Глава 2.

Студени дъждовни дни внезапно смениха жегата, която бе властвала в Москва през цялата първа половина на юни. Прозорците в стаята бяха широко отворени и струите дъжд, които ритмично се изливаха върху земята, току изплюваха едри капки право върху широкия, отрупан със саксии перваз. Михаил Владимирович Шоринов обичаше дъжда. В такова време го обземаха спокойствие и тиха радост.

Олга знаеше, че е най-удобно да посещава Шоринов в събота вечер — това бяха най-спокойните часове. През всички останали вечери телефонът се съдираше да звъни, прекъсваше разговора, пречеше им да се съсредоточат, разваляше настроението им. По същата причина никога не ходеше в офиса му. Само вкъщи и само в събота, когато жена му и децата бяха на вилата, а хората отлагаха деловите обаждания обикновено за неделя — по-близо до понеделника, за да не се забравят.

Тя внимателно съблече мокрия си шлифер, събу се и влезе боса в хола. Стъпалата й бяха красиви, изящни, добре поддържани, с грижливо направен педикюр и Олга никога не пропускаше възможност да ги демонстрира. Шоринов не без удоволствие огледа краката й, щедро оголени от скъсената пола на строгия костюм. Преди доста време те с Олга бяха любовници, наистина за кратко, но спомените му за това бяха определено приятни. Тя беше умна и ненатрапчива, темпераментна и невзискателна. Откак се омъжи за своя психиатричен гений, интимните им отношения приключиха и преминаха в строго делови.

— Как вървят нашите работи? — поинтересува се Олга, седна на мекото диванче до прозореца и изпружи нозе.

— Успешно. Намерихме я. Но се оказа костеливо орехче — позасмя се Шоринов. — Поиска толкова много, че сам няма да се справя. Трябва да търсим спонсор, който после ще иска своя пай.

— По дяволите! — Тя ядно удари с юмруче възглавницата на дивана. — Нима тази глупачка е наясно с ценността на архива? Та нейното образование е две отделения и три легла. Да не би някой да я консултира?

— Мисля, че не — поклати глава Шоринов. — Моят човек я проучи, смята, че просто е алчна. Че е глупачка, глупачка е, но е схванала, че щом сме положили толкова усилия да я намерим, значи цената на архива на покойния й съпруг далеч не е три рубли. С една дума в момента се занимавам с търсене на парите. Иска един милион в брой.

— Един милион! — ахна Олга. — Та тя е полудяла!

— Това е положението.

Шоринов стана и отиде до прозореца. Олга гледаше широкия му, леко приведен гръб и разбираше, че сега се решава съдбата й. Михаил от самото начало повярва в идеята и в огромните печалби от нея, но естествено не е очаквал, че разноските ще са толкова големи. Един милион долара! Та толкова пари не могат да минат и през митницата! Нима той ще се откаже, ще зареже всичко?

— Как вървят работите на мъжа ти? — глухо попита Шоринов. — Няма ли надежда да се справим със собствени сили?

— Никаква — твърдо отвърна Олга. — Вярно, сигурен е, че ще може, смята, че не е по-глупав от Лебедев. Но аз не вярвам в това. И после — нещата стават опасни. Та хората умират един след друг, вече осемнайсет души за половин година! И никакво подобрение. Просто голям късмет е, че никой от роднините не е вдигнал скандал, но късметът е до време. Страх ме е да рискувам.

— Значи се налага да търсим човек, който ще даде парите в брой там, на място. От Русия не можем да изнесем толкова, дори да ги имах. Оля, разбери ме правилно — ще направя всичко, което е по силите ми, но трябва да бъда сигурен, че това не е блъф, не е сапунен мехур. Моят риск си е мой риск, набърках се в тази работа доброволно и бях готов да рискувам свои пари. Но само свои. А тъй като сега съм принуден да се обърна към трети лица, вече ще рискувам техни пари. Ако нищо не излезе, ще бъда длъжен да върна заема. Ти разбираш ли как ще се заробя? Затова помисли още веднъж и ми кажи: със сигурност ли знаеш, че в архива на Лебедев се намира онова, което ви е нужно? Със сигурност ли знаеш, че той е разработвал именно препарата, за който сме се разбрали с теб? А не някакво лекарство против диария, да речем?

— Миша, не се съмнявай. Та ние почти успяхме. Вече имаме лакреола — препарата, който стимулира творческия потенциал, интелектуалната дейност. Препаратът е необикновено ефективен, прекрасно го знаеш, нали четеш вестници! Във всички некролози пише: Почина в разцвета на творческите си сили, буквално ден преди скоропостижната си смърт завърши най-значителното си произведение… Не си го измислям аз, това е оценката на специалистите. Но те умират, Миша, и ние не сме в състояние да го предотвратим. Именно затова ни е нужен архивът на Лебедев. Той е измислил нещо, някаква хитра подробност, ето защо в неговата експериментална група нямаше нито един летален изход.

— Добре. — Шоринов се обърна и втренчено погледна Олга, после направи няколко крачки и приближи плътно до нея. Сега се извисяваше над жената, беше надвиснал над нея, заслонил светлината, падаща от прозореца, и за някакъв миг тя изпита страх, почувства се слаба и зависима. — Ще намеря пари, за да откупим архива от вдовицата на Лебедев. Но ти трябва да ми обещаеш…

— Всичко, каквото поискаш — веднага отвърна тя.

— Не бързай, Оля. Трябва да знаеш, че тъй като става дума за много пари, винаги са възможни усложнения и неприятности. Не е изключено да се наложи да настаним някого във вашето отделение. Разбра ли ме?

— Да — едва чуто прошепна тя, без да откъсва очи от лицето на Шоринов.

— Как ще лъжеш мъжа си, дали ще лекуваш хората в клиниката, или ще донесеш препарата на мен — това не ме интересува. Може да ми потрябва твоята помощ и ти ще трябва да ми я окажеш. Ще бъдеш съучастничка, а може би и изпълнителка. А сега помисли още веднъж. Съгласна ли си? Струва ли си да го направиш?

— Да — отговори тя дрезгаво и тихо. Окашля се, въздъхна дълбоко и отново повтори, високо и отчетливо: — Да, съгласна съм.

На другия ден, в неделя, Михаил Владимирович Шоринов седеше на една маса с човека, който му се падаше роднина и от когото смяташе да поиска пари за откупването на архива на Лебедев. Но за да получи тези пари, той трябваше да обясни на роднината си как стоят нещата.

А нещата стояли така: някога в научноизследователската лаборатория на един от секретните заводи работел Василий Василиевич Лебедев, който изобретявал чудодейни балсами, премахващи за броени минути ревматични болки, главоболие, махмурлук, умора, безсъние, стрес. Един от тези балсами за две седмици спирал катастрофален косопад, друг само за месец лекувал много кожни болести, трети мигновено елиминирал всички видове алергични реакции, а те били общо пет. Балсамите се произвеждали в същия завод, но в много ограничени количества — само за управляващия елит. Но методиката, прилагана от Лебедев за съставянето и производството на балсамите, разкривала доста широки перспективи и Василий Василиевич продължавал да работи в тази насока. Лошото обаче било, че той работел не по плана за научноизследователската работа на лабораторията, а в свободното си време — вечер и в почивните дни, по собствена инициатива. Следователно каквото и да изобретял, заводът нямал никакви права над съответното изобретение. Ако той работел по плана на лабораторията, неговите разработки щели да бъдат служебен продукт и да принадлежат на организацията, в която Лебедев се водел на щат. А онова, което бил направил вкъщи — в свободното от основната си работа време, принадлежало само нему.

А Лебедев разработвал нов балсам, който влияел благотворно на творческите способности и на интелектуалната дейност изобщо. Естествено — ако имало на какво да влияе. От неговия балсам човекът не ставал по-умен или по-талантлив, отколкото е бил. Но пък ако у човека имало нещо, то се разкривало докрай. Василий Василиевич очевидно не бил наивен и доверчив и прекрасно разбирал, че ако работи върху препарата си в лабораторията, при успешен резултат веднага ще му отнемат балсама, а той ще получи някаква жалка премийка в края на тримесечието. Ето защо работел вкъщи, с примитивни средства — бил си направил минилаборатория в стаята, а резултатите изпробвал върху свои близки приятели и роднини. И върху себе си естествено. Резултатите се оказали смайващи и информацията за това изтекла. А Лебедев взел, че умрял. Както е прието да се казва — в разцвета на творческите си сили, на шейсет и осем годишна възраст. И това се случило преди около две години. Няколко месеца след погребението му младата вдовица заминала да живее в Западна Европа, като взела със себе си целия архив на своя съпруг.

В Москва се оформила група ентусиасти, които решили да повторят пътя, изминат от покойния учен. Първо издирили онези приятели и роднини на Лебедев, върху които той бил изпробвал изобретението си. Те разказали, че ученият използвал два от петте официално произвеждани балсама и добавял към тях още нещо, някакъв друг препарат. Кои точно от петте — не помнели, не били обръщали внимание, но шишенцата били заводските, с етикетите, на които с едри червени букви пишело Балсам на Лебедев. Групата ентусиасти усърдно се хванали на работа, снабдили се с всичките пет разновидности на балсама на Лебедев и започнали да експериментират с тях. Първите резултати били обнадеждаващи. Били намерени двата балсама, които давали основата, и с пълна пара се търсела третата съставка, която в тишината на апартамента си бил изобретил Василий Василиевич. И в това отношение били постигнати определени успехи, бил създаден препарат, който те нарекли лакреол, но… Необходимият ефект бил получен, пациентите обаче умирали — такава една неприятност. И за да се сложи край на тази неприятност, трябвало да се вземе архивът на Лебедев от неговата вдовица. Те намерили вдовицата, уговорили я да даде архива, но тя поискала за него страшно много пари. Всъщност това бил проблемът. От друга страна, нямало никакво съмнение, че новият препарат ще донесе огромни печалби. Производството му щяло да бъде евтино, защото в основата му лежали балсами, чието изготвяне вече отдавна било рутинно и нямало да изисква нови инвестиции, освен за закупуване на суровината. Нещо повече — във връзка с промяната в условията на държавните заеми заводът, произвеждал балсамите на Лебедев, бил разсекретен и превърнат в акционерно дружество, а в момента негов пълновластен стопанин бил не кой да е, а самият Михаил Владимирович Шоринов. Никой друг не притежавал лиценз за производството на балсамите на Лебедев, тъй че нямало опасност от конкуренция. Цената на новия балсам щяла да бъде изключително висока, но въпреки това хората щели да го купуват — нямало къде да вървят. Щели да го купуват с литри майки на абитуриенти, които не биха допуснали чедото им да бъде скъсано на конкурсните изпити за института и да го грабнат в казармата. Научни работници, хора с творчески професии, студенти пред сесия — всички, всички щели да го купуват. Дори портиерите. Всеки щял да храни надеждата у него да се пробуди Пикасо или Айнщайн.

— Колко? — попита кратко роднината на Шоринов.

— Тя иска един милион долара. Но в брой, и то там, зад граница. Оттук не мога да изнеса толкова.

— В коя страна?

Михаил Владимирович беше твърде предпазлив, за да каже на роднината си страната, където живееше вдовицата на Лебедев — Вероника. Роднината беше богат и могъщ — като нищо би могъл да откаже на Шоринов и да свърши работата сам. Ако архивът на Лебедев попаднеше в неговите ръце, той също би намерил възможност да изготвя препарата. Ето защо Шоринов не му каза истината. Нещо повече — той скри от скъпия си калеко и обстоятелството, че Вероника Лебедева вече изобщо не е Лебедева, тъй като се е омъжила за австрийския гражданин Вернер Щайнек. Не беше нужно той да знае нито къде живее вдовицата, нито как се казва сега.

— В Холандия.

— Значи парите в брой трябва да бъдат в Холандия, така ли?

— Не е задължително. Достатъчно е да бъдат в коя да е страна от Европейския съюз, а аз лесно мога да намеря хора, които без проблеми ще пренесат банкнотите през всички граници.

— За кога ще трябват парите?

— Колкото може по-скоро, докато вдовицата не е решила друго.

— Какво ми предлагаш?

— Двайсет процента. Ще взема от вас назаем един милион долара с двайсет процента месечна лихва.

— Трийсет и пет! — отсече роднината.

— Ама моля ви се, калеко! — плесна с ръце Шоринов. — Как може трийсет и пет! Та така само след три месеца дългът ми ще се удвои! През това време едва ще сме започнали производството.

— Ами тогава ще се наложи да действаш по-чевръсто — позасмя се богатият му роднина. — Добре, нека се разберем така. Давам ти парите за четири месеца срещу двайсет и пет процента. След четири месеца ще трябва да ми върнеш два милиона. Ако не успееш, получавам дял от печалбата. Трийсет процента в течение на първата година, а после ще видим. Така че в твой интерес е да побързаш, инак ще те оскубя като пиле. Обади ми се утре вечер — ще ти кажа къде и кога ще получиш парите. Това е, Миша, свободен си.

От дома на своя роднина Михаил Владимирович излезе, облян в пот и с лудо блъскащо сърце. Боже мой, как се заробва! Ами ако Олга е сгрешила и в архива на Лебедев липсва онова, което им трябва? Ако не успеят да разгърнат производството за четири месеца? Ако… ако… Дявол да го вземе този кожодер! Но все пак поне обеща парите.

На следващата вечер Михаил Владимирович получи информацията — с кого трябва да се свърже, за да получи парите в чужбина. Калеко му даваше милиона на място, за да не рискува да пренася доларите през граница.

До този час Михаил Владимирович вече бе взел решението си. Ако всичко мине успешно, той ще може да върне парите на роднината си само след седмица, дотогава лихвата ще е нищожна — такава сума Шоринов можеше да си позволи.

Вероника Щайнек, която доскоро бе носила фамилното име Лебедева, проклинаше деня и часа, когато бе решила, че в Русия живее зле, а в чужбина ще се чувства много по-добре. Защо ли, по дяволите, реши така? Сега вече не можеше да си спомни — дали го бе прочела в книгите, или приятелки й бяха казали, — но тя още от дете живееше с това убеждение. При това неизвестно защо никой не й бе обяснил, че в чужбина живеят добре само хората с пари, а имаш ли пари, и в Русия се живее съвсем нормално.

Тя се запозна със симпатягата Вернер Щайнек, когато Василий Василиевич беше още жив. Щайнек често идваше в Москва, работеше във фирма, която имаше няколко представителства в Русия, и при всяко свое посещение канеше Вероника в хотела си, водеше я на вечеря, глезеше я в леглото и й задаваше дежурния въпрос: „Ще се омъжиш ли за мен?“ Вероника се гледаше в огледалото и живееше с абсолютното убеждение, че Вернер е покорен от нейната неземна красота и неустоима сексуалност. Нали именно това постоянно й повтаряше нейният стар съпруг Лебедев, мъж от заслужил по-заслужил, лауреат на куп различни награди, професор, почетен член и така нататък. Кой, ако не той, разбираше от жени, щом бе избрал измежду многото желаещи нея — медицинската сестра от физкултурния диспансер Вероника! Щом я бе избрал, значи тя наистина е по-добра от всички издокарани с кожени палта интелектуални, стръвно възмечтали за съпруг наскоро овдовелия представителен белокос Лебедев.

Когато се запознаха, Вероника беше на двайсет и три години, а Лебедев — на шейсет и две, но би сложил в малкия си джоб много младежи. Строен, мускулест, със стегнати крака, които неуморно отхвърляха километри бързо ходене, с грива от снежнобяла коса над високото чело, с орлов нос и святкащи очи, той не жалеше комплименти за дамите, целуваше ръце и беше обект на мечти за онези от тях, които искаха да се омъжат не само сполучливо, но и красиво. Защото знайно е, че можеш да си намериш богат, преуспяващ мъж и да го ожениш за себе си, но често след това се оказва, че животът край него се е превърнал в гадост, унижение, отчаяние и изобщо — в ужас. Често можеш да уцелиш такъв, дето да те е срам да се покажеш с него пред хора. А бракът с Лебедев обещаваше да бъде приятен във всяко отношение, а най-важното — кратък, като се има предвид разликата във възрастта.

Василий Василиевич се озова в диспансера, където работеше Вероника, заради травма, получена при игра на волейбол. След една година те се ожениха и младичката медицинска сестра беше напълно доволна от брака си, защото получи всичко, което бе очаквала, от съжителството с шейсет и три годишния Лебедев. Единственото, което той не можеше да й даде, беше живот в чужбина. Василий Василиевич категорично отказваше да емигрира, като твърдеше, че и тук се чувства прекрасно. Ето защо, след като живя известно време като съпруга на заслужилия и известен учен, Вероника започна да се замисля за нов брак — този път с чужденец, а младият, чевръст Щайнек беше изключително подходящ за целта. Вероника вече бе започнала да съставя план как ще започне делото за развод със стария професор, та да пипне солидна част от имуществото, което той бе натрупал много преди запознанството им, когато въпросът се реши от само себе си. Василий Василиевич почина внезапно и остави младата вдовица на произвола на съдбата и на острите зъби на двете си големи дъщери от първия брак и техните семейства, които естествено претендираха за наследство и не можеха да понасят новата женичка на баща си. Вероника се оказа недостатъчно силна и зъбата, за да посрещне достойно това предизвикателство и да захване битка с хора, които бяха и по-възрастни, и по-опитни, и по-злостни от нея. Предаде се без бой, като се утешаваше с факта, че и без това щеше да се омъжи за Щайнек и да се махне оттук през девет земи в десета. Така и стана. Когато научи, че Вероника е овдовяла, австрийският бизнесмен страшно се въодушеви, незабавно сключи с нея брак в Москва и след половин година, щом приключиха с всички формалности, я заведе в своето градче Гмунден, разположено на рядко живописно място на брега на езерото Траун, в подножието на Алпите.

Разочарованията дойдоха веднага. Първо, това не беше бляскавата Виена и дори не Залцбург (слабо образованата Вероника просто не знаеше други австрийски градове), а някакъв си затънтен Гмунден. От живота в Русия тя беше убедена, че съществуват само Москва и Питер, а всичко останало е периферия, провинция, откъдето към тези градове са се устремили куцо и сакато. И през ум не й минаваше, че нещата могат да стоят и другояче, че на Запад големите градове се различават от малките само по размери, както и по шрифта, с който имената им се нанасят на географските карти. Нивото на живота и комфорта там навсякъде е еднакво — имаш ли пари, получаваш каквото душата ти иска. Но с тази мисъл трябваше да свиква тепърва, а в началото Вероника се чувстваше ужасно потисната, задето бе напуснала столица, а се бе озовала едва ли не на село.

Второ, оказа се, че Щайнек не е никакъв едър бизнесмен, а дребен служител, момче за всичко, което бяха изпращали в Москва далеч не за водене на преговори, а за изпълнение на различни поръчения, които не изискват висока квалификация. На това място Вероника би трябвало да се замисли откъде ли новоизпеченият й съпруг има толкова пари, след като не е крупен бос от финансовия свят. Но тя не се замисли, защото знаеше твърде малко за живота в чужбина, и то предимно хубави неща: там всички са богати и имат всичко, банкнотите растат по дърветата, а за благосъстоянието на всеки член на обществото се грижи държавата, която изплаща пенсии и помощи за безработните, с които човек спокойно може да съществува, без да страда от недоимък.

Трето, много скоро се разбра, че модата на руските съпруги, благодарение на която Вероника бе успяла да пипне своя Щайнек, има много стабилна основа. От една страна, рускинята можеш да я заключиш вкъщи, а именно в кухнята и детската стая, без да й даваш нищо в замяна. Обикновено те не знаят езика, тъй че не се заобикалят с приятелки, никъде не се шляят, не канят никого вкъщи и изобщо ги е страх от всичко. Не си търсят правата, защото в Русия не са имали кой знае какви права, а пък и хабер си нямат какви са правата им тук. Можеш да ги избудалкаш като две и две четири. Можеш да не се прибираш, можеш да нощуваш, където си искаш, да се напиваш, да не даваш пари — те всичко ще изтърпят. Защото каква полза да вдигат скандали, след като няма къде да вървят! Добре, ще тръшнат вратата, ще си тръгнат, а после какво? Няма мама и тате, тук не е прието да се преместиш при приятелка, това не ти е Русия, където хората съжаляват унижените и оскърбените и им помагат, не — тук цепят на две всеки залък, всяка порция месо, всяка таблетка аспирин. С какво ще живеят? Да работят? Като какви? На кого на Запад са потрябвали руските им дипломи? Остава неквалифицираният труд, но и за него кандидати колкото щеш — студентите и учениците винаги са готови да поработят в свободното от учене време. Ще поизмие опърничавата съпруга някоя и друга чиния нощна смяна, ще поизпере някоя и друга купчина мръсно бельо в бедняшки хотел — па ще дотърчи обратно при мъжа си. Каквото и да си говорим, Русия е изостанала страна, нецивилизована, малко жени успяват да се нагодят към западните порядки, да ги усвоят правилно и да си уредят нормален живот.

Но, от друга страна, Русия, макар и нецивилизована, все пак е европейска страна. И жените в Русия са красиви, с европейска външност. В леглото с тях е интересно, а в кухнята — безопасно, което също е от значение. Та нали по света има много изостанали страни, човек може да си докара съпруга и от Корея, и от Виетнам, и от Монголия, и от Зимбабве. Но знаеш ли с какво ще те нахрани такава, техните кулинарни традиции са съвсем различни, току-виж, сготвила ти нещо, от което после цяла седмица ще те свива корем и задникът ти ще залепне за тоалетната чиния. Покорни и безпомощни жени домашни помощнички сега се намират само в Азия и Африка, но те твърде много се различават от европейците и по култура, и по традиции, и по бит. Знае ли човек на какво ще се натресе… Тъй че съпруга от Русия е оптималният вариант. Ще си кротува, няма да се обажда, за нея са достатъчно и малко пари, може и да не й се обръща много внимание — няма къде да върви. А и дечица ще народи с европейска външност, а не млечношоколадови или с дръпнати очички.

Съвместният живот със съпруга австриец радва Вероника точно две седмици, после тя се оказа сама в къщичката, насаме с твърде ограничена сума пари, с които й предстоеше да върти домакинството през цялата започваща седмица. Вернер й каза, че ще й дава пари всеки понеделник и ще иска писмен отчет за всеки похарчен шилинг, тъй че тя да не забравя да събира касовите бележки и да си записва разходите. Освен това се оказа, че Щайнек ходи в командировки не само в Москва, ето защо ще отсъства доста често и за дълго време.

Първият скандал не закъсня. Вероника беше сама вкъщи, когато на вратата се почука. На прага застана приятен младеж с бележник в ръка. Вероника не знаеше немски, в училище беше понаучила криво-ляво английския, с Вернер успяваха да се разбират на някаква чудовищна смесица от лош английски и съвсем приличен руски, който владееше мъжът й, а от думите на младежа тя разбра, че става дума за участие в почистването на улицата. Помисли, че това е нещо като съботник и с мила усмивка отказа. Младежът също се усмихна лъчезарно, драсна нещо в бележника си, извъртя един комплимент по повод красотата й и си тръгна. А в края на седмицата Вернер нахлу в кухнята с побеляло от ярост лице, размахал някакво листче.

— Какво бе, толкова ли беше трудно да си размърдаш задника и да пометеш улицата?! — закрещя той. — Заради твоя мързел съм принуден да плащам и тези сметки! Повече да не се случва! Всяка сутрин — метлата в ръцете и на улицата!

Оказа се, че за чистотата на тротоарите носят колективна отговорност собствениците на къщите, разположени на улицата, и всеки собственик е длъжен ежедневно да почиства определен участък пред дома си. Ако ли собствениците по някаква причина не могат или не желаят да го правят, общинските власти организират почистването на улицата или на част от нея, но за работата на държавните чистачи представят сметка на стопанина, пред чиято къща не е било почистено. Щом не искаш да метеш, няма да метеш, никой не те принуждава. Но тъй като улицата трябва да бъде чиста и спретната, ще внасяш в общинския бюджет парички за заплащането на чистачите. Не искаш ли да плащаш — ще метеш. Справедливо.

На следващия ден, хванала метлата и лопатата, събирайки от тротоара чуждите фасове и опаковки от дъвка, Вероника с огорчение си помисли, че само преди половин година беше професорска съпруга. Това огорчение стана първата, все още малка крачка по пътя й към разкриването на една неприятна истина, а именно: че решението й да замине с Щайнек е било грешка.

Но както се казва — това беше само началото. Първата крачка беше малка и плаха, а после процесът на проумяването на истината се задвижи с главоломна бързина. Финалният скок по този трънлив път бе направен след още половин година, когато арестуваха Вернер за участие в контрабанда на оръжие от страните на Латинска Америка в Русия и той влезе в затвора — стабилно и задълго. И то толкова стабилно, че властите конфискуваха на практика всичките му авоари. И Вероника Щайнек остана сама. Е, разбира се, не съвсем сама — с къщичката, мебелите и колата.

Като поразмисли върху създалата се ситуация, тя разбра, че за нея има два пътя: или да се върне в Русия, или да се приспособи към тукашния живот. От Гмунден до Виена са над двеста километра, да ходиш ден през ден в посолството значи да се разориш от купуване на бензин. Вероника все пак направи един опит, но там простичко й разясниха, че съпруга на престъпник, осъден за контрабанда на оръжие в Русия, едва ли ще бъде приета с отворени обятия в същата тази Русия. За да получи разрешение за влизане в страната, ще трябва да хвърли много сили и време. Както и пари.

Вероника имаше много време, обаче със силите и с парите нещата стояха по-зле. Трябваше да започне работа, за да не умре от глад. Спомни си за дипломата си на медицинска сестра и отиде в разположената на брега на езерото клиника, специализирана за лечение на деца с белодробни заболявания.

— Имате ли опит в работата с деца? — попитаха я в клиниката.

— Не.

— Имате ли опит в работата с пациенти с белодробни заболявания?

— Не.

— Може би сте работили в операционни — при опериране на бели дробове?

— Не…

— Тогава на какво разчитахте, за да дойдете тук?

— Помислих си, че може би лечебна физкултура… — глухо смотолеви Вероника.

— Вашата диплома на инструктор по лечебна физкултура не означава нищо за нас. Бихме могли да ви предложим място на възпитателка, но вие не сте работили с деца. Освен това немският ви език все още е много лош, така че и не мечтайте за възпитателска работа. Не разбирате от белодробни заболявания — значи не можете да бъдете сестра в нашата клиника. Единственото, което бихме могли да ви предложим, е да работите като чистачка-санитарка. При тази работа знанието на езика не е задължително, а и диплома не е необходима.

Санитарка! Да изнася подлогите. Да мие пода. Да събира мръсното бельо. Боже мой, само преди година тя беше съпруга на професор, известен учен, лауреат и почетен академик! Как се докара до това положение?

Какво пък, каза си Вероника Щайнек-Лебедева, щом съм се докарала до това положение, трябва да започна да се измъквам от него. Помощ отникъде няма да дойде — ще трябва сама.

Съгласи се да работи като санитарка. Заплатата беше мизерна, работата — изтощителна, но във всичко това имаше един голям плюс. На персонала, работещ на плаващо работно време, се предоставяше служебно жилище: на територията на клиниката бе построена отделна пететажна сграда с малки, но удобни и уютни апартаменти. Наемът за тези жилища беше умерен, още повече че болшинството медицински сестри, възпитателки и санитарки живееха в тях по две — по три. Администрацията на клиниката правилно бе преценила, че не може да се иска от младшия медицински персонал да имат собствени коли, а тъй като всяка служителка трябва да се придвижва сама до и от служебното си място, при плаващото работно време постоянно ще изникват проблеми със смените. Както и да разбиват денонощието на три смени, все някоя ще трябва да идва и да си отива вечер или нощем. Знае ли човек какво може да се случи на жена, която се прибира нощем с такси или пеша! А и закъсненията в такива случаи са неизбежни. Тъй че нека всички желаещи да живеят до клиниката, на охраняваната територия. А която не желае, тонът спрямо нея ще бъде друг. Само да опита да закъснее — дори с половин минута!

Вероника пренесе в служебния апартамент багажа си, а къщата даде под наем. Не бяха кой знае колко пари, вярно, но все пак… Смяташе да харчи само част от тези пари, останалите реши да спестява и да започне малко по малко да гради собствения си живот в тази чужда страна. И през ум не й минаваше да чака освобождаването на Вернер от затвора. Беше му сложила голям дебел кръст. С оформянето на развода Вероника не се занимаваше по една-единствена причина — това щеше да глътне пари.

Преди два месеца я беше намерил някакъв тип, който се бе представил като Николай Первушин. Трябвали му книжата на покойния й съпруг Василий Василиевич Лебедев, които Вероника бе изнесла от Русия единствено от злоба — за да не ги получат алчните му щерки. Тези книжа не трябваха и на нея самата, тя дори не ги беше извадила от кашона, с който бе пренесла багажа си. Ето я — това е вълшебната Жар птица!, радостно си бе помислила Вероника. Щом е хвърлил толкова усилия, за да я намери, щом се е довлякъл в далечния Гмунден за тези книжа, значи ще плати толкова, колкото тя му поиска. Поиска един милион долара. И непременно в брой!

— Вие вниквате ли поне малко в това, което говорите? — недоумяващо я попита Первушин. — Най-голямата банкнота е от сто долара, пачката съдържа сто такива — това прави десет хиляди. Един милион е сто такива пачки, схващате ли колко място биха заели?

— Не ме интересува. — Тя упорито поклати глава. — Трябват ми в брой.

— Защо? Кажете — за какво ви са? Къде ще ги денете? Та те трябва да се скрият, инак ще представляват опасност. Ами че вас ще ви оберат още първата вечер!

— Няма да ме оберат. Или плащате в брой, или няма да получите архива на мъжа ми.

— Но разберете — настояваше Первушин, — не казвам, че искате прекалено много — вие определяте цената и ние се съгласяваме с нея. Ще получите вашия милион. Но в брой?! Та това извънредно много усложнява нашата задача. Мислите ли, че от Русия може да се изнесе такава сума? Ако си търсите проблеми, то си е ваша работа. Нека ви ограбят, нека дори ви убият, щом това не ви интересува. Но с настояването си да получите парите в брой рискувате да ни задържат на митницата и да ни ги вземат. Тогава със сигурност няма да получите нищо. Това ли искате?

— Изразих се ясно: искам да получа един милион долара в брой и лично, със собствените си ръце, да ги внеса в банка. Само тогава ще бъда спокойна.

— Не ви разбирам — разперваше ръце Первушин. — Какво значение има за вас кой ще внесе парите в банка — лично вие или някой друг, който просто ще ги прехвърли на вашата сметка? Хайде обяснете ми — защото явно съм глупав — каква е разликата и може би ще се съглася, че изискването ви е справедливо.

— Аз не вярвам на никого — каза му Вероника накрая. — Къде са гаранциите, че няма да ме измамите? Виждам ви за втори път в живота си, не знам нищо за вас. Защо трябва да ви вярвам? Ще ми покажете някаква хартийка, на която ще пише нещо на немски, и ще ми кажете, че това е документ, потвърждаващ, че сте прехвърлили парите на моята сметка. А в действителност ще се окаже, че това е известие от телефонната централа за просрочено плащане. И аз като идиотка ще се завтека с тази хартийка в банката, а там ще стана за посмешище. Дори няма да разбера какво ще ми обяснят.

— Ама вие изобщо ли не знаете езика? — смая се Первушин. — Как се справяте?

— Е, справям се криво-ляво — отговори Вероника, без ни най-малко да се смути. Тя бързо бе отвикнала да се смущава, след като бе осъзнала, че от уважавана съпруга на изтъкнат учен се е превърнала в нископлатена санитарка, при това омъжена за престъпник. — Така, на битово ниво, за работата и за магазините — знам достатъчно. Но само по слух. Не мога да чета, нищо не разбирам.

— Ами учете! Купете си учебници и учете езика. Човек не може да живее в една страна, без да знае езика й. Наистина могат много лошо да ви метнат — посъветва я Николай.

— Опитвах — призна тя. — С учебници не става, нямам наклонност към езици, още в гимназията учителите ми го казваха. А да наемеш преподавател е скъпо — не мога да си го позволя. Засега — после ще видим. Така че, Коля-Николай, сам виждате — нямаме друг избор. Ще взема само пари в брой. Нещо повече — имам допълнително условие. Напълно сте прав — да държа такава сума вкъщи е опасно и неразумно. Освен това вие можете да ми пробутате и кукла, и фалшиви банкноти, които аз не мога да отлича от истинските. А къде ще ви търся после, ако се окаже, че нещо не е в ред с парите? Затова ще постъпим по следния начин: вие докарвате парите, двамата се качваме в една кола и отиваме в различни банки. Влизаме в банката, откриваме сметка, внасяме пари в брой, касиерът проверява всяка банкнота — той си има специална машинка за това. После в следващата банка — докато внесем цялата сума. В последната банка вие получавате книжата — те ще са предварително поставени в сейф там.

— Какво пък, разумно е! — не можа да не се съгласи Первушин. — А сега да поговорим за моите гаранции. Как мога да бъда сигурен, че ще ми дадете всички книжа на съпруга си, а няма да извадите от тях именно онова, заради което купуваме всичките тези вехтории? Доколкото разбирам, архивът е огромен, състои се от десетки папки. Да не искате да ми кажете, че в последната банка с вас ще седнем един до друг и ще започнем внимателно да четем всичко наред? И после, ако се окаже, че документите, които ни трябват, са изчезнали, какво ще правим? Нали парите, целият милион, вече ще са във вашите сметки, вие преспокойно ще ме благословите до девето коляно по майчина линия и ще ми кажете, че и понятие си нямате какво е станало. Че получавам това, за което съм платил.

— И вие сте прав.

Най-сетне Вероника си позволи да се усмихне. Този Первушин й харесваше. Беше като оживяла картинка от любовен роман — точно копие на героите любовници. Когато попаднеше на такива описания в дадена книга, Вероника си мислеше, че това е плод на писателска фантазия, защото мъже с подобна външност просто не съществуват. Висок, добре сложен, с черна коса, с изваяни черти на лицето и с огромни светлосини очи — не тъмносини, което се случва доста често, а точно светлосини. Такъв цвят Вероника бе виждала само на екрана на компютъра, когато леко намалиш яркостта. И формата на тези сини очи бе издължена и необикновено красива.

— Можем да направим следното. Вие сега ще седнете и ще прегледате целия архив. Ще номерирате листовете, които представляват интерес за вас, и ще сложите подписа си. Ще ги приберем в отделна папка. Тогава на последния етап всичко ще бъде по-лесно. Ще отворите папката, ще проверите номерацията на листовете и подписа си — и готово.

— Не, не е готово — възрази Николай. — Внасяме парите във вашите сметки, а на последния етап се оказва, че не всички листове, на които съм се подписал, са налице в папката. Номерацията не ме спасява. Просто някои листове липсват. Вие ще ми кажете, че не сте отваряли папката и не сте вадили нищо от нея. И колкото и аз да беснея, на този етап вече нищо не може да се направи. Парите са у вас. Как ще постъпим тогава?

— Добре — предаде се Вероника. — Няма да поставям папката в банков сейф. Още на тръгване ще я взема със себе си, вие ще проверите листовете и едва тогава ще поемем към първата банка. Но папката ще остане у мен, докато не внесем всичките пари.

Така се разбраха. По уговорка с наемателите на нейната къщичка архивът се съхраняваше в мазето, защото тя нямаше къде другаде да го сложи. Двамата с Первушин отидоха за папките и ги занесоха в служебния й апартамент. За щастие момичето, с което Вероника живееше тук, беше на дежурство. Довлякоха големия кашон в стаята на Вероника, после тя отиде в кухнята да вари кафе, а Николай седна на пода и подреди около себе си всички книжа. В стаята нямаше голяма маса, а малката, поставена до дивана, вършеше работа, колкото да си сложиш чашата с чай или книга. По навик, внесен от Русия, Вероника се хранеше в кухнята.

Докато водата се затопляше на печката, тя успя да прескочи до банята, да се измие и да се преоблече в нещо, съблазнително разтварящо се при всяко движение. За пръв път през последната година, изминала от арестуването на мъжа й, младата жена почувства, че иска мъж, иска го абсолютно безразсъдно, ирационално — не някой конкретен, който й харесва, а мъж изобщо. Кой да е! Ако ще и първият срещнат! Такова силно, неперсонифицирано желание се бе пораждало у нея навремето само при гледане на хард порно на видео. Всъщност Вероника разбираше, че желае именно този синеок красавец Николай Первушин, но тъй като цяла година не е правила секс, разпалила се е толкова силно, че сега вече й е все едно с кого ще си легне, стига да е мъж.

Огледа се критично в голямото огледало в антрето. Годината изнурителна работа и постоянното недояждане се бяха отразили на външността й — бяха добавили бръчици и бяха отнели част от блясъка в очите й. Но въпреки това все още много си я биваше за нейните трийсет и две години. Слава богу, дори най-тежкият живот не прави краката по-къси, те все така сякаш започваха от раменете. Вярно, гърдите бяха леко поувиснали…

Това, че Николай седеше на пода, беше много добре. Той се оказа нормален мъж, отчетливо реагиращ на красива жена, която при това го е харесала. Но поведението му се стори на Вероника малко странно. Той я подръпна за ръката, сложи я да седне до него на пода, прегърна я през раменете и започна да я гали с едната ръка, докато с другата поставяше знаци в ъглите на страниците. С една дума — сякаш казваше: Рожбе, оценявам твоя порив, и ти много ми харесваш, но работата е на първо място. Вероника се накани да се обиди, но после си спомни, че все пак става дума за един милион долара. Боже, боже, какво й стана, толкова й се дощя да се чука, че дори забрави за парите! Сумата беше достатъчно голяма, та Вероника да се стегне и да отхвърли похотливата омая. Тя стана и се премести на дивана, като сложи на масичката чашата с кафе. Настани се по-удобно, подложи под гърба си малките възглавнички и се зае с кафето, като крадешком разглеждаше Николай. Не, дума да не става — той е дяволски красив! Вярно, не би било зле да го свали, но сигурно не бива да се увлича, когато става дума за цял милион. После може да започне да се пазари, да я моли да намали цената: щом са станали любовници, значи са си близки и тъй нататък…

Николай чете дълго книжата на Василий Василиевич и Вероника не забеляза как бе задрямала: предишната нощ бе работила и не бе успяла да поспи след това. Най-сетне той грижливо подреди всички папки, завърза копринените шнурчета и стана.

— Ето, подбрах триста и няколко страници — това е, което ни е нужно. Номерирах ги и се подписах на всяка страница. Имаш ли празна папка?

Вероника кимна и донесе папка.

— Скрий я някъде и не я показвай на никого — помоли Николай на сбогуване. — Не дай си боже да изчезне дори една страница — и край на твоите пари! Материалът е ценен само цялостно, в комплект.

Едва сега забеляза, че той е преминал на ти. Какво ли означава това? Готовност да откликне на порива й? Или с поведението си, с ясно показаното си желание тя автоматично се е прехвърлила от категорията на достойните, уважавани дами в категорията на евтините и достъпни мацки?

— Искате ли още кафе? — попита го подчертано любезно.

— Не, благодаря. Чуй ме, Вероника, ти си много красива жена и ако ми позволиш, предлагам да се върнем на тази тема, след като приключим с деловата работа. Ще се прибера в Русия, ще докладвам на съдружниците си твоите условия, после ще ти съобщя тяхното решение. Ако те се съгласят да ти платят толкова, колкото искаш, ще дойда за окончателното приключване на сделката. И тогава ще помислим за още една чашка кафе. Съгласна ли си?

— Да.

Тя се постара да се усмихне, но почувства как в ъгълчетата на очите й бликват сълзи. Вероника дори се изненада от тази си реакция. Защо й се доплаква, когато гледа тези невероятни сини бадемови очи, сякаш слезли от икона? Защо й се доплаква при мисълта, че тези красиви ръце с дълги пръсти няма да я прегръщат? Нима, защото цяла година е сама? Безобразие, помисли си тя, работата си е работа, но трябва да се погрижа и за себе си! Веднага ще си хвана някого. Впрочем кого ли мога да си хвана? Нисшият медицински персонал може да разчита само на санитарите, електротехниците и санитарните техници, които работят в клиниката, както и на градинарите и механиците от гаража. Трябва по-внимателно да огледам този контингент: може да успея да намеря нещо не толкова отблъскващо, без да е обвързващо — като здравна терапия, но не по-често от два пъти седмично.

Вероника затвори вратата след Первушин, върна се в стаята си, трескаво преглътна и вече се канеше да се остави на слабостта си и да се разплаче, когато отново си спомни за парите. Седна на дивана, взе от масичката огледалцето и започна внимателно да се вглежда в отражението си, като си повтаряше: „Скоро ще бъда богата. Скоро ще приключа с тази идиотска клиника, с тази идиотска работа, с този идиотски апартамент и с тази идиотка — съседката. Ще забравя всичко това — като кошмарен сън. Ще започна всичко отначало. Ще оформя развода си с Вернер, ще си купя малка, уютна къщичка, ще си наема учител, ще науча този проклет немски и ще живея като всички. Може би ще успея отново да се омъжа — този път по-сполучливо. Само дано нещата със сделката се подредят, само дано не се провалят…“

Минаха два месеца, които се сториха на Вероника двайсет години. През тези два месеца Николай идва още два пъти, за да уточни някои подробности от сделката. И двата пъти втренчено поглеждаше Вероника и й напомняше за чашката кафе, която бяха отложили за после. През това време Вероника вече се бе успокоила, намерила утеха в прегръдките на симпатичен луничав електротехник, който се бе оказал точно такъв, какъвто го бе търсила — неотблъскващ и необвързващ. Тя вече не примираше, щом погледнеше светлосините очи на Первушин, но мисълта, че не му е безразлична и че той не забравя за отложената чашка кафе, я топлеше. Когато сделката приключи, тя с голямо удоволствие ще изпие с него това проклето кафе. Охо, тогава ще види той класа! Друго може би не, обаче на изискания секс беше голяма майсторка и не знаеше що е умора. Беше преминала голяма и солидна школа под вещото ръководство на професор Лебедев, дума да няма — нищо, че беше стар, от друго поколение. Експерти и любители е имало във всички времена и възрастта няма нищо общо с тази работа. В коя епоха например е живял Калигула…

Най-сетне преговорите приключиха. Николай пристигна в Австрия за трети път и й се обади по телефона от Виена. Тъй като в мъничкия Гмунден нямаше достатъчно банки, в които да внесат милиона на части и това да не бие на очи, решиха да проведат операцията във Виена. Но понеже нито Николай, нито Вероника познаваха града достатъчно добре, за да се ориентират лесно в него, Николай предложи да си определят среща на място, където би било невъзможно да се загубят. Разбраха се Вероника да излезе на автострадата, свързваща Залцбург и Виена, да стигне по нея до Амщетен, след това до завоя за Визелбург, да завие и да спре при първото крайпътно заведение. Според картата, каза Николай, заведението е на около километър и половина след завоя. Определиха си среща в осем сутринта: от Визелбург до Виена има най-малко час и половина път дори с бърза кола, а нали им предстоеше да посетят десетина банки…

Вечерта заваля, и то не ситен, а истински проливен дъжд. Дъждът винаги натъжаваше Вероника, навяваше й отчаяние. Открай време обичаше простите, осезаеми радости — хубава храна, красиви дрехи, слънчево време, весела кинокомедия. През нощта не мигна, мислеше си как утре целият й живот ще се промени. Утре по това време ще е богата!

В шест часа скочи, бодра и изпълнена със сили, и в главата й отново се върна мисълта за чашката кафе в компанията на синеокия Первушин. Реши да се облече подобаващо. От една страна, в банка трябва да изглежда, както е нормално да изглежда една състоятелна дама, през чиито ръце минават големи суми в брой. Актриса или писателка, получаваща хонорари. Делова жена. Скъпа държанка, получаваща подаръци. Или нещо от този род. От друга страна, трябва непременно да се хареса на Первушин. Довечера, когато ще е богата и независима, тя ще си организира празник с креватни забавления в компанията на мъжа, настанил се от два месеца в мечтите й.

Вероника облече дълга тясна пола и блузка от тъмносиня коприна, върху тях наметна тясно сако от плат на синьо-бежово-розови цветя. Комбинацията се оказа много елегантна. Сребърните гривни и верижки прекрасно хармонираха с тъмносинята коприна, а бежовите обувки бяха съвсем в тон с бежовите цветя. С една дума — остана доволна от вида си.

Щом излезе от входа, тя отвори чадъра и се затича към колата си. Дъждът плющеше още по-силно от снощи, небето беше непрогледно сиво. Вероника хвърли чантичката си на седалката и завъртя ключа на запалването. Никаква реакция — двигателят кихна и замлъкна. Вероника дори не обърна внимание на тази дреболия: колко пъти абсолютно изправен автомобил не пали от първия път… и дори от втория. Спокойно повтори опита си. Пак нищо. И трети път. И пети… Минутите летяха, а тя така и не бе потеглила още от дома си, макар че според предварителните пресмятания трябваше вече да излиза на автострадата Залцбург — Виена. Вероника отново и отново завърташе ключа и отчаяно си мислеше, че нищо не разбира от автомобили. Единственото, което умееше, беше да натисне лостчето и да отвори капака. Но нямаше и най-малка представа какво трябва да прави по-нататък.

Мерна й се мисълта да вземе такси, но мигом я отхвърли. Прекалено дълго бе мислила как ще внася парите в банките и си бе дала сметка, че за нищо на света не би се качила в кола с един милион долара. Представяше си тази кола, предварително натъпкана с експлозив. Разбира се, беше планирала да пътуват с две коли: тя — със своята, Первушин — със своята. Охраната на парите и превозването им е негова задача, негов проблем. И ако нещо се случи по пътя, нека то се случи с него, не с нея. Ако замине за Визелбург с такси, ще се наложи или да го освободи, за да се прехвърли в колата на Первушин, или да вземе такси до Виена, да пътува с него цял ден из града и после пак с него да се върне в Гмунден. Първо, това ще излезе много скъпо — тя няма толкова пари, а милионът, който още днес ще бъде внесен на нейно име, изобщо не е предназначен за такива харчове. Второ — опасно е. Нищо не би попречило на шофьора да види през прозореца с какво се занимават те с Первушин в разни банки и кой знае как би се държал на връщане. Нали ще бъде вече тъмно… Вярно, има надежда Николай да прекара вечерта с нея, дори нощта, но от всяко положение утре тя ще трябва да се върне в Гмунден. Малко вероятно е Николай да я докара — той ще трябва бързо да се върне в Москва, да отнесе документите. Не, Вероника Щайнек-Лебедева твърдо знаеше, че най-добре би било да пътува със своята кола и от никого да не зависи. Но с нейната кола явно нещата се закучваха. Значи трябваше да хване такси. „По дяволите! — ядосано си помисли Вероника. — Ще стигна до Визелбург и ще освободя таксито. От Визелбург до Виена ще пътувам с Николай, а после ще видим. Сега най-важното е по-скоро да стигна за срещата, и без това вече закъснявам. Ами ако той не ме дочака, ако помисли, че съм се отказала, и си замине? Това ще означава сделката отново да се отложи за неопределено време. А аз не мога да чакам повече. Снощи след дежурството съблякох престилката и си казах, че вече никога, никога, никога няма да я докосна. Никога вече няма да пипна подлога със смрадливи изпражнения. Никога вече няма да се занимавам с чужди напикани чаршафи. Господи, толкова се радвах! Не мога отново…“

Тя изскочи от колата и се затича през парка, на чиято територия бе разположена клиниката, по посока на шосето — с надежда да хване такси. Разумът й говореше, че в шест и половина сутринта в събота, в този проливен дъжд, това е малко вероятно. Но все пак се надяваше.

Минаха още петнайсет минути, а тя така и не бе тръгнала за Визелбург. Улицата беше пуста, запълваше я сякаш само дъждът. Дори въздух нямаше — наоколо само дъжд…

Внезапно чу шум на мотор зад гърба си. Обърна се и видя тъмночервено ауди, което изпълзяваше от портала на клиниката. Колата спря до нея. Вероника се наведе, надникна в купето и почувства как сълзи на облекчение изпълват очите й. Беше фрау Кнепке, чийто петгодишен син се лекуваше в клиниката. Сега той се бе сврял в ъгълчето на задната седалка и тъмните му очички възторжено проблясваха, сякаш детето предвкусваше истинско приключение. А радостта на Вероника бе предизвикана от обстоятелството, че фрау Лилиана Кнепке беше рускиня. И слава богу — на нея можеше да обясни всичко и да се разберат.

Фрау Кнепке също бе познала санитарката, защото се усмихна приветливо и отвори вратата.

— Качвайте се. За къде сте?

— Ако може поне до Визелбург, ако ви е на път.

— Какво значи поне? — вдигна своите красиво очертани вежди Лилиана. — А всъщност за къде сте?

— Всъщност съм за Виена, но във Визелбург трябва да се срещна с един човек. Не ми е удобно да ви затруднявам…

— Глупости! — весело я прекъсна Лилиана. — Тук, в Гмунден, освен с вас, нямам с кого да си побъбря на руски. Във Виена ми е по-лесно, там имам много познати сред нашите имигранти, а в Гмунден вие сигурно сте единствената рускиня. Така че ако посещението при сина ми не съвпада с ваше дежурство, по цял ден ломотя на немски. Ужасно се уморявам, все пак чуждият език много уморява, нали? Докато човек не свикне, разбира се. В колко часа е срещата ви във Визелбург?

— В осем.

— Добре. Ако този човек вече ви чака и ако срещата ви е за кратко, ще ви закарам до Виена. Ще ме извините, но не мога да се бавя много. С Филип днес имаме мнооого отговорно мероприятие, нали, Филип?

— Днес имам рожден ден! — гордо съобщи хлапето, застана на колене на задната седалка и заподскача. — Мама получи разрешение да ме вземе от клиниката и да ме заведе вкъщи за цели два дни! Заедно с татко, малката Ани и Големия Фред ще празнуваме рождения ми ден.

— Ани е нашата по-малка дъщеря — с усмивка поясни Лилиана, — а Големия Фред е кучето ни — черен териер. Наистина е голям. Искахме да пътуваме снощи, но заради дъжда решихме да почакаме до сутринта, мислехме, че пороят ще спре. Знаете ли, малко ме е страх да пътувам нощем по мокрото шосе. Сутрин все пак е по-светло, дори да вали. Филип се събуди в шест и нещо и не искаше да чака и минута повече. Затъжил се е за татко си, за сестричката, за кучето, изобщо — за вкъщи. Нали вече половин година лежи в клиниката, всичко тук му е омръзнало.

Вероника знаеше, че Лилиана прекарва в Гмунден много време. Беше наела къщичка и живееше тук по две-три седмици, после заминаваше за седмица във Виена и отново се връщаше за две-три седмици. Вероника мечтаеше тъкмо за брак като на Лилиана Кнепке: богат, уважаван съпруг, още нестар и доста привлекателен, две дечица, собствена голяма къща във Виена. Защо, защо едни получават всичко, а други нищо?

Те продължиха да си бъбрят и постепенно Вероника почувства как у нея се надига злобна завистлива омраза към тази заможна, сита, преуспяла имигрантка, която олицетворяваше всичко, към което се бе стремила самата Вероника — и което така и не бе получила. „Защо, защо? — мислеше си тя, като поглеждаше косо уверено шофиращата Лилиана Кнепке. — Защо тя е успяла, а аз не? Да не би да е по-красива от мен? Не, моите дадености са много по-добри. Защо на нея така й е провървяло, а мен животът ме завря в калта? Може би номерът е не каква съм аз и каква — тя, а как и къде една жена трябва да си търси съпруг?“

— Извинете, фрау Кнепке… — подзе Вероника.

— Ама ти полудя ли! — избухна в смях Лилиана. — Каква фрау Кнепке съм ти аз? Да си говорим на ти, наричай ме просто Лиля. Какво искаше да ми кажеш?

— Исках да попитам къде си се запознала със съпруга си.

— Запознаха ме с него — отговори Лилиана, без да откъсва поглед от обливащото се с вода шосе. — Защо питаш?

— Просто ми е интересно. А къде ви запознаха?

— Господи, Вера, има ли някакво значение! — раздразнено реагира Лилиана.

Вероника разбра, че тя не иска да говори за това пред сина си. Значи не е било на премиера в престижен театър, нито на вернисаж на моден художник, а нещо, за което е неприлично да се говори в присъствието на деца. Много интересно! Лилиана Кнепке, да не би да си била валутна проститутка в миналото?

При всяко положение трябваше да се сприятели с нея. Вярно, тя каза, че във Виена има широк кръг познати, включително и руснаци, тъй че фрау Кнепке едва ли се нуждае много от компанията на Вероника. В Гмунден обаче, където няма други руснаци освен Вероника и където Лилиана ще трябва да прекара още доста време… Това беше шанс Вероника да се интегрира в сферата, за която мечтае. Може би след време ще започнат да я канят в дома на Кнепке, когато организират големи приеми, и там може би ще я запознаят с човек, на когото би могла да заложи. Тогава тя ще бъде богата и независима и вече няма да се хване в капан, в какъвто се бе натресла с веселия контрабандист Щайнек.

— Завоят за Визелбург — каза Лилиана. — Продължаваме или завиваме?

— Завиваме. След около километър и половина трябва да видим крайпътно заведение — там ще ме чакат.

Километражът показваше, че бяха изминали вече три километра, а нямаше и помен от крайпътно заведение. Нямаше изобщо нищо — освен гората от двете страни на пътя.

— Е, къде е това заведение? — попита Лилиана. — Сигурна ли си, че съществува?

— Не знам — объркано отвърна Вероника. — Човекът, с когото се уговорих, е гледал по картата и каза, че то е отбелязано там.

— Да не би да сме завили на неправилно място? — Лилиана спря колата и извади карта от жабката. — Виж, завоят за Визелбург е само един, предишният надясно е бил за Шейбс, а следващият е чак след дванайсет километра — за Лилиенфилд. Не е възможно да сме сбъркали.

— Не знам — притеснено повтори Вероника, усещайки как всичко, за което си бе мечтала, рухва. Идиотка, забравила е нещо, нещо е запомнила погрешно, объркала е някое име! Глупачка, кретенка!

— Добре, да продължим още малко напред! — въздъхна Лилиана.

Но буквално след двеста метра Вероника радостно подскочи:

— Ето го! Чака ме. Сигурно на неговата карта е имало някаква грешка или някой неправилно го е информирал, че тук има заведение. Слава богу!

Пред тях беше спрял джип, а до него Вероника видя Первушин, който преспокойно се разхождаше напред-назад и я чакаше. Беше с дълга мушама с качулка и не се страхуваше от дъжда.

— Спри, ако обичаш — помоли Вероника. — Ще му кажа буквално две думи и тръгваме за Виена.

Лилиана спря, блажено се протегна и запали цигара, като издухваше дима през отворената врата. Вероника изскочи от колата, като държеше в едната ръка папката с подбраните от Первушин материали, а в другата — отворения чадър.

— Здрасти! — каза възбудено. — Уплаши ме с това несъществуващо заведение. Вече си помислих, че съм те разбрала неправилно.

— То и аз се уплаших — отговори Николай и пое папката. — После се сетих, че рано или късно все пак ще минеш по този път — и реших да чакам. — Той отвори вратата на джипа и подаде папката на някого вътре. — Провери, ако обичаш — каза на човека, когото Вероника не виждаше.

Опита се да надникне, но Первушин бързо затръшна вратата, а през затъмнените стъкла не се виждаше нищо.

— Ти закъсня — произнесе някак равнодушно, без упрек или раздразнение.

— Колата не запали — започна да се оправдава Вероника. — Представи си, наближава седем, събота, проливен дъжд, наоколо жива душа няма. Добре че Лилиана тъкмо потегляше, тя ще ме закара до Виена, а там ще взема такси.

Очакваше, че сега Николай ще се учуди — защо при тази ситуация тя не иска да пътува с него! — и вече започна да измисля аргументи, които трябваше да го убедят, че се налага тя да стигне до Виена с Лилиана Кнепке, но той нищо не попита, просто прие информацията и толкоз.

— А кой е там, в джипа? — поинтересува се тя, неуспяла да победи любопитството си.

— Помощникът ми — кратко отвърна Николай. — Нали не очакваше да оставя един милион долара в колата без солидна охрана?

— Ааа — разбиращо проточи Вероника.

В този момент стъклото откъм тях се спусна и женски глас каза:

— Триста и дванайсет страници. Така ли е?

— Нормално — отговори Первушин.

„Ха, бива си го този помощник! — обидено си помисли Вероника. — Някаква женска. А аз, глупачката, се надявах, че ще прекараме вечерта заедно. Напразно се старах. Дори не се е сещал за мен. Какъв кучи син!“

— Може ли да погледна парите? — попита Вероника с метален тон, като с целия си вид показа, че между тях не може и дума да става за доверие.

— Разбира се.

Той отвори задната врата и взе куфарчето, което лежеше на седалката:

— Ето твоите пари.

— Покажи ми ги!

Той послушно отвори ключалките и в куфарчето Вероника не видя нищо друго, освен множество документи.

— Не те разбрах — каза тя бавно. — Нали се уговорихме за пари в брой. Искаш да ме метнеш ли?

— Именно това ще се превърне в пари в брой — търпеливо й обясни Николай. — Не съм толкова луд, че да нося в обикновена кола сто пачки по десет хиляди долара. Може би на теб, глупачко такава, това ти се струва нормално, защото през живота си не си спечелила нито една хилядарка в зелено и изобщо за теб няма значение — пет или пет милиона. А аз много добре разбирам, че ако нещо се случи с колата или с тези пари, ще ме убият, ако не ги върна до един месец. Във всяка банка, в която ще влезем с теб, ще получавам срещу тези документи пари в брой, а ти на съседното гише ще ги внасяш на свое име. Ясно ли е?

Тя почти нищо не разбра, защото глупачко такава остро опари слуха й и засили раздразнението от присъствието на жена в неговата кола. А толкова бе мечтала…

— Ясно — отвърна машинално. — Дай тук папката!

Николай извади ръката си изпод мушамата и Вероника не съобрази веднага, че нещо тук не е наред. Ръката не посегна към отворения прозорец, зад който седеше невидимата за Вероника жена, за да вземе папката с материалите на Лебедев. И изобщо ръката бе някак с непозната форма. В следващия миг Вероника Щайнек-Лебедева разбра, че Николай държи пистолет. Тя дори не успя да довърши мисълта си. Крайчецът на нейното помръкващо съзнание успя да улови и някакъв неразбираем, но страшен звук. Безумния писък на Лилиана Кнепке.