5

Рейнолдс държеше пистолета в ръка. Без сам да си дава сметка, беше го измъкнал несъзнателно, с обичайния автоматизъм. Ако придружителят на Дженингс решеше да прегледа банята, Рейнолдс нямаше да има време да се скрие в шкафа. Ако го разкриеха, щеше да остане без всякакъв избор — пазачът трябваше да умре или да бъде обезвреден по някакъв начин. Така обаче щеше да изгори всичките си мостове за оттегляне. В такъв случай трябваше да изчезне незабавно и едва ли щеше да му се отдаде друга такава добра възможност да се свърже с Дженингс. Старият професор трябваше да тръгне с него още тази нощ, независимо дали искаше или не. Рейнолдс прецени като почти несъществуващи шансовете да се измъкне от „Трите корони“ със затворник, който се съпротивлява. Можеше ли да го води с пистолет през всички препятствия, докато преминат през враждебния мрак на Будапеща? Трябваше да предположи, че придружителят на Дженингс е негова охрана, това беше най-правдоподобното.

Но мъжът с професора дори не направи крачка към банята и скоро от държането му и от разговора, който поведоха с професора, се изясни, че не е негова охрана. Отношенията между Дженингс и другия мъж бяха приятелски. Разговаряха на английски по някакъв сложен технически въпрос, който Рейнолдс изобщо не успя да схване. Дженингс наричаше непознатия Йозеф, очевидно двамата бяха колеги. За момент Рейнолдс остана учуден как руснаците разрешават на двама учени, от които единият чужденец, да обменят информация насаме, но си спомни за микрофона и престана да се учудва. Мъжът с кафявия костюм приказваше повече и почти през цялото време. Това беше изненадващо, защото Харолд Дженингс имаше репутацията на общителен човек, дори много словоохотлив, което понякога стигаше до неблагоразумие. Сега, когато можеше спокойно да наблюдава разговарящите мъже през полуоткрехнатата врата, Рейнолдс забеляза, че Дженингс се бе променил много. Това беше един Дженингс съвсем различен от човека, чието лице бе запомнил от стотиците фотографии, на които го бе виждал. Двете години в изгнание го бяха състарили поне с десет години. Изглеждаше смален, някак превит, на мястото на някогашния блестящ мъж с бели коси сега беше някакъв оплешивяващ, занемарен, възрастен човек. Лицето му беше бледо, с нездрав вид и само очите му, потънали дълбоко в набразденото от бръчки лице, не бяха загубили нищо от своя огън и властност. Рейнолдс се усмихна сам на себе си в мрака: каквото и да бяха сторили руснаците на възрастния мъж, сигурно беше, че не са успели да пречупят духа му. Това наистина трудно можеше да се постигне с човек като Дженингс, човек с характер.

Рейнолдс хвърли поглед към светещия циферблат на часовника си и усмивката му изчезна. Времето изтичаше, той трябваше колкото се може по-скоро да се види с Дженингс, трябваше да разговарят насаме. Различни идеи как да излезе от това положение преминаха през главата му, но той ги отхвърляше една след друга като неприемливи и твърде опасни. Не можеше и да чака като остави всичко на волята на случая. По всички белези мъжът с кафявия костюм беше руснак и следователно трябваше да го разглежда като противник.

Най-после реши да използва една идея, която макар и недостатъчно, но можеше да му гарантира шанс. Нямаше сигурност, че ще успее, можеше еднакво лесно както да се провали, така и да постигне целта си. Трябваше да опита, нямаше друг изход. Безшумно прекоси банята, взе парче сапун, върна се на пръсти обратно до големия шкаф, отвори вратата с голямото огледало и започна да пише със сапуна върху него.

Не ставаше както трябва, сухият сапун се хлъзгаше върху гладката повърхност и почти не оставяше следи. Рейнолдс изруга тихичко, отново се върна до умивалника, с безкрайно внимание хвана крана и го завъртя толкова, колкото да капнат няколко капки и да навлажнят достатъчно сапуна. Сега писането върху огледалото тръгна гладко — така, както бе желал. С четливи, големи, печатни букви той написа:

След това внимателно, като се стремеше да не предизвика и най-малкия звук или проскърцваме на пантите, леко отвори вратата на банята към коридора и го огледа. Беше пуст. На две крачки взе разстоянието до вратата на стаята на Дженингс и съвсем тихичко почука върху нея, сетне мигновено се върна безшумно в банята и взе фенерчето от пода.

Мъжът с кафявия костюм се бе изправил и се бе упътил към вратата, когато Рейнолдс подаде глава през полуотворената врата на банята. С пръст пред устата той предупреждаваше Дженингс да мълчи. В същото време натискаше бутона на фенерчето, което бе насочил към очите на Дженингс, за да привлече вниманието му. Цялата тази сцена се разигра за части от секундата, но трая достатъчно дълго, за да доведе до желания резултат. Професорът вдигна поглед и се загледа втренчено към вратата, където видя непознатото лице. Очевидно беше изумен и, ако не беше знакът, който му бе направил Рейнолдс, сигурно щеше да възкликне, защото едва в последния момент успя да сдържи вика си на изненада. Мъжът в кафяво отвори вратата към коридора, погледна в двете му посоки, вдигна рамене учудено, после затвори и се върна на мястото си.

— Интересно, няма никой, сигурно ни се е счуло, че някой чука. Не изглеждате добре, професоре, какво ви е?

Дженингс кимна:

— Проклетото ми главоболие, знаете как ме мъчи понякога… Няма ли никой вън?

— Никой наистина. Мога да се закълна, че наистина не изглеждате добре, професор Дженингс.

— Не, извинете ме — Дженингс се усмихна уморено и стана на крака. — Една таблетка срещу мигрената ми и малко вода мисля, че ще ме оправят.

Рейнолдс бе успял да се вмъкне в масивния шкаф и бе оставил вратата полуотворена. Щом разбра, че Дженингс влиза в банята, той побутна вратата и тя се отвори широко. Дженингс не можеше да не види огледалото с посланието върху него. Той кимна почти незабележимо, погледна към Рейнолдс и в очите му се четеше предупреждение, което трябваше да означава да е по-внимателен. Без да се спира, Дженингс отиде до умивалника. За един възрастен човек, несвикнал с подобни неща, той се държеше удивително добре. За него това, което се случваше, сякаш беше интересно представление.

Рейнолдс схвана предупредителния поглед на професора точно и побърза тихо да затвори вратата на шкафа преди събеседникът му да влезе евентуално в банята.

— Може би ще е най-добре да извикам лекаря на хотела — каза мъжът с кафявия костюм загрижено, — може би все още е на смяна и не си е отишъл.

— Не, не — Дженингс глътна таблетката и я прекара с няколко глътки вода, — познавам тази моя дяволска мигрена по-добре от всеки лекар. Три от тези таблетки и три часа почивка при абсолютна тъмнина ще ме оправят. Наистина, ужасно съжалявам, Йозеф, разговорът ни едва започна да става истински интересен, но ще го продължим друг път, наистина те моля да ме извиниш.

— Но разбира се, разбира се — отзова се събеседникът му сърдечно и с разбиране, — починете си. Каквото и да става, трябва да сте на крак и да се чувствате добре за встъпителната си реч в понеделник.

Няколко банални изрази на симпатия, думи за сбогуване и мъжът в кафяво си отиде. Вратата на стаята се затвори шумно и мекият звук на стъпките му заглъхна в далечината.

Лицето на Дженингс изразяваше смес от възмущение, опасения и очакване. Той тъкмо се канеше да заговори, но Рейнолдс с жест го предупреди да мълчи, отиде до вратата на стаята, заключи я, направи знак на професора да го последва в банята, заключи вратата и към коридора и затвори вратата към спалнята. Извади табакерата си и я предложи на професора, просто за да спечели време.

— Кой сте вие? Какво правите в моята стая?

Гласът на професора беше тих, но рязък и строг. Въпреки това Рейнолдс не можеше да сбърка — в гласа прозираше и малко страх.

— Казвам се Майкъл Рейнолдс. — Рейнолдс всмукна от цигарата, която беше в устата му, макар че още не беше я запалил, нуждаеше се от това. — Напуснах Лондон само преди 48 часа специално за да разговарям с вас, сър.

— Тогава, по дяволите, защо трябва да разговаряме в комфорта на моята баня? — Дженингс се обърна и тъкмо си тръгваше към спалнята, когато Рейнолдс го хвана за ръката.

— Не, не в спалнята, сър — поклати глава любезно предупредително Рейнолдс, — има скрит микрофон във вентилационната решетка над прозореца ви.

— Какво? Какво има? А вие откъде знаете, млади човече? — Професорът пристъпи към Рейнолдс.

— Хвърлих един поглед наоколо преди да се върнете — каза Рейнолдс извинително, — пристигнах няколко минути преди вас.

— И за толкова малко време успяхте да откриете скрития микрофон? — каза Дженингс недоверчиво и не дотам учтиво.

— Открих го веднага, такава ми е професията, да знам къде биха могли да са скрити подобни неща.

— Разбира се, разбира се! И какво сте още? Агент от шпионажа, от контрашпионажа, проклети неща, които за мен са едно и също. Както и да е, сигурно сте от британските тайни служби?

— Ако не греша, така е по-популярно — каза Рейнолдс.

— Ами! Както всяко друго название. — Нещо като страх се долавяше у възрастния човек и това не остана скрито за Рейнолдс. Сигурно се страхуваше от него самия. Темпераментът му, за който бе чувал толкова много, изведнъж пламна ярко: — Какво искате, сър? Какво искате?

— Вас — каза Рейнолдс спокойно, — по-скоро британското правителство ви иска. Натоварен съм от правителството да ви предам най-сърдечна покана.

— Необикновено цивилизовано от страна на британското правителство, бих казал. Да, това го очаквах. Очаквам го от доста дълго време.

„Ако Дженингс беше дракон, помисли си Рейнолдс, сега всичко на десет крачки около него щеше да е изпепелено.“

— Моите уважения към британското правителство, господин Рейнолдс, само че кажете на вашите хора да се пръждосват в ада. Е, може би, когато отидат там, ще намерят някой, който да им помогне да строят своите адски машини, но във всеки случай това няма да съм аз.

— Страната ни се нуждае от вас, сър, крайно много се нуждае.

— Този зов е изключително патетичен — сега гласът на възрастния човек прозвуча открито презрително, — парола на отживял национализъм и показност. Думи, които разчитат на евтин успех, достойни за празноглавите байрактари на фалшивия патриотизъм, но предназначени само за деца, господин Рейнолдс. Неразумните, себичните и славолюбивите са онези, които живеят изцяло за войната. Аз желая да работя само за мира на този свят.

„Хората у нас, помисли Рейнолдс, зле са оценили Дженингс и доверчивостта му, както и изтънчеността и хитростта на руската пропаганда; нещо повече, думите му приличат на далечно ехо от онова, което Янчи каза, има нещо такова“.

Той погледна Дженингс и му отвърна: — Много добре, сър, разбира се решението е предоставено изцяло на вас.

— Какво? — Дженингс беше учуден и не можеше да скрие удивлението си. — Вие приемате ли решението ми? Бихте ли го приели така лесно? Дошли сте от толкова далече…

Рейнолдс сви рамене, после добави:

— Аз съм само пратеник, доктор Дженингс.

— Пратеник? И какво ще стане, ако аз се съглася с вашето смешно предложение?

— Тогава, разбира се, ще ви придружа обратно в Англия.

— Вие ще направите това? О, господин Рейнолдс, съзнавате ли какво говорите? Представяте ли си как бихте могли да ме изведете от Будапеща, да ме прекарате през Унгария и през границата… — Гласът на Дженингс бавно затихна, докато съвсем заглъхна и, когато погледна към Рейнолдс, в очите му се четеше страх.

— Вие не сте обикновен пратеник, господин Рейнолдс — рече тихо професорът. — Хората като вас никога не са пратеници — тази внезапна мисъл сякаш порази възрастния мъж и тънка бяла линия докосна краищата на устните му. — На вас не ви е наредено да ме поканите да се завърна в Англия, заповядано ви е просто да ме отведете обратно. И не е имало нито „ако“, нито „може би“. Нали, господин Рейнолдс?

— Това не е ли малко смешно сър? — отвърна Рейнолдс спокойно. — Дори ако бях заставен да използвам принуда, а аз не съм, предполагате ли, че ще съм толкова луд да го направя? Да приемем, че реша да ви отмъкна обратно в Англия със завързани ръце и крака. Пита се тогава, дори да успея да го направя, каква ще е ползата? Няма начин да ви заставят да работите против волята си, ние не сме като ония с лозунгите в сателитните държави, които размахват знамена и си служат с тайната полиция.

— Аз и за момент не мисля, че вие директно ще използвате насилие срещу мен, за да ме върнете у дома — рече Дженингс, но някаква уплаха беше стаена в очите на този възрастен мъж, някаква загриженост и сърдечна болка. — Господин Рейнолдс, дали… дали съпругата ми е все още жива?

— Видях я два часа преди да тръгна за лондонското летище — думите на Рейнолдс прозвучаха съвсем искрено, въпреки че изобщо никога през живота си не бе виждал госпожа Дженингс, но трябваше да изиграе и тази роля. — Мисля, че се опитва да се държи.

— Искате да кажете… искате да кажете, че тя е вече в критично състояние?

Рейнолдс вдигна рамене. — Това трябва да го кажат докторите.

— За бога, човече, не ме измъчвайте! Кажете ми какво казват лекарите?

— Лекарят употреби някакъв чисто медицински термин, за да определи състоянието й, който аз не разбрах, доктор Дженингс, но от разговора с доктор Батърст, нейния лекуващ лекар-хирург, узнах, че тя през цялото време е в съзнание, но изпитва малко болка и е много, много слаба. Страхувам се, че ще бъда брутално искрен, но тя може да си отиде всеки момент. Доктор Батърст каза, че е загубила всякаква воля за живот.

— Боже господи! — Дженингс се възви и с невиждащи очи се загледа през скрежасалия прозорец. Миг по-късно той се обърна. Лицето му беше изкривено, тъмните му очи бяха замъглени от сълзи. — Не мога да го повярвам, господин Рейнолдс, просто не мога, не ми се побира в главата, не е възможно. Моята Катерина винаги беше борец. Тя беше винаги…

— Вие може да не искате да го повярвате — прекъсна го Рейнолдс, гласът му прозвуча хладно и на моменти жестоко, — няма значение как се самозалъгвате, за да успокоите съвестта си, скъпоценната съвест, която ви разреши да продадете собствения си народ заради всичките тези дрънканици и голи фрази за мирното съвместно съществуване. Вие прекалено добре знаете, че съпругата ви няма за какво да живее. Мъжът и и синът и са загубени завинаги за нея зад проклетата желязна завеса.

— Как смеете да говорите така?

— Повдига ми се от вас! — изрече Рейнолдс и почувства, че му става неприятно от начина, по който е принуден да се отнася с беззащитния възрастен човек, но продължи да го смазва с думите си. — Вие стоите тук, произнасяте благородни речи и отстоявате чудесните си принципи, докато в същото време съпругата ви умира в лондонската болница; да, тя умира, доктор Дженингс, и вие я убивате, вместо да застанете до нея и да я окуражавате.

— Спрете, спрете! Спрете за Бога! — Дженингс сложи ръце на ушите си, за да не чува жестоките думи и клатеше глава като човек, който агонизира, после прекара ръка по челото си и погледна събеседника си:

— Вие сте прав, Рейнолдс, само небесата знаят колко сте прав, не издържам. Още утре ще отида при нея. — Отново поклати глава отчаяно: — Как можете да поставите човек да избира между живота на съпругата му, за която може би няма никаква надежда, и единствения му син? Положението ми е невъзможно! Аз имам син…

— Ние знаем за вашия син, доктор Дженингс, не сме толкова нехуманни, въпреки всичко. — Гласът на Рейнолдс стана внимателен и прозвуча като убедителен шепот. — Вчера Браян е бил в Познан, днес след обед трябва да е бил в Шчечин, а утре сутринта ще бъде в Швеция. Нужно е само да получа потвърждение от Лондон и тогава ще можем да тръгнем. Разбира се всичко това трябва да стане през следващите 24 часа.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам — надежда и неверие се бореха мъчително за надмощие върху набразденото от годините лице на възрастния човек, — как можете да го кажете толкова уверено?

— Не мога да докажа нищо — рече Рейнолдс уморено. — Като се отнасям с цялото си уважение към вас, сър, мога ли да кажа какво, за Бога, в тази ситуация може да се случи с могъщия ви интелект? Вие знаете сега, че цялото правителство би желало отново да работите за него. То е наясно също, че ако се завърнете у дома, а синът ви е все още задържан в Русия, вие за нищо на света не бихте се включили в работата, а това е последното нещо, което биха искали да се случи.

Чувстваше се как Дженингс постепенно се убеждава в правотата на думите му, но трябваше полученият резултат да се затвърди. Рейнолдс виждаше как лицето на професора се изпълва с живот, как решителността постепенно измества тревогата, грижата и страха. Облекчен, професорът можеше да се смее на глас, да се смее дори на себе си. Рейнолдс се поздравяваше с постигнатото. Следващите пет минути въпросите на професора към него заваляха един след друг и той трябваше да отговаря. Запален от надеждата, че ще види съпругата и сина си съвсем скоро, още следващите дни, Дженингс настояваше да тръгнат още същата нощ, още същия миг и Рейнолдс трябваше да го спира. Наложи се да му обясни внимателно, че трябва първо да получат вест за бягството на Браян, че трябва да организират своето завръщане. Това незабавно върна Дженингс на земята. Той се съгласи да чака по-нататъшни указания, повтори няколко пъти на глас адреса на Янчи, докато го запомни, но се съгласи да го използва само в изключителни случаи — не се знаеше дали полицията не наблюдава дома. Най-после професорът обеща да не издава чувствата си и да продължи да се държи и да работи точно така, както и до момента.

Като промени напълно отношението си към Рейнолдс, професорът се опита да го убеди да се почерпят по чашка, но Рейнолдс учтиво отклони поканата. Беше само 7 и половина, имаше достатъчно време преди срещата в „Белия ангел“, но той вече беше се възползвал до край от благоволението на съдбата, нямаше защо да дърпа дявола за опашката: всеки момент пазачът, когото бе затворил в шкафа, можеше да дойде в съзнание, да започне да рита и да вдига шум; не беше изключено и началникът на охраната, ако направи проверка и открие липсата на подчинения си, да вдигне на крак подчинените си. Излишно беше да рискува. Рейнолдс излезе през прозореца на спалнята с помощта на няколко завързани един за друг чаршафа. Това му позволи да се спусне достатъчно надолу и да се хване за решетките на прозорец на приземния етаж. Още преди Дженингс да прибере чаршафите и да затвори прозореца, Рейнолдс успя да скочи тихо на земята и да изчезне като дух в мрака на снежната нощ.

Кафенето „Белия ангел“ беше на източния бряг на Дунав, откъм страната на Пеща, срещу остров Маргит. Рейнолдс премина през заскрежената, въртяща се врата, точно когато звънът на близката църковна камбана, приглушен от снега, отброи осем удара.

Контрастът между външния свят и атмосферата вътре в заведението беше невероятен. Само една стъпка през прага и ето, че снегът, студът и мракът на безлюдните, самотни будапещенски улици като по магически начин се превърнаха в топлина, светлина, весел смях, бъбриви гласове на жени и мъже, намерили тук отдушник за естествената си нужда да общуват помежду си. Сред тесните, опушени стени на малкото кафене те се опитваха да избягат, колкото и ефимерно да беше това бягство, от жестоката реалност на света отвън. Първата незабавна реакция на Рейнолдс беше изненада, почти шок, че попада в такъв оазис от цветове и светлина в неприветливата, еднообразна сивота на живота в тази полицейска държава. Реакцията му обаче беше кратка. Той бързо намери обяснение: не можеше комунистите да не са психолози и поради това не само да не забраняват, но и да насърчават посещението на подобни места. Много по-добре ще е да се събират в компании, отколкото да злословят по тъмните кътчета и да кроят заговори срещу режима. Тъй или иначе никой не би могъл да им попречи да общуват помежду си и е много по-добре това да става открито, да пият кафето си, виното и коняка под бдителните, благосклонни очи на няколко верни слуги на режима. Изключително надежден клапан, мислеше си Рейнолдс.

Той се спря непосредствено до вратата, след това тръгна навътре в помещението, без да бърза, за да може добре да огледа обстановката. На две маси, близо до входа, бяха насядали руски войници. Те се смееха шумно, пееха и удряха чашите в масата, изпаднали в добро настроение. „Безопасно е, отсъди Рейнолдс, без съмнение затова са избрали това кафене за място на срещите си. На никого не би му хрумнало на ум да търси западен шпионин в това свърталище за пиене и веселие на руските войници.“ За Рейнолдс те бяха преди всичко руснаци и заради това предпочиташе да не се мотае около масата им.

Той се отправи през залата към задната част на кафенето и я съзря веднага, беше седнала сама на малка маса за двама. Беше облечена в пристегнато с копан палто с качулка. Точно същото, което му беше описал управителят на хотела днес след обед. Качулката сега беше дръпната, а палтото разкопчано. Тя веднага го забеляза, но не му обърна внимание и остана така, без да трепне, все едно, че беше случаен, непознат за нея посетител. Рейнолдс схвана веднага знака й. Наоколо имаше доста маси с едно-две празни места и той застана така, сякаш се колебаеше на коя от тях да седне. В това положение постоя достатъчно дълго, за да могат околните да забележат присъствието му и най-вече колебанието му в избора на място. След това приближи масата на Юлия.

— Свободно ли е? Имате ли нещо против да споделя масата ви? — попита той.

Девойката го изгледа и обърна глава към малката празна маса в ъгъла, след това го погледна отново и подчертано се обърна — все едно, че Рейнолдс не присъстваше. Тя не каза нищо и той дочу приглушения кикот зад гърба си, когато сядаше. Приближи стола си до нейния и докато сядаше промърмори тихичко:

— Неприятности?

— Следят ме. — Сега тя отново се бе обърнала към него и лицето и се покри с маската на враждебност и лошо настроение.

„Не е глупава, помисли Рейнолдс, знае как да постъпва,“

— Тук ли е?

Незабележимо кимване, но сигурен знак.

— Къде?

— Настанил се е до вратата, до войниците.

Рейнолдс не помръдна и не обърна глава, но каза тихо:

— Опиши ми го.

— Среден ръст, кафява мушама, без шапка, тясно, слабо лице с черни мустачки. — Презрението и досадата, които бяха изписани върху лицето й, бяха в почти комичен контраст с думите.

— Трябва да се освободим от него вън, вие първа, после аз. — Той протегна ръка, хвана я за лакътя, придърпа я към себе си и я загледа похотливо право в очите. — Опитвам се да ви хвана, всъщност аз току-що направих неуместно предложение, как ще се отнесете към него?

— Ето така — тя отдръпна назад свободната си ръка и с все сила удари плесница на Рейнолдс. Тя беше толкова шумна, че за миг спря цялата врява в кафенето и всички се заобръщаха към тях, за да видят какво става. Юлия скочи на крака, грабна чантата и ръкавиците си и вдигнала глава се упъти към вратата, без да се оглежда нито наляво, нито надясно. Като по сигнал разговорите и смехът секнаха отново. Всички погледи сега бяха насочени към Рейнолдс.

Той повдигна ръка и предпазливо и внимателно поглади зачервената си буза. „Младата госпожица, помисли си мрачно, вложи премного реализъм в сценката.“ По лицето му се изписа негодувание, завъртя се на стола и погледна тъкмо навреме, за да види как момичето излиза през въртящата се врата, а веднага след него се надига мъжът с кафявата мушама, седял до момента съвсем незабележимо на масата. Вратата още не бе спряла да се върти, когато той подхвърли някакви пари на масата и излезе от кафенето.

Рейнолдс скочи на крака, също като човек, който очевидно е решил да напусне незабавно мястото, където се е почувствал неудобно, защото са го унизили, Рейнолдс знаеше, че всички гледаха към него и когато вдигна яката на палтото си и нахлупи периферията на шапката си надолу, възобновеният преди малко шум от приказки и смях отново секна. Точно, когато беше при вратата, един як, плещест руски войник с лице, зачервено от смях и пиене, се надигна също от мястото си, каза нещо на Рейнолдс, потупа го по гърба доста здраво, достатъчно, за да отведе нищо неподозиращия Рейнолдс до бара. Постъпката беше чисто по руски, войникът така изразяваше съчувствието си към нето. Рейнолдс не знаеше как да реагира в тази обстановка, но вътрешно кипеше от яд. Задоволи се само с една гримаса, която изразяваше едновременно яд и глуповато хилене. Така му се струваше, че реагира най-безопасно. После отстъпи пъргаво назад и се измете преди още веселякът да е подновил съчувствието си.

Сега снегът навън валеше съвсем леко. Не му беше никак трудно да забележи пред себе си момичето и мъжа. Те вървяха бавно един зад друг по левия тротоар на улицата. Рейнолдс побърза, за да не изпусне от погледа си мъжа. Изминаха двеста ярда, стигнаха някакъв ъгъл и Юлия се подслони в трамвайната спирка, зад която имаше магазини. Преследвачът като сянка се плъзна тихо в един вход зад спирката, Рейнолдс мина покрай него и се присъедини към момичето в остъклената спирка.

— Той е зад нас във входа — прошушна едва чуто Рейнолдс, — мислите ли, че сте в състояние да се преборите отчаяно за вашата чест?

— Мога — тя нервно погледна зад гърба си, — но трябва да бъдем много внимателни, той е от тайната полиция, сигурна съм, а те всички са опасни хора.

— Опасни, глупости! — изтърси Рейнолдс грубо, после произнесе вече съвсем високо: — Пред нас е цялата нощ! — Погледна я замислено, сетне вдигна ръце и я хвана за реверите на палтото: — Сега ще те удуша, така мисля. Няма защо да викаш за помощ, защото сме сами, ще си правим компания, нали?

Агентът съзря сенките им през стъклото, видя как мъжът и жената излизат, залитайки, от спирката. Жената отчаяно се отбраняваше и се опитваше да се отскубне от ръцете му, които стискаха гърлото й. Агентът не можеше да се колебае повече. Притича с леки, безшумни стъпки през снега с високо вдигнат пистолет в дясната ръка, готов да действа с него, но изведнъж безшумно се свлече, щом Рейнолдс, предупреден от възгласа на момичето, се извърна в последния момент и с лакът го удари в слънчевия сплит. В мига, когато агентът се сгромолясваше, Рейнолдс стовари саблен удар с ръба на ръката си по врата му. Бяха му достатъчни няколко секунди, за да вземе палката — брезентов маркуч, пълен с оловни сачми, и да напъха мъжа в трамвайната спирка. После хвана момичето за ръка и го поведе по улицата.

Юлия трепереше силно и Рейнолдс я загледа изненадан в почти пълната тъмнина в будката на нощния пазач. В тясното пространство, където се бяха подслонили от снега и от студения, режещ вятър, те се чувстваха доста комфортно. Дори през палтото той усещаше топлината на раменете й, опрени до неговите. Протегна ръка към нейната, но Юлия я отдръпна като опарена. Когато преди десет минути се приютиха тук, тя беше свалила ръкавицитие си, за да разтрие премръзналите си ръце.

— Какво става? Какво ви е? — Гласът на Рейнолдс прозвуча загрижено. — Замръзнахте ли?

— Не знам, а да… знам. Не ми е студено — тя отново потръпна, — това е заради вас. Вие сте толкова безчовечен. Винаги съм се страхувала от хора, които са жестоки и безчовечни.

— Страхувате се от мен? — Гласът на Рейнолдс прозвуча недоверчиво и изненадано. — Мое скъпо дете, няма да позволя и косъм да падне от главата ти.

— Не ме наричайте дете! — извика момичето в изблик на възмущение, после спокойно, с тих глас добави: — Зная, че няма да ми направите нищо лошо.

— Тогава какво, по дяволите, предполагате, че съм в състояние да направя?

— Нищо, там е цялата работа. Вълнува ме не това, което правите, а което не правите, което не показвате. Вие не показвате чувствата си, нито интереса и отношението си към това, което ви заобикаля. О, да, вие се интересувате само от работата си, но методите, с които си служите, не ви интересуват. За вас е достатъчно единствено добре да изпълните задачата си. Графа каза, че такива като вас са само машини, автомати, програмирани да извършват определени действия, но без всякакъв признак на индивидуалност. Каза, че вие сте единственият човек, когото познава и който от нищо не може да се изплаши, а той се страхува от хора, които не се плашат. Представяте ли си Графа уплашен?

— Представям си — промълви Рейнолдс учтиво.

— И Янчи каза същото. Обясни, че вие не сте нито морален, нито неморален, че сте просто аморален, с известни условни, пробритански, антикомунистически реакции, които в самата си същност са без всякакъв смисъл. Той каза, че да убиете или не — за вас е въпрос на хладнокръвно решение; че вие сте също като други стотици млади хора, каквито е срещал в НКВД, в SS или в други подобни организации; мъже, които слушат и изпълняват сляпо, които убиват, без да се замислят дали това е добро или зло. Единствената разлика, каза баща ми, е, че вие никога не убивате безпричинно, но само това е отликата.

— Имам приятели навсякъде, където съм бил — защити се Рейнолдс.

— И тук ли? Вие разбирате ли какво имам предвид? Вие завързахте и натикахте един мъж в шкафа на хотелската стая, оставихте го да се задушава там със запушена уста. Може и да се е задушил. Ударихте жестоко друг човек и го оставихте в безсъзнание да премръзне до смърт в снега. Това се случи само преди двайсетина минути. Вие…

— Първия спокойно можех да го убия, не забравяйте, че държах в ръката си пистолет със заглушител. А мислите ли, че ако вторият беше успял да ме хлопне с палката, нямаше да ме остави да измръзна до смърт? Аз само взех палката му и не го ударих.

— Всичко това са празни думи, думи без стойност… Най-лошото е онова, което сторихте на бедния стар човек. Вас никак не ви е грижа какво ще стане, само и само да го върнете в Англия, така ли е? Той мисли, че съпругата му умира, а вие го измъчвате, въпреки че е почти обезумял от скръб, грижи и изтощение. Вие му внушавате да повярва, че ако не дойде с вас, ще бъде неин убиец. Защо господин, Рейнолдс, защо?

— Вие знаете защо. Защото аз съм гаден, противен, аморален, безчувствен автомат, по-лош от чикагски гангстер и върша всичко, което ми наредят. Вие току-що го казахте, нали?

— Дали не си хабя просто думите с вас, господин Рейнолдс? — Тонът, с който Юлия каза това, беше равен и мрачен.

— В никакъв случай — Рейнолдс се засмя в сумрака, — цяла вечер слушам гласа ви и съм сигурен, че не бихте проповядвали така искрено, ако нямаше никаква надежда да се променя.

— Присмивате ми се, нали?

— Отвратителна самонадеяност, превъзходна самонадеяност — добави Рейнолдс. — Бързо хвана ръката и и понижи глас.

— Запазете спокойствие и стойте неподвижно!

— Какво?… — Една единствена дума се отрони от устните на девойката преди Рейнолдс да сложи ръка на устата й. Тя започна да се противи, но се отпусна почти веднага. Защото също беше чула скърцането на снега под нечии приближаващи се стъпки. И двамата останаха притаени и неподвижни, докато трима полицаи преминаха бавно край тях, като разговаряха оживено за нещо. Подминаха пустата тераса на кафенето малко по-нататък и изчезнаха по навятия от силния вятър път, който минаваше край голия, скован от сняг и лед бряг, продължаваше по равното и стигаше до дъбовете, ограждащи голямата поляна.

— Струва ми се казахте, че тази част на остров Маргит е почти винаги безлюдна — гласът му беше сърдит шепот, — че тук никой не идва през зимата.

— Винаги е било така — промълви момичето, — знам, че полицаите, които охраняват по тези места, правят обиколки, но не знаех, че идват и в този край, както днес. Но Маргит си е голям, ще им трябва доста време да го обиколят. Няма да се върнат поне още един час, в това съм сигурна, можем да сме спокойни. — Зъбите на Юлия тракаха от студ. Тя трепереше и се опитваше да измисли някакво тихо и по-безопасно място, където биха могли да поговорят на спокойствие. „Белия ангел“ беше единствното кафене в околността, където бе отворено по това време, но там не можеха да отидат. След безплодни лутания къде ли не, тя бе предложила остров Маргит. Знаеше, че част от него е забранена за посещения, а в определени часове на денонощието имаше полицейски час за движение по целия остров, но общо взето не го спазваха. Патрулиращата охрана беше съставена от обикновени полицейски сили, не от тайната полиция, а те се различаваха помежду си както тебеширът от сиренето. Рейнолдс, премръзнал от студа колкото и момичето, бе приел с готовност да отидат в барачката на пазача, заобиколена от гранитни павета, камъни и други материали за поправка на пътя. Тя му се стори идеалното място, където могат да се подслонят.

Когато се добраха до тясната барачка и се настаниха вътре, Юлия му разказа за последните събития в дома на Янчи. Двамата мъже, които бяха наблюдавали къщата така настойчиво, направили непростима грешка: само една, но последна, както се казва в такива случаи. С течение на времето те станали толкова самонадеяни, че започнали да се разхождат по тротоара пред самата къща и гаража, вместо на отсрещния.

При една от обиколките си видели вратата на гаража случайно отворена; любопитството и нахалството им стигнали до там, че влезли вътре и започнали да го оглеждат. Това била голямата им грешка, защото Шандор бил на мястото си и ги очаквал. Дали двамата са били информатори на тайната полиция или агенти, не било известно. Шандор с голяма сила, повече отколкото била нужна, така ударил главите им една в друга, че ги обезвредил за дълго време. Важното в случая е, че сега са под ключ, затворени. Всичко се случило след като Рейнолдс напуснал дома им. При новите обстоятелства е безопасно той да посети къщата, за да начертаят плана за извеждането на професора. Единственото, за което Янчи настоял, е посещението да стане по-късно през нощта. Затова се налагаше да изчакат.

На свой ред Рейнолдс разказа на Юлия онова, което му се бе случило. Сега, след като тримата полицаи се бяха отдалечили и опасността се бе разминала, той се взираше в лицето на момичето, въпреки мрака, който цареше в барачката. Почти несъзнателно ръката и почиваше в неговата, но беше напрегната, неподатлива и непреклонна.

— Вие съвсем не сте скроена за този начин на живот, госпожице Илюрин — каза Рейнолдс спокойно, — всъщност малцина са подготвени да живеят така. Не бихте могли да продължите този начин на живот и да ме убедите, че той ви харесва.

— Да ми харесва! Мили Боже, как би могъл някой, който и да е той, да харесва такъв живот! Нищо друго освен страх, глад и репресии, а за нас специално и непрекъсното движение от място на място, винаги с озъртане да не би някой да е зад гърба ти и да се сковаваш от страх, когато диша зад теб. Да говориш това, което не мислиш, и да се смееш, когато не ти е до смях.

— Ако решите още утре можете за заминете на Запад, не е ли така?

— Да, о не, не мога, не мога, виждате ли…

— Майка ви, тази ли е причината?

— Майка ми! — Рейнолдс усети как момичето се обърна и съзря блясъка в очите му, които през мрака се взираха в него. — Майка ми е мъртва, господин Рейнолдс.

— Мъртва? — Гласът му показваше изненада. — Баща ви обясни съвсем друго.

— Зная какво ви е казал — отговори тя тихо, но уверено. — Бедният, мил Янчи, той никога няма да повярва, че мама е мъртва. Тя издъхваше, още когато я отведоха. Ако бяха я оставили, може би щеше да поживее още някой и друг ден, но дните и бяха преброени. Белият и дроб почти не действаше, не можеше да диша и се измъчваше, но Янчи не искаше да повярва, че положението и е толкова критично. Обичаше я и може би ще престане да се надява, само когато собственият му дъх спре.

— Но вие сте му казала, че вярвате някой ден майка ви да се завърне и затова я чакате.

— Да, наистина я чакам, защото съм единственият останал близък човек на Янчи на този свят. Не мога да го изоставя. Ако му кажа, че трябва да ме преведе през австрийската граница утре, той ще го направи, но за нищо на света не би рискувал живота ми с настояването да остана тук, но лично неговият живот ще загуби всякакъв смисъл. Затова му повтарям непрекъснато, че чакам майка си.

— Разбирам — Рейнолдс не знаеше какво да каже. Чудеше се дали той самият би могъл да постъпи като това момиче, ако изживяваше това, което тя преживяваше сега. Спомни си нещо — защо Янчи изглеждаше безразличен към съдбата на съпругата си. — Баща ви потърси ли майка ви, когато я задържаха?

— Не мислете, че е стоял със скръстени ръце. Той винаги създава впечатление у околните, че се е примирил, сама не знам защо външно нещата изглеждат така — тя поспря за миг, за да поеме дъх, и сетне продължи: — Няма да повярвате и никой не би повярвал, но това, което ще ви кажа, е самата истина. В Унгария има 9 концентрационни лагера, а през последните 11 месеца Янчи постъпи така, че да попадне в 5 от тях, само и само да разбере дали мама не е там. — Попадаше, успяваше да излезе, това е нещо почти невероятно, нали?

— Наистина изглежда съвсем невероятно — повтори като ехо Рейнолдс, в гласа му прозвуча озадаченост.

— Освен това Янчи обиколи около хиляда, какво казвам, повече от хиляда колективни стопанства — по-точно онова, което наричахме колективни стопанства през октомврийските събития. Не можа да я открие. Никога няма да я намери, но ще продължи да я търси. Няма да спре да разпитва, но никога няма да я намери.

Нещо в гласа на момичето привлече вниманието на Рейнолдс. Той повдигна внимателно ръка и докосна лицето й. Страните и бяха мокри, но тя не помръдна, не бе усетила докосването му, толкова беше потънала в мислите си.

— Казах ви, че този живот не е за вас, госпожице Илюрин.

— Юлия, наричайте ме просто Юлия, не трябва да произнасяте името Илюрин. Не трябва дори да си помисляте за него… Защо ви споделям всичките тези неща?

— Не знам, но ми разкажете още, разкажете ми още нещо за Янчи, за него знам малко, съвсем малко.

— Какво бих могла да ви разкажа? Казвате, че знаете съвсем малко, но това е всичко, което самата аз знам за баща си. Той никога не говори за това, което е преживял. Дори самият той не би могъл да каже защо не иска да говори за миналото. Мисля, че се бори само за мира и прави всичко за да има мир. Готов е да помогне на всеки, който сам не може да си помогне. Мисля, че спомените го измъчват. Загубил е толкова много.

Рейнолдс не каза нищо и след малко момичето продължи:

— Бащата на Янчи бил комунистически лидер в Украйна, бил добър комунист и много добър човек. Имало е не малко такива хора, господин Рейнолдс. През 1938 година практически почти всички комунистически лидери в Украйна загинали от мъченията в килиите на тайната полиция в Киев. Баща ми е бил сред арестуваните. Тогава започнало всичко. Нервите на Янчи не издържали, успял да убие палачите и някои съдии, но много били нахвърлилите се върху него. Изпратили го в Сибир. Там прекарал шест месеца в подземна килия в транзитния концентрационен лагер във Владивосток. Чакали ледовете да се стопят, за да дойде влекачът да ги откара другаде. През тези шест месеца бил изолиран, не видял дневна светлина. През цялото това време не срещнал човешка душа, подавали му храна през някакъв отвор отгоре. Той и други като него разбрали какво означава да умираш бавно — без легло, без завивки, при температура под нулата. Последния месец спрели да му дават дори вода, трябвало да пие от стопения сняг, ближел скреж по желязната врата на килията. Но Янчи оживял. Мъчителите му разбрали, че е несломим.

— Продължете, продължете — Рейнолдс стискаше ръката на момичето, но никой от двамата не осъзнаваше това. — После какво станало?

— Като оживял след този ужас, който продължил цели шест месеца, товарният кораб пристигнал и ги откарал в Колима, това е край някаква река. Никой не се връща оттам, но Янчи се върнал. — В гласа на момичето можеше да се долови страхопочитание, граничещо с благоговение, независимо, че повтаряше нещо, което сигурно е казвало много пъти. — Това били най-ужасните месеци в живота му. Не знам какво му се е случило през ония дни. Не мисля, че има останал някой жив, който да знае и да може да разкаже какво се е случило тогава. Всичко, което знам, е, че понякога нощем, на сън, лицето му побелява от ужасен кошмар и той вика: „Давай, давай!“ и „Бьистрее, бьистрее!“. Не знам какво точно означава това, но ми се струва, че така подвикват хората, когато карат шейни. Знам, че от онези времена той не може да понася техните звънци. Забелязали ли сте, че на ръцете му липсват пръсти? За ония от НКВД-то или ОГПУ тогава е било любимо занимание — да карат затворниците да доближават ръцете си до перките на моторните им шейни… Понякога ги карали да доближават и лицата си… — Момичето отново замълча за малко и пак продължи, гласът му този път прозвуча несигурно, може би от вълнението, което го бе обзело. — Може да се каже, че Янчи е извадил късмет. Пръстите му, само пръстите му… А виждали ли сте белезите по ръцете му? Знаете ли от какво са те, господин Рейнолдс?

Рейнолдс поклати глава в мрака и момичето изглежда усети движението, защото продължи:

— Вълците, господин Рейнолдс, вълци, полудели от глад. Пазачите ги ловили с капани, държали ги гладни, след това пускали вълк и човек в един и същи трап, човека с голи ръце. Янчи разполагал само с ръцете си, без никакво оръжие. По лицето му, по цялото му тяло има много такива белези.

— Това не е възможно, не е възможно! — възмути се тихо Рейнолдс, като човек, който се опитва да се самоубеди, че макар нещо да е съществувало, не би трябвало да е вярно.

— На Колима всичко е било възможно и това не е най-лошото, което е могло да се случи на баща ми. Преживял е и други неща, ужасяващи, животински, които биха накарали всеки да оскотее, но той никога не ми е разказвал за изживяното.

— А белезите върху дланите не са ли от разпъване на кръст?

— Не са белези от разпъване. Всичките библейски картини са погрешни. Човек не би могъл да бъде прикован на дланите си… Янчи е преживял нещо ужасно, не знам какво е било, но така е успял да се измъкне от тайгата, от дълбоката гора, посред зима. Били го приковали към две дървета, които растели едно до друго, и го оставили там. Дрехите му били разкъсани. Не знам защо са постъпили така жестоко с него. Ужасният студ и кръвожадните вълци са щели да го ликвидират набързо…

— Избягал, Господ знае как е успял, но избягал и напуснал Колима. Вървял и се крил дълго време. Всичките му пръсти пострадали, така получил белезите си, пострадали и краката му… Видели сте как накуцва, когато върви.

— Да — Рейнолдс си спомни странната походка на Янчи. Помисли си за лицето му, което беше безкрайно великодушно и търпеливо, и се опита да съпостави това лице с преживяното от Янчи, но бездната беше огромна, въображението му не можеше да си представи как е възможно да преживее всичко това и да остане толкова великодушен. — Не бих повярвал, че може да има такъв човек, Юлия. Да преживее толкова много… Той наистина е несломим.

— И аз мисля така… Били му необходими четири месеца, за да стигне до Транссибирската железница — там, където тя пресича река Лена. И когато с последни сили успял да спре някакъв влак, той вече не бил на себе си. Останал дълго време в безсъзнание, сетне постепенно се възстановил и успял да се завърне в Украйна.

— Това било през 1941-ва. Постъпил в армията и за година стигнал чин майор. Янчи влязъл в армията по същата причина, по която мнозина от украинците се включвали — просто, за да дочакат случая, шанса да обърнат частите си срещу Червената армия. И този шанс настъпил скоро, когато германците нападнали.

Момичето отново замълча, може би да събере мислите си, след това продължи вече по-спокойно:

— Ние сега знаем, но тогава не сме знаели какво говорят руснаците пред света. А те разказвали за продължителни кръвопролитни битки, за отчаяната защита на Киев, за изпепелената земя край Днепър. Лъжи! Всичко това са лъжи! Светът трябва да научи: — ние посрещахме германците с отворени обятия, устроихме им такова посрещане, каквото малко армии са имали. — Рейнолдс долови, че гласът и се задавя от спомените. — Поднасяхме им храна, вино, украсявахме улиците с гирлянди от цветя. Украинските полкове и дивизии масово дезертираха към германците. Янчи разказва, че такова нещо не е бивало в историята. Скоро германците имаха в армията си хиляди руснаци, които се биеха на тяхна страна под командването на съветския генерал Андрей Власов. Янчи преминал в тази армия, там стигнал чин генерал-майор и станал дясна ръка на Власов. Бил се в тази армия, докато при отстъплението на германците през 1943 година не стигнал в родния си град Виница. — Гласът й, след кратка пауза, прозвуча режещо. — Точно след Виница Янчи се променил. Заклел се, че никога повече няма да воюва и да убива; и спазил клетвата си.

— Виница? — попита Рейнолдс с нарастващо любопитство. — Какво се е случило във Виница?

— Вие никога ли не сте чували за Виница?

— Никога.

— Мили Боже — въздъхна Юлия, — а аз мислех, че целият свят знае за Виница.

— Съжалявам, никога не съм чувал, какво се е случило там?

— Не ме питайте, не ме питайте! — Рейнолдс чу разтреперания глас на момичето. — Попитайте друг, моля ви, не мен!

— Добре, добре — отзова се Рейнолдс изненадан. Той почувства как цялото и тяло се разтърсва от ридания и успокояващо я потупа по рамото. — Оставете, няма значение. Забравете, че съм ви питал.

— Благодаря ви — тя се бе успокоила, но гласът и бе приглушен. — Горе-долу това е всичко, господин Рейнолдс. Янчи отишъл да посети стария си дом във Виница, но там го чакали руснаците. Чакали го от доста дълго време. Заловили го и го зачислили в украински полк, съставен от дезертьори, които били заловени. Били без униформи, с остарели, почти негодни оръжия. Разположили ги на позиция срещу германците в истинско самоубийствено положение. Десетки хиляди украинци пострадали. Янчи бил заловен от германците — захвърлил оръжието и тръгнал направо към техните окопи. Познали го и до края на войната прекарал при генерал Власов. След войната украинската освободителна армия била разделена на малки групи. Някои от тях, не знам дали вярвате или не, все още действат. Така се срещнали и с Графа. Оттогава са неразделни.

— Той нали е поляк, имам предвид Графа?

— Да, точно в Полша се срещнали.

— А кой всъщност е той, знаете ли?

Рейнолдс по-скоро почувства, отколкото видя, как момичето поклати глава.

— Само Янчи знае какъв е и откъде е Графа. Това, което за мен е ясно, че е верен приятел на баща ми, че е най-удивителната и чудесна личност, която някога съм познавала. Между тях има някаква странна, но много силна връзка. Струва ми се, че може би ги свързва пролятата кръв, която са видели. Може би ги свързва и решението повече да не убиват. Те са хора на дълга и на думата, господин Рейнолдс.

— Той наистина ли е граф?

— Да, наистина. Доколкото знам, притежава огромно състояние — езера, гори, пасбища, намират се някъде близо до границата между Източна Прусия и Литва. Мястото се нарича Аусустов. Бил се е с германците през 1939 година, след това преминал в нелегалност, доста по-късно германците го заловили и им се сторило много забавно да накарат полския аристократ да работи принудително. Вие знаете що за работа е било, господин Рейнолдс — да разчиства развалините, да вади хиляди трупове на убити от „Щуките“ и бомбите. Заедно с други, заставени насила да вършат най-черната работа, успяват да убият тъмничарите си и да се присъединят към полската армия на съпротивата. Сигурно си спомняте за случилото се тогава — маршал Рокосовски спрял руските армии извън Варшава и оставил германците и полската съпротива да се самоизбиват в развалините на града.

Спомням си, хората разказват, че това е била най-жестоката и кръвопролитна битка в цялата война. За поляците е била истинска скотобойна, разбира се.

Мнозина са пострадали, почти всичките. Останалите, и Графа между тях, били отправени в „Аушвиц“, където били газовите камери. Германските войници от конвоя ги оставили да си вървят, никой не знаел защо, но преди това ги жигосвали. Графа има номер на ръката. Целият е в белези. Кой знае какво е преживял — тя потръпна, — сигурно е било ужасно.

— И тогава навярно е срещнал баща ви?

— Да, те и двамата били заедно с хората на Власов, но не останали за дълго. Безбройните безмислени убийства им опротивели. Това не било вече армия, а банди. Преобличали се като руснаци, спирали полски влакове, сваляли пътниците и убивали всеки, който имал членска книжка от комунистическата партия. Бандите на Власов влизали често в градовете да тършуват, отмъквали плячка, извеждали стахановците и много обикновени граждани, набедени, че служат на руснаците, и най-жестоко ги хвърляли между ледените блокове на Висла — там да намерят смъртта си. Баща ми и Графа отишли в Чехословакия и във Високите Татри се присъединили към словашките партизани.

— За тях сме чували дори в Англия — потвърди Рейнолдс, — били са най-разпалените и независими борци в Централна Европа.

— Мисля, че Янчи и Графа ще са съгласни с това мнение — каза момичето прочувствено. — Скоро те напуснали партизанските части. Словаците не били особено заинтересовани да се бият. Биели се заради самата съпротива. И когато нещата се объркали, започнали да се сражават помежду си, нещо като гражданска война. Тогава именно Янчи и Графа дошли в Унгария. Тук са от седем години, но повече от времето са живели извън Будапеща.

— А вие откога сте тук?

— Горе-долу от тогава. Едно от първите неща, което Янчи и Графа направили, е било да дойдат в Украйна за нас, да ни вземат. Преведоха ни с майка ми по доста дълъг и труден път през Карпатите и Високите Татри. За минавалия по онези места това ще прозвучи респектиращо, защото не всеки би се наел да премине по този път, но за мен това беше чудесно пътуване. Беше в разгара на лятото, слънцето блестеше. Двамата ги познаваха навсякъде, имаха приятели къде ли не. Не бях виждала майка си толкова щастлива.

— Да. Останалото знам — Рейнолдс опита да насочи разговора по-нататък. — Графа узнавал кой ще е следващият, определен да попадне в ръцете на палачите, и Янчи винаги успявал да го спаси от брадвата им. Говорил съм с дузина такива хора в Англия, спасени лично от Янчи. Странното в случая обаче е, че нито един от двамата не мрази руснаците. И двамата желаят мир. Янчи говори на тази тема убедено, агитира за мира, дори и мен се опита да убеждава.

— Казах ви — обади се момичето тихо, — че той е чудесен човек.

Минутите потекоха по-нататък в мълчание, сякаш и двамата бяха потънали в мислите си, докато Юлия изведнъж, съвсем изненадващо, не опита:

— Вие женен ли сте, господин Рейнолдс?

— Това пък защо? — Рейнолдс се сепна от внезапната промяна на темата.

— Имате ли съпруга? Или любима, или изобщо момиче? Моля ви, не казвайте „не“ и не се главоболете да се изкарвате свободен, защото сте бил суров, жесток, безнравствен и малко посредствен. Аз мисля, че вие не притежавате нито едно от тези качества.

— Защо говорите така? Аз дори не съм отворил уста да кажа нещо — запротестира Рейнолдс. — Мисля, че вие сама бихте могли да си отговорите. Пък и всеки би могъл, това не е трудно да се разбере. При моя начин на живот да имам жена е невъзможно, двете са несъвместими. Сигурен съм, че самата вие знаете това от собствения си опит.

— Зная — промълви момичето, — зная и това, че тази вечер на три пъти ме измъкнахте от… от много неприятни ситуации. Едно чудовище не би се трогнало от такива неща. Съжалявам, много съжалявам, че ви нарекох така. Доволна съм, защото още преди Янчи и Графа да са напълно сигурни във вас, се убедих, че не съм била права. Вие не можете да знаете какво представляват те двамата за мен. Много са опитни и винаги излизат прави, а аз толкова често греша, но този път преди тях доказах, че аз съм права.

— Не разбирам за какво точно говорите… — започна Рейнолдс учтиво, но не успя да завърши, защото момичето го прекъсна.

— Само да можете да видите изражението им, когато им разкажа, че сме седели съвсем сами двамата в тази барачка и че цели десет минути господин Рейнолдс ме е държал в прегръдките си — гласът и звучеше колебливо, в него скрито бликаше смях. — Вие ме прегърнахте, когато помислихте, че ще се развикам и ще стана причина да ни открият. А аз наистина щях да се развикам — добави тя. — Вашата вълча кожа е малко грапава, господин Рейнолдс.

— Боже господи! — Рейнолдс беше искрено учуден. Чак сега той си даде сметка, че ръката му почива на раменете й. Усещаше допира на косите и върху почти премръзналата си, вкочанена ръка. Притеснен изрече някакво извинение и, тъкмо се канеше да махне ръката си, замръзна неподвижен. Вместо да я свали, той стисна още по-здраво раменете на момичето, приближи устни до ухото му и прошушна: — Имаме си компания, Юлия.

Рейнолдс погледна навън с крайчеца на окото си и то потвърди всичко, което необикновено тренираният му слух бе подсказал. Снегът не валеше вече и той ясно видя как трима души се прокрадваха бавно към тях. Би могъл да ги забележи поне стотина метра преди да наближат, но увлечени в разговора, бяха постъпили неразумно, бяха приспали бдителността си. За втори път тази вечер Юлия грешеше за полицаите и този път нямаше да могат да се измъкнат. Старанието да вървят тихо и предпазливо беше сигурно доказателство, че полицаите са ги открили и знаят, че са в малката барачка.

Рейнолдс нямаше време за колебание, притисна с дясната си ръка главата на Юлия, обгърна я с лявата и впи устните си в нейните. Първата инстинктивна реакция на момичето бе енергично да го отблъсне, да обърне лицето си настрана, да изтръгне тялото си от прегръдката му, но това беше само в първия миг: сетне Юлия се отпусна и Рейнолдс разбра, че се е досетила. Беше дъщеря на баща си и се ориентираше бързо в сложната обстановка. Тя сама обви ръце около врата му.

Изминаха десетина секунди, после още толкова. Защо ли полицаите не бързаха да се намесят, помисли Рейнолдс. В какво можеха да ги обвинят? Можеше да се закълне, че ръцете и около врата му се стягаха все по-силно. От това му беше приятно, но го тревожеше неизвестността. Точно тогава прозвуча гърлен, насмешлив глас.

— За Бога, Щефан, не ме интересува какво казват хората, но младата генерация си я бива. Нищо лошо не мога да кажа за младежта. Ето, тия двамата тук са се сгушили, без да искат да знаят, че термометърът показва минус 20 градуса. Сигурно си мислят, че лежат на плажа на Балатон и ги обливат топли вълни. Не, не, не така бързо, млади човече! — Една масивна ръка се протегна в тъмнината и под светлината на джобното фенерче блъсна Рейнолдс, който залитна, но в последния момент успя да се задържи на крака.

— Какво правите тук? Не знаете ли, че по тези места е забранено да се ходи нощем?

— Зная го — промърмори Рейнолдс. Изразът на лицето му беше уплашен и едновременно изненадан. — Съжалявам, нямаше къде да отидем.

— Глупости — този път гласът на полицая прозвуча по-дружелюбно, — когато бях на твоите години, човече, нямаше нищо по-хубаво през зимата от малките сепарета в „Белия ангел“, те хем са със завеси. На стотина метра от тука е.

Рейнолдс започна да се успокоява. Нямаше защо да се плаши от този човек, може би щеше да им се размине.

— Ние бяхме в „Белия ангел“ — каза той.

— Стига излишни приказки, покажи ми документите си! — обади се друг глас от тъмнината, който беше груб. — Имаш ли документи?

Човекът, който се криеше зад този глас, явно беше съвсем различен от другия.

— Разбира се, че имам. — Рейнолдс бръкна в джоба на палтото си. Пръстите му напипаха цевта на автоматичния пистолет. Оттук нататък всяка секунда можеше да бъде скъпа. Колебаеше се какво да предприеме, но точно тогава първият полицай се обади.

— Не ставай смешен, Щефан, ти наистина трябва да внимаваш с ужасните криминалета, които четеш. Да не си мислиш, че този младеж тук е западен шпионин, изпратен нелегално за да установи какво сътрудничество може да се очаква от младата будапещенска госпожичка, когато се надигне следващата революция? — Той загрухтя от смях и запляска с ръце, доволен от духовитостта си, после постепенно се успокои и възвърна сериозността си. — Освен това тоя е родом от Будапеща и е израсъл тук, както и аз. „Белия ангел“ ли каза? — попита той озадачен. — Я излезте вие двамата от там.

Те излязоха от барачката и светлината на фенерче, приближено до лицето на Рейнолдс така го заслепи, че той премигна и побърза да затвори очи.

— А, всичко е наред. Този е, за когото чухме да се разправя — добави весело полицаят, — вижте още личат белезите на пръстите и върху бузата му. Не е за чудене, че не му се ще да се върне там, не знам как ченето му е останало на мястото си. — Той премести фенерчето и освети Юлия. — Виж ти, как е могла да го направи, сякаш е боксьор — той въздъхна пресилено, сякаш се задъхваше, обърна се към Рейнолдс и размаха предупредително пръст. Гласът му прозвуча тържествуващо, с едно самодоволство, в което имаше нещо много комично; — Ти, млади човече, трябва да бъдеш по-внимателен! Красива е, но я се виж на какво си заприличал. Станал си за смях. Ако тя е толкова непреклонна на двайсетина, представяш ли си каква ще бъде като стане на 40? Да можеше да видиш жена ми! — Отново избухна в смях и махна с ръка. — Махайте се от тука, дечурлига, да не сте припарили насам! Ако ви хванем, следващия път ще ви тикнем в затвора.

Пет минути по-късно Рейнолдс и спътницата му се разделиха от другата страна на моста на брега на реката. Снегът отново бе започнал да вали. Рейнолдс погледна светещия циферблат на часовника си.

— Сега е точно 9, ще дойда у вас след три часа.

— Ще те чакаме тогава. Тъкмо ще имам достатъчно време да опиша в подробности как почти не съм ти разместила ченето и как хладнокръвната като студен лед сметачна машина ме прегърна и ме целуна цяла минута, без да ми даде да си поема дъх.

— Малко преувеличаваш, бяха трийсет секунди — запротестира Рейнолдс.

— Минута и половина най-малко — рече момичето весело, — пък и аз няма да им кажа защо го направи. Преди да им обясня какво се е случило, ще изчакам да видя какви ще станат физиономиите им.

— Разчитам на твоето милосърдие — захили се Рейнолдс, — но не забравяй да им кажеш на какво си щяла да заприличаш, когато станеш на четиресет.

— Ще им кажа — обеща Юлия. Тя беше застанала съвсем близо до него и той можа да види палавото огънче, което искреше в очите й. — След всичко, което се случи помежду ни — започна тя тържествено, — сега това струва по-малко дори от едно ръкостискане — вдигна се на пръсти, за да го достигне и леко го докосна с устни по бузата. Без да каже нищо повече, тя се обърна и забързана изчезна в тъмнината. Цяла минута Рейнолдс остана загледан след нея. Когато момичето изчезна, той замислено поглади бузата си, наруга се тихичко и пое в обратна посока. Нахлупи ниско шапката — периферията и да го предпазва, да не го шиба снегът в очите.

Когато Рейнолдс се завърна в стаята си в хотела, преминал незабелязано по аварийното стълбище, беше 10 без 20. Чувстваше, че е премръзнал и прегладнял. Включи централното отопление и остана доволен, защото установи, че никой не е влизал в стаята по време на отсъствието му. Повика управителя по телефона. Нямаше оставени съобщения за него, нито някой го беше търсил по телефона. Поръча си храна и управителят побърза да го увери, че въпреки късния час с удоволствие ще уреди въпроса. Главният готвач си бил легнал, но за него щяло да бъде чест да покаже на господин Ракоши кулинарните си способности в едно, макар и импровизирано меню. Без да изрази каквато и да е благодарност за готовността да му поднесат вечеря, Рейнолдс обясни, че за него е по-важно това да стане много бързо и даде да се разбере, че кулинарните произведения биха могли да почакат за следващия ден.

Рейнолдс изяде превъзходната храна и беше изпил доста от бутилката „Шопрони“, когато установи, че вече е 11 часа и трябва да се приготви да тръгва. Имаше на разположение цял час до срещата, но разстоянието, което мерцедесът на Графа изминаваше за десетина минути, той щеше да измине за много повече. Надяваше се, че ще успее да намери лесно пътя до там. Рейнолдс смени ризата си, вратовръзката, чорапите и се приготви да излиза, без да подозира, че никога нямаше да види отново тази стая. Завъртя ключа на вратата, облече се топло, като за студената зимна нощ, и отново слезе по аварийното стълбище. Точно когато излезе на улицата, чу рязък телефонен звън. Звънеше се продължително и настойчиво, но Рейнолдс не му обърна внимание. Звънът можеше да идва и от която и да е друга стая. Освен неговата, имаше още най-малко сто.

Когато стигна улицата, където беше домът на Янчи, часовникът показваше няколко минути след полунощ. Въпреки бързия ход през цялото време от хотела до къщата на Янчи, Рейнолдс бе премръзнал, но доволен. Беше сигурен, че никой не бе го проследил по пътя. Оставаше само Графа да е напуснал онази казарма…

Улицата беше безлюдна, а гаражната врата — отворена. Рейнолдс сви в мрака и влезе, без да спре. Чувстваше се спокоен. Прекоси към вратата на коридора в другия край. Беше направил няколко крачки, когато гаражът се изпълни със светлина и в същия миг голямата желязна врата се затръшна зад него.

Рейнолдс застина. Държеше ръцете си настрана, за да се вижда, че са празни, после се обърна и се огледа около себе си. От всеки ъгъл на гаража се смееха предизвикателно някакви мъже с високо вдигнати яки на палтата и кипнати шапки. Всеки от тях държеше в ръце застрашително наточен към него автомат. Няма съмнение, че са от тайната полиция, помисли мрачно Рейнолдс. Наистина не можеше да греши, след като прецени недодялаността им и злобните погледи, с които го измерваха. В комунистическите страни политическата полиция често набираше своите хора от утайката на обществото. Не беше чудно, че в четиримата, които сега заплашително насочваха оръжието си към него, той виждаше някакъв скрит садизъм. Чувстваше се, че са доволни от плячката си, без да го изразяват.

Но имаше и пети човек. Беше нисък мъж, изникна от тъмнината до коридорната врата. Имаше мургаво слабо, интелигентно еврейско лице, което привлече вниманието на Рейнолдс. Непознатият извади пистолет, направи няколко крачки, усмихна се иронично и се поклони театрално.

— Капитан Майкъл Рейнолдс от британските секретни служби, предполагам. Вие сте съвсем точен и най-искрено оценяваме това ви ценно качество. Нали знаете, ние от тайните служби не обичаме много да чакаме.