форма, движещ се с неподходяща скорост и в неподходяща посока. Изкушавам се да направя още една аналогия — между психокомпонентите на предзнаменованието и тези на изкуството, където наблюдения, внушения и догадки действат с кумулиращ ефект.

В крайна сметка не друго, а смъртта е отличителният белег на бретонската култура. Сякаш всичко останало, определяно като типично бретонско, е само уловка: комичните им имена; странната психология, с която уж се отличават, но която чужденецът практически никога не успява да установи; особеностите на кулинарната им култура — риби, палачинки, отсъствие на вино и на разнообразни сирена; панкелтският афинитет в езика им, изразен в имена като Кер, Кар и Ян, нарушаващи вездесъщата непристъпност на френския език, подобно на остри зъбери, щръкнали сред спокойните води на огледално езеро… Сякаш всички тези уж типични белези, предназначени да внушат на туриста представата за някакъв пародиен квазиживот, чиито елементи той не би могъл да дешифрира без помощта на легенда (като например двойните знаци при маркировката по пътищата), са набор от случайности в предрешен вид, костюмирани от специално нает гардеробиер, с цел да илюстрират (или пък да прикрият) основната, фундаменталната истина за бретонците: чувството им, че всички сделки между този свят и отвъдния са относителни и далеч не окончателни. Единствено в Мексико образът на смъртта, колоритна карнавална фигура (да не забравяме, че произходът на думата „карнавал“ е от carpe vale, т.е. „сбогом на плътта“), е така ярък и гротескно жив, както в Бретан, и достойно съперничи на тракащия с челюсти, по-скоро комичен, отколкото страховит скелет на бретонския Анку. И в двете култури ентусиазмът, с който се изобразява и празнува смъртта, е всъщност подчертано езически начин да се засвидетелства уважение към живота: живота тук и сега. Казано инак, нима някой някога в историята на света искрено е вярвал в съществуването на живот след смъртта? Нима когато Митхауг се озова под влака на метрото в Лондон, му е минало през ума, че все пак това не е краят? Дълбоко се съмнявам.

Паркирах колата на островче проскубана трева край пътя и извървях последните няколкостотин метра до църковния площад в Керньовал, който представлява класически модел на уникалния бретонски архитектурен ансамбъл: църква-статуя-костница. Първото нещо, което туристът вижда, е монументалният портал към площада — висока арка, крепяща три по-малки арки, подпрени на колони над пищно орнаментирана балюстрада. Пространството около този сложен градеж е пренаселено от фигури, изобразяващи в хронологичен ред от ляво на дясно: Ева се ражда от реброто на Адам (Адам е с брада и си стои кротко, Ева е с безизразно лице и косите й май са сплетени на плитки, а край тях се мъдрят крава и овца и ги гледат някак стреснато); сетне изпепеляването на Содом и Гомора, по-точно бягството на Лот и семейството му от пожара, представено символично от три фигури (дребна, по-едра и най-едра), които, хванати за ръце, са поели надясно, а зад тях е застинало някакво доста неясно ваяние — навярно г-жа Лот, която току-що е хвърлила последен поглед назад и се е превърнала в стълб от сол (види се, Старият завет не ни спестява известни детайли от човешкото поведение); следва Ноевият ковчег (плавателен съд, наподобяващ бебешко коритце), приютил подобие на коза, прасе, крава (отново крава!), твърде несъразмерен към общите мащаби слон и фигура на овчар с шапка и гега в ръка, който трябва да е самият Ной; по-нататък се явява убедително триумфалната войнствена фигура на Юдит, вдигнала нависоко посечената глава на Олоферн (и той като Адам е със затворени очи); следва възрастен мъж, подскачащ жизнерадостно пред сандък, носен на пръти от по-дребни мъже — най-вероятно Давид пред ковчега на Господния завет; фигура на възячка жена, надвесена над охранено бебе в насмолен кош — явно става дума за невръстния Мойсей сред тръстиките и перачката.

Зад портала — нещо като триумфална арка — е самият църковен двор: пространство, опасано с нисък зид, където се помещава и гробището. Вляво се вижда ниска каменна сграда с дълги стрехи, внушаваща респект с функционалността си и смразяващия си „memento mori“ ефект — костницата, естествено. Тя превръща пространството около църквата в свят, функциониращ единствено под знака на мъртвите предци и изцяло подчинен на тях — излиза, че можеш да се обърнеш към бога само в присъствието на костите на предците си. Всъщност истината, над която това място ни кара да се замислим, е, че ние бездруго носим у себе си своите предци, което проличава и в най-обикновените ни привички и жестове: не се ли улавяме как, вдигайки чашата от полицата над камината, забърсваме прахта отдолу и в миг се сепваме, защото установяваме, че сме възпроизвели досущ маниера на майка си и баща си (между другото, това като че ли е един от редките случаи, в които собствените ни действия ни хвърлят в почуда). Подозирам, че същият този феномен е налице и в по-екстремни моменти от живота ни: не е изключено изтръгващият се от гърдите ни в миг на еякулация стон (или хлипане, цвилене, грухтене) да е напълно идентичен със звука, който собственият ни баща е издал в мига на нашето зачатие — при това, естествено, не го възпроизвеждаме по памет.

Църквата в Керньовал е далеч под нивото на монументалната входна арка. Има нещо сбъркано в пропорциите й: с островърхия си покрив и масивните си зидове тя вместо да внуши очаквания устрем нагоре, като че ли демонстрира подчинението си на гравитационните сили. Композицията от статуи, наредени като на полица над тесните прозорци, от своя страна превиващи се под товара им, не може да се сравни със споменатата вече композиция от персонажи, претворяваща Стария завет. Вероятно една от причините е, че при тези статуи липсва фабула — те са чисто и просто серия герои от Новия завет, всеки белязан с емблемата на самоличността си (Матей бирника с кесията, в която събира данъка, Лука с боите и четките). „Няма по камък от камъка, който безуспешно се прави на нещо друго“, отбеляза на времето Бартоломю, коментирайки неестествените гънки по каменните дрехи на въпросните статуи. Казано накратко, камъкът е налице, но го няма творецът, под чиито пръсти той би оживял. Питам се дали този творец преждевременно не се е споминал, дали не са го уволнили, или му е писнало и чисто и просто си е вдигнал длетата, яхнал е магарето и потупвайки дружески кучето на домакина си (да не вземе да се разлае), се е гмурнал, тайничко, без сбогом, в мастилената бретонска нощ. Моето собствено изкуство, което е изпъстрено със сбогувания и отсъствия, откликва разбиращо на подобна мистерия.

Не ми се влизаше в църквата. Още повече, че сутринта, докато се чудех на коя от многото си перуки да се спра, стана твърде късно и реших да се издокарам с тъмносива филцова шапка. Та този поизмачкан, небрежно елегантен атрибут, познат от едновремешните комедии, сега кичеше главата ми и дори приятно гъделичкаше обръснатото ми теме. Естествено, че бе немислимо да вляза в църквата, без да си сваля шапката, пък и хората от отдавна стояха вътре и най-вероятно всеки миг щяха да заизлизат. Във всеки случай знаех, че няма да пропусна нищо особено интересно и че ако изобщо си струва човек да разгледа интериора, то ще е заради абстрактния, шокиращо несъответстващ на общата атмосфера гоблен, изобразяващ победата на някакъв граф в битка, и олтара с пищни орнаменти, заметнат с изумително грозно покривало — бродерия в модерен стил, представяща дидактични сцени от най-лицемерен тип: овце, полегнали под гривата на добродушни лъвове, мечове, забити в браздите на разорани ниви, и тям подобни. Отгоре на всичкото, като пространство интериорът не е лишен от пропорционалните недостатъци на екстериора. „Добре де, а ти какво очакваш?“ — обичаше да казва брат ми и уж винаги имаше повод, но, кой знае защо, ми се струваше, че го казва твърде често. В случая става дума за липса на каквато и да е представа за основните закони за съотношение между обемите. Що се отнася до мен, аз усвоих необходимото относно пропорциите от сухото мартини. (За сведение, като се прибави лук към него, то се превръща в измишльотината „Гибсън“ — навярно сте забелязали, че имената на коктейлите се множат като военните чинове в армията на Руритания.) Законът, от който се ръководя, е: основна съставка (джин), второстепенна съставка (вермут), орнаментално допълнение (резенче лимон, маслина). Това е законът за пропорциите и равновесието, залегнал във всички пластични изкуства — от приготвянето на коктейли и ястия до архитектурата, скулптурата, грънчарството и изработването на облекла. (Да не забравите кой пръв ви е обърнал внимание на този факт.)

Не беше разумно да стърча на портала, тъй че реших да отида да обядвам някъде. Срещу площада имаше хотел, пред който бяха изкарани шест маси под градински чадъри с реклама на мастика, избуяли като гигантски гъби мутанти под лъчите на юлското слънце. (Едно от удоволствията на цивилизования туризъм е да си набелязваш заведения. Ах, какво местенце, казваш си мимоходом. Тук ще си похапна хубавичко в един момент.) Прекосявайки улицата, ми се наложи да отскоча встрани, за да избегна сблъсъка с астматично хърхорещ мерцедес, чийто калпав шофьор самоубийствено обикаляше площада от обратната страна на движението, докато изрусената му съпруга се взираше в туристически справочник.

Възможно е човек да храни свръхсантиментални чувства към френската кухня. В най-прославения си вариант тя безусловно доказва, че не само си позволява ексцесии, но и направо ги търси. Блюда като „ярка, пълнена с пасирани аспержи и гарнирана с картофено пюре «Елисейски дворец»“ обитават пищно царство, надминаващо и най-необузданите ни представи за пародийност — те са продукт на фебрилно въображение, кипящо под високи бели шапки. И все пак във Франция има едно ниво на елементарна кулинарна компетентност, което смятам за ненадминато, поне доколкото аз познавам света. Това е компетентност на сетивата, сетивна наука за всекидневния живот, насочваща интелекта в помощ на удоволствието. Недотам образованите ми съседи Пиер и Жан-Люк например си развързват езика единствено когато стане дума за технически подробности около готварския процес (при това говорят с достойнство, изразяват се ясно, кратко и точно). Всъщност не на друг, а на Пиер дължа немалка част от тънкостите в арсенала на гастрономическите си познания — да речем, как се чисти шкембе или на кои от пойните птички, които двамата братя трепеха с ужасяващите си едноцевки, мозъкът става за ядене, или пък познанието за свойствата на заешката кръв, която може да служи за застройка.

Мисис Уилоуби, съседката, която често наминаваше без покана, за да се възползва от плувния ми басейн, веднъж се изтърси (непоканена, разбира се) точно когато ние с Пиер изцеждахме кръвта на току-що обезглавен заек в тумбеста глинена кана, закупена от грънчарка в дочен панталон при една от разходките ми из съботния пазар в Кавайон. Мисис Уилоуби тутакси се втурна към тоалетната (със същия безпардонен поведенчески синдром на неканен гост), откъдето долетяха недвусмислените звуци на неконтролируемо повръщане.

Когато размишлявам над този в същината си картезиански хедонизъм (казвам картезиански, защото при французите отношението към удоволствието не е онова епикурейско естетическо отношение на човека, възприемащ се като единно духовно и телесно цяло, към собствената му личност, което откриваме у обитателите на някой романтично идеализиран остров из южните морета — то е по-скоро продукт на дълбокото убеждение, че тялото и умът са две независими едно от друго неща, и в подходящ момент намира израз във вътрешен монолог от рода на „Да, умът и тялото ми са напълно отделни, тъй че трябва да мобилизирам всички способности на ума си, за да почерпя максимална полза от факта, че притежавам тяло“ и в тази връзка няма нищо по-дълбоко откликващо на човека с дуалистична същност от добре приготвеното пиле с естрагон — та когато разглеждам практическите последици от картезианския хедонизъм, най-ярко изпъкват факти като този, че французите ежедневно отделят по два часа за обяд и че фиксираното икономично меню на ресторантите е много висококачествено. Менюто prix fixe на хотел „Керньовал“ за седемдесет и пет франка предлагаше най-подбрани ястия от традиционната кухня на буржоата: задушени зеленчуци, пастети, салата от керевиз, миди с лук, задушено агнешко бутче, конски котлет, варена моруна по провансалски, половин омар на грил, а по желание, срещу още петдесет франка, и плодове, сирена, шоколадов мус, крем карамел и crème brûlée. Учтиво помолих свенливата келнерка, която поруменя от смущение (явно впечатлена от перфектния ми френски), да ме настани на маса с по-добър изглед към площада и паркираните отпред коли.

Поръчах си супа от кресон, морски език на скара и тъй като Бретан не произвежда вино, а сайдерът бе твърде грубовато питие за приятната размекнатост, обзела по пладне тялото и духа ми, като мухлясала стара мома помолих да ми донесат половин бутилка „Menetou-Salon“ и литър местна минерална вода (която пристигна в грейнала като лъч на маяк червена бутилка), та по-лесно да го преглътна.

Семейство младоженци, хванати за ръка, излязоха от църквата и се запътиха към костницата.

Подходящо сервирана, супата от кресон притежава онова основно, но невинаги постигано качество, а именно гъстота, съчетана с наситен аромат, с което се отличават определена категория супи: при тях някак неочаквано човек усеща субстанцията и сякаш ароматът също добива плът. Такива са супата от бадеми и граховата супа например. Супите от въпросната категория наподобяват онези творби на изкуството (нямам предвид конкретно творбите на брат ми), в които филигранната изящност на детайла придава плътност и стабилност на произведението.

Ресторантът бързо се пренасели. На съседната маса се настани елегантна двойка, не бих казал в първа младост — парижани, ако се съди по номера на беемвето им, и двамата в кожени панталони, и двамата с чанти от „Гучи“ (неговата една идея по-голяма от нейната) — и тутакси започнаха да спорят дали да включат и омара в менюто. Вероятно от напрежение, поради нарасналия обем на работата, румените бузи на келнерката вече пламтяха в контраст с инак бледата й, типична за русокосите нормандци кожа (подобен цвят на кожата имат и някои от момиченцата, които след училище на път за вкъщи минават с велосипедите си покрай вилата ми в Норфък).

Младата двойка вече бе край монументалната арка — все още се държаха за ръце, взирайки се в композицията от статуи. Той си мълчеше, тя непрекъснато говореше.

Според мен морският език е незаслужено подценявана риба, тъй като по вкусови качества тя почти не отстъпва на далеч по-уважаваната си братовчедка, обитаваща протока Па дьо Кале; истината е, че поначало хората трудно се отърсват от натрапени им идеи и внушения. В случая имах известни възражения относно начина на приготвяне — изглежда не бяха уцелили температурата на грила и инак свежото и сочно месо се бе поизсушило. Морският език вървеше с прекрасни пържени картофки, а после ми сервираха доста приемлива зелена салата. Рехавите облаци, които цяла сутрин препускаха по небето, бяха взели да набъбват и да се усмиряват, тъй че от време на време осигуряваха по пет-десет минути прохладна сянка. Майка ми често ни караше да се вглеждаме във формата на този или онзи облак — това бе една от любимите й дидактични игри, когато я обхващаше синдромът „най-прекрасната майка на света“. Вижте, кон! Слон. Прасе. Морско свинче. Звънче. Жена се съблича. Мръсник наднича. Майка с дечица — не, мечка стръвница…

След морския език си поръчах crème brûlée. Този десерт, носещ наименованието „печен крем“, е по произход английски, макар че яйчният крем е разпространен в цяла Европа, да не говорим, че печивото „киш“ е всъщност не друго, а яйчен крем с разни подправки. Разказах на моята сътрудничка — с онази смесица от умиление и тъга, с които описваме младежките си щуротии (от онова време, което лично аз не възприемам като кой знае колко далечно) — за една случка от моя „естетически период“ (така поне го бях квалифицирал тогава). Бях решил (по идея, подсказана ми от френския писател декадент Юисманс) да сервирам вечеря, в която всички блюда са черни на цвят. Все още бях в университета (за щастие кратко отклонение в живота ми, което след два изтерзани семестъра коригирах — божичко, каква олелия и какво стълпотворение от хора!) и стаята ми — банален седмоъгълник в банална седмоъгълна постройка в един от най-префърцунените колежи на Кеймбридж — беше цялата пребоядисана в черно, в което се съдържаше и известна доза бунт срещу някои не особено толерантни правила на колежа. Всичко беше в черно: легло, чаршафи, контакти, лампи, крушки — всичко.

— Веднъж отседнах в префърцунен хотел в Ню Йорк, който доста приличаше на това, което описвате — прекъсна ме събеседничката ми е онази напориста прибързаност, характерна за по-младите хора, която, макар и по тон да звучи като незачитане на отсрещния, е най-често проява на твърде голям интерес към него: интерес, който в миг се надига и изкипява подобно на мляко в тенджерка, поставена на силен огън. — Беше направо главозамайващо. Дори когато запалвах лампите, пак нищо не виждах!

В черната си стая, издокаран в черно кадифе, с черна копринена вратовръзка и с орхидея в петлика (единственото нещо, чийто цвят не се налагаше да променям), поднасях ястия, състоящи се изцяло от черни продукти: блюдо макарони с мастилен цвят, поръсени с настъргани трюфели, следвано от кървавица върху канапе от препържена черна цикория. С десерта държах да подчертая същината на това празненство, а именно неговия твърде неестествен характер, бидейки празненство в чест на изкуството, приумицата, каприза, ликуващи над бруталните природни закони и смъртта. Тъкмо по тази причина за десерт сервирах crème brûlée, нарочно оцветен в черно. Пихме „Black Velvet“, разбира се: питие, което, комбинирайки черна бира и шампанско, илюстрира типично английското пристрастие към елитарен вкус (тоест съчетава клубния престиж с превърналата се в институция естетика а ла „Кафе роял“, с привкус на 1990-те). Между другото, баща ми ме открехна за „Black Velvet“ с неговия интелигентно саркастичен маниер — бяхме в бара на някакъв хотел в Дъблин („Шелбърн“ ли, „Греъм“ ли, не помня) и той поръча питието, като уж намеквайки за разпространената сред ценителите на бира реплика „Я по-добре не хабете хубавия «Гинес»“, настоя да го приготвят с тъмно пиво „Imperial Russian“, което твърде рядко се оказва в наличност и е толкова плътно, гъсто и сладко, че сякаш е погълнало в себе си онова блажено спокойствие, което Талейран нарича douceur de la vie7, твърдейки, че с щастието да го вкусят са били дарени единствено онези, който са имали късмета да живеят преди Френската революция. (Талейран задължително разговарял по един час дневно с готвача си, а по едно време негов готвач бил самият Карем. Когато великият дипломат предупредил великия готвач за опасностите, които крият готварските печки на въглища, геният с бялата шапчица отвърнал категорично, обобщавайки кредото на събратята си от всички творчески занаяти: „Колкото по-кратък е животът, толкова по-продължителна е славата.“) Бартоломю нахълта в онази изискана обстановка с час и половина закъснение, при това в работен комбинезон, в пълен разрез с изричното ми уточнение по отношение на облеклото — явно идваше направо от ателието си. „По дяволите! — възкликна. — Тук да не се е споминал някой?“ Тази нотка на умишлена, просташка директност — мигновено да избълваш каквото ти дойде на езика — бе типична за брат ми. У него имаше някаква буквалност на възприятията и реакциите, неспособност да улови нюансите, някакъв недодялан практицизъм по пътя към целта, който прозираше и в скулптурите му (макар никой от критиците да не го е забелязал), не толкова в структурата и плътта на тези творби (въпреки че и там едно достатъчно вещо и прецизно око би открило подобно нещо), колкото в самия факт на съществуването им. Както вече казах преди време, всяко завършено произведение на изкуството е някак си тъповато буквално, безцеремонно — то сякаш без свян си затваря очите пред грубостта подобно на невъзмутимия полицай, изпитващ неимоверно удоволствие от безпардоността си, когато развежда някой турист из местата, където са извършени брутални убийства. С други думи, макар че Шекспировият Просперо — със своята поуморена мъдрост и жизнеутвърждаващата сила на духа си — се смята за изразител на житейската философия на своя създател, може би най-точният автопортрет на барда виждаме в образа на мрачния и уродлив злодей, поета Калибан.

По стечение на обстоятелствата бретонското градче Керньовал, където обядвах (или приемете, подчинявайки се за миг на винаги модното увлечение по сегашното историческо време, че в момента обядвам, макар че всъщност диктувам тези думи в стаята си в хотела в Лориан, където венецианските щори и полюшващият се жълт уличен фенер под прозореца ми ме атакуват със светлинните си импулси, сякаш за да ми причинят лек епилептичен припадък), е приютило някои набързо изфабрикувани маслени недоносчета на брат ми от периода, преди той да се насочи към скулптурата. Тези мацаници се помещават в малък местен Музей на съвременното изкуство (тромава сграда от XIX в.), който поради донкихотовска смесица от провинциална гордост и неадекватно мерило за достойнства (в оценката на творби от англофонския свят французите не отстъпват по глупост на прехласващите се по Джек Лондон руснаци) най-нелепо е кръстен не на друг, а на брат ми. Мога да си представя какво боричкане е било между различните фракции в кметството: вярната дружина на кмета съзаклятничи над чашка мастика, докато лидерът на местната комунистическа опозиция — баджанак на кмета и най-заклет негов враг — крои пъклен план с поддръжниците си над кана ябълково вино, след което двете воюващи гвардии застават лице в лице в душната, вмирисана на мухъл сграда на кметството и неразрешимият конфликт завърша с неминуем компромис — музеят се кръщава на Бартоломю. Най-впечатляваща сред творбите на брат ми, изложени тук, е поредицата от картини, „вдъхновени“ от арката на площада (напълно в стила на Бартоломю: най-нахално и самонадеяно да твърди, че е следвал модела на някое произведение, далеч превъзхождащо собствените му творения и по мащаб, и по степен на завършеност, и по сила на въздействие). Въпросната поредица уж също изобразява библейски персонажи, макар че изобщо не може да става дума нито за изображения, нито за персонажи: вместо това виждаме някакви абстрактни модернистични „предмети“, по които би трябвало да се досетим какво и кого е имал предвид авторът — рибарската мрежа на Петър, боите и четките на Лука, наподобяващото компютър сметало на Матей, приличното на не-знам-какво-си еди-що-си на Йоан… И всички тези, да ги наречем, вещи, ни гледат някак печално от платното, сякаш сами не могат да повярват, че собствениците им импулсивно са ги захвърлили наред с цялото бреме на дотогавашния си живот, за да последват Христа.

Младоженците излязоха от църквата и се върнаха при арката, за да й хвърлят последен поглед. От разстояние тя създаваше впечатление на оживяла картина, изпълнена с действие и емоции: миг от реалния живот, запечатан под застиналата лава на внезапно изригнал вулкан — не толкова замръзнала мелодия, а по-скоро филмов кадър, вкаменен на екрана во веки веков. Двойката пое към колата си по възтясното тротоарче, свенливо сгушило се до стените на околните сгради, сякаш с желание да се извини на всеки затруднен шофьор за самото си съществуване.