Глава осемнайсета

Коварство и любов

— Това ще го решим утре — отговори Данила на жалния въпрос на Митя и прикри с ръка очите си да ги предпази от ниско прелитащия сняг. — И какво да правим по-нататък, и как да стигнем до Москва. А до утре, уважаеми Дмитрий Алексеевич, трябва и да доживеем. Ти си почти гол. Аз, както виждаш, също съм леко облечен. А наоколо са само селата на Любавин. Едва ли ще ни стоплят там, по-вероятно е да съобщят за нас в господарското имение. Не е ли странно? Един безумец да притежава власт над много здравомислещи хора и никой от тях да не посмее да му се опълчи. Така са и куп други, доста по-големи царства, нали? — Фондорин искаше да изрече още някаква сентенция, но в отворената му уста влезе парцал пухкав сняг и той плю. — Трябва да се махаме, докато е виелица. Сега ще се промъкнем през гората, после ще излезем на пътя и ще се насочим към Клин. Ако съдбата ни се усмихне, ще пренощуваме в някое селце, макар и не толкова благоустроено като Мироновия рай, но пък по-безопасно.

— Няма да можем да стигнем — изхлипа Митя, тракайки със зъби. — Ще измръзнем. Нямаме нито шуба, нито дори наметка…

Той беше по жакет, панталони до коленете и чорапи. Докато сърцето му биеше от страх, движеше кръвта по жилите му, студът не се усещаше, но сега го пронизваше до кости. Данила също бе изскочил в парка без връхна дреха и дори без шапка.

— Няма да падаме духом — каза той и бръсна снежинките от веждите си. — Шуба не мога да ти обещая, но наметка сега ще имаш.

Той свали редингота си и наметна Митя — наистина се получи наметало, дори нещо като шинел чак до петите.

— Лошото е, че обувките ти не са за зимни условия — въздъхна Фондорин. — Но пък възпитаник на нейно царско величество не бива да върви пеш. Заповядайте на коня, господарю. Той може да е стар, но е издръжлив, — вдигна Митя на ръце и го гушна. — Така и на мен ми е по-топло. Е, напред! И с песен, както подобава за марш. Слушай. Ще ти изпея „Химн на Златно-Розовия Кръст“, хубав е.

Закрачи по снега, пеейки с цяло гърло, и само от време на време плюеше, когато устата му се пълнеше със сняг.

Песента беше хубава, бодра, с безброй куплети. Отначало Митя я слушаше, но после престана, защото изведнъж видя пред себе си кипнали вълни с пенливи гребени, а в далечината, чак на хоризонта — бяло платно. В небето сияеше горещо слънце, не жълто, а червено. То беше като живо, ритмично пулсираше. Той се взря и видя, че при всяко разширяване изтласква от себе си горещи лъчи, които после се разтичат по цялата небесна сфера. Но това не е слънце, а сърце, досети се Митя. А като се вслуша в биенето на необикновеното светило, разбра нещо още по-интересно: че не е просто сърце, а неговото собствено Митино сърце. И веднага си го обясни: ако вътре в мен е безбрежен океан, какво да е слънцето, ако не сърце? И се успокои по повод дадения феномен, и се загледа в платнохода.

През океана плуваше ладия. На палубата имаше само един човек, съвсем малък. Митя присви очи и видя храбрия мореплавател съвсем отблизо. Я, та това бил Митридат Карпов! Колко е уплашено лицето му, как тревожно се озърта той. Сигурно го е страх да не потъне.

Глупако, искаше да извика на двойника си Митя. От какво се плашиш? Как е възможно да потънеш сам в себе си? Не се бой от нищо, гледай всичко наоколо без страх.

Малкият моряк обаче не го чуваше. Измъчваше го жажда и глад, той изнемогваше от непоносимия зной.

— Вода — прошепна с пресъхнали устни. — Ох, колко е горещо!

Изведнъж Митя се сепна. Видя пустия път, снежната вихрушка и съвсем близо — лицето на Данила. Той беше притиснал ледена буза до челото на Митя.

— Ей господарю мой, ама челото ти така гори, че човек може огън да си запали от него. Господи-Разуме, никой ли не живее тук? Сибирска пустиня! А Москва е само на стотина версти.

И вятърът като забрули, като го забръска с леден прах!

Не, по-добре жега и море.

Митя отново затвори очи и веднага почувства как го лъха горещ солен бриз. Опитът и интуицията на опитния моряк му подсказаха, че наближава ураган. Той се огледа и се разтрепери. От другия край на небето, разраствайки се стремително, се задаваше един облак. Той бързо променяше цвета и формата си. Морето мигом потъмня, платноходът се разлюля.

Тук трябва да има остров, Митя беше сигурен. Повдигна се на пръсти и видя в далечината жълто-зелена бабуна над вълните.

Натам, бързо натам!

Той се втурна към щурвала и го натисна с цяло тяло. И започна надпреварата: кой е по-бърз, облакът или лодката.

Надбягването продължаваше безкрайно дълго, силите му се изчерпваха.

Само веднъж рулевият остави щурвала, за да пийне малко вода от стомната. Но течността не го освежи, а беше горчива и гадна. Митя чак се разплака от яд и разочарование.

Изведнъж видя над себе си Данила — измършавял, със сива четина по лицето.

— Пий — каза Данила, — пий.

Но всичко това нямаше нищо общо с най-важното: дали Митя ще стигне до острова, преди да се разрази бурята.

Платното се беше издуло и плющеше, всеки момент можеше да се скъса, но засега издържаше. А вятърът все повече се засилваше. В никоя книга Митя не беше чел да има толкова силен вятър. Който да те огъва чак до палубата, който да издуха от главата ти и последния косъм!

Огромна вълна вдигна ладията и Митя видя точно пред себе си каменния зъб на една скала. Е, това е, край! Но вълната го издигна още по-нагоре, пренесе го през рифа и го спусна в залива.

Бурята мигновено стихна. Тоест някъде далеч все още трещеше и тътнеше, но тук, в залива, цареше пълно спокойствие. Жълт пясък, бяло небе, ослепително слънце. Толкова ярко, че не можеше да гледа. Митя прикри очите си с ръка, натежала от борбата със стихията.

Я! Слънцето било квадратно!

Той мигна и видя, че слънцето свети през малко слюдено прозорче. И че жълтото не е пясък, а стена от наскоро рендосани талпи, пък и небето изобщо не беше небе, ами най-обикновен бял таван.

Самият Митридат лежеше на някаква пейка, завит в миризлив кожух, в малка светла стая. В ъгъла имаше още някой, оттам се чуваше дишането на спящ човек.

Митя завъртя очи, защото нямаше сили да си обърне главата. Там спеше Фондорин, направо на пода, опрял гръб в стената. Изглеждаше много странно: бузите и брадичката му бяха обрасли с побелели косми, на голите му рамене бе наметнато проскубано женско кожухче, а на краката му вместо ботуши бяха обути лапти. Какви са тия метаморфози? И къде се дяна чудният остров?

Все пак обърна глава и се намръщи — толкова неприятно зашумоля коравата сламена възглавница. Какви са тия глупости?

Опипа темето си. Пресвети Господи! Къде е косата му? Няма я, само нещо бодливо. Значи, не е сънувал, че вятърът я е издухал?

— Данила-а! — извика толкова тихичко, че чак му стана жал за себе си.

Фондорин се стресна и замига.

— Съвзе се! — възкликна той. — Знаех си! Кризата премина! Цяла нощ те тресе и чак на сутринта те отпусна. Чаках, чаках да отвориш очи, но паднах жертва на Морфей. Я, я да те видя. — Стана и седна до него. — Така, погледът ти е бистър, устните ти нямат налеп. И не те втриса. Сега ще почнеш да се оправяш.

— Къде ми е косата?

— Обръснахме я. Според медицинската наука при отслабен телесен механизъм през косата силата напуска човек и треската му се засилва, затова болните ги стрижат гола глава. Пък и както виждаш, тук не са царски палати. Защо да завъждаш паразити?

— А защо вие сте така странно облечен? В гората ли се връщате?

Данила се загърна с жалката си дрешка.

— Кесията ми остана в Солнцеград, разбираш ли, приятелче. В тази странноприемница сме от една седмица. Каквото имах, продадох го. Часовникът, изработка на прочутия Бреге, отиде, за да купя лекарства: меча мас, липов восък, билки. Срещу ботушите ни пуснаха в това скромно помещение. Сюртукът и жилетката се превърнаха на дърва, да палим печката. От предишния гардероб ми останаха само гащите.

— И сега как ще стигнем до Москва? — зададе Митя същия въпрос, от който нататък се беше разболял.

— Ден-два ще полежиш, долните ми гащи ще ни стигнат. Пък после ще прибегнем до резервите — той посочи стената, където на кука висяха гиздавите дрехи на Митя. — Ще ги разменим срещу някакви кожухчета, валенки, за теб шапчица или вълнена кърпа, а останалото ще употребим за храна. За три-четири дни ще стигнем, не е много далеч.

Вървяха до Москва не четири, а цели шест дни. Митя беше прекалено слаб. Извърви верста-две и край. Нататък Данила го носи на ръце.

От това бавене пътешествениците окончателно фалираха. За последната нощувка в село Тушино се наложи да платят за легло и чорба с Митиното кожухче.

Затова в Първопрестолната влязоха като древногръцкия звяр кентавър, тъй че минувачите се плашеха, а някои дори се кръстеха: Митя беше яхнал Данила и бе промушил ръце в ръкавите на огромния кожух. Ръкавите се развяваха, а пешовете му едва прикриваха слабините на Фондорин. Отначало кожухът отпред беше разкопчан, за да може Данила да вижда къде върви, но после трябваше да го закопчаят, защото на ездача му духаше и напредването доста се забави, тъй като чудноватият кон тръгна слепешката. Ако имаше бабуна или дупка, Митя предупреждаваше.

Добре че пътят до дома на чичото на Павлина Аникитишна княз Давид Петрович Долгорукой, беше лесен, нямаше как да сбърка човек: от Тверската застава все направо до Страстни манастир, после наляво покрай бившата Белогородската стена, където е площад „Сенная“.

Много ли, малко ли вървяха, но накрая стигнаха. Спряха пред чугунената дантела на оградата. Ето я къщата с йонийските колони, с дремещия каменен лъв над стълбището. Там някъде е Павлина — пие чай или може би музицира. Хем на една ръка разстояние, но недосегаема. Понечиха да влязат, но къде ти. Портиерът взе да ги пъди и изобщо не пожела да ги изслуша. Фандорин го пита:

— Вкъщи ли е нейно сиятелство Павлина Аникитишна?

А онзи се кара и не отговаря.

Митридат му казва:

— Предайте на Павлина Аникитишна, че са дошли Митя и Данила Ларионич. Тя ще се зарадва.

— Да бе, да — кикоти се проклетникът. — Скъпи гости, няма що. Направо ще ви сервира кафе и какао. Я къш оттука! Стойте, където стоят всички, и чакайте!

А отстрани цял куп такива дрипльовци. Свили се един до друг и потропват от студ. Един им вика:

— Така ви се пада! Ама че нахални! И напират!

Друг ги съжали:

— Елате тука. Госпожата скоро ще потегли. Тя е добра, ще даде милостиня на всеки.

Фондорин се усмихна горчиво:

— Виждаш ли, приятелю тук не ни чакат кой знае колко много. Жените са нежни създания, но с къса памет. Колкото по-бързо го разбереш, толкова по-малко ще страдаш на зрели години. Да си вървим.

— Не, Данила, нека почакаме! — примоли се Митя. — Може наистина скоро да потегли!

— И да ни даде милостиня ли? — жлъчно попита Фондорин.

Но не си тръгна — застана встрани и скръсти ръце на гърдите си. Остави прокъсания кожух на пълно разположение на Митя. Тъй застана гордо, не пожела и да се наметне.

След половин час портата се отвори и се появи карета с меча кожа и двама форейтори99 в английски стил.

Просяците веднага се втурнаха към нея.

Каретата спря, прозорчето се открехна и тънка ръка в ръкавица започна да подава на всеки по монета, без да подминава никого.

— Е — въздъхна Данила, — поне сърцето й е милостиво.

— Ела де, ела! — дърпаше го Митридат.

Ама че инат!

Хвърли тежкия кожух, изтича до колата, но от вълнение не можа да пророни нито дума — дъхът му направо спря.

— Е, кой там е толкова плах? — чу се познатият чуден глас и в следващия миг през прозорчето надникна и самата Хавронска.

— Ах! — извика тя, като видя Митя.

— Ето, че пристигнахме — глухо се обади приближилият се Данила и сложи ръце върху раменете на Митя. — Аз изпълних обещанието си. Ако вие обаче…

Силен вик заглуши думите му:

— Намериха се! Майчице Богородице, намериха се!

Графинята рязко бутна вратата, която зейна широко, и то така стремително, че събори двамата скитници в преспата. Прекрасна като приказна фея — със самурено палто, под което се подаваше блестяща ефирно-сребриста рокля и атлазени обувчици, Павлина изскочи от каретата и се втурна да целува Митя, след което увисна на врата на онемелия Данила.

— Вече бях загубила надежда! — плачеше и се смееше едновременно. — Молих се, протрих си коленете! Но Божията майка се смили над мен! Живи сте! И двамата! — и тутакси, без никаква пауза се разяри в ярост и взе да се кара на портиера: — Анбесил! Свиня! Защо са тук, на студа! Сто пъти ти казах!

Слугата рухна на колене:

— Ваше сияс! Казахте ми дворянин в карета! С ангелско детенце! А тия, вижте сама, са истински дрипльовци!

— Ох, за бой плачеш! — замахна срещу него Павлина, но веднага забрави за мизерника и се затюхка над Митя. — Колко си отслабнал! А какъв си мръсен, ужас!

— По пътя имахме малка… — почна да обяснява Фондорин, но графинята го прекъсна:

— После, после ще ми разкажете. Ей, Филип! — извика тя на кочияша. — Няма да ходя на соаре при Мавра Гавриловна, разпрягай. Вас, Данила Ларионович, ще ви отведа в гардеробната на чичо. Да си изберете дрехи на първо време и отивайте да се изкъпете. Смрад. Ужас, на какво сте се превърнали! Теб, мъничето ми, сама ще те изкъпя, на никого няма да те дам. Нали, сладурчето ми! Нали, миличко? Мъчно ли ти беше за мама Паша?

За мъничето и така нататък се отнасяше вече не към Данила, а към Митя. Той, макар и да беше много щастлив, вътрешно се вкисна: пак тоя бебешки език.

Но изломоти най-искрено:

— Мъцно, мама Пася, много мъцно.

Докато бършеше голия Митя с хавлията, Павлина продължаваше да охка:

— Ребърцата ти се броят! Пиленцето ми проскубанко! Ами косицата защо ти е остригал тоя изверг? Толкова беше хубавка, мекичка, а сега е като котешка козинка. Ама и него си го бива — побелял, измършавял, страшен. Вие, мъжете, толкова бързо се отпускате, като няма жени наблизо! Бива си го сега Данила Ларионович, думи нямам, по-зле, отколкото беше в гората. Като го види човек, може да се уплаши. А какъв личен кавалер беше.

В очакване Митя да пристигне тя му беше купила цял сандък най-различни дрехи — жалко само, че бяха предимно бебешки, не като за него. Тя взе една батистена ризка с дантелки и тъй си остана, замислена за нещо. Лицето на Павлина беше тревожно и натъжено.

Митя чакаше търпеливо, цял настръхнал. Държеше ръцете си отпред, с шепи, пред срамното място, но уж без да иска. За нея той, разбира се, беше детенце, но за себе си знаеше, че слава Богу, не е бебе, а с ум на зрял мъж и нрав на рицар.

— Лошо — въздъхна графинята. — Каква съм глупачка. Толкова да се подготвям! Да си мисля, че щом дойде, ще подхвана с него умна приказка. Три книги прочетох — една историческа, една за насекомите твари и една за общественото благо. Каквото не разбрах, наизуст го научих. Пък се държах като селска булка — на врата му се метнах. И взех да го целувам! Единия път право в устата. Олеле, какъв срам! Той е човек с високи нравствени понятия. Сигурно е чувал какво ли не за придворните безсрамия. Какво ли си е помислил за мен? То се знае какво: че съм леснодостъпна, натрапчива либертинка. Сега ще ме презира. Или дори по-лошо, ще ми се присмива като на безнравствена особа. Ах, Митюша, приятелче, всички мъже сте от един дол дренки, дори най-добрите от вас. Е, не сте виновни, разбира се, Господ така ви е създал. И ти като пораснеш ще започнеш да шепнеш на девойките глупости, да смущаваш сърцата им. Нали? Признай си!

Тя взе да го гъделичка. Митя малко поохка, покикоти се и казва:

— Лизката. На Митюся му е студено.

Измръзна да стои гол, как не го разбира!

— Ох, горкичкото ми! Цялото настръхнало! Вдигни си ръчичките.

Нямаше как, вдигна ги. Целият пламна.

Но тя не гледа, тоест гледа, но нанякъде си. И отново замря.

— Трябва да направя следното. Ще започна да му говоря с по-хладен тон, по-церемониално. И той ще види, че е сбъркал, че не съм някоя лека жена. Нали така, златцето ми?

Какво да я правиш, като не разбира от руски!

Митя се разхленчи.

После седяха в салона, където беше сервирано кафето, и чакаха Данила. Митя, докаран и чистичък, с правото си на детенце ядеше вече трети сладкиш. Павлина, преоблечена цялата в розово, не докосваше нищо.

— Трябваше ли да си сменям роклята? — попита за втори път. — Казват, че розовото ми отивало, но дали не е много ярко? Скоро ще се мръкне.

— Класавица — увери я Митридат, без нито капка да излъже.

Влезе Фондорин и като зърна Хавронска, замръзна. Тогава тя изведнъж се успокои и по лицето му разбра, че е хубава. Високомерно му посочи най-отдалечения от нея стол.

— Заповядайте, господине. Там ще ви е по-удобно. Е, сега вече отново приличате на почтен човек.

Данила наистина беше станал неузнаваем. Не само се беше изкъпал, избръснал и сресал, но и се беше пременил с черен, везан със сребърна сърма камзол, копринен панталон и бели чорапи.

— Не можах да открия в гардероба нищо по-скромно от това — смутено усмихнат рече той. — Вашият чичо явно е същински франт.

Седна не където му бе посочено, а до Павлина и веднага я хвана за ръката. Изглежда, не беше забелязал промяната в поведението на графинята.

— Мила Павлина Аникитишна! Сега вече, след като отново съм в редовете на цивилизованото човечество, мога да ви приветствам с целия плам на душата си, без да ме е страх, че ще ви внуша отвращение с мръсотията и смрадта си. Първо ми позволете да целуна хубавата ви ръчица!

Хавронска хвърли към Митя изпълнен с отчаяние поглед: видя ли, права бях!

Дръпна ръката си и я скри зад гърба.

— Намирам, че целуването на ръка на дамата е нещо глупаво и непристойно — строго продума тя. — А тия закачки не подхождат нито на положението, нито на годините ви.

Той промърмори сконфузено:

— Да, да, и аз смятам, че целуването на ръка…

— Как намирате Москва? — с въздържана усмивка се осведоми Павлина. — Много ли се е променил този Вавилон, докато ви нямаше? Според мен Москва прилича дори не толкова на Вавилон, колкото на някое чудовище като Хобсовия Левиатан. Чели ли сте го?

— Да — умислено отговори Фондорин и замига смутено. — Но да ви кажа, не съм привърженик на Хобсовите алегории.

Павлина, която май се канеше да преразкаже прочетеното, се смути от думите му. В разговора им настъпи пауза.

— А… къде е чичо ви? — попита Данила след минута-две.

— Мисля, в клуба. Скоро трябва да се върне. Давид Петрович е най-големият московски шегобиец, е него ще ни бъде по-весело.

Данила се намръщи. Отново настана мълчание.

— Ах, не ви предложих кафе! — сепна се графинята. — Ето, заповядайте.

Докато наливаше сметна за необходимо да поясни:

— Напоследък навсякъде е прието домакинята сама да налива на гостите си чай и кафе, както правят в Англия. Затова няма прислуга. Не намирам тази игра на интимности за много прилична, но какво да се прави. Такъв е светът.

Фондорин кимна вяло, вдигна чашата до устата си и веднага я остави.

Отново млъкнаха. Часовникът върху камината тиктакаше все по-бавно и по-силно.

— Не пиете — каза умърлушено Павлина. — Кафето сигурно е изстинало! Сега ще наредя…

И бързо излезе. Митя забеляза, че в крайчеца на окото й блесна сълза.

— Ама че съм дърт глупак! — възкликна Фондорин, щом тя изчезна през вратата. — Как можах да го изтърся! „Разрешете да целуна хубавата ви ръчица.“ Пфу! Така ми се пада: нито на положението, нито най-вече на годините ми подхожда! Кой съм аз за нея? Смешен дядка! Къде се тикам! И забележи, приятелю, как веднага след това охладня. Досетила се е! За всичко се е досетила! О, жените имат особен усет за тия неща. Срам, какъв срам! Край, ще се държа с нея така, както го изисква разликата в годините, благосъстоянието и положението.

— Грешите, уверявам ви — опита се да го утеши Митя. — Павлина Аникитишна е разстроена, защото й се струва, че презирате нейната неначетеност, не желаете да водите умни разговори, смятате, че е подходяща само за фриволно държание, а при отказ на такова се измъчвате от отегчение.

Данила само махна с ръка:

— Какво разбираш от жени ти, шестгодишно дете!

— Почти седемгодишно — поправи го Митя, но Фондорин не го чу.

— О, Дмитрий, повярвай на стария, бит от живота пес. Напразно се опитваш да откриеш рационалност в поведението на жените. Няма я и не може да я има. Те са направени по съвсем друг, различен от нас мъжете… Кхъ, кхъ — закашля се и не довърши, защото в салона се върна Павлина.

— Наредих да направят ново кафе — продума тя е престорена усмивка. — Надявам се да не сте скучали без мен.

— Не се притеснявайте, ни най-малко — сухо отвърна Данила. — Благодаря, но вечерно време не пия кафе. На моите години това е прекалено рисковано в смисъл за храносмилането. — Той се изправи. — Одеве, когато ме водеха към гардеробната, минах през библиотеката. Може ли, докато чакаме негово сиятелство, да се отбия там и да видя книгите? Сигурен съм, че без мен ще ви е по-приятно.

— Добре — каза Хавронска с покруса. — Щом чичо дойде, ще изпратя да ви повикат.

Фондорин излезе и тя се обля в сълзи.

— И ти ли, котенцето ми, ще бъдеш толкова жесток с клетите жени? — хлипаше графинята. — Ами да, какво съм аз за него, безмозъчна кукла. Щом не му позволявам да ми целува ръка, няма защо да си губи времето с мен. Нима съм за него? Той е умен, блестящ, той е герой. Из цяла Европа е замайвал главите на дамите. А аз? Не ставам за нищо друго освен за метреса на Платон Зуров!

Митя се опита да разубеди ридаещата Павлина в заблудите й, но на оскъдния бебешки език беше доста трудно, пък и тя не го слушаше.

Уви, тъй дълго чаканата среща се превърна в истинска трагедия.

Слава Богу, скоро се прибра домакинът, московският губернатор княз Давид Петрович Долгорукой. Влезе, накуцвайки и потропвайки по пода е бастунчето си — шумен, едър, с кафяви премрежени очи и същите като на племенничката му трапчинки. Лактите на аления фрак на негово сиятелство бяха изцапани с бяло — сигурно бе играл карти, където са писали с креда, или се беше сражавал на билярд. От румените му устни, които нежно докоснаха челото на Митя, лъхаше на вино и шоколад.

Лакеят незабавно доведе Фондорин и стана запознаването. В присъствието на роднината си Павлина Аникитишна не се държеше вече толкова сковано.

— Ето го, чичо, моят спасител, за когото толкова съм ви говорила — заяви тя и се усмихна на Данила плахо и със симпатия, от което той пламна.

— Значи и мой спасител, и мой! — извика Долгорукой и се втурна да стисне ръка на Фондорин. — Защото Пашенка ми е по-скъпа от собствена дъщеря, каквато впрочем нямам.

Той меко и приятно се засмя, плесна с ръце да донесат вино и ордьоври и нататък всичко тръгна от само себе си — леко, весело, без никакви спънки.

Като опитен светски човек, Давид Петрович явно бе доловил в атмосферата известно напрежение и за да предразположи госта си, започна да говори безспир за новините в Москва. Това, което казваше, беше остроумно, живо и забавно.

— Напоследък всички пием минерална вода и се разхождаме — каза той и саркастично сви ъгълчетата на устата си. — Чували ли сте за водното заведение на доктор Лодер? Не сте? А в Петербург са осведомени за тази наша слабост. Завчера на инспекция дойде лично лейбмедикът Круиз и адмирал Козопуло, а това говори за августейше внимание. Е, инспекторите се изпокараха помежду си, защото бяха на различни становища.

— Какво е това водно заведение? — поинтересува се Данила. — Какво се лекува там?

— Какво ли не. Хер Лодер изнамерил на Воробьовие гори магичен минерален извор, чиято вода според твърденията му върши чудеса. Особено ако се съчетае с тричасова разходка по прокараната за целта алея. На старците тая метода връща апетита към радостите на живота, на дамите — младостта и хубостта. Е, не спасява от подагра. Изпил съм две кофи и съм изкуцукал по проклетата пътека един Господ знае колко часа, но както виждате, не съм захвърлил бастуна. Простолюдието зяпа как господата най-безсмислено шпацират по алеята напред-назад и се забавлява. Вече има дори нови думички: „голям лодер ме гони“ и „лодеря се“. Какво ще кажете?

Фондорин се усмихна горчиво:

— Виждам, че Москва доста се е променила. Когато я напуснах преди две години, всички си седяха вкъщи и избягваха да се събират на групи.

— Да, да — кимна князът. Устните му се свиха, челото се намръщи и стана ясно, че Давид Петрович може да бъде и сериозен. — Разбирам какво имате предвид. Помня и вашия случай. Съчувствам ви и съм възмутен. Но нима можех да попреча на Озоровски? Кой съм аз — само граждански губернатор. А той е главнокомандващ, генерал-аншеф, лично Маслов го подкрепяше. Такава е моята участ — да бъда подчинен на човек с подла душа, враг на просвещението и благородството. Уви, драги ми Данила Ларионович, златно-розови храсти в московския парк повече няма да видите. Сега умът и прекраснодушието не са на мода, всички се вълнуват само за телесността. Дори и да са останали някои радетели за общественото благо, те, поучени от вашия пример, са безмълвни и действат тихо, потайно. Разгласяването е опасно нещо.

— Напълно сте прав — каза Фондорин. — Но понеже стана дума за разгласяване, мога ли да попитам като най-близък роднина и покровител на Павлина Аникитишна какво възнамерявате да предприемете спрямо княз Зуров? Той нанесе на нейно сиятелство и на цялото ви семейство тежко оскърбление. Отвличане, утежнено с убийства — най-тежките престъпления.

Давид Петрович въздъхна и разтърка носа си между очите.

— Да, мислил съм за това. Павлина ми е свидетел колко бях възмутен, когато ми разказа всичко. Без да се замисля, седнах да пиша верноподаническа жалба до императрицата. Но на сутринта на ясна глава я прочетох и я скъсах. Защо, ще попитате? Ами защото няма сигурни доказателства. Някакви разбойници нападнали каретата в гората и убили слугите. В един от злодеите Павлина познала адютанта на Зуров. И какво от това? Адютантът ще отрича, а други свидетели няма. Освен, естествено, ако изключим този чудесен палавник — Долгорукой се усмихна и направи на Митя рогца. — Но дори и да е имало свидетели. На кого ще повярва царицата — на обожавания от нея Платоша или на тях? Естествено, подозрението й спрямо Фаворита ще остане. А когато е несигурна и подозрителна, нейно величество обикновено изпада в гняв. Върху кого ще се стовари той? Върху тези, които са дръзнали да огорчат богоравната императрица. Тоест, пак върху Павлина и върху… И върху нейните близки — снишил глас губернаторът.

Настана тишина, нарушавана само от попукването на дървата в камината.

— Е, поне сте откровен — Фондорин се изправи. — Ако имах щастието да съм на ваше място и притежавах правото да попечителствам Павлина Аникитишна, щях да постъпя другояче. Но както се казва, на бодлива крава… — той се поклони едновременно и на домакина, и на неговата племенничка. — Обещанието ми е изпълнено. Докарах ви Дмитрий. Разрешете ми да се оттегля. Ще върна дрехите на ваше сиятелство, щом се сдобия със свои. Желая ви, госпожо, всичко най-хубаво. Може ли на сбогуване да си кажа няколко думи с момчето?

Хавронска стана рязко и подаде ръка на Данила, но какво искаше да му каже, остана неясно, защото в този миг в салона влезе лакеят и гръмогласно обяви:

— На посещение при нейно сиятелство е дошъл действителният статски съветник Метастазио, пристигнал от Петербург. Моли да бъде приет.

Павлина рухна обратно на фотьойла. Лицето й пребледня и розовата рокля вече не й отиваше както преди.

Долгорукой пък, напротив, се надигна А. Фондорин замаха с ръце към лакея, но от стъписване не можа да продума нито дума.

Ако появата на секретаря на Фаворита хвърли в такъв смут възрастните, какво да кажем за Митридат? Той се свлече от стола си на пода и се сви на кълбо.

Лакеят заотстъпва от ръкомаханията на Данила.

— Да кажа ли, че нейно сиятелство не приема? Рисковано е. Господинът е твърде важен.

— Но как? — сепна се Давид Петрович. — Покани го!

Митя се втурна да бяга към вратата, но на прага се обърна и се засрами.

Фондорин и Долгорукой, двамата с еднакво намръщени чела, стояха от двете страни на Павлина Аникитишна, готови да я бранят от злодеяния.

Биваше си го рицаря Митридат, няма що!

И той се върна в салона, макар и не по най-геройския начин. Сви се зад ъгъла на камината, където беше по-тъмно, а на това отгоре се прикри и с паравана.

Господи, Боже мой, на Теб се уповавам, спаси ме от всички, що ме преследват, и избави ме!

Думите на молитвата замряха върху устните му. В стаята, пристъпвайки важно и властно, влезе най-големият зложелател на Митя. Държеше се съвсем не като в Зимния дворец, пък и другояче изглеждаше. Там Еремей Умбертович все се усмихваше, походката му беше плъзгаща се, той се обличаше скромно, без никаква пищност. А днес на гърдите му с препасана лента от моаре сияеше звезда от диаманти. Брадичката на италианеца беше вирната нагоре, токовете силно тракаха по паркета и той не си правеше труда да се усмихва любезно.

Метастазио огледа салона (благодарение на Господ не спря черния си поглед върху паравана пред камината) и каза:

— А, тук сте цяла дружина. Моите почитания, графиньо. Вас, княже, ви познавам. А кой е този господин?

— Данила Ларионович Фондорин, мой приятел — отговори Хавронска колкото може по-хладно и гласът й изобщо не трепна.

Секретарят на Зуров се обърна рязко към Фондорин, за да го парне с медузения си поглед, направо го жегна с мълнии. Явно беше чувал за него от Пикин. Данила обаче не реагира, понесе ужасния му поглед и не отмести своя. След като постоя така половин минута, Метастазио все така рязко се извърна от безстрашния си противник и престана да го забелязва. Не си губи времето за церемонии с губернатора. Веднага се обърна към Павлина Аникитишна:

— Мадам, дошъл съм по поръчение на едно Твърде Значително Лице (което, между другото, много добре познавате) и бих искал да разговарям с вас на четири очи.

— Имам към чичо си и към Данила Ларионович пълен конфианс100 — с леден тон продума графинята. — Ако споменатото от вас лице иска да ме моли за прошка, то греши. Предайте му, че…

— Кому е изтрябвала вашата прошка? — прекъсна я Метастазио. — Не съм дошъл за това. Престанете да се правите на Орлеанската дева. Вашата упоритост влудява Твърде Значителното Лице, а това крие рискове за важните държавни интереси. Затова разговарям във ваше присъствие — поизвърна се той към Долгорукой, — тъй като тази опърничавост на племенничката ви ще направи лоша услуга най-вече на вас. Ето ви, княже, шанс или да се издигнете чак на върха, или да загубите всичко.

Губернаторът пламна от наглостта на заплахата, но не се възмути словесно, а само прехапа устна.

— Графиньо, щом само съобщиха на Твърде Значителното Лице къде се намирате, той реши незабавно да тръгне насам. Това би било истинска трагедия за всички личности, които имат отношение към дадената история. Едва го придумах, като му обещах да ви закарам лично. Пътувах, без да спирам никъде, спях в каретата, поради което имам жестока мигрена и констипация в червата. Дяволски съм ядосан и не желая да слушам никакви женски глупости. Пригответе се и да тръгваме!

Той пристъпи към Хавронска и посегна да я хване за ръката, но Фондорин му препречи пътя.

— Аз съм лечител — каза той със скърцащ от ярост глас — и знам едно много добро лекарство, което завинаги ще ви отърве от констипацията и мигрената. Махайте се, докато не съм започнал лечението. Павлина Аникитишна няма да отиде никъде!

Метастазио спокойно гледаше графинята в очите, без да удостои Фондорин дори с поглед.

— Хубавичко си помислете. Не слушайте този човек, той е все едно мъртвец, за него всичко вече е решено. От вас зависи собствената ви съдба и щастието на вашите близки. Е — нетърпеливо подвикна той, — стига преструвки! Чакам отговор.

— Чухте го от устата на господин Фондорин — рече Павлина с усмивка и хвана Данила под ръка.

Италианецът изобщо не се притесни, напротив, сякаш тъкмо това чакаше.

— Е, княже — обърна се той към Долгорукой, — тогава нещата опират до вас. Те са от държавническо естество и не търпят присъствието на външни хора. Тук ли ще поговорим или ще ме придружите другаде?

Давид Петрович го погледна напрегнато и с нежелание стана, подпирайки се на бастуна си.

— Ако разговорът е официален, заповядайте в кабинета.

— А, не! — скочи Павлина. — Останете тук. Докато стигнете до кабинета, ще трябва да минете през една дузина стаи, а аз знам, че вашата подагра, мили чичо, не допуска дълги разходки. Данила Ларионович, бихте ли ме изпратили до библиотеката?

— За мен е щастие.

Фондорин хвърли застрашителен поглед към петербуржеца и изведе графинята.

Митя с радост би ги последвал, но бе принуден да остане в горещото си скривалище.

Италианецът изчака стъпките им да стихнат зад вратата и седна до княза.

— Господине — започна той бързо и напористо. — Вашата племенничка е красива, но глупава. Нека не си губим времето. По-добре да поговорим за бъдещето на империята, както подобава на държавни мъже. Знаете ли, че Нейно величество не е добре със здравето и днес-утре ще умре?

— Как? — трепна Долгорукой. — Толкова ли е зле? Одеве адмирал Козопуло в тесен кръг ни каза, че с усилие поддържа в Нейно величество жизнената сила, но аз не възприех приказките му сериозно. Нима?…

— Да. Дните й са преброени. Великата епоха наближава края си. Какво ще последва по-нататък — това е въпросът. Какво ще бъде новото царуване? Ера на светлината и справедливостта или триумф на безумието? Платон Александрович знае за вашите просветени възгледи и аз не се съмнявам в отговора ви.

— Да, разбира се, аз съм за светлината и справедливостта — съгласи се губернаторът, — но бихте ли изразили мисълта си по-ясно?

Секретарят кимна:

— Щом желаете. Кой: Внука или Наследника? По-ясно и по-кратко от това според мен няма накъде.

— Честно казано, не знам — тихо продума Давид Петрович. — Ние, московчани, сме далеч от великосветските проблеми, нищим предимно слухове и мнения на петербургските си приятели…

— Внука — отсече Метастазио. — Само той. Наследника е глупав и капризен. Изобщо не е с ума си!

— Но нима е възможно в разрез е реда за наследяване…

Секретарят отново го прекъсна:

— Ако в момента на кончината на Великата императрица Платон Александрович все още е в силата си, много е възможно и дори неизбежно. Лошото е, че Светлейшият се е побъркал по племенницата ви и върши глупости. Той се е поболял от страст. Ако не получи исканото лекарство незабавно, ще погуби и себе си, и бъдещето на Русия. Е, помогнете му да получи малкото, което иска! — Метастазио се наведе и хвана княза за лакътя. — Можете да го направите! Бяс ме хваща, когато се замисля от какви незначителни неща зависи съдбата на една велика държава! А така също моята и вашата съдба.

— Моята и вашата? — попита губернаторът с особен израз на лицето.

— Да! Да не си мислите, че се грижа само за своята участ? Естествено, аз не съм си враг. И ако се възцари най-големият неприятел на моя покровител, съдбата ми ще бъде печална. Но и вие ще си изпатите. Вашите противоречия е Озоровски са известни. Той е свързан с Прохор Маслов, а Маслов единствен от целия дворец демонстрира внимание към Наследника. Началникът на Секретната експедиция е заложил на Гатчинеца, в това няма никакво съмнение! Повярвайте ми, аз съм добре осведомен. Озоровски мечтае да се отърве от вас, изпраща пагубни за вас релации и ако все още сте на заемания пост, то е само благодарение на благоразположението на Платон Александрович. Ако победи партията на Наследника, ви чака незабавна оставка и немилост.

Давид Петрович охлаби вратовръзката си, сякаш изведнъж му стана задушно.

— Трябва… да се посъветвам с приятелите си…

— По-добре станете наш приятел и тогава Москва ще ви принадлежи. Градът се нуждае от твърда, но просветена десница. Е?

Давид Петрович мълчеше.

Няма да устои, ще омекне, опасяваше се Митридат.

Зад гърба му в камината нещо силно изпука и Митя, без да иска, подскочи.

Ох!

Параванът се разклати, стовари се на пода и пред взора на обърналите се политици застана малкото момче с ококорени от ужас очи.

— Impossibile! — промърмори Метастазио. — Откъде се взе пък той?

Изглежда, победеният Пикин му беше разказал за Данила, но не и за Митридат. Значи, капитан-поручикът не бил толкова долнопробна личност?

— Това е Митюша, възпитаник на моята племенничка — успокои петербуржеца домакинът. — Той е още дете, не се притеснявайте. Решил е да играе на криеница. Върви, душичке, иди да си потичаш някъде другаде. Нали виждаш, че с този господин…

Италианецът скочи бързо и тръгна към Митя.

— Ааа!!

Рицарят Митридат с вой се втурна край стената и като куршум изскочи навън. Сам не разбра кога мина през дългата анфилада и нахлу с вопъл в библиотеката:

— Данила! Той ме видя!

Фондорин и Павлина, които седяха на канапето един до друг, се обърнаха.

— Кой? — разсеяно попита Данила — изглеждаше така, сякаш не е могъл веднага да познае малкия си приятел.

— Метастазио! Искаше да ме хване. Той е такъв, той няма да отстъпи! И княз Давид Петрович оплете, интригантът! Mon Dieu, je suis perdu101!

Графинята писна пронизително и с уплаха изгледа Митридат.

Той понечи да се приближи към нея, но тя закрещя още по-силно и размаха ръце.

— Момент, приятелю! — каза му Данила. — Това е истерия. Вашето неочаквано красноречие изплаши Павлина Аникитишна. Ей сега, сега, има само един начин…

Той звучно зашлеви графинята и тя веднага млъкна, загледана смаяно вече не в Митя, а в побойника. Устицата й затрепери, но преди от нея да се изтръгне нов вопъл, Данила се наведе и целуна първо удареното, а после и устата, като я лиши от възможността да вдига повече шум.

Начинът наистина се оказа резултатен. Ръката на графинята се поразмаха във въздуха, после се отпусна върху рамото на Данила и там си остана.

— Е, това е — каза той, като се освободи и то не без усилие, защото към първата ръка, която го бе обвила през рамото, се бе присъединила и втората. — А сега, Павлина Аникитишна, всичко ще ви обясня.

И й обясни — ясно и накратко: и за необичайните способности на Митридат, и за неговата деликатност, която е накарала образованото момче да се прави на бебе. Разказа й и за петербургския възход на Митя, и за принудителното бягство. Не спомена само за историята с отровата, каза само:

— По една случайност Дмитрий е станал очевидец на едно злодеяние, предприето от секретаря на Фаворита. По-добре е да не знаете подробностите, ma chere amie, защото в подобни неща осведомеността понякога е пагубна. Достатъчно е да знаете, че Метастазио възнамерява на всяка цена да унищожи опасния свидетел. И Дмитрий е прав: този господин няма да се спре пред нищо. Ако съдим по това, че той ме нарече мъртвец — Данила се усмихна тъжно, — можем да си направим извода, че този хубостник има нещо предвид. Щом е така, няма да има кой да защити момчето. Трябва да избягаме от Москва, не виждам друг изход.

— Да, хайде да заминем за Утешителное при татко! — възкликна Митя. — То е само на двайсет и пет версти оттук!

И сам разбра, че е изтърсил детинщина. Какво може да стори татко му срещу всемогъщия Фаворит?

Павлина скри лицето си в шепи и остана така известно време. Митя помисли, че плаче. Но когато тя дръпна ръцете си, очите й бяха сухи.

— Явно няма друг начин — каза тя тихо, сякаш на себе си. — Не може… — тръсна къдрици и продължи да говори тъжно, но спокойно, дори уверено. — Не ме споменавайте с лошо, Данила Ларионович. Нито го мислете. Ще изпия чашата до дъно. Явно така ми било писано. Но и ще определя съответната цена. Нито прашинка да не падне нито върху вас, нито върху Митюша.

Че като викна Фондорин:

— Нямам нужда аз от такова застъпничество! По-добре да умра!

— А заедно с вас — и едно дете, и то не какво да е, а ей това? — поклати глава тя, и Данила се сепна. — Ах, мили ми приятелю, друго го мислех, но не е рекъл Господ… Само не си мислете, че съм лека жена.

— Вие сте светица — прошепна Фондорин.

По лицето му се стичаха сълзи, но той не ги бършеше.

— Не, не съм светица — сякаш чак се докачи Павлина. — И възнамерявам да ви го докажа още сега. Какво да се преструвам? Няма да се пазя за него я…

Тя не се доизказа и погледна Митя.

— Митюшенка, рожбо — смути се и се поправи: — Дмитрий, приятелче, остави ни, моля те, с Данила Ларионович. Трябва да си поговорим.

Аха, да ги оставя. А къде да ида? Обратно при Еремей Умбертович ли? Само за себе си мислят!

Митя излезе от библиотеката и притвори вратата.

Лакеят гасеше свещите по стенните светилници, като оставяше да гори само по една. После отиде в съседната стая и затвори вратата. Изглежда, в къщата си имаше ред — вечер вратите на анфиладата се затварят. Вероятно заради нощните течения — предположи Митя.

Лепна се за лакея и тръгна след него от зала в зала. С жив човек все пак се чувстваше по-спокойно.

В трапезарията, където се срещаха напречните анфилади, видяха другия лакей, който беше съобщил за посещението на Метастазио.

— Какво става с онзи господин? — плахо попита Митя. — Още ли е в салона?

— Замина си — отговори прислужникът.

Сякаш планина се стовари от гърба ми!

Нататък Митя продължи спокоен. Трябваше да види как е Давид Петрович.

Князът седеше в салона сам и се беше вторачил в огъня.

Свещите върху масата бяха загасени, но на тавана сияеше огромният полилей от може би сто свещи и затова в стаята беше светло, нямаше нищо страшно.

— Аа, ти ли си? — разсеяно го погледна Долгорукой. — Уплаши ли се? Той само искаше да се здрависа с теб, изобщо не е лош. Разпита ме за теб, много те хареса. Хайде, ела тука, ела. — Хвана Митя за раменете и му се усмихна топло. — Павлиночка така те обича, като собствен син. Ами да, толкова си чудесен. Искаш ли да живееш в една голяма, голяма къща, много по-голяма от моята? Там всичко ще си имаш: и играчки, каквито поискаш, и истински кончета. Ако искаш — дори жив слон. Знаеш ли какво е слон? Едно огромно прасе, високо колкото карета, с ей такива уши и дълга зурла — той смешно разпери уши, после се дръпна за носа. — Като почне да тръби: ууу! Искаш ли?

— Да, виждал съм слон, водеха го по улица „Милионная“ — каза Митя с обичайни думи, без да се прави на бебе. Какво да се преструва вече?

Князът обаче не забеляза промяната в начина му на говорене — беше се замислил за друго.

— Браво, умно момче, всичко знаеш. Ако Павлиночка те попита (а тя може, защото жените така правят, за важните неща питат децата): „Кажи ми, Митюша, да променя ли живота си, или не?“, или например: „Да замина ли при един човек, или да не замина?“, непременно й кажи: промени го и замини. Обещаваш ли ми?

„Излишно е да се терзаете, господине. Всичко вече е решено“ — искаше да му отговори Митридат, но се отказа. Нека не се радва преждевременно.

— Обещай ми, бъди добро дете — князът го погали по остриганата глава. — Е, братле, виж, изцапал си се по темето с креда. Дай да я махна.

Бръкна в джоба си за кърпа, а Митя му рече:

— Недейте, Ваше Сиятелство. Това не е креда, а бял кичур, дефект на природната пигментация.

Нарочно го каза по-засукано, за да увисне ченето на Давид Петрович.

Все беше очаквал ефект, но не чак толкова голям. Челюстта на Долгорукой не само провисна, ами и затрепери. Нещо повече — губернаторът скочи от стола си и заотстъпва, а освен това заломоти разни глупости:

— Не! Не е възможно! Не! Защо точно аз? Няма да мога… Но дългът…

Изумлението му май беше прекомерно. Митя се вторачи в стъписания княз и изведнъж усети как го полазват кошмарни тръпки.

Този особен поглед, изпълнен е ужас и отвращение, беше вече виждал, и то два пъти: в новгородския хотел и в Солнцеград.

Нима отново смахнат или безумец?

Сега като му се нахвърли, че като почне да го души!

Митя се отдалечи към вратата.

— Чакай! — закуца след него губернаторът, опитвайки се да се усмихне мило. — Чакай, трябва да ти покажа нещо…

„Нищо, ще го видя оттук“ — понечи да отговори Митя, но щом отвори уста, Долгорукой заразмахва ръце:

— Млък! Млък! Няма да те слушам! Не бива!

И вече без да се прави на добър, вдигна бастуна си да го удари.

Митя блъсна открехнатата врата, шмугна се в съседното помещение и бързо дотича до следващата врата с отчаяния вик:

— Данила! Даннилаа!

Високата три метра врата, макар да не беше заключена, бе плътно затворена. Той увисна с цяло тяло на дръжката и чак тогава тежката брава се отвори.

Докато той се сражаваше с вратата, Давид Петрович, накуцвайки с болния си от подаграта крак, се озова съвсем близо… Едва не го сграбчи за яката.

В следващата стая се повтори същото: отначало Митя се откъсна от преследвача, после се забави е отварянето на вратата и едва не беше настигнат.

Без да спира да вика Данила, злочестият беглец напредваше все повече по безкрайна анфилада, изгубил вече броя на стаите и вратите. А после, знаеше си той, ще стане следното: поредната стая ще се окаже твърде малка и куцият ще успее да настигне жертвата си.

— Спри се де! — съскаше Давид Петрович, пъшкайки от болка и опитвайки се от време на време да подскача на един крак. — Къде отиваш?

В оръжейната, където по пъстрите килими висяха криви саби и ятагани, се натъкнаха на жива душа — лакея, който натриваше с тебешир кръгъл пъпчив щит.

— Помощ! — втурна се към него Митя. — Ще ме убият!

Но в този момент на вратата се показа домакинът. Той се закани и слугата мигом изчезна. Митя не срещна никого повече от слугите. Изпокрили ли се бяха?

Но къде е Данила? Не чува ли, че го вика? Митя нямаше повече сили да крещи, дъхът му стигна само колкото да се втурне през празното пространство, за да увисне после на дръжката и да се моли на Господ за едно: следващата стая да не е толкова малка.

Страшното обаче се криеше на друго място.

След като пробяга голямата, за късмет, зала (беше я виждал и преди, но сега нямаше за кога да я разглежда), Митя се опита да отвори вратата и не можа веднага да схване, че няма да успее — беше или заключена, или залостена. А когато го разбра, вече не му остана време за маневри: преследвачът му беше съвсем близо и държеше в ръцете си не бастун, а огромен турски кинжал — явно го беше грабнал от стената.

Отчаян, Митя забарабани в предателската врата с малките си юмруци. Но каква полза?

Зад него съвсем наблизо се чу бърборене:

— Господи, подкрепи ме, дай ми сили — край, край…

Оставаше само да стисне очи. Чу се щракване на желязната брава и вратата се отвори.

На прага стоеше Данила: по риза, с разкопчан панталон, единият крак събут. Спал е! На приятеля му отнемат живота, а той легнал да си почива! Зад гърба на Данила се чу шумолене, сякаш претича някой лек и също събут, но на Митя не му беше до гатанки.

— Пак! — успя само да дъхне той и да обгърне вечния си спасител за кръста.

— Какво си позволявате, княже? — възкликна Фондорин. — Защо гоните момчето с оръжие? Дмитрий, я ме пусни.

Митя падна на колене, бързо отпълзя встрани. Ами ако Долгорукой почне да коли Данила?

Но не, смъртоубийственият плам на княза не се разпростираше върху Фондорин. Давид Петрович свали ятагана, с другата ръка се хвана за сърцето — явно беше капнал.

— Пак ли? — повтори Данила. — Ти каза „пак“? А, такава ли била работата! Това не е безумие, грешката е моя!

Той бързо се приближи до губернатора, изтръгна от ръцете му ятагана, захвърли го далеч, после сграбчи Долгорукой за реверите и така го разтърси, че от косата му по яката се посипа пудра.

— Получили сте писмо от Любавин! — изръмжа страшно Фондорин. — Какво ви е сторило това дете? Метастазио, нали? Отговаряй, че ще ти счупя черепа! — грабна от масичката висока бронзова делва и я вдигна над княза.

— Какво общо има Метастазио? — изхърка онзи. — И какъв Любавин? Не познавам никакъв Любавин!

— Лъжеш, негоднико! Помня, бяхте в една ложа — „Среднощна звезда“!

— В „Звездата“ членуваше половин Москва, не мога да запомня всички! — губернаторът не снемаше очи от бронза, който зловещо лъщеше над главата му. — А, Мирон Любавин ли имате предвид, бригадира в оставка? Да, имаше такъв човек. Но кълна се, той не ми е писал…

На Митя му се стори, че кратката думичка „той“ Давид Петрович изрече някак с ударение. Изглежда, че и Фондорин го забеляза.

— Той не ви е писал? Кой тогава ви е писал? И какво?

Като не последва отговор, Данила чукна княза с делвата по челото, не с всичка сила, но достатъчно, че да се чуе не особено приятен звън.

— Е?

— Вие сте луд! Ще ми стане цицина! Аз… аз нямам право да ви казвам… Защото и вие сте били брат и доколкото знам, сте имали висока степен на посвещение. Знаете за обетите.

— Какви обети?! В Русия вече няма масони! Всички ложи са разтурени!

Князът стисна устни и завъртя глава.

— Няма да ви кажа нищо повече. Можете да ме убиете.

— Да, ще ви убия! Прочетете си молитвата!

За разлика от Пикин Давид Петрович не се отказа да се помоли, но изречената от него молитва беше странна, Митя не беше чувал подобна.

— „Всеблаги Изтребителю Сатана, аз съм в Теб, ти си в мен. Амин“ — прошепна князът със затворени очи.

— Какво, какво? — с изненада попита Данила. — Но това е формулата на сатанофагите!

Долгорукой се сепна.

— Вие… знаете?!

— Да, правили са ми предложение да стана брат в Ордена на сатанофагите и дори получих първи градус на послушник оръженосец, но…

— Така ли! Това променя нещата! — Долгорукой обърна пръстена си и го показа на Данила. — Щом сте оръженосец, трябва да ми се подчините. Виждате ли знака на четвърти градус?

Фондорин пусна фрака на княза и хвърли делвата.

— Не ме доизслушахте. Аз така и не станах член на ордена и за това имаше две причини. Първо, по онова време не ми беше до благото на обществото — търсех изчезналия си син. И второ, убедих се, че вашата масонска линия не е праведна, че е лъжовна. Не вярвам, че хората могат да бъдат облагодетелствани насила, против волята им.

— Не е лъжовна, а истинна! — разпалено възрази Давид Петрович. — Всички останали ордени и ложи са пяна, залъгалка, светско забавление. А ние съществуваме, за да можем без да жалим собствения си живот, да изтребваме Злото! Как не го разбирате с вашия ум и начетеност? Ние, сатаноборците, сме възрастни, а всички останали са деца. Дълг на възрастния е да наставлява детето, дори ако то, поради недоразвитост на ума си, се противи на напътствието!

— Видях как току-що се опитвахте да напътствате това дете. Та кой ви изпрати писмо? Някой брат с по-висок градус ли?

Князът мълчеше, явно не знаеше дали да отговори. Изглежда, че осведомеността на Данила за тайнствения орден разколеба неговата непреклонност.

— Не. За това… същество — каза най-после той и плахо погледна към Митя — пристигна депеша от по-висока инстанция.

— От Орденския капитул ли?

— Още по-висока — тихо изрече губернаторът, който с всеки изминал миг ставаше все по-уверен. — Най-високата.

— Нима Дмитрий си е навлякъл гнева на Великия маг? — Фондорин също погледна Митя, но без страх, а по-скоро с любопитство. — Но с какво?

— Не знам. Но аз получих послание от Великия маг — Давид Петрович тържествено вдигна пръст. — Със знака на Секновението! Как бих могъл да не се подчиня? Аз съм брат от Авраамовия градус, дал съм трети обет!

— Какъв е този трети обет?

— Не знаете ли? Ах, да, та вие не сте се издигнали по-високо от първи градус, а това още не е истинско членство. При нас йерархията се отчита според обетите за подчинение. Колкото по-строго и самоотвержено е послушанието, толкова по-висок е градусът. Най-младшите рицари, братята на Многострадалния Йов, дават най-обикновения обет да изпълняват нарежданията на по-старшите безропотно. Трети градус, братята Иисусови, дават клетва, да се възкачат на кръста, ако трябва. А тези, които като мен са удостоени с четвърти градус, се заклеват в името на Доброто да умъртвят и собствения си син, както библейският Авраам. Петият градус се нарича Фаустов и в какво се изразява неговият обет, на мен не ми е известно.

— Не е трудно човек да се досети — сви рамене Фондорин. — В готовност по заповед на по-старшия да се отрекат от собствената си душа. Обикновено всеотдайната борба в името на Доброто свършва така. И кой е вашият Велик маг?

Князът се засмя, сякаш Данила бе изрекъл не много прилична, но доста смешна шега:

— Известно ми е само, че предишният Велик маг почина по-миналата година, след като си назначи приемник. Кой е той, знае само един човек — самият приемник. Защото членовете на Капитула виждат Великия маг веднъж, на церемонията по посвещаването, където той не сваля маската си. После получават от него само нареждания и послания. На мен като на Авраамов брат са ми подчинени трима рицари от трети градус, чиито имена няма нужда да знаете. А над мен е поставен един Фаустов брат, чието име изобщо няма да ви кажа. Писмото от Великия маг стигна до мен чрез него, чрез щафета.

Данила отново хвана губернатора — този път за лакътя.

— Казвайте какво пишеше в писмото! Не, по-добре ми го покажете.

— Не ми ли вярвате? — горчиво се усмихна Долгорукой. — Да не си въобразявате, че сам, по собствен произвол, съм решил да гоня с ятаган в ръка момчето? С моята подагра! Добре, последвайте ме. Писмото е в кабинета ми. Но при едно условие — погледна Митя изпод вежди. — Той трябва непрекъснато да е до вас, не го оставяйте.

— Сега вече и през ум няма да ми мине да го оставя — обеща Фондорин, хвана Митридат за ръката и я стисна лекичко: не се страхувай.

Митя не се страхуваше. От какво да се страхува, щом е с Данила. Само дето му се виеше свят. Какви са пък тия сатанофаги? Какъв маг? Какво искат те от седемгодишен човек?

Отново низ от празни стаи. И Долгорукой, и Фондорин куцаха — първият заради подаграта си, вторият, защото беше само с една обувка.

Князът погледна изкосо краката на Данила.

— Да не се канехте да си лягате? Но защо в библиотеката? Стаята, която са ви дали, не е ли хубава?

— Не сменяйте темата! — застрашително му подвикна Фондорин. — Трябва да видя доказателството, че не лъжете!

В кабинета губернаторът откри тайно шкафче, скрито зад портрета на Нейно величество, извади кутийка, а от нея — тесен плик. Целуна го и го подаде на Данила.

— Ето, прочетете го.

Фондорин разтвори писмото и погледът му пробяга по листа. По лицето му премина тръпка на погнуса.

— Аха, мисля, че знам кой е вашият маг. Дмитрий, чуйте тази любопитна епистола:

— Отдолу има двоен кръст, който е и Знак на Секновението — печатът на Великия маг, чувал съм за него. Е, какво ще кажеш за това, Дмитрий?

— Нима?… — ахна Митридат.

— Така изглежда. Бива си го нашия черноок приятел, нали? Наистина е маг, циркаджия. Само е да прави фокуси по панаирите.

Митя усети как изтръпва отвътре. Та това е Метастазио, неуморният италианец! Не му стига властта на приближен до Фаворита, ами на това отгоре бил и Велик маг на таен орден!

— Браво на нашия княз — поклати глава Фондорин. — Ами Мирон Любавин? А са хора просветени! Какви пратеници на Сатаната, какви дяволчета? Опомнете се, Ваше Сиятелство! Не живеем по времето на Игнасиус Лойола, а в края на осемнайсети век!

— Какви посланици на Сатаната ли? — Давид Петрович се направи, че е изненадан от нелепия въпрос. — Ами кой според вас удави в кръв половин Европа? По чие внушение в родината на Просвещението главите хвърчат от ешафода като зелки? Това е той, Врагът человечески, това е негова работа! Усеща, че му иде краят. Аз в Бога не вярвам, но в Дявола вярвам, защото виждам делата му ежечасно, а Божиите изобщо не съзирам. Заобиколени сме от зло, от долни страсти, от неправда, от насилие над слабите. Че къде е Бог? Не, господине, ние, хората, сме принудени да се борим със Сатаната сам-сами, никоя висша сила няма да ни помогне. А Сатаната е хитър, изобретателен, многолик. Пугачов какъв беше, не беше ли негов пратеник? Ами граф Калиостро? Или по-скорошните Марат и Робеспиер? Сатаноборците се опитват да издигнат храма на хармонията и благонравието, а Нечистия подкопава основите му, залага мини. Дяволът не е с копита и не е с рога. Ту се превърне в сладкодумен мислител, ту в прекрасна девойка, ту в почтен старец. Някой човек може да се събуди сутрин и изведнъж да види Сатаната в огледалото, докато гледа собственото си отражение. Защото Сатаната е и вътре в нас! Та защо да се чудим, че той е избрал за нуждите си плътта на едно дете? Много е хитро, кой ще се страхува от невинно дете?

— Но защо? От каква потребност? — вдигна ръка Данила. — Каква е тази доброволна заслепеност!

— Не знам — отсече Долгорукой. — Стига ми, че това е известно на най-достойния и най-мъдрия от нас, на Великия маг. А слепецът, господине, сте вие. Малкият дявол ви е омагьосал, както преди това е омагьосал Павлина. Съвземете се! Не възпирайте, а по-добре ми помогнете да смажем това чудовище. Вижте очите му! Нима децата имат такива очи? — той посочи с треперещ пръст лицето на Митя.

Данила го погледна и въздъхна.

— Да, очите му не са като на седемгодишно момче. Твърде тъжни са, защото през малкото си години Дмитрий вече е видял много злини и низости. Хубава крепост на хармонията и справедливостта ще издигнете, ако за хоросан използвате кръвта на децата. Помислете си за това, когато имате малко свободно време — той пусна лакътя на княза и отстъпи назад. — Няма да ви докосна, макар да заслужавате наказание. Благодарете се на племенничката си. Но настоявам незабавно да докладвате по вашата щафета, че търсеното дете е намерено и затова преследването му трябва тозчас да спре.

— Невъзможно е! Нещастнико, вие не разбирате…

— Млъкнете! — повиши тон Фондорин. — Да, знам, че във вашия орден не се противоречи на заповедите. Но знам също и че в най-скоро време вашият маг ще получи откуп за Дмитрий… — той се закашля и продължи глухо: — Безценен откуп. Присъдата ще бъде отменена. Давам ви думата си на Данила Фондорин.

Князът присви очи.

— Виждам, господине, че знаете нещо, което аз не знам. И понеже ми е ясно, че сте човек на честа, трябва да ви вярвам. Но ако бъркате?

— Няма да е трудно Дмитрий да бъде намерен. Още днес ще го откарам в имението на родителите му — село Утешителное, Звенигородска околия. Ние няма да останем в дома ви нито миг повече.

— Не, не! — възкликна губернаторът. — Много добре разбирам, че след случилото се ви е неприятно да сте под един покрив е мен, но ви умолявам да останете поне до утре сутринта. Къде ще тръгнете по нощите? Аз самият ще замина ей сега. Вилата ми в Подмосковието е само на час път от заставата. В това, което казвате за хоросана и кръвта на детето, виждам известна глобална идея, върху която човек трябва да се замисли — и Давид Петрович с покруса закуца към вратата.

— Ха така, замислете се — извика подире му Данила. — А когато стигнете до единствения възможен извод, ще ви разкрия тайната на Великия маг. Ще останете смаян! — после се обърна към Митя и смирено сложи ръка на гърдите си.

— Безмерно съм виновен пред теб, клети мой приятелю! Ти едва не изгуби живота си заради моята мудност. Сега си спомням, че чувах долитащите ти отдалеч викове, но не си дадох труда да се замисля за техния произход, защото бях не на земята, а на небето.

— Как така на небето? — поинтересува се Митридат, но тутакси се сети. — А, в алегоричен смисъл. Сигурно сте се замислили върху някоя възвишена материя и сте се зареяли с мислите си в поднебесните сфери?

— Точно така, в поднебесните — прошепна Фандорин, загледан над събеседника си. — Където мислех, че обикновените простосмъртни нямат достъп! Кратък миг на забрава! — той потръпна. — Но разплатата за него можеше да бъде ужасна! Ти едва не загина! Ето още едно потвърждение на максимата, която гласи, че разумът не е за щастливците. Щастието не е за разумните хора. Можеш ли да ми простиш, малки мой мъченико?

От тия думи на Митя много му домъчня за него си. Той изхлипа.

— Аз виках, виках, пресипнах от викане, а вас ви няма и няма. Помислих си: край… Всички са против мен, нали? За тях аз съм дявол, изчадие адово, нали? Какво съм им направил? Ту искат да ме удушат, ту да ме удавят, ту с ятагана!… Ъъъ! — и се разрида с глас, като обхвана Фондорин. Той пък се смути, взе да гали мъченика по главата и да мърмори извинения, а Митя така изпадна в самосъжаление, че чак се разхълца. — Аа, проклети масони! — току подвикваше несвързано той. — Откъде се взеха! Сякаш нашите злодеи са се свършили!

Ръката, която го галеше по темето, се спря.

— Не си прав за масоните. Недей да бъдеш като невежите, които смятат това добродетелно движение за дяволски заговор.

— Какви са тогава, ако не са заговорници? — попита Митридат през сълзи. — Все имат някакви тайни, все се крият от хората.

— Дори да са заговорници, не го правят по своя воля, а защото в света все още управлява Злоглупостта, а привържениците на Доброразумността са малобройни и им се налага да действат тайно. Да се върнем в библиотеката, приятелче, там останаха дрехите ми. А пътьом ще ти разкажа за масоните. Само, моля те, недей да ридаеш повече, че ми се къса сърцето — Данила хвана Митя за ръката и го поведе през стаите в обратната посока. — Лошото не е, че има масони, а че има истински и лъжливи масони. Кои са свободните зидари? Те са добри и разумни хора, които в началото на нашия просветен век са си поставили високата цел да преустроят зданието на обществото. В сегашния си вид тая постройка е нещо средно между затвор и кочина. А масоните мечтаят да издигнат прекрасен и благороден храм, където да господстват братската любов и милосърдието. Истинските братя зидари са онези, които разбират, че храмът трябва първо да е изграден в душата и чак после той може да бъде овеществен. Но естествено са се намерили доста високомерни и ограничени хора, които са създали собствени обединения по примера на масонските, преследвайки съвсем други цели.

— Какви? — през нос попита Митя и забърса мокри бузи с ръкава си.

— Власт — кратко отговори Фондорин. — Барон Рейхел, най-достойният от руските зидари, казва: „Всяко масонство, което има политическа цел, е фалшиво.“ По-ясно от това не може да се каже.

Двамата влязоха в библиотеката, която изглеждаше така, сякаш там доскоро се бяха били или буйствали. По пода се валяха дрехи, включително най-неочаквани неща като червена панделка или копринен чорап. Поставката за четене на книги беше катурната и те се бяха разпилели. Канапето се беше преместило до стената и се беше килнало с вирнато счупено краче. Митя въпросително изгледа Фондорин, но той или не забеляза безредието, или сметна, че не си струва да му обръща внимание. Панделката и чорапа мушна в джоба си, обу си другата обувка, вдигна жилетката си от глобуса, камзола от стола, като междувременно продължаваше да говори.

— „Среднощна звезда“, в която членуваха Мирон Любавин и домакинът на този дом, се смяташе за сериозна ложа, там не се приемаха глупци и безделници. Според слуховете към „Звездата“ е принадлежал и самият Наследник. И понеже са се отнасяли с Негово височество като с прокажен, твърде явните честолюбци страняха от „среднощните“. Не знам какъв е бил по-нататъшният ход на събитията, защото станах горски отшелник, но не е трудно да се досетя — Данила започна да си връзва вратовръзката, но без огледало не успяваше — възелът ту ставаше крив, ту изобщо не ставаше. — Предполагам, че твоят ненавистник и главен враг е бил член на „Среднощна звезда“. Заемал е някоя от най-високите длъжности, които дават достъп до пълния списък на членовете: бил е майстор, приор или генерален визитатор. Същевременно е бил и брат от Ордена на сатанофагите, най-тайнствения от всички. Когато предишният Велик маг е решил да определи за свой приемник Метастазио (това не говори много добре за покойния), далновидният италианец е започнал да привлича в редиците на сатаноборците най-будните измежду „среднощните“, още повече че по онова време ложата тъкмо е трябвало да прекрати съществуването си. Сатаноборците обаче, които спазват особена конспиративност и затова не са известни на широкия кръг от масони, са решили да не се разтурят, напротив, затегнали са редиците си, като са привлекли хора, подобни на Долгорукой и Любавин.

— Все пак не разбирам какви са тия сатанофаги?

— От всички лъжливи масони те са най-лъжливите, защото проповядват безпощадност в битката с Дявола и неговите слуги.

— Нима това е лошо? — учуди се Митя.

— Че какво хубаво има в безпощадността? Където няма милосърдие и боят е безогледен, там е добре за Дявола. Докато безпощадният борец със Злото се усети, то вече е на негова страна и го ръчка: бий, бий, никаква милост. Докато изучавах история, стигнах до тъжното откритие, че щом добрите и честните, безкористните хора да се обединят и започнат битка в името на някое добро дело, скоро техен главнокомандващ става най-лошият от злодеите. Такова нещо е войната, от нея не може да се очаква нищо добро — Фондорин дръпна вратовръзката и я захвърли на земята, реши да остане с разкопчана яка. — Това както и да е. Друго е загадка за мен. Защо мнозина умни хора толкова обичат да се лишават от свободата си и да се подчиняват доброволно на някоя сила, която смятат за висша? Някой Мирон Любавин си издигне някое божество, сам повярва в неговата безпогрешност и в името на някаква велика цел е готов „без капка колебание“ да хвърли под леда сина на своя стар приятел. А основание и оправдание за това чудовищно зверство е някаква кой знае от кого написана бележка със Знака на Секновението — Данила поклати глава. — Страшно нещо е великата цел.

— Знак на Секновението ли? Какво странно название.

Фондорин извади от джоба си алената панделка и чорапа. Поколеба се, сложи чорапа на стола, а панделката, кой знае защо, доближи до лицето си, помириса я и си я прибра.

— Един мой стар познат (същият, който ме канеше да стана сатаноборец) го обяснява така. Дяволът може да проникне във всеки човек, дори в най-добродетелния. Само Великият маг е неуязвим за злото, затова висшите членове на Ордена го подлагат на един старинен обред, който алегоризира отсичането на Луциферовите белези. Погледни печата.

Той понечи да извади писмото, но изведнъж се плесна по челото.

— Еврика! За да не се доверявам само на княз Долгорукой, ще направя за по-сигурно следното. Ще пиша и на другите сатаноборци, които познавам. Че Великият маг се е припознал, за което ще съобщи в най-скоро време чрез послание, така че по-кротко! Че, не дай Разум, още някой радетел за безпощадно Добро може да вземе да ти се нахвърли.

— Аз пък ще си напудря косата и никой няма да ме разпознае — храбро каза Митя. — Защото как ме разпознаха миналите пъти? В хотела ми падна шапката. В имението на Любавин стана заради банята. А тук мушнах глава направо под носа на княза.

— И все пак ще им пиша. Първо на онзи, който ме прие за оръженосец. Той при тях сигурно е брат от висок градус, защото е умен и достоен човек. После ще пиша на Мирон. На кого още?

— На колежкия съветник от Новгород, когото направихте безчувствен — напомни му Митридат.

— Не — въздъхна Данила. — На този господин май няма да пиша. Той сигурно ми се сърди. Аз му поставих неправилна диагноза и му предписах лечение за друга болест. Уви, в медицината стават такива неща.

Митя каза отмъстително:

— Нищо, така му се пада, да знае друг път да не сграбчва децата за гърлото. Аз ще се оплача от него и на Нейно Величество…

— Чакай! — вдигна ръка Фондорин. — Какво е това?

Откъм вратата се чуваше бързо приближаващо тропане на ботуши.

Отекна глас:

— Тук са, в библиотеката. Чух гласовете им. Вратата се отвори и на прага се появи офицер с червен кафтан, е нахлупена чак до очите триъгълна шапка. Иззад рамото му надничаше изплашеният лакей, а отзад стояха двамина с алебарди.

— Капитан Собакин от Тверска щатна дружина — обяви облеченият с червения мундир, погледна Митя и изрече с глас, който не обещаваше нищо радостно: — Аха!

С решителна стъпка тръгна към свилия се Митридат и сложи ръка на рамото му.

— По заповед на господин губернатора ми е наредено да взема този малолетен от дома му и да го доставя според предписанието.

— Как така да го „вземете“? — Данила придърпа Митя към себе си. — Защо? Няма да позволя!

Капитанът измери Фондорин с поглед и се усмихна зловещо:

— Този хлапак е крадец. Откраднал е от кабинета на негово сиятелство един ценен документ и князът е сигурен в това. А за вас, господине, съм предупреден. Ако възпрепятствате закона, ще наредя да ви вържат — и кимна към стражите, взети очевидно за в случай, че Данила буйства.

— Нищо не съм крал! — извика Митя.

— Не е моя работа. За това си има съд. Ако не е крал, ще го пуснат.

— Капитане, вие сте добър, разумен гражданин и сигурно имате голям опит в борбата с пороците — смени тона Данила. — Погледнете това дете. То е само на шест години. Дори да е взело нещо чуждо, то не е заради престъпен умисъл, а само заради невинно любопитство. Къде се е чуло и видяло да се арестуват малки деца?

Митя разбра, че Фондорин както винаги се опитва да пробуди у полицая доброто начало.

Уви, капитанът не желаеше да слуша увещания.

— Не е моя работа — повтори той. — На мен ми е наредено и аз изпълнявам. Отстранете се! И имайте предвид, господине, че който оказва съпротива на служителите закона, сам става престъпник. Ей, вие, махнете този човек.

— Забелязвам — обърна се Данила към малолетния си приятел, — че в Русия почитат Науката повече от Добрата Дума.

Знаейки вече какво ще последва, Митридат се сви.

Фондорин приложи английската си наука диференцирано. На по-ниските чинове раздаде по-малко учение — цапна ги, единия с лявата ръка, другия с дясната. Бързо и леко, но и двамата седнаха на пода и изтърваха алебардите си. Затова пък не пожали наука за офицера: млатна го по челото от все сърце, здравата. Така че капитанът се озова на пода не в седяща, а в легнала поза, затвори очи и простря ръце встрани.

— Извърших насилие над служителите на закона — тъжно продума Данила. — На същия онзи закон, за уважение към който винаги съм призовавал. Капитанът беше прав да ме предупреди — сега вече съм престъпник пред обществото и ще отговарям за деянието си.

Стражите го гледаха отдолу нагоре със страх. Пострадалите им уши (на единия дясното, на другия лявото) бяха пламнали и подути.

— Не треперете, честни служители — обърна се към тях нарушителят на закона. — Ще се предам в ръцете ви и ще изпълня гражданския си дълг, но преди това съм длъжен да изпълня човешкия. Нали сте съгласни, че последният е по-висш от първия?

— Точно така, ваше благородие! — гракна единият от полицаите.

А вторият просто закима, но многократно и доста усърдно.

— Ето, видя ли, Дмитрий — засия Фондорин. — Чрез Науката Добрата дума по-бързо стига до умовете.

— Само не до ума на капитан Собакин — посочи Митя безчувственото тяло.

— Не се притеснявай за него. Предизвиках само леко сътресение в неговия краниум, поради което ще се смекчи мозъчната му субстанция. Това ще е само от полза за този инат, защото мозъкът му не е достатъчно гъвкав. Приятели мои, сложете началника си да седне. Ще направя два малки разреза под ушите му, да не би, пази Разум, кръвта в главата му да се застои. Не се плашете де! Аз съм лечител и знам какво говоря.

След като оказа помощ на пострадалия, Данила сложи ръце върху раменете на полицаите — по най-добронамерен начин, но те и двамата веднага се разтрепериха.

— Я ми кажете, братлета, пеша ли дойдохте тук?

— Съвсем не, ваше благородие! Пристигнахме с шейна!

— Чудесно. Имам към вас една много гореща молба. Преди да ме арестувате, нека откараме това дете при родителите му. Мога ли да разчитам на вашето разбиране?

Отговорът беше положителен и толкова бърз и пламенен, че Фондорин едва не се просълзи.

— Тогава да тръгваме! — възкликна той. — Да не губим време, вече наближава осем, а пътят е дълъг. Е, момчета, конете в полицията добри ли са?

— При нас в Тверска част са най-добрите в цяла Москва!

В антрето Данила поиска да донесат за Митя някое от кожените палта на княза, което да е по-късо, за себе си взе наметалото на полицейския офицер, като каза, че не желае с нищо повече да бъде задължен на безчестния домакин. Лакеите, вече уведомени за печалната участ на капитан Собакин, изпълняваха указанията му без никакви възражения.

— Няма ли да се сбогуваш с Павлина? — тихо попита Митя. Данила тръсна глава:

— Не, няма нужда! След това, което се случи помежду ни… И като знам какво я очаква… Не, не… Сърцето е крехък механизъм. Ако непрекъснато го подлагаме на въздействието ту на огнен плам, ту на леден студ, то може да не издържи. Да тръгваме, да тръгваме!

Хвана Митя за ръката, изскочи навън. Полицаите послушно пристъпяха след него.

Когато наближиха Драгомиловската застава, където светеха лампи и блестяха щиковете на гарнизонните войници, Данила каза на стражарите, които седяха един до друг на капрата:

— Приятели, не ви желая злото, но ако решите да викнете другарите си, ще постъпя с вас като с вашия началник, дори още по-сурово.

— Няма, ваше благородие — отговориха те, — ще си кротуваме.

След Кузнецово заради топлата шуба и бързото равномерно пътуване на Митридат му се доспа. Пред замъгления му взор вече бяха започнали да плуват смътни химери, но Данила изведнъж побутна спътника си.

— Отново се провиних пред теб! — изстена той. — О, проклет себелюбец! Мислех само за себе си и за своите терзания, а забравих за теб! Не те оставих да се сбогуваш с нея! Можеш ли да ми простиш? Не можеш, разбира се! Ей, спрете! Връщаме се!

Митя едва успя да го усмири.

После разбутаха Митридат насред заснеженото поле, под черното небе, кой знае къде. Той имаше чувството, че е дремнал само минутка, а Данила му казва:

— Минахме Снегири. Нататък не можем да се оправим без теб. Казвай, местни жителю, накъде да завием.

Я, те стигнали до Крестовия разклон, където единият път води за Звенигород, а другият за Троица, а оттам до Утешителное е само верста и половина. Кажи-речи, бяха стигнали. Минутка, няма що, беше спал два часа.

Веждите на Фандорин бяха в бял скреж, а от конете се вдигаше пара. Но тройката наистина беше добра, не личеше да е уморена.

— Ей натам — посочи Митридат. Наистина ли скоро ще си е у дома? И край на всички страхове, изпитания и злини! Сънят отлетя и от двете му очи. Митя се изправи на колене и започна да моли войника, който караше: — Ах, по-бързо, моля те, по-бързо!

И копитата на конете се замяркаха бързо-бързо, но сърцето на Митя биеше още по-бързо от тях.

Колко ли е сега — десет, единайсет?

В Утешителное, разбира се, отдавна са заспали. Нищо, ще се събудят. Колко ли шум ще се вдигне, викове, олелия! Мама едва ли ще се покаже — по лицето и очите й са сложени нощните компреси за свежа кожа. Но бавачката Малаша непременно ще скочи, останалите слуги също, и Ембрион ще подаде сънливата си муцуна. Най-много от всички ще се зарадва татко, естествено. Кой знае колко му е домъчняло далеч от сиянието на Петербург. Ще изскочи по халат, с навита на книжки коса, ще ръкомаха, ще плаче и ще се смее, ще го засипе с въпроси. Ах, колко чудесно ще бъде всичко!

От радостни мисли Митя слушаше Фондорин с половин ухо, а той не спираше да говори: отново се каеше за провиненията си, уверяваше го, че сега вече няма от какво да го е страх.

— За нищо не се тревожи, приятелю. Заради твоето спасение Павлина Аникитишна ще плати най-високата цена, каквато може да плати една достойна жена… — гласът на Данила трепна, премина в неразбираемо мърморене. — Замълчи, глупаче, недей да стенеш.

На кого го казва? Митя погледна приятеля си и видя, че очите му блестят от сълзи, но в този момент тройката излетя от гората, озова се на простор, там, напред се показа имението и о, чудо на чудесата! — всичките му прозорци светеха.

— Не спят! — извика Митя. — Чакат ме! Татко е усетил! С родителското си сърце!

Той изскочи от шейната, в движение, преди да е спряла пред вратата.

Като чу звънчетата, отвътре надникна някой с бяла препасана риза (да не би да е Архип, дето помага в кухнята), позна Митя, взе да охка, да се тупа по бедрата и се втурна обратно вътре.

И всичко стана още по-хубаво, отколкото Митя си го мечтаеше по пътя.

Татко изскочи в антрето не по халат, а в най-модерен, купен в Петербург сюртук. Целият накъдрен, пригладен, неизразимо хубав. И мама не беше си легнала, беше в най-хубавата си рокля, поруменяла и оживена. Погали сина си по главата, целуна го по челото. Е, брат му не дойде, но няма значение.

Алексей Воинович се държеше точно както би трябвало: и ръкомахаше, и благодареше на Господ, и сълзите му бликнаха.

— Намери се! — възкликваше той. — Ангелчето ми! Моят благодетел! О, най-щастлив от дните!

И много всякакви такива неща. Мама ги послуша малко, изпадна в умиление и накрая отиде в трапезарията. Фондорин търпеливо се гушеше в червеното си наметало и чакаше избликът на родителска любов да понамалее. Полицаите пристъпваха от крак на крак и се топлеха след студа.

Като изчака паузата в декламациите на татко, Митя задърпа Данила.

— Ето на кого трябва да благодарите, татко, за това, че ме виждате. Това е моят…

Но татко му отново си пое въздух и не пожела да слуша нататък.

— Благодаря ти, добри полицаю! Ти ми върна сина, а заедно с него и най-важното в живота! Протегни шепите си!

Фондорин с почуда протегна големите си ръце и Алексей Воинович започна да вади от джобовете си куп жълтици, като нареждаше:

— Ето, вземи! За теб нищо не ми се свиди!

Данила трябваше да подложи дланите си като паница, та златото да не се изсипе на пода. Понечи да каже нещо, но кой би могъл да надприказва татко?

Митя гледаше и само се чудеше: откъде е това богатство?

— Какво щастие, какво щастие! — повтаряше Алексей Воинович и хлипаше. — Знаеш ли, добри ми синко, че майчицата императрица изпрати да те търсят? Много й било мъчно за теб, не разбирала с какво те била обидила, защо си избягал. Но не ти е разгневена, изобщо не ти е разгневена! Попитай ме кого изпрати! Не куриер, дори не флигеладютант! Самия господин Маслов! Тайния съветник! Виждаш ли колко е загрижена за теб! И то защото ти не си просто момче, ти си любимият възпитаник на Нейно величество, държавна особа! Ах, ще ида при Прохор Иванович да го зарадвам! Току-що вечеряхме и си казахме „лека нощ“. Той сигурно още не си е легнал. Па дори и да си е легнал!

И татко му се втурна към стаята му. Значи затова не спят, разбра Митя. Защото имат висок гост от столицата.

И душата му се поласка, стана му приятно. Дали в Русия бихте намерили друго момче, заради което да изпратят на шестстотин версти началника на Секретната експедиция. Не, няма да намерите, не се и опитвайте.

— Ваше благородие — жално рече един от стражите. — Позволете ми да изляза по нужда, не изтрайвам вече.

Данила махна с ръка в смисъл „не ме занимавай“ и той не посмя да помръдне от мястото си.

— Елате, Данила Ларионович, — повика го Митя. — Ще кажа да ви настанят в кабинета на татко. Там има енциклопедия и удобен диван.

Фондорин възкликна:

— Какво благородно сърце! Да мислиш за моето удобство, след като аз едва не те погубих и не те оставих да се сбогуваш с най-добрата жена на света! Уви, приятелю, няма да мога да се възползвам от гостоприемството ти. Пребил съм един служител на закона и трябва да си понеса заслуженото наказание. Защото съм го обещал на нашите честни спътници. Мястото ми е в тъмницата.

— О, достатъчно е да кажа една дума на Прохор Иванович и полицията веднага ще ви освободи! Много важно, пребил една отрепка!

Митя вече се канеше да се втурне при Маслов, но Данила го спря.

— Не — твърдо каза той. — Не искам никакви компромиси от тоя смрадлив пес. Той е виновен за гибелта на добрите ми приятели. Заради него изгубих сина си. По-добре да не се срещам с този мръсник, инак мога да извърша ново, много по-тежко престъпление. Аз се оттеглям. Сега съм напълно спокоен за теб. С такъв придружител няма от какво да те е страх, а бъдещото ти спокойствие ще бъде осигурено от Павлина Аникитишна. Ето, върни тия пари на баща си.

Той подаде на Митя шепата злато, но момчето скри ръцете си зад гърба.

— Щом толкова лесно ти ги е дал, значи има много. Сигурно Прохор Иванович му ги е донесъл от царицата. А вие нямате нищо, ще ви свършат работа. Приемете, че ви ги давам аз, назаем.

Фондорин с трогната усмивка изсипа жълтиците в джоба си:

— Е, на всичко отгоре ми правиш и благодеяние. Да можеше да ми простиш неволните ми провинения пред теб и да ми кажеш, че държиш на мен от все сърце, тогава щях да съм напълно спокоен…

— Ако Павлина е най-добрата жена, вие Данила Ларионович, сте най-добрият мъж — убедено каза Митя. — Ако не искате да кажа на Маслов, ще кажа за вас на Нейно величество. Няма да останете дълго в тъмницата, можете да ми вярвате.

Фондорин се наведе и му прошепна:

— Че на кого другиго на този свят да вярвам, ако не на теб? Вземи, нека това ти е за спомен.

Мушна в маншета на ръкава му някаква хартия и се обърна към полицаите:

— Той ми прости! Сега съм във ваша власт!