Двайсет и пета глава

Прочистването на Африка

Първата последица от това, че съюзниците не превземат град Тунис през 1942 г., е отказът им от първоначалната идея да затворят в капан Ромел между преследващата го 8-а британска армия и новата 1-ва армия в Тунис, която настъпва, за да се срещне с нея. За известно време двете армии трябва да действат поотделно срещу силите на Ромел в Триполитания и Арним в Тунис.

С настъпването на Ромел към Арним те получават стратегическо предимство благодарение на заетите централни позиции, което им дава възможност да съсредоточават усилията си срещу германските части. Когато преди Коледа настъплението на американците в Тунис е спряно и те са изправени пред перспективата да продължат да газят в калта до края на дъждовния сезон, Айзенхауер решава да настъпи на юг, за да стигне до крайбрежието близо до Сфакс и по този начин да отреже пътя на Ромел за снабдяване и отстъпление. За тази операция под кодовото наименование „Сетин“ („Атлаз“) той възнамерява да използва главно американски войски, като ги съсредоточи около Тебеса, за да сформира т.нар. 2-ри американски корпус (под командването на генерал-майор Фридъндол). Айзенхауер обявява намеренията си пред Обединения съвет на началник-щабовете, които идват в Африка в средата на януари заедно с Рузвелт и Чърчил за ново съвещание на съюзниците в Касабланка, за да решат какви ще бъдат следващите цели. При обсъждането на новия план са изтъкнати рисковете (особено от генерал Брук), свързани с настъпление от неподготвени войници в район, където скоро могат да се появят ветераните на Ромел. Поради това Айзенхауер е принуден да се откаже от него.

Това решение развързва ръцете на Монтгомъри да направи следващата стъпка. В средата на декември той спира близо до Нофилия, за да събере достатъчно сили, преди да атакува германските позиции близо до Буерат, на 220 км на запад, където Ромел е изтеглил остатъците от армията си при предишния етап от дългото му отстъпление от Египет.

Монтгомъри започва новата си офанзива в средата на януари. Тя е планирана по същата схема, както и преди — фронтална атака срещу противника, съчетана с обходни маневри по фланговете през вътрешността на пустинята, за да бъде отрязан пътят му за отстъпление. Този път обаче Монтгомъри се въздържа от предварителна пробна атака, която би издала намерението му и би „подпла-шила противника да напусне сегашната си позиция“. Освен това за наблюдение на врага е използван само отряд бронирани коли, а основните сили на Монт-гомъри остават по-назад до деня преди атаката. После те правят продължите-лен преход, след който на сутринта на 15 януари влизат направо в бой. С под-крепата на танкове 51-ва дивизия предприема атака по протежение на край-брежното шосе, а през това време 7-а бронетанкова и новозеландската дивизия извършват заплануваната маневра. Отначало те не срещат съпротива, а впос-ледствие влизат в бой с немския ариергард западно от Буерат. Ромел е напус-нал незабелязано позицията при Буерат и така за пореден път се е измъкнал от капана. Това се оказва лесно, понеже, както отбелязва в леко критичната си телеграма Александър, „новозеландците и 7-а бронетанкова дивизия заобико-лиха прекалено предпазливо южния край на вражеския противотанков щит“. Главната битка на Ромел отново е с Върховното командване на Оста. На-миращият се в безопасност в далечен Рим Мусолини отново е загубил пред-става за реалността и в седмицата преди Коледа заповядва „да се защитава на всяка цена“ позицията при Буерат. Тогава Ромел пита по радиото върховния главнокомандващ маршал Кавалеро какво да прави, ако британците пренеб-регнат тази позиция, която лесно може да бъде заобиколена, и продължат на запад. Кавалеро не отговаря на запитването, но подчертава, че италианските войници не трябва да бъдат оставени в обръча както при Ал Аламейн. Ромел посочва на Бастико явното противоречие между заповедта на Мусолини и нареждането на Кавалеро. Както повечето служители на авторитарен режим, Бастико се старае да не взема решения и да не поема отговорност за следването на курс, който не съответства на надеждите и мечтите на неговия лидер. С много усилия Ромел го убеждава да се съгласи и да даде заповед за изтегляне на немоторизираните италиански части на линията Тархуна-Хомс, на 210 км по-близо до Триполи. После през втората седмица на януари Кавалеро настоява в дефилето на Габес да бъде изпратена една германска дивизия поради опасността от американско настъпление там, което, както вече споменахме, не е осъществено. Естествено, Ромел не може да откаже на молба, която отговаря толкова добре на собствения му план, и изпраща 21-ва танкова дивизия. Така той остава само с 36-те танка на 15-а танкова дивизия и 57-те остарели италиански танка на дивизията „Чентауро“ срещу 450-те танка, които Монтгомъри е събрал за новата си офанзива. Ромел няма намерение да води безнадеждна битка срещу превъзхождащите го многократно сили и веднага щом узнава от съобщения, засечени от неговата служба за радиоразузнаване, че британците ще бъдат готови за атака на 15 януари, отстъпва от позицията при Буерат.

След като спира настъплението им през първите два дни, през които бри-танците са принудени да проявят предпазливост не само заради пръснатите в широк периметър мини, но и поради загубата на 50 танка в усилията да про-бият защитата му, на 17 януари Ромел изтегля моторизираните си сили на линията Тархуна-Хомс и веднага нарежда на вече намиращата се там итали-анска пехота да се върне в Триполи. Позицията Тархуна-Хомс е по-добре защитима, отколкото позицията при Буерат, но до 19 януари танковите сили, които Монтгомъри хвърля срещу нейния фланг откъм вътрешността, убеж-дават Ромел, че не може да я защитава дълго, защото ще застраши пътя му за отстъпление. Затова през нощта той започва да изтегля останалите си сили, а съоръженията в пристанището на Триполи са взривени.

Рано сутринта на 20 януари от Кавалеро идва съобщение, че Мусолини е крайно недоволен от изтеглянето и настоява позицията да бъде удържана най-малко три седмици. Следобед Кавалеро пристига лично, за да направи това искане по-убедително. Ромел изтъква не без известна ирония, че без подкреп-ления, с които да контраатакува, посоченото време ще зависи от действията на противника. Накрая той оставя въпросът да бъде решен от Кавалеро, както прави през ноември предната година с Бастико във връзка с настояването да бъде задържана на всяка цена позицията при Мерса Брега: „Вие можете или да се държите още няколко дни в Триполи и да загубите армията, или да отстъпи-те Триполи няколко дни по-рано и да запазите армията за Тунис. Решете сам“ Кавалеро иска да избяга от вземането на определено решение, но го прави кос-вено, казвайки на Ромел, че армията трябва да бъде запазена, а Триполи да се отбранява колкото може по-дълго. Ромел бързо започва да изтегля немотори-зираните италиански части, както и най-ценните запаси. После през нощта на 22 януари изтегля останалата част от войските от линията Тархуна-Хомс, като се отправя право към границата с Тунис (на 160 км западно от Триполи), а след това — към отбранителната линия Марет, на още 130 км по на запад.

Както посочва самият Монтгомъри, британците го следват много плахо. Това се дължи не само на мините и на загражденията по пътя, но и на крайната предпазливост при съприкосновенията с германския ариергард. В мемоарите си Монтгомъри изтъква, че общата слабост на настъплението по крайбрежния път „беше липсата на инициатива и ентусиазъм“. На 20 януари той пише в дневника си: „Наредих да извикат командира на 51-ва дивизия и здравата го скастрих. Това имаше незабавен ефект“. Обаче Ромел вече се е изтеглил от линията Тархуна-Хомс и причината за това не е по-решителното настъпление на британците по крайбрежния път, а струпаните танкови сили срещу левия му фланг. Заради тях той издава на 22 януари заповед позицията да бъде изоставена и да се отстъпи към границата с Тунис. Когато 51-ва дивизия напредва на лунна светлина с качени на танковете пехотинци, се оказва, че врагът е изчезнал. На 23 януари на разсъмване предните отреди на двете движещи се една към друга британски колони влизат в Триполи, без да срещнат съпротива.

[???]гането на тази цел, заради която от 1941 г. са предприети няколко британски офанзиви, е кулминацията на едно настъпление с дължина 2250 км от Ел Аламейн по петите на Ромел. Това става точно три месеца след неговото начало. За Монтгомъри и войниците му то е вдъхновяващо постижение, но той го посреща и с въздишка на облекчение, понеже, както пише, „за първи път се чувствах истински развълнуван, откакто поех командването на 8-а армия“. През първата седмица на януари силна буря нанася големи щети на пристанището в Бенгази и обемът на приеманите за един ден товари намалява от 3000 на 1000 т. Това принуждава Монтгомъри да прибегне отново до изпол-зването на Тобрук, почти на 1300 км от Триполи, което значително удължава и без това твърде дългия път за снабдяване по суша. Като допълнителни превозни средства за допълване на запасите той използва транспорта на 10-и корпус, но се страхува, че ако до десет дни от началото на новото настъпле-ние на стигне Триполи, ще трябва да прекрати настъплението. За негов късмет противникът е в неведение за сроковете, от които е при-тиснат, и от проблема му със снабдяването, но е наясно, че Монтгомъри на-стъпва с внушително превъзходство в танкове — съотношението е 14 : 1. Един-ствените годни за използване танкове, с които разполагат германците, са на 15-а бронетанкова дивизия. Ако 21-ва танкова дивизия не беше изпратена, за да посрещне американското настъпление в теснината при Габес (а то е отменено на 13 януари — два дни след като дивизията заминава за там), то би бил по-възможен по-решителен отпор от позицията Тархуна-Хомс. В този случай, когато сам Монтгомъри признава, би се наложило британците да прекъснат настъплението и да се изтеглят към Буерат — всъщност войските му влизат в Триполи само два дни преди изтичането на 10-дневния срок, предвиден в плана за операцията.

Монтгомъри остава в Триполи няколко седмици, за да възстанови силите си и да разчисти разрушените пристанищни съоръжения. Първият кораб влиза в пристанището едва на 3 февруари, а първият конвой пристига на 9 февруари. Отстъпващият противник е следван само от лековъоръжени сили и водещата дивизия на Монтгомъри прекосява границата с Тунис едва на 16 февруари. Ариергардът на Ромел се е изтеглил предишната нощ на предните позиции на отбранителната линия Марет, изградена първоначално от французите, за да бъде спряно италианското нахлуване в Тунис от Триполитания. Тя се състои само от верига остарели бункери и Ромел решава, че е по-добре да разчита на новоизкопаните между тях траншеи. След като инспектира линията „Марет“, той настоява, че ще бъде по-разумно да организира отбраната на този път към град Тунис на линията Уади Акарит, на 65 км по-назад и на 25 км западно от Габес, която не може да бъде заобиколена откъм фланга, защотоединият й край опира в солените блата при Чот ел Джерид. Но намиращите се далеч диктатори, които продължават да строят въздушни кули, не приемат предложението му, докато в това време силите му са достигнали най-ниското си равнище.

Мусолини дава отдушник на гнева си за загубата на Триполи, като отзовава Бастико и уволнява Кавалеро, заменяйки го с генерал Амброзио. Меж-дувременно на 26 януари Ромел получава телеграма, в която го уведомяват, че поради влошеното му здравословно състояние ще бъде освободен от ко-мандването, след като укрепи новата си позиция при линията Марет, и че армията му ще бъде преименувана 1-ва италианска армия с командир генерал Джовани Месе. Все пак му оставят сам да избере датата на предаването на поста и отпътуването му — отстъпка, от която той се възползва в ущърб на съюзниците.

Ромел е болен, а напрежението през последните три месеца влошава още повече състоянието му. През февруари той обаче отново показва, че силите му още не са го напуснали съвсем. Вместо да се стресне от приближаването на американците до пътя му за отстъпление през южната част на Тунис, той се възползва от появилата се добра възможност да нанесе удар там, преди Монтгомъри отново да го настигне. Въпреки че отбранителните възможности на линията Марет не са големи, тя все пак е препятствие за танкова атака и би могла поне да забави Монтгомъри. Освен това силите на Ромел са донякъде възстановени. При отстъплението си на запад той се приближава до при-станищата, от които може да се снабдява, и получава повече, отколкото е загубил при дългото си отстъпление. Сега числеността на войските му е почти както през есента, когато започва битката при Ал Аламейн. Когато пристига в Тунис, армията му наброява близо 30 000 германци и около 48 000 италианци. Наистина там са включени също 21-ва бронетанкова дивизия, която е изпратена обратно в района Габес-Сфакс, и бронетанковата дивизия „Чентауро“, която е изпратена да пази дефилето Ел Гетар срещу американската позиция при Гафса. С въоръженията обаче положението не е толкова добро. Германските части разполагат едва с една трета от танковата си мощ с една четвърт от противотанковите си оръдия и с една шеста от артилерията си. Освен това от общо около 130 танка по-малко от половината са годни за действие. Въпреки това положението, общо взето, е по-добро, отколкото би могло да бъде, ако Монтгомъри имаше време да използва пълноценно пристанището на Триполи и да струпа своите превъзхождащи сили на границата с Тунис. Ромел иска да се възползва от този интервал.

Сега той планира двоен удар в стил „Наполеон“, като приложи теорията, която стратезите наричат „вътрешни позиции“, възползвайки се от преимуществото, че е заел позиция в центъра между двете опитващи се да се съединят вражески сили, да нанесе удар върху едната, преди другата да й се притече на помощ. Ако успее да срази намиращите се зад гърба му американци, това ще му развърже ръцете, за да се справи с 8-а армия на Монтгомъри, която се е разпръснала на много дълъг фронт заради снабдителната си линия. Блестящ план, обаче основната пречка за прилагането му е, че до голяма степен Ромел е зависим от сили, които не са под негово командване. Той може да отдели от позицията при Марет хора, достатъчни за сформиране само на една бойна група, по-малка от половин дивизия, под командването на полковник Фон Либенщайн. Прословутата му 21-ва танкова дивизия, която е изпратена по-рано обратно към Тунис, се намира точно на мястото, където Ромел иска да нанесе удара, но тя е преминала към армията, командвана от генерал Арним. Така сега Арним е човекът, който трябва да реши какви да бъдат целите на голямата атака и силите, които трябва да участват в нея, докато ролята на Ромел е сведена само до това да му помага според възможностите си. Целта на този контраудар е американският 2-ри корпус, който включва и една френска дивизия. Фронтът му е 150 км, но на практика основните съсредоточения са при трите пътя, които минават през планините към морето при проходите близо до Гафса, Фаид и Фондук, където се свързват с френския 19-и корпус под командването на генерал Кьолц. Тези проходи са толкова тесни, че защитниците им се чувстват сигурни, и вниманието на съюзниците до голяма степен е погълнато от отбиването на поредицата пробни атаки на войските на Оста в сектора северно от Фондук.

В края на януари ветеранът 21-ва танкова дивизия предприема внезапна атака при прохода Фаид, преодолява съпротивата на зле въоръжения френски гарнизон преди американската помощ да пристигне със закъснение, и така си отваря врата за следваща по-голяма атака. Този удар кара съюзническото по-висше командване да заподозре, че врагът планира такава офанзива, обаче не я очаква там, където е предприета. То гледа на предварителния удар при Фаид като на опит за отвличане на вниманието и предполага, че атаката ще бъде предприета близо до Фондук. Генерал Омар Брадли отбелязва в мемоарите си: „Това предположение се оказа почти фатално“. То преобладава в щаба както на Айзенхауер, така и на британската 1-ва армия, командвана от Андерсън, който до пристигането на генерал Александър отговаря за целия фронт на съюзниците в Тунис. На съвещанието в Касабланка генерал Александър е определен да командва под върховенството на Айзенхауер новата 18-а армейска групировка, съставена от 1-ва и 8-а армия, която трябва да бъде сформирана, когато 8-а армия влезе в Тунис. За да пази позицията, която се очаква да бъде атакувана, на Андерсън е оставена бойна команда „В“ с половината от американските танкове в резерв зад Фондук. Тази погрешна преценка улеснява настъплението на противника.

В началото на февруари силите на Оста в Тунис достигат общо 100 000 души — 74 000 германци и 26 000 италианци, което при сравнение със силите насъюзниците е в много по-добро съотношение, отколкото през декември. На-личните танкове, които почти изцяло са германски, са малко над 280: 110 с 10-а танкова дивизия, 91 с 21-ва танкова дивизия (точно на половината при съще-ствуващите тогава норми), а в специална група са отделени десетина танка „Тигър“. Приносът на Ромел е от 26 танка, присъединени към бойната група на Либенщайн, която трябва да подсили 23-те оцелели италиански танка на диви-зията „Чентауро“ на пътя за Гафса. Тези танкови части са много по-малобройни от съюзническите и дори ако всички бъдат използвани, няма да имат числено превъзходство в планираното място за атаката в южната част на Тунис. Под-крепящата този сектор 1-ва американска бронетанкова дивизия, въпреки че още не е напълно окомплектувана, има около 300 действащи танка, като 90 от тях са „Стюарт“, и 36 самоходни противотанкови оръдия. Освен това тя разполага с много по-силна артилерия, отколкото една немска танкова дивизия54.

За разочарование на Ромел само част от 10-а танкова дивизия (състояща се от един батальон средни танкове и рота от четири танка „Тигър) е изпратена да подсили 21-ва бронетанкова дивизия, и то само за началната фаза, тъй като генерал Арним планира да използва 10-а танкова дивизия за настъпление по на север.

Истинската офанзива започва на 14 февруари, когато 21-ва танкова дивизия отново предприема внезапна атака откъм Фаид заедно с контингента от 10-а танкова дивизия. Непосредствено отговарящ за атаката е заместникът на Арним генерал Циглер. Докато двете малки бойни групи от 10-а танкова дивизия се втурват напред от прохода Фаид, разтваряйки се във формата на клещи, за да хванат в тях изнесената напред част на 1-ва американска танкова дивизия — бойна команда «А», други две групи от 21-ва танкова дивизия (всяка с основно ядро от един танков батальон) правят през нощта по-широк кръг на изток, за да извършат обход по фланговете и да хванат в капан американците. Въпреки че отделни малки групи успяват да се измъкнат, преди кръгът да се затвори около Сиди Бу Зид, загубите в бойна техника и снаряжение са много големи. Бойното поле е осеяно с горящи американски танкове и в това сражение са загубени 40 танка. На следващата сутрин бойна команда «С» е изпратена напред, за да нанесе контраудар, и бързо попада в капана на гер-манските обходни маневри. Само 4 от танковете й успяват да се измъкнат. Така два добри батальона средни танкове са унищожени в тази касапница бла-годарение на умелото съсредоточаване на превъзхождащи сили от вътрешните резерви от страна на врага. За щастие на съюзниците германците не бързат да доразвият успеха си.

На 14 февруари Ромел кара Циглер да продължи да настъпва и през нощта, за да се възползва максимално от първоначалния успех. «Американците нямаха практически опит в боевете и ние трябваше още от самото начало да им създадем комплекс за малоценност», пише той. Обаче Циглер се чувства задължен да изчака разрешение от Арним и едва на 17 февруари напредва още 40 км към Сбейтла, където са се събрали американците. Като последица от това забавяне германците срещат там по-силна съпротива, тъй като бойна команда «В» (сега водена от бригаден генерал Пол Робинет) е изпратена бързо на юг. Тя държи германците притиснати до стената до късно следобед и помага за отстъплението на разбитите останки от другите две бойни команди, преди сама да се изтегли. Това е част от общото отстъпление на южното крило на съюзниците, наредено от генерал Андерсън, до позицията на т.нар. Западен хребет. Въпреки че влизането на германците в Сбейтла е забавено, те все пак успяват да пленят общо 100 танка и близо 3000 души.

Междувременно на 15 февруари бойната група на Ромел, която е насочена срещу крайния южен фланг на съюзниците при Гафса, завзема този пътен възел, когато той е опразнен. Като увеличава скоростта си и се насочва на северозапад, до 17 февруари тя напредва с още 80 км през Фериана и завзема американските летища при Телепте. Тя почти се изравнява с 21-ва танкова дивизия, намирайки се на около 60 км западно от нея, и се оказва по-близо до комуникациите на съюзниците. Генерал Александър, който на 19 февруари пристига на полесражението и поема командването на двете армии, посочва в телеграма, че «в суматохата по време на отстъплението американските, френ-ските и британските части така невероятно са се омешали, че няма никакъв план за координирана защита и определено се чувства несигурност кой кого командва». Ромел узнава, че съюзниците са подпалили складовете си при Те-беса на около 65 км отвъд следващата планинска верига. За него това е ясно доказателство, че нервите им започват да не издържат.

Сега настъпва истинският повратен момент, въпреки че според съюзническите командири това става три дни по-късно. Ромел иска да се възползва от объркването и паниката чрез общо настъпление на всички налични меха-низирани части през Тебсса. Той усеща, че едно дълбоко проникване към глав-ните комуникации на съюзниците «ще принуди британците и американците да изтеглят основното ядро от силите си в Алжир» — възможност, върху която съюзническите командири наистина сериозно се замислят.

Той обаче установява, че Арним, който вече е накарал 10-а танкова дивизия да се оттегли, не желае да се заеме с такова начинание. Затова Ромел изпраща предложенията си до италианското Върховно командване, разчитайки на желанието на Мусолини с една победа да укрепи вътрешното си политическо положение, а през това време Байерлайн спечелва подкрепата на командващия авиацията в Тунис.

Времето тече и едва на 18 февруари в полунощ от Рим идва известие, че се дава разрешение за продължаване на атаката. Възложено е на Ромел да я ръководи, като за целта двете танкови дивизии преминават под негово командване. Обаче в заповедта се посочва, че настъплението трябва да бъде насочено на север към Тала и Ле Кеф вместо на северозапад през Тебеса. Според Ромел тази промяна е «ужасно и невероятно късогледство», защото това означава «да се приближим много повече до фронта и да се изправим срещу силните резерви на противника».

Така атаката е предприета там, където я очаква генерал Александър, а той е наредил на генерал Андерсън «да съсредоточи своите танкове за защитата на Тала», макар и погрешно да смята, че Ромел ще предпочете да се стреми към «тактическа победа», вместо да преследва по-директна стратегическа цел. При развилите се събития това погрешно предположение се оказва благоприятно за съюзниците благодарение на Командо сюпримо (италианското Върховно командване). В противен случай отбраната им би била опасно извадена от равновесие, ако на Ромел му е било позволено да се насочи натам, накъдето е искал.

Основното ядро от подкрепленията — американски и британски, което бързо е прехвърлено на юг, е насочено към Тала и в сектора източно от Сбиба, докато защитата на Тебеса е крайно недостатъчна и е поверена само на оредялата американска 1-ва дивизия.

Главното британско подкрепление е 6-а бронетанкова дивизия. Танковият й компонент — 26-а танкова бригада, е заел позиция при Тала. Там са изпратени също допълнителни пехотни подразделения, както и артилерията на ново-пристигналата 9-а американска пехотна дивизия. Първа мотопехотна бригада, която е част от състава на 6-а бронетанкова дивизия, е разположена да защитава празнината при Сбиба, северно от Сбейтла, заедно с 3 бойни групи от американската 1-ва и 34-та пехотна дивизия.

Атаката на Ромел започва на 19 февруари само няколко часа след получаването на заповедта от Командо сюпримо. Но възможностите за успех са намалени както от забавянето, така и от решението на генерал Арним да изпрати 10-а бронетанкова дивизия на север. Налага се тя да бъде върната обратно, но не може да пристигне навреме, за да вземе участие в началната фаза на новата атака. Поради тези затруднения Ромел решава начело на атаката към Ле Кеф през Тала да застане бойният отряд на корпус «Африка», а 21-ва бронетанкова дивизия да се опита да настъпи към Ле Кеф по обиколния път през Сбиба. По такъв начин двете настъпващи колони създават заплаха за противника, която е от взаимна полза.

Настъплението към Тала минава през прохода Касерин, на половин час път между Сбейтла и Фериана. Там позицията се държи от смесена бойна част, командвана от полковник Старк. Първият опит за изненадваща атака през прохода е отблъснат, а следобед пристигат подкрепления, благодарение на които силите на Старк значително превъзхождат силите на корпус «Африка» (3 малки батальона — един танков и 2 пехотни), които осъществяват атаката. Обаче защитата не е добре координирана и до вечерта германците успяват да пробият отбраната на няколко места, като с настъпването на мрака проникват още по-дълбоко. Междувременно настъплението на 21-ва танкова дивизия към Сбиба е блокирано от минно поле и силни съюзнически части зад него — 11 пехотни батальона срещу 2 на атакуващите, а също и по-голям брой оръдия и танкове (сега 21-ва бронетанкова дивизия има по-малко от 40 годни за действие танка). Затова през нощта Ромел решава да съсредоточи атаката в прохода Касерин, където отбраната изглежда по-нестабилна, и да разгърне там закъснялата с пристигането си 10-а бронетанкова дивизия.

Перспективите за успех обаче намаляват още повече, тъй като тя включва само един танков, 2 пехотни и един мотоциклетен батальон. Арним задържа почти половината дивизия и прикрепения към нея батальон от танкове «Тигър», на който Ромел разчита като коз в своята игра. Ромел започва атаката срещу прохода Касерин едва на 20 февруари след-обед, тъй като подразделенията на 10-а бронетанкова дивизия пристигат едва тогава — забавяне, което много го ядосва. Сутринта един опит за атака е спрян от огъня на защитниците, но в 4,30 следобед, когато лично застава близо до предната линия, Ромел хвърля в атака едновременно цялата налична пехота от 5 батальона (включително един батальон италианци) и те бързо успяват да пробият противниковата отбрана. Обаче след това атакуващите срещат упорита съпротива от едно съвсем малко британско подразделение (един танков ескадрон, една пехотна рота и една батарея на пехотната артилерия), командвано от подполковник А. С. Гор, което е изпратено да подкрепя защитата на прохода. Съпротивата му е сломена едва когато в боя влиза танковият батальон, който губи 11 танка. Американската официална история с рядко срещана честност не само изтъква изключително упоритата съпротива, оказана от това подразделение, но и посочва лесните пробиви на германците на други места: «Противникът бе изумен от количеството и качеството на американс-ката бойна техника, която бе пленена почти непокътната»55. След като превзема прохода, Ромел изпраща разузнавателни отделения по пътя към Тала, както и по отклонението на пътя за Тебеса, за да заблуди съюзниците за намеренията си, да ги принуди да вкарат в боя резервите си, а също и за да проучи възможността за осъществяване на първоначалната си цел да завладее ог-ромните американски снабдителни складове при Тебеса. Първата цел е по-стигната още с новината за настъплението на Ромел, тъй като сутринта Фридъндол заповядва на бойна команда «В» на Робинет да се прехвърли от края на десния фланг към Тала, а след това я пренасочва да защитава отклонението на пътя от Касерин за Тебеса. Междувременно 26-а британска бригадна група (командвана от бригаден генерал Чарлс Дънфи) с 2 танкови полка и 2 пехотни батальона се е придвижила южно от Тала и е заела позиция на около 16 км от прохода Касерин, очаквайки пристигането на бойна команда «В», за да я подкрепи. За щастие на съюзниците силите на нападателя са много по-слаби, отколкото са очаквали.

На следващата сутрин, 21 февруари, Ромел за първи път спира в очакване на съюзническа контраатака за завоюване на прохода Касерин. Това спиране обаче изненадва противниците му, които нямат представа, колко малки са неговите сили в сравнение с тези, които те са събрали. Когато вижда, че те остават на местата си, Ромел продължава напред по пътя към Тала с тази част от 10-а танкова дивизия, която е под негово командване. Тя се равнява само на един боен отряд, включващ 30 танка, 20 самоходни оръдия и 2 мотострелкови батальона. Бригадата на Дънфи постепенно отстъпва пред германците, като оказва съпротива на всеки от следващите един след друг хребети, докато накрая е заобиколена по фланговете и подложена на кръстосан обстрел. Когато на здрачаване танковете се оттеглят на предварително подготвената позиция при Тала, те са последвани плътно от група немски танкове, предвождани от един пленен британски «Валънтайн», за да бъдат взети за заблудили се британски танкове. Така германците нахлуват в позицията, като сломяват съпротивата на част от пехотата, унищожават много машини и предизвикват всеобщо объркване. Въпреки че устремът им е спрян след тричасова битка, при оттеглянето си те вземат в плен 700 души. В тази поредица от схватки по пътя от Касерин германците загубват дузина танкове, обаче изваждат от строя 40 противникови танка, включително тези на един ескадрон, който губи ори-ентация и при една контраатака на разсъмване попада точно в средата на гер-манските танкове.

Очаквайки по-голяма контраатака, Ромел решава да я изчака с намерение на свой ред да атакува, след като я отблъсне. Обаче сутринта въздушното разузнаване забелязва, че на полесражението са пристигнали големи съюз-нически подкрепления, а други са на път. Така става очевидно, че перспекти-вата за доразвиване на настъплението през Тала намалява, а опасността за левия фланг на силите на Оста става все по-голяма. Предишния следобед бойната група на корпус «Африка» напредва по отклонението на пътя за Тебеса с намерение да заеме намиращите се там проходи и да предпази фланга на настъпващите към Тала германски части, обаче е спряна от силния огън на заелата позиция на едно възвишение американска артилерия. Подновяването на атаката на 22 февруари сутринта носи малки придобивки и по-тежки загуби, отколкото атакуващите могат да си позволят. В този сектор те са много по-малко от съсредоточените там американски сили — бойна команда «В» на Робинет и част от 1-ва пехотна дивизия, командвана от Тери Алън. Този следобед Ромел и Кеселринг, който пристига със самолет, за да се срещне с него, стигат до заключението, че продължаването на контраатаката на запад не може да им донесе нови преимущества и трябва да бъде прекратена, за да може ударната група да бъде прехвърлена на изток за контраудар срещу 8-а британска армия. След това решение същата вечер силите на Оста получават заповед да се изтеглят на първо време до прохода Касерин.

Междувременно още от рано сутринта Алън се опитва да организира кон-траатака срещу фланга на германците, обаче е забавен от това, че не може да се свърже с Робинет, и атаката е предприета едва късно следобед. Тя ускорява оттеглянето на бойната група на корпус «Африка» към прохода Касерин, като участващите в групата италиански подразделения отстъпват в пълен безпо-рядък. Ромел е впечатлен от нарасналото тактическо умение на американците и от точността на артилерийския им огън, както и от богатото им въоръжение. Неговите сравнително слаби сили биха изпаднали в голяма опасност при една по-голяма и по-мащабна контраатака.

Неговата слабост и променената обстановка не са разбрани обаче от по-висшето съюзническо командване. Както е посочено в официалната амери-канска история, Фридъндол ръководи «изключително колебливо сухопътните операции срещу отстъпващия противник точно в момента, когато той е най-уязвим». Андерсън също продължава да мисли повече за защита, отколкокото за нападение. Голямата съюзническа част при Сбиба отстъпва 16 км на северозапад от страх да не би Ромел да пробие отбраната й при Тала и да застраши тила й. Поради същите опасения на другия фланг се мисли за еваку-ация от Тебеса. Дори когато на 23 февруари сутринта се установява, че про-тивникът се е изтеглил от Тала, не се прави нищо, за да му се окаже натиск, и едва късно същата нощ са дадени заповеди за обща контраатака, която да започне на 25 февруари. През това време противникът минава безпрепятвено през теснината Касерин и усилията на съюзниците да разгромят врага и да си възвърнат прохода се превръщат в обикновен поход, спиран само от загражде-денията и мините, разпръснати при отстъплението на изчезналия противник.

Когато е направена равносметка на съотношението на силите и на засилената съпротива, става ясно, че моментът за прекратяване на германската офанзива е бил много добре подбран. Продължаването й би било грешка, като се имат предвид големите сили, които съюзниците успяват да съберат. В материално отношение придобивките от офанзивата са по-големи в сравнение с цената, платена за нея. Взети са в плен над 4000 души срещу загубата на малко повече от 1000 войници и са унищожени или извадени от строя около 200 противникови танка при много по-малки загуби за германците. От тази гледна точка атаката е великолепен успех. Обаче тя не успява, макар и да е опасно близо до стратегическата цел, да доведе до изтеглянето на съюзниците от Тунис. Подобен резултат би бил възможен, ако цялата 10-а бронетанкова дивизия беше включена в контраатаката и Ромел командваше операцията още от самото начало, насочвайки я срещу Тебеса. Едно бързо завладяване на тази главна американска база и на летището там със струпаното огромноколичество запаси щеше да направи невъзможно оставането на съюзническите сили в Тунис.

Като по ирония на съдбата на 23 февруари от Рим пристига заповед, която поставя всички сили на Оста в Тунис под командването на Ромел. Макар на-значаването му за командващ новосъздадената армейска групировка «Африка» да показва как контраударът отново го е издигнал в очите на Мусолини и Хитлер, моментът, в който това става, оставя горчив привкус, тъй като това е сутринта след започването на изтеглянето и е твърде късно да се възстанови пропуснатата възможност.

Тя идва твърде късно и за отменяне на настъплението на генерал Арним на север, за което той пази резерви, които биха могли да бъдат много по-добре използвани от Ромел. Според плана превземането на Меджез ел Баб трябва да е ограничена цел и атаката трябва да започне на 26 февруари с 2 танкови и 6 пехотни батальона. Но на разсъмване на 24 февруари Арним, след като изпраща човек от щаба си да информира Ромел за набелязания план, заминава със самолет за Рим, за да се срещне с Кеселринг, и в резултат на техния разговор по-късно през деня се оформя много по-амбициозен план. Според него трябва да бъдат предприети атаки в осем различни пункта по протежение на 120-километровия участък от фронтовата линия между северното крайбрежие и Пон дю Фа срещу британския 5-и корпус (3 дивизии с група френски подразделения близо до крайбрежието). Главният удар, който трябва да бъде нанесен от танкова група, трябва да е насочен срещу пътния възел Беджа (на 100 км западно от Тунис), като бъде съчетан с атака от две посоки за превземането на Меджез ел Баб. Въпреки че в операцията са включени всички налични сили, те са крайно недостатъчни за мащабите на атаката. За на-стъплението срещу Беджа танковата група от 2 танкови батальона заедно с подкрепленията е увеличена на 77 танка (включително 14 танка «Тигър»), но дори и това незначително увеличение е достигнато, след като са откраднати 15 току-що пристигнали в Тунис танка по пътя им на юг към 21-ва бронетанкова дивизия. Когато научава за новия план, Ромел е шокиран и го определя като «напълно нереалистичен». Той погрешно го приема като идея на италианското Върховно командване, което, когато научава за него, е също толкова изумено, колкото самият той.

Заповедта на Арним за започване на операцията е издадена на 25 февруари, настъплението започва на следващия ден и така се спазва датата, определена за по-ограничената офанзива. Това е забележително доказателство за експедитивността и гъвкавостта на германското планиране, макар и твърде прибързано за такива широкомащабни промени. Въпреки това най-голям успех имат допълнителните атаки, извършени от дивизията на Мантойфел в най-северния сектор, която почти достига до главния паралелен път, използван от съюзниците при Джебел Абиод, и взема в плен 1600 души от френските и британските части в този сектор. Обаче германската танкова група, из-вършваща главната атака, след като превзема британската предна позиция при Сиди Насир, се озовава в капан в едно тясно блатисто дефиле на 16 км от Беджа, където британските полеви и противотанкови оръдия й нанасят тежки поражения. От строя излизат всички германски танкове, с изключение на 6 и настъплението постепенно е прекратено. Втората атака, която има за цел да откъсне Меджез ел Баб, след първоначалния успех завършва с провал. Подобна участ имат и други атаки на юг. Въпреки че в резултат на офанзивата на Арним са пленени 2500 души срещу загубата на малко повече от 1000, този успех е помрачен от факта, че 71 от танковете му са унищожени или повредени, докато британците губят по-малко от 20. Германците вече изпитват недостиг на танкове, тъй като загубените не могат да бъдат лесно подменени.

Още по-лошо е това, че поради неуспялата офанзива на Арним се забавя освобождаването на дивизиите, нужни за планирания втори контраудар на Ромел срещу позицията на Монтгомъри при Меденин (срещу линията Марет). Това е така, защото Кеселринг настоява 10-а и 21-ва бронетанкова дивизия да бъдат държани близо до фланга на американците достатъчно дълго, за да ги възпират да изпращат резерви на север за отблъскване на настъплението на Арним. Забавянето се оказва пагубно за перспективите на контраудара на Ромел на изток. До 26 февруари Монтгомъри има само една дивизия при Меденин. Той признава, че е бил обезпокоен и щабът му е работил трескаво, за да възстанови равновесието, преди Ромел да нанесе удара. До началото на атаката на 6 март силите на Монтгомъри са увеличени четирикратно и се равняват на 4 дивизии с 400 танка, 350 полеви оръдия и 470 противотанкови оръдия.

Така възможността Ромел да нападне с превъзхождащи сили е ликвидирана. Танковите му дивизии (10-а, 15-а и 21-ва) успяват да съберат само 160 танка — по-малко от пълния капацитет на една дивизия — и в атаката са подкрепяни от около 200 оръдия и 10 000 пехотинци, без да се броят слабите италиански дивизии, разположени по линията Марет. Освен това Монтгомъри, който има на разположение 3 изтребителни авиокрила56, действащи от изнесени напред летища, си е осигурил превъзходство във въздуха. Шансовете на Ромел да го изненада се изпаряват, когато на 4 март, два дни преди атаката, приближаването на танковите дивизии е забелязано и докладвано.

При това положение Монтгомъри се възползва максимално от възможността, за да планира добре отбраната си, и нападението е отблъснато дори по-ефикасно, отколкото при Алам Халфа шест месеца по-рано. Настъпващите германци скоро са принудени да спрат и загубите им бързо нарастват поради британския интензивен обстрел. Разбирайки, че е безполезно да продължава, вечерта Ромел спира настъплението. Но дотогава той е загубил повече от 40 танка, въпреки че в жива сила загубите му са само 645 души. Загубите на защитниците са много по-малки. Отблъскването на атаката слага край на всякакви надежди по-малобройните и по-зле въоръжени сили на Оста да успеят да разгромят една от двете съюзнически армии, преди да се свържат и да окажат комбиниран натиск сре-щу противника. Още предишната седмица Ромел изпраща на Кеселринг трезва и обективна оценка на ситуацията, която включва неговото, както и на двамата му армейски командири Арним и Месе мнения. В нея той подчертава, че войските на Оста заемат фронт, дълъг близо 650 км, срещу значително превъзхождащ ги противник — два пъти по-многоброен в жива сила и с шест пъти повече танкове, а редиците им са опасно изтънели57. Ромел настоява фронтът да бъде скъсен до една дъга от 150 км от град Тунис до Бизерта, но отбелява, че той може да бъде удържан само ако доставките бъдат увеличени до 140 000 т месечно, и изрично настоява да бъде осведомен за по-дългосрочните планове на висшето командване относно кампанията в Тунис. В отговора, който получава след няколко настоятелни подсещания, просто се казва, че фюрерът не е съгласен с преценката му за ситуацията. Към него има приложение с изброяване броя на формациите от едната и от другата страна, без да се обръща внимание на действителния им брой и снаряжението им. Това е същата подвеждаща база за сравнение, която използват съюзническите командири тогава, а и по-късно, когато отчитат успехите си. След провала при Меденин Ромел стига до заключението, че за германско-италианските части ще бъде «чисто самоубийство» да останат в Африка. Затова на 9 март, като взема дълго отлагания си отпуск по болест, той предава командването на армейската групировка на Арним и се качва на самолета за Европа с надеждата да накара господарите си да разберат истинското по-ложение. Както се оказва по-късно, резултатът е прекъсване на връзката му с кампанията в Африка.

С пристигането си в Рим Ромел се среща с Мусолини, който «за съжаление, изглежда, е загубил всякакво чувство за реалност, като през цялото време търси аргументи, за да оправдае становището си». След това отива на среща с Хитлер, който отказва да се вслуша в аргументите му и дава ясно да се разбере, че според него «аз съм станал песимист». Той възпира Ромел да се върне в Африка и му казва, че трябва да се възстанови навреме, за да поеме командването на операциите срещу Касабланка. Като се има предвид отдале-чеността на Касабланка на Атлантическото крайбрежие, става очевидно, че Хитлер все още си въобразява, че може да изгони напълно съюзниците от Африка, което показва до каква степен е в състояние да се самозаблуждава.

Междувременно благодарение на предприетата със значително превъзхож-дащи германците сили съюзническа офанзива за завземане на южния вход към Тунис 8-а армия се съединява с 1-ва и отрязва командваната от Месе 1-ва италианска армия — бившата танкова армия на Ромел «Африка». (Байерлайн, макар вече да е само началник на германския щаб в армията на Месе, контро-лира пряко и напълно всички германски компонентни в нея.)

След като дава решителен отпор на германския контраудар при Меденин, Монтгомъри не се опитва да доразвие този успех на отбраната си и да се възползва от разколебаването на противника с незабавно настъпление, а продължава методично да трупа сили и запаси за атака срещу отбранителната линия Марет. Тя е планирана да започне на 20 март, две седмици след битката при Меденин.

За да й помогне чрез натиск върху вражеския тил, три дни по-рано, на 17 март, американският 2-ри корпус организира атака в южната част на Тунис. Поставените й от Андерсън и подкрепени от генерал Александър цели да три — да привлече противниковите сили, които могат да бъдат използвани за спиране на настъплението на Монтгомъри, да завладее летищата близо до Телепте, които да бъдат използвани в помощ на атаката на Монтгомъри, и да органи-зира снабдителен център близо до Гафса, който да му помогне със снабдя-ването, докато той напредва. От атакуващата сила не се изисква да отреже пътя на противника за отстъпление, като се насочи към крайбрежния път. Ограничаването на целите й се дължи на съмнения в способността на аме-риканците да извършат такъв дълбок пробив — да се придвижат с 260 км от изходната позиция към морето — както и на желанието да се избегне опасността да бъдат изложени на друга германска контраофанзива, подобна на февруарската. Тези ограничения разпалват агресивността на генерал Патън, който е назначен за командир на корпуса на мястото на Фридъндол. Сега 2-ри корпус включва 4 дивизии с обща численост 88 000 души, които са около четири пъти повече от изправените срещу тях части на Оста. Освен това преценките са, че в определения за атаката район има само 800 германци и 7850 италианци, повечето от които от разположената близо до Гафса дивизия «Чентауро»58.

Американската атака започва обещаващо. На 17 март 1-ва пехотна дивизия на Алън завзема Гафса без бой, тъй като италианците са се изтеглили на близо 30 км в едно дефиле източно от Ел Гетар, където се намира кръстопътят за крайбрежните градове Габес и Махарес. На 20 март 1-ва танкова дивизия на Уорд се спуска от района на Касерин към третия път от Гафса за крайбрежието и на следващата сутрин завзема Стасион дьо Сенед, след което напредва изток през Макнаси до прохода отвъд него.

В този ден генерал Александър отпуска юздите на Патън, като му нарежда да подготви мощна танкова атака, която да блокира крайбрежния път, за да бъде оказана помощ на току-що започналата офанзива на Монтгомъри срещу линията Марет. Атаката е разстроена от упоритата съпротива на защитниците на прохода и височините около него, заети от малко германско подразделение под командването на полковник Рудолф Ланг. Последвалите опити на 23 март да бъде превзета най-високата точка в района — кота 322, са отблъснати, въпреки че тя се защитава само от около 80 души от някогашната лична охрана на Ромел. Подновената на следващия ден атака от 3 пехотни батальона, подкрепяни от 4 артилерийски батальона и 2 танкови роти, отново е отбита, въпреки че силите на защитниците са увеличени едва на 350 души. На 25 март е направен нов опит за атака, начело на която застава лично Уорд с категоричната заповед по телефона от Патън, който настоява атаката да успее на всяка цена. Тя отново се проваля и трябва да бъде прекратена поради увеличените сили на противника. Патън е така обсебен обаче от мисълта да атакува, че не може да си даде реална сметка за предимствата, които имат защитниците дори и срещу превъзхождащ ги по численост противник, особе-но когато защитниците са много опитни войници, изправени срещу неопитни нападатели. В сектора на Е л Гетар това преимущество е демонстрирано и на друго място, и то от войници, които не са толкова опитни, но са добре обучени — американската 1-ва пехотна дивизия. На 21 март дивизията под командването на генерал Алън успява да извърши пробив в позицията на италианците, но на свой ред е контраатакуваш от германците. Контраудърът е нанесен от твърде оредялата 10-а танкова дивизия — главния резерв на армейски корпус «Африка», която спешно е прехвърлена от крайбрежието. (Тя се състои от 2 танкови и 2 пехотни батальона плюс един мотоциклетен и един артилерийски батальон.) Атакуващите превземат предните американски позиции, но после са спрени от минно поле, а след това — много затруднени от артилерията и противотанковите оръдия на Алън. Това притъпява остротата на атаката, а подновяването й вечерта също не се радва на по-голям успех. Както се посочва в един твърде оптимистичен доклад на американската пехота: «Нашата артилерия ги смаза с високоексплозивните си снаряди и те падаха като мухи». Въпреки че германските загуби при втората атака не са толкова големи, колкото се посочва така картинно в доклада, от огъня на артилерията или от мини през този ден излизат от строя 40 танка.

Като привлича главния танков резерв на противника за този скъпоструващ контраудар, ограниченото настъпление на американците е своеобразна компенсация за провала им при Макнаси. То не само е важен принос за пер-спективите пред настъплението на Монтгомъри, но и изчерпва повечето от и бездруго малките танкови сили на противника. Съюзниците дължат победата си по-скоро на трите неуспешни вражески атаки, които са предприети след донеслото преимущества на германците настъпление в средата на февруари при Фаид, отколкото на собствените си атаки. Възможността да надделеят се появява едва когато силите на врага започват да се изчерпват от прекалените усилия. По-късно противникът продължава борбата с неуспешни опити за контраатаки.

Атаката на Монтгомъри срещу линията Марет започва на 20 март през нощта. За нея той е докарал 10-и и 30-и корпус с обща численост около 160 000 души, 610 танка и 1410 оръдия. Въпреки че армията на Месе се състои от 9 дивизии в сравнение с 6-те на Монтгомъри, те наброяват по-малко от 80 000 души, 150 танка (включително танковете на 10-а танкова дивизия близо до Гафса) и 680 оръдия. Така атакуващият има предимство в жва сила в съотношение 2:1, а в оръдия, самолети и танкове — 4:1.

Освен това линията Марет се простира на 35 км от морето до възвишенията Матмата Хилс, а отвъд тях граничи с пустиня. При тези обстоятелства за сравнително по-слабите сили на Оста би било по-разумно да се опитат да забавят противника с мобилните си части при Марет, а да му дадат по-реши-телен отпор на позицията при Уади Акарит северно от Габес. Това е един тесен участък между морето и солените блата Тотс, широк едва 23 км. Ромел защитава тъкмо този начин на действие и още след отстъплението от Ал Ала-мейн през ноември 1942 г. предлага да се заеме позиция там. Когато на 10 март се среща с Хитлер, той успява да го убеди да нареди на Кеселринг немо-билните италиански дивизии на позиции по линията Марет да отстъпят до Уади Акарит и да заемат позиции там. Обаче италианските военачалници пред-почитат да продължат да защитават линията Марет и Кеселринг, който споделя мнението им, принуждава Хитлер да отмени новите заповеди.

Първоначалният план на Монтгомъри носи кодовото наименование «Пю-джилист гелъп» («Боксьорски галоп»). Според него главният удар трябва да бъде фронтален и да бъде нанесен от трите пехотни дивизии на командвания от генерал Оливър Лийс 3-ти корпус. Целта е да се пробие противниковата отбрана близо до морето и да се отвори проход, през който танковите сили на 10-и корпус на генерал Брайън Хорокс да нахлуят и да доразвият успеха. През това време временно сформираният новозеландски корпус под командването на генерал Бърнард Фрайбърг трябва да извърши широка обходнаманевра по посока на Ел Хама (на 40 км навътре от Габес), за да застраши тила на противника и да прикове там резервите му.

Фронталната атака завършва с провал. Предприета в тесен участък близо до морския бряг от една пехотна бригада и полк от 50 танка, тя успява да направи само незначителен пробив в позицията на противника, който е защитен от клисурата Уади Зигзау, широк 70 и дълбок около 7 м, а отвъд него има противотанков ров. Меката почва на дъното на клисурата и поставените там мини са пречка за настъпващите танкове и подкрепящите ги оръдия, а през това време заетият от пехотата участък в противниковата позиция става обект на силен кръстосан огън. На следващата нощ с пристигналите подкрепления подновената атака успява да разшири малко това предмостие и когато бри-танците се вклиняват в редиците на италианците, много от тях се възползват от възможността да се предадат. Пристигането на противотанковите оръдия е забавено още повече от блатистия терен и следобед изнесените напред пехотни подразделения са разбити от една германска контраатака59. Тъй като не са получили достатъчно подкрепления, под прикритието на мрака британците се връщат обратно през клисурата. Така до вечерта на 22 март фронталната атака не само не успява да извърши някакъв значителен пробив, но и е принудена да изостави предмостието си във вражеските позиции. През това време обходната маневра започва добре, но по-късно е спряна. След продължителен поход от района, в който се намира ариергардът на 8-а армия, през трудна пустинна местност до вечерта на 20 март, когато започва атаката при крайбрежието, новозеландският корпус докарва своите 27 000 души и 200 танка близо до седловина между хълмовете, наречена Сливата, на 50 км западно от Габес и на 25 км югозападно от Ел Хама. Обаче след като разчиства пътя пред себе си, той се натъква на продължителна съпротива в седловината, където италианските защитници са подсилени от 21-ва танкова дивизия, която е оставена в резерв, а след това и от 4 батальона на 164-а лека дивизия «Африка», която е върната обратно от десния фланг на линията Марет.

В ранните часове на 23 март, когато става ясно, че няма възможност за подновяване на атаката по крайбрежието, Монтгомъри решава да промени плана си и да съсредоточи всичките си сили на левия фланг, тъй като там има по-голяма надежда с по-мощни сили да извърши пробив към Ел Хама. Той заповядва на Хорокс с щаба на неговия 10-и корпус и 1-ва танкова дивизия (160 танка), командвана от генерал-майор Реймънд Бригс, същата нощ да започне да се придвижва навътре в сушата и да направи широк кръг в пусти-нята, за да подсили новозеландците. По същото време 4-та индийска дивизия (командвана от генерал-майор Франсис Такър) трябва да се изтегли встрани от Меденин и да освободи прохода Халуф през Матмата Хилс, чието използ-ване ще скъси с повече от 160 км пътя за снабдяване на частите, извършващи обходната маневра през пустинята. След като освободи прохода, Такър трябва да се придвижи на север през възвишенията, покрай фланга на линията Марет, застрашавайки допълнително противниковия фланг, и да отвори алтернативен път за настъпление, ако по-широката обходна маневра през Сливата бъде спряна.

Новият план е добре замислен. Той показва способността на Монтгомъри ла проявява гъвкавост при промяна на целите на настъплението и да сменя местата за оказване на натиск, когато напредването му е спряно. Прави го дори по-добре, отколкото при Ал Аламейн, въпреки че след това омаловажава заслугите за проявената от него гъвкавост, която говори добре за качествата му на пълководец, като твърди, че още от самото начало всичко се развивало «според плана». В много отношения битката при Марет е най-доброто му постижение през войната въпреки неприятностите, произтекли от неуспеха на първоначалния му план, когато се опитва да извърши пробив в един тесен блатист участък близо до брега. Той не се възползва изцяло и и от потен-циалните предимства на обходната маневра през пустинята, тъй като намере-нията му са разкрити, защото не използва достатъчно сили, за да я осъществи по-бързо. Твърде ранното разкриване на обходната маневра става главна преч-ка за новия план за атака, наречен «Суперчардж II» — наименование, дошло от спомена за крайния успех на битката при Ал Аламейн.

След като на 20 март е разтревожено от пристигането на новозеландците близо до Сливата, командването на силите на Оста бързо стига до заключението, че придвижванията в тази посока, които са забелязани вечерта на 23 и отново на 24 март от наблюдателите по хълмовете, показват, че в плана на Монтгомъри има промяна и че той е прехвърлил главните си усилия срещу фланга откъм пустинята. Поради това 15-а танкова дивизия е върната обратно при Ел Хама и има готовност да подкрепи 21-ва танкова и 164-та лека дивизия два дни преди британските подкрепления да стигнат района, тъкмо навреме за започване на планираната атака на 26 март следобед.

Перспективите пред «Суперчардж II» значително намаляват, след като вече не може да се разчита на изненада, но тази загуба е компенсирана от четири други фактора. Най-същественият е решението на Арним на 24 март да оттегли армията на Месе към позицията при клисурата Уади Акарит, вместо да рискува тя да попадне в капан, и така отклонява желанието на Месе да продължи да се държи на позициите при линията Марет. Така например от защитниците на седловината се изисква само да спират атаката на британците достатъчно дълго, за да могат немобилните части от линията Марет да бъдат изтеглени. Вторият фактор е, че пътят на атакуващите части се засипвас «бараж» от бомби и оръдейни снаряди от 16 ескадрили изтребители бом-бардировачи чрез непрекъснати въздушни нападения от малка височина. На всеки 15 минути две ескадрили извършват по едно нападение. Тази тактика за сломяване на съпротивата на защитата, която е заимствана от германците, се прилага от вицемаршала от авиацията Хари Броудхърст, командващ съюз-ническата пустинна авиация. Тя се прилага твърде ефикасно, въпреки че среща необрението на надменните кралски военновъздушни асове като нарушаваща доктрината на щаба на военновъздушните сили. Третият фактор е смелото решение настъплението на танковите части да продължи и през нощта — тактика често прилагана с успех от германците, която обаче британците не са много склонни да опитат. Четвъртият фактор е чист късмет — развилнялата се пясъчна буря прикрива съсредоточаването на британските танкови сили в първия етап на настъплението през седловината, която е пълна с вражески противотанкови оръдия и на двата фланга.

Настъплението на съюзническите войски започва на 26 март в 16,00 часа, когато лъчите на залязващото слънце затрудняват наблюдението на отбраня-ващите се германски войски. В първия ешелон действат 8-а танкова бригада и новозеландската пехота. Към 18,00 часа 1-ва бронетанкова дивизия на генерал Бригс пробива германската отбрана. Благодарение на облаците от прах и на спускащия се вечерен мрак тя успява да преодолее 8 км. От 19,30 часа до полунощ, когато изгрява луната, дивизията се прегрупира, а след това отново тръгва на път. На 27 март на разсъмване, след като благополучно преминава теснината на прохода, тя стига до покрайнините на Ел Хама. Там напредването на британците е спряно за два дни от германски противотанкови подразделения и от контраатаката, която предприемат от фланга срещу британците около 30 танка на 15-а танкова дивизия. Благодарение на това повечето части на Оста, заели позиция по линията Марет, имат възможност да избегнат обкръжението и да отстъпят на позицията Уади Акарит. Британците пленяват около 5000 италианци главно в началната фаза на битката и 1000 германци в сраженията близо до Ел Хама, но заради техните отчаяни усилия да защитават коридора към крайбрежието главните сили на Оста се изтеглят благополучно с малко загуби на бойна техника. Ако британците бяха успели бързо да се придвижат до морето, резултатът нямаше да е такъв, но времето е пропуснато. Едва след повече от седмица Монтгомъри успява да започне бойни действия срещу германско-италианските войски на новите им отбранителни позиции.

Междувременно Патън подновява настъплението към крайбрежието и тила на противника, подсилен за целта с американската 9-а и 34-та пехотна дивизия. Главният удар трябва да бъде от Ел Гетар към Габес, като силите на 1-ва и 9-а пехотна дивизия отворят път за 1-ва бронетанкова дивизия. 34-та пехотна дивизия трябва да превземе прохода Фондук, на 160 км на север, и така даотвори път към крайбрежната равнина. Започналата на 27 март атака при Фондук скоро обаче е спряна от една твърде рехава защита и на следващия ден е прекратена. Тогава 34-та дивизия отстъпва на 6 км в западна посока, за да прегрупира силите си — изтегляне, което кара противниците и в един доклад от фронтовата линия да стигнат до заключението, че «Американецът се отказва от боя веднага щом го нападнат».

Настъплението на главните сили от Ел Гетар, което започва на 28 март, също е спряно от противника, след като в тежки боеве е било спечелено малко пространство. В същото време Монтгомъри успява да направи пробив при Ел Хама и стига до Габес. Александър заповядва на Патън да придвижи танковата си колона към крайбрежието, без да дочака пехотата да разчисти пътя й. Този опит е осуетен от добре организираната противотанкова отбрана на противника и след три дни напразни усилия на третия ден пехотата е включена в битката, за да разчисти пътя на танковете. Независимо от гневните заповеди на Патън пехотата също не успява да постигне нищо на практика. Въпреки това поради опасенията от пробив германците изпращат в района 21-ва танкова дивизия със задача да подкрепи 10-а дивизия. Това ново отслабване на германския танков резерв създава благоприятни условия за фронтално настъпление на войските на Монтгомъри, които разполагат с 570 танка и 1470 оръдия, срещу позицията при Уади Акарит.

Местността в района на Уади Акарит е благоприятна за водене на отбрана. Тя е равнинна крайбрежна ивица, широка около 6 км, защитена от непроходими солени блата и спускащи се към тях скалисти хълмове със стръмни склонове. Обаче германското командване твърде късно решава да остави позицията при Марет, поради което разполага с твърде малко време за укрепване и създаване на необходимата дълбочина за отбраната на позицията при Уади Акарит. Освен това отбраняващите се войски започват да изчерпват боеприпасите си, тъй като са изразходвали значителни количества в предишните боеве на неизгодни за тях позиции.

Първоначално Монтгомъри, както и при линията Марет, смята да пробие отбраната на противника на тесен участък до крайбрежието и след това да развие успеха, вкарвайки танкове в пробива. Задачата да извърши пробива е възложена на 51-ва дивизия, а индийската 4-та дивизия под командването на Такър трябва да овладее източния край на веригата от хълмове и да прикрие фланга на 51-ва дивизия. Но Такър настоява пробивът да бъде разширен и в плана за действията да бъде включено завземането на основните височини в центъра на настъплението. Той се аргументира с това, че при бойни действия в планинска местност може да се постигне успех само ако се завземат околните височини. Такър вярва, че неговите войски, натрупали опит в нощни действия в планински условия, ще успеят да се справят с това трудно препятствие.

Монтгтомъри приема предложението на Такър и разширява пробива. За действия в първия ешелон са предвидени трите пехотни дивизии на 30-и кор-пус. Нещо повече, Монтгомъри взема смелото решение да не чака ново пълно-луние и да започне настъплението през нощта независимо от допълнителните трудности при командването на войските.

На 5 април с настъпването на тъмнината части на индийската 4-та дивизия преминават в настъпление и много преди разсъмване на 6 април се вклиняват дълбоко в позициите на противника, като пленяват около 4000 души, предимно италианци. В 4,30 часа, поддържани от 400 оръдия, в настъпление преминават 50-а и 51-ва дивизия. Частите на 50-а дивизия са спрени при противотанковия ров, но 51-ва дивизия скоро успява да пробие отбраната на противника, макар и на по-малка дълбочина от индийската 4-та дивизия. Пробиването на отбраната на противника на две места създава благоприятни условия за включване на танковите части на 10-и корпус, командвани от Хорокс, със задачата да развият успеха на настъплението. Във втория ешелон 10-и корпус е разположен именно с тази задача.

В 8.45 часа Хорокс пристига в щаба на Такър. В дневника за бойните действия е записано следното: «Командирът на индийската 4-та дивизия доложи на командира на 10-и корпус, че отбраната на противника е разкъсана и че пътят е свободен за въвеждане в бой на силите на 10-и корпус, а това даде възможност за завършване на кампанията в Северна Африка. Дойде време да нанесем решаващия удар, за който не трябва да жалим нито сили, нито средства. Командирът на 10-и корпус поиска по телефона разрешение от командващия армията да въведе в боя съединенията на 10-и корпус, за да развие успеха на настъплението».

Нопридвижването на частите и съединенията на корпуса на изходните позиции и тяхното въвеждане в боя са забавени. В донесение на Александър се казва: «В 12,00 часа Монтгомъри включи в сражението 10-и корпус». Дотогава германската 90-а дивизия контраатакува частите на британската 51–ва дивизия и ги изтласква от заетите позиции. Следобед, когато главните подразделения на 10-и корпус преминават през пробива, извършен от 51-ва дивизия, противникът ги контраатакува с последния си резерв — 15-а танкова дивизия. Същевременно през този ден не е предприето нищо, за да се използват силите на 10-и корпус за развиване на успеха в участъка на 4-та индийска дивизия.

Монтгомъри се подготвя добре, за да доразвие успеха на настъплението на следващия ден. Началото на настъплението трябва да бъде предшествано от мощна артилерийска подготовка и удари на бомбардировачите. Но сутринта се установява, че противникът е напуснал позициите, и вместо да се извърши заплануваният съкрушителен удар, се налага да се преследват главните му сили, които отново успяват да се измъкнат.

Въпреки че Монтгомъри пропуска възможността да постигне решаваща победа, противникът също не успява да запуши пробива на позицията при Уади Акарит, тъй като се налага да прехвърли 2 свои танкови дивизии (10-а и 21-ва), които да отблъснат заплахата, създадена от американските войски в неговия тил. Месе донася на Лрним, че поради липса на резерви повече не може да задържа позицията при Уади Акарит, и получава съгласие да отстъпи към Анфидавил, на 240 км по на север. Това е следващият рубеж, на който тясната крайбрежна равнинна ивица се прикрива от верига от хълмове.

Германско-италианските войски започват отстъплението веднага с падането на мрака. На 11 април те вече са заели позицията Анфидавил, въпреки че повечето подразделения и части изминават целия път пеш. Главните подраздделения и частите на 8-а армия, които имат в първия ешелон два корпуса, се срещат с противника едва след два дни, макар да са напълно моторизирани и значително да превъзхождат германските ариергарди, които периодично завързват боеве, за да задържат движението на преследващите ги британски войски. За да пресече пътя на отстъпващите противникови сили, Александър хвърля в настъпление 9-и корпус на 1-ва армия със задачата да завладее прохода Фондук и след това, движейки се в източна посока през Кайруан, да излезе на крайбрежието при Сус, на 30 км южно от Анфидавил. В състава на този наскоро сформиран корпус влизат британската 6-а бронетанкова дивизия, една пехотна бригада на 46-а дивизия и 34-та американска пехотна дивизия и има 250 танка. Корпусът се командва от генерал Крокър. Задачата на пехотата е да завземе височините от двете страни на прохода Фондук и да осиигури влизането на танковите части в битката.

Според плана спешно подготвеното настъпление трябва да започне в нощта срещу 8 април. Но частите на 34-та дивизия започват настъпление три часа по-късно от предвиденото, когато вече се разсъмва, и са спрени от противниковия огън. Явно под впечатлението на неуспешното настъпление, в което са участвали 10 дни преди това, те не се решават да продължат напред. Преми-наването на тази дивизия към отбрана позволява на германците да пренесат огъня в района на настъплението на 46-а дивизия и да спрат стремителното и придвижване напред с цел да завземат височините северно от прохода. Крокър решава да въведе в сражението танкове и да си пробие път през прохода, без да дочака пехотата да разчисти пътя. Целият смисъл на операцията е да се излезе бързо през прохода на крайбрежната равнина.

На 9 април 6-а бронетанкова дивизия под командването на генерал-майор Кейтли, след като загубва 34 танка (но само 67 души), успява да изпълни задачата. (Тези загуби могат да се смятат за немного тежки, като се има пред-вид трудното придвижване през минните полета и под огъня на привотан-ковите оръдия, защитаващи прохода.) Танковете на противника успяват да направят пробив през прохода едва в края на деня и Крокър решава да отложиразвитето на успеха за сутринта. Танковите подразделения са придвижени зад прохода. Тази предпазливост е в рязък контраст с дотогавашните смели и решителни действия. На колесните машини предстои да разширят коридора в минното поле, а според данни на разузнаването германските танкови под-разделения, които отстъпват от юг, вече се приближават към Кайруан. На 10 април на разсъмване 6-а бронетанкова дивизия подновява движението в из-точно направление, но когато стига Кайруан, отстъпващите колони на гер-манските войски вече благополучно са минирали този пътен възел.

Неголемият германски отряд (2 пехотни батальона и противотанкова рота), който държи сектора на Фондук, също отстъпва, като изпълнява заповедта на Байерлайн да не допусне придвижване на частите на 9-и корпус до сутринта на 10 април и да прикрие отстъплението на армията на Месе по крайбрежието. Успешното изтегляне на този отряд от сражението, заплашван от превъзхождащи сили фронтално и в тил, е забележително постижение на гер-манското командване.

Така двете армии на германско-италианските войски се съединяват, за да отбраняват един участък във формата на дъга, дълъг около 160 км — от край-брежието северно от Анфидавил на юг. Това обстоятелство временно подо-брява до известна степен положението на германско-италианските войски.

Наистина то им струва огромни загуби в предишните боеве, особено в бойна техника и оръжие. Дори стесненият фронт на отбраната се оказва твърде голям за оцелелите войски в условията на все повече увеличаващото се превъзходство на съюзниците в жива сила и техника непосредствено преди решаващия щурм. Нещо повече, частите на Арним са принудени да оставят позициите при Меджез ел Баб, които те заемат в резултат на контранастъплението през февруари. През март и в първите дни на април части и съединения на британския 5-и корпус под командването на генерал-лейтенант Олфри изтласкват германските войски и съюзниците имат добри възможности да развият настъплението в източно направление към град Тунис и Бизерта. Политически и психологически съображения имат огромно влияние върху избора на района, където съюзниците биха могли да нанесат решаващия удар за завършване на цялата кампания. В писмо от 23 март и в други писма до Александър Айзенхауер настоява главните сили да бъдат съсредоточени на север, в района на действията на войските на 1-ва армия, и в него да бъде прехвърлен корпусът на Патън. Айзенхауер смята, че това е необходимо за повдигане на моралния дух на американските войски.

Когато разработва плана за операцията, Александър се съобразява с желанията на Айзенхауер и на 10 април заповядва на Андерсън да се готви да нанесе главния удар приблизително на 22 април. Александър отчита и постоянните оплаквания на Патън, че неговият 2-ри корпус трябва да изпълнява волята на командването на 1-ва армия, и дава пълна самостоятелност на честолюбивия американец. Същевременно отхвърля молбата на Монтгомъри да му бъде дадена на подчинение 6-а бронетанкова дивизия, която току-що се е съединила с войските на 8-а армия. Нещо повече, на Монтгомъри е заповядано да предаде една от своите бронетанкови дивизии на разположение на 1-ва армия, тъй като на войските на 8-а армия им предстои да изпълнят спо-магателна задача. В случая интересите на политиката и на стратегията напълно съвпадат. Северният участък от фронта осигурява изключително добри ус-ловия за използване от превъзхождащите сили на съюзниците, тъй като там се създава голям оперативен простор и пътищата за снабдяване са къси, докато на южния участък на фронта, в района на Анфидавил, условията са много по-сложни, особено за действия на танковете.

Войските на американския 2-ри корпус започват да се прехвърлят от южния участък на фронта на северния. За целта е разработен подробен график, който предвижда придвижването на около 2400 машини дневно по тила на британските войски. Това изисква огромни усилия от страна на офицерите в щаба на корпуса. (Командир на корпуса става Брадли, а Патън се връща в щаба на главнокомандващия съюзническите войски и участва в разработването на операцията по нахлуването на американските войски в Сицилия.) Британският 9-и корпус също е прехвърлен на северния участък на фронта и заема позиции между британския 5-и и френския 19-и корпус. Френските части са в непосредствено съседство до 8-а армия в дясното крило на съюзническите войски.

Според последния вариант на плана, утвърден от Александър на 16 април, се предвижда да се започне настъпление от четири страни, които трябва да се съберат в едно. 8-а армия трябва да нанесе удар през нощта срещу 19 април със силите на 10-и корпус под командването на Хорокс през Анфидавил и по-нататък на север към Хамамет и Тунис, за да отреже полуостров Кап Бон и да не допусне отстъпващите войски на страните от Оста да организират продължителна отбрана в този район. За изпълнението на тази задача е необ-ходимо придвижване в дълбочина на около 80 км на много тесен участък. Войските на 19-и корпус трябва да оказват постоянен натиск върху противника и да бъдат готови да развият успеха на настъплението на своите съседи. Британският 9-и корпус (съставен от една пехотна и 2 бронетанкови дивизии) преминава в настъпление на 22 април в района на Пон дю Фа и Губелат, за да осигури вклиняването на бронетанковите войски в пробива. Британският 5-и корпус, намиращ се отляво на 9-и корпус, има в състава си 3 пехотни дивизии и една танкова бригада. Той нанася главния удар на този участък и трябва да премине в настъпление също на 22 април в района на Меджез ел Баб в ивица от 25 км, отбранявана от 2 полка на германската 334-та дивизия. Американският 2-ри корпус трябва да премине в настъпление на северния учасък на фронта на 23 април. Той трябва да действа в ивица, широка до 65 км, отбранявана от 3 полка от дивизията на Мантойфел и от един полк от 334-та дивизия. Там числеността на германските войски е 8000 души, докато войските на аме-риканския 2-ри корпус наброяват 95 000 души. Перспективите на това общо настъпление, осъществявано почти едновременно на двата участъка, изглеждат благоприятни. Съюзниците разполагат с 20 дивизии, в бойните части на които има 300 000 души и 1400 танка. А според данните на съюзническото разузнаване общата численост на наличния състав на 9-те германски дивизии, които са главните сили в отбраната на фронта с дължина 160 км, е не повече от 60 000 души. Те имат на разположение по-малко от 100 танка. В един германски документ се казва, че от тези 100 танка само 55 са били годни за действие. Нещо повече, предприетата от Арним в нощта срещу 20 април в района на Меджез ел Баб контраатака е отблъсната от съюзническите войски, макар че под прикритието на тъмнината германците успяват да се придвижат 8 км напред. Арним не успява да попречи на под-готовката и осъществяването на настъплението на американските войски в този район.

Въпреки това настъплението на съюзническите войски, което започва точно по плана не се развива според замисъла. Германците се отбраняват упорито и успяват да използват благоприятните условия на местността, за да удържат на натиска на превъзхождащите ги сили на противника. Така «последният» вариант на плана на Александър не е осъществен и той става «предпоследен». Атаката на 8-а армия при Анфидавил с 3 пехотни дивизии среща упоритата съпротива на противника на хълмовете, граничещи с бреговата ивица, и е спяна, като съюзниците понасят тежки загуби. Така е опровергано оптимис-тичното очакване на Монтгомъри и Хорокс, че противникът може да бъде изтласкан бързо от тази теснина. Тук италианците се сражават също толкова ожесточено, колкото германците. По-навътре в сушата струпаните танкови сили на британския 9-и корпус успяват да пробият вражеския фронт на 13 км дълбочина в района на Курзия, северозападно от Пон дю Фа, но след това са спрени от намесата на единствения по-значителен танков резерв на Арним — 10-а танкова дивизия, която вече е в силно намален състав и разполага едва с една десета от танковите си сили (при нормални обстоятелства има 360 годни за действие танка). Главните атакуващи части на британския 5-и корпус напредват твърде бавно поради твърдата съпротива на двата германски пехотни полка, които защитават този централен сектор, и след четири дни ожесточени сражения успяват да се придвижат само 10–12 км отвъд Меджез ел Баб. След това са спрени окончателно, а на места дори са принудени да се върнат назад след намесата на една набързо окомплектувана танкова бригада, състояща се от повечето останали танкове на армейски корпус «Африка». В северния сектор в първите два дни на настъплението американският 2-ри корпус напредва твърде малко през много трудния терен, а на 25 април установява, че противникът се е измъкнал незабелязано на друга отбранителна линия, на няколко километра по-нататък. Накратко казано, офанзивата на съюзниците е спряна навсякъде, без да успее да направи решителен пробив на нито едно място.

Обаче силите на Оста са толкова изтощени и възможностите им за възста-новяване — толкова малки, че те не са в състояние да провалят плановете на съюзническите войски. До 25 април двете им армии разполагат с гориво само за 25 км, а останалите им муниции едва биха стигнали за три дни сражения. До тях почти не стигат запаси, с които да попълнят горивото и мунициите си, от които зависят надеждите им за осъществяване на ответни удари. Запасите от храни също са отчайващо малко. По-късно Арним казва, че «дори без офан-зивата на съюзниците най-късно до 1 юни трябваше да капитулирам, защото нямаше какво да ядем».

В края на февруари Ромел и Арним докладват, че са нужни най-малко 140 000 т запаси месечно за поддържане боеспособността на силите на Оста, ако Върховното командване реши да бъде задържан Тунис. Властите в Рим които си дават сметка за транспортните трудности, ги намаляват на 120 000 т, като предвиждат, че една трета от тях може да бъде потопена. В крайна сметка през март до войските на Оста достигат едва 29 000 т, като една четвърт от това количество е изпратено по въздуха. За разлика от тях през този месец само американците получават през северноафрикански пристанища запаси от 400 000 т. През април запасите за силите на Оста намаляват на 23 000 т, а през първата седмица на май те са едва 2000 т. Това е резултат от блокадата по въздух и море (главно британска), наложена в Средиземно море с отличното съдействие на разузнаването, което успява да предугади откъде ще минат корабите с доставките. Тези данни дават много по-ясно обяснение за вне-запния срив в съпротивата на войските на Оста, отколкото доводите на съюз-ническите командири.

В известна степен косвен принос за оформянето на новия «окончателен план» на Александър дава спирането на настъплението в теснината при Анфидавил. На 21 април, когато провалът на настъплението на 3-те дивизии там става очевиден, Монтгомъри е принуден да го прекрати поради нарастващите загуби. Това спиране помага на Арним да прехвърли всичките си останали танкове на север, за да попречи на главното британско настъпление да извърши пробив източно от Меджез ел Баб, както вече споменахме. Монтгомъри възнамерява да поднови усилията си на 29 април, като ги съсредоточи в тясната крайбрежна ивица, без да се опитва да овладее височините навътре в сушата. Това нареждане, въпреки че се приема от Хорокс, среща силни възражения от страна на командващите двете предни дивизии Такър и Фрайбърг. Техните аргументи са подсилени от спирането на новата атака още в началото. На следващия ден, 30 април, на фронтовата линия пристига генерал Александър, за да обсъди ситуацията с Монтгомъри, след което дава заповед двете най-подходящи за това дивизии на 8-а армия да бъдат прехвърлени към 1-ва армия за ново, подсилено настъпление в сектора на Меджез ел Баб. За този алтернативен ход Такър настоява още преди неуспешната атака при Ан-фидавил. Той е можел да бъде предприет много по-рано, тъй като настъпле-нието при Анфидавил не успява да постигне дори и по-малката си цел да при-кове вниманието на силите на Оста там и да попречи за подсилването на цен-тралния сектор.

След като решението е взето, се пристъпва бързо към изпълнение на новия план. Двете определени за целта дивизии — 4-та индийска и 7-а бронетанкова, тръгват на дълъг поход на запад още същия ден, преди да се стъмни. За 7-а бронетанкова дивизия, която до този момент стои в резерв отзад, това означава маневра от 500 км през труднопроходими пътища, но тя успява да я извърши за два дни, като танковете са пренесени с транспортни платформи. Двете дивизии са прехвърлени към 9-и корпус, който има задачата да нанесе решителния удар и сам отстъпва на север, за да съсредоточи силите си за целта зад сектора, зает от 5-и корпус. Хорокс лично е включен в това прехвърляне, за да поеме командването на 9-и корпус, тъй като Крокър е ранен при изпитание на нова минохвъргачка — твърде лош късмет, когато пред него се е открила голяма възможност.

Междувременно през нощта на 26 април 2-ри американски корпус под командването на Брадли подновява настъплението в северния сектор. През четирите дни позиционна война усилията му да напредне през този хълмист район срещат такава силна съпротива от страна на противника и изразходват до такава степен мунициите за частите му, че той е принуден да се оттегли на нова, по-леснозащитима позиция източно от Матьор. Изтеглянето е извършено с вещина през нощта на 1 и 2 май, без противникът да му попречи, но новата позиция е само на 25 км от пристанище Бизерта. Така на отбраната опасно и липсва дълбочина както преди в сектора Меджез ел Баб, който се намира срещу град Тунис.

При такава липса на дълбочина в отбраната недостигът в снабдяването е фатален за защитниците и това още повече подчертава решаващото значение на новата офанзива, започната от съюзниците на 6 май. В случай че отбраната бъде пробита, вече няма възможност за гъвкави действия и маневриране в отстъпление. Въпреки че силите на Оста успяват да отблъснат предишните атаки, този успех е постигнат с цената на почти пълното изчерпване на и без-друго скромните им запаси, което ги оставя с муниции, достатъчни само за кратък отговор на масирания огън на нападателите, и с гориво, с което могат да предприемат съвсем кратки контраатаки. Освен това те са лишени от защита от въздуха, тъй като в град Тунис няма летища, които могат да бъдат използвани, и самолетите, които са останали, са прехвърлени в Сицилия.

Предстоящият удар не изненадва командирите от Оста, защото от засечени съюзнически радиосъобщения са разбрали, че става прехвърляне на зна-чителни сили от 8-а към 1-ва армия. Това, че очакват удара, малко им помага обаче за отбиването му, след като не разполагат със средства за това.

Според новия план на генерал Александър — «Вулкан», пробивът трябва да се направи чрез мощен удар от 9-и корпус, който трябва да премине през позициите, заемани от 5-и корпус, и да атакува по протежение на по-тесен от 3 км фронт в долината южно от река Меджерда. Нападението трябва да се извърши в сгъстен боен ред, в който са включени 4-та британска и 4-та ин-дийска дивизия с 4 подсилващи батальона от леки танкове, следвани плътно от 6-а и 7-а бронетанкова дивизия. Танковите части разполагат с над 470 танка. След като двете пехотни дивизии пробият отбраната на около 5 км в дълбо-чина, двете бронетанкови дивизии трябва да преминат през местата на проби-вите и да стигнат до района на Сент Сипрен, на 20 км от стартовата позиция и на половината път до град Тунис. В инструкциите си генерал Александър подчертава, че «главната цел е да бъде превзет Тунис», за да се попречи на всякакво прегрупиране на противниковите сили, без да се спира, за да се лик-видират отделни огнища на съпротива, които противникът може да продължава да държи“.

Преди атаката на 9-и корпус 5-и корпус получава заповед да завладее вечерта на 5 май фланговата височина при Джебел Бу Ауказ — задача, която е постигната след тежки сражения. След това основната задача на 5-и корпус е „да държи отворен коридора“, през който трябва да атакува 9-и корпус. Впос-ледствие се оказва, че това не представлява проблем, тъй като противникът вече не е в състояние да организира ефикасна контраатака.

Отварянето на коридора би се оказало по-трудно, ако нападението на 9-и корпус беше предприето през деня, каквото е било първоначалното намерение, тъй като 1-ва армия няма опит в нощните атаки. Обаче по настояване на Такър планът е променен и началото на нападението е насрочено за 3 часа сутринта, за да може максимално да се използва прикритието на тъмнината в безлунната нощ. Също по негово настояване обичайната масирана артиле-рийска подготовка е заменена с последователно съсредоточаване на огъня върху предварително известните укрепени пунктове на противника. Снабдяването с муниции е удвоено, като за всяко оръдие има по 1000 снаряда. При този концентриран огън на по-малко от 2 кв. м от фронта се пада по един снаряд, така че защитниците са засипани с пет пъти по-силен артилерийски огън, отколкото при Ал Аламейн предишната есен. Парализиращият ефект от този интензивен обстрел от 400 оръдия, които оказват непосредствена помощ на атаката, е подсилен и от ужасните въздушни бомбардировки на разсъмване, които се извършват от над 200 бойни полета. До 9,30 часа сутринта 4-та индийска дивизия успява да направи дълбокпробив с цената на малко повече от 100 убити и докладва, че отпред не се забелязват признаци за сериозна съпротива, като съобщава на командването на корпуса, че танковете могат „да се придвижат толкова бързо и толкова надалеч, колкото пожелаят“. Преди 10 часа сутринта предните части на 7-а бронетанкова дивизия започват да преминават през коридора, отворен от пехотата. На десния фланг 4-та британска танкова дивизия закъснява и напредва по-бавно, обаче е подпомогната от настъплението на съседа й отляво, като успява да достигне поставената й цел преди пладне. Тогава на танковите дивизии най-после е разрешено да продължат да напредват. Следобед те са спрени за през нощта близо до Масиколт, който се намира на по-малко от 10 км от началната линия на атаката и на 5 км отвъд линията, достигната от пехотата, обаче е измината само една четвърт от пътя, оставащ до Тунис. В историята на 7-а дивизия тази изключителна предпазливост се обяснява с твърдението, че командирът бил счел за по-разумно да държи двете бригади на позициите, които са твърдо заети, вместо да ги отслаби с бързо придвижване напред и така да усложни задачата на снабдяването. Това обяснение показва съвсем ясно неспособността да се спазват елементарните принципи за доразвиването на успеха. Както и при Уади Акарит, Хорокс и командирите на бронетанковите дивизии реагират мудно на появилата се възможност и продължават да действат с темпо, по-типично за пехотата, отколкото за възможностите на механизираните части.

От подобна предпазливост няма нужда. Секторът на 13 км южно от река Меджирда, където е нанесен ударът на фронт, широк по-малко от 3 км, се защитава от 2 слаби пехотни батальона и един противотанков батальон на 15-а бронетанкова дивизия, подкрепяни от по-малко от 60 танка — почти цялото количество танкове, останали на силите на Оста. Освен това липсата на гориво пречи на Арним да прехвърли на север небронираните подразделения от 10-а и 21-ва танкова дивизия, както е планирано. Фаталният недостиг на гориво се оказва по-резултатен за задържането им на едно място от сложния план за отвличане на вниманието, който британците са съставили, за да изглежда така, че планират атака в сектора при Курзия.

На разсъмване 6-а и 7-а бронетанкова дивизия възобновяват настъплението, обаче отново проявяват изключителна предпазливост и са задържани до следобед от шепа германци с 10 танка и 5 оръдия при Сент Сипрен. Заповедта за атака срещу Тунис е дадена в 3,15 часа следобед. Половин час по-късно бронираните коли на 11-и хусарски полк влизат в града, което е още едно доказателство за водещата роля, която той играе от самото начало на войната в Северна Африка, започнала преди близо три години. Почти едновременно с него в града влиза и полкът бронирани коли на 6-а бронетанкова дивизия, известен като „Фермерите от Дербишир“. Следват ги танкове и моторизирана пехота, които завършват превземането на града. Войниците са затруднениповече от прегръдките и задръстванията, предизвикани от ентусиазираното население, което ги засипва с цветя и целувки, отколкото от спорадичната съпротива, оказвана в малки огнища от обърканите и дезорганизирани гер-манци. Същата вечер са взети голям брой пленници, а на следващата сутрин — още повече. През това време по-голямата част успяват да избягат на север и на юг от града. Намиращите се в района остатъци от противниковите сили също отстъпват в различни посоки, след като редиците им са разкъсани от настъпващите в Тунис съюзнически сили.

Междувременно 2-ри американски корпус възобновява атаката си в северния сектор, която съвпада с британското настъпление. На 6 май е отбелязан слаб напредък и съпротивата все още е силна, обаче на следващия ден следобед разузнаването на 9-а пехотна дивизия установява, че пътят е отворен, и влиза в Бизерта в 16,15 часа, тъй като противникът е напуснал града и се е изтеглил на югоизток. Официалното влизане в града е запазено за френския корпус „Африка“, който пристига на 8 май. 1-ва бронетанкова дивизия, която настъпва откъм Матьор, е спряна на няколко пъти в първите два дни. Същото става и с 1-ва и 34-та пехотна дивизия по на юг. На 8 май 1-ва бронетанкова дивизия среща все по-малка съпротива и напредва по-лесно, тъй като мунициите и горивото на противника са изчерпани, а 7-а британска бронетанкова дивизия завива на север от Тунис по крайбрежието.

Попаднали между британските и американските предни колони и останали без средства за защита и отстъпление, силите на Оста започват масово да се предават. Предният ескадрон на 11-и хусарски полк пленява 10 000 души преди падането на нощта. Рано на следващата сутрин на 9 май част от друг ескадрон влиза в Порто Фарина близо до едноименния нос, на 30 км източно от Бизерта, където взема в плен още 9000 души, струпани на брега. Някои от тях геройски се опитват да строят салове. Британците с облекчени предават тази тълпа пленници на американската бронетанкова част, която пристига скоро след това. В 9,30 часа сутринта генерал Фон Верст, командващ 5-а бронетанкова армия и северния сектор, дава сигнал на Арним: „Нашите танкове и артилерия са унищожени. Останали сме без муниции и гориво. Ще се сражаваме докрай“. Последното изречение е смело, но абсурдно, защото войниците не могат да се бият без муниции. Верст скоро разбира, че неговите войници са разбрали колко глупави са подобни героични заповеди, и масово се предават. Затова към обед той се съгласява с официалната капитулация на останалите части, като с тях общият брой на пленниците достига 40 000 души.

След разцепването в района южно от Тунис остава много по-голяма част от силите на Оста. Тази зона е и по-добре защитима поради характера на местността, затова командирите на съюзниците очакват там по-продължителна съпротива. И там изразходването на противниковите муниции и гориво става обаче причина за бърза капитулация след кратка съпротива. Разгромъте ускорен от общото чувство за безнадеждност, тъй като дори и в местата, където все още има някакви запаси, войските на Оста знаят, че не е възможно да се използват. По същата причина няма никакви шансове за спасение.

Сега целта на генерал Александър е да попречи на армията на Месе, южното крило на силите на Оста, да отстъпи на големия полуостров Кап Бон и да организира там последен силен отпор. Затова веднага след като е завзет град Тунис. 6-а бронетанкова дивизия получава заповед да се насочи на югоизток и да се придвижи към Хамам Лиф — по-близкия ъгъл на основата на полуострова, а през това време 1-ва бронетанкова дивизия също да се отправи в тази посока. При Хамам Лиф хълмовете са толкова близо до морето, че равната част на крайбрежната ивица е широка не повече от 300 м. Това дефиле се държи от германско подразделение, подкрепяно от 88-милиметрови оръдия, които са изтеглени от противовъздушната отбрана. В продължение на два дни то блокира всички усилия да се премине оттам. Пехотата на 6-а бронетанкова дивизия завзема височините над града и оттам артилерията започва да обстрелва методично улиците. След това една колона танкове е изпратена да мине по брега в самия му край, там, където се разбиват вълните и където те са по-защитени от огъня на единственото все още стрелящо германско оръдие. До настъпването на нощта на 10 май настъплението е разширено през основата на полуострова до Хамамет, като по този начин е отрязан пътят за отстъпление на оцелелите противникови сили. Парализирани от липсата на гориво, те не могат да се изтеглят от полуострова. На следващия ден 6-а бронетанкова дивизия настъпва на юг в тила на силите на Оста, които са спрели настъплението на британската 8-а армия близо до Анфидавил. Въпреки че те все още имат малко муниции, категоричното доказателство, че са затворени в капан без надежда да се измъкнат от него, става причина за бързата им капитулация.

До 13 май всички оцелели командири на Оста и техните войници се предават. Само неколкостотин успяват да избягат по море и със самолети в Сицилия. Там са и 9000 ранени и болни, които са евакуирани още в началото на април. Не може да се каже със сигурност какъв е точният брой на пленените в последната фаза. На 12 май щабът на генерал Александър докладва на Айзенхауер, че от 5 май нататък военнопленниците са се увеличили на 100 000 души и има вероятност, когато преброяването приключи, да достигнат 130 000. В един по-късен доклад се говори за около 150 000 души. В телеграма след войната обаче Александър твърди, че общият брой на военнопленниците е четвърт милион. В мемоарите си Чърчил посочва същото число, но уточнява, че става дума за приблизителен брой. Айзенхауер споменава числото 240 000, от които приблизително 125 000 са германци. Армейски корпус „Африка“ докладва обаче на 2 май в Рим, че числеността на силите му през април е била между 170 000 и 180 000 души, а това е било преди тежките сраженияпрез последната седмица на кампанията. Затова е трудно да се разбере как броят на взетите в плен надхвърля посочените сили с 50 %. Административ-ният персонал, който отговаря за изхранването на войската, не подценява тези данни. Тук си струва да се отбележи, че в последните етапи на войната има също голямо несъответствие между последните известни данни за числеността на германските войски и твърденията на съюзниците за броя на взетите в плен.

Какъвто и да е обаче точният брой на военнопленниците в Тунис, със си-гурност може да се каже, че е много голям. Най-важната последица от това е че по такъв начин в театъра на военните действия в Средиземноморието Оста е лишена от основното ядро на своите изпитани в боевете войници, които в противен случай биха могли да бъдат използвани, за да попречат на предсто-ящия съюзнически десант в Сицилия — първия решителен етап от влизането на съюзниците отново в Европа.

Двайсет и шеста глава

Отново в Европа през Сицилия

След събитията в Северна Африка завладяването на Сицилия от съюзниците през 1943 г. изглежда на пръв поглед лесна задача. В действителност това повторно влизане в Европа е рискован скок, пълен с неизвестности. Успешни-ят изход от това начинание се дължи на поредица фактори, които дълго време остават скрити. На първо място това са безогледните опити както на Хитлер, така и на Мусолини „да спасят престижа“ си в Африка. След това идват подо-зренията и страхът на Мусолини от германските му съюзници, както и неже-ланието му да ги остави да играят водеща роля в защитата на италианската територия. На трето място е убеждението на Хитлер, по което той се различава от Мусолини, че Сицилия не е истинската цел на съюзниците. Това погрешно убеждение се дължи на блестящо изпълнения британски план за заблуждаване на противника.

Най-голямо значение има първият фактор. Една от най-големите иронии за цялата война е фактът, че Хитлер и германският Генерален щаб, които винаги са се страхували да изпращат експедиционни сили на места в обсега на британския военноморски флот и се въздържат да изпратят на Ромел дос-татъчно подкрепления след победите му, в последната фаза прехвърлят в Африка толкова много войски, че поставят на карта възможностите си да защитават Европа.

Смешно е и това, че към тази фатална грешка са подтикнати от неочаквания си успех при спирането на първоначалното настъпление на Айзенхауер в Тунис, след като през ноември 1942 г. са били заварени неподготвени за британско-американското нахлуване във Френска Северна Африка. Докато авангардът на съюзниците напредва предпазливо от Алжир на изток, германците реагират бързо на заплахата, като започват да прехвърлят по въздуха войски през Средиземно море с надеждата да попречат на съюзниците да завземат бързо пристанищата Тунис и Бизерта. Те успяват да завземат планинските проходи, което води до продължителна позиционна война.

Успехът на това изпреварващо действие окуражава Хитлер и Мусолини, които започват да си мислят, че могат да продължат да държат Тунис без-крайно дълго. По тази причина те започват широкомащабна операция по пре-хвърлянето на подкрепления, сравними с нарастващите сили на Айзенхауер. Колкото повече се ангажират в Тунис, толкова повече чувстват, че не могат да се изтеглят без загуба на престиж. Същевременно става все по-трудно както да се изтеглят, така и да задържат позициите си, тъй като превъзхождащите ги военноморски и военновъздушни сили на съюзниците блокират още по-здраво морските пътища между Сицилия и Тунис.

Изграденият от германско-италианските войски плацдарм в Тунис създава големи главоболия на съюзниците през цялата зима и дава подслон на ос-татъците от армията на Ромел в края на дългото й 3000 км отстъпление от Ал Аламейн. Независимо от всичко след време неспособността на съюзниците да превземат бързо Тунис се превръща в тяхно голямо предимство, тъй като Хитлер и Мусолини не се вслушват в доводите за евакуиране на германските и италианските войски, докато все още има време и възможности да бъдат измъкнати от там.

Ромел прави последен опит да убеди Хитлер в тази необходимост, присти-гайки в щаба му в Източна Прусия на 10 март 1943 г. Записките в дневника му показват, че е било напразно: „Подчертах колкото е възможно по-настоятелно, че «африканските» войски трябва да бъдат преоборудвани в Италия, за да им се даде възможност да защитават южния европейски фланг. Стигнах дори дотам да му дам гаранция — нещо, което обикновено не обичам да правя, че с тези войски ще отблъсна всеки опит на съюзниците да навлязат в Южна Европа. Обаче всичко беше напразно“.

Докато съюзническите армии затягат обръча и се готвят окончателно да ликвидират плацдарма, войските на Оста стоят там все по-обезнадеждени в очакване на удара. Те пропускат появилата се възможност с необичайно мъгли-вото време през април, което би прикрило натоварването им на корабите и прехвърлянето им през морето, ако бяха получили разрешение да се оттеглят. Между 20 и 22 април германците успяват да осуетят първия опит на съюзниците за пробив в отбраната им, но когато при следващата голяма атака на 6 май фронтът им е пробит, те капитулират. Последвалият пълен разгром до голяма степен се дължи на липсата на достатъчно дълбочина на плацдарма, както и на деморализацията на отбраняващите се от това, че гърбът им е твърде близо до враждебното море.

С пълната си капитулация 8-те дивизии в Тунис заедно с повечето ветерани на Ромел и цвета на италианската армия оставят Италия и италианските острови почти без защита. Тези сили биха могли да организират много силна защита на италианските подстъпи към Европа и шансовете на съюзниците за успешен десант щяха да бъдат твърде слаби. Съюзниците обаче не са готови да се възползват незабавно от тази възможност, въпреки че още през януари решават следващата стъпка да бъде десантът в Сицилия, а завладяването на Тунис е осъществено приблизително в предвидения срок. За техен късмет тази възможност остава открита по-дълго време поради разногласия и различни мнения в противниковите щабове.

Тук стигаме до още едно доказателство, дадено най-вече от генерал Вестфал, който тогава е началник-щаб на фелдмаршал Кеселринг — главнокомандващ войските в Южна Италия. Тъй като Италия е останала без мобилни меха-низирани сили, военните й ръководители умоляват германците да изпратят силни подкрепления във вид на бронетанкови дивизии. В този момент Хитлер е склонен да задоволи това спешно искане и изпраща лично послание на Мусолини, в което му предлага 5 дивизии. Без да каже на Кеселринг, Мусо-лини изпраща на Хитлер отговор, че иска само 3, а това означава на практика само една напълно боеспособна дивизия освен двете други, които са сформи-рани набързо с новобранци, предназначени за изпращане в Африка. Той дори изразява желание да не се изпращат повече германски войски. Нежеланието на Мусолини да приеме предложението от средата на май се дължи на смесица от гордост и страх. Той не може да понесе, че светът и собственият му народ ще видят колко зависим е от помощта на германците, Както отбелязва Вестфал: „Той искаше Италия да се защитава от италианци иси затваряше очите пред факта, че поради ужасното състояние на неговите войски подобна идея беше неосъществима“. Другото съображение на Мусо-лини е, че не иска германците да доминират в Италия. Въпреки че не желае да пусне съюзниците в Италия, той не по-малко силно се стреми да държи гер-манците извън страната.

Новият началник-щаб на италианската армия генерал Роата (преди това командващ силите в Сицилия) след време успява да убеди Мусолини, че из-пращането на по-големи германски подкрепления е от съществено значение за успешната отбрана на Италия и предните й постове на островите. Така той се съгласява да бъдат изпратени още германски дивизии, при условие че ита-лианските командири ще осъществяват над тях тактически контрол.

Италианският гарнизон в Сицилия се състои само от 4 полеви дивизии и 6 статични дивизии от бреговата охрана, които са зле въоръжени и с нисък боен дух. След капитулацията германските новобранци, които минават през Италия на път за Африка, са включени в състава на една дивизия, която получава наименованието 15-а танково-гренадирска, но тя има само едно танково под-разделение. В края на юни в Сицилия е изпратена и възстановена по подобен начин танковата дивизия „Херман Гьоринг“. Но Мусолини не позволява тези две дивизии да бъдат обединени в корпус с германски командир. Те са директно подчинени на командващия италианската армия генерал Гудзони и са разпределени в 5 групи като мобилни резерви по протежение на дългата 250 км брегова линия на острова. Главният германски офицер за свръзка генерал-лейтенант Фон Зенгер унд Етерлин има малък оперативен щаб и една свързочна рота, за да упражнява контрол при извънредни обстоятелства.

В момента, когато Мусолини проявява по-голяма склонност да приеме повече германска помощ, Хитлер вече не е така готов да я даде и има по-различно мнение за предстоящата опасност. От една страна, подозира, че италианците могат да свалят Мусолини и да сключат мир — подозрение, което скоро се потвърждава от последвалите събития. По тази причина той се колебае да изпраща толкова навътре повече германски дивизии, чийто път за отстъпление може да бъде отрязан, ако съюзниците им капитулират или преминат на другата страна. От друга страна, започва да мисли, че Мусолини, италианското Върховно командване и Кеселринг грешат в убеждението си, че следващата стъпка на съюзниците от Африка ще бъде да напраят скок в Сицилия. Тук той греши.

Най-големият стратегически недостатък на Хитлер за отблъскване на евен-туален опит на съюзниците отново да влязат в Европа е огромната територия, на която се простират завоеванията му — от западното крайбрежие на Франция на Атлантическия океан до източния бряг на Гърция в Егейско море. За него е много трудно да предвиди къде ще нанесат удар съюзниците. Тяхното най-голямо стратегическо предимство е в широкия избор на алтернативни цели и възможности за отвличане на вниманието, които им дават воен-номоорските им сили. Освен че винаги трябва да бъде нащрек срещу евенту-ално нападение от Англия през Ламанш, Хитлер има основание да се страхува, че англо-американските армии в Северна Африка могат да направят десант навсякъде по протежение на южния фронт между Испания и Гърция.

За Хитлер по-вероятен е десант на съюзниците в Сардиния, отколкото в Сицилия. Тя би била лесен за овладяване плацдарм за прехвърляне в Корсика и би им послужила за трамплин, чрез който да се прехвърлят или във Франция, или в Италия. Същевременно е възможен и съюзнически десант в Гърция и Хитлер иска да има резерви, които бързо да изпрати в тази посока, ако се наложи.

Тези негови предположения са подкрепени от получени от нацистки агенти в Испания копия от документи, намерени в един „британски офицер“, чийто труп е бил изхвърлен на испанския бряг. Освен документи за самоличност и лична кореспонденция документите съдържат и едно лично писмо, на което мъртвият е бил приносител, написано от генерал-лейтенант сър Арчибалд Ний — заместник началник-щаб на генерал Александър. В писмото се споменава за получени неотдавна официални телеграми за предстоящи операции, а от допълнителните коментари към тях може да се заключи, че съюзниците възнамеряват да извършат десанти в Сардиния и Гърция, като за прикритие ще се опитат да убедят противника, че целта им е Сицилия.

Трупът и писмото са част от гениален план за заблуда, съставен от един отдел в британското разузнаване. Той е изпълнен така добре, че шефовете на германското разузнаване са убедени в достоверността му. Въпреки че не про-менят мнението на италианските командващи и на Кеселринг, че следващата цел на съюзниците ще бъде Сицилия, изглежда, тези документи много са впе-чатлили Хитлер.

По негово нареждане 1-ва бронетанкова дивизия е прехвърлена от Франция в Гърция, за да подсили 3-те германски пехотни дивизии и намиращата се там 11-а италианска армия, а новосформираната 90-а бронетанково-гренадирска дивизия е изпратена като подкрепление на 4-те италиански дивизии в Сардиния. Изпращането на повече подкрепления на този остров е възпрепятствано от трудностите със снабдяването, тъй като повечето от пристаните в малкото негови пристанища са разрушени от бомбардировки. Като допълни-телна предохранителна мярка Хитлер прехвърля 11-и въздушен корпус на генерал Щудент (състоящ се от 2 парашутни дивизии) в Южна Франция с готовност да нанесе контраудар от въздуха при евентуален съюзнически десант в Сардиния.

През това време съюзниците планират своите действия, без много да бързат. Решението за десант в Сицилия е резултат от компромис и не очертава какви да бъдат следващите цели. Когато американските и британските началници на щабове се срещат на съвещанието в Касабланка през януари 1943 г., техните различни мнения напълно противоречат на наименованието им „обединени началник-щабове“. Американците (адмирал Кинг, генерал Маршал и генерал Арнолд) искат след освобождаването на Северна Африка да се приключи веднъж завинаги с това, което те наричат средиземноморско от-клонение, и да се пристъпи отново към преки действия срещу Германия. Бри-танците (генерал Брук, адмирал Паунд и маршалът от авиацията Портал) смятат, че все още няма условия за директно преминаване на Ламанша и че през 1943 г. такъв опит ще завърши катастрофално или ще бъде напразен. Подобна преценка едва ли е несъстоятелна, ако се върнем към неуспехите от недалечното минало. Всички обаче са съгласни, че трябва да бъдат предприети по-нататъшни действия, за да се поддържа натискът върху германците и да се отвличат германски сили от руския фронт. Британците предлагат в общия щаб за военно планиране десант в Сардиния, обаче както американските, така и британските началници на щабове са по-склонни това да бъде Сицилия — подобно е и предпочитанието на Чърчил, така че по този въпрос бързо се постига съгласие. Най-сериозният аргумент е, че завладяването на Сицилия ще разчисти морските пътища в Средиземно море и така ще улесни много корабоплаването, тъй като от 1940 г. повечето конвои с войски и доставки за Египет и Индия са принудени да минават през по-дългия път покрай Южна Африка.

Когато на 19 януари вземат решението за нахлуване в Сицилия, обединените началник-щабове определят по следния начин целта му: 1) да направи по-сигурни комуникациите в Средиземно море; 2) да отклони германския натиск на руския фронт; 3) да засили натиска срещу Италия. Въпросът, как ще бъде осъществено това, остава открит. Всеки опит да се вземе решение за следващата цел би извадил отново на преден план различията. Но забавеното решаване на тактическите въпроси обикновено води до липса на готовност за решаване на стратегическите.

При планирането на нападението срещу Сицилия не се подчертава изрично, че то трябва да се извърши скоро. Макар да се предполага, че завладяването на Тунис може да бъде завършено до края на април, обединените началник-щабове определят за ориентировъчна дата за десанта в Сицилия периода на пълнолунието през юли. На 20 януари британците представят ориентировъчен план за операция „Хъски“ — приближаване по море и нахлуване на войски, идващи едновременно от източната и от западната част на Средиземно море. Постигнато е съгласие върховен главнокомандващ да е Айзенхауер, а генерал Александър да бъде негов заместник. (Това приемане на Съединените щати за старши партньор в съюза е доста показателно, тъй като британският главнокомандващ е по-старши по чин и с по-голям опит, освен това в тази акция британците ще участват с по-големи сили.) В началото на февруари е създаден специален щаб за планиране на операцията, чието седалище е в Алжир, но с клонове в различни места. При военновъздушните сили има разделение не само по място, но и в начина на мислене, резултатът от което е, че действията от въздуха по време на кампанията в Сицилия не са добре ко-ординирани и не отговарят в достатъчна степен на нуждите на сухопътните и на военноморските сили. Минава много време в разнасяне на проектоплана. Монт-гомъри не намира време да го проучи до края на април, а след това настоява да бъдат извършени редица промени. Планът е преработен на 3 май и окончател-ното одобрение от обединените началник-щабове е дадено на 13 май — седмица след сгромолясването на германско-италианския фронт в Тунис и точно в деня, в който се предават и последните вражески огнища на съпротива.

За тези забавяния в планирането трябва да се съжалява още повече, тъй като само една от 10-те дивизии, която ще бъде начело на операцията в Сицилия, е участвала в последния етап на кампанията в Северна Африка, а седем от тях пристигат с напълно свежи сили. Един десант в Сицилия скоро след разгрома на Оста в Африка би заварил острова почти без отбрана. Дългият интервал от време, даден на противника да подсили отбраната си в Сицилия, е можело да бъде удължен още, ако на съвещанието в Касабланка Чърчил не настоява енергично десантът да бъде извършен през юни. Той успява да получи подкрепата на обединените началник-щабове, обаче командирите в Сре-диземноморието не успяват да се подготвят за операцията преди 10 юли. Главната промяна в плана е, че армията на Патън (Западното оперативно съединение), вместо да слезе в западния край на Сицилия близо до Палермо, извършва десант в югоизточния край близо до армията на Монтгомъри, чии-то места за десант сега са по-нагъсто. С оглед на времето, използвано от противника за укрепване на отбраната му, това съсредоточаване на силите, извършващи десанта, е разумна мярка срещу опасността от тежък контраудар, макар развоят на събитията да показва, че тя не е била необходима. То обаче е пречка да бъде овладяно още в началото пристанището на Палермо, което би имало сериозни последствия, ако не бяха новите амфибийни средства (DUKW) в комбинация с новите десантни кораби, пренасящи танкове (LST), които решават проблема с доставките на брега. Ревизираният план намалява до голяма степен и заблуждаващия ефект, търсен в първоначалния план. Това помага на противника след извършването на десанта да съсредоточи разпръснатите си резерви и да попречи на съюзническото настъпление през планинската централна част на острова. Ако Патън беше слязъл близо до Палермо на северозападния бряг, той щеше да бъде близо до Месинския проток — пътя за снабдяване и отстъпление на противника, и така всички вражески сили в Сицилия можеха да попаднат в капан. Впоследствие измъкването на германските дивизии има дълготрайни неблагоприятни последици при по-нататъшните действия на съюзниците.

Да се сгреши в името на сигурността, е съвсем естествено в този първи етап от завръщането на съюзниците в Европа. Това е и първият голям морски десант върху бряг, зает от противника. Тук заслужава да се отбележи, че десантът, извършен едновременно от 8 дивизии, е по-голям по мащаб дори от десанта в Нормандия единайсет месеца по-късно. В първия ден дебаркират около 150 000 души, а през следващите два дни броят им достига 478 000, от които 250 000 британци и 228 000 американци. Британските десанти са извършени в югоиз-точния ъгъл на острова в един участък от брега, дълъг 65 км, а американският — в участък на южния бряг, също дълъг 65 км, като между британското ляво крило и американския десен фланг има празнина от 30 км.

Военноморската част от операцията е планирана и осъществена под ръко-водството на адмирал сър Ендрю Кънингъм. Той включва сложна система от маневри, които завършват с десант през нощта, но е изпълнен от началото до края толкова учудващо гладко, че неговите плановици и изпълнители заслу-жават достойно признание. Като амфибийна операция тази акция е извършена по-добре, отколкото операция „Торч“ — десантите във Френска Северна Африка през ноември 1942 г., от които е взета добра поука.

Източното военноморско съединение (британското) под командването на вицеадмирал сър Бертрам Рамзи се състои от 795 кораба, като за самото слизане на брега заедно с него са докарани 715 десантни съда. От източния край на Средиземно море — от Суец, Александрия и Хайфа, с кораби пристигат 5-а и 50-а дивизия и 231-ва пехотна бригада. Те трябва да слязат в южния край на източното крайбрежие на Сицилия между Сиракуза и Капе Пасеро. От Тунис пристига 51-ва дивизия с кораби, част от които са на база в Малта. Тя трябва да слезе в югоизточния ъгъл на Сицилия. 1-ва канадска дивизия, която трябва да слезе на брега западно от ъгъла, пристига от Великобритания в два конвоя; вторият, който е по-бърз и на него се намират повечето войници, отплава от Клайд на 28 юни и минава през защитения от мини канал близо до Бизерта непосредствено преди американските конвои.

Западното военноморско съединение (американското) под командването на вицеадмирал X. Кент Хюит се състои от 580 кораба и носи със себе си 1124 десантни съда. Определената за десант в дясното крило при Скоглити 45-а пехотна дивизия е прехвърлена през Атлантика с два конвоя и след кратка почивка при Оран взема при Бизерта десантните съдове. 1-ва пехотна и 2-ра бронетанкова дивизия, които са определени да слязат на брега при Джела, се качват на корабите от Алжир и Оран. 3-та пехотна дивизия, която трябва да заеме левия фланг и да слезе при Ликата, се качва в Бизерта и е прехвърлена изцяло с десантни кораби и съдове.

Преходът и съсредоточаването на конвоите в тази огромна армада се из-вършват при охрана от военноморски и военновъздушни сили без сериозна вражеска намеса. От нападения на подводници са потопени само 4 кораба вконвоите и 2 десантни съда, пренасящи танкове. При прехода не са понесени съществени загуби и от въздушни нападения, тъй като вражеските самолети така добре са били държани настрана, че повечето от конвоите дори не са били забелязани. На този театър на военните действия превъзходството на съюзниците във въздуха е толкова голямо — над 4000 оперативни самолета срещу 1500 германски и италиански, че през юни противниковите бомбарди-ровачи са изтеглени в Централна и Северна Италия. От 2 юли нататък лети-щата в Сицилия са подложени на такива тежки и непрекъснати въздушни бом-бардировки, че в деня на десанта (деня „D“) са били използваеми само няколко спомагателни писти и повечето от оцелелите при бомбардировките изтре-бители се изтеглят на континента или в Сардиния (въпреки че действително унищожените самолети по време на цялата кампания не са повече от 200, макар че според твърдения на съюзниците са били 1100).

На 9 юли следобед конвоите започват да пристигат в сборните пунктове източно и западно от Малта. През това време излиза силен вятър, който пре-дизвиква такова силно вълнение, че по-малките съдове са застрашени и има опасност корабите да бъдат отклонени от местата, определени за десантите. За щастие към полунощ вятърът утихва и въпреки че вълните все още са доста големи, само малък брой десантни съдове закъсняват с пристигането Най-зле вятърът се отразява на въздушния десант, предшестващ морския, който е извършен от части от 1-ва британска и 82-ра американска въздушно-десантна дивизия. Като първи толкова голям опит за въздушен десант на съюзниците той при всички случаи е щял да се окаже труден поради липсата на опит и решението да бъде осъществен през нощта. Силният вятър увеличава проблемите за навигацията и пречи на транспортните самолети и на самоле-тите, теглещи планерите, да стигнат целите си, а след това зенитният огън затруднява още повече десанта. Американските парашутисти са разпръснати на малки групи в район, широк 80 км. Дебаркиралите с безмоторни самолети британски войници също са много разпръснати, а 47 от общо 134-те планера падат морето.

Независимо от това непреднамереното разпръскване на въздушнодесант-ните сили на по-широк периметър помага за засилване на паниката и объркването зад противниковия фронт, а някои от десантчиците предизвикват допъл-нителен ефект, като завладяват важни мостове и кръстовища. Неприятностите, които причинява на нападателите внезапно разразилата се буря, са ком-пенсирани до голяма степен от това, че тя дезорганизира защитата. Въпреки че следобед са били забелязани да се приближават от Малта 5 конвоя, а преди да се стъмни, са били получени редица други подобни съобщения, предуп-режданията от по-висшето командване или не успяват да пристигнат, или по-нисшите командири не им обръщат достатъчно внимание. Въпреки че всичкигермански части са вдигнати по тревога един час след първото съобщение, италианците по крайбрежието са по-склонни да предположат, че свирепият вятър и бурното море им гарантират поне още една спокойна нощ. Както отбелязва сполучливо в телеграмата си адмирал Кънингъм, неблагоприятните атмосферни условия „станаха причина уморените италианци, които много нощи наред са седели нащрек, да се обърнат с благодарност в леглата си и да си кажат: «Поне тази нощ няма да дойдат». Обаче те дойдоха“.

Умората на италианците е не само физическа. Повечето от тях са уморени от войната и малцина споделят войнствения ентусиазъм на Мусолини. Освен това повечето войници от бреговата отбрана са сицилианци. Този избор е направен с идеята, че те ще бъдат по-мотивирани да защитават репутацията си на бойци, когато се сражават за собствените си домове. Не се взема обаче под внимание това, че те отдавна не крият омразата си към германците, нито пък че си дават сметка, че колкото по-ожесточено се бият, толкова по-малко ще остане от домовете им.

Нежеланието им да се съпротивяват се засилва, когато на 10 юли на раз-съмване виждат грамадното струпване на кораби, които изпълват морето до хоризонта, и непрекъснатия поток от десантни съдове с подкрепления, които идват на помощ на няколкото вълни десантчици, залели брега часове по-рано Укрепленията по брега са превзети бързо и неудобството, че много от вой-ниците се разболяват от морска болест, е компенсирано с малкото загуби от противниковия огън при пристигането на брега. Генерал Александър резюмира първата фаза от нахлуването със следните две изречения: „Дивизиите на италианската брегова отбрана, за които никога не се е смятало, че притежават някакви особено високи боеви способности, се разпръснаха почти без да бъде даден един изстрел, а още при първия сблъсък полевите дивизии се разпиляха като слама, отвята от вятъра. Масовите предавания в плен бяха често явление“. Така още от първия ден цялата тежест за отбраната ляга върху плещите на 2-те импровизирани германски дивизии, които по-късно се под-силени с още 2.

През критичния период, преди настъпващите армии твърдо да заемат позиции на брега, има само една опасна контраатака. Тя е предприета от дивизията „Херман Гьоринг“, която заедно с едно подразделение от новите 56-тонни танкове „Тигър“ е заела позиции около Калтаджироне, на 30 км от брега в планинския пояс, извисяващ се над равнината Джела, където на брега слиза американската 1-ва пехотна дивизия. За щастие този контраудар е предприет едва на втория ден. Първата сутрин малка група италиански леки танкове от остарели модели извършват малка, макар и дръзка контраатака и дори за малко успяват да проникнат в град Джела, след което са прогонени от там. Главната германска колона се забавя обаче и се появява на полесражението едва на следващата сутрин. До този момент на брега са стоварени само няколко американски танка поради проблеми с разтоварването при силното вълнение и голямата блъсканица на брега. Чувства се също липсата на противотанкови оръдия и други видове артилерия. Германските танкове се спускат към равни-ната от различни посоки и преодолявайки предните американски постове, достигат пясъчните дюни, граничещи с плажовете. Ситуацията е такава, като че ли нападателите ще бъдат изтласкани обратно в морето, но добре насоченият артилерийски огън от корабите разстройва атаката в най-критичния момент. Застрашителният контраудар срещу левия фланг на 45-а дивизия, предприет от друга германска танкова колона, в която има рота „тигри“, е спрян по същия начин.

След бързо придвижване от Западна Сицилия на следващия ден пристигат 2 бойни групи от 15-а бронетанково-гренадирска дивизия при американския фронт. През това време дивизията „Херман Гьоринг“ е прехвърлена към бри-танския сектор със заповед да спре настъплението там, което по това време изглежда най-застрашително, тъй като вече е близо до пристанищния град Катания, на половината път от източния бряг на острова. До този момент 3-те американски атакуващи колони са напреднали все още твърде малко и още не са успели да се съединят.

Британските десантчици срещат също толкова слаба съпротива, колкото американските, обаче тяхното настъпление в самото начало е улеснено от липсата на контраатаки. Въпреки че има трудности и забавяния при разтовар-ването, то, общо взето, преминава по-гладко, отколкото на западните плажо-ве, които са по-открити. След първия ден атаките от въздуха започват да ста-ват по-чести, но и въздушната защита също е по-добра, така че загубите на корабите са почти толкова малки, колкото в американските сектори. Както отбелязва адмирал Кънингъм, за тези, които са имали възможност да бъдат свидетели на първите години на войната в Средиземноморието, е „почти не-вероятно, е че такива огромни флотове от кораби могат да стоят на котва при противниковия бряг… и то с толкова малки загуби от въздушни нападения“.

Тези малки загуби са основният фактор за успеха на цялата десантна операция. В следващия етап обаче тя е възпрепятствана от друг вид действия от въздуха.

През първите три дни британските войски прочистват цялата югоизточна част от острова. След това Монтгомъри решава да направи опит да проникне в Катанската равнина от района на Лентини. Затова той заповядва на 13 юли да бъде предприета голяма атака. Главният проблем е да бъде овладян мостът Примазоле на река Симето, който се намира на няколко километра южно от Катания. За тази цел е използвана една парашутна бригада. На точното място е хвърлена само половината от нея, но тя успява да овладее моста непокътнат. Развоят на следващата фаза е описан накратко от генерал Щудент, командир на 11-и въздушен корпус, който обединява германските въздушнодесантни части. Неговите две дивизии са изпратени от Хитлер в Южна Франция с готовност да бъдат прехвърлени по въздуха в Сардиния, ако съюзниците направят там десант, както фюрерът очаква. Както се вижда от разказа на Щудент, въздушнодесантните части са много гъвкав стратегически резерв, който лесно може да се използва в други ситуации: „Когато на 10 юли съюз-ниците извършиха десант в Сицилия, веднага предложих моите две дивизии незабавно да предприемат контраатака от въздуха. Обаче Хитлер отхвърли предложението ми — особено против беше Йодл. Така на първо време 1-ва парашутна дивизия бе прехвърлена само от Южна Франция в Италия (част от нея около Рим и друга част — около Неапол), а 2-ра парашутна дивизия остана с мен в Рим.

Скоро 1-ва парашутна дивизия обаче беше изпратена по-нататък в Сицилия, за да бъде използвана като сухопътна част и да подсили слабите германски сили там, след като италианските войници започнаха масово да се предават. Част от дивизията беше прехвърлена по въздуха с няколко успешни въздушни моста и бе спусната зад нашия фронт в източния сектор южно от Катания. Аз настоявах те да бъдат спуснати зад противниковия фронт. Първият контингент беше спуснат на около 3 км зад нашия фронт и по някакво странно съвпадение се приземи почти едновременно с британските парашутисти, хвърлени зад нашия фронт, за да завземат моста на река Симето. Нашата част разгроми британските парашутисти и измъкна моста от ръцете им. Това беше на 14 юли“.

Когато пристигат главните британски сили, те успяват след три дни ожес-точени сражения отново да завладеят моста и да отворят пътя към Катанската равнина. Опитът им да продължат да настъпват на север е спрян от все по-силната съпротива на германските резерви. Те са съсредоточени, за да охра-няват този пряк път от източното крайбрежие до Месинския проток, който се намира на 100 км, там, където североизточният ъгъл на Сицилия е най-близо до същинска Италия.

Това унищожава надеждите за бързо прочистване на Сицилия. Монтгомъри е принуден да смени посоката на натиска на 8-а армия с обходна маневра през хълмистата вътрешност на острова, заобикаляйки планината Етна, в ком-бинация с настъпление на изток от 7-а армия. Тя стига северния бряг и завла-дява Палермо на 22 юли, макар че е твърде късно да пресече изтеглянето на противниковите мобилни части на изток. Новият план внася важна промяна в ролята на армията на Патън. Задачата й да действа като щит на фланга на 8-а армия в решителното настъпление към Месина и да възпрепятства съсредо-точаването на противниковите сили е разширена и сега тя се превръща в по-мощен лост на офанзивата, а накрая и в нейно основно острие. За новата атака, чието начало е планирано за 1 август, от Африка са докарани 2 нови пехотни дивизии (9-а американска и 78-а британска), като общият брой на дивизиите на съюзниците става 12. Междувременно германците са подсилени с 29-а бронетанково-гренадирска дивизия заедно с щаба на 14-и танков корпус под командването на генерал Хубе, който поема ръководството на германските части. Задачата му не е да продължи да защитава Сицилия, а само да води забавящи противника действия и да прикрива евакуацията на силите на Оста. Гудзони и Кеселринг стигат до това решение самостоятелно скоро след свалянето на Мусолини на 25 юли и преди подновяването на съюзническата офанзива.

Тези забавящи действия са улеснени от пресечения терен на Североизточна Сицилия — един триъгълник от планини. Докато теренът облагодетелства защитниците и с всяка крачка назад фронтът им се скъсява, така че са нужни все по-малко защитници, съюзническите армии трябва да се тъпчат в едно все по-тясно пространство и не могат да се разгърнат, за да се възползват от численото си превъзходство. Патън прави три опита да ускори напредването с малки десантни скокове — в Сант Агата в нощта на 7 срещу 8 август, при Броло на 10 срещу 11 август и при Спадафора на 15 срещу 16 август, но и трите десанта са извършени твърде късно, за да има някакъв ефект от тях. Монтгомъри опитва и един малък десант на 15 срещу 16 август при Спада-фора, но през това време противниковият ариергард се е придвижил на север и повечето от вражеските части вече са успели да прекосят протоците и да се прехвърлят на континента.

Добре организираното изтегляне през протоците е извършено в по-голямата са част за шест дни и седем нощи, без да има сериозна намеса и загуби, причинени от съюзническите военновъздушни и военноморски сили. Евакуирани са близо 40 000 германски войници и над 60 000 италианци. Въпреки че италианците оставят след себе си всичките си превозни средства, с изключение на 200, германците успяват да прехвърлят през протоците близо 10 000 превозни средства, както и 47 танка, 94 оръдия и 17 000 т боеприпаси и оборудване. На 17 август около 6,30 часа сутринта предният американски отряд влиза в Месина, а скоро след него се появява и едно британско подразделение, което е посрещнато с весели възгласи: „Къде бяхте бе, туристи?“ Успехът на това добре организирано „измъкване“ прави немного убедителни думите, с които този ден генерал Александър докладва на министър-председателя за завършването на кампанията в Сицилия: „Към 10 часа тази сутрин на 17 август 1943 г. и последният германски войник беше изхвърлен от Сицилия… Може да се предположи, че на 10 юли всички италиански части на острова бяха разбити, въпреки че няколко претърпели тежки загуби подразделения може и да са успели да се прехвърлят на континента“. Ако се съди по архивите, германските войски в Сицилия са били малко над 60 000, а италианските — 195 000. (Според преценката на Александър навремето германците са били 90 000, а италианците 315 000.) От германскитевойски 5500 души са пленени, а 13 500 ранени са евакуирани в Италия още преди отстъплението, така че броят на убитите не може да бъде повече от няколко хиляди, докато според британските преценки те са 24 000. Британ-ските загуби са 2721 убити, 2183 безследно изчезнали и 7939 ранени, или общо 12 843, а американските — 2811 убити, 686 безследно изчезнали и 6471 ранени, или общо 9968. Така общо съюзническите загуби възлизат приблизително на 22 800 души. Това не е много тежка цена за големите поолитически и стратегически резултати от кампанията, която става причина за свалянето на Мусолини от власт и за капитулацията на Италия. Броят на пленените гер-манци можеше да бъде по-голям, което би улеснило настъплението по-нататък, ако съюзниците бяха използвали в по-голяма степен обходните манев-ри с десантни средства. Това е мнението на генерал Кънингъм и в телеграма след първите дни на десанта той изрично го подчертава: „Не бяха използвани амфибийните възможности на 8-а армия. Малките десантни кораби за пре-хвърляне на танкове бяха държани в готовност за тази цел… а при поискване имаше на разположение и други десантни средства… Без съмненение сигурно има основателни причини да не бъдат използвани, но за мен те са едно без-ценно преимущество на военноморските сили, което дава възможност за по-голяма гъвкавост при маневрирането. При бъдещи случаи си заслужава да се помисли дали няма да бъдат спестени време и скъпоструващи схватки благо-дарение дори на ограничени маневри по фланговете, които неминуемо биха притеснили противника“. За голямо облекчение на Кеселринг съюзническото Върховно командване не прави опит за десант в Калабрия, палеца на ита-лианския крак, зад гърба на неговите сили от Сицилия. Така то би блокирало изтеглянето през Месинския проток. През цялата кампания в Сицилия той очаква тъкмо такъв удар, без да има сили, с които да го отблъсне. Според него „една допълнителна атака срещу Калабрия би позволила десантът в Сицилия да бъде доразвит в съкрушителна победа на съюзниците“. До приключването на сицилианската кампания и успешното измъкване на намиращите се там 4 германски дивизии Кеселринг е разполагал само с 2 германски дивизии за защитата на цяла Южна Италия.

Двайсет и седма глава

Нахлуването в Италия — капитулация и прекратяване на настъплението

„Нищо няма да донесе по-голям успех от успеха“, гласи известна поговорка, основаваща се на една френска пословица. Но на практика се оказва, че „нищо не носи по-голям успех от провала“. Често пъти религиозни и политически движения, смазани от управляващите, с течение на времето, след като лидери-те им се окичат с ореола на мъченици, получават нов живот и подем. Разпъна-тият на кръста Христос печели повече влияние, отколкото живият. Генерали завоеватели са били засенчвани от завоюваните — това показва съдбата на смя-таната за безсмъртна слава на Ханибал, Наполеон, Робърт Е. Лий и Ромел.

Същият ефект може да се види и в историята на народите, макар и не толкова право. Всеки знае пословицата, че на война „британците печелят само една битка — последната“. Тя е показателна за типичната за тях тенденция да я започват с провали, но да я завършват с победа. Този навик е твърде рискован и струва скъпо. Учудващото е, че често крайният изход може да бъде предвиден по начина, по който първоначалните поражения на британците и на съюз-ниците им правят противника прекалено самоуверен и го карат да надцени възможностите си. Още повече че когато равновесието на силите се промени, неспособността да се постигне незабавен успех понякога се превръща в пре-димство, тъй като помага този успех да бъде по-пълен и окончателната победа — по-сигурна. Това става на два пъти по най-поразителен начин в средизем-номорските кампании на Втората световна война.

Първия път се дължи на спирането на първоначалното настъпление на съюз-ниците в Тунис от Алжир през ноември 1942 г., което окуражава Хитлер и Мусолини да прехвърлят през морето много подкрепления. Това позволява на съюзниците да ги хванат там в капан и да пленят две армии на Оста, отстранявайки по този начин главното препятствие пред скока през морето от Африка в Южна Европа.

Следващият случай, когато след първоначален неуспех нещата се развиват добре, е при навлизането в Италия. След бързото завладяване на Сицилия и падането на Мусолини от власт вторият, по-малък скок в Италия изглежда значително по-лесен. Перспективите са оше по-добри, тъй като капитулацията на Италия е плод на тайна договорка, за която германците не знаят и която трябва да бъде обявена едновременно и от двете страни при завършването на главния десант на съюзниците. В този момент в Южна Италия има само 6 слаби германски дивизии и 2 дивизии близо до Рим, които трябва да се справят с двойната тежест да отблъснат нахлуването на съюзниците и същевременно да усмирят бившите си съюзници.

Фелдмаршал Кеселринг успява да отблъсне настъплението на съюзниците и да разоръжи италианците, след което задържа съюзническите армии на позиции на 300 км от Рим. Едва след осем месеца те успяват да стигнат до италианската столица, а след това са задържани още осем месеца преди да се измъкнат от тесния планински полуостров и да навлязат в равнините на Северна Италия.

Това дълго отлагане на края, който през септември 1943 г. изглежда така близо, води до важна компенсация за общите перспективи на съюзниците в бъдеще. Отначало Хитлер възнамерява да изтегли войските си от Южна Италия и да заеме на север позиция, блокираща преминаването на планините. Но неочаквано успешните отбранителни действия на Кеселринг принуждават фюрера, противно на съвета, даден му от Ромел, да продължи да изпраща подкрепления на юг, за да се опита да задържи колкото може по-дълго по-голяма част от Италия под свой контрол. Това решение е за сметка на израз-ходването на сили, от които Хитлер скоро ще се нуждае, за да посрещне по-голямата заплаха от две страни за Германия — от настъплението на руснаците от Изток и на западните съюзници от Нормандия.

Поради значителния размер на собствените им сили в Италия съюзническите войски привличат по-големи германски ресурси, отколкото на други фронтове. Освен това фронтът в Италия позволява на германците да отстъпват територия с по-малък за тях риск, но колкото повече усилия полагат, за да задържат този прекалено широк фронт, толкова по-голяма става опасността накрая да бъдат фатално разгромени. Подобни разсъждения помагат на съюзническите войски в Италия, командвани от генерал Александър, да се утешават за продължителното осуетяване на надеждите им за скорошна победа. Въпреки това не се предприемат големи операции с надеждата, че ще се стигне до момент, когато това забавяне на нещата може да донесе преимущества. На човешката природа не е присъщо да желае и да се стреми към неуспех. Затова си заслужава да се види какво се случва и как.

Първият важен фактор за осуетяването на настъплението на съюзниците е бавната им реакция на предоставената им възможност от антивоенния държа-вен преврат в Италия, който сваля Мусолини от власт. Той е извършен на 25 юли, но съюзниците навлизат в Италия едва след шест седмици. Причините за забавянето са както от военен, така и от политически характер. На съвещание на шефовете на дипломатическите ведомства на Великобритания и САЩ във Вашиннгтон в края на май американците се противопоставят на идеята да се премине от Сицилия в Италия, да не би тази стъпка да попречи на плановете за нахлуване в Нормандия и на усилията да бъдат победени японците в Тихия океан. Едва на 20 юли, когато италианските части в Сицилия показват, че са готови да се предадат, американският Съвет на началник-щабовете се съгласява с навлизането в Италия. Но вече е твърде късно да се подготви незабавно нахлуване след края на кампанията в Сицилия.

Политическото изискване за „безусловна капитулация“, формулирано от президента Рузвелт и Чърчил на съвещанието в Касабланка през януари, също е препятствие. Новото италианско правителство, оглавявано от маршал Бадолио, естествено, се стреми, ако може, да постигне по-благоприятни условия в преговорите със съюзническите правителства, но среща трудности за установяването на връзка с тях. Един очевиден и леснодостъпен канал за та-кава връзка са британският и американският посланик във Ватикана, обаче както личи от разказа на Бадолио, той се оказва безполезен поради проявеното изключително късогледство и от двамата официални представители. „Бри-танският пълномощен министър ни уведоми, че за съжаление неговият сек-ретен шифър е много стар и е почти сигурно, че е известен на германците, така че той не ни съветва да го използваме за тайни комуникации с неговото правителство. Американският шарже д’афер отговори, че няма таен шифър“. Италианците трябва да чакат, докато в средата на август намират благовиден претекст да изпратят свой пратеник на посещение в Португалия, където той би могъл да се срещне с британски и американски представители. Дори и тогава този непряк начин за водене на преговори води до допълнително забавяне не решаването на въпроса.

Хитлер обаче не губи време и взема мерки за противодействие, в случай че новото италианско правителство се опита да сключи мир и да се откаже от съюза с Германия. На 25 юли, в деня на преврата, Ромел пристига в Гърция, за да поеме командването там, но малко преди полунощ му се обаждат по теле-фона, за да да му кажат, че Мусолини е бил свален и че той трябва веднага да севърне в щаба на Хитлер в горите на Източна Прусия. Когато пристига там на следващия ден по обед, той получава заповеди да събере войски в Алпите и да се подготви за евентуално влизане в Италия.

То започва скоро отчасти тайно. Опасявайки се, че на италианците може внезапно да им хрумне да блокират проходите в Алпите с помощта на съюз-нически парашутисти, Ромел нарежда на 30 юли предните германски части да преминат границата и да ги заемат. Това е направено под претекст, че пъти-щата за снабдяване на Италия трябва да се пазят от саботажи или нападение на парашутни войски. Италианците протестират и за момент заплашват, че ще окажат съпротива в проходите, но се колебаят да открият огън, за да непредизвикат конфликт със съюзниците си. След това германското проникване е разширено под претекст, че италианците ще бъдат освободени от бремето да защитават северната част на страната си, за да могат да подсилят отбраната си на юг, където съюзниците може всеки момент да извършат десант.

От стратегическа гледна точка този аргумент е толкова логичен, че за италиан-ските военачалници е трудно да го отхвърлят, без да покажат, че възнамеряват да преминат на другата страна. Така в началото на септември 8 германски ди-визии под командването на Ромел заемат позиции от италианската страна на границата в Алпите като потенциална подкрепа за силите на Кеселринг на юг.

Освен това от Франция в Остия, близо до Рим, е прехвърлена по въздуха една особено корава сила — 2-ра парашутна дивизия. С нея отива и командващият германските въздушнодесантни части генерал Щудент. При разпита му след войната той заявява: „Италианското Върховно командване не беше предупредено предварително за нейното пристигане и му беше казано, че диви-зията е предназначена за подкрепление в Сицилия или Калабрия. Обаче моите инструкции от Хитлер бяха, че трябва да остана близо до Рим и да поема под мое командване 3-та бронетанково-гренадирска дивизия, която беше при-стигнала там. С тези две дивизии трябваше да имам готовност да разоръжа италианските сили около Рим“.

Присъствието на 2-те дивизии проваля плана на съюзниците да спуснат една от своите въздушнодесантни дивизии — 82-ра американска (командвана от генерал Матю Риджуей), в Рим, за да помогне на италианците да държат столицата. Ако това подкрепление беше пристигнало, щабът на Кеселринг щеше да бъде изложен на опасност, тъй като се намира във Фраскати, на по-малко от 16 км югоизточно от Рим.

Дори и при това положение възложената на Щудент задача е много трудна. Маршал Бадолио държи 5 италиански дивизии, съсредоточени в района на Рим, въпреки германските усилия да го убедят да изпрати някои от тях да помогнат на защитата на южното крайбрежие. Докато те не бъдат разоръжени, Кеселринг се намира в неудобното положение да бъде изправен пред две настъпващи англо-американски армии, а трета враждебна армия вече да заема позиции до пътя за снабдяване и отстъпление на неговите 6 германски дивизии в Южна Италия. Те току-що са били обединени в т.нар. 10-а армия, командвана от Фитингхоф. В нея са и 4-те дивизии, които успяват да се измъкнат от Сицилия, твърде оредели от понесените там загуби.

На 3 септември 8-а армия на Монтгомъри преминава тесния Месински проток от Сицилия и слиза на палеца на италианския крак. Същия ден италианските представители тайно подписват договора за примирие със съюзниците. Уговорено е този факт да не се разгласява, докато съюзниците не направят втория и основен десант, който е планиран да бъде извършен при Салерно, южно от Неапол.

В полунощ на 8 септември англо-американската 5-а армия, командвана от генерал Марк Кларк, започва да слиза на брега на залива Салерно няколко часа след радио Би Би Си обявява официално капитулацията на Италия. Италианските лидери са предупредени за обявяването на новината по радиото късно следобед и не очакват десантът да бъде извършен толкова скоро. Бадолио се оплаква с известно основание, че не може да окаже съдействие на съюзниците, тъй като подготовката на войските му не е завършена. Липсата на готовност от страна на италианците и колебливостта им са толкова очевидни за генерал Максуел Тейлър, който е изпратен тайно в Рим от Айзенхауер, че планираният въздушен десант на Риджуей в Рим е отменен, след като Айзенхауер получава същата сутрин предупредително съобщение от Тейлър, че изгледите са лоши. Вече е твърде късно за връщане към първоначалния план частта на Риджуей да бъде спусната покрай река Волтурно, откъм северната страна на Неапол, за да блокира пътя на противниковите подкрепления на юг към Салерно.

Радиосъобщението за капитулацията на Италия изненадва и германците, но действията им в Рим са бързи и решителни, въпреки че по същото време след десанта при Салерно положението на юг също става тревожно.

Изходът би могъл да бъде различен, ако италианците бяха действали също толкова умело, колкото са се престрували дълго време, за да скрият намере-нията си да притъпят подозренията на Кеселринг през предишните дни. Интересни подробности за това дава описанието, направено от началник-щаба на Кеселринг генерал Вестфал: „На 7 септември италианският военноморски министър адмирал граф Де Куртен посети фелдмаршал Кеселринг, за да го информира, че италианският флот ще излезе в открито море на 8 или на 9 септември от Специя, за да влезе в бой с британския Средиземноморски флот. «Италианският флот ще победи или ще загине», каза той със сълзи на очи. После описа подробно какъв е планът му за битката“, Тези тържествени уверения се оказват твърде убедителни. На следващия ден следобед Вестфал и генерал Тусент отиват в щаба на италианската армия в Монтеротондо (на 25 км североизточно от Рим). „Бяхме приети много сърдечно от генерал Роата. Той обсъди с нас подробно по-нататъшните съвместни действия на италианската 7-а и германската 10-а армия в Южна Италия, Докато разговаряхме, полковник Фон Валденбург ни съобщи по телефона новината за радиосъобщението, оповестило италианската капитулация пред съюзниците… Генерал Роата ни увери, че това е просто лоша пропагандна маневра на противника. Общата ни борба, каза той, ще продължи така, както се договорихме помежду си“.

Вестфал не е напълно убеден от тези уверения и когато късно вечерта се връща в германския щаб във Фраскати, установява, че Кеселринг вече е дал сигнал на подчинените му командвания с кодовата дума „Ос“ — предварително уговорен сигнал, който означава, че Италия е напуснала Оста и трябва да бъдат предприети съответни действия.

По-нисшите командвания използват аргументи за убеждаване или прибягват до сила в зависимост от обстановката и собствената си диспозиция. В района на Рим, където съотношението на силите категорично не е негова полза, Щудент използва шокова тактика. „Направих опит да превзема италианския Генерален щаб, като спуснах върху него парашутисти. Постигнат беше само частичен успех. Въпреки че в едното крило бяха пленени 30 генерали и 150 други офицери, обитателите на другото продължиха да се държат. След Бадолио и краля предишната нощ началникът на Генералния щаб също бе напуснал щаба.“

Вместо да се опитат да разгромят двете дивизии на Щудент, италианските командващи бързат да се отдалечат от него, като отстъпват с войските си на изток към Тиволи, оставяйки столицата си в ръцете на германците. Това от-крива възможност за преговори, в които Кеселринг прилага по-деликатна форма на убеждаване, като предлага, ако италианците предадат оръжието си, да им бъде разрешено незабавно да се разотидат по домовете си. Това пред-ложение противоречи на заповедта на Хитлер всички италиански войници да бъдат взети в плен, но то се оказва по-ефикасно и с по-малко загуби в човешки жертви и време. За резултата може да се съди по думите на Вестфал: „Об-становката около Рим се успокои напълно, когато командващият италианските въоръжени сили прие изцяло германското предложение за капитулация. Това предотврати опасността за снабдяването на 10-а армия. За нас беше голямо облекчение, че не се налагаше районът на Рим да се превръща в бойно поле. В споразумението за капитулация фелдмаршал Кеселринг прие да смята Рим за свободен град. Той се съгласи в него да има само две полицейски подразделения с размерите на роти, които да охраняват телефоните кому-никации и т.н. Това условие се спазваше до края на германската окупация. Благодарение на капитулацията отново стана възможно да бъде възстановена радиовръзката с германското Върховно командване, която беше прекъсната от 8 септември. Друга последица от безкръвното елиминиране на италианските въоръжени сили беше възможността за незабавно прехвърляне на подкрепления по шосе от района на Рим за 10-а армия на юг. Така след много притеснения ситуацията около Рим бе решена по неочаквано добър начин“.

До този момент Хитлер и съветниците му в щаба на Върховното командване смятат армията на Кеселринг за обречена. Вестфал хвърля допълнителна светлина по този въпрос:

„…от август нататък снабдяването ни с хора, оръжие и снаряжение беше напълно прекъснато. По това време Върховното командване отклоняваше всичките ни искания с думите: «Добре, ще разгледаме въпроса по-късно».

Това необикновено песимистично отношение вероятно стана причина и за изпрането на армейската групировка «В» (на Ромел) в Северна Италия. На нея и беше казано да включи в позицията на Апенините онези части от нашите въоръжени сили, които успеят да се спасят от съвместни действия на съюз-ниците и италианците.

Фелдмаршал Кеселринг също беше сериозно загрижен от положението. Но според него при известни обстоятелства то може да бъде овладяно — колкото по на юг бъде извършен очакваният голям десант, толкова по-добри ще бъдат шансовете за това. Ако противникът осъществеше обаче десант по море и от въздуха в района на Рим, едва ли някой би могъл да се надява, че пътят на 10-а армия няма да бъде отрязан. Двете дивизии, които имахме близо до Рим, далеч не бяха достатъчни за двойната задача да унищожат силните италиански части и да отблъснат евентуален съюзнически десант, като същевременно държат отворен пътя за комуникации за тила на 10-а армия. Към 9 септември за съжаление започна да става ясно, че италианските сили блокират пътя за Неапол и с това — снабдяването на 10-а армия. Така тя не би могла да издържи дълго време. Затова главнокомандващият въздъхна с облекчение, когато на 9 и 10 септември на летищата около Рим не бе извършен въздушен десант. И през двата дни непрекъснато очаквахме такъв десант да бъде извършен, и то със съдействието на италианските сили. Той несъмнено би окуражил както италианските войски, така и цивилното население, което не беше настроено доброжелателно към нас“.

Кеселринг резюмира проблема накратко по следния начин: „Един въздушен десант в Рим и морски десант наблизо вместо в Салерно щяха автоматично да ни принудят да напуснем южната половина на Италия“. Въпреки това дните след съюзническия десант в Салерно са период на голямо напрежение за германците. Положението с още по-изнервящо и от липсата на информация за това, какво става там.

„Мъглата на войната“ никога не е била по-гъста. Това се дължи на факта, че германците се бият в страната на съюзник, който внезапно ги е изоставил, За резултата от всичко това отново може да се съди най-добре от описанието на Вестфал: „Отначало главнокомандващият успяваше да научи много малко за положението в Салерно. Телефонните връзки бяха прекъснати и за тях от-говаряха италианските пощенски служби. Те не можеха да бъдат възстановени лесно, защото не ни беше позволено да се запознаем с италианската телефонна техника. Отначало радиовръзка също нямаше, защото свързочниците в щаба на новосъздадената 10-а армия не бяха запознати със специфичните атмосферни условия на юг“.

За късмет на германците главният съюзнически десант е извършен в района, където те са очаквали и където за Кеселринг е най-удобно да съсредоточи малобройните си сили, за да го посрещне. Настъплението на британската 8-а армия нагоре по палеца на Италия също се развива според очакванията и е твърде далеч, за да представлява непосредствена опасност за войските му. Той печели много от нежеланието на съюзническите командири да излязат от обсега на въздушното прикритие и се оказва прав в предвижданията си, че те ще се съобразят с подобни общоприети ограничения. В резултат съюзническият десант в Салерно с оптимистичното наименование операция „Евеланш“ („Лавина“) е спрян и са понесени големи загуби. Дори генерал Марк Кларк го определя като „почти равен на провал“. Силите, извършили десанта, успяват с цената на отчаяни усилия да отбият германската контраатака и да не бъдат натикани обратно в морето.

При първоначалното планиране Марк Кларк предлага десантът да бъде извършен в залива Гаета от северната страна на Неапол, където местността е по-открита и няма планини както при Салерно, което затруднява навлизането навътре в сушата от плажовете. Но когато главнокомандващият съюзническите военновъздушни сили генерал Тедър му казва, че подкрепата от въздуха няма да бъде толкова ефикасна, ако бъде разпростряна до сектора на Гаета, Кларк се отказва и се съгласява с избора на Салерно.

Някои съюзнически среди са настоявали, че най-ефикасният начин да бъдат изненадани и извадени от равновесие германците е десантът да бъде извършен отвъд тези граници. Те са твърдели, че един десант на петата на Италия в района на Таранто или Бриндизи ще бъде най-малко очакван и ще бъде съпро-воден с най-малък риск с перспективата за бързо завземане на тези две добри пристанища.

В последния момент в плана е прибавен и такъв десант като допълнителна стъпка, обаче силата, която го извършва при Таранто, е съставена само от набързо събраната от лагерите за почивка в Тунис 1-ва британска въздушнодесантна дивизия, която е прехвърлена през морето с набързо намерени морски съдове. Тя не среща съпротива, обаче пристига без танкове и почти без никакъв транспорт за оръдията и минохвъргачките и фактически не притежава средствата, нужни за доразвиване на предоставилата й се възможност.

От този общ преглед на съюзническото нахлуване преминаваме към по-внимателно проучване на развоя на операциите, започнали на 3 септември с преминаването на Месинския проток от 8-а армия на Монтгомъри.

Заповедите за този десант в Калабрия под кодовото наименование операция „Бейтаун“ са дадени едва на 16 август, когато и последните войници от германския ариергард се изтеглят от Сицилия. Дори и тогава в заповедта не е посочен „обектът“, както Монтгомъри язвително посочва на 19 август в до-несение до генерал Александър. В отговор обектът е посочен със закъснение и му е казано следното: „Вашата задача е да осигурите предмостие на палецана Италия за да могат нашите военноморски сили да действат през Месинския проток.

В случай че противникът се изтегли, ще го последвате с тези сили, които са ви подръка, като имате предвид, че колкото повече вражески сили ангажирате в южния край на Италия, толкова повече ще помогнете на «Евеланш» (десанта в Салерно)“.

Тази цел е недостатъчна и твърде мъглява за ветеран като 8-а армия. В мемоарите си Монтгомъри пише: „Не беше направен опит за координиране на моите действия с действията на 5-а армия, която слезе на брега при Салерно…“ За второстепенната цел да помогне на тази армия десантът на 8-а армия е извършен на най-неподходящото място — на повече от 500 км от Салерно върху много тесен планински терен, изключително подходящ да бъде отбраняван от противника. В палеца има само два добри пътя, единият през западното крайбрежие, а другият — по източния бряг, които могат да бъдат използвани само от две дивизии, всяка предвождана от по една бригада, като често в линията на настъплението не може да се разгърне повече от един батальон. Поради това не е нужно врагът да държи големи сили в района, още повече след като за него е сигурно, че по-голямата част от съюзническите войски ще извършат десант другаде.

След като 8-а армия е изпратена в Калабрия, всякакви шансове на 5-а армия за изненада пропадат, тъй като алтернативните възможности, с които противникът трябва да се съобразява, намаляват. Палецът е най-неподходящото място за отвличаща маневра. Врагът без риск може да изтегли силите си от там и да остави десантчиците да си патят от зле замислената операция. Въпреки че няма вероятност да срещне силна съпротива, Монтгомъри извършва десанта с типичната за него предпазливост и методичност. Под командването на генерал Демпси са събрани близо 600 оръдия, които да осигурят мощен баражен огън от сицилианския бряг, за да прикриват прекосяването на протока и слизането на плажовете близо до Реджо, извършено от 13-и корпус под командването на генерал Майлс Демпси. Струпването на толкова много артилерия забавя атаката с дни след определената дата. Бомбардировката е подсилена и с огъня на 120 оръдия от корабите. През предишните дни донесения на разузнаването показват, че германците са оставили в района не повече от 2 пехотни батальона, които са разположени на повече от 15 км от брега, за да пазят пътищата навътре в полуострова. Тази информация за оттеглилия се противник кара някои критично настроени наблюдатели да отбележат, че в случая предварителният баражен огън може да се сравни с „използването на ковашки чук, за да бъде счупен орех“. Сравнението е сполучливо, но не е точно, тъй като не е останал дори орех за счупване. Това е огромно пилеене на муниции. На 3 септември в 4,30 часа сутринта двете дивизии, определени да извършатнападението — 5-а британска и 1-ва канадска, — слизат на празните плажове, по които няма дори мини и бодлива тел. Един канадец весело отбелязва, че „най-силната съпротива, оказана през деня, бе от една пума, избягала от зоо-логическата градина в Реджо, която очевидно бе хвърлила око на командира на бригадата“. Атакуващата пехота не понася никакви загуби и до вечерта плацдармът е овладян, като десантниците напредват 8 км, без да срещнат съпротива. Пленени са трима заблудили се германски войници и 3000 итали-анци. Италианците доброволно се съгласяват да помогнат при разтоварване-то на британските десантни съдове. В следващите дни също не е оказана сериозна съпротива, когато нападателите напредват на север и влизат само в кратки схватки с противниковия ариергард. Многобройните взривявания, които германците майсторски извършват при отстъплението си, често спират обаче настъплението на 8-а армия. До 6 септември, четвъртия ден от началото на десанта, са изминати едва 50 км отвъд плажовете, където първоначално са дебаркирали войските, а най-тясното място на полуострова е достигнато едва на 10 септември. Това е по-малко от една трета от разстоянието до Салерно.

Въпреки това според Монтгомъри, когато на 6 септември Александър посещава 8-а армия, той е много оптимистично настроен. Тогава той донася и новината, че преди два дни италианците тихомълком са подписали примирие. Монтгомъри отбелязва, че Александър „очевидно беше готов да гради плановете си на това, че италианците ще изпълнят всичко, което са обещали“. Самият той се отнася с резерви към подобна увереност. „Казах му, че според мен, когато германците разберат какво става, ще притиснат италианците“. Последвалите събития потвърждават прогнозата, записана в дневника на Монтгомъри.

Увереността на Александър в перспективите пред операция „Евеланш“ е още по-изненадваща, тъй като две седмици преди тя да започне, германският военен коментатор в радиопредаването „Серториус“ прави прогнозата, че главният съюзнически десант ще бъде в сектора Неапол-Салерно с допълнителен десант на полуостров Калабрия. Седмица преди това, на 18 август, Хитлер издава заповед да се посрещне заплахата и в нея изрично се казва:

„1. Рано или късно се очаква капитулация на Италия пред противниковия натиск.

2. За да се подготви за това, 10-а армия трябва да държи отворен пътя си за отстъпление. Дотогава Централна Италия и особено районът на Рим трябва да бъдат държани.

3. В крайбрежния район от Неапол до Салерно, който отначало ще бъде най-застрашен, трябва да бъде събрана силна група от три мобилни формации от 10-а армия. Всички елементи на армията, които вече не са мобилни, трябва да бъдат съсредоточени в този район. Подвижните части и съединения първоначално могат да останат между Катанзаро и Кастровилари, за да вземат участие в мобилни операции. Елементи от 1-ва парашутна дивизия могат да заемат позиции за защитата на Фоджа. В случай на противников десант трябва да бъде задържан районът Неапол-Салерно. Южно от дефилето на Кастровилари трябва да има само забавящи действия…“ Кеселринг разполага на юг своите 6 дивизии, включени в състава на ново-сформираната 10-а армия под командването на генерал Фитингхоф, който установява своя щаб в намиращия се навътре в сушата град Пола, югоизточно от Салерно.

На 22 август Хитлер лично казва на Фитингхоф да гледа на Салерно като на „център на гравитацията“ (както е записано в архивния дневник на тази армия). Други две дивизии на Кеселринг се държат в резерв близо до Рим, готови да установят контрол в столицата и да държат отворен пътя за отстъпление на 10-а армия „в случай на италианско предателство“. 6-те дивизии на юг включват 2 новопристигнали в Италия дивизии — 16-а и 26-а танкова, и 4 измъкнали се от Сицилия. Двете с най-намален състав — „Херман Гьоринг“ и 15-а бронетанково-гренадирска — са върнати обратно в района на Неапол, за да бъдат преоборудвани, а 1-ва парашутна отива в Апулия, докато 29-а бронетанково-гренадирдска е оставена в палеца на Италия срещу Монтгомъри. В Калабрия временно е изпратена 26-а бронетанкова, която пристига без каквито и да било танкове, за да помогне за спиране на настъплението му. (Като повечето германски бронетанкови дивизии от този период, тя има само 2 танкови батальона — един с танкове „Пантера“ и друг с по-леките T-IV От тях батальонът с танкове „Пантера“ не е изпратен в Италия, а другият е държан близо до Рим, за да плаши италианците.) 16-а бронетанкова дивизия, която е най-добре въоръжена, е разположена да охранява залива на Салерно — най-вероятния район за голям десант, където тя бързо може да бъде подсиле-ни с други дивизии. Въпреки това тя разполага с един танков батальон60. Това са твърде недостатъчни сили за посрещане на плаващата към залива на Салерно армада от около 700 кораби и десантни съдове, пренасящи 55 000 войници за участие в началния десант, които ще бъдат последвани от още 115 000 души.

Отдясно десантът трябва да бъде извършен от 36-а американска пехотна дивизия, отляво — от британската 46-а и 56-а дивизия, докато част от американската 45-а пехотна дивизия е флангов резерв. Тези дивизии са включени състава на 6-и американски корпус (командван от генерал Ернст Даули) и на британския 10-и корпус (под командването на генерал P. Л. Макрири). Бри-танският корпус трябва да слезе на една плажна ивица от 12 км южно от Са-лерно близо до главния път за Неапол, който пресича теснината на планинския полуостров Соренто в седловината Кава с невисок, но труднопроходим проход. Неговият успех още в самото начало е от съществена важност както за отварянето на пътя на север към голямото пристанище Неапол, така и за блокирането на пътя на германски подкрепления от север.

За да улеснят задачата му, 2 отряда от британски командоси и 3 батальона американски рейнджъри са изпратени да завладеят бързо това дефиле и про-хода Чиундзи по един съседен път.

Главният британски щурмови конвой отплава от Триполи на 6 септември а главният американски — от Оран предишната вечер. Други тръгват от Алжир, Бизерта и северните сицилиански пристанища Палермо и Термини. Въпреки че посоката, в която се отправят, се пази в строга тайна, тя не е трудно да се отгатне, като се имат предвид границите на зоната, в която конвойте могат да бъдат охранявани от въздуха, и необходимостта от завладяването на голямо пристанище още в самото начало — две условия, които толкова съвпадат, че отговорът е очевиден. Китайският готвач на един кораб цистерна в Триполи ускорява пулса на много хора с прощалния си възглас: „Ще се видим в Неапол“. Той просто изказва на глас нещо, за което усилено се говори между моряците и войниците.

Друг фактор, който дава основание за подобни предположения, е неудачният избор на наименованията — част „N“ и част „S“ на северната и южната щурмова сила. Нещата не опират само до отгатване, защото в една широко разпространена административна заповед са посочени поименно редица места във и около Салерно.

След като целта е толкова очевидна, едно още по-голямо затруднение идва от това, че командващият армията Марк Кларк продължава да разчита на изненадата. По тази причина той забранява предварителна бомбардировка от корабите по противниковата отбрана въпреки убедителните доводи на команд-ващия ескортиращото и поддържащо десанта военноморско съединение ви-цеадмирал X. Кент Хюит, според когото „е фантазия да се очаква, че може да се постигне тактическа изненада“. Същевременно може да се признае, че пре-димството да се отслаби бреговата отбрана с обстрел от морето би овело до по-бързото съсредоточаване на противниковите резерви, след като мястото на десанта бъде подсказано по такъв категоричен начин.

Приближаването на конвоите покрай западното и северното крайбрежие на Сицилия е забелязано и съобщено на германското командване рано следобед на 8 септември и в 15,30 часа техните войски са вдигнати под тревога вочакване на десанта. В 18,30 часа новината за примирието с Италия е обявена от Айзенхауер по алжирското радио и в 19,20 — повторена в новините на Би Би Си. Съобщенията са чути от съюзническите войски, пътуващи с конвоите. За съжаление въпреки предупрежденията на някои техни офицери, че все още ще си имат работа с германците, новината създава у тях впечатлението, че десантите ще бъдат просто разходка. Скоро илюзиите им се изпаряват. По-добно нещо се случва и с онези съюзнически стратези, които оптимистично предричат, че Неапол ще бъде превзет за три дни — цел, която е постигната едва след три седмици сражения и след като е избегната на косъм опасността от провал. На 8 септември следобед приближаващите се конвои са атакувани на няколко пъти от въздуха. Атаките продължават и след падането на мрака, кога-то прелитащите над тях германски бомбардировачи хвърлят с парашути ос-ветителни ракети, обаче армадата има късмет и понася малки загуби. Веднага след полунощ първите транспортни кораби пристигат на местата за разто-варване — на 12 15 км от брега, и започват да спускат във водата десантните съдове. Те стигат брега точно или около уречения час — 3,30 сутринта. Два часа по-рано една овладяна от германците батарея на бреговата охрана открива огън срещу десантните съдове, които приближават северния фланг, но е накарана да замлъкне от ескортиращите разрушители. Последният етап е подпомогнат от кратка, но интензивна бомбардировка на бреговата отбрана с корабни оръдия и ракетни установки — един нов вид помощ, който тук прави своя дебют. В южния сектор не е открит такъв поддържащ атакуващите сили огън, тъй като американският дивизионен командир се придържа стриктно към инструкциите на командващия армията „да не се стреля“ с надеждата, че един безшумен десант може да бъде изненадващ. Резултатът от това е, че в последния преход до брега десантните съдове са подложени па интензивен обстрел от бреговата отбрана и понасят тежки загуби.

Тъй като перспективите за бързо настъпление към Неапол зависят от ов-ладяването на пътя през планините северно от Салерно, по-целесъобразно е редът на десантите да бъде променен от ляво на дясно, като се започне със северния фланг. Там американските рейнджъри слизат на един малък плаж при Майори, без да срещнат съпротива, и за три часа овладяват прохода Чиундзи, като заемат позиции по височините покрай главния път Салерно-Неапол. Десантът на британските командоси също с извършен с лекота при Виетри, където пътят се отклонява от крайбрежието и започва да се изкачва, Обаче противникът реагира бързо, като забавя прочистването на града и напредъкът на командосите е спрян на север от него в намиращия се на неголяма височина проход Ла Молина в началото на седловината Кава. Главният британски десант на плажовете, отстоящи на няколко километра от Салерно, още от самото начало се натъква на силна съпротива. Напредъкътму е забавен и от това, че част от 46-а дивизия е стоварена погрешно на пла-жовете, на които трябва да слезе съседът й отдясно — 56-а дивизия, което става причина за задръстване и бъркотия. Въпреки че навлизат на 3 км навътре, понасят големи загуби и не успяват да изпълнят изцяло важните за първия ден задачи — завладяването на пристанището на Салерно, летището при Мон-текорвино и пътните кръстовища при Батипалия и Еболи. Освен това в края на деня между британския десен фланг северно от река Селе и американския ляв фланг южно от нея все още има пролука от 11 км.

Американските десанти са извършени на четири плажа близо до прочутите гръцки храмове в Пестум. Напрежението от приближаването на брега под интензивен обстрел без поддръжка от корабите е последвано от нов артиле-рийски баражен огън и след десанта, както и от бомбардировки на плажовете от следващите една след друга германски въздушни атаки. Това е жестоко изпитание за войниците на 36-а дивизия, които нямат боен опит. За щастие получават подкрепа откъм морето от артилерийския огън на разрушителите които минават смело между минните заграждения, за да им се притекат на помощ, и това се оказва особено полезно както тук, така и в британския сектор за отблъскване на контраатаките, предприети от малки групи германски танкове, които са главната заплаха за атакуващите. До падането на нощта американският ляв фланг напредва около 8 км в сушата и стига до разполо-жения върху хълмове град Капакио, обаче дясното крило продължава да е приковано близо до плажовете.

Вторият ден, 10 септември, е спокоен за американския сектор, тъй като 16-а бронетанкова дивизия е придвижила повечето от оскъдните си сили на север към британския сектор, където от стратегическа гледна точка има по-голяма опасност съюзниците да не успеят да се задържат на позициите си в района на Салерно. Американците се възползват от възможността да разширят своя плацдарм и да стоварят на брега основното ядро на своя резерв — 45-а дивизия. Междувременно рано сутринта британската 56-а дивизия завладява летището при Монтекорвино и Батипалия, но по-късно е отблъсната от силна контраатака на 2 германски пехотни батальона, подкрепяни от няколко танка, което предизвиква паника дори сред част от гвардейската бригада, преди британските танкове да се притекат на помощ.

Тази нощ 56-а дивизия предприема атака с 3 бригади, за да завземе доми-ниращите в района височини на планината Еболи, но има съвсем слаб успех, сред който е и повторното влизане в Батипалия. 46-а дивизия завзема Салерно и изпраща една бригада да помогне на командосите, но не продължава настъплението си на север. В американския сектор пристигналата с пресни сили 45-а дивизия напредва на 16 км във вътрешността по източния бряг на река Селе през Персано и стига близо до пътния възел Понте Селе — най-крайната точка на желаното предмостие. Там настъплението й е спряно и следтова е принудена да отстъпи пред контраатака на един германски мотострел-кови батальон и 8 танка, прехвърлени през реката откъм британския сектор.

Така в края на третия ден слезлите на брега 4 съюзнически дивизии плюс допълнителните подразделения, равняващи се на една дивизия, все още се намират в установените от тях предмостия, на които липсва дълбочина, а германците продължават да държат околните височини и да контролират пъти-щата към равната крайбрежна ивица. Надеждите на съюзниците да стигнат Неапол на третия ден от десанта рухват. Германската 16-а танкова дивизия, която разполага едва с половината от бойните подразделения на една съюз-ническа дивизия, успява да ограничи нахлуването и да спечели време до при-стигането на подкрепления.

Първи пристигат тръгналата от Калабрия 29-а бронетанково-гренадирска дивизия и един боен отряд (от 2 пехотни батальона и около 20 танка), които успява да отдели прегрупиращата се дивизия „Херман Гьоринг“. Този боен отряд който идва от района на Неапол, контраатакува британските позиции и прави пробив над прохода Ла Молина. Той се приближава до Виетри и на-стъплението му е спряно на 13 септември от влизането на командосите в сражението. Въпреки това преминаването през прохода е здраво блокирано.

Става очевидно, че британският 10-и корпус е прикован в много тясната край-брежна ивица близо до Салерно, докато германците са заели позиции по съсед-ните височини. Междувременно първоначалната увереност на Марк Кларк е разколебана още по-силно от събитията в южния сектор, тъй като 29-а бро-нетанково-гренадирска дивизия заедно с част от 16-а танкова дивизия напред-ват в пролуката между британците и американците.

Вечерта на 12 септември британското дясно крило отново е прогонено от Батипалия и понася тежки загуби, особено в пленници. На 13 септември гер-манците се възползват от разширената празнина между двата корпуса на съюз-ниците за атака срещу лявото крило на американците, като ги изтласкват от Персано и предизвикват общо отстъпление. Като се възползват от последва-лата суматоха, германците извършват пробиви в позицията на няколко места и в един момент дори достигат на по-малко от километър от морския бряг. Вечерта положението изглежда толкова сериозно, че в южния сектор раз-товарването от корабите е прекратено. Марк Кларк изпраща на адмирал Хюит спешна молба да бъде готов да натовари отново на корабите си щаба на 5-а армия и да подготви всички налични съдове за евакуацията на 6-и корпус от брега, като го прехвърли в британския сектор или да прехвърли 10-и корпус по на юг.

Подобно широкомащабно преместване едва ли е практично и предложението кара ужасения Макрири и колегата му от флота комодор Оливър да протестират, а когато за него е докладвано на по-висшите командири — Ай-зенхауер и Александър, те са изумени. То помага обаче да бъде ускореноизпращането на подкрепления за войските на брега. За целта са осигурени допълнителни десантни съдове чрез отклоняването на 18 тежкотранспортни десантни кораба (LST), които пътуват за Индия. На разположение на Марк Кларкс е дадена 82-ра въздушнодесантна дивизия и отговаряйки бързо на спешния му призив, същата вечер Марк Риджуей успява да спусне първото и подразделение в района на южния плацдарм. На 15 септември в района на северното предмостие на брега започва да слиза британската 7-а бронетанкова дивизия. Дотогава кризата вече е преодоляна благодарение на бързо оказаната помощ от военноморските и военновъздушните сили.

На 14 септември всички налични стратегически и тактически военновъздушни сили в средиземноморския театър на военни действия са съсредоточени да бомбардират германските позиции и преките им комуникации. През този ден те извършват над 1900 бойни полета. Още по-ефикасен за спирането на настъплението на германците към брега е масираният огън, с който ги засипват военноморските сили. Спомняйки си за това, Фитингхоф казва: „Тази сутрин атаката продължи при силна съпротива. Обаче атакуващите сили трябваше преди всичко да изтърпят най-интензивния артилерийски обстрел, на който съм бил свидетел, от оръдията на разположените на рейд между 16 и 18 линейни кораби, крайцери и големи разрушители. Тези кораби поразяваха свободно и с голяма точност всяка цел, която забележеха“.

С тази мощна подкрепа американските войски успяват да задържат отбра-нителната позиция, на която са отстъпили предишната нощ.

На 15 септември има затишие, докато германците с помощта на подкрепления прегрупират за ново усилие частите, пострадали от артилерийския огън и бомбардировките от въздуха. От Калабрия пристига 26-а бронетанкова ди-визия, която все още е без танкове, след като по заповед на Фитингхоф в деня на десанта при Салерно успява да се измъкне незабелязано от фронта срещу Монтгомъри. От Рим и Гаета пристигат и подразделения от 3-та и 15-а бро-нетанково-гренадирска дивизия. Но дори с тях германските сили се равняват едва на 4 дивизии с малко повече от 100 танка, докато до 16 септември 5-а армия има на брега хора, равняващи се на 7 дивизии и близо 200 танка. Така че съюзническото командване няма от какво да се безпокои освен от спадане на бойния дух, преди многократното превъзходство на неговите сили да започне да дава резултати. Освен това 8-а армия е съвсем наблизо, за да подсили още повече това превъзходство и да застраши противниковия фланг.

Същата сутрин генерал Александър пристига на посещение в щаба на Кларк, прекосявайки морето от Бизерта с един разрушител, и прави обиколка на позицията. Това е особено тактичен начин да се елиминира окончателно идеята за евакуация. Към 10 часа сутринта идва нова подкрепа и с пристигането на британските линейни кораби „Уорспайт“ и „Велиънт“, които са отплавали от Малта предния следобед заедно с 6 разрушителя. Те започват дадействат едва седем часа по-късно поради засечки в комуникациите с изпрате-ните напред наблюдатели, но после бомбардират обекти, които се намират на десетки километри във вътрешността, а тежките снаряди на 381-милиметровите им оръдия имат както физически, така и психологически разтърсващ ефект. Същата сутрин пристигат също група военни кореспонденти, акредитирани към щаба на 8-а армия. Като усещат, че придвижването й на помощ на 5-а армия се извършва прекалено бавно и с излишна предпазливост, те тръгват сами напред с два джипа, като използват второстепенни пътища и минават през широката 80 км противникова зона, без да срещнат германци. Двадесет и седем часа по-късно предният разузнавателен отряд на 8-а армия пристига и установява контакт с 5-а армия.

Сутринта на 16 септември германците започват нова атака в британския сектор с настъпление от север към Салерно и друго към Батипалия. Тези настъпления са спрени от огъня на артилерията, на корабните и на танковите оръдия. Неуспехът на атаките и приближаването на 8-а армия карат Кеселринг да стигне до заключението, че възможността да натика нападателите обратно в морето е изпусната. Затова същата вечер той разрешава боят на крайбрежния фронт да бъде прекратен и да се пристъпи към постепенно изтегляне на север. В първия етап трябва да се отстъпи до позицията при река Волтурно на 30 км северно от Неапол, която според него трябва да бъде задържана до средата на октомври.

Като се има предвид как огънят на корабните оръдия помага за осуетяване на германската контраатака, макар че нейният неуспех става очевиден много преди големите кораби да се появят на сцената, известна утеха за германците е, че в този следобед линейният кораб „Уорспайт“ е повреден от пряко попадение на една от новите бомби с радионасочване FX 1400. Със същите средства те нанасят и един прощален ритник на главния флот на досегашния си италиански съюзник. Когато на 9 септември той отплава от Специя, за да се присъедини към съюзническите флотове, германците потопяват флагманския му кораб „Рома“ с насочвана бомба.

Анализът показва, че след като германските усилия да бъдат натикани нападателите обратно в морето не успяват, германското изтегляне от Салерно е неизбежно. Въпреки че Кеселринг се старае да се възползва от възможността, предоставена му от много предпазливото според него настъпление на Монтгомъри, когато на сцената се появява британската 8-а армия, става напълно очевидно, че той не може да остане в тази тясна ивица от западното крайбрежие. След като се е измъкнала от тесния полуостров Калабрия, тя е в състояние да извърши обходна маневра по неговия фланг, като напредне през вътрешността.

Канадският авангард на 8-а армия влиза в Потенца едва на 20 септември. Това е главният пътен възел на глезена на Италия, който се намира на 80 кмот залива Салерно. Спуснатите предишния следобед в Потенца 100 германски парашутисти спират настъплението за едно денонощие и за да бъде пре-одоляна съпротивата им, се налага да се предприеме атака с една бригада, която ги превъзхожда 30 пъти по численост. Това е много показателен пример, как една добре организирана отбрана може да забави настъплението, възползвайки се от неясното положение. Атакуващите, които най-после принуждават това незначително подразделение да отстъпи, пленяват само 16 германци, но от предварителните въздушни бомбардировки над града загиват близо 2000 негови жители. През следващата седмица канадските предни отряди настъпват предпазливо към Мелфи, който се намира на 65 км на север, като влизат само в кратки схватки с ариергарда на противника.

Междувременно основните сили на 8-а армия са спрени, тъй като запасите й започват да се изчерпват, а снабдяването й вече става от Таранто и Бриндизи в югоизточния ъгъл на Италия.

В петата на Италия десантите са извършени, без да срещат каквато и да било съпротива. Таранто е сред обсъжданите през юни възможни обекти, след като обединените началник-щабове инструктират Айзенхауер да подготви планове за действие след завладяването на Сицилия. По-късно той е отхвърлен като цел до голяма степен поради това, че не отговаря на основния принцип, поставен веднага от неговия щаб — да не се планира десант, в който може да се очаква съпротива и който се намира извън обсега на действие на прикриващите го изтребители. Както Неапол, и Таранто е малко извън радиуса на действие от 300 км на изтребителите „Спитфайър“, които действат от летища в Североизточна Сицилия, докато Салерно влиза в периметъра им. Проектът за десант при Таранто е отново на дневен ред едва след като на 3 септември е подписано примирието с Италия. Тогава той е включен в плана за нахлуването като импровизирана допълнителна маневра с кодовото наименование операция „Слепстик“ (клоунска пръчка за пердах), след като са получени сведения, че в петата на Италия има само шепа германски войници, и след като със закъснение е осъзнат фактът, че пристанището на Неапол, дори и след като е завладяно и пригодено за използване, няма да е достатъчно, за да поддържа настъплението откъм източната, а и от западната страна на Апенините.

Адмирал Кънингъм, по чието предложение е предприета тази инициатива, заявява на Айзенхауер, че ако за нея бъдат осигурени войски, той ще даде кораби за изпълнението й. По това време 1-ва британска въздушнодесантна дивизия бездейства в Тунис поради липсата на достатъчно транспортни само-лети за използването й. Тя бързо е качена в Бизерта на 5 крайцера и на един кораб за поставяне на мини, които отплават за Таранто на 8 септември вечерта. Следващия следобед, когато конвоят наближава Таранто, той се разминава с италианската ескадра на база в Таранто, която е отплавала от там, за да се предаде в Малта. По здрач конвоят влиза в пристанището и заварва повечетоот съоръженията му непокътнати. Два дни по късно успехът е разширен със завладяването на Бриндизи (където от Рим са избягали крал Виктор Емануил и маршал Бадолио) и на Бари, който се намира на 100 км ио-нататък по край-брежието. Така в района са осигурени три големи пристанища за поддържане на настъплението по източния бряг много преди да бъде завладяно пристанище на западния бряг, което да може да се сравни с тях. Става очевидно, че с голямото забавяне да бъде достигнат Неапол от Салерно германците са имали много време да разрушат съоръженията му, преди да го напуснат, Предоставената на източното крайбрежие чудесна възможност обаче не е използвана пълноценно поради късогледство и недостатъчни усилия. Пред-видена само като изпълнител на операция за завладяване на пристанищата, 1-ва въздушнопреносима дивизия е изпратена там без транспортни средства, като се изключат дузина джипове, и остава в това безпомощно положение до 14 септември. През тези пет дни няколко патрула с джипове и други коли продължават на север и стигат до Бари, без да срещнат каквито и да било вражески части по широкия крайбрежен пояс. Това е така, защото в района е останала само 1-ва германска парашутна дивизия, и то в значително намален състав, като част от нея е извикана в сектора при Салерно, а на останалите й подразделения е наредено да се изтеглят при Фоджа, на 200 км северно от Таранто, за да прикриват източния фланг на Кеселринг. Въпреки това дори и след като транспортът пристига, за да възстанови мобилността на британската част, тя все още е държана на каишка, докато продължават методичното планиране и подготовка на голямото настъпление по източното крайбрежие. Придържането към прекалена предпазливост е още по-неподходящо след предлагането на възможности с трайни последици, тъй като германската 1-ва парашутна дивизия се намира твърде далеч назад, за да предприеме контраатака, а цялата й бойна мощ се състои само от 1300 души, докато британците са четири пъти повече. Освен това са на път още по-големи подкрепления.

Ръководството на операциите е поверено на командира на 5-и корпус генерал Олфри, който отговаря за двете предпазливи и неуспешни настъпления в Тунис през декември. Генерал Александър му поставя задача „да осигури база в петата на Италия, включваща пристанищата Таранто и Бриндизи, а ако е възмож-но — и Бари, с оглед на по-нататъшно продължаване на настъплението“. Веро-ятността за настъпление отвъд посочените граници намалява, когато на 13 сеп-тември корпусът на Олфри преминава към 8-а армия, тъй като на Монтгомъри винаги може да се разчита, че преди настъплението ще струпа достатъчно вой-ски и ще се подсигури с колкото може повече подкрепления. На 22 септември 78-а дивизия започва да разтоварва войниците и бойната си техника в Бари, последвана в Бриндизи от 8-а индийска дивизия, а 13-и корпус на Демпси е прехвърлен на източното крайбрежие. Но едва на 27 септември малкото мобилно подразделение, изпратено от Бари да разузнае раз-положението на противника, влиза във Фоджа, който германците бързо на-пускат с приближаването на британците. Така толкова желаните летища са завзети без бой. Дори и тогава Монтгомъри продължава да се придържа към предишната си заповед никакви по-значителни подразделения да не настъпват преди 1 октомври. Когато настъплението му най-после започва, той използва само двете дивизии на 13-и корпус, като задържа отзад 3-те дивизии на 5-и корпус, за да има сигурна база и да пази фланга си откъм вътрешността.

Германската 1-ва парашутна дивизия е завзела позиция по брега на река Биферно и държи малкото пристанище Термоли — един много широк фронт за малобройните й сили. Атаката на Монтгомъри срещу тази позиция има за цел да извърши пробив в нея с удар откъм морето в тила й. В ранните часове на 3 октомври една бригада на специалните части слиза на брега близо до Термоли и с изненадваща атака през нощта под проливен дъжд превзема пристанището и града, след което се съединява със заелите позиции на другия бряг на реката главни настъпващи сили. През следващите два дни още две пехотни бригади на 78-а дивизия са докарани по море от Барлета в Термоли, за да подсилят установения плацдарм и настъплението да продължи.

Обаче командващият германската армия Фитингхоф, който се възползва от забавянето на британците да разширят настъплението си по източното крайбрежие, още на 2 октомври е изпратил 16-а бронетанкова дивизия от по-зицията й при Волтурно на западното крайбрежие да подсили малобройните парашутни подразделения, които прикриват далечния фланг на отстъплението на неговата армия. Като преминават бързо по планинския гръбнак на Италия, рано на 5 октомври те пристигат близо до Термоли и бързо се хвърлят в контраатака, която отново изтласква британците в края на града и е на път да прекъсне комуникациите им на юг. Атаката на германците е спряна и по-късно те са отблъснати, когато 78-а дивизия хвърля в бой своите пристигнали по море подкрепления, подсилени с мощен отряд британски и канадски танкове.

Тогава германците се оттеглят до следващата позиция на брега на реката при Триньо, на около 15 км на север. Впечатлението, което прави рязката им контраатака, принуждава Монтгомъри да спре настъплението за две седмици, за да прегрупира и да укрепи силите си, преди да се заеме с позицията при Триньо.

Междувременно 5-а армия на Кларк бавно напредва от Салерно по западното крайбрежие и се опитва да попречи на отстъплението на германската 10-а армия, командвана от Фитингхоф. Първият етап е най-труден, тъй като дясното крило на германците продължава да се държи упорито на позициите си по хълмовете северно от Салерно, за да прикрива лявото крило, докато то отстъпва от южното крайбрежие, заобикаляйки Батипалия и Пестум. Минаваблизо седмица от началото на това настъпление и едва на 23 септември 10-и британски корпус започва офанзива за преминаване на разстоянието от Салерно до Неапол. В нея той използва не само 46-а и 56-а дивизия, но и 7-а бронетанкова дивизия плюс една танкова бригада срещу малката германска сила, състояща се от 3–4 батальона, която държи проходите. На 26 септември е отбелязан твърде малък напредък, след което е установено, че германците са изчезнали незабелязано през нощта, като са изпълнили задачата си да спечелят време за изтеглянето на техните другари по южното крайбрежие.

След това единствената пречка пред настъплението на съюзниците са разрушените мостове. На 28 септември 10-и корпус навлиза в равнината при Ночера, на предните му подразделения влизат в Неапол, който е само на 30 км, едва на 1 октомври.

Междувременно 6-и американски корпус се изравнява с 10-и корпус, след като напредва бавно през блокираните от взривове пътища във вътрешността, изминавайки средно по 5 км на ден, и влиза в Беневенто на 2 октомври.

Сега този корпус има нов командир — генерал-майор Джон П. Лукас, който заменя Даули. След десанта на 5-а армия й трябват три седмици, за да стигне до първоначалната си цел — Неапол, с цената на 12 000 жертви — 7000 британци и 5000 американци. Това е цената, която е заплатена заради прекалено очевидната посока на атаката и мястото на десанта с мотива, че Салерно влиза в обсега на прикритието по въздуха.

Минава още една седмица, преди 5-а армия да се приближи до позицията на брега на река Волтурно, на която са се изтеглили германците. Разкаляните пътища и прогизналата почва спират настъплението поради установилото се месец по-рано от очакванията дъждовно време през първата седмица на октомври. Атаката на 5-а армия срещу позицията при Волтурно, заемана от 3 германски дивизии, започва на 12 октомври през нощта, три дни по-късно от предвиденото. Американският 6-и корпус успява да установи предмостие през реката над Капуа, но разширяването му е осуетено от отблъскването на 10-и британски корпус, който се опитва да премине реката точно там по главния път от Неапол за Рим. Малките предмостия, които другите 2 британски дивизии успяват да установят по-близо до брега, не могат да бъдат разширени поради бързи противникови контраатаки. Така германските части успяват да изпълнят заповедта на Кеселринг да се задържат на позицията при реката до 16 октомври, а след това да започнат да се изтеглят към следващата отбранителна позиция, която се намира на 25 км на север. Това е набързо построена отбранителна линия, която започва близо до устието на река Гариляно и продължава през верига скалисти хълмове покрай шосе № 6, а после преминава през дефилето Миняно, за да достигне горното течение на Гариляно и долините на притоците й Рапидо и Лири. Кеселринг се надява да задържи тази предна позиция, докато укрепва за продължителна отбрана старателно подготвена позиция по протежение на реките Гариляно и Рапидо, които лъкатушат през дефилето Касино. Тази изтеглена малко по-на-зад позиция се нарича линията „Густав“ или Зимната отбранителна линия.

Лошото време и взривяванията забавят атаката на 5-а армия на първата от тези позиции с още три седмици, до 5 ноември, а след това германската съпротива се оказва толкова силна, че след десет дни сражения, по време на които е постигнат много малък напредък, с изключение на крайбрежния фланг, Марк Кларк е принуден да изтегли обратно уморените си сили и да ги прегрупира за следващия по-решителен опит. Той е готов да започне едва през първата седмица на декември. До средата на ноември загубите на 5-а армия нарастват на 22 000 души, от които близо 12 000 са американци.

През тези продължителни паузи Хитлер променя намеренията си, което има дълготрайни последици. Окуражен от мудността на съюзническото на-стъпление от Салерно и Бари, той решава, че може би няма да е необходимо да се оттегли в Северна Италия, и на 4 октомври издава директива да бъде задържана отбранителната линия Гаета-Ортона. Същевременно обещава на Кеселринг, че 3 дивизии от армейската групировка „В“ на Ромел в Северна Италия ще бъдат изпратени да му помогнат да се задържи южно от Рим кол-кото може повече. Той е все по-склонен да разчита, че Кеселринг ще успее да окаже по-продължителен отпор, но едва на 21 ноември окончателно се анга-жира да следва такъв курс, като поставя всички войски в Италия под команд-ването на Кеселринг. Армейската групировка на Ромел е разформирована и останалите му части са дадени на разположение на Кеселринг. Въпреки това той все още трябва да държи част от тях на север, за да пази и да контролира този голям район, докато 4 от най-добрите дивизии, 3 от които бронетанкови, са изпратени в Русия и заменени от 3 оредели дивизии, които трябва да бъдат попълнени.

Малко, но ценно подкрепление е пристигането на 90-а бронетанково-грена-дирека дивизия. По времето, когато Италия сключва примирието, тя е в Сарди-ния, но е евакуирана в Корсика през тесния пролив Бонифасио. След това е прехвърлена успешно по въздух и море в Италия при Ливорно на малки части в продължение на две седмици, без да бъде засечена от въздуха или по море от съюзниците. Опитите да й се попречи са слаби и откъслечни. Въпреки че диви-зията е дадена на разположение на Кеселринг едва шест седмици по-късно, след това той бързо я изпраща на юг навреме, за да помогне за спиране на закъсня-лата офанзива на 8-а армия по източното крайбрежие на Италия.

Решението на Хитлер да постави всички германски войски в Италия под командването на Кеселринг, вече наричани група армии „С“, е взето сутринта, след като Монтгомъри започва пробна атака срещу германските позиции покрай река Сангро, които защитават Ортона и пазят адриатическото продължение на отбранителната линия „Густав“.

След силната съпротива, която среща при опита да премине река Биферно през първата седмица на октомври, Монтгомъри докарва 5-и корпус, за да заеме крайбрежния сектор, и премества 13-и корпус в хълмистия район във вътрешността, където германският ариергард неколкократно спира канадското настъпление. След това прегрупиране 5-и корпус продължава да настъпва към Триньо (на 20 км отвъд Биферно) и успява да установи малко предмостие през нощта на 22 октомври, което разширява с по-голяма атака на 27 октомври. Тя обаче е спряна от калта и противниковия огън и пробива главната вражеска позиция едва на 3 ноември. След това германците се отдръпват до Сангро, на 30 км на север.

Следва друга дълга пауза, докато Монтгомъри се подготви за атака и докара пристигналата наскоро 2-ра новозеландска дивизия — мощно подкрепление, което увеличава щурмовите му сили за офанзивата срещу Сангро на 5 дивизии и 2 танкови бригади. Междувременно т.нар. 76-итанков корпус, който е изправен срещу 8-а армия, приема 65-а пехотна дивизия, за да поеме крайбрежния сектор от 16-а бронетанкова дивизия, която е изпратена в Русия. Освен нея той разполага само с останките от 1-ва парашутна дивизия и една бойна група от 26-а бронетанкова дивизия, която се връща на части от Адратическото крайбрежие, след като натискът на съюзническата 5-а армия отслабва.

С офанзивата срещу Сангро целта на Монтгомъри е да разбие германската Зимна отбранителна линия, след което да продължи 30 км към Пескара, като пресече там шосето от изток на запад за Рим, и да застраши тила на германските сили, които задържат настъплението на 5-а армия. Генерал Александър все още се надява да бъде изпълнена заповедта му от 21 сеп-тември, която определя целите на съюзническите армии, в четири последо-ватлени етапа. Първият е да бъде укрепена линията Салерно-Бари, вторият — да бъдат превзети пристанището на Неапол и летищата при Фоджа, третият — да се превземат Рим, неговите летища и важният железопътен и шосеен възел Терни, и последният има за цел пристанището на Ливорно и комуникационните центрове Флоренция и Арецо на 250 км северно от Рим. Бързото завладяване на Рим пак е потвърдено като основна цел в нова заповед, която Александър издава на 8 ноември, след като получава подобна заповед от Айзенхауер.

Офанзивата на Монтгомъри е планирана да започне на 20 ноември, но влошаването на времето и придошлата река го принуждават да ограничи първоначалната атака, чрез която след неколкодневни сражения е установено предмостие с широчина 10 км и дълбочина около 2 км. То е задържано с големи усилия до започването на голямата атака през нощта на 28 ноември, седмица след определената дата. Монтгомъри продължава обаче да изглежда уверен в крайния изход и в обръщение до войските си на 25 ноември заявява:

„Дойде време да изгоним германците северно от Рим… Те фактически се намират точно в състоянието, в което искаме да бъдат. Сега ще нанесем на германците страхотен удар“. Има нещо символично в това, че той прави об-ръщението си, като слиза от своя фургон и застава под дъжда, закриван от огромен чадър.

Атаката започва добре под прикритието на мощна въздушна и артилерийска бомбардировка и превъзходство в жива сила в съотношение 5 : 1. Против-никовата 65-а дивизия — необучена, зле въоръжена и съставена от войници от различни националности, отстъпва пред натиска и до 30 ноември хребетът отвъд Сангро е прочистен. При отстъплението обаче германците се прегру-пират до следващата позиция. Те са улеснени от това, че преследвачите им спазват традиционното нареждане на Монтгомъри „да се установяват на всяка заета позиция“. На 2 и 3 декември е пропусната особено добра възможност за доразвиване на атаката при Орсоня. Така е дадено време за пристигането на останалата част от 26-а бронетанкова дивизия и на 90-а бронетанково-гре-надирска дивизия, които Кеселринг прехвърля от север. Така настъплението става още по-трудно. Освен това винаги има още една река за преминаване Едва на 10 декември 8-а армия успява да премине река Моро, на 13 км отвъд Сангро, а на 28 декември успява да прочисти Ортона, на 3 км северно от Моро. След това е спряна при Рицио, на половината път до Пескара (на река Пескара и успоредното шосе за Рим). Така се стига до застой в края на годината, когато Монтгомъри предава командването на 8-а армия на Оливър Лийс и се връща във Великобритания, за да поеме командването на 21-ва армейска групировка в подготовката за преминаване на Ламанша и нахлуване в Нормандия.

Междувременно на 2 декември започва подновената офанзива на Марк Кларк западно от Апенините. Този път силите на 5-а армия възлизат на 10 дивизии. Но 2 от тях — британската 7-а бронетанкова и американската 82-ра въздушнодесантна — са изтеглени във Великобритания за предстоящото на-падение през Ламанша. Силите на Кеселринг също са увеличени. Сега фронтът западно от Апенините се държи от 4 дивизии и една в резерв.

В първия етап на подновената офанзива целта е завладяването на планинския район западно от шосе № 6 и седловината Миняно. За тази атака са определени британският 10-и корпус и новопристигналият 2-ри американски корпус под командването на генерал-майор Джефри Кийс, подкрепяни от 900 оръдия, които през първите два дни изстрелват над 4000 т снаряди по германските позиции. До 3 декември британците почти достигат връх Монте Камино, висок 900 м, но са отблъснати чрез контраатаки и успяват да го завладеят едва на 6 декември. Това ги извежда до позицията при река Гариляно. Междувременно отдясно американците завладяват Монте ла Дифенса и Монте Маджоре, които са по-ниски, но са по-близо до шосето, минаващо през седловината. През втория етап, който започва на 7 декември, 2-ри и 6-и американски корпус предприемат атака на широк фронт към Рапидо, надявайки се да про-гонят противника от планинския район източно от магистрала № 6 с дълбоко проникване от двете й страни. Те срещат обаче засилваща се съпротива и през следващите няколко седмици успяват да напреднат само няколко километра. До втората седмица на януари офанзивата постепенно спира, без да може да достигне Рапидо и предния край на отбранителната линия „Густав“. Загубите на 5-а армия в сраженията достигат близо 40 000 души — много повече от противниковите. Освен това през двата месеца на тази тежка битка в планините през зимата само американските части намаляват с 50 000 души поради болести.

Продължението на нахлуването в Италия е много разочароващо. За четири месеца съюзническите сили напредват само 110 км от Салерно — най-вече през първите няколко седмици, и все още са на 130 км от Рим. Генерал Александър описва този процес „като бъхтане през Италия“. По-популярният израз през есента е „пълзене“.

Дори като се отчитат трудностите на терена и лошото време, от задълбоченото проучване на тази кампания става очевидно, че на няколко пъти са пропуснати благоприятни възможности за по-бърз напредък поради това, че съюзническите командири наблягат на „консолидирането“ при всяка фаза на настъплението и на установяването на „твърда база“, преди то да бъде продължено. Към това трябва да се прибавят и излишните им старания да струпват прекалено много сили и запаси, преди да напреднат. Поради стремежа да натрупат още сили те неведнъж пристигат твърде късно.

По повод на тази кампания Кеселринг казва: „От плановете на съюзниците през цялото време личеше, че основната грижа на тяхното Върховно командване е да бъдат напълно уверени в успеха, което ги караше да използват само традиционни методи и решения. В резултат за мен беше почти винаги възможно, въпреки недостатъчните разузнавателни средства и оскъдните све-дения, да предвидя следващата стратегическа или тактическа стъпка на про-тивника и да взема съответните контрамерки, доколкото ми позволяваха възможностите“61. Първата причина за бедите на съюзниците обаче е изборът на Салерно и южния край на Италия за обекти на десантите — избор, който съответства почти напълно на очакванията на противника, на когото е известна тяхната предпазливост. Кеселринг и началникът на неговия щаб Вестфал — хората, които печелят от това твърде очевидно решение, са на мнение, че съюзниците плащат тежка стратегическа цена за желанието си да си гаранти-рат тическа сигурност срещу въздушни нападения. Това обаче е прекалено презастраховане, като се имат предвид оскъдните военновъздушни сили на германците в Южна Италия. Те чувстват също така, че навикът на съюзни-ческото Върховно командване да ограничава атаките си до границите на по-криването им от въздуха е спасение за защитниците, тъй като опростява тях-ната отбрана.

Що се отнася до курса, който съюзниците би трябвало да следват, Вестфал изразява следното мнение: „Ако вместо в Салерно силите, участващи в десанта, бяха използвани в Чивитавекия (на 50 км северно от Рим), резултатите щяха да бъдат по-категорични… в Рим имаше само две дивизии и … не можеха да бъдат докарани бързо други, за да го защитят. Със съдействието на петте италиански дивизии, които се намираха в Рим, един комбиниран морски и въздушен десант би могъл да превземе италианската столица за 72 часа. Освен политическия отзвук, който би имала една такава победа, това би довело до прекъсване с един удар на снабдяването на петте германски диви-зии, отстъпващи от Калабрия… и би оставило цяла Италия южно от линията Рим-Пескара в ръцете на съюзниците“62. Вестфал смята също за грешка стоварването на 8-а армия на Монтгомъри на палеца на Италия, от където тя трябва да се придвижи по цялото протежение на стъпалото, докато по-големите възможности, откриващи се от оголената пета на Италия по Адриатческото крайбрежие, са съвсем очевидни: „Десантът на 8-а британска армия трябваше да бъде извършен с всичките й сили в сектора на Таранто, където имаше само една парашутна дивизия (само с три батареи). Още по-добре щеше да е десантът да бъде извършен в сектора Пескара-Анкона… От района около Рим в този участък не можеше да бъде оказана помощ поради липса на налични части. Не можеше бързо да се докарат значителни сили и от долината на река По (в Северна Италия)“63. Ако главният десант на съюзническата 5-а армия беше извършен при Таранто вместо при Салерно, не би било възможно сили на Кеселринг да бъдат прехвърлени бързо от западното на югоизточното крайбрежие.

Накратко казано, съюзниците не успяват да се възползват нито в началото, нито след това от най-голямото си преимущество — десантните възможности, и пренебрегването им е най-големият им недостатък. Мненията на Кеселринг и Вестфал дават още по-голямо основание за унищожителната критика на Чърчил, съдържаща се в една телеграма от 19 декември до британските началник-щабове: „…застоят на цялата кампания на италианския фронт става скандален… Гибелни са пълното занемаряване на всякакви десантни операции по Адриатическото крайбрежие и липсата на всякакви по-добни удари по западното крайбрежие.

Нито един от десантните кораби в Средиземно море вече три месеца не се използва [за десантни цели]… Има няколко случая, дори в тази война, когато подобни ценни сили стоят в пълно бездействие“64.

Това което той не успява да види, е грешката на съюзническата военна доктрина да следва принципа на предпазливия банкер „да не се настъпва, без да има сигурност“.

Двайсет и осма глава

Германското отстъпление в Русия

В началото на 1943 г. има вероятност германските армии в Кавказ да ги спо-лети съдбата на армиите при Сталинград, тъй като са се напъхали много по-дълбоко в обръча от тях. Въпреки това те са заставени да останат там повече от месец след обкръжението при Сталинград, докато зимата настъпва и опас-ността се засилва. Перспективите пред 1-ва бронетанкова и 17-а армия — това е армейската групировка „А“ под командването на генерал Клайст, който е заменил фелдмаршал Лист — са мрачни.

През първата седмица на януари несигурното положение на армейска гру-пировка „А“ става още по-очевидно от многобройните опасности тя да бъде обкръжена. Най-пряката от тях е там, където тя е пъхнала главата си в Кавказ. Руснаците нанасят първия си удар по лявата й буза, близо до Моздок, а после — и по дясната, близо до Налчик, като успяват да си възвърнат и двата града. Още по-опасно е напредването им по същото време през калмикските степи на 300 км зад левия фланг на германците, точно където е връзката им с армейска групировка „Дон“. След като превземат Елиста, руснаците се спускат покрай езерото Манич към Армавир, през който минават комуникациите на Клайст с Ростов. Най-опасно от всички е внезапното настъпление в южна посока покрай Дон от сталинградското направление към Ростов. Една от руските предни колони стига на 80 км от образувалата се теснина.

Тревожните новини стигат до Клайст същия ден, в който получава изрична заповед от Хитлер да не отстъпва в никакъв случай. В този момент неговата 1-ва бронетанкова армия се намира на близо 650 км източно от Ростов. На следващия ден той получава нова заповед — да се изтегли от Кавказ, като вземе със себе си цялата бойна техника. Това изискване увеличава още повече несгодите от дългия преход и надпреварата с времето.

За да пази пътя към Ростов свободен за преминаването на 1-ва танкова армия, 17-а армия получава заповед да се изтегли на запад покрай река Кубан към Таманския полуостров, където, ако се наложи, може да бъде транспортирана обратно през Керченския проток в Крим. Това отстъпление не е много дълго и руските войски, които неотдавна са били обсадени на крайбрежието около Туапсе, не са достачъчно силни, за да окажат опасен натиск на изтегля-щата се 17-а армия.

За разлика от нея отстъплението на 1-ва бронетанкова армия е свързано с преки и косвени заплахи. Най-опасният етап е от 15 януари до 1 февруари, през което време по-голямата част от нея стига Ростов. Въпреки това, макар вече да не е подложена на толкова силен натиск, отстъплението й продължава да е под заплахата на серия руски вклинявания по протежение на още 300 км.

На 10 януари генерал Рокосовски започва масирана атака срещу обкръжените германски войски при Сталинград, след като те отхвърлят руския ултиматум да се предадат. Войниците на Паулус са толкова отслабени от глад, болести, депресия и липса на муниции, че не са в състояние да окажат силна и продължителна съпротива, камо ли да се опитат да излязат от обкръжението. Така руснаците имат възможност да спестят част от войските си при Сталин-град, за да подсилят настъплението на юг и да пресекат пътя за отстъпление на германските войски от Кавказ. Със свиването на обръча около Сталинград са освободени още руски части.

Когато е предприет последният щурм при Сталинград, войските на Клайст, които вече са се изтеглили от носа на Кавказката дъга, се намират при река Кума между Пятигорск и Будьоновск. Десет дни по-късно настъпващите руски части южно от Елиста стигат на повече от 150 км от тила на немските позиции при Кума. Но през това време отстъпващите колони на Клайст приближават Армавир и успяват да избегнат непосредствената опасност. По-нататък се появява обаче нова силна заплаха, този път от мощното руско настъпление по двата бряга на Дон към Ростов. От източната страна руснаците са близо до река Манич и жп възела Салск, от западната стигат Донец, немного далеч от мястото, където той се влива в долното течение на Дон. Ариергардът на Клайст трябва да измине три пъти по-голямо разстояние от руснаците, за да стигне до Ростов. Освен това изтощените части под командването на Манщайн, които се опитват да пазят фланга на коридора за отстъпление на Клайст, са така силно притиснати, че отбраната им може да се срине всеки момент.

Отстъпващите германски части печелят обаче надбягването и успяват да се измъкнат от капана. Десет дни по-късно ариергардът на Клайст вече е близо до Ростов преди руските части. За късмет на германците безлюдният, покрит със сняг район е пречка дори за руснаците да се придвижат бързо и с по-значителни войски от крайните спирки на жп линиите, за да затворят капана. Германците се измъкват на косъм от него, преди той да щракне. Но войските на Манщайн, които прекалено дълго са се задържали на изложените на противниковите атаки позиции, намаляват собствените си шансове да се изтеглят навреме и някои от дивизиите на Клайст са върнати бързо назад, за да им помогнат да се измъкнат от обкръжението.

Отстъпващите от Кавказ германски войски успяват да пресекат река Дон при Ростов точно когато силите при Сталинград капитулират. Самият Паулус заедно с голяма част от армията си се предава на 31 януари. Последните продължили да се съпротивяват части капитулират на 2 февруари. За три сед-мици от началото на щурма в плен падат общо 92 000 души, а общите гер-мански загуби са три пъти no-големи. Сред предалите се има 24 генерали.

Въпреки че на германските генерали на Източния фронт са били раздадени ампули с отрова, в случай че попаднат в плен, малцина ги използват. Не е така след неуспешния „заговор на генералите“ да убият Хитлер на 20 юли 1944 г., когато те предпочитат да се отровят, вместо да рискуват да попаднат в ръцете на Гестапо. Поражението при Сталинград обаче започва да играе ролята на невидима отрова, която поразява мозъците на германските командири, подкопавайки доверието им в стратегията, която са призвани да осъществяват. Моралният ефект от разгрома при Сталинград дори е по-тежък, отколкото материалният, и германската армия изобщо няма да може да се съвземе от него.

Въпреки това в утешителната декларация на Хитлер, че, жертвайки армията при Сталинград, германското Върховно командване е получило време и възможност за контрамерки, от които зависи съдбата на целия Източен фронт, има известен резон. Ако армията при Сталинград се беше предала през първите седем седмици след затварянето на обръча, другите германски армии щяха да бъдат сполетени от оше по-големи беди. Оскъдните сили на Манщайн ве-роятно нямаше да могат да устоят на руския поток, излял се върху тях по поречието на Дон към Ростов, и пътят за отстъпление на войските в Кавказ щеше да бъде отрязан. Те щяха да имат подобна съдба и ако германците бяха успели да се измъкнат от обкръжението при Сталинград и бяха отстъпили на запад. Освен това, макар тяхната съпротива през последните две седмици на януари да не е достатъчно силна, за да попречи на руснаците да продължат да се придвижват с големи сили към Ростов, тя все пак ангажира значителни сили. Ако те бяха използвани, шансовете на идващите от Кавказ войски да стигнат Ростов навреме, за да се измъкнат през теснината, щяха значително да намалеят.

Дори и с тази помощ отстъплението от Кавказ успява на косъм. Като време, разстояние, размер на отстъпващите войски и зависимост от атмосферните условия това е изключително постижение, заради което Клайст е произведен в чин фелдмаршал. Макар умението и упоритостта, с които е извършено, да заслужават признание, значението им трябва да се измерва най-вече с това, че то доказва каква съпротивителна сила може да има една съвременна отбрана, когато командирите и войниците им запазят хладнокръвие и мислят с главата си. Следващите седмици дават ново доказателство за това. След като успяват да преминат през теснината при Ростов, отстъпващитеармии трябва да се справят с още опасности, които се появят по-нататък по пътя им за отстъпление. В средата на януари левият фланг на генерал Ватутин подновява настъплението на юг от средното течение на Дон към Донец зад Ростов. Освен че става причина за падането на Милерово, след като заобикаля това трудно за преодоляване препятствие, той успява да форсира с войските си Донец източно от Каменск.

През същата седмица са предприети две нови руски офанзиви. Едната е в сектора на Ленинград. Тя пробива продължилата 17 месеца блокада на този голям град и облекчава положението на обсадените му защитници. Макар и да не стига толкова далеч, че да ликвидира германския клин, опиращ в Ла-дожкото езеро откъм тила на града, тя пробива дупка през Шлиселбург на брега на езерото и тази стратегическа трахеотомия отваря дихателната тръба, през която гарнизонът и населението могат да дишат по-свободно.

Друга офанзива заплашва германците на юг. Тя е предприета на 12 януари от армиите на генерал Голиков от западното разклонение на Дон под Воронеж и извършва пробив във фронта на 2-ра германска и 2-ра унгарска армия. За седмица руснаците успяват да проникнат на 160 км — половината път от Дон до Харков. Дясното крило на генерал Ватутин нанася страничен удар на изток през коридора между Дон и Донец.

През последната седмица на януари офанзивата продължава. Докато вни-манието на германците е съсредоточено върху руското настъпление от юго-запад към Харков, руските войски предприемат атака на широк фронт западно от Воронеж, разстройват локалното германско отстъпление там и го превръщат в широкомащабно оттегляне. Само за три дни те изминават почти половината път до Курск — трамплина, от който германците започват лятната си офанзива.

През първата седмица на февруари руснаците напредват бързо по десния фланг и забиват клин дълбоко през жп линията и шосето между Курск и Орел а след това — втори в германската позиция между Курск и Воронеж. След като така обхождат Курск от две страни, на 7 февруари те превземат града с внезапно продължение на атаката. По същия начин вторият забит от тях клин допринася два дни по-късно за падането на Новгород, а това на свой ред създава заплаха за северния фланг на германската позиция при Харков.

Междувременно очевидно директното настъпление към Харков клони повече на югозапад към Азовско море и пътя за отстъпление от Ростов. На 5 февруари частите на Ватутин завладяват Изюм (където през пролетта германците оказват решителен натиск и доразвиват настъплението след преминаването на Донец), за да окажат натиск и в противоположната посока. След като правят пробив през жп линията южно от Донец, силите на Ватутин се разгръщат на запад и на 11 февруари превземат важния жп възел Лозовая.

Тези нови успехи дестабилизират положението в Харков, който на 16 февруари пада в ръцете на Голиков. Това е голяма победа, но голямата опасност за германците като цяло идва от продължаващото руско настъпление на юг от Донец към Азовско море. Четири дни преди това една мобилна част стига Красноармейск, който се намира на главния път от Ростов към Днепропет-ровск. Това заплашва пътя за отстъпление на армиите, които току-що са се измъкнали от кавказкия капан.

Променящата се система и ритъм на руската офанзива са още по-ясно изразени, отколкото при по-ранния й етап. Напрежението, на което са изложени германците и разпръснатите им на голяма площ сили през този период, е лесноразбираемо, като се има предвид широтата на фронта, който трябва да защитават с оскъдните си резерви. Разнообразните и по-находчиви методи, чрез които руснаците се възползват от тази им слабост, е ярка демонстрация за порасналите възможности на подобрената руска техника и за умението да използват новото си превъзходство. При изучаването на подхода, с който успяват да завладеят поредицата от важни места, се вижда, че във всеки отделен случай превземането на даден обект, дори когато това е последица от настъпление в непосредствена близост до него, е следствие от действия, които правят достъпа до него невъзможен или в най-добрия случай намаляват стратегическата му стойност. Ефектът от тези последователни маневри за оказване на непряко въздействие може ясно да се види от схемата, по която се осъществяват операциите. Командването на Червената армия може да бъде сравнено с пианист, чиито пръсти непрекъснато се движат нагоре-надолу по клавишите.

Сменящият се ритъм на руската офанзива напомня метода на маршал Фош през 1918 г., но при руснаците прилагането на този стратегически метод е по-умело и се извършва с по-голяма бързина. Във всеки нов случай мястото на удара става все по-трудно за отгатване и паузите между ударите стават все по-кратки.

Макар подготвителните маневри никога да не са насочени пряко срещу дадени обекти, в завършващата фаза те често се очертават ясно (в географски смисъл) и затова имат силен психологически ефект, тъй като се предприемат там, където се очакват най-малко.

Но през последните две седмици на февруари на бойното поле настъпва драматична промяна. Руското преимущество започва да намалява, когато руските войски преминават през Донец към Азовско море и извивката на Днепър, за да отрежат пътя на южните германски армии. Целта на руснаците е очевидна, но тя ги насочва към същия район, към който са се устремили и германците. Така следващата фаза се превръща в надбягване, чийто резултат зависи от това, дали руснаците ще успеят да заемат позиции, които да пресекат коридора за отстъпление на германците преди тях.

За лош късмет на руснаците ранното топене на снеговете възпрепятствапридвижването им и прибавя нови трудности при продължителното им на-стъпление. При планирането на зимната офанзива те установяват, че админи-стративната страна на плана им не съответства на стратегическата му страна, тъй като нямат достатъчно транспортни средства, с които да пренесат дори половината от нужния им петрол, муниции и храни, необходими за такова продължително настъпление. С типичната за тях дързост те решават, вместо да променят плана, да получат по-голямата част от нужните им неща от врага! Тази тактика успява, тъй като при всеки пробив завладяват голям брой снабдителни депа и складове. Но когато съпротивата на противника се засилва и тази плячка намалява, с отдалечаването от крайните жп гари руснаците изпитват все повече несгодите на транспортните проблеми. Така отново влиза в сила правилото за прекалено разтегления фронт — този път в ущърб на руснаците. В коридора Дон-Донец има малко жп линии и те са перпендику-лярни на линията на руското настъпление на югозапад.

За разлика от там многобройните пътища от изток на запад, които минават южно от Донец, помагат на германците да ускорят съсредоточаването на войските си в опасната точка. Те са улеснени и от стесняването на фронта им с 1000 км в сравнение с есента.

Принудени да спрат, руснаците изпадат в твърде неудобно положение. Те са се врязали в голям клин, простиращ се на 130 км отвъд Донец по посока на Днепър, но спират на 50 км от него при Павлоград. Вбиват и тесен клин на юг на 110 км отвъд Донец към Красноармейск през коридора между реката и Азовско море. Като събират всичките си налични сили, германците под ръко-водството на Манщайн бързо нанасят контраудар в три посоки. Целта им е да се възползват от неблагоприятното положение на руските сили, разположени във формата на дъга, и особено на тези в двата клина. Вляво е нанесен удар от Днепър срещу югозападния им фронт, отдясно е атакуван югоизточният фронт, в центъра е организирана контраатака между двата фронта към Лозовая. И двата клина са пречупени и германските танкове се вклиняват дълбоко в предните руски позиции. Тези контраудари през последната седмица на фев-руари прерастват в обща контраофанзива с помощта на още подкрепления, дошли от отстъпващите от Ростов в западна посока германски части. През първата седмица на март германското настъпление отново стига Донец по протежение на широк фронт покрай Изюм. Предните руски позиции са лик-видирани и голяма част от руските войски са притиснати в ъгъла южно от Харков.

Ако германците бяха успели да преминат бързо Донец и да отрежат пътя на ариергарда на руските армии, настъпващи на запад, те можеха да предизвикат такъв руски разгром, който би могъл да се сравни само с техния при Сталинград. Обаче опитът им не успява поради липсата на достатъчно сили за преодоляване на всяка по-значителна съпротива. След като са спрени, центърът на тежестта се премества на северозапад, където на 15 март под натиска на германските обходни маневри руснаците са прогонени още веднъж от Харков. Четири дни след това при една бърза германска атака отново е превзет и Белгород. Това обаче е пределът на германския успех. През следва-щата седмица устремът на контраофанзивата им постепенно затъва в кишата от пролетното топене на снеговете.

Докато на юг германците предприемат контраофанзива, на север те отстъпват. Това е първото значително отстъпление за повече от година. След зимната кампания 1941–1942 г. германският фронт срещу Москва има формата на свит юмрук, докато руснаците се усукват около китката му при Смоленск. През август руснаците нанасят силен удар по кокалчетата на юмрука от лявата му страна — укрепения център Ржев, опитвайки се да отклонят вниманието на противника, за да помогнат на Сталинград, извършвайки пробив в централния фронт на противника. Офанзивата им се натъква на упорита съпротива при Ржев, въпреки че все пак успяват да отрежат фланговете на юмрука, което го прави силно уязвим. Един нов опит през ноември го прави още по-уязвим и той вече започва да прилича на полуостров с тесен провлак. В края на годината руснаците атакуват с предните си части на север предните германски сили и превземат важния пътен възел Великие Луки, на 250 км западно от Ржев по линията Москва-Рига. В резултат не само е застрашен Ржев, но и опасността за целия юмрук става очевидна.

Месец по-късно тя се засилва още повече под непрякото въздействие на капитулацията на германските войски при Сталинград, а последвалото про-пукване на отбраната на юг показва каква е цената на опитите да се държи прекалено разпрострял се фронт. За пръв и последен път Цайцлер успява да убеди Хитлер. Въпреки че мрази отстъпленията и особено такова, което би го върнало с една крачка назад от Москва, фюрерът е принуден да се съгласи, че фронтът в този сектор трябва да бъде изправен, за да се избегне разгромът и да се освободят резервите. В началото на март германците напускат Ржев точно когато руснаците започват нова атака, и до 13 март целият юмрук е изоставен, включително важният комуникационен център Вязма. Германците се оттеглят пред Смоленск. В началото на март са изоставени и предните укрепени германски позиции при Демянск, между Великие Луки и езерото Илмен. (Значението на това отстъпление е омаловажено на Запад, тъй като по картите в британските и американските вестници повече от година линията на фронта там е права и Демянск влиза в рамките на руския фронт.) Това, което германските армии печелят от скъсяването на фронта на север, е загубено от новото му удължаване и свързаното с това изкушение след успеха на контраофанзивата на юг. С това угасват надеждите на генералите, че Хитлер може да разреши по-продължително отстъпление до позиция, където могат да укрепят и да прегрупират силите си далеч от досега на руснаците.

Това става и причина за нова поредица от нападателни действия, които из-глеждат твърде обещаващи за човек, който по принцип е склонен да напада който упорито не желае да се откаже от идеята, че една рискована офанзива все още може да промени нещата в негова полза.

Успехът на контраофанзивата ликвидира спешната необходимост да бъде напуснат басейнът на Донец. Заемайки позицията си от предната година южно от Донец, близо до Таганрог, Хитлер би могъл да задържи този ценен индус-триален район и да запази надеждата за ново настъпление към Кавказ. Според него връщането при бреговете на Донец още по на запад между Харков и Изюм създава възможност за разгръщане на нова офанзива по фланговете. Като завладява отново Белгород и продължава да държи Орел, той получава чудесни флангови позиции за удар срещу близките позиции, заети неотдавна от руснаците при и около Курск. Откъсвайки тази голяма дъга, той би могъл да отвори дупка в руския фронт, а когато танковите му дивизии се втурнат през нея, може да се случи всичко.

Руските сили са по-големи, отколкото Хитлер си е представял, но и загубите им са много тежки. Само „старите генерали“ смятат техните възможности за неизчерпаеми. Ръководен от такива мисли и следвайки естествената си склонност да напада, Хитлер все повече смята, че един пробив при Курск може да промени равновесието на силите в негова полза и да реши проблемите му. Успява лесно да се убеди, че бедите му се дължат на руската зима и че през лятото винаги може да разчита на преимущество. Тази перспектива се превръща в неговия сън в лятна нощ.

Въпреки че главната офанзива е планирана в сектора на Курск, лятната му програма включва и нападение срещу Ленинград, което е било отлагано вече два пъти. Любопитно е как планът му, в общи линии, е повторение на схемата от 1942 г. Сега от две дивизии са сформирани парашутни корпуси, които трябва да бъдат използвани за нападение срещу Ленинград, с което да се отвори ко-ридор за сухопътна атака. С намаляването на шансовете му Хитлер става все по-дързък. Преди година той се колебае дали да приеме предложението на генерал Щудент за въздушно нападение срещу Сталинград. След падането на Тунис тези корпуси са изпратени в Южна Франция с готовност да нанесат удар от въздуха срещу очаквания съюзнически десант в Сардиния. Провалът на курската офанзива води до пълно и окончателно изоставяне на идеята за нападение срещу Ленинград.

Генералите са разделени в мненията си за курския план. Все повече от тях се съмняват, че победата на Изток е възможна. Тази година сред тях е и такъв опитен военачалник, като Клайст. В случая обаче офанзивата не го засяга пряко. След прегрупирането по време на зимната кампания за по-голямата част от южния фронт е определен да отговаря Манщайн. 1-ва танкова армия е прехвърлена към неговата армейска групировка, докато Клайст е оставенда отговаря само за Крим и предмостието в Кубан. Офанзивата срещу Курс-ката дъга трябва да бъде извършена от лявото крило на Манщайн срещу южния и фланг и от дясното крило на групата армии „Център“ на Клуге срещу се-верния фланг. Преди атаката и двама говорят, че операцията има шансове за успех. Това е често срещано явление при професионалните войници, които проявяват естествена склонност да вярват в успеха на начинанието, за което са поставени да отговарят, и не обичат да изказват съмнения, които биха раз-клатили вярата на вишестоящите в способностите им.

Цялата система на военното образование също се старае да потиска съмне-нията. Въпреки че много генерали се обявяват за изтегляне, за да могат гер-манските войски да се отскубнат от руснаците, както предлага Рундщет още преди повече от година, фюрерът забранява каквито и да било подобни стъпки. Тъй като позицията, на която се намират германските армии в края на зимата, не е много добра за отбрана, генералите са по-склонни да се осланят на прин-ципа, че „нападението е най-добрата отбрана“. Атакувайки, те биха могли да поправят недостатъците на позицията и да объркат плановете на противника за възобновяване на офанзивата му. Така че се полагат всички усилия за оси-гуряване успеха на атаката, без да се мисли за последиците при евентуалния й провал и за това, че изразходването на новосъбраните резерви на Германия ще провали възможностите за евентуални отбранителни действия. Намаляването на потенциала на Германия се прикрива чрез изключителна вътрешна секретност, съчетана с все по-голямото раздробяване на части и формации. Броят на дивизиите се пази ревностно на старото равнище, а числеността им като показател за мощта остава скрита. През пролетта на 1943 г. средно те наброяват малко повече от половината от нормалната си численост в хора и оръжия, а много дивизии са оставени дори под това ниво, докато други са почти напълно възстановени. Командирите се държат в такова неведение, че малцина имат ясна представа за истинското положение, като им се казва, че е по-здравословно да не разпитват много-много.

Освен за прикриване на истинското състояние политиката на раздробяване на частите и формациите е продиктувана и от други фактори. Хитлер много впечатлява и въодушевява от числа. За демагогския му начин на мислене те са признак на сила. Тъй като стандартната бойна единица е дивизията, той е обзет от манията да притежава максимален брой дивизии, въпреки че победите през 1940 г. се дължат главно на качественото превъзходство на механизираните части и въоръжените сили. Преди да нападне Русия, той поставя ударението върху политиката на раздробяване, за да има максимален брой дивизии, а по-късно още повече настоява на това, за да избегне намаляването на този заблуждаващ брой. Последица от тази политика става опасната степен на инфлация във военната икономика.

През 1943 г. тази инфлация допринася значително за стопяване на преимуществото от качествените подобрения в германската военна техника, най-вече при производството на танковете „Тигър“ и „Пантера“. Когато дивизиите търпят тежки загуби, бойният им личен състав намалява до степен, която не съответства на стоящите над него командни структури. В една бронетанкова дивизия те са най-големи при танковете и екипажите им, по-малки — при прикрепената към тях пехота и най-малки — сред командния състав. Затова гледна точка на бойната мощ е икономически неизгодно да се поддържат ди-визии, особено бронетанкови, с численост, по-малка от нормалната. Ако лич-ният състав на такава бойна единица не бъде попълнен, поддържането и на по-ниско ниво става икономически неизгодно в сравнение с ударната и мощ.

Тези затруднения на германската армия се открояват още по-ясно на фона на значително подобреното състояние на руската армия в качествено отношение и повишената й численост в сравнение с 1942 г. Нейната боеспособност е подобрена поради притока на оръжие и бойна техника от новите и от разширените заводи в Урал, както и от помощта, изпращана от западните съюзници. Сега танковете й не отстъпват на противниковите, а повечето гер-мански офицери дори ги смятат за по-добри. Въпреки че страдат от липсата на спомагателно оборудване, като например радиотехника, благодарение на здравината и на въоръжението им постигат висока ефективност на бойното поле. Качеството на руската артилерия е много добро, а широкомащабното усъвършенстване на ракетната артилерия се оказва изключително ефикасно. Руската карабина е по-модерна от германската и има по-висока скорострел-ност, а по-голямата част от тежкото въоръжение на пехотата е напълно рав-ностойно на германското.

Главният недостиг е на моторни превозни средства, но сега тази жизнена необходимост се компенсира с увеличени доставки на американски камиони. Не по-маловажни за мобилността са изобилните доставки на големи количест-ва американски консервирани храни, тъй като те помагат да се реши про-блемът със снабдяването, който поради огромната численост на руските въоръжени сили и оскъдните комуникации е главната пречка пред способност-та им да използват своята мощ. Проблемът би бил много по-тежък, ако руските войници не бяха свикнали да живеят и да се сражават при много по-занижено продоволствие, отколкото западните армии. Въпреки че Червената армия никога не успява да достигне нивото на мобилност на германската, все пак тя е по-мобилна, като се имат предвид техническите средства, с които разполага, тъй като може да действа при много по-малки изисквания. Примитивността й едновременно е недостатък и предимство. Руските войници биха могли да преживеят там, където други биха умрели от глад. Така че благодарение на увеличените за тях доставки щурмовите части на Червената армия вече имат по-голяма пробивна мощ, а след тях идват останалите части, чийто изисквания за транспорт и продоволствие са много малки.

Много подобрени са и тактическите умения на Червената армия. Докато през 1942 г. тя търпи големи загуби на най-добре обучените войници, натрупаният боен опит до голяма степен отстранява този недостатък през 1943 г. и новите формации имат вече по-добра основна подготовка, отколкото обучените преди войната. Подобрението започва от върха. Драстичното намаляване на броя на военните ръководители от началото на войната отваря място за бързо издигане на ново поколение от енергични млади генерали, повечето под 40-годишни, които са по-добри професионалисти и по-малко политически зависими от предшествениците си. Средната възраст на руските висши командири сега е с близо 20 години по-малка, отколкото на германските, а свалянето на възрастовия праг води до повишаване на ефективността и активността. Комбинираният ефект от появата на ново ръководство в армията и от повишения боен опит се отразява както върху работата на щабовете, така и върху тактическите умения на войските.

Подобрението би било още по-голямо, ако генералите успяваха да овладеят амбициите си да получат още по-голямо признание и да продължават атаките там, където поради силната съпротива това не е целесъобразно. Вместо да се примирят с неуспеха, често те хвърлят войниците отново и отново в атака срещу непреодолими препятствия, което увеличава цената на победата. В армиите такива безплодни атаки са често срещаща се тенденция поради съчетанието на йерархичната система с военната дисциплина, а в Червената армия тя е естествено засилена от съветските условия, руските традиции и човешките ресурси на Русия. При такава система само най-утвърдените командири биха се осмелили да определят границите на възможното, докато изобилието на човешки материал поощрява разточителното му изразходване. По-лесно е да си безмилостен в жертването на хората, отколкото да рискуваш да си навлечеш гнева на вишестоящия.

Общо взето, необятността на пространствата донякъде балансира тази привичка да се върви с рогата напред. Разстоянията за маневриране са достатъчно големи и руското Върховно командване избира слабите места в разпрострелия се фронт на противника. Тъй като сега Червената армия има общо числено превъзходство, Върховното командване може да разчита на съотношения, по-големи от 4 : 1 във всеки сектор, когато решава да съсредоточи войски за атака, а когато бъде направен пробив, мястото за маневриране се разширява още повече. Безплодните фронтални атаки и напразните им повторения са по-чести на север, където германската отбрана е по-компактна и по-добре организирана. На юг руснаците разполагат с най-добрите си командири и войски, а и с пространство, където да прилагат уменията си.

Въпреки това степента, в която германците успяват да се държат при такова наблагоприятно за тях съотношение на силите потвърждава, че руските войски все още не са в състояние да преодолеят техническото превъзходство на германските. Съзнанието за това професионално превъзходство дава отражение върху перспективите и пред двете страни през пролетта на 1943 г. То окуража-ва Хитлер и дори военните му съветници да се надяват, че ако бъдат избегнати грешките от миналото, везните могат да се наклонят в полза на Германия. То донякъде намалява увереността на руските ръководители, придобита от успе-хите през зимата, тъй като те не могат да забравят, че надеждите им за успех предишната зима са се изпарили през последвалото лято. Сега, когато им пред-стои ново лято, те не са сигурни, че нещата могат да се променят.

Може би тази несигурност е причина за многозначителната дипломатическа пауза преди възобновяването на битката. През юни Молотов се среща с Рибентроп в Калининград, който тогава е в германския тил, за да обсъдят възможностите за прекратяване на войната. Според германски офицери, присъствали на срещата като технически експерти, Рибентроп предлага като условие за мир бъдещата граница на Русия да минава по Днепър, докато Молотов не се съгласява да обсъжда нищо по-малко от възстановяване на довоенната граница. Преговорите стигат до задънена улица поради трудността да бъдат преодолени толкова големи различия и те са прекъснати след съоб-щението, че са станали известни на западните сили. Въпросът отново е оставен за решаване в битката.

Лятната кампания започва по-късно, отколкото през предишните години. От края на зимната кампания са изминали повече от три месеца. Това продължително забавяне се дължи поне отчасти на увеличените трудности за германците при реорганизирането на силите и при струпването на резерви за нова офанзива. Същевременно те предпочитат да изчакат руснаците да за-почнат първи своята офанзива, да се хванат на въдицата и тогава те да отго-ворят на удара. Това желание не се реализира, и то не поради нетърпението на Хитлер, а по-скоро от решението на руснаците да приложат същата стратегия на изчакване.

Според изразеното по-късно мнение на някои германски ръководители тяхната офанзива е можела да постигне голям успех, ако ударните части са били готови да я започнат шест седмици по-рано. Когато двустранната им атака се забавя поради навлизането в минни полета, следващи на голямо разстояние едно след друго, и когато установяват, че руснаците са изтеглили главните си сили много назад, те обясняват неуспеха на настъпленито си с това, че руснаците са били предварително уведомени за приготовленията и затова са могли да вземат съответните мерки. Това обяснение не отчита Курската дъга като очевиден обект. Тя е открита покана за германска атака, както съседната германска дъга около Орел предлага на руснаците възможност за подобен удар от две страни. Така че е било съвсем очевидно къде е можел да бъде насочен ударът на всяка от страните. Големият въпрос по-скоро е бил коя ще нападне първа.

По този въпрос в руската страна има спорове. Аргументът руснаците да нанесат първи удара е, че две последователни лета руската отбрана е била разгромявана от германските атаки. Сега увереността, придобита от успешните атаки след битката при Сталинград, прави руските ръководители по-натърпеливи да поемат първи инициативата. От друга страна, изтъква се, че през 1942 г. Тимошенко е започнал пръв с офанзивата при Харков през май и че разгромът на руските войски в района между Харков и Курск през юни е бил катастрофалната последица от тази офанзива.

На първото си съвещание с руския Генерален щаб в края на май новият шеф на британското военно представителство генерал-лейтенант Г. К. Мартел остава с впечатлението, че везните клонят в полза на становището руснаците да започнат първи офанзивата. Той откровено им заявява, че според него те си търсят белята, ако започнат, преди обновените германски бронетанкови сили да са влезли в бой, и че „ще претърпят поражение, ако сторят нещо подобно“.

Няколко дни по-късно го питат за британската тактика в Северна Африка и той им обяснява, че „нашият успех при Аламейн се дължеше на факта, че позволихме на германците да хвърлят бронетанковите си сили срещу нашата отбрана. Когато те влязоха в боя и жестоко си изпатиха, тогава дойде мо-ментът да започнем нашата офанзива“. На следващото съвещание той има впечатлението, че руският Генерален щаб е склонен да се придържа към този план. Той се възползва от възможността да им даде и друг пример от британ-ския опит — че е важно да не се допусне разширяване на участъка на вклиня-ването на настъпващите танкови групировки и да се използват за укрепване на фланговете всички налични резерви, без да се правят опити да се пресече придвижването на ударните групировки на противника. При проследяването на произхода на всеки план обикновено е трудно да се прецени чие влияние е било определящо за него дори когато достъпът до архивите е свободен, тъй като в документите рядко се посочват първоначалните причини. Те не показват как идеята се е зародила и се е оформила в главите на неговите създатели. Докато някои от хората, първоизточници на идеята, са склонни да преувеличават приноса си, други, които я доразвиват, са още по-склонни да не признават този принос, колкото и голям да е той. Това се отнася особено за официалните среди и най-вече когато се засяга националната гордост. Между съюзници е нормално всеки да се опитва да омаловажи значението на получената помощ и обратно — да я изтъква максимално в случаите, в които точният размер на помощта е неясен. Затова е малко ве-роятно историята да хвърли по-голяма светлина върху начина, по който е бил оформен руският план през 1943 г. От друга страна, се правят опити да се покаже, че руските стратези са били в състояние сами да стигнат до тези заключения благодарение на опита си от предишните кампании.

По-важното е, че стриктното придържане към този отбранително-нападателен план води до крайно драматичен и решителен изход.

Германската атака започва на разсъмване на 5 юли срещу двата фланга на Курската дъга. Най-издадената част на тази дъга е широка — над 50 км, тъй като съвпада с фланга на германската дъга при Орел, която е в обратна посока. Главната отсечка от Курската дъга се заема от частите под командването на Рокосовски, а дясното крило на Ватутин е в южния й край.

Ударните части на Манщайн, които са съсредоточени в южното направление на атаката, и на Клуге в северното й направление са с почти равни сили, но Манщайн разполага с повече танкове. В тази офанзива са ангажирани общо 18 танкови и танково-гренадирски дивизии. Това е почти половината от съсредо-точените за настъплението германски сили и цялото количество налични гер-мански танкове на Източния фронт. Хитлер е заложил много на тази карта.

През първите няколко дни южното направление на атаката успява да проникне на места до 30 км, което не може да се приеме като много бързо напредване. Германците са забавени от широките минни полета, на които се натъкват по пътя си, след което установяват, че силите на защитниците са се изтеглили назад към ариергарда си, така че падналите в плен противникови войници се оказват изненадващо малко. Освен това клиновете, които успяват да вбият в руската отбрана, не могат да бъдат разширени поради упоритата съпротива. Проникването на частите под командването на Клуге в северното направление на атаката е още по-ограничено и те не успяват да извършат пробив в главните руски позиции. След едноседмични сражения силите на германските бронетан-кови дивизии значително намаляват. Разтревожен от признаците за заплаха за своя фланг, Клуге започва да изтегля танковите си дивизии.

Точно в този момент, на 12 юли, руснаците започват офанзива срещу северния германски фланг и най-издадената част на дъгата при Орел. За три дни частите им в северния сектор успяват да напреднат 50 км откъм тила на германската позиция при Орел, а другото настъпление, което трябва да измине по-малко разстояние, достига на 25 км от града. Обаче четири от танковите дивизии, които Клуге оттегля от боя, успяват да пристигнат точно навреме, за да попречат на настъпващото руско северно крило да блокира жп линията от Орел към Брянск. След това руското настъпление приема формата на силен, но бавен натиск, в който се разчита на значителното числено превъзходство, за да бъдат принудени германците да отстъпят. Това е скъпо струващо усилие, но то е подпомогнато от силите на Рокосовски, които преминават в настъпление на южния фланг от Курската дъга. Най-после, на 5 август, германците са прогонени от Орел. След 1941 г. градът не само е един от най-главните и най-силно укрепени германски бастиони, но докато продължава да бъде в германски ръце, подновяването на заплахата за Москва все още е възможно.

Освен че има доказано важно стратегическо положение, Орел е и военен символ, затова напускането му разколебава много увереността на германците и действа стимулиращо на руснаците.

Междувременно силите на Ватутин преследват германците през пробива в южния край на Курската дъга до първоначалната им позиция. На 4 август Ватутин предприема атака срещу тази отслабена отбранителна линия и на следващия ден завладява Белгород. Като се възползва от изтощението на противниика, през следващата седмица той навлиза на 130 км в дълбочина и се насочва към тила на Харков и комуникациите му с Киев. Така с един замах се открива перспектива за изместване на целия германски южен фронт. Десет дни по-късно войските на Конев, от лявата страна на Ватутин, преминават Донец югоизточно от Харков и заплашват да затворят кръга около града. Конев отваря пространство за такава заплаха, като смело решава да премине Донец при Люботинските блата.

Ако някой от тези контраудари успее да стигне до жп възела Полтава, той може не само да затвори гарнизона на Харков в капан, но и да предизвика хаос сред всички германски войски на изток по поречието на Донец. В този момент 3-ти танков корпус е почти единственият останал по-значителен резерв. Със своите 3 танкови СС дивизии той току-що е изпратен да посрещне заплахата за позицията на брега на река Миус близо до Таганрог. Сега бързо е върнат обратно и едва успява да предотврати опасността около Полтава. Това позволява на основните германски сили при Харков да се изтеглят преди падането на града на 23 август.

В другия край оределите танкови дивизии показват, че макар и със значително намалени сили, те все още са в състояние да ограничат настъплението на руските армии. Кризата е преодоляна и положението се стабилизира, макар и да не е статично. Руснаците продължават да се придвижват напред, но по-бавно. През шестте седмици от началото на офанзивата те вземат в плен 25 000 души. Това е малко за такава грандиозна битка, разпростряла се по много сектори, и показва, че пробивите в германската отбрана са локални и ограничени.

През втората половина на август руската офанзива е на по-широк фронт, Докато силите на генерал Попов напредват постепенно от Орел към Брянск, частите, командвани от Ерьоменко, настъпват по десния фланг към Смоленск.

Вляво от тях Рокосовски прави по-дълбок пробив към Днепър близо до Киев, докато силите на Ватутин също се насочват натам. В най-южния край войските на маршал Толбухин пресичат река Миус и принуждават германците да изоставят Таганрог. След това в началото на септември Малиновски атакува на юг през Донец към Сталино и тази флангова маневра става причина за бързото оттегляне на германците от позициите, които са заели южно от Донец. Обаче успяват да се задържат на възвишенията, от които могат даприкриват дългото си отстъпление и да контролират жп линиите, докато по-вечето от войските им се измъкнат от капана. Жп възелът Лозовая е изоставен едва в средата на септември.

Схемата и ритъмът на руските операции започват да напомнят още по-силно общата офанзива на Фош през 1918 г. с нейните често сменящи посоката си атаки на различни места. Те временно са прекратявани, когато устремът им намалява, срещайки силна съпротива, и всяка е насочена така, че да проправя пътя на следващата. През 1918 г. тази офанзива принуждава германците спешно да прехвърлят резерви към атакуваните места, а това ограничава възможностите им да изпращат навреме части в местата на следващите атаки. Тя парализира свободата им на действие и непрекъснато намалява резервите им. Руснаците я повтарят четвърт век по-късно при по-благоприятни обстоятелства и в подобрена форма.

Това е естествен подход за армия, която е с ограничена мобилност, но която превъзхожда противника по боева мощ. Този метод е по-подходящ и там, където успоредните комуникации са твърде оскъдни и не позволяват бързо прехвърляне на резерви от един сектор в друг, за да бъде разширен успехът. Тъй като това означава всеки път да се отваря нов фронт, цената за доразвиването на атаката в широчина е по-висока от цената при доразвиване-то й в дълбочина. Така има по-малка вероятност за бързо постигане на решителен напредък, обаче накрая при всички случаи дава възможност на армията, прилагаща тази тактика, да получи чувствително преимущество над про-тивника и да продължи настъплението.

При този вид офанзива руските загуби, естествено, са по-големи, отколкото на противника, но германците все пак губят повече хора и техника, отколкото могат да си позволят. За тях войната на изтощение е равносилна на поражение. Нежеланието на Хитлер да разреши по-значително оттегляне забавя отстъплението на германците, но изтощава по-бързо силите им.

През септември изтъняването на германския фронт и намаляването на резервите им увеличават скоростта на руското настъпление. Способни ко-мандири, като Ватутин, Конев и Рокосовски, бързо се възползват от слабите места в широкия германски фронт. Устремът им е подпомогнат от непрекъс-нато увеличаващите се доставки на американски камиони. Преди края на ме-сеца руснаците стигат не само до големия завой на Днепър на изток близо до Днепропетровск, но и по протежение на по-голямата част от поречието чак до река Припят отвъд Киев. На много места по протежение на реката бързо са построени понтонни мостове и са установени плацдарми. Това се отразява зле върху възможностите на германците да си починат и да прегрупират силите си, подслонявайки се зад широката речна бариера, която военните им говорители несполучливо наричат Зимната отбранителна линия. Лекотата, с която руснаците преминават на много места Днепър, до голяма степен седължи на умението и на дързостта на командирите им, с които те използват възможностите, предоставени им от открилото се пред тях широко простран-ство. Важното предмостие, установено около Кременчуг, югозападно от Полтава, се дължи до голяма степен на решението на Конев, вместо да съсредоточава усилията си на едно място, да премине реката на много места — общо 18 по протежение на 100 км. Те са още по-неочаквани за противника поради падналата гъста мъгла. Подобни методи помагат на Ватутин да установи редица плацдарми северно от Киев, които след това са свързани помежду си. Основният фактор за създалата се ситуация е обстоятелството, че германците вече не разполагат с достатъчно войски, с които да покриват целия фронт, дори когато силите им са значително разредени, и трябва да разчитат на контраатаки, за да попречат на разширяването на установените от противника плацдарми. Това е твърде рискована тактика, когато резервите им са толкова оскъдни, а нападателите — толкова многобройни.

На 25 септември германците изоставят Смоленск, който се намира на 500 км северно от Киев, а седмица преди това са прогонени от Брянск. Те отстъпват бавно към веригата от градове крепости по горното течение на Днепър — от Жлобин, Рогачов, Могильов и Орша до Витебск на река Двина. На юг изоставят плацдарма в Кубан и се оттеглят през Керченския проток на полуостров Крим, който вече също е изложен на опасността да бъде изолиран от вътрешността от руското настъпление. Клайст получава заповеди да върне войските си от Кубан, за да заеме позиции в сектора между Азовско море и завоя на Днепър при Запорожието. Решението е взето с две седмици закъснение. Докато войските му започнат да пристигат на новите позиции в средата на октомври, руснаците правят пробив в Мелитопол и целият сектор е зает. През първата половина на октомври, след като преминават Днепър на няколко места, в този район не се случва нищо важно. Руснаците докарват там подкрепления, трупат запаси и строят мостове, през които да продължат напред. Повечето от тези мостове са понтонни и са изградени набързо с трупи, повалени в близост до местата за преминаване на реката. Руснаците са майстори в строежа на импровизирани мостове — подобно на войските на генерал Шърман по време на похода през Джорджия и Каролина65. За прехвърлянето на мост през тази голяма река и преминаването на най-тежките транспортни средства през него са им нужни само четири дни. Докато вниманието е насочено към Киев, където се очаква да се разрази бурята, следващата фаза на руската офанзива започва с атака в район, намиращ се почти по средата между извивката на Днепър и Киев. Конев внезапно се втурва напред от предмостието при Кременчуг югозападно от Полтава и вбива огромен клин на юг в основата на голямата дъга. Отначало там има малко германски войски, които да му окажат съпротива, но Манщайн бързо прехвърля резерви и забавя настъплението му, като по този начин печели вре-ме, за да могат застрашените германски войски да се изтеглят от завоя на реката. Така руснаците са задържани отвъд Кривой Рог, на 110 км южно от стартовата им позиция по средата на дъгата.

Рухването на германската отбрана южно от завоя на Днепър е част от цената, която трябва да бъде платена, тъй като Манщайн е принуден да изтегли войските си от този сектор, преди частите на Клайст да пристигнат и да заемат тяхното място. Като се възползват от пробива при Мелитопол, през първата седмица на ноември руснаците прекосяват степта при Ногайск и се насочват към долното течение на Днепър, като блокират изходите от Крим и изолират намиращите се там противникови войски.

Резултатът от тази маневра не успява да изпълни оптимистичните очаквания, че източно от Днепър ще бъдат хванати в капан „един милион души“. В първите два дни са пленени само 6000 души, а основната част от германските сили, които са много по-малко от предполагаемото, успява да се оттегли на другия бряг на Днепър.

Според руски сведения през четирите месеца от началото на офанзивата са пленени общо 98 000 души, като повече от половината от тях са ранени. Друго забележително несъответствие, макар и да е отбелязано от малко западни коментатори, е руското твърдение, че през същия период са били убити 900 000 противникови войници и офицери, а 1 700 000 са били ранени. При всеки пробив голяма част от ранените обикновено се пленяват от нападателите и колкото по-тежко е поражението, толкова по-малко хора успяват да бъдат евакуирани. Още по-показателна е декларацията на Сталин от 6 ноември, че през изминалата година германците са загубили 4 000 000 души. Ако това беше вярно дори наполовина, войната щеше да свърши. До нейния край има още много време, но тя постепенно затихва.

През втората половина на октомври от сектора при Киев пристигат малко новини, но руснаците разширяват предмостието на север от града, докато то се превръща в широк плацдарм, достатъчен за предприемането на мощна атака по фланга.

Тя е предприета от Ватутин през първата седмица на ноември. Той намира слаби места в разпрострелия се на голямо разстояние фронт и прониква през тях на запад, след това се насочва навътре, за да прекъсне пътищата от Киев и да превземе града откъм тила. Германците още веднъж успяват да се изплъзнат от ръцете на руснаците, но не са в състояние да спрат настъплението им, тъй като повечето танкови дивизии са прехвърлени на юг заради настъплението на Конев при извивката на Днепър.

Един ден след завладяването на Киев руските бронетанкови сили достигат Фастов, на 65 км на югозапад. Това е атака в движение. След като сломяватсъпротивата на противника на тази позиция, през следващите пет дни те на-предват 100 км, за да завземат жп възела Житомир, който се намира на единствената останала успоредна жп линията на изток от Припятските блата. След това се разгръщат на север и на 16 ноември превземат жп възела Коростен. В този момент германската отбрана е на път да се пропука, а това би потвърдило направената от Сталин декларация на 6 ноември, че „победата е близко“, тъй като Манщайн няма резерви.

В тази критична ситуация той казва на енергичния командир на 7-а броне-танкова дивизия Мантойфел да събере всички подразделения и заедно с ос-татъците от дивизията си да нанесе с тези оскъдни сили удар под кръста на руснаците откъм Бердичев. С дръзки удари наляво и надясно атаката на Ман-тойфел е изпълнена блестящо. Тя успява да пробие руския фланг и с настъпле-ние през нощта на 19 ноември германците отново завладяват Житомир, след което продължават да се придвижват към Коростен. Разделянето на тази част на малки бронетанкови групи, които настъпват на широк фронт, помага да се създаде впечатление у противника, че силите й са много по-големи. Тези групи се втурват бързо между руските колони и се врязват в ариергарда им, като нанасят удари по щабове и свързочни центрове, което предизвиква парализи-ращо объркване по целия фронт на противника.

Опитвайки се да доразвие появилата се възможност, Манщайн започва ясно изразена контраофанзива срещу все още примамливо голямата руска дъга на запад от Киев. Той е спрян от пристигането на няколко танкови дивизии от запад. Германският план е да се нанесе удар от две посоки с настъпление на бронетанкови части от северозапад и от юг към Фастов. От северозапад ударът е нанесен от трите дивизии в танковия корпус, командван от Балк, в който са и силите, събрани от Мантойфел. Предните части на Ватутин са подсилени с артилерия и противотанкови оръдия, които непрекъснато се прехвърлят през мостовете на Днепър, а също и от резервни дивизии. Германската контра-офанзива не успява да постигне толкова впечатляващи резултати, колкото пробната контраатака на Мантойфел. Тя изглежда по-опасна на картата, от-колкото в действителност. Това е така, защото вече не е изненада за против-ника не може да компенсира ограничените си възможности, освен това е допълнително затруднена от лошото време. В началото на декември тя по-степенно затихва сред дълбоката кал. По време на затишието Ватутин под-готвя армиите си за още по-силен натиск.

Най-сполучлив коментар за ситуацията несъзнателно дава самият Хитлер, когато, за да покаже задоволството си от спасителния удар на Мантойфел, го кани да прекара Коледа заедно с него в Ангербург и между другото му каззва: „Като коледен подарък ще ти дам 50 танка“. Това е най-хубавата награда, която Хитлер може да си представи, и тя е доста голяма, като се имат предвид оскъдните му възможности. Сега най-силната и най-фаворизирана танкова дивизия има само 180 танка, а още няколко дивизии разполагат с малко повече от половината от тази цифра.

През есента северният участък на германския фронт също е подложен на голямо напрежение и натиск. Обаче там многобройните атаки на руснаците не успяват да пробият германската отбрана в горното течение на Днепър, където германците са се изтеглили, след като напускат Смоленск. Неуспехът им се дължи на съчетаването на съвременните методи на отбрана с обстоятелството, че руските войски имат по-малко пространство за маневриране, отколкото на юг, а също и заради това, че намеренията им се прекалено предвидими.

В тези сражения военновъздушните сили играят незначителна роля, тъй като действията им са ограничени от снега и леда. Това ограничение облекчава положението на германската отбрана, като в противен случай положението й би било неимоверно по-тежко. Въпреки че лошото време пречи и на въздушното разузнаване на защитниците, те успяват да отгатват вероятната посока на главния руски удар и да потвърдят предположенията си чрез енергично използване на атакуващи патрули.

Главният удар на атаката е понесен от 4-та армия на Хайнрици, която с десет оредели дивизии държи фронт от 160 км между Орша и Рогачов. Между октомври и декември руснаците предприемат срещу нея пет офанзиви, всяка от които продължава по пет-шест дни, като всеки ден опитите се подновяват по няколко пъти. В първата офанзива, когато германците току-що са успели да заемат набързо подготвената позиция, състояща се само от една единствена линия от окопи, участват 20 дивизии. В следващата руснаците хвърлят в боя 30, но до началото й германците успяват да укрепят позициите си. В следващите офанзиви участват около 36 руски дивизии.

Главният удар на руското настъпление е съсредоточен срещу Орша по протежение на един фронт от около 15 км, пресичащ голямото шосе Москва-Минск. Преимуществата от такъв удар по отношение на снабдяването и от-криващите се потенциални възможности за доразвиването му са очевидни. Но точно това помага на германците да съсредоточат силите си, за да го от-блъснат. Методите за защита, които те прилагат, заслужават да бъдат проуче-ни. В този много тесен сектор Хайнрици използва 3 дивизии и половина, като оставя 6 дивизии и половина да покриват останалата част от неговия разпро-стрял се нашироко фронт. Така той разполага със сравнително сгъстени от-бранителни сили в най-важния участък. Артилерията му е почти непокътната и успява да събере 380 оръдия, които да отбраняват този най-важен сектор. Ръководени от един-единствен командир в щаба на 4-та армия, те успяват да съсредоточат огъня от всяка застрашена точка от участъка. Същевременно командващият армията дава възможност на дивизиите да си „отдъхват“ в по-спокойния сектор от фронта, за да може да хвърля ежедневно в боя по единбатальон c пресни сили във всяка от водещите тежки сражения дивизии. По такъв начин обикновено биват компенсирани загубите от предишния ден, като същеврменно дивизията има отпочинал резерв, който може да използва за контраатака.

Негативните последици от това смесване на формациите е намалено с ус-тановената в дивизиите система на ротация. Те се състоят от по 3 полка, всеки от които има по 2 батальона. На втория ден от сражението новопристигналият батальон се присъединява към батальона, пристигнал предишния ден, и се придружава от полковия щаб. След още два дни на позицията се формира напълно нов полк, а на шестия ден цялата първоначална дивизия бива замене-на и изпратена в по-спокоен сектор, от който замяната се извършва подразде-ление по подразделение.

Многократните успешни действия на отбраната срещу превъзхождащ я по численост противник в съотношение 6 : 1 са забележително постижение. Те показват как във войната положението може да се промени и руските войски могат да бъдат изтощени, ако отбранителната стратегия има съответстваща на на нея тактика. Изгледите за такъв развой обаче са провалени от настояването на Хитлер да не се отстъпва без негово разрешение и нежеланието му да го даде. Командирите на армии, които проявяват благоразумие, са заплашени от военен съд дори когато става въпрос за изтеглянето на малка част от застрашена от изолация позиция. Забраната е налагана така решително, че по-младшите командири са като парализирани и се говори, че батальонните не се осмеляват „да преместят часовой от прозореца до вратата“. От Върховното командване повтарят като папагали, че „всеки трябва да продължава да се бие там, където е поставен“.

Този суров принцип спасява германската армия от нервна криза през първата зима в Русия, но с времето резултатите от него стават фатални, когато германските войски вече са преодолели големия страх от руската зима, но изпитват все по-голям недостиг на хора, за да запълват големите руски пространства. Той пречи на командирите да проявяват гъвкавост на място и да се измъкват от капаните, когато се налага, за да могат да прегрупират силите си, спазвайки принципа „reculer pour mieux sauter“66.

През 1943 r. катастрофалните последици от липсата на такава гъвкавост проличават на южния фронт. През 1944 г. те се повтарят и на северния, точно в сектора, в който преди това германската отбрана е била толкова трудна за преодоляване.

Двайсет и девета глава

Японското отстъпление в Тихия океан

През първата фаза на войната в Тихия океан Япония завладява целия му запа-ден и югозападен район, всички намиращи се там острови, както и съседните страни от Югоизточна Азия. През втората фаза Япония прави опит да разшири контрола си върху американските и британските бази на Хавайските острови и в Австралия, но в сраженията по море и във въздуха среща решителен отпор при остров Мидуей, Гуадалканал, на Соломоновите острови и при подстъпите към Австралия. В третата фаза тя преминава в отбрана. Както се подчертава в заповедите до японските командири в югозападната част на Тихия океан, те трябва „да задържат всички позиции на Соломоновите острови и в Нова Гвинея“. Предприемат офанзивни операции срещу западните съюзници само в Бирма, но всъщност те са по-скоро отбранителни, защото целят да попречат на британското контранастъпление от Индия. Японците вече не са в състояние да предприемат ефикасни нападателни действия поради загубата на 4 тежки самолетоносача в битката при Мидуей, на 2 линейни и голям брой по-малки кораби при Гуадалканал плюс загубата на стотици самолети в тези две изключително важни операции. Западните съюзници отново са в по-изгодна позиция. Сега въпросът е дали и как биха могли да се възползват от нея.

Географското положение на Япония й дава стратегическо предимство и е благоприятно за офанзивния й план и предприетите от нея действия. Японците се възползват от него както в нападение, така и в отбрана. В резултат на бързи-те им завоевания страната е опасана от отбранителни кръгове, които издигат огромни прегради пред всякакви контрадействия на западните съюзници.

На картата изглежда, че възможностите за такива действия са много, но по-внимателен анализ показва, че всъщност са твърде малко. Пътят през се-верната част на Тихия океан трябва да бъде изключен поради липсата на под-ходящи бази и честите бури и мъгли в района. Контраофанзива от Далечния изток на Съветска Русия е изключена поради нежеланието на Сталин да сътруд-ничи и да се сражава с Япония, докато Русия продължава да е силно притис-ната от запад. Съюзническа контраофанзива през Китай е невъзможна, поради това че съществуват трудности със снабдяването, както и поради това че не може да се разчита на китайците. Още по-далечният път през Бирма също не може да се използва поради изтласкването на британците отвъд границата с Индия и поради очевидната липса на възможности те да се завърнат там скоро.

Така бързо става ясно, че всяка по-значителна контраофанзива ще зависи от участието на американците и от удобния за тях маршрут. Основните ал-тернативи са две: през югозападната част на Тихия океан по маршрута от Нова Гвинея към Филипините или през централната част на океана. Главноко-мандващият въоръжените сили в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър, естествено, предпочита първия маршрут. Той твърди, че това е най-бързият начин да бъде лишена Япония от новите й владения на юг, от които тя е зависима за нужните й суровини за продължаване на войната. Според него маршрутът през централната част на океана ще бъде изложен на нападения от завзетите от Япония острови, в които тя бързо е построила во-енноморски и военновъздушни бази. Освен това страховете на австралийците няма да бъдат разсеяни при избора на един толкова отдалечен от тях път за контраофанзива.

Обаче командващите американските военноморски сили предпочитат цен-траалната част на Тихия океан. Те твърдят, че това би им дало възможност да използват по-ефикасно своите увеличаващи се по брой бързи самолетоносачи, отколкото в по-оживените води около Нова Гвинея. Освен това според тях така биха могли по-добре да реализират новата си концепция за използване на военноморски съединения с участието на самолетоносачи за изолиране и завладяване на група острови. Този маршрут е по-подходящ за осъществяване на новата им идея за изграждане на система за снабдяване по море, вместо периодично да връщат самолетоносачите си в пристанищата. Освен това те твърдят, че така би се избегнал рискът, от който страда южният маршрут, понеже е изложен на опасността от атаки по фланговете от японските сили, намиращи се на островите. Според тях, тъй като настъплението по южния маршрут е по-вероятно и очаквано, то сигурно ще се натъкне на по-силна и продължителна съпротива. Друга по-скрита причина е нежеланието на адми-ралите да оставят новите си самолетоносачи под контрола на Макартър и на склонността му да налага монопол върху всичко.

В крайна сметка на конференцията „Трайдънт“ във Вашингтон през май 1943 г. е решено да се настъпи и по двата маршрута, за да бъдат държани японците в напрежение и силите им да са разделени, като им се пречи да ги съсредоточават на едно място или да прехвърлят резерви от едното към другото направление. Идеята е настъпващите в двете направления сили след време да се съединят при Филипините и така да бъде осъществена целта на настъпващите да могат да застрашават различни цели, което е от изключително важно значение за стратегическата концепция на индиректния подход. Обаче това компромисно решение не отчита в достатъчна степен фактите и уроците от историята, които сочат, че подобен двоен ефект може да се постигне по-икономично чрез настъпление в едно направление, което въпреки това за-страшава различни цели, всяка от които противникът се стреми да задържи.

Настъплението в две направления неизбежно изисква много по-голяма и по-продължителна подготовка на войски, кораби, десантни съдове, военно-морски бази и летища. Този по-дълъг период дава на японците повече време да се подготвят за отбрана и да направят задачата на американците по-трудна, особено при осъществяването на сухопътните и десантните операции.

По време на това дълго затишие единствената по-значима операция е акцията на американците да си възвърнат контрола върху Алеутските острови в северната част на Тихия океан. От стратегическа гледна точка тя се провежда в толкова отдалечен район, че не се отразява съществено на хода на войната. Това е второстепенна акция, която няма за цел да допълва, нито да отвлича вниманието от друга по-важна операция. Тя има само психологически ефект да успокои американската общественост, разтревожена от явната заплаха за сигурността на Аляска след завладяването на островите Киска и Ату през юни от малък японски контингент. Този психологически ефект е постигнат обаче с цената на голямо разпиляване на все още ограничените американски ресурси.

Първата реакция на завземането на двата острова е обстрелването на остров Киска откъм морето в началото на август, а след това в края на същия месец американски подразделения извършват десант на остров Адак, на около 300 км източно от Киска, и построяват там летище, което да помогне при атаката на заетия от японците остров. През януари 1943 г. със същата цел е наредено да се възвърне контролът на американците върху остров Амчитка, на 150 км от Киска. Обаче местните американски командири решават, че е по-добре да превземат най-западния остров — Ату, от веригата на Алеутските острови, след като узнават, че по-слабо се охранява от Киска. Операцията е прекъсната в края на март, когато американските кораби, наложили военно-морската блокада на архипелага, се сблъскват с малко по-силен от тях отряд японски бойни кораби, които ескортират 3 транспортни кораба, натоварени с войници. След тричасова престрелка от голямо разстояние японците се оттеглят. Не е потопен кораб на никоя от двете страни, обаче транспортните кораби с японските подкрепления се връщат обратно.

На 11 май под прикритието на мъглата и с артилерийска подкрепа от 3 бойни кораба американците стоварват една дивизия на остров Ату. При лено превъзходство в съотношение 4 : 1 в нейна полза след двуседмични оже-сточени сражения тя постепенно изтласква в планините японския гарнизон от около 2500 души. След това японците сами допринасят за разгрома си, катопредприемат самоубийствена контраатака срещу американските позиции, в която са почти напълно унищожени и само 26 японци попадат в плен. Сега американците насочват вниманието си към окупирания от японците остров Киска. През нощта на 15 юли под прикритието на мъглата японците евакуират гарнизона си (около 5000 души), принудени от постоянния натиск откъм морето и от въздуха. Американците продължават да бомбардират острова още две седмици и половина и стоварват там мощен контингент от 34 000 души, които пропиляват пет дни, за да претърсват острова, докато се убедят, че е абсолютно празен.

Така Алеутските острови са освободени, обаче за тази сравнително маловажна операция Съединените щати ангажират 100 000 войници, подкрепяни от мощни военноморски и военновъздушни части — драстичен пример на неикономично използване на сили.

Явният застой в югозападната част на Тихия океан продължава до лятото на 1943 г.

За късмет на американците и съюзниците им изпреварващите действия на противника са спъвани и затруднени от острите разногласия между ръковод-ството на японските сухопътни сили и командващите военноморския флот. Макар и двете страни да са съгласни, че всички японски завоевания трябва да бъдат запазени, те имат големи различия по въпроса, как най-добре би могло да стане това. Сухопътното командване предпочита наземните операции в Нова Гвинея — една предна позиция, която те смятат за нужна за сигурността на завладените територии в Холандска Източна Индия и Филипините. Команд-ващите флота искат да бъде даден приоритет на Соломоновите острови и островите от Бисмарковия архипелаг, които да осигурят стратегическо по-критие на голямата военноморска база в Трук, на Каролинските острови, на 1600 км на север. Както обикновено, при вземането на стратегически решения сухопътната армия успява да се наложи.

Решено е стратегическата отбранителна линия да минава от Санта Изабел и Нова Джорджия, влизащи в състава на Соломоновите острови, и да върви западно от Гуадалканал към остров Лае в Нова Гвинея, т.е. в района западно от полуостров Папуа. На флота е поверена защитата на Соломоновите острови, а на командващите сухопътните войски — секторът в Нова Гвинея, Японското армейското командване в Рабаул, където се намира главната квартира на всички въоръжени сили в целия район, ръководи операциите на 17-а армия на Соломоновите острови и на 18-а армия в Нова Гвинея, като към първата е придадена 7-а въздушнодесантна дивизия, а към втората — 6-а въздушнодесантна дивизия. Военноморските сили се състоят от 8-и военно-морски флот и 11-и въздушен флот, като и двата флота се ръководят от щаба на военноморските сили в Рабаул. В състава на военноморските сили са включени по-леки бойни кораби — крайцери и разрушители, но те могат да бъдатподсилени с по-тежки кораби от базата в Трук. Сухопътните сили в района са значителни — 3 дивизии на 18-а армия в Нова Гвинея с обща численост 55 000 души и 2 дивизии, една бригада и други подразделения на 17-а армия на Со-ломоновите острови и Бисмарковия архипелаг. Въпреки че японските бойни самолети значително намаляват след битката за Гуадалканал, сухопътните войски разполагат със 170 самолета, а флотът — с 240. Разчита се в срок от шест месеца в района да бъдат изпратени като подкрепления между 10 и 15 дивизии и 850 самолета. Така че има основания да се смята, че е възможна задържаща или „ограничаваща“ настъплението на противника стратегия.

Планирането на американските операции е усложнено от разделянето на театъра на военни действия в Тихия океан на централна и югозападна зона със Соломоновите острови по средата. В стремежа си да улесни нещата Съветът на началник-щабовете нарежда генерал Макартър да отговаря за стратегическото командване в зоната между Нова Гвинея и Соломоновите острови, а адмирал Хелси, командващ въоръжените сили в южната част на Тихия океан, да осъществява тактическия контрол, докато действащите в района военноморски сили в Пърл Харбър остават подчинени на Тихоокеанското командване, оглавявано от адмирал Нимиц.

Стратегическата цел на американците е да бъде разрушена създадената от японците отбранителна бариера в Бисмарковия архипелаг и да бъде завзета главната японска база в Рабаул. Това трябва да се постигне с последователни удари и в двете направления, за да бъдат принудени японските войски не-прекъснато да сноват насам-натам. Отначало силите под командването на адмирал Хелси трябва да завземат островите Ръсел, които се намират на запад от Гуадалканал, и да ги превърнат във въздушна и военноморска база. След това да бъдат завзети два острова от групата Тробрианд източно от Нова Гвинея, за да се използват за въздушни бази за атаката срещу Рабаул и като междинни пунктове за прехвърляне на военновъздушни сили от единия към другия маршрут на настъплението. През втората фаза Хелси трябва да настъпи към Нова Джорджия (на Соломоновите острови западно от Гуадалканал) и да завладее летището при Мунда, а през това време Макартър да завземе японските позиции около Лае на северния бряг на Нова Гвинея. Надеждата е, че дотогава Хелси ще е превзел остров Бугенвил в западния край на Соломоновите острови. В третата фаза войските на Макартър, след като завият на запад, трябва да прекосят морето до Нова Британия в Бисмарковия архипелаг — големия остров, в чийто северен край се намира Рабаул. След това по време на четвъртата фаза съюзниците трябва да предприемат атака срещу самия Рабаул. Това е един многоетапен процес дори и при планирането му, като атаката срещу Рабаул трябва да започне през осмия месец от началото на кампанията.

В югозападната част на Тихия океан Макартър има 7 дивизии (3 от тяхавстралийски) и около 1000 самолета (250 от тях австралийски). Предстои да пристигнат още 2 американски дивизии, както и 8 австралийски, които са на обучение. Хелси има 7 дивизии (2 на морската пехота и една новозеландска) и 1800 самолета (от които 700 са от авиацията на американската армия). Воен-номорските сили не са твърдо фиксирани, макар че всяка операция разполага със собствени десантни части, голям брой бойни кораби са им дадени за кратко от внушителния флот на Нимиц в Пърл Харбър. В началото на офанзивата Хелси разполага с 6 линейни кораба и 2 самолетоносача плюс голям брой по-малки кораби. Общо взето, сега силите са напълно достатъчни за постигане на успех, макар и да не са толкова, колкото иска Макартър. Той настоява да му бъдат дадени 22 дивизии и 45 авиационни групи.

В течение на предварителния, „спокоен“ период Хелси стоварва десантни части на 24 февруари на остров Ръсел, но те не намират там противник. Авст-ралийците отбиват опита на японците да завладеят летище Уау близо до залива Хуон, като пускат парашутна десантна бригада. Японците решават да прехвърлят там подкрепления, но конвоят от 8 транспортни кораба и 8 разру-шителя бързо е открит от авиацията на съюзниците до Нова Гвинея. Потопени са всички транспортни кораби и 4 разрушителя. Загиват 3600 японски вой-ници, което е повече от половината от състава на дивизията, изпратена като подкрепление. След този „тактически бой в морето Бисмарк“ японците за-почват да доставят хранителни продукти на войските си в Нова Гвинея само с подводници или шлепове.

Адмирал Ямамото се опитва да поправи влошеното състояние на японските военновъздушни сили, като изпраща един самолетоносач на 3-ти флот от Трук за Рабаул с надеждата да изтощи военновъздушните сили на съюзниците с непрекъснати атаки срещу базите им. За две седмици тази негова операция, която започва на 1 април, на практика му коства загубата на два пъти повече самолети, отколкото на защитниците, противно на оптимистичните доклади на японските летци. Американското разузнаване научава за планиран полет на Ямамото към остров Бугенвил и той е издебнат от засада и свален. Неговият приемник на поста командващ обединения японски флот е адмирал Кога, който не се оказва такъв опасен противник, като Ямамото. Дълго планираната американска офанзива трябва да започне на 30 юни с едновременни атаки от три страни. Сухопътните части под командването на генерал Крюгер трябва да извършат десант на островите Кириуина и Удларк (Муруа) от островната група Тробрианд, войските за Нова Гвинея (главно австралийски) под командването на генерал Херинг трябва да слязат на брега близо до Саламауа в залива Хуон, а частите под командването на адмирал Хелси — да извършат десант в Нова Джорджия.

Десантът на островите Тробрианд се оказва лесен, тъй като не намира съпротива и строежът на летища започва веднага. Настъплението в Нова Гвинея започва добре и американският десант в подкрепа на австралийците не среща сериозен отпор, обаче японците в този район (около 6000 души) не могат да бъдат изтласкани в покрайнините на Саламауа до средата на август. На намиращия се там американски щурмови отряд е наредено да изчака пла-нираните големи десанти на полуостров Хуон преди атаката срещу главната цел Лае. Третата атака на силите на Хелси срещу Нова Джорджия се оказва още по-трудна.

Японският гарнизон на големия остров Нова Джорджия наброява около 10 000 души. Затрудненията се засилват и от покритите с джунгли планини и влажния климат. На всичко отгоре японският Имперски генерален щаб нарежда островът да бъде задържан колкото може по-дълго. Атаката срещу него е затруднена допълнително от рифовете край североизточния му бряг, както и от заобикалящия го от юг и от запад пояс острови.

Планът на американците е десантът да бъде извършен на три места. Главният десант, в който ще участва една дивизия, трябва да бъде на западния бряг на остров Рендова, след което тя трябва да прекоси широкия 8 км проток и да слезе близо до важното летище при Мунда Пойнт. Веднага след това една по-малка част трябва да слезе на северния бряг на Нова Джорджия, на 16 км от Мунда, и така да прекъсне пътя на японците за изпращане на подкрепления откъм морето. На юг трябва да има още три спомагателни десанта. Военноморските сили, участващи в операцията, включват 5 самолетоносача, 3 линейни кораба, 9 крайцера и 29 разрушителя, а военновъздушните сили участват с 530 самолета.

Докладът на наблюдател по крайбрежието, че японците се придвижват към южната част на Нова Джорджия, принуждава Хелси да започне първоначалния десант на 21 юни вместо да чака до 30-и, обаче той не среща съпротива и на 30 юни в този сектор са извършени успешно и другите допълнителни десанти.

При главния десант на остров Рендова, в който участват 6000 американски войници, съпротивата на гарнизона, състоящ се само от 200 японци, е пре-одоляна бързо, а през първата седмица на юли са извършени и другите десанти близо до Мунда. През тази и през следващата седмица малки японски во-енноморски групи организират няколко контраатаки както по време на битката за Гуадалканал и успяват да нанесат значителни повреди на самолетоносачите, като същевременно на брега дебаркират около 3000 войници.

На сушата неопитната американска дивизия, която участва в тази операция, напредва много бавно през джунглата към Мунда, след като се прехвърля през протока от остров Рендова, въпреки внушителната помощ от авиацията, артилерията и корабите. Поради сведенията за разколебания и боен дух е на-редено в Нова Гвинея да се изпрати още една дивизия и половина. До 5 август Мунда и околностите му са завзети, въпреки че по-голямата част от японскиягарнизон успява да се изтегли на намиращия се на север съседен остров Ко-ломбангара. Японските военноморски сили понасят тежки загуби поради въздушното превъзходство на американците.

По-важният ефект от американското бавно напредване в Нова Джорджия е, че то кара Хелси и други американски военни ръководители да признаят недостатъците на постепенното настъпление и да разберат, че то предоставя много време на противника да укрепи следващата си отбранителна линия. Такъв постепенен подход не дава възможност за пълноценно използване на предимствата от американското превъзходство във въздуха и по море. Затова е решено Коломбангара и нейният гарнизон от над 10 000 японци да бъдат блокирани и оставени сами да се предадат, след като изчерпят продоволстви-ята и боеприпасите си, а американските сили да се придвижат към големия, но слабо защитен остров Веля Лавеля, който японците охраняват само с 250 души. (Това е типичен случай на планиран „обход“ и подобряване на тактиката след случилото се на Алеутските острови.) Освен това построяването на летище на Веля Лавеля ще приближи американците на 160 км от Бугенвил, най-западния от Соломоновите острови.

Десантът на Веля Лавеля е извършен на 15 август още преди да бъде завършена окупацията на Нова Джорджия. Плановете на местния японски командир генерал Сазаки, че ще може да окаже по-продължителна съпротива в Коломбангара, са променени от по-вишестояща заповед да напусне централните Соломонови острови и да се оттегли на Бугенвил. В края на септември и в началото на октомври в продължение на няколко последователни нощи големият гарнизон на Коломбангара и по-малкият гарнизон при Веля Лавеля са евакуирани.

В кампанията при Нова Джорджия японците дават общо 2500 убити и губят 17 кораба, докато загубите на съюзниците са 1000 убити (много от тях жертва на болести) и 6 бойни кораба. Във въздуха японските загуби обаче са много по-тежки.

Натискът на съюзниците срещу Саламауа през август се предприема до голяма степен с цел да се отвлече вниманието на японците от подготовката за нападение срещу Лае и полуостров Хуон, чиито пристанища и летища са нужни за скока на съюзниците на север към остров Нова Британия и за прикритие на фланга им по време на тази операция.

За превземането на полуостров Хуон планът на Макартър предвижда съче-таване на десантните действия с атака от въздуха и по суша. Това значително усложнява операцията, въпреки че той разполага с достатъчно възможности за реализацията й. На 5 септември неговите десантни съдове свалят на брега основното ядро на 9-а австралийска дивизия източно от Лае. На следващия ден 503-ти американски парашутен полк е спуснат над неизползваното летище северозападно от Лае. Това е първата въздушна операция на съюзниците врайона на Тихия океан. Веднага след като летището е превзето и пригодено за използване, там пристига с транспортни самолети 7-а австралийска дивизия. Междувременно е възобновено настъплението на американските и австра-ралийските части по суша срещу Саламауа.

Тези атаки от различни посоки срещат слаба съпротива. Японският Имперски генерален щаб си дава сметка, че има вероятност пътят на единствената му в района дивизия да бъде отрязан, и нарежда тя да се изтегли през планинския полуостров към Киари на около 80 км отвъд Лае. Така Саламуа е изоставен на 11 септември, а Лае на 15-и. Надеждите на японците да се задържват в пристанището Финшхафен в края на полуострова обаче са осуетени на 22 септември от десанта на една австралийска бригада от десантните части. Въпреки че докарват още една дивизия като подкрепление, японците посте-пенно са изтласкани назад по крайбрежието. Междувременно 7-а австралийска дивизия напредва по-бързо от Лае по долината на река Маркхам и в началото на октомври стига Дампу, на по-малко от 80 км от следващата важна цел — пристанището Маданг на 260 км северозападно от Лае. До края на 1943 г. съюзническите войски са готови за атаката от две посоки, по крайбрежието и през вътрешността, срещу Маданг, въпреки че изостават от предвидения срок.

През септември 1943 г. Имперският генерален щаб най-после разбира, че предварителните оптимистични преценки за ситуацията и нейните перспек-тиви трябва да бъдат преразгледани. Недостатъчните японски сили са раз-пръснати върху твърде голям периметър, а американците са се съвзели от предишните поражения много по-бързо, отколкото са очаквали. Сега те имат превъзходство както по море, така и във въздуха. Японците разбират, че трябва да скъсят дъгата на своята отбрана и да прегрупират силите си, защото освен натиска, на който е подложена откъм фланговете, тя е изправена пред потен-циална заплаха откъм Пърл Харбър, където адмирал Нимиц е струпал най-големия брой кораби от времето на Великия флот, събран от адмирал Джелико през Първата световна война.

Опасната военна ситуация за Япония се усложнява от слабостите на ико-номиката й. Производството на самолети не е достатъчно за посрещане на американското предизвикателство и японците не са в състояние да защитават търговското си корабоплаване.

Несигурното военно положение на Япония се утежнява и от „новата опе-ративна политика“, приета от Имперския генерален щаб в средата на септем-ври. Тя се основава на преценката за това, какъв трябва да бъде минималният район, нужен за целите на Япония във войната.

Този минимален район, наречен „абсолютна сфера на националната отбрана“, се простира от Бирма покрай малайската бариера до Западна Нова Гвинея и от там до Каролинските, Марианските и чак до Курилските острови.

Това съкращаване на отбранителната дъга означава, че за по-голямата част от Нова Гвинея, целите острови от Бисмарковия архипелаг (включително Рабаул), Соломоновите, Гилбъртовите и Маршаловите острови вече се смята, че нямат съществено значение, макар да трябва да бъдат държани още шест месеца. Надеждата е, че дотогава минималната, или „абсолютната“, зона ще бъде превърната в непробиваема бариера, японското производство на самолети ще бъде утроено, а обединеният флот ще бъде укрепен значително, за да се справи отново в сражение с предизвикателството на американския Тихоокеански флот.

Междувременно японските сили в югозападната част на Тихия океан са при-зовани да задържат войските на съюзниците, които сега възлизат на около 20 дивизии, подкрепяни от близо 3000 самолета. В Източна Нова Гвинея японците имат 3 дивизии, една в Нова Британия, една в Бугенвил и 6 са на път. Освен това все още има 26 дивизии в Китай и 15 в Манджурия, които трябва да по-срещнат евентуално руско настъпление. Слабостта на японските сухопътни сили идва не от недостатъчната им численост, а от тяхното разпределение. При съюзниците бавният напредък прави Макартър още по-нетърпелив да продължава напред, особено след като узнава, че американският Съвет на на-чалник-щабовете е склонен да даде предимство на офанзивата в централната част на Тихия океан, тъй като там разстоянието е по-малко и има вероятност да бъде скъсено още повече. Притесненията на Макартър идват от изразеното от тях становище, че завладяването на Рабаул не е толкова важно и че този добре защитен пункт може да бъде заобиколен и оставен в изолация. Нетърпението на адмирал Хелси, който също иска да продължи напред, се засилва от това, че много от неговите кораби и 2-ра дивизия на морската пехота са му отнети, за да подпомогнат настъплението в централната част на Тихия океан.

Боевете за Бугенвил

Това е най-западният и един от най-големите острови в групата на Соло-моновите острови. Японският гарнизон там наброява около 40 000 души плюс 20 000 моряци. Тези сили се намират предимно в южната част на острова, Транспортът и десантните средства, с които разполага Хелси, позволяват от-начало на острова да дебаркира само една дивизия със средства за подсилване. Това става в залива Императрица Аугуста на слабо отбранявания западен бряг. Местността позволява бързо да бъдат построени летища. След мощна въздушна бомбардировка над японските авиационни бази на остров Бугенвил и след това над близките до него острови на 1 ноември е спуснат десант. Японците не очакват това, тъй като смятат, че американците ще се опитат да проникнат в южната част на острова, където прибоят не е толкова силен. Американците отблъскват контраатаките на японската авиация и кораби, като им причиняват големи загуби. Нападенията на авиациятаот самолетоносачите срещу Рабаул и Нова Гвинея също имат значителен ус-пех. Разбита е японската авиация в Рабаул, попълнена неотдавна с ново коли-чество самолети. Бързоходните самолетоносачи успяват да действат ефикасно в районите, които на пръв поглед са надеждно защитавани от японската авиация от базите на брега. Това става важен урок за в бъдеще.

На сушата американските войски, подсилени с още една дивизия, посе-пенно разширяват плацдарма, чиято ширина по фронта скоро вече е 16 км. В средата на декември американците разполагат на острова с около 44 000 души. Японците почти не предприемат контрамерки, тъй като продължават да смя-тат, че главният удар на американците ще бъде нанесен другаде. Когато раз-бират, че главната заплаха представлява десантът в залива Императрица Аугу-ста, те не успяват бързо да организират отбрана, тъй като се налага твърде дълго да прехвърлят войски през джунглите от позициите в южната част на острова. Фактически до края на февруари те не предприемат нищо и на остро-ва дълго време цари затишие.

Завземането на Бисмарковия архипелаг и Адмиралтейските острови

Междувременно в Нова Гвинея продължава настъплението на съюзниците. На 2 януари 1944 г. Макартър хвърля десант от около 7000 души в Сайдор, между полуостровите Хуон и Мадангон, като скоро числеността на тези войски се удвоява. Така са отрязани пътищата за отстъпление по крайбрежието за японските сили (приблизително със същата численост), които се опитват да задържат Сио, западно от полуостров Хуон. Японците успяват да избегнат капаните, като извършват изнурителен поход през планинските джунгли, при който губят няколко хиляди души.

В същото време австралийските войски предприемат настъпление от Дампу в долината на река Маркхам към крайбрежието и на 13 април стигат до морето. На 24 април войските на Макартър, след като не срещат сериозна съпротива от противника, завземат Маданг. Японският Имперски генерален щаб е принуден да ускори изтеглянето на войските и да заповяда на войските на Нова Гвинея да се изтеглят във Вевак, на около 300 км западно от Дампу.

Макартър нанася следващия удар, преди полуостров Хуон да бъде освободен от противника. На 15 декември отряд „Аламо“ започва десант на югозападното крайбрежие на островите Нова Британия при Аро. Веднага след коледните празници е спуснат десант от 2 дивизии в западния край на острова при нос Глостър, които превземат летището там. След като се отказва от идеята да превземе Рабаул, Макартър все пак се стреми да установи пълен контрол над проливите, за да прикрие от фланга действията на своите войски, които настъпват срещу Нова Гвинея в западно направление. Западният край на островите Нова Британия, където са дебаркирали американците, сеотбранява от около 8000 японци, прехвърлени от Китай. Японският отряд се намира в покрити непроходима джунгла на 500 км от Рабаул и почти няма поддръжка от въздуха, тъй като 7-а въздушна дивизия неотдавна е била пребазирана в района на Целебес. В резултат японските войски в района на нос Глостър почти не оказват съпротива и скоро започват да отстъпват към Рабаул.

В края на февруари на Адмиралтейските острови (на 400 км от нос Глостър) дебаркира разузнавателен отряд на 1-ва кавалерийска дивизия. Там се нами-разт няколко действащи летища и има възможност да бъдат построени нови. Освен това има прекрасни места за пристани. Японският гарнизон, който наброява около 4000 души, оказва по-силна съпротива, отколкото се очаква, но след десанта на главните сили на американските войски на 9 март е разбит. До края на март американците завземат всички набелязани обекти и започват да подготвят база на Адмиралтейските острови. Остатъците от японските войски продължават съпротивата до май. Така Рабаул, чийто гарнизон наброява повече от 100 000 души, се оказва изолиран. Преградата, каквато представлява Бисмарковият архипелаг, е преодоляна, и то с по-малки загуби, отколкото щяха да бъдат дадени при пряка атака.

Едва четири месеца след десанта на съюзниците на остров Бугенвил японското командване осъзнава, че десантите на американците на западния бряг представляват главната опасност. През март 1944 г. то предприема контра-настъпление срещу американските войски. В него участват около 15 000 души, а американските войски на плацдарма са 60 000 души. Според оценката на японското командване американците имат 20 000 души в сухопътните войски и 10 000 души в авиацията. Дори тези погрешни данни е трябвало да го убедят, че предприетото със закъснение контранастъпление няма да даде желаните резултати. Въпреки това на 8 март японците започват настъплението. То продължава две седмици при съотношение 1 : 4. Японците губят повече от 8000 души, докато американците — само 300. След отблъскването на контра-настъплението оцелелите японски войски не предприемат активни действия, а американците се задоволяват с пълната изолация на противника.

Настъплението в централната част на Тихия океан

В това направление, както и в югозападната част на Тихия океан крайната цел на удара са Филипините и възстановяването на американските позиции на тези острови, а не Япония. На този етап на войната обединените началник-щабове във Вашингтон планират, след като бъдат завзети Филипинските острови, да се навлезе в Китай. Предвижда се в Китай да бъдат създадени големи военновъздушни бази, от които американската авиация да установи господство във въздуха над Япония, да подкопае способността на противника за съпротива и да отреже метрополията от базите за снабдяване.

За да изпълнят този стратегически план, американците започват да оказват помощ на китайските националисти начело с Чан Кайши и да подкрепят съпротивата им срещу японците. Освен това те настояват британците да под-новят настъплението в Бирма и да установят контрол над Бирманския път към Южен Китай, по който армията на Чан Кайши би могла да бъде снабдявана и да й се оказва военна помощ.

Настъплението в централната част на Тихия океан се развива толкова стре-мително, че адмирал Нимиц прехвърля усилията си на север. Завзети са Ма-рианските острови. Въвеждането на бомбардировачите с далечен обсег В-29 на въоръжение в американската авиация позволява да се нанесе директен удар по Япония (тъй като от Марианските до Японските острови има по-малко от 2300 км). Нещо повече, до завземането на Марианските острови през октомври 1944 г. американският Съвет на началник-щабовете стига до заключението, че не трябва да разчита на помощ от китайските националисти и че британците едва ли ще стигнат скоро до южните граници на Китай. Планирайки операциите в централната част на Тихия океан, адмирал Кинг възнамерява отначало да нанесе удар по Маршаловите острови, но впоследствие е принуден да се откаже от тази идея поради недостиг на транспорт и на обучени войски, без които не може да разчита на успех. Решено е ударът да бъде нанесен по Гилбъртовите острови, въпреки че те се намират малко по-далеч от американската база на Хавайте. Предполага се, че за превземането им ще бъдат необходими по-малко усилия, ще бъде натрупан опит в осъществяването на морски десантни операции и ще бъдат овладени бази за следващите операции на бомбардировъчната авиация срещу Маршаловите острови. Главните обекти трябва да бъдат двата най-западни атола в тази група — Макин и Тарауа. Като главнокомандващ Нимиц възлага ръководството на тази операция на вицеадмирал Спруънс. Десантните войски, получили названието 5-и десантен корпус, се командват от генерал-майор Смит, а корабите, осигуряващи десанта — от контраадмирал Търнър, който вече има опит в подобни операции на Соломоновите острови. Силите за десанта са разделени на две групи: едната за атола Макин, другата — за атола Тарауа. В първата група има 6 транспортни кораба с 27-а дивизия (7000 души), във втората — 16 транспортни кораба с 2-ра дивизия на морската пехота (повече от 18 000 души). Освен от спомагателните самолетоносачи десантът се прикрива от оперативния отряд на контраадмирал Паунол, който се състои от 6 тежки самолетоносача, 5 леки крайцера и 6 нови линейни кораба, а също и от няколко други малки кораба. Освен 850-те самолета на самолетоносачите в операцията участват още 150 бомбардировача от бази на брега. Интересното е, че в тази операция се използва подвижна група за снабдяване, която осигурява действията на корабите от флота и поема цялото материално-техническо обслужване, с изключение на основния ремонт на големите бойни кораби. В състава на групата има танкери, буксири, миночистачи, шлепове, база за снабдяване с боепри-паси. По-късно в групата са включени дори санитарни кораби, плаващ док, плаващи кранове, хидрографски кораби, кораби за построяване на понтонни мостове и други помощни плавателни съдове. Този плаващ тил значително увеличава възможността за извършване на морски десантни операции. На 20 ноември 1943 г. след въздушна бомбардировка започва настъплението срещу Гилбъртовите острови, получила кодовото име операция „Галваник“. Японците разполагат на Гилбъртовите острови с неголеми сили, тъй като подкрепленията, които е трябвало да дойдат през септември в съответствие с „новата оперативна политика“, все още не са пристигнали. На атола Макин гарнизонът е от 800, а на атола Апамама — само от 25 души. На Тарауа обаче се намират повече от 3000 японски войници и офицери и той е силно укрепен. На атола Макин неголемият японски гарнизон оказва съпротива четири дни срещу американската дивизия, която няма боен опит. Много резултатно се оказва използването на десантни гъсенични машини, но десантчиците разполагат с твърде малко от тях.

Атолът Тарауа, на който се намират най-големите сили на японците, отначало е подложен на силен обстрел от корабната артилерия (за два часа и половина са изстреляни 3000 т снаряди), както и на силна въздушна бомбардировка. След това започва десантът на частите на 2-ра дивизия на морската пехота, която преди това се отличава на остров Гуадалканал. Противникът унищожава почти една трета от 5000-те десантчици, хвърлени на острова през първия ден, при преодоляването на пространство от около 500 м между кораловите рифове и брега. Въпреки това десантът успява да изтласка японците към вътрешността на острова към два опорни пункта, които впоследствие са напълно изолирани от подразделенията на американската морска пехота, които завладяват острова. На 22 ноември японците предприемат няколко контраатаки, които завършват с пълно поражение. Скоро след това американските войски завземат и другите атоли от групата на Гилбъртовите острови. Американският флот губи един помощен самолетоносач, но като цяло самолетоносачите успяват да отблъснат всички нападения на японската авиация.

Японските кораби не се осмеляват да влязат в бой с големите сили на амери-канския флот, командван от адмирал Спруънс.

Загубите в боевете за Гилбъртовите острови дълбоко разтърсват американската общественост и тази операция дълго време продължава да бъде предмет на разпалени спорове. Опитът, натрупан в тези боеве, позволява да се подобри методиката на морските десантни операции. Американският военен историк контраадмирал Морисън дори нарича боевете за Гилбъртовите острови „фундамент на победата през 1945 г.“. Нимиц и щабът му вече планират следващата операция — срещу Маршаловите острови, но планът се оформя окончателно едва след завършването на боевете за Гилбъртовите острови. По настояване на Нимиц вместо пряка атака срещу най-близките (разположени по на изток от другите) острови от тази група се предвижда те да бъдат заобиколени и ударът да бъде нанесен по атола Куаджалейн, на 650 км на запад. След това Спруънс трябва да отдели част от силите за завземане на атола Ениветок, в най-далечния край на тази верига от острови, дълга 1100 км. Организационно операцията е замислена да се проведе по същия начин както срещу Гилбъртовите острови, но в случая се използват 2 дивизии с пресни сили. В десанта трябва да участват общо 54 000 души; гарнизонът, който трябва да осигурява окупацията на островите, се предполага да бъде от 31 000 души. В състава на силите на флота са включени 4 групи от самолетоносачи (12 самолетоносача и 8 линейни кораба). В операцията се използват множество десантни гъсенични маини, а изтребителите и леките бронирани кораби имат на въоръжение ракети. Артилерийската и въздушната подготовка на удара трябва да бъдат приблизително 4 пъти по-силни, отколкото на Гилбъртовите острови.

Благоприятно обстоятелство за успеха на плана е това, че японците изпращат всички подкрепления, които успяват да съберат, в източната част на островите от тази група. Така те са изненадани от новата американска стратегия, при която се предвижда най-близките до американските позиции острови да бъдат заобиколени.

След кратка почивка и попълване на запасите в Пърл Харбър в края на януари групите бързоходни самолетоносачи отново излизат в морето и с действията на авиацията, прикрепена към тях (извършени са около 6000 бойни полета), парализират японската авиация и флота за целия период на операцията срещу Маршаловите острови. През този период са унищожени 150 японски самолета.

Първият успех в операцията е завземането на неотбранявания остров Маджуро на 31 януари. По-късно там е създадена база на американските кораби и плавателни съдове за осигуряване. След това са завзети малките острови близо до атола Куаджалейн, а на 1 февруари започва десант на атола. Японците разполагат на острова с повече от 8000 души, включително около 5000 души в състава на бойните части и подразделения. Загубите на американците в боевете са само 370 души.

След това американските войски от около 10 000 души предприемат действия за завземане на атола Ениветок, което би приближило американците към Трук — най-голямата японска база на Каролинските острови (остават само 1100 км).

В деня на десанта на атола Ениветок от 20 американски самолетоносача е нанесен удар по Трук. Такива удари (с използването на самолетна радиолокационна апаратура за опознаване на цели) се нанасят и късно през нощта и наследващия ден след спускането на десанта. Въпреки че адмирал Кога пред-видливо извежда от базата повечето кораби на обединения флот, са потопени 2 крайцера, 4 ескадрени миноносеца, 26 танкери и транспортни кораби. Във въздушните боеве и на летищата японците губят повече от 250 самолета, а американците — само 2 5. Стратегическият резултат от тези нападения се оказва твърде важен, тъй като японците са принудени да евакуират цялата авиация от Бисмарковия архипелаг. Рабаул остава без авиационно прикритие. Така операциите в централната част на Тихия океан не само не забавят движението на силите на Макартър в югозападната част на Тихия океан, но и помагат за развиването му. Ходът на операцията показва, че американските сили могат да унищожат голяма база на противника, без да прибягват до помощта на самолетите, базирани на брега. Така отпада необходимостта да се превземат тези бази от суша.

Атолът Ениветок е превзет сравнително лесно. Бързо са завзети и най-близките острови. Десантът на самия атол, който е извършен приблизително от половината части и подразделения на дивизиите, преодолява съпротивата на противника за три дни. В тези условия се създава възможност бързо да бъдат построени летища на Маршаловите острови.

Завземането на Гилбъртовите и на Маршаловите острови отнема само два месеца, въпреки че японците разчитат да ги държат около половин година. Значително е отслабена позицията на Трук като ключова точка в „абсолютната сфера“ на японската отбрана.

Бирма, 1943–1944 г.

Кампанията в Бирма се развива съвсем различно от очакваното и резултатите са в рязък контраст с бързото напредване на съюзниците в Тихия океан, особено в централната му част. Главното събитие на фронта в Бирма е новото настъпление на японците, които успяват да пресекат индийската граница, Британците също смятат да предприемат настъпателни операции, за да про-чистят северните райони на Бирма и да си отворят път към Китай. Наличието на добри комуникации с Индия и увеличената численост на британските войски обещават добри перспективи.

Настъплението на японците има за цел да провали планираната от британците офанзива. Въпреки численото превъзходство на британците японците замалко не постигат тактически успех и едва не принуждават британците да отложат настъпателните действия до 1945 г. Благодарение на упоритата отбрана на Импхал и Кохима през пролетта на 1944 г. настъплението на японците обаче е спряно. Скоро става очевидно, че японците толкова са изчерпали силите си, че вече не могат да се противопоставят нито на отделен контраудар, нито на общото контранастъпление, което предприемат британците през 1945 г.

При подготовката за започване на кампанията съюзниците се споразумяват, че най-важната цел на настъплението ще бъде завладяването на северните райони на Бирма — най-близкия район до Китай, през който може да се прехвърля военна помощ по Бирманския път през планините. След дълги спорове всички други варианти за действия, например морски десант в Акяб, Рангун или на Суматра, са отхвърлени. Настъплението на британците в северните райони на Бирма трябва да бъде предшествано от настъпление в Аракан и от отвличащи действия в други райони.

В края на август 1943 г. е създадено т.нар. обединено командване на въоръ-жените сили в Югоизточна Азия начело с адмирал лорд Маунтбатън, преди това началник на управлението на съвместните операции. За командващи ви-довете въоръжени сили в това обединение са назначени адмирал Съмървил, генерал Джифард и главният маршал на авиацията Пиърс. Генерал Стилуел е назначен за заместник на Маунтбатън. Командването на въоръжените сили в Индия става самостоятелно обединение и има задачата да подготви личния състав. Уейвъл получава повишение и става вицекрал на Индия. Вместо него за главнокомандващ въоръжените сили в Индия е назначен Окинлек.

Основните сили на сухопътните войски, които командва генерал Джифард (11-а група армии), са съставени от съединения от неотдавна сформираната 14-а армия под командването на генерал Слим. В състава на армията влизат 15-и корпус на Кристисън, дислоцирана в Аракан, и 4-ти корпус на Скунс, намиращ се в Северна Бирма. На оперативно подчинение на командването на армията са също китайските дивизии, действащи на този театър на военните действия. Силите на флота остават неголеми, докато съставът на ВВС е увеличен до 67 ескадрили (19 американски) с около 850 самолета.

Поради увеличаването на силите на съюзниците и очевидната подготовка за настъпателни действия японците предприемат превантивно настъпление в Асам, въпреки че в друга обстановка биха се задоволили с отбранителни дей-ствия в този район на Бирма, който те завладяват в началото на 1942 г. На стъплението им цели да бъде превзета равнината при Импхал и да бъде уста-новен контрол над проходите, водещи от Асам, а също да бъде провалено настъплението на съюзниците през сухия сезон на 1944 г. Японците не се опитват да навлязат дълбоко в територията на Индия или „да предприемат поход към Делхи“.

В подготвителния период те реорганизират схемата на управление на своите сили. На подчинение на командващия силите в Бирма генерал Кавабе се намират 3 т.нар. армии (по състав те могат да бъдат приравнени едва към армейски корпус) — 33-та армия (съставена от 2 дивизии) под командването на генерал Хонда в североизточната част на фронта, 28-а армия (състои се от 3 дивизии) под командването на генерал Сакураи в Аракан и 15-а армия (състои се от 3 дивизии и от индийска национална дивизия от около 9000 души, т.е. приблизително половината от това, което има обикновено една японска дивизия) под командването на генерал Мутагачи в централния участък на фронта Армията на Мутагачи получава задачата да настъпва при Импхал след под-готвителни удари на японските войски в Аракан и Юнан.

Преди да нанесат удара с по-големи сили в централния участък на фронта двете страни планират ограничени настъпателни действия в Аракан. За британците тези действия дават възможност на генерал Слим да изпробва нова тактика за водене на бой в джунглите, която предвижда създаването на укрепления, от които лесно биха могли да се изтеглят войските, снабдявани по въздуха. За отблъсване на действията на японците се предвижда в пролуките между укрепленията да се използват резерви. При тази тактика укрепленията могат да се удържат по-лесно, а да не се налага изтегляне на войските при заплаха от обходна маневра на противника.

В началото на 1944 г. 15-и корпус на Кристисън постепенно се придвижва в три колони в южно направление към Акяб. След започването на японското настъпление през февруари движението на британците се забавя, макар япон-ците да използват само една от трите дивизии, намиращи се в Аракан. Поради объркване на британците японците успяват да превземат Таунбазар. След като се насочват на юг, те затрудняват настъпващите колони на британските вой-ски. Британците успяват да се съвземат едва след като прехвърлят по въздуха допълнителни сили в този район. Въпреки това и независимо от отделни грешки новата им тактика се оказва успешна. Поради недостиг на храни и боеприпаси японците са принудени да спрат контранастъпленнето си още преди започването на дъждовете през юни.

Силите на Уингейт не предприемат активни действия, откакто през май 1943 г. са принудени да отстъпят под натиска на противника. Но през изминалото време те се увеличават от 2 до 6 бригади, след като Уингейт успява да убеди лично Чърчил в правотата на своите възгледи. Комитетът на началник-щабовете, който през август 1943 г. се отнася много скептично към предложенията на Уингейт, сега също е променил позицията си. Уингейт е повишен в чин генерал-майор и под негово командване е даден 1-ви авиаци-онен отряд, наброяващ около 11 ескадрили. По-късно наричат този отряд „цирка на Кохран“ (по името на неговия командир, младия американски офицер Филип Кохран).

В края на 1943 и в началото на 1944 г. бригадите в състава на силите на Уингейт преминават специална подготовка. Съединението продължава да се нарича индийска 3-та дивизия, макар че в състава му няма индийски войски и по численост се равнява на 2 дивизии. Основното попълнение на силите на Уингейт става британската 70-а дивизия. През изминалото време възгледите на Уингейт също се променят — от партизанска тактика пре-минава към нанасяне на удари в значителна дълбочина. Той поставя задача на групите за проникване в тила на противника да завземат Индо и района около този пункт на река Иравади, на 250 км северно от Мандалай (пространството между участъците на действие на 4-ти корпус и на китайските съединения, т.е. на двете дивизии, намиращи се в състава на войските на Стилуел), а също да бъдат нарушени комуникациите на японците чрез създаване на укрепления, чието материално-техническо осигуряване да става по въздуха. На тези групи предстои да водят и активни действия срещу японските войски. Пред тях трябва да действат „чиндитските“ подразделения, а на войските на 4-ти корпус се отрежда ролята на поддържа-щи сили на армията.

На 5 март вечерта бойните действия започват неуспешно. Много от 62-та планера, които прехвърлят първите подразделения на групите за проникване в тила, не успяват да кацнат в определения пункт Бродуей (на 80 км севе-роизточно от Индо) или се разбиват при кацането. Във втория от набелязаните пунктове кацането е невъзможно поради заграждения от дървета, а третият пункт се оказва абсолютно неизползваем. Но на Бродуей започва строеж на писта и през следващите няколко нощи там успешно са прехвърлени основните сили на 77-а бригада за проникване в тила на противника под командването на Калвърт, а след това — и 111-а бригада на Лентейн. До 13 март в дълбокия тил на противника са прехвърлени общо около 9000 души. Освен това в началото на февруари 16-а бригада за проникване в тила под командването на Фергюсън успява да се измъкне от Асам и до средата на март въпреки тежките условия на местността стига до подстъпите към Индо.

Въпреки че тези действия на британците са изненадващи за японците, те все пак успяват да съберат импровизиран отряд (около дивизия) под командването на генерал Хаяши за борба с десанта на британците. Част от тези японски сили пристига в Индо на 18 март, а друга — в края на месеца. На 17 март японската авиация нанася удар по летището на Бродуей, като унищожава повечето намиращи се там британски изтребители „Спитфайър“. От този момент противовъздушната отбрана на британските войски се осигурява от патрулни изтребители от летище в района на Импхал. На 24 март Уингейт загива в самолетна катастрофа. Но още преди трагичната му гибел неговият твърде сложен и недостатъчно обмислен план започва да се руши. На 26 март пряката атака срещу Индо, която по заповед на Уингейт предприема 16-а бригада за проникване в тила на противника, е отблъсната от японците. Отблъснати са и ударите на другите бригади за проникване в тила. Идеята на Уингейт за преминаване от партизански действия към проникване дълбоко в тила на противника се оказва погрешна, макар че винтерес на истината трябва да се отбележи, че Уингейт не получава всички сили и средства, на които е разчитал.

На мястото на загиналия Уингейт е назначен Лентейн. В началото на април след разговор със Слим и Маунтбатън той решава да прехвърли „чиндитските“ подразделения на север, за да помогне на войските на Стилуел. Това обаче не радва Стилуел, тъй като той смята, че и японците ще прехвърлят там допълнителни сили. Все пак „чиндитските“ подразделения помагат на войските му да завземат Могаун. Въпреки всичко китайските части от състава на войските на Стилуел не успяват да стигнат до ключовата позиция на японците при Мичина. „Чиндитските“ подразделения успяват да се придвижат на север, преди в този район да пристигне нова японска дивизия.

В средата на март 3 японски дивизии започват превантивно настъпление към Асам с цел да завземат Импхал и Кохима. Въпреки очакванията появата на „чиндитските“ подразделения в долината на река Иравади не оказва никакво влияние върху сроковете и хода на това настъпление.

В края на януари Скунс спира напредването на войските на 4-ти корпус от Импхал в южно направление и преминава към отбрана, тъй като разузнава-телните сведения предупреждават, че японците прегрупират и съсредоточават силите си за настъпление срещу Импхал. 3 дивизии, влизащи в състава на 4-ти корпус, са разпръснати, а една от тях (17-а) се оказва отрязана от останалите сили на корпуса в района на Тидим и не може да се върне в Импхал. Обстановката става толкова тревожна, че се налага спешно да бъдат подготве-вени за прехвърляне по въздуха в Импхал още една британска дивизия, току-що пристигнала от Аракан, както и някои други части. Настъплението на японците от река Чиндуин също се развива успешно и това принуждава британците да ускорят изтеглянето на 20-а дивизия. След това на 19 март е е нападната позицията на британците около Укхрул, на около 50 км североизточно от Импхал. Става очевидно, че целта на настъплението на японците е Кохима на 100 км северно от Импхал. Това е пътят към Индия, който минава през планините. На 29 март пътят Импхал-Кохима е отрязан. За да спрат напред-ването на противника, британците са принудени да хвърлят в битката още 2 дивизии. Накратко казано, японците отново успяват да провалят плановете на британците, които имат числено превъзходство, и да ги поставят в опасно положение.

Въпреки че британците успяват да изведат войските си на равнинната местност при Импхал и съсредоточават там 4 дивизии за отбранителни действия, Кохима се отбранява само от 1500 души. За късмет на британците генерал Кавабе не разрешава на генерал Мутагачи да атакува Димапур, който се намира на 50 км от Кохима, на изхода от планинския проход. Този удар би лишил британците от всякаква възможност да контраатакуват, за да разкъсат блокадата на Импхал.

Настъпилата пауза позволява да бъдат прехвърлени от Индия частите и съединенията на 33-ти корпус под командването на генерал-лейтенант Стопфърд. На 2 април Стопфърд е назначен за командващ войските в района на Димапур-Кохима.

Настъплението на японците срещу Кохима (със силите на 31-ва дивизия) започва в нощта срещу 4 април. Японците успяват бързо да завземат най-големите височини и до 6 април малкият гарнизон на града се оказва отрязан от бригадата, която му е изпратена в помощ. Те устройват загреждения по пътя при Забза и от своя страна бригадата се оказва отрязана от Димапур.

На 10 април генерал Слим издава заповед да се премине към контранастъп-кение. На 14 април бригадата, изпратена от Стопфърд, разчиства загражде-нията при Забза. На 18 април 2 други бригади успяват да си пробият път към обкръжената Кохима, чийто гарнизон вече е останал почти без сили за съпро-тива. По-нататък британците успяват да изтласкат японските войски от окол-ните височини.

Тежки боеве се водят и в района на Импхал. 2 британски дивизии контраатакуват противника в северно направление, стремейки се да очистят от япон-ците пътя към Кохима, и в североизточно направление, за да завладеят Укхрул и да създадат заплаха за тила на японската дивизия, атакувала Кохима. 2 други британски дивизии настъпват от Импхал на юг.

За щастие британците имат почти пълно господство във въздуха (японците имат в Бирма по-малко от 200 самолета) и снабдяват войските си в Импхал по въздуха през цялото време, докато положението в района е напрегнато (в Импхал се намират около 120 000 британски войници и офицери дори след като от града със самолети са евакуирани 35 000 ранени и болни). През май, след като получават подкрепление, войските на Стопфърд прочистват пътя към Импхал, като предварително изтласкват японците, упорито защитаващи позициите си около Кохима. Войските на Скунс замалко не успяват да обкръжат японците южно от Импхал. Японците биха могли спокойно и без загуби да се измъкнат от капана, но въпреки протестите на подчинените командири Мутагачи настоява да се продължат настъпателните действия дори тогава, когато не остават никакви шансове за успех. През юли британската 14-а армия под командването на Слим продължава насъпателните действия и стига до Чиндуин. Напредването на британците по-нататък е спряно по-скоро от започналите дъждове, отколкото от съпротивата на японците, чиито сили са изтощени.

За твърде дългото време на настъпление загубите на японците възлизат на 54 000 души от общо 84 000, които участват в тези боеве. Британците, които действат по-разумно, губят по-малко от 17 000 души. Наистина, още в началото на боевете те имат значително числено превъзходство, което в краяна кампанията се увеличава още повече. Общо в боевете участват 6 британски дивизии и няколко отделни части и подразделения. Британците имат пълно превъзходство във въздуха.

Японците използват само 3 дивизии. Те не се възползват от превъзходството си в тактическите умения, тъй като сляпо се придържат към остарелите военни традиции, и плащат за това още по-голям данък през следващите етапи на войната.

Част VII

Пълен отлив

1944

Трийсета глава

Превземане на Рим и второ спиране на настъплението в Италия

В началото на 1944 г. съюзниците в Италия се намират в такова положение, че то не оправдава големите надежди, възлагани на десантите през септември 1943 г. И двете армии, извършили десантите — 5-а (американска) и 8-а (британска) — търпят тежки загуби и явно са изтощени от предприетите една след друга атаки на север по крака на италианския полуостров от лявата и дясната страна на пищялната му кост — планинската верига на Апенините. Бавното им, почти като пълзене придвижване нагоре по полуострова напомня много придвижването на съюзническите армии на Западния фронт по време на Първата световна война. Тежкото положение, в което италианците поставят гер-манските си съюзници през септември с едновременната си капитулация и преминаване на противниковата страна, придружено от трите англо-амери-кански десанта при Реджо, Таранто и Салерно, е преодоляно поради бързата германска реакция. Временно разочарованите и объркани сили на Кеселринг се справят с надвисналите от много страни опасности толкова добре, че Хитлер скоро е в състояние да се откаже от първоначалното си намерение и плана за напускане на италианския полуостров, като отстъпи в Северна Италия, и вместо това решава да защитава полуострова.

От есента на 1943 г. нататък съюзниците могат да се надяват единствено да постигнат една не особено примамлива цел — да държат колкото може повече италиански дивизии, приковани в Италия, далеч от силите, които ще по-срещнат предстоящото англо-американско нахлуване във Франция през Нор-мандия в средата на лятото на 1944 г.

Техеранската конференция на трите големи съюзнически сили през ноември 1943 г. и последвалата веднага англо-американска конференция в Кайро потвърждават това заключение с решението за операция „Овърлорд“ — на-хлуването в Нормандия през Ламанша е приоритетна задача заедно с операция „Анвил“ („Наковалня“) — допълнителен десант в Южна Франция, докато целта в Италия е ограничена до превземането на Рим, което да бъде последвано от настъпление в направление Пиза-Римини. Разширяване на настъпателните действия на североизток на Балканите не се предвижда. Изглежда, в този момент това не влиза в плановете на британската политика.

Въпреки принципното съгласие за приоритета на „Овърлорд“ и „Анвил“ между британските и американските ръководители все още има разногласия относно важността на кампанията в Италия. Британското виждане, изразявано от Чърчил и сър Алън Брук, е, че колкото повече войски изпращат съюзниците в Италия, толкова повече германски сили ще привличат там и ще ги отдалечават от Нормандия. Това мнение се оказва погрешно, но то се поддържа от надеждите на Чърчил за голям, най-вече британски, успех там. Становището на американците, доколкото се различава от британското, се определя от загрижеността им да не би подкрепленията за войските в Италия да бъдат за сметка на намаляването на силите им във Франция, която те основателно смятат за решаващ театър на военните действия. За разлика от Чърчил и британските военачалници американците преценяват по-реалистично труд-ностите на терена в Италия, които могат да попречат за постигането на бърз военен успех там, както и за неговото разширяване. Освен това те се отнасят с голямо подозрение към склонността на Великобритания да фокусира вни-манието върху Италия с надеждата да се избегне нахлуването във Франция, което е по-трудна задача.

В 10-а армия Кеселринг има 15 дивизии (освен 8-те на 14-а армия на север), с които да отбранява фронта си по протежение на т.нар. линия „Густав“ срещу съюзническата офанзива. Въпреки че повечето от германските дивизии са по-слаби от гледна точка на числеността им67, те все още, изглежда, са в състояние да дадат решителен отпор при евентуална фронтална атака на 18-те съюзнически дивизии, дебаркирали в Италия в края на 1943 г. Така че естественото решение за съюзниците е морски десант зад отбранителната линия „Густав“. Очакванията са той да бъде по-лесен поради превъзходството, което те имат както във въздуха, така и по море. Съчетан с нова атака срещу линията „Густав“, той би могъл да изтласка германците от нея и да извърши пробив в позициите им южно от Рим. Този план, получил наименованието операция „Шингъл“ („Чакъл“), вече е в процес на подготовка и Чърчил, който проявява нетърпение заради бавното напредване в Италия, ускорява изпълнението му. На конференциите в Кайро и Техеран той успява да осигури нужните кораби, като се съгласява с желанието на американците за предприемане на операция „Анвил“ — планирания за лятото десант в Южна Франция, след което настоява десантните съдове за нея да останат в Средиземно море, за да могат да бъдат на разположение за морския десант при Анцио, непос-редствено на юг от Рим, който е планиран за януари.

Планът, съставен от генерал Александър и щаба му, в общи линии, е добре изготвен. Атаката срещу отбранителната линия „Густав“ трябва да бъде пред-приета от 5-а армия на Марк Кларк около 20 януари. Американският 2-ри корпус трябва да нанесе удар, преминавайки река Рапидо, и да започне на-стъпление по долината Лири веднага след като френският корпус от дясната му страна и британският 10-и отляво привлекат към себе си с изпреварващи атаки по-голямата част от силите на командвания от генерал Зенгер 14-и танков корпус. След началото на основната атака на брега при Анцио от корабите трябва да слезе американският 6-и корпус. Съюзниците се надяват и очакват, че тогава германските резервни дивизии, които се насочват бързо на юг, ще се върнат, за да посрещнат десантните сили на съюзниците при Анцио, а в суматохата 5-а армия ще може да извърши пробив в линията „Густав“ и да се съедини с 6-и корпус при Анцио. Дори и ако германската армия не бъде сма-зана между двете противникови части, съюзническото командване се надява, че тя ще се изтегли към района около Рим, за да се прегрупира.

Планът обаче не успява. Германските войски не са чак толкова объркани и изтощени, както се надява съюзническото командване, и се бият с обичайната си упоритост. От друга страна, подготовката на съюзниците е извършена твърде прибързано, а настъплението на 5-а армия предизвиква голямо разочарование като изпълнение.

То започва през нощта на 17 срещу 18 януари в западния сектор с успешно форсиране на река Гариляно от британския 10-и корпус, командван от генерал Макрири. Това принуждава Кеселринг да изпрати голяма част от резервите си (29-а и 90-а бронетанково-гренадирска дивизия и подразделения от дивизията „Херман Гьоринг“) на този фронт. Атаката на 2-ри американски корпус на 20 януари през река Рапидо вляво от центъра се оказва скъпо струващ провал — голяма част от двата водещи полка е унищожена. Защитниците на долината Лири продължават да оказват силна съпротива и всяка атака срещу тях излага атакуващите като на длан пред погледа им от планината Монте Касино. Трудностите, свързани с преодоляването на тази позиция, са доста подценени. Течението на река Рапидо е много бързо и дори при липса на съпротива преминаването й е трудно. Задачата да я премине е възложена на 36-а американска дивизия, която прави неуспешен опит след пет дни почивка и подготовка, след като завладява Монте Трочио, който се намира в подстъпите към Рапидо. Опитът за атака от настъпващата отляво 46-а британска дивизия също е неуспешен. Офанзивата на 5-а армия продължава да се развива, но на 22 януари, когато десантните сили от морето слизат на брега при Анцио, изгледите за успех не са добри.

Районът при Анцио предлага единствените подходящи плажове за десантна германския фланг, освен ако съюзническите стратези не предпочетат някое място на север от Рим, но то е значително по-отдалечено от главния фронт при линията „Густав“. Въпреки това Кеселринг е заварен неподготвен, тъй като според него от стратегическа гледна точка десантът северно от Рим е по-опасен. Той разполага при Анцио само с една част, когато е извършен съюзническият десант — батальон на 29-а бронетанково-гренадирска дивизия, който се намира там на почивка. За негов късмет командващият щурмуващата сила генерал-майор Джон П. Лукас, който поема командването на 6-и корпус при последната фаза на битката при Салерно, е изключително предпазлив и същевременно голям песимист. Той изразява своя песимизъм преди започването на операцията не само в дневника си, но и пред подчинените си и съюзниците, включително пред самия генерал Александър.

За началото на десанта неговият 6-и корпус използва 2 пехотни дивизии — 1-ва британска и 3-та американска, подпомогнати от отреди командоси и рейн-джъри, един полк парашутисти и 2 танкови батальона. Те трябва да бъдат последвани от 1-ва американска бронетанкова дивизия и 45-а пехотна дивизия. Тази сила не само гарантира внушително числено превъзходство на десанта, но и дава възможност за доразвиване на операцията. Чърчил се надява, че това би позволило на съюзниците да стигнат бързо до Албанските хълмове южно от Рим и да прекъснат важните от стратегическа гледна точка шосета — № 6 и № 7, отрязвайки пътя на 10-а германска армия, която е заела позиции по линията „Густав“.

Десантите — на британците северно от Анцио и на американците южно от града — са извършени лесно, защото не срещат съпротива. Германците реагират обаче бързо и решително. Войските им по линията „Густав“ получават заповед да се отбраняват с всички сили, докато дивизия „Херман Гьоринг“ бъде прехвърлена обратно на север. От Рим бързо са придвижени и други подразделения. Германското Върховно командване уведомява Кеселринг, че той може да разчита на всяка от дивизиите в Северна Италия и в допълнение ще му бъдат изпратени 2 дивизии, 2 самостоятелни полка и 2 батальона тежки танкове. Хитлер няма търпение да нанесе такъв съкрушителен удар на силите, извършили десантите, че съюзниците да се изплашат и да се откажат от повече десанти в Италия, а също и от евентуални десанти по крайбрежието на Франция.

Начинът, по който Кеселринг предислоцира силите си, е забележителен подвиг. През първите осем дни в района на Анцио са прехвърлени подразделения от 8 германски дивизии. В командването на войските също са извършени промени. Секторът при Анцио се поема от 14-а армия на Макензен. Под неин контрол са 1-ви парашутен и 76-и танков корпус, които са заели позиции съответно на север и на юг от плацдарма на съюзниците. 10-а армия на Фитингхоф е оставена да отбранява линията „Густав“ с 14-и танков и 51-ви планински корпус. Около плацдарма при Анцио са съсредоточени общо 8 гер-мански дивизии. 7 са в състава на 14-и танков корпус на Зенгер, изправен срещу 5-а армия на Марк Кларк, и само 3 са в състава на 51-ви планински корпус, който трябва да спре настъплението на 8-а британска армия откъм адриатическата страна на Италия. В Северна Италия са оставени 6 дивизии под командването на генерал Фон Цанген. (Сега британската 8-а армия се командва от сър Оливър Лийс, след като Монтгомъри е върнат в Англия, за да отговаря за планирането и подготовката на предстоящото съюзническо нахлуване в Нормандия.)

Надеждите на Чърчил за бърз напредък от Анцио към Албанските хълмове се оказват напразни поради упорството на Лукас, подкрепян от Марк Кларк, да се съсредоточи върху укрепването на вече заетия плацдарм, преди да настъпи във вътрешността на страната. Като се имат предвид обаче бързата реакция и по-високото бойно умение на германците, както и мудността, с която действат съюзническите командири и войници, тази прекалена предпазливост на Лукас може би е добре дошла. При такива обстоятелства едно настъпление във вътрешността би могло да се окаже лесна цел за атаки по фланговете и да доведе до катастрофа.

Въпреки че планираният плацдарм е осигурен още на втория ден след десанта и проблемът със снабдяването е решен задоволително, първият истински опит за настъпление във вътрешността е предприет едва на 30 януари — повече от седмица след десанта. То е спряно скоро от намиращите се там германски части. Освен това целият плацдарм е изложен на огъня на германската артилерия, а съюзническата авиация, която действа в района около Неапол, не е в състояние да попречи на нападенията на Луфтвафе срещу скупчилите се в морето при Анцио кораби. Така силите на Марк Кларк, вместо да получат помощ от десанта при Анцио, отново са принудени да предприемат фронтална атака, за да помогнат на притиснатите от всички страни войски в плацдарма.

Този път 2-ри американски корпус прави опит да сломи съпротивата на линията „Густав“ откъм северния й край. На 24 януари американската 34-та дивизия, подпомогната откъм фланга от французите, първа започва атаката. Едва след седмица тежки сражения обаче тя успява да извоюва сигурен плацдарм, а преди това Зенгер струпва още свои резерви в този сектор, превръщайки го в по-силна отбранителна позиция. На 11 февруари американците се изтеглят много изтощени и понесли големи загуби.

След този неуспешен опит в сектора е прехвърлен новосформираният но-возеландски корпус (командван от генерал-лейтенант Бърнард Фрайбърг). Той е съставен от 2-ра новозеландска и 4-та индийска дивизия. И двета са дивизии ветерани, отличили се много в битките в Северна Африка. Германците смятат 4-та индийска дивизия, която се състои от британски и индийскиподразделения, за най-добрата дивизия в Северна Африка. Планът на Фрайбърг за атака от две посоки при Касино не се различава много от предишната прак-тика на скъпо струващи фронтални атаки срещу добре подбраните и упорито защитавани германски позиции. Командващият 2-ра индийска дивизия Фран-сис Тъкър настоява за по-заобиколен подход и по-широки обходни маневри през планините. Той получава подкрепата на французите затова. След като се разболява, вече не може обаче да оказва толкова решително влияние. Неговата дивизизия е хвърлена директно срещу Монте Касино, а след като предложе-нията му за по-широки обходни маневри са отхвърлени, той настоява исто-рическият манастир, който се намира на върха на тази височина, да бъде не-утрализиран с масирана въздушна бомбардировка. Въпреки че няма сведения да е използван от германските войски, а по-късно има и много доказателства, че те не са в него, внушителната постройка, която доминира над околността, действа потискащо и обезкуражаващо на войниците, които трябва да атакуват височината. Молбата е изпълнена, след като е подкрепена от Фрайбърг и генерал Александър, и на 15 февруари е предприета мощна бомбардировка, която срутва прочутата сграда. Германците вече имат оправдание да се наста-нят в развалините й, което им позволява да укрепят още повече отбраната си. В нощта на 15 и на 16 февруари неколкократните атаки на 4-та индийска дивизия не постигат успех. След това през нощта на 17 срещу 18 февруари новозеландският корпус се връща към първоначалния план. 4-та индийска ди-визия успява да завземе упорито отбранявалата кота 593, обаче е изтласкана от контраатаките на германските парашутни подразделения и на следващия ден 2-ра новозеландска дивизия, след като я контраатакуват германски танкове, е принудена да отстъпи от позицията си на другия бряг на река Рапидо.

Очаквайки обещаните от Върховното командване на Вермахта големи подкрепления, с които да бъде ликвидиран съюзническият плацдарм, Макен-зен предприема контраатаки, за да попречи на съюзниците да го разширят. Първата е през нощта на 3 февруари срещу вклиняването на 1-ва британска дивизия при неуспешния й опит на 30 януари да настъпи към Камиолеоне. За щастие водещата бригада на 56-а британска дивизия току-що е слязла на брега и заетата вече позиция е удържана. На 7 февруари е предприета друга, още по-мощна контраатака и въпреки че и тя е отблъсната, загубите на британците са толкова големи, че 1-ва дивизия трябва да бъде заменена от пристигналата в този момент 45-а американска дивизия.

До средата на февруари Макензен е готов да започне контраофанзива, след като вече е събрал 10 дивизии около обкръжените в района на плацдарма 5 съюзнически дивизии, а с получените нови подкрепления Луфтвафе е в състо-яние да му окаже силна подкрепа от въздуха. В контраатаката трябва да бъдат използвани и новите, дистанционно насочвани и натъпкани с експлозиви миниатюрни танкове „Голиат“, които трябва да предизвикат объркване сред съюз-ниците. Съсредоточаването на германските войски в района не е възпрепят-ствано от съюзническите атаки срещу Монте Касино и не е засегнато сериозно от съюзническата авиация.

Германската атака срещу плацдарма започва на 16 февруари с пробни напа-дения по целия периметър и чести бомбардировки от самолетите на Луфтвафе. До вечерта е извършен пробив в сектора, защитаван от 45-а американска диви-зия. Това е възможността, която германците очакват. На 17 февруари 14 бата-льона, водени от любимия на Хитлер учебен пехотен полк Infanterielehrregiment, подкрепяни от танкове, се втурват напред, за да разширят пробива и да на-стъпят по пътя между Албано и Анцио. Победата е близка.

Но голямото количество войски, струпани върху тясното пространство на този път, се оказва вътрешно препятствие за настъплението на германците, много подходящо за бомбардировките на съюзническата артилерия, авиацията и оръдията на корабите. Танковете „Голиат“ са пълен провал. Въпреки претърпените тежки загуби поради оказания им натиск от настъпващите гер-манци съюзническите сили са принудени да отстъпят. На 18 февруари след подновяване на настъплението с докараната допълнително 26-а танкова ди-визия те напредват още повече към брега. 56-а и 1-ва британска и 45-а амери-канска дивизия се бият отчаяно и успяват да удържат последната отбранителна позиция на плацдарма. Германската атака е спряна в теснината при Карочето, а поради оказания им натиск устремът на атакуващите германски части намалява. Бронетанково-гренадирските дивизии правят последен опит за атака на 20 февруари, но тя скоро е спряна. Успехът на защитниците се дължи и на пристигането на генерал Лусиан К. Тръскот, отначало като заместник, а след това и като приемник на генерал Лукас. В британския сектор командирът на 1-ва дивизия генерал-майор У. Р. С. Пени е ранен и сменен от генерал-майор Джералд Темплър, който умело координира както нейните отбранителни дей-ствия, така и действията на 56-а дивизия.

Разярен от неуспеха, Хитлер заповядва на 28 февруари да започне нова офанзива с отвличащи вниманието атаки, а основното настъпление да бъде предприето от 4 дивизии по протежение на шосето Чистерна. То е спряно и отблъснато с лекота от 3-та американска дивизия, а когато след първите три дни ниската облачност се разкъсва, съюзническата авиация подлага атакуващите германски части на съкрушителни бомбардировки. Поради тежките загуби на 4 март Макензен е принуден да спре настъплението. За да поддържат обкръжението, около плацдарма са оставени 5 германски дивизии, а другите се оттеглят на почивка.

Съюзниците планират нова атака срещу Монте Касино, за да отворят път за пролетната офанзива. Този път атаката трябва да е още по-директна. Новозеландската дивизия трябва да си пробие път през града, а след това 4-та ин-дийска трябва да продължи атаката при хълма Кастъл. Предприети са много масирана артилерийска подготовка и въздушни бомбардировки. За да бъдат парализирани действията на германските войски в града, са изстреляни 190 000 снаряда и са хвърлени 1000 т бомби. Бомбардировката е извършена на 15 март, когато времето се прояснява. Обаче защитниците на този сектор — един полк (от 3 батальона) на елитната 1-ва парашутна дивизия, не само издържат, без да им мигне окото, на артилерийския обстрел и на въздушната бомбардировка, но и дори успяват да запазят достатъчно сили, за да отблъснат последвалата атака на пехотата. Те са улеснени от причинените от бомбардировката масови разрушения, които блокират пътя на съюзническите танкове. Въпреки че хълмът Кастъл е превзет, по-нататъшното напредване на 4-та дийска дивизия нагоре е възпрепятствано от дошлия на помощ на защитниците пороен дъжд, който надолу преминава в потоп. Една рота гурки успява да стигне до хълма, който се намира под манастира, но там остава изолирана. През това време ожесточената битка в града продължава. На 19 февруари подновените усилия и от двете страни завършват без успех, а на следващия ден генерал Александър решава операцията да бъде спряна, ако до 36 часа не бъде постигнат напредък, тъй като загубите започват прекалено да нарастват. На 23 февруари със съгласието на Фрайбърг тя е окончателно преустановена. Така третата битка за Монте Касино завършва с разочароващ резултат. След нея новозеландският корпус е разформирован, на частите му е дадена почивка, след което са прехвърлени към други корпуси, а секторът при Монте Касино е поет от 78-а британска дивизия и 1-ва гвардейска бригада на 6-а бронетанкова дивизия.

На 22 февруари Александър предлага по долината на река Лири да започне операция „Диадема“, съчетана с настъпление от плацдарма при Анцио. В общи линии, тя е подобна по схема на офанзивата от януари, но е по-добре планирана и съгласувана. Трябва да започне около три седмици преди операция „Овърлорд“, която предвижда преминаване на Ламанша и десант в Нормандия, за да привлече германски дивизии от Франция.

Планът, изготвен от началник-щаба на Александър — генерал Джон Хардинг, предвижда засилване на ударната мощ с прехвърляне на допълнителни части от адриатическата страна на Италия, като там е оставен само един корпус, и заобикаляне на останалата част от 8-а армия от запад, за да се заеме секторът Монте Касино-Лири. 5-а армия заедно с французите отговаря не само за района на Гариляно на левия фланг, но и за плацдарма при Анцио. Предложено е съпровождащата операция „Анвил“ — десантът в Южна Франция — да не се извършва.

Британските военачалници приемат плана без особени резерви, но американският Съвет на началник-щабовете се противопоставя, защото според тях един десант в Южна Франция е по-подходящ за отвличане на вниманието и ще подпомогне нахлуването в Нормандия. Тогава Айзенхауер предлага ком-промисно решение, според което на италианската офанзива трябва да бъде дадено предимство, но планирането на операция „Анвил“ да продължи. Ако до 20 март стане ясно, че не трябва да бъде предприеман голям морски десант, повечето от корабите в италиански води трябва да бъдат изтеглени, за да помогнат на операция „Овърлорд“. На 25 февруари обединените началник-щабове постигат съгласие по това компромисно предложение.

С наближаването на датата за вземане на окончателното решение генерал Мейтланд Уилсън, който е назначен за върховен главнокомандващ в Среди-земноморския район, узнава от генерал Александър, че пролетната офанзива в Италия не може да започне преди май. Изрично му е подчертано, че не трябва да бъдат изтегляни войски за операция „Анвил“, преди главните сили, из-правени срещу линията „Густав“, да направят пробив и да се свържат с частите в плацдарма при Анцио. Това означава, че ако прегрупирането на войските и подготовката на операция „Анвил“ отнемат десет седмици, тя не може да започне преди края на юли — близо два месеца след десанта в Нормандия, вместо да бъде предварителна стъпка за отвличане на вниманието, което би трябвало да го улесни. Това убеждава Мейтланд Уилсън и Александър, че при тези обстоятелства трябва да се откажат от операция „Анвил“ и да съсре-доточат усилията си за постигане на решителен напредък на кампанията в Италия. Това становище се подкрепя от Чърчил и британския Комитет на началник-щабовете. Айзенхауер е склонен да се съгласи с тях, макар и поради други причини, а именно че повечето кораби в Средиземно море сега могат да бъдат прехвърлени към операция „Овърлорд“. Обаче американският Съвет на началник-щабовете, макар и да се съгласява с нежелание с отлагането на операция „Анвил“ до юли, се противопоставя на окончателното и изоставяне и изразява съмнения, доколко си струва офанзивата в Италия да надхвърли вече определените й рамки. Те се съмняват също, че тя може да накара германците да прехвърлят свои дивизии от Нормандия, за което се оказват прави. Следват продължителни спорове, които са продължени от размяна на голям брой телеграми между Чърчил и президента Рузвелт. Междувременно подготовката за пролетната офанзива в Италия напредва, тъй като е в сферата на британското командване. Придвижването и предислоцирането на 8-а армия заедно с други фактори, включително липсата на достатъчно кораби, забавят началото на офанзивата до 11 май. Задачата на 8-а армия е да направи пробив при Монте Касино, а 5-а армия да й помогне на левия фланг, настъпвайки през река Гариляно, и след като се отклони от плацдарма при Анцио, да се насочи към Валмонтоне на шосе № 6. Сега при Анцио има 6 съюзнически дивизии срещу 5 германски и още 4 германски дивизии врезерв около Рим. При линията „Густав“ има 16 съюзнически дивизии (4 от които са са заели позиции наблизо, готови за доразвиване на евентуалния про-бив) срещу 6 германски (една от които е в резерв). По-голямата част от съюз-ническите сили на този фронт е съсредоточена в сектора от Монте Касино до устието на река Гариляно — общо 12 дивизии (2 американски, 4 френски, 4 британски и 2 полски), които трябва да извършат пробива, и 4, заели позиции близо зад тях, които да го разширят с настъпление по долината Лири с надеж-дата да извършат пробив в линията „Хитлер“, която е на 10 км зад германските позиции, преди германците да успеят да се установят на нея и да я укрепят. 9-те дивизии на 8-а армия се подкрепят от 1000 оръдия и са улеснени от сухото време, което позволява на техните танкове и други моторни средства да следват настъплението. Така 3-те бронетанкови дивизии (6-а британска, 5-а канадска и 6-а южноафриканска) имат по-добри възможности за действие от когато и да било преди това.

При започването на атаката полският корпус (състоящ се от 2 дивизии) трябва да превземе Монте Касино, а британският 13-и корпус (с 4 дивизии) — да настъпи отляво към Сент Анджело.

Офанзивата на съюзниците по протежение на целия фронт е подкрепена от 2000 оръдия, а съюзническата авиация в района допринася с масирани атаки в широк диапазон срещу шосейните и жп връзки на противника, преди да се насочи в последната фаза към обекти на бойното поле. (Тази операция „Стенгъл“ („Задушавам“) не засяга сериозно германските комуникации и германската снабдителна система, както се очаква.) Организирани са и широкомащабни саботажни действия, но резултатите от тях са разочароващи. За заблуждение на противника съюзническите войски от които репетират десантни операции с надеждата да накарат Кеселринг да повярва, че предстоят, особено близо до Чивитавекия, северно от Рим. Но той вече е напълно убеден по какъв начин съюзниците ще използват голямото си преимущество по море, затова тези опити за заблуждаване нямат почти никакъв ефект.

Офанзивата започва на 11 май в 23,00 часа с масирана артилерийска под-готовка, бързо следвана от пехотна атака. През първите три дни тя постига незначителен успех срещу съпротивата в повечето сектори. Полският корпус под командването на генерал Андерс търпи тежки загуби при атаката срещу Касино въпреки голямата решителност и умението му да използва непреки пътища за настъпление. Британският 13-и корпус също напредва бавно и би понесъл по-големи загуби, ако поляците не бяха ангажирали плътно внима-нието на противника. Американският 2-ри корпус в сектора по крайбрежието също постига незначителен напредък. Пред френския корпус под командва-нето на генерал Жуен се оказва само една германска дивизия срещу 4 френски и той напредва сравнително бързо през планинския район отвъд река Гариляно, където германците не очакват сериозна атака. На 14 февруари францу-зите правят пробив в долината Аусенте и германската 71-ва дивизия започва бързо да отстъпва пред тях. Това помага на 2-ри американски корпус да на-предне по-бързо по крайбрежния път срещу германската 94-та дивизия. Освен това в отстъплението си тези 2 германски дивизии са разделени от планините Аурунчи, през които почти няма пътища. Виждайки предоставилата се възможност, Жуен изпраща там своите свикнали с планинските уловия ма-роканци от племето гоуми, които се равняват на една дивизия, командвани от генерал Гийом. Те трябва да извършат пробив в тила на линията „Хитлер“ в долината Лири, преди да бъде достатъчно укрепена.

Германският десен фланг, или т.нар. западно крило, се разпада и възмож-ностите му да прегрупира силите си стават още по-малки, тъй като неговият способен командир Зенгер отсъства, когато започва съюзническата офанзива. Освен това Кеселринг не бърза да изпраща резерви на юг, докато не разбере как се развива ситуацията на север, и едва на 13 май една дивизия е прехвърлена на юг към долината Лири. Въпреки че скоро е последвана от други 3, скоро те са направо всмукани от водовъртежа на битката и пристигат твърде късно, за да стабилизират фронта. Германците в сектора на Монте Касино продължават да се държат още няколко дни, въпреки че на 15 май срещу тях е хвърлен канадският корпус, обаче в нощта на 17 май несломимите германски парашутисти най-после отстъпват и на следващата сутрин поляците влизат в заветните развалини на манастира. Макар че се сражават храбро, те губят в тази битка почти 4000 души.

Тъй като повечето от оскъдните германски резерви са прехвърлени на юг, назрява времето за планираното отклонение от плацдарма при Анцио, който е подсилен с друга американска дивизия — 36-а. Като нарежда тази странична атака да започне на 23 май, генерал Александър се надява на мощно и бързо настъпление към Валмонтоне, за да блокира шосе № 6 — главния път към вътрешността на страна — и по такъв начин да отреже пътя на по-голямата част от германската 10-а армия, която отбранява линията „Густав“. Ако това бъде постигнато, Рим ще падне като узряла ябълка. Перспективите за тази атака обаче са помрачени от становището на Марк Кларк и нетърпението му частите на 5-а армия първи да влязат в италианската столица. На 25 май американската 1-ва бронетанкова и 3-та пехотна дивизия достигат Кори непосредствено отвъд крайбрежното шосе № 7, но далеч от шосе № 6, след като настъпват 20 км и се съединяват с 2-ри корпус, който напредва по шосе № 7. Единствената останала мобилна дивизия на Кеселринг — „Херман Гьоринг“ е прехвърлена бързо към този район на военните действия, за да спре настъплението, като при прехода тя е засегната сериозно от съюзническите въздушни атаки. На този етап генерал Марк Кларк обаче внезапно сменя посоката на настъплението и се насочва директно към Рим с 4 дивизии, като само на еднае разрешено да продължи към Валмонтоне. На 4–5 км от шосе № 6 тя е спряна от по-голямата част на 3 германски дивизии.

Молбите на Александър за намеса на Чърчил не успяват да променят посоката на настъплението на Марк Кларк и то е забавено от германската съпротива по отбранителната линия „Цезар“ южно от Рим. Освен това бронетанковите дивизии на 8-а армия установяват, че настъплението им по долината Лири не е толкова лесно, колкото са се надявали. Те не успяват да притиснат отстъпващата германска 10-а армия към планинските хребети на Апенините. Германците се измъкват невредими по пътища, прекосяващи планините, и в това отношение са улеснени от липсата на намеса на съюзническите сили, разположени при Анцио. В продължение на няколко дни има вероятност те да успеят да се задържат и да стабилизират отбраната си по протежение на линията „Цезар“ благодарение на ожесточената съпротива под ръководството на Зенгер в сектора Арк-Чепрано по протежение на шосе № 6. Те са улеснени и от бавното придвижване на многобройните превозни средства в края на бронетанковите дивизии, които с мъка си пробиват път нагоре по претъпкания път. Мрачните изгледи за нов застой обаче са ликвидирани на 30 май от успеха на 36-а американска дивизия, която превзема Велетри на шосе № 7 в Албан-ските хълмове, като прави пробив в линията „Цезар“. За да разшири този успех. Марк Кларк дава заповед за обща офанзива на 5-а армия, в която 2-ри корпус превзема Валмонтоне и продължава да настъпва по шосе № 7. Под натиска на 11 дивизии сравнително малките германски сили, които държат подстъпите към столицата, са принудени да отстъпят и на 4 юни американците влизат в Рим. Заварват мостовете непокътнати, тъй като Кеселринг предпочита да го обяви за „свободен град“, вместо да рискува разрушаването му в продължителни сражения.

Два дни по-късно, на 6 юни, започва нахлуването на съюзниците в Нор-мандия и кампанията в Италия остава на заден план. Пролетната им офанзива в Италия — операция „Диадема“, която струва на американците 18 000 души, на британците — 14 000 и на французите — 10 000, завършва с превземането на Рим. Германците губят около 10 000 души убити и ранени, но в различните сражения са взети в плен още 20 000 души.

В този театър на военните действия участват 30 съюзнически дивизии срещу 12 германски, а съотношението на силите в реален брой на участниците е 2 :1 в полза на съюзниците, което показва, че от стратегическа гледна точка продължаването на съюзническата офанзива в Италия не е с добра перспек-тива. Тя не помага и на нахлуването в Нормандия с привличане на германски части от Франция и не пречи на противника да подсили фронта си в Североза-падна Европа. Неговите сили в северната част на Франция (северно от Лоара) и в страните от Бенилюкс са увеличени от 35 дивизии в началото на 1944 г. на 41, когато през юни съюзниците преминават Ламанша.

Това, което може да се твърди за стратегическия ефект на италианската кампания в помощ на десанта в Нормандия, е, че без нейния натиск герман-ските сили по фронта при Ламанш щяха да бъдат още повече. Мащабите на десанта и последвалото веднага прехвърляне на други части на френския бряг са ограничени от броя на десантните съдове, така че съюзническите сили в Италия не биха могли да окажат някаква съществена помощ по време на на-чалната, критична фаза на операция „Овърлорд“. От друга страна, използва-нето на германските сили в Нормандия, ангажирани в Италия, може би на-истина щеше да се окаже фатално за успеха на десанта. Странно защо обаче много британски адвокати на кампанията в Италия не отчитат този факт. Но дори и той може да бъде подложен на съмнение, тъй като не е ясно дали в Нормандия щеше да е възможно прехвърлянето на големи сили, като се има предвид неизползваемостта на жп мрежата след бомбардировките на съюз-ническата авиация.

В политическата сфера най-забележителният момент от периода са абди-кирането на крал Виктор Емануил в полза на сина му и замяната на маршал Бадолио на поста министър-председател от антифашиста Бономи.

Резултатът от продължителните усилия на съюзническите армии в Италия да завладеят Рим е разочароващ. Това се дължи отчасти на решения на по-вишестоящите, отчасти на факта, че германците успяват да се съвземат и да организират контрадействия.

Въпреки че Мейтланд Уилсън е съгласен с мнението на американците, че макар и закъсняла, операция „Анвил“ е най-ефикасната акция, която Среди-земноморското командване би могло да предприеме, за да привлече германски дивизии от Северна Франция и така да помогне за успеха на настъплеето в Нормандия, становището на генерал Александър е друго. На 6 юни, два дни след влизането в Рим, той пристъпва към изпълнението на плана си за разширяване на операция „Диадема“. Той е на мнение, че ако останат непокът-нати, неговите сили биха могли да атакуват Готическата линия на германците северно от Флоренция преди 15 август — датата, която Уилсън е определил за начало на операция „Анвил“, и ще могат да я пробият, освен ако Хитлер не отклони 8 и повече дивизии, за да я подсили. Той смята, че скоро след това ще може да завладее североизточната част на Италия и условията да продължи да настъпва през т.нар. Люблянски проход в Австрия ще бъдат добри. Това е изключително оптимистично очакване за преодоляване на поредицата пре-пятствия в планините между Венеция и Виена и многото потенциални позиции там, които могат да забавят настъплението. То е още по-оптимистично, като се имат предвид множеството неуспехи, които италианците търпят ощеот самото начало при настъплението си в този район по време на Първата световна война.

Планът допада обаче на Чърчил и на британския Комитет на началник-щабовете, особено на Алън Брук, като алтернатива на тежките загуби и евен-туалния катастрофален завършек, с който те се страхуват, че ще приключи операцията в Нормандия. Защитавайки плана, Александър с основание из-тъква, че подчертаването на важността на италианската кампания има морална стойност за войските му.

Оглавяваният от генерал Маршал американски Съвет на началник-щабовете изразява съмнение относно целесъобразността на разширяването на офанзивата в Италия, но Александър успява да надделее над Мейтланд Уилсън. В полза на операция „Анвил“ се намесва Айзенхауер. Чърчил и Рузвелт влизат още веднъж в спор и на 2 юли британците са принудени да отстъпят. На Уилсън е наредено на 15 август да пристъпи към изпълнението на операция „Анвил“, която получава по-скромното наименование „Драгун“. Това води до заминаването от Италия на 6-и американски корпус (с неговите 3 дивизии) и на френския корпус (4 дивизии), чиито командири и личен състав, естествено, предпочитат да помогнат за освобождаването на родината си. Така 5-а армия остава с 5 дивизии и армейската групировка губи 70 % от въздушната си подкрепа.

Междувременно Кеселринг и войниците му вече се опитват, и то с успех, да спрат разширяването на частичната победа на съюзниците. Германските загуби от операция „Диадема“ са сериозни. Това налага да бъдат оттеглени 4 пехотни дивизии за попълване на състава им, а други 7 също значително оредяват. Обаче на път са нови 4 дивизии, както и полк тежки танкове. Повечето от тези подкрепления са насочени към 14-а армия, която отговаря за отбраната на по-лесните пътища за настъпление. Планът на Кеселринг е да забави през лятото напредването на съюзническите войски с поредица от задържащи действия, а за зимата да се оттегли на силно укрепената отбранителна Готическа линия. На около 130 км северно от Рим, близо до Тразимено, има естествена отбранителна позиция, която предлага подходящи условия за пръв по-решителен отпор. Там е бил направен най-успешният капан на Ханибал. Майсторски планирани и извършени взривявания от германските инженери трябва да помогнат за забавянето на съюзническите войски. Тяхното настъпление започва на 5 юни — един ден, след като американците влизат в Рим. Обаче в най-опасния за германците момент натискът му не е много силен. След това водачеството в сектора на 5-а армия поемат французите. През това време 13-и британски корпус напредва по шосе № 3 и № 4 във вътрешността на страната, но среща все по-силна съпротива и е принуден да спре пред отбранителната линия при Тразимено. Настъплението в другите сектори също е спряно. Така само две седмици след изтеглянето от Рим Кеселринг стабилизира положението на германския фронт, което на момента е изключително опасно.

Освен това той е уведомен, че Върховното командване на Вермахта му изпраща още 4 дивизии, предназначени за руския фронт, както и войници от новия набор, с които да бъде попълнен съставът на оределите му дивизии. Те са за допълване на вече пристигащите 4 дивизии и един полк тежки танкове Забавното е, че това голямо попълнение на войските на Кеселринг става в момент, когато Александър е изправен пред депресиращия факт, че трябва да се раздели със 7 от дивизиите си и с по-голямата част от въздушната си подкрепа, както и с логистичните звена на съюзническата армейска групировка в Италия.

Кеселринг се доказва като много способен командир, а сега и късметът е на негова страна. Той решава да даде по-силен отпор от една позиция, пред-лагаща естествени условия за отбрана, точно в момента, когато съюзническото настъпление започва да губи устрема си.

Двата летни месеца след 20 юни са период на разочарование и провалени планове за армиите на Александър. Напредването е бавно и нерешително Водят се битки между отделни съюзнически и германски корпуси, в които тактиката на германците е да се държат на всяка позиция дотогава, докато се разбере, че съюзниците се готвят за масирана атака, след което да се измъкват до следващата отбранителна линия.

С извършеното от Кеселринг бързо прегрупиране на силите сега на западното крайбрежие 14-и германски танков корпус е изправен срещу 2-ри американски корпус, 1-ви парашутен корпус е заел позиция срещу френския корпус (той още не е изтеглен за участие в операция „Анвил“), 76-и танков корпус е срещу 2 британски корпуса — 13-и и 10-и, а 51-ви планински е изправен срещу 2-ри полски корпус на адриатическия бряг.

В началото на юли възпрепятстваният от лошото време център на съюз-ническите войски най-после успява да пробие германската отбрана при Тра-зимено, обаче след няколко дни отново е спрян на линията при Арецо. На 15 юли германците се измъкват незабелязано от там и бавно отстъпват към от-бранителната линия при Арно от Пиза през Флоренция и на изток. Там съюз-ническите армии са принудени да спрат за по-дълго време. Целта им — Готи-ческата отбранителна линия, е съвсем близо. Известна компенсация за бавното им напредване са превземането на Анкона от поляците на 18 юли и зав-ладяването на Ливорно от американците на 19 юли, което скъсява пътя за снабдяването им.

С оглед на желанието на британците, особено на Александър и Чърчил, за продължаване на кампанията в Италия въпреки непрекъснатите разочарования и намалените сили се подготвят планове за голяма офанзива през есента срещу Готическата линия. Надеждите са, че това все още ще бъде от полза, тъй като ще отклони повече германски войски от главните театри на военните действия, а при евентуално рухване на германската отбрана на Западния фронт германските войски ще бъдат изтеглени от Италия и това ще даде на Александър възможност да нахлуе в Северна Италия, настъпвайки към Триест и Виена.

Предишният план за атака на Готическата линия, изготвен от началник-щаба на Александър — Хардинг, и щаба на армейската групировка, се основава на идеята за изненадващо вклиняване през центъра на германския фронт в Апенините. Обаче на 4 август командващият 8-а армия Оливър Лийс убеждава Александър да приеме друг план. В основата му е тайното прехвърляне на 8-а армия обратно в адриатическата страна на Италия, откъдето тя трябва да си пробие път към Римини. След като с това действие вниманието на Кеселринг бъде приковано към Адриатическото крайбрежие, 5-а армия трябва да нанесе удар вляво от центъра, като главната й цел е Болоня. После, когато Кеселринг отговори на тази нова атака, 8-а армия отново трябва да се втурне напред и да навлезе в долината на Ломбардия, където бронетанковите й части биха имали по-голям простор за маневриране от когато и да било след влизането им в Италия.

Въпреки свързаните с изпълнението му административни проблеми този нов план е за предпочитане, тъй като перспективите пред първия намаляват поради оттеглянето на французите с техните опитни планински части. Лийс също смята, че 5-а и 8-а армия ще действат по-добре, ако не са насочени срещу един и същ обект. Александър бързо се съгласява с доводите им и приема но-вия план, който носи кодовото наименование операция „Олив“ („Маслина“).

Той има слаби места, които си проличават едва когато операцията вече е започнала. Въпреки че вече не е нужно 8-а армия да преодолява планински хребети, сега тя има неприятната задача да преминава редица реки, които забавят придвижването й. За разлика от нея Кеселринг има изгода от това, тъй като на негово разположение е добър успореден път, по който да прехвърля частите си там, където има нужда. Това е шосе № 9 — главният път от Римини на запад през Болоня. Изготвилите плана, изглежда, са възлагали големи надежди и на това, че времето още дълго ще бъде сухо. Във всечи случай обаче теренът северно от Римини, макар и равен, е блатист и далеч не е подходящ за бърз напредък на бронетанкови части.

Офанзивата на генерал Александър започва добре на 25 август — десет дни по-късно от първоначално определената дата. Германците отново са изненадани, защото не са забелязали придвижването на британския 5-и корпус (5 дивизии) и на канадския 1-ви корпус (2 дивизии) на позиции в готовност за атака зад 2-ри полски корпус. (Британският 10-и корпус продължава да държи планинския сектор близо до центъра, а 13-и корпус се придвижва още по на запад, за да помогне на предстоящата атака на 5-а армия.)

Адриатическият сектор се държи само от 2 не особено силни дивизии, макар че те имат подкрепата на 1-ва парашутна дивизия. По това време основното придвижване на германските войски е от изток към запад. Придвижването на полския корпус по Адриатическото крайбрежие не привлича много внимани-ето на германците и те реагират едва на 29 август — четири дни след като тези 3 съюзнически корпуса напредват на широк фронт, през което време изминават 16 км от река Метауро към Фоли. До следващия ден още 2 дивизии пристигат на полесражението и помагат да бъде спряно съюзническото настъпление, обаче идват твърде късно, за да попречат на съюзниците да стигнат на 2 септември брега на река Конка на 12 км по-нататък.

Устремът на 8-а армия обаче намалява. Главното сражение е да се овладее на 4 септември хребетът Корияно, който се намира зад Ауса — още две реки за пре-одоляване. Там настъплението на британците е спряно окончателно. Германците получават неочаквана помощ от излелите се на 6 септември проливини дъждове Кеселринг е наредил общо отстъпление за останалите си дивизии, заели позиции по Готическата отбранителна линия. Те скъсяват фронта и така освобождават някои части, за да бъдат изпратени в адриатическия сектор. Това частично изтегляне дава възможност за преминаване на река Арно и 5-а армия започва да се готви за атака. От 10 септември нататък американският 2-ри и британският 13-и корпус атакуват слабо защитената, но упорито отбранявана германска позиция и едва след седмица успяват да пробият през прохода Ил Джиога северно от Флоренция. Изглежда, и този път Кеселринг е заварен неподготвен и едва на 20 септември, десет дни след започването на атаката, разбира, че това е голяма съюзническа офанзива, когато в този сектор са хвърлени 2 дивизии.

През това време американската 88-а пехотна дивизия, която е в резерв, напредва, за да атакува Болоня от изток. Дори тогава, въпреки че германците отстъпват от Готическата линия, както и от намиращата се зад нея позиция при Монте Баталя, те успяват да отблъснат съюзническите атаки. В края на септември Марк Кларк е принуден да се върне към идеята за директна атака срещу Болоня.

Междувременно 8-а армия все още среща трудности на адриатическия фланг. До 17 септември подразделения от 10 германски дивизии пристигат в района на сраженията и помагат за спирането на настъплението й. Въпреки че на 21 септември канадците успяват да стигнат Римини и делтата на река По, германците отстъпват до друга отбранителна линия, брега на река Усо — ис-торическия Рубикон. В този равнинен, но прорязан от реки район все още има тринайсет реки за преминаване преди По, по време на което са загубени 500 танка, които засядат в блатата или се повреждат, а много от пехотните дивизии остават в минимален състав. Това позволява на германците да прехвърлят голяма част от войските си, за да спрат настъплението на 5-а армия.

На 2 октомври започва подновеното настъпление на Марк Кларк към Болоня, този път по шосе № 65. В него участват и четирите дивизии на неговия 2-ри копус, обаче отбраняващите се германци се сражават с такава упоритост, че през следващите три седмици американското настъпление напредва едва по 2 км на ден, а на 27 октомври офанзивата е спряна. До края на октомври настъплението на 8-а армия също спира, след като са преминати още пет реки, а По все още е отдалечена на 80 км.

Единствените по-съществени промени през този период са в командването. Кеселринг е ранен при автомобилна злополука и заменен от Фитингхоф.

Макрири сменя като командир на 8-а армия Лийс, който е изпратен в Бирма. Към края на ноември Мейтланд Уилсън е изпратен във Вашингтон и е заменен от генерал Александър, а Марк Кларк поема командването на армейската групировка в Италия.

Положението на съюзниците в края на 1944 г. е много разочароващо в сравнение с големите надежди от пролетта и лятото. Въпреки че Александър все още е настроен оптимистично за настъплението в Австрия, бавното на-предване по италианския полуостров прави тази далечна перспектива все по-нереалистична. В доклада си от 22 ноември до британския Комитет на начал-ник-щабовете Мейтланд Уилсън сам признава това. Показателни за недоволството и неувереността на съюзническите войски са зачестилите случаи на дезертьорство.

Последната съюзническа офанзива за 1944 г. има за цел превземането на Болоня и Равена за зимни бази. На 4 декември канадците в 8-а армия успяват да завземат Равена и успехът им принуждава германците да изпратят 3 дивизии, за да спрат по-нататъшното й настъпление. Това като че ли предлага на 5-а армия по-добри възможности. Но те не са реализирани поради една противникова атака в долината Сенио на 26 декември по идея на Мусолини, който иска да подражава на контраофанзивата на Хитлер в Ардените. В нея основно участие вземат останали му верни италианци. Скоро тя е спряна с лекота. Обаче 8-а армия е изтощена и изпитва недостиг на муниции, а се знае, че близо до Болоня германците имат силни резерви. Затова Александър решава съюзническите армии да преминат в отбрана и да се подготвят за мощна пролетна офанзива.

Надеждите, възлагани на италианската кампания, намаляват още повече след решението на обединените началник-щабове за изтегляне на още 5 дивизии от този театър на военните действия, за да бъдат прехвърлени на Западния фронт. Целта е да се засили мощта на съюзническите армии там за пролетната им офанзива в Германия. В резултат там са прехвърлени 2 дивизии на канадския корпус, въпреки че след това не се налага да се изпращат други дивизии.

Трийсет и първа глава

Освобождаването на Франция

Преди да започне, нахлуването в Нормандия се смята за изключително рис-ковано начинание. Съюзническите войски трябва да слязат на бряг, окупиран от противника в продължение на повече от четири години, през които той е имал много време да го укрепи, да постави препятствия и да го осее с мини. За защитата му германците разполагат на Запад с 58 дивизии, 10 от които са бронетанкови, и могат бързо да нанесат танков контраудар.

Възможностите на съюзниците да приведат в действие струпаните в Англия големи сили са ограничени от това, че трябва да прекосят морето, а също и от броя на наличните десантни съдове. В началната фаза на операцията те могат да прехвърлят само 6 дивизии по море и 3 по въздуха и едва след седмица броят им може да бъде удвоен.

Така че те съвсем основателно се притесняват за успеха на нападението срещу наречения от Хитлер Атлантически вал — едно страховито име, както и от риска да бъдат натикани обратно в морето.

Скоро след десанта първоначално заетите позиции бързо се превръщат в плацдарм, широк 130 км. Противникът така и не успява да нанесе с опасен кон-траудар, преди съюзническите войски да преминат в настъпление от устано-вения плацдарм. Това става по начин и на място, което фелдмаршал Монт-гомъри предварително е планирал. Тогава цялата германска отбранителна линия във Франция бързо рухва.

В ретроспекция избраният за нахлуването път изглежда удивително лесен и сигурен. Но впечатлението е измамно. Това е операция, която „се развива според плана“, но не и според определеното предварително разписание. В самото начало границата между успеха и провала е много тънка. Крайният триумф засенчва факта, че в началото съюзниците са в голяма опасност и се разминават на косъм с провала.

Общото впечатление, че операцията е преминала гладко и сигурно, се създава от по-късните обяснения на Монтгомъри. Той твърди, че „битката се е водила точно според изготвения преди нахлуването план“ и това се потвърждава от факта, че съюзническите армии стигат за 90 дни до Сена — до линията, посочена на изготвената през април предварителна карта на плана, с указание да бъде достигната до „Д плюс 90“68.

Това е типичният за „Монти“ начин да твърди, че всяка ръководена от него операция винаги се е развивала точно така, както той я е планирал, с увереност-та и прецизността на машина или пък благодарение на божественото прови-дение. Този му маниер често прикрива приспособимостта му към обстоятел-ствата и го лишава от полагащото му се признание, че е едновременно гъвкав и решителен пълководец.

Според първоначалния план Кан трябва да бъде превзет на 6 юни — първия ден на десанта. Началото е добро и бреговите укрепления са завзети до 9 часа сутринта. В разясненията си Монтгомъри обаче скрива, че настъплението във вътрешността към Кан започва едва следобед. Това се дължи отчасти на парализиращото задръстване по брега, както и обаче на прекалената предпаз-ливост на командирите, действащи на мястото, и то в момент, когато там няма нищо, което да ги спре. Когато след време те напредват към Кан — основния пункт в зоната на нахлуването, една танкова дивизия — единствената в цялата зона на десанта в Нормандия — пристига там и спира придвижването на съюзническите части. На следващия ден пристига още една танкова дивизия. Минава повече от месец, докато Кан е превзет и прочистен след много тежки сражения.

Първоначално Монтгомъри възнамерява един танков отряд да настъпи веднага откъм британския фланг във вътрешността към Вилер-Бокаж на 30 км от брега и така да блокира пътищата на запад и на югозапад от Кан. Това обаче не се споменава в разказа му. Истината е, че настъплението се развива твърде бавно, въпреки че съпротивата западно от Кан е незначителна, след като вече е бил направен пробив в бреговата охрана. По-късно някои военнопленници разкриват, че в продължение на три дни един участък от фронта, широк 16 км, е бил отбраняван само от едно-единствено мобилно германско подразделение — разузнавателен батальон. Тогава на полесражението започва да пристига трета бронетанкова дивизия, която също заема позиции там. Въпреки че успяват да влязат на 13 юни във Вилер-Бокаж, британците след това са прогонени от там. Германската отбрана е подсилена и с четвърта бронетанкова дивизия. Изминават два месеца преди Вилер-Бокаж да бъде окончателно превзет.

Първоначално се предвижда целият полуостров Котантен заедно с при-станищния град Шербур да бъдат завзети за две седмици, след което на за-падния фланг да се пристъпи към настъпление от вече заетия плацдарм по формулата „Д плюс 20“, т.е. в срок от двайсет дни след първия ден на десанта. Настъплението във вътрешността от брега, където слизат американците, също се извършва обаче много по-бавно от очакваното, въпреки че по-голя-мата част от германските сили и пристигналите по-късно подкрепления са заети да отблъскват британското настъпление на източния фланг близо до Кан, както Монтгомъри наистина е очаквал.

В основни линии, настъплението на западния фланг действително се развива съгласно плана на Монтгомъри, но започва едва в края на юли — „Д плюс 56“, т.е. 56 дни след първия ден на десанта.

Предварително е ясно, че ако съюзниците успеят да установят достатъчно широк и дълбок плацдарм, за да могат да прехвърлят силите си от другата страна на Ламанша, общата им численост ще е много по-голяма, отколкото на противника, и, рано или късно, настъплението от установения плацдарм ще започне. Никоя язовирна стена не е толкова здрава, че да удържи постоянно нахлуващия поток на съюзническите сили, ако те успеят да си осигурят достатъчно пространство, на което да струпат всичките си части.

На практика удължаването на „битката за плацдарма“ е в полза на съюзниците. Въпреки че по-голямата част от германските сили на Запад са съсредоточени там, те пристигат на малки части поради разногласия в германското Върховно командване и поради непрекъснатите пречки, създавани от многобройната съюзническа авиация, която има господство във въздуха. Първи пристигат танковите дивизии. Те се използват да спрат придвижването на съюзническите войски и поради това са принудени да действат като пехотни. В резултат германците губят мобилните си сили, които са им толкова необходими за бойни действия на открит терен. Упоритата съпротива на противника, която отначало забавя за дълго настъплението на съюзниците от плацдарма, по-късно им осигурява свободен път през Франция веднага след като излизат от него.

Войските на съюзниците изобщо не биха могли да дебаркират на брега, ако нямаха тотално превъзходство във въздуха. Те дължат много и на подкрепата от корабната артилерия, обаче решаващият фактор е парализиращият ефект на съюзническите военновъздушни сили, ръководени от главния маршал на авиацията Тедър — заместник на върховния главнокомандващ Айзенхауер. Като разрушават повечето мостове на Сена на изток и на Лоара на юг, те превръщат района на военните действия в Нормандия в стратегически изолирана зона. Германските резерви са принудени да минават по дълги обходни пътища и са подложени на непрекъснати въздушни атаки, което ги забавя безкрайно много и ги принуждава да пристигат на части.

Почти в същата степен съюзниците са улеснени от разногласията в гер-манската страна — между Хитлер и неговите генерали, както и между самите генерали. Главната трудност за германците произтича най-вече от това, че трябва да отбраняват фронт, дълъг 5000 км — по крайбрежието от Холандия покрай бреговете на Франция, та чак до планинската граница на Италия. Половината от техните 58 дивизии са от статичен тип и са приковани към опре-делени сектори от тази дълга брегова линия. От другата половина 10 са бро-нетанкови и високомобилни. Това дава на германците възможността да си осигурят смазващо превъзходство в даден район и да изтласкат нашествени-ците обратно в морето, преди те да могат да се укрепят на брега и да предпри-емат настъпателни действия към вътрешността.

В деня „Д“ единствената дивизия, която се е намирала в Нормандия, и то близо до мястото, където съюзниците слизат на брега, успява да попречи на Монтгомъри да превземе в същия ден основния пункт Кан, както се е надявал. Част от нея дори пробива британския фронт и започва настъпление по брега, но пробивът е твърде малък и не постига значителен резултат.

Ако дори само трите бронетанкови дивизии от общо десетте, които на чет-въртия ден са съсредоточени в района на сражението, са били на разположе-ние, за да се намесят в първия ден на десанта, съюзниците са щели да бъдат изтласкани от местата, в които войските им дебаркират на брега, преди да са можели да се съединят и да се укрепят на заетите позиции. Но такъв бърз и мощен контраудар не е нанесен поради разногласия в германското Върховно командване както в оценките за мащабите на десанта, така и за начина, по който той е трябвало да бъде отблъснат.

Преди започването на десанта интуицията на Хитлер се оказва по-вярна от прогнозите на генералите му за вероятното място, в което съюзниците ще се опитат да слязат на брега. След извършването на десанта обаче неговата на-меса и стриктен контрол лишават генералите от възможността да се справят с положението и в крайна сметка водят до катастрофа.

Главнокомандващият Западния фронт фелдмаршал Фон Рундщет очаква съюзниците да започнат операцията по нахлуването в по-тясната част на Ла-манш, между Кале и Диеп, основавайки се на убеждението, че това е по-пра-вилният стратегически курс, който съюзниците би трябвало да следват. Но то в голяма степен се дължи на липсата на достатъчна информация. От безмълвния остров не изтичат никакви важни сведения, къде се съсредоточават войските, определени за десанта.

При последвалите по-късно разпити началник-щабът на Рундщет — генерал Блументрит, разказва в какво голямо неведение се е намирало германското разузнаване: „От Англия идваше много малко достоверна информация. От разузнаването ни докладваха само приблизително къде са съсредоточени британските и американските войски в Южна Англия. В Англия имахме малко германски агенти, които докладваха с радиопредаватели това, което забелязваха. Но те не успяваха да научат нещо по-значително… нищо, което научавахме, не ни даваше категорични сведения, къде в действителност щеше да бъде извършена предстоящата операция“.

Хитлер има обаче „предчувствие“ за Нормандия. От март нататък той изпраща на генералите си неколкократни предупреждения за възможен десант между Кан и Шербур. Как успява да стигне до това заключение, което в крайна сметка се оказва вярно? Според генерал Варлимонт, който е към неговия щаб, то се основава на сведенията за общото разположение на войските в Англия — известно е, че американците са в югозападната част, а и на убеждението на Хитлер, че съюзниците ще се стремят да превземат някое голямо пристанище колкото може по-скоро, а Шербур отговаря най-много на тази цел. Заключението на Хитлер е подкрепено и от докладите на някои наблюдатели за голяма учебна десантна операция в Девон, където войските дебаркират в един равен участък с открита брегова линия, подобна на тази в Нормандия.

Ромел, който пряко ръководи силите по брега на Ламанша, споделя мнението на Хитлер. През последните няколко месеца той полага енергични усилия да ускори изграждането на подводни прегради, на неуязвими от бомби бункери и поставянето на минни заграждения. До юни те вече са много по-нагъсто, отколкото през пролетта. За щастие на съюзниците той няма нито време, нито възможности да приведе отбранителните съоръжения в Нормандия в състоянието, което би искал, или поне в състоянието на отбранителните съоръжения на изток от Сена.

Ромел има и разногласия с Рундщет относно начина, по който трябва да бъде посрещнато нахлуването. Рундщет разчита на план за нанасяне на мощен контраудар, с който да бъдат разгромени съюзниците, след като слязат на брега. А според Ромел тогава ще е твърде късно, като се има предвид господството на съюзническата авиация във въздуха и способността и да забави съсредоточаването на германските резерви за контраатака. За него най-добрата възможност е нашествениците да бъдат разгромени още преди да успеят да прехвърлят достатъчно сили на отсрещния бряг. От щаба на Ромел разказват как „той е дълбоко повлиян от спомена за Африка, когато е бил прикован на едно място дни наред от авиация, далеч не толкова силна както тази, пред която ще бъде изправен сега“.

Реалният план е компромис между тези различни мнения и както се казва, Ромел „пада от двата стола на земята“. Още по-лошо е това, че Хитлер на-стойчиво се опитва да контролира битката от далечния Бертесгаден и държи здраво в ръцете си използването на резервите.

На разположение на Ромел в Нормандия има само една бронетанкова дивизия и той я придвижва наблизо зад Кан. Така тя успява да спре настъплението на британците там в деня „Д“. Той се моли напразно за още една дивизия, която да разположи близо до Сен Ло — близо до брега, където слизат американците.

В самия ден „Д“ германската страна губи ценно време в спорове. Най-близката част от общите резерви е 1-ви СС танков корпус, който се намира северозападно от Париж, обаче Рундщет не може да го придвижи без разре-шение от щаба на Хитлер. Блументрит заявява: „В 4 часа сутринта им сеобадих по телефона от името на фелдмаршал Фон Рундщет и поисках разре-шение за придвижването на този корпус, за да засилим мощта на удара на Рундщет. Но Йодл, който говореше от името на Хитлер, отказа да го даде.

Той се съмняваше, че десантът в Нормандия е нещо повече от заблуждаваща маневра, и беше сигурен, че предстои друг десант източно от Сена. Споровете продължиха през целия ден до 16 часа следобед, когато най-после ни раз-решиха да използваме този корпус“.

Други два изненадващи факта от първия ден на десанта са, че самият Хитлер е бил в неведение за него до късно сутринта, а Ромел е отсъствал от района. Ако това не е било така, може би действията са щели да бъдат по-бързи и по-решителни.

Хитлер, подобно на Чърчил, има навика да стои буден до късно след полунощ — навик, който е много изтощителен за щаба му, тъй като много често на сутринта, когато трябва да решават важни проблеми, хората са недоспали. Йодл, който не желае да смущава съня на Хитлер до късно сутринта, на своя глава отказва да изпълни молбата на Рундщет за освобождаване на резервите.

Разрешението може би е щяло да бъде дадено по-рано, ако Ромел не е отсъствал от Нормандия, тъй като за разлика от Рундщет той често телефонира директно на Хитлер и все още има повече влияние над него от всеки друг генерал. Предния ден обаче Ромел напуска щаба си и заминава в Германия. Тъй като поради силния вятър и бурното море вероятността за десант е била малка, той решава да посети Хитлер — за да го накара да разреши изпращането на повече дивизии в Нормандия — и пътьом да се отбие вкъщи, близо до Улм, заради рождения ден на жена си. Преди да се отправи за срещата с Хитлер рано на следващата сутрин, му съобщават по телефона, че нахлуването е започнало. Ромел се връща в щаба едва вечерта, през което време десантните части заемат позиции на брега.

Командващият армията в тази част на Нормандия също отсъства, за да ръководи едно учение в Бретан, а командирът на резервния танков корпус е на посещение в Белгия. Според твърденията друг високопоставен командир е прекарал нощта при някакво момиче. Така че решението на Айзенхауер де-сантът да започне въпреки бурното море е било от полза за съюзниците. Странното през следващите седмици е това, че макар Хитлер правилно да е отгатнал мястото на нахлуването, той започва упорито да си мисли, че то е само прелюдия към втори, по-голям десант източно от Сена. Затова не е склонен да позволи резервите да бъдат придвижени от там в Нормандия. Убеждението, че предстои втори десант, се дължи на прекалено завишените оценки на германското разузнаване за броя на съюзническите дивизии, струпани от дру-гата страна на Ламанш. Това отчасти се дължи и на един британски план за заблуждаване на противника, но е и последица, както и доказателство, че във Великобритания са били взети стриктни мерки против шпионските действия.

Когато първоначалните контрадействия се оказват неуспешни и явно не могат да попречат на съюзниците да продължат укрепването на плацдарма Рундщет и Ромел скоро разбират колко безполезно е да се опитват да се задържат на каквато и да било отбранителна линия толкова далеч на запад. Блументрит разказва: „В отчаянието си фелдмаршал Фон Рундщет помоли Хитлер да пристигне във Франция, за да разговарят. Двамата с Ромел заминаха да се срещнат на 17 юни с Хитлер в Соасон и се опитаха да му разяснят ситуацията… Обаче Хитлер настоя в никакъв случай да не се отстъпва: «Трябва да останете там, където сте». Той дори не се съгласи да им даде повече свобода на действие, отколкото преди, за да придвижваме войските така, както смятаме, че ще е най-добре… Тъй като не пожела да промени заповедите си, войските трябваше да се държат на своите пропукващи се позиции. Вече нямаше никакъв план. Просто се опитвахме, без каквато и да било надежда, да се съобразяваме със заповедта на Хитлер линията Кан-Авранш да бъде удържана на всяка цена“.

Хитлер отхвърля предупрежденията на фелдмаршалите, уверявайки ги, че новото оръжие (летящите бомби „Фау“) скоро ще окаже решаващо въздей-ствие върху хода на войната. Тогава фелдмаршалите настояват то да бъде използвано, ако е толкова ефикасно, срещу местата на десанта или (ако това е технически трудно) срещу отправните пристанища на десанта в Южна Англия. Хитлер настоява, че бомбените удари трябва да бъдат насочен срещу Лондон, „за да бъдат накарани британците да сключат мир“.

Летящите бомби обаче не дават желания от Хитлер резултат, а натискът на съюзниците в Нормандия се засилва. Когато един ден от щаба на Хитлер питат по телефона: „Какво да правим?“ и Рундщет отговаря: „Ще прекратите войната! Какво друго можете да направите“, Хитлер решава да уволни Рундщет и да го замени с Клуге, който е на Източния фронт.

„Фелдмаршал Фон Клуге беше енергичен и агресивен тип войник, отбелязва Блументрит. Отначало той беше много весел и самоуверен, като всички новоназначени командири… Обаче след няколко дни стана много мрачен и мълчалив. Хитлер не хареса променения тон на докладите му“.

На 17 юли Ромел е тежко ранен, когато колата му катастрофира, след като е била атакувана на пътя от съюзнически самолети. Три дни по-късно, на 20 юли, е извършен опит за убийство на Хитлер в щаба му в Източна Прусия Бомбата на конспираторите пропуска главната цел, но нейната „ударна вълна“ дава ужасно отражение върху битката на Запад в най-критичния момент. Блу-ментрит си спомня: „Когато Гестапо започна да разследва заговора… те от-криха документи, в които се споменаваше името на фелдмаршал Фон Клуге, и той стана обект на сериозни подозрения. След това друг инцидент влоши още повече нещата. Скоро след настъплението на генерал Патън от Нормандия, точно когато се водеше решителната битка при Авранш, връзката междуфелдмаршал Фон Клуге и щаба му беше прекъсната в продължение на повече от 12 часа. Той беше отишъл на фронта и беше попаднал под силен артиле-рийски обстрел… Междувременно нас ни «бомбардираха» откъм тила, тъй като дългото отсъствие на фелдмаршала беше разпалило веднага подозренията на Хитлер по повод на намерените документи… Той подозираше, че целта на фелдмаршала да отиде направо на фронта е да се свърже със съюзниците и да преговаря за капитулация. Последвалото завръщане на фелдмаршала не успокои Хитлер. От тази дата нататък заповедите, които му изпращаше, бяха предавани с рязък и дори обиден език. Фелдмаршалът много се разтревожи. Страхуваше се, че всеки момент ще бъде арестуван, а същевременно все повече и повече си даваше сметка, че не може да засвидетелства лоялностга си с никакъв успех на бойното поле.

Всичко това се отрази много зле на каквито и да било възможности да се попречи на съюзниците да настъпят от плацдарма. В дните на кризата фелд-маршал Фон Клуге посвещаваше само част от вниманието си на онова, което ставаше на фронта. Той нервно поглеждаше назад към щаба на Хитлер. Не беше единственият генерал, който се безпокоеше заради заговора срещу Хитлер. През следващите седмици и месеци страхът се разпространи и парализира по-висшите командни среди“.

На 25 юли американската 1-ва армия започва офанзива под кодовото на-именование „Кобра“, а скоро слязлата на брега 3-та армия на Патън е готова да я последва. За спиране на британците са хвърлени и последните германски резерви. На 31 юли американският авангард пробива фронта при Авранш. Танковете на Патън се втурват стремително през мястото на пробива и бързо се разгръщат в откритото пространство след него. По заповед на Хитлер ос-татъците от танковите части са събрани заедно и са използвани в отчаян опит да се затвори пробивът при Авранш. Той обаче не успява, а Хитлер заядливо казва: „Провали се само защото Клуге не искаше да успее“. Остатъците от германските армии се опитват да се измъкнат от капана, в който са били държани от забраната на Хитлер да се изтеглят навреме. Голяма част от тях попадат в „обръча при Фалез“ и тези, които успяват да се измъкнат, при преминаването на Сена изоставят по-голямата част от тежкото си въоръжение и снаряжението.

Клуге е уволнен. На път към дома той е намерен мъртъв в колата, след като е погълнал отровна капсула. Както обяснява неговият началник-щаб, „той смя-таше, че ще бъде арестуван от Гестапо веднага щом като се прибере у дома“.

Бурни разногласия има не само в германското Върховно командване. За щастие разногласията при съюзниците нямат толкова сериозни последици както за хода на войната, така и за отделни хора, въпреки че стават причина за лоши чувства, които имат отрицателен ефект по-късно.

Най-голямата кавга зад кулисите избухва заради започналото настъпление на британците две седмици преди американците да настъпят по фронта при Авранш. Британското настъпление на 2-ра армия, командвана от генерал Демпси, е предприето срещу най-крайния противников фланг източно от Кан.

Това е най-масираната танкова атака по време на цялата кампания, била е предприета от 3 танкови дивизии, съсредоточени на неголяма площ. Те са събрани тихомълком на малкия плацдарм на брега на река Орн и тръгват от там на 18 юли сутринта след плътен бомбен килим в продължение на 2 часа от 2000 тежки и средни бомбардировача. Германците в този сектор са като вцепенени и повечето от взетите пленници са така оглушени от грохота на експлозиите, че в продължение на 24 часа не могат да бъдат разпитани.

Противниковата отбрана обаче е по-дълбока, отколкото смята британското разузнаване. Очаквайки такъв удар, Ромел я разширява още повече в дълбо-чина и прехвърля там нови подкрепления до навечерието на атаката. Самият той попада под бомбардировката на британската авиация и колата му е ударена близо до село Сент Фоа дьо Монтгомъри. Освен това противникът чува мощния тътен от моторите на танковете, когато британската танкова колона се придвижва на изток през нощта, подготвяйки се за атаката. Командирът на германския корпус генерал Дитрих разказва, че ги чувал от 65 км разстояние въпреки отвличащите вниманието шумове, като долепвал ухо до земята — трик, който бил научил в Русия.

Блестящата първоначална перспектива скоро намалява, след като британците минават първите пояси на защитата. Водещата танкова дивизия е въвлечена в битка с укрепените позиции при селото, вместо да ги заобиколи. Останалите са забавени от прекаленото струпване на превозни средства на едно място и трудно се измъкват от тесния плацдарм. Самият авангард е спрян, преди те да пристигнат на полесражението. До следобед голямата възможност е пропусната.

Този неуспех е забулен от тайнственост. В доклада си Айзенхауер говори за него като за планирано настъпление, насочено към басейна на Сена и към Париж. Обаче във всички британски исторически книги, излезли след войната, се твърди, че то не е имало толкова далечни цели и че настъпление на този фланг изобщо не е било предвиждано.

Те се позовават на разказа на Монтгомъри, който настоява, че тази операция е била само „битка за позиция“, имаща за цел да създаде „заплаха“ и да помогне на американското настъпление, „а на второ място — да осигури площ, на която да бъдат разгърнати по-големи сили, готови да нанесат удар на юг и на югоизток, когато американските войски напреднат на изток, за да се съединят с тях“.

В следвоенните си мемоари Айзенхауер тактично избягва каквато и да било споменаване на тази битка, а Чърчил се спира съвсем бегло на нея.

Всеки от задкулисните участници навремето си дава сметка за разразилия се голям скандал. Командващите авиацията, особено маршал Тедър, са много разгневени. Това личи от дневника на военноморския адютант на Айзенхауер капитан Бътчър. „На свечеряване Тедър се обади на Айк и каза, че Монти фактически е спрял напредъка на неговите танкове. Айк беше бесен“. Според Бътчър на следващия ден Тедър телефонирал на Айзенхауер от Лондон и му съобщил, че ако бъде поискано, британският Комитет на началник-щабовете е готов да уволни Монтгомъри, въпреки че самият Тедър отрича това в разказа си за случая.

Съвсем естествено е първата реакция на Монтгомъри на тези оплаквания да бъде твърдението, че никога не е било планирано настъпление в този фланг, Това твърдение скоро се превръща в убеждение и оттам нататък военните изторици го приемат като нещо безспорно. То обаче противоречи на кодовото название на операцията „Гудууд“ (място за конни надбягвания в Англия).

Освен това в първия си доклад за настъплението на 18 юли Монтгомъри упот-ребява думата „пробив“. Нещо повече, неговата оценка, че е доволен от „раз-воя на събитията“ през първия ден, противоречи на пасивните действия на британските войски през втория. Тъкмо тази пасивност вбесява командването на ВВС, което не би разрешило да се използват такива големи сили на авиацията, ако не е било сигурно, че е било запланувано масово настъпление от плацдарма.

По-късното твърдение на Монтгомъри не е съвсем вярно и не му е от полза. Според него той не е планирал масово настъпление от плацдарма на този фланг и не е разчитал на него. Би било глупаво от негова страна обаче да не отчита възможността германците да не издържат на този масиран удар и да не се възползва от това, ако нещата се развият така.

Командващият 2-ра армия Демпси не изключва възможността за бърз срив в германската отбрана и се премества в щаба на танковия корпус, за да бъде готов да разшири евентуалния пробив: „Намеренията ми бяха да завладея всички и подходящи места за преминаване на река Орн от Кан до Аржантои сюр Крьоз“. Така е можело да се постави бариера в германския тил и да се направи по-ефикасен капан на германците, отколкото би могло да постигне американското настъпление от плацдарма срещу западния фланг. На 18 юли по обед има голяма вероятност надеждата на Демпси за голям пробив да се осъществи. Като се имат предвид изказаните от него намерения, си заслужава още веднъж да се обърне внимание на твърденията, че не е бил планиран пробив към Фалез. Та Аржантон сюр Крьоз, за който Демпси споменава, е двойно по-далеч. Освен това Демпси си е давал сметка, че ако надеждите му не се оправдаят, това може и да му бъде от полза. Когато един от офицерите в щаба му предлага да протестира против критичната оценка на операция „Гудууд“ в печата, той отговаря: „Не се безпокойте. Това ще ни е от полза ище изиграе ролята на най-добрия план за прикритие на истинските ни намере-ния“. Американското настъпление на противоположния фланг в значителна степен дължи успеха си на факта, че вниманието на противника е приковано от заплахата за пробив в отбраната му близо до Кан.

Настъплението при Авранш, толкова далеч на запад, обаче не е в състояние да отреже толкова бързо пътя за отстъпление на германците. Перспективите за подобен успех зависят от това, дали ще бъде извършен много бърз преход на изток, или противникът ще продължи да се държи на позициите си дотогава, докато сам не падне в капана.

В крайна сметка, когато на 31 юли настъплението при Авранш започва, в широкия 150 км коридор между този град и Лоара има само няколко отдале-чени един от друг германски батальона. Така че американският авангард на-предва на изток, без да срещне съпротива. Съюзническото Върховно команд-ване пропилява обаче най-добрия си шанс да се възползва от тази голяма възможност, придържайки се към остарялата си програма, приета още преди нахлуването, според която следващата стъпка трябва да бъде придвижване в западна посока, за да бъдат завзети пристанищата на Бретан69.

Отклонението заради завземането на пристанищата на Бретан не носи някакви големи преимущества. В Брест германците успяват да се задържат до 19 септември — 44 дни след като Патън прибързано обявява превземането му, а Лориан и Сен Назар остават във вражески ръце до края на войната.

Изминават две седмици преди американските части да напреднат достатъчно в източна посока, за да стигнат до Аржантон сюр Крьоз и да застанат на една линия с левия фланг на британците, чието настъпление през това време е спряно отвъд Кан. Това е повод за нова размяна на взаимни обвинения. Когато на Патън е казано, че не трябва да настъпва на север, за да затваря празнината и да блокира пътя за отстъпление на германците, като по този начин се сблъсква с британците, той се провиква по телефона: „Оставете ме да стигна до Фалез и след това ще натикаме британците обратно в морето, както им се случи едно време при Дюнкерк“.

Очевидно е, че германските войски са щели да имат достатъчно време да се изтеглят обратно при Сена и да създадат там силна, препречваща пътя на съюзниците отбранителна линия, ако Хитлер не е продължавал с такава упо-ритост да държи на глупавите си заповеди, забраняващи отстъпление. Тъкмо тази негова грешка връща загубените възможности на съюзническите войски и им позволява да освободят Франция тази есен. Войната лесно би могла да приключи през септември 1944 г. В битката за Нормандия е хвърлена по-голямата част от германските сили на Запад. Те остават там, докато ги разгромяват и голяма част от тях попадат в капан поради заповедта на Хитлер да „не се отстъпва“. Останките им засега избягват да оказват съпротива и докато отстъпват — повечето пеш, — скоро са задминати от британските и американските моторизирани колони. Когато в началото на септември след бърз преход от Нормандия съюзниците наближават германската граница, няма организирана съпротива, която да спре настъплението им в сърцето на Германия70.

На 3 септември една водеща част на британската 2-ра армия — гвардейската бронетанкова дивизия, навлиза в Брюксел, след като изминава 120 км през Белгия, тръгвайки сутринта от Северна Франция. На следващия ден 11-а бро-нетанкова дивизия, която се движи успоредно с нея, продължава да настъпва към Антверпън и завзема обширното пристанище непокътнато, преди изненаданите там германски подразделения да имат време да подготвят каквито и да било взривявания. Същия ден авангардът на американската 1-ва армия превзема Намюр, на брега на река Мьоз.

Четири дни преди това, на 31 август, предните части на командваната от Патън 3-та американска армия преминават Мьоз при Вердюн, на 160 км на юг. На следващия ден техни предни отряди продължават напред, без да срещнат съпротива, до Мозел близо до Мец, на 60 км по на изток. Там те са само на 50 км от големия индустриален район Саар на германската граница и на по-малко от 150 км от Рейн. Обаче главните части не могат веднага да ги последват в настъплението към Мозел поради липса на гориво и се придвижват по брега на реката едва на 5 септември.

През това време противникът успява да събере 5 оредели дивизии, много зле въоръжени и с много малко противотанкови оръдия, които застават срещу силните 6 американски дивизии, представляващи авангардът на силите на Патън.

Междувременно британците пристигат в Антверпън, който също се намира по-малко от 150 км от мястото, където Рейн влиза в най-голямата индустриална област на Германия — Рур. Ако Рур бъде завладян, Хитлер не би могъл да продължи войната.

Сега на този фланг срещу британците има огромна, широка 150 км дупка. В момента няма германски сили, които да я запълнят. Рядко в някоя война е имало подобна възможност.

Когато на 4 септември следобед новината за тази критична ситуация стига до Хитлер в щаба му далеч на Източния фронт, той се обажда по телефона на командващия парашутните войски генерал Щудент, който се намира в Берлин. Щудент получава заповед да се погрижи за този открит фланг от Антверпън до Маастрихт и да организира отбранителна линия по протежение на канала Алберт с онези войски, които успее да събере от гарнизона в Холандия, като същевременно изпрати бързо и парашутните подразделения, разпръснати в различни части на Германия на тренировъчни лагери. Те са вдигнати по тревога и прегрупирани максимално бързо. Новосформираната част получава оръжията си едва когато пристига в пунктовете за преподготовка, след което веднага е изпратена на фронтовата линия. Всичките парашутисти са едва около 18 000 души и не се равняват дори на една пълна съюзническа дивизия.

Тази странна сбирщина е наречена „1-ва парашутна армия“ — претенциозно наименование, което прикрива редица недостатъци. В помощ на слабите и сили са изпратени полицаи, моряци, оздравяващи болни, ранени, както и 16-годишни момчета. Има недостиг на оръжия. Освен това районът по канала Алберт не е подготвен за отбрана в северния му край. Там няма укрепления, бункери и окопи.

След войната генерал Щудент заявява: „Внезапното проникване на бри-танските танкови сили в Антверпън напълно изненада щаба на фюрера. В този момент нямахме някакви по-значителни резерви нито на Западния фронт нито в рамките на страната. Поех командването на дясното крило на Западния фронт при канала Алберт на 4 септември. В този момент разполагах само с наборници, оздравяващи войници и една дивизия от бреговата охрана в Хо-ландия. Те бяха подсилени с един отряд танкове — общо 25 танкове и само-ходни оръдия“.

По това време, както показват заловените архиви, по целия Западен фронт германците имат по-малко от 100 годни за действие танка срещу над 2000 в авангардите на съюзниците. Те могат да разчитат само на 570 самолета за подкрепа от въздуха, докато британската и американската авиация действат на Западния фронт с над 14 000 самолета. Така превъзходството на съюзниците в танкове е 20 : 1, а в самолети 25:1.

Макар пълната победа да изглежда близо, първоначалният устрем на съюз-ниците постепенно отслабва. През следващите две седмици до 17 септември те напредват много малко.

След престой за „почивка, попълване на запасите с гориво и прегрупиране“ на 7 септември британският авангард възобновява настъплението и скоро успява да премине на едно място канала Алберт. Но през следващите дни изминава само 30 км — до канала Мьоз-Ескот. Този кратък преход е извършен през блатиста, покрита с ниски храсти местност, през която минават голям брой малки потоци, а германските парашутисти, които се бият отчаяно, оказват несъответстваща на малката им численост силна съпротива.

1-ва американска армия се изравнява с британците, но не напредва в дълбо-чина. По-голямата й част се натъква на укрепен пояс и район с каменовъглени мини в района около Аахен, който пречи за минаването през прочутата в историята „врата“ за влизане в Германия. Там американците са въвлечени в позиционни сражения и настъплението им е спряно, а благоприятните възмож-ности постепенно намаляват. Когато стигат германската граница, разстоянието между района на Аахен и областта около Мец, широко 130 км, се защитава само от 8 противникови батальона, разпръснати по високите части на по-критите с гори Ардени. Точно този труден за преминаване терен германците използват най-ефикасно за изненадващото си танково настъпление във Фран-ция през 1940 г. Поемайки по по-лесните пътища към Германия, съюзниците се натъкват на по-големи трудности.

Те са както на юг, така и на север. Въпреки че 3-та армия на Патън преминава Мозел на 5 септември, две седмици по-късно тя е напреднала твърде малко, а два месеца след това положението е същото. Тя е спряна в атаката срещу Мец и околностите му, където още от самото начало германците успяват да струпат повече войски, отколкото на друго място.

До средата на септември германците успяват за подсилят отбраната си по протежение на целия фронт, особено в най-северния му сектор, който води към Рур, където дупката е най-голяма. Това обстоятелство е твърде небла-гоприятно, защото на 17 септември Монтгомъри започва друго голямо на-стъпление към Рейн при Арнем. Там той възнамерява да стовари от въздуха сформираната неотдавна 1-ва съюзническа въздушнодесантна армия, за да разчисти пътя на 2-ра британска армия.

Това настъпление обаче е спряно от противника, преди да стигне целта си, и голяма част от британската 1-ва въздушнодесантна дивизия, която е спусната при Арнем, остава там изолирана и принудена да се предаде след опит да продължи да се държи до пристигането на помощ. Дивизията става легендарна с проявената от нея храброст. Американската 1-ва армия прекарва следващия месец в мъчителни опити да сломи противниковата отбрана при Аахен, а през това време Монтгомъри докарва 1-ва канадска армия да ликвидира двата германски „обръча“ по крайбрежието източно от Бруге и на остров Валхерен, който се контролира пътят нагоре по устието на река Шелда към Антверпън. Така точно по време на операцията при Арнем германската позицияна острова пречи на използването на пристанището на Антверпън, Прочист-ването на тези „обръчи“ се оказва мъчителна и бавна работа, която приключва едва в началото на ноември.

Междувременно укрепването на германския фронт, който трябва да защитава Рейн, напредва по-бързо от настъплението на съюзниците въпреки далеч по-малките материални възможности на Германия. В средата на ноември на Западния фронт започва обща офанзива, в която участват 6 съюзнически ар-мии. Тя постига разочароващо малки резултати, при това на висока цена. Само в най-южния край в Елзас съюзниците успяват да стигнат до Рейн, но това няма голямо значение. На север те все още са на 50 км от този сектор на реката, който е в жизненоважната за Германия област Рур. Той е завзет едва през пролетта на 1945 г.

Цената, която съюзническите армии плащат за пропуснатата възможност в началото на септември, е много висока. От общо 750-те хиляди жертви, които са дадени за освобождаването на Западна Европа, половин милион са след спирането на настъплението през септември. За света тази цена е още по-висока. Поради продължаването на войната от военните действия и в кон-центрационните лагери на германците загиват милиони мъже и жени. Освен това през септември руското настъпление все още не е стигнало Централна Европа.

Какви са причините за пропуснатата възможност, която има толкова ка-тастрофални последици? Британците обвиняват американците, а те от своя страна хвърлят вината върху британците. В средата на август между тях за-почва спор за курса, който съюзническите армии трябва да следват след пре-минаването на Сена.

Поради увеличаващия се поток от подкрепления на 1 август съюзническите сили в Нормандия са разделени на 2 големи армейски групировки, всяка от които се състои от по 2 армии. В 21-ва армейска групировка под командването на Монтгомъри остават британците и канадците, а американците сформират 12-а армейска групировка, командвана от Омар Брадли. Върховният глав-нокомандващ генерал Айзенхауер премества обаче щаба си на континента и на 1 септември поема директно командването. Временна и твърде деликатна уговорка е постигната бързо благодарение на помирителната позиция, възпри-ета от Айзенхауер, която отчита засегнатите чувства на Монтгомъри, както и неговите преценки поради по-големия му опит. Но както често се случва, този компромис, постигнат с най-добри намерения, води до различни търкания.

На 17 август Монтгомъри предлага на Брадли, след като преминат Сена, 12-а и 21-ва армейска групировка да останат заедно като солидна компактна маса от 40 дивизии, която да бъде толкова силна, че да няма от какво да се страхува. Тези войски трябва да напреднат на север към Антверпън и Аахен „с десния фланг към Ардените“. Думите, които Монтгомъри използва в своето предложение, показват, че той все още не си е давал ясна сметка за това, до каква степен противникът е разгромен, както и за трудностите при снабдя-ването на такава „солидна маса“, освен ако тя не напредва твърде бавно.

Междувременно Брадли обсъжда с Патън идеята за настъпление на изток покрай Саар към Рейн южно от Франкфурт. Брадли иска това да бъде главното направление на настъплението и в него да участват и двете американски армии. Това означава да се отслаби настъплението на север и да му се отреди второстепенна роля, което, естествено, не се харесва на Монтгомъри. Освен това то не води директно към Рур.

Айзенхауер изпада в твърде неловкото положение на посредник в схватката между главните си помощници. На 22 август той обмисля различните пред-ложения и на следващия ден разговаря с Монтгомъри, който изтъква колко важно е силите да бъдат съсредоточени в едно направление, като основният поток на снабдяването бъде предназначен за него. Това означава да се спре проникването на Патън на изток точно когато то започва да набира скорост. Айзенхауер се опитва да изтъкне трудностите от политически характер. „Аме-риканската общественост никога няма да одобри това“, казва той. Британците още не са стигнали до долното течение на Сена, а проникващият на изток Патън е вече със 150 км по-напред от тях и на по-малко от 300 км от Рейн.

Изправен пред тези аргументи, Айзенхауер се опитва да намери разрешение чрез компромис. Трябва да бъде дадено предимство на проникването на Монтгомъри в Белгия, а американската 1-ва армия да напредне на север заед-но с британците, за да им помогне и да прикрива десния им фланг, както на-стоява Монтгомъри, за да бъде по-сигурен в настъплението си. Същевременно основната част от наличните запаси и транспортни средства трябва да бъде използвана за поддръжка на настъплението на север за сметка на при-движването на Патън. Обаче след превземането на Антверпън съюзническите армии трябва да се върнат към приетия още преди нахлуването план за на-стъпление на широк фронт към Рейн както на север, така и южно от Ардените. И двамата главни помощници на Айзенхауер не харесват компромиса, но в момента възраженията им не са чак толкова големи, колкото стават през следващите месеци и години, когато всеки чувства, че поради това решение е бил лишен от победата. Патън го нарича „най-голямата грешка във войната“. По заповед на Айзенхауер снабдяването на 3-та армия на Патън е ограничено до 2000 т дневно, а на 1-ва армия, командвана от Ходжис, са отпуснати по 5000 т. Брадли разказва как Патън дошъл в щаба му и се „разревал като разярен бик“. „Ходжис и Монти да вървят по дяволите, развикал се той. Ако дадеш възможност на 3-та армия да продължи да настъпва, ще спечелим проклетата ти война“. Тъй като не желае да се съобрази с ограниченията на доставките, той нарежда на водещите си корпуси да продължат да напредват дотогава, докато имат бензин, а след това „да излязат от танковете и да продължат пеш“. Тези части стигат Мьоз на 31 август, преди танковете да свършат горивото. Предния ден армията на Патън получава само 145 000 литра бензин вместо ежедневната дажба от 1 800 000 литра и съобщението, че няма да получи повече до 3 септември. При срещата си с Айзенхауер при Шартрьоз на 2 септември Патън избухва: „Хората ми могат да ядат коланите си, но танковете ми имат нужда от бензин“.

След превземането на Антверпън на 4 септември Патън отново получава равно количество доставки с 1-ва армия за настъплението на изток към Рейн. Но сега той среща много по-силна съпротива и скоро е спрян на брега на Мозел. Това го кара да се оплаква още повече, че в критичната последна седмица на август е бил оставен без бензин заради настъплението на Монтгомъри. Според него „Айк“ е дал предимство на съгласието пред стратегията и в желанието си да задоволи „ненаситния апетит на Монти“ е пожертвал най-добрата възможност за бърза победа.

От своя страна Монтгомъри смята идеята на Айзенхауер за настъпление на широк фронт към Рейн за погрешна и се противопоставя на каквото и да било отклоняване на доставки за придвижването на Патън на изток, когато изходът от собственото му настъпление на север все още е неясен. Естествено, оплакванията му се засилват, когато придвижването му към Арнем е спряно и той не успява да постигне целите си. Той чувства, че влиянието на Патън пред Брадли и на Брадли пред Айзенхауер се оказва решаващо в спора и проваля перспективите на собствените му планове.

Лесно е да си обясним неодобрението, с което Монтгомъри се отнася към всяко усилие, което не допринася за осъществяването на собствените му планове. На пръв поглед оплакванията му от решението на Айзенхауер за настъпление в две направления изглеждат толкова основателни, че повечето британски коментатори на войната смятат това за главната причина, поради която възможността за по-ранна победа е била пропусната. Но при по-внимателен анализ става очевидно, че ефектът от това решение не е толкова голям.

На практика през първата половина на септември Патън получава средно по 2500 т доставки на ден, т.е. само с 500 т повече, отколкото през дните, в които настъплението на неговата армия е спряно. Това количество е твърде незначително в сравнение с общата ежедневна дажба на армиите, участващи в критичния период на настъплението на север. Тя не стига за поддръжката само на една допълнителна дивизия. Така че ако искаме да си обясним причините за провала, трябва да се вгледаме по-дълбоко.

Една от трудностите произтича от плана да се хвърлят големи въздушно-десантни сили близо до Турне на белгийската граница южно от Брюксел, за да подпомогнат настъплението на север. Сухопътните части пристигат тамна 3 септември преди въздушния десант и той е отменен. Но поради отделя-нето на въздушен транспорт за неговата подготовка доставките от въздуха за напредващите армии се прекратяват за цели шест дни, което им струва 5000 т доставки по-малко. Изчислено в петрол, това означава близо 6 800 000 литра — количество, достатъчно да отведе две армии до Рейн, без да се налага да спират, докато сред противника все още цари хаос.

Не е лесно да се определи кой носи отговорността за планирането на тази напълно излишна въздушна операция. Любопитното е, че в следвоенните си коментари и Айзенхауер, и Монтгомъри претендират за авторство. Айзенхауер заявява: „Предположих, че в британския сектор се очертава добра възможност за успешна атака от въздуха, и въпреки че имаше различни мнения относно това, дали е целесъобразно да отделяме самолети от работата им по снабдяването… реших да рискувам“. Монтгомъри казва обаче: „Имах готов план за въздушен десант в района на Турне“ и говори за него като за своя идея. За разлика от тях Брадли заявява: „Помолих Айк да отхвърли проекта и да ни остави самолетите за доставките по снабдяването… Предупредих го, че ще бъдем там преди десанта“. Това се оказва вярно.

Друг фактор е обстоятелството, че голяма част от доставките за настъплението на север отива за презапасяване с муниции, което не е необходимо, при положение че противниковата отбрана се сгромолясва, а не за съсредоточаване на усилията върху снабдяването с петрол, нужен за продължаване на преслед-ването на противника, за да не му бъде дадена възможност да се прегрупира.

Третият фактор е, че потокът на доставките за настъплението на Монтгомъри е сериозно намален в най-критичния момент, тъй като 1400 тритонни камиона британско производство, както и техните заместители от този модел се оказват с дефекти в буталата. Ако тези камиони бяха използвани, на 2-ра армия щяха да бъдат доставяни дневно още по 800 т, които щяха да бъдат достатъчни за поддръжката на още 2 дивизии.

Четвъртият фактор, с по-общо значение, е затруднението, произтичащо от разточителството, с което се поддържат доставките за британските и аме-риканските войски. Според предварителните пресмятания на съюзниците една дивизия би консумирала по 700 т доставки на ден, от които 520 т дневно са нужни за предната й линия. Германците са далеч по-икономични. На една тях-на дивизия се падат по 200 т доставки на ден, като на всичко отгоре непрекъс-натите въздушни и партизански атаки притесняват транспортирането им от две сериозни усложнения, от които съюзниците не са обременени.

Трудностите, които сами си създават за увеличаване на и без това твърде разточителните доставки, идват от прахосничеството на собствените им вой-ски. Един фрапантен пример е този с бидоните, които са толкова важни за презареждането с гориво. От 17,5 млн. бидона, изпратени във Франция от началото на десанта през юни, до есента остават само 2,5 млн.

Друг важен фактор за неуспеха на настъплението на север е начинът, по който напредъкът на американската 1-ва армия е спрян в силно укрепения и осеян с мрежа от каменовъглени мини район около Аахен — стратегическо „задържане“, което се превръща буквално в огромен „концентрационен лагер“, какъвто е Солун за съюзниците през Първата световна война. При един по-задълбочен анализ става ясно, че неуспехът на настъплението на американската 1-ва армия, за която са предназначени близо три четвърти от американските доставки, и то за сметка на тези за Патън, се дължи на настояването на Монтгомъри основната част от тази армия да бъде използвана за защита на десния му фланг. Пространството между неговата линия на настъпление и Ардените е толкова тясно, че американската 1-ва армия има много малко място за маневриране и няма възможност да заобиколи Аахен.

В следващата фаза тази армия, попаднала в толкова безизходно положение, няма възможност да окаже каквато и да било помощ на Монтгомъри, когато в средата на септември той започва настъпление към Арнем. Там британците също плащат дан на едно изключително не доглеждане. Когато на 4 септември 11-а бронетанкова дивизия се втурва в Антверпън, тя заварва пристанището непокътнато, но не прави усилие да завладее мостовете по канала Алберт в предградията и те са взривени два дни по-късно, преди той да бъде преминат. Това налага дивизията да се насочи на изток. Дивизионият командир не се сеща да завземе мостовете веднага след като окупира града, а на никой от вишестоящите началници не му идва на ум да му нареди да го стори. Това е пропуск на четирима командири от Монтгомъри на долу, които обикновено много държат на важните подробности.

Освен това само на 30 км северно от Антверпън се намира изходът от полуостров Бевеланд, широк само неколкостотин метра. През втората и тре-тата седмица на септември на остатъците от 15-а германска армия, които са изолирани на брега на канала, е позволено да се измъкнат на север. Те са прехвърлени със салове през устието на Шелда и се измъкват през теснината на полуостров Бевеланд. Три от дивизиите пристигат навреме, за да подсилят отчайващо слабия фронт на германците в Холандия, преди Монтгомъри да започне настъплението си към Рейн при Арнем, и помагат за спирането му. Какъв според противниковата страна би бил най-добрият курс за съюзниците? При разпитите Блументрит подкрепя аргумента на Монтгомъри за масирано настъпление на север, целящо навлизане в Рур и от там към Берлин, като казва: „Този, който държи Северна Германия, държи цяла Германия. Подобен пробив, придружен с надмощие във въздуха, би разпокъсал на парчета слабия германски фронт и би сложил край на войната. Берлин и Прага щяха да бъдат завзети преди руснаците“.

Блументрит смята, че съюзническите войски са разгърнати прекалено рав-номерно и на прекалено широк фронт, и критикува особено атаката срещу Мец: „Директната атака срещу Мец не беше нужна. Укрепеният район около Мец можеше да бъде заобиколен. Вместо това един завой на север по посока на Люксембург и Битбург би бил много успешен и би причинил разгрома на нашата 7-а армия. Чрез такава обходна маневра по фланга на север цялата 7-а армия можеше да бъде изолирана, преди да успее да отстъпи зад Рейн“.

Генерал Вестфал, който на 5 септември заменя Блументрит на поста началник-щаб на Западния фронт, е на мнение, че при създалите се обстоятелства изборът на посоката е по-малко важен от това усилията да бъдат насоче-ни най-вече за гарантиране успеха на каквото и да било настъпление.

„Общата ситуация на Запад беше изключително сериозна. Едно тежко по-ражение където и да било по фронта, който имаше толкова празнини, че изоб-що не заслужава да бъде наречен фронт, можеше да доведе до катастрофа, ако противникът се беше възползвал умело от появилата се възможност. Особена опасност криеше фактът, че нито един мост на Рейн не беше подготвен за взривяване — пропуск, за който бяха нужни седмици, за да бъде отстранен… До средата на октомври противникът можеше с лекота да извърши пробив навсякъде, където пожелаеше, можеше да премине Рейн и да навлезе дълбоко в Германия почти безпрепятствено“.

Вестфал твърди, че през септември най-уязвимият сектор по целия Западен фронт е бил секторът при Люксембург, който води към Рейн през Кобленц. Твърденията потвърждават думите на Блументрит за последиците, до които би довел един пробив в тази част — дългото и слабо охранявано пространство от района на Ардените между Мец и Аахен.

Какви са главните заключения, оформили се след хвърлената светлина за събитията в този критичен период?

Планът на Айзенхауер за „настъпление на широк фронт“ към Рейн, изготвен преди нахлуването в Нормандия, би бил добър начин да бъде подложена на изпитание и пробита съпротивата на един силен и все още непобеден про-тивник. Той обаче далеч не е толкова подходящ за действителната обстановка, в която противниковата отбрана вече се е пропукала и всичко зависи от това пробивът да бъде продължен колкото може по-навътре и с най-голяма бързина, за да не бъде дадена възможност на германците да се прегрупират.

Това означава те да бъдат преследвани без почивка.

При тези обстоятелства доводите на Монтгомъри за масирано настъпление в една посока по принцип са много повече за предпочитане. Но когато се проучат фактите, става ясно, че спирането на настъплението му на север всъщност не се дължи на отклоняването на доставките към Патън, както най-често се твърди. Много по-големи и по-комплексни затруднения идват от поредица спънки, създавани от собственото му обкръжение — забавяне с отврянето на пристанището на Антверпън, прекратяване на доставките по въздуха за шест дни заради една ненужна цел, презапасяване с муниции и другиматериали, което намалява наличния транспорт, с който става снабдяването с бензин, 1400-те дефектни британски камиона, пропускът да с завземе мостовете по канала Алберт, преди да бъдат взривени, и местата за преминаването му да останат под контрола на противника.

Най-фатална от всички за перспективата да се стигне Рейн е паузата от 4 до 7 септември, след като са достигнати Брюксел и Антверпен. Това противоречи на обявената от Монтгомъри цел, че, настъпвайки от Сена, „трябва да преследваме противника чак до Рейн, за да можем да «прескочим» реката, преди той да успее да създаде фронт срещу нас“. Постоянното темпо и оказването на непрекъснат натиск са в основата на успеха на всяко проникване в дълбочина или преследване и дори един ден пауза може да го провали.

Характерна за всички съюзнически сили е общата тенденция да си дават отдих, след като навлизат в Белгия. Причината е във Върховното командване. Общото съюзническо разузнаване успокоява Айзенхауер, че германците не могат да съберат достатъчно сили, за да се задържат на отбранителната си линия по границата, и същевременно твърди пред печата, че „ще преминем направо през нея“. Айзенхауер предава тези уверения на подчинените си командири. Дори на 15 септември той пише на Монтгомъри: „Скоро ще сме завзели Рур, Саар и района около Франкфурт и аз искам да знам мнението Ви какво ще правим по-нататък“. Подобен оптимизъм преобладава във всички части. Обяснявайки пропуска, че мостовете по канала Алберт не са взривени командирът на водещия корпус генерал Хорокс чистосърдечно заявява: „По това време не очаквах някаква сериозна съпротива по канала Алберт. Струваше ни се, че германците са напълно дезорганизирани“.

В своята история на 21-ва армейска групировка, основаваща се на официални източници, Джон Норт сполучливо резюмира ситуацията така: „На всички нива преобладаваше мнението, че войната е спечелена“. Последицата от това е, че през съдбоносните две седмици на септември командирите не бързат, а за войниците е съвсем естествено да не са така настойчиви и да се пазят да не бъдат убити, когато всички мислят, че „войната свършва“.

Най-добрата възможност за бърз край вероятно е изгубена, когато през последната седмица на август спират кранчето на бензина за танковете на Патън, когато те са със 150 км по-близо до Рейн и мостовете му, отколкото британците.

Патън по-добре от всеки друг от съюзниците съзнава колко важно е да продължи настъплението и преследването на противника. Той е готов да разшири пробива във всяка посока. На 23 август предлага армията му да се насочи на север вместо на изток. В неговия по-късен коментар има много логика: „Човек не прави първо планове, след което да се опитва да нагоди обстоятелствата към тях. Плановете се правят така, че да се нагаждат къмобстоятелствата. Мисля, че разликата между успеха и провала при Върховното командване зависи от тази способност или от липсата на такава да върши точно това“.

В основата на всички съюзнически беди в този момент на изключителни възможности обаче е фактът, че никой от изготвените планове не е предвидил такъв пълен срив в отбраната на противника, както срива през август. Те не са готови нито материално, нито психически да се възползват от това с бързо и продължително настъпление в дълбочина.

Трийсет и втора глава

Освобождаването на Русия

Характерно за кампанията на Източния фронт през 1944 г. е, че с настъплени-ето на руснаците фронтът се запазва все така широк, докато германските сили намаляват. Естественият резултат от това е, че руското настъпление продължа-ва, без да среща особени трудности, като се изключат собствените проблеми на руснаците със снабдяването. Развоят на събитията е най-ярката демонстрация на решаващото значение на съотношението между пространството и числеността на войските. Паузите в напредването зависят най-вече от размера на пространството, през което трябва да премине руското снабдяване, за да стигне до предните части.

Основната кампания се състои от две големи руски настъпления на единия и на другия фланг, всяко от които е последвано от дълга пауза. Първото е в средата на зимата, а второто — в средата на лятото. При последвалата допълнителна кампания това настъпление се доразвива в разширяване на южния фланг и напредване към Централна Европа, като паузите са по-кратки. Това до голяма степен се обяснява с факта, че сега разликата в съотношението между пространството и германските сили е по-голяма, отколкото на главния театър на военните действия, така че руснаците се нуждаят от по-малко съсредоточаване на сили, преди да атакуват всяка следваща германска отбранителна линия.

Началото на зимната офанзива прилича на това през есента и подобният ефект, който предизвиква, е доказателство не толкова за погрешни преценки на германците, колкото за непрекъснато намаляващата им способнобност да се справят с положението.

В началото на декември 1943 г. Конев предприема ново настъпление по фланга, за да преодолее съпротивата на германците при Кривой Рог като първи опит да откъсне част от територията при завоя на Днепър. Той нанася удара на запад от плацдарма при Кременчуг вместо на юг и успява да проникне почти до Кировоград, но след това е спрян. Отблъскването на това настъпление и на паралелното с него от плацдарма при Черкаси поглъща голяма част от оскъдните германски резерви. Манщайн е изправен пред дилема. Тъй като Хитлер му е забранил да прави голяма крачка назад, както изисква военната стратегия, той е принуден да запушва пукнатините между завоя на Днепър и Киев, въпреки че това намалява възможностите му да държи Ватутин прикован в клина при Киев. В рамките на този клин руските сили нарастват като отприщил се поток. Новата офанзива на Ватутин започва в навечерието на Коледа под прикритието на гъста утринна мъгла подобно на почти всички успешни атаки в по-късните етапи на Първата световна война. С нейна помощ още в първия ден руснаците заливат като прииждаща вълна германските позиции и след като ги пробиват, се разпростират на такъв широк фронт, че правят всякакви контрамерки безпредметни. За една седмица те успяват да си върнат Житомир и Коростен, като същевременно разширяват настъплението си в южна посока, затягайки обръча около укрепените пунктове Бердичев и Белая Церков. На 3 януари 1944 г. придвижващите се на запад руски мобилни части превземат жп възела Новгород-Волински, на 80 км от Коростен. На следващия ден пресичат границата с Полша отпреди войната. Германците изоставят на южния фланг Белая Церков и Бердичев и отстъпват към Виница и река Буг, за да контролират главната успоредна жп линия от Одеса за Варшава. Там Манщайн успява да събере някакви резерви и прави опит за контраатака, но и липсва достатъчна мощ и Ватутин я посреща спокойно. Въпреки че тя временно задържа руското настъпление към Буг, то е спряно с цената на оголване на фланга пред настъпващите там руски войски. От Бердичев и Житомир те се насочват на запад, като заобикалят германската отбрана при Шепетовка, за да превземат на 5 февруари важния полски комуникационен център Ровно. В същия ден друга флангова атака превзема Луцк, на около 80 км северозападно от Ровно и на 150 км отвъд руската граница.

Настъплението в южното направление нанася пряка вреда на германците. Там лявото крило на Ватутин се съединява с дясното на Конев, за да нанесат удар на германските сили, задържани там от заповедта на Хитлер „да не се отстъпва“ между руските плацдарми при Киев и Черкаси. Тези сили продължават да се държат на предни позиции при Днепър. като предлагат идеална възможност да бъдат обкръжени, тъй като им е забранено да я избегнат. Когато на 28 януари двата края на руските клещи се затварят зад тях, в капана попадат подразделения от 6 дивизии. По-късно благодарение на усилията на 3-ти и 47-и германски танков корпус опитите им да разкъсат обкръжението успяват. От 60 000 души, оказали се в обръча при Корсун, се измъкват без снаряжение 30 000, а 18 000 попадат в плен или са ранени. Сред убитите е и командирът на 11-и корпус Щемерман.

Усилието да бъдат освободени обкръжените части е за сметка на защитата на германските позиции на юг в завоя на Днепър. Там германците не успяват да спрат една атака на Малиновски срещу центъра на техния клин при Никопол. Това налага на 8 февруари Никопол да бъде изоставен и въпреки че по-голямата голямата част от гарнизона му успява да се измъкне, германците се лишават от своя важен източник на манганова руда. Те успяват да се задържат още две седмици при Кривой Рог, но след това са принудени да го напуснат поради опаснстта да попаднат в по-голямо обкръжение.

Дълбоките вклинявания, които руснаците правят на южния фронт между Припятските блата и Черно море, удължават фронтовата линия, която гер-манците трябва да покриват, а строгата заповед на Хитлер да не се отстъпва пречи на каквото и да било навременно отстъпление за скъсяване на фронта чрез изправяне на фронтовата линия. Увеличаващият се брой на жертвите, особено при Корсун, предизвиква пробойни, които те са безсилни да запълнят. Така цената, която се плаща за строгия принцип на Хитлер да не се отстъпва, е по-голяма от цената, която е щяла да бъде платена при по-голямо отстъпление два месеца по-рано.

Слабостта на незащитените пространства във фронтовата линия създава чувство за безпомощност сред германските войски. То се засилва не само от числеността на настъпващите руснаци, но и от тяхната все по-малка зависимост от проблема със снабдяването. Напредването на руснаците прилича на лавина или на поход на номадска орда. Те оцеляват там, където всяка западна армия би загинала от глад, и продължават да настъпват, когато други биха спрели, за да изчакат да бъдат възстановени прекъснатите им комуникации. Германските мобилни части, които се опитват да спрат настъплението с нападения срещу руските комуникации, рядко откриват колони с доставки, които да атакуват. Впечатлението им резюмира един от най-агресивните командири Мантойфел: „Настъплението на руската армия е нещо, което западняците не могат да си представят. Зад танковите колони следва грамадна орда, голяма част от която е натоварена на коне. Войникът носи на гърба си раница с корички хляб и зеленчуци, събрани от нивите и селата по време на похода. Конете ядат сламата от покривите на къщите и почти не получават друго. Руснаците са свикнали да издържат до три седмици на този примитивен начин на живот, когато настъпват“.

Възможностите да се спре тази приливна вълна намаляват, след като Мантойфел е отстранен поради проблеми с очите. Макар това да е непосредственара причина, в основата си това е предизвикано от разногласия с Хитлер, чиято стратегия Манщайн смята за безсмислена и с когото той спори по начин, който фюрерът не може да преглътне. Това е причината човекът, когото германските войници смятат за своя най-добър стратег, ла бъде отстранен. Въпреки че благодарение на операция зрението му е възстановено, той вече може да го използва само за да разглежда картата във фамилното си имение със сполучливото наименование Целе (клетка), където се е оттеглил, а германската армия е оставена да върви към пропастта със завързани очи.

В началото на март 1944 г. започва нова комбинирана маневра с цел още по-широкомащабно настъпление. Първоначално вниманието на германците е съсредоточено върху едно вклиняване близо до притоците в горното течение на Буг в югоизточния край на Галиция. То е извършено от маршал Жуков, който поема командването на армиите западно от Киев на мястото на Ватутин, който попада на засада и е ранен смъртоносно от антисъветски настроени партизани. Започвайки атаката си от Шепетовка, силите на Жуков, напредват с по 50 км на ден и на 7 март излизат на успоредната жп линия Одеса-Варшава близо до Тернопол. Това настъпление заобикаля отбранителната линия при брега на Буг, преди германците да отстъпят, за да я заемат.

На другия фланг на южния фронт Малиновски вече се е устремил към заетата от германците незащитима позиция в долния край на завоя на Днепър и възползвайки се от новозаетите позиции близо до Никопол и Кривой Рог, започва настъпление от две страни. На 13 март завзема пристанището Херсон в устието на Днепър и притиска част от германските сили в този район. Междувременно това придвижване от две страни от север наближава Николаев при устието на Буг, въпреки че там съпротивата е толкова силна, че градът е превзет едва на 28 март. Много преди това в централната зона между секторите на Жуков и на Малиновски настъпва по-драматичен развой, който засенчва настъпленията и на двамата.

Под тяхното прикритие Конев атакува от Уман и на 12 март достига Буг. Реката е премината бързо. Без да губят време, танковите му части продължават да настъпват към Днестър, който в този район се намира на 110 км отвъд Буг. Сега ледът се топи и с бързите си придошли води и скалисти брегове Днестър изглежда силна позиция, от която може да се окаже съпротива. От германската страна обаче няма достатъчно сили за отбраната му. Руските танкови части стигат бреговете на реката на 18 март и я преминават по понтонни мостове при Ямпол и на други места, преследвайки по петите отстъпващата германска армия. Това лесно преминаване на реката е резултат от бързото им настъпление и от объркването на противника. Успехът се дължи до голяма степен на начина, по който руските танкови сили под командването на генерал Ротмистров объркват защитниците с новата си тактика: те се придвижват разгърнати на широк фронт и така осуетяват опитите на противника да ги спре, задържайки се в основните пунктове по главната линия на настъплението.

Рисковете от това голямо проникване в дълбочина са намалени от новата атака, започната от лявото крило на войските на Жуков южно от Тернопол. Времето за нейното начало е добре подбрано. Тя е предприета веднага след като германският контраудар близо до Тернопол е отблъснат от набързо орга-низираната от руснаците отбрана. Целта й е силите на Жуков да се съединят с настъпващите части под командването на Конев. След бързо настъпление добрега на Днестър лявото крило на Жуков се спуска на юг по източния бряг, като атакува противниковия фланг и притиска германците, приближавайки се до дясното крило на Конев. Този комбиниран натиск има за цел едновременно да подсигури отбраната и да открие перспективи за настъпление.

С тези действия по фланговете руснаците разширяват пробива и отрязват пътя на части от противниковата армия, които са започнали да се изтеглят твърде късно, като същевременно продължават да се придвижват на запад. Преди края на март предните части на Конев проникват до брега на Прут близо до Яш, а тези на Жуков овладяват важните пунктове Коломия и Черновци и форсират реката в горното й течение. Това настъпление ги приближава до предланините на Карпатите — бастиона на Унгария.

Германците реагират веднага на тази заплаха, като окупират Унгария. Оче-видно тази стъпка е предприета, за да си осигурят удобна за отбрана позиция в Карпатите. Контролът над тази бариера им е нужен не само за спирането на руското нахлуване в равнините на Централна Европа, но и като опорна точка за евентуалната отбрана на Балканите. Карпатите, които на юг преминават в Трансилванските Алпи, представляват много удобна естествена отбранителна линия. От стратегическа гледна точка, макар и доста дълга, тя има малък брой проходи, което спестява войски за защитата й. Между Черно море и ъгъла на планината близо до Фокшани има равнина, широка 200 км, но източната й половина се заема от делтата на река Дунав и верига от езера, така че „опасният район“ е намален до 100-те км на Галацкия проход.

В началото на април изглежда, че германците скоро ще отстъпят до тази по-задна линия, чийто северен край вече е застрашен от клина, който Жуков забива между Тернопол и Черновци по посока на Яблоницкия проход, по-известен като Татарския проход. Изглежда, че Жуков се кани да повтори стремителното спускане към Будапеща на Сабутай, който начело на монголите на Чингис хан — предшествениците на съвременните въоръжени сили — през март 1241 г. пресича Унгарската равнина от Карпатите до Дунав, изминавайки 300 км за три дни.

На април ариергардът на Жуков стига входа на Татарския проход. Там планинската бариера е много по-ниско и по-полегато препятствие, отколкото на юг, тъй като височината на този проход е не повече от 930 м. Но дори едно такова леко изкачване може да се окаже трудно, ако срещне упорита отбрана, тъй като силите на атакуващия нямат място за маневриране. Тук става точно така. Авангардът не успява да пробие германската отбрана, а зад него няма достатъчно сили, които да подновят атаката, тъй като при продължителното настъпление обозите с муниции и храна са изостанали много назад.

Германците се оказват в по-изгодно положение с отстъплението си към мрежата от комуникации, излизаща от Лвов. Отстъпвайки в Галиция, те имат по-добра възможност за съсредоточаване на силите. Следващата седмицатази преди Великден — германците нанасят такъв силен контраудар, какъвто не са имали възможност да реализират от дълго време. Те преследват двойна цел — да парализират руското настъпление и да измъкнат от обкръжение 18 дивизии на 1-ва танкова армия, хванати в капан източно от Днестър от войските на Жуков и Конев. Тази голяма сила се опитва да си пробие път на запад покрай Скала и Бузак към Лвов.

Германският контраудар е предприет по двата бряга на Днестър. Надясно той се врязва дълбоко в Татарския клин и превзема отново жп възела Делатин на жп линията от Коломия към прохода. Наляво е превзет отново Бузак и е отворен коридор, през който изолираните дивизии близо до Скала успяват да се изтеглят. След като те се измъкват, фронтът в Южна Полша между При-пятските блата и Карпатите се стабилизира по протежение на линията източно от Лвов. Той остава в това статично положение от април до юли.

Придвижването на войските на Конев отвъд река Прут, по която минава границата на Румъния, е спряно недалеч от реката. Руснаците не успяват да проникнат в Яш, който се намира само на 15 км западно от Прут, въпреки че малко по на север стигат до Серет. Но Конев има по-важна цел. Неговото ляво крило се придвижва на юг покрай Днестър срещу ариергарда на против-никовите сили близо до Черно море, които в по-голямата си част се състоят от румънски дивизии. Това придвижване на Конев по фланга е в тясно взаи-модействие с настъплението на силите на Малиновски от Николаев на запад към Одеса.

Тази комбинирана заплаха поставя в много трудно положение Шорнер който заменя Клайст като командващ бившата група армии „А“ (сега армейска групировка „Южна Украйна“), а също и Модел, който заменя Манщайн като командир на армейска групировка „Северна Украйна“ (бившата група армии „Дон“, а по-късно — група армии „Юг“). Трудностите на Шорнер се увеличават от лошото състояние на комуникациите в тила му, тъй като след придвижването на руските войски към Карпатите той е откъснат от герман-ските армии в Полша и зависим от обходните пътища, минаващи през Балка-ните и Унгария.

Същевременно през първата седмица на април излитащите от Италия тежки бомбардировачи на съюзниците нанасят серия удари по главните железопътни центрове, като започват с нападения срещу Будапеща, Букурещ и Плоещ Тези удари са нанесени обаче твърде късно, за да окажат някакво влияние, въпреки че имат забавящ ефект.

На 5 април войските на Малиновски стигат жп възела Разделная, лишавайки противника от възможността да ползва единствената неразрушена же-лезопътна линия, излизаща от Одеса. На 10 април те превземат и това голямо пристанище. По-голямата част от германските сили обаче успяват да се из-мъкнат, като отстъпват на малко разстояние до една отбранителна линия вдолното течение на Днестър. От там линията на фронта върви по посока на Яш, тъй като настъплението на Конев на юг е спряно в района на Кишинев.

През първата седмица на май Конев предприема масирана атака западно (по двата бряга на река Серет), в която участват новите танкове „ЙС“ („Йосиф Сталин“). С тяхна помощ руснаците успяват да направят пробив, но Шорнерр има наблизо на разположение сравнително силен танков резерв, ко-мандван от Мантойфел. Той успява да ограничи разширяването на руския пробив с умела отбранителна тактика, разчитайки на естествените благоприятни условия за нанасяне на бързи контраудари, и с находчиво използване на мобилността на своите сили, за да намали ефекта от превъзходството на противника в танкове и въоръжение. Голямата танкова битка, в която участват около 500 танка, завършва с отблъскване на руснаците и с ново стабилизиране на фронта.

Този успех става причина за разгрома на германците три месеца по-късно, тъй като окуражава Хитлер да настоява заетите позиции да се защитават не само близо до Яш, но и в южната част на Бесарабия между Прут и Днестър. Това означава на изток от карпатската планинска бариера до Галацкия проход германските части да продължават да стоят на твърде уязвима позиция. Техният тил става още по-нестабилен под натиска на силното желание на румън-ския народ за мир.

През април е освободен и Крим. Числеността на окупиралите го сили, наполовина германски и наполовина румънски, постепенно е намалена чрез евакуирането им по море. Атакуващите все още са изправени пред труден про-блем, тъй като противникът не се нуждае от големи сили, за да защитава двата прохода в планините. Превземането на Крим налага мощна и добре замислена атака. Тъкмо затова Хитлер продължава да се държи на полуострова дотогава, докато руските сили не се придвижват доста на запад зад него. В конкретния случай той има основание да пожертва частите, отбраняващи Крим, тъй като в критичен период заради сраженията там от основните руски войски са отделени значителни сили.

Главният щурм срещу Крим е предприет от войските на Толбухин на 8 април след пробна атака, имаща за цел да бъде установено разположението германските батареи. Фронталното нападение срещу провлака Перекоп е подмогнато от преминаването във фланг на лагуната Сиваш в тила на про-тивника. Веднага след като тази маневра отключва северната врата към Крим, войските на Ерьоменко атакуват от източния край на Керченския полуостров. До 17 април настъпващите от две посоки руснаци се съединяват в околностите на Севастопол и пленяват 37 000 души. Това се дължи до голяма степен на грешката на германците да следват строгия принцип на Хитлер да не отстъпват, като се опитват да дадат отпор от втора позиция южно от провлака Перекоп, вместо да отстъпят веднага към Севастопол. Така Толбухинима възможност да докара своите танкове, да извърши пробив в тази импро-визирана защитна линия на германците, която е прекалено широка за налич-ните им сили, и да разгроми повечето от германските части, преди те да успеят да отстъпят към Севастопол.

Преди да се заемат с тази крепост, руснаците спират, за да изчакат тежката артилерия, а защитниците не разполагат с достатъчно сили, за да организират ефикасна отбрана. Въпреки това Хитлер продължава да настоява Севастопол да се защитава на всяка цена. Атаката започва през нощта на 6 май и бързо прави решителен пробив в югоизточното направление между Инкерман и Балаклава. На 9 май Хитлер със закъснение отменя заповедта си и обещава кораби за евакуирането на гарнизона. На 10 май германците напускат Севастопол и отстъпват към полуостров Херсонес, където на 13 май се предават близо 30 000 души, след като по море успяват да се измъкнат само малък брой. Повечето от военнопленниците са германци. Преди началото на офанзивата германското командване решава да евакуира румънците по море и да разчита най-вече на собствените си войски. Това би могло да удължи отпора им, ако не е фаталната липса на гъвкавост в отбранителната им стратегия.

В първите месеци на 1944 г. на другия фланг на Източния фронт руснаците също бележат успехи, макар и не в такава степен, както на юг. В началото на годината германците все още продължават плътното обкръжение на Ле-нинград. Фронтът им минава покрай града на около 100 км на изток, след което завива на юг по брега на река Волхов към езерото Илмен. От другата страна на това голямо езеро те държат градовете крепости Новгород и Старая Руса. В средата на януари руснаците започват дългоочакваната офанзива за разкъсване на противниковото обкръжение около Ленинград. Нанасяйки удар от брега на езерото непосредствено на запад от града, войските под командването на Говоров се вклиняват в германския десен фланг близо до Новгород. Първоначалното проникване създава познатото лъжливо впечатление, че германските войски са хванати в капан, но те се изтеглят организирано, на етапи, до основната отбранителна линия в тази дъга. Прекалено големите очаквания засенчват до известна степен важното преимущество, спечелено от руснаците с освобождаването на Ленинград, възстановяването на движението по жп линията до Москва и изолирането на Финландия.

В края на отстъплението германците заемат позиции на отбранителната линия от Финския залив при Нарва до Псков. За момент изправянето и скъсяването на фронтовата линия подобряват много положението на германците, още повече че реалното съкращаване на отбранителния фронт е много по-голямо, отколкото на картата. Това е така, защото три четвърти от участъка от 200 км между брега и новия град крепост Псков са заети от двете големи езера — Чудското и Псковското. С внезапна атака в края на февруари силитена Говоров установяват плацдарм на брега на река Нарва между морето и Чудското езеро, но след това настъплението е спряно. Руското настъпление южно от езерата също е спряно, когато стига Псков на 200 км зад Старая Руса. Този резултат е разочарование за Червената армия, която се надява да празнува 26-ия си рожден ден с превземането на града, в който е родена в сражение срещу германците на 23 февруари 1918 г.

Резултатите от тази зимна офанзива на север са по-маловажни от политическия им отзвук. Разтревожено от изолацията си, в средата на февруари фин-ландското правителство започва преговори за примирие. С оглед на обстоя-телствата руските условия са сравнително умерени и се основават на връща-нето към границите от 1940 г., но финландците се страхуват, че на практика тези граници ще бъдат разширени, и искат повече допълнителни изрични га-ранции, отколкото руснаците са готови да им дадат. Освен това финландците протестират, че не са в състояние да изпълнят искането да разоръжат герман-ските части в Северна Финландия, но същевременно се страхуват да позволят на руснаците да навлязат в страната, за да ги разоръжат вместо тях. Въпреки че през март преговорите са прекъснати, вече е ясно, че окончателното решение е само отложено. Освен това започналите от Финландия открити преговори за сключване на мир окуражават другите германски сателити да сложат началото на подобни, макар и по-прикрити контакти. Сходна стъпка от страна на румънците е предизвикана от декларацията на Сталин, че той одобрява идеята за връщане на Трансилвания на Румъния.

Така стабилизирането на Източния фронт, което германците постигат през май носи само слабо подобрение на положението им. Силите им са толкова изчерпани, че спечелването на време не им е от голяма полза. Същевременно руснаците се нуждаят от време, за да намерят сили за следващата офанзива, а на преговарящите е необходимо време, за да доведат докрай усилията за по-стигане на мир. Само един автократ може да премине от едната на другата странана за една нощ.

През това време натискът за сключване на мир и изпитанието, на което са подложени комуникациите на Германия, се засилват от разширяването на пе-риметъра на съюзническите въздушни бомбардировки на Балканите. На 2 юни е сложено началото на въздушните совалки, при които американските „летящи крепости“ кацат на подготвените нови бази на руска територия, за да заредят с гориво и муниции, преди да нанесат втори удар по обратния път към базите си в Средиземноморието. На 21 юни е сложено началото на подобни въздушни совалки между базите в Англия и Русия, като по цялото протежение на трасето американските бомбардировачи са ескортирани от изтребители с далечен обсег.

На 10 юни с настъплението по суша през Карелския провлак между Ладожкото езеро и Финския залив руснаците засилват натиска върху колебаещите се финландци. След като правят пробив в поредица от отбранителни позиции, на 20 юни силите на маршал Говоров завладяват Виипури (Виборг) и така получават излаз от провлака. При създалата се ситуация финландците приемат отхвърляните no-рано руски условия за примирие. Сега обаче Сталин настоява за символичен акт на капитулация, което е неприемливо за Финландия. Междувременно Рибентроп прави внезапно посещение в Хелсинки, където се възползва от страховете на финландците и им обещава германски подкрепления. Задачата му е улеснена от факта, че руското настъпление намалява устрема си, след като се разпростира по-далеч и навлиза в пояса на езерата зад границата от 1940 г. Така Руско-финската война има ново продължение, макар и в статична форма. Непосредственият резултат от това е, че американското правителство къса дипломатическите отношения с Финландия, поддържани дълго време, а германците увеличават ангажиментите си там в момент, когато техният фронт отчаяно се нуждае от резерви.

Руснаците имат основание да са доволни от тази малка придобивка. Лятната им офанзива срещу германците започва на 23 юни, когато англо-американското нахлуване в Нормандия вече е набрало скорост. Благодарени на него и на съюзническото настъпление северно от Рим германците са подложени на силен натиск навсякъде, преди руснаците да преминат в атака. Руснаците обаче печелят най-много от упорството, с което Хитлер се придържа към твърда вместо към гъвкава отбрана.

Въпреки че руските приготовления по целия фронт между Карпатите и Балтика са очевидни, специално внимание се отделя на сектора южно от Припятските блата. Там руснаците са навлезли дълбоко в Полша и е естествено да се очаква подновяване на пролетната офанзива, която ги отвежда близо до Лвов и за кратко време до Ковел. Тримесечната пауза дава на Жуков възможност да възстанови жп линиите в обширния си тил.

Руснаците решават да започнат офанзивата от най-задния ешелон на своя фронт. Те нанасят удар в Белорусия северно от Припятските блата, където противникът все още държи обширен плацдарм на тяхна територия. Това е добре пресметнат избор. Тъй като настъплението в северния сектор е най-малко, руските комуникации там са най-добре развити и най-подходящи да осигурят първоначален тласък на атаката. А поради това, че този сектор се е оказал най-труден през 1943 г., малко вероятно е германското командване да го подсили за сметка на по-важните и очевидно твърде уязвими позиции между Ковел и Карпатите. Въпреки че основната част от северния сектор успява да удържи на всички атаки предишната есен и зима, руснаците все пак са успели да вбият два клина във фланговете му близо до Витебск и Жлобин. Това е ценна предпоставка за подновяване на усилията им. Освен това, след като успеят да накарат противника да отстъпи, те могат да застрашат неговия тил or позициите си на юг близо до Ковел. Там заемат западния край на блатистия пояс, разделящ германските армии.

Преди офанзивата секторът между Балтика и Припятските блата е реорганизиран и подсилен. Сега в него има 7 не особено големи армейски групировки, или „фронтове“. Отляво е Ленинградският фронт на Говоров, до него са 3-ти балтийски фронт, командван от Маслеников, и 2-ри балтийски фронт под командването на Ерьоменко, които в този момент не са активни. Четирите фронта, които участват в офанзивата от север на юг, са 1-ви балтийски на Баграмян, който преди това успява да вбие клин северно от Витебск, 3-ти белоруски под командването на Черняховски, който е на 36 години и е най-младият от висшите военачалници, 2-ри белоруски, командван от Захаров, и 1-ви белоруски на Рокосовски, който е вбил клин близо до Жлобин. В тези 4 армейски групировки има общо 166 дивизии.

Основният удар на руската офанзива е насочен срещу германската група армии „Център“, сега командвана от Буш, който заема мястото на Клуге, когато последният е тежко ранен при автомобилна катастрофа. Въпреки че руското настъпление през зимата не успява да сломи съпротивата в този сектор, въпреки упоритостта си Буш е наясно, че му се е разминало на косъм, и се тревожи дали ще може да устои при подновяване на атаката с настъпването на лятото, когато условията ще бъдат по-благоприятни за атакуващите. В очакване на удара германците искат да се изтеглят до историческия рубеж при река Березина на 150 км зад сегашните им позиции. Такова навременно изтегляне би разстроило руската офанзива. То обаче противоречи на принципа на Хитлер и той не иска да се съобрази с никакви аргументи срещу него. Типелскирх, който идва на мястото на Хайнрици като командир на 46-а армия, успява да намали последиците от очаквания удар с прикрито отстъпление на кратко разстояние от предните си позиции в горното течение на Днепър.

Ползата от това обаче е минимална, тъй като руснаците съсредоточават ос-новните си усилия в районите, където успяват да се вклинят в германските позиции още преди започването на кампанията. На северния фланг атаки от две посоки, предприети от силите на Баграмян между Полоцк и Витебск и на Черняховски между Витебск и Орша, успяват да откъснат Витебск от гер-манския сектор. Градът пада на четвъртия ден от началото на атаките и във фронта на 3-та танкова армия се отваря голяма дупка. Това открива пътя за настъпление на юг, като блокира главното шосе от Москва за Минск и за-страшава тила на германската 4-та армия, която устоява на фронталния натиск на Захаров. Опасността за нея се увеличава от настъплението на Рокосовски и на другия фланг северно от Припятските блата срещу 9-а германска армия. Пробивайки отбраната й близо до Жлобин, който също пада на четвъртия ден, Рокосовски преминава река Березина и заобикаля отбранителната позиция на германците при Бобруйск. На 2 юли мобилните му части стигат Столбци, на 65 км на запад от Минск, който все още е голям комуникационен център, и така прекъсват жп линията и главното шосе за Варшава.

Завладяното от руснаците пространство увеличава възможностите им за маневриране и пречи на опитите на германците да спрат това стремително настъпление, в което руските части изминават през първата седмица след пробива 250 км. Благодарение на американските доставки моторизираната пехота следва по петите танковете, оказвайки им подкрепа. Междувременно силите на Черняховски се насочват към Минск от североизток и същевременно но заплашват пътя към Вилнюс. Между тези два лъча на настъплението един резервен отряд танкове под командването на Ротмистров се спуска по шосето Москва-Минск и влиза в Минск на 3 юли, след като през последните два дни изминава близо 130 км.

Тази маневра прилича много на германската в обратна посока отпреди три години. В случая само част от германските войски успяват да се измъкнат от капана. През първата седмица в резултат от пробива на север са пленени близо 30 000 души, а на юг — 24 000. При Минск са обкръжени около 100 000 войници, но въпреки че главният път от Минск е блокиран, част от 4-та армия на Типелскирх се измъква, отклонявайки се на юг по второстепенни пътища, които от известно време не се използват за снабдяване поради непрекъснатите атаки на руските партизани. Групата армии „Център“ е напълно разбита, а общите й загуби възлизат на повече от 200 000 души.

Отстъпващите германци спират за малко западно от Минск, но там няма естествени условия за отбранителна позиция и намалелите им сили не могат да покрият цялата фронтова линия, която става още по-широка с проникването на руснаците в дълбочина. Руснаците успяват да проникнат между градовете, в които са се укрепили германците, и да ги заобиколят. Настъплението им наподобява полукръг, от който излизат няколко лъча на настъпващи части, които си пробиват път към Двинск, Вилнюс, Гродно, Белосток и Брест. Руските войски влизат във Вилнюс на 9 юли и градът пада окончателно на 13-и, след като мобилните им части го обграждат от две страни. В същия ден друга колона стига Гродно.

До средата на юли Червената армия не само изтласква германците от Бе-лорусия, но и завладява половината от североизточната част на Полша. Раз-положените й най на запад части навлизат дълбоко в Литва и не са много далеч от границата с Източна Прусия. Там те са на близо 300 км зад фланга на германската група армии „Север“, командвана от Фриснер, която все още пази вратата за влизане в балтийските държави. Сега предните колони на войските на Баграмян, които наближават Двинск, са по-близо до германската база при Рига, отколкото фронта на Фриснер. Черняховски, който стига брега на Неман отвъд Вилнюс, е почти на същото разстояние от Балтика, но фронтът му е много по на запад. Така изглежда, че в тила на Фриснер има опасност дабъде издигната двойна бариера, преди той да може да се оттегли. Трудностите от създалата се ситуация се увеличават поради руската офанзива на север към сектора на Псков, където 3-ти балтийски фронт под командването на Малиновски предприема атака, подпомаган от силите на Ерьоменко. Същевременно войските по целия германски фронт са подложени на изпи-тание от друго по-мащабно настъпление. На 14 юли руснаците започват дългоочакваната офанзива южно от Припятските блата между Тернопол и Ковел. Тя е предприета от две посоки. Дясното направление е през река Буг по посока на Люблин и река Висла, за да се съедини с напредващите на север от блатата сили на Рокосовски, които правят завой южно от Брест. Лявото направление пробива противниковия фронт близо до Луцк и прави обходна маневра по фланга около Лвов от север.

Прочутият град е превзет от войските на Конев на 27 юли. По това време предните му колони вече са стигнали до река Сан, на 110 км западно от Лвов.

За мащабите на общата руска офанзива говори фактът, че в един ден са пре-взети Станислав в подножието на Карпатите, Белосток в Северна Полша, Двинск в Латвия и жп възелът Шауляй на жп линията от Рига за Източна Прусия. Последната атака, предприета от бронетанковите части на Баграмян, заплашва да реши окончателно съдбата на германските войски на север. Но дори и този удар е засенчен от настъплението в дълбочина в центъра и опасността, която то крие. Три дни по-рано, на 24 юли, лявото крило на Роко-совски навлиза в Люблин само на 50 км от Висла и на 150 км югоизточно от Варшава. При това настъпление той се възползва от обстоятелството, че гер-манските армии са разделени от река Припят, и от объркването, което пре-дизвиква предприетата наблизо офанзива южно от реката. На 26 юли няколко от водещите мобилни колони на Рокосовски стигат Висла, а други се насочват на север към Варшава. На следващия ден германците изоставят Брест, а в същия ден руската колона, която е преминала покрай него, стига Седлице, на 80 км западно от него и само на 65 км от Варшава.

При Седлице германците успяват за малко да спрат настъплението на руските войски. На брега на Висла също има признаци за засилване на съпротивата, тъй като, макар че през нощта на 29 юли войските на Рокосовски успяват да преминат реката на пет места, на следващата сутрин четири от устаноновените там предмостия са ликвидирани от противника.

На 31 юли германците обаче са принудени да се изтеглят от Седлице под натиска по фланговете, а една от колоните на Рокосовски стига покрайнините на Прага — предградие на Варшава, което се намира на източния бряг на Висла. На следващата сутрин германците започват да отстъпват през мостовете в града, а лидерите на полската съпротива са окуражени да дадат сигнал за въстание. В този ден близо до Балтика стават и други изненадващи събития. На фронта на Баграмян една танкова колона, командвана от генерал Обухов, превзема жп възела Тукумс на брега на Рижкия залив, след като за една нощ изминава 80 км и отрязва коридора за отстъпление на германската група армии „Север“. Черняховски завладява литовската столица Каунас, а предните му части, които продължават настъплението, пристигат близо до източната пруска граница в подстъпите към пролома Инстербург. На 2 август силите на Конев установяват нов, просторен плацдарм на отвъдния бряг на Висла, на 210 км южно от Варшава близо до Баранов при мястото, където Сан се влива във Висла.

Това е момент на тотална криза за германците. На Запад фронтът им в Нормандия се сгромолясва и танковете на Патън се втурват през пробива при Авранш. Зад линиите на фронтовете има политическо земетресение, чиято ударна вълна се разраства, На 20 юли е направен опит за убийство на Хитлер и за сваляне на нацисткия режим. В неуспелия заговор са замесени няколко генерали. Първоначалната несигурност от неговия изход и последвалият страх от репресии предизвикват парализиращо объркване сред военните среди.

След като бомбата избухва в щаба на Хитлер в Растенбург, Източна Прусия, от там са изпратени телеграми до членовете на заговора в различни щабове на армията, в които се твърди, че Хитлер е убит. Противоположно съобщение по германското радио става повод за съмнение в достоверността му и, естествено, предизвиква недоумение, каква е истината. Освен това телеграмата до щаба на Фриснер е придружена с изричното нареждане войските на север да започнат веднага да отстъпват, за да избегнат риска от втори Сталинград. Там, както и на Западния фронт, събитията от 20 юли имат важни последици.

Ефектът от тях е най-малък в групата армии „Център“. Това се дължи до голяма степен на новия командващ генерал Модел, който заменя Буш почти веднага след първоначалния пробив, когато нервите на Буш не издържат на руския натиск отпред и на Хитлеровия в гръб. При нахлуването в Русия през 1941 г. Модел е само дивизионен командир, а сега на 54 години е с близо десет години по-млад от повечето висши германски военачалници. При бързото си издигане той запазва първоначалната си енергичност и коравосърдечие, които е показал още като командир на танкова дивизия. Той е и един от малкото генерали, които се осмеляват да спорят с Хитлер. Фюрерът обаче предпочита неговата откритост пред заядливия маниер на Манщайн и затова е по-склонен да му даде повече свобода на действие. Възползвайки се от необичайната за Хитлер толерантност, Модел нарежда по своя преценка изтегляне на войските от уязвимите позиции и често не се съобразява с инструкциите, които получава. Постиженията му в измъкването на застрашените армии се дължат повече на неподчинението му, отколкото на показаните военни умения. Същевременно заеманото от него положение и начинът, по който Хитлер приема решенията му, естествено, засилват лоялността му към клетвата, която е положил пред фюрера. След 20 юли Модел е първият военачалник, който осъжда заговора и декларира, че армията продължава да е вярна на Хитлер. Вярата на фюрера в него се засилва още повече от развоя на послед-валите военни събития.

В началото на август се забелязва внушително прегрупиране на германците и влизането на руснаците във Варшава е отложено до следващата година. Вечерта на 1 август по-голямата част от града е в ръцете на неговите граждани. Тъкмо когато очакват руснаците да преминат реката и да им се притекат на помощ, те чуват обаче как грохотът на оръдията отслабва, и те са изоставени в недоумение сред настъпилата зловеща тишина. След това на 10 август тази тишина е разкъсана от масирана бомбардировка от въздуха и от земята, която слага началото на опита на германците отново да установят контрол над града. Във Варшава силите на полското нелегално съпротивително движение начело с генерал Бор се сражават отчаяно, но скоро са изолирани в три малки района, а от другия бряг на реката не им оказват помощ. Естествено е да си мислят, че руснаците нарочно не са се намесили, Разбираемо е също защо руското командване не е много склонно поляците да вземат освобождаването на своята столица от германците в свои ръце и това да ги накара да се чувстват по-независими.

Въпреки че е трудно да се разплетат конците на тази спорна история, много по-широкото спиране на руското настъпление по това време подсказва, че военните фактори са повлияли по-категорично, отколкото политическите съоб-ражения71.

При Варшава най-неблагоприятният фактор е намесата на три сравнител-но силни СС танкови дивизии, които пристигат на 29 юли — две от южния фронт и една от Италия. Контраударът, който те нанасят от северния фланг, вбива клин в руската позиция под формата на дъга и принуждава руснаците да отстъпят. Същевременно един руски опит за настъпление от плацдармите на брега на Висла е спрян с помощта на подкрепления от Германия. До края на първата седмица на август руснаците са спрени навсякъде, с изключение на подножието на Карпатите и Литва, където все още напредват, макар и слабо. Руската приливна вълна е намалила силата си много преди да спре окончателно. Последните етапи на това стремително настъпление завършват с по-слаби набези на мобилните войски и оскъдните резерви на Модел са дос-татъчни, за да ги спрат веднага след като той стига до подходяща позиция, от която да им даде отпор. След като напредват с близо 750 км за пет седмици — тяхното най-дълго и най-бързо настъпление до този момент, руснаците из-питват естествените последици от прекалено разтеглените си комуникации и трябва да се подчинят на този стратегически закон. Налага се да останат на брега на Висла близо шест месеца преди да бъдат готови за друго широкома-щабно настъпление.

Втората седмица на август ще се запомни с ожесточени сражения на много места, при които германците мощно контраатакуват, а руснаците търсят къде да извършат нови пробиви, но нито една от страните не получава някакво по-значително предимство. На източната граница на Прусия руското настъпление към пролома Инстербург е спряно от танковата дивизия на Мантойфел, която току-що е докарана от румънския фронт. Така руснаците са изтласкани от шосейния възел Вилкавискис. В тази покрита с езера и блата гранична зона настъпва затишие. След това Мантойфел е изпратен на север и в края на август преминава от Таураге до Тукумс на брега на Рижкия залив, като отново отваря пътя за отстъпление на групата армии „Север“.

Резултатите, постигнати от една толкова малка танкова сила, са много показателни за променливия характер на ситуацията и за това, до каква степен трудностите със снабдяването ограничават възможността на руснаците да стабилизират положението си на новозаетите позиции. При подобни условия отделни малки танкови подразделения се справят много по-добре, отколкото големите пехотни части, и, естествено, развоят на битката зависи от спо-собността на всяка от страните да разполага с такива танкови подразделения на критичните места. Тук историята за Давид и Голиат се повтаря много пъти в по-съвременен вариант.

Успехът, който германците постигат в стабилизирането на положението на главния фронт между Карпатите и Балтика, е помрачен от появата на една по-далечна и не толкова пряка заплаха. Тя е предизвикана от руската офанзива на румънския фронт след някои политически действия, които помагат за разчистване пътя на настъплението.

На 20 август войските на 2-ри украински фронт (сега командван от Малин-новски) преминават в атака южно от Яш по двата бряга на река Серет по посока на Галац. Това е заплаха за фланга и тила на извития като дъга фронт, който все още се държи в южната част на Бесарабия. 3-ти украински фронт (сега командван от Толбухин) го атакува фронтално, напредвайки на запад от долното течение на Днестър. Отначало руснаците срещат силна съпротива и противникът отстъпва много бавно, но скоро скоростта на отстъплението се увеличава.

На 23 август румънското радио съобщава, че Румъния е сключила мирсъс съюзниците и е във война с Германия. Маршал Антонеску е арестуван и неговият приемник се съгласява с руските условия, включващи моменталното преминаване на Румъния на другата страна.

Възползвайки се от общото объркване, на 27 август руснаците влизат в Галац, на 30-и окупират големите петролни полета при Плоещ и на следващия ден влизат в Букурещ. За 12 дни танковете изминават 400 км. През следващите 6 дни те изминават още близо 300 км и стигат до югославската граница при Турну Северин на брега на река Дунав. В обръча при Бесарабия попада в капан голяма част от германските войски, а друга е застигната от настъпващите руски части. Загубена е цялата 6-а германска армия, наброяваща общо 12 дивизии. Поражението е толкова катастрофално, колкото при Сталинград.

Капитулацията на Румъния подтиква българското правителство да търси мир с Великобритания и Америка. Въпреки че се е въздържало от нахлуване в Русия, то има причина да се чувства неловко от това, как ще погледнат руснаците на неутралитета му. Тези страхове са основателни. Готовността на българите да преклонят глава пред западните съюзници не се харесва на съветското правителство, което бързо обявява война на България, след което веднага нахлува от изток и от север. Това нахлуване е по-скоро парад, защото българското правителство заповядва да не се оказва съпротива и също обявява война на Германия.

Така Червената армия получава възможността да установи най-широкия открит фланг в историята на съвременната война. Следващата маневра е повече проблем на логистика, която се определя от скоростта на придвижване и от снабдяването, отколкото от съпротивата на противника. В румънския капан падат в плен над 100 000 германци и възможността те да бъдат заменени с други е нищожна предвид на отчайващото положение на Запад, където в края на септември по различните фронтове са пленени над половин милион души.

Есента армиите на руския ляв фланг започват голямо придвижване през обширни пространства в Югоизточна и Централна Европа. Германците могат единствено от време на време да слагат спирачки на това настъпление, задържавайки се колкото може по-дълго в големите комуникационни центрове и разрушавайки пътища, мостове и жп линии, когато са принудени да се от-теглят от тях. Силите им са съвсем оскъдни за пространствата, които трябва да защитават, докато естествените прегради са в изобилие. Това забавя скоростта на придвижване на настъпващите руски войски, докато германците печелят време за изтегляне на силите си от Гърция и Югославия. Те биха могли да забавят още повече руснаците, ако руснаците не се бяха възползвали от объркването през първите седмици от промяната в политиката на Румъния и не бяха нахлули в северозападния й ъгъл. Заобикаляйки с голяма бързина южния склон на планината, една руска механизирана част навлиза в румънската територия и на 19 септември превзема Тимишоара, ана 22 — Арад. Така руснаците пресичат някои пътища на север от Белград, приближавайки до южната граница на Унгария, само на 150 км от Будапеща. Такова дръзко настъпление би могло да бъде предприето само срещу против-ник, който няма сили за контраудар, за да отреже врязалия се много навътре клин. Дори и при това положение той не може да бъде разширен, докато в него не бъдат струпани достатъчно подкрепления. Това е бавен процес, но все пак той се оказва по-бърз, отколкото настъплението в Трансилвания направо през планината.

На 11 октомври врагът е прогонен от столицата на Трансилвания Клуж, на 200 км на изток от Арад. През това време Малиновски, който е струпал достатъчно сили в клина, настъпва през река Мур в унгарската пуста и заема пътищата, идващи от Трансилвания. Когато дясното му крило превзема Клуж, предните колони на левия му фланг са на 280 км западно от него и на по-малко от 100 км от Будапеща. Така косвеният подход дава големи дивиденти.

Следващата седмица натискът срещу германците се засилва още повече, когато активизиралият се отново 4-ти украински фронт под командването на Петров навлиза в проходите в Карпатите от север в сектора от Татарския проход до Лупкув, заеман от 1-ва унгарска армия. След това Петров завива на запад към Словакия. През тази седмица е освободена и югославската столица в резултат от настъплението на Толбухин през Дунав откъм южната страна на клина във взаимодействие с партизаните на маршал Тито. Германският гарнизон оказва силна съпротива, обаче на 20 октомври най-после е прогонен от Белград. Фактът, че успява да се задържи толкова дълго, е изненадващ, но още по-странното е това, че, подчинявайки се на принципа на Хитлер да не се отстъпва, значителни германски сили остават в Гърция. Те напускат Гърция едва през първата седмица на ноември, изминавайки 1000 км в отстъплението си през сурова и враждебна околност.

С освобождаването на Белград и с навлизането на руснаците в унгарската пуста завършва първият етап от голямото настъпление. Като стига до брега на река Тиса и се разгръща по протежение на широк 130 км фронт от Солнок до Сегед, на 30 октомври Малиновски започва мощно настъпление към Будапеща. Сега той е събрал 64 дивизии, в това число румънските. Остават им да изминат само 80 км. Изтласквайки постепенно германските и унгарските части, на 4 ноември някои от предните руски колони стигат предградията на Будапеща, но лошото време им попречва да нахлуят бързо в града, преди защитата му да се стабилизира. Подобно на други отчаяно защитавани градове, Будапеща се оказва костелив орех. В края на месеца там настъплението на руснаците все още е блокирано, а опитите им за обход по фланговете не постигат успех.

Петров е задържан и в опита си да напредне на запад и да навлезе в Словакия, за да помогне на словашките партизани. Трудният терен и тясното про-странство пречат на маневрирането на руските войски.

След като са спрени при Будапеща, руснаците използват времето, за да прехвърлят там нови сили. От Югославия са докарани войските на Толбухин, които наброяват общо около 35 дивизии. През последната седмица на ноември те предприемат широка обходна маневра от един плацдарм, който установяват близо до мястото, където се сливат Дунав и Драва, на около 210 км южно от Будапеща. На 4 декември стигат езерото Балатон в тила на унгарската столица. През това време Малиновски предприема нова атака северно от Будапеща и нов щурм срещу отбраната на града. И двете атаки обаче са спрени и в края на годината Будапеща все още не е превзета. Дори и след като е напълно изолиран от предприетата по Коледа обходна маневра, градът продължава да се държи до средата на февруари.

На другия край на Източния фронт, на балтийския фланг, настъплението през есента се развива по подобен начин — със сгромолясване на германската отбрана в началото и със спиране на руското настъпление в края на периода.

Летните неуспехи на германците карат финландците да преклонят глава пред неизбежното почти едновременно с Румъния и България. В началото на сеп-тември и те приемат руските условия за сключване на примирие, които включ-ват и условието финландците да предприемат действия срещу германските войски, неуспели до 15 септември да напуснат Финландия. След опита на гер-манците за десант на остров Хогланд във Финския залив финландците обявя-ват война на Германия.

Капитулацията на Финландия разчиства пътя за мощна руска офанзива срещу германската армейска групировка „Север“, която сега се командва от Шорнер, сменил Фриснер. Силите на двата фронта — на Говоров и на Маслеников — настъпват срещу фронта на Шорнер. През това време Ерьоменко прави обходна маневра по неговия фланг, а Баграмян заплашва тила му. Изглежда почти невъзможно германците да се измъкнат от този обръч, особено след като изходът от него е толкова тесен. За една седмица обаче те все пак успяват да изминат, отстъпвайки, близо 300 км и да заемат отбранителни позиции при Рига, без да допуснат да бъдат обкръжени. Войските на Баграмян не успяват да блокират теснината, през която германците се измъкват от обръча. Това още веднъж показва колко трудно е да се атакува в тясно пространство, където защитниците са разположени също толкова нагъсто, колкото нападателите.

Тогава руското командване прехвърля мощни подкрепления към армейската групировка на Баграмян, за да напредне към брега на Балтийско море южно от Рига откъм Шауляй в централната част на Литва. Тази нова офанзива започва на 5 октомври. Възползвайки се от широкия фронт и от съсредотоваването на противниковите сили близо до Рига, на 11 октомври групировката на Баграмян стига морския бряг северно и южно от Мемел. Два дни по-късно Шорнер изоставя Рига и отстъпва към северозападната провинция на Латвия — полуостров Курланд. Там неговите изолирани сили успяват да окажат продължителна съпротива. Същото прави и обкръженият гарнизон в Мемел. Руснаците разполагат с достатъчно сили, за да атакуват тези позиции, но имат проблеми със снабдяването и пространството за маневриране.

След като прочистват балтийския си фланг, те се заемат с Източна Прусия, започвайки нова офанзива в средата на октомври. Там защитниците също са облагодетелствани при директна атака на руснаците от прекалено тесния фронт, в който пътят на настъпващите преминава през езера и блата. Главното направление на настъплението е към пролома Инстербург, но то е спряно от голяма танкова битка близо до Гумбинен — сцена на руските първи илюзорни успехи през 1914 г. Настъпленията в съседните сектори също не успяват да напреднат достатъчно в дълбочина, че да разстроят германския фронт В края на октомври настъплението постепенно губи сила и на бойното поле настъпва затишие.

Учудващият успех на германците да стабилизират положението си на Запад и в Централна Европа е красноречив пример за преимуществата, които им носи техният тесен фронт в момент, когато комуникациите на настъпващите се проточват на извънредно голямо разстояние. Освен това политиката на съюзниците, които настояват за „безусловна капитулация“, помага на Хитлер да засили германската съпротива. Развоят на есенната кампаня показва също как умело прилаганата гъвкава отбрана може да допринесе за спечелване на време, докато бъдат готови новите оръжия на германците. Хитлер продължава обаче упорито да държи на принципа за твърда отбрана без големи отстъпления. Поради това си убеждение той не само отказва да позволи на командирите си на Запад да се изтеглят навреме от предните си позиции в Ардените, но и нарежда да бъдат предприети действия за укрепване на отбраната на Будапеща, което фатално отслабва фронта му на Изток.

Трийсет и трета глава

Кресчендото на бомбардировките — стратегическата въздушна офанзива срещу Германия

Теорията и доктрината на стратегическото въздушно нападение е разработена във Великобритания в края на Първата световна война и в годините след нея. В значителна степен тя е резултат и от създаването на Кралските воен-новъздушни сили като отделен род войски, обединяващи бившите военновъ-здушни сили към армията и флота, на 1 април 1918-а — последната година на войната. Тази теория се защитава най-ревностно от новия, трети род войски, тъй като оправдава неговото съществуване и независимостта на Кралските военновъздушни сили. Любопитното е, че много скоро теорията получава силна подкрепа от генерал-майор Хю Тренчард, който командва във Франция Кралския въздушен корпус — въздушните сили на армията — и в това си каче-ство се противопоставя на създаването на трети самостоятелен род войски. През януари 1918 г. го извикват от Франция, за да ръководи новите сили като техен началник-щаб. Почти веднага той се скарва с новоназначения държавен секретар на авиацията лорд Родърмиър и е заменен на поста началник-щаб от генерал-майор сър Фредерик Сайкс — друг пионер на военновъздушните сили. Самият Тренчард е назначен да командва независимата бомбардировъчна авиа-ция, която е създадена през есента с цел да бомбардира Берлин и други обекти в Германия след нападенията срещу Лондон от германските бомбардировачи „Гота“ през 1917–1918 г. Тези бомбардировки повече се отразяват върху духа и начина на мислене на британските военни ръководители, отколкото действително нанасят щети. До момента на сключването на примирието през ноември 1918 г. бомбардировъчната авиация на Кралските военновъздушни сили се състои само от 9 ескадрили и току-що е започнала да изпълнява операции. Всъщност по това време са предадени само 3 от предназначените да атакуват Германия големи бомбардировача „Хендли-Пейдж“. Тренчард става обаче много ентусиазиран радетел на изграждането на независима страте-гическа бомбардировъчна авиация. Това особено проличава, когато през 1919 г., след края на войната, той е върнат в Лондон, за да заеме отново поста началник-щаб на Кралските военновъздушни сили, и остава на него през следващите десет години — до 1929 г. През този период теорията на военновъз-душната стратегия е доразвита значително от бригадния генерал П.Р. Гроувс, който е дясната ръка на Сайкс и директор на въздушните операции в щаба на военновъздушните сили.

Ревностен привърженик на идеята през 20-те години в Америка е бригадният генерал Уилям Мичъл, но той си има неприятности с другите родове войски и е отстранен заради голямата му настойчивост. Едва след години, когато на власт идва ново поколение, Съединените щати стават водеща военновъздушна сила, привърженик на стратегическото въздушно нападение.

Трябва да дойдат друго поколение историци, които да признаят за родона-чалник на теорията един италиански генерал — Джулио Дуже, който през 1921 г. пише книга за бъдещето на въздушната война. Неговият труд, който за времето си е бил интересен, не оказва обаче почти никакво влияние в Европа в периода на сформирането на военновъздушните сили72.

Теорията и доктрината на щаба на британските Кралски военновъздушни сили са предадени в сбит вид в официалната история на „Стратегията на воен-новъздушната офанзива срещу Германия“ от сър Чарлс Уебстър и д-р Ноубъл Франкланд: „Стратегическата въздушна офанзива е средство за директна атака срещу противниковата държава с цел тя да бъде лишена от средствата за водене и продължаване на войната. Сама по себе си тя може да бъде инструмент на победата или средството, чрез което победата може да бъде спечелена от други сили. Различава се от всички предишни видове въоръжени нападения, тъй като само тя може да нанесе незабавен, директен и съкрушителен удар в самото сърце на противника. При това сферата й на действие е не само над, но и отвъд възможностите на сухопътните войски и флота“.

Въпреки че до края на войната от 1914–1918 г. практическият опит е твърде незначителен, именно концепцията за стратегическите бомбардировки дава възможност на ръководителите на кралските ВВС да отстояват своята неза-висимост срещу попълзновенията на сухопътната армия и флота в годините между двете световни войни, както и срещу многократните опити на шефовете им, особено през първото следвоенно десетилетие, да премахнат ВВС като самостоятелен род войски и да ги подчинят както преди на командваните от тях сили.

Като естествена реакция на Тренчард и на помощниците му концепцията за стратегическото въздушно нападение е разработена от тях така, че да защитава в максимална степен ползата от бомбардировъчната авиация. Те твърдят, че ВВС и действията им абсолютно се различават от действията на сухопътната армия и на флота. Това помага да се укрепи до известна степен твърде нестабилното положение на стратегическите ВВС, обаче подобно принизяване на значението на тактическата авиация е погрешно. Вторият аргумент, произтичащ от първия, е, че най-доброто средство за противовъздушна отбрана са масираните бомбардировки в сърцето на противника, което е твърде съмнително дори и на теория, а като се има предвид превъзходството във военновъздушните сили, което Германия постига в края на 30-те години, да се твърди подобно нещо, е нелепо. Разпалеността, с която се води този спор, става причина да се стигне до заключението, резюмирано с фразата на тогавашния министър-председател Стенли Болдуин, че „бомбардировачът винаги преминава“. Това е заблуда, към която Кралските ВВС и американските ВВС се придържат дотогава, докато тежките им загуби през 1943–1944 г. ги принуждават да признаят, че господството във въздуха е основно предвари-телно условие за ефикасни стратегически бомбардировки.

Другото схващане отпреди войната е, че въздушните бомбардировки трябва да се извършват през деня и да са насочени срещу конкретни военни и икономически цели, тъй като всяка друга форма на бомбардировки ще бъде „непродуктивна“. Тренчард набляга на моралния ефект от бомбардировките върху цивилното население. Това става причина за започване и на нощни тренировъчни полети, но по принцип в щаба на ВВС има тенденция да се подценяват оперативните трудности.

Като се имат предвид постоянството и упоритостта, с които се пропагандира концепцията за стратегическите бомбардировки в годините между двете войни, бъдещите историци са озадачени от факта, че когато през 1939 г. избухва войната, Кралските ВВС не разполагат с подходяща стратегическа бомбардировъчна авиация. Това се дължи не изцяло на икономията на сред-ства, която преобладава през 20-те и в началото на 30-те години на миналия век, но и на разногласията в самите ВВС относно това, какви сили и какви самолети са нужни за целта. Дори когато след 1933 г. започват да се подменят остарелите двуплощници, все още има прекалено много леки бомбардировачи, безполезни за стратегическите бомбардировки, а повечето от новите видове — „Уитни“, „Хемпдън“, „Уелингтън“ — не отговорят дори на стандартните изисквания за този период. През 1939 г. от наличните 17 ескадрили тежки бомбардировачи само 6, които разполагат с бомбардировача „Уелингтън“, са сравнително ефективни. Освен това бомбардировъчната авиация страда от недостиг на добре обучени екипажи, което се дължи до голяма степен на твърде дългото придържане към производството на двуместни леки бомбардировачи, както и на липсата на пособия за навигация и за по-прецизно насочване на бомбите.

Тренчард, който в края на 1929 г. се пенсионира като началник-щаб на ВВС, но става член на Камарата на лордовете в парламента, продължава и през следващото десетилетие да оказва голямо влияние в Кралските ВВС чрез учениците си. Всички те продължават да отдават приоритетно значение на бомбардировачите дълго време след като става известно, че Луфтвафе вече има голямо превъзходство. Планът на щаба на ВВС „Проект Л“, подготвен в началото на 1938 г., поставя за цел до пролетта на 1940 г. да бъдат сформирани 73 ескадрили бомбардировачи и 38 ескадрили изтребители — съотношение приблизително 2 : 1 (а по действителен брой на самолетите дори и по-голямо). След Мюнхенската криза през 1938 г. щабът на ВВС приема нов „Проект М“, в който е предвидено увеличение на бомбардировачите до 85 ескадрили, а на изтребителите до 50 — така съотношението става 5 : 3 в полза на бомбардировачите.

Тренчард е критично настроен към това променено съотношение и следващата пролет пледира в Камарата на лордовете съотношението в полза на бомбардировачите да си остане 2 : 1 като най-добър начин за противодействие на Луфтвафе. Тези надежди обаче са напълно илюзорни, понеже германските бомбардировачи вече са почти два пъти повече от британските, като се има предвид, че за увеличаването на бомбардировъчната авиация е нужно два пъти по-дълго време, отколкото за изтребителната.

За щастие в щаба на ВВС започва да се оформя по-реалистично отношение към проблема. Министърът на координацията на отбраната сър Томас Инскип изразява своите съмнения, като твърди, че ще е по-добре германската бомбардировъчна авиация да бъде унищожена над Англия, отколкото да бъде бомбардирана в нейните летища и заводи. След това в началото на 1939 г. вицемаршалът от авиацията Ричард Пек, който през 20-те години оглавява отдела за планиране и формулира много от доводите на Тренчард пред пра-вителството в полза на бомбардировачите, е извикан от Индия. Там в продължение на три години той е висш офицер от щаба на ВВС, а по-късно е назначен за директор по планирането на операциите. Както повечето от по-младите офицери той променя възгледите си в съответствие с променилата се ситуация и скоро след избухването на войната успява да убеди началник-щаба на ВВС сър Сирил Нюуол, че е жизненоважно да бъде увеличен броят на изтребителите. Аргументите му са подсилени от факта, че перспективите за по-голяма ефективност на противовъздушната отбрана са подобрени от разработването на радара за ранно откриване на вражеската авиация, а същои от създадените нови, по-бързи изтребители „Хърикейн“ и „Спитфайър“. По тези причини през октомври е наредено за защитата на Великобритания да бъдат сформирани още 18 ескадрили изтребители. Решението, към чието прак-тическо изпълнение се пристъпва незабавно, се оказва от жизнено значение за изхода на битката за Великобритания година по-късно в периода юли-сеп-тември 1940 г. Без него противовъздушната отбрана на Великобритания едва ли би устояла на масираните и чести атаки на Луфтвафе.

Този по-реалистичен подход става причина правителството и щабът на кралските ВВС, макар и неохотно, да се съгласят, че с оглед на обстоятел-ствата през 1939 г. за Великобритания може би ще е по-разумно да не пред-приема стратегически бомбардировки първа, ако германците също се въздържат от тях, поне докато нейната бомбардировъчна авиация не стане много по-силна, а изтребителната й авиация не достигне по-приемлива численост.

За абсурдността на ситуацията и лишените от реализъм планове на щаба на ВВС говори най-добре следният коментар: „От 1918 г. нататък стратегията им се основаваше на концепцията, че следващата война не може да бъде спечелена без стратегическо бомбардиране, обаче когато тя избухна, командването на бомбардировъчната авиация не беше в състояние да направи нещо по-съществено, освен да нанесе незначителни загуби на противника“73. Поради посочените по-горе причини по време на войната в Полша и последвалия период на т.нар. Странна война Кралските ВВС се въздържат да предприемат нещо повече от съвсем ограничени действия, които се изразяват в хвърляне на пропагандни листовки над Германия и откъслечни атаки срещу военноморски обекти. Освен това французите, които още повече се страхуват, че могат да бъдат подложени на ответни бомбардировки, се противопоставят на възможността командването на бомбардировъчната авиация да действа от бази на френска територия. Самите те подобно на германците са на мнение, че бомбардировачите имат само тактическа стойност при взаимодействие със сухопътните сили. За разлика от британците германците продължават да бъдат убедени, че бомбардировките, извършвани от техните бомбардировачи „Гота“ през Първата световна война, са били пълен провал във всяко отношение, и затова изключват концепцията за стратегическото бомбардиране от плановете си. Въпреки че щабът на британските Кралски ВВС има планове за въздушни нападения срещу германски индустриални обекти в Рур, не е разрешено те да бъдат осъществени на практика. Това може би не е толкова лошо, като се има предвид, че нападенията щяха да бъдат извършени от бомбардировачите през деня, а те са твърде бавни и беззащитни. Главният маршал от авиацията сър Едгар Лъдлоу-Хюит, командващ бомбардировъчната авиация на Кралските ВВС, е на мнение, че подобни операции биха могли да имат само ограничени резултати, чиято стойност би била твърде съмнителна. През декември 1939 г. бомбардировачите „Уелингтън“ на командването на британската бомбар-дировъчна авиация понасят тежки загуби от германски изтребители при на-паденията през деня срещу военноморски обекти, без да успеят да постигнат ефикасни резултати. Германските изтребители са направлявани с примитивен радар. За разлика от „Уелингтън“ бомбардировачите „Уитли“, които се използват за хвърляне на позиви през нощта, изобщо не понасят загуби по време на извършваните от тях операции между средата на ноември и средата на март. Последицата от този експеримент е, че след април 1940 г. британските бомбардировачи извършват нападения само през нощта. Това показва колко наивно е било схващането на щаба на ВВС отпреди войната, че бом-бардировките през деня са възможни, без да се понасят тежки загуби.

Необходимо е повече време, за да се докаже несъстоятелността на друга заблуда — че конкретен обект може да бъде лесно открит и атакуван. Това се дължи главно на обстоятелството, че фотографирането с разузнавателна цел започва да става резултатно едва през 1941 г. Дотогава се е разчитало най-вече на докладите на екипажите, чиито наблюдения често са били погрешни, както се оказва по-късно.

При нахлуването в Норвегия през април бомбардировачите и пикиращите бомбардировачи на Луфтвафе играят много важна роля. Приносът им е из-ключително голям при нахлуването както в Полша през септември, така и в Западна Европа през май, когато взаимодействат с бронетанковите части. Обаче Кралските ВВС продължават да се въздържат от сътрудничество с другите родове войски и все още се придържат към доктрината за чисто стра-тегическото бомбардиране. Така че командването на британската бомбардировъчна авиация влияе твърде слабо, дори много под възможностите си, върху хода на войната в този изключително важен период. Няколкото откъслечни атаки срещу настъпващата германска армия от британската бомбардировъчна авиация, особено срещу мостовете на река Мьоз, се оказват скъпо струващи, но не и ефикасни. Едва на 15 май военният кабинет, оглавяван от Уинстън Чърчил, дава разрешение командването на бомбардировъчната авиация да започне нападение източно от Рейн. В тази нощ са изпратени 99 бомбардировача да нанесат удари по петролни и жп обекти в Рур и по общо мнение това се смята за началото на стратегическите въздушни нападения срещу Германия. Командването на бомбардировъчната авиация надценява и дълго време продължава да надценява резултатите и отражението на тази и на последвалите я стратегически въздушни бомбардировки.

От юли нататък плановете на щаба на ВВС за бомбардировки на перолни обекти в Германия са отложени поради надвисналата заплаха от въздушни нападения на Луфтвафе срещу Англия, а по време на битката за Великобритания на командването на бомбардировъчната авиация е наредено да нанася удари върху вражески пристанища, кораби и струпвания на баржи, а също и срещу заводи за самолети и самолетни двигатели, за да бъдат забавени и отслабени възможностите на Германия за нахлуване в Англия.

Междувременно бомбардирането на Ротердам от германците на 14 май и последвалите бомбардировки срещу други градове започват да променят мне-нията във Великобритания и да намаляват съпротивата срещу въздушните на-падения над най-различни противникови обекти. Тази промяна в схващанията до голяма степен е повлияна и от хвърлените по погрешка бомби над Лондон на 24 август. Тези случаи обаче не са изтълкувани правилно, макар това да е съвсем естествено, защото Луфтвафе продължава да действа съгласно запове-дите. Те го задължават да се придържа към старите, съществуващи от дълго време правила за бомбардировките, а няколкото изключения се дължат на грешки в навигацията. Но те засилват желанието за безразборни ответни удари срещу германските градове. Осъзнаването на факта, че сега бомбардировъчната авиация е единственото нападателно оръжие на Великобритания, още повече засилва това желание. То проличава най-вече в отношението на Чърчил.

Промяната на становището на щаба на кралските ВВС обаче се дължи преди всичко на оперативни фактори. Отстъплението му както пред оперативните реалности, така и пред натиска, оказван от Чърчил, личи в директивата му от 30 октомври 1940 г. за атакуване на петролни обекти в ясни нощи, а на германските градове — в останалите. Вече съвсем ясно личи, че щабът е възприел идеята за безразборното, или „широкомащабното“, бомбардиране.

Тук обаче сме свидетели на прекален оптимизъм. Еднакво глупаво е да се смята, че бомбардировъчната авиация би могла да поразява с нужната точност малките германски петролни рафинерии с оскъдните средства, с които разполага през 1940 г., както и да се хранят надежди, че духът на германците може да бъде сломен и доверието в нацисткия режим — подкопано от бомбар-дировките на германските градове.

Постепенното събиране на фактически доказателства за ефекта от определени бомбардировки принуждава щаба на кралските ВВС да признае неефек-тивността му. Дори през април 1941 г. теоретично допустимата средна грешка при хвърлянето на бомбите е около 1000 м, което означава, че в повечето случай малките петролни рафинерии биха останали незасегнати от бомбар-дировките. Спорът за стратегическите бомбардировки обаче е приключен от необходимостта силите на бомбардировъчната авиация да бъдат хвърлени срещу германските военноморски бази и подводници по време на критичния период на битката за Атлантика през 1941 г. Нежеланието на командването на бомбардировъчната авиация да помогне в тази морска криза е признак за късогледство и доктринерско упорство.

Отстъпвайки малко по малко от първоначалните си позиции, след юли 1941 г. командването на бомбардировъчната авиация прави опити за нанасяне на удари срещу „полупрецизирани“ цели, като германската жп система. Те на свой ред са заменени с големи индустриални райони, когато времето не е ясно. Но дори тази модифицирана идея се оказва твърде безполезна на практика. В доклада на Бът от август 1941 г., изготвен след внимателно проучване на проблема, се посочва, че при бомбардировките над Рур само една десета от бомбардировачите едва успяват да се приближат на 8 км от определените обекти, камо ли до теоретичните 1000 м. Става съвсем ясно, че основният проблем на британската бомбардировъчна авиация е навигаторското умение. Трудности от оперативен характер, както и външният натиск принуждават в края на краищата щаба на Кралските ВВС да разбере, че „единственият обект, на който при нощните полети могат да бъдат нанесени значителни щети, е един цял германски град“.

След като неточността на британската бомбардировъчна авиация става все по-очевидна, в щаба на ВВС поставят ударението върху сломяването на духа на германското население, т.е. върху тероризирането му. Прекършването на волята на вражеския народ да се бие става също толкова важно, колкото и унищожаването на противниковите средства за водене на война.

Чърчил все по-често критикува оптимистичната прогноза на щаба на Крал-ските ВВС, особено неговия план от 2 септември, да разгроми Германия с увеличаване на бомбардировъчната авиация до 4000 бомбардировача, както и увереността му, че тази цел може да бъде постигната в шестмесечен срок Впечатлен от доклада на Бът и др., той изтъква, че с подобряването на точност-та на бомбардировките може да се увеличи до четири пъти техният ефект, и то по много по-икономичен начин. Той е скептичен и по отношение на опти-мизма на щаба на ВВС за възможността да се повлияе чрез стратегическите бомбардировки върху бойния дух на германците и върху отбраната им, зая-вявайки следното на тогавашния началник-щаб сър Чарлс Портал: „Много спорно е дали бомбардировките сами могат да бъдат решаващ фактор в се-гашната война. Напротив, това, което научихме от началото на войната, по-казва, че ефектът им, както физически, така и от гледна точка на бойния дух на населението, е силно преувеличен“.

Той правилно подчертава, че „има голяма вероятност“ германската отбрана да се подобри.

В свой меморандум до Портал Чърчил пророчески отбелязва, че „картината би била различна, ако военновъздушните сили на противника бъдат намалени до такава степен, че да позволят масирани прецизни бомбардировки на фабрики през деня“. Този курс намира практическо приложение през 1944 г., но не и преди това, а по-късно към него се ориентират и американците.

Опасенията и предупреждението на Чърчил за укрепването и подобряванетона германската противовъздушна отбрана скоро се сбъдват. През ноември бом-бардировъчната авиация понася тежки загуби, особено при нападението над различни обекти на 7 ноември, в което участват 400 бомбардировача. Тогава 12,5% от 169-те бомбардировача, изпратени да бомбардират Берлин, не се завръщат, въпреки че загубите срещу по-близките обекти не са толкова големи.

Опитът от началото на войната показва, че съществуващите от дълго време концепции на щаба на Кралските ВВС и на командването на бомбарди-ровъчната авиация са дълбоко погрешни. Резултатите от извършените от тях бомбардировки през първите две години на войната са много разочароващи. Слабото представяне на бомбардировъчната авиация продължава до март 1942 г. През зимата операциите са съсредоточени главно срещу германските линейни крайцери „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ в Брест, при които постигат няколко попадения. Първоначалният ефект от влизането на Америка във войната през декември 1941 г. се изчерпва с доставките на малък брой бомбардировачи от американските заводи. Освен това неуспехите на германските армии в Русия през тази зима, шест месеца след началото на нахлуването през юни, поставя под съмнение необходимостта и смисъла на тактиката да се търси победа във войната чрез бомбардировки.

Въздушните нападения срещу Германия се активизират в средата на февруари, когато проблемът за Брест е решен от бързото прибиране на германските линейни крайцери у дома през Ламанша. Дотогава много от британските бомбардировачи са снабдени с радиоустройството „Джий“ за навигация и разпознаване на обекта. В нова директива на командването на бомбардировъч-ната авиация от 14 февруари 1942 г. се посочва, че „бомбардировките трябва да съсредоточат усилията си върху сломяването на бойния дух на цивилното население на противника и особено на работниците от промишлеността“. Това се превръща в първостепенна задача. Този своеобразен терор се поддържа безрезервно от британското правителство, въпреки че това се прикрива в отговорите, които то дава при запитванията в парламента. Основа на новата доктрина е признаването на възможността за осъществяване на дадена операция. Същността й е посочена от Портал още на 4 юли 1941 г.: „Дори най-подходящият от икономическа гледна точка обект не си заслужава усилията, ако е тактически недостижим“. Тази директива вече е на разположение на маршала от авиацията А. Т. Харис (по-късно сър Артър), когато на 22 февруари 1942 г. той оглавява командването на бомбардировъчната авиация на мястото на сър Ричард Пиърс, който е изпратен в Далечния изток като командващ съюзническите военновъздушни сили там малко след влизането на Япония във войната. Харис, който е силна личност, оказва стимулиращо влияние върху екипажите и организацията на бомбардировъчната авиация, но след време много от идеите и решенията му се оказват погрешни.

В онова време на напрежение и депресия стимулираща роля изиграва ме-морандумът на лорд Чъруел (личен съветник на Чърчил по научните въпроси, известен преди това като професор Ф. А. Линдеман) от края на март. Той вдъхва увереност на Чърчил след опустошителното нападение на завода на „Рено“ в Биянкур, близо до Париж, в началото на март, когато от 235-те участ-вали бомбардировача е загубен само един. Тогава за първи път за ориентиране масово се използва радиоустройството „Джий“. През същия месец е извършена и „успешна“ атака срещу град Любек на брега на Балтийско море, по време на която гъсто населеният му център е опустошен със запалителни бомби, а през април са извършени четири подобни нападения над Росток. (Повечето разрушени сгради са великолепните стари къщи в центровете на тези исторически ханзейски градове вместо намиращите се наблизо заводи.) Заводите са извън обсега на радиоустройствата, но намирането им не е трудно. Фактът, че 40 % от снабдените с това устройство бомбардировачи намират обектите си, в случая не е от особено значение. Загубите на британската бомбардировъчна авиация над Любек обаче са тежки, а осемте въздушни на-падения, извършени срещу Есен през тези два месеца, се натъкват на още по-силна отбрана и по-неблагоприятни атмосферни условия и са много по-не-ефективни.

Германците бързо организират противовъздушната си отбрана с помощта на радарна система, която насочва огъня на зенитната артилерия и прожекторите и действащите през нощта изтребители. В началото на 1942 г. нощните изтребители свалят само 1 % от бомбардировачите, но през лятото те са вече 3,5 % въпреки увеличеното използване на различни начини за заблуждаване на противовъздушната отбрана.

Планирането на тези операции се основава на убеждението, че противниковите ВВС могат успешно да бъдат избегнати през нощта. Това е главната заблуда на командването на бомбардировъчната авиация и щаба на Кралските ВВС. Те не се съобразяват с основната поука, извлечена от вече събрания опит, че един бомбардировач независимо колко добре е защитен — а по онова време бомбардировачите на Кралските ВВС нямат добра защита, — е уязвим от самолетите, създадени специално за неговото унищожаване. Тактиката за избягване на противниковите самолети чрез сложно маневриране и с помощта на разни технически приспособления, създадени за улеснение на бомбар-дировачите, не може за дълго време да ги скрие и предпази от непрекъснато разрастващата се германска противовъздушна отбрана, в случай че британ-ските ВВС не успеят да установят господство във въздуха.

Предвестници на тази бъдеща цел са т.нар. операции „Циркус“, която започват в началото на 1941 и продължават през 1942 г. Това са прониквания на взаимодействащи бомбардировачи и изтребители в крайбрежните райони на континента през деня с цел да накарат самолетите на Луфтвафе да излетят, зада бъдат сваляни от изтребителите „Спитфайър“. Тези операции имат известен успех, но той е ограничен от сравнително неголемия обсег на британските изтребители. Когато операциите през деня започват да се извършват навътре в континента, там, където съпротивата е силна, загубите са големи дори когато на въоръжение е въведен великолепният британски бомбардировач „Ланкастър“. Главният ефект от операциите „Циркус“ е, че независимо от загубите слагат началото на борбата за установяване на съюзническо господство във въздуха по протежение на северното крайбрежие на Франция, което е важно за целите на последвалото по-късно нахлуване.

През 1942 г. главното нововъведение са много прокламираните въздушни нападения с участието на 1000 самолета. Чрез тях маршалът от авиацията Харис се опитва да намали загубите и да постигне по-голям ефект посредством съсредоточаване на голям брой бомбардировачи на едно място. Въпреки че през май 1942 г. командването на бомбардировъчната авиация разполага само с 416 самолета на предната линия, през нощта на 30 май чрез използването на самолетите от втората линия и на ескадрили за обучаване на нови екипажи Харис успява да изпрати срещу Кьолн 1046 бомбардировача. При тази атака са унищожени 600 акра площ от града — много повече, отколкото при 1346-те полета срещу Кьолн през предишните девет месеца. Цената е загубата на 40 бомбардировача (3,8 %). На 1 юни всичките 956 самолета, с които разполага командването на бомбардировъчната авиация, са използвани срещу по-трудния за нападение Есен, но облачността и лятната мараня спасяват града от сериозни разрушения. Загубени са 31 самолета (3,2 %). След това специалната част от 1000 бомбардировача е разформирована, но Харис продължава да планира подобни нападения и на 26 юни общо 904 бомбардировача, включително 102 на командването на крайбрежната авиация, атакуват голямото пристанище на Бремен и завода за производство на самолетите „Фоке-Вулф“. Този път над града има гъста облачност и нанесените поражения са сравнително слаби, докато загубите на бомбардировачите възлизат на 5 %, повечето от които са дадени от ескадрилите за обучаване на нови екипажи. От този момент до 1944 г. не се извършват нападения с по 1000 бомбардировача.

Благодарение на впечатлението, което правят на обществеността, тези масирани бомбардировки наистина помагат на Харис в борбата му да се даде приоритет на бомбардировъчната авиация и да получи разрешение за увели-чаването й на 50 действащи ескадрили. Той е улеснен и от създаването на специалната военновъздушна част „Патфайндър“74 през август 1942 г., както и от новите навигационни уреди „Обой“ и „H2S“ съответно през декември и януари.

В ретроспекция ще видим, че ефектът от британските бомбардировки е много преувеличаван и загубите на германската индустрия не са толкова големи, като се има предвид, че през 1942 г. оръжейното произведство на Германия нараства с около 50 %. Петролните рафинерии, които са най-слабото място на Германия, остават почти незасегнати, а производството и на самолети нараства с бързи темпове. През тази година изтребителната авиация на Луфтвафе за действие през деня застрашително нараства от 292 на 453 самолета, а нощните изтребители — от 162 на 349. За сравнение британските загуби на бомбардировачи достигат през 1942 г. общо 1404 самолета.

На конференцията в Касабланка през януари 1943 г. на стратегическите бомбардировки е отредена спомагателна роля, предшестваща нахлуването по суша. Съюзническите ВВС получават заповед „да унищожават и да раз-стройват непрекъснато германските въоръжени сили, вражеската идустриална и икономическа система, както и да разколебават бойния дух на германския народ до степен, която фатално да отслаби способността му за въоръжена съпротива“. Подобна постановка устройва маршала от авиация Харис, който набляга на втората част от заповедта, както и командващия 8-о американско военновъздушно бомбардировъчно съединение генерал-лейтенант Икър, който поставя ударението върху първата й част. Директивата на конференцията от Касабланка посочва в каква последователност са приоритетните обекти, но тя предоставя на командващите съюзническите бомбардировъчни сили правото на тактически избор. Въпреки че британците извършват бомбардировките си през нощта, а американците — през деня, между тях няма никакво взаимодействие освен в най-общ смисъл.

На конферендията във Вашингтон през май 1943 г. обаче е изтъкната необходимостта от по-тясно взаимодействие между двете съединения (в ин-терес на истината между тях често има такова), като същевременно е посочена и вече станалата очевидна опасност и за двете сили от германските изтребители. Така че сега като първостепенна задача и на двете съюзнически бомбардировъчни сили е посочено унищожаването на Луфтвафе и на гер-манската самолетна индустрия, за да може да се премине към нападения и срещу други източници на противниковия военен потенциал. С течение на времето тази цел придобива първостепенна важност както за британската, така и за американската бомбардировъчна авиация. Независимо от това твърде общият текст на директивата от конференцията във Вашингтон дава достатъчно възможности на Харис да продължи безогледните бомбардировки над германските градове и да не се съобразява с реалността. А тя е, че бъдещето на бомбардировачите и на операция „Овърлорд“ зависят от унищожаването на Луфтвафе, чиято мощ в периода между януари и август 1943 г. е удвоена. Големите успехи на британската бомбардировъчна авиация при нападенията над Рур и Хамбург обаче като че ли спомагат да не се види ясно тази опасност.

Въпреки че бомбардировъчната част „Патфайндър“ постепенно започва да се изгражда и вече се използват навигационните уреди „Обой“ и „H2S“, първите месеци на 1943 г. са сравнително спокоен период за британската бом-бардировъчна авиация в сравнение с 1942 г. Това дава възможност на екипа-жите да отстранят някои недостатъци в новото оборудване и да привикнат с по-новите бомбардировачи „Ланкастър“ и „Москито“, които все повече изместват старите модели. Броят на действащите бомбардировачи нараства от 515 през януари 1943 на 947 през март 1944 г. (Проблемът с подготовката на екипажите е решен чрез увеличаване на центровете за обучение в рамките на Британската общност, особено в Канада, и с премахване на поста втори пилот през 1942 г.)

Тези фактори изиграват положителна роля в битката за Рур — поредица от 43 нападения в периода между март и юли 1943 г., като се започне от Щутгарт и се стигне до Аахен, но повечето са съсредоточени над Рур. Тя започва на 5 март, когато 442 самолета атакуват Есен — силно защитен район, защото там се намират заводите „Круп“. Есен е поразен много тежко след набелязването на обектите от бомбардировачите, влизащи в съединението „Патфайндър“, които се насочват от новия навигационен уред „Обой“. По време на тази въздушна атака са свалени само 14 бомбардировача. През следващите месеци Есен е подложен на тежки бомбардировки още четири пъти, а така също и повечето главни центрове на Рур. Щетите са нанесени главно от запалитални бомби, но и чрез мощни експлозивни бомби до 3200 кг. Благодарение на новата система за набелязване на целите „Обой“ сериозно засегнати са Дуисбург, Дортмунд, Дюселдорф, Бохум и Аахен, а само при едно нападение на 29 май е унищожен 90 % от Бармен-Вупертал. Въпреки че често атмосферните условия са неблагоприятни, вече е очевидно, че точността на попаденията на британската бомбардировъчна авиация е много подобрена, а това дава по-голяма тежест на аргументите на Харис за използването на командваните от него бомбардировачи.

Дори и сега обаче британската бомбардировъчна авиация не е в състояние да извършва прецизни бомбардировки в нощни условия, като се изключи разрушаването на стените на язовирите „Мьоне“ и „Едер“ в Рур през нощта на 16 май от специално обучената 617 ескадрила — т.нар. разрушители на язовири, — командвана от Гай Гибсън. Въпреки големия успех на тези нападения срещу язовирите 8 от 19-те участвали в тях бомбардировача „Ланкастър“ са свалени.

Накратко, както се посочва и в официалната история, „революционните нововъведения в техниката на бомбардирането, показани в битката за Рур. превърнаха британската бомбардировъчна авиация в ефикасна тояга, но тевсе още не могат да й дадат възможностите на рапира“75. Тъй като основният фактор за успехите е навигационната система „Обой“, извън нейния обсег резултатите не са особено добри.

След първата атака срещу Есен загубите бързо нарастват. За целия период на тази кампания те са средно 4,7 % (загубени са 872 самолета). Само благодарение на високия боен дух на екипажите и на непрекъснатите попълне-ния британската бомбардировъчна авиация успява да се справи с такива загу-би, които достигат опасно за нея ниво.

Прави впечатление, че бомбардировачите „Москито“, които развиват по-голяма скорост и летят на по-голяма височина, остават почти незасегнати от германските изтребители и огъня на зенитната артилерия и затова понасят много малки загуби. Системата „Обой“ не би могла да действа ефикасно без тези летящи на голяма височина самолети (предаваният от устройството сиг-нал следва извивките на земната повърхност като тангента), в противен случай за бомбардировачите „Ланкастър“ не би било възможно да имат прецизни попадения.

С въвеждането на изтребителите „Бофайтър“ като ескортиращи нощните акции проблемът не се решава, защото тези самолети са твърде бавни. Освен това тъкмо тогава, когато британските технически нововъведения са на път да заличат разликата между деня и нощта, същото постигат и германските контрамерки за Луфтвафе. Има голяма вероятност скоро да настъпи време когато бомбардировачите ще бъдат също толкова уязвими през нощта, колкото през деня.

Битката за Рур е последвана от битката за Хамбург — поредица от 33 големи въздушни нападения срещу този и други градове в периода между юли и ноември 1943 г., в които са извършени 17 000 бомбардировъчни полета. Тя започва с голямото въздушно нападение на 24 юли, в което участват 791 бом-бардировача, 374 от които „Ланкастър“. Благодарение на новите навигационни уреди, ясното време и добрата маркировка на целите огромен брой за-палителни и експлозивни бомби поразяват центъра на Хамбург, а благодарение на новото радарно устройство „Уиндоу“ за отвличане на вниманието са свалени само 12 бомбардировача. Освен това в нападенията на 24 и 26 юли участват 8-о съединение на американската бомбардировъчна авиация и бомбардировачи „Москито“ (те могат да носят до 1800 кг бомбен товар), които отварят много работа на противовъздушната отбрана на града през тези две нощи. През нощта на 27 юли в ново опустошително нападение участват 787 британски бомбардировача. Свалени са само 17. На 29 юли градът е атакуван отново от 777 бомбардировача, макар и с по-малка точност на попаденията, а загубите на британците нарастват на 33 самолета, тъй като германците започват да преодоляват ефекта от използването на устройството „Уиндоу“. Четвъртото нападение — на 2 август, не е успешно поради лошото време.

Като цяло обаче са нанесени ужасяващи разрушения на града, а въпреки че загубите на британската бомбардировъчна авиация нарастват с всяко следващо нападение, те са средно само 2,8 %. Освен това в разгара на битката за Хамбург в периода между 25 и 30 юли британците нанасят сериозни поражения на Ремшед и заводите „Круп“ в Есен. През следващите месеци те бомбардират също градовете Манхайм, Франкфурт, Хановер и Касел и им нанасят големи щети. В нощта на 17 август британските бомбардировачи извършват също прочутото си нападение на изследователската и експериментална германска база за т.нар. летящи бомби („Фау 1“ и „Фау 2“) в Пенемюнде на брега на Балтийско море. В това нападение участват 597 четиримоторно бомбардировача, от които 40 са свалени, а други 32 са повредени, докато резултатът не е толкова голям, колкото Лондон очаква.

Нападенията срещу Берлин през този период имат още по-малък ефект поради лошото време и невъзможността да се използва системата „Обой“ на такова голямо разстояние, а голямата площ на града намалява ползата от устройството „H2S“. Освен това германските нощни изтребители разполагат с достатъчно време да атакуват британските бомбардировачи при дългия им полет до германската столица — разстоянието до целта и обратно е 1850 км, — при което те са насочвани от германските радарни станции. Те успяват да противодействат на британското устройство за отвличане на вниманието „Уиндоу“ дотолкова, че могат да засичат основния поток атакуващи самолети, но не и отделните бомбардировачи. От общо 123 свалени бомбардировача в трите нападения срещу Берлин около 80 се падат на нощните изтребители. Това е генерална репетиция за наближаващата битка за Берлин.

Тази битка, която продължава от ноември 1943 до март 1944 г., се ползва с подкрепата на Чърчил, тъй като от бомбардировките на Берлин е доволен Сталин. Тя включва 16 големи атаки срещу германската столица, а останалите 12 големи обекта за нападение са Щутгарт, Франкфурт и Лайпциг. Извършени са общо над 20 000 полета.

Резултатът от тази офанзива е различен от това, което предрича командващият британската бомбардировъчна авиация Харис. Нито Германия, нито Берлин са принудени да паднат на колене, а британските загуби са толкова много, че акцията трябва да бъде прекратена. Загубите нарастват на 5,2 %, а нанесените от бомбардировките щети не могат да се сравняват с щетите срещу Хамбург или Есен. Бойният дух на британската бомбардировъчна авиация е разколебан, което не е за учудване, след като са свалени 1047 самолета, а други 1682 са повредени. От решаващо значение е присъствието или липсата на германски нощни изтребители. Когато на 7 октомври например те тръгват в погрешна посока, за да пресрещнат въздушното нападение срещу Мюнхен, британската бомбардировъчна авиация губи само 1,2 % от участва-лите самолети. Обикновено нощните изтребители бързо се появяват на сцената и са много активни, като постепенно принуждават командването на бри-танската бомбардировъчна авиация да премести обектите за нападение по на юг и да използва още по-голяма част от силите си за нападения, отвличащи вниманието на противника. Кулминацията е катастрофално завършилото на-падение срещу Нюрнберг на 30 март 1944 г., когато от общо 795 бомбарди-ровача са свалени 94, а 71 са повредени.

Опозицията срещу стратегията на Харис нараства и командването на Крал-ските ВВС е принудено да признае, че политиката на селективно бомбардиране, т.е. нападения срещу подбрани индустриални обекти, като петролни рафинерии, заводи за производство на самолети и др. под., съответства по-добре на концепцията от Касабланка. Според нея нахлуването по суша в Се-верна Европа е наложително, но не може да бъде предприето, докато не бъде постигнато превъзходство във въздуха.

Със засилването на германската противовъздушна отбрана и увеличаването на германското производство на самолети възгледите на Харис са подложени на все по-голямо съмнение. Неговата основна цел е да накара американците да се присъединят в атаките срещу Берлин, което за тях е невъзможно през нощта, защото не са обучени за такива действия, а в края на 1943 г. подобни атаки през деня са равносилни на самоубийство. В началото на 1944 г. командването на британските Кралски ВВС отхвърля твърденията на Харис, че до април той ще бъде в състояние да постави Германия на колене само с бомбардировачите „Ланкастър“, и настоява за селективни атаки срещу германски индустриални обекти, като завода за сачмени лагери в Швайнфурт.

Нападението на 25 февруари срещу този обект, с което Харис неохотно се съгласява, е може би първият пример за т.нар. комбинирана бомбардировъчна офанзива. Така опасността както за цялата бомбардировъчна офанзива, така и за перспективите пред планираната операция „Овърлорд“, т.е. непрекъснато увеличаващият се брой на самолетите на Луфтвафе, става причина за пораже-нието на идеите на Харис. Неуспехът на битката за Берлин утвърждава още повече тази тенденция. Харис сам открито признава поражението си, когато през април настоява бомбардировачите му да бъдат подкрепяни от нощни из-требители. Междувременно американците вече използват изтребители с дале-чен обсег за ескорт при операциите на бомбардировачите си през деня.

Под въпрос е поставено цялото бъдеще на масираните атаки на британската бомбардировъчна авиация срещу германските градове. За късмет на командването й през април в съответствие с предварителните планове бри-танските бомбардировачи получават задачата да извършват операции срещу жп мрежата на Франция, за да подпомогнат предстоящия десант през Ламанша. Това едновременно улеснява задачата на британската бомбардировъчнаавиация и помага да бъдат прикрити последиците от тежкото й поражение в директната офанзива срещу Германия. За неин още по-голям късмет след опе-рация „Овърлорд“ положението се променя решително в полза на съюзниците.

След 1942 г. британската стратегическа въздушна офанзива става част от едно общо усилие и вече не е независима и самостоятелна както преди. Въпросът е поставен за обсъждане на конференцията във Вашингтон от командващия ВВС на американската армия генерал X. X. Арнолд. Разполагането на мощно съединение бомбардировачи във Великобритания, естествено се посреща със задоволство от Чърчил и британските началник-щабове и те намаляват критиката си срещу следваната от американците линия на бомбардировки през деня. Според американците, ако са добре въоръжени, имат добра защитна броня и летят близо един до друг на голяма височина, бомбардировачите могат да извършват въздушни нападения през деня, без да понасят тежки загуби. Това се оказва заблуда както заблудата на Кралските ВВС, че могат да избегнат загубите от противниковата противовъздушна отбрана, ако действат през нощта.

Първите американски въздушни нападения през 1942 г. са твърде ограничени, за да могат да представят ясни доказателства, но когато през 1943 г. започват по-масираните атаки и атаките на по-големи разстояния, загубите бързо нарастват. При атаката над Бремен на 17 април от участвалите общо 115 бомбардировача са свалени 16, а 44 са повредени. При нападението срещу Кил на 13 юни от 66 бомбардировача В-17 „Сюпърфортрис“ са свалени 22, а в една бомбардировка на Хановер през юли от 92 самолета са свалени 24, срещу Берлин на 28 юли от общо 120 са загубени 22 самолета. Американците се опитват да използват за ескорт изтребители „Тъндърболт“, снабдени с допълнителни резервоари за гориво, но обсегът им е недостатъчен и през есента, когато фабриката за сачмени лагери при Швайнфурт, източно от Фран-кфурт, е подложена на поредица от бомбардировки, нуждата от по-ефикасен ескорт става все по-очевидна.

В това нападение с катастрофални последици, извършено на 14 октомври, участват 291 „летящи крепости“, придружавани от силен ескорт изтребители „Тъндърболт“, които обаче не могат да продължат по-нататък от района на Аахен и когато се оттеглят, бомбардировачите В-17 са атакувани от следващи една след друга вълни германски изтребители през целия път до целта и обратно до брега на Ламанша. Докато американските бомбардировачи се завърнат в базите, са свалени 60, а 138 са повредени. Това е кулминацията на една ужасна седмица, в която американското 8-о въздушно съединение губи 148 бомбардировача заедно с екипажите при четири опита да проникне през германската противовъздушна отбрана отвъд обсега на ескортиращите изтребители. Подобни изключително големи загуби не могат да продължават и ръководителите на американските ВВС са принудени да признаят необходимостта от ескортиращи изтребители, които имат достатъчно голям обсег на действие. До този момент на подобна нужда или не се обръщаше достатъчно внимание, или удовлетворяването й се смяташе за невъзможно.

За щастие решението е намерено в лицето на произвеждания от северно-американската компания изтребител „Мустанг“. Британците правят поръчка за него още през 1940 г., но американците я отхвърлят. Самолетът подобрен значително след монтирането на британските двигатели „Ролс-Ройс Мерлин“. С изпитания през есента на 1942 г. двигател „Пакард-Мерлин“ изтребителят Р-51B „Мустанг“ става по-бърз на всякакви височини и по-маневрен от всички германски изтребители. Снабден с резервоари за гориво за дълги разстояния, той има обхват почти 2400 км и може да осигурява ескорт на бомбардировачи на разстояние повече от 1000 км от базата, т.е. до източната граница на Германия. След катастрофалните последици от нападението при Швайнфурт се пристъпва към ускорено изпълнение на програмата за неговото производство и първите самолети са въведени на въоръжение в 8-о американско въздушно съединение през декември 1943 г. До края на войната през май 1945 г. са произведени общо 14 000 изтребителя „Мустанг“.

Зимата на 1943–1944 г. е сравнително спокоен период за 8-о американско въздушно съединение, тъй като бомбардировачите му временно извършват нападения само срещу обекти, намиращи се на малки разстояния. През де-кември загубите са само 3,4 % в сравнение с 9,1 % през октомври. Сформи-рането на 15-о американско въздушно съединение, което да действа от Италия, е допълнителна американска стъпка за унищожаването на германската военна индустрия. За командващ двете американски съединения е назначен генерал Карл Спаатс.

Първите месеци на 1944 г. се характеризират с непрекъснато увеличаващ се брой на изтребителите „Мустанг“ и с разширяването на обсега им на действие. Освен това те се изпращат да атакуват самолетите на Луфтвафе навсякъде и не са прикрепени стриктно към бомбардировачите. Целта е да се постигне общо превъзходство във въздуха, а не само в района на действие на бомбардировачите. Така те принуждават германските изтребители да се сра-жават и последиците от това са, че германските загуби непрекъснато нараст-ват. През март германските изтребители започват да показват все по-голямо нежелание да влизат в бой с мустангите. Тези агресивни действия не само дават възможност на американските бомбардировачи да извършват нападения през деня, като срещат по-малка съпротива и понасят по-малки загуби, но и подготвят почвата за операция „Овърлорд“.

Те помагат и за продължаване на нощните нападения на британската бом-бардировъчна авиация срещу Германия. Точно в момента, когато става гос-подар на въздушното пространство през нощта, Луфтвафе губи надмощието си във въздуха през деня, отстъпвайки го на американците. Когато британската бомбардировъчна авиация подновява стратегическата офанзива срещу Германия, след като за известно време е била отклонена от нея, за да помогне на нахлуването в Нормандия, германските нощни изтребители започват да изпитват остър недостиг от гориво и осезаемо чувстват загубата на своята радарна система за ранно предупреждение във Франция. За разлика от тях британската бомбардировъчна авиация получава предимство с установяването на нейни предавателни станции на континента.

Тази промяна се отразява на понесените загуби, които по време на няколкото нападения над Германия през май 1944 г. са твърде високи за британската бомбардировъчна авиация. През юни при нападенията срещу петролни обекти те нарастват на 11 %. Като последица от това около половината от британските въздушни нападения над Германия през месеците август и септември се извършват през деня и загубите рязко намаляват. През това време дори нощните нападения излизат много по-евтино (с малко загуби — бел. ред.) — съответно 3,7 % и 2,2 %. През септември командването на британските бомбардировачи изпраща три пъти повече самолети в нощни нападения, от-колкото през юни 1944 г., но загубите му са значително по-малки.

Тази тенденция се засилва и с въвеждането на нощни изтребители с далечен обсег, които ескортират британските бомбардировачи, но те не са толкова важен фактор, тъй като използваните за тази цел самолети са твърде бавни и поставената им задача се оказва прекалено трудна за тях. В периода от де-кември 1943 до април 1944 г. са свалени само 31 германски нощни изтреби-теля. Дори когато са налице нови ескадрили, снабдени с по-добри самолети, общият брой на свалените германски изтребители през последните 17 месеца на войната — декември 1943 — април 1945 — е само 257: средно едва по 15 на месец. Така че нито новият радар, нито техниката за радиосмущения оказват толкова голямо влияние, колкото германските загуби на петролни рафинерии, територия и надмощие във въздуха през деня.

През 1943 г. над Германия са хвърлени общо 200 000 т бомби — близо пет пъти повече, отколкото през 1942 г. Германското производство нараства обаче още повече до голяма степен благодарение на реорганизацията, извършена от министъра на военната продукция — Алберт Шпеер. Същевременно мерките против въздушните нападения и германската способност за бързо възста-новяване не позволяват да настъпи криза нито в бойния дух на населението, нито в производството. Увеличеното производство на самолети, оръдия, тан-кове и подводници допринася за общо нарастване на оръжейната продукция на Германия през 1943 г. с 50 %.

За първи път от началото на войната германците несъмнено са обезпокоени от масираните атаки на британската бомбардировъчна авиация. След голямата бомбардировка на Хамбург през юли 1943 г. Шпеер загрижен заявява, че ако бъдат предприети още шест бомбардировки от такъв мащаб срещу германските градове, страната ще бъде поставена на колене. При последвалите районирани въздушни нападения през втората половина на годината обаче не е постигнат такъв разрушителен ефект, а умелите действия на Шпеер за разпръсване на индустриалните обекти на по-голям периметър ликвидират предишните му страхове.

За известно време американските селективни бомбардировки имат по-голям ефект и до август успяват да намалят германското производство на из-требители с 25 %. След скъпо струващото поражение, което 8-о американско въздушно съединение търпи през октомври, германското производство обаче отново нараства и в началото на 1944 г. достига нови високи равнища. Въпреки че преценките им за нанесените загуби на противника са сравнително точни, съюзниците подценяват производствените възможности на германците и погрешно предполагат, че очевидното нарастване на мощта на Луфтвафе се дължи на прехвърлянето на самолети от Източния фронт.

Най-характерното за британската бомбардировъчна авиация през този период е усъвършенстването на прецизността на попаденията при бомбардировките през нощта. Отначало то се изразява най-вече с използването на 617-а ескадрила като специално „маркиращо“ целите звено след бомбардировките на язовирите. Нейната обща ефективност обаче се увеличава с подобренията в маркиращата обектите система „Патфайндър“, с новите устройства за насочване на бомбите и с усъвършенстването на тежащата 5500 кг „земетръсна“ бомба „Толбой“ (високо момче), след която се появява тежащата 9966 кг бомба „Гранд Слем“ (голям трясък).

Най-важният общ ефект от англо-американската бомбардировъчна офанзива е, че с течение на времето тя привлича все по-голям брой германски изтребители от Източния на Западния фронт и така помага на руското настъпление, като същевременно съюзниците имат превъзходство във въздуха през деня до степен, която позволява да бъде осъществена операция „Овърлорд“ при твърде слаба намеса на Луфтвафе.

През последната година на войната — от април 1944 до май 1945 г. — съюз-ниците постигат категорично надмощие във въздуха благодарение главно на американските яростни атаки в периода февруари-април 1944 г. Нуждите на операция „Овърлорд“ обаче са голям ангажимент, който в продължение на няколко месеца отклонява бомбардировките на съюзническите ВВС от обекти в Германия към обекти, които могат да окажат пряка помощ на съюзническите армии преди и след десанта в Нормандия.

Естествено, това отклонение не се харесва много на сър Артър Харис и на други тесногръди защитници на стратегическите бомбардировки, обаче сър Чарлс Портал и командването на Кралските ВВС проявяват по-умерени разбирания и признават, че бомбардировачът трябва да играе по-спомагателна роля в съюзническата стратегия. Тъй като се налага стратегическата бомбар-дировъчна авиация да помага на тактическите ВВС, в средата на април общото им командване е поверено на сър Артър Тедър, който през това време е назначен за заместник на върховния главнокомандващ съюзническите войски генерал Айзенхауер. Преди това Тедър командва военновъздушните сили в Близкия изток и там прави голямо впечатление. Според него главният не-посредствен ефект, който бомбардировачите могат да окажат върху операция „Овърлорд“, е да парализират германската транспортна мрежа. По този план е постигнато съгласие през март 1944 г. въпреки безпокойствата на Чърчил за загубите сред френското цивилно население и предпочитанията на Спаатс към нападенията срещу петролни обекти, които се споделят от Портал.

В резултат на решимостта на Спаатс усилията да бъдат съсредоточени срещу петролни обекти през пролетта на 1944 г. 8-о американско въздушно съединение продължава атаките над Германия, а усилията на британската бом-бардировъчна авиация от април до юни са съсредоточени главно срещу жп мрежата във Франция. (До юни само 8 % от нейните бомби са хвърлени срещу обекти в Германия.) До юни над противниковата транспортна система са хвърлени 65 000 т бомби паралелно с нападения срещу брегови батареи, ра-кетни площадки и други подобни цели. Впоследствие се оказва, че точно па-рализирането на транспорта и комуникациите на противника от Тедър е най-важният фактор, проправил пътя към успеха на десанта в Нормандия. Възра-женията на Харис, че британската бомбардировъчна авиация няма нужната за поставените й задачи точност на попаденията, са опровергани още през март от ефикасността на атаките срещу френските жп разпределителни гари. Толкова критикуваното отклонение от основните й задачи се отразява благотворно върху британската бомбардировъчна авиация, защото не само намалява напрежението, на което е подложена, но и става стимул за подобряване прецизността на бомбардировките. Освен това съпротивата на германските изтребители над Франция е много по-слаба, отколкото в битката за Берлин и нападенията срещу други обекти в Германия.

Точността на бомбардировките е подобрена благодарение на новата техника при маркирането на обекти от малка височина от бомбардировачите „Москито“, разработена от командира на крило76 Ленард Чешър и приложена за първи път във Франция през април, когато са разрушени обект след обект, като повечето бомби не пропускат целта и не избиват цивилното френско население, както се опасява Чърчил. Средната грешка при бомбардировките е намалена от 620 м през март на 260 през май.

Успехът на атаките срещу комуникациите преди деня „Д“ затвъждава убеждението на Тедър, че тази кампания трябва да бъде приложена и срещу Германия, като й се даде предимство. Според него рухването на германската жп система, освен че ще разстрои придвижването на войските и така ще улесни руснаците, ще допринесе и за рухването на германската икономика. Така тя се превръща в алтернатива на общите бомбардировки на цели райони, за-щитавани от Харис, и бомбардировките срещу петролни обекти, за които настоява Спаатс. Несъмнено чрез нея се постига по-бърз ефект върху гер-манската армия и Луфтвафе, отколкото чрез бомбардировките по райони.

В периода след преминаването на Ламанша от съюзническите войски бом-бардировачите атакуват най-различни цели. Докато през тези месеци усилията на американците са съсредоточени главно срещу петролни обекти, летища и заводи за производство на самолети, само 32 000 т от общо 181 000 т бомби, хвърлени от британската бомбардировъчна авиация през този период, са срещу цели в Германия. Тенденцията все по-малко да се бомбардират цели райони се засилва още повече. Командването на британските ВВС възприема възгледите на амери-канците, че на нападенията срещу петролни обекти трябва да се даде предим-ство. Още през април 15-о американско въздушно съединение започва да ата-кува от Италия румънските петролни полета при Плоещ. На 12 май 8-о амери-канско въздушно съединение започва от Англия атаки на петролни обекти в Германия. Въпреки че срещу 935-те американски бомбардировача са изпрате-ни 400 германски изтребителя, те са отблъснати от 1000 американски изтреби-теля и губят 65 самолета срещу свалени 46 американски бомбардировача.

Кампанията става по-мащабна след деня „Д“ и през юни командването на британските ВВС, давайки си сметка за подобрената прецизност на британ-ските бомбардировачи при нощните нападения, заповядва да бъдат атакувани петролни обекти в Германия. Бомбардировката на Гелзенкирхен в нощта на 9 юли има сравнително добър успех, въпреки че излиза скъпо, но другите напа-дения не са толкова ефикасни поради лошото време, а загубите са катастро-фални — от общо 832 бомбардировача, участвали в атаките три нощи подред, са свалени 93, повечето от германски нощни изтребители.

Американските атаки също продължават с пълна сила. В нападение на 16 юни участват над 1000 бомбардировача, ескортирани от близо 800 изтребителя, а в нападението на 20 юни общият брой на бомбардировачите е 1361. На следващия ден е атакуван Берлин, а друго въздушно съединение бомбардира петролни рафинерии, след което продължава полета си и се приземява в Русия. (След оказания им там хладен прием този експеримент не е повторен.) Загубите на американците са тежки, но броят на унищожените петролни рафинерии се увеличава, което има съкрушителен ефект върху доставките на гориво за Луфтвафе. През септември то е намалено до 10 000 т, а нужниятмининмум на месец е 160 000 т. През юли са бомбардирани всички по-големи петролни рафинерии в Германия и поради липсата на гориво огромен брой от новопостроените благодарение на усилията на Шпеер самолети и танкове стават почти напълно безполезни.

Докато годните за действие самолети на германците намаляват, самолетите на съюзниците стават все повече. Сега самолетите на британската бом-бардировъчна авиация на предни позиции се увеличават от 1023 през април на 1513 през декември и на 1609 през април 1945 г. Броят на бомбардировачите, с които разполага 8-о американско въздушно съединение, нараства от 1049 през април 1944 г. на 1826 през декември и на 2085 през април 1945 г. Междувременно командването на британската бомбардировъчна авиация за първи път нарежда да бъде предприета масова въздушна бомбардировка през деня. Опасенията на Харис за нея намаляват поради по-малката съпротива от страна на Луфтвафе в сравнение с атаките през нощта. Първото голямо дневно въздушно нападение е предприето в средата на юни срещу Хавър и подобно на последвалите го въздушни нападения се извършва под ескорта на изтребители „Спитфайър“. До края на август командването на британската бомбардировъчна авиация нарежда да бъдат предприети дневни нападения над Рур и отново не среща съществена съпротива от германската противовъздъздушна отбрана.

Тези нови обстоятелства изкушават британското командване да възобнови нощните бомбардировки над германски петролни рафинерии. Те се оказват по-ефикасни и не толкова скъпо струващи, колкото преди. Много успешното нападение на 29 август срещу далечния Кьонигсберг, въпреки че не е петролен обект, показва общото подобрение на условията за бомбардировки. Такава е обстановката от октомври 1944 до май 1945 г. — периода, в който доминираща роля играят бомбардировачите. През последните три месеца на 1944 г. британските бомбардировачи хвърлят повече бомби, отколкото през цялата 1943 г. През тези месеци само над Рур са хвърлени над 60 000 т високо-експлозивни бомби. Освен това, както е посочено в официалната история, това е време, когато бомбардировачите „имат буквално оперативно всемогъщество“.

Под напора на тези яростни нападения германските възможности за оказване на съпротива постепенно намаляват, а военната й индустрия е задушена. С оглед на новите възможности за по-прецизно бомбардиране при по-слаба съпротива се задава въпросът, дали е разумно както от оперативна, така и от морална гледна точка британската бомбардировъчна авиация да отделя 53 % от своите бомби в този период за градски райони, а само 14 % — за петролни рафинерии и 15 % — за бомбардиране на транспортни обекти. (Съответните проценти за периода януари-март 1945 г. са 36,6; 26,2 и 15,4 — съотношение, което все още е твърде спорно.) За американските цели съотношението е значително по-различно. Схващането на американците за съсредоточаване на усилията върху слабите места на Германия има повече логика, отколкото стре-межът всяка бомба да удари нещо и така по някакъв начин да бъде отслабена Германия. Американският подход позволява да се избегне по-лесно и засил-ващата се морална цензура, на която все по-често се натъква линията, следвана от Харис.

Последната фаза страда най-вече от това, че не се поддържат най-наложи-телните приоритети. Една директива от 25 септември 1944 г. посочва като първостепенна задача бомбардирането на петролните обекти, които заедно с комуникациите стоят начело в списъка с приоритетните обекти. Тук се появява добра възможност за по-бързо приключване на войната, след като през октомври британската бомбардировъчна авиация също съсредоточава усилията си срещу обекти в Германия, като хвърля там 51 000 т бомби и понася загуби, по-малки от 1 %. Две трети от нападенията през октомври обаче са съсредоточени в бомбардировки на цели райони и малка част от хвърлените бомби са над петролни или комуникационни цели.

На 1 ноември 1944 г. командирите получават нови заповеди, според които петролните обекти са определени като първостепенни цели, а комуникациите се нареждат на второ място. С поставянето на тези две първостепенни цели, които са сравнително леснопостижими, със сигурност се ускорява повече ка-питулацията на Германия, отколкото с бомбардировките на цели райони.

Упорството на Харис обаче пречи на акуратното изпълнение на плана. В съпротивата си против него той дори заплашва, че ще подаде оставка.

В началото на 1945 г. изгледите за скорошно свършване на войната намаляват заради германската контраофанзива в Ардените и въвеждането на въоръжение на германските реактивни изтребители и подводниците, снабдени с уст-ройството „Шнорхел“. Това води до нова преоценка на приоритетите. Тъй като различните сфери на властта дърпат чергата към себе си, се стига до компро-мис, а както при повечето компромиси резултатите са незадоволителни.

Най-спорният въпрос е около нарочното подновяване на териториалното бомбардиране като приоритетна цел. То е извадено отново на преден план до голяма степен, за да бъдат доволни руснаците. На 27 януари 1945 г. Харис дава инструкции за нанасяне на такива удари, които сега се нареждат на второ място по приоритет след петролните обекти и са много по-напред от комуникациите и другите цели. Като последица от това в средата на февруари отдалеченият Дрезден е подложен на опустошително нападение. С цел да се предизвика паника сред цивилното население и бежанците е бомбардиран центърът на града, а не фабриките и жп линиите.

До април обектите, които си струва да бъдат нападнати, остават толкова малко, че бомбардирането на цели райони и прецизните стратегически бом-бардировки са изоставени в полза на директната подкрепа на войските.

Сравнителни резултати от стратегическата бомбардировъчна офанзива

Дори когато след лятото на 1944 г. поради изсипалия се порой от бомби германската военна продукция започва да намалява, последиците от него значително са преодолени благодарение на големите усилия на Шпеер за изнасяне на заводите в по-голям периметър и на импровизациите. Бойният дух на германците продължава да е забележително висок до въздушните атаки на Дрезден през февруари 1945 г.

Нападения срещу петролни обекти. Благодарение на незасегнатите дълго време далечни петролни полета в Румъния и на непрекъснато увеличаващия се строеж на заводи за синтетично гориво в Германия, през май 1944 г. германските петролни запаси стигат своеобразен връх и започват да намаляват едва в следващите месеци.

Повече от две трети от хидрирания петрол се произвежда в седем завода, чиято уязвимост е очевидна, а тъй като рафинериите също са уязвими, ефектът от масираните бомбардировки срещу тези обекти през лятото на 1944 г. Бързо започва да се усеща. До юни производството на автомобилно гориво спада на половината в сравнение с април и на една четвърт в сравнение с периода до септември. През септември производството на самолетно гориво спада на 10 000 т, а за Луфтвафе са необходими минимум 160 000 т на месец. Около 90 % от авиационното гориво, от което има най-много нужда, идва от заводите „Бергиус“ за хидриран петрол.

Тъй като германската консумация на авиационно гориво е увеличена за отблъскването на операция „Овърлорд“ и за настъплението на руснаците от Изток, ситуацията става много сериозна. От май консумацията превишава производството. Енергичните контрамерки на Шпеер успяват донякъде да облекчат положението и да увеличат запасите от гориво преди кон-траофанзивата в Ардените в средата на декември. Тези запаси обаче не са достатъчни да поддържат това начинание, а продължилите дълго сражения и съюзническите въздушни нападения срещу петролни обекти в периода декември-януари ги изчерпват още повече. Особено резултатни са нападенията на британската бомбардировъчна авиация, което се дължи на много по-тежките бомби, които бомбардировачите „Ланкастър“ могат да носят, и на по-голямата точност на попаденията при нощните бомбардировки.

Атаките срещу петролни обекти намаляват значително германското производство на експлозиви и синтетичен каучук, а недостигът на авиационно гориво води до почти пълно прекратяване на обучението на нови пилоти и до драстично намаляване на времето за бойно летене на Луфтвафе. В края на 1944 г. например във въздуха могат да се издигнат наведнъж едва 50 нощни изтребителя. Този недостиг става причина да се намалят потенциалитевъзможности и опасността от новите реактивни изтребители, които започват да се въвеждат на въоръжение в Луфтвафе.

Атаки срещу комуникационни обекти. Атаките срещу тези цели, които имат както тактическо, така и стратегическо значение, очевидно са от огромна важност за успеха на десанта в Нормандия и за развоя на сраженията там, но с приближаването на съюзническите армии към Рейн техният ефект може да бъде оценен по-трудно. Планът от ноември е съсредоточен върху жп линиите и каналите на Западна Германия, особено в Рур, тъй като поради прекъсването на притока на въглища основната част от германската индустрия може да спре. Резултатът е катастрофален и през есента на 1944 г. причинява много главоболия на Шпеер, но съюзническите военачалници подценяват значението на тези обекти. Различията във възгледите им забавят и ограничават действията в тази насока и намаляват техния ефект. През февруари 1945 г. обаче са ангажирани общо между 8000 и 9000 самолета за атаки срещу транспортната система на Германия. До март тя е напълно разрушена и индустрията изпитва глад за гориво. След загубата на Горна Силезия през февруари, когато благодарение на руското настъпление тази област е превзета, Германия няма алтернативен източник на каменни въглища. Производството и на стомана, въпреки че все още има достатъчно желязна руда, не е достатъчно да посрещне минималните й нужди от муниции. Точно тогава, давайки си сметка за безнадеждността на положението, Шпеер започва да крои планове за периода след войната.

Директни атаки. Резултатите от такива атаки стават все по-очевидни. Опустошени са град след град. След върховия месец юли 1944 г. германското промишлено производство започва постоянно да намалява. Често пъти загубите на продукция се дължат на щетите, нанесени от бомбардировките на системите за електро-, газо- и водоснабдяване. Извън Рур липсата на суровини се дължи най-вече на разрушаването на транспортната система, което е главният фактор за окончателното рухване на германската индустрия през 1945 г.

Заключения. Стратегическата бомбардировъчна офанзива срещу Германия, започната с толкова големи надежди, но постигнала в началото много малък ефект, показва прекалена самоувереност, противоречаща на здравия разум. Постепенното осъзнаване на реалността личи най-вече от рязката смяна на дневните с нощни бомбардировки, а след това — с отказа от бомбардиране на цели райони, ползата от което в много отношения е твърде съмнителна.

До 1942 г. бомбардировките представляват само едно неудобство, а не опасност за Германия. Може би те повдигат до известна степен бойния дух на британския народ, въпреки че дори и това е съмнително.

През 1943 г. благодарение на непрекъснато увеличаващата се американска помощ щетите, нанесени от бомбардировачите на двете съюзническидържави, стават по-големи, но на практика не се отразяват съществено нито на германското производство, нито на духа на германския народ.

Истинска, решителна промяна настъпва едва през пролетта на 1944 г. и това се дължи главно на изтребителите с далечен обсег, които ескортират бомбардировачите, въведени на въоръжение от американците.

След като правят голяма услуга на операция „Овърлорд“, съюзническите бомбардировачи възобновяват атаките си срещу германската индустрия с по-голям успех. През последните девет месеца на войната това се дължи в зна-чителна степен на нововъведенията в навигацията и насочването на бомбите, както и на намалялата съпротива във въздуха.

Поради известна колебливост и различия в мненията действията на съюз-ниците във въздуха, а и на земята страдат от липса на концентрация. Потенциалните възможности на съюзническите ВВС са много по-големи от по-стигнатите резултати. Това се отнася особено за продължаването на бомбар-дировките на цели райони от британците много след като те вече нямат ни-какви основания или извинения да действат по този начин. Има достатъчно доказателства, че е било възможно войната да свърши няколко месеца по-рано, ако е било постигнато по-добро съсредоточаване на усилията срещу петролни и комуникационни обекти. Въпреки грешките в стратегията и пренебрежението към елементарните морални норми бомбардировъчната кампания безспорно изиграва много съществена роля за поражението на хитлеристка Германия.

Трийсет и четвърта глава

Освобождаването на югозападната част на Тихия океан и на Бирма

С наближаването на пролетта на 1944 г. в централната част на Тихия океан силите, командвани от адмирал Спруънс, които са пряко подчинени на адми-рал Нимиц, успяват да превземат Гилбъртовите и Маршаловите острови, като същевременно опустошават с въздушни атаки японската база в Трук на Ка-ролинските острови. Така те правят голям пробив в определената от японците главна последна бариера в отбранителната им зона. Междувременно войските на генерал Макартър в югозападната част на Тихия океан успяват да превземат повечето острови от Бисмарковия архипелаг и Адмиралтейските острови, като пробиват тази бариерна зона и неутрализират японската база в Рабаул. По същото време силите на Макартър разширяват значително настъплението на запад в Нова Гвинея, подготвяйки се за следващия си голям скок към Филипините.

Превземане отново на Нова Гвинея

Продължаването на кампанията в Нова Гвинея се характеризира с използ-ването на метода, наричан „жабешки скокове“, който преди това е бил прило-жен на Соломоновите острови. За четири месеца войските на Макартър успя-ват да напреднат 1600 км благодарение на поредица от такива скокове — от района на Маданг до полуостров Фогелкоп в западния край на Нова Гвинея. Японците се надяват да задържат позициите си в малкото подходящи край-брежни точки, където могат да бъдат построени летища. Като не могат да заобиколят тези позиции по суша, съюзниците използват превъзходството си във въздуха и по море за извършване на обходни маневри покрай брега.

Стратегическото положение на японците е твърде несигурно, тъй като глав-ните им военновъздушни и военноморски сили са разположени по-назад, за да посрещнат следващото настъпление на адмирал Спруънс в централната част на Тихия океан. На сушата японците също са разпръснати и нямат подкрепа. 8-а армейска зона в Рабаул е оставена да се защитава сама. На северното крайбрежие на Нова Гвинея остатъците от т.нар. 18-а армия на генерал Адачи във Вевак е прикрепена към 2-ра армия на генерал Анами. Това са общо 6 слаби дивизии, които трябва да се изправят срещу 15 съюзнически дивизии (8 американски и 7 австралийски), подкрепяни от военновъздушни и военноморски сили, значително превъзхождащи японските.

През април 7-а австралийска дивизия, а после и 11-а напредват в западна посока по брега от Маданг, докато през това време Макартър се подготвя за нов скок, най-големия до този момент, за да превземе ключовата база Холандия, на около 300 км западно от Вевак.

Десантите са предшествани от серия тежки бомбардировки, които унищожават на земята повечето от 350-те самолета, които японците са събрали, за да защитават този район. След това на 22 април са извършени десанти от всички страни на база Холандия чрез 2 десантни групи, а през това време друга група слиза на брега при Айтапе (на около една трета от разстоянието до Вевак), за да завземе намиращите се там летища като допълнителна предпазна мярка. Според преценките на съюзническото разузнаване японските войски в база Холандия са около 14 000 души, а в Айтапе — 3500 души. За да бъде сигурен в успеха, Макартър използва в тази акция 50 000 души, главно от командвания от генерал Айхелбъргър 1-ви американски корпус. В действителност силите на защитниците се оказват дори по-малко от предварителните преценки и до голяма степен се състоят от войници от административния персонал, които не оказват сериозна съпротива и след първоначалните бомбардировки побягват към вътрешността.

В резултат на всичко това 3 твърде слаби дивизии на генерал Адачи са откъснати при Вевак. Вместо да предприеме друго изтощително отстъпление по обиколни пътища през вътрешността, той решава да се опита да извърши директен пробив по крайбрежието, но докато го предприеме през юли, Макартър успява да подсили американските позиции при Айтапе с 3 мощни дивизии и опитът за пробив е отблъснат с големи загуби за японците.

Много преди тази неуспешна контраатака американците се придвижват 200 км в западна посока към следващата си цел — остров Уакде, където японците са построили летище. В средата на май една американска част слиза при Тоем на брега на Нова Гвинея и след това преминава тесния проток до остров Уакде, но там малкият японски гарнизон оказва силна, макар и кратка съпротива, докато настъпващите по крайбрежието към Сарми американски войски срещат по-продължителен отпор. Независимо от всичко това, общо взето, японската отбрана в Нова Гвинея става спорадична и хаотична. Американските подводници нанасят тежки поражения на конвоите с войски, пристигащи от Китай, а заплахата за Марианските острови в централната част на Тихия океан слага край на всякакви надежди от там да бъдат изпратени японски подкрепления в Нова Гвинея.

Следващият скок на Макартър е направен само месец след превземанетона база Холандия и едва десет дни след десантите при Тоем и остров Уакде.

Целта е превземането на остров Биак и на летищата му, на 600 км западно от база Холандия (и на 400 км от Уакде). Тази операция не преминава съвсем гладко. За разлика от случая с Холандия американците много подценяват силите на гарнизона, които са над 11 000 души, и макар че първоначалните десанти на 27 май срещат слаба съпротива, положението се променя, когато американците напредват във вътрешността на острова, за да завземат лети-щата. Японците не правят никакви опити да задържат позициите си по брега, където могат да бъдат подложени на унищожителен обстрел от корабите и самолетите. Затова те разполагат основната част от гарнизона в пещери и траншеи на височините над летищата. Организираните от тях контраатаки с участието на танкове дори успяват за известно време да откъснат част от американската пехота. Въпреки че Макартър изпраща още подкрепления, прочистването на острова е бавен, мъчителен процес, който завършва едва през август. Той струва на американците близо 10 000 жертви, но голяма част от тях се дължат на болести, докато в бой загиват само около 400 души. Това е нещо като предупреждение за бедите, които предстоят, когато девет месеца по-късно, през февруари 1945 г., американците правят десант на остров Иводзима. Резултатът от силната съпротива на японците в Биак щеше да бъде по-голям, ако японското Върховно командване бе изпратило там, макар и със закъснение, подкрепления. След като преразглежда предишното си решение да съсредоточи усилията за защита на Марианските острови, в началото на юни командването изпраща от Марианските острови за Биак конвой с натоварени с войски транспортни кораби, охранявани от голяма група бойни кораби и самолети. Тръгването на конвоя обаче е отложено с пет дни поради неверни сведения, че в Биак се намира американско съединение самолетоносачи. При втория опит за изпращане на конвоя японците се натъкват на група американски крайцери и разрушители и бързо отстъпват. Японското Върховно командване изпраща още по-силна ескортираща група, включваща гигантските линейни кораби „Ямато“ и „Мусаши“, но в същия ден, в който тя пристига близо до Нова Гвинея, американските самолетоносачни групи от силите в централната част на Тихия океан започват атаки срещу Марианските острови и японската военноморска част е върната бързо на северозапад, за да посрещне по-голямата заплаха. Настъплението на американците в две направления през Тихия океан отново доказва преимуществата си, тъй като принуждава противника да прехвърля силите си от едно място на друго.

За разлика от японците Макартър не губи време, когато настъплението срещу летищата в Биак е забавено, и предприема друга атака срещу намиращия се наблизо остров Ноемфор. Десантът там е извършен на 2 юли след жестока бомбардировка от самолетите и корабните оръдия. До 6 юли са превзети и трите летища на острова.

Останали без самолети, японците започват да се изтеглят към най-западния край на полуостров Фогелкоп. На 30 юли Макартър изпраща една дивизия да слезе на брега при нос Сансапор без предварителна бомбардировка от самолетите и корабната артилерия, тъй като има сведения, че в този отдалечен край на полуострова няма японски войски. Там веднага започва строеж на отбранителни укрепления и нови летища.

Сега пътят е разчистен за нов скок към Филипините с подкрепата на три групи летища в западния край на Нова Гвинея. Останките от намиращите се там 5 японски дивизии са пренебрегнати и оставени на австралийците да се справят с тях.

Превземането на Марианските острови и битката за Филипинско море

Атаката срещу Марианските острови от силите в централната част на Тихия океан под командването на адмирал Спруънс е важна част от американското проникване през вътрешния пръстен на японската отбрана. От там аме-риканските бомбардировачи могат да нанасят удари в Япония, а също във Филипините, Формоза и Китай. Същевременно превземането на Марианските острови заплашва да прекъсне комуникациите на Япония с наскоро придо-битата от нея южна империя.

Както и на други места в Марианския архипелаг, важни са островите, на които има летища-Сайпан, Тиниан и Гуам. Те се пазят от гарнизони, наброяващи съответно 32 000, 9000 и 18 000 души. Японските военновъздушни сили там имат около 1400 самолета, но в действителност са значително по-малко защото много от тях са изпратени в Нова Гвинея, а други са унищожени от бързите самолетоносачни групи, командвани от адмирал Мичър, които нанасят удари по японските бази от февруари нататък. Въпреки това японците се надяват да разполагат с 500 самолета, ако успеят да получат известни подкрепления от други райони. Военноморските им сили в тази зона, командвани от адмирал Озава, са организирани в 3 групи — основния боен флот, състоящ се от 4 линейни кораба, 3 леки самолетоносача, крайцери и разрушители под коман-дването на адмирал Курита, основната самолетоносачна група от 3 тежки са-молетоносача и придружаващите ги крайцери и разрушители, командвани от самия Озава, и ръководената от адмирал Йошима резервна самолетоносачна група, състояща се от 2 тежки самолетоносача, един лек самолетоносач, един линеен кораб и придружаващите ги крайцери и разрушители.

Японците са се подготвили да дадат отпор на настъплението на американците в Тихия океан и се надяват да хванат в капан силите на адмирал Спруънс, като унищожат самолетоносачите му. Планът е изготвен през август 1943 г. от главнокомандващия военноморския флот адмирал Кога, обаче в края на март 1944 г. той и хидропланът му са унищожени, когато изтегля щаба си от Трук в Давао на Филипините. Следващият главнокомандващ — адмирал То-йода, приема плана с някои изменения. Той се надява и се стреми да подмами американските самолетоносачи във водите източно от Филипините и да ги хване в клещи между мощната самолетоносачна група на Озава и самолетите, действащи от намиращите се наблизо острови.

Американската армада, която трябва да завземе Марианските острови, отплава от Маршаловите острови на 9 юни. Десантите на остров Сайпан са планирани за 15-и. Два дни по-късно самолетоносачите на Мичър започват интензивни бомбардировки на Сайпан и Тиниан. През това време адмирал Тойода нарежда да се пристъпи към операция „А-Го“ — дълго планираната японска контраакция. Както вече споменахме, това решение става причина да се изостави опитът за изпращане на подкрепления на остров Биак и да се задържи Нова Гвинея.

Американската армада се състои от 3 дивизии морски пехотинци с една резервна армейска дивизия, подкрепяни плътно от 12 ескортиращи самолетоносача, 5 линейни кораба и 11 крайцера, а зад тях е 5-и флот на адмирал Спруънс — най-мощният флот в света, състоящ се от 7 линейни кораба, 21 крайцера и 69 разрушителя заедно с 4-те групи самолетоносачи на адмирал Мичър (15 самолетоносача и 956 самолета). Задачата да се прехвърлят близо 130 000 души на Марианските острови от Хавай и Гуадалканал е добре организирана и изпълнена.

На 15 юни сутринта първата вълна морски пехотинци слизат на бреговете на Сайпан под прикритието на интензивен артилерийски обстрел от корабите, артилерията и от самолетите ракетоносци. За 20 минути на брега дебаркират 8000 морски пехотинци, което е доказателство за добрата им подготовка. Но въпреки че до падането на нощта са увеличени на 20 000, те успяват да се придвижат на съвсем малко разстояние по брега, тъй като японците контро-лират намиращите се наблизо височини и предприемат контраатаки.

По-далечна, но по-сериозна заплаха за десанта идва от японския флот с неговите линейни кораби и самолетоносачи, които американските подводници забелязват да навлизат същата сутрин с голяма бързина във Филипинско море. При това положение Спруънс отменя планираните десанти на остров Гуам и сваля резервната си 27-а дивизия на брега на остров Сайпан, за да ускори превземането на този важен остров, освобождавайки транспортните кораби да се изтеглят в по-безопасни води. 5-и флот се събира на 300 км западно от остров Тиниан, но не се придвижва по-нататък, за да не се размине с японския флот.

Тази отбранителна стратегия се оказва разумна. До този момент изглежда, че планът на Тойода се развива добре, с изключение на обстоятелството, че второто направление на неговите клещи вече не действа, тъй като самолетите от самолетоносачите на Мичър са унищожили японските военновъздушнисили на Марианските острови. На 19 юни от 8,30 часа сутринта самолетоно-сачите на Озава предприемат четири последователни атаки, но всичките са засечени предварително от американските радари и срещу тях излитат стотици изтребители, за да ги пресрещнат. В същото време бомбардировачите, излитащи от самолетоносачите на Мичър, отново атакуват японските островни военновъздушни бази. Резултатът от тази гигантска битка във въздуха е касапницата, която става известна като „голямата стрелба по пуйки при Ма-рианските острови“. Американските пилоти успяват решително да победят по-неопитните японци, които губят 218 самолета, а успяват да свалят само 29 американски. По-лошото е, че 2 японски флотски самолетоносача — „Шокаку“ и „Тайхо“, на които има още много самолети, са торпилирани и потопени от американски подводници.

Озава, който смята, че самолетите му са кацнали на остров Гуам, все още не напуска полесражението и на другия ден следобед е забелязан от амери-канските разузнавателни самолети. Тогава адмирал Мичър изпраща срещу японците 216 самолета от своите самолетоносачи, макар да е наясно, че те ще трябва да се връщат на корабите по тъмно. Три часа след като противникът е открит, американските самолети го атакуват, и то толкова ефикасно, че потапят един тежък самолетоносач и повреждат други 2 плюс 2 леки самолетоносача, един линеен кораб и един тежък крайцер. В акцията американците губят само 20 самолета, въпреки че при завръщането си в тъмното са загубени или катастрофират още 80. Много от екипажите им обаче са спасени, тъй като корабите на Озава бързо напускат полесражението, отправяки се към Окинава на островите Рюкю в Южна Япония.

До този момент японците губят в битката общо 480 самолета, или над три четвърти от самолетите, с които разполагат, заедно с повечето от екипажите им. Унищожаването на толкова много японски самолети и самолетоносачи е много сериозна загуба, въпреки че до есента тези самолети и самолетоносачи са заменени в значителна степен с нови. Много по-зле се отразява загубата на толкова много летци, които не могат да бъдат заменени с други. Това означава, че при всяка битка в близко бъдеще японският флот ще бъде много затруднен и ще трябва да разчита главно на традиционното си въоръжение.

Така битката във Филипинско море се превръща в много тежко поражение за японците. Американският историк адмирал С. Е. Морисън я смята дори за по-важна от последвалата битка при залива Лейте през октомври. Сега пътят към Филипините е открит и успехът на сраженията по суша в Марианските острови е гарантиран.

След битката във въздуха и в морето завладяването на Марианските острови вече не подлежи на съмнение, въпреки че съпротивата на сушата продължава да е силна. 3-те дивизии, дебаркирали в южното крайбрежие на остров Сайпан, продължават да си пробиват път на север при силна подкрепаот въздуха и от корабите и на 25 юли е превзета доминиращата височина Маунт Типочау. На 6 юли двамата най-висши японски военачалници в Сайпан — адмирал Нагумо (бивш командир на самолетоносач) и генерал Сайто, се самоубиват, „за да окуражат войниците си за тяхната последна атака“. На следващия ден оцелелите 3000 души правят фактически същото с безполезната си самоубийствена атака срещу американските позиции. Кампанията струва на японците над 26 000 убити, докато загубите на американците са 3500 убити и 13 000 ранени или болни.

На 23 юли 2-те дивизии морски пехотинци в Сайпан са прехвърлени по море не остров Тиниан и след седмица той е превзет, макар че за окончателното му прочистване е нужно повече време. Силите, определени да извършат десанта на остров Гуам, които са оттеглени, след като флотът на Озава заплашва да се намеси там, се връщат три дни преди десанта на остров Тиниан, за да изпълнят задачата си, подсилени с още една сухопътна дивизия. Въпреки че японците оказват силна съпротива, на 21 август островът е превзет окончателно.

Падането на Марианските острови и предшествалото го съкрушително поражение показват съвсем ясно несигурната ситуация, в която се намира Япония, въпреки че гордостта не позволява на японците да признаят реално-стите. За отбелязване обаче е, че тези драматични събития са последвани от оставката на правителството на генерал Тоджо на 18 юли.

Четири дни по-късно генерал Койсо сформира нов кабинет, поставяйки си задачата да организира по-добра отбрана срещу американското настъпление. Въпреки че кампанията в Китай продължава, сега главна грижа на японците е отбраната на Филипините, която се основава на разбирането, че ако тази го-ляма група острови бъде загубена, японските въоръжени сили ще бъдат фа-тално засегнати от липсата на петролни доставки от Източна Индия.

Дори и така положението на японците вече е достатъчно сериозно поради недостига на петрол. За подсилване на този ефект най-важният стратегически фактор е стремежът на американските подводници да потопят колкото може повеюече японски петролни танкери. Значително намалените петролни достав-ки, които стигат до Япония, ограничават програмите за обучение на японски пилоти. Затова се налага японският флот да бъде държан в Сингапур, за да бъде по-близо до източника на гориво, а когато отплава за бойна задача, той тръгва без достатъчно гориво, за да се върне обратно.

В тази фаза на войната съществува добра възможност силите на Съединените щати да заобиколят Филипините и да направят следващия скок към Формоза, Иводзима или Окинава, както настояват адмирал Кинг и няколко други флотски командири. Но политическите съображения и естественото желание на Макартър да се завърне триумфално във Филипините надделяват над аргументите тези големи острови да бъдат подминати.

Има няколко по-малки обекта, за които се смята, че трябва да бъдат превзети, преди да бъде предприето нахлуването във Филипините. Първоначално е планирано да бъдат превзети остров Моротай близо до Халмахера (западно от Нова Гвинея), островите Палау, остров Яп, островите Талауд, а след това и Минданао — големият южен остров на Филипините, където да бъдат построени военновъздушни и военноморски бази, за да подпомогнат главната атака срещу Филипините. Но в началото на септември 3-ти флот на адмирал Хелси (който под командването на Спруънс се нарича 5-и флот) установява, че защитата на филипинското крайбрежие е много слаба, и предлага междинните етапи да отпаднат. Все пак първоначалните етапи на този план са запазени, понеже те почти са приведени в изпълнение като допълнителна мярка за по-голяма сигурност.

На 15 септември една част от силите на Макартър прави десант на остров Моротай и среща съвсем слаба съпротива. На 4 октомври американски само-лети започват да предприемат действия от новоизградената там военновъз-душна база. Също на 15 септември силите на адмирал Хелси в централната част на Тихия океан нахлуват на островите Палау, повечето от които са окупирани за няколко дни. Това предоставя на американците летища само на 750 км от Минданао, на половината път от остров Гуам.

Сега двете основни направления на американското настъпление в Тихия океан — на Макартър и на Нимиц — се съединяват. Те вече се намират на такова разстояние едно от друго, че могат да си оказват директна подкрепа и са готови отново да завладеят Филипините.

Японският план за защита на Филипините, известен като „SHO-1“, се състои от две части. На сушата изпълнението му е поверено на 14-а армия, командвана от генерал Ямашита, покорителя на Малая през 1941–1942 г. За целта той разполага с 9 пехотни дивизии, една бронетанкова дивизия и 3 самостоятелни бригади, плюс 4-та военновъздушна армия. В допълнение под негово командване са придадени военноморските сили около Манила, които наброя-ват 25 000 души, способни да се сражават и по суша. Основната част от плана обаче е предвидена да се изпълни по море и за тази цел японското Върховно командване поставя всичко на карта. Веднага след като става известно място-то на американските десанти, японските самолетоносачни групи трябва да подмамят американския флот на север, а американските десантни сили да бъдат приковани от войските на Ямашита и притиснати в клещите на двете японски групи бойни кораби. Тойода предполага, че е много вероятно американците, които ценят най-вече самолетоносачите, да се втурнат след японските самолетоносачи, както самите те винаги използват линейните кораби за примамка, а самолетоносачите — за ударна сила.

Планът е повлиян от нарастващата слабост на Япония във въздуха, но в него продължава да се разчита основно на линейните кораби. Гордостта иувереността на японските адмирали неоправдано са подсилени от завършването на 2 грамадни линейни кораба — най-големите в света: „Ямато“ и „Мусаши“. Те имат водоизместимост над 70 000 т и по девет 460-милиметрови оръдия. Това са единствените бойни кораби в света с толкова много оръдия от подобен калибър. Японците правят много по-малко за усъвършенстване то на своите самолетоносачи и на самолетите за тях. Както често се случва в историята, те по-бавно от противниците си прилагат уроците от своите големи успехи в началото на войната.

Като ускоряват планираната програма с два месеца, през октомври амери-канците правят следващия голям скок към Филипините. Тези острови се про-стират на 1600 км — от Минданао на юг до Лусон на север. Първата атака е срещу Лейте — един от по-малките централни острови. Така японската отбрана е разделена. Войските на Макартър — 4 дивизии от 6-а армия под командването на генерал-лейтенант Уолтър Крюгер, са свалени там на 20 октомври сутринта от корабите на 7-и флот, командван от адмирал Кинкейд. Този флот се състои от конвой и поддържаща флотилия от стари линейни кораби и малки ескортни самолетоносачи и се подкрепя и подсигурява от 3-ти флот на адмирал Хелси, който се разполага в 3 групи малко по на изток от Филипините. Това е основният боен флот, състоящ се от по-нови линейни кораби и големи самолетоносачи, способни да развиват голяма скорост. Нахлуването е предшествано от серия въздушни нападения срещу Формоза, извършвани от 10 октомври нататък в продължение на една седмица от самолетоносачните сили на адмирал Мичър, и в по-малка степен срещу Лусон и Окинава. Тези нападения имат опустошителен ефект и оказват голямо влияние върху последвалите събития. От другата страна японските пилоти толкова преувеличават сведенията за загубите на американците, че в официалните си комюникета и радиопредавания японското правителство съобщава за потопени 11 самолетоносача, 2 линейни кораба и 3 крайцера. В действителност с тези въздушни нападения от американските самолетоносачи са унищожени 500 японски самолета, а са загубени само 71 американски самолета и нито един от корабите, за които японците твърдят, че са потопени. Японският Имперски генерален щаб приема за достоверни тези твърдения и това го подтиква да придвижи напред останалите си войски за изпълнение на операция „SHO-1“. Скоро военноморските сили разкриват абсурдността на тези твърдения и се оттеглят, обаче като последица от тях плановете на армията са трайно променени. 3 от 4-те дивизии под командването на генерал Судзуки в южната част на Филипините получават заповеди да останат там, вместо да имат готовност да бъдат използвани на север в Лусон, както възнамерява Ямашита.

Както вече споменахме, японското Върховно командване планира съкрушителен контраудар с всички налични военноморски сили, когато и където американците се опитат да направят пробив в японската отбрана. Два дни преди десанта на остров Лейте едно незасекретено съобщение, изпратено от един от американските командири, дава на японците така нужната информация, за да се ориентират къде да нанесат контраудара.

Тойода разбира, че поема голям риск, но японският флот е зависим за горивото си от петрола в окупираната Холандска Източна Индия и ако американците се настанят там, този източник на доставки ще бъде прекъснат. Когато го разпитват след войната, Тойода обяснява предвижданията си така: „Ако се случеше най-лошото, имаше вероятност да загубим целия флот, но смятах, че трябваше да поемем този риск… Ако загубехме във филипинската операция, дори и флотът да беше запазен, коридорът за корабоплаване на юг щеше да бъде напълно прекъснат, така че, ако флотът трябваше да се върне отново в японски води, нямаше да има гориво за това. Ако пък той останеше в южните води, не можеше да получава оръжие и муниции. Спасяването на флота с цената на загубата на Филипините беше безсмислено“.

За примамка трябва да послужат силите на адмирал Озава, идващи от юг от Япония. Те включват останалите годни за действие 4 самолетоносача и 2 преустроени в самолетоносачи линейни кораба, но не могат да послужат за нещо повече от примамка, тъй като общият брой на самолетите им е по-малко от сто и повечето от летците са неопитни.

Така, поемайки този голям риск, за да постигнат победа, японците разчитат на един остарял флот — 7 линейни кораба, 13 крайцера и 3 леки крайцера, дошли от района на Сингапур. Командващият адмирал Курита изпраща едно подразделение да навлезе в залива Лейте от югозапад през протока Суригао, а самият той влиза с основните сили от северозапад през протока Сан Бер-нардино. Адмиралът се надява да унищожи транспортните кораби на Макартър и охраняващите ги бойни кораби между двете свои сили.

Той разчита, че линейните кораби „Ямато“ и „Мусаши“ с техните 460-милиметрови оръдия ще могат лесно да разпръснат по-старите американски линейни кораби. За него двата линейни кораби са непотопяеми поради брони-раните палуби и корпусите с голям брой прегради. Освен това очакванията са, че няма да бъде подложен на тежки въздушни атаки, ако силите на адмирал Хелси са далеч от полесражението. Надеждите са, че през това време те ще бъдат подмамени в погрешна посока, докато Курита успее да проникне в залива Лейте. Планирано е ударът да бъде нанесен на 25 октомври.

Номерът с примамката обаче не минава. На 23 октомври през нощта корабите на Курита се натъкват на 2 американски подводници — „Дартър“ и „Дейтс“, които плават покрай бреговете на остров Борнео. Те бързо се отправят на север, като се държат пред японския флот, плавайки на повърхността с пълна скорост под прикритието на тъмнината. Когато се разсъмва, се потапят наперископна дълбочина, изчаквайки приближаващия се флот, а след това из-стрелват торпедата си от близко разстояние, като потапят 2 от японските край-цери и повреждат един. Във водещия крайцер се намира самият Курита и въпреки че е спасен, преда корабът да потъне, и по-късно прехвърлен на „Яма-то“, това преживяване се отразява зле на нервите му. Освен това американс-ките адмирали са предизвестени за приближаващия противник и за размера на силите му.

Когато научава за сблъсъка на Курита с подводниците, Озава бързо разкрива пред противника, че се приближава от север, като на няколко пъти изпраща некодирани съобщения, за да привлече вниманието на Хелси. Но те не са засечени от американците. Не го откриват и техните разузнавателни самолети, тъй като всичките са изпратени на запад, за да наблюдават приближаването на Курита!

Скоро от самолетоносачите на Хелси започват на вълни да излитат бом-бардировачи и торпедоносци и да се насочват срещу флота на Курита. Ярост-ните им атаки са прекъснати временно само от излитащите от бази на остро-вите японски самолети и от такива, които са излетели от самолетоносачите на Озава. Те обаче са отблъснати и над 50 % от атакуващите японски самолети са свалени, въпреки че самолетоносачът „Принстън“ е ударен лошо и се налага да бъде изоставен.

Самолетите от американския военноморски флот имат по-голям успех срещу флота на Курита. Следобед при петата атака гигантът „Мусаши“ се преобръща и потъва, след като получава 19 попадения от торпеда и 17 — от бомби. Въпреки че американските летци докладват за други 3 зле ударени линейни кораба и 3 тежки крайцера, в действителност тежко засегнат е само един тежък крайцер, който не може да продължи. След петата атака и потапянето на „Мусаши“ обаче японският флот се обръща и с голяма бързина се отправя на запад.

Когато получава тези съобщения от въздушните си наблюдатели, адмирал Хелси е твърдо убеден, че Курита се оттегля. Но това, че в никое от съе-диненията на Курита не са забелязани самолетоносачи, го кара да изпрати разузнавателни самолети, за да ги търсят, и към 17,00 часа силите на Озава са забелязани да се придвижват на юг. Хелси решава бързо да се придвижи на север и да ги нападне на разсъмване, верен на мотото си: „Ако ще правим нещо, трябва да го правим бързо“. За да бъде сигурен, че ще унищожи силите на Озава, той събира целия си наличен флот и не оставя нито един кораб зад себе си да пази протока Сан Бернардино.

Четвърт час след като обявява решението си с телеграма до Кинкейд, се получава сведение от нощен разузнавателен самолет, че Курита отново се е насочил в обратна посока и се приближава с голяма бързина към протока. Хелси не обръща внимание на това съобщение. Сега, когато му се предоставя възможност да играе любимата си игра, в която трябва да се действа бързо и решително, той е сляп за другите възможности. Още в началото на войната получава прякора Бизона.

Отстъплението на Курита е само временно, за да излезе от обсега на аме-риканските самолети през деня, и намерението му е да се върне под прикри-тието на тъмнината. Противно на оптимистичните доклади на американските пилоти никой от големите му кораби освен потопения „Мусаши“ не е сериозно повреден.

В 23,00 часа, когато Хелси е изминал 260 км в северна посока, разузнава-телните самолети отново забелязват флота на Курита, който продължава пътя си към протока Сан Бернардино и се намира само на 65 км от него. Хелси вече не може да не се съобразява с тази информация, но пренебрегва сериозността на положението, отдавайки подновеното настъпление на традиционния японски стремеж за саможертва от флот, получил тежки поражения. Той продължава да се придвижва на север, уверен, че флотът на Кинкейд лесно ще може да отблъсне нападателя, чиито сили според него много са намалели.

Така че японската стръв все пак в крайна сметка е налапана, макар не в планираното от японците време.

Положението на флота на Кинкейд е още по-опасно, защото той е двойно заблуден. Появата на южното крило на силите на Курита, които се насочват към протока Суригао, приковава вниманието на Кинкейд в тази посока и той съсредоточава повечето от силите си там, за да посрещне тази заплаха. От друга страна, предполага, че част от флота на Хелси все още охранява намиращия се по на север път през протока Сан Бернардино, тъй като не е уведомен за отплаването на Хелси с целия му флот. Още по-лошо е и това, че Кинкейд не взема предпазни мерки и не изпраща разузнавателни самолети, за да проверят дали от тази посока не се приближават вражески сили.

След ожесточена битка през нощта атаката на южното крило на японския флот е отблъсната до голяма степен благодарение на американските радари, които са много по-усъвършенствани от японските. Друго неблагоприятно об-стоятелство за японците е това, че докато преминават в килватерна колона през тесния проток Суригао, те са подложени на интензивен обстрел от линейните кораби на адмирал Олдендорф. Сред японската флотилия има 2 линейни кораба и те са потопени. Почти цялата група атакуващи японски кораби е унищожена. Когато се разсъмва, протокът е опразнен от противника, като се изключат плаващите останки от разрушените кораби и петната разлят мазут.

Но няколко минути след като Кинкейд изпраща поздравленията си до личния състав по повод на победата, пристига ново съобщение, а именно че много по-големи японски сили са навлезли от северозапад през протока Сан Бернардино и се намират недалеч от източното крайбрежие на остров Самар. Тенападат малката част от флота на Кинкейд, оставена там да защитава местата, където войските на генерал Макартър са извършили десанти на Лейте Тази малка част, подкрепяща десанта на армията на остров Лейте, се състои от 6 ескортиращи самолетоносача — преустроени търговски кораби — и шепа раззрушители. Те побягват на юг под град от тежки снаряди от оръдията на гиганта „Ямато“ и на още 3 японски линейни кораба. След като получава тези тревожни вести, в 8,30 часа сутринта Кинкейд изпраща телеграма до Хелси: „Има спешна нужда от бързи линейни кораби в залива Лейте“. В 9,00 часа Кинкейд изпраща втора настоятелна молба, този път нешифрована. Хелси продължава обаче да се носи с голяма скорост на север, решен да изпълни целта си и да унищожи самолетоносачите на Озава. Той продължава този курс въпреки настоятелните призиви на Кинкейд за помощ, уверен, че самолетите от самолетоносачите на Кинкейд би трябвало да спрат атаката на Курита, докато основната част от флота на Кинкейд от 6 линейни кораба им се притече на помощ. Все пак той заповядва една малка група от самолетоносачи и крайцери под командването на адмирал Джон Макейн, която тогава се намира на Каролинските острови, да се отправи бързо на помощ на Кинкейд. Тя обаче е отдалечена на 650 км, с 80 км по-далеч от мястото, където се намира самият Хелси.

Междувременно бързото напредване на Курита на юг е забавено от героичните усилия на шепата американски разрушители, които прикриват отстъплението на 6-те спомагателни самолетоносача, както и от онези самолети, които са успели да излетят от самолетоносачите. Потопени са един ескортен самолетоносач и 3 разрушителя, но останалите успяват да се измъкнат, макар и силно повредени.

Веднага след 9,00 часа сутринта Курита се отказва от преследването и се насочва към залива Лейте, където са струпани и изложени на атака американ-ските транспортни кораби и десантни съдове. Тогава той се намира на по-малко от 50 км от входа на залива.

Преди да нападне, Курита спира, за да събере корабите си, доста разпръснати при бързото придвижване. Този завой и спирането му отново създават у американците погрешното впечатление, че Курита се оттегля под натиска на самолетите и атаките на разрушителите. Скоро те виждат, че илюзиите им са напразни, и Кинкейд отново изпраща спешен призив към Хелси за помощ:

„Положението отново е много сериозно. Самолетоносачите са застрашени от противниковите кораби. Спешно е нужна помощта ви. Самолетоносачите се оттеглят в залива Лейте“.

Този път Хелси откликва на призива. До това време, 11,15 часа сутринта, неговите самолети нанасят сериозни поражения на силите на Озава и макар много да му се иска да ги довърши окончателно с оръдията на линейните си кораби, той потиска желанието си и се връща с 6-те си бързи линейни корабаи една от трите групи самолетоносачи. Но преследвайки Озава, Хелси се е отдалечил толкова много на север, че не може да стигне залива Лейте по-рано от следващата сутрин. Дори на групата самолетоносачи на Макейн са и нужни още няколко часа, за да може да се приближи достатъчно и да се намеси със самолетите си. Така че по обед положението в Лейте изглежда твърде мрачно с приближаващия все по-бързо до залива флот на Курита.

Внезапно Курита се обръща на север, този път окончателно. Каква е при-чината, която повлиява на решението му? Това са няколко засечени съобще-ния. Първото е съобщение по радиото, в което се нарежда самолетите от ес-кортните самолетоносачи да се приземят на остров Лейте. Той решава, че това е свързано с подготовката на по-масирана атака срещу корабите му откъм сушата, а всъщност е само спешна мярка да бъдат спасени от потапяне заедно със самолетоносачите. Няколко минути по-късно Курита получава текста на засечения незасекретен призив на Кинкейд до Хелси от 9,00 часа сутринта От него прави погрешното заключение, че Хелси вероятно от три часа плава с пълна пара на юг, тъй като Курита няма връзка с Озава и не знае колко далеч на север е отишъл Хелси. Освен това го тревожи обстоятелството, че не разполага с подкрепа от въздуха.

Окончателното въздействие идва от засечено заблуждаващо съобщение, което го оставя с впечатлението, че част от пристигащите на помощ американски сили се намира само на 120 км северно от него и вече приближава пътя му за отстъпление през протока Сан Бернардино. Така той решава да се откаже от атаката срещу залива Лейте и бързо се отправя на север, за да се справи със заплахата от групата американски кораби, преди те да получат подкрепления и да отрежат пътя му за отстъпление.

Това е един от многото случаи в историята, които показват, че битките често пъти се решават от въображаеми неща, а не от фактите. Впечатлението, което остава в главата на командващия, има по-важно значение от какъвто и да било удар и от неговия физически ефект. Когато стига протока Сан Бернардино, Курита не открива там противник и се измъква през него в западна посока. Въпреки че успява да стигне до това спасително място едва към 22,00 часа вечерта, забавен от извършването на маневри, за да избегне неколкократните въздушни нападения, все пак това става три часа преди водещите кораби на Хелси да пристигнат там след бързото си придвижване на юг.

Измъкването на японските линейни кораби, които постигат толкова малко, е компенсирано в значителна степен от потапянето и на 4-те японски са-молетоносача — на „Читосе“ в 9,00 часа сутринта при първата атака на Мичър и на другите 3 („Чийода“, „Дзуйкаку“ и „Дзуйхо“) следобед, след като основната част от флота на Хелси се отправя със закъснение на юг.

Гледана като цяло с нейните четири отделни действия, битката за залива Лейте, както общо я наричат, е най-голямото морско сражение за всичкивремена. В нея участват общо 282 кораба и стотици самолети в сравнение с 250-те кораба (с 5 хидроплана) в битката при Ютланд през 1916. Ако се приеме, че битката за Филипинско море през юни е по-решаваща със съкрушителния си ефект върху военновъздушните сили на японски флот, четирите отделни сражения в битката за залива Лейте са своеобразна кулминация, която решава окончателно спора. Японците губят 4 самолетоносача, 3 линейни кораба, 6 тежки крайцера, 3 леки крайцера и 8 разрушителя, докато американците губят само един лек самолетоносач, 2 помощни самолетоносача и 3 разрушителя.

Трябва да се отбележи също, че в тази битка е въведена нова тактика, на която трудно може да се противодейства. След като американските самолетоносачи от 7-и флот на Кинкейд оцеляват от неочакваната мощна атака на основните сили на Курита, преди той да направи обратен завой и да се оттегли през протока Сан Бернардино, след това те стават обект на първата организирана атака на пилоти камикадзе. Тя е предприета от летци доброволци, включени в специален въздушен корпус, посветил се на самопожертвователни, самоубийствени задачи, при които те разбиват самолетите си във вражеските кораби и ги подпалват с експлодиращите си резервоари с гориво и с намиращите се на борда им бомби. Но при първия опит е потопен само един самолетоносач, а няколко други са повредени.

Най-важно значение в битката има потапянето на 4-те самолетоносача на Озава. Останали без каквито и да било самолетоносачи, 6-те японски линейни кораба са безпомощни и не могат да дадат положителен принос във войната. Така японският военноморски флот става безполезен. Въпреки че бързото отправяне на корабите на Хелси на север излага на сериозна опасност останалите американски сили, крайният резултат оправдава това действие. Освен това битката показва неефикасността на линейните кораби, както и това, колко погрешно е да се разчита на тези чудовища, чието време е отминало. Един-ствената им важна роля във Втората световна война е за бомбардировки на крайбрежието — роля, за която, колкото и да е странно, в миналото са били считани за неподходящи и прекалено уязвими.

Решението на японците да се сражават за Лейте и да го превърнат в сърцевина на защитата си във Филипините е взето твърде късно, което забавя из-пращането на подкрепления от Лусон — почти 3 дивизии, които пристигат, след като американските войски разширяват установените от тях плацдарми.

Атакувайки първоначално от местата, в които са извършили десантите, те завземат намиращите се наблизо летища Дулаг и Таклобан на източното край-брежие. След това разширяват настъплението по фланговете и на 2 ноември достигат залива Каригара на северния и Абуйог на източния бряг. С тези настъпателни действия те не само превземат и петте японски летища и хвърлят в паника единствената вече пристигнала на острова японска дивизия, но иосуетяват намеренията на командващия 35-а армия генерал Судзуки да съсре-доточи изпратените като подкрепления дивизии в равнината Каригара.

Крюгер възнамерява като следваща стъпка да предприеме настъпление по фланговете, заобикаляйки двата края на планинския хребет на острова, за да превземе главната японска база в Ормок на западния бряг. Излелият се пороен дъжд обаче пречи на работата по подготвянето на превзетите летища, от които да бъде оказана въздушна подкрепа на обходните маневри на войските и в паузата до 9 ноември на брега при Ормок слизат още 2 японски дивизии. Те са последвани от други подкрепления въпреки сериозните загуби на транспортни и ескортиращи кораби и в началото на декември японските сили на остров Лейте от 15 000 се увеличават на 60 000 души. През това време войските на Крюгер стават над 180 000 души. За да ускори настъплението, той сваля на западния бряг южно от Ормок една нова дивизия и така разделя японската отбрана, а три дни по-късно, на 10 декември, тя превзема това важно пристанище, без да срещне голяма съпротива. След това измъчваните от глад японци бързо капитулират и до Коледа е прекратена всякаква организирана съпротива. При тези влошени условия и с намалени сили генерал Ямашита връща към първоначалния си план да съсредоточи усилията си за оказване на съпротива на главния остров Лусон.

През тези критични седмици 3 групи бързоходни самолетоносачи от 3-ти флот на Хелси остават близо до Филипините, за да оказват подкрепа на войските на Макартър, въпреки че понасят загуби от увеличаващите се атаки на камикадзе, които причиняват многобройни повреди, и се налага 2 от самолетоносачите да бъдат изтеглени за скъпо струващи ремонти, въпреки че до последната седмица на ноември продължават да участват в битката.

Като предварителна стъпка към осъществяване на главната си цел — на-хлуването в Лусон, Макартър решава да завземе междинния остров Миндоро, за да построи там летища, от които военновъздушните му сили — 5-о въздушно съединение, ще могат да осигуряват прикритие от въздуха на приближаващите по море към Лусон части. Това е рискована маневра, тъй като Миндоро се намира на близо 500 км от залива Лейте и много по-близо до японските летища в Лусон, особено летищата около Манила. Гарнизонът на Миндоро се състои обаче само от стотина души и след десант на 15 декември четирите изоставени японски писти са завзети само за няколко часа. Те са пригодени толкова бързо за използване от американците, че самолетите им пристигат там преди края на месеца. Акцията е улеснена в значителна степен от това, че групите бързоходни самолетоносачи на Хелси бомбардират летищата на Лусон и държат над тях чадър от изтребители, които пречат на японските бомбардировачи да излетят, за да атакуват Миндоро и приближаващите откъм морето американски войски.

На 3 януари американската армада, събрана от различни краища, отплаваот залива Лейте. Това са общо 164 кораба, между които 6 линейни, както и 17 ескортни самолетоносача, командвани от адмиралите Кинкейд и Олдендорф.

На 9 януари тя пристига недалеч от залива Лингаен (на 180 км от Манила), откъдето преди близо четири години японците започват нахлуването във Филипините. Рано сутринта на 10 януари започва десантът на 4-те дивизии от 6-а армия на Крюгер, които са последвани от още 2. Голяма помощ оказват групите бързоходни самолетоносачи във флота на Хелси, особено при отбиването на атаките на камикадзе, които нанасят все по-големи щети на корабите. След като осигуряват прикритие от въздуха на десантите в залива Лингаен, тези групи самолетоносачи навлизат дълбоко в Китайско море и нанасят съкрушителни удари на японските бази и кораби в Индокитай, Южен Китай, Хонконг, Формоза и Окинава. Това е демонстрация на уязвимостта на японската южна империя.

Междувременно войските на Крюгер напредват на юг от залива Лингаен към Манила, срещайки яростна съпротива. За да помогне за по-бързото им настъпление и да попречи на японците да отстъпят към полуостров Батаан, на 29 януари Макартър сваля на брега още един корпус близо до този полуостров. Два дни по-късно, без да срещне съпротива, е стоварена една въздуш-нодесантна дивизия при Насугбу, на 65 км южно от Манила. Докато тя успее да настъпи към Манила, войските на Крюгер вече достигат покрайнините на града и силите на Ямашита се оттеглят в планините.

Манила продължава обаче да бъде защитавана от адмирал Ивабучи, който командва военноморската база там. Той отказва да се подчини на заповедта на Ямашита да обяви Манила за свободен град и фанатично продължава да се сражава за всяка къща в продължение на един месец, което превръща града на развалини. Манила е прочистена напълно едва на 4 март. Междувременно са завзети полуостров Батаан и Корегидор, въпреки че японският гарнизон на този остров крепост успява да се задържи в продължение на десет дни. До средата на март пристанището на Манила е подготвено за използване от американските кораби, макар прочистването на планинската част на Лусон да продължава, а така също на остров Минданау и на по-малките южни острови.

Атаката на Иводзима

След завземането на основните райони във Филипините американците, нетърпеливи да продължат да нанасят удари на самата Япония, се отказват от предишните идеи на Макартър да завземат Формоза или част от крайбрежието на Китай, за да ги използват за военновъздушни бази, от които да атакуват Япония.

Съветът на началник-щабовете обаче все пак смята за нужно да бъде превзет Иводзима от групата на островите Бонин, който се намира на половината път между Сайпан и Токио, както и Окинава на островите Рюкю междуюгозападния край на Япония и Формоза. Те трябва да бъдат използвани като стратегически предмостия — предни бази, които да бъдат в помощ за бомбар-дировки над Япония.

Тъй като се смята, че операцията за превземането на Иводзима ще бъде по-лесна, е решено тя да бъда осъществена най-напред. Освен това островът е нужен за междинна база за аварийно кацане на бомбардировачите В-29 „Сюпърфортрис“, които излитат от Марианските острови и бомбардират Токио от ноември, а също и като база за ескортиращите ги изтребители, понеже никой изтребител не би могъл да прелети без прекъсване цялото разстояние.

Иводзима е вулканичен остров, дълъг само 6 км, и е ненаселен, като се изключи гарнизонът му. До септември гарнизонът не е голям и не би могъл да окаже голяма съпротива, но след това е увеличен на 25 000 души, а генерал Курибаяши изгражда отбранителни позиции като мрежа от изкопани в скалите пещери, добре прикрити и свързани помежду си с дълги тунели. Целта му е да се задържи там колкото може по-дълго, тъй като по-късно не може да очаква подкрепления поради огромното превъзходство на американците във въздуха и по море. Така че той трябва да разчита единствено на отбранителните възможности на своите позиции, като избягва традиционните и скъпо струващи японски контраатаки.

Атаката срещу Иводзима е поверена от Нимиц на адмирал Реймънд Спруънс, който поема командването на 3-ти флот от Хелси в последната седмица на януари 1945 г. Временно той е преименуван 5-и флот. За сухопътната част от операцията са му дадени 3 дивизии морски пехотинци. Предварителната бомбардировка от въздуха и от корабите е най-продължителната до този момент във войната в Тихия океан. От 8 декември нататък атаките са през деня, а от 3 януари се предприемат денонощно, като през последните три дни островът е подложен на интензивен артилерийски обстрел и от корабите. Всичко това има обаче малък ефект върху окопаните дълбоко в земята японски отбранителни съоръжения. Когато на 19 февруари морските пехотинци дебаркират на брега, те са приковани към него от огъня на противника и от слезлите на сушата в първия ден 30 000 души загиват 2500.

В следващите дни морските пехотинци бавно си пробиват път с бой, почти метър по метър, при непрекъсната силна поддръжка от огъня на самолетите и корабите, която се засилва още повече след пристигането на групите бързо-ходни самолетоносачи на Мичър, изпратени там да помогнат след голямото въздушно нападение срещу Токио. Островът е превзет едва на 26 март след повече от пет седмици ожесточени сражения, през което време загубите на морската пехота в сраженията достигат 26 000 души или 30 % от всички участ-вали в десанта сили. Японците се бият така самоотвержено, че 21 000 от тях загиват, а в плен са взети едва 200 души. Прочистването на отделни огнища на съпротива продължава повече от два месеца, като общият брой на убититеяпонски войници надхвърля 25 000 и само 1000 са взети в плен. До края на март са подготвени три летища за американските самолети и до края на войната там са извършени 2400 кацания на бомбардировачи В-29.

Кампанията в Бирма — от Импхал до завладяването отново на Рангун през май 1945 г.

Въпреки че отблъскването на офанзивата при Импхал през пролетта на 1944 г. е сериозен неуспех за японците, то не е достатъчно съкрушително, за да сложи край на присъствието им в Бирма. Това зависи от възможността да бъде последвано от ефикасно контранастъпление и за целта британската снаб-дителна система трябва да бъде още по-развита.

Задачата, която лорд Маунтбатън получава от Обединения съвет на началник-щабовете на 3 юни, е да разшири въздушната връзка с Китай и да разачисти пътя по суша към Китай с поверените му сили. Въпреки че не е изрично споменато, завладяването отново на Бирма е очаквано. Има два основни плана: „Капитал“ — настъпление по суша за превземането на Северна и Централна Бирма, и „Дракула“ — амбициозна задача за завладяване на южната част на страната. Очаква се ефектът от втората задача да е по-голям, обаче тя зависи от доставките отвън. При съществуващите обстоятелства генерал Слим и американците предпочитат плана по суша. Така че, макар да е наредено да се извърши подготовка за изпълнението и на двата плана, ударението е поставено върху „Капитал“.

Въпреки голямото подобрение на комуникациите с Индия и превръщането и в основна база става очевидно, че трябва да бъде направено много повече, за да бъде нахлуването в Бирма бързо и ефикасно. Главният проблем е поскоро логистичен, отколкото тактически. Независимо от подобрението на комуникациите по суша и на водния транспорт във вътрешността 14-а армия на генерал Слим продължава да зависи от доставките от въздуха, а те от своя страна — от помощта на американските транспортни самолети.

Така втората половина на 1944 г. е посветена предимно на решаването на тези проблеми и на реорганизацията на командванията. Сред по-важните промени са тези в системата за доставки по въздуха, която минава под обединено командване, наречено сили за транспортиране на бойни товари, подобрената координация между отделните разузнавателни служби и разформироването на т.нар. специални части. Реорганизацията е улеснена с отзоваването на генерал Стилуел от Китай през октомври по настояване на Чан Кайши и на китайските въоръжени сили и назначаването на генерал Видимейър на негово място. През ноември генерал сър Оливър Лийс, който командва 8-а армия в Италия, е изпратен за командващ съюзническите сухопътни войски в Югоизточна Азия на подчинение на Маунтбатън.

В средата на октомври, когато спират мусонните дъждове и земята изсъхва генерал Слим започва настъпление на централния фронт — т.нар. опе-рация „Капитал“. Напред в южния край на долината Кабо е изпратен 33-ти корпус на генерал Стопфърд, за да завземе Калемьо и Калеуа (на 210 км южно от Импхал), който в средата на декември установява предмостие на река Чиндуин близо до Калеуа. След това, подсилен с 4-ти корпус (сега командван от генерал Месърви), разширява настъплението на югоизток към Моунюа и Мандалай (на 260 км от Калеуа).

От другата страна японското Върховно командване, изправено пред при-ближаващата се по-голяма опасност от американското настъпление по море към Филипините, не може да отдели подкрепления за бирманската армия на генерал Кимура, макар да му нарежда, да се държи, за да попречи на съюзни ците да отворят Бирманския път за Китай или да се придвижат към Малая. Възможностите на японците да изпълнят тези задачи са слаби, тъй като силите им са значително намалели от тяхната разпростряла се на голям периметър офанзива срещу Импхал. На централния фронт 4 ненапълно окомплектувани дивизии на 15-а японска армия, възлизащи общо само на 21 000 души, са изправени срещу 8–9 силни дивизии и подкрепление може да дойде единствено от дивизията в Южна Бирма, а това би означавало да се оголи отбраната на Рангун. Въпреки че някои от частите на генерал Слим са задържани на заден план заради подготвяната операция „Дракула“, той все пак може да разчита че ще има повече дивизии от противника — всичките с по-голяма численост, с много по-силна танкова подкрепа и безспорно превъзходство във въздуха. Като отчитат тези неблагоприятни фактори, японците си дават сметка, че може би трябва да се оттеглят от Бирма, но все още се надяват да задържат позициите, защитаващи петролните полета при Мандалай и Енанджаун (на 230 км на юг по течението на река Иравади).

Докато се развива британската офанзива на централния фронт, операциите в другите два района — Аракан и Северна Бирма, са доведени до успешен завършек.

Целта 15-и корпус на генерал Кристисън е веднага след спирането на мусонните дъждове да освободи Аракан, да превземе остров Акяб заради военовъздушните му бази, а след това да освободи войски за главната офан-зива. За тази задача Кристисън има 3 силни дивизии срещу 2 слаби дивизии на т.нар 28-а армия на генерал Сакураи. Настъплението на британците започва на 11 декември. На 23 декември те превземат бързо Донбайк в края на полуострова, а седмица по-късно — Ратедаун на източния бряг на река Маю.

През това време третата дивизия на Кристисън прочиства намиращата се във вътрешностга долина Каладан. Липсата на съпротива се дължи на това, че японците са започнали да се изтеглят от Аракан, което става причина за уско-ряване на плановете за завземане на Акяб. Когато на 4 януари влизат в него, британците установяват, че градът е изоставен.

Нуждата от още военновъздушни бази кара Кристисън да планира превзе-мането на остров Рамри, който се намира на 120 км по на юг. Това е постиг-нато лесно на 21 януари, тъй като главната грижа на японците вече е да задър-жат проходите през планините към долното течение на река Иравади и да попречат на британците да проникнат в Централна Бирма. Всъщност заслуга имат най-вече малките японски части, които успяват да задържат проходите и подстъпите към тях до края на април и така дават възможност на оредялата армия на Сакураи да се измъкне от Аракан. В упоритата им съпротива те са подпомогнати от обстоятелството, че корпусът на Кристисън е ангажиран повече с подготовката на операция „Дракула“, заради която е оттеглена голяма част от неговите сили.

В самия Китай през 1944 г. кампанията започва зле за силите на Чан Кайши, което води до преразглеждане на решенията на конференцията „Трайдънт“ да се даде приоритет на доставките по въздуха. Сега ударението се поставя повече върху укрепването на китайските армии, отколкото на американските стратегически военновъздушни сили в Китай. Дори в западната провинция Юнан една-единствена японска дивизия спира настъплението на 12 китайски дивизии, въпреки че съотношението на силите е 7 : 1 в полза на китайците. На северния фронт в Бирма през пролетта силите на Стилуел, които се състоят главно от китайци, имат съвсем слаб успех срещу трите слаби дивизии на 33-та армия, командвана от генерал Хонда, в усилията си да настъпят през Мичина срещу северния фланг на Бирманския път за Китай. През есента настъпва обаче подобрение, след като изтощените чиндити са заменени от 36-а индийско-британска дивизия, и то след като повечето китайски дивизии са изтеглени, за да посрещнат японската офанзива в Китай. Положението се подобрява още повече след замяната на Стилуел с Видимейър, а командването на северната военна зона е поверено на друг американски командир — генерал Султан.

През декември войските на Султан без помощта на останалите в района 2 китайски дивизии бележат бърз напредък и слабите дивизии на генерал Хонда са принудени да отстъпят на югозапад към Мандалай. До средата на януари тази отсечка от Бирманския път към Китай е освободена. До април целият път от Мандалай до Китай е отворен отново.

До средата на ноември 1944 г. 33-ти корпус на Стопфърд установява пред-мостие на река Чиндуин, а след това 4-ти корпус на Месърви настъпва на изток в равнината между Шуебо и Мандалай, като същевременно установява връзка с 36-а дивизия на Фестинг при Банмау, северозападно от Индо. През това време тази дивизия вече е успяла да напредне на юг по течението на река Иравади до Индо и Ката. Липсата на съпротива показва, че японците се изтеглят от равнината Шуебо, което слага край на надеждите на генерал Слим да ги обкръжи и разбие на по-открит терен, като използва превъзходството си втанкове, артилерия и самолети. Очевидно сега японците отстъпват на позиции по течението на Иравади близо до Мандалай. Това принуждава Слим да промени плана си. Докато 33-ти корпус под командването на генерал Стопфърл продължава да настъпва към Мандалай от север, за да може да установи предмостия на река Иравади, 4-ти корпус трябва да напредне южно от Калемьо по посока на долината Миита колкото може по-незабелязано, а след това от Ганго да се придвижи на югоизток, за да установи предмостие в долното течение на Иравади близо до Пакоку, за да издигне стратегическа бариера близо до Мейтхила в тила на японските сили, отбраняващи Мандалай. Така трябва да бъдат блокирани пътят им за отстъпление на юг, както и снабдяването им от Рангун. Цялата тази операция в централния фронт зависи от решаването на логистичните проблеми, особено на доставките по въздуха. До началото на 1945 г., докато 4-ти корпус се готви за обходна маневра по фланга, 33-ти корпус на Стопфърд продължава да напредва на юг към Мандалай. До 10 януари е превзет Шуебо, до 22 януари — Моунюа (на река Чиндуин), а друга дивизия успява да установи предмостия на брега на река Иравади на 80 — 110 км от Мандалай. С изключение на едно подразделение точно срещу Мандалай, всички останали японски части се намират на източния бряг на Иравади. Новият план на генерал Слим се осъществява почти безупречно. Сигнал за началото на цялата операция е превземането на Канхла, близо до Пакоку, на 10 февруари от частите под командването на Месърви. На 14 февруари неговата водеща дивизия установява предмостие близо до Няуну, южно от Пакоку, където отредите на индийските националисти, които отбраняват този сектор, са разбити с лекота. След това авангардът му под командването на генерал Кауън, състоящ се от 17-а моторизирана дивизия и една танкова бригада, преминава реката и на 24 февруари превзема Таунда. Тъй като продължава да получава достатъчно доставки от въздуха, той успява след двудневни сражения да превземе на 3 март и Мейтхила. След това генерал Кауън прави всичко възможно да продължи да държи инициативата в свои ръце и да разстройва отбраната на японците с атаки в различни направления, извършвани от малки, подпомагани от танкове пехотни подразделения.

Японците изпадат в много тежко положение, силно притиснати при Мандалай и с прекъснати комуникации в тила. Освен това войските им са значително по-малобройни и не могат да разчитат на подкрепа от въздуха. Въпреки това те оказват яростна съпротива и успяват да отблъснат неколкократните атаки срещу основната им крепост в Мандалай — форт Дуферин, и предприемат контраатака в района на Мейтхила, за да освободят комуникациите си. От юг напредват 2 дивизии, а трета се е придвижила бързо от Мандалай. Всички те са прехвърлени към 33-та армия на генерал Хонда, която се е изтеглила от северния фронт и Бирманския път към Китай. В средата на мартбитката е в критична фаза, но към края на месеца японската контраофанзива е отблъсната и прекратена.

Междувременно на 20 февруари Стопфърд успява най-накрая на превземе форт Дуферин и Мандалай. Давайки си сметка за безнадеждността на положението, японската 15-а армия се отказва от опитите да задържи Мандалай и отстъпва на юг. Сега централната част на Бирма е в ръцете на британците и пътят към Рангун е отворен. През тези седмици двата британски корпуса дават в сраженията около 10 000 убити, но японските загуби са много по-големи и вероятно се равняват на една трета от вече и бездруго оределите им в района войски. Възможностите им за по-нататъшна съпротива стават още по-малки поради загубата на голямо количество бойна техника при отстъплението им на изток към хълмовете Шан по дълъг обходен път.

Докато пътят на британците към Рангун е открит, градът трябва да бъде достигнат максимално бързо, тъй като наближават мусоните, а и в началото на юни американските транспортни самолети трябва да бъдат изтеглени от Бирма и изпратени да помагат в Китай. Рангун е на повече от 500 км от Мейтхила и цялата снабдителна система на 14-а армия на генерал Слим, която и бездруго се е разпростряла на голямо разстояние, има опасност да бъде нарушена, ако преди това не бъде завзето някое пристанище в Южна Бирма, с което да се компенсира загубата на американските транспортни самолети и да се осигури снабдяване по море. Затова на 3 април Маунтбатън решава в началото на май да се пристъпи към изпълнението на операция „Дракула“ като предохранителна мярка, в случай че армията на генерал Слим не стигне навреме до Рангун. Тя трябва да бъде изпълнена от една дивизия на корпуса на Кристисън, подпомогната от полк средни танкове и парашутен батальон от гурки.

Плановете на Слим да разшири настъплението южно от Мандалай и Мейтхила са 4-ти корпус на Месърви да настъпи по протежение на главното шосе и жп линията, а през това време 33-ти корпус на Стопфърд да напредне по двата бряга на река Иравади, тъй като снабдяването му зависи от вътрешния воден транспорт, докато снабдяването на Месърви продължава да се осъществява от въздуха.

Японците се надяват да задържат позициите си на река Иравади с помощта на частите на пристигналата от Аракан 28-а армия, които заедно с останките от другите им 2 армии да спрат настъплението на Месърви. Но се оказва, че тези надежди са напразни, тъй като останките от другите 2 армии не са в състояние да се сражават. Междувременно 5-а дивизия, която първоначално е в резерв на армията на Слим, си пробива път и на 14 април превзема Яметин, на близо 65 км южно от Мейтхила. На 3 май 33-ти корпус на Стопфърд също започва настъпление по бреговете на Иравади. Авангардът на Месървислед твърде бавен старт започва да напредва по-бързо по главното шосе и на 22 април стига Тоунго, където продължава да тормози предните останки на японската 15-а армия, които отстъпват през планината Шан. През това време 160 км по-назад се намират други остатъци от японските армии. Седмица по-късно авангардът на Месърви стига Кадок, на 150 км от Тоунго и само на 110 от Рангун. Там той среща по-решителна съпротива, тъй като японците се опитват да запазят отворен пътя си на изток през Тайланд. След няколко дни съпротивата им е сломена, но макар и кратко, това спиране лишава хората на Месърви от честта да освободят Рангун.

На 1 май с парашутен десант в устието на река Рангун и с амфибийни десанти по двата й бряга започва изпълнението на операция „Дракула“. Като чуват, че японците вече напускат Рангун, тези части се качват отново на десантните съдове и се придвижват нагоре по течението на реката, влизайки в града на следващия ден. Рано сутринта на 6 май те се срещат с предните колони на частите на Месърви, които настъпват от Кадок и Пегу. Освобождаването на Бирма е напълно завършено.

Липсата на съпротива през последните етапи на кампанията се дължи главно на това, че японците са изтеглили почти всичките си военновъздушни и воен-номорски сили, за да посрещнат по-голямата заплаха от американското на-стъпление в Тихия океан. Срещу над 800 съюзнически бойни самолета (650 бомбардировача и 177 изтребителя) те могат да изпратят само 50, и то по-тари модели. В още по-голяма степен успехът на британското настъпление се дължи на доставките от американските транспортни самолети.

Трийсет и пета глава

Контраофанзивата на Хитлер в Ардените

На 15 декември 1944 г. Монтгомъри пише писмо на Айзенхауер, в което го уведомява, че би искал да прекара Коледа у дома, преди да започне следващата голяма офанзива в долината на Рейн. В писмото той прилага сметка за изплащане на 5 лири стерлинги заради баса, на който Айзенхауер се е хванал преди година, че войната ще свърши до Коледа на 1944 г. Това напомнямне не е много тактично, тъй като само две седмици преди това в едно писмо, от което „вратът на Айк почервеня“, той остро критикува стратегията на Айзенхауер и неуспеха му да приключи с германците и дори стига дотам, че му предлага да отстъпи командването.

Показвайки похвално търпение, Айзенхауер предпочита да приеме второто писмо на Монтгомъри като шега, отколкото като заяждане. В отговора си на 16 декември той пише: „Все още имам девет дни и макар да изглежда почти сигурно, че ще спечелите 5 лири за Коледа, няма да ги получите преди този ден“.

Нито Айзенхауер, нито Монтгомъри, нито дори по-низшите командири предполагат, че е възможно противникът да попречи на плановете за настъпле-нието им. В най-новата оценка за положението, изпратена този ден до войни-ците на неговата 21-ва армейска групировка, Монтгомъри заявява: „В момента противникът води отбранителни боеве по всички фронтове, положението му е такова, че не може да предприеме настъпателни действия“. Командващият американските войски от 12-а армейска групировка генерал Брадли е на същото мнение.

Но същата сутрин на 16 декември врагът започва голямо контранастъпление, което обърква плановете на съюзническите командири. Ударът е нанесен срещу фронта на 1-ва американска армия в Ардените — хълмиста, покрита с гори област, в която войските са намалени значително, за да се струпат максимални сили в по-равните места за нахлуване в Германия. Тъй като смятат Ардените за неподходящо място, откъдето да атакуват, съюзници не гледат на него като на възможен фронт, от който противникът да премине в контраатака. Преди четири години обаче точно там германците решават да за-почнат своя блицкриг, който пробива фронта на съюзниците през 1940 г. и става причина за разгрома на Запада. Много странно е, че съюзническите командири проявяват такова късогледство за варианта Хитлер да се опита да повтори изненадващите си действия в същия сектор.

Новината за атаката стига твърде бавно до по-висшето командване в тила, а то от своя страна не оценява навреме заплахата. Късно следобед новината пристига в щаба на Айзенхауер във Версай, където с Брадли обсъждат следващите стъпки на американската офанзива. Брадли откровено признава, чеспоред него германската контраатака има за цел да осуети неговото настъпле-ние, но показателно е, че до вечерта на следващия ден, 17 декември, двете дивизии, които той държи като резерви на разположение на щаба на Върхов-ното командване, не са вдигнати под тревога и не са изпратени на мястото на действията.

През това време в оределия американски фронт в Ардените, където 4 дивизии (от 8-и корпус на генерал Мидълтън) отговарят за защитата на една отсечка от 130 км от фронтовата линия, е извършен широк пробив от 20 германски дивизии, 7 от които са бронетанкови, с близо 1000 танка и бронирани самоходни оръдия. Връщайки се в щаба на тактическото командване в Люк-сембург, Брадли заварва своя объркан началник-щаб замислен над картата и възкликва: „Къде, по дяволите, този кучи син събра тези сили?“

Положението е по-лошо, отколкото си представя щабът му. Танковите щурмови колони вече са проникнали на 30 км и една от тях е стигнала до Ставло. До този момент командващият 1-ва американска армия Ходжис също не е обърнал достатъчно внимание на германското контранастъпление и отначало настоява да продължи да настъпва със своите части към река Рур77 по на север. Едва на 18 декември сутринта той си дава сметка за сериозността на заплахата, след като установява, че германците са преминали през Ставло и са близо до щаба му в Спа, който бързо е изтеглен в по-безопасен район.

Забавянето на по-висшето командване при оценката на ситуацията се дължи отчасти на това, че информацията стига до него твърде бавно. До голяма степен причина за това е тайното проникване на германски командоси през пробития фронт, които прекъсват много от телефонните кабели, свързващи фронта с вътрешността, което води до още по-голямо объркване. Но то не оправдава късогледството на Върховното командване за възможен германски контраудар в Ардените. Още от октомври съюзническото разузнаване знае, че танковите дивизии са изтеглени от фронтовата линия, за да бъдат преоборудвани за нови действия, и че част от тях са включени в нова 6-а танкова армия на СС. До началото на декември пристигат сведения, че щабът на 5-а танкова армия, след като е изведен от сектора при Рур западно от Кьолн, е прехвърлен на юг към Кобленц. Освен това са забелязани танкови формации, които се придвижват към Ардените, както и новосформирани пехотни дивизии, които се приближават до фронтовата линия в този район. На 12 и 13 декември пристигат сведения, че 2 от прочутите „блиц“ дивизии — „Гросдойчланд“ („Велика Германия“) и 116-а танкова, са пристигнали в този „спокоен“ сектор, а на 14 декември по река Ур, по чийто бряг върви южната половина на американския фронт в Ардените, се придвижват съоръжения за понтонни мостове. Още на 4 декември един пленен в този сектор германски войник разкрива, че там се готви голяма атака. Дадените от него сведения са по-твърдени от много други, взети в плен през следващите дни войници, които също твърдят, че настъплението трябва да започне през седмицата преди Коледа.

Защо на тези зачестили сведения не е било обърнато достатъчно внимание? Началникът на разузнаването на 1-ва армия не е в много добри отношения с шефа на оперативния отдел, нито с началника на разузнаването на армейската групировка и е смятан за паникьор, склонен да преувеличава опасността. Освен това дори той не си прави ясни заключения от събраните факти. Същевременно в непосредствено заплашения 8-и корпус стигат до погрешното заключение, че разместванията на дивизиите пред техния фронт се дължат само на желанието на противника да даде възможност на новосформираните части да се запознаят с условията на предната фронтова линия, след което ще бъдат използвани другаде.

Освен липсата на ясни сведения от разузнаването за мащабите на подготвяното контранастъпление погрешните заключения на съюзническото Върховно командване се дължат и на още четири фактора. Американците са в на-стъпление толкова дълго време, че почти не могат да си представят против-никът да поеме инициативата. Те са толкова обсебени от военния принцип „нападението е най-добрата отбрана“, че стават опасно убедени в неспособ-ността на противника да отвърне с ефикасен контраудар, докато тяхното на-стъпление продължава. Освен това смятат, че дори ако направи опит за кон-траудар, той ще бъде насочен пряко срещу настъплението им към Кьолн и индустриалните центрове на Рур. В подкрепа на тези предположения за про-тивниковите намерения е фактът, че Хитлер е назначил отново за главноко-мандващ германските сили на Запад ветерана фелдмаршал Рундщет, който вече е на 70 години.

Американците грешат във всичките си предположения и особено в последното, тъй като Рундщет няма отношение към контраатаката освен в най-общи линии, въпреки че съюзниците я наричат „офанзивата на Рундщет“. Това никак не му се нрави както тогава, така и по-късно, защото той не само не е съгласен с тази контраофанзива, но и сваля отговорността от себе си, оставяйки подчинените си да я реализират, както намерят за добре, а щабът му действа само като пощенска станция, за да препредава заповедите на Хитлер, Идеята, решението и стратегическият план са изцяло на Хитлер. Това е блестяща концепция, която е можела да постигне блестящ успех, ако той все още е разполагал с достатъчно ресурси, както и с войски, за да й даде дос-татъчни възможности за постигане на целите. Сензационният първоначален успех се дължи отчасти на новата тактика, разработена от младия, 47-годишен генерал Хасо фон Мантойфел, когото Хитлер съвсем неотдавна е повишил от командир на дивизия в командващ армия, но така също и на парализиращия ефект от полуизпълненото хрумване на Хитлер, целящо да открие пътя за победа над милионните съюзнически армии чрез дръзко използване на не-колкостотин души. За изпълнението й той ангажира друго свое откритие — 36-годишния Ото Скорцени, когото година преди това изпраща да организира атака с планери за освобождаване на Мусолини от затвор в планината.

Най-новото хрумване на Хитлер получава кодовото название операция „Грайф“ — германската дума за митичното същество грифон. Названието й е подбрано сполучливо заради максималния ефект, който трябва да предизвика една гигантска акция за заблуда на противника, организирана зад предната линия на съюзниците.

Планирането й на два етапа е модерна версия на стратегията на троянския кон, описана от Омир. В първия етап една рота английски говорещи командоси, облечени в американски бойни куртки върху германските униформи и пътуващи с американски джипове, трябва на малки групи да избързат напред веднага след пробива на фронта, да прекъснат телефонните кабели, да обърнат пътните знаци, за да заблудят резервите на защитниците, да окачат червени ленти, които да указват, че пътищата са минирани, и да предизвикат хаос по всевъзможен начин. През втория етап една цяла танкова бригада в американ-ски униформи трябва да премине през постовете на Мьоз и да ги завземе.

Този втори етап така и не е изпълнен, защото щабът на армейската групировка доставя незначителна част от нужното количество американски танкове и камиони и недостигащите бройки трябва да бъдат попълнени от дегизирани германски машини. Тази твърде прозрачна маскировка изисква прекалено голяма предпазливост, а в северния сектор, където е подготвена бригадата, не е извършен голям пробив, така че настъплението й е отложено и по-късно окончателно изоставено.

Първата фаза постига обаче изумителен успех, който дори надхвърля очак-ванията. В американския тил проникват близо 40 джипа и пристъпват към объркващи противника действия. С изключение на осем, всички се завръщат невредими. Малкото, които попадат в американски ръце, предизвикват ог-ромна вреда, тъй като веднага създават впечатлението, че зад американската фронтова линия има много такива действащи саботажни групи. Една от последиците е огромно задръстване на движението поради издирването им и сто-тици американски войници, които не успяват да се легитимират задоволител-но, са арестувани. Брадли разказва: „…половин милион войници си играеха на котка и мишка всеки път, когато се срещнеха на пътя. Нито рангът, нито документите, нито протестите спестяваха на пътуващия подробните разпити на всяко кръстовище, през което трябваше да премине. Предпазливи войници на три пъти ми нареждаха да доказвам самоличността си. Първия път казах, че столицата на щата Илиной е Спрингфийлд, а разпитващият ме твърдеше, че е Чикаго, втория път трябваше да посоча къде стои защитникът между центъра и линията на съприкосновението в ръгбито, а третия-кой е поредният съпруг на блондинката Бети Грейбъл. На този въпрос се запънах, но часовоят ме пусна доволен, че ме е унизил“.

В още по-трудно положение изпадат британските офицери за свръзка и щабни офицери, посетили фронтовата линия, които не знаят правилните отговори на такива коварни въпроси.

След това на 19 декември при разпит един от заловените заявява, че някои от германските групи имали за задача да убият Айзенхауер и други висши командири. Това обаче е неоснователен слух, който се предавал в тренировъчния лагер сред участниците в акцията, преди да им бъде разяснена конкретната задача. Когато стига обаче до съюзническото командване, той предизвиква паника в службата за сигурност, която разпростира парализираща мрежа от предохранителни мерки чак до Париж и те са в сила цели десет дни.

В дневника си на 23 декември военноморският адютант на Айзенхауер капитан Бъчър е записал следното: „Отидох във Версай и днес се видях с Айк. Той е затворник на нашата полиция за сигурност и е много ядосан, но безпомощен от ограниченията в свободата на придвижване. Около сградата е пълно с различни стражи, някои с картечници, и той трябва да пътува до щаба и обратно, предвождан понякога от джип, пълен с въоръжена охрана“.

За щастие германците също си патят тежко от самоналожените трудности и от прекалените усилия, хвърлени за осъществяване на изключително амби-циозните цели на Хитлер.

Те са резюмирани накратко от Мантойфел: „Планът за офанзивата в Ардените беше изготвен изцяло от щаба на Хитлер и ни беше изпратен като окончателна заповед на фюрера. Беше поставена целта да се постигне решителна победа на Запад с хвърлянето на 2 танкови армии в боя — 6-а, командвана от Дитрих, и 5-а от мен. 6-а трябваше да нанесе удар на северозапад през река Мьоз между Лиеж и Юи и да се насочи към Антверпън. На нея беше поверена главната роля и към нея бяха придадени главните сили. Моята армия трябваше да напредне по един по-обиколен път, да премине Мьоз между Намюр и Динан и напредвайки към Брюксел, да осигурява фланга… Целта на цялатаофанзива беше да бъде отрязан пътят на британската армия към нейните снаб-дителни бази и да бъде принудена да напусне континента“78.

Хитлер смята, че ако успее да предизвика този втори Дюнкерк, британците направо ще отпаднат от войната и той ще може да си поеме дъх, да задържи руснаците и на Източния фронт да настъпи затишие.

Планът е представен на Рундщет и на прекия командващ армейската гру-пировка фелдмаршал Модел в края на октомври. Описвайки реакцията си, Рундщет разказва: „Бях стъписан. Хитлер не се беше консултирал с мен за възможностите му. За мен беше очевидно, че наличните сили са много по-малки за такъв изключително амбициозен план. Модел беше на същото мнение като мен. Всъщност никой военен не би повярвал, че целта да се достигне Антверпън е наистина целесъобразна. Но вече знаех, че е безполезно да протестирам пред Хитлер относно възможностите за каквото и да било. След консултации с Модел и Мантойфел разбрах, че единствената надежда да отклоня Хитлер от тази фантастична цел е да направя алтернативно предложение, което би му харесало и е по-реално. Предложението ми беше за една ограничена офанзива с цел да се откъсне от съюзниците районът около Аахен“.

Хитлер отхвърля обаче плана като твърде скромен и настоява на първоначалния вариант. Подготовката се извършва максимално незабелязано. Мантойфел разказва: „Всички дивизии от моята 5-а танкова армия бяха разпръснати на широк периметър между Трир и Крефелд, за да не могат шпионите и местното население да разберат намеренията ни. На войниците бе казано, че се готвим да посрещнем предстоящото съюзническо настъпление към Кьолн. Само ограничен брой щабни офицери бяха осведомени за истинския план“.

6-а танкова армия е събрана още по-назад в района между Хановер и Везер. Дивизиите й са оттеглени от предните позиции, за да бъдат прегрупирани. Любопитното е, че Сеп Дитрих не е бил уведомен за задачата, с която ще бъде натоварен, нито е участвал в консултациите за плана, който ще трябва да изпълнява. Той му е разяснен непосредствено преди неговото начало. По-вечето от дивизионните командири са уведомени едва няколко дни преди започването на настъплението. 5-а танкова армия се придвижва до изходните позиции три нощи преди атаката.

Това стратегическо прикритие спомага да се подсили изненадата, но за изключителната вътрешна сигурност се плаща тежка цена, особено в случая с 6-а армия. Командирите, които са уведомени толкова късно, имат съвсем малко време да се запознаят с проблема, да разузнаят околността и да из-вършат приготовления. В резултат много неща са недогледани и когато атаката започва, възникват многобройни спънки. Хитлер е подготвил плана в детайли в своя щаб заедно с Йодл и, изглежда, смята, че това е достатъчно за изпълнението му. Той не обръща внимание на местните условия или на от-делиите проблеми на изпълнителите. Фюрерът гледа оптимистично и на нуж-дите, които имат войските, ангажирани в операцията.

Рундщет пише: „Нямаше нито достатъчно подкрепления, нито достатъчно запаси от муниции и въпреки че броят на участващите дивизии беше голям, танковата им мощ беше слаба. До голяма степен това беше сила повече на хартия“.

Най-голям проблем е недостигът на гориво. Мантойфел разказва: „Йодл ни увери, че ще има достатъчно бензин да разгърнем пълната си мощ през цялото настъпление. Тази увереност се оказа напълно погрешна. Част от бедата се състоеше в това, че в щаба на Върховното командване са правили математически изчисления, използвайки за база количеството петрол, нужно на една дивизия да измине 100 км. Опитът от Русия ме беше научил, че в бойни условия това количество трябва да се удвоява. Йодл не разбираше това Имайки предвид допълнителните трудности, които щяха да се появят в сраженията през зимата при такъв труден терен, какъвто са Ардените, казах на Хитлер, че стандартните норми за разход на бензин трябва да бъдат увеличени пет пъти. Но когато офанзивата започна, тези стандартни норми бяха увеличени само един път и половина. По-лошото беше, че голяма част от запасите бяха държани прекалено далеч назад в големи колони камиони на източния бряг на Рейн. След като мъглата се вдигна и съюзническите ВВС влязоха в действие, придвижването им бе силно затруднено“.

Нямайки представа за тези важни слабости, войниците продължават да имат забележително доверие в Хитлер и уверенията му за победа. Рундщет заявява: „В началото бойният дух на войниците, участващи в операцията, беше изумително висок. Те наистина вярваха, че победата е възможна, за разлика от висшите командири, които бяха запознати с фактите“.

След като Хитлер отхвърля неговия „по-малък“ план, Рундщет отстъпва в сянка, оставяйки Модел и Мантойфел, които имат много по-големи възмож-ности да влияят на Хитлер и да се борят за технически промени в плана — единственото нещо, което фюрерът е склонен да обсъжда. Рундщет взема съвсем слабо участие в последното съвещание, състояло се на 12 декември в щаба му в Зигенберг, близо до Бад Наухайм. Съвещанието се ръководи от Хитлер.

Що се отнася до техническите промени и тактическите подобрения, те са описани подробно в показанията на Мантойфел, които съвпадат със събраните по-късно сведения от документални и други източници. „Когато видях заповедите на Хитлер за офанзивата, бях изненадан, че в тях са посочени методът и точното разписание на атаката. Артилерията трябваше да открие огън в 7,30 часа сутринта, а атаката на пехотата да започне в 11,00 часа. В периода между тези часове Луфтвафе трябваше да бомбардира щабове и комуникации. Бронетанковите дивизии не трябваше да нападат, преди пехотата да извърши пробив, Артилерията беше разположена по целия фронт на настъплението.

Това ми се стори глупаво в няколко аспекта, затова веднага подготвих друг метод и го обясних на Модел. Той го прие, обаче саркастично отбеляза: «По-добре ще е да убедиш фюрера». Аз отговорих: «Добре, ако дойдете с мен». Така на 2 декември двамата отидохме на среща с Хитлер в Берлин.

Започнах с думите: «Никой не знае какво ще бъде времето в деня на атаката. Сигурен ли сте, че Луфтвафе ще може да изпълни своята част при превъзходството на съюзниците във въздуха?» Напомних на Хитлер за два случая преди това във Вогези, когато се беше оказало съвсем невъзможно за бронетанковите дивизии да се придвижват през деня. После продължих: «Всичко, което нашата артилерия ще успее да направи в 7,30 часа, е само да събуди американците, а след това те ще имат три часа и половина да организират контрамерки, преди да започнем атаката». Изтъкнах също, че по-голямата част от германската пехота не е толкова добра, колкото преди, и че едва ли ще е способна да извърши такъв дълбок пробив, какъвто се иска от нея, особено на този труден терен. Американската отбрана се състоеше от верига предни отбранителни постове, а основната им отбранителна линия беше доста далеч назад и щеше да бъде трудна за пробиване.

Предложих на Хитлер известни промени. Първата беше атаката да започне в 5,30 часа под прикритието на тъмнината. Разбира се, това щеше да ограничи целите на артилерията, но щеше да даде възможност тя да съсредоточи огъня си върху някои основни цели, като батареи, складове за муниции и щабове, чието местонахождение се знаеше със сигурност.

На второ място предложих да се сформира по един «щурмови батальон» от всяка пехотна дивизия, съставен от по-опитни офицери и войници. (Лично подбрах офицерите.) Тези «щурмови батальони» трябваше да настъпят в тъмнината в 5,30 часа без прикритието на артилерийски огън и да проникнат между американските предни отбранителни постове. Трябваше, ако е възможно, да избягват да влизат в бой, докато проникнат по-дълбоко.

Прожекторите, които щяха да бъдат осигурени от танковите части, трябваше да осветяват пътя на напредващите щурмови батальони с лъчи, насочени към облаците, които да отразяват светлината надолу. Бях много впечатлен от този вид демонстрации, който бях виждал преди, и си давах сметка, че те ще бъдат от изключителна важност за бързото проникване преди настъпването на деня.

След като представих алтернативните си предложения на Хитлер, заявих, че по друг начин офанзивата няма да може да има шансове за успех. Изрично подчертах: «В 16,00 часа следобед ще бъде тъмно. Така че ще имате само пет часа след началото на атаката, ако тя започне в 11,00 часа, през които трябва да бъде извършен пробив. Доста съмнително е, че ще успеете да го направите за това време. Ако приемете идеята ми, ще спечелите още пет часа и половина за целта. След това, когато се стъмни, мога да пусна в действие танковете. Те ще напреднат през нощта, задминавайки нашата пехота, и до разсъмване на следващия ден тя ще може да започне атака срещу основните позиции на противника при разчистени подстъпи към тях».“

Според Мантойфел Хитлер приема тези предложение, без да възразява. Това е достатъчно. Изглежда, той е склонен да се вслушва в предложенията, направени от няколкото генерали, на които има доверие — другият е Модел, но инстинктивно се отнася с недоверие към по-старите генерали. От друга страна, отношението към собствения му щаб е повлияно от разбирането, че тези хора нямат опит в бойни условия.

Но това, което тактическите промени правят за успеха на офанзивата, е значително ограничено от намалената численост на войските, участващи в нея. Скоро до преките командири достигат разочароващите новини, че поради застрашителния натиск на руските атаки от Изток част от обещаните им сили няма да бъдат на разположение.

Резултатът от това е, че при тези обстоятелства атаката от две посоки на командваната от Блументрит 15-а армия срещу Маастрихт трябва да отпадне, което дава свобода на съюзниците да докарат резерви от север. Освен това 7-а армия, която трябва да настъпи, за да осигури прикритие по фланга на южното крило на офанзивата, е оставена само с няколко дивизии, но с нито една танкова.

Що се отнася до планирането, в това описание на офанзивата в Ардените трябва да се подчертаят няколко основни момента. Първият е значението на облачното време в германското планиране. Германските военачалници добре си дават сметка, че ако се наложи, съюзниците могат да хвърлят в боя над 5000 бомбардировача, докато Гьоринг може да обещае като подкрепа от въздуха само 1000 самолета от различни видове. Самият Хитлер, който вече се отнася с подозрение към обещанията на Луфтвафе. ги намалява на 800–900, когато представя плана си на Рундщет. Впоследствие това число се запазва само един ден, и то когато битката на земята вече е решена.

Вторият фактор е, че след заговора от юли никой германски генерал не се противопоставя и не би се противопоставил категорично на плановете на Хитлер, колкото и глупави да са те. Те могат най-много да го убедят да се съгласи с технически и тактически промени, а и тук той е склонен да приеме само предложения от тези генерали, на които има специално доверие.

Други важни фактори са намаляването на първоначално обещаните сили, ролята, предложена на действащите по фланговете армии, резултатът от аме-риканските атаки през ноември около Аахен, които ангажират някои дивизии, първоначално определени да участват в германската контраофанзива. отлагането й от ноември за декември, когато условията са по-малко подходящи, и множеството негативни разлики между блицкрига от 1940 и този от 1944 г.

Много неща зависят от бързия напредък на 6-а СС танкова армия на Дитрих, която е най-близо до Мьоз в основния сектор. Много важни за отваряне на път пред настъпващите войски тук биха били парашутните части, обаче в по-голямата си част те се използват за отбранителни сражения на земята. Събрани са едва 1000 парашутисти, и то само седмица преди офанзивата, с които е сформиран един батальон под командването на полковник Фон дер Хайте. Когато се свързва с командването на Луфтвафе, полковникът установява, че половината от екипажите на самолетите, които са придадени към него, нямат опит в парашутни операции, нито разполагат с необходимото снаряжение.

В крайна сметка задачата, възложена на парашутистите, е не да завземат едно от трудните за преминаване дефилета преди настъплението на танковете, а да се спуснат на хълма Риджи близо до кръстовището Малмеди-Ойпен-Вервие и да блокират фланга, за да забавят прехвърлянето на съюзнически подкрепления от север. Вечерта преди атаката обещаният транспорт обаче не пристига, за да откара ротите до летищата, и десантът е отложен за следващата нощ, когато сухопътната атака вече е започнала. След това само една трета от самолетите успява да достигне определената за десанта зона и тъй като Фон дер Хайте успява да събере едва 200 души, той не е в състояние да завземе кръстовището и да го блокира. В продължение на няколко дни полковникът организира с малки щурмови групи внезапни атаки по пътищата, но след като не вижда признаци да пристигат силите на Дитрих, които да облекчат положението му, се опитва да си пробие път на изток, за да го посрещне, обаче по пътя попада в плен.

Дясното направление на настъплението на Дитрих е спряно още в самото начало от решителната съпротива на американците при Моншо. Лявото му направление успява да направи пробив и като подминава Малмеди, на 18 де-кември успява да установи предмостие на река Амблев отвъд Ставло, след като изминава 50 км от стартовата си позиция. В това тясно дефиле германците обаче са спрени и след това притиснати от американска контраатака. Последвалите опити за продължаване на германското настъпление се оказват неуспешни поради увеличаването на американски войски с бързо изпратени на мястото на сражението резерви. Така атаката на 6-а танкова армия е провалена.

На фронта при Мантойфел началото на офанзивата е добро. Ето какво казва той: „Щурмовите ми батальони пробиха бързо американския фронт. В 16,00 часа танковете преминаха в настъпление и започнаха да си пробиват път в тъмнината с помощта на «изкуствена лунна светлина». Но след като се прехвърлиха през река Ур, трябваше да преминат през друго трудно дефиле при Клерво на река Клерф. Тези пречки, както и зимните условия ги забавиха. Пред лицето на настъпващите танкове съпротивата бързо се стопяваше, но в този ранен етап трудностите при придвижването помагаха и на най-слабата съпротива“.

На 18 декември германците стигат близо до Бастон, след като изминават почти 50 км, но на 19-и опитът им да завземат този важен шосеен възел е спрян. Двете резервни дивизии на Айзенхауер най-после получават заповед да се включат в сражението и на 18 декември тръгват бързо към фронтовата линия. Но в този момент те се намират при Реймс, на 160 км по-нататък, а което е още по-лошо, дивизията, която трябва да бъде изпратена към Бастон (101-ва въздушнодесантна), поради грешка на щаба е насочена на север. Въпреки това поради голямото задръстване на движението и случайното запитване на един полицейски сержант тя се отклонява и по обиколен път на юг успява да при-стигне в Бастон в критичната сутрин на 19 декември. Така отбраната там е укрепена.

През следващите два дни неколкократните германски атаки са отбити. Затова Мантойфел решава да подмине Бастон и да продължи да напредва към Мьоз. През това време съюзническите резерви пристигат от всички страни и стават много повече от включените в германската офанзива части. Два от корпусите на генерал Патън се отправят на север, за да помогнат на защитниците на Бастон, и предприемат контраатаки по пътищата за там. Въпреки че това контранастъпление временно е спряно, поради заплахата от него Мантойфел е принуден да отдели значителна част от своите войски, които му нужни за собственото му настъпление.

Дните, в които пред германското настъпление има перспектива, отминават. Завоят на Мантойфел към Мьоз хвърля в тревога съюзническото командване, но той е предприет твърде късно, за да може да постигне нещо по-сериозно. Според плана Бастон е трябвало да бъде превзет на втория ден от началото на атаката, а германците успяват да стигнат до него едва на третия и го подминават чак на шестия. На 24 декември е извършен малък пробив на 7 км от Мьоз при Динан, но това е максималното, което може да се направи, и скоро американците запушват пробива.

[# Не изцяло от защитниците, тъй като, когато разговаряхме по-късно, командващият авангардната щурмова колона ми призна, че в този решителен момент флиртувал с една млада американска медицинска сестра, „руса и красива“, която така го била пленила, че не можел да мръдне от едно село, превзето от войниците му. Битките невинаги се решават така, както е посочено във военните ръководства.]

Важни пречки пред настъплението са калта и недостигът на гориво. Пак поради липса на гориво само половината от артилерията влиза в действие, Докато през първите дни мъгливото време помага на германското проникване, тъй като държи съюзническата авиация на земята, на 23 декември времето се прояснява, а малките сили на Луфтвафе не могат да предпазят сухопътните части от ужасните бомбардировки, на които ги подлагат съюзническите ВВС. Това още повече протака нещата. На всичко отгоре Хитлер рискува много, възлагайки главната роля на своето северно крило — 6-а танкова армия, в която преобладават любимите му СС части, — независимо че мястото е много тясно, а американските войски са повече и резервите им — по-близо.

През първата седмица офанзивата постига много по-малко, отколкото се е очаквало, а ускореният напредък в началото на втората седмица се оказва илюзорен, защото се изразява само в ио-дълбоко проникване между главните шосейни центрове, които американците сега здраво държат.

След тази обща картина на операциите желателно е да се спрем по-подробно на някои основни етапи на битката в различните сектори.

Три дивизии от 6-а танкова СС армия на Дитрих, на която е възложена главната роля на сравнително тесен фронт, трябва да извършат пробив от двете страни на Уденбрат, след което да завият на северозапад, за да оформят здрав фронт, насочен на север (с подкрепата на другите 2 пехотни дивизии). През това време 4 танкови дивизии трябва да преминат през мястото на пробива, две по две, и да настъпят светкавично към големия градски и комуникационен център Лиеж. Това са изцяло Вафен СС танкови дивизии — 1-ва, 12-а, 2-ра и 9-а, от които са съставени 1-ви и 2-ри СС танков корпус. Те разполагат с общо 500 танка, включително 90 „Тигъра“ („Марк VI — Тигър“). Заслужава да се спомене, че Дитрих изразява желание да извърши пробива с 2 от танковите си дивизии, но му е попречено от Модел, който смята, че секторът е прекалено труден за танкове за такава задача.

Този сектор се отбранява от 99-а американска пехотна дивизия — разположената най-южно дивизия на 5-и корпус, командван от генерал Джероу, и е широк около 30 км. Подобни сектори имат и дивизиите на 8-и корпус на Мидълтън, които са на юг от него. Това са прекалено широки фронтове за тези дивизии и това показва колко малко се е очаквало германците да атакуват там.

Артилерийската подготовка започва в 5,30 часа сутринта, но германската пехота в този сектор тръгва в атака едва в 7,00 часа на 16 декември. Отделните американски предни постове са превзети един по един, обаче много от тях оказват силна съпротива на превъзхождащия ги противник и нанасят тежки загуби на германците, забавяйки настъплението на бронетанковите им дивизии. Въпреки че през следващите два дни германските части успяват да напреднат на запад, силният отпор, оказан от американците в сектора Берг-Бутгенбах-Елзенборн, пречи на атакуващите да завладеят северната му част, както е планирано, и тя остава в американски ръце. Ден след ден защитниците трябва да отблъскват масираните германски атаки. Това е голям подвиг за американския 5-и корпус, командван от Ленард Джероу, който до този момент е участвал в американската офанзива в сектора около Аахен, обаче спешно е върнат и изпратен на юг. (Този неуспех подкопава доверието в СС частите и става причина за решението на Хитлер от 20 декември да прехвърли главната роля в офанзивата на 5-а танкова армия на Мантойфел.)

Армията на Мантойфел извършва бърз пробив при десния фланг, който е най-близо до армията на Дитрих. Този сектор при Шнее Айфел е широк малко над 30 км и се заема от новопристигналата 106-а американска дивизия заедно с 14-а бронекавалерийска група. Те защитават подстъпите към важния шосеен възел Сен Вит. Забележителното е, че атакуващите не разполагат с такива превъзхождащи противника сили, както на север. Те се състоят главно от двете пехотни дивизии на 66-и германски корпус и от една танкова бригада. До 17 декември те успяват да обкръжат 2 полка на 106-а дивизия и принуждават 7000, а по-вероятно 8000–9000 души да се предадат. Това се дължи на прилагането на новата тактика на Мантойфел. На неговия фронт щурмовите подразделения вече са проникнали зад американските позиции, преди противникът да открие преграден артилерийски огън. Според присъдата на официалната американска история битката при Шнее Айфел „е най-сериозното поражение, което американските войски търпят на европейския театър на военните действия по време на операциите през 1944–1945 г.“.

В южния участък от фронта на Мантойфел основната атака е предприета вдясно от 58-и танков корпус на Крюгер, а отляво — от 47-и танков корпус на Лютвиц. След като преминава река Ур, 58-и корпус се насочва бързо към Уфализе с цел да завземе местата за преминаване на река Мьоз между Арде-ните и Намюр. След като преминава река Ур, 47-и корпус трябва да превземе основният шосеен възел Бастон, след което да продължи да настъпва, за да установи предмостия на брега на река Мьоз южно от Намюр.

Предните постове на американската 28-а дивизия известно време пречат на германците да преминат Ур, но не могат да ги спрат и втората нощ, на 17 декември, наближават както Уфализе, така и Бастон, а също и успоредния път между тези два шосейни възела, които са им необходими, за да разгърнат напълно силите си и да продължат да настъпват на запад.

В най-южния сектор състоящата се от 4 дивизии (3 пехотни и една парашутна) 7-а германска армия под командването на Бранденбергер има за задача да атакува и същевременно да прикрива настъплението на Мантойфел, като напредне през Ньошато към Мезиер. Всичките й дивизии успяват да преминат Ур, а за три дни 5-а парашутна дивизия откъм вътрешния флангпродължава напред до Вилц, на около 20 км на запад. Дясното крило на 28-а американска дивизия обаче отстъпва бавно, оказвайки упорита съпротива, докато другите 2 дивизии на 8-и корпус на Мидълтън (9-а танкова и 4-та дивизия) спират настъпващите германски части, след като са изминали 5–6 км. На 19 декември става ясно, че южното крило на германската атака се е натъкнало на решителна съпротива и не може да продължи. Ясно е също, че американците скоро ще бъдат подсилени с 3-та армия на Патън, която се придвижва на север от Саар. В този ден 80-и германски корпус преминава в отбрана. Мантойфел се моли на съседната 7-а армия да бъде дадена една механизирана дивизия, за да може да се задържи на линията, на която се намира лявото му крило, обаче Хитлер му отказва. Този отказ може би се оказва фатален.

На северния фронт — на Дитрих — настъплението на танковите части започва едва на 17 декември, когато елитната 1-ва СС танкова дивизия се втурва напред, опитвайки се да извърши обходна маневра по фланга към Лиеж от юг, след като пътят й вече е открит. Водещата колона — бойната група на Пайпер, в която са повечето от 100-те танка на дивизията — настъпва почти необезпокоявана, за да установи предмостия за преминаване на река Мьоз при Юи. По пътя си тя придобива мрачна слава, избивайки с картечен огън няколко групи американски затворници, както и цивилни белгийци. (На процеса след войната Пайпер твърди, че това било направено по заповед на Хитлер с цел настъплението да продължи, съпроводено от „вълна на терор“. Но частта на Пайпер е единствената по целия фронт на офанзивата, която действа по този брутален начин.) Неговата бойна група спира през нощта в околностите на Ставло, все още на 67 км от Мьоз, въпреки че няма причина да не заеме важния мост там и намиращия се северно от него голям склад за гориво, в който има над 11,2 млн. литра бензин. В момента и двата обекта са слабо охранявани. Наблизо в Спа се намира и щабът на 1-ва американска армия. През нощта американските подкрепления стигат района и на следващия ден Пайпер е спрян от преграда горящ бензин, а по-късно на 5 км по-нататък при Троа Пон мостовете са взривени пред очите му. Тогава той се опитва да извърши обходна маневра през съседната долина, но е спрян и задържан при Стумон само на няколко километра по-нататък. Междувременно Пайпер научава и това, че се е откъснал доста далеч напред от останалите части на 6-а танкова дивизия.

На юг — на фронта на Мантойфел — се засилва натискът срещу основните шосейни възли Сен Вит и Бастон, чието превземане може да се окаже реша-ващо за успешното развитие на офанзивата. Първите атаки срещу Сен Вит са предприети на 17 декември, но само с малки сили. До следващия ден основната част от изпратената като подкрепление 7-а американска бронетанковадивизия пристига на полесражението. На 18 декември околните села падат едно по едно, след като германският натиск се засилва. Този натиск не позволява да бъде оказана каквато и да било помощ на обкръжените 2 полка на 106-а дивизия. Освен това танковите колони извършват обходни маневри при Сен Вит от север и от юг, които трябва да бъдат отблъснати, а през това време една германска танкова бригада напредва, за да подсили атаката.

На 18 декември 47-и танков корпус на Лютвиц приближава с 2 танкови дивизии от две страни към Бастон. В помощ на защитата пристигат обаче подкрепления (една бойна група от 9-а американска бронетанкова дивизия и няколко инженерни батальона). Битката за всяко селце и задръстванията в транспорта от германска страна забавят атаката и дават на 101-ва въздушно-десантна дивизия от стратегическия резерв на Айзенхауер време да стигне Бастон сутринта на 19 декември в много критичен момент. Ожесточената защита на Бастон, в която особено се отличават американските инженерни части, не позволява на германците да превземат града и танковите колони го заобикалят от двете страни. Те вече са извършили пробив северно от града оставяйки го да бъде превзет от 26-а гренадирска дивизия и една танкова група. Така на 20 декември Бастон е изолиран.

Айзенхауер и главните му помощници започват да си дават сметка, че в ход е германска широкомащабна офанзива, едва на 17 декември сутринта, а на 19 декември вече изобщо не се съмняват в това. Брадли нарежда 10-а бро-нетанкова дивизия да се насочи на север и потвърждава инициативата на гене-рал-лейтенант Уилям Симсън (командващ 9-а армия) 7-а бронетанкова дивизия да бъде изпратена на юг, за да последва 30-а дивизия. Така към застрашения район са придвижени над 60 000 войници, а в следващите осем дни натам са отклонени още 180 000 души.

30-а дивизия (командвана от генерал-майор Лиленд С. Хобс), която е из-пратена да почива близо до Аахен, първоначално получава заповед да се при-движи към Ойпен, след това е отклонена към Малмеди и после изпратена по на запад, за да спре танковата бойна група на Пайпер. Част от Ставло е превзета с помощта на изтребители бомбардировачи и връзките на Пайпер с останалата част от 6-а танкова армия са прекъснати. Самият той изпитва отчайващ недостиг на гориво, а с пристигането на 82-ра въздушнодесантна дивизия и на други танкови подкрепления се променя съотношението на силите в полза на американците.

Междувременно основната част от двата СС танкови корпуса все още се намират много назад. Там няма достатъчно пътища, които да им позволят да се разгърнат и да напреднат на широк фронт с танковете и останалия транспорт. (Бойната група на Пайпер, която е обкръжена и е останала без гориво, на 24 декември започва да си пробива път назад пеш, като изоставя танковете и другите си транспортни средства.)

По на юг — на фронта на Мантойфел — части от 3-та американска и 7-а бронетанкова дивизия се придвижват, за да попречат на германското настъпление на запад от района на Сен Вит. Защитниците на този град са подложени на огромен натиск от силна атака, ръководена лично от Мантойфел, и скоро са принудени да го напуснат, понасяйки тежки загуби. За тяхно щастие голямото задръстване на движението от германска страна пречи на бързото доразвиване на този успех от 66-и корпус и дава възможност на остатъците от 106-а американска дивизия и 7-а бронетанкова дивизия да се измъкнат на по-сигурни позиции. Това помага да се спре разширяването на пробива на германците чрез бързо настъпление към Мьоз в този сектор.

Когато фронтът е пробит, на 20 декември Айзенхауер е принуден да постави под командването на Монтгомъри всички войски откъм северната страна на пробива, включително 1-ва и 9-а американска армия. Монтгомъри докарва и своя резерв — 30-и корпус, — който се състои от 4 дивизии, за да охранява мостовете на Мьоз.

Неговата самоувереност е положително качество, но ефектът би бил по-добър, ако той, както отбелязва един от неговите офицери, „не се перчеше на щабния джип като Господ, дошъл да прочисти храма“. Той предизвиква още по-голяма неприязън, когато на една пресконференция по-късно се опитва да създаде впечатлението, че неговото лично ръководство на битката е спасило американските войски от разгром. Освен това говори и за решаващия принос на хвърлените в боя всички налични сили на британската армейска групировка. Това негово изявление става повод за още по-голямо раздразнение сред американците, тъй като южният фланг на Патън предприема контраатака още на 22 декември и освобождава Бастон на 26 декември. През това време Монтгомъри твърди, че първо трябва „да сложи в ред позицията си“, и започва контранастъпление на север едва на 3 януари, като дотогава не включва резервите си в боя. На 20 декември, деня на прегрупирането на съюзническия фронт, северната му страна отвъд пробива е поставена под командването на генерал-майор Дж. Лоутън Колинс, чието 7-и американски корпус преди това участва в американската офанзива към река Рур и към Рейн. Монтгомъри дава ясно да се разбере, че иска тази изключително важна задача да бъде поверена на Колинс, чийто прякор е Светкавичния Джо, и на никой друг. За новата си роля той получава 2-ра и 3-та бронетанкова дивизия заедно със 75-а и 84-та пехотна дивизия, с които да предприеме контраатака на юг срещу настъпващите предни части на Мантойфел.

Положението при Бастон продължава да е критично. Следващите една след друга атаки принуждават защитниците да отстъпят, но те не са сломени. На 22 декември Лютвиц изпраща парламентьори, които призовават обсадения гарнизон да се предаде при достойни условия, но краткият отговор на Мако-лиф — „Глупости!“, се превръща в легенда. В старанието си да го направи поясен за германците заместник-командирът в този сектор го препредава като „Вървете по дяволите!“.

На следващия ден подобряването на времето позволява да бъдат хвърлени първите доставки от въздуха и да бъдат предприети много съюзнически въздушни атаки срещу германските позиции. Междувременно силите на Патън се придвижват от юг. Въпреки това положението все още е твърде рисковано и на 24 декември, в навечерието на Коледа, периметърът на защитниците е намален до 26 км. Но силите на Лютвиц също получават някои подкрепления и доставки, въпреки че съюзническите ВВС ги бомбардират все по-често. На самата Коледа германците правят върховно усилие, обаче новопристигналите танкове търпят тежки загуби и отбраната не е пробита. Освен това от юг 4-та американска бронетанкова дивизия (командвана вече от генерал-майор Хю Дж. Гафи) от 3-та армия на Патън си пробива път с бой и в 16,45 часа на 26 декември се съединява с гарнизона. Обсадата е вдигната.

Въпреки че 7-а германска армия първоначално бележи известен напредък в опита си да прикрива настъпващия ляв фланг на Мантойфел, самата тя става уязвима за контраудар от юг. На 19 декември на Патън е наредено да се откаже от офанзивата през Саар и да съсредоточи вниманието си върху ликвидирането на пробива на Мантойфел, като за целта използва 2 от корпусите си. До 24 декември неговият 12-и корпус изтласква дивизиите на 7-а германска армия и спира настъплението им на юг.

По на запад 3-ти американски корпус (4-та бронетанкова заедно с 26-а и 80-а пехотна дивизия) пристига на помощ на Бастон. Прочутата 4-та бронетанкова дивизия има пълна готовност да изпълни заповедта на Патън от 22 декември: „Настъпвайте като бесни!“ Но теренът е по-благоприятен за защитата и главната съпротива идва от коравите парашутисти от 5-а парашутна дивизия, които сега се сражават на земята. С тях се води яростна битка за всяко село и за всяка горичка. Разузнаването обаче установява, че в направлението Ньошато-Бастон съпротивата е по-малка, и на 25 декември настъплението е пренасочено на северозапад вместо напред. На следващия ден няколко от останалите танкове „Шърман“ на 4-та бронетанкова дивизия преминават през южната отбранителна линия на Бастон.

Междувременно, заобикаляйки Бастон, танковите дивизии на Мантойфел напредват към Мьоз в сектора южно от Намюр. За да защити мостовете на реката, докато пристигнат нови американски войски, 30-и британски корпус под командването на Хорокс се придвижва едновременно по източния и по западния бряг на реката при Живе и Динан, докато американските инженери бъдат готови да взривят мостовете.

Хитлер, който вече не гледа толкова надалеч, сега е съсредоточил вниманието си върху Мьоз. Той освобождава 9-а танкова и 15-а танково-гренадирска дивизия от резерва при щаба на Върховното командване, за да помогне на Мантойфел да прочисти района между Марш и Сел, преди да стигне до Динан. Така и двете противникови страни планират офанзива в коледния ден. не са ангажирани в твърде тежки сражения, за да могат да я изпълнят. Войските на Колинс обаче бавно вземат надмощие и на Коледа сутринта (подпомогнати от 29-а британска танкова бригада) успяват да превземат Сел, на по-малко от 8 км от Мьоз и Динан — най-крайната точка на германското настъпление. По-късно многобройните огнища на съпротива трябва да бъдат ликвидирани от пехотата или чрез въздушни атаки. От 23 декември нататък германските танкови части търпят тежки загуби от въздушните бомбардировки и от 26 декември им е забранено да се придвижват през деня. Със закъснялото си пристигане на Коледа вечерта 9-а танкова дивизия не успява да преодолее упоритата съпротива на 2-ра американска танкова дивизия. На 26 декември германците отстъпват и с това признават, че целта им да излязат на Мьоз е неизпълнима.

6-а танкова армия на Дитрих получава заповед да направи нов опит да подкрепи настъплението на Мантойфел, като завие на югозапад към него, но въпреки че той пуска в действие танковите си дивизии, те не успяват да напреднат много срещу американската отбрана, която сега е получила силни подкрепления и е подпомагана от непрекъснати атаки на изтребители бомбардировачи. 2-ра СС танкова дивизия първоначално успява да направи пробив, който предизвиква паника и объркване, но понася големи загуби в продължително сражение за село Мане (на 20 км югозападно от Троа Пон). Накратко казано, офанзивата на 6-а танкова армия не постига нищо освен изтощение.

Много преди да започне главната контраофанзива, германците се отказзат от северното настъпление и правят последно върховно усилие с южното си крило. Този последен опит е резултат от закъснялото решение на Хитлер да прехвърли тежестта на офанзивата там и да подкрепи настъплението на 5-а танкова армия. Удобният момент обаче е пропуснат. Мантойфел с горчивина заявява: „Останалите резерви ми бяха дадени едва на 26-и и тогава те вече не можеха да се придвижат. Стояха неподвижни поради липса на бензин в един широк 160 км участък точно в момента, когато имахме нужда от тях“.

По ирония на съдбата точно на 19 декември германците са само на половин километър от огромния склад за бензин близо до Ставло, в който има около 11,25 млн. литра — количество, сто пъти по-голямо от най-големия склад за гориво, който те успяват да превземат.

„Още не бяхме започнали новото настъпление преди началото на съюзническата контраофанзива. Телефонирах на Йодл и го помолих да каже на фюрера, че възнамерявам да изтегля предните си части от клина, който бяхме успели да вбием… Хитлер забрани обаче това отстъпление. Така, вместо дасе изтеглим навреме, бяхме изтласквани малко по малко под натиска на съюз-ническите атаки и търпяхме ненужни загуби… В тази последна фаза загубите ни бяха по-тежки от преди поради линията на Хитлер да не се отстъпва. Това означаваше пълен крах, тъй като не можехме да си позволим такива загуби“.

Рундщет подкрепя тази присъда: „Исках да спра офанзивата в по-ранен етап, когато беше ясно, че тя не може да постигне целта си, но Хитлер яростно настоя да продължи. Това беше Сталинград номер 2“.

В началото на битката в Ардените съюзниците са близо до катастрофа поради небрежността, с която се отнасят към защитата на фланга си, но Хитлер стига до крайност в отстояването на военното правило, че „нападението е най-добрата защита“. Това се оказва „най-лошата защита“, с което се провалят шансовете на Германия за всякаква по-нататъшна сериозна съпротива.

Част VIII

Краят

1945

Трийсет и шеста глава

Настъплението от Висла до Одер

Сталин уведомява западните съюзници, че около средата на януари ще започне нова офанзива от брега на Висла, която да съвпадне с планираната от тях атака в долината на Рейн, забавена от дислоцирането на войските им заради контраофанзивата в Ардените. Върховното командване на Запад не очаква много от руската офанзива. Някои резерви по отношение на атмосферните условия, продължаващото задържане на достоверна информация за състоя-нието на руските сили и твърде дългият застой след пристигането на руснаците на брега на Висла в края на юли допринасят за подновяване на тенденцията да се подценяват руските възможности.

В края на декември Гудериан, който в този отчайващо късен период на войната е назначен за началник на Генералния щаб, получава страховити сведения от шефа на отдел „Чужди армии — Изток“ при армейското разузнаване Гелен, че по протежение на фронта между Балтийско море и Карпатите има 225 руски дивизии и 22 танкови корпуса, готови да преминат в атака. Но когато Гудериан предава тези тревожни съобщения за широкомащабните руски приготовления, Хитлер отказва да повярва в достоверността им и възкликва: „Това е най-голямата измама от времето на Чингис хан! Кой е отговорен за разпространяването на тези глупости?“ Той предпочита да се осланя на док-ладите на Химлер и на разузнаването на СС.

Фюрерът отхвърля предложението за спиране на контраофанзивата в Ардените и за прехвърляне на войски на Източния фронт с мотива, че най-важното е да се поддържа инициативата на Запад, която сега отново е в негови ръце. Същевременно отказва да се съгласи с подновеното настояване на Гудериан армейската групировка (26 дивизии), която сега е изолирана в балтийските държави, да бъде евакуирана по море и върната, за да подсили отбраната на подстъпите към Германия.

На всичко отгоре, когато се връща в щаба, Гудериан узнава, че докато той е пътувал, Хитлер се е възползвал от отсъствието му и е наредил 2 танкови дивизии от Полша да се насочат на юг към Унгария, за да се опитат да помогнат на Будапеща. Това оставя Гудериан с мобилен резерв само от 12 танкови дивизии, които да подкрепят 50-те слаби пехотни дивизии, заели позиции по главния фронт, дълъг 1100 км.

Западните съмнения относно възможностите на руснаците са подсилени от новината за германска контраофанзива към Будапеща. Впечатлението за потенциалните й възможности е засилено и от шока, изживян от западните съюзници при неотдавнашната германска офанзива срещу самите тях. В продължение на няколко дни германската атака срещу обкръжената Будапеща бележи застрашителен успех. Започнали я при Коморн, на 65 км западно от града, германците успяват да изминат почти половината от разстоянието, което ги дели от обсадения германски гарнизон. Но след това продължаването й при наличието на много силна съпротива се превръща в скъпо струващ провал.

Косвените щети са още по-големи. Съпротивата, която успява да окаже този германски „таралеж“ в Будапеща, окуражава Хитлер да продължи да държи на тактиката си войските да не отстъпват от позициите си. Когато в резултат вой-ските му са обкръжени, желанието му да избегне втори Сталинград го подтик-ва да предприеме стъпка, която го вкарва в още по-голяма беда. Въпреки че в навечерието на Нова година двете ценни танкови дивизии, държани да посрещ-нат очакваната зимна руска офанзива в Полша, са изтеглени, за да оглавят опи-та за облекчаване положението на Будапеща, Хитлер не разрешава загубата на тези важни части да се компенсира с изтегляне от позициите при Висла, преди руснаците да нанесат удара си. Тази отслабена отбрана трябва да понесе цялата мощ на руската атака, вместо да й бъде позволено да намали силата на удара чрез навременно отстъпление. Още веднъж психологическите преимущества на политиката да не се отстъпва „при никакви обстоятелства“ се оказват много по малки от отрицателните последици от тази стратегия, които водят до провал.

Руското Върховно командване е добре подготвено да се възползва от тази основна слабост на германците. Вече разбрали колко важно е настъплението да бъде надеждно подсигурено със снабдяване и каква пречка са прекалено от-далечените от предната линия комуникации, руснаците изчакват, докато жп линиите се ремонтират и се подменят според техния стандарт, при който рел-сите са по-широки от централноевропейските. Така в жп възлите са струпани големи количества запаси. Основната цел е завземането на Горна Силезия — една от важните индустриални зони на Германия, останала непокътната и пред-пазена от съюзническите бомбардировки. Постигането на тази цел налага на-стъпление на малко повече от 150 км от плацдарма при Баранов на брега на Висла в Южна Полша. Но Сталин и началникът на Генералния щаб Василевски имат по-големи и по-амбициозни цели в разширения план, който са подготви-ли. Те гледат към Одер и от там към Берлин, който са намира на близо 500 км от позициите им близо до Варшава с намерението да разширят мащабите на офанзивата, за да се възползват от по-широкото пространство за маневриране. Възможността за маневриране е дори по-важна от численото им превъзход-ство, което е в съотношение 5 : 1 в тяхна полза. Непрекъснато увеличаващите се доставки на американски камиони сега им позволяват да моторизират много по-голяма част от пехотните си бригади, а с помощта на увеличеното произ-водство на танкове да имат по-голям брой танкови и мобилни корпуси, с които да разширят бъдещ пробив в германската отбрана. Освен това увеличената численост на танковете „Йосиф Сталин“ засилва и ударната мощ на войските му. На тези чудовища сега е качено 122-милиметрово оръдие, което превъзхожда 88-милиметровото оръдие на германските „Тигри“. Освен това те имат по-дебела броня от тях, макар и не толкова, колкото „Цар Тигър“.

Преди началото на новата кампания „фронтовете“ са реорганизирани, като тримата най-видни руски военачалници са поставени да командват главнитенаправления на настъплението. Конев остава да командва 1-ви украински фронт в Южна Полша, а Жуков поема от Рокосовски командването на 1-ви белоруски фронт, който е преместен да командва 2-ри белоруски фронт при Нарев северно от Варшава.

Войските на Конев започват руското настъпление в 10,00 часа на 12 януари 1945 г. от плацдарма при Баранов, който има 50 км широчина и още толкова дълбочина. Там са разположени 10 армии (включително 2 танкови), които се състоят от 70 дивизии, подкрепяни от 2 въздушни армии. В началото скоростта на проникване е възпрепятствана от мъглата, спуснала се над бойното поле, която държи авиацията на земята. Тя прикрива обаче настъпващите войски, а добрата артилерийска подготовка разрежда отбраната така, че на третия ден атакуващите руснаци си пробиват път към Пинчов — на 30 км от стартовата позиция, и прекосяват Нида, разгръщайки се на широк фронт. След това започва етапът на разширяване на пробива. Втурвайки се през него, танковите корпуси се разгръщат в полската равнина като отприщен поток. За известно време разширяването на пробива е по-важно от дълбочината му. На 15 януари Келце е превзет от една колона, която, заобикаляйки хълмовете на Лиса Гора, се придвижва на северозапад, застрашавайки тила на германските войски, изправени срещу фронта на Жуков.

На 14 януари той започва настъпление от плацдарми около Магнушев и Пулав. Дясното му крило напредва на север към тила на Варшава, докато на 16 януари лявото превзема Радом. В този ден предните части на Конев преминават река Пилица, само на 50 км от границата със Силезия.

Междувременно на 14 януари силите на Рокосовски също атакуват от два плацдарма при Нарев и пробиват германската отбрана, защитаваща южните подстъпи към Източна Прусия. Пробивът е широк 300 км и на запад се насочват близо 200 дивизии (включително резервните).

На 17 януари войските на Жуков превземат Варшава, извършвайки обходни маневри от двете страни, а танковите му колони проникват на запад почти до Лодз. Войските на Конев превземат град Ченстохова близо до границата със Силезия и още по на юг минават във фланг на Краков.

На 19 януари дясното крило на Конев достига границата със Силезия, а лявото с атака от всички страни превзема Краков. Войските на Жуков завземат Лодз, а на Рокосовски достигат южната врата към Източна Прусия близо до Млава. Частите на Черняховски и Петров напредват по двата най-крайни фланга. Така в края на първата седмица са изминати 160 км в дълбочина и фронтът се разширява до 650 км.

В закъснял опит да защитят подстъпите към Силезия от фронта в Словакия на север бързо са прехвърлени 7 германски дивизии. Командващият силите в този район Хайнрици още преди началото на офанзивата предлага да задели част от силите си, за да осигури резерви за отбранителната линия набрега на Висла, но подобно преразпределение е в противоречие с принципа на Хитлер, че „всеки трябва да се бие там, където е поставен“, както и с навика му да води войната на части. След като фронтът в Словакия остава почти напълно оголен, той продължава да се държи още няколко седмици, което показва, че първоначално там са били оставени повече сили, отколкото е било необходимо. Сега 7-те допълнителни дивизии откъм северната страна на Карпатите обаче се равняват на по-малко от 2 отпреди началото на руската офанзива, защото пробивът е твърде широк, за да бъде запълнен от тях.

По-голямата част от Западна Полша е така открита, че дава на атакуващия естествено преимущество, от което той лесно може да се възползва, ако раз-полага с превъзходство по численост и мобилност на войските си. Германците се възползват от това преимущество през 1939 г. Сега, когато са в отбрана, им липсват както численост, така и мобилност. Като привърженик на ме-ханизираната война Гудериан си дава сметка, че упоритата съпротива ще е напразна и единствената възможност за спиране на настъплението се състои в контраманеври на танковите резерви. Той е принуден обаче да остане на брега на Висла и да гледа как точно преди руската атака част от оскъдните му танкови части са пренасочени към Будапеща. Като хвърля в боя част от оста-налите му бронетанкови сили близо до Келце, той печели време, за да се из-мъкнат обкръжените германски части при завоя на Висла. По-късно през първата седмица на офанзивата в руския обръч попадат 25 000 военноплен-ници — твърде малко за такъв голям пробив. Все по-намаляващите мобилни средства в германската армия ограничават възможностите й за бързо от-стъпление. Това личи от увеличаване на броя на военнопленниците — през втората седмица той почти се утроява и достига 86 000 души. Продължаващите руски атаки показват повишените мобилни възможности на руснаците.

Бързата евакуация на цивилното население от градовете по силезийската граница е признак, че скоростта на руското настъпление е объркала всички сметки на германците и ги е прогонила от междинните позиции, които са се надявали да задържат.

На 20 януари войските на Конев прекосяват силезийската граница и заемат позиции на германска земя. Още по-тревожно е това, че Рокосовски пристига на историческото поле при Таненберг, преминавайки южната граница на Източна Прусия. Този път няма повторение на руския неуспех от 1914 г. и на следващия ден предните му части достигат жп възела Аленщайн, който обслужва главната жп линията на Източна Прусия, а Черняховски, който настъпва от изток, превзема Инстербург. Продължавайки атаката, на 26 януари Рокосовски достига залива при Данциг близо до Елбинг, като изолира всички германски войски в Източна Прусия. Те отстъпват в Кьонигсберг, където са обкръжени.

Четири дни по-рано Конев достига Одер и се разгръща на един фронт от 65 км северно от индустриалната Горна Силезия. В края на втората седмицаот руското настъпление дясното му крило преминава на много места горното течение на река Одер по протежение на 100 км южно от Бреслау, който се намира на 300 км от стартовата позиция на руските войски. Други колони обкръжават силезийската столица от север. Зад тези предни части се придвижват други войски, за да превземат жп възела Глайвиц и да изолират индустриалния район на Горна Силезия. Цялата зона е осеяна от траншеи, бодлива тел, противотанкови ровове и бункери, но войските, които трябва да заемат тази потенциална крепост, липсват. Тези, които са на разположение или тъкмо пристигат, са възпрепятствани от големия поток бежанци. Пътищата са задръстени от разбити превозни средства и изоставено имущество. Възползвайки се от суматохата, руските колони успяват да влязат през задната врата, когато фронтът е препречен. Някои германски летци описват руското настъпление като огромен октопод, разпрострял пипалата си върху силезий-ските градове. Те докладват за безкрайни колони камиони, натоварени със запаси и подкрепления, които се простират далеч на изток.

Още по-поразително по мащаби и смъртоносно опасно в перспектива е бързото настъпление на Жуков в центъра. Изпълнявайки една задължителна маневра, той прехвърля основната част от бронетанковите си сили на десния фланг. Те се спускат по коридора между Висла и Варта и правейки неочакван завой, проникват през веригата от езера източно от Гнезно в най-тясната част на коридора, преди германците да успеят да организират отбраната си. Настъплението на руснаците ги отвежда в тила на прочутата крепост на брега на Висла-Торун, и на 23 януари те превземат Бидгошч (Бромберг). Други танкови колони се приближават към още по-големия комуникационен център Познан. Там те срещат по-силна съпротива. Заобикаляйки крепостта, достигат границите на провинциите Бранденбург и Померания — на 350 км от Варшава и само на 150 от Берлин. През това време лявото крило на Жуков, след като преминава река Варта и превзема Калиш, се изравнява на една линия с дясното крило на Конев.

Третата седмица започва с превземането на Катовице и на други големи индустриални центрове в Горна Силезия от лявото крило на Конев, докато дясното установява нов плацдарм през Одер при Щайнау, на 65 км северозападно от Бреслау. На 30 януари предните часта на Жуков прекосяват границите на провинциите Бранденбург и Померания, а след това преодоляват германската съпротива на брега на Одер, който е замръзнал. На 31 януари е превзет Ландсберг, а танковите колони на Жуков минават покрай него и достигат долното течение на Одер близо до Кюстрин, на 65 км от покрайнините на Берлин. Сега руснаците са само на 600 км от предните позиции на западните съюзници.

Законът за прекалено разтегления фронт сега идва обаче на помощ на германците, като намалява руския натиск при Одер и увеличава съпротивител-ните сили на смесицата от редовни войски и народно опълчение, които са събрани заедно от германското командване, за да защитават отбранителнитепозиции. Упоритата отбрана на Познан помага да бъдат блокирани пътищата, по които руснаците могат да докарат запаси и подкрепления за предните части. Топенето на снега през първата седмица на февруари също се оказва пречка, тъй като превръща пътищата в тресавища, а топенето на ледовете по Одер го превръща в сериозна преграда. Въпреки че до края на първата седмица на февруари войските на Жуков приближават реката в широк фронт и успяват да установят контрол на мостовете близо до Кюстрин и Франкфурт на Одер, те не разполагат с достатъчно сили, за да разширят този успех, а след това напредват съвсем малко.

Сега Конев се опитва да окаже натиск по фланга и да мине по обиколен път към Берлин. Разширявайки плацдармите си при Бреслау, на 9 февруари войските му се втурват на запад, след което се насочват на северозапад, като настъпват на широк фронт по левия бряг на Одер. На 13 февруари те стигат Зомерфелд, на 130 км от Берлин (този ден най-после пада Будапеща, където са взети в плен общо 110 000 души). Два дни по-късно, след като изминават още 30 км, войските на Конев стигат Ниса близо до мястото, където се слива с Одер, и така се изравняват на една линия с предните части на Жуков.

Германската отбрана извлича полза и от това, че е принудена да отстъпи на по-права и по-къса отбранителна линия, образувана от долното течение на Одер и Ниса. Сега там нейният фронт е само малка част от предишния — по-малко от 300 км — от Балтика до планинската граница на Бохемия. Това голямо съкращаване на пространството, което трябва да се отбранява, значително компенсира загубата на ударна мощ и позволява на германската защита за първи път, откакто равновесието на силите вече не е в полза на германците, да събере достатъчно войски, за да покрие отбраняваното пространство. Зад руската предна линия Бреслау продължава да се държи и да бъде пречка в тила за настъплението на Конев също както Познан, който пада едва на 23 февруари, преди това спира настъплението на Жуков.

Напредването на Конев е спряно на брега на река Ниса, докато настъплението на Жуков все още е белокирано в долното течение на Одер. До края на третата седмица на февруари фронтът на Изток се стабилизира с помощта на германските подкрепления, докарани от Запад и от вътрешността на страната. Руснаците са задържани на тези позиции, докато въпросът се решава от разгрома на германците по поречието на Рейн. Той се дължи на кризата, предизвикана от руската заплаха, която кара германците да вземат съдбоносното решение да пожертват защитата на Рейн заради защитата на Одер, за да бъдат спрени руснаците.

Насочването на основната част от събраните подкрепления в източна посока, с които да бъдат попълнени оределите германски редици, се оказва по-важно от действителния брой на отклонените дивизии от Запад на Изток. Така настъплението на британците и американците е улеснено и те стигат до Рейн и го преминават.

Трийсет и седма глава

Разгромът на Хитлер в Италия

Положението на германците в Италия през зимата на 1944–1945 г. изглежда на картата подобно на положението от предишната година и е почти толкова внушително, въпреки че са изтласкани на 300 км на север. Но в полза на съюзниците действат много благоприятни фактори. До края на 1944 г. те успяват да пробият Готическата отбранителна линия. Сега пред тях няма такава естествено силна и добре укрепена позиция и те са в много по-добро „стартово“ положение за пролетната офанзива през 1945 г. Освен това има и други важни фактори, които правят съюзническите армии много по-силни.

През март в навечерието на пролетната офанзива те разполагат със 17 дивизии, които включват и 6 италиански бойни групи. Германците имат 23 дивизии и 4 т.нар. италиански дивизии, които Мусолини успява да сформира в Северна Италия, след като е освободен от германците (тези дивизии са малко по-големи от бойни групи). Всякакво подобно сравнение на дивизиите обаче поначало създава погрешна картина за съотношението на силите. Съюзническата бойна мощ включва 6 независими танкови бригади и 4 независими пехотни бригади, които се равняват на още 3–4 дивизии.

По-близо до реалността е числеността на войските. 5-а и 8-а армия имат общо 536 000 души плюс 70 000 италианци. Общата численост на германските сили е 491 000 души и 108 000 италианци, но 45 000 германци са от полицията или от персонала на противовъздушната отбрана. Числеността на бойните части и оръжията е още по-добър метод за сравнение. Когато 8-а армия започва офанзивата през април например, тя има приблизително преимущество в съотношение 2 : 1 по брой на активно сражаващите се бойци 57 000 срещу 29 000), превъзходство в съотношение 2 : 1 в артилерия (1220 единици срещу 665) и съотношение 3 : 1 в нейна полза по брой на бронираните средства (1320 срещу 400).

В допълнение съюзниците са подпомагани от 60 000 партизани, които пре-дизвикват големи безредици зад предната линия на германците и ги принуж-дават да отделят сили от фронта, за да ограничават действията им.

Още по-важно е, че сега съюзниците имат абсолютно превъзходство във въздуха. Стратегическата им бомбардировъчна кампания оказва такъв пара-лизиращ ефект, че германските дивизии могат да бъдат прехвърлени от Италия по други фронтове с големи трудности дори ако Хитлер нареди това. Тук трябва да се прибави и недостигът на гориво за механизираните и моторизи-раните формации, който става толкова остър, че те вече не могат нито да се придвижват бързо, за да запушват пробиви както преди, нито да изпълняват маневри за отстъпление със забавящо противника действие. Хитлер продължа-ва обаче да не разрешава каквото и да било стратегическо отстъпление дори и когато има такава възможност.

Тримесечната пауза след приключването на есенната офанзива на съюзниците предизвиква голяма промяна в бойния дух и самочувствието на войските им. Те получават изобилие от нови оръжия — амфибийни танкове, бро-нетранспортьори „Кенгуру“, гъсенични десантни средства „Фантейлс“ и снаб-дени с по-тежки оръдия танкове „Шърман“ и „Чърчил“, танкове с огнехвъргач-ки и танкове булдозери. Освен това има голямо количество нова понтонна техника и муниции.

Фелдмаршал Кеселринг се връща през януари след боледуване, но през март е извикан на Западния фронт, тъй като е назначен там да смени като главнокомандващ фелдмаршал Фон Рундщет. Фитингхоф окончателно го за-меня като командващ групата армии „С“ в Италия. Командването на 10-а германска армия се поема от Хер. Тя заема източната част на фронта с 1-ви парашутен корпус (5 дивизии) и 76-и танков корпус (4 дивизии). Зенгер, който командва 14-а армия, сега заема западната част, която е по-широка, тъй като включва сектора на Болоня, с 51-ви планински корпус (4 дивизии), който държи позициите към Генуа и Средиземно море, а 14-и танков корпус (3 дивизии) отговаря за отбраната на Болоня. Армейската групировка разполага само с резерв от 3 дивизии, тъй като 2 са разположени в тила на адриатическия фланг и 2 — близо до Генуа да пазят срещу десантни действия зад линията на фронта. Засега 3 дивизии от резерва на армейската групировка също са предвидени да бъдат използвани при подобни обстоятелства.

От страна на съюзниците дясното крило на армейската групировка на Марк Кларк (наричана 15-а) е изправена пред германската 10-а армия и се състои от 8-а армия, командвана от Макрири, и включва 5-и британски корпус (4 диви-зии), полския корпус (2 дивизии) и 10-и британски корпус, който сега по-скоро е останал само с 2 италиански бойни групи, една еврейска бригада, скаутите „Ловат“ и 13-и британски корпус, който всъщност се състои само от 10-а ин-дийска дивизия. В резерва на армията е оставена 6-а бронетанкова дивизия. На Запад е 3-та армия, командвана от Тръскот, която се състои от 2-ри американ-ски корпус (4 дивизии) и 4-ти корпус (3 дивизии) с още 2 дивизии в резерв. Това са 2 бронетанкови дивизии — 1-ва американска и 6-а южноафриканска.

Целта и основният проблем на съюзническите стратези е да бъдат разгромени и унищожени германските войски, преди да успеят да се измъкнат през река По. Това могат да постигнат най-добре бронетанковите части в широкия 50 км равнинен район между долното течение на Рено и на По. (В първата половина на януари, когато времето е необичайно сухо, 8-а армия заема позиция до река Сенио, която се влива в долното течение на Рено близо до Адриатика.) Надеждата е, че 8-а армия, след като превземе района между Бастия и Арджента, непосредствено на запад от езерото Комакио, ще може да отвори път към равнината. 5-а армия трябва да атакува няколко дни по-късно, насочвайки се на север близо до Болоня. Тези едновременни вклинявания трябва да отрежат пътя на германците за отстъпление и да ги хванат в капан. Съюзническата офанзива трябва да започне на 9 април.

Планът на 8-а армия е сложен, но добре съставен. Симулативни десантни приготовления на север от По трябва да приковат вниманието на Фитингхоф и да държат повечето от резервите му в тази посока. За да подсилят това впечатление, в началото на април командоси и 24-та гвардейска бригада завземат пясъчната ивица, отделяща езерото Комакио от морето, и няколко дни по-късно специализираната корабна служба окупира малките острови в това обширно, врязало се в сушата водно пространство.

Главният удар трябва да бъде нанесен през река Сенио с надеждата да завари германците неподготвени, след което част от войските да завият срещу фланга на коридора Бастия-Арджента (наричан празнината Арджента) непосредствено на запад от езерото Комакио, като през това време друга част се придвижи на северозапад към тила на Болоня, за да откъсне града от север. Поляците трябва да настъпят по шосе № 9, Виа Емилия, директно към Болоня. На дясното крило 56-а дивизия (на 5-и корпус) получава задачата да щурмува празнината Арджента, съчетавайки директната атака с маневра по фланговете с използването на гъсеничните десантни средства „Фантейлс“ през езерото Комакио.

Лявото крило на 8-а армия, състоящо се от много оределия 10-и и 13-и корпус, трябва да започне да напредва на север покрай Монте Баталя, докато застане между напредващите едни към други поляци и американци, и тогава 13-и корпус да се присъедини към 6-а бронетанкова дивизия в доразвиване на настъплението.

След като предварителните операции в пясъчната ивица и езерото Комакио приковат вниманието на Фитингхоф в крайбрежния сектор, на 9 април след-обед трябва да започне масирана бомбардировка, в която да вземат участие 800 тежки бомбардировача, 1000 средни бомбардировача или изтребителя бом-бардировача, а 1500 оръдия да съсредоточат последователно огъня си на пет места, по 42 минути на всяко с 10-минутни интервали, заради което са наречени бомбардировки, създаващи „фалшива тревога“. След това на здрачаване трябва да настъпи пехотата, а тактическата авиация да прикове германците към позициите им. Защитниците са зашеметени от тази градушка от бомби и сна-ряди, а използващите огнехвъргачки танкове, които придружават пехотата, предизвикват ужас. До 12 април 5-и корпус на генерал Кейтли преминава река Сантерно и продължава настъплението. Въпреки че съпротивата става по-сил-на, тъй като германците се съвземат от първоначалния шок, мостът при Бастия е завзет на 14 април, преди да бъде завършена подготовката за взривяването му. (Действията на гъсеничните амфибийни средства „Фантейлс“ по езерото Комакио, където водата е плитка и дъното — меко, не оправдават очакванията, обаче се оказват по-ефикасни около наводнения район при пролома Арджен-та.) Въпреки това британците успяват да извършат пробив там едва на 18 ап-рил. Поляците срещат дори по-силна съпротива от германската 1-ва парашутна дивизия, преди да победят сражаващите й се яростно бойци.

Началото на атаката на американската 5-а армия е забавено до 14 април поради лошото време, което е особено неблагоприятно за поддържащата я авиация. Тя трябва да преодолее също няколко планински хребета, за да стигне до равнините и Болоня. На 15 април напредването й е подпомогнато от хвърлени-те 2300 т бомби — рекорд в кампанията. Германците от 14-а армия оказват оба-че силна съпротива в продължение на още два дни и едва на 17 април 10-а планинска дивизия на 4-ти американски корпус успява да пробие отбраната им и да се отправи бързо към жизненоважното паралелно шосе № 9. След два дни целият фронт започва да се сгромолясва и американците стигат покрайнините на Болоня, докато техните разширяващи пробива части напредват към река По.

Повечето от силите на Фитингхоф са съсредоточени на предната линия на фронта и той разполага с много малко резерви и с още по-малко гориво, за да спре пробива на съюзниците. Вече не е възможно да стабилизира фронта и да отдръпне временно силите си по-назад. Единствената надежда да ги спаси е дългото отстъпление. Хитлер отхвърля обаче предложенията на генерал Хер за по-гъвкава отбрана чрез тактически отстъпления от една река до следващата, които биха могли постепенно да разстроят настъплението на британската 8-а армия. На 14 април, малко преди започването на американската офанзива, Фитингхоф иска разрешение да се оттегли до брега на река По, преди да е станало твърде късно. Молбата му е отхвърлена, но на 20 април той сам поема отговорността и заповядва изтегляне.

Тогава обаче е твърде късно вече. С две настъпателни маневри трите броне-танкови дивизии на съюзниците отрязват пътя за отстъпление и обкръжават повечето сили на противника. Въпреки че много германци успяват да се из-мъкнат с плуване през широката река, те не са в състояние да установят нова отбранителна линия. На 27 април британците преминават Адидже и пробиват отбранителната линия на Фитингхоф, която защитава Венеция и Падуа.

Американците, които напредват още по-бързо, превземат Верона един ден по-рано. Предишния ден, 25 април, избухва общо въстание, вдигнато от партизаните, и германците са атакувани от тях навсякъде. До 28 април — деня, в който Мусолини и любовницатга му Кларета Петачи са заловени и разстреляни от един партизански отряд близо до езерото Комо, всички проходи през Алпите са блокирани. Германските войски се предават навсякъде и след 25 април при преследването им съюзническите сили срещат съвсем слаба съпротива. На 29 април новозеландците стигат до Венеция, а на 2 май са в Триест, където главната грижа са не германците, а югославяните.

Всъщност тайни преговори за капитулация започват още в началото на февруари но инициатива на генерал Карл Волф — шеф на СС в Италия. От страна на съюзниците в тях участва шефът на американското бюро ОСС в Швейцария (Бюрото на стратегическите служби, т.е. американското разузнаване) Алън Дълес. Първоначално те се водят чрез италиански и швейцарски парламентьори, а после — директно. Мотивите на Волф са продиктувани както от съображението да не се нанасят повече безсмислени щети на Италия, така и от желанието да бъдат отхвърлени комунистите чрез съюз със западните сили. Тези мотиви се споделят от много германци. Волф е важен не само като отговарящ за политиката на СС, но и поради факта, че контролира районите зад фронтовата линия и би могъл да осуети идеята на Хитлер за създаване на редут в Алпите, от който да бъде даден последен отпор.

От германска страна преговорите са усложнени и забавени с назначаването на Фитингхоф, който поема командването от Кеселринг, от страната на съюзниците — заради искането на руснаците да участват в тях, а и от двете страни — поради взаимните подозрения и предпазливост, характерни за този вид пазарлъци. Действията на Карл Волф са прекратени в началото на април от Химлер. Така, въпреки че на 8 април Фитингхоф обмисля възможностга за капитулация, това не става навреме, за да бъде избегната пролетната офанзива на съюзниците.

На едно съвещание на 23 април Фитингхоф и Волф решават обаче да не се съобразят със заповедите на Берлин съпротивата да продължи, а да преговарят за капитулация. На 25 април Волф заповядва на частите на СС да не оказват съпротива на опитите на партизаните да вземат властта, а маршал Грациани също изразява желанието на италианските фашистки сили да се предадат. На 29 април в 14,00 часа германските представители подписват документ за безусловна капитулация от 2 май в 12,00 часа (14,00 италианско време). Въпре-ки намесата на Кеселринг в последната минута тя влиза в сила на определената дата — шест дни преди германската капитулация на Запад. Независимо че военните успехи гарантират пълна победа на съюзниците, това улеснява по-бързото приключване на войната и предотвратява даването на нови жертви и нанасянето на допълнителни разрушения.

Трийсет и осма глава

Разгромът на Германия

За да задържи позициите срещу руснаците по отбранителната линия по река Одер, Хитлер все повече оголва Западния фронт и пренасочва основната част от оставащите му сили и ресурси. Той е убеден, че западните съюзници не са в състояние да възобновят офанзивата след, както той предполага, съкруши-телния удар, нанесен им от контраофанзивата в Ардените и от обстрела на базата в Антверпън с летящи бомби („Фау“) и ракети. Така повечето от про-изведените от германските фабрики оръжия и муниции са изпратени на Изток. В това време съюзниците обаче струпват значителни сили за настъпление в долината на Рейн. В тази масирана атака главната роля е поверена на Монтгомъри, тъй като американската 9-а армия е придадена под негово ко-мандване в допълнение на двете му армии — 1-ва канадска и 2-ра британска. Това решение среща силното неодобрение на повечето американски генерали, според които Айзенхауер отстъпва пред исканията на Монтгомъри и на британците за сметка на собствените им перспективи.

Възмущението ги подтиква към още по-енергични усилия в техните сектори, с които да покажат на какво са способни, и с течение на времето тези усилия постигат забележителни резултати, тъй като участващите в тях войски, въпреки че са по-малки от струпаните от Монтгомъри, все пак са по-големи от силите на германците, изправени срещу тях.

На 7 март танковете на 3-та американска армия на Патън правят пробив в слабата германска отбрана при Айфел (най-крайната германска точка в Ар-дените) и стигат Рейн близо до Кобленц, след като за три дни изминават 100 км. За кратко спират, тъй като мостовете на Рейн са взривени. Малко по на север една малка танкова колона на съседната 1-ва американска армия намира пролука и се втурва през нея с такава бързина, че мостът при Ремаген, близо до Бон, е достигнат и умело овладян, преди да бъде вдигнат във въздуха. Скоро към това място бързо са изпратени резерви и жизненоважният плацдарм е овладян.

Когато тази новина стига до командващия армейската групировка Брадли, той бързо оценява откриващата се възможност за разбиване на противниковата отбрана по Рейн и възбуден възкликва по телефона: „Това може да спука отбраната му (на Хитлер) като сварен кренвирш!“ Офицерът от щаба на Айзенхауер, който в момента е на посещение в щаба на Брадли, обаче веднага възразява: „Няма да напускате Ремаген, това просто не е в съответствие с плана“. На следващия ден Брадли получава категорична заповед да не изпраща никакви големи сили към този плацдарм.

Тази възпираща заповед предизвиква още по-голямо негодувание, тъй като американската 9-а армия, след като четири дни по-рано достига Рейн близо до Дюселдорф, е спряна от Монтгомъри да пресече веднага реката, както иска и настоява нейният командир Симпсън. Нетърпението от ограниченията, налагани от плана, се увеличава с всеки изминат ден, тъй като голямата атака на Монтгомъри е насрочена да започне едва на 24 март, три седмици по-късно.

Затова Патън с горещото одобрение на Брадли завива на юг, за да изтласка германските сили западно от Рейн, като същевременно търси подходящо място за по-ранно преминаване на реката. До 21 март той прочиства западния бряг от противниковите части по протежение на 110 км между Кобленц и Манхайм, отрязвайки пътя на германските войски в този сектор, преди да могат да се отдръпнат към Рейн. Следващата нощ частите на Патън преминават реката при Опенхайм, между Майнц и Манхайм, без да срещнат почти никаква съпротива.

Когато новината за този изненадващ удар стига до Хитлер, той призовава да се вземат незабавни контрамерки, но му казват, че вече не са останали резерви и максималното, което може да се направи, за да се запуши пробивът, е да се изпратят там само 5 току-що излезли от ремонт танка от депото, което се намира на 150 км. „В килера вече не е останало нищо“ и американското настъпление отвъд Рейн се превръща по-скоро в шествие.

През това време Монтгомъри приключва сложните си приготовления за голямото настъпление по Рейн близо до Везел, на 250 км по-нататък. Тук той съсредоточава 25 дивизии, след като в полеви складове по западния бряг на Рейн са струпани 250 000 т муниции и други доставки. Отсечката от 50 км по брега на реката, където е планирано да се извърши атаката, се защитава само от 5 слаби и изтощени германски дивизии.

Настъплението започва на 23 март през нощта след страхотна бомбардировка, в която участват 3000 оръдия и следващи една след друга вълни от бомбардировачи. Водещата пехотна част, подкрепяна от амфибийни танкове, преминава реката и установява плацдарми на източния бряг, като среща съвсем слаба съпротива. След разсъмване 2 въздушнодесантни дивизии са спуснати с парашути пред останалите настъпващи части, за да помогнат за разчистването на пътя им, а зад тях бързо започва строеж на мостове запреминаването на идващите като подкрепления дивизии, танкове и други транспортни средства. За слабата съпротива може да се съди по това, че в 9-а американска армия, която дава половината от атакуващата пехота, има само 40 убити. Британските загуби също са много малки. Британците срещат силна съпротива само в един участък при намиращото се на брега на реката село Реес, където един батальон германски парашутисти се държи в продължение на три дни.

До 28 март плацдармът е разширен до 30 км в дълбочина и 50 км в широчина. Монтгомъри продължава обаче да се опасява от възможностите на германската армия да се съпротивява и не разрешава общо настъпление на изток, докато в плацдарма не са струпани 20 дивизии и 1500 танка.

Когато настъплението започва, най-сериозните препятствия пред него са купищата развалини, причинени от непрекъснатите бомбардировки на съюзническите ВВС, които блокират пътищата много по-ефикасно, отколкото противникът е в състояние да го направи. Сега най-голямото желание на гер-манците — както на войниците, така и на цивилното население — е английските и американските армии да напреднат бързо на изток, за да стигнат Берлин и да окупират колкото може по-голяма част от страната, преди руснаците да преодолеят съпротивата по отбранителната линия по поречието на Одер. Склонни да помагат на Хитлер да им попречи с цената на самоунищожението има съвсем малко хора.

В навечерието на преминаването на Рейн от съюзническите войски Хитлер издава заповед, в която обявява, че „битката трябва да се води, без да се съобразяваме със собственото си население“. Регионалните му представители са инструктирани да унищожават „всички заводи и всички главни електро-централи“ заедно с „всички храни и дрехи в магазините“, за да превърнат пътя на съюзниците в „пустиня“.

Министърът на военното производство Алберт Шпеер веднага протестира срещу тази драстична мярка. На протестите му Хитлер отговаря: „Ако войната бъде загубена, германската нация също ще загине. Затова няма нужда да се съобразяваме какво е нужно на хората, за да продължат съществуването си“. Ужасен от подобно безсърдечие, Шпеер е разколебан в лоялността си към Хитлер. Зад гърба му той отива при ръководителите на армията и промишлеността и без много трудности ги убеждава да не изпълняват на-режданията на фюрера.

С наближаването на края илюзиите на Хитлер се засилват и почти до пос-ледния момент той разчита на някакво чудо за спасение. Обича да чете или да му четат онази глава от „Историята на Фридрих Велики“ на Карлайл, в която се разказва как Фридрих е спасен в най-тежкия час, когато армиите му са на ръба на разгрома. Тогава смъртта на императрицата на Русия води до разбиване на противниковия съюз. Хитлер изучава също хороскопи, които предричат, че катастрофата през април ще бъде преодоляна от внезапна промяна на съдбата, която ще донесе задоволителен мир през август.

На 12 април в полунощ пристига новината, че президентът Рузвелт е починал внезапно. Гьобелс се обажда на Хитлер по телефона и казва: „Мой фюрер, поздравявам ви. Съдбата повали вашия най-голям враг. Бог не ни изостави“. Изглежда, че това е „чудото“, което Хитлер е очаквал — повторение на смъртта на руската императрица в критичния момент на Седемгодишната война през XVIII в. Хитлер е убеден, че наричаният от Чърчил „Велик съюз“ между източните и западните сили сега ще бъде разрушен поради сблъсък на противоречивите им интереси.

Но надеждата му не се осъществява и две седмици по-късно той е принуден да сложи край на живота си, както е бил готов да стори и Фридрих Велики точно в момента, когато „чудото“ е запазило живота и бъдещето му.

В началото на март Жуков разширява плацдарма при Одер, но не успява да извърши пробив. В най-отдалечените флангове руското настъпление продължава и в средата на април руснаците влизат във Виена. Междувременно германският фронт на Запад се сгромолясва и съюзническите армии там напредват на изток от Рейн, като срещат много слаба съпротива. На 11 април те стигат Елба на 100 км от Берлин и там спират. На 16 април Жуков възобновява офанзивата във взаимодействие с Конев, който форсира Ниса.

Този път руснаците излизат от плацдармите и след една седмица влизат в предградията на Берлин, където Хитлер е решил да даде последно сражение. На 25 април градът е напълно изолиран от обкръжилите го армии на Жуков и Конев и на 27 април войниците на Конев стискат ръцете на американците при Елба. В самия Берлин обаче германците се бият отчаяно за всяка улица и градът не е напълно превзет дори с приключването на войната след самоубийството на Хитлер и безусловната капитулация на Германия.

Войната в Европа е прекратена официално на 8 май 1945 г. в полунощ, но това е само официалното признание за нейния край, който реално настъпва постепенно през седмицата преди това. На 2 май са прекратени всички сражения на южния фронт в Италия, където документът за капитулация е подписан три дни по-рано. На 4 май подобна капитулация е подписана в щаба на Монтгомъри в Люнеберг от представители на германските въоръжени сили в Северозападна Европа. На 7 май е подписан още един документ за капитулация на всички германски войски в щаба на Айзенхауер в Реймс, където е организирана по-голяма заключителна церемония в присъствието на руски, американски, британски и френски представители.

Тези официални церемонии по капитулацията са последица от смъртта на Хитлер. На 30 април, деня на неговия брак с преданата му Ева Браун, той се самоубива заедно с нея в развалините на берлинското канцлерство, когато есъобщено, че настъпващите руски войски са съвсем близо. Телата им са изгорени набързо в градината съгласно неговите инструкции.

Първите три официални акта на капитулацията на германските въоръжени сили са най-важни, тъй като примирието на италианския фронт е подписано още докато Хитлер е жив и без неговото съгласие. То е последната фаза от задкулисните стъпки за капитулация, започнали на този фронт близо два месеца преди това, в началото на март. Противниковите лидери в Германия са твърде близо до доминиращото присъствие на Хитлер, за да се осмелят на подобна стъпка, въпреки че от дълго време говорят помежду си, че тя е крайно наложителна.

Много от тях загубват надежда след десанта на съюзниците в Нормандия предишното лято. А почти всички губят надежда и желание за съпротива през февруари 1945 г., след отблъскването на контраофанзивата в Ардените и рус-кото навлизане в Източна Германия. Продължават да се сражават главно от страх — страх да нарушат войнишката клетва за вярност на Хитлер, страх от гнева му и страх от това, че могат да бъдат обесени, ако не му се подчиняват. Този страх е подсилен и от друг — страха от наказанието, с което съюзниците ги заплашват след победата съгласно „безусловната капитулация“.

В следващите месеци войната е продължена почти изцяло благодарение на непоколебимата решимост на Хитлер. Тя би могла да завърши по-бързо, ако западните съюзници не бяха така непоколебими в настояването си за „без-условна капитулация“ и си даваха по-добра сметка за ефекта й върху герман-ците. Едно по-снизходително отношение и някакви що-годе разумни уверения относно бъдещото отношение към германците по всяка вероятност биха предизвикали неудържим поток от капитулации, начело на които щяха да бъдат по-висшите военни ръководители. Така фронтът би се сгромолясал по-бързо, а с него и нацисткият режим, тъй като Хитлер би загубил всички възможности да продължи борбата.

Трийсет и девета глава

Падането на Япония

Два фактора, които оказват влияние с нарастваща сила за поражението на Япония по характера и по резултата си, са форми на война на изтощение, на задушаващ страната натиск. Първият от тях има решаващ ефект.

Японската империя в основата си е морска и е зависима от външните доставки повече дори от Британската империя. Военният й потенциал зависи от големия внос по море на петрол, желязна руда, боксит, каменни въглища, никел, манган, алуминий, калай, кобалт, олово, фосфати, графит и поташ, памук, сол и каучук. Освен това за снабдяването с храни тя трябва да внася по-голямата част от нужната й захар и соеви семена, както и 20 % от пшеницата и 17 % от ориза.

Въпреки това Япония влиза във войната с търговски флот, който едва достига 6 000 000 т — значително по-малко от една трета от търговския флот на Великобритания в начатого на 1939 г. (приблизително 9500 кораба, надхвърлящи 21 000 000 т). Освен това независимо от уроците, извлечени от бойните действия по море през 1939–1941 г., Япония гради експанзионистични планове, като прави много малко за защитата на корабоплаването си. Не създава нито конвойна система, нито ескортиращи самолетоносачи. Тя полага сериозни усилия да компенсира тези пропуски едва когато корабите й значително намаляват.

Резултатът от това е, че японското корабоплаване става лесна мишена за американските подводници. В началния период на войната в Тихия океан дефектите на американските торпеда намаляват този ефект, но след като тези недостатъци са отстранени, атаките на подводниците се превръщат в касапници. Докато японските подводници съсредоточават нападенията си срещу военни кораби, а по-късно се налага да бъдат използвани за снабдяване на гарнизоните по изолираните острови, американските подводници в значителна степен са насочени срещу търговските кораби. През 1943 г. те потопяват 296 кораба с общ тонаж 1 335 000, а през 1944 г. действията им имат още по-съкрушителен ефект. Само през октомври потопяват кораби с общ тонаж 321 000. Ефектът от това е оше но-голям, като се има предвид, че действията им са насочени преди всичко срещу японските танкери. В резултат главният японски военноморски флот е държан в Сингапур, за да бъде по-близо до районите, в които се добива петрол, а в Япония поради недостиг на гориво в обучението на пилотите на самолети се налагат ограничения на тренировъчните полети.

Американските подводници нанасят тежки загуби и на японските военноморски сили, които се равняват на близо една трета от всички японски кораби, които са потопени. В битката за Филипинско море те потапят 2 японски флотски самолетоносача — „Тайхо“ и „Шокаку“, а в по-късните месеци на 1944 г. потапят или повреждат сериозно още 3 самолетоносача, както и близо 40 разрушителя.

Когато американските подводници започват да действат от базата Субик Бей в Лусон, повечето японски търговски кораби вече са унищожени и добрите цели са толкова рядко, че част от подводниците се използват да прибират екипажите на бомбардировачите, които са били принудени да кацнат в морето, връщайки се от въздушни бомбардировки над Япония.

Накратко казано, приносът на американските подводници е огромен, и то не само затова, че пречат на японците да изпращат подкрепления и доставки на изолираните си в морето гарнизони. Най-големият ефект от тях е потапянето на 60 % от общия тонаж на потопените по време на войната японски кораби, който достига 8 000 000 т. Това е най-важният фактор за окончателния разгром на Япония. Той е решаващ, тъй като се отразява на нейната икономическа слабост и зависимостта й от снабдяването отвън.

Окинава — вътрешната врата към Япония

Последните приготовления за морски десант на Окинава, наречен операция „Айсберг“, са в ход още преди да приключи превземането на Иводзима. За начален ден на десанта е определен 1 април, само шест месеца след десантите на Иводзима. Това е голям остров, най-големият от групата Рюкю, дълъг 100 км и широк средно около 20 км — достатъчно голям, за да бъде военна и: военноморска база за нахлуване в Япония. Той се намира точно по средата на пътя между Формоза и Япония, отдалечен на 550 км от тях и на 580 км от крайбрежието на Китай. Поради това дебаркирането на войски на Окинава застрашава и трите обекта, а създаването на база на ВВС там би помогнало да се контролират пътищата и към трите.

Островът е скалист и покрит с гори, с изключение на някои части на юг, където се намират летищата, а дори и там варовитите хребети са лесни за прокопаване. Така той предлага естествени условия за защита. Те са подсилени в значителна степен от струпания там гарнизон — командваната от генерал Ушиджима 32-ра армия, която наброява около 77 000 бойци и 20 000 душиобслужващ персонал, или общо близо 100 000 души — плюс голямо количество лека и тежка артилерия, добре прикрита в укрепени пещери. Японското Върховно командване е решено да защитава Окинава с всички налични сили Тук, както и на Иводзима, е възприета тактиката да се оказва упорита зашита от вътрешността на острова и да не се хабят сили в сражения по бреговете, където американските военни кораби могат да засипят със снаряди японските защитници. За контраофанзивни действия японският Имперски щаб е събрал на летищата в Япония и Формоза над 2000 самолета и планира да използва повече летци камикадзе от когато и да било.

Американското Върховно командване си дава сметка, че Окинава ще бъде много костелив орех, изискващ голямо числено превъзходство, което е свързано с решаването на огромни логистични проблеми. Американците планират при първоначалните десанти там да дебаркира наскоро формираната 10-а армия, командвана от генерал-лейтенант Саймън Б. Бъкнар, включваща 5 дивизии с обща численост 116 000 души, плюс още 2 дивизии, които да ги последват, и още една в резерв. Общата ударна сила (3 дивизии морски пехотинци и 4 армейски дивизии) възлиза на около 170 000 бойци и 115 000 души помощен персонал. Освен да сломят съпротивата на силния японски гарнизон, те ще трябва да контролират и близо половинмилионното население на острова.

В желанието си да намали заплахата от контраатаки от въздуха групата бързоходни самолетоносачи на адмирал Мичър извършва поредица от нападения срещу Япония (от 18 до 21 март) — една седмица преди десанта, сваля 160 самолета и разрушава много на земята. Но това става с цената на тежки повреди от атаките на камикадзе на 3 от нейните самолетоносачи — „Уосп“, „Йорктаун“ и „Франклин“. Следващата седмица излитащи от Гуам бомбардировачи В-29 „Сюпърфортрис“ са отклонени от масираните бомбардировки над японските градове, за да атакуват летищата в Кюшу — главния южен остров на Япония.

Друга важна предварителна стъпка е да се окупира групата острови Керама, на 25 км западно от Окинава, и да бъдат използвани за военноморска база и пристанище, за което настоява адмирал Кели Търнър. На 27 март една американска дивизия окупира островите, срещайки слаба съпротива, а на следващия ден там пристигат танкери, които хвърлят котва. Британският Тихоокеански военноморски флот (2 линейни кораба, 4 самолетоносача, 6 крайцера и 15 разрушителя) под командването на адмирал сър Брус Фрейзър, който пристига в района в средата на март, поема защитата на района югозападно от Окинава.

Главните десанти са извършени на 1 април — неделята на Великден. Те започват в 8,30 часа сутринта след интензивна тричасова бомбардировка от морето и от въздуха. Същия ден адмирал Търнър поема командването на всички сили във водите около Окинава. Десантите са извършени в южнатачаст на западния бряг, където с кратко настъпление може да бъде откъснат южният край на острова. Там те не срешат съпротива и към 11,00 часа двете летища в широкия 8 км район на десантите са окупирани, без противникът дори да се покаже за голямо недоумение на нападащите. До вечерта американският плацдарм е разширен на 15 км и на брега дебаркират невредими над 60 000 души. На 3 април те прекосяват острова и на следващия ден плацдармът е разширен на 25 км. Едва след четвъртия ден, когато се насочват на юг, американците започват да срещат по-сериозна съпротива от близо трите японски дивизии, разположени в южната част на острова.

Във въздуха японците обаче са активни още от самото начало и от 6 април нататък атаките на камикадзе се засилват. На 6 и 7 април в Окинава са изпра-тени близо 700 самолета, половината от които камикадзе. Повечето от тях са свалени, но 13 американски разрушителя са потопени или повредени.

Денят 6 април ще се запомни и с „най-самоубийственото“ действие на японския военноморски флот, когато гигантският линеен кораб „Ямато“ е изпратен на полесражението с малък ескорт бойни кораби, но без защита от въздуха и с гориво за плаване само в едната посока. Приближаването му е забелязано скоро и той е под непрестанно наблюдение, докато самолетоносачите на Мичър се подготвят да го атакуват с 280 самолета. На 7 април в 12,30 часа корабът е подложен на масирана атака с торпеда и бомби и след два часа непрекъсната бомбардировка е потопен, при което загива голяма част от екипажа му. Подобно на германския „Тирпиц“, той така и няма възможност да стреля с огромните си оръдия срещу противниковите линейни кораби и съдбата му е още едно потвърждение, че ерата на линейните кораби е отминала.

Сраженията на сушата се проточват по-дълго. На 13 април японците в южната част на острова започват малка контраофанзива, която обаче е лесно отблъсната. Междувременно 6-а дивизия на морската пехота си пробива лесно път на север, докато стига скалистия и покрит с гори полуостров Мотобу, където временно е спряна. Там японските сили се състоят само от 2 батальона и непристъпната им позиция е завзета на 17 април благодарение на умело планирана стратегия. Въпреки че отделни гнезда продължават съпротивата до 6 май, равносметката в значителна степен е в полза на американците. Убити са около 2500 японци, докато загубите на морските пехотинци са по-малко от една десета от тях. Освен това на 13 април едно подразделение морски пехотинци стига северния край на Окинава, без да срещне съпротива. Съседните малки острови също са завзети в този период без особени усилия, с изключение на Ие Шима. На 19 април 24-ти корпус на генерал Ходж започваатака с 3 дивизии срещу японските позиции южно от Окинава. Масираната предварителна бомбардировка от морето, въздуха и сушата обаче оказва незначителен ефект върху намиращата се в пещери японска отбрана. Постигнато е малко, и то с цената на големи загуби, дори след като 1-ва и 6-а дивизияна морската пехота са докарани на фронтовата линия. В началото на май местните японски командири с типичната неприязън към отбранителните действия, въпреки че са успешни, решават да започнат контраофанзива, комбинирана с нова вълна от атаки на камикадзе. Въпреки пробива на едно място те са отблъснати с много тежки загуби — 5000 убити. Това до известна степен улеснява подновяването на американските настъпателни действия на 10 май, които обаче следващата седмица са спрени от продължителни поройни дъждове.

По време на тази пауза японците се оттеглят от района на Сури, откъдето отбраняват столицата Наха, на позиции още по на юг. В началото на юни американците продължават да настъпват въпреки калта и до средата на месеца японците са изтласкани в най-крайната южна част на острова. Там в силно укрепените им позиции по протежение на склона между Йейджу и Даке на 17 май е извършен пробив благодарение на значителното използване на огнехвъргачки. Ушиджима и щабът му се самоубиват, както постъпват и други японци, но по време на фазата за прочистване на острова се предават около 7400 души, което е показателно за настъпилата промяна.

Общите японски загуби се оценяват на 110 000 души, между които има и окинавци, мобилизирани в японската армия, докато американските загуби възлизат на 49 000 души, 12 500 от които са убити — това е тяхната най-голяма загуба във войната в Тихия океан.

По време на тримесечната кампания срещу Окинава японските самолети извършват 10 масирани атаки на камикадзе, които те наричат „кикушуи“ (плуваща по вода хризантема). Това са общо 1500 атаки на камикадзе и още толкова самоубийствени атаки от други самолети. Потопени са общо 34 морски съда и са повредени 368, повечето от камикадзе. Този болезнен опит изпълва американците с мрачни предчувствия за това, какво би станало при опит за нахлуване в Япония, и допринася за решението през юли да бъде използвана атомната бомба.

Прочистване в Тихия океан и Бирма

Скоростта на двупосочното американско настъпление е увеличена значително с възприемането на стратегията на обхода, т.е. да се атакуват и да се превземат само пунктовете, които са нужни като стратегически опорни точки към Япония и като средства за установяване на стратегически контрол в Тихия океан. Когато войските приближават Япония и се готвят за последния скок, Съветът на началник-щабовете смята за желателно да разчисти тила си, като ликвидира гарнизоните в онези главни острови, които са били подминати при настъплението. Затова в предпоследната фаза на войната са предприети редица операции за прочистване в различни райони. Особено наложително е прочистването на южната и централната част на Бирма след бързото настъпление на генерал Слим към Рангун и преди началото на планираните откомандването на съюзническите войски в Югоизточна Азия десантни опера-ции за завземането на Сингапур и Холандска Източна Индия.

Бирма

Когато в началото на май 1945 г. генерал Слим стига Рангун, в тила му остават 60 000 японски войници западно от река Салуин. Сега е важно да им се попречи да се измъкнат на изток в Тайланд и да не им се позволи да причиняват нови неприятности в превзетата от Слим територия при настъплението му към Рангун. За целта част от 4-ти корпус на генерал Месърви е върната назад, за да контролира мостовете на река Ситанг, а друга част да посрещне 33-ти корпус на Стопфърд, който напредва по течението на река Иравади. През май Стопфърд успява да осуети два опита на остатъците от 28-а армия на Сакураи от Аракан да преминат Иравади на изток, обаче много малки групи успяват все пак да се прехвърлят през реката и около 17 000 души стигат областта Пегу Йомас между Иравади и Ситанг. Опитът на остатъците от 33-та армия на генерал Хонда да предприемат атака за отклоняване на вниманието, за да им помогнат, завършва с провал. Затова след средата на юли войските на Сакураи се опитват да се измъкнат през териториите, контролирани от частите на Месърви, като се разделят на многобройни малки групи от по неколкостотин души. Повечето от тях са унищожени или попадат в плен. На източния бряг на река Ситанг, която тогава е най-пълноводна, успяват да се прехвърлят по-малко от 6000 души, но те не са в състояние да продължат да се сражават.

Нова Гвинея — Нова Британия — Бугенвил

През първата половина на 1944 г. при поетапното си стремително настъпле-ние по протежение на северното крайбрежие на Нова Гвинея войските на Макартър заобикалят няколко японски гарнизона и когато продължават към Филипините, оставят зад себе си остатъците от 5 противникови дивизии. Значителни по численост японски части остават изолирани и на островите на Нова Британия и Бугенвил. С инструкция от 12 юли до австралийския главнокомандващ генерал сър Томас Блейми Макартър го натоварва със задачата „да продължи да неутрализира“ остатъците от японците в тези райони. Блейми обаче тълкува инструкцията по по-агресивен начин, въпреки че разполага само с 4 дивизии, 3 от които са съставени от милиция, след като 2 австралийски дивизии са определени да участват в операцията срещу Филипините.

В Айтапе е изпратена 6-а австралийска дивизия, която през декември трябва да се насочи от там на изток и да унищожи 3-те слаби дивизии на генерал Адачи около Вевак (с обща численост от около 35 000 души). Освен че са изолирани, тези японски войски са зле въоръжени, зле нахранени и нападнатиот болести. Дългият 160 км преход през много труден терен е изпитание за австралийската транспортна система, а бойният дух на войниците не е особено висок поради болестите и убеждението, че няма належаща стратегическа необходимост от тази операция. Напредването е много бавно и Вевак е завзет едва през май, шест месеца по-късно, а остатъци от японските части продължават да се отбраняват във вътрешността до края на войната през август 1945 г. През това време японските сили са намалели с една пета. Австралийците губят в сраженията 1500 души, обаче загубите им от болести достигат 16 000 хиляди души.

В Нова Британия, на островите от Бисмарковия архипелаг, е изпратена 5-а австралийска дивизия и нейният командир генерал-майор А. Н. Рамзи проявява по-голямо благоразумие. До пристигането на неговата част през ноември американците са установили контрол над пет шести от територията на този голям остров, но останалата част се държи от близо 70 000 японци, повечето от тях съсредоточени в отдавна построената база в Рабаул. След като предприемат кратко настъпление до най-тясната част на острова, австралийците се задоволяват само да патрулират в района на тази къса отсечка, като оставят големия японски гарнизон да стигне до пълно изтощение. Така той е неутрализиран с минимални загуби, а в края на войната се предава.

Бугенвил, който се намира в западния край на Соломоновите острови, е най-големият от тази група. Там е изпратен 2-ри корпус на генерал Савидж с 3-та австралийска дивизия и 2 допълнителни бригади. Тук отново няма наложителна необходимост от настъпателни действия, тъй като японците, повечето от които са съсредоточени около Буин в южната част на острова, са заети повече с отглеждането на зеленчуци и улов на риба, за да попълват оскъдните си запаси от храна. В началото на 1945 г. обаче Савидж започва настъпление. Напредването е бавно, тъй като принуждава японците да отбраняват яростно районите, от които се снабдяват с храна, и след шест месеца е спряно поради големите наводнения. Както и в Нова Гвинея, австралийските войски не проявяват голям ентусиазъм в тази акция, която основателно смятат за ненужна.

Борнео

Инициативата за завладяването на Борнео идва главно от австралийците, които искат да прекъснат японското снабдяване с петрол и каучук и да предоставят на британците военноморска база в залива Бруней. Комитетът на британските началник-щабове не одобрява идеята, защото иска да установи база зъв Филипините, а британският Тихоокеански флот вече е ангажиран с акцията срещу Окинава и не желае да се връща на юг. Затова операцията е осъществена от 1-ви австралийски корпус (2 дивизии), командван от генерал-лейтенант сър Лесли Морсхед, и със съдействието на 7-и американски флот. На 1 май 1945 г. е превзет остров Таракан, който се намира на североизток от Бор-нео, а на 10 юни — заливът Бруней, без да е оказана сериозна съпротива. От там австралийските войски настъпват по брега до Сарауак. В началото на юли след продължителна бомбардировка петролодобивният център Баликпапан на югоизточното крайбрежие е атакуван и превзет след силна съпротива. Това е последният голям морски десант във войната.

През това време британските приготовления за превземането отново на Сингапур значително са напреднали, но се оказват ненужни поради капитула-цията на Япония през август. Когато на 12 септември Маунтбатън пристига в Сингапур, то е само да приеме общата капитулация на японските войски в Югоизточна Азия, която вече е подписана с предварително споразумение в Рангун на 27 август. С него се предават близо 750 000 японци.

Филипините

Въпреки че американците установяват стратегически контрол над Филипините в срок от пет месеца след първоначалния десант в Лейте през октомври, през март там все още има големи японски сили. Според по-късни сведения само в Лусон те са около 170 000 — много повече от преценките на американците навремето. Най-големите групи са съсредоточени в северната част на Лусон под командването на самия Ямашита, а други 50 000 — под командването на генерал Йокояма, се намират в планините близо до столицата Манила и контролират снабдяването на града с вода. Първите акции за изгонването им от там са отблъснати, след което японците атакуват позициите на 14-и корпус на генерал Грисуълд, който има за задача да ги унищожи. В средата на март пристига 11-и корпус на генерал Хол, за да поведе настъплението, и до края на май са завзети двата големи язовира при Ава и Ипо. През това. време силите на Йокояма вече са намалели наполовина, до голяма степен поради глад и болести, и скоро се превръщат в дезорганизирани групи, преследвани от филипинските партизани и американските войски. На всеки загинал в боевете се падат по 10 починали от глад и болести. В края на войната оцеляват и се предават едва 7000 души.

Междувременно войските на генерал Крюгер прочистват пътищата пътищата през морето Висаян, като така скъсяват морския път от Лейте до Лусон, а след това започват акция за прочистване на южната част на Лусон. Други войски прочистват островите южно от Лейте и заемат позиции на Минданао, където японският Имперски генерален щаб е изпратил 40 000 души, предвиждайки, че островът ще бъде една от приоритетните цели на американското нахлуване. До лятото японските части във всички тези области се оттеглят в планините, където бързо намаляват от глад и болести.

Последната фаза на този процес е американската атака срещу силите на Ямашита в северната част на Лусон. Тя започва на 27 април от 3 американскидивизии, които скоро са подсилени с четвърта, но срещат все по-големи труд-ности с навлизането навътре в планините, където Ямашита е събрал над 50 000 войници — два пъти повече, отколкото предполагат американците. Той се държи до края на войната в средата на август и се предава с останалите му 40 000 души и с 10 000 в другите части на Северен Лусон. Стратегическата необходимост от тази скъпо струваща акция за прочистване е твърде съмнителна.

Американската стратегическа въздушна офанзива

Въздушната офанзива срещу Япония не е много резултатна, докато не започва да се води от Марианските острови, превзети главно за тази цел през лятото на 1944 г. Главният й инструмент е Боинг В-29 „Сюпърфортрис“ — най-големият бомбардировач във Втората световна война, който носи бомбен товар малко повече от 7,5 т и развива скорост около 560 км/ч на височина над 10 000 м. Той има обсег на действие над 6000 км и е добре защитен с броня, както и от 13 картечници, които носи на борда си.

В средата на 1944 г. 50 бомбардировача В-29 излитат от бази в Китай и Индия и бомбардират известния със стоманодобивната си промишленост град Явата на остров Кюшу, но тази и последвалите други въздушни атаки нанасят малко щети. През втората половина на 1944 г. от тази посока над Япония са хвърлени само около 800 т бомби, а за такива нищожни резултати 20-о бомбардировъчно командване, към което се числят тези бомбардировачи, се нуждае от толкова много снабдяване за поддръжката им, че в началото на 1945 г. те са изтеглени.

В края на октомври 1944 г. е готова за използване първата писта на Марианските острови при Сайпан и там пристига първото крило (112 машини) на 21-во бомбардировъчно командване. Месец по-късно, на 24 ноември, от там излитат 111 бомбардировача В-29, за да бомбардират самолетостроителен завод в Токио. Това е първото въздушно нападение над японската столица след атаката на полковник Дулитъл през април 1942 г., с което се слага началото на новата офанзива, и въпреки че по-малко от една четвърт от бомбардировачите успяват да намерят целта си, загубени са само два от тях, макар срещу тях да са изпратени 125 японски изтребителя.

През следващите три месеца бомбардировачите В-29 продължават прецизните си бомбардировки през деня, използвайки опита, натрупан в Европа, но постигат малък ефект, въпреки че принуждават японците да разпръснат на по-голяма територия самолетостроителните си заводи и другите си промишлени производства. До март 1945 г. броят на бомбардировачите В-29 на Марианските острови е утроен и генерал Къртис Ли Мей, който поема командването там, решава те да преминат на нощни бомбардировки над определени райони, летейки на малка височина, за да се възползват от слабостите на японската противовъздушна отбрана през нощта. Това позволява на самолетитеда носят по-голям бомбен товар, не натоварва толкова много двигателите и поразяването на многобройните малки промишлени обекти е по-ефективно.

Освен това Ли Мей решава В-29 да носят запалителни вместо експлозивни бомби. Всеки самолет може да носи 40 касети с по 38 запалителни заряда, които могат да превърнат в пламъци един район от приблизително 16 акра. Резултатите от промяната се оказват изненадващо добри. На 9 март 279 бом-бардировача В-29, всеки с по 6–8 т запалителни бомби, опустошават Токио. Близо 40 кв. км — една четвърт от цялата територия на града — са обгърнати в пламъци. Разрушени са 267 000 сгради. Жертвите сред цивилното население са близо 185 000 души, докато американците губят само 14 самолета. През следващите девет дни градовете Осака, Кобе и Нагоя са опустошени по същия начин. Атаките са спрени на 19 март, тъй като запасите на американците от запалителни бомби свършват. През тези десет дни те хвърлят близо 10 000 т такива бомби.

Опустошителните въздушни бомбардировки скоро са възобновени и увеличени. През юли са хвърлени три пъти повече бомби, отколкото през март. Освен това са хвърлени хиляди мини, за да блокират транспорта по крайбрежните японски пътища. Потопени са кораби с общ тонаж над 1 500 000 и транспортът е парализиран почти напълно. Съпротивата, която японците оказват във въздуха, става незначителна.

Ефектът от това е огромен. След бомбардировката със запалителни бомби над Токио духът на населението рязко спада. Тази тенденция се засилва още повече, когато самолетите на Ли Мей започват да хвърлят позиви, в които предупреждават кои ще бъдат следващите им цели. В провинцията бягат над 8 500 000 граждани, което парализира военното производство в момент, когато японската военна икономика е почти на края на силите си. Производството на петролните рафинерии спада с 83 %, на самолетни двигатели — със 75 %, на фюзелажни самолети — с 60 % и на електронно оборудване — със 70 % Над 600 големи военни завода са напълно разрушени или сериозно повредени от бомбардировките.

Освен това въздушните нападения принуждават населението на Япония да признае, че неговите въоръжени сили вече не са в състояние да го защитават и че капитулацията, дори ако тя е безусловна, става неизбежна. Атомните бомби през август само потвърждават това, което повечето японци, с изключение на военните фанатици, вече са разбрали.

Атомната бомба и капитулацията на Япония

В последния том на своите военни мемоари Уинстън Чърчил разказва как на 14 юли 1945 г., когато е на Потсдамската конференция заедно с президента Труман и Сталин, му бил подаден лист хартия със следното шифровано послание: „Бебетата се родиха благополучно“. Значението му е обяснено отамериканския министър на отбраната Стимсън — че извършените предишния ден опити с атомна бомба са били успешни. „Незабавно бях поканен от президента да разговаряме. Пристигна придружен от генерал Маршал и адмирал Лийхи“.

Разказът на Чърчил за този разговор има такива дълготрайни последици, че основната част от него си заслужава да бъде цитирана: „Внезапно сме обладани от милосърдни мисли за съкращаване войната на изток и за щастливо разрешение на проблемите в Европа. Изобщо не се съмнявах, че точно такива мисли се въртяха в главите на моите американски приятели. Във всеки случай никога не е имало каквото и да било обсъждане на въпроса, дали атомната бомба трябва да се използва или не. Да се предотврати поголовното избиване на хора, да се приключи войната, светът да заживее в мир, да се излекуват раните на измъчените народи чрез демонстрация на сила и с цената на няколко експлозии, и то след толкова мъки, страдания и усилия, ни се струваше направо като вълшебно избавление.

Британското съгласие за използване на оръжието по принцип бе дадено на 4 юли, още преди да се състои изпробването му. Окончателното решение вече зависеше главно от президента Труман, който всъщност държеше оръжието; но аз нито за миг не съм се съмнявал какво ще бъде то, както не съм се съмнявал в неговата правота. Историческият факт си остава, а именно че въпросът, дали да се използва атомната бомба или не, за да се принуди Япония да капитулира, никога не беше повдиган. Всъщност съществуваше единодушно автоматично неоспорвано от никого споразумение; нито някога по време на разговорите съм чул и най-плахото предложение да се постъпи другояче“79. По-късно обаче Чърчил изразява съмненията си относно използването на атомната бомба, когато казва: „Би било грешка да се предполага, че съдбата на Япония е била решена от атомната бомба. Нейното поражение беше сигурно още преди да бъде хвърлена първата бомба, и то благодарение на огромната военноморска мощ. Само с нейна помощ стана възможно завладяването на океанските бази, от които вече можеше да бъде предприета последната офанзива и от които японската армия беше принудена да капитулира, без нито една атака. Японският флот беше унищожен“80.

Чърчил споменава също, че в Потсдам, три седмици преди да бъде хвърлена бомбата, в разговор на четири очи Сталин му казал за послание на японския посланик в Москва, в което Япония изразявала желание да бъде сключен мир. Той добавя, че когато предал тази новина на президента Труман, намекнал, че настояването на съюзниците за „безусловна капитулация“ може да бъде малко променено, за да улесни японската капитулация.

Тези японски стъпки за постигане на мир започват много по-рано и са по-добре известни на американците, отколкото смята Чърчил. Малко преди Коледа през 1944 г. американското разузнаване във Вашингтон получава доклад от добре информиран дипломатически агент в Япония, че се създава Партия на мира, която печели там все повече привърженици. Агентът предрича, че правителството на генерал Койсо, което през юли заменя правителството на генерал Тоджо, вкарало Япония във войната, скоро ще бъде заменено от стремящо се към мир правителство на адмирал Судзуки, което ще започне преговори с подкрепата на императора. Тази прогноза се потвърждава през април.

На 1 април американците правят десант в Окинава, един от островите Рюкю, на половината път между Формоза и Япония. Шокът от тази новина, съчетан със зловещото уведомление на руснаците за прекратяване на договора за не-утралитет с японците, предшества падането на правителството на Койсо на 5 април и Судзуки става министър-председател.

Въпреки че сега имат доминиращо влияние в правителството, ръководителите на Партията на мира не знаят как да процедират по-нататък. Още през февруари по инициатива на император Хирохито са установени контакти с Русия, която е помолена като „неутрална“ да действа като посредник за постигането на мир между Япония и западните съюзници. Тези контакти са осъществени първоначално чрез руския посланик в Токио, а след това и чрез японския посланик в Москва. От това обаче не излиза нищо. Руснаците не споменават и дума за тях.

Едва след три месеца е направен такъв намек. Това става в края на май, когато Хари Хопкинс като личен пратеник на президента заминава за Москва, за да разговаря със Сталин за бъдещето. При третата им среща Сталин повдига въпроса за Япония. На конференцията в Ялта през февруари той поема ангажимента да влезе във войната срещу Япония, при условие че получи Ку-рилските острови, целия Сахалин и бъде в състояние да контролира положе-нието в Манджурия. Сталин информира Хопкинс, че подсилените му армии в Далечния изток ще бъдат готови до 8 август за нападение срещу японския фронт в Манджурия. Той казва също, че ако съюзниците държат на искането си за „безусловна капитулация“, японците ще се бият докрай, но известна промяна на това искане би ги окуражила да отстъпят и тогава съюзниците могат да наложат волята си и да постигнат същите резултати. Освен това изтъква, че Русия очаква да вземе участие в действителната окупация на Япония. По време на този разговор Сталин разкрива, че са били правени „сондажи за мир“ от „някои елементи в Япония“, но не казва ясно, че това са били официални контакти чрез посланиците.

Това се знае със сигурност много преди края на битката за Окинава. Очевидно е също, че след като островът бъде завладян, американците скоро ще могат да засилят въздушните бомбардировки над Япония, тъй като летищата на Окинава са на по-малко от 650 км от Япония — една четвърт от разстоянието от Марианските острови.

Безнадеждността на положението е ясна на всеки стратег, особено на стратезите от военноморските сили, като адмирал Судзуки, който заради антивоенните му възгледи е бил заплашван от военни екстремисти още през 1936 г. Но той и стремящият му се към мир кабинет са спъвани от един сложен проблем. Въпреки желанието за мир приемането на съюзническото настояване за „безусловна капитулация“ ще изглежда като предателство към войските на фронта, които силно желаят да се бият до смърт. Тези сили, които все още държат в ръцете си като залог живота на хиляди почти умиращи от глад цивилни и военнопленници от съюзниците, могат да откажат да се подчинят на заповедта за прекратяване на огъня, ако условията са крайно унизителни и най-вече — ако има настояване за сваляне на императора, който в техните очи е не само суверен, но и божество. Проблемът е решен от самия император. На 20 юни той свиква съвещание на шестимата министри от вътрешния кабинет, т.нар. Върховен военен съвет, на което заявява: „Обсъдете въпроса за слагане край на войната колкото може по-скоро“. Между шестимата членове на съвета има съгласие по този въпрос, но докато министър-председателят, външният министър и министърът на военноморския флот са готови да приемат „безусловна капитулация“, другите трима — министърът на сухопътните войски и началник-щабовете на сухопътните войски и на флота настояват съпротивата да продължи, докато не бъдат получени някои смекчаващи условия. След време е решено принц Коное да бъде изпратен на мисия в Москва, за да преговаря за мир, а императорът на четири очи му дава инструкции да постигне мир на всяка цена. Като предварителна стъпка на 13 юли японското външно министерство официално уведомява Москва, че „императорът желае мир“.

Посланието стига до Сталин точно когато той се готви да замине за конференцията в Потсдам. Той изпраща леден отговор, че за него това предложение не е достатъчно конкретно, за да действа или да се съгласи да приеме мисията. Този път обаче уведомява Чърчил за установения контакт и тъкмо за него Чърчил казва на Труман, добавяйки от себе си предположението, че би било разумно да се промени стриктното настояване за „безусловна капитулация“.

Две седмици по-късно японското правителство изпраща ново послание на Сталин, в което се опитва да направи още по-ясна целта на мисията, но получава същия отрицателен отговор.

Междувременно правителството на Чърчил губи общите избори във Великобритания и Атли и Бевин заменят Чърчил и Идън в Потсдам, където на 28 юли Сталин докладва на конференцията за този нов контакт.

На американците вече е известно желанието на японците да бъде сложен край на войната, тъй като разузнаването им е засякло шифровани съобщения от японския външен министър до японския посланик в Москва. Но президентът Труман и повечето от главните му съветници, особено Стимсън и началник-щабът на американската армия генерал Маршал, толкова много желаят да бъде използвана атомната бомба, за да се ускори разгромът на Япония, колкото Сталин иска да влезе във войната срещу Япония, преди да е свършила, за да бъде в по-изгодно положение в Далечния изток.

Има хора, които изпитват повече съмнения, отколкото Чърчил твърди. Между тях е адмирал Лийхи, началник-щабът на президента Рузвелт, а след това и на президента Труман, на когото не се нрави идеята за използване на такова оръжие срещу цивилното население: „Моето мнение беше, че тъй като щяхме да бъдем първите, които го използват, не биваше да възприемаме етичните норми на варварите от тъмното минало. Не съм бил учен да водя война по този начин и войните не могат да бъдат печелени с унищожаването на жени и деца“. Предишната година той протестира пред Рузвелт срещу предложението да се използва бактериологично оръжие.

Атомните учени също са разделени във възгледите си. Д-р Ваневар Буш играе водеща роля за получаването на подкрепата на Рузвелт и Стимсън за атомното оръжие, а и лорд Чъруел (бившият професор Линдеман), личен съветник на Чърчил по научните въпроси, също е негов виден привърженик. Затова не е учудващо, че когато през пролетта на 1945 г. Стимсън назначава комисия начело с Буш да обсъди въпроса за употребата на оръжието срещу Япония, тя силно препоръчва бомбата да бъде използвана колкото може по-скоро и без предварително предупреждение за нейната същност от страх да не би да се окаже само един „фишек“, както по-късно обяснява Стимсън.

За разлика от тях друга група атомни учени начело с професор Джеймс Франк скоро след това, през втората половина на юни, предават доклад на Стимсън, в който се правят други заключения: „Военните преимущества и спасяването на живота на американци, постигнати чрез внезапната употреба на атомно оръжие срещу Япония, могат да бъдат заличени от вълната от ужас и отвращение, които ще предизвика тя в останалия свят… Ако първи пуснат в действие това ново средство за масово унищожение на човечеството, Съединените щати ще загубят подкрепата на обществеността в целия свят, ще сложат началото на надпревара във въоръжаването и ще попречат на възможността за постигане на международно споразумение за бъдещ контрол над такива оръжия… Ние вярваме, че тези съображения правят използването на ядрените бомби за скорошно нападение срещу Япония нежелателно“.

Учените, които са в по-близки отношения с държавниците, имат обаче по-добри възможности да привлекат вниманието им и техните аргументи се налагат при вземането на решението, подпомогнати от ентусиазма, с който вече са успели да повлияят върху държавниците относно възможностите на атомната бомба като бързо и лесно средство за слагане край на войната. Военните съветници предлагат за двете произведени бомби пет възможни обекта. От тях, след като списъкът е обсъден от президента Труман и Стимсън, са избрани Хирошима и Нагасаки като градове, които съчетават военни обекти и „къщи и други сгради, подлежащи на разрушение“. Така на 6 август първата атомна бомба е хвърлена над Хирошима. Тя унищожава по-голямата част от града и убива около 80 000 души — една четвърт от населението му. Три дни по-късно втората бомба е хвърлена над Нагасаки. Новината за бомбата над Хирошима стига до президента Труман, когато се връща по море от Потсдамската конференция. Според присъстващите той развълнуван възкликнал: „Това е най-великото нещо в историята!“

Ефектът върху японското правителство обаче е по-малък, отколкото предполага западната страна по това време. Той не стресва тримата членове на шестчленния съвет, които се противопоставят на „безусловната капитулация“ и продължават да настояват, че първо трябва да получат някои уверения относно бъдещето, особено по въпроса за суверенното положение на императора. Що се отнася до самите японци, те научават едва след войната какво се е случило в Хирошима и Нагасаки.

Руската декларация за обявяване на война на 8 август и незабавното навлизане в Манджурия на следващия ден ускоряват решаването на въпроса почти толкова бързо, колкото влиянието на императора. На съвещанието в негово присъствие на вътрешния кабинет, състояло се на 9 август, той изтъква безнадеждността на положението толкова ясно и сам се обявява решително за сключване на незабавен мир, че тримата противници на мира са по-склонни да отстъпят и да се съгласят със свикването на Годзен кайги — съвещание на „по-старшите държавници“, на което императорът сам може да вземе окончателното решение. Междувременно правителството обявява по радиото желанието си да капитулира, ако суверенността на императора бъде зачетена — точка, по която съюзниците в Потсдамската декларация от 26 юли запазват мълчание. След известни дискусии президентът Труман се съгласява с това условие като модификация на „безусловната капитулация“.

Дори тогава сред участниците в съвещанието на Годзен кайги на 14 август има голямо разделение, но императорът решава проблема, след като категорично заявява: „Ако никой друг няма да изрази мнение, ние трябва да изразим нашето. Настояваме да се съгласите с него. Виждаме само един път за спасяването на Япония. По тази причина взехме решение да изтърпим нетърпимото и да изстрадаме невъзможното“. След това капитулацията на Япония е обявена по радиото.

Употребата на атомната бомба в действителност не е нужна, за да се постигне този резултат. При положение че девет десети от японския търговски флот е потопен или повреден, че военновъздушните и военноморските сили са унищожени, че индустрията е разрушена и че средствата за изхранване на населението се топят с голяма бързина, разгромът на Япония вече е сигурен, както казва Чърчил.

В обзорен материал за американските стратегически бомбардировки се подчертава точно този момент и се добавя: „Времето между настъпилото безсилие за оказване на военна съпротива и приемането на неизбежното от страна на политиците можеше да бъде и по-кратко, ако политическата струк-тура на Япония позволяваше по-бързи и категорични решения, свързани с националната политика. Независимо от това става ясно, че дори без атомните бомбардировки превъзходството във въздуха можеше да упражни достатъчен натиск за безусловната капитулация и да се избегне прякото нахлуване в Япония“. Главнокомандващият американските военноморски сили адмирал Кинг заявява, че морската блокада би била достатъчна „да принуди японците да се подчинят поради глада“ и поради липсата на петрол и други важни мате-риали, „ако имахме желание да изчакаме“.

Преценката на адмирал Лийхи за ненужността на атомната бомба е още по-категорична. „Употребата на това варварско оръжие в Хирошима и Нагасаки не ни помогна от морална гледна точка във войната срещу Япония. Японците вече бяха победени и готови да капитулират поради ефикасната морска блокада и успешните бомбардировки с конвенционални оръжия“.

Тогава защо бе използвана атомната бомба? Имаше ли някакви наложителни мотиви освен инстинктивното желание да бъде сложен по-бързо край на жертвите, давани от американците и британците? Очертават се две причини. Едната е разкрита от Чърчил в разказа за разговора му с президента Труман на 18 юли, след новината за успешния опит с атомната бомба, когато в главите им са се въртели и такива мисли: „…нямаше да се наложи да прибягваме до руснаците. Краят на японската война вече нямаше да зависи от огромните армии…“ Вече нямаше да ги молим за благосклонност и доброжелателство. Ден-два след това писах до г-н Идън: „Повече от ясно е, че Съединените щати вече не държат на руско участие във войната срещу Япония“81. Искането на Сталин в Потсдам за участие в окупацията на Япония е много смущаващо и американското правителство желае да избегне такава възможност. Атомната бомба може да помогне за решаването на проблема. Руснаците са принудени да влязат във войната на 8 август — два дни по-късно.

Втората причина за избързването с нейното използване в Хирошима и Нагасаки е разкрита от адмирал Лийхи: „Учени и други искаха да бъде извършен този опит заради огромните суми, похарчени за проекта“ — 2 млрд. долара. Един от висшите офицери, отговарящ за атомната операция с кодовото наименование проект „Манхатън“, посочва нещата още по-ясно: „Във всеки случай работата по бомбата трябваше да завърши с успех — толкова пари бяха похарчени за нея. Ако проектът се провалеше, как щяхме да оправдаем огромните разходи? Помислете какъв вой щеше да надигне обществеността… Времето бързо изтичаше, някои хора във Вашингтон се опитаха да убедят директора на проекта «Манхатън» генерал Гроувс да действа, преди да е станало твърде късно, а той знаеше, че щеше да опере пешкира, ако се проваляхме. Когато бомбата беше готова и хвърлена, облекчението на всеки, който имаше отношение към проекта, беше огромно“.

Едно поколение по-късно обаче става ясно, че прибързаното използване на атомната бомба не е било никакво облекчение за човечеството.

На 2 септември 1945 г. представителите на Япония подписват „акта за капитулацията“ на борда на американския линеен кораб „Мисури“ в Токийския залив. Така Втората световна война завършва шест години и един ден след нападението на Хитлер срещу Полша, и четири месеца след капитулацията на Германия. Това е официалният край на войната, церемония, която трябва да подпечата удовлетворението на победителите. Реалният край настъпва на 14 август, когато императорът обявява капитулацията на Япония съгласно условията на съюзниците, и сраженията спират седмица след като е хвърлена атомната бомба. Но дори този страхотен удар, с който град Хирошима е изтрит от лицето на Земята, за да бъде демонстрирана съкрушителната мощ на новото оръжие, не допринася повече за ускоряване на капитулацията. Тя вече е сигурна и няма реална необходимост от използването на такова оръжие, под чиято сянка светът живее оттогава.

Част IX

Епилог

Четирийсета глава

Епилог

Основни фактори и повратни моменти

Катастрофалният конфликт, който завършва, откривайки на Русия път в сърцето на Европа, е наречен сполучливо от Чърчил „ненужната война“. В стремежа си да я избегнат и да ограничат действията на Хитлер Великобритания и Франция проявяват основна слабост — липсата на разбиране на стратегическите фактори. Поради това те са въвлечени във войната в най-неподходящия за тях момент и така ускоряват една предотвратима катастрофа с дълготрайни последици. Великобритания оцелява като по чудо, но най-вече заради това, че Хитлер прави същите грешки, каквито агресивните диктатори са правили неведнъж в историята.

Изключително важната предвоенна фаза

В ретроспекция става ясно, че първата фатална стъпка и за двете страни е влизането на германците отново в поречието на Рейн през 1936 г. За Хитлер тази стъпка носи две стратегически преимущества — осигурява защитата на жизненоважния за Германия индустриален район Рур и е потенциален плацдарм за нахлуване във Франция. Защо тя не е предотвратена? Най-вече защото Франция и Великобритания искат да избегнат всякакъв риск от въоръжен конфликт, който би могъл да прерасне във война. Нежеланието им да действат е подсилено и от това, че гледат на връщането на германците в земите по Рейн само като на опит за корекция на една несправедливост, макар и извършена по неподходящ начин. Британците, по-специално тези, които по принцип обръщат повече внимание на политическата страна на въпроса, са склонни да я преценяват по-скоро като политическа, а не като военна стъпка и не виждат стратегическите последици от нея.

С действията си през 1938 г. Хитлер отново извлича стратегически изгоди от политически фактори — германският и австрийският народ искат съюз, в Германия има силни настроения във връзка с отношението на чехите към судетските немци. Тук отново сме свидетели на едно широко разпространено мнение в Западна Европа, че и в двата случая има известна доза оправдание за поведението на Германия.

Навлизането на Хитлер през март в Австрия оголва южния фланг на Чехословакия, която му пречи да осъществи плановете си за експанзия в източна посока. През септември чрез заплаха за война и в резултат от Мюнхенското споразумение той си осигурява не само връщане на Судетите, но и стратегическо парализиране на Чехословакия.

През март 1939 г. Хитлер окупира останалата част от Чехословакия и така обгръща фланга на Полша — последната от поредицата „безкръвни“ маневри. Тази негова стъпка е последвана от фатално безразсъдно действие на британското правителство — внезапно предложените гаранции за Полша и за Румъния, всяка от които е стратегически изолирана, без да си осигури преди това каквото и да било одобрение от страна на Русия, единствената сила, която би могла да му окаже ефикасна подкрепа.

Поради момента, в който са дадени, тези гаранции изиграват ролята на провокация и както сега вече ни е известно, докато не се сблъсква с това предизвикателство, Хитлер няма намерение да избързва с нападението срещу Полша. Тези гаранции, които се отнасят за части от Европа, недостижими за войските на Великобритания и Франция, са почти неустоимо изкушение. Така западните сили подкопават основите на единствената стратегия, която би била разумна за тях при тогавашното незадоволително състояние на въоръжените им сили. Вместо да спрат агресията, изправяйки силен фронт срещу германско нападение на Запад, те позволяват на Хитлер с лекота да се справи с един слаб фронт и така да спечели първоначална победа.

Сега единствената възможност за избягване на войната е да се осигури подкрепата на Русия — само тя е силата, която би могла пряко да окаже помощ на Полша и с това да възпре Хитлер. Но въпреки критичното положение стъпките на британското правителство са мудни и колебливи. Освен неговите колебания трябва да се имат предвид и възраженията на полското правителство и на другите по-малки сили в Източна Европа срещу приемането на военна помощ от Русия, които се страхуват, че подкрепата на нейните армии фактически ще означава нахлуване.

Отговорът на Хитлер на тази нова ситуация, създадена от британската подкрепа за Полша, е съвсем различен. Силната реакция на Великобритания и удвоените й мерки за превъоръжаване го стряскат, но резултатът от това е противоположен на очаквания. Решението му е повлияно от историческата представа, която си е създал за британците. Според него те са хладнокръвни и пресметливи хора, които контролират емоциите с разума си и затова не биха влезли във война заради Полша, освен ако не бъдат подкрепени от Русия. Ето защо, като преглъща омразата си към болшевизма, той насочва усилията и енергията си за помиряване с Русия, за да си осигури нейната ненаме-са. Това е завой, още по-изненадващ от завоя на Чембърлейн и също толкова фатален заради последиците от него.

На 23 август Рибентроп взема самолета за Москва и договорът е подписан. Той е придружен от тайно споразумение, съгласно което Полша трябва да бъде поделена между Германия и Русия.

Този договор прави войната сигурна, като се има предвид какви чувства предизвикват агресивните действия на Хитлер. След като са обещали помощ на Полша, британците вече не могат да гледат отстрани, без да загубят престиж и без да отворят на Хитлер пътя към по-голямо завоевание. А и той не може да се откаже от намеренията си спрямо Полша, дори и да си дава сметка, че това би означавало обща война.

Така влакът на европейската цивилизация се втурва в един дълъг тъмен тунел, от който излиза едва след шест изтощителни години. Дори и тогава яркото слънце на победата се оказва илюзорно.

Първата фаза на войната

В петък, 1 септември 1939 г., германските армии нахлуват в Полша. В неделя, 3 септември, британското правителство обявява война на Германия в съответствие с дадените по-рано гаранции за Полша. Шест часа по-късно френското правителство още по-неохотно последва англичаните.

След по-малко от месец Полша е завладяна. След девет месеца Западна Европа потъва под разлялата се военна вълна.

Можеше ли Полша да се задържи по-дълго? Можеха ли Франция и Великобритания да направят повече, за да намалят германския натиск върху Пол-ша? Сега знаем, че като се има предвид числеността на въоръжените сили, на пръв поглед отговорът на тези два въпроса е „да“.

През 1939 г. германската армия далеч не е готова за война. Поляците и французите имат заедно 150 дивизии, включително 35 резервни, част от които трябва да бъдат пазени за френските ангажименти в отвъдморските територии, срещу общо 98 германски дивизии, 36 от които все още не са добре обучени. От 40-те дивизии, които германците оставят, за да защитават западната си граница, само 4 са действащи, напълно обучени и снаряжени. Стратегията на Хитлер обаче поставя Франция в положение, при което тя би могла да облекчи натиска и върху Полша само ако предприеме бърза атака — действие, за което армията и не е подходяща. Остарялата й система на мобилизация е бавна в осигуряването на нужните войски и нападателните й планове са в зависимост от масовото използване на тежката артилерия, която е готова едва на шестнайсетия ден. През това време съпротивата на полската армия рухва.

Полша е много затруднена от стратегическото си положение. Страната лежи като „език“ между челюстите на Германия, а полската стратегия го прави още по-лошо с поставянето на основните полски сили близо до върха на езика. Освен това тези войски са с остарели идеи и снаряжение и все още вярват във възможностите на кавалерията, която се оказва безпомощна срещу германските танкове.

По това време германците имат готови само 6 бронетанкови и 4 механизирани дивизии, но благодарение на ентусиазма на генерал Гудериан и подкрепата на Хитлер те са отишли по-напред от която и да било друга армия във възприемането на новата идея за високоскоростната механизирана война, оформила се сред британските привърженици на този нов, бърз начин на действие. Германците са развили и много по-силни военновъздушни сили от другите страни, докато не само поляците, но и французите остро се нуждаят от авиация дори само за поддръжка и защита на армиите си.

Така поляците стават свидетели на първата победоносна демонстрация на новата тактика на светкавичната война от страна на германците, докато западните съюзници на Полша са още в процес на подготовка за една война по обичайния до този момент начин. На 17 септември Червената армия настъпва през източната граница на Полша — един удар в гръб, който решава съдбата й, тъй като тя почти не разполага с войски, за да се противопостави на това второ нахлуване.

Бързият разгром на Полша е последван от шестмесечно затишие, наречено от наблюдателите „Странната война“, заблудени от спокойствието на повърхността. По-вярно би било да се нарече „Зимата на илюзиите“, тъй като лидерите и обществеността на западните страни в същото време чертаят претенциозни планове за атака срещу фланговете на Германия и говорят прекалено открито за това.

В действителност няма изгледи Франция и Великобритания да достигнат нужната мощ, за да победят сами Германия. Най-голямата им надежда е, че сега, когато Германия и Русия са изправени една срещу друга с обща граница, между тези двама изпитващи взаимно недоверие съюзници ще се появят търкания, които ще насочат разрушителната мощ на Хитлер на Изток вместо на Запад. Това става година по-късно и можеше да се случи по-рано, ако западните съюзници не проявяваха нетърпение, което е характерно за демокрациите.

Техните гръмки и заплашителни приказки за нападение срещу фланговете на Германия подтикват Хитлер да ги изпревари. Първият му удар е окупацията на Норвегия. Заловените протоколи от съвещанията му показват, че до началото на 1940 г. той все още смята „запазването на норвежкия неутралитет за най-добрия курс“ за Германия, но през февруари решава, че „англичаните възнамеряват да направят десант и аз искам да бъда там преди тях“. На 9 април там пристига малка германска окупационна сила, която обърква британските планове за установяване на контрол върху тази неутрална територия и завзема главните пристанища, докато вниманието на норвежците е погълнато от навлизането на британския флот в норвежки води.

Следващият удар на Хитлер е на 10 май срещу Франция и страните от Бенилюкс. Той започва подготовката за него предишната есен, когато съюзниците отхвърлят предложението му за мир, което той прави, след като побеждава Полша, давайки си сметка, че елиминирането на Франция му предлага най-добрата възможност да накара Великобритания да се съгласи на мир. Лошото време и съмненията на неговите генерали обаче стават причина за неколкократни отлагания от ноември нататък. След това на 10 януари един германски щабен офицер, който лети за Бон с документи за плана, губи ориентация в снежната буря и каца в Белгия. Този гаф става причина офанзивата да бъде отложена за май и междувременно планът драстично е преработен. Това е твърде нещастно обстоятелство за съюзниците и за известно време твърде щастливо за Хитлер. Същевременно то променя целия по-нататъшен развой на войната.

Старият план, който предвижда главното настъпление да се осъществи през Централна Белгия, на практика би довел до челен сблъсък с най-добрата част от френско-британските сили и по всяка вероятност би завършил с провал, което би разклатило авторитета на Хитлер. Новият план, предложен от Манщайн, изненадва напълно съюзниците и ги изважда от равновесие, което води до катастрофални последици. Докато те навлизат дълбоко в Белгия, за да го посрещнат там и в Холандия, главните германски танкови сили — 7 танкови дивизии — настъпват през хълмистите и покрити с гори Ардени, които съюзническото Върховно командване смята за непроходими за танкове. Като преминават река Мьоз, без да срещнат съществена съпротива, те пробиват слабата отбрана на съюзниците и след това изключително бързо се насочват на запад към крайбрежието на Ламанша в тила на съюзническите армии в Белгия, прекъсвайки комуникациите им. Британската армия едва успява да се измъкне по море през Дюнкерк. Белгийците и голяма част от французите са принудени да се предадат. Последиците са непоправими. Когато германците насочват удара си на юг през следващата седмица, останалите френски армии вече не са в състояние да им се противопоставят.

А тази разтърсила света катастрофа можеше лесно да бъде предотвратена. Танковото настъпление можеше да бъде спряно много преди да достигне Ламанша, чрез концентриран контраудар с подобни сили. Но въпреки че имат повече и по-добри танкове от противника, французите ги държат разпръснати на малки групи както през 1918 г.

Настъплението можеше да бъде спряно и по-рано на брега на Мьоз, ако французите не бяха се втурнали в Белгия, оставяйки толкова незащитена отбранителната си линия в Ардените, или ако бяха прехвърлили по-бързо там резервите си. Френското командване обаче не само смята Ардените за непроходими за танкове, но и е на мнение, че една евентуална атака през река Мьоз би била нещо в стил 1918 г., за което на германците ще е нужна близо седмица за подготовка след пристигането им там, а това би дало на французите достатъчно време да докарат резервите си. Танковите части обаче стигат реката на 13 май и я форсират още същия следобед. Скоростта, с която се развива танковата атака, праща в историята остарелите представи за бавно развиващото се настъпление.

Бързината на това светкавично настъпление е възможна само защото ръководителите на съюзниците не са наясно с новата тактика, поради което не знаят как да й се противопоставят. Настъплението можеше да бъде спряно дори преди река Мьоз, ако подстъпите към нея бяха защитени от минни заграждения. То можеше да бъде спряно и без мини, просто с дървета, повалени през горските пътища, които водят до Мьоз. Загубата на време за разчистването им щеше да бъде фатална за германците82.

След падането на Франция твърде популярна става тенденцията то да се отдава на ниския боен дух на французите и да се твърди, че разгромът е бил неизбежен. Това са глупости, също като да се слага каруцата пред коня. Сло-мяването на бойния дух на французите настъпва едва след пробива в отбраната им, който така лесно е можел да бъде предотвратен. През 1942 г. всички армии се научават как да спират атака в стил светкавична война, обаче много неща можеха да бъдат спасени, ако бяха научили това преди войната.

Втората фаза на войната

Сега Великобритания остава единственият активен противник на нацистка Германия. Но тя е в много опасно положение, оголена във военно отношение и застрашително заобиколена от брегова линия, дълга 3000 км, която се контролира от противника.

Нейната армия стига Дюнкерк и успява да се спаси от плен само заради странното решение на Хитлер да спре настъплението на танковите части за два дни, когато са само на 15 км от последното пристанище, от което британците могат да се измъкнат, а по това време то е почти неохранявано. Тази заповед за спиране на настъплението е предизвикана от сложни мотиви, включително от суетното желание на Гьоринг работата окончателно да бъде свършена от Луфтвафе.

Въпреки че по-голямата част от британската армия успява да се измъкне, тя губи повечето от оръжията си. Докато оцелелите от 16-те дивизии бъдат реорганизирани, има само една добре въоръжена дивизия, която да защитава страната, а флотът е държан далеч на север извън обсега на Луфтвафе. Ако германците бяха извършили десант в Англия по което и да било време през месеца след капитулацията на Франция, възможностите за съпротива щяха да бъдат нищожни.

Хитлер и военачалниците му не са подготвени за нахлуване в Англия и дори не са изработили планове за такава важна стъпка след поражението на Франция. Той оставя този изключително важен месец да се изниже, очаквайки Великобритания да се съгласи на мир. Дори и когато повече няма надежда това да стане, германските приготовления са твърде колебливи. Когато Луфтвафе не успява да прогони от небето Кралските ВВС в битката за Великобритания, ръководителите на сухопътните войски и на флота всъщност са доволни от даденото им по такъв начин извинение да отлагат нахлуването. Още по-забележителна е готовността на Хитлер да приема извинения за неговото отлагане.

Архивните сведения за водените от него неофициални разговори показват, че това се дължи отчасти на нежеланието му да унищожи Великобритания и Британската империя, на която той гледа като на стабилизиращ елемент в света и все още се надява да я направи свой партньор. Но освен това нежелание има и една нова причина. Вниманието на Хитлер отново е насочено на Изток. Това е основният фактор, оказал се решаващ за запазването на Великобритания.

Ако Хитлер беше съсредоточил усилията си върху разгрома на Великобритания, съдбата й почти със сигурност щеше да бъде решена, защото, въпреки че пропуска най-добрата възможност да я завладее директно, той можеше да стегне такава примка около нея с комбиниран натиск на военновъздушните сили и подводниците си, че там постепенно да настъпи глад, който в крайна сметка да доведе до пълното й сгромолясване.

Хитлер обаче разбира, че не би могъл да вложи всичките си ресурси в това усилие по въздух и по море, докато Червената армия стои на източната му граница, заплашвайки Германия по суша. Затова той твърди, че единственият начин да бъде подсигурен германският тил е да нападне и да победи Русия Подозренията му относно руските намерения от дълго време го вълнуват най-много.

Хитлер се опитва сам да се убеждава, че Великобритания ще се съгласи на мир, когато вече няма да може да се надява на руска намеса във войната. Той дори смята, че Великобритания вече щеше да е сключила мир, ако Русия не я подтикваше да продължи да се сражава. Когато на 21 юли Хитлер свиква първото съвещание, на което да бъдат обсъдени набързо изготвените планове за нахлуване в Англия, той разкрива смяната в посоката на своето мислене: „Сталин флиртува с Великобритания, за да я накара да продължи войната и да държи ръцете ни вързани с надеждата да спечели време, за да вземе това, което иска, знаейки, че няма да може да го получи, ако бъде сключен мир“. Оттук следва и другото заключение: „Нашето внимание трябва да бъде насочено към решаването на руския проблем“.

Планирането започва веднага, въпреки че Хитлер взема окончателното решение едва в началото на 1941 г. Нахлуването започва на 22 юни — един ден преди офанзивата на Наполеон. Танковите части бързо преодоляват защитата на руските армии и за по-малко от месец навлизат на 750 км навътре в Русия — три четвърти от разстоянието до Москва. Германците така и не успяват обаче да влязат в столицата.

Какви са основните фактори за този неуспех? Очевидните са есенната кал и снегът. По-важни обаче са погрешните преценки на германците за резервите, които Сталин може да събере от дълбините на Русия. Те предполагат, че срещу тях ще бъдат изправени 200 дивизии и че до средата на август ще ги разгромят. Но през това време на сцената се появяват още 160 дивизии. Докато те бъдат разбити, настъпва есента, а когато напредват към Москва през калта, германците срещат нови армии на пътя си.

Друг основен фактор е изостаналостта на Русия въпреки целия технически скок, направен след съветската революция. Тук става въпрос не само за изключителната издръжливост на нейните войници и население, но и за примитивните й пътища. Ако пътната мрежа беше така развита както на Запад, Русия щеше да бъде завладяна почти толкова бързо, колкото Франция. Но дори и при тези условия нахлуването можеше да успее, ако през лятото танковите сили се бяха насочили право към Москва, без да чакат да ги настигне пехотата, както настоява Гудериан. В случая той е принуден да отстъпи пред Хитлер и по-старите главнокомандващи германските въоръжени сили.

Зимата в Русия се оказва ужасно изпитание и още повече изтощава силите на германците, които изобщо не успяват да се възстановят напълно. Въпреки това е очевидно, че през 1942 г. Хитлер все още има добра възможност за победа, тъй като Червената армия изпитва остър недостиг от снаряжение и бойна техника, а здравата хватка, с която я държи Сталин, отслабва поради първоначалните тежки поражения. Новата офанзива на Хитлер се развива бързо през ръба на кавказките петролни полета, от които зависи руската военна машина. Но фюрерът разделя войските си, за да постигне едновременно две цели — да завземе Кавказ и Сталинград. Там той с мъка е спрян и изтощава армията си с непрекъснати фронтални атаки, за да превземе „града на Сталин“, обзет от манията на всяка цена да сломи този символ на руското предизвикателство. Като забранява каквото и да било отстъпление, когато идва зимата, Хитлер обрича на обкръжение и плен атакуващите, когато новосъбра-ните руски армии пристигат на полесражението в края на годината.

Катастрофата при Сталинград оставя германците на много по-дълъг фронт, отколкото биха могли да защитават с намалелите си сили. Единственият спасителен курс е отстъплението, както настояват генералите, но Хитлер упорито отказва да го разреши. Глух към всички доводи, той продължава да настоява „да не се отстъпва“. Това папагалско повтаряне не може да спре руската приливна вълна и е причина всяко следващо отстъпление да става с цената на големи загуби, тъй като е било отлагано твърде дълго.

Войските на Хитлер страдат все повече от последиците, до които води разпрострелият се на прекалено голямо разстояние фронт, станал причина и за провала на Наполеон. Сега изпитанието е още по-голямо, тъй като през 1940 г. войната обхваща и Средиземноморието с влизането на Мусолини в нея, който иска да се възползва от поражението на Франция и слабостта на Великобритания. Това дава възможност на британците да контраатакуват в район, в който военноморската мощ може да има решаващо значение. Чърчил се възползва от тази възможност бързо, даже прекалено бързо в някои случай. Британската механизирана армия в Египет, макар и малка, скоро разбива остарялата италианска армия в Северна Африка, освен че завладява Италианска Източна Африка. Тя можеше да продължи да настъпва към Триполи, но е спряна, за да бъде прехвърлена в Гърция — една ненавременна и зле подготвена акция, която германците бързо отблъскват. Поради италианския провал в Северна Африка Хитлер изпраща там германски подкрепления под ко-мандването на Ромел. Но тъй като вниманието му е приковано от Русия, изпраща там само толкова войски, колкото да стабилизират положението на италианците, и никога не прави сериозни опити да завладее източните, централните и западните врати на Средиземно море — Суец, Малта и Гибралтар.

Така че фактически той създава само допълнителни условия за още по-голямо изтощаване на силите на Германия, което в крайна сметка обезсмисля успешните контраатаки на Ромел, които отлагат в продължение на повече от две години прочистването на Северна Африка. Сега германските войски се разпростират по двата бряга на Средиземно море и по цялата брегова линия на Западна Европа, като същевременно държат един опасно широк фронт във вътрешността на Русия.

Естествените последици от такова разпростиране на прекалено дълъг фронт са отложени и войната се проточва от влизането на Япония в нея през декември 1941 г. След време това се оказва по-пагубно за перспективите на Хитлер, защото вкарва в нея и Америка. Временният ефект от изненадващото японско нападение срещу Пърл Харбър, което осакатява американския Тихоокеански флот, дава възможност на японците да разгромят съюзническите позиции в югозападната част на Тихия океан — Малая, Бирма, Филипините и Холандска Източна Индия. Но при тази бърза експанзия те са разтеглени на много по-голямо разстояние, отколкото са възможностите им да задържат тези придобивки — все пак Япония е малка островна страна с ограничена индустриална мощ.

Третата фаза на войната

След като Америка разгръща военната си мощ, а Русия оцелява, за да разгърне своята, поражението на силите на Оста — Германия, Италия и Япония — става сигурно, тъй като общият им военен потенциал е много по-малък. Единствените неизвестни са колко време ще е необходимо за това и колко пълно ще бъде то. Максималното, на което агресорите, сега влезли в ролята на отбраняващи се, могат да се надяват, е да получат по-добри условия за мир, печелейки време, докато на „гигантите“ им омръзне да воюват или се скарат помежду си. Възможностите за такава продължителна съпротива обаче зависят от скъсяването на фронтовете. А никой от лидерите на Оста не може да понесе „загубата на престиж“ заради доброволно отстъпление и затова се вкопчва във всяка позиция до нейното рухване.

В третата фаза на войната няма истински повратен момент, а само една непрекъснато надигаща се приливна вълна.

Тя се разлива по-лесно в Русия и Тихия океан, тъй като непрекъснато се засилва военното превъзходство на съюзниците в тези райони и тъй като там има достатъчно място за маневриране. В Южна и в Западна Европа настъплението на съюзниците среща повече пречки, защото пространството е по-тясно.

Англо-американските войски, които се връщат отново в Европа през юли 1943 г., са улеснени, тъй като Хитлер и Мусолини прехвърлят войски през морето в Тунис с надеждата да установят там плацдарм, за да спрат настъплението на съюзническите армии едновременно от Египет и от Алжир. Тунис се превръща в капан и пленяването на цялата германско-италианска армия там оставя Сицилия почти без защита. Когато обаче през септември 1943 г. съюзниците настъпват от Сицилия в Италия, напредването им в този тесен планински полуостров е затруднено и се развива бавно.

На 6 юни 1944 г. главните съюзнически армии, съсредоточени в Англия за прехвърляне през Ламанша, правят десант в Нормандия. Успехът му зависи от това, дали ще успеят да установят на брега достатъчно голям плацдарм, в който да струпат войски и да пробият германската отбранителна линия, която прегражда пътя им. Веднъж пробият ли я, цялата територия на Франция би се открила за маневри на техните армии, които са напълно механизирани за разлика от основната част на германските сили.

Така германската отбрана е обречена на разгром, ако не успее да отхвърли нападателите обратно в морето още в първите дни. Но придвижването на танковите им резерви е фатално забавено от парализиращата намеса на съюзническите военновъздушни сили, които имат превъзходство над Луфтвафе в съотношение 30 : 1. Дори и ако германците бяха успели да отблъснат нахлуването в Нормандия, огромното превъзходство на съюзниците във въздуха, приложено директно срещу Германия, би направило сигурен нейния разгром. До 1944 г. съюзническата стратегическа въздушна офанзива далеч не е в състояние да постигне възлаганите й надежди като алтернатива на нахлуването по суша и ефектът от нея до голяма степен се надценява. Безразборните бомбардировки на градове не намаляват сериозно германското военно производство, нито успяват да сломят волята на населението и да го принудят да капитулира, както се очаква. Неговите тиранични лидери го държат прекалено здраво в ръцете си, а отделните хора не могат да се предадат на летящите в небето бомбардировачи. Но през 1944–1945 г. съюзническите военновъздушни сили са ръководени по-добре, точността на извършваните от тях бомбардировки непрекъснато нараства и това има съкрушителен ефект върху основните центрове на военна продукция, които са от жизненоважно значение за способността на противника да се съпротивява.

В Далечния изток превъзходството на военновъздушните сили също се оказва основен фактор за сигурния разгром на Япония, без да има нужда от употребата на атомната бомба.

Главната пречка по пътя на съюзниците, след като нещата се обръщат в тяхна полза, е една бариера, която те издигат сами — неразумното и късогледо искане на техните лидери за „безусловна капитулация“. То оказва най-голяма помощ на Хитлер да държи в ръцете си германския народ и изиграва същата роля за привържениците на войната в Япония. Ако ръководителите на съюзниците бяха достатъчно разумни да дадат някои гаранции в условията за мир, хватката на Хитлер върху германския народ щеше да отслабне много преди 1945 г. Три години по-рано пратеници на разрастващото се антивоенно движение в Германия уведомяват съюзническите лидери за плановете си да свалят Хитлер. Те посочват имената на много видни военни, които са готови да се присъединят към такъв бунт, в случай че получат някои уверения относно мирните условия на съюзниците. Но както тогава, така и по-късно не са дадени никакви гаранции и затова е естествено, че лидерите на антивоенното движение трудно могат да получат подкрепа за „скок в тъмното“.

Така „ненужната война“ е ненужно продължена и животът на още милиони хора е пожертван, а с настъпилия мир идват нова заплаха и нарастващ страх от друга война. Полза от ненужното продължаване на Втората световна война заради настояването за „безусловна капитулация“ на противника има само Сталин, тъй като то открива пътя за налагане на комунизма в Централна Европа.

Приложения

Войски и въоръжение 1941

	СССР	Великобритания	САЩ	Германия	Италия	Япония
Сухопътни войски (души)	4 553 000	1 261 200	390 000	3 800 000	450 000	1 240 000
ВВС (души)	476 000	206 400	200 000	1 600 000	100 000	91 000
ВВС (самолети)	2700	над 10 000	2802	1000
ВМС (души)	344 000	194 400	154 700	404 000	20 000	25 000
ВМС (кораби)	383	300		259	350
Танкове	1861	232	липсват точни данни	5639	3700	2000
Оръдия и минохвъргачки	67 000	20 000	липсват точни данни	61000	42 000	30 000

Жертви

Страна	Общо жертви	% от предвоенното население	Военни жертви	Цивилни жертви
СССР	20 600 000	10,4	13 600 000	7 000 000
Китай	10 000 000	2,0	—	—
Германия	6 850 000	9,5	3 250 000	3 600 000
Полша	6 123 000	17,2	123 000	6 000 000
Япония	2 000 000	2,7	—	—
Югославия	1 706 000	10,9	—	—
Франция	810 000	1,9	340 000	470 000
Гърция	520 000	7,2	—	—
САЩ	500 000	0,4	500 000	—
Австралия	480 000	7,2	—	—
Румъния	460 000	3,4	—	—
Унгария	420 000	3,0	—	—
Италия	410 000	0,9	330 000	80 000
Чехословакия	400 000	2,7	—	—
Великобритания	388 000	0,8	326 000	62 000
България	20 000	0,3	10 000	10 000
Общо	52 199 262 души

Втората световна война в събития и дати

1918

11 ноември. Подписано Компиенското примирие между Германия и страните от Антантата.

1919

5 януари. В Мюнхен основана Германската работническа партия (от 1920 — Германска националсоциалистическа партия — НСДАП).

18 януари — 28 юни. Парижка мирна конференция на 27 страни, посветена на създаването на нов, следвоенен световен ред.

23 март. В Милано се основава фашистка организация — „Съюз за борба“ на Бенито Мусолини.

19 ноември. САЩ отказват да участват в Обществото на народите. През годината. В САЩ приета нова корабостроителна програма, според която флотът на САЩ трябва да стане най-силният в света.

1920

1 март. Адмирал Хорти провъзгласен за диктатор на Унгария.

29 ноември. Създава се мандатна комисия при Обществото на народите Германските колонии се разпределят между победителите.

1921

19 февруари. Подписан договор за военен съюз между Полша и Франция

12 ноември 1921 — 6 февруари 1922. Вашингтонска морска конференция на девет държави.

1922

16 април. Подписан Рапалският договор между Германия и Съветска Русия

28 октомври. Мусолини оглавява италианското правителство.

30 декември. Създава се СССР.

1923

9 юни. Фашистки преврат в България.

13 септември. Установяване на военна диктатура в Испания начело с генерал М. Примо де Ривера.

8–9 ноември. „Бирен пуч“ в Германия (неуспешен опит на Хитлер да свали правителството на Бавария).

1924

16 юли — 16 август. Провежда се Лондонската конференция. Приема се план „Дауес“ — план за развитието на Германия и репарационната политика.

29 септември. Обръщение на Германия в Обществото на народите с искания за равноправие по въпросите на въоръжаването и за връщане на бившите колонии.

1925

5–16 октомври. Конференция на седемте страни (Великобритания, Франция, Италия, Белгия, Германия, Полша и Чехословакия) в Локарно. Гаранции за западните граници на Германия.

1926

9 юли. В Португалия на власт идва генерал Кармон.

27 ноември. Подписан италианско-албански договор за дружба и сигурност, фактически закрепил протектората на Италия над Албания.

12 декември. Премахване на контрола над въоръженията на Германия.

1926–1933. Война на САЩ срещу Никарагуа, завършила с окупирането на страната.

1927

31 май. Японците завземат Циндао.

20 юни. Женевска конференция по морските въоръжения (Великобритания, САЩ, Япония).

1928

16 януари — 20 февруари. Провежда се VI панамериканска конференция в Хавана.

20 април. Японските войски навлизат в китайската провинция Шандун.

10 август. Правителството на Германия взема решение за строителството на броненосци (т.нар. джобни линкори).

27 август. В Париж подписан договор между 15 страни за забрана на войната като оръдие на националната политика (пактът „Келог-Бриан“).

1929

6 януари. Военен преврат в Югославия.

11 февруари. Подписан конкордат между Ватикана и Италия.

Юли-декември. Китайско-съветски конфликт на Китайската източна железница. Прекратяване на съветско-китайските отношения.

24 октомври. Борсов конфликт в САЩ. Начало на кризата 1929–1933.

1930

2 януари. Приет нов репарационен план за Германия (план „Йънг“).

21 януари — 22 април. Провежда се Лондонската конференция по морските въоръжения.

17 май. Предложение на министъра на външните работа на Франция Бриан за обединяване на държавите в Европа („пан-Европа“).

1931

14 април. Сваляне на монархията в Испания.

20 юли. Меморандум на Хувър за спиране на репарационните плащания от Германия за една година.

21 септември. Отказ на либералното правителство на Великобритания от „златното покритие“ на лирата, предизвикал нова спирала на световната икономическа криза.

9 декември. Приета републиканската конституция в Испания.

Края на годината. Японските войски изцяло окупират Манджурия.

1932

27 януари. На събрание на финансистите и индустриалците в Дюселдорф Адолф Хитлер изнася доклад за програмата на НСДАП.

2 февруари. Откриване на Международна конференция по разоръжаването

9 март. Провъзгласяване на марионетната прояпонска държава Манджоу-Го

Юли. Начало на „войната Чако“ между проанглийски Парагвай и проамериканска Боливия за владеене на т.нар. природна област Чако, в която през 20-те години е открит нефт. Продължава до юни 1934.

11 декември. Декларация на Великобритания, Франция, Италия и САЩ за признаване равенството на Германия по въпросите на въоръжаването.

1933

30 януари. Назначаване на Адолф Хитлер за райхсканцлер на Германия.

Нощта срещу 28 февруари. Фашистите подпалват Райхстага в Берлин.

7 март. Установяване диктатурата на Долфус в Австрия.

27 март. Япония напуска Обществото на народите.

15 юли. Великобритания, Франция, Германия и Италия подписват в Рим пакт за съгласие и сътрудничество на „четирите държави“.

2 септември. Подписване на съветско-италиански договор за дружба.

14–19 октомври. Германия излиза от Обществото на народите и нейните делегати напускат конференцията по разоръжаване

1934

26 януари. Подписан германско-полски пакт за ненападение.

2 август. Хитлер обявен за „фюрер и райхсканцлер на германския народ“.

18 септември. СССР влиза в Обществото на народите.

19 декември. Япония денонсира Вашингтонските споразумения от 1922 г.

1935

13 януари. Плебисцит в Саар за връщане към Германия.

26 февруари. Отказ на Германия от членовете на Версайския договор, ог-раничаващи въоръжаването на Германия.

18 юни. Подписан британско-германски морски договор.

3 октомври. Нахлуване на Италия в Етиопия. Начало на Италианско-ети-опската война.

7 октомври. Обществото на народите обявява Италия за агресор.

9 декември 1935 — 25 март 1936. Лондонска морска конференция.

1936

15 януари. Япония напуска Лондонската морска конференция.

16 февруари. Победа на Народния фронт на изборите в Испания.

7 март. Германия завзема рейнската зона и денонсира Локарнските споразумения.

12 март. Подписан съветско-монголски протокол за взаимопомощ, фактически закрепващ протектората на СССР над Монголия.

19 март. Италианско-албански споразумения. Фактическо присъединяване на Албания към Италия.

30 април. Правителството на Великобритания приема програма за изграждане на голям флот.

5 май. Италия превзема столицата на Етиопия Адис Абеба.

5 юли. Обществото на народите отменя санкциите за Италия. 17–18 юли. Начало на фашисткия метеж в Испания.

1 октомври. Генерал Франко провъзгласен за ръководител на „националното правителство“.

23 октомври. Италианско-германски споразумения за разграничаване сферите на икономическа експанзия на Балканите и в Дунавския басейн, за борба против Испанската република и признаване окупацията на Етиопия. Оформя се Оста Берлин-Рим.

1937

2 януари. Италианско-британско „споразумение за Средиземно море“.

Януари. В Испания пристига италиански експедиционен корпус.

24 юни. Директива на главнокомандващия Вермахта „За единна подготовка на Вермахта за война“.

7 юли. Начало на Японско-китайската война.

6 ноември. Оформяне на Антикоминтерновския пакт в състав Германия, Япония и Италия.

12 ноември. Япония завзема Шанхай.

11 декември. Италия напуска Обществото на народите.

13 декември. Японците завземат Нанкин.

1938

28 януари. САЩ приемат нова програма за въоръжаване.

10 февруари. В Румъния се установява фашистка диктатура.

12 март. Аншлус (присъединяване) на Австрия към Германия.

2 април. Правителството на Великобритания признава аншлуса на Австрия.

6 април. Правителството на САЩ признава аншлуса на Австрия.

5 май. В Япония издаден императорски Указ за всеобща мобилизация на нацията.

17 май. САЩ приемат програма за морските въоръжения.

30 май. Германия приема плана „Грюн“ (за нападение срещу Чехословакия).

29 юли — 11 август. Провокация на японските войски край езерото Хасан и разгромяването им от съветската армия.

19 септември. Британско-френски ултиматум към правителството на Чехословакия с искане да предостави самоуправление на Судетската облает.

23 септември. Обявяване на всеобща мобилизация в Чехословакия.

28 септември. Начало на мобилизацията в Германия.

29–30 септември. „Мюнхенският сговор“. Разпокъсване на Чехословакия

1–10 октомври. Германските войски окупират пограничните райони на Чехословакия.

1939

26 януари. Испанските фашисти завземат Барселона.

24 февруари. Присъединяване на Унгария към Антикоминтерновския пакт

27 февруари. Великобритания и Франция признават правителството на Франко.

15 март. Германските войски окупират цяла Чехословакия.

21 март. Германски ултиматум към Полша за връщане на Данциг (Гданск)

22 март. Присъединяване на Мемел (Клайпеда) към Германия.

22 март. Заявление на Франция и Великобритания за оказване помощ на Холандия, Белгия и Швейцария в случай на агресия.

28 март. Войските на Франко влизат в Мадрид.

1 април. Франкистките войски завземат цяла Испания.

3 април. Хитлер утвърждава плана „Вайс“ (за нападение срещу Полша)

7 април. Италия завладява Албания.

27 април. Великобритания приема закон за всеобща военна повинност.

28 април. Германия денонсира договора за ненападение с Полша и морския договор с Великобритания.

8 май. Испания напуска Обществото на народите.

11 май — 31 август. Нападение на японците срещу Монголия, разгромени от съветските войски и войските на МНР край река Халхин-Гол.

19 май. Подписване на френско-полски договор за военен съюз.

22 май. Германия и Италия сключват съюз.

26 юли. САЩ денонсират търговския договор с Япония от 1911.

23 август. Подписан съветско-германски пакт за ненападение (т.нар. пакт „Молотов-Рибентроп“).

24 август. Парламентът на Великобритания дава извънредни пълномощия на правителството.

25 август. Подписан британско-полски договор за взаимопомощ в случай на агресия.

31 август. В Полша обявена мобилизация.

1 септември. Германия напада Полша. Официална дата за началото на Втората световна война.

3 септември. Великобритания и Франция (а също Австралия, Нова Зеландия и Индия) обявяват война на Германия.

5 септември. Правителството на САЩ обявява неутралитет.

6 септември. Южноафриканският съюз обявява война на Германия.

10 септември. Канада обявява война на Германия.

15 септември. Япония, СССР и МНР подписват договор за прекратяване на военните действия в района на река Халхин-Гол.

17 септември. Съветски войски навлизат в територията на Полша.

28 септември. Подписан германско-съветски договор за дружба и граници. Пада Варшава.

28 септември. Подписан договор за взаимопомощ между СССР и Естония.

3 октомври. Решение на Панамериканската конференция за 300-милна зона за сигурност покрай крайбрежието на Американския континент южно от Канада.

8–12 октомври. Декрет на Хитлер за ликвидиране на Полша.

10 октомври. Съветско-литовски договор за взаимопомощ.

14 октомври. Потопяване на британския линеен кораб „Роял Оук“ в базата Скапа Флоу.

19 октомври. Приета германска директива за разгръщане и съсредоточаване на силите по план „Гелб“ (срещу Франция).

28 октомври. Италия напада Гърция, но не успява да я завладее.

4 ноември. САЩ приемат поправка към Закона за неутралитет, допускаща продажба на оръжие и материали за воюващите страни.

17 ноември. Върховният съвет на съюзниците утвърждава план „Дил“.

30 ноември 1939 — 12 март 1940. Съветско-финландска война.

2 декември. Правителството на САЩ обявява мораториум на търговията със СССР.

13 декември. Сражение край Ла Плата, завършило с потопяването на крайцера „Адмирал граф Шпее“.

14 декември. СССР изключен от Обществото на народите.

1940

5 февруари. Решение за изпращане на експедиционен корпус на съюзниците във Финландия.

11–29 февруари. Февруарско настъпление на съветските войски във Финландия.

24 февруари. Приет окончателният вариант на германската директива за провеждане на операция „Гелб“.

12 март. Подписан мирен договор между Финландия и СССР.

20–21 март. Оставка на правителството на Даладие, формиране на правителство на Рейно във Франция.

28 март. Решение на върховния съвет на съюзниците за миниране на норвежките води.

9 април. Начало на операцията на Германия срещу Дания и Норвегия.

14 април. Начало на дебаркирането на британско-френски войски в Норвегия

10 май. Начало на операцията „Гелб“ (френска кампания}. Германски войски нахлуват в Белгия, Франция, Люксембург и Холандия. Оставка на правителството на Чембърлейн и формиране на правителство на Чърчил във Великобритания.

13 май. Пробив на германските войски на съюзническия фронт при река Маас (Мьоз).

14 май. Капитулация на Холандия.

17 май. Превземане на Брюксел от германските войски.

19 май. Назначаване на генерал Вейгън за главнокомандващ войските на съюзниците във Франция.

24 май. Германските танкови съединения са спрени край Дюнкерк.

27 май — 4 юни. Евакуирани са британско-френските войски от Дюнкерк.

28 май. Капитулация на Белгия. Германската армия стига на юг до Швейцария и на запад до Атлантическото крайбрежие на Франция.

10 юни. Завършва окупирането на Норвегия. Италия обявява война на Великобритания и Франция и влиза във войната.

14 юни. Германските войски превземат Париж.

14, 16 юни. Ултиматум на СССР към Естония, Латвия и Литва за нарушаване на договорите от 1939 г. от тяхна страна.

16 юни. Оставка на Рейно, на власт идва Петен.

18 юни. СССР окупира балтийските държави. В Лондон Ш. дьо Гол обявява създаването на комитет „Свободна Франция“.

22 юни. Франция капитулира пред Германия.

24 юни. Франция капитулира пред Италия.

28 юни. Британското правителство признава Дьо Гол за ръководител на движението „Свободна Франция“.

28–30 юни. Откъсване на Бесарабия и Северна Буковина в полза на СССР.

1 юли. Френското правителство се премества във Виши.

1 юли-19 август. Настъпление на италианските войски в Северна Африка.

16 юли. Директива за подготовка на операция „Зеельове“ („Морски лъв“) срещу Великобритания.

21–22 юли. Настъпление на съветски войски на териториите на Латвия, Литва и Естония.

3–6 август. Присъединяване на Латвия, Литва, Естония и Молдова към СССР.

4–18 август. Италианските войски завземат Британска Сомалия.

10 август. Начало на въздушната битка над Великобритания.

2 септември. Великобритания предоставя на САЩ бази в Атлантическия океан срещу 50 разрушителя и материално-техническа помощ.

4 септември. На власт в Румъния идва Антонеску.

13–16 септември. Настъпление на британски войски в Египет.

16 септември. Приет закон за военната повинност в САЩ.

23 септември. Нахлуване на японски войски на територията на Индокитай.

27 септември. Германия, Япония и Италия сключват Тройния съюз (Оста), по-късно към него се присъединяват Унгария, Словакия, Румъния (ноември) и България (1 март 1941).

12 октомври. Нахлуване на германски войски в Румъния.

28 октомври. Нахлуване на италиански войски в Гърция.

1 ноември. Дебаркиране на британски войски на Крит.

5 ноември. Президентът Рузвелт избран за трети мандат.

11 ноември. Нападение на британски морски самолети над италиански кораби в Таранто.

20–24 ноември. Присъединяване на Унгария, Румъния и Словакия към Тройния пакт.

9 декември 1940 — 10 февруари 1941. Настъпление на британски войски в Северна Африка.

13 декември. Приемане на директива за нападение срещу Гърция (план „Марица“).

18 декември. Приемане на директива за война срещу СССР (план „Барбароса“).

1941

15 януари — 18 май. Настъпление на британски войски в Източна Африка.

22 януари. Британските войски превземат Тобрук.

1 март. Нахлуване на германски войски в България и присъединяването й към Тройния съюз.

7 март. Начало на десант на британски войски в Гърция.

9–16 март. Настъпление на италиански войски в Гърция.

11 март. Приемане на Закона за „Ленд Лийз“ в САЩ.

27 март. Държавен преврат в Югославия.

28 март. Сражение между италиански и британски ескадри край нос Матапан.

31 март — 15 април. Настъпление на Ромел в Киренайка.

1 април — 31 май. Антибританско въстание в Иран.

6 април. Британците и етиопските партизани завземат Адис Абеба.

6–17 април. Завземане на Югославия от германците.

6–29 април. Завземане на Гърция от германците.

24–29 април. Евакуация на британските войски от Гърция.

25 април. Директива за завземането на остров Крит (операция „Меркурий“)

30 април. Хитлер премества датата за нападение над СССР от 15 май на

22 юни 1941 г.

Април. На територията на Гренландия започва изграждането на американски бази.

10 май. Полет на Хес до Великобритания („Мисията на Хес“). Прекратяване на масовите въздушни нападения над Великобритания.

13 май. Прехвърляне на съветски войски в крайграничните окръзи на СССР

19 май. Капитулация на италианските войски в Етиопия.

20 май — 1 юни. Германските войски завземат остров Крит.

27 май. Британският флот потопява германския линеен кораб „Бисмарк“

6 юни. Инструкция на германското командване за политическите комисари

8 юни. Окупиране на Сирия от британски войски и войски на „Свободна Франция“.

10–21 юни. Разгръщане по план „Барбароса“.

18 юни. Германско-турски договор за дружба и ненападение.

22 юни. Нападение на Германия и съюзниците й срещу СССР. Границата пресичат 12 германски армии, 3 млн. германски войници и 3300 танка, подсилени от унгарски, румънски, италиански и финландски войски и испански доброволци.

22–29 юни. Погранични сражения.

22–27 юни. Отбраната на Лиепаи.

22 юни-20 юли. Отбраната на Брест.

26–28 юни. Отбраната на Минск.

26 юни — 2 декември. Отбраната на Ханко.

30 юни. Германците превземат Лвов.

3–5 юли. Боеве по река Березина от Борисов до Бобруйск.

8–9 юли. Боеве в районите на Житомир и Бердичев.

10 юли — 10 септември. Смоленско сражение.

11 юли — 19 септември. Киевско сражение.

16–27 юли. Отбраната на Могильов.

22 юли. Започват въздушните нападения над Москва.

24–27 юли. Група армии „Център“ спрени на Великолукското направление и край Елна.

24 юли. Япония окупира Индокитай.

5 август — 16 октомври. Отбраната на Одеса.

7–28 август. Отбраната на Талин.

14 август. Атлантическа харта на Рузвелт и Чърчил за следвоенното устройство на света.

25 август. СССР и Великобритания едновременно окупират Иран.

31 август. В Архангелск пристига първият британски конвой.

3 септември. Въведени газовите камери в Аушвиц.

7 септември — 19 октомври. Съветските войски отбраняват Моонзундския архипелаг.

8 септември. Завземането на Шлиселбург. Начало на блокадата на Ленинград.

16 септември. Директива на командването на група армии „Център“ за настъпление към Москва (операция „Тайфун“).

19 септември. Съветските войски се оттеглят от Киев. За една седмица германците избиват 33 771 евреи.

30 септември 1941 — 20 април 1942. Битката край Москва.

2 октомври. Съветските войски се оттеглят от Петрозаводск.

3 октомври. Съветските войски се оттеглят от Орел.

6 октомври. Съветските войски се оттеглят от Брянск.

16–18 октомври. Оставка на японското правителство на Еоное и съставяне на кабинет на Тодзио.

25 октомври. Съветските войски се оттеглят от Харков.

30 октомври. САЩ отпускат безпрецедентен заем на СССР в размер на 1 млрд. долара.

4 ноември 1941 — 4 юли 1942. Отбраната на Севастопол.

7 ноември. Парад на Червения площад.

12 ноември — 28 декември. Контранастъпление на съветските войски край Тихвин.

17 ноември — 2 декември. Контранастъпление на съветските войски край Ростов на Дон.

18 ноември 1941 — януари 1942. Настъпление на британските войски в Северна Африка.

5 декември. Германското настъпление спряно на 30 км от Москва.

5 декември 1941 — 7 януари 1942. Контранастъпление край Москва.

7 декември 1941. Японска атака над Пърл Харбър.

7 декември 1941 — април 1942. Настъпление на японските войски в Тихия океан и в Югоизточна Азия.

8 декември 1941. САЩ и Великобритания обявяват война на Япония.

11 декември. Германия и Италия обявяват война на САЩ.

16–17 декември 1941. Съветско-британски преговори в Москва („Мисията на Идън“).

25 декември. Капитулация на Хонконг.

Края на 1941 и началото на 1942. Япония превзема Малая, Филипините, Индонезия и Бирма и разгромява британския флот при Сингапур.

1942

1 януари. Във Вашингтон подписана декларация на 26 държави, поддържащи Атлантическата харта (Декларация на обединените нации). По настояване на Й. Сталин Великобритания и САЩ се споразумяват да открият втори фронт в Европа. Генерал Д. Айзенхауер определен за главнокомандващ съюзническите войски.

8 януари — 20 април. Зимно настъпление на съветската армия.

15 януари. Британските войски завземат Бардия в Северна Африка.

21 януари — 7 февруари. Настъпление на Ромел в Северна Африка.

27–28 февруари. Сражение в Яванско море.

31 март — 10 април. Операция на японския флот в Индийския океан.

2 април — 10 май. Германски въздушни нападения над Малта.

20 април. Нападение на американски самолети над Токио.

25 април. Дебаркиране на американците на остров Нова Каледония.

5–7 май. Дебаркиране на британски войски на остров Мадагаскар.

7–8 май. Сражение между японския и американския флот в Коралово море.

12–19 май. Харковско настъпление на съветските войски.

17 май — 27 юли. Изюмско контранастъпление на германските войски.

8–20 май. Керченската операция.

26 май. В Лондон подписано съветско-британско споразумение за общи действия срещу Оста.

27 май — 3 юли. Настъпление на Ромел в Либия.

1–30 юни. Битката при Ал Аламейн.

9 юни. Капитулация на Филипините, завършва окупацията на филипинските острови от японските войски.

11 юни. Подписано съветско-американско споразумение за общи действия срещу Оста.

12 юни. Американската авиация бомбардира нефтопреработващите предприятия в Плоещ.

21 юни. Капитулира британският гарнизон в Тобрук.

27 юни — 24 юли. Воронежко-ворошиловградската операция. Германско настъпление на юг.

4–6 юли. Сражение между американския и японския флот край атола Мидуей.

25 юли — 31 декември. Отбраната на Кавказ.

24 юли — 18 ноември. Отбраната на Сталинград.

3–17 август. Операция на британския флот по придвижване на конвоя „Пиедестал“ до Малта.

7 август. Дебаркиране на американците на остров Гуадалканал.

22 август. Бразилия обявява война на Германия и Италия.

24 септември. Оставка на началника на Генералния щаб на сухопътните войски на Вермахта генерал-полковник Халдер.

14 октомври. Заповед на Върховното командване на Вермахта за преминаване към стратегическа отбрана на Източния фронт.

23 октомври. Начало на настъплението на британската 8-а армия край Ал Аламейн (Северна Африка).

8–11 ноември. Десант на британските и американските войски в Северозападна Африка — в крайбрежните райони на Алжир, Оран и Касабланка.

11 ноември. Германско-италианските войски окупират южната зона на Франция и остров Корсика.

23–25 ноември. Сражение при остров Гуадалканал.

19 ноември 1942 — 2 февруари 1943. Настъпление на съветските войски край Сталинград.

21 ноември. Масирани бомбардировки на британско-американската авиация над градове в Италия.

27 ноември. Потопяване на френските кораби в Тулон.

2 декември. Е. Ферми за пръв път осъществява верижна ядрена реакция в реактор (САЩ).

1943

12–18 януари. Настъпление на Ленинградския и Волховския фронт. Пробив в блокадата на Ленинград.

13 януари. Заповед на Хитлер за тотална мобилизация.

14–24 януари. Конференция на Рузвелт и Чърчил в Касабланка.

21 януари. Директива на британско-американското командване за началото на „въздушно настъпление“ срещу промишлените центрове на Германия.

31 януари. Капитулация на южната групировка на германските войски заедно с фелдмаршал Паулус.

4 февруари — 6 април. Новоросийската десантна операция на съветските войски.

2–22 март. Ржевско-Вяземската настъпателна операция на войските на Западния и Калининския фронт.

17–20 март. Начало на настъплението на войските на съюзниците в Тунис.

12 май. Капитулация на германските войски в Тунис. Край на военните действия в Северна Африка.

5 юли — 23 август. Битката при Курската дъга.

10 юли — 17 август. Сицилийската операция на британско-американските войски.

12 юли. Танковата битка край Прохоровская.

22 юли. Американските войски завземат Палермо.

24 юли. Пада правителството на Мусолини, той е арестуван. Формиране на ново правителство начело с маршал Бадолио. Германия окупира Италия.

3 септември. Започва дебаркирането на британско-американските войски на юг в Апенинския полуостров. Италия подписва примирие със съюзниците, равносилно на капитулация.

9 октомври. Завършва битката за Кавказ.

12 октомври — 23 декември. Киевската операция на войските на 1-ви украински фронт.

14 октомври. Италия обявява война на Германия.

1 ноември. Сражение при остров Бугенвил.

22–26 ноември. Конференция на правителствените ръководители на САЩ. Великобритания и Китай в Кайро.

28 ноември — 1 декември. Техеранска конференция.

26 декември. Потопяване на германския линкор „Шарнхорст“ от британска ескадра.

1944

24 януари — 17 февруари. Корсун-Шевченковската настъпателна операция на войските на 2-ри и 1-ви украински фронт.

27 януари. Окончателно освобождаване на Ленинград от обсада (продължила 900 дни).

15 март — 4 април. Полеската настъпателна операция на войските на 2-ри белоруски фронт.

26 март — 14 април. Одеската настъпателна операция на войските на 3-ти украински фронт.

10 април. Освобождаването на Одеса.

9 май. Освобождаването на Севастопол.

11 май. Начало на четвъртото британско-американско настъпление към Рим

4 юни. Съюзническите войски влизат в Рим.

6 юни. Начало на десанта на съюзническите войски в Нормандия.

13 юни. Първи обстрел на Лондон с ракети „Фау-1“.

19–20 юни. Битка при Марианските острови между флотовете на САЩ и Япония

3 юли. Освобождаването на Минск.

13 юли — 29 август. Лвовско-Сандомирската настъпателна операция на съветските войски.

20 юли. Съветските войски навлизат в Полша.

20 юли. Покушение срещу Хитлер.

21–24 юли. Десант на американските войски в Гуам.

1 август — 2 октомври. Варшавско въстание.

15 август. Дебаркиране на съюзниците в Южна Франция.

25 август. Френските войски (дивизията на Льоклерк) влизат в освободения Париж.

3 септември. Освобождаването на Брюксел.

8 септември. Съветските войски навлизат в България. България обявява война на Германия.

27 септември — 24 ноември. Моонзундската десантна операция на Ленинградския фронт и Балтийския флот.

28 септември — 20 октомври. Белградската операция на съветските войски и югославските партизани.

Септември-ноември. Българската армия под ръководството на 3-ти украински фронт участва в освобождаването на Южна Сърбия, Вардарска Македония и Косово.

4 октомври. Десант на британските войски в Гърция.

23–26 октомври. Сражение между американския и японския флот край Филипините.

7 ноември. Рузвелт избран за четвърти път за президент на САЩ.

12 ноември. Британската авиация потопява линейния кораб „Тирпиц“.

27 декември. Съветските войски обсаждат Будапеща.

Декември 1944 — май 1945. Първа българска армия участва в бойните действия в Северна Югославия, Южна Унгария и Източна Австрия и стига до Клагенфурт, Австрия.

1945

1 януари. Започва настъпление на германските войски в Елзас („Снежен валс“).

4 януари. Арденското настъпление на германските войски.

9 януари — 1 юли. Превземане на остров Лусон.

17 януари. Съветските войски освобождават Варшава.

26 януари. Германските войски са обкръжени в Източна Прусия.

4–11 февруари. Кримската среща в Ялта на правителствените ръководители на СССР, САЩ и Великобритания.

8 февруари — 10 март. Рейнското настъпление на съюзниците.

13–14 февруари. Съюзнически самолети бомбардират Дрезден.

4 март. Финландия влиза във войната срещу Германия.

29 март. Окончателният разгром на германските войски в Източна Прусия.

1 април — 21 юни. Превземането на Окинава.

7 април. Потопяване на японския линеен кораб „Ямато“.

12 април. Съветската армия стига до Виена. Съюзниците освобождават пленниците от концлагера в Бухенвалд. Умира президентът Рузвелт. Президент на САЩ става Труман.

13 април. Съветските войски превземат Виена.

24 април. Съветската армия влиза в Дрезден.

28 април. Мусолини заловен и обесен от партизани.

30 април. Хитлер се самоубива. Съветски воини забиват знамето на победата над Райхстага в Берлин.

6–11 май. Пражката операция.

8 май. В предградието на Берлин Карлсхорст подписана безусловната капитулация на Германия.

9 май. Парад на победата в Москва.

15 май. Завършва освобождаването на Югославия.

23 май. Американците завземат Фленсбург.

17 юли — 2 август. Потсдамската конференция.

27 юли. Оставка на правителството на Чърчил, сформира се правителството на Атли.

6 август. САЩ хвърлят атомна бомба над Хирошима.

8 август. СССР обявява война на Япония. САЩ хвърлят атомна бомба над Нагасаки.

9 август — 2 септември. Манджурската операция на съветската армия.

28 август. Американските войски дебаркират на територията на Япония.

2 септември. Подписване на акта за капитулацията на Япония. Официалната дата за края на Втората световна война.

24 октомври. Ражда се Организацията на обединените нации.

20 ноември 1945 — 1 октомври 1946. Нюрнбергски процес срещу военнопрестъпниците.

1946 2 май 1946 — 12 ноември 1948. Токийски процес.

16 октомври. Гьоринг се самоубива часове преди изпълнението на екзекуцията му.

Информация за текста

© 1971 Базил Лидъл Харт

© Павел Талев, превод от английски

Basil Liddell Hart

History of the Second World War, 1971

Сканиране, разпознаване и редакция: MesserSchmidt, 2007

Публикация:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3700]

Последна редакция: 2009-12-09 19:56:34

Note message

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

50

51

52

53

54

55

56

57

58

59

60

61

62

63

64

65

66

67

68

69

70

71

72

73

74

75

76

77

78

79

80

81

82