1.

Жилището на Кира беше малко, но удобно. Когато се прибра заедно с Платонов след ресторанта, тя първо включи чайника, настани Дмитрий в кухнята и отиде да се преоблече. Върна се с дълъг до петите златист халат, който изцяло закриваше красивите й крака, но пък откриваше съблазнителния бюст.

— Слушай, Кира — внимателно подзе Платонов, — все още имаш възможност да ми откажеш помощта си. Не си длъжна да ми помагаш, в края на краищата това може да се окаже сложно и дори опасно. Вече ти казах, че ще трябва да си вземеш отпуск и да седиш с мен в дома си. Помисли си още веднъж. Ако не искаш да рискуваш, просто ще пренощувам при теб и на сутринта ще си отида — и ти никога повече няма да ме видиш, освен случайно, както днес. Ако пък твърдо си решила да ми помогнеш, сега ще ти разкажа всичко поред и подробно, така че ясно да разбираш смисъла на всяка моя молба, същината на всяко мое поръчение. За мен е много важно ти да знаеш всичко и да го разбираш, защото човек, който не е наясно с нещата, лесно може да обърка нещо. Е, какво ще кажеш? Ще си помислиш ли?

— Няма какво да мисля — усмихна се Кира. — Разказвай. Готова съм да изслушам твоята история.

— Ще съжаляваш — предупреди я Платонов.

Всичко се задейства като в добре смазан механизъм.

Дългата тирада, която току-що бе произнесъл, беше съставена от край до край от въдички, на каквито обикновено се хващаха жените. Най-важната от тях беше любопитството, защото той казваше: ако решиш да не ми помагаш, ще си тръгна, без нищо да ти разказвам, а съгласиш ли се — ще ти разкажа всичко, без да скрия нищичко. Имаше също и илюзия за свобода на действията: помисли си още веднъж, вземи решението си. Чиста формалност — щом го е довела в дома си, значи се е решила. Е, и естествено осъзнаването на важността на възложената й мисия. Че трябва да разбира всичко, за да не би, не дай си боже, да обърка нещо, от което зависи толкова много.

— Навремето една учителка ни каза: винаги е по-добре да съжаляваш за нещо, което си направил, отколкото за нещо, което не си направил. Разказвай.

— Добре тогава… — Платонов въздъхна. — Слушай. Преди осем месеца един човек на име Сипко написа до прокуратурата на Русия писмо, че в завода, в който работел, се вършели някакви безобразия. Продукция на ракетостроенето, която във връзка с конверсията останала непотърсена, вместо да бъде предадена за преработка в близки по характер предприятия в Русия, се оказала продадена на някакво дружество с ограничена отговорност. Този Сипко работи в завода като счетоводител и се занимава конкретно с групата на благородните метали, с тяхното отчитане и заприходяване. А тъй като в тези прибори има много и различни благородни метали, с тяхното бракуване и оформянето на документацията за това се занимава също той. И ето че на него никак не му харесало, че приборите, които дотогава винаги отивали за преработка в рамките на същия отрасъл, изведнъж започнали да изтичат в някаква чужда фирма. Разбра ли всичко дотук?

— Дотук — да — кимна Кира. — Да ти налея ли чай?

— Да, ако обичаш. Та значи този гражданин Сипко пише писмо до прокуратурата, от прокуратурата препращат това писмо до нашето министерство и то попада за проверка при мен, защото аз работя в Главното управление за борба с организираната престъпност. Заводът, а който работи Сипко, се намира в Уралск-18, аз отидох там, свързах се със служителя от милицията, който обслужва завода. Той се казваше Слава Агаев. Добро момче, младо, интелигентно. Добре се разбрахме и се сработихме. Сега искам да обърнеш внимание на една подробност — това е важно, Кира. Когато бъде извършено убийство и се започне работа по разкриването и разследването на това престъпление, никой не крие, че се извършва такава работа. Трупът си е труп, фактът на насилствената смърт на един човек е очевиден и на никого и през ум не му минава да скрие това. Когато обаче става дума за злоупотреби и машинации, ситуацията е принципно различна. Никой не вижда подобно престъпление, някои хора може да се досещат за него, дори може да знаят със сигурност, че то се извършва, но за да се види то наяве, трябва да имаш маса документи, които го потвърждават. И дори само един необходим документ да липсва, съдът няма да признае това престъпление. Сипко може да ми е писал какво ли не! Ами ако лъже? Или ако добросъвестно се заблуждава? Или ако иска да си разчисти сметките с някого и клевети невинен човек? Ето по тази причина работата по тези престъпления се води дори не с месеци — понякога и с години. Внимателно, с малки стъпчици, тъй че не дай си боже да подплашиш престъпниците, защото тогава те за три секунди ще унищожат всички документи и с какво после ще докажеш престъпната им дейност? И ето че ние с Агаев започнахме тихо и предпазливо да се разравяме в тези машинации с приборите, съдържащи благородни метали. Обаче гражданинът Сипко не мирясва, нали знаеш, такива хора у нас наричат „народни отмъстители“. Те са свестни, почтени хора, които не искат да се примиряват с недостатъците и да си затварят очите пред явните нарушения, но пък вдигат прекалено много шум, в резултат на което престъпниците успяват да унищожат следите от своята дейност, преди писмото да стигне до милицията. Подобен „народен отмъстител“ не желае да разбере, че има законност, че има съдилища и прокурори, че всяко обвинение трябва да се доказва, да се потвърждава документално. Той не желае да знае колко трудно и бавно ние се сдобиваме с тези доказателства. Написал е човекът писмо до прокуратурата и иска незабавно да види резултата. А резултат, кой знае защо, няма.

Дмитрий изразително разпери ръце, после отпи голяма глътка от силния чай с лимон.

— И тогава гражданинът Сипко пише още едно писмо, с което гневно настоява администрацията на завода най-сетне да бъде вкарана в правия път. Това стана три месеца след първото писмо. Тогава още имах над главата си предишния началник, който добре разбираше нашите проблеми, тъй че прочете писмото на гражданина Сипко и го пъхна в чекмеджето си, дори не ми продума за него, за да не ме ядосва напразно. Работя си аз, опитвам се в Москва да изясня какво представлява това дружество „Артекс“ и кой му е дал лиценз за продажба на приборите в чужбина. Напредвам внимателно, бавно, като крадец в нощта. А Славка Агаев рови в Уралск как се извършва бракуването на тези прибори, как става изпращането им, изравя фактури, сметки и така нататък. Дотук ясно ли е?

— Аха — изхъмка Кира, която точно в този момент беше сложила в устата си лъжичка със сладко. — Продължавай, много е интересно.

— Не те ли дострашава?

— Засега не. Защо трябва да ме дострашава?

— Е, не знам — неопределено изхъмка Платонов. — После аз явно все пак някак съм се издал, защото фирмата „Артекс“ изведнъж ни в клин, ни в ръкав обяви самоликвидацията си, за което публикува и съобщение във вестника, с което предлага на всички, които имат към нея имуществени претенции, да ги предявят до един месец от деня на публикацията на съобщението. Тоест всичко, както си му е редът в света на големия бизнес. И не е възможно да се открият никакви документи за тази фирма — във връзка със самоликвидацията всички документи са унищожени. С една дума — чао, малката, сватбата се отменя във връзка с липсата на младоженец и младоженка. Както разбираш, аз беснея и ми иде да плача, но не и да се самоубия. Първо, в моята богата практика това ми се е случвало неведнъж, и второ, същата тази практика ми говори, че хората, скалъпили историята с „Артекс“, няма да се спрат и няма за миг да станат добри, защото са решили, че са крали достатъчно. Те просто ще намерят друга фирма и ще продължат да вършат същото. Така че шансовете да открия и докажа вината им си остават. Ето защо не се измъчвах дълго заради блаженопочившата фирма, а зачаках кога тя ще се възроди. Сега ще ти кажа още едно важно нещо. Ти сигурно четеш книжки за детективи и знаеш, че всеки оперативен работник си има агентура. Знаеш, нали?

— Разбира се — отново се усмихна Кира. — Решил си да ме просвещаваш ли?

— Защо, не е ли необходимо? Добре, тогава преминавам към главното. Имах си в системата на Министерството на средното машиностроене един човек, казваше се Юрий Ефимович. Той беше изтъкнат експерт по благородни метали, кандидат на науките, автор на няколко книги по специалността си. Но освен че беше превъзходен специалист, той беше и чудесен човек. Това е важно, Кира, слушай внимателно, това е важно, за да разбереш останалото. Обикновено агентите се вербуват чрез компромати. Това са хора, които те мразят, но изпълняват поръченията ти, защото ги е страх от теб, защото имаш нещо компрометиращо срещу тях и ти, грубо казано, ги шантажираш с него. Една по-малка част от агентите работи не от страх пред теб, а за да направи мръсно на ближния. И буквално единици ти сътрудничат, защото споделят твоите възгледи и убеждения. Дето се вика, съвестта им ги води. Човек пази тези агенти като зеницата на окото си, за тях не се водят никакви лични дела и отчети, за да не би някой да ги открие. С такива агенти често се завързват истински приятелства, появяват се дълбока привързаност, чувство за взаимно доверие и подкрепа. Далеч не всеки оперативен работник има такъв късмет в живота и успява да завербува такъв агент. На мен ми провървя. Имах този Юрий Ефимович Тарасов — един безупречно честен и невероятно добър човек, висококвалифициран. Той ми помогна много в работата с уралските прибори. След като „Артекс“ предаде богу дух, в организацията, където работеше Юрий Ефимович, направиха някакви съкращения и ние с него решихме да се опитаме да осъществим една комбинация. Тъй като и без това трябваше да смени работата си, ние задействахме всичките си връзки и го направихме заместник-началник на протоколния отдел в Международния център. Няма да ти пълня главата с подробности, ще ти кажа само, че работата в протоколния отдел щеше да му позволява да получава най-точни сведения за това кои представители, на кои фирми, кога и за колко дни пристигат в нашата страна, както и къде, кога и за колко време заминават работещите в тези фирми руски граждани. След като обнародва съобщението за своето погребение, „Артекс“ унищожи своята документация, но в Международния отдел останаха документи, по които можеше точно да се определи с кои чужди държави, фирми и банки е контактувал покойникът. И ако сега, пролели сълзите си на погребението, опечалените задружно и в същия състав започнеха да посещават друг гостоприемен дом, сведенията за това биха могли да се получат преди всичко откъде? Правилно — от Международния център. Тъй че Юрий Ефимович Тарасов по моя молба започна работа в протоколния отдел. И работи там точно четири дни.

Дмитрий замълча.

— Четири дни ли? — попита Кира. — А после какво е станало?

— А после го убиха — тихо каза Платонов. — Това се случи в понеделник.

— Какво, този понеделник ли? — ужасена попита Кира и кой знае защо, чукна на дърво. — Буквално сега, тази седмица, така ли?

— Да, буквално сега, тази седмица. Но дори само за тези четири дни, през които поработи в Международния център, той успя да открие нашата птица Феникс — фирмата, която се е появила на мястото на „Артекс“. Сега тя се казва „Вариант“. Нагло, нали? Тия момчета не си поплюват. Но по-нататък, Кира, работите тръгнаха още по-зле.

— Че какво по-лошо може да стане? Убили са човек, какво по-лошо от това?

— Само послушай, тогава ще разбереш. Миналата седмица Славка Агаев ми изпрати съобщение, че освен приборите, в този завод има и още нещо. Аз приех информацията, но както се казва, не шибнах конете — вече ти обясних, че моята професия изисква да работим бавно и предпазливо. Да, но когато научих за смъртта на Тарасов, веднага изпратих съобщение в Уралск до Славка: Грабвай под мишница всички документи и по най-бързия начин идвай в Москва! Славка веднага взе самолета и пристигна. В сряда вечерта се срещнахме с него, дойде в министерството, обади ми се от фоайето долу, аз слязох, качих го в колата и го закарах в района на Таганка. Той имаше работа там, при свой роднина, който намерил някакво рядко лекарство за дъщеричката на Славка. И като напук — точно тази вечер по-късно този роднина трябвало да лети за Щатите, затова Славка бързаше толкова, страхуваше се, че няма да го свари, че онзи ще тръгне за летището. Докато пътувахме, той ми разказа, че на работниците от нашия любим уралски завод не можели да им изплащат заплатите, държавата нямала пари. Градчето е малко, всичко се върти около завода, един работник няма откъде да припечели допълнително, тъй че без заплата обстановката става опасна: само една крачка остава до социалния взрив. А заводът имал големи количества златосъдържащи отпадъци от производството, които открай време се изпращали за преработка в други заводи. Но сега ситуацията била стресова, нямало пари и заводът се обърнал към своето министерство с молба да му разрешат да продава тези отпадъци от производството. В министерството се почесали по тиквите и решили да дадат такова разрешение. Общо взето, правилно реагирали. И тогава изведнъж се появява… кой? Точно така, мила — появява се фирма „Вариант“, която изкупува тези златосъдържащи отпадъци на много ниска цена, но пък плаща в брой, така че на работниците може да се изплатят честно отработените заплати. Сега за трети път те моля да слушаш по-внимателно. Отговори ми: на тебе лично трябват ли ти тези златосъдържащи отпадъци от производството?

— За какво са ми? — искрено се учуди Кира. — Какво ще ги правя?

— Е как, нали съдържат злато. А?

— Те може да съдържат всичко — резонно възрази тя. — Но нали трябва да умея да го извличам, а аз не умея.

— Точно така. Отпадъците представляват ценност за хора, които умеят да извличат от тях злато. Сега втори въпрос: представи си, че имаш технология, която позволява от отпадъците да се извлича приблизително половината от намиращото се там злато. Аз пък имам по-развита технология и умея да извличам от тези отпадъци практически всичкото останало там злато. Но щом аз мога да извлека от едно и също количество отпадъци два пъти повече злато от теб, ще бъде справедливо, ако платя на завода за тези отпадъци два пъти по-висока цена от твоята. Така е, нали?

— Вероятно е така — кимна Кира. — Поне от гледна точка на аритметиката ми изглежда правилно.

— Сега виж какво става всъщност. Фирма „Вариант“ обявява, че разполага с технология, която позволява да се извлича от отпадъците не повече от 47% от реално съдържащото се в тях злато. По принцип това е средният показател в нашата страна, тъй че всичко изглежда напълно нормално. В съответствие с това се договаря продажната цена на отпадъците, която после силно се занижава, тъй като плащането е в брой. При плащанията по сметка цените винаги са по-високи, отколкото при плащанията в брой, знаеш ли това?

— Ами чувала съм нещо такова, но никога не съм се замисляла.

— Добре, не се замисляй и сега, просто го имай за сведение. „Вариант“ изразява готовност да купи отпадъците, като плати в брой, експертната комисия оценява тези отпадъци от гледна точка на нивото на реалното съдържание на злато в тях и изхождайки от технологичните възможности за извличане на ценния метал, се договаря продажната цена. Разбираш ли? На всеки етап има възможност да се извърши мошеничество. Ето виж, ще ти покажа с условни цифри, за да ти е по-лесно да пресметнеш. Да предположим, че в действителност във всеки килограм отпадъци се съдържа един грам злато, а комисията пише в заключението си, че не е един грам, а само нула цяло и четири десети от грама. По-нататък: „Вариант“ казва, че може да извлече 47% от златото, тоест от всеки реално съдържащи се 100 грама злато може да извлече не повече от 47 грама. А всъщност той няма намерение да извлича нищо, той ще изнесе тези отпадъци в чужбина, а по тамошните технологии отдавна вече се извличат до 86%. Ние, честни и наивни, смятаме, че ценността на отпадъците за фирма „Вариант“ се измерва с цената на златото, което тя може да извлече, тоест с цената на четири десети от грама на всеки килограм отпадъци. Хайде сега пресметни колко прави това, ако един грам струва например 10 долара.

— Сега. — Кира сбърчи чело. — 47% е приблизително половината, половината от четири десети от грама е две десети. Ако от всеки килограм отпадъци „Вариант“ може да извлича по две десети от грама злато, то за да получи един грам, трябва да купи 5 килограма отпадъци. Следователно от пет килограма може да се извлече злато приблизително за десет долара, ето защо цената на един килограм не трябва да надвишава два долара, инак ще бъде неизгодно. А ако в действителност във всеки килограм отпадъци се съдържа цял грам злато, а и технологията позволява да се извлекат 86%, тогава цената на един килограм отпадъци трябва да бъде осем долара и шейсет цента, не повече. Да не сбърках в сметките?

— Не, Кира, ти си не само красива, но и умна. Сега си спомни, че добрите чичковци от администрацията на завода правят съществена отстъпка на фирма „Вариант“, задето тя плаща в брой, и й вземат не два долара, а само един за килограм отпадъци. В резултат „Вариант“ купува отпадъците на осем пъти по-ниска цена от тази, на която ги продава в чужбина. Осем пъти! Схващаш ли какви огромни печалби са това? Та ето за такива весели празници на дългия долар ми разправи Славка Агаев, докато го карах с колата си към Таганка, където живеел неговият чичо. Взех от него документите за златото, а за приборите му ги оставих. Свалих го пред блока, стиснах му ръката… И това беше.

— Как така „това беше“? — не разбра Кира.

— Убиха го. Изглежда — направо във входа, където живее неговият роднина. Сега, Кира, се приближаваме към най-главното. Дотук чу само предисловието. Вчера следобед ме вика моят нов началник и ми казва, че гражданинът Сипко — нашият неуморен народен отмъстител, отново ме е разкритикувал в поредното си писмо, че съм бил безделник и измамник, той бил свършил своята работа, уведомил компетентните органи, а органите спели дълбоко и не смятали да се събуждат, сигурно били взели подкуп, та да спят по-спокойно. Вика ме началникът и започва да ми задава въпроси, иска да му покажа всички документи, свързани с проверката в уралския завод. А аз съм наясно, че когато става дума за ТАКИВА печалби, нещата сигурно са вързани на най-високо място и човек не бива да вярва на никого, дори на собствения си началник. Буквално всеки може да се окаже предател и провокатор, особено ако е нов човек — тогава винаги има опасност да е бил назначен специално. Нали Юрий Ефимович беше назначен точно по този начин. С една дума документите за златото не биваше да се показват на никого, дори под смъртна заплаха. За този случай бяха хвърлени толкова сили и време, че ако го погубех накрая, за мен нямаше да има прошка. Освен това в онзи момент се сетих за Славка. Бях сигурен, че вече е пристигнал в своя Уралск. Представяш ли си — той, съвсем млад оперативен работник от провинцията, разкрива такъв случай! Аз и без това съм си в главното управление, няма накъде да се издигам повече, но пак щях да се пръсна от яд, ако бях погубил разкритията. Славка обаче тепърва имаше да расте, да прави кариера. С една дума — опънах се на началника, замънках нещо, само и само да не му покажа документите. И не щеш ли, той ми съобщава, че по сметката на фирмата, където работи жена ми, били преведени двеста и петдесет хиляди долара. И знаеш ли кой ги бил превел? Фирма „Артекс“. Нещо като предсмъртно подаръче… Уж задето съм потулвал случая и тихомълком съм го провалил. Още не бях се съвзел от тази новина, когато началникът ми съобщава, че Слава Агаев бил убит. Колеги ни видели да излизаме заедно от министерството, да се качваме в моята кола, а след половин час го намерили мъртъв на улица „Володарски“. И не открили у него документите за приборите. И моят началник ме гледа едно лошо. И аз разбирам, че ме обвинява в корупция и убийство, а аз се виждам в чудо как ще се оправдавам. Откъде са тия пари във фирмата на жена ми — нямам представа. Кой е убил Юрий Ефимович? Кой е заклал Славик? И за всичко това ми се дават десет минути. Излязох от кабинета на началника — уж да отида да взема документите за Уралск, а всъщност хукнах към изхода — и право в метрото. Вероятно са ме обявили за издирване още до вечерта, но до днешната сутрин — със сигурност. Не мога да напусна Москва, пък и не искам, защото преди всичко искам не само да си почина, но и да разбера какво става около целия този случай. Нямам алиби за часа, когато е бил убит Славик. През това време пътувах с колата си сам. Не мога да докажа, че нямам нищо общо с парите от „Артекс“. Хванат ли ме, веднага ще ме тикнат в килия и тогава вече нищо няма да мога да разбера и да докажа, защото документите за златните отпадъци ще попаднат в нечии ръце и цялото дело ще рухне като къщичка от карти. А на мен ми е жал. Когато човек се занимава толкова дълго с един случай, той започва да гледа на него като на свое творчество. И после — аз съм нормален човек, в никакъв случай не искам да вляза в затвора. Ето това беше целият ужас, който ме владееше в метрото в момента, когато ти ме видя. Как ти се видя разказът ми?

— Нормално. — Кира се умълча и започна да доизгребва остатъците от сладкото от чинийката, после облиза лъжичката, потропа със среброто по ситните си, равни зъбки. — И как виждаш моята роля във всичко това?

— Ти трябва да станеш мой глас, мои уши и мои очи. Аз не мога да излизам, защото ме търсят. Не мога никъде да се обаждам от твоето жилище, защото има голяма опасност хората, които търся, да имат на телефона си определител на номера, откъдето са ги търсили, след което е въпрос на три минути да открият адреса, на който се намирам. Ето защо ще се обаждаш само ти и само от кабини, и то от различни части на града. Ще говориш това, което те помоля, и ще ми предаваш отговорите. Ще ходиш където ти кажа и ще ми казваш какво си видяла там. Именно затова трябва да си вземеш отпуск.

— Аха — кимна Кира. — А какво ще правиш ти през цялото това време? Аз ще ходя, ще се обаждам, ще наблюдавам, ще говоря с разни хора, а ти какво ще правиш?

— Аз… — Платонов сви рамене, после огледа кухнята и се усмихна. — Искаш ли да ти ремонтирам апартамента? За всичко ме бива: и таваните да ти боядисам, и тапети да ти налепя, мога да лепя и плочки, да цикля паркет, да шпакловам стени… Ако донесеш материалите, ще ти направя пълен ремонт. Искаш ли?

Дмитрий не лъжеше. Той наистина умееше да прави всичко това, и то добре. Имаше зад гърба си доста ремонтирани апартаменти, чиито стопанки бяха самотни жени „малко над четирийсет“. Платонов умееше да бъде благодарен и не понасяше използвачеството.