Аня Баст
Магьосническо сърце
Магьосници на елементите #3
1
Двадесет и три години като прислужница на дааеман бяха подготвили Клеър за много неща, но не и за това. Нищо не би могло да я подготви за това.
Тя се сви до тухлената стена, студът проникваше през тънката й рокля, и наблюдава как тъмните сенки нарастват върху отсрещната сграда. Захвърлена хартия, обезпокоена от вятъра, прошумоля по настилката, а от дъното на уличката внезапно се появиха гласове и смях, и постепенно затихнаха.
Сенките продължаваха да нарастват.
Клеър хвърли поглед към улицата отвъд сенчестата кухина, в която се бе скрила, където бледата жълта светлина от уличните лампи се разливаше по тротоара. Не мислеше, че ще успее. Не мислеше, че може да ги надбяга.
Имаше само няколко души на света — на който и да е свят — които можеха да надбягат твърдо решен дааеман, особено пък Атрика.
Чуждата земя въздишаше и трепереше много по-далеч от бетона под краката й, реагирайки на заглушената й и объркана магия. Това място, тази Земя, въобще не беше като в спомените й. Мястото, което бегло си спомняше, бе зелено, меко и изпълнено с аромат, с растящи неща. Това място бе твърдо и студено. Твърде шумно. Нараняваше очите й с остри ръбове и ярки светлини.
Част от нея беше копняла да се върне на това място, въпреки че по-голямата част от нея се боеше. Сега Клеър знаеше, че е била права да се страхува.
Отминете ме. Моля ви, отминете ме.
Странният, сух дъх от магията на Ру все още тегнеше в устата й. Горещият му прилив бе спаднал до нещо горчиво. Тръпнеше в тялото й, карайки я да трепери от време на време, докато тялото й се бореше да задържи това нещо, което беше толкова по-голямо от нея. Тя нямаше намерение да задържа тази сила. Не беше създадена за нея. Не беше нейна. Елиумът, най-силното оръжие на Итрай. Или поне тя така предполагаше. Каквото и да беше, Атрика го искаха и това можеше да означава само смъртта й.
Единственият въпрос беше дали ще дойде бързо или бавно.
Тя стисна плътно очи, спомняйки си. Беше се случило едва вчера, но сякаш бяха минали години. Когато Атрика бяха пробили защитите на двореца, Ру я бе завел до стаята с портала, възнамерявайки с нейна помощ да унищожи портала между измеренията, който свързваше Земята с Юдай.
Но, когато Атрика нахлуха в стаята, Ру я бе поразил с топка магия, толкова силна, че моментално й бе отнел сетивата за зрение, обоняние и слух. Както бе възнамерявал, зарядът я изстреля назад, в портала. Ру бе възнамерявал да разруши портала, след като тя премине, и несъмнено го бе направил, но не и преди двама Атрика да скочат след нея.
На Земята, където се намираше портала, й отне само момент да се ориентира и после се бе впуснала в бяг, за да спаси живота си, знаейки, че Атрика ще са непосредствено след нея. Въпреки че стомахът й бе натежал заради последиците от преминаването й през портала, въпреки че главата й бе готова да се разцепи като презрял пъпеш, тя тичаше.
Но не достатъчно бързо. Не достатъчно далеч. И със сигурност не се бе скрила достатъчно добре.
Миналата нощ бе изкачила някакви метални стълби и се бе свила на върха на сграда да поспи, със звуците на града, ширнал се под нея, град, който почти помнеше, но не съвсем. На сутринта, принудена да открие храна, бе слязла и направи всичко по силите си, за да избегне двамата Атрика, за които знаеше, че я преследват.
През всичките си години на Юдай, тя никога не бе виждала Атрика толкова отблизо. Ру, Кае, лидерът на дааеманите от вида Итрай, се бе отнасял с нея като с глезен домашен любимец. Беше я предпазвал от всичко, което можеше да я нарани… до сега. С Ру не бе търсила нищо, никога не бе оставала без храна. Това, всичко това, й бе напълно непознато.
Трябваше да намери Томас Монахан и аемоните, полухора — полудааемани, които живееха на тази планета. Тук се наричаха магьосници на елементите. Те бяха единствените, които можеха да разберат какво се случва. Те бяха единствените, които можеха да й помогнат сега.
Клеър знаеше малко за тях, не знаеше къде да ги открие, нито пък как функционираха в този свят. Дори не бе използвала магията си, не и с подаръка на Ру, който трептеше в нея. Нямаше представа как би реагирала магията й. Ако Ру й бе вдъхнал елиум, инцидентното й отприщване можеше да означава абсолютно унищожение. Неспособността да използва силата си бе може би най-лошото в настоящото й положение.
По-лошо от студа. По-лошо от глада или от умората, или от страха.
Бе спъната по всеки възможен начин.
На Клеър никога не й е било толкова студено. През всичките демонски зими, които бе прекарала на Юдай, където температурите се въртяха около съсипващи здравето на аемоните стойности, тя никога не е била толкова окаяна. Раната на крака, която получи през първия ден, докато бягаше от Атрика, не беше толкова излекувана, колкото замръзнала. Гладът постоянно я разсейваше и я отслабваше. В момента беше толкова мърлява, че хората на улицата я отбягваха и я гледаха състрадателно.
Никога не бе била толкова унизена.
Днес вървеше по улиците, без да знае накъде се е запътила. Знаеше само, че трябва да продължава, тъй като Атрика може би бяха способни да я проследят магически.
Хората притискаха хартия и монети, които тя разпозна като пари, в ръката й от време на време. Обаче, когато разпита къде би могла да открие магьосниците на елементите, те само я поглеждаха странно и се отдалечаваха бързо. Запитванията как да се защити от демоните — човешкото произношение на дааеман — срещаха подобен отговор, така че Клеър спря да пита. Тези случайни прояви на щедрост бяха малобройни и редки, но все пак й помогнаха да си купи малко храна, сделка, при която тя доста се запъна. А последвалото парче месо, увито във влажен хляб, беше ужасно.
Успя да се изплъзне на Атрика за известно време, но после зави зад ъгъла и се натъкна на тях. Клеър се завъртя и се опита да се отправи в противоположната посока, преди да я забележат, но бе твърде късно. Така че хукна по уличката и се постара да се скрие.
Сега те я търсеха. Можеше да ги помирише. Дааеманската магия имаше специфичен остър аромат, а тези Атрика не прикриваха истинската си същност в момента. Сякаш се опитваха да я сплашат.
Вършеше работа.
Клеър отвори очи само за миг и хвърли поглед към тъмното небе, с неговата необичайна липса на звезди. Тук нямаше нищо друго, освен бетон. Бетон и квадратни форми. Черно, студено небе. На Юдай, в столицата Ай, сградите бяха направени от лавандулов и розов мрамор, понякога черен или сив. Всички те блестяха и искряха под слънцето. Постройките бяха изградени от колони, нежни извивки и арки. Дворецът, наречен Иристрай, беше с величествена архитектура.
Въпреки това, дааеманите бяха жесток вид. Дори Сиари, образованата класа, бяха по-склонни да убиват преди да задават въпросите. Класата на бойците, Атрика, бяха най-зле. Противно на останалите видове, те се хранеха с гнила плът, обичаха да пият кръв и се възбуждаха от изтезания и болка.
Но всички видове, дори Атрика, имаха красива архитектура.
Майка й й беше казвала, че е родена тук, на Земята, и Клеър имаше някакви мъгляви, ранни детски спомени от това място, но по-скоро се чувстваше сякаш се бе плъзнала надолу в заешката дупка.
Преди да умре, майка й често бе разказвала на Клеър приказката за „Алиса в страната на чудесата“. Може би майка й се бе чувствала като Алиса, когато за пръв път бе дошла на Юдай, колкото и Клеър на Земята.
Мачкащи стъпки отекваха изпод нечии крака, смущаващо близо. Клеър замръзна, устата й пресъхна.
Сенчестите пръсти върху срещуположната сграда се удължиха и след това застинаха. Клеър задържа дъха си и дори не мигна. Викането и гласовете от улицата едва проникваха в блокираното й съзнание. Пръстите се обърнаха и се отправиха обратно в нейната посока.
Клеър балансираше, готова да хукне. Да бяга. Само това можеше да стори. Искаше да отприщи магията си, да използва най-доброто си оръжие. Пръстите я сърбяха от желанието да го стори.
Лице на дааеман изникна над нея.
— Хванах те.
Огромните му ръце се спуснаха върху раменете й и стиснаха. Сълзи избиха в очите й от болката. Тя се забори и хватката му се спусна върху китките й, карайки я да извика.
Вторият Атрика сграбчи първия през кръста и го повлече далеч от нея.
— Тя е моя! — изръмжа той.
Първият дааеман, който я беше сграбчил — Клеър смяташе, че се казва Теван — се надигна от мястото, където бе повален върху паважа. С тихо ръмжене, процеждащо се от гърлото му, той се нахвърли върху втория. Очите и на двама им светнаха в червено и зъбите им се удължиха.
Убийствена ярост.
Клеър постоя за част от секундата, наблюдавайки изправените един срещу друг дааемани. Ако магията, която Ру й бе вдъхнал, бе елиум, тя бе много ценна за тях. Естествено щяха да се бият за нея. В нея лежаха всичките им надежди и мечти за победа над властващите Итрай. Всеки щеше да иска контрол над нея.
Каква късметлийка бе, че носи такова съкровище.
Клеър хукна.
Осъзнавайки, че са изгубили плячката си, Атрика прекратиха териториалния си спор и я последваха.
Привеждайки се ниско и отклонявайки се, тя едва избегна хватката на Теван и се изстреля от уличката, криволичейки покрай високи, сребристи контейнери, купчини черни чували и прескачайки изхвърлени кашони. Обувките й, направени за гладкия, мраморен под в двореца, не се справяха добре по бетонните пътеки на Земята. Прокъсани отдолу, те осигуряваха малко защита.
Нещо остро се заби в подметката й и тя изскимтя, усещайки струйка гореща, лепкава кръв. Тя изруга на Аемни, един от обичайно говорените езици от всички видове. Сега им оставяше перфектна следа.
Тя сви в уличката и почти се сблъска с един мъж. Той й извика, когато тя го заобиколи и забърза надолу по тротоара.
В другия край, поток от хора напускаха сградата, разпръсквайки се из тъмните през нощта улици под ярко осветения знак, който висеше отгоре, говорейки и смеейки се. Знаейки, че тълпата бе единственият й шанс, Клеър заобиколи, пресичайки улицата. Лъскавите, движещи се бързо превозни средства — коли, така ги наричаха — пищяха и кривваха.
Тя се гмурна сред тълпата от другата страна, разпръсквайки тези, които бяха в непосредственото й обкръжение, с изненадани ахкания. Рискувайки да хвърли поглед назад, тя видя, че двамата Атрика бяха стигнали улицата и я бяха забелязали. Проправиха си път към нея.
— Помощ! Помогнете ми! — Гласът й звучеше дрезгаво и тя се задави с английския. Използваше го с Ру, когато той искаше практика, и със земния магьосник, Томас, когато беше заловен в Иристрай. Иначе не го бе говорила откакто майка й бе починала.
Хората около нея изглеждаха разтревожени. Повечето не я погледнаха. Правеха се, че я няма там, търсеща помощ, със съдрани обувки и разкъсана, мръсна рокля, които не осигуряваха защита от студения, хапещ въздух. Някои я погледнаха със съжаление на лицата си; други се подсмихваха и говореха иззад ръцете си. Една жена притисна в ръката й едно от парчетата зелена хартия. Клеър се взря в него, неразбирайки. Тя молеше за помощ, не за пари.
— Моля, даае… демоните — прошепна тя. — Демоните Атрика ще ме хванат.
Атрика щяха да отворят седалището на магията й, за да получат елиум. Щяха да я счупят като орех, за да се доберат до ядката вътре. Как ли Ру изобщо си е представял, че тя ще успее? Една слугиня аемон срещу двама мотивирани демони Атрика?
Тя затвори очи, преживявайки отново момента, когато Атрика бяха насилили вратата на стаята с портала на Итрай. Избликът на ярка магия, виковете и звуците на войната, всичките убийствено разгневени Атрика. Ру дори можеше да е мъртъв сега. Нямаше помощ в непосредственото й бъдеще. Дори и Ру да бе оцелял, щеше да отнеме много време, за да отвори нов портал и дори още по-дълго, за да я проследи.
Една ръка се сви върху рамото й, стряскайки я. Тя вдигна поглед към красиво мъжко лице. Елегантни, извити вежди, зелени очи, усмивка.
— Ела с мен — каза мъжът. — Има закусвалня нагоре по пътя. Ще вземем храна и ще видим какво можем да направим, за да ти помогнем.
Погледът й отскочи обратно към дааеманите, пресичащи улицата. Вече бяха много близо. Тя сграбчи ръката на мъжа.
— Да, да вървим.
Той потупа ръката й.
— Всичко е наред. Сега се успокой, става ли?
Тя хвърли поглед назад към преследвачите си.
— Нека останем с тълпата. Възразяваш ли?
— Разбира се, че не. Тълпата ще държи ли… демоните… настрани?
О, слава на всичките Четири Дома и на Покровителите! Той разбра. Тя кимна категорично.
— Няма да ме наранят, ако съм с човеци. Не искат да подстрекават междуизмерен инцидент.
Той повдигна вежди.
— А! Тогава да вървим. Как се казваш?
— Клеър.
— Клеър, какво хубаво име. Как е фамилията ти?
Тя не отговори, понеже не я знаеше. Майка й никога не й беше казвала. Тя само поклати глава и отмести поглед засрамено. Бяха ли фамилиите много важни тук? Признак на класа, може би?
Докато вървяха, мъжът отвори малък, черен предмет, натисна няколко бутона и заговори в него. Клеър не обърна внимание на това, което казваше, беше твърде съсредоточена върху дааеманите, които ги следваха. Сега спазваха дистанция, но щяха да я следят, докато не я откриеха сама и уязвима. Всичко, което правеше, бе да печели малко време.
Клеър се надяваше, че човеците имат някакъв начин за справяне с Атрика. Бе чула, че един от тях е бил приклещен тук за много години, без портал. Магьосниците се бяха справили с този. Може би магьосниците на елементите бяха владетели на това място. Би имало смисъл, имайки предвид способностите им. Макар че това не обясняваше празните погледи, които получаваше, когато питаше за тях. Поне бе открила един мъж, който разбираше за Атрика. Надяваше се, че той знае как да открие Томас Монахан.
Добрите новини — ако имаше добри новини — бяха, че има само двама Атрика и повече не можеха да ги последват, след като Ру бе разрушил портала.
В нея се надигна истеричен смях. Беше без пари и изгубена в непознат свят, в който не бе стъпвала откакто бе била на шест годинки и имаше само двама Атрика, които я преследваха. Това ли бяха добрите новини?
Мъжът погледна загрижено, когато тя се засмя. Той се поколеба, след това й отвори вратата на ресторанта.
— Пристигнахме.
Умът на Клеър се въртеше толкова бързо, че дори не бе забелязала, че са достигнали целта си.
Тя влезе в малко заведение, оглеждайки заобикалящата я обстановка. Хора стояха до дълъг плот. Останалите седяха в кабини близо до предния прозорец, откъдето се виждаше тъмната улица. Повечето от клиентите в ресторанта се обърнаха и я погледнаха, карайки Клеър да се смути заради дрехите и изцапаното си лице.
— Без скитници тук — каза кльощава сервитьорка с остри черти на лицето, носеща кана с някаква тъмна, неопределена течност.
Ужас прониза Клеър.
— Не съм скитница.
Тя отмести поглед, знаейки много добре, че изглежда като такава. Тя бе — беше — прислужница на Кае на демонския вид Итрай. Робиня, може би, но робиня на господаря. Това значеше най-доброто от всичко, макар и да бе собственост.
Мъжът постави ръка на рамото й.
— Разбира се, че не си. — После се обърна към сервитьорката. — Всичко е наред. Аз съм клиничен психолог и… — Той придърпа сервитьорката настрани и й заговори тихо. Сервитьорката кимна и й хвърли бегъл поглед.
Интуицията на Клеър настоя за внимание. Това не беше добре.
Това не беше добър поглед.
Клиничен психолог? Умът й се зарови сред пълните с уроци по английски тетрадки и речника, който майка й й бе оставила. Психологът беше доктор на ума. Защо го бе споменал на сервитьорката? Дали мислеше, че Клеър е луда?
Тя вдиша. Количеството на тревогата й се увеличи. Трябваше да се махне от тук. Това, което до преди миг изглеждаше като сигурно убежище, вече не изглеждаше така. Домове, тя нямаше представа на кого да се довери в този свят, което означаваше, че не може да има вяра на никого.
Вдигна поглед към прозореца и видя тъмнокожия Атрика да се взира в нея. Очите му бяха мрачни и изпълнени със заплаха. Той разтвори устни и зъбът му блесна към нея — мълчаливо обещание.
Звънчето на вратата зад нея иззвъня и тя се обърна, за да види другия Атрика, маскиран като човек, да влиза в закусвалнята. Този беше по-светъл от другия — висок, рус, с широки рамене. Нацепен от мускули, този можеше да счупи костите й със завъртане на китката си. Това бе онзи, за когото смяташе, че се казва Теван. Ако бе Теван, той бе един от водачите на въстанието на Атрика. Командир.
Странно, той изглеждаше като Ру. Това накара гърлото й да се стегне от копнеж по дома — безопасният, топъл дом. Тя имаше смесени чувства към Итрай, но точно сега мисълта за тях бе успокояващо позната в свят, изпълнен със заплахи.
Преди хиляди години, Итрай — ръководещи другите два вида дааеман — бяха опитали да изличат всички Атрика от лицето на Юдай. Бяха пропуснали само шепа от тях и тези оцелели се бяха покрили, заклевайки се един ден да вземат Юдай за себе си. Опитът за геноцид бе подхранил вече нарастващата война между видовете.
Онзи, когото мислеше за Теван, улови погледа й за дълго и тя не можа да извърне очи. Яростно обещание проблесна дълбоко в тъмносините му очи. Сви се в една от кабините и се престори, че чете пластмасовото меню. Все още носеше бойните си кожи от главата до петите и привличаше много любопитни погледи.
Всички видове дааеман, те бяха четири, можеха да прикриват вида си чрез магия. Например Атрика можеха да изглеждат като Итрай или Сиари, или Мандари. Показваха истинските си лица, само когато се ядосаха или когато бяха на лов. В момента Теван бе неразличим от останалите мъже в ресторанта, освен с мощното си телосложение.
Клеър се обърна отново с гръб, сърцето й блъскаше в гърдите. Тя залепи безцелен, спокоен поглед на лицето си. Нямаше да помогне, ако позволи на Атрика да разберат колко я плашат. Те обичаха жертвите им да се страхуват. Това правеше лова много по-задоволителен за тях, караше ги да бъдат още по-свирепи, когато хванеха плячката си.
Клеър отправи втори бърз поглед около обкръжението си, забеляза входа към кухнята и малкия коридор, който отвеждаше към две врати наблизо. Вероятно имаше заден изход, но тя не можеше да мине от там. Досега вторият Атрика несъмнено бе отишъл от другата страна; бе изчезнал от тротоара отпред. Тя имаше нужда от прозорец или нещо друго, което да я изведе отстрани на сградата.
Клиничният психолог се обърна отново към нея със стегната, малка усмивка на лицето си.
— Моля, нека седнем. Поръчах ти хубав портокалов сок.
Клеър не знаеше какъв е този портокалов сок, но не искаше нито капка от него.
— Трябва да, ъм…
Той я хвана за горната част на ръката и я поведе към кабината.
— Просто поседни с мен за малко. Искам да си поговоря с теб за… демоните.
Да, сега тя чу неверието в гласа му, когато каза думата „демон“, чу колебанието. Може би магьосниците тук бяха скрити. Може би хората не знаеха нищо за тях или за дааеман, нищо за пресичането с хората от Юдай в древното им минало.
Как можеше да са толкова невежи?
Клеър се плъзна смутено в кабината, усещайки хлъзгавата пластмаса под плата на роклята си. Поне тук бе топло. След миг сервитьорката постави висока чаша с ярка течност пред нея.
Мъжът се приведе напред, карайки пластмасата под него да изпука.
— Клеър, знаеш ли коя година е?
Не знаеше. Клеър се взря упорито в плота на масата.
— Клеър, знаеш ли в коя страна се намираш?
Това го знаеше. Тя вдигна поглед.
— Съединените щати.
Мъжът се усмихна.
— Много добре. Да, ти си в Чикаго, сред приятели. Знаеш ли кой е президентът на Съединените щати?
Тя не можеше да понесе повече.
— Разбира се, че не! Бях затворена в демонско измерение за двадесет и пет години, откакто бях на шест годинки! Върнах се само преди ден, след като бях принудена да поема топка магия, която не би трябвало да нося, и след това бях изблъскана през междуизмерен портал. Заради тази магия ме преследват двама от най-агресивния вид демони. Ще ме убият, за да се доберат до нея! — Тя стисна устни и се взря в увисналото му чене и разширените очи. — Така че виждате, сър, не искам да седя тук и да отговарям на безсмислени въпроси като кой е президентът ви.
Отвън пронизителният вой се усили. Тя се намръщи, поглеждайки през прозореца. Нещо приближаваше. Какъв бе този ужасен звук?
— Обадих се на някои хора да дойдат и да ти помогнат, Клеър.
Пореден смях се надигна в нея.
— Да ми помогнат? Никой не може да ми помогне сега. Още по-малко пък вие. — Тя се измъкна от кабината и хукна към кухнята. Зад себе си, тя чу как Атрика става и тръгва след нея, стъпките му бяха тежки върху лъскавия под.
Мъжът също я последва, викайки й да спре. Тя хвърли бърз поглед назад, виждайки Теван да го запраща настрани. Човешкият мъж се просна на плота и се килна на пода, докато клиентите в ресторанта ахкаха.
Тя се хвърли през вратата и в кухнята, моментално погълната от странни, мазни миризми. Клеър се плъзна и спря пред готвач, който стоеше с увиснало чене, държейки хлабаво някакъв инструмент за приготвяне на храна.
Клеър се затича надолу по стълбите до мъжа, единственият й възможен изход. Чувайки тежки стъпки след себе си, тя забърза към единственото подходящо място, което можеше да види — вратата водеше към някакъв склад — и затвори вратата с трясък след себе си.
Издърпа шкаф, пълен с консерви и пакети храна, пред вратата, докато Атрика я удряше от другата страна със сила, която караше зъбите да тракат. Теван ревеше от гняв, докато тя вклиняваше шкафа на място, което да предотврати отварянето на вратата.
Тя имаше предимство. Дааеманите не биха могли да скачат — да се телепортират — за няколко дни. Трябваше да открият истински баланс с честотата на вибрация на това измерение, преди да могат да го направят. Молекулите на това място се движеха по-бавно, отколкото на Юдай, и да огънат пространството, за да скочат, преди да са открили баланса, можеше да ги убие.
Трябваше да е такава късметлийка.
Клеър се завъртя, с разширени очи и дишайки тежко. Магията й пулсираше в гърдите, трептейки по ръцете и краката й, умолявайки за освобождение, но беше там, смесена с другата, странна дааеманска магия. Трябваше да я откаже.
Мед? Имаше ли мед тук? Всички видове дааеман бяха алергични към нея. На Юдай бе забранена, дори изровена и изхвърлена на места с токсични отпадъци, но тук, на Земята, не би била. Не видя никаква мед около себе си, която да може да познае. Много лошо, тъй като Теван и приятелят му все още нямаше да могат да осигурят никаква частична защита към метала.
Теван блъскаше и викаше от другата страна на вратата. Беше само въпрос на време да открие начин да влезе с магия.
Време да си върви. Като обезумяла, тя затърси път навън.
Ето! Малко прозорче до тавана, над малък плот, осеян с консерви със зеленчуци. Явно тази стая бе предимно под земята.
Зад нея вратата се открехна и металът на шкафа се огъна.
— Аз съм Теван, командир на войската на Атрика, и почти те спипах, малка магьоснице.
2
Клеър се покатери върху плота и отключи прозореца. С движенията необичайно прецизни заради ужаса, преминаващ през нея, тя натисна с всички сили, докато старият прозорец не поддаде и не се плъзна нагоре. Измъкна се през отвора, стъпвайки върху консервите, за да се повдигне нагоре.
Моментално нечии ръце стиснаха раменете й и я изтеглиха нагоре, сякаш не тежеше повече от нищо. Тя се бореше, риташе и пищеше, мислейки, че това е другият дааеман, който бе заобиколил, за да пази при прозореца.
— Стой мирно! Опитваме се да ти помогнем! — нареди дрезгав глас.
Четири ръце я притиснаха към студения тротоар.
— Пуснете ме! Те са по петите ми. Моля ви! — проплака тя.
— Да, да. Знаем. Демоните те преследват, нали?
Силни ръце я издърпаха в седнало положение. Тя се намери мигаща в лицата на двама високи мъже, единият с тъмна, а другият със светла кожа. Те носеха униформи. Тя се бори за момент, опитвайки се да прецени… а, те бяха полицаи. Работата им беше да защитават и служат. Пазители на реда, защитници на невинните. Тя се отпусна. Беше в безопасност.
— Клеър, нали? — попита тъмнокожият полицай.
Оглеждайки се наоколо във влажния, тесен път между сградите, тя кимна. Къде бяха изчезнали Атрика?
— Аз съм полицай Адамс, а това е полицай Евънс. Ще те вкараме вътре, ще ти осигурим помощ. — Той започна да я тегли към улицата, но тя заби пети. Полицаят спря и се обърна към нея с въздишка. — Ще се уверим, че демоните няма да те хванат, ясно?
Тонът му. Тя се намръщи. Звучеше сякаш тя е десетата му откачалка за днес и му бе писнало от всички тях.
— Как можете да ме защитите от демоните, когато не вярвате в тях?
Полицай Евънс с въздишка извади чифт белезници.
— Вижте, госпожо. Смяната ни почти приключи, разбирате ли? Защо не ни оставите да ви вкараме вътре кротко и спокойно, без белезници? Разбрах, че Ви преследва някакъв мъж… Това приятелят ти ли беше, скъпа? Отпред има още един екип, който се занимава с него. Може да повдигнеш обвинения срещу него в участъка. Така че нека да вървим, става ли?
— Не мога да дойда в участъка ви. Ако сега тръгна с вас, демоните ще ме открият и ще ме убият.
— До тук беше. — Той я сграбчи и изви ръцете й на гърба. Щракването на белезниците около китките й потвърди, че наистина е в беда. Той й измънка куп безсмислени думи, докато я закопчаваше.
Полицай Адамс я сграбчи за ръката и я задърпа напред, към изхода на тясната уличка. Клеър не можеше да стори нищо друго, освен да го следва, отправяйки дълъг поглед през рамо.
Нямаше Атрика. Това поне беше нещо.
Отново бе спасена от човешка намеса, макар да не се заблуждаваше, че Атрика няма да я последват до този участък, какъвто и да беше той.
Тя позволи на мъжете да я заведат до колата си. Ярки светлини премигваха на покрива й. Колко странно. На Юдай нямаше нужда от такива органи за налагане на правилата. Всички бяха в правия път. Ако не го правеха, умираха. Общо взето беше толкова просто.
Заведоха я да седне на задната седалка на колата, свалиха й белезниците и й дадоха одеяло. Тежка решетка я разделяше от полицаите в предната част на автомобила. Тя се сгуши в одеялото и опита да не се тревожи за това колко хваната в капан се чувства. Тъмнокожият полицай ровеше в торба на предната седалка и извади пластмасова опаковка с две кексчета вътре.
— Искаш ли ги? — попита той. — Само това имам. Не са хранителни, но изглеждаш примряла от глад.
Тя трябваше да се възпре да не грабне пакета и да не го глътне целия.
— Благодаря Ви — каза тя, взимайки храната.
Полицаят се засмя и поклати глава.
— Възпитана си като за луда.
Полицаите се качиха отпред и затвориха вратите. На тротоара в далечината, тъмният Атрика гледаше заплашително.
Клеър не се взира дълго, наведе глава и се концентрира върху интериора на колата. Никога преди не бе виждала нещо подобно. Откакто дааеманите имаха способността да прескачат от едно място на друго, те не се нуждаеха от такива превозни средства. Единственият случай, когато бе необходим физически превоз, бе, когато се налагаше да пренасят нещо. Тези превозни средства се захранваха с магия и изобщо не приличаха на тези метални кутии.
Полицаят, който караше, взе малко, черно устройство от таблото, промърмори в него, а след това навлезе в трафика.
— Каква е фамилията ти, скъпа?
Тя стисна устни, неспособна да отговори и без желание да излъже. Не можеше дори да започне да гадае каква би била нормална фамилия тук, въпреки че фамилията на Томас бе Монахан.
Той се подсмихна.
— Добре тогава, ще го оставя на експертите.
Клеър не се интересуваше къде отиваха в действителност, стига да бе далеч от Атрика.
Разкъса опаковката на пакета с храна и изяде и двете кексчета за рекордно време. Затваряйки очи, тя простена от удоволствие. Това бе най-хубавото нещо, което бе опитвала през целия си живот.
Когато достигнаха целта си, тя бе задрямала заради комбинацията от топлина и усещането да има нещо в стомаха си. Чувстваше се така, сякаш можеше да спи цяла седмица. Когато това приключеше, ако приключеше някога… точно това щеше да направи.
Колата спря и те я въведоха в просторна тухлена сграда. Тя все още стискаше одеялото плътно около себе си.
Поведоха я покрай редица от бюра, където други полицаи пишеха, говореха или пренареждаха документи. Най-накрая достигнаха целта си, малка стая с маса и няколко стола, и я оставиха там. След няколко минути влезе жена полицай с чаша от някаква вкусна, сладка, гореща напитка, която Клеър изпи почти на една глътка.
— Какво е това? — Клеър попита тъмнокосата жена, полицай Малори.
Лицето на полицай Малори премина в изражение на раздразнено неверие.
— Горещ шоколад.
— Хубаво е.
Тя изсумтя.
— Какво? Никога преди ли не си пила горещ шоколад?
Клеър поклати глава.
Вратата се отвори отново и влезе мъжът от закусвалнята. Изгледа я продължително.
— Здравей, Клеър. Аз съм доктор Хичинсън. Противно на това, което може би си мислиш, аз съм тук, за да ти помогна.
Тя не каза нищо, отмествайки поглед. Не харесваше този мъж. Чрез мълчаливата си водна магия, тя усещаше, че той бе лош.
Той седна на масата срещу полицай Малори и те продължиха да я обсъждат, сякаш тя не съществуваше. Клеър спокойно отпиваше от горещия си шоколад и се развеселяваше като си мислеше за всички възможни начини, по които можеше да разполага с магията си и можеше да ги поразтърси.
Клеър бе на осем години, когато майка й почина. Тогава Ру я взе като своя прислужница, за да я предпази. От тогава Ру всеки ден бе променял магията й — клъцвайки тук, прибавяйки там. Бе я дарил със способности много по-големи от земната магия, с която се бе родила. Тя бе могъща и толкова много искаше да покаже на полицай Малори и доктор Хичинсън точно колко могъща е в действителност.
Доктор Хичинсън преплете пръсти върху масата пред себе си.
— Излизах от зала Ливингстън на Диърборн и Рандолф след представлението. Тя се втурна сред тълпата, крещейки, че я преследват демони. Заведох я в ресторанта и повиках полиция. В закусвалнята, тя отново изказа мнението си, че бяга от демони и че току-що е пристигнала в това измерение. Тогава скочи и мъжът в закусвалнята я подгони. Предположих, че е неин приятел или съпруг.
При тази забележка, кръвта във вените на Клеър се разбушува.
— Той не ми е приятел или съпруг!
Полицай Малори забеляза присъствието й.
— Кой е той тогава? Той успя да избяга от полицаите ни, Клеър. Ако искаш да повдигнеш обвинения срещу него, трябва да ни дадеш името му.
Тя затвори рязко уста, неспособна да обясни истинската самоличност на Теван. Те вече вярваха, че е луда, невежи хора. Ако продължеше да бърбори за демони, щеше да стане по-зле за нея. Тя кръстоса ръце на гърдите си.
— Отказвам да разкрия самоличността му.
— Мислех, че е демон — каза с презрение полицай Малори.
— Не зная за какво говорите. Няма такова нещо като демони.
Полицай Малори наклони глава настрани и й се намръщи.
— Какъв е акцентът ти, между другото? Не мога да го определя. Какъв е родният ти език?
Клеър оглеждаше ноктите си и опитваше да не каже истината за акцента си.
— Родена съм и съм израснала в Холандия. — Всички тетрадки, които майка й й бе оставила относно живота на това място, й бяха от полза.
Доктор Хичинсън стисна устни.
— Няма значение какво казва сега или колко разумна изглежда, тогава умът й не беше бистър. Освен това вярвам, че е в опасност от този неизвестен мъж.
— Мога да се грижа за себе си.
Това най-накрая привлече вниманието му.
— Ама наистина ли? Намерихме те полуумираща от студ и без да знаеш собствената си фамилия. — Той съсредоточи вниманието си обратно към полицай Малори и посочи. — Искам да я приемат в психичното отделение на Строгър за оценка. Опасна е за себе си, без да споменаваме, че е в опасност и от онзи мъж.
Челюстта на Клеър се сключи.
— Всичко ми е наред!
Отново доктор Хичинсън отново я игнорира.
— Принудете я, полицай Малори. Открийте кой е този мъж, който ме блъсна в плота. Искам да повдигна обвинения. — Очите му трепнаха към нея, изучавайки сините по китките и ръцете й, където Теван я бе стискал. — Ще го направя, ако тя няма.
— Добре — каза полицайката с въздишка. — Доверявам се на преценката Ви, докторе. — Тя затвори папката пред себе си. — Ще я заведем в болницата. Там ще решат какво да правят с нея.
Болница. Тя се намръщи. Място, където лекуваха болните, грижеха се за хората. Е, това не можеше да е много зле. Може би там щеше да е в безопасност за известно време. Може би можеше да се стопли, да сложи малко храна в стомаха си.
Болницата беше кошмар.
Не беше място, където помагаха на хората. Беше затвор — студен, бял, стерилен, пълен с плашещи, ъгловати, метални инструменти и пищящи, стенещи хора. Смърдеше на почистващи препарати, но под тях се носеше миризмата на страх, кръв и смърт.
В секундата, в която я изведоха на етажа, където щяха да й „помогнат“, Клеър сбръчка нос от миризмата и разбра, че не може да остане там при никакви обстоятелства. Когато се опита да си тръгне, те я замъкнаха в малка, ослепително бяла стая. Дребничка и примряла от глад, тя не можеше да се опре на двамата едри санитари, които я малтретираха.
— Не! Пуснете ме! Не мога да бъда затворена на това място! — Клеър се бе притиснала в ъгъла, но не се бе предала. Тя ритна и кракът й уцели мъжките части на санитаря. Той изохка, отстъпи, стискайки слабините си, и я дари с убийствен поглед.
Вторият мъж й се нахвърли със свирепост, докато слабата, руса докторка гледаше така, сякаш бе виждала всичко това и преди, и бе невероятно отегчена.
Докато Санитар А се грижеше за интимните си части, Санитар Б успя да повали Клеър върху дълга, твърда маса за прегледи и издърпа ръцете й. Паника се заби в гърлото й, когато докторката я приближи с отвратителна на вид спринцовка.
— Не, не го правете. Оставяте ме беззащитна пред тях, ако го направите. Моля ви!
— Не бъди глупава, Клеър. Този серум е, за да те предпази от демоните и вампирите.
Вампири? Какво беше вампир?
Иглата се заби в ръката на Клеър. Клепачите й мигновено натежаха, а колената й омекнаха.
— Не. Това е… това е… грешно.
Докато умът й се бореше срещу мъглата, която го притискаше, тя изгуби контрол и отприщи магията си. Действието беше чист инстинкт, породен от абсолютен ужас, от този, който дори Атрика не можеха да пробудят, и засилен от непознатите лекарства, движещи се в кръвоносната й система. Това бе единственото нещо, което се бе заклела да не прави, докато не научи повече за това, което й бе вдъхнал Ру.
Силата избухна през нея, извивайки гръбнака й и отмятайки главата й назад, за да се свърже със санитарите, които я пуснаха и изскимтяха от болка. Усещаше нишката, която бе издърпала, буйна, чужда… също като този свят, в който бе запратена. Прогаряше я, пресушавайки седалището на магията й.
През тази половин секунда, която имаше преди болката и лекарствата да я изпратят в безсъзнание, тя се обърна към всяка възможна въздушна магьосница.
Моля ви, чуйте ме…
Тя изпрати молбата си само миг преди плътният, наситен мрак да се затвори над нея.
3
Медното острие на Адам се удари в това на Томас насред новопостроената стая за спаринг в земите на Сборището. Пот се стичаше по голите му гърди, събирайки се в пъпа му. Той се обърна и още веднъж се сблъска с острието на Томас. Ударът отекна нагоре по ръката му и през гърдите и гърба му.
Фиу. Дзън.
Бе изминала година откак се бяха изправили срещу демона Атрика, който бе затворен на Земята, извън родната си Юдай. Демонът бе убил шестима магьосници, опитвайки се да отвори портал, преди Томас Монахан, главният магьосник на Сборището, и Изабел, сестра на една от убитите, да го премахнат.
В процеса, Изабел и Томас бяха издърпани на Юдай. Адам бе там, за да го види, но неспособен да го спре. За разлика от Изабел, която бе изпратена у дома, Томас беше задържан от демоните за известно време. Бяха отрязали дългата му коса, източник на сила за земните магьосници. Бяха се опитали да го пречупят.
Фиу. Дзън.
Силата от удара на Томас отблъсна ръката му и накара зъбите му да изтракат.
— Мамка му, Томас!
О, да, не бяха го пречупили.
След това изпитание, магьосниците от Сборището не спряха да тренират с медните оръжия, които бяха използвали срещу Атрика. Злият демонски вид беше алергичен към метала, макар че понякога развиваха защита срещу него, нещо, което Мика, архиварят на Сборището и многознайко по всички въпроси, се опитваше да разбере. Но засега това бе единственото оръжие, за което магьосниците знаеха.
Едно-единствено.
Всички те знаеха, че отново ще дойде време, когато ще трябва да се бият срещу Атрика. Единственият въпрос бе кога. Адам се надяваше да не се случи докато е жив, но щеше да е готов.
— Хайде, Адам. Не отстъпвай само защото той е шефът — извика Джак отстрани. — Трябва да го победиш заради мен. Аз съм следващият, човече. Ще ти купя бира, ако можеш да го биеш.
Не толкова бирата го мотивираше, макар че нямаше да я откаже. Беше заради желанието да победи Томас. Само защото, обикновено, поне във фехтовката, той го можеше.
Дори бе спрял да пуши заради тренировките. Това вече бе посвещаване. Пръстите още го сърбяха да запали от време на време, но поне вече можеше да избяга няколко обиколки и накрая да не пъхти. Беше се опитал да спре и пиенето, но това не се бе получило толкова добре. Адам смяташе, че човек се нуждае от няколко порока. Да го правят интересен.
Адам кимна, докато преценяваше Томас, който нагласяше захвата си около дръжката на меча, сякаш очакваше ново нападение.
— Това е облог, Джак.
Огън профуча през тялото му, магията потрепери през него. Сини пламъци изскочиха от пръстите му, обвиха се около дръжката и се изстреляха по острието. Той изрева и нападна.
Фиу. Дзън.
Този път Адам бе този, който накара зъбите им да изтракат.
— Ето го Адам, когото познаваме и обичаме — извика Джак.
Адам се завъртя, подновявайки атаката си. Острието му се сблъска с това на Томас и го отблъсна няколко стъпки назад. Сумтейки, ръсейки пот, той притисна по-силно. Адам може и да бе надарен във фехтовката, но това не означаваше, че Томас е лесен за побеждаване.
Фиу. Дзън. Фиу. Дзън! Дзън! Дзън!
Томас блокираше и се отбраняваше, но Адам го бе обърнал в бягство. Мускулите му се издуваха и горяха. За да победи Томас Монахан, той трябваше да измъкне и последната молекула сила, която имаше. Цялото му тяло се извиваше и пот се стичаше по него, докато отблъскваше опонента си назад към стената на стаята за спаринг.
Приготви се за финален удар, прорязвайки нагоре с острието и леко докосвайки корема на Томас с върха на лъскавото, медно оръжие.
Смъртоносен удар.
Дишайки тежко, Томас отпусна меча до себе си в знак на поражение.
Останал без въздух, Адам също отпусна меча си.
— Съжалявам, шефе. — Той сви рамене и се ухили.
Томас го наблюдава с обсидиановите си очи и се приведе напред, подпирайки ръце на коленете си.
— Наистина се радвам, че си на наша страна, Адам.
Джак заподскача към центъра на тепиха за спаринг, очевидно радвайки се на това да бъде отпочинал и освежен, докато Томас се напрягаше и дишаше тежко.
— Добре, мой ред е.
— Не мисля така — отговори Изабел, която тъкмо влизаше в стаята. Тя застана до съпруга си и се протегна, за да прокара пръсти през късата коса на тила му. — Майка ми е тук на посещение. Томас каза, че ще обядва с нас.
Каталина, майката на Изабел, се опитваше да обнови връзката с дъщеря си, след като бе превърнала детството на Изабел в тежко изпитание. Изабел изглеждаше щастлива най-накрая да има майка, на която да може да разчита.
— Както и да е — продължи Изабел, — Мира има нужда Джак да й помогне с Ева.
Ева беше бебето на Джак и Мира, изключителна и много закриляна малка магьосница на въздуха. Мира бе най-силната въздушна магьосница наоколо и вероятно дъщеря й щеше да е също толкова силна.
— На ти съпружески живот — ухили се Адам.
Мира се бе забъркала със стопроцентов задник по време на първия си брак и се бе зарекла никога повече да не се омъжи. Бе отнело време на Джак да отмие вкуса от този първи несполучлив брак от устата й, но бе успял да го стори. Той и Мира най-накрая бяха сключили брак, след раждането на Ева.
— Обичам го, човече — отвърна Джак с усмивка.
Да, както и Адам.
— Обзалагам се, че Ева още е нервна — отвърна Джак на Изабел. — Мира и Ева… вярваме… че чуха нещо обезпокоително снощи. Беше вик за помощ, но беше слаб и без детайли. Не знаем от кого беше, нито къде е тя. Знаем само, че беше изпратен от въздушна магьосница.
Томас взе хавлия и избърса лицето и врата си.
— Мира ми каза за това тази сутрин. Ако чуят още нещо, кажете ми веднага.
— Ще го направим.
Изабел сбръчка нос.
— Във всеки случай и Томас, и Адам спешно се нуждаят от душ.
— Предполагам, че тренировките може да почакат — отговори Джак, отпускайки меча си. — Не че има някакви Атрика пуснати на Земята в точно този момент.
Атрика бяха товарния влак от демонските видове, а никой от видовете не беше точно пухкави зайчета.
Адам хвърли меча си на тепиха.
— Човече, не го казвай. Всеки път, когато някой каже нещо такова, то се оказва обратното. — Той поклати глава, спомняйки си през какво преминаха с Еразъм Бойл. — Наистина не искам това да се опровергае.
Джак вдигна ръка.
— Добре, добре, съжалявам. Махам се от тук така или иначе. Семейството ме зове. — Той отиде до стената, за да прибере оръжието си.
Семейство. Думата стискаше гърдите на Адам всеки път, но никога нямаше да позволи да разберат. Той вдигна меча си и се отдалечи, за да го прибере.
— И аз изчезвам. Ще съм в стаята си, ако някой има нужда от мен.
— Имаш ли среща довечера? — извика Изабел.
Адам хвърли небрежен поглед през рамо.
— Каква нощ ще бъде, ако нямам?
Изабел само се ухили и поклати глава, облягайки се на Томас и обвивайки ръце около кръста му, целия потен. Това беше истинска любов. Адам се радваше, че Томас и Изабел я бяха открили заедно. Джак и Мира също.
Адам знаеше, че неговият шанс вече е проигран и изчезнал като на супер заредени кънки. А той просто бе стоял там и бе махал на отдалечаващия му се задник. Тук е, после го няма. Като някоя много лоша — или трагична — шега.
— Женкар — изстреля му тя.
— Това обида ли трябваше да бъде?
Изабел се ухили.
— Ти си непоправим.
Той разпери ръце и сви рамене. Склонността му към много срещи беше известна закачка помежду им.
— Нямам вина, че съм известен сред дамите.
— Аха. Ако утре изчезнеш от Земята, всички жени ще скърбят и ще потрошат вибраторите си в твоя памет.
Той й се усмихна и й намигна.
— Проклети хетеросексуални.
Изабел се измести и завъртя очи. Ризата й се разтвори леко, показвайки една от татуировките, които Тео й бе направил. Изабел не бе земна магьосница, способна да използва татуировките, за да съхранява енергия за заклинания, но бе белязана на някои места от демона, с когото се бяха били миналата година — Еразъм Бойл. По поръчка на Изабел, Тео бе сътворил няколко рисунки около белезите, за да ги скрие или, по думите на Изабел, да ги прослави. Едва бе преживяла мъчението.
Адам грабна хавлия и се отправи към стаята, която държеше в Сборището.
Жените го харесваха. Винаги го харесваха, дори преди да се присъедини към Сборището като главна мускулна сила на шефа и огнен магьосник за всякакви поръчки. Лицето му не беше красиво в класическия смисъл и бе чупил носи си два пъти, което го правеше крив, но очевидно все още бе достатъчно привлекателен за жените. Тялото му бе здраво, не заради егото му, а защото трябваше да бъде във форма заради работата си.
Основният им враг, макар че наскоро се бяха сдобили с нов, бяха Дъскоф, група вещери, ръководени от един лош пич, Стефан Фошо.
Вещерите бяха зли магьосници, които бяха обърнали гръб на Сборището и предали ценностите му, което означаваше, че са достатъчно могъщи, за да бъдат наистина опасни. Членовете на Дъскоф бяха нарушили постулата „не вреди на никого“ и бяха използвали магията за свои собствени цели, без значение кого наранява.
Обикновено Дъскоф държаха Сборището на нокти, но през последната година бяха мистериозно мълчаливи. Стефан Фошо се бе появил веднъж след случката с Атрика, след това бе изчезнал. Всички се съгласиха, че това не вещае нищо добро. Стефан не бе точно скромен и стеснителен тип.
Мълчаливите Дъскоф си бяха Дъскоф и това обещаваше добро бъдеще.
Така че, макар че изминалата година бе спокойна, магьосниците от Сборището тренираха — бързо, упорито и безмилостно. Очакваха по всяко време да изскочи проблем. Ако не от новите им приятели демоните, то от Дъскоф.
Щом се озова в стаята си, Адам откри слаба червенокоска излегната на дивана му. Беше облечена в оскъдна, черна, дантелена нощница, дългата й къдрава коса се спускаше през облегалката на дивана.
Той извади ключа от ключалката.
— Уау, Джес. Мислех, че трябва да се видим след осем.
Тя се изтърколи от дивана и се приближи бавно към него. Той и Джесика, водна магьосница, имаха приятна, малка афера през последните няколко седмици. Тя тъкмо приключваше тежък развод и искаше да попалува малко в новопридобитата си свобода. Джес не гледаше на него като на подходящ за връзка, а като на подходящ само за чукане. Това го устройваше. Тя искаше да бъде хлапашки дива и безразсъдна след развода и той нямаше нищо против да й помогне.
Обикновено огъня и водата, поне що се отнасяше за връзка между магьосници, не се спогаждаха добре. Вода и земя се привличаха. Както и огън и въздух, но Сборището можеше да преброи всички въздушни магьосници на пръстите на двете ръце и повечето от тях, с изключение на жената на Джак, Мира, не бяха много могъщи. В случая с Джесика, тъй като ставаше дума само за секс, наистина нямаше значение.
Адам обичаше, когато става дума само за секс. Всъщност това бе единственият вид връзки, които поддържаше.
Тя поднесе устните си — покрити с рубинено червен гланц — на сантиметри от неговите. Погледът й се стрелна през прозореца.
— Тази вечер е доста хладно. Помислих си, че вместо да излизаме — ръката й се отправи между бедрата му, за да обхване пениса му, — може да останем вътре, да поръчаме малко храна, да ни я доставят. Можем… да се топлим един друг.
Той сложи ръце на раменете й и притисна тялото си до нейното.
— Скъпа, имам нужда от душ.
— О — нацупи се тя. — Имам нужда от ръцете ти върху тялото ми веднага. — Тя го погали и той наклони глава назад със стон. Пенисът му набъбваше под ласките на пръстите й. Тя прехапа долната си устна. — Ще те измия по-късно и ще си заслужава чакането.
Адам повдигна вежда, макар че сниши устата си, за да срещне нейната.
— Добре, скъпа, тогава да видим колко мръсни можем да станем.
Да използва магията си, макар и в минимално количество, караше Клеър да се чувства зле. Или може би беше от лекарствата, с които я тъпчеха. А може би беше и от двете.
Когато бе дошла в съзнание, за около четири часа й се искаше да умре. За щастие повечето от негативните странични ефекти преминаха и тя си възвърна желанието за живот.
Клеър не знаеше дали елиумът в нея я поболява или бяха лекарствата. Знаеше само, че гаденето бе постоянният й спътник, заедно с разцепваща главата мигрена. Познавателните й функции бяха забавени и притъпени.
И очевидно никоя въздушна магьосница не бе чула зова й.
Може би Ру бе допуснал грешка и я бе изпратил в някоя алтернативна версия на Земята, в която не съществуваха никакви аемони. Но това би означавало, че Ру бе направил грешка, а Ру не правеше грешки. Със сигурност трябваше да има някакви магьосници наоколо. В края на краищата дааеманите ги бяха създали, когато се бяха чифтосали с човеци преди цяла вечност. До сега те трябваше да са обхванали голяма част от популацията.
Може би, по каквато и да е причина, не беше така. Може би затова бяха в неизвестност, в тайна. Може би затова никой от човеците не знаеше за тях и затова мислеха, че Клеър е бълнуваща откачалка.
— Нека поговорим повече за демоните, Клеър — каза доктор във въгленово сив костюм.
Домове, бе започнала да мрази всички доктори.
Клеър се намести в неудобния стол. Бе прекарала по-голямата част от изминалите няколко дни упоена. Това бе първият път, в който се чувстваше с наистина бистър ум и първият път, когато можеше да защитава случая си пред някого от завеждащите.
Тя стисна ръце в скута си и се взря в очите му със спокоен поглед.
— Казах Ви, доктор Чарновски, не вярвам в демони.
Клеър знаеше, че той може да прозре лъжата чрез езика на тялото й, а тя определено лъжеше.
Той наклони прошарената си глава настрани.
— Тогава защо са те намерили да крещиш за тях на улицата? Изследвахме те за наркотици и не открихме нищо, така че трябва да има друга причина.
Тя загриза края на палеца си.
— Бях… минавах през труден период, докторе. — Тя го погледна изпод мигли.
Клеър разбираше, че трябва да играе разумния човек, който беше, разумен човек невярващ в демони или магьосници. Трябваше да изиграе системата, ако искаше да си тръгне от тук.
Атрика вероятно бяха пред болницата, чакайки я. Тя трябваше да се измъкне от тук, преди те да нахлуят вътре и да я докопат. Между тези стени, без магията си, тя бе дори по-беззащитна, отколкото на улицата.
Клеър продължи с лъжата си.
— Приятелят ми се опита да ме убие. Преследваше ме! Бях объркана, изплашена. Предполагам, предполагам… Мислех, че той е демон.
Доктор Чарновски въздъхна и остави папката и химикала си върху масата.
— Разбирам, че такава травма може да бъде дезориентираща, но ти страдаш от силна заблуда, ако се вярва на очевидците. — Той стисна устни. — Виж, ще ми се да можех да те пусна, Клеър, но не ни казваш фамилията си и пръстовите ти отпечатъци не фигурират в базата данни. И с тази твоя заблуда…
Тя се приведе напред.
— Моля Ви, докторе, само искам възможността да продължа живота си. Добре съм.
— Да, но какъв живот, Клеър? Сякаш си призрак.
Трябваше ли да се възползва от случая и да му каже истината? Ами, всъщност, докторе, аз съм от алтернативно измерение, където управляват дааеман. Там имам процъфтяваща кариера като прислужница на Кае. Виждате ли, аз съм земна магьосница, но като никоя друга, защото магията ми беше променена и покварена от господаря ми. Аз съм като човешко опитно зайче… само дето не съм човек. Не съвсем.
Да, това би й осигурило постоянно жилище на осми етаж тук, в болница Строгър, не се съмняваше в това. Тези човеци вярваха само в това, което могат да докоснат и видят. В умовете им нямаше място за нищо отвъд рутинното.
Тя само се взираше хладно в него.
Той сключи ръце.
— Виж, разбирам, че се боиш от приятеля си. Имаш причина. Можем да ти помогнем като те защитим. Моля те само да ни кажеш малко. Кажи ни с кого да се свържем. Трябва да имаш семейство, приятели. Някой, който да се погрижи за теб.
Тя отмести погледа си. Нямаше никого. Никъде. Нито на тази Земя, нито на Юдай. Беше напълно, съкрушително сама. Празнотата в гърдите й стана малко по-голяма, малко по-черна заради напомнянето.
След малко доктор Чарновски въздъхна.
— Добре, Клеър, нека стане по твоя начин. Съдията е издал заповед за задържане. Оставаш тук, докато успеем да определим дали си или не си заплаха за себе си или за околните.
По-късно в леглото си, след като заключиха вратата и изгасиха осветлението, а съквартирантката й лежеше стенейки на съседното легло, Клеър се пресегна още веднъж в себе си и издърпа нишка от променената, тежка магия. Сега вече не можеше да изтегли нищо от собствената си магия, без да е преплетена с дааеманската на Ру.
Този път го направи преднамерено. Все пак последният път, когато я издърпа, не умря, тя просто беше на крачка от смъртта. Ако не рискуваше отново, така или иначе щеше да умре тук.
Гаденето й нарасна моментално. Наклони се настрани и повърна обяда си от спагети и желе върху полирания болничен под, докато използваше магията, за да разпръсне мисълта си до всяка въздушна магьосница, способна да я чуе. Този път го направи по-завършено.
Моля ви… нуждая се от помощ. Името ми е Клеър и съм в…
4
Адам седеше в библиотеката, стаята, която същевременно и Томас бе приел за свой кабинет, наблюдавайки как Мира крачи пред бюрото на Томас, през раменете й минаваше ярко оцветен слинг, в който се намираше Ева.
— Всички го чуха, Томас — каза Мира. — Всеки един въздушен магьосник останал в Сборището чу молбата, включително и Моли, която има едва доловима сила. — Бяха само трима, без да броим бебето Ева.
Томас се облегна в стола и потърка брадата си.
— Изглежда невъзможно Клеър да е от тази страна на портала.
Адам се изправи.
— Шефе, преди година изглеждаше невъзможно и демон да броди по Земята и да убива магьосници. Трябва да го проверим.
— Може да е капан. От месеци няма следа от Стефан и Дъскоф. Това изглежда като начин да ни измъкнат навън. Трябва да се свържем с Дарън и Елинор и да видим дали са забелязали нещо необичайно.
Чикагското сборище беше най-голямото от сборищата и управляваше целите Съединени щати, но имаше и две по-малки сборища. Онова на Западното крайбрежие, разположено в Сан Франциско, се ръководеше от Елинор Пикънс. Дарън Уесткот ръководеше сборището на Източното крайбрежие, в Бостън.
— Въпреки всичко дължим на Клеър да разследваме — заяви Изабел. Тя седеше на ръба на бюрото на Томас, единствената в Сборището, която можеше да го направи и да не бъде разчленена. — Ако не беше нейната намеса, щеше да умреш на Юдай.
— Наясно съм с дълговете си, Изабел. Просто не искам да се впускам в това неподготвен. Трябва да го планираме.
— Виж — каза Адам, пристъпвайки напред. — От всички ни аз имам най-малко лична история с Дъскоф и съм бил ченге. Вероятно съм най-добрият да се вмъкна. Ще отвлечете вниманието и аз ще я изведа. Ако ме спрат, ще се правя на приятно разсеян.
Изабел подскочи.
— Бил си ченге?
Той се ухили.
— Едно от най-добрите в Чикаго и дори не бях корумпиран. — Адам отклони поглед. — Но това беше много отдавна.
Можеше да усети тежестта в погледа на Изабел. Бяха станали добри приятели, той и Изабел, но той не говореше много за миналото си, с никого. Томас бе общо взето единственият, който знаеше цялата история.
Ева се разрева и Мира я залюля, за да я умири малко.
— Не мисля, че това са Дъскоф. Нито пък някой от останалите въздушни магьосници. Дори Ева го чу. Събуди се от звука и започна да плаче. Зад това стои някаква странна магия.
— Странна магия? — попита Томас. — Как я почувства?
— Необичайна. Чужда. — Мира поклати главата си с дълга, тъмна коса и се намръщи. — Напълно различно, нещо, което никога не съм усещала преди. Дори не мога да я опиша.
— Почти като земна магия, но… променена?
Мира кимна.
— Да, да… именно. Мнооого променена. Наистина, само с намек за земя. Останалото бе просто различно. — Тя направи пауза, мислейки. — Успях да усетя малко вода и огън, и въздух, разбира се… но това е невъзможно.
Томас скочи на крака.
— Клеър е. Трябва да е тя. И въпреки всичко е невъзможно да е изгубена от тази страна на портала без Ру да е наоколо. Запознах се отблизо с аромата на магията й миналата пролет, когато бях затворен на Юдай.
Адам пристъпи напред.
— Тогава ме остави да отида и да я доведа.
— Да — каза Томас — и ще вземем Тео. Той има опит с травмите, а Клеър сигурно е травматизирана, ако е била запратена на Земята по начина, по който звучи.
— Тео не е съвсем най-добрият що се отнася до лични взаимоотношения — отвърна Адам.
— Да, знам, но е адски силен. Той идва.
Светлините проблясваха и потъмняваха. Клеър седеше изправена на стола в болничната си стая, пронизваше я паника. Извън стените на квартирата й, обикновените звуци на отделението се засилиха. Светлините помътняха още веднъж и до ушите й достигнаха викове.
Клеър стана от стола си. Беше сама в стаята. Само Покровителите на Четирите Дома знаеха къде са отвели съквартирантката й.
Крайниците й бяха започнали да треперят леко. Дали Атрика вече бяха направили своя ход? Или магическата нишка, която използва за молбата си за внимание от страна на магьосниците, бе стигнала до ушите на някого от въздушните, както бе възнамерявала? Изглеждаше твърде рано за второто. Бе изпратила съобщението си едва предната нощ. Със сигурност не можеше да са толкова близо или да организират спасяване толкова скоро. Не и ако бяха малобройни и толкова слаби, колкото бе започнала да подозира.
В името на всички Домове, надяваше се да е сгрешила.
Припламна надежда и тя я потуши. Не можеше да си позволи да се надява. Ако искаше да оцелее, трябваше да е подготвена срещу най-лошото, което можеше да влезе през вратата.
Тя се огледа и не откри нищо, което да може да използва като оръжие. Похитителите й се бяха погрижили да опразнят стаята й от такива предмети. Разполагаше единствено с подноса за отвратителната закуска от тази сутрин, състояща се от втечнена овесена каша, суха препечена филия и рядък портокалов сок, сервиран в пластмасова чаша с аромат на химикали.
Храната тук — с изключение на златистите кексчета — бе по-зле и от храната на военния вид дааеман, с която бе израснала. Марзаан бе стандартна каша, съдържаща всички хранителни вещества, от които имаше нужда, за да бъде здрава… с изключение на вкус.
Тя изсипа всичко от подноса и побягна към вратата.
Лампите премигнаха отново. Ключалката на вратата избръмча и пръстите й се стегнаха около подноса. Дръжката се завъртя и вратата се открехна. Кожата й настръхна от присъствието на друг. Който и да влизаше, не бе напълно човек. Нито медицинска сестра. Нито пазач или доктор.
Вратата се отвори достатъчно, за да покаже индивид с размерите на човек, и Клеър пристъпи напред, замахвайки. Чу издрънчаване, когато удари нещо твърдо. Лампите премигнаха отново.
— Ау!
Стискайки подноса, Клеър отстъпи назад. Дааеман рядко казваха „ау“, особено пък Атрика.
Вратата се отвори нацяло и висок, широкоплещест мъж се олюля напред, държейки ръка на главата си.
— На твоя страна съм, по дяволите. — Той отдръпна ръка от лицето си. Червена следа разцъфваше в центъра на челото му. — Клеър, нали?
Тя кимна. Аемон. Такъв беше. Сега можеше да го усети. Огнен магьосник.
Косата му беше руса и стоеше на бодлички по главата му. Носът му е бил чупен много пъти. Или може би бе зле чупен веднъж и така и не бе зараснал правилно. Стоеше изкривен на иначе привлекателно лице с тъмно сини очи и чифт изразителни, плътни устни. Носеше дълго, черно, кожено палто и имаше черна торба преметната през едното си рамо.
Този мъж бе пълната противоположност на тъмната, мрачна красота на Томас. Томас бе първият мъж аемон, когото бе виждала от… е, някога и бе мярката, с която преценяваше всички останали.
Отговорът заседна в гърлото й и тя пусна подноса до себе си. Пушек се виеше иззад рамката на вратата. Очевидно просто бе разтопил ключалката.
Той протегна ръка сякаш тя бе диво животно.
— Помниш Томас, нали? Той и още един земен магьосник са заети да отприщват арсенал от разни земни магьоснически неща, за да отвлекат вниманието от целия етаж. Изпратиха ме да те взема. Огнена магия в болница никога не е нещо добро. Идваш ли или си заобичала това място?
Тя се огледа и потрепери. Пускайки подноса върху леглото, тя пое ръката му. Хватката му беше силна и стопли студената й кожа. Беше от онзи вид допир, на който моментално искаше да се довери, да му позволи да я успокои. Това доказваше колко голяма нужда изпитваше от някого, на когото да вярва в момента. Въпреки това, в нейната позиция, такова влечение беше опасно.
Те излязоха от стаята и пристъпиха в пустия коридор. Обувките с меки подметки, които й бяха дали, не издаваха звук по гладкия, мозаечен под. Гласове, засилени от тревога, се носеха над звука от неизправното оборудване, заглушени от плътно затворените врати.
Той я поведе към рецепцията и редицата асансьори в дъното на коридора.
— Та, можеш ли да говориш или са откраднали гласа ти?
Тя го стрелна с раздразнен поглед.
— Мога да говоря. Къде са всички?
— Разсеяни. Томас и Тео създават проблеми с електрическата инсталация. Само осветлението на този етаж, компютрите и част от несъщественото оборудване. — Той й хвърли поглед. — Не правят нищо на машините, които поддържат живота на хората. Достатъчно е, за да се притеснят всички какво по дяволите се случва. Държи ги далеч от коридорите, за да можем да те измъкнем незабелязано.
Тя сви рамене.
— Доколкото знам, на този етаж няма хора на животоподдържащи системи. Само ние, лудите сме.
— Да, затова сме тук. Знаем, че не си луда, Клеър.
— За това не знам. Този свят би подлудил всеки — промърмори тя.
Той се засмя. Беше разкошен, тътнещ звук, който я стопляше. Не бе усещала топлина отпреди Ру да я избута през портала.
Наближиха асансьорите и Клеър зърна Томас. Изглеждаше здрав и силен, толкова различен от последния път, когато го видя, когато той стоеше пред портала, възпирайки три демона Итрай и умолявайки я да скочи с него. Тогава косата му бе отрязана късо, очите му бяха хлътнали, а могъщото му тяло бе сурово и измършавяло. Косата му все още бе къса, но тялото му отново бе силно.
До него стоеше тъмнокож мъж, широкоплещест и висок като Томас. Косата му падаше под раменете и пулсираше със сила, която тя можеше да почувства дори от шест метра разстояние. Татуировки се подаваха изпод дългите ръкави на ризата му и Клеър можеше да почувства, че и те бяха изпълнени със сила. Това веднага го определяше като приятелски настроен земен магьосник.
Точно когато се откъсна от Адам и се затича към Томас — единственото познато лице, което виждаше откак бе изпратена в този свят, — вратите на асансьора се отвориха и Теван пристъпи навън.
Тя спря рязко, остър и горчив страх премина през тялото й.
Не трябваше да се изненадва. Без съмнение Теван е бил привлечен на този етаж от пулса на магията. Томас, Адам и Тео трябва да бяха изразходили много сила, за да задържат хората зад вратите толкова дълго. В бъркотията, тази вероятност й бе убягнала.
Томас и останалите нямаше как да знаят в какво се забъркват, разбира се. Те не можеха да знаят, че магията им ще привлече дааеман. Просто се бяха фокусирали върху това да я измъкнат.
Томас се взря в Клеър за половин секунда, след което изкрещя:
— Тръгвай! Тръгвай, Адам! Изведи я от тук!
5
Настана хаос.
Томас се завъртя към Теван в бойна поза, докато Адам издърпа силно Клеър назад към себе си.
Явно на сълзливата среща щеше да й се наложи да изчака.
Клеър се препъна назад и се обърна, виждайки как Адам се протяга към тила си и вади медно острие от ножницата, която явно бе скрита под дългото му палто. Томас и Тео направиха същото.
Теван би трябвало да е с пълни ръце, без значение дали е поел каплиумът, който би го направил частично имунизиран към медта. Клеър бе научила Томас как да владее магията си, за да премине през щитовете на Атрика.
— Хайде, скъпа, трябва да вървим — заяви Адам, докато я дърпаше по коридора. — Томас ще ми съдере задника, ако не те опазя, а шибаният демон Атрика току-що фиксира малките си червени очички върху теб с убийствени намерения.
Клеър хвърли поглед назад към Томас и другия магьосник, Тео. Те се разправяха с дааемана точно там, до рецепцията. В името на всичките Четири Дома, тя искаше да използва магията си! Мразеше факта, че сега е уязвима и безсилна колкото всеки обикновен човек.
Точно като онези, които скоро щяха да се изсипят по коридорите, понеже земната магия вече не бе съсредоточена да ги държи зад вратите.
— Ами…
Адам я задърпа надолу по коридора със сила, с която тя не можеше да се бори, прекъсвайки изречението й. Явно нямаше да бъде наоколо, за да види израженията по лицата на човеците, ако зависеше от този огнен магьосник.
Заедно изтичаха до дъното на коридора, завиха надясно и изскочиха през двойна врата с премигващ червен знак над нея, който гласеше „авариен изход“. Да, това си беше спешен случай.
Изтрополиха надолу по пътя си след редици и редици стълби, стъпките им отекваха по стълбището. Адам държеше здраво ръката й в своята, а в другата стискаше дръжката на меча.
— Ами човеците? — изрече задъхано на Адам. — Ще започнат да излизат от стаите, в коридорите.
— Да, знам. Обикновено не отприщваме сритваща задниците магия на места, където обикновените хора могат да видят. В този случай не знам. Томас и Тео ще направят всичко възможно, но зависи най-вече от този Атрика. Съмнявам се, че демонът го е грижа особено дали ще го видят.
— Грижа го е. Не знам защо, но не искат да привличат внимание към себе си. Забелязах, че съм в безопасност, когато съм сред хора. — Тя направи пауза, спомняйки си закусвалнята. — Е, през повечето време.
— Това е добре. На този етап ще се възползваме от всяко възможно предимство.
В края на стълбите, той я поведе към ъгъла и внимателно отвори вратата. Очевидно не намери Атрика от другата страна, защото прибра оръжието си в ножницата. Хвърли й чантата, която висеше от рамото му.
— Вътре ще намериш дрехи за преобличане и перука. Върви и се преоблечи.
Дишайки тежко повече заради чистия страх, отколкото заради физическото натоварване, тя веднага свали горнището на пижамата си.
— О, мамка му — въздъхна Адам. Обърна се.
Тя не носеше никакво бельо отдолу.
Упс.
Клеър приключи с обличането, спомняйки си със закъснение, че привичките на Земята бяха различни от тези на Юдай. Майка й го бе обяснила, преди да умре.
— Съжалявам, но сега моментът не е подходящ за скромност. — Тя хвърли болничното си облекло в ъгъла, сменяйки го изцяло, с изключение на пантофите.
Адам се обърна, а на устата му се разпростря усмивка.
— Да съм казал, че имам нещо против?
Бузите на Клеър пламнаха и тя нахлупи русата перука върху главата си. Тя скриваше дългата й къдрава, тъмна коса.
На Юдай може и да беше забравяла да се облича всеки ден, да ходи гола през цялото време, а демоните Итрай нямаше да я удостоят с нещо повече от любопитен поглед. Не, че не я виждаха по сексуален начин, по-скоро уважаваха статуса й на жена по такъв формален, овладян начин, че никога не изпускаха либидото си от контрол. Никога не биха обърнали внимание на възбудата си или да коментират красотата й на глас. Тя бе в пълна безопасност от тях.
Бе важно да запомни, че мъжете аемон бяха различни. Щяха да я гледат по начин, по който Итрай не бяха — като благоразположен към тях сексуален обект — и, по думите на всички, нямаше да имат същото въздържание и дисциплина като Итрай.
Това бе нещо, с което трябваше да свикне. Нещо важно за запомняне.
Той сграбчи ръката й и отново открехна вратата.
— Добре, хайде. Трябва да се махнем от тази сграда. Адът се отприщи на Земята. — Адам я придърпа зад себе си, когато се измъкна навън в коридора отвъд вратата.
Двама полицаи бързаха надолу по коридора покрай тях, към асансьорите, с ръце на служебните си револвери.
— Томас каза, ако се разделим, да излезем през изхода на Спешното отделение. — Адам я теглеше надолу по коридора покрай хора в инвалидни колички и върху носилки, които бяха придружени от лекари или медицински сестри.
Проправиха си път през чакалнята на Спешното отделение. Клеър гледаше внимателно: имаше жена с окървавен крак, зачервено дете, което изглеждаше уморено и мъж, който се държеше за корема сред чакащото множество. Адам я преведе през автоматични, плъзгащи се врати и на блажено свежия въздух.
Лъскав, сребрист автомобил спря пред тях със скърцане на гуми. Тъмният земен магьосник наречен Тео седеше на предната седалка. Томас шофираше.
— Качвайте се бързо — нареди Тео.
Адам отвори задната врата, бутна я вътре и бързо я последва. Тя се озова с буза върху кожената тапицерия, а едрото тяло на Адам я приковаваше, докато Томас потегли бързо.
Огненият магьосник й помогна да седне и тя се намери притисната до него, с ръката му около себе си. Топлината му я успокои, затова той не се отдръпна.
Томас й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
— Здрасти, Клеър. — Погледът му бе топъл, нежен. Като на брат.
Сърцето й се свлече в краката й и тя осъзна, че все още храни, някъде дълбоко в себе си, малко пламъче към този мъж. Глупаво. Тя знаеше пределно ясно, че сърцето му принадлежи на друга.
Клеър се протегна и прокара пръсти през по-тъмната му от обсидиан коса. Напук на всичко, тя се ухили.
— Пак е пораснала.
— Всичко повредено заздравява. Радвам се да те видя.
Усмивката й се разшири.
— Е, това е лъжа.
— Добре — поправи се той, със свиване на едното си широко рамо и обезоръжаваща усмивка, проблясваща в огледалото за задно виждане. — Бих предпочел да беше при други обстоятелства. — Той направи пауза. — Какво правиш на Земята и можеш ли да ми кажеш защо току-що избягахме на двама демона Атрика, Клеър?
Тя си пое въздух, издърпа русата перука от главата си и му разказа всичко, което й се бе случило през последните четиридесет и осем часа.
— Не мога да използвам магията си — завърши тя. — Ру ми даде тази топка… тази… тази сила, която Атрика искат толкова много и след това ме бутна през портала. Все още не знам как да управлявам тази дааеманска магия. Мисля, че е оръжие, което наричат „елиумът“ и може да ме убие или пък тези около мен, ако опитам. В изблик на чисто отчаяние, в болницата използвах само собствената си магия, за да се свържа с въздушните магьосници. — Тя заобръща изкуствената коса в скута си. — Помниш колко трудно бе да убиеш един Атрика…
— Сега на Земята има двама.
Тя кимна.
— Но само толкова. Ако Ру е разрушил портала, това означава, че повече не могат да дойдат. Поне това е нещо.
Клеър вдигна поглед, за да срещне за момент този на Томас в огледалото.
— Ру разруши портала, което означава, че никой не може да дойде… нито да отиде обратно там. Не и докато не го изгради отново, което отнема време и е сложно. — Тя стисна устни. — Ако още е жив.
— Знаем колко е трудно да се създаде портал, Клеър. Опитвахме се да го направим през последните единадесет месеца, за да те изтеглим. — Тя трепна изненадано, но Томас продължи. — Зная, че отказа да се върнеш с мен, Клеър, но изглеждаше несигурна за решението си да останеш.
Тя наведе глава и заразглежда обутите си в дънки колена.
— Беше ме страх да изоставя живота, който познавах, но част от мен искаше да се върне с теб онази нощ.
— Така си и помислих.
— Страхът надделя — довърши тя, преглъщайки с усилие. — Липсваше ми Земята, която помнех, но се страхувах да напусна Юдай.
Той срещна погледа й в огледалото за обратно виждане.
— И ето те сега тук, въпреки страха ти.
— Да.
— Беше ли наказана задето ми помогна да избягам, Клеър?
Тази нощ бе прогорена в паметта й. Бе прекарала седмици, обгрижвайки Томас след мъченията, които Ру му прилагаше, със седмици планира бягството му. В нощта, когато осъществи плановете си и помогна на Томас да стигне от килията си до стаята с портала, Итрай бяха разкрили предателството й. Бе имало битка, но тя бе научила Томас как да победи дааеман с магията си на елемента земя и с борба успешно си бяха извоювали пътя надолу по коридорите на Иристрай.
Бе предала Итрай от вярност към аемона, защото и тя бе такава. Бе го направила, за да покаже на Ру, че не е негова, че не я е пречупил и не трябва да я приема за даденост. Бе го направила, за да покаже на Итрай, че може да го направи, за да им докаже силата си. И най-накрая, бе го направила в чест на любовта, която споделяха Томас и Изабел.
— Да, бях наказана, но не много лошо. — Тя се замисли. — Е, беше достатъчно лошо. Ру ме осакати магически за шест месеца.
Томас я погледна в огледалото.
— Но не те нараниха? Много се притеснявах, че са те наранили физически.
Тя поклати глава.
— Ру никога не би позволил да ми се случи нещо, без значение колко ужасно е престъплението ми. — Клеър направи пауза. — До сега, във всеки случай.
— Ти си ценна за Ру, нали?
Тя сви рамо.
— Аз съм магическа чудатост на Юдай. Отклонение… негово забавление.
— Какво, като домашен любимец? — изръмжа Адам до нея.
— Не, аз съм повече от това. Аз съм слуга, прислужница, но Ру е емоционално привързан към мен. Макар че съм негова собственост.
Ръката на Адам се стегна около нея.
— Вече не си.
До този момент не бе осъзнала, че вече е свободна. Безгрижие припламна за кратко в гърдите й, точно преди сантименталността да я накара да се осъзнае.
Тя поклати глава.
— Ру ще дойде за мен. — Тя направи пауза и си пое дъх. — Оставам си негова собственост.
Тео заговори за пръв път, обръщайки се към нея.
— Първо трябва да се погрижим за демоните Атрика. След това ще мислим как да се справим с пазителя ти. — Той оголи зъби за кратко, карайки Клеър да си мисли, че той вероятно вече има някаква идея за това, което иска да стори на Ру. — Но ти си нечия собственост, единствено ако ти самата избереш да бъдеш такава. — Той се обърна обратно.
— Атрика ще тръгнат след мен без съмнение — каза Клеър. — Могат да ме подушат от голямо разстояние, заради природата на магията ми. Също така свободно използват кървава магия, за разлика от Итрай. Не зная много за кървавата магия, но може би имат достъп до проследяващо заклинание.
Томас й хвърли бърз поглед в огледалото.
— Затова бягаме. В момента. Когато има достатъчно разстояние между нас и тези момчета, ще спрем и ще се прегрупираме, ще решим къде да отидем след това.
— Какво? Ние? — Клеър се наклони напред. — Не, Томас. Няма да ти позволя да се замесваш в това повече, отколкото вече си. Ами Изабел? Трябва да я защитиш от заплахата, която доведох със себе си.
Адам изсумтя.
Томас срещна погледа й в огледалото.
— Да защитя Изабел? Явно никога не си срещала жена ми. Изабел знае колко много сме ти задължени, Клеър. Ще ме одере жив, ако не направя всичко възможно, за да те опазя.
Адам положи ръка на гърба й. Топлината от дланта му проникна през ризата й и достигна кожата й.
— За теб не е безопасно да отидеш сама.
Тя обърна обезумелите си очи към него.
— Не е безопасно за Изабел! Или за когото и да било, заради мен.
— Заради Ру, не заради теб, Клеър. — Ръката на Томас се стегна малко по-силно върху волана. — Вече предупредих Сборището. Уязвимите на възможна атака вече са напуснали сградата. Джак, Мира и бебето, например. Казах и на Изабел да върви.
— Мислиш ли, че те е послушала? — Устата на Адам се изви в усмивка.
Томас хвърли поглед в огледалото.
— Познаваш Изабел. Както и да е, Атрика преследват Клеър. Няма да отидат в Сборището, така че всеки там е в безопасност. Идват право към нас.
Тя се отпусна обратно върху седалката.
— Веднага спри колата. Слизам. Не те спасих на Юдай, за да те върна при Изабел, само за да бъдеш убит от Атрика тук.
— Клеър — каза Томас със стоманен глас. — Няма да споря с теб за това.
Тя кимна към Тео и Адам.
— Предполагам, че и вие двамата имате любими?
Тео само се взираше напред и не каза нищо. Адам сведе поглед към обувките си. Никой от тях не отговори.
— Не? — Тя направи рязък жест с ръка. — Е, добре тогава. Тези двамата са заменими. Може да ми помогнат да се освободя от Атрика. Ти, Томас, като глава на Сборището, повече от сигурно не си заменим и точно сега не трябва да си около мен.
Адам се намръщи.
— Заменим? Не съм сигурен, че…
Клеър се наведе напред, жестикулирайки.
— Няма да съм отговорна за излагането на опасност на главния маг на твоите хора. Няма да споря за това с теб, Томас.
— Всъщност съм съгласен с нея — каза Тео.
Колата потъна в тишина. Изглежда този не говореше често, но, когато го направеше, хората слушаха.
Тео продължи.
— Вярвам, че това, което тя предлага, е мъдър ход за действие. Адам и аз можем да я изведем от Чикаго, далеч от демоните, които я преследват. Ти може да се върнеш и да пазиш Сборището. Сега се нуждаят от водачеството ти повече от всякога, Томас.
— Именно. — Клеър седна обратно, с пухтене. Беше я грижа за Томас прекалено много, за да го види в опасност сега и нямаше тя да е тази, която да го постави в такова положение.
Пръстите на Томас се стегнаха до побеляване върху волана.
— Не мисля, че Тео и аз сме заменими. — Адам я стрелна с поглед, изпъстрен с ледени висулки. — Но трябва да кажа, че Клеър и Тео имат право. Във всеки случай нямаме нужда от теб, шефе. Тео и аз сме напълно способни да се уверим, че Клеър ще бъде в безопасност.
Томас хвърли поглед към огледалото за задно виждане при фразата „във всеки случай нямаме нужда от теб“, стискайки устни.
— Срещу двама демона Атрика?
Адам се приведе напред, пакостлива усмивка проблесна на устата му.
— Всички знаем, че си педант и вманиачен на тема контрол. Всички казват, че трябва да започнеш да вярваш повече на хората си. Сега е перфектната възможност.
— Вярвам на теб и Тео. — Той изръмжа. — И не съм педант, нито вманиачен по контрола.
Целият автомобил потъна в тишина. До нея, Адам се изкашля.
— Не забравяй Дъскоф — каза накрая Тео. — Никога не ги забравяй. Кой знае какво точно се случва? Кой знае дали са замесени или не? Трябва да останеш в Сборището, Томас. Остави мен и Адам да се справим с жената.
— Не ме наричай „жена“. — Клеър се втренчи в тила на Тео. — Имам си име.
Адам се наклони по-близо до нея.
— Той има проблем с неща като нормалните социални взаимоотношения.
Е, и тя също, но все пак успяваше да запомни имената на хората.
— Мамка му — Томас изруга под нос. Клеър усети нотка на поражение в гласа му. — Взимате тази кола. Взимате дебитната ми карта от Сборището. Теглите много пари и ползвате само нея за каквото и да е. Никакви кредитни карти. Никакви парични преводи. Не знаем какъв вид ресурси или познания за Земята имат вече тези демони, нито дали са или не са замесени Дъскоф. Пазете се. Чухте ли ме?
— Чухме те, татенце — отговори Адам.
— Насочете се към градовете-близнаци1 — додаде Томас.
Адам надигна глава.
— Към жилището на Джак в Минеаполис?
Томас поклати глава.
— Не. Към силно защитената къща в Сейн Пол. Засега. Докато не разберем какво се случва.
Адам го погледна особено.
— Защитите не действат на демони. Нищо не действа на демоните.
— Да, но все още не знаем дали Дъскоф са замесени.
— Има логика. Не знаех, че имаме защитени къщи там.
— Сборището държи поне по една в големите градове. Удвояват се като инвестиция в имущество. — Томас хвърли поглед към Адам. — Застраховани са високо, така че, ако се наложи да запалите мястото, можете, но се опитайте да не го правите, става ли?
Адам вдигна ръце.
— Хей, шефе, познаваш ме.
— Да, така е.
Томас насочи колата към паркинга на дълга сграда, от където хората влизаха и излизаха с найлонови и хартиени торби. Докато Томас правеше нещо в предната част на автомобила, Клеър зяпаше обкръжението си.
Адам улови погледа й, вероятно забелязвайки зяпането й.
— На северозапад от града сме. В предградията. Това е търговски център. Хората идват тук, за да пазаруват.
— О, като пазар.
— Нещо такова. Тук продават дрехи, мебели и разни други домакински неща. Без храна.
— А! — Тя се взираше през прозореца към минаващите. — На Юдай жените правят почти всичко за дома и обзавеждането. Те са занаятчиите в онзи свят. — Опита се да прикрие тъгата в гласа си.
Юдай бе единственият дом, който бе познавала и малко й липсваше, макар че на моменти бе жесток и студен. Тези аемон нямаше да разберат чувствата й, след като дааеман бяха техни врагове.
Само Атрика бяха нейни врагове. Не останалите. Не другите видове. Да, тя може и да таеше някакво негодувание към Итрай и в частност към Ру, но чувствата й бяха смесени. В края на краищата те бяха единствените хора, които наистина познаваше или с които се идентифицираше.
— Мика ще се радва да си поговори с теб някой път — каза Адам, прекъсвайки мислите й.
— Кой е Мика?
— Той е архиварят на Сборището и основен източник на знание по всички въпроси. Той е този, който през последните месеци ръководеше опитите да отворим портал и да те спасим. Мика е очарован от всички аспекти на демонската култура, а ти си пряк източник. Текстовете, които има, са полезни, но не са пълни. Особено що се отнася до съвременната култура на Юдай.
Тя зачовърка подгъва на ризата си.
— Ще се радвам да поговоря с него някой път.
Томас се обърна и подаде сгънато парче хартия на Адам.
— Надявам се скоро да можеш лично да говориш с Мика, Клеър. Дотогава е време всички вие да заминавате. Отдалечете се. Бързо. Всичката информация, която ще ви бъде нужна, е на този лист. — Той измъкна малка правоъгълна плочка от портфейла си. — Дебитна карта. Изчезвам. — Той отвори вратата и излезе от автомобила.
Клеър също излезе бързо и се хвърли в ръцете на Томас, докато Адам заставаше зад волана. Тя зарови лице в гърдите му.
— Благодаря ти. — Думите идваха от дъното на душата й.
Томас я целуна по главата.
— Не, Клеър. Няма за какво да ми благодариш. Ти ми спаси живота. Сега просто се опитвам да върна услугата.
Той я пусна и тръгна, изваждайки малък, черен предмет от джоба си, натискайки бутон и говорейки в него.
Клеър постоя за момент извън колата, оставяйки вятъра да развее косата й. Взря се в непознатата улица, по която пътуваха, наблюдавайки непознати хора и подушвайки непознати миризми.
Бяха ли по петите им дааеманите дори в момента?
Глупав въпрос. Естествено, че бяха.
6
Някъде близо до знаците за изход на Къщата на скалата2 в Уисконсин, там ги хванаха Атрика.
Адам бе шофирал, докато Тео насочваше пушка. Странно бе да видиш Тео в кола, тъй като обикновено той караше мотор — по-точно Harley Night Rod. Не изглеждаше да му е удобно в нещо с четири гуми, сякаш имаше клаустрофобия.
Можеше да има само едни „те са“, които тя да има предвид. Мамка му, мръсни демони.
— Мислех, че сме ги изгубили. Как са ни настигнали? — Тя се обърна, взирайки се в черната магистрала зад тях. Акцентът й бе необичаен, прекалено заоблени гласни и плоски съгласни. Не беше като нищо, което бе чувал преди.
Той улови погледа й в огледалото и присви очи.
— От къде знаеш, че са зад нас?
Тя придърпа плътната си долна устна между зъбите си. Нямаха много ортодонти на Юдай, но и без това зъбите й си бяха естествено прави.
— Мога да ги усетя, като гъделичкане вътре в мен. Може би е магията на Ру. Елиумът. — Тя поклати глава яростно, разхвърчаха се къдрици. — Има толкова много относно тази магия, което не разбирам все още. Трябва ми спокойно място, където да я разуча.
— Хей, всичко е наред. — Той се опита да успокои нотките на паника в гласа й. — Просто ми отговори на нещо. Мислиш ли, че могат да те проследят магически?
Тя се замисли за момент.
— Не. Не мисля. Не съм съвсем сигурна какво могат да направят с кървавата магия, но, ако беше толкова лесно да ме проследят, щяха да ме открият в Чикаго, преди полицията да ме заведе в болницата. — Тя отново прехапа устната си. — Макар че се движех много, така че… не съм сигурна.
— Е, на път сме да разберем. Дръж се. — Той свърна към изхода в последната минута и форсира двигателя. До него Тео сграбчи подлакътника. Всички коли зад тях, с изключение на черен джип, подминаха изхода.
Невиждайки други коли, нито вечно бдителните патрули на Уисконсин, той игнорира знака стоп в горния край на склона и насочи автомобила по малък двулентов път към гората. Вечнозелени дървета профучаваха покрай светлината от фаровете. Нощта бе паднала не много отдавна.
На дърветата не им липсваше вода, Адам можеше да го усети. Огнените магьосници винаги бяха свръхчувствителни към заобикалящата ги среда и това колко добре би горяло мястото. Този район бе получил доста вода напоследък. Това беше добре. Не искаше да използва огън срещу демоните, но ако се стигнеше до там, нямаше да се бои, че ще предизвика горски пожар.
— Адам. — Гласът на Клеър потрепери.
Адам натисна педала на газта почти до пода. Дърветата полетяха още по-бързо.
— Адам!
Той погледна в огледалото за обратно виждане. Сините очи на Клеър бяха разширени, вече бледото й лице бе още по-бледо, а устните й бяха стиснати. Всеки мускул в тялото й изглеждаше напрегнат, докато тя се взираше в пътя пред тях.
— Какво има?
Тео се размърда на седалката си.
— Това вероятно е едва вторият път, когато жената е в кола, а ти се опитваш да счупиш рекорда за скорост.
Черната точка в огледалото му за обратно виждане се увеличаваше. Погледът му отскочи към Клеър.
— Съжалявам. Може да получиш паник атака, когато се освободим от тези момчета, става ли?
Тя премести погледа си към неговия и накара челюстта си да се отключи.
— Няма проблем. Направи каквото се налага.
Той го направи. Забавяйки толкова, че да не преобърне колата, той рязко зави. Слава на боговете за отдалечените части на Уисконсин. Там, където се намираха сега, бе напълно необитавано.
Бързо подминаха мотел, който би бил прекрасна сцена за филм на ужасите, а след това още дървета. Веднага щом Адам откри правилното място, той намали и насочи колата встрани от пътя.
— Добре ли си? — Той хвърли поглед на Клеър.
— По-добре. — Лицето й бе зелено, опровергавайки отговора й.
Той продължи по-бавно, през доста неравен терен, който караше зъбите му да тракат и изтърпявайки клоните, които събаряха боята от Мерцедеса S550 на Томас. Накрая бе достатъчно навътре, за да не бъде видян. Поне се надяваше да е така. Адам изключи фаровете и загаси двигателя.
Той се размърда, пръстите го сърбяха да хване меча си, който бе скрил зад предната седалка. Честно казано, да се изправи лице в лице с двама демони точно сега не бе най-мъдрият ход за действие. Не бяха готови да се изправят срещу създания, способни да регенерират крайници, да лекуват почти всички рани и да имат почни нулеви уязвими места… все още.
Най-добре бе да се надяват, че Атрика са ги подминали, давайки им време да планират и да се подготвят. Макар че това не възпираше Адам да иска екшън. Както го бе искал Томас. Както го искаше Тео. Сега Тео стоеше прегърбен на седалката си, със стиснати юмруци и сключена челюст.
Но понякога здравият разум трябваше да печели пред тестостерона.
Той нагласи огледалото да отразява задната седалка. Клеър пое дълбоко дъх, равномерни вдишвания със затворени очи. За захвърлена едновременно в чужд свят и в ситуация на живот и смърт, Адам мислеше, че тя се справя изключително добре.
Той остави погледа си да проследи извивката на бузата й. Тя бе смела. Също и красива, по един неконвенционален начин. Не носеше никакъв грим и, от вида на чистия й сметанов тен, вероятно никога не бе носила. Тъмната й коса висеше до приведените й рамене в плетеница от естествени къдрици. Лицето й бе сърцевидно, завършващо с малка, остра брадичка. Дългият й — почти прекалено дългият, за да е привлекателен — нос стоеше над добре оформена уста, долната устна бе доста по-пълна от горната.
Адам обръщаше внимание на жените. През цялото време.
Дори докато беше дълбоко и безумно влюбен в жена си, той ги забелязваше. Никога в живота си не е бил неверен, но никоя жена не беше останала незабелязана. Клеър беше много привлекателна подобно на фея. Бе малка, което мигновено го караше да иска да я защитава.
Стомахът му се стегна. Зачуди се какво ли е трябвало да изтърпи през живота си. Не може да е било лесно да оцелее като единствената магьосница на елементите на Юдай.
Очите й се отвориха, за да срещнат неговите в огледалото за обратно виждане. Погледите им се уловиха, сключиха се. Адам почти попадна под мощта на сините й очи. О, имаше много в тази жена… много повече от видяното дотук.
— Близо са — прошепна тя. Гласът й в тишината изпрати тръпка по гръбнака му.
Тео се изпъна и Адам застана нащрек, зървайки бавно движещите се фарове на кола по пътя зад тях, едва видима през шубрака.
— Мамка му — промърмори той. Предизвикваха ги. Демоните знаеха, че са изчезнали в гората. Колата подмина бавно и той издиша въздуха, който бе задържал.
После колата спря.
Клеър се обърна на седалката си, за да погледне през листата. Не можеха да видят нищо освен ивици светлина, но тихото бръмчене от двигателя на джипа достигна до ушите им.
Автомобилът се върна малко назад и застана на пътя успоредно на тяхната позиция.
— Вън — каза Тео с тих, гробовен глас. — Трябва да излезем веднага.
Беше прав, Адам нямаше къде да премести колата. Бе заложил всичко в тази игра на покер, опитвайки се да блъфира. Очевидно бе загубил.
— Да.
Отвориха вратите внимателно и се изплъзнаха навън. Клеър грабна ножниците на мечовете им и ги подаде на Адам и Тео, щом излязоха от колата. Зад тях, двигателят на джипа изгасна.
Листа и мъртви растения хрущяха под краката им, докато си проправяха път през мрака. Студеният въздух целуна кожата им, а дъхът им излизаше бял в ранния пролетен въздух.
Когато клекнаха зад някакъв храст, Клеър потрепери до Адам. Той канализира малко топлина, седалището на магията в центъра на гърдите му пулсираше леко, и я изпрати през ръцете, дланите и гърдите си. След това придърпа Клеър към себе си, обгръщайки я в плътна прегръдка. Отначало тя застина срещу него и започна да се дърпа, но после се разтопи до тялото му като размекнат восък от свещ.
Още стъпки по мъртвата зимна земя на Уисконсин. Демонски стъпки. Приближаващи се все повече и повече.
Неподвижен, с Клеър в обятията си, Адам гледаше през храста, когато демоните наближиха колата. Единият сложи ръка върху багажника. Другият, високият и рус, приближаваше откъм страната на шофьора.
Отдръпвайки се от Клеър, Адам се изправи и изстреля огнено кълбо към резервоара на колата. То я удари в нагорещена до бяло експлозия.
Деветдесет хиляди доларовата кола на Томас избухна, а демоните заедно с нея.
— О, Домове? — въздъхна Клеър, изстрелвайки се на крака до него.
Адам не знаеше какво общо имат домовете с каквото и да било.
Тя се сви до него, прикривайки очите си от яркостта на огъня, а Адам я задържа близо до себе си, предпазвайки главата й с ръка.
Устните на Тео се извиха в необичайна усмивка.
— Добър изстрел. Не знам как ще го приеме шефът, но изстрелът си беше добър.
Адам се ухили доволно.
— Мерси. Да се надяваме само, че глупаците са оставили ключовете в джипа. Иначе ни очаква дълга разходка.
Усмивката на Тео стана по-широка.
— Не. Мога да я запаля с жиците.
Адам му отправи кос поглед и се присмя:
— Брей, Теодосий Уинтърс, не думай! Шокираш ме!
Очевидно краткото многословие на Тео бе приключило. Той просто закрачи напред, към опечените демони.
Адам и Клеър го последваха. Трябваше да се махнат от тук, преди някой да забележи пожара.
Когато заобиколиха автомобила, Адам засили огъня. Не искаше да остави нито следа от тази кола, която да отведе обратно до Томас Монахан или Сборището.
— Боже, демонската магия е отвратителна — каза Тео. — Надявам се никога повече да не помириша тази гадост.
— Не си единственият — отговори Адам.
Тео вдигна ръка, изразходвайки магия, за да прочисти кръг около Седана със земните си способности. Той предпазваше огъня да не прескочи към близките дървета и храсти. Този район наистина бе получил доста влага напоследък, но по-добре да бъдат предпазливи, вместо после да съжаляват.
Властите несъмнено щяха да се зачудят относно странния кръг, но хората бяха всеизвестни с откриването на правдоподобни отговори на необясними явления.
Двамата демони бяха отхвърлени назад от експлозията и сега лежаха обгорени и пушещи близо до автомобила. По дяволите. Адам беше сигурен, че са изгорели при първия взрив. Единият от краката на демона бе в пламъци. И двамата лежаха под неестествен ъгъл, с отворени очи.
Може би цялото това нещо щеше да свърши още преди да е започнало и те можеха да се върнат в Сборището. Макар че трябваше да направят нещо с телата. Хората наистина намираха отговори на необяснимото, но ако решаха да направят аутопсия на тези момчета… Нямаше никакво обяснение за киселинната кръв.
— Не са мъртви, Адам, макар че изглеждат така — каза Клеър, докато подминаваха. — Изпаднали са в някакъв вид кома, която се случва, когато техният вид претърпи сериозно нараняване. Регенерират се точно в момента и скоро ще се възстановят.
Адам спря рязко, спомняйки си казаното му от Томас и Изабел относно мотоциклетната катастрофа, която Изабел бе причинила в опит да убие предишния Атрика. Еразъм Бойл също бе лежал проснат на пътя за известно време — помислили го за мъртъв, преди да се събуди и да изпари Изабел направо от ръцете на Томас.
— Сериозно? Мамка му. — Той прокара ръка през косата си и се опита да прикрие разочарованието си. — Това е гадно. Предполагам, че е било твърде оптимистично да си мисля, че това може да приключи бързо. И Треминатор не може да им направи нищо на тези.
Клеър само му се намръщи. Препратките към поп културата не й бяха ясни.
Той измъкна меча от ножницата, която държеше.
— Тогава да се уверим, че ще им нанесем такава рана, от която няма да могат да се възстановят. — Той се ухили. — Тези копелета може и да са безсмъртни, но искам да видя как опитват да им израсне нова глава. Тео, моля те, заведи Клеър в джипа. Ще дойда след малко.
Тео отведе Клеър настрани и Адам се обърна към проснатите демони. Това нямаше да отнеме много време. Само малко клъцване тук и още едно там, главите щяха да се търкулнат и той щеше да избегне пръскащата кръв. После щеше да повърне и всички можеха да се върнат обратно в Чикаго. Беше страхотен план.
Прост. Чист. Ефикасен. Перфектен.
Стискайки меча в ръка, той се приближи до онзи, чийто крак се стараеше да се превърне в пепел и опитваше да не се задуши от вонята на печен демон. Иронично, според източниците на Мика, Атрика обичаха миризмата на изпечен аемон. Вероятно го сервираха със сос чатни и хубаво бяло вино.
Застана до главата на първия демон, с разтворени крака и приготвяйки меча си за смъртоносния удар. Сините очи на съществото се взираха празно в него. Със сигурност изглеждаше умрял, мамка му. Адам вдигна меча си.
Съществото мигна и очите му се фокусираха върху него. Една ръка се промъкна и го сграбчи за крака.
По дяволите! Той изневери на основно правило във филмите на ужасите и сега си плащаше! Никога не се приближавай до чудовище, дори и да изглежда мъртво.
Адам удари с меча си бързо и силно, но демонът го пусна и се претърколи настрани. Острието му уцели пръст и мъртви листа. Движение от ляво привлече погледа му. Другият демон също се движеше.
По дяволите кратката кома.
Гуми се плъзнаха по земята зад него. Той се обърна, за да види задната врата да се отваря и Клеър да му маха с пребледняло лице.
— Хайде! Качвай се!
Ръцете му се стегнаха около меча и той погледна обратно към създанията. Демонът, когото се бе опитал да прободе, изръмжа и обърна глава към Адам. Очите му светеха в червено. Това означаваше, че демонът бе убийствено ядосан. Ясно си го спомняше от последния Атрика, с когото се бе бил. Другият се опита да стане на четири фута от него, устните му се отдръпнаха и зъбите му се удължиха.
Кога демоните не бяха убийствено ядосани?
— Адам!
Първият демон — русият — се озъби.
7
Добре, време е за тръгване.
Адам се метна на задната седалка, внимавайки да не промуши Клеър с меча си. Тео форсира двигателя и гумите заораха земята. Запулсира магия и те се изнесоха бързо. Тео бе променил земята под джипа, уверявайки се, че ще се измъкнат от там възможно най-бързо. Гумите се удариха в паважа, изсвириха и потеглиха.
Адам легна напряко на седалката, провесил се през скута на Клеър.
— По дяволите! — Той хвърли меча на пода на автомобила. — Мамка му!
— Ще ги спипаме, Адам — каза Тео. — Обаче трябва да подберем времето и мястото. Помниш какъв беше първият.
Адам се надигна до седнало положение с помощта на Клеър. Озова се взирайки се в лицето й, само на един дъх разстояние от устата й. Очите й се разшириха леко и дъхът й се накъса. Той се намести в седнало положение до нея.
— И двамата бяха убийствено яростни — тихо каза тя. — Силно подозирам, че вече са се инжектирали с каплиум, който ги предпазва от алергията им към мед. Не можеш да ги победиш сам, Адам. Даже не и с помощта на Тео.
— Какво изобщо представлява каплиумът?
— Това е смес от съставки, всъщност е отвара, която се приготвя. Само съм чувала за нея, но не знам как да я приготвя. Итрай унищожиха медта, която намериха, така че каплиумът не е нещо, което използват всеки ден.
Адам се взираше навън през прозореца към преминаващия пейзаж. Тео ги връщаше на магистралата.
— Как се убиват тези неща?
— Изабел направи правилното нещо. Инжектирането на мед директно в кръвоносната им система върши работа, макар че може да е бавно, в зависимост от количеството каплиум, което са поели. Обезглавяването върши работа, взривяването им на микроскопични парченца върши работа.
— В общи линии абсолютно унищожение. Рани, които не могат да излекуват. Безсмъртни са, копелетата. Защо не може ние да имаме малко от тази божественост, питам те аз? — Той потърка устата си. — Дявол да го вземе, трябва ми цигара. — Пръстите буквално го сърбяха за една.
Тя кимна.
— Има други защити, магически. — Тя направи пауза. — Трябва да отида на някое безопасно място. Трябва да проуча новата сила в мен. След като направя това и се уверя, че мога да използвам безопасно магията си, тогава ще имаме защита срещу тях.
Той извъртя глава и я огледа в тъмнината на колата.
— Да те закараме на безопасно място е главната ни грижа.
— В такъв случай там направи правилното нещо. Ако беше останал да се биеш и двамата щяхте да сте мъртви, а те щяха да са ме хванали.
— Искат да извлекат магията, която е в теб?
— Тук имате едно нещо, нещо наречено кокосов орех?
— Да.
— Искат да ме счупят като кокосов орех и да изпият млякото вътре.
Той се намръщи.
— Това е доста описателно.
Тя сви рамо.
— Това е истината. Магията ми е като ядката на кокосовия орех, а това, което ми е дал Ру, каквото и да е то, е като млякото. Проблемът е, че на места млякото се е просмукало в ядката. Трябва да проуча тези места, да опитам да извлека млякото и да го изолирам.
— Биха те убили, опитвайки се да вземат магията на Ру, нали?
Тя трепна.
— Просто ще отхапят от ядката, за да се доберат до млякото. Да, биха ме убили. — За момент тя потъна в тишина, а главата й увисна леко. — Така или иначе не знам да има начин да извлекат чуждата магия от мен, без да ме убият.
— Теорията на магията не е силната ми страна, но имаме Мика в нашия отбор. Ако някой може да намери начин, то това е той.
Тя не каза нищо в отговор, така че той се протегна и пое крехката й, топла ръка в своята. Седяха в мълчание, докато Тео се добра до магистралата. От противоположната посока полицейски коли и пожарна бързаха към изхода, с виещи сирени. Някой бе съобщил за пожара.
Колата, която караха, без съмнение бе крадена. Адам не бе имал възможност да провери номерата, но се обзалагаше на всичко, че са от Илинойс. Шофьорът, предположи той, вероятно отдавна беше мъртъв. Скоро трябваше да се отърват от тази кола и да намерят друга. Нямаше начин да изминат целия път до Минесота с тази. Беше твърде рисковано. Адам не каза нищо на Тео. Той вече знаеше какво трябва да сторят.
Той хвърли поглед към Клеър. Пръстите й все още бяха преплетени с неговите и ръцете им лежаха на седалката между двамата.
— Като тук ли е?
Тя го огледа в тъмнината.
— Юдай? Различен е. По-малко хаотичен. Всичко тук изглежда голямо и… тромаво. Тук е студено и всички сгради са остри. — Тя погледна през прозореца. — Хората тук също са остри, толкова емоционално противоречиви. Някои са услужливи, като теб и Тео. Повечето… — Тя поклати глава. — Не мога да го обобщя. Тук съм само от няколко дни.
— Значи нещата не са… остри на Юдай?
— Атрика са ужасен демонски вид. Най-лошият. Създадени са като машини за убиване, воини на управляващата класа. Трябва да разберете, че Итрай също са брутален вид, но техният свят е много подреден, много разумен. Има определени протоколи, които винаги се следват, поведение, което се очаква от тях. Имат малко емоции, за разлика от Атрика, така че има малко неподредено насилие.
— Телевизия?
— Съжалявам, но не разбирам.
Тя въздъхна.
— Знаеш какво да очакваш на Юдай, живеейки с Итрай. Няма изненади. Когато майка ми и аз дойдохме… — Клеър рязко затвори уста и погледна през прозореца.
Очевидно не искаше да говори за това, но той искаше да чуе повече.
— Значи, предполагам, че нямат коли и телевизия там.
— Без коли. Няма нужда. Управляват въздуха за пътуване през измерението.
— А! Изпаряване.
Тя го погледна.
— Изпаряване?
— Така го нарича Изабел. Когато отварят малък портал и пътуват до друго място.
— Те прескачат, да. — Тя стисна устни. — Използваме думата „прескачане“, не… „пуф“.
Уау, тази жена имаше нужда от разпускане.
Клеър се обърна с лице напред, измъквайки ръката си от неговата.
— Развлечението не е нещо, с което се занимават Итрай. Смятано е за загуба на време, а Итрай никога не си губят времето. Макар че понякога спортуват. Да упражнят бойните си умения. — Тя потрепери. — Не ми харесва да го гледам.
Адам моментално си спомни нещо, което Мика бе казал някога за маите и играта на топка, която играели. Онази, в която загубилите губели главите си… буквално.
— Звучат почти примитивно.
Тя издаде подигравателен звук.
— Едва ли. Много по-напред са в технологиите от вас. Не вярват в лекомисленото забавление, но оценяват изящното изкуство. Видът Мандари създават всякакви скулптури, неща, които съдържат енергия, която ги кара да се изменят и променят периодично. Мазилката по стените в домовете им прави същото, променя цвета и структурата си по тяхно желание.
— Уау. Това би превърнало интериорния дизайн във фасулска работа.
Клеър не беше развеселена.
— Обикновено притежават по един тоалет. Нямат нужда от повече дрехи, защото материята се настройва към температурата и нуждите. Корени се в начина им на мислене и околната среда на дааеман, винаги променяща се, винаги почистваща се, винаги предпазваща перфектно същността си.
Имаше нотка на гордост в гласа й и едва доловим копнеж. Дали й липсваше Юдай? Беше единственият дом, който бе познавала някога, и все пак е била робиня там. Вероятно беше Стокхолмски синдром3.
— Това звучи страхотно, Клеър. Как така нямаш такива дрехи?
Тя гледаше нещо в скута си.
— На аемон не се позволяват такива неща.
Той не беше изненадан.
— Там ни смятат за по-нисши. — Не беше въпрос. Той вече го знаеше, едновременно от опита си с Еразъм Бойл и от проучванията на Мика. — Бойл, Атрика, който се опита да убие всички ни миналата година, се отнасяше към аемоните и хората като с добитък. — Не можа да въздържи нотката на напрежение в тона си.
— Итрай са различни от Атрика. Моля те, запомни го. И все пак аемон са мелези, все още са смятани за такива с по-слаба кръв. Отнасяха се към мен с уважение, защото съм жена, а Атрика уважават жените. И също защото бях прислужница на Ру и там бях…
— Имаш предвид като негова робиня? — Думите изплющяха във въздуха. Адам не би могъл да ги задържи, дори и да искаше.
— Повече няма да говорим за това. — Гласът й трептеше от гняв. Клеър отпусна глава назад и затвори очи, обозначавайки края на разговора им.
Адам коленичи до камината на дърва в хола на обезопасената къща и запали малко огънче в сухите съчки, докато огънят не тръгна и не се задържа.
Бяха успели да стигнат до обезопасената къща на Сборището в ранните утринни часове. Бяха изоставили джипа в Хъдсън, точно преди да прекосят моста до Сейнт Кроа в Минесота. Там бяха изчакали до сутринта и трябваше да вземат такси до международното летище в Минесота, само за да отклонят подозренията. След това бяха хванали друго такси до крайната си цел.
Струваше си да са предпазливи.
Къщата не беше обикновена къща. Беше охолство за милион долара. Намираща се в голям квартал в Крос Хил, тя беше реставрирана триетажна къща, която вероятно е била построена в края на осемнадесети век. Беше във викториански стил типичен за времето на кралица Ана, с издължена веранда и два големи прозореца, разположени от двете страни. Дори си имаше кула.
Не трябваше да очаква по-малко от Томас Монахан и Сборището. Вероятно бяха купили това място, когато недвижимите имоти тук са били евтини. Страхотна инвестиция. Сега добиваше добра представа как Сборището бе натрупало състоянието си.
Беше страхотно архитектурно произведение и Елиза щеше да знае повече от него. Малкото, което знаеше той, идваше от нея. Тя постоянно бърбореше за работата си. Обожаваше да бъде архитект. И, мамка му, Елиза щеше да се влюби в тази къща.
Щом приближиха сградата, мисли за Елиза изпълниха ума на Адам, елиминирайки всички други и повличайки го на много тъмно място. Мразеше, когато нещо му напомняше за Елиза, и все пак всеки ден нещо го правеше.
Адам, Тео и Клеър прекараха първия ден опознавайки къщата, разпределяйки финансите си, купувайки храна и най-важното — намирайки нова кола. Платиха в брой за стария Додж Челънджър от 1970, който е бил собственост на маниак на високите скорости. Частите на колата го показваха. Решиха, че способността да се движат бързо не бе чак толкова лошо нещо. Всъщност беше предимство.
Беше хубава. Така погледнато беше по-хубава от къщата. Нямаше никакъв начин да взриви тази кола.
Големият въпрос, за който се питаха всички бе: могат ли или не демоните да ги проследят магически. Вероятно тази нощ щяха да разберат.
Скоро след като се установиха за през нощта, Клеър зае една от стаите за гости на долния етаж като място, където да си играе със скрития източник на радост на копелето Ру. Елиумът.
Тео се оттегли в спалнята, която си хареса на втория етаж, за през нощта, запасът му от приятелско отношение очевидно се бе изчерпал. Той не беше особено дружелюбен човек. Веселата личност го бе подминала, когато се родил. Или може би не беше от гените, а по-скоро заради изпитанията, през които бе преминал като тийнейджър.
Теодосий Уинтърс бе един от най-силните земни магьосници, които Сборището познаваше. Когато Тео е бил на седемнадесет, Дъскоф го отвлекли заради силата му.
Дъскоф понякога правеха така, взимаха много силни магьосници, когато са уязвими, за да ги пречупят като млади и да ги използват за собствените си цели. Ако бяха въздушни магьосници, понякога ги използваха в кървави ритуали или други отвратителни неща.
Основно правило беше никога да не позволяваш вещерите да те хванат.
Във всеки случай бяха изтезавали Тео, докато едва не умрял, опитвайки да пречупят духа му и да го променят. Така и не успели и имали намерение да го убият. Но от Сборището изпратили спасителна група, включително младия Томас Монахан, и го измъкнали, преди онези да успеят.
Тео не се измъкнал без белези, умствени и физически. Бил в психиатрично отделение за известно време, след като го изписали от болницата. Накрая дошъл да работи в Сборището, таейки специална злоба към Дъскоф.
Дълбоки бразди белязваха кожата по гърдите, раменете и гърба на Тео, вероятно причинени от камшик. Адам го бе виждал гол от кръста нагоре, виждал бе как Тео беше повторил белезите с черни, подобни на трайбъл, татуировки. Татуировките бяха заредени със сила, както я съхраняваха земните магьосници. Сега Тео държеше много магия по себе си — всякакви заклинания, които бе приготвил и съхранил. Той бе Арнолд Шварценегер на магията.
Адам знаеше, че Тео няма търпение да се изправи с всички сили срещу Дъскоф, но напоследък вещерите бяха трудни за откриване. Поне не и главните, не и Стефан Фошо и вътрешният му кръг. Те изчезнаха след битката с Еразъм Бойл. Стефан се бе обадил, за да се присмее на Изабел, че бе успял да избяга от Грибин, свободният от магия затвор на територията на Сборището, а след това изчезна.
Дъскоф Интернешънъл, конгломерат с централна база в Ню Йорк, работеше като всяка друга зла корпорация напоследък, произвеждайки сладкиши в сладкарниците, изнасяйки продуктите си и уволнявайки работници. Разбира се хората не знаеха, че в управата стоят вещери. Никой човек не можеше да усети защитата, която обграждаше сградата на Дъскоф, нито пък да разбере ироничната музика в асансьора: „I Put a Spell on You,“ „Black Magic Woman,“ „Season of the Witch,“4 и други подобни.
Така че, да, Тео бе насъбрал адски много гняв срещу Дъскоф. Както и повечето магьосници от Сборището. Не и Адам. Не към някого конкретно. Адам просто беше дълбоко признателен на Сборището. Признателен и лоялен.
Гневът, който носеше, бе насочен само към него самия.
Спомени се надигнаха, обагряйки зрението му в толкова червено и горещо, колкото огъня, който бе запалил в камината. Ръцете му започнаха да се стоплят и седалището на магията му потрепери. Затвори очи и се насили да се успокои.
— Адам? — дойде тих, женски глас отляво.
— Какво има? — Гласът му излезе като ръмжене.
Тишина.
Той отвори очи, за да открие Клеър, стискаща облегалката на изискания диван, а лицето й бе бяло като тапицерията. Адам се изправи.
— Какво не е наред?
Тя само поклати глава. Коленете й поддадоха и той се озова до нея на мига, помагайки й да седне.
— Опитах да разделя магията… но беше все едно да вадя собствените си нокти. Елиумът се е сраснал със седалището на магията ми. — Тя позеленя и той я придърпа към себе си, отпускайки главата й върху гърдите си. — Не мога да го извлека. Не и сама.
— Тогава не опитвай. Изчакай Мика, става ли? Да си водиш собствените нокти не е готино.
— Бих го направила на мига, ако наистина мислех, че е нещо толкова незначително — прошепна тя. — Колкото повече се опитвам да разделя енергиите, толкова повече боли. Не мисля, че мога да преживея извличането.
— Можеш ли да го контролираш? Имам предвид силата на Ру. Мислиш ли, че можеш да овладееш едновременно твоята сила и елиума?
Клеър не проговори известно време, само си поемаше накъсано въздух.
— Все още не знам. Единственият път, когато го направих неволно, припаднах. Утре ще започна да експериментирам.
— Искам да присъствам, когато го правиш.
Тя трепна. Ама че странна реакция.
— Благодаря ти. Наистина, това… срастване на елиума със седалището на магията ми, не е много по-различно от експериментите, които Ру правеше с мен. Той присаждаше дааеманска магия към моята земна, а аз трябваше да се науча как да я управлявам. По този начин той напълно промени силата ми. Това просто е повече, а аз трябва да съм сигурна какво ми е дал, за да успея. Утре ще открия със сигурност какво е това, дали е елиумът или не.
Той кимна.
— Утре ще започна да говоря с Мика за твоя проблем. — Той хвърли поглед към часовника. — Сега е време да поспим.
Тя издаде подигравателен звук.
— Сън? Тази вечер? Не мисля.
— Да, знам какво имаш предвид. — Той потърка брадичката си. — Сигурно си гладна. Искаш ли нещо за ядене?
Тя се намръщи.
— Почти всичката храна, която съм яла досега, беше отвратителна.
Той се отдръпна, сякаш бе шокиран.
— Уоу! Това е само защото не си опитала известните ми сандвичи с чорбаджийски чушки. — Той я издърпа на крака. — Ще ти помогне да заспиш, обещавам.
— Чорбаджийските чушки ще ми помогнат да заспя?
— Да, шокира тялото ти и го изпраща в дълбок сън. И като бонус убива всичките ти сънища през нощта. Действа като магия.
Тя се засмя. Беше приятен звук, изпълнен с радост. За първи път я чуваше да го прави.
— При тези обстоятелства съм съгласна да пробвам всичко.
Петнадесет минути по-късно, той плъзна творението си по средата на бара в средата на кухнята и с наслада захапа собствения си сандвич.
Тя погледна несигурно към сандвича. Дебелата долна част беше издълбана и заменена със смес от сол, зехтин, каперси5 и разрязани чорбаджийски чушки. Отгоре беше сложил малко прошуто и малко сирене Monterey Jack.
— Какво ядеше на Юдай? — Споменът за съдържанието на хладилника на Еразъм Бойл проблесна в ума му. — Зачеркни това, може би не искам да знам.
Тя вдигна сандвича и заоглежда единия му край.
— Всъщност вероятно нищо, което да намериш за гнусно. Атрика са онези с гадната диета, суровото разлагащо се месо им е любимото. Итрай и другите дааемански видове ядат много здравословни неща. Сготвено месо. Много ядки, плодове и зеленчуци. Ядях каквото и те. И за теб е доста добро. Не, как я наричате? Нездравословна храна.
— Никога не си яла нездравословна храна? О, човече, изпуснала си цяла част от наследството си. Трябва да ти покажа целия свят на Хо Хос и Динг Донг6.
— На втория си ден тук ядох някакви жълти кексчета с пълнеж. Хубави бяха.
— Туинкис?
Тя сви рамене.
— Може би. — Мръщейки се, тя отхапа от сандвича си и сдъвка, докато Адам чакаше реакцията й.
Клеър затвори очи за момент и въздъхна, изражение на възторг премина през лицето й.
— Това е страхотно.
Адам не можеше да спре бавното плъзгане на погледа си по плътните й устни, извивката на брадичката й, водеща към шията, и начинът, по който дългите й мигли се спускаха върху бузите.
Тя му се усмихна.
— Ако това е нездравословната храна, дайте Динг Донг насам!
Адам се ухили. Богове, тя беше сладка. Опитваше се да не гледа на нея сексуално, беше неин защитник и всичко останало. Обикновено вероятно не би се притеснявал толкова, но Клеър бе различна. Изглеждаше толкова невинна, нова в този свят. Разбира се, не беше. Тя бе зряла жена в началото на тридесетте. Жена, която до сега бе виждала и чувала неща, които той до такава степен не можеше да схване, та чак не можеше да си ги представи.
Зачуди се дали Ру някога й се бе натискал. Юмруците на Адам трепнаха при самата мисъл. Зачуди се дали някога бе правила демонски секс, доброволно или не.
Нямаше тактичен начин да зададе този въпрос.
— Динг Донгс — поправи я той.
— Какво? — Тя примига с дълги, тъмни мигли и кръстоса крака. Днес й бяха взели малко дрехи, така че носеше чифт нови дънки. Тя се ухили. — О, да. Съжалявам.
Бе започнала да се отпуска. Това беше добре. Не беше добре, че и той бе започнал да се отпуска и причината нямаше нищо общо със способностите му. Наблюдава я как излапа сандвича и на практика облиза чинията.
Той прочисти гърлото си.
— Най-добре поне да се опитаме да поспим тази нощ. — Той отхапа още една хапка от сандвича си.
Клеър бутна празната си чиния към него и се взря надолу в нея.
— Относно това. — Тя си пое въздух. — Не съм се наспивала добре, откакто бях изтикана през портала. Е… ако не броиш случаите, когато бях припаднала или упоена. — Устните й се извиха.
— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита той с пълна уста.
Тя вдигна поглед.
— Спи с мен.
8
Адам се задави с хапката от сандвича си и се закашля.
— Ъ, какво имаш предвид?
— Откакто навърших осем, спя на пода до леглото на Ру. Всяка нощ. Не съм свикнала с легла или да спя сама. Имам кошмари.
Клеър. В спалнята му. Когато той вече се бори с неуместното привличане към нея? Не беше чак такъв неконтролируем простак, че да не може да й устои… поне не мислеше така. И все пак не беше най-добрият възможен сценарий.
— Не мислиш ли, че кошмарите ти може да имат повече общо със ситуацията, в която се намираш, Клеър, а не толкова с начина ти на спане?
Тя стисна устни.
— Не.
Той въздъхна.
— Виж, няма начин да те оставя да спиш на пода. Изобщо какво не му беше наред на този Ру…
— Нищо! — изстреля тя. — Просто там нещата се правят така.
Той се вторачи в нея за момент, чудейки се как още се вършеха нещата там. Адам искаше да я попита за Ру и дали някога се бе възползвал от нея, но не я познаваше достатъчно добре, за да попита. Не беше негова работа, макар че ръцете му се сгорещяваха от гняв при мисълта, че тази жена е била насилена от някоя демонска отрепка.
— Виж, тук нещата не се вършат така, ясно? Ще преместим един от двойните матраци в моята стая и ще спиш на него. Няма начин да те оставя да спиш върху твърдия, проветрив под на тази стара къща.
— Но…
— Няма начин. — Той използва интонацията си на ченге. Не я беше използвал от много, много време.
Устните й се притиснаха за момент.
— Може да опитам.
— Повярвай ми, ще свикнеш да спиш на легло. Много по-удобно е. Може ли да попитам защо те е карал да спиш на пода, Клеър?
Предполагаше, че е за да й покаже, че е незначителна. Адам искаше тя да го каже. Това беше първата стъпка в пробива на тази глупост със Стокхолмския синдром.
— Магията. Дори през нощта експериментите му действаха в мен. Спях върху възглавница, не върху пода, но това ми позволяваше да бъда на правилната височина, за да може той да се събужда и да прави промени, докато аз спя.
Адам задържа коментара на върха на езика си и кимна рязко. Мътните го взели, да спи в стаята му май все пак беше добра идея. Все още не знаеха дали демонското дуо ги беше проследило магически от Чикаго или не. Вероятно беше най-добре да спи близо до един от тях, в случай че се появяха през нощта.
Той кимна.
— Давай да преместим леглото тогава.
Действайки заедно, задачата беше изпълнена бързо. Адам знаеше, че Тео би приел погрешно идеята, защото Адам имаше определена репутация сред магьосниците. С това щеше да се занимава утре. Тази нощ имаха нужда от малко почивка.
Адам излезе от банята, търкайки косата си с хавлия. Едва бе успял да си спомни да облече тениска и да обуе чифт боксерки, преди да излезе. Обикновено не носеше пижама в леглото. И все пак вероятно беше най-добре да го прави тези дни. Не искаше да изпитва преживяването да се бие с демони на голо.
Клеър седеше на ръба на леглото си, с гръб към него. Само бе надянала нощница през главата си. Той получи прекрасна гледка към нежния й, кадифен гръб, преминаващ в кръст, който всеки мъж би искал да захапе. Зърна извивката на гърда и проблясък на хубаво, розово зърно, преди платът да я обгърне.
Той спря рязко, хавлията едва не падна от внезапно отпусналата му се хватка.
Маааамка му.
Без да знае, че той е там, Клеър се взираше през големия прозорец зад двойното легло. Сега беше тъмно, но през деня той гледаше към частен заден двор с много дървета и малко изкуствено езерце, изобилстващо от златни рибки. Изразът на лицето й бе толкова отчаян, че Адам напълно забрави за секс… за момент. За него това означаваше много.
— Хей, добре ли си? — Той пусна хавлията върху някакъв превзет, тапициран в червено и черно стол и се приближи към нея. — Не се познаваме много добре, но съм много добър слушател.
Тя се изтръгна от унеса си, за да го погледне. Той много се постара да игнорира черната къдрица на рамото й и как подскачаше на букла, когато се движеше.
— Толкова съм объркана. Това ли е изразът? Разтревожена съм. — Гласът й звучеше натежал от емоции. — Липсва ми Юдай, можеш ли да повярваш?
— Това е единственият дом, който си познавала някога. Не мисля, че е странно, че се чувстваш малко изгубена тук.
Тя започна да жестикулира с ръце.
— Да, но в общи линии там бях робиня. Такава, с която се отнасяха добре, но все пак без свобода, без избор. Отказан ми бе животът, който бих имала тук — нормално детство, нормално образование, първата ми кола, първото ми гадже. — Слаба усмивка трепна на лицето й. — Динг Донгс. Част от мен наистина се радва да е тук, защото това е домът ми, но имам чувството, че не се вписвам. Чувствам се сякаш съм създадена за Юдай и това е единственото място, на което ще се чувствам удобно.
— Искаш ли да се върнеш?
— Исках. Исках да се върна, когато отначало дойдох тук. — Тя се поколеба и поклати глава. — Сега… не. Но това не пречи да ми липсва.
— Клеър, ти си само на тридесет и една, нали? Имаш доста години да наваксаш всичко, което си пропуснала.
— Доста? Не трябва ли да е много? Много години, за да наваксам всичко, което съм пропуснала.
— А? — Той повдигна вежди. — Да не си учителка по английски?
Тя поклати глава.
— Съжалявам, само изяснявам. Майка ми ме научи на езика и беше много придирчива.
Майка й. Интересно.
Междувременно лицето на Клеър бе станало безизразно и по начина, по който бе отместила поглед от него, при споменаването на майка й, бе ясно, че не трябва да я притиска. Обаче щеше, веднага щом усетеше, че може.
— Да, добре. — Той въздъхна и прокара ръка през късата си, влажна коса. — Не получих точно най-доброто образование, нали знаеш? Роден съм и съм израснал в Сисеро, предградие близо до Чикаго, от самотна майка, която нямаше пари да ме изпрати в колеж. Възможно най-скоро се присъединих към полицията. — Почти стигна до обяснението какъв късметлия е бил, че съпругата му е била великолепна и е изкарвала много пари, но се спря.
Никога с никого не бе говорил за жена си. Усещаше, че с Клеър е важно да е малко по-открит. Клеър се нуждаеше от лична връзка с някой като него — аемон. Обаче приказките за Елиза причиняваха твърде много болка.
Погледът й бавно го обхождаше, сякаш го забелязваше за първи път. Имаше сексуална възбуда в очите й, която мислеше за невъзможна само преди миг.
Е, здравей…
Тогава, така бързо, както се беше появила, тя изчезна.
— Както и да е, що се отнася до опита в живота — тя се обърна — може би. Зависи колко съм пропуснала.
Той седна на леглото си, само на няколко фута от нея. Не искаше да нахлува в личното й пространство. Добре, това не беше вярно. Много искаше да нахлуе в личното й пространство, затова се държеше на разстояние.
— Сега си тук, Клеър, където ти е мястото. Няма да позволим на никого да те отведе обратно там, ако ти не го искаш. Нито на тези шибани демони, нито на Ру, нито на никого.
Огънят на това убеждение прогори тялото му, когато изрече думите. Не бе осъзнал колко много значи за него това да я защитава, докато не го каза.
— Ще ми се да го вярвам. — Тя отмести поглед. — Но не разбираш колко са силни. Ру ще стигне до края на този свят, за да си върне магията, с която ме зареди. Съдбата на Итрай и на останалите дааемански видове зависи от това.
— Да. Е, не ме плашат. Преследвал съм и по-ужасни неща до края на този свят.
Тя погледна обратно към него. Той мислено се препъна и пропадна в сериозните, красиви, тъмни езера на очите й.
— Не. Не си.
Клеър случайно видя как Адам плъзва дългото медно острие под възглавницата си, преди да изключи осветлението. Наистина ли мислеше, че това ще проработи срещу тези Атрика?
Тя се взираше в сребристата лунна светлина, обезцветяваща равнините и вдлъбнатините по мускулестото му тяло, изтегнато без завивка върху леглото над нея.
Разбира се, макар че се подиграваше, тя знаеше точно къде в стаята се намираше медното острие — набутано между леглото на Адам и нощното шкафче. Ако Атрика се появяха посред нощ, това щеше да е първото нещо, което да вземе.
Поне докато не овладееше магията си. Ако овладееше магията си.
На леглото над нея, Адам се намести по гръб и простена. Дълбокият, мъжествен звук се изстреля през тялото й като куршум. Адам бе интригуващ.
Клеър стисна плътно очи. Какво, в името на Домовете, не й беше наред? Не можеше да обикаля наоколо, заинтригувана от всеки мъж, когото срещне.
Вярно беше, че не бе имала достатъчно романтика в живота си. Всъщност почти не бе имала. А първият — и последен — път, когато бе правила секс, завърши много, много зле. Кърваво зле. Отвращението й се надигна при спомена.
Може би, след като бе имала такава липса на контакти от такова естество, тя бе леко повлияна от всеки мъж, когото срещаше. Тя се намръщи. Добре, това не беше вярно. Беше влязла в контакт с доста полицаи, доктори, санитари и други мъже, откакто Ру я бе запратил през портала, и не бе привлечена към никой от тях. Не мислеше за Тео по този начин, макар че физически изглеждаше много добре. За сега само Томас и Адам й бяха въздействали така.
Томас бе забранена територия. Знаеше го твърде добре, бе спасила живота му и го бе пратила у дома от Юдай, при Изабел. Плюс това беше женен.
Така или иначе Адам я интригуваше повече.
Когато бе в началото на двадесетте, тя копнееше за секс. Повече от всичко друго желаеше да почувства кожата на някой мъж да се плъзга по нейната, дъхът му върху гърлото си, устни върху корема, бедрата и гърдите си. Всяка нощ си фантазираше, докато накрая едва функционираше през деня.
Криеше желанията си от Ру, който щеше да й каже това, което тя вече знаеше — бяха само хормони. Глупави вещества в женското й тяло я подтикваха към размножаване. Връщане назад към пещерните дни за подсигуряване оцеляването на видовете. После Тай бе показал интерес към нея, откликвайки на всичките й плътски желания.
Тай бе страхотен мъж. Дааеман от вида Сиари, той знаеше толкова много за света, научи я на толкова много. Водеха дълги разговори и прекарваха възможно най-много време заедно, без да бъдат разобличени от Ру или от някой друг.
Тя се бе влюбила в Тай, макар да знаеше, че връзката им не може да стигне до никъде, не и наистина. Противоречеше на всяка културна норма на Юдай и Тай рискуваше много само като дружеше с нея… не толкова правейки секс с нея.
Той бе рискувал всичко и бе загубил.
Тя стисна плътно очи, обмисляйки промяната на посоката на мислите си. Бе толкова отдавна, че едва помнеше какво е да прави секс. Бяха изминали пет години откакто бе била с мъж.
След случилото се с Тай, тя бе изключила сексуалността си. Просто я бе спряла. Не бе имала друг избор. Пристигането на Томас я бе пробудило за живот отново, но Адам бе този, който наистина събуди любопитството й.
Какво ли би било чувството от кожата на Адам върху нейната? Какъв ли вкус би имала устата му? Какви ли биха били извивките и твърдите равнини на тялото му под изучаващите й ръце?
Домове, беше толкова глупава! Точно сега имаше по-важни неща от секса, за които да се тревожи. Трябваше да изключи глупавите си, първични желания за сега — отново — и да се концентрира върху оцеляването. Утре щеше да започне да подрежда бъркотията в себе си и да разплита нишките.
Проклет да е Ру за това, което й причини!
Тя бе лоялна към него от момента, в който майка й умря, и бе оставена на неговите грижи… с изключение на няколкото малки бунта и скорошния голям, когато помогна на Томас да избяга.
Клеър разбираше, че Ру никога не бе изпитвал чувства към нея, не и както би ги изпитвал аемон, но през всичките тези години се отнасяше към нея с внимание и разбиране. Естествено, имаше някакво уважение към нея. И все пак, когато бе запратил в нея онази мълния от магия, той не се бе поколебал. Даже не мигна.
Вярно беше, че не бе имал избор. Ако подозрението й за магията в нея бе правилно, това би означавало края на останалите три дааемански вида, ако Атрика придобиеха контрол над нея. И все пак Ру най-вероятно е бил наясно, че я осъжда на смърт и не го е било грижа.
Мъже.
Тя въздъхна шумно и се преметна, обръщайки гръб на Адам.
9
— Ако ни следят по магически път, значи изчакват по-удобен момент — каза Адам на Томас по телефона.
Беше обаждане по кодирана линия, а такова обаждане щеше да ги опази в тайна от вещерите. За демоните обаче, нямаше шанс. Но Клеър беше на мнение, че, ако демоните наблюдаваха къщата, нямаше да следят телефонните линии.
— Мика откри ли нещо вече за проблема на Клеър? — попита Адам.
Тишина.
— Все още не. Трябва да говори с нея.
— На път е да започне да разучава магията днес. Мисля, че скоро ще знае повече.
— Обади ни се, когато имате повече информация или прати имейл. Има компютър в кабинета. — Томас заговори тихо на някой до него, закривайки с ръка микрофона. — Изабел иска да знае какво представлява тя.
Погледът на Адам се отправи към Клеър. Тя стоеше в кухнята, отпивайки от истински първата си чаша кафе със сметана и захар. Очите й бяха затворени, а мускулите на лицето й бяха отпуснати. Тъмната й коса, разбъркана от съня, се къдреше лениво около раменете й, а миглите й засенчваха перфектната, алабастрова кожа, която никога не бе познавала грима и нямаше нужда от него.
— Великолепна. — Той се зашлеви наум. — Имам предвид…
— Адам. — В гласа на Томас се съдържаше нотка на предупреждение.
Той въздъхна раздразнено и прошепна в микрофона:
— Трябва да си мъртъв, за да не забележиш. Не съм тотална свиня. Забелязах и че е интелигентна. Ако става въпрос забелязах също и че магията й, каквато и да е, е дяволски силна. Щом я овладее, ще бъде сила, с която ще трябва да се внимава. Тя е мечтаното момиче за всеки магьосник.
— Добре. Как се справя емоционално?
— Емоционално? — Той се замисли. — Изглежда малко студена. Трудно е да се каже. Не е като да е открита. Знам, че е объркана, поради факта че Юдай й липсва, и се чувства като чужденец тук. Макар че това е всичко, което знам.
— Имай предвид къде е отраснала. Итрай не са известни с показването на чувства.
— Именно. Мисля, че е трябвало да се научи да потиска доста от това. Както и да е, отпуска се бавно. Мисля, че просто ще отнеме известно време. Освен това се чувства малко не на място, но е готова да опита всички земни неща, които е пропуснала.
Тишина.
— Не й показвай твърде много земни неща, Адам.
— Имах предвид като храна, шефе. — Сега вече беше раздразнен. — Като телевизия. Като бързо шофиране. Като да се забавлява. — Мамка му, може би и секс също. Клеър беше зряла жена и можеше сама да взима тези решения. — Няма да се възползвам от нея. По дяволите. За какъв ме мислиш?
— Мисля, че си Адам Тайрел, който никога не е срещал жена, която да не пожелае.
Бройте го, че е поискал и тази. Виновен по всички обвинения. И все пак бе раздразнен.
— Трябва да вървя, шефе. Имам работа за вършене и демони за разправяне.
— Дръж ме в течение, Адам.
Затвориха и той влезе в кухнята. Клеър все още седеше на бара, отпивайки от димящата чаша кафе, клепачите й бяха натежали от удоволствие. Тя забеляза приближаването му, погледът й трепна към гърдите му, надолу по краката му, а после обратно към кафето й. Интересът беше там, после изчезна.
Тео стоеше до печката, облечен само в долнище от пижама, черни татуировки покриваха тъмната му кожа навсякъде. Великолепният аромат от яйца и бекон се носеше от там. Коремът на Адам изкъркори.
— Мика е започнал да работи по проблема на Клеър и, доколкото го познаваме, ще работи денонощно, докато не отбележи прогрес. Иначе казано, обичайното. Да сме безкрайно внимателни и очите ни отворени на четири. Каза да се крием тук за известно време.
Тео се обърна с тиган в ръка.
— Каза ли на Томас за колата му?
Адам седна на едно от местата на бара.
— Мдаааа, май забравих да го спомена.
— Аха. — Тео сипа яйца и бекон в чиниите на всички, остави тигана настрани и седна да яде.
Адам отпи глътка от димящото си кафе.
— Хей, рискът си струваше. Щеше да разреши всичките ни проблеми, ако беше проработило.
— Да, но не проработи и сега Томас е без колата си. — Тео сложи в уста пълната с яйца вилица.
Клеър вдигна парче бекон с гримаса, отхапа малко, а после го остави настрана. Яйцата обаче явно й харесаха и ги изяде с наслада.
— Та, искам ли да знам какво ядеше на Юдай? — попита Тео, преди да лапне още от яйцата.
Адам се засмя.
— Миналата нощ я попитах.
— Итрай и останалите видове не са като Атрика. Хранят се като вас. — Тя му хвърли бегъл поглед и сви рамене. — Просто различно месо, зеленчуци и плодове. Почвата там е различна, водата, всичко.
— Вярно ли е, че демоните са канибали? — попита Адам.
— Трябва ли да говорим за това точно сега, Адам? — отвърна Тео. — И без друго вече знаем, че са, нали? Или паметта ти е толкова краткотрайна? — Той преглътна с усилие. — Моята не е.
— Е, разбира се, те ядат нас, Тео. Питам дали се изяждат един друг. Все пак ти го подхвана.
Клеър опита да отхапе отново от парчето бекон.
— В битка или по време на война, всички видове дааеман са канибали, дори Сиари, учените. Изяждат противниците си живи като тактика за сплашване, но също така и да погълнат магията им и енергията на живота. Атрика са били създадени, за да бъдат абсолютните воини. Те винаги са канибали, без значение дали е по време на война или не, и биха изяли затворниците си или всеки друг Атрика, който се окаже на пътя им в неправилното време.
Тео остави вилицата си и избута чинията си.
— Когато казваш „създадени“, какво имаш предвид? — попита Адам.
Очите на Клеър се разшириха.
— Не знаете, че дааеман са генетично проектирани?
— Не. — Той и Тео го казаха едновременно.
— Не знаем как или от кого. Смятат, че преди милиони години някоя извънземна раса се е смесила с местните видове на Юдай. Или това, или друга раса го е направила, а после дааеманските видове са ги заличили, точно както заличават всяка друга раса на планетата.
Адам остави вилицата си и се облегна назад в стола.
— Уау. Значи демоните са… супер подобрени създания.
Тя кимна.
— Затова са толкова трудни за убиване. Който и да е създал Атрика, направил ги е почти неразрушими. Дори кръвта им е оръжие.
— Киселина — отговори Тео. Положително погледнато тази сутрин беше изключително общителен. — Значи само Атрика имат киселина вместо кръв, но не и останалите видове?
— Да, затова любимата ми теория е тази, в която се казва, че дааеманските видове са били създадени, за да служат. Атрика — да се бият. Итрай — да движат нещата. Сиари — да съхраняват летописите. Мандари — да строят. Но създателите си свършили работата твърде добре, били превзети от творенията си и били унищожени.
— Значи в общи линии и ние сме генетично проектирани — отвърна Адам.
— Предполагам, че може и така да се каже.
— Кръстоски от демони и проектирани по подразбиране. На Томас ще му хареса — промърмори Тео.
— А как ще завижда Мика, задето сме получили информацията първи? — Адам се ухили и Тео му се ухили в отговор.
По дяволите. Човекът отбелязваше напредък.
Проряза я болка, карайки зрението на Клеър да помръкне за момент. Потрепвайки, тя притисна ръце между гърдите си и се задъха.
— Добре ли си?
Тя повдигна единия си клепач:
— Фантастично. Отделянето на чуждата магия, сраснала се с моята, е страшна веселба.
— Сарказмът не е необходим.
Клеър отново затвори очи.
— Просто ме остави да работя.
Когато се бе опитала да влезе в една от празните спални, за да го направи сама, Адам й бе забранил. Той бе настоял да я придружава, макар че му бе казала, че би могло да й отнеме време до среднощ, за да го свърши.
Той седеше на кресло, преметнал единия си дълъг крак през подлакътника, четейки книга. Тя седеше с кръстосани крака в средата на леглото, опитвайки да раздели магиите. Тео го нямаше, правейки се на Тео някъде. Без съмнение беше добър в битка и магията му пулсираше силна и осезаема в него, но никога не бе срещала по-мълчалив, унил мъж на Земята или на Юдай.
Адам вдигна ръка.
— Хей, страхотно. Следващият път, когато пребледнееш, задъхаш се и почти припаднеш, просто ще те оставя сама, става ли?
— Благодаря ти.
Адам повдигна вежда и се върна към четенето на книгата си.
Тя отново затвори очи и се върна към разделянето на силите. Беше именно това, което си бе мислила, че ще бъде. Сега, след като й оставаха няколко часа до пълното му разкриване, беше сигурна. Беше елиумът. Купчина буйна магия, толкова силна, че бе удивително, че бе успяла да я абсорбира цялата. Никой нормален аемон не би успял да го стори. Беше възможно да я носи, само защото магията й бе променена и трансформирана от Ру.
И, о, как само не искаше да я носи.
Сега целта й беше да измъкне нишките й от собствената си магия, да я навие на топка в средата на седалището на магията си и да издигне високи стени около нея. Наложително бе да си възвърне контрола над собствените си способности над елементите, след като бе по-силна от всеки аемон на Земята. Нейната магия щеше да е най-ефективна в предстоящите битки. Наистина бе единствената способна да победи Атрика.
Два въпроса я преследваха. При условие че бе способна да раздели магиите и да възпре елиума, щеше ли да бъде способна да използва която и да е част от него като оръжие срещу Атрика? И освен това, можеше ли да се отърве от елиума и да остане жива?
Клеър се опитваше да не е песимистична към нито един от отговорите.
Всъщност беше по-добре изобщо да не мисли за това. Гаденето отслабна и тя изпробва нова тактика. Вместо да отделя магиите, щеше да извика магията си настрани от елиума. Едното вместо другото. Фокусирайки вниманието си дълбоко в земята под себе си, тя издърпа директно от това чуждо място. Тъмно и дълбоко. Силно и стабилно. Изпълни я, докато тялото й не стана тежко и неподвижно като планина.
Магията дойде бавно и мудно, тъй като това не бе естественият дом на аемоните. Магията на магьосниците на елементите идваше от дааеман — от Юдай, не от Земята. Така че бе трудно да изтегли директно от елементите тук.
Щом пое добре от земята отдолу, пулсиращото й сърце, тя премина към водата. Изпращайки нишки от проучваната сила по начин, по който никой смесен магьосник не би могъл, тя откри влага в земята и проникна в основния източник на силата й. Тя изтегли същността й в себе си, докато планината й не се напои с роса — прохладна, животворна и освежаваща.
След това премина към въздуха. Беше навсякъде около нея и лесен за извличане, изпълвайки я с лекота, която да противодейства на планинското усещане за земя.
Накрая изпрати нишки в търсене на огън, обикновено най-трудният за откриване елемент. Тук обаче беше лесно. Денят бе студен и много хора бяха запалили дърва в камините си, точно както бе направил Адам предната вечер. Те откри един и улови непредсказуемата му, унищожителна, пленителна енергия и пое и нея в себе си. Той се събуди за живот в седалището на магията й, топъл и чудесен, за какъвто приемаше един определен мъж, който го владееше.
Всичките четири елемента се преплетоха заедно, наподобявайки собствената й специална магия. Сълзи се търкулнаха по бузите й, когато осъзна колко много й е липсвала. Елиумът бе замъглил всичко, откъсвайки я от собствената й сила. Сякаш бе била ампутирана, но сега като по чудо липсващият крайник бе израснал отново.
Домове! Искаше елиумът да се махне. Ако не можеше да се махне, искаше да бъде възпрян.
Използвайки взетата на заем сила, тя го задържа в себе си, примамвайки магията си към него. Едното вместо другото. Примамка за плячката. Нищо не се случи и надеждата на Клеър помръкна.
Тогава нещо трепна.
Пулс.
Сякаш огромен звяр надига глава и подушва въздуха за аромат на храна, магията й обърна внимание. И дръпна. Силно.
Магиите започнаха да се разделят. Заслепяващ проблясък на нагорещена до бяло болка — сякаш някой жива я дереше — я проряза. Гръбнакът й се преви назад под силата му и мускулите на лицето й се разкривиха.
Под агонията, тя смътно разбра, че може да отблъсне взетата на заем сила на елементите и да позволи на магията си да се залепи обратно около елиума. Това би спряло болката, но тя толкова силно искаше елиумът да освободи хватката си над нейната сила, че задържа примамката и изтърпя разделянето. Болката беше толкова силна, че не можеше дори да извика. Устата й се отвори в беззвучно ахване от непоносимото страдание.
Адам беше там, но, макар че очите й бяха отворени, не можеше да го види ясно. Клеър видя само тъмен силует. Силни ръце я положиха върху леглото, милвайки косата й. Той й говореше нещо — нежно, успокояващо, окуражаващо, — но беше като на друг език.
Тъмнината затегна юмрука си около нея. Благословено от Домовете небитие… Тя с готовност се потопи в него.
Специалният свеж, горски аромат на сапун и шампоан подразни носа на Клеър — аромат, който идентифицираше с Адам. Клепачите й се отвориха с потрепване и лицето на Адам се появи пред погледа й. Беше я увил в одеяло на леглото и я бе притиснал до тялото си. Трябваше да е сгрята, но цялото й тяло се тресеше от студ. Центърът на гърдите й туптеше глухо и тя си припомни отделянето на магиите и потрепери.
— Хей — каза нежно Адам. — Добре ли си?
— Така мисля. — Тя се опита да се изправи, но той я задържа плътно до себе си.
— Просто си почини за минута. Изкара ми ангелите.
Тя се намръщи. Това трябва да бе просто израз.
— Бях в отсрещния край на стаята и цялото ти тяло се напрегна. Опита се да извикаш, но не успя и цялата кръв се отдръпна от лицето ти. — Гласът му заглъхна от страх. — Магията ти, Клеър, пулсираше като експлозия на малка атомна бомба. Ясно усетих шока от другия край на стаята. Разтърси проклетите стени. Стигнах до теб и секунда по-късно ти угасна като огънче. Какво стана?
Тя въздъхна, опитвайки се да подреди мислите си. Магията й пулсираше в нея, както всеки друг ден от живота й, преди Ру да й вдъхне елиума. Малко по-наляво и нагоре лежеше самият елиум, в твърда, малка топка от абсолютна сила. Рак в нея. Все още бе свързан със силата й чрез змиевидна, лепкава нишка, но по-слабо от преди.
— Изтеглих енергия от елементите около мен, за да отклоня магията си от елиума. — Тя преглътна с усилие и трепна, спомняйки си агонията. — Проработи по-добре отколкото очаквах. Беше бързо и много болезнено.
— Върнала си си магията. Мога да го усетя.
Тя се концентрира, извличайки влага от въздуха, докато не образува топка от нея.
— Да. — Тя се усмихна. — Върна се.
— Мамка му, Клеър — въздъхна Адам, взирайки се в малката, кондензирана топка вода, носеща се над ръката й. Държеше я да виси там, използвайки въздушна магия. — Ти си магьосница на земята. Как, по дяволите, го правиш?
Разпалвайки енергия под водата, тя обгърна цялото нещо с взрив от нагорещени до бяло пламъци, изпарявайки я.
— Аз не съм като никоя магьосница, която си виждал някога, Адам.
Не егото накара думите да се излеят от устата й, а единствено и само самата истината. За добро или за лошо.
Адам само се взираше към нея, очевидно изгубил способност да отговори.
Тя се надигна и се обърна с лице към него, задържайки погледа му. Порази я изведнъж. Увереността й, разклатена наскоро от събитията, се бе завърнала. Топлината му, ароматът му, близостта му — всичко това я вълнуваше. Възбуждаше тялото й, правеше го сочно и живо по начин, който не си бе позволявала от много години.
— Държа магиите на всичките четири елемента в себе си, Адам. През всичките тези години с Ру, това направи той. Експериментира със силата в мен, земната ми магия. Вмъкна останалите три елемента и промени основната ми земна магия по начин, който никога преди не е бил правен. Нямам нужда да съхранявам заклинания като другите земни магьосници. Мога да извличам от всичките четири елемента, понякога от два наведнъж… но никога от четирите накуп.
Той се взира в нея дълго, преди да проговори.
— Клеър, това те прави по-силна от всеки магьосник на тази планета.
Устата й се изви.
— Това си е някаква промяна, след като на Юдай бях една от най-слабите.
— Една от? Имало е демони, по-слаби от теб?
— Някои от класата на Сиари са доста слаби. Някои от Мандари. Останалите… не. — Тя се ухили. — Но не се притеснявай, мога да ритам дааемански задници, когато поискам. Само попитай Томас. Видя ме да го правя на негова страна на Юдай.
— Мога да усетя въздушната магия. — Той поклати глава. — Знаеш за привличането, нали? Въздух и огън, вода и земя? Имам предвид, че и преди бях привлечен към теб, но сега е по… интензивно. — Погледът му пламна.
Да, и тя бе усетила. Огънят и въздухът имаха естествено привличане. Сега, когато всичките й елементи не бяха замъглявани от елиума, тя можеше да усети припламването и искрата от срещата на нейния въздух и неговия огън, оглеждайки се един друг, отърквайки се един в друг.
Силите щяха да намерят баланса скоро и принудителното привличане щеше да отслабне, но тя беше сексуално привлечена към него и преди елиумът да отстъпи, така че това правеше нещата още по-крайни.
И, от собственото му признание, той също беше привлечен към нея.
Уау.
Тя вдигна поглед, за да срещне с интерес тлеещото му изражение. С притворените си клепачи, тя му показа точно за какво си мислеше. Потни неща. Плътски неща. Неща за допира на кожа до кожа.
Той прочисти гърлото си.
— Слушай, ако си добре, трябва да си тръгна. Томас би ми сритал задника, ако направя което и да е от нещата, които ми минават през главата.
Адам се премести, за да стане, и тя сложи ръка върху неговата, спирайки го.
— Не си тръгвай.
— Наистина трябва, мразя тази дума, трябва. Грозна е на всеки език.
Той се поколеба, а после се отпусна обратно. След малко, той се протегна и докосна бузата й.
— Уау. Красива, интелигентна, силна и могъща магьосница. Имаш всичко, скъпа.
Тя премига, а усмивката й избледня.
— Мислиш, че съм красива?
— Бъзикаш се, нали? Мисля, че си великолепна.
Бузите й пламнаха.
— Мина много време, откакто някой ми е казвал, че съм хубава.
— Какво не им е наред на тези демони?
Тя се усмихна.
— Те са демони.
— О, да. — Главата му се наведе към нейната и топлината му прогони малко от студа й. — Това е много лоша идея — промърмори той. Погледът му беше съсредоточен върху устата й.
10
— Това е най-лошата идея на всички времена — съгласи се тя. Дъхът й бе леко накъсан и сърцето й бе ускорило ритъма си. Дланите й откриха горната част на ръцете му и ги стиснаха, усещайки издатините и извиването на мускулите му. Сила. Обуздана за момента мощ.
Той се намести отгоре й, притискайки я върху матрака. Погледът му все още обхождаше лицето й, в дълбините на тъмно сините му очи припламваше похот — похот за нея. В този момент Клеър се почувства като най-красивата, най-желаната жена на света — и на двата свята.
— Не трябва да те целувам — промърмори той.
— Ето я пак тази глупава дума.
Той се ухили за миг. Главата на Адам се сниши и устата му се приближи до нейната.
— Ако зависеше от мен, всеки ден бих ти казвал, че си красива. — Думите излязоха като шепот и Клеър усети, че са искрени. Устните му преминаха по нейните, едва-едва, изпращайки през нея вълна на шок от удоволствието.
Клеър желаеше.
О, как го желаеше с всяка молекула на съществото си. Искаше той да издърпа одеялото между тях, да я съблече бавно и да прави любов с нея. Искаше да знае какво е чувството от голите му гърди под пръстите и езика й. Какво ли щеше да е чувството от бедрата му, разтварящи широко нейните? Какво ли щеше да е чувството от пениса му, проникващ дълбоко в нея? Едва си спомняше преживяването.
О, сега си спомни. Тай. Тя се оттласна рязко и застина.
За щастие между тях имаше одеяла и дрехи. За щастие, през всички тези години, тя бе натрупала опит да блокира сексуалността си.
Преди той да има шанса да стори нещо повече от това да докосне устните й, тя го отблъсна, но с усилие.
— Чакай. Ру би те убил и то не в преносен смисъл.
Адам отново се наклони към нея.
— Ру няма правомощия тук. — Той се дръпна рязко. — Или… ти и Ру да не сте…
— Не! — Тя поклати глава. — Той никога не ме е приемал по този начин. Имам предвид, че мислеше за мен като за жена, но бях преди всичко като негова повереница или магически експеримент, отколкото нещо друго. Никога не ме е поглеждал по сексуален начин и аз също никога не съм мислила за него така.
Той се ухили отново.
— Тогава не виждам проблема.
— Но…
Устата му улови нейната и се плъзна по нея. Ах, Домове.
Тя се разтопи срещу него, устните й се разтвориха по своя воля срещу докосването на кадифения му език, който обещаваше красота и удоволствие. Зъбите му нежно уловиха долната й устна и подразниха чувствителната плът. Много по-надолу, интимните й части го реагираха, затопляйки се.
С една целувка я бе събудил напълно. Също както във вълшебната приказка, която майка й й разказваше, когато беше дете.
Мобилизирайки всяка частица воля, тя отново го отблъсна. Този път спусна крака и се изстреля от леглото съм средата на стаята, далеч от дяволската му уста и притворените, изпълнени със страст очи.
— Иска ми се — простена тя, — но идеята не е добра. Ру ще…
— Ру ще направи какво? — Адам се изправи и тръгна към нея, развеселена усмивка играеше на устните му. Усмивка като на мъж, уверен в способността си да я прелъсти. — Както и да е, мисля, че каза, че съм заменим.
— Излъгах.
— Ру не е тук, Клеър. Той е в друго измерение. Възможно е дори да е мъртъв. Ру няма да направи нищо, но аз мога.
— От това се боя.
Той се приближи към нея и тя не можа да се застави да се дръпне.
— Относно това, че е лоша идея, е, скъпа, не може да си по-права. — Той се ухили и на всяка от бузите му се появи трапчинка. Адам наведе глава и топлият му, сладък дъх погали устните й. — Обичам да съм лош.
Устата му още веднъж се спусна до нейната и той я придърпа към гърдите си. Топлината му се просмука през плата на дрехите й и накара зърната й да се втвърдят. Ако това продължеше още, тя щеше да е напълно загубена. Не можеше да го допусне.
Но тогава… бедствие.
Ръката му се плъзна под ризата й и откри основата на гърба й, докосвайки голата кожа. Пръстите му погалиха напрегнатите мускули там. А после другата му ръка се плъзна нагоре по гърба, до задната част на врата й и го обхвана с ръка, като наклони главата й настрани и задълбочи целувката им.
Адам Тайрел бе мъж, който можеше да накара всяка жена да се почувства най-желаната и красива личност на планетата. Точно сега Клеър искаше да се чувства такава. Изправяйки се пред смъртта, тя искаше да отпразнува живота. Искаше да захвърли всичките си притеснения и да избяга в сексуалната забрава, която той предлагаше. Да се бори срещу това силно бягство, което си се мотаеше пред нея, бе почти невъзможно.
Езикът му се отърка в нейния, изпращайки шок през нея. После я зацелува бавно, докато порочните му пръсти масажираха и милваха, спускайки се все по-надолу и по-надолу.
Докосването му правеше на пух и прах волята й, докато не остана нищо от нея.
Дланите й пробягаха по ръцете му, концентрирайки се върху всеки прекрасен, издут мускул от китката до рамото му. Той я издърпа към себе си, с леко, секси ръмжене в гърлото си, което накара зърната й да се стегнат.
О, да, спомняше си това… и беше хубаво.
Искаше го отново. Сега. С Адам. Забрави Ру.
Адам спусна устата си до чувствителното местенце под ухото й и го гризна. Цялото й тяло настръхна. Адам си проправи път с целувки надолу по врата й и през ключицата, после я издърпа нежно обратно към леглото.
— Мина много време — промърмори тя срещу устата му, когато той отново улови устната й.
— Много време?
— За мен бяха пет години, Адам.
Той застина, след това се оттласна и се отдръпна.
— Чакай. Какво правим? Какво правя аз? Клеър, последното нещо, което искам, е да се възползвам от теб. Казах на Томас, че няма да го направя.
Тя преглътна с усилие.
— Значи въпреки всичко не ме намираш за привлекателна?
Той въздъхна.
— Скъпа, възбуждаш ме по всеки възможен начин. Не е това. Проклетото нещо между въздух и огън ме подтиква да направя това, което искам да сторя откакто се срещнахме.
Тя отиде до него и пое ръцете му в своите.
— Какво е то?
— Да те прелъстя. Да те взема. — Очите му се присвиха. — Да те чукам, Клеър, докато не се опияниш от удоволствие до толкова, че да не можеш дори да говориш.
Дишането й се накъса и похот запулсира през тялото й. Тя прокара пръсти през косата си.
— Нямам проблем с това.
— Не искам да…
— Млъкни веднага. — Клеър се надигна на пръсти и притисна уста до неговата.
Той простена срещу устните й и обви ръце около нея.
— Отведи ме до леглото — промърмори тя срещу устните му.
Той го направи. Щом я отведе там, той я положи върху матрака и се надвеси над нея, като все още я целуваше. Тя дишаше тежко срещу устните му, докато той разкопчаваше копчето и ципа на дънките й. Топлата му, широка длан се разпростря върху корема й, играейки си с ръба на бикините й.
Той надигна глава малко.
— Значи не си девствена?
Тя захапа долната си устна и поклати глава.
— Добре. Защото девственица не би се справила с нещата, които съм запланувал за теб.
Слава на Домовете.
— Адам, това ми липсваше толкова много. Искам… Искам…
— Да ти помогна да наваксаш за изгубеното време? — промърмори той срещу устата й.
Тя кимна.
— Клеър, специализирал съм се в секса без обвързване. Това е моето нещо. Така е от години. Ако искаш да ти помогна за известно време да се държиш необуздано, бих го направил.
— Звучи добре — въздъхна тя.
Той я целуна отново, като през цялото време сваляше панталоните й.
Тя затвори очи, спомняйки си Тай, спомняйки си последния път, когато мъж я бе целувал така… Картини заляха ума й. Как бе копняла за него и как той й бе давал всичко. Тай беше единственият, освен майка й, към когото бе изпитвала истински дълбока привързаност. Той я бе обичал и тя го бе обичала.
Тогава една нощ Ру ги бе хванал в стаята за тъкане… голи. Гневът му бе ужасен. Бе преминал направо в убийствена ярост, ядосан от това, че Тай не само се бе осмелил да прояви неуважение към сама женска, но към собствената му прислужница.
Домове, онази нощ Ру я бе нарекъл негова дъщеря.
— Как се осмеляваш да обезчестиш Дома ми и дъщеря ми по този начин, Тай! — бе извикал Ру, очите му бяха червени, а зъбите — напълно издължени. — Нарушил си всичките ни закони и сега ще издам присъдата ти.
Присъдата на Итрай бе бърза и брутална. Нищо, което Клеър би казала, нямаше да възпре ръката на Ру.
Клеър се дръпна, спомняйки си клането. Сърцето й бе разбито. Клеър никога не се бе чувствала така самотна, както след като Тай бе убит, нито дори след смъртта на майка си.
Адам се отдръпна.
— Какво не е наред? Плачеш. Целувките ми наистина ли са толкова лоши?
Тя позволи усмивка да трепне на устните й.
— Ако Ру някога разбере, че сме били заедно, ще къса крайниците ти един по един. — Тя направи пауза. — Буквално.
Адам седна.
— Клеър, за мен ли се притесняваш?
Тя се надигна на лакти.
— Да.
— Това е много мило, но и преди съм имал демони, които са искали да ме разкъсат и винаги съм успявал да ги спра.
Тя премигна, гледаше го сериозно.
— Няма да си способен да спреш Кае на Итрай. По-лош е и от Атрика, когато е подходящо мотивиран, когато контролът му не работи и надуши кръв.
— Ру е най-лошия сред лошите, а? Защо ще иска да ме нарани задето съм те докосвал?
Тя стисна устни, мислейки как да формулира отговора си.
— В тяхната култура, бащата е отговорен за женските, докато не си намерят партньор. При никакви обстоятелства не е позволено на мъжете да докосват сама женска. Ако някой го направи, бащата е задължен от честта, да ги изкорми.
— Уау. Винаги съм си падал по опасния секс, но това прехвърля всички граници.
— Уловката е, че не мога да имам партньор. Против законите им е аемон да се събере с дааеман и след като няма мъжки аемони на Юдай… Освен това Ру се обяви за мой пазител, когато станах негова прислужница. В нощта, когато ме хвана с Тай, открих, че това означава, че ме смята за своя дъщеря и, като такава, попадам под закона на тази култура.
— Да знаеш, Клеър, че започвам хич да не го харесвам този. Значи се предполага, че трябва да останеш девствена през целия си живот? И той ще убие всеки, който те докосне?
— Да. Като женски аемон, бях най-беззащитния индивид в културата им и Ру беше много покровителствено настроен към мен. Трябваше да остана недокосната до деня на смъртта си, дори и да не беше честно към мен и аз възнегодувах.
— Но аз не съм демон, Клеър, аз съм мъжки аемон. Ами ако искам да се събера с теб?
Тя се усмихна.
— Да не би да ми предлагаш да обвържа живота си с твоя за вечността? Докато смъртта ни раздели?
— Ъх.
Усмивката й се разшири.
— Тогава не можеш да ме докоснеш. Докосни ме и ще бъдеш изкормен.
— Да, е, не живея на Юдай. Не играя по техните правила. И ти също не трябва, Клеър.
— Ако го бях направила, трябваше да остана недокосната за цял живот.
Той я погледна лукаво.
— А ти не го направи, нали?
Тя поклати глава и прехапа долната си устна.
— Направих нещо по-лошо от това да изгубя девствеността си. Влюбих се в Сиари, един от класата на учените, и той се влюби в мен. Когато Ру разбра…
Адам направи режещо движение през гърлото си.
— Не само това, той…
Той вдигна ръка.
— Разбрах. Колкото по-малко детайли, толкова по-добре.
— Не искам отново да съм отговорна за нещо такова, без значение колко силно искам… това, каквото и да е случващото се между нас.
Адам не каза нищо за момент. След това захвана:
— Предполагам, че ако последната ми любовница е била изкормена заради мен, и за щях да съм малко неспокоен. Но, Клеър, ти си магьосница, не демон. Сега си у дома. Спри да мислиш като жител на Юдай.
— Като аемон, аз съм наполовина дааеман. И играя по техните правила откакто бях на шест, Адам.
— Да, добре. — Адам се наведе, приковавайки я към леглото. Заговори достатъчно близо до устата й, та дъхът му да стопли устните й. — Но мисля, че си струваш риска.
Тя вдиша малко, усещайки как думите му отиват право в душата й. Той наистина го вярваше. Нейната емпатия, идваща от водната й магия, изваждаше това ясно, кристално усещане за истина.
Той постоя така, едва докосвайки я. Погледите им се сключиха и се задържаха. Топлината на тялото му проникваше през плата на дрехите му и в кожата й. Очите му съдържаха чиста топлина, всичко, което искаше да направи, лежеше там, потопено в едва накладения огън.
Нещо дълбоко в гърдите й я стисна. Надигнаха се емоции — негови или нейни, не беше съвсем сигурна. Изведнъж бяха едно цяло. Клеър не бе сигурна къде свършва тя и започва той.
Беше наситено и тялото й отговори. Интимните й части се разгоряха, спомняйки си какво е да са възбудени. Тя леко помръдна на леглото, искайки той да я докосне така, както не бе искала нищо друго преди. Искаше ръцете му отново върху нея, по-интимно този път.
Това бе мъж, който можеше да й помогне да проучи онази страна на женствеността си, която бе пренебрегвала толкова години. Можеше да й помогне да се наслади максимално на живота, докато тя се бореше да запази своя.
Да, това бе добро решение. Това бе мъж, свикнал да прави това за много жени, мъж, който би я използвал така, както тя би използвала него. Идеално. Затвори очи, очаквайки целувката му.
Но тя не дойде.
Очите й се отвориха. Погледът му бавно се насочи съм устата й, докато той се изправяше до седнало положение.
— Колкото и да не искам да прекъсвам това, трябва да кажем на Тео и Томас, че си разделила магиите.
Какво? Преди миг бе готов да разкъса дрехите й. Бе му казала да разкъса дрехите й! Изтръгната от блаженството, тя също седна.
Възстановявайки се бързо и опитвайки се да прикрие объркването си, тя отвърна:
— Прав си, разбира се. Удоволствието не бива да се нарежда преди работата.
Адам задържа погледа й.
— Удоволствието винаги трябва да се нарежда преди работата, Клеър, но не трябва да се нарежда преди опазването на живота ти.
Почувствала се внезапно неудобно заради целия им разговор, Клеър стана и тръгна към вратата.
— Ще отида да кажа на Тео.
Адам се взираше към отворената врата, слушайки разговора на Клеър с Тео в хола. Вярно, че трябваше да споделят информация, щом получеха такава, но точно тази можеше да почака още мъничко.
Бе удобно извинение.
Прибавянето на въздушната й магия бе отворило някакъв шлюз. И преди беше привлечен към нея, но щом раздели магията си от елиума, сексуалното привличане бе избухнало. Не можеше да си спомни да е бил привлечен така към жена, откакто бе с Елиза.
Искаше само да събуе панталоните й, да проучи и подразни всеки прекрасен инч от тялото й, докато виковете й не отекнат достатъчно силно, че да накарат Тео да дотича. Бе толкова, толкова трудно да се отдръпне. Особено когато лежеше там под него, с втвърдени зърна, дишайки тежко, със загрубели и подути от целувките му устни, а очите й го молеха да го направи.
Да се отдаде на страстта в този момент щеше да е погрешно. Изглеждаше като… изневяра. Адам наведе глава. Богове, ама че глупост! И все пак беше така, глупаво или не.
Елиза бе в гроба от седем години и щеше да го шамароса, ако разбереше, че се бе отдръпнал от жена заради нея. Мамка му! Бе спал с много жени, след като бе скърбил за Елиза, и бе продължил напред! Но никоя от тези жени не бе пробуждала нещо подобно на това, което изпитваше с жена си.
Докато не се появи Клеър.
И там бе проблемът. Затова го чувстваше като изневяра.
Адам потърка брадичката си и стисна очи за момент, опитвайки се да разбере причината за всичко това. Вероятно бе заради въздушната магия. Щом загубеше малко от своята сила, можеше да спази обещанието, което даде на Клеър, и да й помогне да навакса загубеното време.
Майната му на Томас и на мнението му. Клеър бе зряла и можеше сама да взима решенията си. Ако тя искаше да вземе това, което Адам предлагаше, така да бъде.
Но трябваше да изчака, докато това странно, дразнещо познато напрежение намалееше.
11
— Адам.
Клеър простена, а клепачите й изпърхаха и се отвориха. Една мускулеста ръка бе прехвърлена през леглото над главата й. Не можеше да види нищо друго от тялото на Адам.
Това бе хубаво.
Тя затвори отново очи и плъзна ръка между бедрата си, където еротичният сън, от който се бе събудила, все още я караше да чувства топлина и болезненост.
Никога не бе имала сън като този.
Той се бе надвесил над нея, едрото му тяло я притискаше към матрака, горещият му дъх бе върху ключицата, пъпа, вътрешната част на бедрата й… Стърчащата му руса коса докосваше кожата й, докато той отпиваше от същността й, водейки я бързо и неумолимо към разтърсващ оргазъм с устните и езика си.
Тя дори не знаеше, че подобни действия са възможни. Не правеха това на Юдай, поне доколкото знаеше.
Клеър стисна в юмруци чаршафите, спомняйки си как, след като той я беше докарал до оргазъм с устата си, бе задържал китките й над главата, а след това разтвори бедрата й с коляно, прикова я с ханша си и вкара пениса си дълбоко в нея.
Бе толкова реално.
И оргазмът й бе почти толкова реален. Бе утихнал дразнещо бързо, оставяйки я хлъзгава и незадоволена. Сънят бе направил зърната й чувствителни, а устата й искаше да бъде целуната отново така, както я бе целувал миналата нощ.
Клеър прокара пръсти по зърната си, изпращайки шокираща вълна от удоволствие през тялото й, която я накара да ахне. Под възглавничката на показалеца й, клиторът й бе набъбнал и нуждаещ се.
Тя простена от раздразнение.
Той наистина бе дошъл при нея миналата нощ, бе направил всичко по силите си да я прелъсти. Тя също го искаше. Бе паднала в краката му като някоя глупава девственица, отчаяна да се потъркалят. Домове, тя бе признала, че иска да прави секс с него и на практика му се бе хвърлила отгоре. Ако бе свалил панталоните й и бе направил всички онези еротични неща, които отразяваха очите му, тя щеше да му позволи и щеше да стене за още.
Но вместо това той внезапно бе прекратил връзката им — бе използвал извинението, че е отвратително — и едва я бе погледнал втори път след това, макар че спяха в една и съща стая. Единственото, което той направи, когато стана време за сън, бе да промърмори „лека нощ“ и да изгаси осветлението.
Копеле. Играеше някаква игра, а тя не знаеше правилата. Затова просто нямаше да играе.
Да, тя все още го искаше. Тялото я болеше от желание за още от докосването, с което я бе дразнил, за милувките, с които я бе дарил в съня й. Но нямаше да бъде изкушена и игнорирана. Проклет да е задето си мислеше, че е толкова отчаяна.
Ако той я искаше, а стана ясно, че това не е така, щеше да му се наложи да се потруди.
Адам се събуди със стон и най-голямата ерекция, която бе получавал някога.
Той с усилие си пое дъх и се претърколи, внимавайки за болезнено еректиралия си пенис. Леглото на Клеър бе празно, чаршафите и одеялата бяха спретнато подпъхнати под матрака, който бяха сложили на пода за нея. Гласът й дойде от другата стая, където говореше на Тео.
Какво, по дяволите!?
Не бе имал такъв сън от преди да стане тийнейджър и тогава поне свършваше в съня си и получаваше някакво облекчение.
Той притисна с длан очите си и издиша накъсано. Точно сега дори звукът на гласа й караше тялото му да се стяга от желание.
— Мамка му — изруга той и се изтърколи от леглото. Имаше нужда от душ — от студен душ.
Докато пресичаше пода близо до матрака й, той усети аромата на Клеър — онзи неин уникален аромат, който беше комбинация от сапун и някакво цвете, което не можеше да определи. Накара коленете му да омекнат от желание. Прииска му се да се строполи върху леглото й и да се търкаля в него като котка в трева.
Забърза към банята и пусна водата от душа, докато събуваше бельото си и го запрати на купчинка върху пода. После влезе под душа и остави хладната вода да се стича по тялото му, да блъска в раменете и главата му.
Адам се подпря с ръка върху облицованата с плочки стена на банята и затвори очи, опитвайки се да прогони спомена за съня, но се провали в този си опит. Усили до максимум студената вода, но дори и това не помогна.
Мекият допир на бедрата й до бузите му, вкусът и ароматът й, изпълващи сетивата му и подлудявайки го от нуждата да я изчука. Сладкото усещане от клитора й срещу езика му и начинът, по който тя трепереше и стенеше, докато той я отвеждаше към бърз и неумолим оргазъм, смучейки тази сладка, малка частица плът в устата си.
След това, възхитителното поддаване на бедрата й срещу коляното му и усещането на китките й под ръцете му. Горещият, кадифен капан на влагалището й около твърдия му пенис, толкова сладко влажно и перфектно. Как я чука здраво и бързо — плът се блъска в плът, — докато тя не потреперва за втори път, мускулите на хубавата й, прекрасна вагина го изцеждат до последната капчица…
Бе обвил ръка около ствола на пениса си още преди да осъзнае, че го прави. Адам се галеше от основата до върха, по-силно и по-бързо, по същия начин, по който искаше да влезе дълбоко в Клеър. Сви в юмрук ръката си върху стената, когато свърши, а удоволствието се надигна от топките му и избухна. Името на Клеър се изтърколи от устните му, когато го заля.
Когато се свърши, той подпря глава на стената и остави водата да се стича по тялото му.
Кое в тази жена го измъчваше така дяволски много? Бе имал много жени в живота си. Магьосниците бяха щастливци, че не трябва да се безпокоят, че може да хванат някоя болест. След смъртта на Елиза, Адам се бе уверил, че ще се възползва от тази облага.
Давейки мъката в секс с всякакви жени. Така го наричаше Джак.
Идеята беше, че никога не му бе пукало за жените, тогава защо точно тази му влияеше така? Сякаш беше някой тринадесетгодишен хлапак, който току-що беше открил купчината със списания „Пентхаус“ на баща си под леглото?
По дяволите, нямаше търпение магиите им да намерят баланса и да може да си почине.
След като взе душ, облече се и изгълта чаша черно кафе, той си наля още една и намери Клеър и Тео вън в задния двор.
Той беше единственият, който не беше облечен в зимно палто и ръкавици. Трябваше само да освободи малко магия и оставаше топъл. Като негова лична фурна. Адам предположи, че и Клеър може да го прави.
— Сега го натисни — нареди Клеър.
Земната магия запулсира, когато Тео издърпа около двадесет малки филиза от замръзналата земя в задния двор. Заради усилието, дъхът му стана видим във въздуха на мразовитата утрин. Зелените стъбла надигнаха сънливите си глави и разтвориха листа.
— Мамка му. — Адам застана до Клеър. Той заоглежда новите израстъци, които бяха изскочили от покритата с лед земя. — Можеше ли да го правиш и преди, Тео?
Тео направи почивка от взирането в новите растения, за да погледне Адам. Лицето му бе преобразено от благоговение. Той примига.
— Не.
Не получаваш често благоговение от Тео. Презрение. Гняв. Мълчание. Не благоговение. Беше шокиращо.
— Това е откачено. — Адам се обърна към Клеър. — И невероятно.
Клеър сви рамене.
— Това бяха едни от първите номера, на които ме научи Ру, когато му станах прислужница. Магията ми бе по-силна тогава. — Тя се смръщи. — Макар че тук, на Земята, магията е по-трудна за управление. Усеща се по-тежка тук.
— Знаеш ли номера за огнената магия? — Адам използва малко сила, за да стопли изстиващата чаша кафе, която държеше.
— Да, разбира се. Не мога да ви направя това, което Ру направи на мен, защото не съм дааеман, но мога да помогна и на двама ви да подобрите уменията си над елементите.
Тео се обърна към нея.
— Как Ру ти даде останалите три елемента?
Тео бе очарован от нея, след като бе освободила уникалната си сила, и не беше заради блестящата личност на Клеър или заради красивото й лице. Тео бе като хрътка търсеща и откриваща магия; нямаше съмнение в това. Той вече бе магьосник с много умения и беше завладян от нея, защото тя имаше още повече умения.
— Направи го с дааеманска магия. — Тя стисна устни. — Честно казано не съм сигурна как — постепенно през годините. Увеличаваше силата ми в определени моменти от годината, деня, чеса. Присаждаше й заклинания, променяйки и оформяйки я. Понякога дори посред нощ. Изглеждаше сложно и доскоро подозирах, че съм много ценна за него, защото я управляваше. Тогава запрати елиума в мен и ме изпрати препъваща се в заешката дупка с двама Атрика по петите ми.
— Не че искам да защитавам Ру или нещо подобно — каза Адам, — но звучи така, сякаш е бил принуден. Вероятно е тръгнал след теб възможно най-скоро. Разбира се, ако имам думата по въпроса, то той няма да те вземе обратно.
Адам отпи от кафето си, за да прикрие проблясъка на покровителство, което изпитваше към нея. Караше ръцете му да се стегнат и челюстта му да се сключи.
Клеър може и да имаше стокхолмски синдром или каквото и да е към Юдай и Ру, но Адам щеше да направи всичко възможно да го спре. Сякаш я покриваше черупка от лед и рано или късно това щеше да я убие.
Клеър му хвърли поглед, а в очите й блестеше гняв.
— Да, е, Ру бе мой другар и защитник в продължение на много години. Ако може да измъкне елиума от мен, ще му го позволя.
— Планираш ли да се върнеш на Юдай? — попита Тео.
Тя вдигна поглед към него.
— Не знам дали ще имам избор.
— Не си робиня — каза Тео с твърд глас. — Ти си свободен човек. Можеш сама да взимаш решения, Клеър.
Смехът й прозвуча рязко в тихия въздух.
— Мисля, че си наивен, Тео. — Тя хвърли поглед към Адам. — И двамата сте. Не знаете пред какво се изправяте срещу Атрика или Итрай. Аемоните на това място са били късметлии досега, че Итрай не са им обърнали внимание. Ако хвърлят око на това място, Домовете да са ви на помощ. Избор! — Тя изсумтя. — Не бих имала голям избор пред волята на Ру.
Тео я фиксира с пронизващ поглед, а челюстта му се стегна. Той отвори уста, за да отговори, но мобилният му телефон извибрира. Тео го извади от джоба си и влезе в къщата, отговаряйки на обаждането.
Адам отпусна челюст, колкото да проговори.
— Ако някога тръгнат след нас, Клеър, ще видиш колко точно изобретателни можем да бъдем. — Той знаеше, че очите му блестяха от гняв, противно на усмивката му. — Не ни подценявай.
— Съжалявам, ако съм наранила гордостта ти. Засега магьосниците от Сборището изглеждат силни. Надявам се, че ще бъдат способни да победят Итрай или Атрика, ако се стигне до там. Просто…
Той се обърна към нея, приближавайки се толкова, че можеше да помирише кожата й, да усети топлината на тялото й. Адам се поколеба, изведнъж чувствайки се малко пиян. Проклятие, добре, че намери облекчение под душа.
— Те, Клеър? Защо винаги поставяш граница между нас и тях и заставаш от страната на демоните? Ти си магьосница. Ти си една от нас.
Тя поклати глава, отмествайки поглед.
Той улови ръката й, маската, която винаги внимателно държеше на място имаше опасност да се изплъзне от изражението му, но не можеше да направи нищо по въпроса.
— Как мога да те накарам да видиш, че принадлежиш към нас, Клеър?
— Не принадлежа никъде, Адам. Не принадлежа на никого. Майка ми се е уверила в това, когато ме измъкна от това място, когато бях на шест, и ме даде на Итрай.
Хватката му се стегна за момент и устата му се отвори, после се затвори. Пусна я.
— Проклета да е майка ти тогава.
Тя се обърна и се отдалечи.
— Твърде късно.
Той я сграбчи за ръката и я завъртя с лице към себе си, преди да успее да си тръгне. Погледът му претърси нейния за някаква следа от това, което може би чувстваше.
— Добре съм, Адам. — После тя се обърна и влезе в къщата.
— Поне единият от нас е — прошепна той, преди тя да изчезне вътре.
Тя се поколеба, но продължи да върви.
Докато чакаха, Клеър остави въздушната си магия възможно най-свободна, за да може да я предупреди, ако Атрика се приближат до къщата, но след четири дни Атрика така и не се появиха. Това беше добре. Лошото беше, че Мика бе направил малък напредък относно проблема й и Клеър стана още по-нетърпелива да се отърве от елиума.
На дивана срещу нея лежеше Адам, разпънал мощното си тяло, заемайки всеки инч свободно пространство. Очите му бяха затворени, но Клеър знаеше, че той не спи. Вече можеше да разпознава промените в дишането му, които издаваха истинския сън. Тя лежеше будна през последните три нощи, заслушана във всяко негово движение.
Той носеше чифт протъркани дънки, които — не че отделяше голямо внимание — очертаваха бедрата и задника му много добре. Клеър харесваше сините дънки, дрехи каквито нямаха на Юдай. Особено много ги харесваше върху Адам, когато бяха протъркани на правилните места.
Тя се размърда неловко на стола си, бутайки тежката книга в скута си. Сънят, дори и след три дни, все още се бе вкопчил в паметта й. Все още я караше да потреперва, когато си помислеше за него.
И Адам все още не я бе докоснал.
Фактът, че Адам не я бе докоснал, я тревожеше далеч по-малко от това, че на нея много, много й се искаше да го направи.
Раздразнена, тя отгърна книгата за фотография, която бе отбелязала с палец, преди да я затвори. Тежкото тупване сепна Адам, карайки го да подскочи.
Тя въздъхна.
— Ако можех да отида в Сборището и да работя с Мика, може би заедно щяхме да го разгадаем. Трябва да погледна текстовете, които е получил, но от тук не мога да направя нищо, с което да му помогна.
Адам се отпусна отново и затвори очи.
— Твърде опасно. Ако Атрика не могат да те проследят магически — което явно не могат — логиката казва, че някак наблюдават Сборището, търсят следа за това къде си.
Тя метна книгата на възглавницата до себе си.
— Не ми харесва да имам оръжие в мен.
— Научи ли вече как да използваш елиума? Може би ако се научиш да го отприщваш и насочваш, ще се почувстваш по-малко враждебно настроена към него.
— Все още опитвам. Вчера успях само до толкова да го разбутам, че накрая ми стана лошо. Все едно имам рак в себе си.
— Рак? — Адам отвори очи, спусна дългите си крака на пода и прекоси стаята, отправяйки се към нея. Привличането между въздух и огън, което мощно им влияеше преди четири дни, досега трябваше да е отслабнало. Бяха прекарали много време заедно, дори спяха в една стая. По всички правила магиите им трябваше да са намерили баланса и да прекратят непрестанното докосване и бучене, взаимното въздействие, което бе от толкова сексуален характер.
Да не споменаваме факта, че тя не само имаше въздушна магия в себе си, но имаше и водна магия. Огънят и водата естествено се отблъскваха и трябваше да прекъснат това нещо между въздух и огън.
Но не, не стана така.
Сега, дори няколко дни по-късно, когато Адам се протегна и тя прие предложената й ръка, искри и тръпки преминаха през нея. С Тео, макар че те също споделяха привличането между вода и земя, тя го усещаше слабо и дори това малко привличане бе изчезнало преди два дни.
Адам бе онзи, който събуди тялото й от самоналожената сексуална кома. Адам бе онзи, който заинтригуваше всеки инч от тялото й.
Да, той не бе посегнал към нея нито веднъж след онзи следобед. Не си разменяха нищо повече от страстни погледи или случаен допир на телата в коридора, които караха колената й да омекват.
Очевидно тя бе единствената, която чувстваше привличането, и това нараняваше гордостта й.
Все пак не е като да нямаха време или възможност. По цял ден само упражняваха магия. Тя научи Тео и Адам на номера, за да ги направи по-силни, за да ги подготви за всяка възможна конфронтация с Атрика. Атрика притежаваха естествени щитове срещу магията на елементите, но това не означаваше, че не може да бъде използвана като оръжие, когато е управлявана по определен начин. Да позавъртиш малко снопа от сили на елементите и можеше да бъде доста ефективна срещу дааеман.
Когато не даваше уроци по магия, тя ровичкаше елиума. За съжаление през повечето време й прилошаваше като го прави.
Адам спря пред нея, поколеба се, после я издърпа до гърдите си.
Тя застина и опита да се отдръпне.
— Какво, в името на Домовете, правиш, Адам? — Движението й го накара единствено да я задържи по-здраво. Дъхът й се удари в твърдите му гърди и ръцете й се впиха в широките му рамене.
Тя застина и отчаяно се опита да игнорира това, че тялото й отговаряше на близостта му. Последното нещо, което искаше бе да му достави удоволствието да разбере колко й въздейства. Не и когато я дразни и после я отблъсква напълно. Въпреки думите си, Адам не я намираше за привлекателна в края на краищата. Това беше добре. Домовете знаеха, че досега трябваше да е свикнала да я намират за непривлекателна.
Той сграбчи ръката й, другата му ръка я обгърна през кръста. Клеър пребори импулса да се измъкне от него и да избяга от стаята. Къде изобщо беше Тео? Човекът изчезваше толкова често. Твърде често. Точно сега беше адски неудобно.
Адам завъртя ръката й и помилва дланта й с палец. Не трябваше да го чувства еротично, такова невинно нещо… но беше така.
— Нека го докосна.
12
Тя премигна.
— Какво?
— Елиумът, Клеър. — Клепачите му се снижиха малко, заедно с гласа му — гладко, черно кадифе. — Какво си помисли, че имам предвид?
Адам упорито се опитваше да запази маската на безгрижен шегаджия, но Клеър можеше да види през нея. Всичко лежеше открито в сините му очи, които изобилстваха от вълнение и тъмнина, които често противоречаха на безобидната му усмивка. Може би бе заблудил магьосниците от Сборището, но не бе заблудил нея.
Адам бе мъж, с когото трябва да внимаваш, мъж с характер, минало и желание да нанася щети.
— С теб никога не знам със сигурност. — Гласът й трепереше ли леко? Проклятие!
— Като магьосник на огъня, лекуването е по моята част. Каза, че елиумът е като рак вътре в теб, затова ме остави да го проуча. Може би мога да помогна. — Палецът му продължи да гали дланта й.
— Спри с това — отсече тя.
— Опитвам се да те накарам да се отпуснеш.
— Има точно обратния ефект.
Милването престана.
— Съжалявам, скъпа.
Припламна раздразнение.
— Не ме наричай „скъпа“. Не съм ти „скъпа“. Спри.
Той се ухили.
— Съжалявам, Клеър. Сега се отпусни.
— Няма да можеш да… ох. — Дъхът й се накъса и очите й се затвориха.
Силата му завладя сетивата й — пикантна, силна, гореща. Виеше се през тялото й като кадифена панделка с цел и мисия. Напомняше й за първия път, когато Ру бе променил магията й, но онова беше умишлено, обикновено. Това бе съблазнително, сексуално.
Магията на Адам се просмукваше в кожата й и проникваше в нея като есенна мъгла. Не беше плашещо, а по-скоро нещо леко и меко. Разпростираше се в тялото й, изучавайки я отвътре — търсейки, търсейки…
Тя потрепери.
— Как може да го правиш?
— Не подценявай нас, простите магьосници. — Гласът му бе копринено примамлив. — Всички ние си имаме особености. Сега се отпусни.
— Не мисля за вас като за прос… ох. — Гладкото кълбо, което вплете в нея, направи неща, които нямаха нищо общо с магията, поне не и с тази на елементите. Нямаше сили да му каже да спре.
— Точно така. Позволи му.
Колената й омекнаха и Адам й помогна да седне на дивана. Той коленичи на килима пред нея и продължи проучването.
После откри елиума и тя подскочи, а очите й се отвориха. Онова, което беше като докосване на кадифе и коприна, сега драскаше като зебло. Не болеше, но дразнеше. Елиумът бе странност, не съвпадаше с останалата част от магията й. Нежното изследване на Адам направи този факт кристално ясен.
Очите му бяха затворени.
— А, ето го. — Вътрешните милувки започнаха отново, връщайки я към отпускането. — Мога да го усетя. По-груб е от останалата част от магията ти, чужд. Не пасва на основната ти сила, като част от пъзел с неправилни ъгли, но природата му пак е от елементите.
Тялото й стана тежко и топло. Пръстите на Адам се преплетоха в косата й и масажираха основата на врата й, докато нишките на магията му се виеха през нея. Тя преглътна с усилие и трябваше да насили гласните си струни да проработят.
— Това е дааеманска магия, не на елементите.
— Може би, но в същността си е на елементите, Клеър. Мога да усетя огъня в него. Зове ме. Огън и метал. Мога да усетя студена, твърда руда. Острият му вкус, почти като медта, но не съвсем, покрива задната част на устата ми. Има и дърво. Има огън от друга земя, метал, който не мога да опиша, и непознато дърво. Те са…
— Елементи от Юдай.
— Да, може би.
Тя отвори очи. Устата на Адам бе само на един дъх разстояние от нейната. Бе се взирал в нея, докато беше работил, очите му бяха разфокусирани. Сега се фокусираха. Пръстите му спряха нежния масаж на тила й за няколко удара на сърцето, след това го подновиха.
За момент Клеър си помисли, че Адам ще прекоси краткото разстояние между устните им и ще я целуне. Задържаха напрегнатия момент помежду си, преди Адам да я пусне, магическите нишки от сила се изтръгнаха от нея с осезаемо изплющяване. Тя изпусна дъха, който бе задържала.
Адам се извърна, раменете му се прегърбиха, леко потреперване премина през него.
— Колко знаеш за демонската магия? Просвети ме.
Тя с усилие накара мозъка си да се задвижи. Прочисти гърлото си и с това се опита да прочисти ленивата мъгла, която Адам бе спуснал върху тялото и ума й.
— Не мога да направя това, което ти току-що стори. Никога не съм докосвала никоя дааеманска магия със силата си, но изглежда естествено да има магия на елементите в дааеманската магия.
— Защо го казваш?
Тя преглътна с усилие и подреди мислите си.
— Нашата магия е родена от тяхната, така че елементите би трябвало да присъстват в силата им.
— Да. — Той се обърна към нея. Лицето му отново бе маската, която тя познаваше, но сенки се движеха в очите му. — Обзалагам се, че можеш да докоснеш магията на друг магьосник, Клеър. Най-важната дума в изречението е „магьосник“. Това е умение, което само някои притежават, а с твоите способности се хващам на бас, че го имаш. Искаш ли да опиташ? Никога не си имала шанса на Юдай. Тук го имаш.
Тя направи крачка към него, заинтригувана от възможността.
— Мога ли да опитам на теб?
Самонадеяна усмивка пропука сериозното изражение на лицето му, но нещо несигурно премина през погледа му. Изчезна за миг и той пристъпи към нея.
— Това беше идеята.
Тя докосна средата на гърдите му, седалището на магията му.
— Как да започна?
— Затвори очи.
Тя остави клепачите й да се плъзнат надолу. Ръката му се затвори около нейната, широка, силна и топла. Накара я да подскочи.
— Шшш, всичко е наред, Клеър. — Гласът му бе едва доловим шепот и тя можеше твърде лесно да си представи как го използва в леглото с нея, с преплетени крайници и чаршафи. Тя облиза внезапно пресъхналите си устни.
— Сега изтегли нишка от твоята магия — инструктира я той. — Както и да го правиш, от един елемент или от няколко. Подготви я и я изпрати в мен.
Тя направи каквото й каза, усещайки мудността на Земята, на която пребиваваше сега. Да работи с магията тук бе близко до това цял живот да живее на луната и после да трябва да свикне с гравитацията. Съсредоточавайки се върху силата си, тя я изпрати в гърдите на Адам, поколебавайки се за момент, а след това изтласквайки я вътре.
Дъхът му секна и ръката му се стегна около нейните.
— Да — въздъхна той. — Вътре си.
Устата й се изви леко заради желанието в гласа му. Беше възбуждащо да усетиш нечия друга сила да се отърква по този начин в твоята. Хубаво бе да знае, че и той го чувства. Сега, ако можеше да го възбуди до степен на лудост и да си тръгне, щяха да бъдат квит.
Би го направила, ако можеше.
Доближавайки се малко по-близо до него, така че да може да докосне гърдите му, тя позволи на магията си да се освободи напълно в тялото му, докосвайки пламтящата топлина, която живееше в гърдите му. Беше опасно да се играе така със сила като неговата. Може да се опариш, ако стигнеш твърде далеч. Затова тя спря точно на края й, близвайки я със собствената си магия, отърквайки се в нея като котка.
Той я издърпа до тялото си със стон и твърдият му пенис се притисна в корема й. Ръцете му се плъзнаха на кръста й, търсейки подгъва на ризата й и кожата отдолу.
— Клеър, мамка му… — той не довърши. Ръцете му се преместиха на копчето и ципа на панталоните й, спирайки се там. Топлината на пръстите му стопли корема й.
Най-накрая някаква реакция от него. Може би в края на краищата не беше чак толкова незначителна.
Проблемът бе, че и тя реагираше; тялото й отвръщаше на интереса му към нея. Играта, която си играеше с него, можеше да й коства много. Въпреки всичко тя погали магията му, призовавайки я да я помилва.
Ръцете му внезапно се стегнаха около нея и магията му пламна нажежена до бяло. Тя ахна, дръпвайки магията си обратно в себе си, когато той я отблъсна. Тя седна тежко на дивана зад нея.
После той се озова там, с ръце на коленете й.
— Добре ли си, Клеър?
— А-аз съм добре. Какво беше това?
— Ти — гласът му звучеше дрезгаво. — Ти беше. Трудно ми е да се удържам. Накрая не можах. — Той направи пауза. — Привличането помежду ни трябваше да е отслабнало досега, но аз все още съм силно привлечен към теб. Твърде много.
Главата й се вдигна рязко.
— Мислех, че не можеш да го усетиш.
— О, по дяволите, Клеър, усещам го през всяка секунда, когато съм близо до теб.
Това беше страхотно, но все още не обясняваше защо не я бе докосвал. По пътя на всяка логика, ако изпитваше и частица от това, което тя изпитваше, трябваше да й е налетял.
— Трябваше да отслабне досега.
— Зная. — Гласът му излезе като тихо изръмжаване. — Мътните го взели, зная.
Тя преглътна с усилие заради горещия поглед в очите му. В този момент той изглеждаше готов да я бутне назад на дивана и да съблече дрехите й точно там и точно в този момент. Дори Тай не я бе гледал така — сякаш бе меню от четири ястия, а той не бе ял от дни.
— Защо изглеждаш толкова загрижен за привличането между нас, Адам?
Той прекъсна напрегнатото изучаване на лицето й.
— Клеър, не знам какво да кажа. — Адам извърна глава и потърка с длан челюстта си, която се нуждаеше от бръснене. — Виж…
— Хей.
И двамата вдигнаха поглед, за да видят Тео да ги гледа сурово от входа на всекидневната. Поправка, да гледа сурово Адам.
— Имаш да казваш нещо? — попита Адам. Той не отмести ръка от коляното й, а в гласа му имаше предизвикателство. Нещо неизречено премина между двамата мъже.
Тео го гледа още малко и после прехвърли поглед върху нея.
— Добре ли си?
— Защо да не съм?
Раменете на Тео бяха напрегнати.
— Ако някога стане така, че не си добре, ела при мен.
Адам се изправи.
— Какъв е проблемът, Тео? Помагах й за магията й. Тя се изгори на моята и се уверявах, че е добре.
— Да, е, на мен ми изглеждаше, че искаш да й помогнеш с много повече от магията й. — Тео отново премести поглед върху Клеър. — Както казах, ако ти създаде нежелани проблеми, ела при мен.
Адам се размърда, видимо наежен. Устните му се свиха в тънка линия, но не отговори.
Клеър се опита да не се усмихне. Тези аемони не бяха дисциплинирани като Итрай, но мъжете имаха също толкова тестостерон във вените си.
— Ами ако ми създаде желани проблеми?
Тео овладя изненадата си добре, но тя все пак я зърна да минава през лицето му като бързо движещ се облак. Той премигна.
— Това си е между вас двамата. Не съм ви надзирател.
Тя не знаеше какво е „надзирател“, но предположи, че той се опитва да каже, не е негова отговорност.
— Добре е да го знам.
Адам се размърда и на лицето му се настани отегчен израз.
— Да не би да дойде тук, за да кажеш нещо интересно, Тео?
— Тъкмо говорих с Томас. Подбрал е десет магьосника да ни посрещнат и да ни помогнат да пазим Клеър, докато Мика не отбележи някакъв прогрес. Ще се измъкнат от Сборището, ще се уверят, че не ги наблюдават, ще се съберат и ще дойдат тук. Томас каза, че може да ги очакваме по някое време утре сутринта.
— Кои? — попита Адам.
— Знам само, че със сигурност идват Джеймс, Крейг, Ерин, Том Блейк, Андреа, Лиса М. и Ингрид. Не назова останалите. Джак се е опитал да дойде, но Томас е отказал заради бебето.
Адам кимна.
— Добър екип.
— Почти най-добрия. Щеше да е, ако Джак и Томас бяха вътре.
Клеър се изправи, изведнъж почувствала студ. Тя обви ръце около себе си.
— Не искам най-добрите магьосници от Сборището да се излагат на опасност заради мен.
Тео я фиксира с поглед.
— Не е само заради теб, Клеър. Ние също не искаме Атрика да се сдобият с елиума. Би било опасно за нас.
— Не се притеснявате за Итрай?
Тео сви рамене.
— Итрай са жокер, но са се отдръпнали, за да ни оставят на мира. — Той поклати глава. — Не знаем какво ще направят Атрика, ако елиумът се озове в техни ръце. Повярвай ми, това е точно толкова за самозащита, колкото и за спасяването на твоя живот.
— Ужасно приказлив си, Тео. Да не са ти пуснали снощи или нещо подобно? — попита Адам.
— Майната ти, Адам — изстреля в отговор… и всъщност се ухили. Клеър бе изненадана, че лицето му не се напука.
— Искам да заведа Клеър в парка — каза Адам. — Имаме нужда да излезем от къщата. — Той се обърна към нея. — Искаш ли да се махнем от тук за известно време?
— Няма нужда да питаш втори път.
Усмивката на Тео помръкна.
Адам забеляза и подаде ръка на земния магьосник.
— Хей, човече, знаеш, че Атрика могат да дойдат тук, когато си поискат. Може да държим Клеър заключена в Грибин и демоните ще проникнат вътре като през станиол. Защитите не означават нищо за тях. Не са атакували четири дни, което значи, че не знаят къде сме. Няма проблем, ако излезем за малко. Клеър се нуждае от малко пространство и чист въздух.
Така беше. Адам добре бе предугадил нуждите й… поне в това отношение.
— Както казах, не съм надзирател. — Тео гледа намръщено още един момент, после изчезна обратно през вратата.
Адам я изгледа продължително, след това се ухили и й подаде ръка.
— Хайде да се отървем от това място за известно време.
Няколко минути по-късно вече бяха в колата. Никой от тях не си направи труда да облече палто, тай като и двамата имаха огнена магия, която да призоват. Чарджърът7 се съживи и тихо замърка, автомобилът бръмчеше под нея с очевидно обуздана сила.
Адам обви ръце около волана и затвори очи за момент. Блаженство обхвана чертите на лицето му.
— Обичаш тази кола — каза тя, когато той включи на скорост и натисна газта.
— Хубава е. Какво да не й обичаш?
Тя се намести на седалката си и се загледа в пейзажа, който подминаваха — огромни, стари къщи, които принадлежаха на заможни фамилии. Перфектно поддържани морави. Грижливо оформени алеи. Нямаше студени, остри ъгли. На това място Клеър се почувства малко по-спокойна. Или мъжът до нея я караше да се чувства спокойна. Адам имаше променлив ефект върху нея. В един момент я правеше сляпа от нужда, а в следващия присъствието му я успокояваше.
Той зави по друга от красивите улици и излязоха от жилищния квартал и отидоха в търговския район. Магазините светеха ярко в ранните часове на нощта и двойки вървяха ръка за ръка по улицата.
Сигурно е хубаво, замисли се тя, да имаш някой само за себе си. Някой, на когото да се отдаде телом и духом. Макар че се бе научила да живее без това, част от нея копнееше за нещо такова. Копнееше за човек, когото да нарече свой в този свят или в който и да е от световете.
— Добре познаваш това място — каза тя, разсейвайки се от опасната посока на самосъжаление, която мислите й бяха поели. — Знаеш точно къде отиваш.
— Имам връзки тук. Семейство. — Той направи пауза и си пое въздух. — Всъщност е семейството на съпругата ми. Те живеят наблизо. И двамата с жена ми сме родени и израснали в Чикаго, но тя има семейство и тук, чичовци и братовчеди. Понякога идвах с нея.
Клеър не чу много след думата съпруга. Обърна си и започна да го изучава с напрегнато внимание.
— Ти си женен?
Той й хвърли поглед.
— Не. Вече не. — Гласът му бе напрегнат, колкото ръцете му на волана.
Клеър прерови паметта си, както често правеше, за преподаденото от майка й.
— Тогава значи си разведен?
— Не, никога не сме се развеждали.
Тя се взря право напред, осмисляйки го.
— О, съжалявам.
— Вината не е твоя. — Той й отправи крива усмивка, но тя не достигна до очите му. Даже никак. — Както и да е, много от магьосниците в Сборището имат връзки в Минесота. Може би тук е имало генофонд, някакво магическо привличане или нещо подобно, не знам. Ингрид е от тук някъде. Джак Макалистър също. Томас дори държи апартамент в града. А аз просто го знам от втора ръка.
— Може да е от водата и дърветата.
— Моля?
— Статичните елементи са силни. Има много вода. Мога да усетя как ме зове.
— Не го наричат „Земята на десетте хиляди езера“ без причина. Според Мика тук има много водни магьосници. — Той зави наляво. — Пристигнахме, Чероки Парк.
Адам паркира Чарджъра на едно от местата. Излязоха от колата и тръгнаха към дърветата. Навън бе малко студено, но наоколо нямаше никого. Улиците в жилищния район бяха пусти.
Щом се озоваха достатъчно навътре в парка, Клеър се почувства още по-спокойна. Тя спря за момент до едно извисяващо се дърво. Облягайки се на него, тя опря ръце на грубата кора и затвори очи, сливайки се с околната среда. Студеният въздух целуваше бузите й и шумолеше в клоните на дървото горе. Почвата бе мека под краката й и лекият мирис на земя достигна до носа й.
Това бе земята, която помнеше от детството си.
Зеленина, растения, уханието на суров елемент. Всички елементи бяха тук, освен огъня, въпреки вероятността той да съществува навсякъде през цялото време. Ах, да, сега вече човешката част от нея си беше у дома… най-накрая.
— Благодаря ти, че ме доведе тук — каза тя, а очите й все още бяха затворени. Разтърси я емоция, стимулирайки водната магия в седалището на силата й.
Топлината му я обезсилваше, той стоеше толкова близо.
— Помислих си, че може би ще ти хареса малко природа в диетата ти. След като почувствах магията ти, с всичките комбинирани четири елемента, предположих, че сигурно умираш за нещо такова.
Тя отвори очи и вдиша дълбоко от свежия въздух.
— А дори не знаех, че имам нужда от това.
Той посочи с глава.
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Тя го последва, почти несъзнателно напасвайки крачката си с него.
Адам й хвърли поглед, пъхайки ръце в джобовете си.
— Та каква е работата с Домовете?
Клеър се намръщи, а после осъзна, че има предвид израза, който тя използваше.
— Четирите Дома на Вселената. Това е първоначалната религия на дааеман. Отгледана съм с нея. Има четири дома, всеки от тях има духовен покровител, по един за всеки вид дааеман. Когато дааеман умрат, те живеят между преражданията в съответния дом, чакайки да се преродят. — Тя стисна устни. — Нямам представа къде се предполага, че отиват аемоните. Подозирам, че мислят, че нямаме душа.
Той пропусна стъпка.
— Демонска религия. Това е шантаво.
— Защо? Те имат култура също като вас. Религия, закони, изкуство.
— Да, и Мика това повтаря. Просто е странно. Имам предвид, че тук демоните са част от нашите вярвания. Те са лошите, другари на дявола. Те са отговорни за всичкото зло на света и са създанията, които някои хора винят за собственото си лошо поведение. Демоните обладават хората, карат ги да вършат злонамерени неща.
Клеър замлъкна, обмисляйки казаното от него.
— Видовете някога са живели тук, много отдавна, по вашето библейско време и много преди това. Съществували са заедно с хората, дори са имали деца от тях.
Адам кимна.
— Така са създали магьосниците.
— Да. Сега, не знам със сигурност, но предполагам, че понеже дааеман са били толкова непринадлежащи на този свят, толкова подобни на богове, затова са се превърнали в легенда във вашата култура. Накрая вероятно са се превърнали в тези създания, които сеели зло. Разбирам защо са били възприети така от хората.
— Но Атрика наистина са чисто зло.
Тя кимна.
— Да. Атрика са живи оръжия, създадени само за да се бият във войни с такива размери, каквито вероятно не са били виждани на Земята. Итрай, Сиари и Мандари живеели в хармония с хората. Атрика ги преследвали и понякога правели деца на жените, най-често като ги изнасилвали. Тогава мостът между измеренията е бил отворен за всички видове, преди Итрай да се опитат да прочистят Юдай от Атрика.
— Много жалко, че не са успели.
— Вярно е, че Атрика са кръвожадни, всеки един от тях. Така са проектирани. Също така са и най-емоционалния от видовете. Емоциите ги правят дори още по-опасни, защото действат по импулс и по егоистични прищевки. Отегчени са откакто са приключили войните на Юдай. Останалите видове — повечето от тях — мислят за доброто на расата си, преди да вземат решения.
— Отегченият Атрика е опасен Атрика.
— Всеки вид Атрика е опасен Атрика.
Потъвайки в мълчание, те вървяха през горичка от дръвчета в стъмващия се здрач. Листата скърцаха под обувките им и дъхът им излизаше видим в студения нощен въздух.
Клеър затаи дъх, когато гледката изникна.
Адам спря до нея.
— Отвесният склон с изглед към Мисисипи.
— Великолепно е.
Адам знаеше от какво има нужда тя. Само трябваше да докосне силата й и я бе разбрал по-добре, отколкото бе успявал някой от много време насам. Тя затвори очи за момент и вдиша дълбоко.
— Наистина знаеш как да лекуваш хората.
— Това е по моята част, достатъчно странно. Необичайно умение в такъв деструктивен елемент. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Лекуването е най-голямата ми сила. Томас би казал, че най-голямата ми сила е унищожаването и съм доста добър и в това, но лекуването? Да, това наистина е по моята част.
Тя се вгледа в него за дълъг момент, гледайки през повърхността, с която прикриваше личността си, и право в същността му. Клеър наклони глава настрани.
— Значи лекуваш всеки друг, но не и себе си?
Леката му усмивка се стопи и той се размърда.
— Всеки получава рани.
Тя отправи поглед през отвесния склон.
— Вярно е, но раните на някои хора са по-дълбоки от тези на други.
Той отмести рязко поглед от нея.
— Моите не са.
Не му вярваше.
Слънцето се спусна зад хоризонта, преплитайки в небето нюанси на червено, оранжево, лилаво и жълто, докато над тях не се спусна пълна тъмнина.
— Може би това място може да е хубаво въпреки всичко — промърмори тя.
— Клеър?
Тя се обърна към него и отвори уста да отговори, но той я придърпа към гърдите си и спусна устни върху нейните.
13
Еротичният заряд, преминал през устните му към нейните, накара дъха й да излезе бавно.
Отначало Адам не я целуна, просто потърка устните си в нейните. Бавно. Задълбочено. Все едно щеше да я погълне, но бе чакал своето време.
Вкусващ. Търсещ. Докарващ я до лудост.
Когато устните на Адам продължиха своето чувствено нападение, пръстите на Клеър се впиха в плата на ризата, покриваща раменете му, все едно от това зависи целият й живот.
Само целувката му обещаваше чудеса в леглото. Дъхът й заседна в гърлото. В този миг той се наклони към устните й и й дари целувка наистина.
Пръстите на краката й се свиха в обувките.
Зъбите му одраскаха устните й, карайки ги да се отворят за него. Тя позволи на езика си да докосне нежно неговия, но дори и това слабо докосване го подлуди. Адам я притисна силно към себе си и я целуна по-дълбоко, докато в главата й не остана и една свързана мисъл.
Той плъзна ръката си под края на блузата й и започна да масажира финия й гръб силно, докато единият от пръстите му не закачи сутиена й.
Адам прекъсна целувката им, допря челото си до нейното, опитвайки да си поеме въздух:
— Желая те, Клеър.
— През последните няколко дни си мислех, че съм направила нещо, за да те отблъсна — гласът на Клеър беше леко разтреперан.
Той се засмя, един суров, дрезгав звук.
— Както казах, прекалено ме привличаш. Това е проблемът.
— Аз не виждам проблем. Аз съм привлечена от теб, ти от мен също. Имаме и време за губене. И двамата сме зрели хора. Единственото, което ме притеснява е, че Ру ще откъсне главата от раменете ти. Та къде е проблемът?
— Вече не ти пука дали Ру ще ми откъсне главата?
Тя се престори, че се замисля.
— Е, може би малко. Тогава нямаше да можеш да ми даваш тези невероятни целувки, ако главата ти я нямаше.
Адам леко се подсмихна, а в следващия момент се вгледа в нея за един дълъг момент, като лицето му остана скрито наполовина в тъмнината.
— Хайде да се прибираме. Мисля, че имаме недовършена работа.
По времето, в което Адам и Клеър пристигнаха обратно, в къщата беше тъмно, с изключение на линията от светлина под вратата на спалнята на Тео. Адам я бе хванал за китката веднага щом бяха достигнали първите няколко крачки към стаята им и тя буквално трябваше да притичва, за да бъде в крак с темпото му. Ако Тео беше застанал на пътя им, Адам сигурно щеше да го прегази.
Веднъж озовали се в стаята, Адам се засуети да разположи стария матрак на пода до леглото си. След това включи нощната лампа, когато се озоваха близо до нея.
Клеър я изключи.
А Адам я включи отново.
Когато тя понечи да я изключи още веднъж, Адам се пресегна и я хвана за ръката, за да целуне пръстите й.
— М-м-м-м — промърмори той. — Искам да видя всеки твой прекрасен инч.
Бузите й се зачервиха, но вълна на задоволство пламна в нея.
Той коленичи на пода между разтворените крака на Клеър и бутна ръба на блузата й нагоре целувайки корема й навсякъде, откъдето мина. Накрая блуза й я нямаше, а Адам рязко си пое въздух.
Клеър носеше единствения си сутиен, розовата дантела беше закупена по време на обиколката по магазините още първия ден. Той повдигна гърдите й нагоре, докато зърната й се показаха през прозрачната материя. Беше си го поръчала, защото никога в живота си не бе имала нещо толкова женствено.
Адам го гледаше все едно искаше да го разкъса със зъбите, както е на нея.
Той погали пълнотата на гръдта й с един от пръстите си, а след това прокара кокалчетата на пръстите си по зърното през тънката материя. Тя потръпна от удоволствие, когато зърното се превърна в малка розова пъпка. Доста по-надолу центъра на нейната женственост запламтя.
— Прекрасно — прошепна той, повдигайки едната си вежда. — Чудя се какво прекрасно още ще открия? Адам спусна пъргавите си пръсти си към ципа на дънките й. Когато свали панталоните, заедно с обувките и чорапите, той намери и комбинираните със сутиена бикини.
Адам свали и тях.
Клеър ахна от изненада, когато разтвори бедрата й и хладния въздух в стаята погали центъра на желанието й.
— Толкова дяволски хубаво — промърмори той, гледайки към нея. Адам я държеше за бедрата с двете си ръце. Тогава той се наведе и духна върху мястото.
Клеър затрепери от удоволствие, ръцете й се впиха в одеялата от двете й страни. Адам се изправи и я целуна. В същото време, използвайки устните си той я накара да легне по гръб. Дрехите му се триеха грубо върху полуголата й кожа, изпращайки тръпки в нея.
Имаше нещо много еротично в това да бъдеш почти без дрехи, докато той е напълно облечен, което не променяше факта, че Клеър го искаше гол. Тя започна да издърпва ризата му.
— Нека те докосна, да те погледам — прошепна той срещу устните й. — Имаме време. Няма смисъл от бързане. Позволи ми да те вкуся.
Ръката му загали бедрата й бавно, разтваряйки я още веднъж за него. Адам целуваше всяко местенце от тялото й по пътя надолу, над ключицата, след това над пълнотата на гърдите й, намираща се все още в розовия сутиен. Той премина надолу по слънчевия й сплит с върха на езика си, потопи го в пъпа й, прокарвайки го по извивката на корема й.
Накрая той притисна бедрата й в леглото с двете си големи, силни ръце и я целуна между тях.
— Адам! — Клеър ахна, тялото й рязко се изправи в комбинация от острата възбуда и внезапен шок.
Той повдигна главата си. Очите му бяха изпълнени със страст.
— Какво не е наред?
— Какво правиш?
— Слизам надолу, Клеър. Искам да видя дали си толкова сладка, колкото изглеждаш, а ти наистина си. Дори повече. Искам още.
Гласът му беше като копринена клопка, загрубяло кадифе. Собствената му страст се излъчваше от него в опияняващи вълни.
Домове, тя не беше сгрешила, мислейки, че той изглежда готов да я погълне.
— Не ми казвай, че Тай никога не е направил това за теб?
Тя поклати глава, бузите й пламнаха. Клеър не мислеше, че дааеман правеха това изобщо. Беше като това, което Адам направи с нея в еротичния й сън.
— Легни, Клеър. Отпусни се. Позволи ми да ти се насладя.
Той я бутна назад, карайки я да се облегне. Със здрав захват на бедрата, той продължи да я разтваря за неговите дяволски устни и език. Дори и Клеър да беше имала желанието да се движи, което тя нямаше, не беше сигурна, че щеше да е в състояние да помръдне. Тя се остави на неговата милост… и се наслади от това.
Устните му се движеха по нея, плетящи интимна тъмна магия, такава каквато тя никога преди не бе изпитвала. Той захапа срамните й устни, придърпвайки в устата си. Плъзна езика си по клитора й, който беше силно набъбнал, молещ за още от вниманието му.
Адам й даде това, което искаше. Отново и отново. По-силно и по-бързо.
Тя се хвана за одеялото, когато той лакомо я смучеше между устните си и галейки я с език. Самата гледка на русата му глава между бедрата й беше достатъчно еротично, за да я доведе бързо до ръба на оргазма.
Той плъзна пръст дълбоко в нея, повтори движението няколко пъти, след това добави още един, разширявайки я по един разкошно приятен начин. От нея се изтръгна нисък стон.
— Означава ли това, че се чувстваш добре, бейби? — попита той тихо.
— Да.
— Нямам търпение, да плъзна пениса си там вътре.
Кулминацията изригна в нея, крадейки дъха и мисълта й. Гърбът на Клеър се изви в дъга, но Адам я прикова понасяйки я през интензивното удоволствие, натрупало се в тялото и ума й.
Когато Клеър свърши, той се надигна над нея, изглеждайки по-див, отколкото тя някога го беше виждала, всеки мускул в тялото му беше напрегнат. Ръката му беше на ципа на дънките му, а погледът на Адам, потъмнял от огромната възбуда, се фокусира върху лицето й и се задържа там. Изведнъж той се разколеба и изруга, ниско и дълго под носа си. След това удари матрака до нея и се отмести, за да седне на ръба на леглото, с глава между ръцете си.
Разтревожена, Клеър стана.
— Адам?
Тя докосна рамото му.
След миг той се изправи и дръпна ризата си. Мускулите на гърба му се повдигнаха от движението.
— Спи с мен тази нощ, Клеър. В моето легло.
Не беше за пръв път, когато го виждаше без риза, въпреки това този факт накара устата й да пресъхне. Беше с чудесно телосложение, не прекалено мускулест, но с достатъчно сила, за да те накара да си помислиш, че ще победи в юмручен бой и вероятно ще се бие мръсно.
— Това беше основният план — отговори Клеър с немощен глас, свивайки коленете си.
Адам съблече останалата част от дрехите си, освен черните боксерки, които очертаваха издутината на неговия дълъг и дебел пенис. Адам все още беше възбуден, тя можеше ясно да го види. Пръстите я засърбяха да го докоснат, да го помилват по цялата му дължина и да усетят колко е твърд.
Адам изгаси лампите. След това я положи под одеялото, легна до нея като опря гърба й срещу гърдите си, увивайки ръцете си около нея. Удовлетворена въздишка се отрони от нея заради силата на неговата прегръдка, аромата на кожата му в близост до нейната и усещането на слабините му срещу голите й задни части.
— Но, Адам…
— Шшш… това се нарича лъжички. Това е нещо, което ние аеманите и хората обикновено правим. Харесва ли ти?
— Да, много.
Той целуна извивката на ухото й.
— Исках да почувствам кожата ти до моята. Исках топлината ти тази нощ. Така става ли?
— Да, но ти не…
— Аз съм съвсем добре, промърмори той. По-добре, отколкото съм бил в продължение на дълго време и това ме вбесява малко, това е всичко. Заспивай, Клеър. Утре другите магьосници ще дойдат и това място ще се превърне в хаос.
Въпреки желанието вътре в себе си, топлината на тялото му, ниския тътен в звука на гласа му и собствената й умора дойдоха твърде много за Клеър, за да продължи да се бори. Клепачите й натежаха и тя се отпусна в сън обградена от защитата на неговите ръце.
Сладкият й вкус все още по езика му. Това, което се случи беше просто като предястие, а той искаше цялото меню.
Клеър беше тъй сладка за него, по начина, по който той си представяше, че ще е.
Адам беше стигнал близо до момента, когато ще свали дънките си и ще плъзне твърдия си пенис в горещото кадифе на нейната женственост. Той все още не можеше да повярва, че не го е направил. Клеър бе там, красива, искаща го, вагината й беше готова да се разтвори за него… а той се беше отдръпнал.
Адам все още чувстваше секса с Клеър като изневяра.
Той не можеше да определи защо Клеър е различна, но тя беше. Неговите чувства към нея на всички нива бяха интензивни. Интензивността им може би беше дори по-голяма от тази на чувствата, които бе изпитвал с Елиза. И това бе просто грешно. Никога не би могло да има друга Елиза.
Адам трябваше да изчака, докато това странно, силно привличане, което той изпитваше към Клеър, избледнее. Той просто се надяваше да изчезне, преди да се взриви от сексуална потребност. Отскачането до банята набързо беше станало много по-незадоволително.
Веднъж щом това напрежение изчезнеше, той щеше да е свободен да се чука с Клеър, без да се чувства все едно изневерява емоционално на мъртвата си жена.
— Мамка му, промърмори той в тъмнината, докато разрошваше меките кичури на тъмната коса на Клеър. — Аз наистина съм луд.
Може би това беше така, но той дължеше на Елиза, толкова много. Повече.
Адам се събуди преплетен с Клеър, нейният дълъг, тънък крак по някакъв начин се беше вмъкнал между бедрата му през нощта. Бузата й бе притисната към гърдите му, а копринени кичури коса гъделичкаха устните му.
Той прокара ръката си плавно нагоре по нейната, отваряйки очите си, погали с поглед затоплената й от съня кожа. Клеър промърмори нещо несвързано, дразнейки гръдния му кош.
Възбудата му го прикова като менгеме. Той стана болезнено наясно със състоянието на пениса си, твърд и желаещ жената, чиито крайници в момента бяха преплетени с неговите.
Клеър не носеше никакво бельо.
Ако той я придърпаше под тялото си и разтвореше бедрата й с коляното си, тя дали щеше да протестира? Ако плъзнеше пениса си дълбоко в нейната топла вагина, както спи, дали тя би въздишала и стенала за него? Ако снощната случка служеше за индикация, Клеър би приветствала всичко, което той направи с нея.
И той я сънува отново.
Ето защо тялото му се събуди в такова състояние на силна нужда. Мечтаеше тя да плъзне ръцете си по гърдите му, устните й да се плъзгат през стомаха му, затваряйки се над члена му с мокър език, готов да го проучва. В сънищата си той ще направи, всяко едно от нещата, които искаше да й направи предишната нощ… и това, което той искаше тя да му направи.
Господи, това щеше да го убие.
Внимателно, той се изплъзна от хватката на прекрасното й тяло и седна на ръба на леглото, като облегна глава на ръцете си. Той фокусира вниманието си върху килима под босите си крака и се опита да игнорира голата жена в леглото до него.
Да я накара да спи до него беше погрешна стъпка. По това време той жадуваше усещането за кожата й срещу неговата и за топлината й. Беше я поканил в леглото си по прищявка, не мислеше за цената, която трябва да плати на сутринта.
И тези проклети сънища! Той никога не беше сънувал толкова ярко в живота си. Да има Клеър в леглото си щеше да бъде категорично забранено от сега нататък.
Клеър се събуди и докосна рамото му. Пръстите й върху кожата му бяха като токов удар по тялото му. Той се изстреля от леглото, промърмори, че трябва да си вземе душ и бързо излезе.
Клеър наблюдаваше отдръпването на Адам от нея, сякаш тя го беше изгорила. Намръщена се срина върху възглавниците, докато го гледаше как затваря вратата на банята.
Следите от сексуалния й сън, все още държаха ума и тялото й. Снощи в сънищата, Адам бе направил неща, които не приличаха на нищо, от това което някога тя бе мечтала да получи от Тай. И тя беше направила неща на Адам, които караха кръвта й да запламти. Припомняйки си за това я полазваха тръпки.
Тя беше сложила пениса му в устата си, карайки го да тръпне и да стене името й. В сънищата си, тя беше накарала Адам — този едър, силен мъж, да падне на колене, с голия си език и целувките на устните си по члена му.
После той си бе върнал обратно контрола и я бе принудил да застане на колене. Беше я взел отзад, пениса му бе вкаран дълбоко във вагината й, тласкащ я по-силно и по-бързо, ръката му галеща клитора й, докато удоволствие не избухна и в двамата.
Това беше една прекрасна мечта, но тя искаше нещо истинско.
Сексът с Тай беше невероятен. Някога той беше изпълнил всички нейни нужди, по всеки един начин. Въпреки това, Адам се оказа далеч по-изобретателният. Например, тя никога не би предположила, че езика на човек може да направи това на жената.
Мъжът я интригуваше, дори промяната в настроението му да бе някак отблъскваща.
Челото на Клеър се сбръчка, когато душа в банята спря. Тя нямаше представа, докъде бе стигнала с него. Мъжът преминаваше от топло към студено, като водата, с която сега се къпеше.
Тя стана, облече се и отиде да търси чудесната топла напитка, която те наричаха кафе. Освежаващият приток на енергия към вените й бързо стана единственото нещо, което наистина я събуждаше сутрин.
Тео седеше на масата в кухнята. Тенджери, купи и хаванче с чук се виждаха на плота. Кухнята все още беше изпълнена с аромата на сухи билки и книгата за заклинания на Тео беше отворена насреща. Земният магьосник явно е бил зает тази сутрин.
Тя си наля чаша кафе, взе кисело мляко с ягоди от хладилника и лъжица и седна до него.
Той остави настрани вестника, които четеше, слагайки го на купчина с други. Дългата му тъмна коса с цвят на карамел, падна над рамото му.
— Проверих във вестниците от тук до Чикаго. Няма престъпления, които да отговарят на Атрика, дори и в града.
Тя загреба с лъжица в киселото мляко.
— Това е и добре и зле. Добре, че никой, когото познаваме, не е загинал. Мразеше, че трябваше да добави последните думи. Когото познаваме — Зле е, че Атрика са толкова тихи.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако Атрика не оставят касапница след себе си, това означава, че дебнат. Дебнат някой или нещо. Те пресмятат ходовете си и се опитват това да стане тихо и дискретно.
— Ясно.
— Когато другият Атрика бе останал тук, издърпан от вещер преди толкова много години… Как казахте, че той се казва?
— Еразъм Бойл.
Тя кимна.
— Да, същият. Той уби ли много хора?
Тео си сръбна от кафето.
— Шест магьосника, включително и сестрата на Изабел. За тези знаем със сигурност. Мика, провери всички полицейски архиви, откакто Бойл е дошъл тук. Мисля, че броят при последното преброяване на Мика е 115 за вероятните убийства на хора.
— Това би имало смисъл. Като цяло това са около пет убийства годишно от пристигането му. Това повече или по-малко е нормалната бройка на един Атрика, които той ще направи, колкото само да не умре от скука. Той не е дебнел.
— Не и докато не е започнал да събира магьосници за заклинанието. Дебнал е тези магьосници. — Тео спря за миг. — Попитай Изабел. Той я е дебнал.
Клеър плъзна по масата полуизядената си чаша с кисело мляко, изведнъж изгубила апетит.
Адам влезе в кухнята с мократа си стърчаща коса. Той се бе обръснал, носеше чифт прилепнали дънки, черен пуловер и чифт черни ботуши. Адам промърмори нещо неразбираемо към тях и си сипа чаша кафе.
— Магьосниците все още не са дошли — коментира Тео.
— Да, забелязах това — Адам вдигна чашата си. — Благодаря, че посочваш очевидното, човече.
Тео му хвърли раздразнен поглед.
— Някой се е събудил със задника нагоре. Просто казвам, че те не са тук, а трябваше вече да са.
Ледените пръсти на страха преминаха по гръбнака на Клеър. Тя отвори устата си да продължи да разпитва, но мобилният телефон на Адам извибрира в задния му джоб.
Той го извади.
— Хей, Томас.
Пауза.
— Не, не са тук.
Мрачен израз се появи на лицето му, той се обърна.
— Аз помагах на Клеър да развива магията си.
Пауза.
— Да, да.
Пауза.
— Добре.
Адам затвори телефона и мълчаливо погледна Тео и Клеър.
— Загубили са връзка с магьосниците изпратени от Сборището посред нощ, докато те са били още по пътя си за насам. — Той потърка брадичката си — Атрика може да са ги хванали по пътя. Ако е така, е възможно да знаят нашето местоположение.
Клеър стоеше, оставяйки въздушна си магия широко отворена. Тя погледна към книгата с магии на Тео.
— Колко заклинания държиш Тео?
Тео стоеше прокарвайки ръката си през дългата си и наситена с магии коса.
— Не можах да спя миналата нощ. Стоях буден до изгрев-слънце, правейки магии. Имам толкова заклинания, колкото мога да съхраня.
— И двамата сте запомнили това, което ви научих — как да използвате магията на земята и огъня срещу дааеман, нали?
Клеър влезе в хола, отиде до прозореца и погледна надолу по улицата.
Те я последваха и потвърдиха.
— Добре. Може да се наложи да изиграете… как се казваше? Една блиц викторина скоро.
Ако Атрика са намерили магьосниците на Сборището, можеха да се появят в къщата по всяко време. Дори можеше да бъдат там сега, чакайки подходящия момент да се появят.
Тя отвори ума си с помощта на въздушната си магия и започна… да слуша. Тя чу ниски разговори, разнесени във вятъра, няколко двойки говорещи на предната веранда, нежното мъркане на двигателя на автомобил, бебешки плач. Клеър не чу нищо извън рутината на всекидневието, въпреки всичко това означаваше нещо, макар и малко.
И после… нищо. Сякаш облак от мълчание бе обгърнал света.
О, Домове.
Тя се обърна, скръб се излъчваше от нея.
— Съжалявам за приятелите ви.
Адам направи крачка към нея.
— Клеър, какво искаш да…
— Трябва да тръгнем. Сега.
Атрика взривиха предната врата.
14
Красивото дърво и стъклото на входната врата се разбиха. И тримата отскочиха, за да избегнат парчетата от опасните летящи отломки.
Близостта с Атрика накара събрания на топка, концентриран елиум да се събуди, сякаш извиваха вилица в гърдите й. Отвратителното усещане я повали на колене.
Подушвайки кръв във водата, синият поглед на Теван се прикова върху нея и очите му се присвиха. Той проговори на Аемни.
— Кай, ще се погрижа за това, което ни принадлежи. Ти поеми мъжете аемони.
— Съгласен съм, Теван.
Теван направи крачка напред и между нея и приближаващия дааеман се издигна стена от нажежен до бяло огън. Адам. Гневният рев на Теван можеше да бъде чут дори през пращенето и пукането на разрастващия се пламък.
Клеър с усилие се изправи на крака, призовавайки собствената си магия около и покрай изискващия, ненаситен елиум.
Адам я сграбчи за ръката и я издърпа извън обсега на Теван, когато двамата дааеман просто пристъпиха през огнената стена и тръгнаха след нея.
Въздухът се изпълни с тежкия натиск на дааеманска магия, правейки го парлив. Теван и Кай го бяха направили заедно. Комбинираше се с кашлицата от пушека, за да я задуши. Бомба, чакаща да избухне.
Тео призова силата си, за да противостои, и мократа пръст изпълни ноздрите й. Когато Тео пусна магията на свобода, Адам я издърпа на пода, покривайки я с тялото си.
Тъмна следа. Горещ прилив. Бял, болезнен порив на въздух.
Дааеманската магия и земната магия на Тео се сблъскаха във въздуха по средата. Цялата къща се разтресе. Парчета от тавана заваляха върху главата на Клеър.
Адам и Клеър се изправиха на крака с лазене и тримата се оттеглиха обратно към кухнята. Тя знаеше, че Тео и Адам биха могли да запращат към тях колкото си искат земя и огън, но тя бе единствената със способността и знанието как да ги забави.
Щом стигнаха до вратата на кухнята, тя се измъкна от Адам и се обърна към тях.
— Dars vo. Valdencti ami sae — каза тя на дааеманите. Вземете мен. Оставете приятелите ми на мира.
Теван спря рязко, красивото му лице се изви от смях. Той отговори на Аемни.
— Да не ни молиш да проявим милост към тях? — Той се изсмя кратко и жестоко. — Обиждат ни със самото си дишане, малка магьоснице. Единствената милост, която ще получат, е бърза смърт. — Той направи крачка напред, гласът му спадна до дрезгав, копринен шепот. — Но с теб ще се отнесем добре.
— Докато вземете елиума.
Той спря отново.
— Ти не си една от тях, вае Клеър. — Веждите й се повдигнаха при употребата на официалното дааеманско название за жените. — Живяла си почти през целия си живот на Юдай. Аемон или не, ще се отнесем към теб с уважение.
Но за Атрика това все пак означаваше смърт. Убийство с уважение, но все пак смърт.
Това не беше приемливо за нея.
Магията й лумна, избухвайки от гърдите и пръстите й. Не можеше да го направи по никакъв друг начин; щяха да усетят как я надига и изпраща срещу тях.
В кухнята настана хаос. Столовете и масата полетяха към Атрика. Уредите се измъкнаха от местата си и се изстреляха към тях. Въздушната магия вдигна всичко, което успя, и го заформи във вихрушка, насочена към Атрика. Подът под краката им се разтресе, изваждайки ги от равновесие. Супер нагорещена вода изригна от тръбите и ги изпръска. Тя подхрани огъня, който Адам бе запалил, изпращайки го като извисяваща се дъга към тях.
Не можеше да призове всичките четири елемента наведнъж, но можеше да ги изтегля един по един, създавайки пълно разрушение.
— Вървете! — извика тя на Адам и Тео. — Ще ги задържа.
— Няма да те оставя, Клеър — извика Адам над писъците на магията й и рева на Атрика.
— Само аз мога да ги задържа. Вървете!
— А като се измориш, тогава какво? — Той я грабна през кръста и я повлече назад.
Тео отвори със замах вратата на кухнята и хукнаха с всички сили към Чарджъра. На дааеманите нямаше да им отнеме много да се отърсят от атаката. Клеър се надяваше, че няма да ги последват с дааеманска магия. Не и насред този идиличен квартал посред бял ден.
Тео се плъзна зад волана и Клеър се покатери отпред, докато Адам разтапяше гумите на лъскавия сив седан на улицата, който вероятно Атрика бяха използвали за транспорт, ако не се бяха телепортирали тук.
Щом Адам се метна на задната седалка, Тео натисна газта и колата потегли, със свирещи по настилката гуми. Клеър се хвана, когато колата се изстреля по улицата и взе завоя твърде бързо. Красивата викторианска къща в хубавия не-магьоснически квартал гореше зад тях.
Клеър се опита да възстанови дишането си и да накара сърцето си да не бие по-бързо от скоростта, с която се движеше колата. Тя затвори очи и се увери, че Атрика не биха могли да скочат/телепортират в колата при тях. Докато се движеха, дааеман не биха могли да ги засекат. Имаха нужда от точното местоположение, за да скачат.
Една пожарна кола мина покрай тях в обратната посока. Огънят не бе излязъл от контрол, когато бяха тръгнали. Би трябвало да успеят да го овладеят, преди да застраши някой друг имот. Когато бяха тръгнали, тя бе усетила Тео да въздейства на земята около къщата, така че да попречи на огъня да се разпростре.
Адам заби юмрук в шофьорската седалка пред него и изруга.
— Това отпред беше колата на Ингрид.
А, сивият седан.
Ръцете на Тео се стегнаха върху волана.
— Знам. — Гласът му беше тих, мрачен и примирен.
— Как, мамка му, са открили магьосниците от Сборището? Томас ми каза, че са напуснали имота поотделно и по различно време. Направиха го, в случай че ги наблюдават. Тогава какво, по д…
Клеър се обърна и прониза Адам с поглед.
— Имаш си работа с олицетворение на ловеца, Адам. Може да вземеш всички предпазни мерки на света, но те все пак ще те открият, ако го искат достатъчно силно.
— Разбрали са местоположението ни от Ингрид или от някой от другите магьосници от Сборището.
Тя се взря в него за момент, опитвайки се да потисне топката от емоции, които бяха заседнали в гърлото й. Чувстваше се отговорна за това.
— Да. — Тя преглътна с усилие. — Трябва да се подготвите за най-лошото.
— Знам. — Адам отправи поглед покрай нея, към пътя.
Тео извади мобилния си телефон и набра номер, изчака, после го затвори.
— Мобилният на Ингрид. Струваше си да се опита. — Гласът му бе напрегнат със следа от емоции.
Тя се облегна назад в седалката, сълзи замъгляваха зрението й.
— Отправяме се на север, към Айова — каза Тео след няколко дълги момента, в които се чуваше само ревът изпод гумите на Челънджъра. — Този път ще продължим да се движим. От място на място, докато Мика не се добере до начин, по който да премахнем елиума. Така че се настанете удобно. Чака ни дълго пътуване.
Тази нощ спряха в мотел, който се намираше на границата с царевично поле. Стеблата бяха унищожени и сухи, кочаните царевица им бяха събрани много отдавна, а останалото впоследствие беше разграбено от сърни и други животни.
Адам излезе от колата, нежното шумолене на останалите стръкове се носеше около тях в хладния нощен въздух, и хвърли поглед към задната седалка. Мислеше, че Клеър спи, но тя повдигна лице и очите й бяха широко отворени. Беше бледа и изражението й бе малко разстроено.
Той се намръщи.
— Добре ли си? — Пауза. — Да, това беше тъп въпрос. — Той отвори задната врата и й помогна да излезе. Ръката й в неговата, дори само това докосване, изпрати тръпка през него.
Тя потрепери леко и той се опита да потисне импулса да я придърпа по-близо до себе си.
— Няма да съм добре, докато това не свърши.
— Аз също. Хайде, и двамата имаме нужда от храна и почивка. Утре може отново да отидем на пазар. Може би този път ще трябва да запазим всичко, което купим.
Когато минаха през паркинга и стигнаха в лобито зад Тео, Адам с тревога забеляза, че мястото е пълно. Когато стигнаха до гишето, страхът му се бе засилил.
— Можем да предоставим две стаи, не три — каза мъжът зад гишето. — Всички хотели на мили от тук са пълни. Този уикенд има голяма игра в университета.
Тео се обърна да ги погледне. Тъмни кръгове белязваха кожата под очите му и изглеждаше изтощен.
— Клеър така или иначе не трябва да остава сама.
Клеър застина.
— По-силна съм и от двама ви. И от двама ви заедно! — Тя хвърли поглед към служителя в хотела и си пое въздух. — Нямам нужда от закрилата ви. Имам нужда от напътствията ви, но ако трябва да остана с един от вас, предпочитам да е Адам. — Тя направи пауза и погледна извинително. — Не се обиждай, Тео.
Тео премигна.
— Няма проблем. И без друго предпочитам самостоятелна стая. — Той се обърна обратно към мъжа зад гишето.
Адам също бе разгледал възможността да прекара нощта сам, само за да държи ръцете си далеч от Клеър. Не знаеше още колко ще може да го прави. Особено с ярките сънища, които го тормозеха.
Още щом двамата с Клеър стигнаха до тяхната стая — не бе като да имаха много багаж, — Адам извади телефонния указател от чекмеджето на бюрото и се обади на първата пицария с доставки, която успя да намери. След като приключи, остави телефона обратно в гнездото му и се настани удобно.
Клеър седеше на леглото, маншетите на ризата й бяха издърпани надолу върху ръцете й и се взираше в избелелия зелен килим в краката си, сякаш той съдържаше всички мистерии на вселената.
— Гладна ли си? — попита той, издърпвайки тениската през главата си и премятайки я през облегалката на стола.
— Умирам от глад.
— Някога яла ли си пица?
Тя вдигна поглед към него.
— Пица? Не, но майка ми ми е казвала, че е вкусно.
— Така е. Гарантирам, че ще ти хареса.
Тя се обърна, за да се загледа в килима.
— Не заслужавам пица. Моя е вината, че изложих на опасност тези магьосници. Ако умрат…
Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й, принуждавайки я да погледне към нещо различно от пода.
— Стига с това, Клеър. Чу какво каза Тео за опазването на елиума далеч от Атрика. Това е за всеобщо добро. Магьосниците от Сборището са изявили желание да участват в тази задача. Знаеха рисковете, също както Тео и аз. Както и да е, все още не знаем какво им се е случило. Може би са се измъкнали.
— Може би. Адам, имам чувството, че Тео познава Ингрид лично.
Адам спусна ръце от раменете й и потърка брадичката си.
— Да, те спяха заедно. Обаче не знам много повече от това. Не знам дали връзката им е повече от просто секс или не е. Тео не е от тези, които споделят.
Тя преглътна с усилие.
— Ти познаваше ли лично някой от изчезналите магьосници от Сборището?
— Да, всички те са ми приятели. Познавах ги всичките.
Клеър обърна лице към него.
— Разкажи ми за тях. Искам да познавам тези хора, чиито животи съм засегнала.
Адам седна до нея и й каза всичко, което искаше да знае. Каза й за Ингрид и как тя имаше груб характер, но много добро сърце. Как бе спала с много от магьосниците в Сборището, дори с Джак Макалистър за кратко, преди той да срещне съпругата си и майка на детето му, Мира. Каза й за Джеймс и как той обичаше сноуборда и ските. И за Том и гадния му навик да пие мляко направо от кутията в кухнята на Сборището.
Той говори докато дойде пицата, а после и докато ядяха. Клеър погълна своя дял, прокарвайки я с кола. Доста бързо развиваше вкус към вредна храна.
— Ами ти? — попита той, докато омитаха остатъците. — Имаш ли някакви приятели на Юдай?
Тя се замисли за момент.
— Културата им не е като тукашната. Не е толкова непринудена и приятелска. Имаше някои, с които прекарвах времето си, с които изтъкавахме магия или изпълнявахме определени задачи, но там не се шегуваш. Не поръчваш пица и не седиш да си говориш до сутринта.
— Била си наистина самотна, нали?
Тя захапа една коричка, после я метна в кутията.
— Да. Тогава не го осъзнавах, защото животът там бе единственото, което познавах. Сега разбирам колко съм била самотна.
Адам се възползва и повдигна темата, която от самото начало бе в ума му.
— Джак Макалистър, той е огнен магьосник в Сборището, казва, че те е познавал като малка.
Тя застина.
— Какво?
— Неговият баща, Уилям Крейн, бе глава на Дъскоф. Крейн бе отговорника за отварянето на портала и образуването на демонския кръг, който доведе Еразъм Бойл преди толкова много години. Тогава Джак бил дете, но скапаният му баща настоял да присъства на всички събирания на Дъскоф. Джак казва, че помнел момиченце на име Клеър, тичащо около имението на баща му по време на тези срещи. Трябва да си била на около шест годинки, той ми каза — къдрава, тъмна коса и сини очи.
Кръвта се отдръпна от лицето на Клеър.
— Този мъж е син на Уилям Крейн?
— Да. Отчужден син във всеки случай. В деня, когато са образували кръга, довел Еразъм Бойл от Юдай, бил последният ден, когато Джак нарекъл Уилям Крейн свой баща. По-късно Крейн осиновил момченце, огнен магьосник на име Стефан. Но биологически, да, Крейн беше баща на Джак.
— Беше? Крейн е мъртъв?
Адам кимна.
— Мира, приятелката на Джак, един ден овладя много добре въздушната си магия и го бутна от прозорец на четиридесетия етаж. От къде е целият този интерес към Уилям Крейн?
Клеър бе възвърнала цвета на лицето си благодарение на разговора и пицата, но сега отново изчезна.
— Майка ми говореше много за него. Тя бе член на Дъскоф и бе приятелка с Уилям Крейн. Майка ми бе вещица.
— Досетих се.
— Прекарвахме доста време в имението на Уилям Крейн. Спомням си малко от къщата, но бях много малка. Предимно помня градините. Навсякъде имаше сладко ухаещи цветя, високи дървета, зелена трева. Най-силните ми спомени за Земята са от времето точно преди да минем през портала, затова градините винаги са оформяли представата ми за този свят. — Тя направи пауза, клатейки глава. — Имам неясни спомени за момченце с големи очи. Това вероятно е Джак. — Тя поклати глава, спомняйки си. — Той никога не се усмихваше.
— Той казва, че ти си го правила. Той казва, че си тичала из къщата, очаровайки всички, усмихвайки се през цялото време и набърквайки се навсякъде. — Той си пое дъх и продължи нататък. — Макар че вече не се усмихваш постоянно. Това, че майка ти те е отвела в деня, когато са образували демонския кръг, ли е причината?
Челюстта й се сключи и тя сведе поглед към унищожената пица.
— Да. След като кръгът бе образуван и дааеман дойде, майка ми ме извика от мястото, където играех в градината. Докато вещерите се занимаваха с разярения Атрика, тя се възползва от разсейването им и ни преведе през портала. Така се озовахме на Юдай.
— Господи, Клеър. На практика това е самоубийство. Защо го е направила? — Гневът накара огън да заискри в дланите му. Той затвори ръце, за да го скрие от нея. Как можеше някоя майка да вземе малката си дъщеря и да отиде право в ада?
Клеър сведе поглед към одеялото и вдигна случайна нишка.
— Майка ми бе прибързана, понякога приличаше повече на дете, отколкото на възрастен. Подозирам, че бе умствено болна, но бях толкова малка, когато умря. Просто не съм сигурна. Каза ми, че по-рано през деня се е скарала с Крейн за това как да контролират дааеман, когото щели да доведат. Майка ми имаше… — Тя преглътна с усилие. — Тя имаше…
— Хей, виж, Клеър. Няма проблем, ако не искаш да ми казваш всичко.
Тя поклати глава и вдигна поглед, за да срещне неговия.
— Има две неща, които искам да запомниш, преди да ти го кажа. Знай, че обичах майка си повече от всеки друг и на двата свята. Също така знай, че изобщо, имам предвид, изобщо не съм като нея.
Адам кимна.
— Добре. — Това вече го знаеше.
Тя отново сведе глава.
— Имаше стремежи да се съюзи с Атрика и да ги върне обратно тук. Искаше да властва с тяхна помощ. — Клеър вдигна очи, за да го погледне, хубавите й очи бяха разширени и блестяха от сълзи и срам. — Адам, майка ми искаше хаос и кръвопролитие, за да има сила и престиж.
Адам дори не мигна.
— Клеър, майка ти е била от Дъскоф. Била е вещица. Те всички това са искали. Затова са нарушили плана.
Тя се върна пак към изучаването на осеяната с корички кутия от пицата.
— Както и да е, тя се изправила срещу Крейн. Той не се съгласил с нея за начина, по който било най-добре да подчинят дааеман, който довели. Майка ми беше ядосана, затова минала през портала, мислейки, че от другата страна ще открие Атрика и ще го направи по своя начин.
Адам не можеше да отговори.
Той стана и направи едно кръгче из стаята, преди да успее да проговори.
— Затова взела шестгодишната си дъщеря от градината, където си играела, и минала през извънземен портал, без да знае какво ще се случи от другата страна?
Гняв се надигаше под повърхността на кожата му. Хиляди пламъчета. Покровителството към Клеър, дори двадесет и пет години по-късно, се засили.
Докато на него са му сваляли помощните колела и е имал партита за рожден ден в „Чък И. Чийз“, майката на Клеър е била заета да я отвежда далеч от всеки и всичко познато. Без да споменаваме съзнателното излагане на дъщеря й на опасност — право в ръцете на демоните.
Клеър вдигна глава, покровителствен гняв, подобен на неговия, пресичаше хубавите й черти. Тя отвори уста да отвърне и той вдигна ръка.
— Добре, съжалявам. Знам. Обичала си майка си.
— Така е.
Разбира се, че бе. Майка й е била единственото човешко същество — аемон — през цялото съществуване на Клеър.
Той прокара ръка през косата си и отчаяно се опита да овладее емоциите си. Адам нямаше представа защо Клеър толкова често го караше да губи контрол над тях.
— Какво стана, когато пристигнахте? Тя изобщо откри ли Атрика?
— Не, слава на Домовете. Ру ни откри първи. Бе готов да ни убие, защото разбра, че майка ми е дошла, за да опита да се съюзи с Атрика. Вместо това, защото бяхме жени, той ни съжали.
— Но не ви е върнал обратно.
Тя поклати глава.
— Не. Той не вярваше на майка ми, че няма да създаде проблеми с вещерите. Мислех, че може да ме върне обратно след смъртта на майка ми, но дотогава бях станала твърде ценна за него.
— Богове, Клеър.
Тя сви рамене.
— Ти попита.
— Знаеш ли кой е баща ти? Имаш ли изобщо някакво семейство, което да познаваш тук?
Тя застина неподвижно.
— Дълго време подозирах, че баща ми е Уилям Крейн.
Адам отново бе безмълвен.
— Не знам със сигурност. Майка ми умря, когато бях на осем. Стана изведнъж. Болестта я победи за около седмица. Подозирах Крейн, защото често говореше за него. — Тя облиза устните си и гласът й стана по-тих. — И заради начина, по който говореше за него.
— Ако това е било вярно, Джак би бил твой полубрат. — Може би имаше някакви ДНК тестове, които можеха да направят, когато това свършеше… ако някога свършеше.
Тя вдигна поглед към него.
— Да, това не би ли било откачено?
Адам бе сигурен, че и Джак би помислил така.
15
Клеър изви треперещите си ръце под себе си върху леглото. Никога преди не бе говорила с някого за това. Със сигурност не бе изговаряла гласно подозренията си, че Уилям Крейн бе неин баща. Нещо в Адам я караше да се открие, нещо в него я караше да му се довери.
Време бе да започне да се доверява на някого.
Във всеки случай бе приятно. Сякаш бе смазала старо, ръждясало резе на кутия, съдържаща пазената в тайна част от самата нея. Сега вече можеше да я отвори по-лесно и да сподели съдържанието ако поиска.
Тя наблюдаваше как Адам изхвърли кутията от пица и приготви леглото за лягане. Той свали блузата си, така че тя наблюдаваше с интерес как мускулите му помръдват, когато той се движи.
Адам изглеждаше дълбоко замислен за това, което му бе казала, и не забеляза, че тя го зяпа. Макар че знаеше, че е великолепен. Адам бе мъж, който разбираше ефекта, който имаше върху жените и напълно се възползваше от него.
Е, с всички жени, освен с нея.
Той вдигна поглед към нея.
— Предполагам, че тази нощ ще споделим леглото?
По дяволите. Звучеше примирен.
Клеър отмести поглед от него.
— Да.
— Нямаме четки за зъби, нямаме с какво да спим, освен с дрехите си. Предвид ситуацията, че не знаем дали Атрика ще ни проследят до тук, вероятно трябва да спим напълно облечени. — Той разпери ръце. — Не знаем дали няма да се появят посред нощ. Не искаме да ни хванат със свалени гащи. Буквално.
Тя въздъхна.
— Виж, Адам. Мога да се грижа за себе си. Както продължавам да изтъквам, аз съм по-силна магически от теб или от Тео. Имам нужда по-скоро да ме напътствате за живота тук, не толкова да ме защитавате от Атрика. Домове, достатъчно силна съм да го сторя сама. Както и да е, нямам проблем със спането в колата…
Адам се озова пред нея за едно мигване време. Издърпа я на крака.
— Оставаш в тази стая. С мен. Тази нощ. Не ми пробутвай глупости от рода на това, че не мога да те защитя. — Той направи пауза и устните му трепнаха. — Това обижда мъжката ми арогантност и предизвиква мъжествеността ми.
— Адам…
Следата от развеселеност избледня.
— Не. Сериозно, Клеър. Без майтап.
Тя се постара да не потрепери при допира на ръцете му, които сега бяха отпуснати на кръста й.
— Докосваш ме с такава неохота. — Клеър се опита всячески да не издаде нотката на болка в гласа си, но не успя съвсем. — Мислех, че ще ти спестя усилията.
Той отмести поглед и изруга под нос.
— Клеър, убиваш ме. Знаеш ли го? Тотално ме убиваш, мамка му…
Той я целуна.
Устата му се спусна върху нейната с такава жар и притежание, че я остави без дъх. Той не склони устните й да се разтворят, той го наложи. Първият допир на езика му до нейния бе като факел и изпрати разтърсващи тръпки на сексуална нужда през тялото й. Той превзе устата й, всеки инч от нея. С тази целувка, той накара всички въпроси относно желанието му да изчезнат.
Адам я бутна назад върху леглото и я последва надолу, продължавайки да я целува. Извиси се над тялото й, плъзвайки ръка под подгъва на блузата й и нагоре, за да обхване с ръка гърдата й през плата на сутиена й. Тя простена в устата му.
— Клеър, искам те. И този път ще те взема, мамка му.
— Най-накрая — прошепна тя срещу устата му и после захапа долната му устна. — И аз те искам.
Той потрепери и отвърна на захапването.
— Нямам презерватив.
— Аз съм земна магьосница в същността си и съм доста добре запозната с ритъма на тялото си. Няма да забременея тази нощ.
Той разтвори бедрата й с коляно и притисна пениса си към нея през дрехите.
— Предполагам, че в крайна сметка няма да останем напълно облечени.
— Може да е опасно, когато заспим.
Той придърпа долната й устна между зъбите си.
— Не мисля, че ще спим особено много — провлачи той с меден глас. Плъзна ръка към колана на панталоните й и ги разкопча. — Да се отървем от тези. — Адам ги смъкна от нея за миг.
Тя целуваше гърдите му, докато той издърпваше блузата нагоре и над главата й, оставяйки я само по сутиен и бикини.
Ръцете й се плъзгаха по кожата му, докато го събличаше — по раменете и надолу по ръцете му — гъвкава стомана, плътно обвита с кадифе. Малко по малко, дрехите му паднаха на пода, разкривайки предизвикващите слюноотделяне гърди, тесния му ханш и — най-накрая — дългия му, дебел пенис.
Беше прекрасен.
Клеър обви ръка около основата му и го помилва нагоре, прокарвайки пръсти по всяка възхитителна вена нагоре до гладката главичка. Адам трепна и простена срещу устата й, придърпвайки долната й устна между зъбите си.
Притискайки я надолу, Адам се намести над нея върху леглото и целуна устата й, линията на челюстта й и чувствителното място точно под ухото й. След това се спусна към извивката на гърдата й.
Клеър изви гръб и дъхът й излезе със свистене. Пръстите й се свиха в късите кичури на косата му, когато той издърпа сутиена й достатъчно надолу, за да прокара език по зърното й. Тръпки от удоволствие преминаха през нея, докато той щателно изучаваше връхчето — всяка извивка, всяка гънка. Краката й се затвориха около ханша му и той се намести срещу нея, докато правеше същото и с другото й зърно.
Това, което той правеше, възбуждаше цялото й тяло, замъгляваше ума й с желание. Целият й свят бяха ръцете му по кожата й, устните му, спускащи се по корема й, хапейки със зъби по пътя си надолу.
Пет малки пламъчета топлина пламнаха срещу кожата й — две от всяка страна на ханша й, две на раменете й и едно между гърдите й. Погледна надолу и видя, че е свалил сутиена и бикините й, контролирайки изблика на огъня.
Той гризна извивката на талията й.
— Ще ти купя цял нов гардероб утре, ако поискаш. — Погледът му трепна към голите й гърди и гласът му премина към уважителен тон. — Богове, толкова си красива, Клеър. — Разтваряйки бедрата й с коляно, той спусна глава до вътрешната страна на бедрото й и положи целувка високо на крака й. — А вкусът ти е толкова хубав, че не мога да устоя.
— Адам! — изскимтя тя, когато горещата му уста се затвори върху нея. Това бе единствената дума, която щеше да е в състояние да изрече за известно време.
Той лиза клитора й, докато тя вече не можеше да вижда ясно, докато натискът на оргазма я караше да се извива върху леглото. И все пак той не я остави да премине ръба. С умелия си език, той я държеше уловена в прекрасното място точно преди оргазма. Клеър раздвижи ханша си, опитвайки се всячески да не го умолява. Така или иначе не бе сигурна, че ще може да формулира думите.
Адам плъзна един пръст в нея, след това добави още един. Бавно. Методично. Дяволски. Започна да ги движи.
Насъбраната, възпирана енергия на оргазма избухна в нея. Клеър стисна одеялата в юмруци и извика, когато оргазмът премина през нея. Адам я преведе през него, удължавайки го, докато тялото на Клеър не се отпусна сякаш бе останало без кости и коленете й не омекнаха.
Адам се изкачи нагоре по тялото й и откри устата й, целувайки я дълбоко. Коляното му се плъзна между бедрата й и ги разтвори, ханшът му се настани между разтворените й крака сякаш са били предназначени да си паснат. Главичката на пениса му се притисна в отвора на влагалището й и тя завъртя ханша си, опитвайки се да го вкара вътре.
— Спокойно, Клеър — прошепна той срещу устните й. Той се взря в очите й. — Имаме цяла нощ. — Задържайки погледа й, той хвана китките й и ги притисна върху матрака от двете й страни.
Точно като в съня й.
— От много време го чакам, Адам — промърмори тя.
Той задържа неподвижно погледа й, изражението му бе сериозно. Мрачни емоции се раздвижиха в очите му, но тялото му бе напрегнато от похот — желание — за нея.
— Какво не е наред? — попита тя, мръщейки се.
Адам раздвижи ханша си, едновременно с това събирайки китките й, и вкара широката главичка на пениса си в нея.
Очите на Клеър се разшириха. Много време бе минало откакто за последно бе имала мъж в себе си. Фактът, че той задържа погледа й докато проникваше в нея, направи момента много по-интимен. Мускулите й се разтегнаха, докато той навлизаше бавно — инч след поразителен инч. Дъхът й секна, когато той го вкара целия. Чувстваше се обладана от него, изпълнена от него… и й хареса.
— Клеър — промърмори той.
Името й прозвуча толкова изпълнено с емоции, че веднага я изтръгна от чувствеността на преживяването и в гърлото й заседна буца.
Никога, никога не бе имало мъж, който да я беше гледал така, както я гледаше Адам. Никога не бе имало мъж, нито дори Тай, който да изрича името й, сякаш тя бе центърът на всичко. Сълзи опариха очите й.
И тогава Адам започна да се движи.
Пръстите й се свиха около раменете му, когато той спусна глава и целуна устата й, а после челюстта и шията й. Докато се движеше на тласъци в нея, позволявайки й да почувства всеки прекрасен инч на пениса му от основата до върха, тя остави ръцете си да проследят гърба му, талията и великолепната извивка на задника му.
Когато накрая тя свърши за втори път, Адам също го направи. Удоволствието заля и двама им, а Адам шепнеше името й отново и отново във влажната извивка на врата й.
Те лежаха преплетени на леглото, дишайки тежко известно време, преди Адам да се обърне настрани и да я притисне към себе си. Той прокара пръсти надолу по ръката й и по гърдата й, карайки я да потрепери от наслада и зърната й да настръхнат.
— Продължавам да те сънувам, Клеър. Мокри сънища. Богове, никога не съм имал такива сънища, дори не и в нощите на изпълненото си с хормони юношество.
Тя се обърна по гръб. Той правеше лениви кръгове по корема й.
— Това е странно. И аз имах мокри сънища за теб.
Обикалящите му пръсти спряха, след това отново подновиха обиколките.
— Това е странно. Какво точно сънува?
Тя облиза устните си и усети как бузите й пламват.
— Доста еротични са. Сигурен ли си, че искаш да знаеш?
— Дали не искам да чуя за еротичните сънища, които си имала за мен? — Той се подсмихна тихо и дрезгаво и се премести обратно към зърното й, дразнейки го с върха на пръста си. — Наистина трябва да ме опознаеш по-добре.
— Добре, ще ти кажа. — Тя затвори очи и въздъхна, наслаждавайки се на играта на пръстите по тялото й. — Първата нощ, когато спах в стаята ти, сънувах, че ме караш да свърша с устните и езика ти. Засмука клитора ми, докато закрещях името ти, после се качи върху мен и задържа китките ми, докато ме взимаше. Точно както направи току-що.
— Ммм… харесвам този сън. Какво друго?
— Друга нощ, докато бяхме в къщата на Крокус Хил, сънувах, че те поемам в устата си. Изучавах те с езика си и беше поразително. Прокарвах език нагоре и надолу по члена ти и исках да те накарам да свършиш, но вместо това ти ме преобърна по корем и навлезе в мен отзад.
Ръката му се плъзна надолу по корема й и между бедрата й, докато тя говореше. Там той изтъка заклинание на тъмна еротична магия, която ускори дишането й. Възглавничката на пръста му погали клитора й, карайки го още веднъж да се събуди за живот от удоволствие.
— Ъм… — Тя пое по пътя на изгубената си мисъл. — Можех да почувствам гърдите ти до гърба ми и ти ме притисна долу… ох… върху матрака с тялото си, докато се движеше в мен. Плъзна ръката си между тялото ми и леглото, за да ме галиш…
— Да галя клитора ти? — измърка той. — Имаш предвид като това, което правя сега.
— Ъ, да.
— И какво стана после?
Тя облиза устните си.
— Свърших. Свърших в съня си.
— А сега, Клеър? Ще свършиш ли сега?
Тя го направи. Оргазмът премина през нея бавно и леко, красиво и нежно, за разлика от двете експлозии от преди това. Гърбът й се изви от очарованието му. Адам затвори устата й със своята и погълна всяка въздишка и стон, която тя издаде — гладен за тях.
Клеър се сви до тялото му, щом приключи, и затвори очи, изтощението я бе обхванало.
— И аз имах същите сънища, Клеър.
Тя вдигна глава.
— Какво?
— Съвсем същите сънища, дори се хващам на бас, че е било в същите нощи. Вероятно по същото време.
— Как?
Адам сви рамо.
— Това е въпрос за Мика.
— Магия. — Тя целуна рамото му. — Трябва да е магия. Някакъв вид психическо сливане. Може би въздушната ми магия ти реагира в сънищата ми.
Адам я притисна по-близо.
— Скъпа, всичко в теб е магия.
Клеър се събуди сутринта от връщането на Адам в хотелската стая. Между зъбите му имаше бяла торба от пекарницата. В едната си ръка носеше няколко найлонови пазарски торбички, а в другата държеше картонена поставка с две чаши кафе. Той остави всичко на масата.
— Взех ти малко ново бельо.
Тя се изправи до седнало положение, оставяйки одеялата да се свлекат. Клеър прикри усмивката си на начина, по който погледът на Адам гладно обходи голите й гърди.
— И кафе.
Той вдигна бялата торбичка.
— И понички. Сметнах, че ще дойдат добре след пицата, която изядохме снощи. Трябва да се уверим, че всичките четири хранителни групи присъстват в диетата ни — мазнини, захар, въглехидрати и кофеин.
Тя се усмихна.
— Отлично.
Адам отиде до банята, издърпвайки блузата през главата си по пътя.
— Ще нападна душа. Кажи ми взел ли съм правилните неща. — Той изчезна през вратата.
Клеър се втренчи в затворената врата. Маската на Адам си беше здраво на мястото тази сутрин. Сега можеше лесно да я разпознае. Нещо го тревожеше, но не искаше тя да види какво бе то.
Човекът показваше емоциите си открито, но не мислеше, че го прави. Адам очевидно мислеше, че маската му е съвършена, без пукнатини. И вероятно бе успял през цялото това време да крие себе си и чувствата си от приятелите си магьосници.
Но тя можеше да усети мрака в него и да го види в очите му. Виждаше ги на лицето му в моментите на непредпазливост и можеше да ги чуе в гласа му. Адам пазеше тайни, които не искаше никой да знае.
Тя се измъкна от леглото и прерови торбите. Беше й купил няколко ката дрехи, не само бельо — няколко чифта дънки, няколко пуловера, няколко ризи и малко чорапи. Имаше три комплекта меки, гладки пижами, плюс различни дреболии — четка за зъби, паста за зъби, шампоан и прочие.
Също така бе купил много бикини и няколко сутиена, целите в коприна и дантела, женствени като онези, които бе избрала през първия ден, когато ходиха на пазар.
Дали разбираше нуждата й да усеща такива меки, момичешки дрехи върху кожата си? След толкова много години на практичното сиво бельо на Атрика, нищожните парченца, които носеха жените тук, изглеждаха направо упадъчно-красиви. Или може би Адам просто бе мъж и мислеше само за това, което искаше да види на нея. Клеър можеше да се надява на първото. Адам бе достатъчно проницателен.
Тя натъпка дрехите обратно в торбата. Домове, мислеше прекалено много за Адам и намеренията му спрямо нея. При настоящите обстоятелства, такива лекомислени постъпки едва ли бяха от значение. Защо изобщо се чудеше за това? Имаше демонично оръжие в себе си и двама Атрика по петите.
Оставяйки пазарската чанта настрана, тя извади поничка, която да изяде и да изпие кафето си, докато Адам приключеше с банята. Поничката бе толкова хубава, че за момент си помисли, че е изгубила съзнание.
След няколко минути Адам излезе, с хавлия около кръста си. Той се спря на вратата, с гребен, наполовина прекаран през косата си.
— Клеър, ако седиш в гола в хотелската стая, не мога да съм отговорен за това, което може да направя.
Клеър остави чашата с кафето си върху масата и стана.
— О, надявам се. — Задържайки погледа си върху него, тя взе торбата с дрехите и дреболиите, бавно мина покрай него, влезе в банята и затвори вратата.
На Адам му отне точно пет секунди да я последва.
Той я улови за ръката и я притисна към плота в банята, с лице към огледалото, и я прикова с ръцете си от двете страни.
Срещна погледа й в отражението.
— Това прозвуча като предизвикателство.
Устните й се извиха в толкова палава усмивка, че за момент се зачуди коя ли беше жената в огледалото.
— Даваш ми да вкуся от всичко, което ми е липсвало през изминалите пет години, Адам. — Лукавата й усмивка се разшири. — Можеш ли да ме обвиниш, че искам още помощ?
Адам плъзна ръце нагоре по тялото й, за да обхване гърдите й. Тя наблюдаваше в огледалото как сръчните му пръсти закачаха и дразнеха всяко зърно, докато не ги втвърдиха. Дишането й се ускори, а интимните й части се сгорещиха. Причината беше в докосването му.
Докосването на Адам караше цялото й тяло да желае. Неговото действие предизвикваше нейната реакция.
Все още държейки едната й гърда, той прокара другата си ръка надолу по плътта й и между краката й. С разширени очи, тя наблюдаваше в отражението на огледалото как той милва интимните й части. Голямата му ръка се движеше толкова нежно, толкова бавно. Само за да й достави удоволствие. Нежното, отдадено действие изглеждаше в такова несъответствие с предмишницата и горната част на ръката му, които бяха мускулести и силни — създадени да бъдат оръжие, но сега даряващи нежно еротично удоволствие.
Очите й се затвориха, пърхайки с мигли, и главата й се отпусна назад при вече познатата омара на похот, която започваше да обхваща ума й.
— Не — грубо нареди той. — Гледай ме как те докосвам, Клеър. Гледай.
Тя отново отвори очи и се фокусира върху ръката му между бедрата си. Напрежението от наближаващия оргазъм нарастваше, докато тя наблюдаваше как той плъзва пръст в нея и притиска ръка към клитора й, докато се движеше навътре и навън. Той я задържа плътно до голия си гръден кош, другата му ръка бе около гърдата й, а пръстите му си играеха със зърното й.
Бузите на Клеър пламнаха и устните й се разтвориха. Очите й бяха притворени, замечтани, а косата й лежеше върху раменете в безпорядък. Тялото й се напрегна, когато достигна максималния праг на издръжливостта и оргазмът я заля. Коленете на Клеър омекнаха, когато свърши, и тя сграбчи ръба на плота с треперещи пръсти.
Той я обърна за един удар на сърцето и я вдигна върху плота. Адам дръпна рязко хавлията си и плъзна задника й до самия ръб. После, поставяйки пениса си на входа на влагалището й и преплитайки пръсти в косата от двете страни на главата й, го вкара до основата. Мускулите на корема му се движеха с продължителния, спокоен тласък.
Зад него също имаше огледало, което се простираше от пода до тавана. В него тя наблюдаваше запленено как задните му части и мускулите на прасците и бедрата му се движат, докато той вкарваше пениса си дълбоко в нея. Краката й, по-светли от неговите, бяха широко разтворени и висяха от всяка страна на тесния му ханш.
Клеър въздъхна при прекрасното разтягане на мускулите й и се размърда малко на плота. Той спусна ръце на кръста й и я задържа неподвижно, докато се движеше в нея.
Тя обви ръце около врата му и той наведе глава, за да засмуче едно от зърната й. Ръцете му скитаха по тялото й, заедно с устните, езика и зъбите му. Човекът обичаше да използва устата си, винаги хапейки нежно. Винаги целувайки, винаги лижейки. Всяко прокарване на устните му оставяше след себе си огнена следа.
Той зарови лицето си в извивката на врата й.
— Богове, красива си, Клеър. Толкова хубава. И чувството е толкова прекрасно. — Той направи пауза. — Всякак. Достатъчно прекрасно, за да разтопи сърцето ми.
Тя отново свърши първа, невероятно. Сякаш тялото й наваксваше за всичките пропилени години. После свърши той, шепнейки името й и целувайки линията на челюстта й, преди да покори устата й.
Той остана в нея, с ръце обвити около нея и заровено в къдриците й лице, дълго след като и двамата откриха блаженството.
16
Валеше. Не просто обикновен дъжд, а леденият, който вали през зимата. Продължителен ръмеж, който на моменти се превръщаше в истински порой. Студен почти вледенена влага. На моменти по време на пътуването, дъждът ограничаваше видимостта им и ги правеше малко неспокойни.
Разбира се, Адам беше неспокоен по други причини. Той не спираше да мисли за Клеър. Поддаде се на либидото си миналата нощ. Направи точно това, което се бе заклел, че няма да направи.
Откакто бе срещнал съпругата си, не се бе привързвал емоционално към жена. Отдаването на това привличане бе опозоряване паметта на Елиза, памет, на която Адам бе отдал живота си.
В началото, Адам бе сметнал, че ако се отдаде на изкушението веднъж ще се освободи. Той си начеса крастата и даде на Клеър това, което и тя искаше — едно от многото човешки преживявания, които й бяха липсвали.
В най-затънтеното кътче на съзнанието си, Адам знаеше, че това няма да проработи задълго. Неговото увлечение бе твърде силно за такова просто решение. Всички правила за обвързване бяха различни с тази жена. Дълбоко в себе си Адам знаеше, че ги използва като извинение да я докосва.
Беше докосвал цялото й тяло. Старателно. Многократно.
А на сутринта, я беше искал още по-силно.
След влизането й в банята, поканата в гласа й и полюшването на бедрата й — Клеър бързо се учеше да упражнява женската си съблазън — Адам бе стоял пред вратата и се бе борил със себе си за около 5 секунди преди да я последва.
Наистина не беше голяма битка.
На всичките му други срещи, откакто съпругата му бе починала, им липсваше по-дълбоко обвързване, такова каквото беше това с Клеър — здраво и жизнено. Тази дълбока връзка направи секса им толкова пълен и удовлетворителен — колкото беше с Елиза.
Но също така караше пулсиращата болезнена мъка, с която вече бе свикнал, да се върне отново към живота — караше Адам да пази сърцето си със зъби и нокти, както кучето — сочен кокал. След преживяното в банята, мъката прерасна в страдание.
Адам не знаеше какво е това привличане към Клеър. Феромони? Някакво дълго потискано чувство? Връзка на метафизично ниво? Адам нямаше и представа, просто искаше да спре.
Искаше му се да може да се отдалечи за малко от нея, да се опита да го прекъсне. Но мисълта да бъде далеч от нея му причиняваше някаква пареща и неприятна болка в гърдите.
Господи, определено беше прецакан.
Мамка му, имаше нужда от цигара или питие.
Те пътуваха през дъждовната сутрин, отправяйки се на юг. Адам и Тео бяха решили да направят голяма обиколка около Чикаго. Всеки ден се местеха на различно място, но достатъчно близо до Сборището, така че ако трябва да се върнат, да го направят за по-малко от 10 часа. Чарджърът беше точно за тази задача — лъскав, здрав и бърз, ръмжеше под тях, гумите му бяха стабилни по хлъзгавия и неравен път.
В следобедните часове спряха в един ресторант, в малък град край границата на Мисури. Докато Тео отиваше в съседната книжарница, за да си купи вестник, Адам последва Клеър вътре и седна.
Тя изучаваше менюто пред нея, а дългите й мигли хвърляха сянка на прасковено-сметановата й кожа. Една къдрица падаше свободно върху пуловера й. Тя не носеше никакъв грим и косата й беше пусната свободно. Клеър беше честна и искрена, както външно, така и по душа — това, което виждаш, беше това, което получаваш.
Тя не беше негов тип. Ни най-малко не беше като Елиза, която бе перфектна през цялото време и далеч от неговата доживотно облечена в син полиестер работническа класа.
И все пак Адам още усещаше аромата на Клеър — на изкусително чуждоземно цвете, носещ се от косата и кожата й. Той все още имаше усещането за нея по върховете на пръстите си, върху тялото и около пениса си.
Той искаше повече.
Тръпката за Адам, винаги бе била в преследването. Не че повечето жени трябваше да ги преследва дълго. Той се уверяваше, че жените, които избира, искат да бъдат хванати… и да бъдат пуснати. Дори така, обикновено, когато вече ги бе имал веднъж, увлечението му към тях приключваше. Както се казва: винаги искаш това, което не можеш да имаш. Веднъж щом го бе имал, всичко приключваше. Очарованието изчезваше.
Изабел би казала, че това е грубо от негова страна и може би беше. Той винаги се стараеше да не наранява женското сърце. Внимателно подбираше жени, които имаха същите интереси във връзките като него — секс, компания за кратко време, приятелство. Любовта никога не беше на дневен ред. Привързаността беше строго забранена. Истински чувства? Дума да не става.
Човекът Адам, който той представляваше преди смъртта на Елиза, никога не бе желал подобни глупости. Двамата с неговата съпруга довършваха изреченията си един на друг. Заедно те бяха щастливи във всеки един ден от живота си. Споделяха си всичко. Елиза беше неговата друга половина.
Но след това тя си отиде и умря. Той беше виновен. И всичко се промени.
Тогава как стана така, че тази жена Клеър, успя да влезе под кожата му? Тя беше като някаква сладка дрога, която той веднъж беше опитал и вече се нуждаеше от ежедневни дози. Адам бе имал много жени и все пак реакцията на Клеър в леглото — толкова честно, толкова изненадващо нежно и много, много еротично — бе невъобразимо възбуждаща.
И не само сексуалността й го привличаше. Харесваше му начина, по който се отваряше като цвете към света. Докато в началото беше толкова несигурна и студена, то сега с всеки изминал ден тя разцъфваше за възможностите около нея. Намери мястото си на Земята, въпреки настоящите обстоятелства.
Всеки ден тя все повече се превръщаше в човека, който всъщност беше, въпреки че цял живот е била принудена да го потиска.
Харесваше му начина, по които тя се смее и му се искаше да го прави по-често. Адам искаше той да е причината, поради която тя се смее, искаше да е този, който тя гледа с блеснали очи — докато радостта й се разлива.
Той обичаше и начина, по който къдриците й лежаха на раменете, на наситено тъмното спрямо бледата кожа. Това го очароваше, караше го да иска да зарови ръцете си в косата й и да я придърпа за целувка. Зъбите й, малко криви отпред, той мислеше за пленителни. Искаше да проследи това малко несъвършенство с върха на езика си. Пръстите му се свиха да погалят нежната й кожа, навсякъде където виждаше изложени големи количества от нея. Той обичаше да я милва с устни.
Всъщност точно сега, когато тя наклони главата си настрани и косата й се отмести, показвайки гърлото й така… пениса му се втвърди. Той бе проучил всеки един разкошен сантиметър от кожата й, спомняше си колко нежна бе под зъбите му, докато в желанието си той й даваше най-леките и сладки ухапвания.
Клеър погледна нагоре.
— Адам?
— Хмм?
— Пак ме гледаш по онзи начин.
— Кой начин?
— Взрял си се в мен с полупритворени очи, все едно искаш да ме погълнеш с поглед.
Адам се наведе напред.
— Това е точно така.
Тя потрепери леко и Адам прикри удоволствието, преминало през тялото му в отговор.
Клеър погледна към менюто.
— Реши ли вече какво ще поръчаш?
— Не. Бях твърде зает да те гледам.
Тя се извърна към него и леко се усмихна. Изчервявайки се, тя започна да изучава съсредоточено менюто.
Тео се появи с дебел вестник в ръка, той се плъзна в сепарето, седна до Клеър и погледна към менюто.
Сервитьорката дойде и им взе поръчката. Тео се облегна и отвори вестника пред него. Тримата четяха в тишина, докато чакаха храната им да бъде приготвена — тишина като на бдение.
Не намериха нищо. Имаше много убийства, няколко пожара, кражби и дори корупция, част, от която даже не беше политическа, но нищо за масовото убийство на 10 човека, което може да бъде обозначено като демонско дело.
Всеки от тях затвори своята страна на вестника с известно облекчение и все пак… къде бяха те? Ако бяха успели да избягат, 10-те магьосника изпратени да ги пресрещнат, би трябвало да дадат знак, че са живи. Този факт тревожеше ума на Адам, настръхвайки от страх. Беше въпрос на време преди те да научат какво се бе случило на магьосниците от Сборището. Не би било нещо розово и сладко.
Храната дойде и Адам имаше удоволствието да гледа как Клеър яде за пръв път чийзбургер и пържени картофи, а очевидно, по възторга изписан на лицето й, това беше едно чувствено преживяване за нея. В един момент щеше да се наложи да поговорят за холестерола, но за момента възнамеряваше да я остави да се наслади на всички кулинарни изкушения на Земята, от които тя искаше да опита.
— Адам ми каза, че някога си бил отвлечен от Дъскоф, Тео — започна Клеър между хапките.
Адам почти се задави с неговия бургер. Тя не бе научила много за социалното общуване и за четенето на езика на тялото. Тази тема подхваната в присъствието на Тео бе като да хвърлиш граната с дръпнат фитил.
Тео постави сандвича в чинията си и стрелна Адам с тъмен и намръщен поглед, преди да погледне Клеър.
— Да, когато бях тийнейджър, те ме бяха хванали за известно време.
Тя постави полуизядения си бургер в чинията и го погледна изучавайки го.
— Мислели са, че биха могли да те… поробят? — очите й блестяха с неприкрит интерес.
— Те са го правили и преди. Имаха въздушен магьосник за известно време. Името му бе Маркъс. Бяха го отвлекли млад, докато той не беше достатъчно силен, те бяха в състояние да го контролират. Държаха го дрогиран през повечето време. Въздушните магьосници са много търсени, дори и по-слабите, защото могат да чуят неща на далечно разстояние. Дъскоф се опитват да ги отвличат постоянно.
— Но ти си земен магьосник. Те са най-често срещани, нали?
— Такъв е да — намеси се Адам, — но можеш да усетиш колко силна е магията на Тео, нали?
Клеър погледна към Тео.
— Значи затова са те искали? Да те манипулират и пречупят, за да могат да те използват в своя полза. — Тя млъкна замислено. — Да те усъвършенстват като инструмент или оръжие.
Тео се втренчи в нея за дълго преди да отговори. Когато най-накрая го направи, тонът му бе толкова нежен, какъвто Адам никога не бе чувал от него.
— Да, като теб, Клеър, нали? Това е, което Итрай направиха с теб.
Тя стиска ръцете си в скута.
— Да, но вместо като инструмент или оръжие, аз бях куриоз, един експеримент за тях.
Леле, нима те имаха напредък? Тя използваше минало време за първи път говорейки за Итрай с ужас в гласа.
— Може би Итрай не са толкова различни от вещерите. Аз бях късметлия да имам Сборището да ме подкрепи. — Тео посочи с брадичката си към Адам. — Той все още не беше в Сборището тогава, но ако беше иначе, аз знам, че щеше да дойде след мен. Хубаво е да има хора в живота ти, на които да може да разчиташ, на които да можеш да се довериш.
Това бе повече, отколкото Адам някога бе чувал от Тео да казва за отвличането си.
Клеър гледа в чинията си за няколко минути, след което се извини, за да отиде до тоалетната. Адам я гледаше, докато изчезва надолу по коридора. Дали тя си мислеше за това, че няма никой, който да я подкрепя, няма на кой да се довери?
Тя имаше, но не го знаеше. Не съвсем. Все още не.
Адам изгледа Тео през масата.
— Ти я харесваш.
— Да, така е. — Тео го погледна и сви рамене. — Защо звучиш изненадан?
— Не мислех, че харесваш някого.
— Обикновено, не. — Тео отхапа от едно картофче.
Клеър излезе от тоалетната и спря до малък телевизор, монтиран зад бара на ресторанта. Звукът бе прекалено слаб, за да го чуе Адам, но каквото и да бе, я накара да настръхне. Тя обви ръце около себе си.
Сервитьорката дойде с кана кафе и напълни чашата на Адам. По-възрастната жена поклати глава и погледна към Клеър, която все още стоеше прикована пред телевизора.
— Чухте ли за ужасната трагедия? Никога не съм си мислела, че ще доживея да видя такова ужасно нещо да се случи по тези места.
Тео погледна към Адам.
— Какво искаш да кажеш?
Тя стоеше с лакът подпрян на кръста, балансирайки каната с кафе.
— Започна вчера в Сейнт Пол. Там намериха първото тяло. — Тя поклати глава. — Убийство като от филм на ужасите. Открили са друго тяло тази сутрин до Еймс, Айова, от тази страна на магистралата, престъплението е извършено по същия начин.
Тя махна към вратата на ресторанта и към пътя, който минаваше покрай него.
— Същият, по който минавам за работа всеки ден.
— Знаят ли нещо за жертвите? — попита Адам. Гласът му звучеше дрезгаво и малко неуверено. Пръстите му бяха замръзнали, всичкият огън се бе оттеглил от тях.
— От района на Чикаго — мъж и жена. Полицията мисли, че става дума за сериен убиец. — Тя поклати глава. — Бъдете внимателни по тези места.
Сервитьорката се отдалечи.
Тео се втренчи в него, устните му бяха стиснати в мрачна гримаса. Зараждащата се ярост замъгли очите му с магия — потъмняваше ги в дълбоко, земно кафяви. Погледът му бе като сеещо смърт торнадо.
— Тя каза, че е една жена, но не знаем дали това е Ингрид или не — каза Адам накрая.
— Няма значение кой е, те всички са приятели. Проклятие.
И все пак имаше значение. Адам можеше да го види в очите на Тео. Един нормален човек не можеше да спи с някого и да не трепне, когато чуе, че той може да е мъртъв. Дори Тео не бе толкова студен.
— Дали е съобщение или магия? — попита Тео. — Дали използват магьосниците за някакъв вид проследяващо заклинание? Или те знаят къде сме и оставят зловещо послание, за да ни го съобщят?
— Имам чувството, че е и двете. Адам извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата. — Така или иначе е по-добре да тръгваме. — Той стана.
Клеър вървеше към тях с бледо лице.
— Трябва да ви кажа…
— Знаем. — Адам я дръпна към себе си, желаейки да я защити от всичко. — Сервитьорката ни каза. Трябва да се махнем оттук. — Той се обърна и тръгна към вратата, дърпайки я след себе си.
— Не!
Адам спря и се обърна.
Клеър поклати глава.
— Няма да бягам повече. Атрика сигурно използват аеманите за заклинание. Това означава, че другите може все още да са живи. Трябва да се опитаме да ги спасим.
— Да, и аз подозирах същото. И на мен ми омръзна да бягам, Клеър.
— Това е капан — каза Тео, стоейки прав. — Използват ги за примамка.
Адам потърка брадичката си, обмисляйки стратегически план на действие.
— Знам. Време е да направим нашия ход.
Той се завъртя на пети и излезе от ресторанта.
17
Адам хвърли поглед към Тео и пъхна ръце в джобовете на дънките си.
— Като магьосник не се чувствам добре да пазарувам на място, наречено Салем, дори и да е в Мисури.
Клеър трябваше да се замисли за момент, преди да разбере препратката към Салем, Масачузетс, и гоненията на магьосниците. Това бе част от обучението й, затънтено в дълбините на мозъка й.
Често се чувстваше една стъпка след останалите. В колата, между Еймс, Айова, и ресторанта в Мисури, където получиха лошите новини, той и Тео бяха говорили за нещо, наречено Слинки8 и я бяха объркали за цял половин час.
Заеха позицията си във взета под наем хижа насред гората близо до Салем. Градът бе избран, защото имаше магазин, който предлагаше редки оръжия и антики. Тео бе открил това, когато търсеше магазини, които отговарят на нуждите им, чрез нещо наречено Гугъл, с който се свърза през малка електронна кутия, която наричаше PDA9.
Имаха достатъчно късмет, за да открият меката на колекционерите, магазин, който се гордееше с многото си медни оръжия. Адам бе възхитен от медния меч, който откри. Всички медни оръжия, които Тео и Адам бяха донесли от Сборището, бяха останали в къщата в Крокус Хил.
Веселото им пазаруване ги направи добре въоръжени, но Клеър знаеше, че ще се стигне до магии, а не до мечове или ножове.
След като не можеха да отидат при Атрика, щяха да оставят Атрика да дойдат при тях. Хижата в гората значеше, че щяха да могат да се бият свободно, без да привлекат вниманието на не-магьосниците.
— Мисля, че някак си е подходящо — заяви Тео, докато слагаха последните си покупки в колата. — Магьосниците винаги са изгаряни в Салем.
— Да бе, сега има и чувство за хумор — промърмори Адам.
От това, което знаеше Клеър за тъмната магия, която използваха Атрика, най-вероятно вече знаеха местонахождението им. Вероятно бяха използвали първите двама магьосника за някакво проследяващо заклинание. Тя вярваше, че Атрика ще оставят останалите магьосници живи, в случай че им потрябваха по-късно за кървава магия.
Надяваше се.
— Ще карат някакъв ван или голям джип. С тъмни стъкла, така че никой да не може да вижда вътре. — Тя им издаваше размишленията си върху ситуацията, докато работеха. — Ще държат магьосниците в стазис.
Тео се спря.
— Стазис?
— Всички дааеман имат отрова в кучешките си зъбите. Когато са убийствено яростни, зъбите се удължават. Като паяци са. Ухапват жертвата си и я обездвижват. В зависимост от силата на отровата, жертвата може да загуби контрола над част от възприятията си, но ще остане жива.
Адам извади храна от кафявата хартиена торба в кухнята.
— Бойл ухапа Изабел миналата година, точно преди да се опита да я убие.
Клеър потрепери.
— Да, могат да държат жертвите си в стазис дълго време с правилните дози отрова.
Адам се приближи до огромната камина, която изпълваше голяма част от дневната и запали цепениците с магия.
— Колко време могат да издържат на това, без това да доведе до негативни странични ефекти?
Тя сви рамене.
— На аемон. Нямам идея. Изабел е първата преживяла стазис, за която чувам. Итрай никога не са го прилагали върху мен, така че не знам.
Мобилният телефон на Адам извибрира и той го извади от задния си джоб.
— Здрасти, Томас.
Томас извика толкова силно, че Адам подскочи и дръпна телефона от ухото си.
— Да, знам — отговори Адам, — но рано или късно ще ни настигнат. Така поне имаме шанс да спасим останалите магьосници. — Той слуша известно време и после й хвърли поглед. — Подготвил съм я. И това съм подготвил. Да, да. — Той затвори телефона.
— Томас не е доволен от плана ни? — попита Тео.
— Не, но на този етап не виждам друг вариант, нито пък той. Ако продължим да бягаме, те ще продължат да ни преследват и да убиват магьосници, докато не ни стигнат. Плюс това, когато ни хванат, няма да имаме план и да сме готови за тях. Освен това да ме преследват наоколо не е типично за мен. Не съм беглец, а ти, Тео?
— Не.
— Не съм си го и помислял.
Адам се приближи и й подаде телефона.
— Мика ще се обади до няколко минути. Иска да отидеш на някое тихо място за разговора. Може да вземеш някоя от спалните, докато Тео и аз приключим с приготовленията.
— Добре. — Тя взе телефона от него и той я улови за китката, преднамерено милвайки вътрешната страна на ръката й с топлите си пръсти. Погледът му задържа нейния. В очите му имаше свят изпълнен с много емоции и неизказани думи.
В момента тя искаше единствено да намери легло или диван и да се сгуши в Адам. Той я караше да се чувства в безопасност, обичана, защитена… оценена. Искаше да изчезне светът, Атрика, всичко.
В точно този момент, тя искаше Адам с цялото си същество.
Тя се измъкна от хватката му с усилие.
— Благодаря. — Телефонът бе гладък и топъл от ръката на Адам. Тя влезе в една от двете спални до дневната и затвори вратата зад себе си.
Хижата бе луксозна. Според Адам я даваха под наем на богати хора, които обичаха да ходят на лов или на романтични почивки.
Беше ваканционно място, но тя с удоволствие би го направила свой дом, ако можеше. Жалко, че беше толкова хубаво, след като, с Атрика на път, вероятно щеше да бъде сериозно повредено.
Имаше две спални, и двете декорирани в тъмни, основни цветове. Претрупани мебели с много възглавнички и преметнати през тях одеяла бяха разпръснати в пространството. Тази спалня имаше голямо легло, дълъг, резбован скрин, множество ярки килимчета, покриващи дървения под. Дори имаше собствена баня.
Още щом седна на леглото, телефонът извибрира в ръката й.
— Ало?
От другия край имаше дълга пауза.
— Клеър? — попита плътен, тих глас от другата страна.
— Да?
— Такава чест е най-накрая да говоря с теб. — Пауза. Мъжът звучеше малко развълнуван. — Уау. Имам да те питам толкова неща, че не мога да избера кое да е първото.
Клеър се усмихна в телефонната слушалка. Гласът му трепереше от вълнение.
— Казаха ми, че си нещо като архивист на Сборището и изучаваш възможно най-много за Юдай и дааеманските видове.
— Ден и нощ. Това е моята мания. Аз съм ходещата енциклопедия на Сборището за всичко, което се отнася до демоните. Не знаехме много преди изпитанието с Еразъм Бойл миналата година. Оттогава основната ни информация наистина нарасна, но все още има много неща, които не знаем.
— Е, Мика, с удоволствие ще добавя към знанията ти каквото поискаш.
— Толкова ти благодаря. — Той въздъхна тежко. — Добре, нека подредя мислите си за момент. Обаждам се най-вече заради елиума. Останалото ще трябва да почака. Целта ни е да те опазим жива, а елиума — далеч от Атрика.
— Бих оценила това.
— През изминалата година, откакто Томас бе на Юдай и ние се мъчихме да го върнем обратно, аз събирах текстове. Много от тях са древни, книги с легенди и митове, които светът смята само за легенди и митове. Много неясни религиозни текстове. Сред текстовете, с които се сдобих, има един, наречен Дай Кодекс. В него намерих препратки за елиума. Какво представлява. Какво прави.
— Как да го измъкнем от мен? — Металическо отчаяние покри задната част на езика й при този въпрос.
Той не отговори за момент.
— Още работя върху това, Клеър.
Тя затвори очи в поражение.
— Но знаем повече за елиума, така че се приближаваме към целта.
Тя отвори очи.
— То е оръжие. Толкова знам. Адам го достигна и някак… го опита и то представлява елементите на Юдай.
— Демонска магия.
— Да.
— То е оръжие. Клеър, ти държиш магическо оръжие, достатъчно голямо за да унищожи всичката магия на Земята, а вероятно и на Юдай, ако се използва така. Може и да убива, изпращайки смърт на хиляди, ако се използва с такава цел.
Тя докосна костта между гърдите си — седалището на магията си — с върховете на треперещите си пръсти. На някакво ниво винаги го бе знаела. Тежестта му я притискаше отвътре. Смърт. Разрушение. Всичко това, криещо се вътре в нея. Резониращо като камертон в енергиите на Атрика.
Едното вместо другото.
— То е еквивалента на супер зареден електромагнитен заряд — продължи той. — Само в такъв случай би могъл да излъчи цялата магия на всички елементи. Освен това влияе негативно на всички елементи в радиуса на удара — земя, въздух, вода и огън. Светът ще бъде погълнат от абсолютен хаос, ако елиумът някога бъде разгърнат напълно.
— Караш го да звучи така, сякаш нося ядрена бомба.
— Така е. Особено за магьосниците и дааеманите, ти носиш ядрена бомба. Подозирам, че Итрай вероятно са използвали елиума като заплаха срещу Атрика. Вероятно самият Ру го е носел. Но Ру вероятно също така е разбирал и че макар Итрай да не използват елиума като нещо друго, освен прийом да принудят Атрика да се държат по определен начин, то Атрика не биха се поколебали да го разгърнат, за да вземат контрола над Юдай от враговете си.
— Затова, когато са проникнали вътре, той се е паникьосал и го е прехвърлил на мен.
Продължителната пауза накара стомаха на Клеър да се свие.
— Обикновен магьосник — обикновен аемон — не би бил способен да носи елиума, Клеър. Чудя се колко ли човъркане на магията ти през годините е била необходима, за да се постигне този резултат. — Той си пое бавно и продължително въздух. — Освен това се чудя дали ти е втълпявал идеята, че никой, нито дори Атрика, не би могъл да го извади.
Ръката й се стегна около телефона. Беше ли го направил Ру? Дали от деня, в който стана негова прислужница на крехката осемгодишна възраст, бе планирал да й предаде елиума, в случай че Атрика въстанат? Беше ли й позволявал да спи до него през всичките тези години от такива коравосърдечни намерения?
— Каза, че още търсиш дали може да го извадите от мен. — Гласът й бе едва доловим шепот.
— Така е. Клеър, така е. Всичко, което казах, е само теория. Не е доказано. Просто чувствам, че не мога да те държа в неведение относно възможностите.
— Оценявам го.
— Правя всичко по силите си да открия начин да извадим елиума от теб. Докато не отбележим някакъв прогрес на този фронт, може и да успееш да използваш елиума срещу Атрика.
Тя поклати глава, макар да знаеше, че той не може да я види.
— Всеки път, когато го докосна, ме кара да се чувствам зле.
— Остави Адам да ти помогне.
Тя се намръщи.
— Какво?
— Каза, че той е опитал елиума. Това е едно от специалните му умения. Всички имаме такива, нюанси на магията ни. Едно от тези на Адам е, че може да се докосва до хорската сила, да прави малки промени и да лекува. Ако работиш с него, той може и да ти помогне да приспособиш магията си към елиума и да преодолееш прилошаването. Щом направиш това, имайки предвид силата ти, не се и съмнявам, че ще можеш да го отприщваш и използваш.
— Добре, да кажем, че Адам ми помогне да преодолея прилошаването и успея да изтегля нишки от елиума, какво ще стане, ако изтегля твърде много? Ами ако взривя света?
Пауза. После той каза:
— Мда, не го прави.
Тя се засмя. Не можеше да се спре. Може би беше заради стреса. Изригна ирационално от нея, докато по лицето й не започнаха да се стичат сълзи. Вероятно не засили особено много вярата на Мика в нея.
— Виж, Клеър, не те познавам. Въпреки това, съдейки по това, което ми казаха за начина, по който Ру е оформял магията ти през годините, обзалагам се, че имаш едновременно контрола и способността да се справиш без проблем с елиума. Вероятно си единствената магьосница на земята, която може.
Тя се отрезви.
— Да се надяваме, че е така.
— Да, защото елиумът може да е единственото оръжие, което имаш срещу демоните, които те преследват. Освен това трябва да започнеш веднага. Няма време за губене.
Изобщо не беше като пускането на брояч за опита да контролира извънземна сила, която може да унищожи света.
Клеър спокойно си пое дъх.
— Благодаря ти за обаждането, Мика.
— За мен беше удоволствие да говоря с теб, Клеър. Ще се видим скоро в Сборището, сигурен съм.
На Клеър й се искаше да е толкова убедена.
Адам седеше на леглото, кръстосал крака, с лице към Клеър, дланите й почиваха леко върху неговите. Тя затвори очи и се отвори към него, позволявайки му да прокара нишка от магията си през нея.
В другата стая Тео продължаваше да наблюдава. Атрика можеха да се появят по всяко време, но Адам се стараеше да не прилага допълнителен натиск върху Клеър. Тя трябваше да е отпусната, за да извърши това.
Когато Адам бе докоснал елиума в къщата в Крокус Хил, той забеляза, че беше напълно небалансиран спрямо обикновената й сила. Не можеше да направи повече от това само да докосне елиума, но може би можеше да регулира магията на Клеър така, че да я приравни към него. Това можеше да премахне прилошаването й и да й позволи да работи с демонската магия.
Поне на теория.
— Добре, Клеър, влизам.
Тялото й застина и ръцете й трепнаха върху неговите почти незабележимо.
Той погали дланта й с палеца си и се постара гласът му да е успокояващ.
— Хей, скъпа, всичко е наред. Просто се отпусни.
Тя си пое въздух и се отпусна малко.
— Точно така. Сега затвори очи и ме пусни вътре.
Очите й се затвориха бавно и той изтегли нишка от сила от центъра на гърдите си. Този път бе по-лесно да открие път към нея, отколкото бе предния. Някак си, по някакъв начин, сега бе по-отворена към него.
Адам откри седалището на магията й и се изненада — за втори път — от силата и жизнеността й. Клеър бе могъща земна магьосница още преди Ру да я разчовърка. Сега бе олицетворение на магията. Той откри сърцевината на тази сила и я покри със собствената си сила, укротявайки я.
Тя отпусна контрола си над елиума съвсем леко. Това го накара да резонира навън като камертон, вибриращо срещу силата му през нишките, които елиумът бе увил около седалището на магията на Клеър. Държеше здраво магията й и усети как силата й се свива при резониращата вибрация на елиума по дължината на тези нишки.
Нивото на магията й бе толкова небалансирано спрямо елиума, че я караше да се отдръпне, усещайки заплахата в нея. Поне това бе теорията му.
Използвайки огнената си магия, той побутна седалището на магията й, принуждавайки силата й да нарасне и да се защити сама. Проработи. Естествените му инстинкти да лекува излязоха на преден план; всеки път, когато Клеър докоснеше елиума, той нагласяше силата й, използвайки различни сложни методи.
Ръцете й се стегнаха върху неговите. Адам отвори очи и видя, че тя гримасничеше.
— Клеър?
— Помагаш, Адам. Наистина. Обикновено досега щях да съм припаднала. Но… — Тя си пое разтреперано въздух. Лицето й бе бледо и челото й лъщеше от пот.
Паника се надигна в гърлото му.
— Спри, Клеър. Отпусни какъвто и захват да имаш върху елиума в момента.
— Не мога. — Тя поклати глава. — Трябва да се науча как да го контролирам.
— Да, но не и на такава висока цена. Прилошава ти.
Тя отново си пое дълбоко дъх и тялото й потрепери. Той не можеше да освободи силата й от опората, която й даваше, докато не се отдръпнеше напълно от елиума.
— Сякаш изсмуква живота ми.
— Пусни го. — Той изръмжа думите. — Уау, Клеър.
Той усети отпускането на леката хватка, която тя имаше върху елиума. Очите й се затвориха незабавно и тя се строполи назад върху леглото. Нишките от силата на Адам се върнаха рязко към него като ластик и той се озова над нея за миг, държейки я в ръцете си.
Тя лежеше, трепереща и студена. Повърхностното й дишане накара сърцето му да забие по-бързо в гърдите му.
— Клеър, можеш ли да му чуеш?
След малко тя кимна, облизвайки сухите си, пребледнели устни.
— Дай ми минутка.
Той погали косата й. Тя погъделичка носа му и той с благодарност вдиша аромата й.
— Изплаши ме, скъпа.
Тя се изсмя слабо.
— И себе си уплаших. — Преглътна с усилие. — Отне ми частици от живота ми.
— Не е — каза ожесточено Адам. Ако беше, щеше да му срита задника.
Той легна до нея, притискайки я до себе си — нейният гръб до гърдите му — и обви ръцете си около нея, опитвайки се да я стопли. Той издърпа нишка от силата си и я обви, но цялата топлина, която изливаше в нея, сякаш се изпаряваше.
Тя потрепери.
— Толкова е студено, толкова мъртво.
Думите й накараха ужас да пропълзи по гръбнака му. Той я задържа по-близо и увеличи количеството на топлината в прегръдката си. Тя потрепери още веднъж и застина неподвижна.
— Клеър? — Той се изправи до седнало положение, опитвайки се да види лицето й.
В отговор тя се завъртя по гръб, навдигна се и го целуна. Но не беше каква да е целувка. Това беше абсолютна „изчукай ме“ целувка с всички екстри.
Езикът й улови неговия, устата й бе наклонена и агресивно притисната към устните му. Тялото му отвърна мигновено. Това, което само преди броени мигове бе страх за нея, лесно се разтопи в страст.
— По дяволите, Клеър. Подлудяваш ме с такива целувки — прошепна той до устата й. — Спри. Играеш си с огъня.
— Зная. Опитвам се да запаля искра. — Тя огледа лицето му за момент. — Накарай ме отново да се почувствам жива, Адам.
Леле.
— Скъпа, колкото и да те искам, сега не е моментът. Нямаме представа кога може да се появят Атрика и…
Тя го целуна отново, прекъсвайки остатъка от изречението. Накрая допря чело до неговото.
— Именно.
Клеър захапа долната му устна и плъзна ръка между телата им, за да погали вече твърдия му пенис.
Това наистина беше повече, отколкото един мъж може да понесе. Особено, раздразнено призна Адам, когато ставаше въпрос за Клеър. Тя вече бе като някакво тъмно, магическо пристрастяване. Когато действаше така, толкова агресивно, целувайки го по този начин…
Шибаните демони можеха да почакат.
18
Той се наведе над тялото й, целувайки гърба й с още повече плам и притискайки я към матрака.
Ако го искаше, той бе неин.
Със свободната си ръка разкопча дънките й, смъквайки ги надолу и събувайки ги от краката й, заедно с бельото. Кожата й бе бледа и студена навсякъде.
Избутвайки подгъва на блузата й нагоре, той я целуна по корема и гърдите, след това я преобърна по корем, така че да може да прокара устни и ръце по измръзналата кожа на гърба й. Тя се движеше неспокойно под него, притискайки извивката на страхотния си задник към слабините му.
Той спусна ръце между бузите на задника й и откри място от тялото й, което далеч не бе студено. Топли и хлъзгави, интимните части на Клеър копнееха за докосването на ръката му. Той откри клитора й и го потърка, карайки я да изстене.
Пръстите й сграбчиха одеялата, когато той плъзна един, а после и втори, пръст дълбоко в тясната й, кадифена вагина. Мускулите й са раздвижиха около пръстите му, докато ги движеше навътре и навън. Ханшът й също се движеше, докато посрещаше тласъците му, сякаш я чукаше с пениса си.
Последните остатъци от контрола на Адам си отидоха.
Той разкопча дънките си и ги избута, заедно с бельото, до глезените си. Клеър се надигна отново, намествайки задника си до слабините му в покана. Той сграбчи ханша й, вкарвайки главичката на пениса си във влагалището й и усещайки разтягането на тези сатенени мускули, горещото стягане на вагината й около члена му.
— По дяволите, Клеър, толкова е хубаво. Няма да издържа дълго.
Тя хвърли поглед назад към него, дишайки тежко.
— Накарай кръвта ми отново да циркулира, Адам.
Изваждайки го, той задържа ханша й и отново го вкара. По-силно. По-бързо. Установи ритъм, който щеше да доведе и двамата до оргазъм за броени минути.
Клеър заби колене в матрака и посрещна тласъците му. Двамата заедно попаднаха във физическа хармония, която накара магията да запулсира в гърдите му, карайки огън да затрепти по кожата му в горещи, малки пламъчета. Никоя друга жена, с която някога е бил, не бе карала магията му да се разгори така по време на секс.
Магията на Клеър му отговори и това не беше елиумът, беше нейната сила — чистият, красив пулс на елемента, който моментално го остави без дъх.
Знаейки, че няма да му отнеме много време докато свърши, той прокара ръка между тялото й и матрака, притискайки я между меките й бедра. Откривайки клитора й, набъбнал и възбуден, той започна да го гали отново и отново.
Тя потрепери, първата улика, че я докосва както й харесва. Той продължи — бавен, уверен, непреодолим натиск, породен от тласъците му. Това накара тялото й да потрепери, а после се напрегна.
Под него, тя получи оргазъм. Мускулите на влагалището й се свиваха и отпускаха в спазми от удоволствие, изцеждайки го до капка. Стоновете й, нежни и опияняващи за ушите му, изпълниха въздуха. Тялото й се отпусна, когато оргазмът я превзе, магията й блесна в арка около тях.
Не отне много, докато той я последва. Удоволствие се изстреля от топките му и го връхлетя, ума и тялото му. Той свърши в нея, името й се отронваше отново и отново от устните му.
След това легнаха заедно на леглото, преплетени и отпуснати. Сега Клеър дишаше тежко, дълбоко. Здравословна руменина обагри бузите й и тялото й бе топло на допир.
Сексът бе свършил работа. Сексът като символ на живота в противовес на вкуса на смъртта върху езика на Клеър.
— По-добре ли се чувстваш? — попита той, завъртайки я отново в поза „лъжички“.
Тя се сгуши в гърдите му и въздъхна.
— Много по-добре.
— Има странни неща в теб, Клеър. Сънищата са едното. — Той направи пауза, обмисляйки го, пръстите му бродеха по кожата й. — И когато правим любов, ти отключваш магията ми.
— Правим любов?
Той отвори уста, а после я затвори.
— Не звучи добре да кажа „чукаме се“, макар че ми харесва да те чукам.
— Мислиш ли, че има разлика между чукане и правене на любов?
Той погали ръката й.
— Да, така мисля. Доста съм се чукал през живота си и е било хубаво. Доста по-малко време съм прекарал в правене на любов, но то е по-добро. По-дълбоко.
— Какво се случи с жена ти, Адам?
Той замръзна при въпроса, пръстите му спряха да галят меката й кожа. Беше като удар в корема, когато най-малко го очакваше.
Тя се търкулна по гръб.
— Имам предвид как умря?
Адам се изправи до седнало положение, нахлувайки дънките си, закопча ги и прокара ръка през косата си.
— Умря по време на обир.
— Съжалявам.
Той се изсмя грубо.
— Двадесет и пет къщи в квартала и пичът трябваше да влезе в нашата.
Адам все още си го спомняше ясно. Винаги щеше да помни. Тъкмо се бе прибрал у дома след смяна. Беше късно, около полунощ. Бе се качил на горния етаж, където Елиза вече си бе легнала. Тя се бе събудила и бе потърсила бутилка с вода на нощното си шкафче. Той бе предложил да й донесе една — Богове, бе предложил да отиде вместо нея, — но тя му бе казала да си вземе душ и да си ляга.
Тъкмо си бе разкопчал ризата, когато бе чул изстрел.
Яростта, преминала през него, гореща и наситена, не бе нещо, което да може да контролира, когато изтича долу и намери Елиза да лежи в локва от собствената й кръв.
Не се бе поколебал дори за момент. Бе извикал силата си и я бе запратил към мърлявия крадец на средна възраст. Той бе вещер със земни сили. По-късно бе открил, че вещерът бе набелязал точно неговата къща; бе набелязал доста магьосници около Чикаго, нахлувайки в домовете им. Вече бе убил трима.
Макар че Адам не бе знаел всичко това тогава. Виждаше единствено изпънатия пред себе си мижав вещер, който току-що бе застрелял съпругата му и не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от това.
Огнената магия на Адам се бе надигнала доброволно. Той бе извън контрол, абсолютно разгневен. Вещерът се бе опитал да извика силата си, но Адам бе с десет пъти по-силни и бързи способности. Бе го изпепелил жив на място. Проблясък на нагорещен до бяло пламък, после само нещо овъглено върху килима, издигащ се нагоре в лениви кълбета пушек.
Прах при прахта.
Щом го направи, Адам бе вдигнал Елиза на ръце и тя бе умряла. Споменът все още стягаше гърлото му.
Тъй като Адам бе извадил магията си вместо пистолета, справянето с последствията се бе оказало проблем. Убийството бе при самозащита, след като крадецът бе насочил пистолет към него. Но как би могъл да обясни обгорените останки пред властите?
Адам се бе обадил в Сборището и те му бяха помогнали да прикрие вида на убийството. Бяха му помогнали да се отърве от тялото, да почисти бъркотията в къщата, всичко.
Беше казал на полицията, че крадецът бе избягал.
Покосен от скръб по Елиза, на следващия ден Адам бе напуснал полицията и бе отишъл да работи за Сборището. От този ден нататък Томас Монахан бе спечелил пълната му отдаденост, а Сборището бе получило лоялен и умел ловец, някой, който преследваше вещерите и приключваше с тях.
— Стана посред нощ. Тъкмо бях свършил смяна. Бях с униформата, мътните го взели. Имах пистолет. — Той остави гласа си да провлачи. — Но закъснях твърде много. Тя слезе, за да вземе бутилка вода. Чух изстрела. Когато отидох, тя бе на пода. Издъхна в ръцете ми.
Ръката на Клеър бе на гърба му. Вероятно я бе сложила там преди известно време, но той я забеляза едва сега. Бе топла. Топлината от дланта й се пропи през плата на блузата му и сгорещи кожата му. Допирът й го успокои.
— Какво се случи с крадеца? — попита кротко тя.
Адам разпери ръце.
— Изгорих го, превърнах го в пепел.
— Жена ти не беше ли аемон?
Той поклати глава.
— Напълно човек. Макар че знаеше за мен. За нас. Никога не можех да пазя тайни от нея.
Клеър мълча дълго. Най-накрая попита:
— Все още ли я обичаш?
Той я погледна.
— Не по този начин. Не съм влюбен в покойница, Клеър. Тя си отиде и аз го знам. Скърбих за нея и продължих напред, но чувствам, че имам дълг към нея. Аз бях отговорен за смъртта й. — Той изруга тихо. — Бях там! Бях там с пистолета си, с огъня си. Бях в къщата и тя все пак умря. Бях проклето ченге и крадецът все пак я хвана под носа ми.
— Адам…
— Така че съм сигурен, че това те кара да се чувстваш наистина в безопасност с мен, Клеър. Имайки предвид, че би трябвало да те защитавам, а дори не можах да опазя собствената си жена от това да бъде застреляна в дома ни.
Тя поклати глава.
— Адам, аз се чувствам в безопасност с теб. Понякога лошите неща просто се случват. Понякога…
Той поклати глава и се отдръпна от нея.
— Не, не ми казвай да не се чувствам отговорен, Клеър. По дяволите. Минах през етапите на скърбенето и всички психодрънканици. Все още не е променило начина, по който се чувствам.
— Добре. — Тя направи пауза, стискайки устни. — Но аз ти вярвам, Адам. Вярвам ти повече, отколкото някога съм вярвала на друг.
Той поклати глава. Горката жена.
— Ти си един от малкото хора, освен Томас, които знаят за това.
— Няма да кажа на никого.
Той я огледа, седяща там, обвила одеялата около тялото си. Адам искаше да я прегърне, имаше нужда да я прегърне. Имаше нужда от топлината и близостта й по начин, по който не помнеше да се е нуждаел от някоя жена от много време насам. Искаше кожата й допряна до неговата, но това не беше разумно.
— Облечи се, Клеър. За всеки случай. Тео каза, че ще поеме първа смяна, така че да се опитаме да поспим, а?
Тя кимна.
— Дори си обуй ботушите. — Той й бе купил едни добри, масивни, ритащи задници ботуши с метални токове, защото понякога магията не бе достатъчна.
Наблюдаваше я как се облича, потискайки силното си желание да я вдигне, да я метне на рамо и да я отвлече. Да я отнесе някъде много далеч и да я заключи там, така че той и Тео да могат сами да се бият с демоните, а тя да стои в безопасност.
Челюстта на Адам се сключи. Някъде между тогава и сега, Клеър се бе превърнала в някой, когото трябва да защитава, да пази, да се грижи. Всяка закрилническа мъжка фибра в тялото му се бореше с желанието просто да я завлече за косата в някоя пещера, така че да бъде в безопасност.
Проблемът с това бе троен. Първо, Клеър бе по-силна от който и да е от тях, така че да влязат в неравностойна битка от такъв характер би било някак си глупаво. Второ, Клеър никога не би му позволила да я защити по такъв начин и вероятно царствено щеше да му срита задника, ако се опиташе. Трето, просто нямаше да е редно. Бе заложено бъдещето на Клеър; тя заслужаваше да може да го контролира.
Но беше адски трудно да отхвърли тази пещерна част от себе си.
След като тя се облече — за съжаление — той запали огън в камината, изгаси осветлението и легна с нея на леглото. Пламъкът в огнището караше сенки да плъзнат по стените на стаята и изпълни стаята с топла светлина.
Макар че бе психологически и емоционално разтърсен и въпреки че очакваха двама демони убийци да дойдат и да почукат на вратата им, Адам не можеше да не забележи спокойствието, което го обземаше, щом Клеър се озовеше в ръцете му.
Тя пасваше там перфектно. С глава, пъхната под брадичката му, ръце около гърдите му, един дълъг, тънък крак, почиващ между неговите. Дори диханията им се сляха.
Адам бавно и неспокойно въздъхна. Проблемът, пред който бе изправен, бе грозен. Бе се провалил в защитаването на Елиза. Елиза бе умряла.
Ръцете му се затегнаха около Клеър. Нямаше начин в шибания Ад или Юдай, да се провали повторно.
Те дойдоха в ранната утрин.
Клеър рязко се изправи в леглото. Адам вече бе до вратата, със зловещо изглеждащ меден меч в ръка. Всеки нерв в тялото й се събуди за живот от някакво странно психическо усещане. Дълбоко в нея, елиумът запулсира, карайки гаденето да пламне горчиво в задната част на езика й.
Те бяха тук. Бяха ядосани.
Адам рязко отвори вратата, за да открие Тео, който вече се бе изправил срещу Теван и Кай. Земната магия пулсираше по начина, по който го бе учила да използва срещу дааеман — с малко завъртане и много сила. Огнената магия опари леко кожата й, когато Адам извлече силата си.
Клеър отметна одеялата и затъкна медния кинжал отзад в колана на дънките си. След това хукна след Адам, извличайки собствената си магия на елементите, за да се присъедини към техните.
Щом прекрачи прага, тя създаде хаос в стаята, оставяйки празно пространство около Адам и Тео. Мебели полетяха, чинии се разбиха.
Атрика стояха на вратата. Явно просто се бяха разхождали. Докато ги държеше заети, поваляйки металните оръжия, които запращаше към тях, Адам и Тео ги обстрелваха с превърнати в юмруци земни заклинания и кълбета огън.
Кай изрева, когато Тео откри пролука в щитовете му и го удари в корема с кълбо земна магия, толкова силна, че погъделичка ноздрите й с миризмата на изсушена земя. Атрика се обърнаха и й извикаха, с кръвясали очи и издължени зъби.
— Ела с нас и няма да нараним мъжете аемони.
— Майната ви! — извика Адам. — Ще трябва да убиете и двама ни, за да се доберете до нея.
— Глупаци! — изкрещя Теван над врявата от магията и разбиващите се отломки. Той вдигна ръка и запрати мълния към Адам.
Клеър я блокира тъкмо навреме със земна магия, но елиумът — трептейки в буен отклик на Атрика — я повали на колене.
Теван се възползва от възможността. Студена, твърда нишка от сила се обви около крака й. Клеър извика от изненада при силата му. Теван я дръпна напред и тя падна по очи, отчаяно търсейки опора по килима.
Енергийното въже около крака й се стегна болезнено и той я издърпа към себе си. Докато приближаваше Теван с увеличаваща се скорост, ноктите й се забиха в дървения под, драскайки по друг килим.
— Клеър! — Адам хукна към нея, но Теван я издърпа от обсега му, към себе си, точно когато пръстите на Адам докоснаха нейните. Тя изпищя, когато неочаквано се изстреля като куршум по гладкия под от твърдо дърво, право в широко разтворените ръце на Теван и към острите му кучешки зъби.
Адам изрева отчаяно и изстреля огнена магия към Теван, но той просто я блокира.
Твърди пръсти се затвориха около краката й и я преобърнаха. Тя лежеше по гръб, а Теван се бе надвесил над нея. Той се усмихна, разкривайки зъбите си. Те бяха бели като кост и обагрени в червено по краищата.
Не можеше да го остави да я ухапе. Едно ухапване и с нея бе свършено. Нямаше да може да използва магията си, да не говорим пък да помръдне. Не можеше и да го остави да я прехвърли някъде другаде.
Клеър бързо и силно го изрита право в лицето с тежката подметка на ботуша си. Той се заклатушка назад със стон от изненадващата болка.
Адам дойде от лявата й страна и замахна с меча си към Теван, уцелвайки бедрото му. Теван изрева от болка. Киселинна кръв пръсна от раната му, като запука и зацвърча от излагането на медта. Демонът падна на колене.
Възползвайки се от предимството, Адам замахна с меча си нагоре, целейки се право в гърлото на Теван. Точно в последния момент, Теван скочи и изчезна. Острието на Адам просвистя през въздуха.
Теван скочи обратно в стаята, точно зад Адам.
— Внимавай! — извика Клеър, издигайки въздушната магия и запращайки един стол към Атрика, за да го извади от равновесие.
Адам се обърна, пусна меча и нападна Атрика. Те се затъркаляха по пода, удряйки се един друг.
От дясната й страна, Кай и Тео се бяха вплели в магическа битка. Клеър се завъртя на крака и запрати дивана да се разбие в Кай, давайки шанс на Тео да се прегрупира.
После се обърна и прехвърли вниманието си върху преплетените Адам и Теван. Теван заби ръка в гърдите на Адам и Клеър извика, знаейки какво ще последва.
Дааеманската магия запулсира, нагорещявайки въздуха с плътната си, остра миризма. Адам полетя назад. Той удари стената отзад с отвратително тупване, стовари се на пода и остана да лежи неподвижно. Студен ужас пропълзя по гърлото й, но нямаше време да се замисля над него.
Теван се обърна към нея и Клеър издигна нишка земя, за да блокира, и нишка огън, за да отвърне. Използва ги още щом ги изтегли, пречейки на Теван да я обвие в друга стегната магическа примка. Не можеше да му позволи да я издърпа отново към себе си.
Магията на аемоните не вършеше добра работа срещу дааемани. Ставаше за разсейване или като допълнително оръжие — както когато Адам бе използвал магията си в Уисконсин, взривявайки колата и успявайки да порази Атрика.
Но понякога вършеше работа, когато се променеше по правилния начин — нещо, в което Тео и Адам вече бяха станали добри, а Клеър бе усъвършенствала.
Тя уцели Теван смъртоносно с нишката огън — перфектно изпълнено. Той блокира потока, но той все пак го блъсна назад към прозореца. Стъклото се строши. Миризмата на овъглен дааеман се надигна във въздуха.
Шокът от използването на две отделни нишки земя и огън едновременно накара коленете й да омекнат и я повали на пода.
Гласът на Ру отекна в ума й. „Още не си се научила да смесваш елементите, Клеър. Учи!“
Тя си пое разтреперано дъх, знаейки, че няма време за почивка или възстановяване. Използвайки възможността да помогне на Тео, докато Теван бе повален, тя се завъртя и изтегли нови две нишки.
Кай очакваше действието й и изстреля масивен заряд сила към нея. Тя се сниши до пода, точно когато удари. То обгори гърба й, опърляйки дрехите й и изпращайки прилив на болка през нея.
Тя чу едно много човешко изсумтяване и звука от юмруци, удрящи плът. Клеър пропълзя до ръба на преобърнатия диван — беше се скрила зад него — и надникна, за да види Тео и Кай да се търкалят по пода, сключени в юмручна схватка.
Тя разбираше желанието на Тео и Адам да раздават юмруци вместо магия, тъй като силата им не бе напълно ефективна срещу щитовете на дааеман, но юмручен бой с Атрика не би завършил добре. Тя се изстреля на крака, събирайки силата си и насочвайки я срещу Кай.
Само ако можеха да се разделят малко, за да има видимост…
Подобни на желязо ръце стиснаха раменете й, карайки я да извика от изненада и болка.
Теван.
Той я издърпа назад достатъчно силно, че да й докара контузия на врата и тя реагира с някакъв примитивен, животински инстинкт за оцеляване. Замахна назад с ръце и насочи цялата си земна магия към масивните бедра на Теван, променяйки я леко и засилвайки я, за да премине през естествените му щитове.
Единственият резултат бе, че го накара да извика и да я пусне, но това бе достатъчно, тя се претърколи настрани и събра още сила.
Недостатъчно.
Той бе отгоре й в миг, издърпвайки я на земята и възсядайки я. Киселинна кръв от порязванията, които бе получил от прозореца, капеше по дрехите й и прогаряше плата, стигайки до кожата й. Болката я накара да извика и да се заизвива под него.
Домове, това вероятно го възбуждаше.
Големи ръце се затвориха около гърлото й, прекъсвайки агонизиращите й викове. Тялото му я обгръщаше, пречейки й да се мята, да удря и драска в яростните й опити да прекрати изгарянето.
Главата му се сниши към гърлото й с издължени зъби.
19
Тя застина неподвижно, дъхът й излизаше от нея със свистене. Ужас се вля в кръвта й като огън — парещ, горчив.
Адам сграбчи Теван и го издърпа от нея, точно когато зъбите му докоснаха чувствителната кожа, където се срещат рамото и шията. Тя полежа там за момент, поемайки си разтреперано дъх на облекчение, преди да се оттласне от пода.
Теван и Адам бяха загърбили всички магически правила и се бяха впуснали в старомоден юмручен бой. Теван бе дааеман, следователно по-едър и по-силен от Адам.
Но Адам знаеше как да удря.
Той удари здраво челюстта на Теван и запрати дааемана да се олюлява назад.
Клеър се просна на пода, части от осеяната й с кръв кожа викаха от пламтяща болка, и зяпна поваления на пода Теван. Адам се обърна, с превити рамене и изражение на абсолютна ярост върху лицето си.
Като нещо излязло от кошмарите, Теван се надигна зад него и го издърпа надолу.
Клеър изпищя и се задейства. Без съзнателна мисъл. Определено без да го планира.
Елиумът, най-тъничката нишка, която изтегли, избухна от нея, запращайки я в тъмнината.
— Клеър?
Тя се събуди бавно в ръцете на Адам, който я държеше и люлееше. Раните й горяха, но топлината му ги успокояваше. Домове, още ли беше жива? Поривът, който я бе тласнал назад, го бе почувствала като края на света, а бе използвала най-малкото количество от елиума. Клеър не искаше да си представя какво би било, ако бе използвала повече.
— Скъпа, добре ли си?
Клепачите й трепнаха и се отвориха. Той звучеше паникьосан. Тя вдигна ръка и докосна лицето му.
— Добре съм — успя да прошепне тя.
— Почти умря, Клеър. Мамка му. Елиумът едва не те уби. Единствено способността ми да лекувам те върна обратно. — Гласът му звучеше разтреперан, тънък.
Болеше я навсякъде, но най-вече гърдите, където елиумът живееше рамо до рамо със собствената й магия. Гадене сви стомаха й и главата й туптеше. Цялото й тяло бе студено и я побиваха тръпки.
Огнената магия на Адам я обгърна в опит да пропъди мъртвешкия студ, който бе причинил елиумът, но спомогна с малко за превъзмогването му.
Клеър се опита да се изправи до седнало положение.
— Теван. Кай. Къде са те?
Силните ръце на Тео я бутнаха назад в обятията на Адам.
— Елиумът ги победи, Клеър. Порази способностите им да използват силите си, както и нашите. Изглеждаха разтърсени, че можеш да използваш елиума и се телепортираха от тук.
Тя поклати глава.
— Ще се върнат.
— Със сигурност, но може би няма да е скоро. Това поне ни дава шанс.
— И ние не можехме да ползваме магиите си за известно време — продължи Тео. — Мислехме, че ще ни умреш в ръцете.
Тя се опита да се изправи до седнало положение. Този път Адам й помогна. Тя си пое дълбоко дъх и отблъсна болката и дискомфорта си. Главата й се въртеше.
— Другите магьосници. Открихте ли ги?
— Успокой се, Клеър — каза Адам. — Демоните се изпариха от тук и после трябваше да се погрижим за теб. Сега отиваме да ги потърсим, но първо трябваше да се уверим, че си добре.
Тя се опита да се надигне, но Адам я задържа здраво.
— Добре съм. Да вървим.
— Сигурна ли си? — Адам изглеждаше разколебан.
— Чувствам се добре — поправи се тя. Изправи се с помощта на Адам и се заклатушка напред. — Нямаме време за губене.
Тримата излязоха през вратата, Клеър се крепеше тежко върху Адам, но бързо възстанови баланса си. Нямаше избор. Ако магьосниците бяха някъде там в гората, то те се нуждаеха от помощ.
Очарователната ваканционна хижа, която Клеър с радост би нарекла свой дом, сега бе порутена. Подът бе разкривен и деформиран, където Тео го бе променил със земната си магия и бе опитал да повали Кай. На няколко места се бе запалил огън, оставяйки след себе си пепел, въглени и тежкият мирис на пушек. Между нейната въздушна магия и комбинираната дааеманска магия на Теван и Кай, почти всички мебели бяха непоправимо разрушени. Някои от тях бяха и неразпознаваеми.
На всичкото отгоре, елиумът явно бе строшил всички прозорци в хижата. Студеният въздух на ранната утрин се втурна в стаята. Поне отнесе острата миризма на пушека. Понякога трябваше да се гледа от добрата страна на нещата.
Не далеч от предната част на хижата, те откриха отключен бял ван. Кай и Теван не бяха очаквали да бъдат победени, така че дори не си бяха направили труда да го скрият. Клеър се обзалагаше, че отвлечените магьосници бяха вътре.
Адам спря рязко.
— Е, не се наложи да ходим далеч.
Тео се поколеба, после тръгна към вана.
— Атрика се телепортираха и просто ги оставиха. Предполагах, че са по-ценни.
Но всички те знаеха студената, тежка истина. Дааеман имаха неограничен запас от неподозиращи аемони, които можеха да използват за кървава магия. Можеха просто да ги отмъкнат от улицата и да използват жизнената им сила за проследяващи заклинания. Никой не беше в безопасност, нито тя, нито който и да било магьосник на елементите в обсега на Атрика.
В отключения ван намериха четирима магьосници — вързани, със запушени уста и лежащи на пода. Само четирима. Това означаваше, че още шестима липсваха, вероятно мъртви.
Надеждите на Клеър се сринаха. Четирима.
Всеки от четиримата страдаше от ефекта на ухапването на дааеман. Лежаха безмълвни и втренчени, с широко отворени очи. Клеър знаеше, че можеха да виждат и чуват случващото се, но не можеха да говорят или да се движат.
— Няма я. — Гласът на Тео бе дрезгав от нещо повече от скорошната битка.
— Виждам. — Адам седна тежко. — Много от тях ги няма. Това означава, че… Ингрид… мамка му. — Той вдигна поглед към Тео. — Съжалявам, човече.
Силна тъга покри лицето на Тео за секунда и после изчезна. Като облак, минаващ пред луната. Изражението му стана твърдо и делово.
— Да ги развържем. Може да оплакваме Ингрид и останалите по-късно.
Заедно те освобождаваха магьосниците един по един и ги вкарваха в хижата. Като се изключи, че едва не бяха станали дааеманска храна, не изглеждаха толкова зле. Нито дори синините, които ги покриваха.
Джеймс се съвзе първи. Той се претърколи настрани върху леглото, където го бяха положили, и сложи ръка на червеникаворусата си глава.
— Да се… еба. — Той потъна в мълчание, след което избълва порой от ругатни.
Преди да го засипят с въпроси, те му предоставиха малко време, за да се съвземе и възстанови. Клеър се сгуши отново в тялото на Адам, което бе напрегнато. Той плъзна ръце по нейните и я прегърна, целувайки върха на главата й. Ръцете му й даваха сигурност и сила.
След като приключиха с магьосниците, Адам бе съблякъл дрехите й и бе третирал изгарянията й едновременно с лечебните си способности и с добрите старомодни антисептик и лепенки. Сигурно щяха да й останат някои белези, но поне не бе загубила живота си.
Все още.
Тео се върна от дневната, където бе използвал земната си магия, за да разчисти възможно най-много мястото на битката. Облягайки се на стената, той кръстоса ръце пред гърдите си и зачака, както всички останали, за да се възстанови Джеймс и да им разкаже какво се бе случило.
Докато чакаха, останалите трима магьосника започнаха да се размърдват. Донесоха чаши с вода и малко хляб за всеки от тях. Вероятно не бяха яли от няколко дни.
Най-накрая Джеймс се изправи до седнало положение и няколко пъти си пое дълбоко дъх през носа и в мощните си гърди.
Клеър се приведе напред, взе чиния с хляб и чаша вода и му ги подаде. Той ги отблъсна.
— Трябва — настоя тя. — Ще ти помогне да се възстановиш от отровата, а ние имаме нужда да бъдеш силен.
Той се поколеба, после прие чашата и чинията, мънкайки благодарности. Изпи водата и пое няколко хапки от хляба. Не искаха да им дават нищо по-хранително, докато ефектът от отровата не изчезнеше напълно.
— Убиха ги — простена накрая Джеймс, оставяйки чинията на матрака до себе си. — Нападнаха ни от засада точно от другата страна на Уисконсин, след като се събрахме отново. Мисля, че са следвали един от нас. Когато ни нападнаха, убиха двама от нас направо на място. Останалите им отвърнахме, отстъпихме, но те ни последваха. Продължиха да идват отново и отново, цяла нощ, докато накрая не бяхме твърде слаби, за да се бием повече. Когато прахът се разчисти, още двама от нас бяха мъртви, а останалите бяхме безмълвни и парализирани. Оставиха ни насред гората, докато отидат да вземат вана и после се върнаха за нас.
Джеймс потърка рамото си и трепна, гледайки другите трима магьосника, които пъшкаха и се изправяха до седнало положение.
— Къде са Ингрид и Том? — Гласът му бе безизразен. Вероятно знаеше.
Тео се размърда до стената, скръб премина през лицето му. Не каза нищо.
— Не видя ли какво им се случи? — попита Адам.
Джеймс поклати глава, а лицето му стана пепеляво.
— Взеха Том първи, Ингрид беше на следващия ден.
Клеър стисна устни, не искайки да изрече на глас думите. Но беше нейна отговорност да го направи.
— Използвали са магьосниците за кървава магия, Джеймс. Използвали са жизнената им енергия за проследяващо заклинание, за да ни намерят. — Тя направи пауза. — За да намерят мен.
Той се взря в нея за момент, после сведе глава и затвори очи.
Значи Ингрид е била убита в заклинание, не в битка. Клеър хвърли поглед към Тео, който се взираше в пода пред себе си, с ръце заврени дълбоко в джобовете му. Тя се сгуши обратно в ръцете на Адам и той положи нежна целувка на слепоочието й.
— Ти си Клеър… нали? — попита дребна блондинка с остра брадичка. Тя трепваше при всяка дума, ръцете й бяха притиснати върху главата.
— Да, аз съм.
Сивите очи на жената станаха безизразни и твърди като метал.
— Значи ти си причината за всичко това.
Клеър трепна.
— Виж, Андреа — каза Адам, придърпвайки Клеър към гърдите си. — Знам, че си преминала през много, но си затваряй устата. Ясно? — Гласът му потрепери от гняв.
Андреа отмести поглед от него.
— Чувствам всяка смърт като тежест върху душата си. — Клеър облиза устни. — Д-дори не мога да…
Андреа остана извърната настрани.
— Съжалявам. Не беше редно да го казвам. Не го мислех. Просто съм… бясна. Бясна съм, че взеха шестима от нас. Бясна съм, че не бяхме по-добри, по-силни, по-бързи. — Тя сведе глава и една сълза падна в скута й. — Бясна съм, че изгубих приятелите си.
Другите двама магьосника най-накрая се възстановиха достатъчно, за да проговорят. Те отхапаха от хляба, отпиха от водата и говориха за случилото се, докато не стана късно през деня.
Всички бяха шокирани от смъртта на Ингрид и Том, а Клеър наблюдаваше как всеки един от тях осъзнаваше колко близо са били до същата съдба.
Останаха в хижата. Преместването — бягането — бе глупаво, след като Атрика трябваше само да отмъкнат друг магьосник от улицата и да ги открият. Пострадалите магьосници имаха нужда от почивка. Нуждаеха се от храна, баня и сън — убежище. Както и Клеър, Тео и Адам.
Адам се събуди от лекото плъзгане на ръката на Клеър по бедрото и долната част на корема му. Въпреки вълненията от тази нощ и въпреки това колко далеч трябваше да е умът му от тези неща, тялото му реагира на докосването й. Не искаше нищо друго освен да я придърпа към себе си, да я претърколи под тялото си и да милва всяка извивка на тялото й внимателно, методично и всеотдайно.
Искаше една нощ на свобода от цялата бъркотия, която да прекара с нея. Само една нощ, за да се потопи напълно в тялото й, в аромата й, в нея. Една нощ, в която да уталожи този дълбок копнеж към нея, да се насити и да го подчини завинаги.
Вместо това сграбчи ръката й и я дръпна към себе си за една бърза, дълбока целувка, която само го раздразни. Да я има близо до себе си и да не може да й се отдаде напълно бе най-ужасното възможно мъчение.
— Какво не е наред?
Прекрасните й пълни устни се разтвориха.
— Трябва да се махнем от тук, преди другите да се събудят. Само ти и аз. Атрика ще ме проследят, Адам. Не искам да бъда отговорна за смъртта на още някого.
— Клеър, ако това е заради казаното от Андреа…
Тя поклати глава.
— Не е. Това ми се въртеше в ума много преди тя да го каже. Разбирам природата на Тео и останалите магьосници; ще се бият до смърт.
— Това е битка, за която си струва да умреш. Видях какво направи елиума, Клеър. Усетих го. Важно е да го държим далеч от тях.
— И ще го направим, но може да е без да излагаме останалите на опасност.
Той я издърпа, притискайки я до тялото си, и целуна слепоочието й.
— Не си свикнала да имаш приятели или съюзници, Клеър. Разбирам го. Не си свикнала да има хора, които да ти мислят доброто, да те защитават. Сега просто се отпусни, става ли? Нуждаем се от магията им, за да те предпазим от демоните. Заминаването ни лишава от това и излага на опасност теб. Ще научим останалите магьосници от Сборището как да използват силите си срещу Атрика. Предпазвайки теб това означава, че предпазваме себе си. Затова, моля те, просто се опитай да поспиш малко.
Тялото на Клеър се отпусна. Тя въздъхна и той усети ехото от умората и стреса й да преминават през собственото му тяло.
— Това не ми харесва.
Той се засмя кратко — нежен, тих, груб звук.
— Какво има за харесване?
Около тях звукът от дишането на спящите магьосници изпълни ушите им и сенките от огнището танцуваха по стените. Имаше само две спални, така че Адам и Клеър дадоха леглото си на другите магьосници, а те легнаха върху възглавниците от дивана и няколко сгънати одеяла. И двамата бяха толкова изморени, че не обърнаха внимание на неравностите.
Клеър се размърда до тялото му и той стисна зъби, пенисът му започна да се втвърдява. Тя плъзна дългия си крак между бедрата му и ръцете си под блузата му, за да помилват гърдите му. Одеялото, което ги покриваше, прошумоля при движението й.
Той я завъртя под себе си, след което разтвори бедрата й с коляното си и се намести между тях. Когато склони уста върху нейната и плъзна език между устните й, той притисна твърдия си пенис към интимните й части, за да й покаже какво му причиняваше.
Клеър въздъхна срещу устата му и агресивно потърка чатала си в него, изпращайки прекрасни вълни от триене по члена му през дрехите им. Това разруши и последните остатъци от самоконтрола му. Огън пламна в него в отговор на възбудата.
— Опитваш се да ме провокираш ли, жено? — изръмжа срещу устните й той.
— Имам нужда от теб в момента, Адам — прошепна в отговор тя.
Нямаше нужда да го пита втори път. Той се протегна, смъкна панталоните й до глезените и диво издърпа бикините й надолу и ги свали под одеялото. Всички други магьосници спяха, но дори и да не беше така, Адам не бе сигурен дали би могъл да спре. Ароматът й, движението на копринената й кожа срещу неговата, всичко това го подлудяваше.
Клеър затърси непохватно копчето и ципа на дънките му, очевидно отчаяна да го усети в себе си. Явно не мислеше да се занимава с предигра. Когато докосна влагалището й, той откри, че е готова, копринена и хлъзгава, клиторът й разцъфна срещу дланта му. Ръцете му трепереха, искаше я толкова много.
Адам разтвори бедрата й и притисна главичката на пениса си в отвора на влагалището й. Клеър въздъхна и помръдна ханша си, опитвайки се да го поеме по-дълбоко. Той сниши устата си към нейната и я целуна, докато проникваше по-дълбоко. Гладките сатенени мускули се раздвижиха и запулсираха около члена му, докато навлизаше в нея.
Ръцете й откриха плътта под блузата му, когато той започна да се движи на тласъци в нея, установявайки ритъм, който щеше да им достави удоволствие бързо и силно. Това бе секс по необходимост, съединение, породено от нуждата от свързване.
Той сложи ръка на ханша й и насочи главичката на пениса си така, че да докосва G-точката й дълбоко в нея. Не мина много време преди тя да потрепери и тялото й да се напрегне. Докато мускулите на вагината й го изцеждаха по време на кулминацията, тя впи зъби в кожата на рамото му, за да не извика.
Миг по-късно удоволствието изригна и в него и той се изпразни дълбоко в нея, целувайки я дълбоко, за да заглуши собствените си стонове. Той се отпусна върху нея, внимавайки да не я смаже, и зарови лице в сладко ухаещата извивка на врата й. Дишането му стана по-бързо и тежко, докато пръстите й милваха късата коса на тила му.
Те дълго лежаха преплетени заедно, меката, умираща светлина на огъня трепкаше върху тях и нежните звуци на съня се носеха от леглото над тях. Адам не искаше да се отмества от тялото й. Харесваше му твърде много, когато бяха свързани. Затова остана заровен дълбоко в нея, дори след като пенисът му омекна.
Мамка му, много го беше грижа за Клеър.
Най-накрая се претърколи и се намести. После я придърпа към себе си, безмълвно. Тя пъхна глава под брадичката му, с лице до гърдите му, и накрая заспа.
Адам упорито се опита да не мисли колко добре пасваше тя в прегръдката му.
20
Спаха през късния следобед и нощта. За щастие никакви демони не дойдоха да обезпокоят така необходимата им почивка. Клеър бе направила предположение на базата на познанията си — за разлика от тях самите, Атрика се нуждаеха от още повече време за възстановяване от елиума. Когато всички се събудиха, приготвиха закуска сред останките от разрушената кухня и оцелелите магьосници се нахраниха до насита.
Адам наблюдаваше как Тео се бе облегнал на плота и отпиваше от кафето си. Той отново се бе превърнал в призрак, без да говори, без изобщо да комуникира. Смъртта на Ингрид му се бе отразила зле. Сега, когато Адам бе прекарал известно време с него, вече го познаваше по-добре.
Докато ядяха, настроението в кухнята бе мрачно. Клеър се настани на едно високо столче близо до барплота и заобяснява на магьосниците как щеше да ги тренира през деня. Думите й, изречени тихо, не можаха да проникнат през покрова от скръб, който ги бе покрил.
Мобилният телефон на Адам извибрира в джоба му. Той го измъкна и го отвори, отдалечавайки се от групата, за да чува по-добре.
— Да?
Беше Томас.
— Как са всички? — Гласът му прозвуча напрегнат.
— Както би предположил, шефе. Не са добре.
Томас запази мълчание за момент, тежестта на тъгата му бе осезаема през телефона. Ако Клеър се чувстваше отговорна за смъртта на шестимата магьосници, Адам можеше само да си представя как се чувстваше Томас. И все пак Адам знаеше, че Томас не бе поел никакви рискове. Бе направил всичко възможно, за да се увери, че магьосниците ще напуснат Сборището незабелязано. Вината не можеше да тежи на неговите рамене.
Ръката на Адам се стегна до болка около телефона. Вината бе на демоните, на Ру. Кръвта му се сгорещи — буквално — и яростта замъгли зрението му за момент. В цялата вселена нямаше нищо, което да иска повече от това да ги накара да си платят.
— Мика направи пробив. Трябва да доведеш Клеър.
Кръвта му се охлади и зрението му се проясни.
— Най-сетне добри новини. Намерил ли е начин да извади елиума?
— Може би. Не сме сигурни, че ще проработи, така че не подклаждай надеждите й все още. Това ще бъде експеримент, но тя трябва да е тук за опита.
— Тръгваме тази сутрин.
— Не бързай толкова. Освен това Мика работи със земните магьосници на Сборището и са направили прикриващо заклинание. Ето го и планът ни. Ще приготвите заклинанието там и ще го използвате върху останалите магьосници. После ще вземеш Клеър и ще заминете само двамата, връщайки се обратно в Чикаго.
— Какво искаш да кажеш? Заклинанието ще действа като примамка, в случай че Атрика използват още кървава магия срещу нас?
— Да, точно така ще направи… май. Имаме си работа с демонска магия и никога не сме сигурни как ще реагира. Ако Мика е прав, ако демоните пробват с още някое проследяващо заклинание, ще ги отведе до магьосниците на Сборището, а не при Клеър. Това ще ти даде достатъчно време да я доведеш.
— Мамка му, Томас, все едно да им поднесем магьосниците на тепсия.
— Не е. Ти сам ми каза, че Клеър е научила теб и Тео ефективно да използвате магията на елементите срещу демонската магия. Научете магьосниците от Сборището как да го правят. Няма да ги оставите беззащитни.
— На Клеър това няма да й хареса. Няма да се съгласи. Тя вече се чувства отговорна за смъртта на шестимата магьосници. Снощи бе готова да напусне хижата, само за да отдалечи демоните от останалите. Няма начин да се съгласи да ги превърне в стръв.
Гласът на Томас стана твърд.
— Тогава я отвлечи, по дяволите, Адам. Направи каквото трябва, за да стане. Трябва да изкараме елиума от нея. Трябва да го унищожим. Това е по-важно от всичко останало.
Адам хвърли поглед към Клеър, която още стоеше на стола, все още говорейки с тих, сериозен тон на останалите. Косата й се плъзна през рамото на едва озаптена плетеница от тъмни къдрици. Лицето й бе бледо и изпито, стресът от ситуацията бе видим върху нея.
Мамка му, просто искаше тя да е в безопасност. Искаше го повече от всичко друго… дори и от отмъщението над демоните.
Той се извърна.
— Да, ще го направя.
Адам подаде телефона на Тео по заръка на Томас и Тео си записа съставките за примамващото заклинание. Направи го дискретно, така че Клеър да не забележи.
След като Тео затвори телефона, той плъзна листа под купа с плодове.
— Клеър, мисля да оставя теб и Адам да ги научите на техниката. Запасът ми от магии е доста изчерпан, така че по-добре днес да приготвя още.
Клеър му се намръщи.
— Добре ли се чувстваш?
— Да, добре съм. Просто се чувствам гол без магиите си. Имам нужда да прекарам малко време в презареждане.
— Добре. — Клеър сви рамене.
— Трябва да направим това навън, не мислиш ли, Клеър? — попита Адам, отправяйки се към вратата. — Днес е топло, а в хижата мирише на пушек — разсейващо.
— Това е добра идея — отговори Клеър. Запътиха се да работят навън, оставяйки Тео сам, за да приготви „примамващото“ заклинание.
С падането на здрача, Адам започна да се безпокои за начина, по който да изведе Клеър от къщата. Знаеше прекрасно, че тя няма да тръгне по своя воля, но нямаше — не можеше — да я отвлече, както бе предложил Томас.
С падането на нощта, заклинанието бе поставено на мястото си, приготвено тихомълком от Тео, който бе използвал разнообразни билки и минерали. Кухнята все още вонеше тежко на див пелин и зимна череша и бе трудно да попречат на наблюдателната Клеър да забележи случващото се.
Когато попита за какво са дивият пелин и зимните череши, Тео каза, че е правил обикновено заклинание за заблуда, но тя не изглеждаше убедена. Постоянно я бяха измъквали от хижата и водили в гората, симулирайки желание за свеж въздух и пространство за движение, по време на тренировките.
— Какво, по дяволите, става? — настоя да разбере Клеър, обикаляйки около всички тях из дневната. — За каква ме имате, за новачка? Усетих да се поставя могъщо заклинание преди половин час, а всички продължават да ме мъкнат навън. Замръзвам! — Тя се обърна към Тео. — Див пелин и зимни череши, според книгата със заклинания на майка ми, са за магии за заблуда, но знам, че нямаш нужда от толкова много, Тео! Кухнята още вони на тях.
Челюстта на Адам се сключи. По дяволите.
Тя кръстоса ръце пред гърдите си и фиксира с поглед Адам.
— Е? — Тя стрелна с поглед Тео и наклони глава настрани. — Тео? Някой от вас да има да ми казва нещо?
Адам си пое дъх и й каза.
— Това исках и аз снощи — каза тя, когато той приключи. — Но не така. Отказвам да избягам и да оставя тези магьосници да бъдат открити и прибрани от демоните.
Напоследък Клеър бе започнала да използва аемонското произношение за демон. Адам считаше това за положителен знак, че привиква към живота на Земята.
— С цялото ми уважение — провлачи Джеймс откъм плота. — Ние сме мишени, без значение дали останеш или заминеш.
— А те искат теб, не нас — обади се Крейг от кухнята. — Може би ако открият, че са били измамени, ще ни оставят на мира и ще тръгнат след теб.
Тя го стрелна с раздразнен поглед.
— Да. Те ще тръгнат след мен, след като убият или заловят отново всички ви.
— Няма — каза Андреа. — Днес ни научи как да използваме магията си срещу тях. Вече не сме безпомощни. Не искам отново да се изправям срещу Атрика, но ако трябва да се бием с тях, то се чувствам уверена, че този път ще имаме шанс в битката.
— Така е, но шансовете ни ще са още по-големи, ако стоим заедно. — Клеър се обърна и се взря в Адам. — Снощи ме убеди в това, Адам.
— Виж, ти си ценна — отвърна Адам, чувствайки гърлото си да се стяга при тези думи. Ценна в много отношения, не само в едно. — Не можем да си позволим да те рискуваме. Това е пряко нареждане от Томас. Тази вечер идваш с мен, Клеър. Без значение как ще трябва да го направя.
Тя сложи ръка на кръста си и повдигна брадичката си.
— Наистина ли мислиш, че можеш да ме победиш магически?
Не, въобще не го мислеше. Той я дари с бавно намигане и проговори с лениво провлачване.
— Е, скъпа, разчитам на желанието ти да не ме нараняваш.
— Наистина ли мислиш, че ме познаваш толкова добре?
Той се ухили.
— Да, така смятам.
Той се приближи към нея и тя отстъпи бързо назад.
— Мога да те изпържа където стоиш, да те замразя на място. Мога да те вдигна и да те запратя в стената.
— Но няма да го направиш.
— Домове, Адам, не го прави.
Той продължи.
Клеър вдигна ръка и изтегли силата си. Адам продължи да върви към нея, сигурен, че тя няма да го нарани. Проблесна сила, изстреля се към него и беше блокирана от Тео, който издигна щит точно навреме.
Стъпките на Адам се поколебаха. Добре, това бе силно.
Тя се обърна и прониза Тео с притворени очи.
Преди да успее да подготви следващия удар, Адам се приближи до нея и я метна на рамо с едно плавно движение.
Тя го удари по гърба.
— Адам, ако го направиш, никога няма да ти простя. Чуваш ли ме? Никога!
— Не ти вярвам. Както и да е, ще платя цената, ако това означава да си в безопасност. — Той я плесна по задника и тя избълва порой отровни думи.
Адам излезе през вратата с нея, увиснала от рамото му. Багажът й вече бе събран в Челънджъра. Оставяха вана на останалите.
Тя започна да се бори, когато той я остави на пасажерската седалка, но не се изстреля от автомобила, когато той заобиколи до шофьорското място.
Клеър се смъкна в седалката, когато той запали колата.
— Планирал си го цял ден, нали?
— Дам.
— Супер.
— Тео дори имаше заклинание да те изпрати в безсъзнание. Радвам се, че не се наложи да го използваме — изкоментира той, докато колата бръмчеше надолу по пътя, отдалечавайки се от хижата.
— Чудничко, Адам — тросна се тя. — Благодаря ти, че ми каза.
— Какво трябваше да ми направи този взрив от земята, Клеър?
Тя му хвърли поглед и промърмори:
— Да те изпрати в безсъзнание.
— А! Е, в такъв случай по моите правила тогава сме квит.
— Изобщо даже.
Те караха в нощта, дървета профучаваха покрай прозореца, където Клеър бе отпуснала челото си. Бе изтощена, но сънят я отбягваше. Тревога за магьосниците, с които се бяха разделили, бе превзело ума й. Обаче се правеше на заспала, за да не се налага да говори с Адам.
Фактът, че я бе принудил да направи това, караше гняв да се извие през стомаха й в дълги, горещи пипала. Караше я да иска да каже неща, за които знаеше, че ще съжалява, затова не казваше абсолютно нищо.
По времето, когато ранната утринна светлина озари света, те преминаха през тежките, железни порти на Сборището. Чудо бе, че не ги спряха за превишена скорост. Адам бе използвал добре способността на автомобила да се движи бързо.
Той форсира двигателя, щом преминаха през портите, и ускори по криволичещия, обграден с дървета път към внушителната постройка, която можеше да види в далечината. Сборището изглеждаше като къща — огромна. Бе подобна на някоя от архитектурите, които можеха да се срещнат на Юдай, макар че това бе нещо, което не би споделила с никого. Клеър се съмняваше, че аемоните биха приели подобен коментар в положителния смисъл, който тя имаше предвид.
Сборището се бе оказало имение, като резиденциите на много богатите знаменитости, които бе виждала по телевизията. Цялото от бял камък със сводести прозорци, камини, куполи и кули. Мястото беше уникално и доста атрактивно.
Томас стоеше на предните стълби, гледайки как Адам насочва колата, за да я паркира на кръглата алея.
Без да каже на Адам нито дума, тя се изстреля от колата, нагоре по стълбите и право в ръцете на Томас.
— Радвам се да те видя.
Той я задържа на една ръка разстояние и огледа лицето й.
— Добре ли си, Клеър?
Адам дойде зад нея и тя му отправи презрителен поглед.
— Имайки предвид всичко, което се случва, да.
— Здрасти, Адам — поздрави Томас. — Добро шофиране. Успя за рекордно време.
— Да, е, да го направим. Искам елиума вън от нея с вчерашна дата.
Томас огледа Челънджъра.
— Къде ми е колата, Адам?
— Мда, относно това. — Адам се размърда и прокара ръка през косата си. — Колата ти я сполетя нещастен случай в Уисконсин.
Устата на Томас се стегна в права линия.
— Този инцидент включва ли огнена магия?
— Беше възможност да убия Атрика и се възползвах.
— Вярно е. Би било добър ход, ако Атрика не бяха толкова трудни за убиване — каза Клеър, без да поглежда Адам. Не можеше да устои на импулса да го защити поне малко. — Адам рискува. Щеше да разреши всичките ни проблеми, ако се беше получило.
Томас само измърмори нещо за добрата застраховка и ги поведе към Сборището. Фоайето беше великолепно — ненатрапчиво и просторно, но нямаше голяма възможност да се отплесва.
Бяха въведени в голяма библиотека, където седяха висока жена с ягодово руса коса и широкоплещест мъж с червеникавокафява, рошава коса и зелени очи.
Жената скочи веднага, приближи се до Клеър и я прегърна. Лекият аромат на скъп парфюм я обгърна.
— Ти трябва да си Изабел — каза Клеър.
— Да — каза Изабел, кафявите й очи блестяха от сълзи. — Дълго чаках да ти благодаря, задето помогна на Томас на Юдай. Без теб не мисля, че щеше да успее да се върне.
Клеър се усмихна.
— Не бъди убедена в това. Можеше и да му отнеме доста време, но съм сигурна, че Томас щеше да успее да се върне при теб, без значение колко време щеше да му отнеме, без значение колко здраво щеше да се наложи да се бие. Аз просто ускорих процеса малко.
Сълза се плъзна по бузата на Изабел и тя отново я прегърна.
Клеър се засмя. Не можеше да го предотврати. Чувстваше се добре, задето бе помогнала на Томас да се върне при Изабел. Ясно беше, че и двамата много се обичат. Клеър си позволи да се отпусне до другата жена и затвори очи. Само за момент. Усещането от прегръдката беше хубаво.
А тя бе толкова изморена.
Зеленоокият мъж прочисти гърлото си.
— Да, колкото и да обичам да гледам как две секси жени се прегръщат, време е да го направим.
Клеър се измъкна от Изабел и погледна към мъжа с рошавата коса.
— А ти трябва да си Мика. — Гласът й бе познат.
Той се изправи.
— Дам, аз съм Мика, а ако не искаш да станеш демонска храна, трябва да дойдеш с мен веднага.
Прониза я страх. Домове, надяваше се това да проработи.
Адам се приближи и й подаде ръка. Клеър го гледа предпазливо за момент. Все още бе ядосана на Адам, но ръката му предлагаше топлина и сила. Въпреки случилото се в хижата, сега тя се нуждаеше от него. Пое ръката му.
Той задържа погледа й за момент, ръката му бе топла и силна в нейната. Дъхът й секна при емоциите в очите му. Тя пристъпи встрани, прекъсвайки момента, и лицето й почервеня. Само един поглед от този мъж караше коленете й да омекват.
Всички, с изключение на Изабел, тръгнаха по един от шикозните коридори на Сборището, водещ към малка стая, която миришеше на горчиви билки. Вътре имаше маса, на която стояха гърне за заклинания и отворен гримоар10. На друга малка маса бе оставен голям овален съд, като огромен буркан, от някакъв синьо-зелен материал. Клеър отиде до него и прокара пръсти по неравната повърхност. Изглежда бе ръчна изработка.
— В това ще съхраняваме елиума — каза Мика до нея.
Тя му хвърли поглед.
— От къде знаеш, че може да се съхранява в такъв съд? Беше в демон, преди демонът да го прехвърли в мен.
Мика прокара ръка през косата си и въздъхна. Тя забеляза дълбоките, тъмни сенки под очите му, които показваха липсата му на сън.
— Изучавах познанията за демоните ден и нощ, след като ти пристигна. Ако текстовете, които успях да събера, са верни, комбинацията от елементите, които смесихме в този контейнер, заедно със земната магия, чрез която го изработихме, би трябвало да държи елиума в стазис, докато разберем как да го унищожим.
Клеър се загледа в крехкия буркан за един дълъг момент, след което се обърна към Адам.
— Обясни ли им какво беше, когато отприщих елиума в хижата?
Той кимна.
— Значи знаят, че беше като миниатюрен ядрен взрив, блокиращ всичката магия в обсега си? Разбивайки прозорците? Почти убивайки ме?
Адам кимна отново.
— А тогава едва го докоснах, изтеглих най-тъничката нишка, която да управлявам?
— Казах им всичко, Клеър.
Челюстта й се сключи. Как бе възможно това да проработи? Какво си бе мислила? Нямаше начин магьосниците на елементите, извън Юдай, изобщо дори да разберат демонската магия, още по-малко пък успешно да я управляват. Всички надежди за оцеляване, които бе таила, се спукаха като сапунени мехури.
— Това е лудост — промърмори тя.
— Не е просто лудост — каза Томас. — Това е и единствената ни възможност. Знаеш по-добре от нас, че елиумът не може да остане в теб. Демоните ще продължат да те преследват. Когато те открият, ще вземат елиума, а вероятно и живота ти заедно с него. Ако можем да изтеглим елиума от теб, ще спасим живота ти. Планираме да замаскираме съда по някакъв начин. Да го скрием от тях, докато не разберем какво да направим с него.
Клеър го изгледа.
— Не разбирате магията, която нося. Правенето на това заклинание и опита да се премести елиума е като да се опитваш да носиш препълнена чаша с нитроглицерин, докато си бос върху постеля от нагорещени въглени, без да разлееш нищо.
Мика направи нетърпелив жест.
— Направих проучването, Клеър, това е единственият ни вариант.
Тя отпусна глава назад и затвори очи. Беше прав, разбира се. Освен ако Ру не се появеше точно в този момент и не вземеше обратно оръжието, което тя никога не бе желала да притежава, то тя нямаше никакъв избор. Елиумът трябваше да излезе от нея или тя щеше да умре, а всички магьосници на елементите на Земята щяха да бъдат в опасност, без да споменаваме всички демонски видове на Юдай, с изключение на Атрика.
Не можеше вечно да бяга от Теван и Кай. Рано или късно щеше да се умори, а тя вече бе уморена. Рано или късно късметът й щеше да свърши.
Нещата стояха така: ако заклинанието се провалеше и елиумът бъдеше пуснат на този свят, всичко щеше да бъде загубено. Ако заклинанието проработеше, всичките им проблеми щяха да бъдат разрешени. Беше адски рисковано, а Клеър не си падаше по рисковете.
Стомахът й вледени. Тази студенина се надигна в гърлото й.
Тя отвори очи.
— Добре. Да го направим.
Адам бе там. Бе се преместил до нея, докато тя преживяваше малката си криза. Със сигурна, силна ръка, той я поведе към малък уединен диван, който стоеше в ъгъла, и й помогна да се настани в него. После коленичи до нея и хвана ръката й в своята.
Мика застана до масата, близо до гърнето за заклинания и гримоара. Заклинанието бе толкова сложно, че не можеше дори да го запомни. Супер.
— Какво трябва да правя? — попита тя.
Той прелисти книгата, мръщейки се.
— Отпусни се.
— Може да поискаш и да сваля луната; бих могла да го направя със същия успех.
Мика прехапа устната си за момент, после вдигна изненадано поглед към нея, сякаш току-що бе регистрирал казаното от нея.
— Наистина трябва да се отпуснеш, Клеър. Трябва да се освободиш от елиума, когато моментът настъпи. Ще разбереш кога е настъпил, защото ще почувстваш подръпване в събраната магия в гърдите ти. Дотогава остави заклинанието да те носи. Проектирано е така, че да те отпусне, малко като наркотик. Всъщност трябва да е приятно. — Той направи пауза. — За известно време.
— Легни назад и затвори очи — каза Томас. — Мика ще свърши останалото.
Да се отпусне и да затвори очи? Точно така.
Тя хвърли поглед към Адам, който изглеждаше вбесен. Намръщи се. Защо беше бесен? Очите му се движеха яростно, челюстта му бе сключена, а раменете му бяха леко прегърбени… напрегнати.
— Ще я заболи ли? — изръмжа Адам на Мика.
— А? — Мика отново вдигна поглед, с разсеяно изражение на лицето си. — Не мисля.
Мускулите на челюстта на Адам трепнаха.
— Не мислиш?
Мика разбра предупреждението в тона на Адам и му отдели цялото си внимание.
— Очевидно това да не нараня Клеър е главната ми грижа, Адам, но си имаме работа с извънземна магия. Дори не знам дали това заклинание ще проработи. Няма как да го тестваме предварително. Това е резултат от дни на методично проучване и подготовка, а не на години. Не мога да виждам в бъдещето.
Тя стисна ръката на Адам.
— Всичко е наред, Адам, склонна съм да поема риск, за да махнем тази гадост от мен.
Той се обърна, за да се вгледа дълбоко в очите й.
— Ти може и да си склонна да рискуваш здравето си, Клеър, но аз не съм склонен да рискувам теб.
Думите, топлият, меден тон на гласа му и емоциите в очите му я оставиха безмълвна.
Адам се обърна към Мика.
— Знаеш какво ще ти направя, ако я нараниш, нали?
Това бе заплаха на алфа-мъжкар в ситуация, в която се чувстваше безсилен. Адам искаше да контролира нещата, а не можеше, затова заплашваше. Клеър веднага разпозна поведението, често го бе виждала при мъжете Итрай. Адам бе достатъчно загрижен за нея, че да е ужасен точно сега, може би бе дори по-ужасен от нея самата.
— Престани, Адам — изръмжа Томас. — Знаеш, че последното нещо, което иска Мика, е да нарани някого.
Клеър прочисти гърлото си.
— Да започваме. Всеки момент, в който изчакваме, е момент, в който демоните може да проследят останалите магьосници. — Тя се облегна назад и затвори очи, благодарна за устойчивостта на ръката на Адам около нейната.
Прошумоля хартия, предмети от масата бяха вдигнати, оставени пак долу. Дървена лъжица се удари в ръба на гърнето за заклинания. Тихи думи бяха промърморени от мъжки глас.
Летаргия.
Бавно се прокрадна по тялото й, движейки се от пръстите на краката нагоре по тялото й като някоя супер силна медитация. Мускулите й, напрегнати от стрес и страх, се отпуснаха един по един, заменяйки напрежението си със странно, ирационално умиротворение.
Малко приличаше на онзи момент, когато като дете бе имала болен апендицит и лечителите на Итрай трябваше да го премахнат. Тогава бяха използвали заклинание като това, за да държат ума й другаде, докато те изрязваха засегнатата част от тялото й.
Това, което Мика правеше сега, също бе вид операция и това, което почувства, бе анестезията й. Беше толкова силно, че дори и да искаше да се бори с него, — все пак част от нея искаше да го направи по чист инстинкт, — то тя не можеше.
Тялото й стана отпуснато и тежко, като в състояние на сън. Но все още можеше да чува какво се случваше около нея, все още чувстваше усещанията в тялото си и стабилната, успокоителна хватка на ръката на Адам.
Първото докосване от чуждите нишки сила, влизащи в нея, дори не бяха шокиращи. Виещата се частица земна магия отиде първо към седалището на собствената й магия. Вътрешно, тя се обви около нея, защитавайки я, макар да знаеше, че не това иска Мика.
След момент на проучване, нишката продължи, този път докосвайки елиума. Въпреки дълбоката отпуснатост, в която бе потопена, тя подскочи при лекото докосване. Елиумът бе като отворена, неизлекувана рана вътре в нея и всяко най-леко докосване до него я прорязваше с шок и болка.
Още едно докосване, още едно. Всяко следващо ставаше по-агресивно. Тя чу слаб стон и осъзна, че идваше от нея. Хватката на Адам стана по-здрава и тихи, гневни думи, които тя не можеше да разбере, бяха избъбрени през ограниченото й съзнание.
Болка.
Премина през нея и изви гръбнака й в дъга. Нишките вече не я докосваха, те дълбаеха. Като лопата, направена от плосък меч, магията на Мика опитваше да изреже елиума от тялото й.
Очите на Клеър се отвориха и тя изпищя. Болката мигновено спря.
Тъмнина, после светлина. Тъмнина. Светлина. Безсъзнанието идваше и си отиваше.
Очите й се отвориха с трепкане и зърна Адам в отсрещния край на стаята, с ръце около гърлото на Мика, притискайки земния магьосник към стената. Томас крещеше и опитваше да издърпа Адам.
Тъмнината я обгърна за постоянно и тя падна назад на дивана.
21
— Така или иначе не проработи — измърмори Мика.
Той потърка гърлото си и Адам отмести поглед, почти съжалявайки, че прелетя през стаята и прикова Мика към стената. В онзи момент не беше способен да се възпре. Клеър очевидно изпитваше болка, а той би сторил всичко, за да й помогне.
Томас погледна ядосано към Адам.
— Значи Адам не е прекъснал заклинанието.
Мика поклати глава.
— Трябва да го пипна тук-там. Има някакви аномалии в Клеър, които не бях отчел, неща, свързани със структурата на магията и нивото на силата й. Предполагах, че сърцевината й е земя, а останалите елементи са прикрепени към нея, но не е така. Сърцевината на Клеър са всичките комбинирани четири елемента. Не прилича на нищо, което съм виждал досега. Ру я е променил чак до самото й ДНК.
Адам погледна Клеър, която лежеше бледа и в безсъзнание на леглото, където я бяха преместили да се възстанови.
— Супер.
— Поне не вдигнахме Сборището във въздуха — промърмори Мика. — Да гледаме от добрата страна. Ще опитам отново с променено заклинание.
— По никой начин — отвърна Адам. — Няма да гледам как Клеър преминава през това отново.
— Това тя трябва да го реши, нали? — попита Томас.
Адам само стисна челюстта си и се взря в Клеър. Косата й лежеше оплетена върху възглавницата, а лицето й беше бледо и изпито. Искаше само всички да напуснат стаята, за да може той да пропълзи в леглото при нея, да я притисне до себе си и да се вкопчи във факта, че е жива.
По време на последната част от заклинанието, точно преди да се втурне през стаята, за да накара Мика да спре, Адам не бе убеден, че тя ще го преживее. Бе се поболял от това да гледа как едва не умря. Вече се случваше за втори път.
Не, нямаше да я остави да се изложи на опасност отново. Просто нямаше. Не му пукаше каква щеше да е цената.
Адам отпусна челюстта си, колкото да проговори.
— Може ли и двамата да излезете вече?
— Разбира се — отвърна Томас. — Доктор Оливър каза, че тя трябва да се събуди скоро. Вероятно ще иска да види първо теб така или иначе.
Адам изпрати двамата мъже навън и затвори вратата след тях. Все още чувстваше студенина и враждебност към това, че наблюдава как Клеър бе подложена на заклинанието. А тъпото нещо се бе провалило! Елиумът все още живееше в нея.
Стаята изглеждаше като всяка друга стая за гости в Сборището. Първото помещение бе малък хол, допълван от развлекателен кът с телевизор и всякаква друга техника и хладилник с големина като по хотелите. Къс коридор водеше от тази стая към баня и една или повече спални. Някои хора, като него самия, живееха за постоянно в Сборището. Имаха цели апартаменти, допълнени с кухни. Стаята за гости на Клеър не беше далеч от неговия апартамент.
Той се плъзна обратно по потъналия в полумрак коридор, сваляйки дрехите си в движение. Щом стигна стаята й, той се мушна в леглото при нея и я придърпа към себе си, вдишвайки онзи странен аромат на чуждоземни цветя, който косата й винаги носеше. Изглежда никакъв шампоан не можеше да го накара да отслабне. Предполагаше, че е нещо открито на Юдай, и все пак бе като естествена част от нея.
Тялото й бе топло и меко, дишането — дълбоко. Ако затвореше очи, почти можеше да си представи, че тя не е в безсъзнание заради провалилото се заклинание, а само спи. Ако се концентрираше още съвсем малко, можеше да си представи, че няма демони, няма елиум… няма Ру. Можеше да забрави за всички неща, които бяха между тях, всички неща, които ги разделяха.
Но не можеше да забрави Елиза.
Очите на Адам се отвориха рязко, когато лицето й проблесна зад затворените му клепачи. В нощта, когато Елиза бе убита, той се бе почувствал малко както сега — суровата, враждебна емоция остави горчив вкус в устата му, гняв към самия него, заради неспособността му да я опази жива. Скръб.
Ако анализираше всички нишки от чувства, формиращи стегнатата топка в стомаха му, той бе сигурен, че някъде там ще открие любов — нежелана, неканена, неподдаваща се на контрол — любов към Клеър.
Не можеше да е сигурен за първия път, когато бе започнала да му въздейства. Беше като болест. Бе изложен на заразата несъзнателно и няколко дни по-късно треската го бе покосила.
Макар да знаеше, че е ирационално, все още го чувстваше като най-лошия вид изневяра. Признавайки че има такива чувства към Клеър това значеше, че бе изменил на седемгодишното бдение, което бе започнал в памет на Елиза.
Боговете да са му на помощ, нямаше какво да стори. Бе се понесъл по течението, твърде изморен, за да продължи да се бори.
Той не спа, нито дори когато светлините отвън се промъкнаха през мрака и обгърнаха стаята в своята мастилена, кадифена защита. Той я държа близо до себе си през цялата нощ, готов да отблъсне всяка опасност, която се доближи, но никакви демони не се появиха, освен онези, които носеше в себе си.
Малко преди изгрев-слънце, Клеър се размърда до него, надигна се и отвори очи. Тя простена от болка и примигна.
— Как се чувстваш? — попита мигновено Адам, макар от стона й да знаеше, че не може да е добре.
Тя издаде тих звук.
— Гърдите ме болят. Чувството е сякаш някой ме е ударил там. — Гласът й звучеше дрезгав и груб. — Как са магьосниците?
— Последно като ги чух бяха добре. Казах на Томас да дойде да ме извика, ако ги нападнат. Засега — нищо. Може би номерът ти с елиума е бил по-ефикасен отколкото мислехме.
— Може би. — Тя направи пауза. — Заклинанието не проработи. Все още мога да усетя елиума вътре в мен.
Той я целуна по слепоочието.
— Да, знаем. Сега само се опитай да се отпуснеш, става ли? Заклинанието, което Мика използва, наистина те удари здраво.
— Мика ще опита ли отново?
Той стисна устни.
— Не и ако имам право на глас.
Тя помълча известно време, след което се обърна с лице към него. Сенки играеха по копринената кожа на бузите й и обхващаха извивката на устната й.
— Това е единственият ми шанс, Адам.
— Можеше да те убие.
Тя поклати глава.
— Не го направи. Ти беше там за да го спреш, преди да е стигнал твърде далеч.
— Ами ако следващият път не мога да го спра преди да пострадаш?
— Адам, ако заклинанието, което Мика приготви, не извади елиума от мен, демоните ще направят много повече от това просто да ме наранят. Знаеш го. Трябва да мислим рационално.
Той я придърпа близо до себе си.
— Да, е, нека действаме постепенно, става ли? Мика дори не е приготвил ново заклинание все още.
— Онова, което направи в хижата, не беше редно, да ме принудиш да дойда тук и да ги оставя като примамка. — Гласът й бе станал твърд и рязък.
Той положи целувка на главата й.
— Направих възможно най-доброто, за да осигуря твоята безопасност.
Тя легна в обятията му, без да отговори. Гърдите й почиваха до ръката му и повдигането и спадането от дишането й го успокояваше. Присъствието й бе топло, уютно, също и малко възбуждащо в интерес на истината, макар да разбираше, че му е бясна.
Ръцете му се плъзнаха по извивките й, успокоявайки я, опитвайки се да изкупи вината си без да използва думи. Дишането й секна и тя въздъхна, дъхът й бе топъл срещу гърдите му. Сгуши се по-близо до него и тялото й се отпусна леко.
Той остави ръцете си да я изследват още малко, докато накрая и двамата не започнаха да дишат тежко, а телата им станаха по-топли, преплитайки се още малко.
Никой от тях не проговори. Адам предпочиташе да го прави с ръце и устни, да направи Клеър своя по най-добрия начин, който познаваше. Малко по малко той съблече дрехите й — разгорещи я и я раздразни с милувките на ръцете си и захапванията и целувките, с които обсипваше тялото й.
Възбуди я бавно, нежно, съзнавайки, че се възстановява от тежка травма. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, подразни зърната й и изследва всяка тяхна извивка. Тя разтвори бедрата си за него, когато й прошепна да го направи, и ръката му се плъзна между тях.
Той проследи всеки инч на интимните й части, топли и хлъзгави от нарастващата й възбуда. Плъзгайки се вътре, мускулите й се свиха около движещите му се пръсти, стискайки ги заради удоволствието, което й доставяше, докато малки стонове и въздишки се отрониха от устните й, а тъмните й мигли се спуснаха върху бледите й бузи.
Клиторът й бе излязъл от гнезденцето си, набъбнал и умоляващ за внимание. В сексуалната си невъздържаност, Клеър се отпусна назад върху възглавниците, косата й бе плетеница около красивото й лице. Ръцете й изследваха гърдите му и галеха пениса му, но той искаше удовлетворение за нея веднага. Искаше да маркира тялото й, ако не можеше сърцето й. Адам искаше да й напомни, че има власт над нея — силата на удоволствието.
Затова сниши уста до гърдата й, за да оближе и засмуче едното твърдо, красиво зърно, докато милваше копнеещият й клитор отново и отново. Той се опияни от малките звуци, които тя издаваше, всеки един от стоновете й. Обичаше това, особено когато тя раздвижваше ханша си сякаш търсеше нещо, което да я изпълни, и шепнеше името му.
Най-накрая оргазмът се разцъфна в тялото й с експлозия и дълга въздишка. Той я преведе през кулминацията, милвайки я непрестанно, за да удължи възможно най-много тръпките на удоволствие.
Когато премина, тя се отпусна върху матрака и издаде звук на задоволство, като котка пред купичка със сметана. После се претърколи към него, преплитайки пръсти около врата му и го целуна.
— Люби ме, Адам — промърмори тя.
Той нежно захапа долната й устна и се усмихна.
— После. Сега имаш нужда от възстановяване. Просто не можах да устоя да те докосвам малко.
Клеър затвори очи за кратко и той видя изтощението й.
— Харесва ми да правя любов с теб. Кара света да изчезне за известно време. Като бягство е.
— Сънят също е бягство, а в момента се нуждаеш повече от сън.
— Ще останеш ли с мен?
— Разбира се.
Клеър не продума известно време, напасвайки тялото си близо до неговото.
— Не мога да спра да мисля за магьосниците, Адам. Не знам дали ще мога да заспя.
— Дам. И аз си мисля за тях, но в този момент ти си главната ми грижа, Клеър.
— Никога няма да мога да си простя, ако навредя на Тео и останалите в хижата.
Дланите му се плъзнаха нагоре по ръцете й, стопляйки я.
— Ти никога нищо не си прощаваш. Носиш тежестта на два свята върху плещите си. Отпусни се малко.
— Не си ти човекът, който да дава съвети в тази насока, Адам. Не и с бремето от смъртта на жена ти върху сърцето ти.
Адам се скова.
— Нека да не говорим за Елиза. — Гласът му съдържаше отявлена предупредителна нотка. Определено го мислеше.
Клеър очевидно не го бе чула. Тя се надигна и се облегна върху възглавниците, кръстосвайки ръце пред гърдите си.
— Да не говорим за Елиза? Адам, мисля, че твърде дълго не си говорил за нея. Не можеш да продължиш към бъдещето, със затворени очи, невиждащи нищо в настоящето, заради случка в миналото.
Той скочи от леглото и прокара ръка през косата си.
— Знаех си, че изобщо не трябваше да ти казвам за нея.
— И после какво? Щеше да продължаваш, без да кажеш на никого? Да продължаваш да носиш глупавата маска, за да скриеш вината, която изпитваш заради смъртта й? Адам, не е било по твоя вина.
— Клеър…
— Ако не го загърбиш, никога няма да имаш друга връзка като онази, която си имал с нея. — Тя направи пауза, долната й устна потрепери. — Никога няма да познаеш любовта отново, Адам.
Адам спря и се взря, думите бяха на върха на езика му — но аз познах любовта отново. Но нямаше да го каже. Не сега. Не и когато тя упорито дълбаеше в проблеми, които той не желаеше да засяга.
Защото докато откриваше любовта отново — напълно против волята му — знаеше, че все още се обръща към миналото. И, богове, беше ужасен, че може да изгуби и тази любов — че няма да може да подкрепи Клеър, когато най-много се нуждае от него, че няма да може да я защити, макар да се чувстваше роден за тази работа.
Клеър седеше стиснала одеялата в свитите си ръце, лунната светлина се изливаше вътре и обезцветяваше вече бледата й кожа. Тъмните й къдрици висяха около раменете й като коприна, а изражението й бе напрегнато, притеснено.
Адам се завъртя и се втренчи във вратата, искайки да напусне стаята с всяка фибра на тялото си. Не можеше. Не можеше да я остави сама тази нощ… или която и да е друга. Нямаше бягство от думите й или от истината в тях.
— Адам?
Той се обърна, осъзнавайки, че се бе взирал във вратата за известно време. Бе й казал, че ще остане и трябваше да го стори. Демоните можеше да се появят по всяко време.
Но за пръв път откак я бе срещнал, всичко, което искаше, бе да се махне от нея. Тя бе казала неща, които той не искаше да чува… и никога нямаше да поиска да чуе.
Клеър се събуди с лице към гърба на Адам. Бе спал така през цялата нощ. Знаеше, понеже не можа да спи много, дремвайки на пресекулки докато се развидели.
Смешно беше как мъжете — аемони или Итрай — могат просто да се претърколят и да заспят след разгорещен спор. Емоциите и невъздържаността можеха да ескалират и за тях нямаше никакво значение, те си изпадаха направо в непрекъснато хъркане.
Тя цяла нощ се бе ядосвала.
Ама че инат! Също и сантиментален. Раздразнителен. Такъв беше. Опитваше се да мине пред света с онова безгрижно, майтапчийско изражение. Никой не разбираше емоционалното сърце вътре в мъжа.
Емоционален, да, но все пак можеше без проблем да заспи след скарване.
Тя се пльосна по гръб и въздъхна раздразнено. Той все още се държеше здраво за Елиза — за скръбта си и за цялата въображаема вина и отговорност. Призракът на Елиза нямаше да му позволи да продължи напред към други сериозни романтични връзки. Клеър не бе сигурна кога бе решила, че иска от Адам нещо повече от секс, но на някакъв етап чувствата й се бяха променили, бяха се задълбочили. Но може би Адам вярваше, че може да й предложи само секс.
Може би беше прав.
Клеър въздъхна, когато тежестта се намести в гърдите й. Измествайки мислите си от неприятните неща, каквито напоследък бяха всички, тя хвърли поглед през прозореца. По бледата, студена светлина, изпълваща спалнята, можеше да каже, че зората наближаваше.
Е, тя не можеше да спи нито миг повече. Време беше да става и да се облича. Адам се размърда до нея, събуждайки се. Тя се изстреля от леглото, събра дрехите си и влезе в банята от коридора. Остави банята до спалнята на Адам.
Клеър не искаше да се изправя пред него все още.
Тя се изкъпа и се облече. След това зърна чекмедже, пълно с неразопакована козметика. Взе някакви сенки за очи в кафявата гама и ги задържа до лицето си. После метна кутийката обратно в чекмеджето. Нямаше представа как да нанесе грима. Както и да е, нямаше нужда да изглежда още по-хубава за Адам и определено нямаше нужда да изглежда още по-примамлива за Атрика. Клеър разгледа отражението си. Адам очевидно я намираше за привлекателна такава, каквато бе. Невероятно, но факт.
Когато излезе от банята, тя откри Адам да стои наблизо. Той седеше в дневната на апартамента за гости, вече изкъпан и облечен.
Той се изправи, когато тя влезе в стаята.
— Готова?
Уау, той й каза цяла дума. Имаше напредък.
Тя кимна — не бе съвсем сигурна дали бе готова да му каже цяла дума — и излязоха.
Когато стигнаха приземния етаж, зловещото усещане, че Атрика са близо, я завладя. Тя се препъна и се подпря на стената, елиумът в нея се оживи от близостта с по-подходящ гостоприемник.
Адам я улови за ръката и й помогна да запази равновесие.
— Клеър, какво не е наред?
Тя надигна наведената си глава и се взря в него през разбърканите кичури от косата си.
— Атрика.
Томас се приближи към тях по коридора.
— Трябва да се махнете от тук. Адам, вземи Клеър и изчезвайте. Демоните са нападнали Тео и магьосниците в хижата и без съмнение са на път за насам.
Вече бяха пристигнали. Бяха някъде в Сборището.
Клеър застина неподвижно за момент — напълно паникьосана. Трябваше да се махнат от тук, да се доберат до колата. Трябваше да станат движеща се мишена, така че демоните да не могат да се телепортират при тях.
Адам я сграбчи за ръката и я повлече напред, към входа на Сборището.
— Как са магьосниците? — извика Клеър към Томас, ускорявайки крачка до темпото на Адам.
— Ранени. Един мъртъв — извика след тях Томас. — Сега вървете! Бягайте възможно най-далеч, не си избирайте цел, за да не могат да ви проследят. Просто продължавайте да карате. Не спирайте.
Домове, надяваше се Адам да се беше сетил да напълни резервоара на Челънджъра.
Теван изскочи точно пред тях.
22
Клеър изпищя и Адам я бутна зад себе си.
— Махни се от пътя ми — изрева Теван.
Кай изникна зад него. Той се надвеси над нея, взирайки се в шокираното изражение върху лицето й и усмихвайки се, сякаш предвкусваше схватката. Атрика обичаха, когато жертвите им са ужасени.
Тя и Адам бяха хванати натясно в коридора. Нямаше как да продължат напред, нито да се върнат назад. Остро и горчиво гадене се надигна в гърлото й. Значи това беше краят.
Кай се протегна и сграбчи рамото й. Тя не мислеше, просто реагира… но този път не се пресегна за елиума. Магия изригна от нея — въздух, земя, вода и огън. За първи път в живота си успяваше да извлече всичките четири нишки наведнъж. Изплющя като дебел, смъртоносен бич, с насочени към Кай и Теван върхове. Въздухът около тях запулсира веднъж, накара ушите й да заглъхнат, а после целият свят се замъгли.
Когато зрението й се проясни, Кай беше по задник в коридора, изглеждайки зашеметен. Клеър бе също толкова изненадана, магията все още трептеше приятно в центъра на гърдите й. Бе реагирала вследствие на страха и инстинкта и бе защитила перфектно себе си и Адам.
Адам я дръпна силно надолу по коридора, покрай шокирания Теван, който също бе по задник, и я повлече през вратата на път за колата.
Тя се препъна надолу по стълбите и Адам едва я задържа права. Стигнаха до колата и Адам запали двигателя, натискайки силно газта и карайки гумите да изсвирят по паважа на кръглата алея в Сборището и виещия се път, извеждащ от земите на Сборището.
Хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, тя видя как двата демона изскачат от Сборището и тръгват по пътя след тях. Изчезваха и се появяваха, всеки път все по-близо до Челънджъра.
— Адам — извика предупредително тя.
— Виждам. Сложи си колана — извика Адам, изстрелвайки високоскоростната кола по пътя към портите. Някой се бе обадил предварително — най-вероятно Томас — и вратите бавно се отваряха.
Тя бързо се подчини и след миг чу изщракване и Кай се появи на пътя пред тях. Клеър извика от изненада.
Адам не трепна, нито се поколеба, просто го прегази. Едрото демонско тяло на Кай се блъсна бронята на Челънджъра и полетя нагоре, удряйки се здраво в предното стъкло и пропуквайки го, преди да се претърколи върху тревната площ на Сборището, която обграждаше двете страни на дългата алея.
Треперейки, тя сграбчи подлакътника и се обърна назад, виждайки Кай да се претъркулва на крака, очевидно без наранявания. До нея Адам не бе намалил натиска си върху педала на газта, който се опираше в пода.
Минаха през отворените порти на Сборището, стигнаха улицата и се сляха с движението. Изсвириха клаксони, когато Адам промени посоката на колата и направи всичко възможно да подобри световния рекорд за висока скорост.
Докато се движеха, демоните не можеха да ги проследят и не можеха да се телепортират в колата.
Когато бе способна да спре да трепери и да се фокусира, тя се обърна към Адам.
— О, мамка му. — Домовете не изглеждаха достатъчно силни за преживяното преди малко. Може би се превръщаше в истински землянин.
Челюстта на Адам бе сключена, а ръцете му стискаха волана. Дори не я погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя.
— Това бе малко прекалено близо.
— Къде отиваме?
— Точно сега нямам представа. Томас каза да не избираме конкретно място, така че да не могат да използват кървава магия. Доколкото ме е грижа, ще продължаваме да караме възможно най-дълго. Не ми пука къде. Целта ми е да те държа в безопасност.
Един мъртъв магьосник, това бе казал Томас. Пръстите й стиснаха подлакътника толкова силно, че болка се стрелна нагоре по ръката й. Какво ли щяха да направят демоните, объркани от бързото им бягство? Бяха ли Томас, Мика, Изабел и останалите обсадени в Сборището в този момент?
Дали някой от тях щеше да умре?
Адам й хвърли поглед.
— Какво беше това, което направи в Сборището? Онази малка пулсация от магия, която ги накара да полетят? Не беше елиумът, това поне ми е ясно, но и не беше някой от елементите.
Тя поклати глава.
— Не знам. Направих го без да мисля. Просто грабнах четири нишки сила, преплетох ги заедно, така че да образуват бич и ги запратих към Атрика.
Тя стисна устни и затвори очи, спомняйки си стаята, където Ру я обучаваше, спомняйки си думите му: Изтегли нишките заедно, Клеър. Обедини ги.
Никога не бе успявала да го стори, никога не бе разбирала дори за какво говори той. Поне до сега.
— Значи използва всички елементи наведнъж.
— Да, всъщност това направих.
— Приличаше на демонска магия, Клеър. Дори малко миришеше на демонска магия, макар и не толкова горчива.
Клеър преглътна с усилие през внезапно пресъхналото си гърло.
— Наистина?
— Да. Можеш ли да го направиш отново?
— Не знам.
— Надявам се да можеш, Клеър. Наистина. — Той се насочи към изхода за магистралата, отправяйки се на юг.
Клеър се размърда в седалката си, опитвайки се да се намести по-удобно върху вече схванатия си гръб.
Адам се бе насочил към Флорида, но само като крайна цел. Нямаха конкретен град наум. Нямаше и да се движат направо натам, а по криволичещ, ленив маршрут.
Не бе като да нямаха време за губене.
Бяха говорили с Томас преди няколко часа. Както се бе опасявала Клеър, демоните бяха атакували Сборището, след като бяха осъзнали, че жертвите им отново са се изплъзнали през пръстите им. Имаше няколко ранени магьосника, но нищо фатално в Сборището.
Следващият въпрос на устата на Клеър бе за магьосниците със заклинанието за примамване. Крейг бе този, който бе умрял. Теван бе прекършил гръбнака и счупил врата му.
Сълзи се спуснаха по лицето на Клеър, докато Томас обясняваше, че за щастие останалите им наранявания не били сериозни, с изключение тези на Тео. Тео бе свършил със счупен крак, пукнати ребра и сътресение. Отказвайки да отиде в болницата в Мисури, Тео ги бе принудил да го върнат в Сборището, заедно с разкъсаното и мъртво тяло на Крейг.
Когато стигнали Сборището, естествено намерили още хаос.
Демоните главно били заинтересовани от разрушаването на всички следи от лабораторията за заклинания на Мика, още щом разбрали намеренията му да извлече елиума от Клеър. Бяха свършили страхотна работа.
Това бе спънка.
Не само, че Мика трябваше да създаде отново заклинанието, което се мъчеше да промени, сега отново трябваше да събере всички нужни съставки. Някои от тях бяха много редки и трудни за намиране.
Демоните не бяха открили библиотеката на Мика със старателно набавяни древни текстове. Мика ги бе скрил добре. Това си беше добра новина. Другата част от оптимизма идваше със самата атака. Томас предполагаше, че демоните няма да ги е грижа за лабораторията или изобщо за заклинанието, ако Мика не бе на прав път.
Така че за сега, докато чакаха Мика да поправи всичко разрушено и ги извика у дома, те пътуваха.
Сърцето на Клеър бе преизпълнено със сълзи и мечтаеше за вцепенението, което можеше да получи на Юдай. Идването на Земята, срещата с Адам, бе прогонило леда, който се бе научила да издига през годините. Липсваше й студената броня без емоции, която имаше преди, макар че захвърлянето й бе далеч по-добро за нея в дългосрочен план.
Е, ако имаше дългосрочен план.
Пътят се извиваше под гумите на колата, белите линии по средата блестяха на светлината от фаровете. Тя се размърда отново на пасажерската седалка. Някъде в Кентъки дупето й бе заспало и тя не можеше да го събуди отново.
Тя хвърли поглед към датчика за горивото. Показваше, че резервоарът е пълен, когато тръгнаха, но сега бе почти празен.
— Когато спреш, за да заредиш, може аз да покарам малко.
Нещата извън проблема с демоните продължаваха да са малко обтегнати между тях. Не бяха говорили много по време на пътуването си.
Той й метна поглед.
— Някога карала ли си кола преди? — Съмнение звънтеше в думите му.
— Знаеш, че не съм, но ми изглежда достатъчно лесно. Натискаш педала за газта, за да потеглиш напред, после спирачката, за да спреш. Ще се оправя.
Той се вгледа в пътя.
— По-добре аз да карам.
Тя въздъхна и кръстоса ръце.
— Адам, ние сме в безкрайно, непрекъснато движение. Няма как да продължаваш да караш и караш без да спиш. Има един термин, който чух наскоро, описващ хора като теб — маниак на тема контрол.
Усмивка изви устните му.
— Би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг — провлачи той с тих глас, приличащ на разтопен мед. — Обичам да контролирам.
Тя потрепери, тялото й отговори на тона и намека му. Клеър се отърси и се стегна.
— Опасно е да продължаваш да караш така, Адам.
— Опасно е и да спра. Знаеш ли колко дълго можем да останем на едно място, преди да ни проследят?
Тя прехапа долната си устна.
— Съжалявам, но говорим за демонската магия на Атрика. Знам малко за нея, но не всичко. Не достатъчно, за да знам как работят индивидуалните им заклинания. Нито кървавата магия.
— Е, скоро ще трябва да рискуваме. Имаме нужда от гориво и храна.
— И тоалетна.
— И това също. Да се молим хубавата кола никога да не е имала проблеми с двигателя.
Това бе отрезвяваща възможност.
— Добре, значи, когато спрем, аз ще поема шофирането за известно време, а ти може да поспиш.
Ръцете му се стегнаха върху волана.
— Няма проблем да карам още малко.
— Адам, не е така. Не се карай с мен за това, ще загубиш.
— Дори не можеш да караш…
Тя изтегли нишка въздух и я изпрати под капака. Цялата кола се разтресе.
— Не искам да чувам нито дума повече, Адам.
Той затвори уста и не проговори.
Разбира се, той изчака, докато колата не започна да пуши. Спряха на бензиностанция в края на изхода, с идеята възможно най-бързо да заредят, да отидат до тоалетната и да вземат малко храна от магазина.
Клеър излезе от колата и се протегна в свежия, студен нощен въздух. Беше хубаво да се отърве от тази стоманена кожа за малко.
Гледайки надолу към пътя, който отвеждаше от бензиностанцията нататък, тя изпита импулс да побегне — да почувства удара на бетона под обувките си и да позволи на студения нощен вятър да изпълни дробовете й и да си играе с разпуснатата й коса. Свобода от създадения от Челънджъра затвор.
Тя хвърли поглед към Адам, който наливаше гориво в колата. Раменете му бяха прегърбени, главата му бе наведена пред лицето на силния вятър. Стресът се усещаше ясно в начина, по който стоеше тялото му, в извивката на раменете му и в стегнатата му челюст. Бе невероятно притеснен за нея.
За първи път в живота й, освен майка й, имаше някой, когото го беше грижа за нея. Постоя дълго, гледайки Адам, усмивка заигра по устните й. В този момент, въпреки случващото им се, въпреки срещата им със смъртта тази сутрин, Клеър се чувстваше по-добре отколкото когато и да било през целия й живот.
— Адам.
Той вдигна поглед към нея, вятърът развяваше косата върху челото му. Имаше напрежение в извивката на челюстта му и в линиите, извиващи се около устата му. Тревога замъгляваше очите му и лежеше видима в суровия израз на устните му.
Клеър се усмихна.
Адам изглеждаше объркан за момент, а после буреносните облаци изчезнаха. Топлина замести твърдостта в изражението му, прогонвайки мрачната поза на устните му. Любов се появи в извивката на устните му, стопляйки очите му до по-тъмно синьо.
Те задържаха погледите си за още малко, а после тя се обърна и влезе в магазина, за да ползва тоалетната. Тя усещаше погледа на Адам като осезаема милувка по кожата си, докато се разхождаше. Когато се обърна към вратата, той все още се взираше в нея, усмивка играеше на устните му. Приятно чувство премина през тялото й.
Домове, това чувство ли беше любовта? Ако бе така, то на нея й харесваше.
Светлините на магазина я заслепиха, след като бяха карали в мрака толкова дълго. Тя премигна към флуоресцентните лампи, очите я боляха от липсата на сън.
Мъжът зад щанда й хвърли бърз поглед, след което се върна към четенето на списанието си. Тя подмина машината за замразени напитки и стелажи с пакетирани сладкиши и пакети чипс, стомахът й изкъркори. След като използваше тоалетната, щеше да изкупи половината магазин. Вредната храна, бе открила тя, беше златиста.
След като използва тоалетната (с голямо облекчение), тя застана до мивката, оставяйки топлата вода да облива ръцете й. Адам вероятно бе приключил със зареждането на колата. Можеха да вземат малко храна за из път и да потеглят отново, но тя щеше да кара. Трябваше да са партньори в това, а не…
— Клеър.
Тя вдигна поглед и видя Теван в отражението на огледалото. Стомахът й се сви. Тя се завъртя, събирайки сила. Той постави ръка на рамото й, точно когато тя го удари с магията си.
Бе закъсняла.
Светът избухна. Тялото й се разкъса на молекулно ниво и се разпиля из вселената. Когато се събра отново, тя бе коленичила на студения, бетонов под, повдигаше й се.
Върховете на чифт черни ботуши бяха на инчове от носа й. Някой пъшкаше наблизо — Теван. Поне бе успяла да удари копелето, преди да я телепортира. И все пак знаеше отлично, че демонските очи на Кай се взират надолу към нея със задоволство.
Бяха я заловили.
23
— Клеър?
Адам блъсна всяка от вратите на кабинките в тоалетната с нарастващ страх. Усещаше горчив вкус в устата си, а стомахът му бе на горещ, стегнат възел. Зареден с адреналин гняв препускаше във вените му. Тя бе в тоалетната твърде дълго и той знаеше със свръхестествена убеденост, че нещо й се е случило.
Празно. Празно. Празно.
Продавачът в магазина я бе видял да влиза, но не и да излиза, а всяка кабинка в тоалетната бе празна. Гърлото му се сви.
Клеър бе изчезнала.
— Успокой се, Адам.
Адам отвърна грубо на Томас.
— Да се успокоя? Скоро няма да се успокоя, мамка му. Не ме ли чу, Томас? Теван и Кай са хванали Клеър.
— Наясно съм.
Адам стоеше в наполовина разрушената библиотека на Сборището и същевременно офис на Томас, опитвайки се да овладее емоциите си.
Демоните бяха потрошили Сборището, унищожавайки каквото могат и запалвайки пожар в някои от крилата. Магьосниците на Сборището бяха започнали война срещу Атрика между тези стени и бяха успели да отблъснат демоните извън сградата.
Една точка за магьосниците; бяха успели да ги отблъснат без фатални последици и нямаха нужда от елиума или от странната магия на елементите на Клеър. Това бе победа в ситуация, в която Сборището винаги бе на една крачка зад демоните.
Но цената все пак бе висока.
Тео бе в болница, лекуван от доктор Оливър. Щеше да оживее, но сега имаше дори повече белези от преди. Бе получил някои лоши изгаряния в битката в хижата, заедно със счупените кости.
Томас стисна устни в права линия.
— Трябва да се успокоиш, за да може да помислим трезво. Мисли трезво и действай последователно.
Адам прокара ръка през косата си.
— Нямаше ли да е страхотно, ако можехме да действаме? — Той изсумтя. — В момента може да са навсякъде по света. Няма как да ги проследим.
Томас не отговори. Знаеше, че Адам е прав.
Страшна мъка и страх се надигнаха в Адам, карайки го почти да се побърка. Не можеше да загуби Клеър. Не сега. Не и след като разбра колко много значи тя за него. По дяволите.
И се бяха карали. Толкова бе глупав. Клеър бе жива и дишаща — топла, сладка и любяща. Как можа да позволи времето му с нея да бъде помрачено от спомена за отдавна мъртва, студена и погребана жена?
— По дяволите! — извика той.
Ако не направеше нещо скоро, можеше да има два духа, които да го преследват, вместо един.
Адам поклати глава.
— Няма да се откажа от нея. — Обърна се и извика — Няма да им я оставя!
Томас вдигна ръка сякаш Адам бе бясно куче, което искаше да възпре.
— Никой от нас не възнамерява да остави демоните да убият Клеър.
Адам се обърна и се отправи с бърза крачка през стаята.
— Трябва ни Мика. Той трябва да е способен да направи нещо, да открие най-вероятното място, където може да са я отвели, за да се опитат да извадят елиума или каквото и да е. Трябва да има нещо, което да сторим.
— Вече му го възложих.
— Мога ли да помогна? Не мога да стоя със скръстени ръце, Томас. Трябва да правя нещо… каквото и да е.
Томас кимна.
— Да, можеш да помогнеш на Мика като му кажеш всичко за демоните и Клеър. Всяка частица информация, която не си му казал, може да помогне, дори и да изглежда напълно обикновено.
Адам кимна, отмествайки поглед и потърквайки брадичката си с ръка. Наистина се чувстваше почти полудял. Неконтролиран огън прескачаше от пръст на пръст. Той го изгаси и си пое дълбоко въздух.
— Добре. Това го мога.
— Адам?
Той погледна към Томас, опитвайки се да фокусира.
— Да?
— Наистина си загрижен за Клеър, нали? Не е само заради загубата от демоните, нали?
Той отново потърка брадичката си, гледайки към пода.
— Мисля, че съм влюбен в нея.
Томас потъна в мълчание.
— Правил съм го само веднъж в живота си, Томас, и знаеш как завърши.
— Да. — Той направи пауза. — Помня онази нощ.
Адам вдигна поглед към лицето на Томас.
— Не мога да позволя да се случи отново. Не може Клеър да бъде наранена. Просто… не е възможно.
— Разбирам как се чувстваш, Адам.
Адам кимна, отправяйки се към вратата.
— Отивам да намеря Мика.
Клеър помръдна на инч и почувства, че отново й се повдига. Остави бузата си да се отпусне обратно на студения под на сградата, в която я бяха телепортирали. Този вид транспортиране я караше да се чувства отвратително зле, но поне прилошаването й държеше демоните настрана… за сега.
Стените на помещението, където я заведоха, имаха някакви важни демонски думи. Думи, които й пречеха да използва магия. Чудеше се дали елиумът още е достъпен за нея, след като бе демонска магия, а не аемонска. Щом стомахът й спря да се бунтува и главата й спря да тупти в симфония от болка, щеше да провери това. В момента едва се движеше.
Жестоки ръце я сграбчиха и я повдигнаха. Главата й увисна, а стомахът й се преобърна. Но както и преди, сега отново нямаше нищо в стомаха си, което да изкара, и нещата не се бяха променили. Това обаче не караше тялото й да го иска по-малко.
Кай я вдигна на ръце и я положи върху висока маса с мека повърхност. Тя премигна, виждайки стаята за пръв път. Бежовият, керемиден покрив бе изгнил и разрушен на места. Само една крушка висеше от средата на тавана, държейки се на прокъсани електрически кабели. Излъчваше слаба жълта светлина, която оставяше стаята наполовина неосветена.
Тя хвърли бегъл поглед наоколо, виждайки стичаща се по стената вода. Можеше да каже, че идва от спукана тръба, водната й магия трептеше слабо в отговор под натиска от защитите. Разбито болнично оборудване, покрити с плесен столове и други отпадъци лежаха около нея като захвърлени скелети от по-ранни времена. Графити покриваха стените.
Къде, в името на Домовете, се намираше?
— Ако се опиташ да се бориш с нас — проговори Кай на Аемни, — ще те ухапя. Разбра ли? Ако дори докоснеш елиума или решиш да използваш магията си, ще те ухапя.
— Защити — изграчи тя. Така или иначе не можеше да достигне до магията на елементите си.
— Защити, да. Приготвихме това място специално за теб — отговори Теван, излизайки от сенките в далечния край на стаята. Теван, със своето изваяно лице на звезда от сапунен сериал, накара плътта й да поиска да стане и да избяга без нея. Ужасяваше я дори повече от Кай. — Но все още можеш да се бориш. Не го прави. Само ще страдаш, ако опиташ. Тук си сама и под наш контрол. Нямаш приятели, които да ти помогнат, нямаш подкрепление. Не може да очакваш, че ще ни победиш.
Челюстта й се стегна. Наистина ли си мислеха, че това ще я спре да опита да се измъкне от тях? Може би не бяха разбрали колко силна е волята за живот на аемоните. Особено сега, когато имаше нещо — някого, — за когото да живее.
— И ако не ни се подчиниш за това — провлачи Кай, — помни, че знаем къде е огненият ти магьосник. Мъжът, Адам, можем лесно да го доведем тук, можем лесно да го разчленим пред теб, крайник след крайник. Не ни казвай, че не значи нищо за теб. Пътува с него много дни и без съмнение си се привързала към него. Твоят вид са досадно предразположени към това.
Да, е, трудно щеше да го отрече. Особено след като устата и гърлото й бяха пресъхнали само от името на Адам, изплъзващо се от устните на Кай. Нямаше да се поколебаят да изпълнят заплахата си. Такива убийства бяха забавление за Атрика — храна за бруталните им души.
Тя извърна погледа си от него и вдигна очи към полуразрушеното осветление.
— Ако оставите Адам на мира, няма да се боря с вас.
— Това е добре. — Кай кимна. — Не очаквай и някой да те спаси. Намираш се на място, където никой няма да те открие. Нямаш надежда.
— Ру е мъртъв — добави Теван.
Думите съдържаха такава безвъзвратност, повече от сигурно, че гърдите й се свиха болезнено. Идеята, че Ру може да е мъртъв, заби нокти от вътрешната страна на гърдите й, карайки я да осъзнае, че някъде дълбоко в себе си се бе надявала той да дойде за нея. Ако някой можеше да извади елиума без да я убие, това бе Ру.
— Не може да знаеш със сигурност — озъби се тя на Теван, който стоеше като статуя от ада в краката й. — Напуснахте Юдай заедно с мен, а когато си тръгнахме Ру все още бе жив.
Теван поклати глава и се изсмя меко.
— Спри да фантазираш, Клеър. Когато Атрика нападнаха Иристрай, призовахме толкова магия и толкова демони, че никой не е оцелял.
— Това е само егото ти, Теван. — Изплю думите към него тя. — Нямаш представа какво е станало в Иристрай, след като премина през портала. Както и да е, ако си мислиш, че Атрика са успели да убият Ру и да превземат Иристрай, нямаше да си тук и да се мъчиш да вземеш елиума от мен. Всъщност ако бяхте толкова сигурни, че ще победите останалите демонски видове, изобщо нямаше да се втурнете през портала след мен.
Демоните нищо не казаха. Водата капеше на пода в ъгъла.
Време беше за по-нататъшно подкопаване на увереността им… ако увереността на Атрика можеше да бъде подкопана.
— Как изобщо възнамерявате да се върнете обратно на Юдай? — Тя се изсмя. — Идиоти! Последвахте ме тук и сега ме хванахте, естествено. Може би дори ще успеете да вземете елиума от мен. И после какво? Тогава какво? Няма как да се върнете у дома. Затворени сте тук също колкото и аз.
Тя блъфираше малко. Имаха начин да се върнат. Можеха да използват същия метод като Еразъм Бойл. Изискваше се кървава магия и жертването на много аемони, но те не биха имали проблем с това.
Както и да е, отварянето на портал с този метод беше трудно. Демоните трябваше да чакат определено астрономическо въздействие, трябваше да имат точните магьосници с идеалния баланс на магиите и накрая трябваше да изпълнят кървави ритуали в определени моменти и на определени места.
Заклинанието бе сложно и ограничено, но можеше да се направи.
— Не се тревожи за нас, сладка Клеър — измърка Теван. — Ще намерим път обратно, дори и да отнеме десетилетия. А когато се върнем, ще бъде с елиума в моето седалище на магия.
Кай застина неподвижен при думите „моето седалище на магия“ и Клеър остави тази интересна реакция за по-късно. Теван планираше да управлява елиума, а на Кай това не му харесваше.
— Напълно очакваме, че нашите хора ще са завладели Итрай и останалите демонски видове досега — намеси се Кай, ръката му се стегна болезнено около нейната, карайки я да трепне. — Но има други ползи от елиума. — Погледът му трепна към Теван.
Тя се намръщи. Други ползи от елиума, освен като абсолютното оръжие срещу управляващите Итрай? Какво имаха предвид?
Дали Кай и Теван възнамеряваха да завладеят самите Атрика и да поемат управлението в собствените си ръце? Ако това бе планът им, между тях трябваше да има търкания. Никога до сега двама демони не бяха споделяли сила. Ако случаят бе такъв, може би тя щеше да успее да използва тези търкания в своя полза. Със сигурност вече обмисляха да се предадат един друг.
Или планираха да използват елиума тук на Земята?
Клеър потрепери.
— Какви други планове имате за елиума? — попита тя.
— Времето за разговори свърши — отвърна Теван, премествайки се до главата й. — Ще вземе елиума от теб сега.
Горчивина обгърна гърлото й.
— Поне ми кажете къде сте ме отвели.
— Тази информация не е от значение за теб. Скоро ще бъдеш мъртва.
Домове, о, моля. Не искаше да умре.
Клеър се помъчи да се изправи до седнало положение. Позволиха й да се раздвижи, вероятно защото нямаше къде да иде. Тя преглътна с усилие при внезапната вълна на гадене.
— Не искате да ми дадете информация, но аз имам такава за вас, която може да е полезна.
Теван наклони голямата си руса глава настрани.
— Как така?
— Установихме, че не може да сте сигурни, че хората ви са унищожили Итрай. Без значение какво казвате, знам, че не сте сигурни.
Кай и Теван размениха погледи, което й подсказа, че беше права.
Окуражена, тя продължи.
— Оставете ме жива и ще ви кажа всичко, което знам, за Итрай и Иристрай. Ако Атрика не са победили Итрай, информацията може да ви е необходима. В края на краищата съм живяла в Иристрай през целия си живот като прислужница на самия Ру. Спях в неговото жилище. Хранех се с него, учех с него. Никой не го познава по-добре от мен.
Теван стисна устни.
— Информация от домашния любимец на Ру. Интересна идея.
— Знам всичко за вътрешното функциониране на Иристрай. — Вярно беше, но нямаше намерение да им дава вярна информация, разбира се. Нямаше място в цялата вселена, в никоя вселена, където на Атрика да им е позволено да управляват.
Теван натисна гърдите й с голямата си ръка, принуждавайки я да легне долу.
— Оставена си на нашата милост, Клеър, и не си в позиция да преговаряш. Ще измъкнем тази информация от теб с мъчения, ако преживееш изваждането на елиума. Елиумът е много по-ценен от познанията ти за Иристрай. Разбра ли?
Да, тя разбра.
— Сега лягай и стой неподвижно и, в името на всички Домове, дръж си устата затворена.
Да не очакваха да стои пасивна?
Тя се протегна за елиума, едва докосвайки го, и откри твърди пръсти, заровени в косата си, главата й бе издърпана настрани, а гърлото й изложена на показ.
Зъби се впиха дълбоко.
Болка пламна по нервните й окончания и отрова се втурна във вените й. Гореща. Металическа. Вкусът й се настани зад зъбите й, карайки я да онемее.
24
Клеър изпищя. Спомени проблеснаха.
Стояща в центъра на празната, добре защитена стая за тренировки с Ру пред себе си. Златистите му очи пронизваха нейните. Неговата опитна и гореща магия трептяща през нея, докато той потапяше силата си в седалището на магията й — извиване тук, сръчкване там…
Първият път, когато го бе направил, усещането бе почти като изнасилване — волята му се налагаше над нейната, бе глух за протестите й. Тя се бе противопоставила на вмъкването на силата му в тялото й, бе се измъкнала от него и бе побягнала. Той така или иначе я вкара насила в нея, успокоявайки я с нежни думи. Това бе единственият път, когато й бе говорил толкова мило, когато бе искал да се отпусне и да му позволи да я моделира.
По времето, когато се бе научила да приема сесиите с Ру, а магията й бе нараснала до сила, тя всъщност бе започнала да очаква тези моменти. Макар че Ру никога не бе давал пълни отговори на въпросите й, никога не обясни точно какво прави.
Той със сигурност не се бе отварял емоционално за нея, като бащината фигура, за която тя предполагаше, че трябва да копнее. Итрай не бяха добри в това, макар да знаеше, че в интимността на романтичните връзки с партньорите им имаше споделяне на емоции, грижа, дори любов.
Но нейната връзка с Ру — собственик и домашен любимец, господар и роб — никога не включваше пълна откритост на чувствата. Въпреки че винаги бе знаела — е, поне си мислеше, че знае, — че на някакво ниво Ру се интересува от благополучието й. Бе вярвала в това до деня, в който й натресе елиума и я изпрати объркана в чужд свят.
Къде бе Ру сега? Ако все още бе жив, би ли се загрижил, че ще бъде измъчвана и вероятно убита от тези двама Атрика? И защо изобщо й пукаше какво бе чувствал към нея Ру? Защо дори си мислеше за него в този момент?
Вероятно защото бе един от малкото хора, с които бе навлизала в някакви взаимоотношения през живота си, без значение от тяхната нефункционалност.
Вероятно защото бе твърде болезнено да мисли за Адам. Особено за това да го загуби.
Адам.
Болка се заби в нея и гръбнакът й се изви на дъга. Веднага след проблясъка на агония, блажено вцепенение започна от пръстите на краката й и си проправи път нагоре по тялото й. През вече обърканият й от отровата ум отново проблеснаха части от живота й — смъртта на майка й, срещата с Тай.
После лицето на Адам изпълни ума й. Вместо да избяга от страха да го изгуби, тя прегърна представата и я задържа.
Адам й се усмихва, Адам я гледа, раздразнен, че тя се поставя на опасност. Извивката на устните му, светлината в очите му, топлият пламък на загриженост, с който я бе дарил на бензиностанцията, точно преди да я отвлекат.
Клеър бе благодарна, че това бе последният спомен за него, който пазеше. Той я стопли, дори когато тялото й изстиваше от демонската отрова, която си проправяше път през кръвоносната й система.
Зрението й се замъгли. Тя премигна и цветовете на света избледняха до черно и бяло. Вцепенението и студа в крайниците и тялото й за съжаление не предпазваха от усещането от хватката на демонските ръце върху ръцете и краката й, нито на топлината от дъха на Кай, когато той се наведе, за да прегледа очите й.
Всички звуци бяха заглъхнали, сякаш се намираше под вода. Теван и Кай си говореха един на друг с режещ, остър тон. По израженията на лицата им и грубия начин, по който си говореха можеше да каже, че не се сработваха добре заедно. Клеър осъзна важността на информацията, която премина през плътния слой на мислите й и я задели настрана.
Ако можеше да понесе предстоящото, ако преживееше деня, може би щеше да успее някак да я използва срещу тях.
Демонската магия се плъзна в нея, както тази на Ру преди толкова много години. Клеър с усилие затвори очи, неспособна да управлява която и да е друга част от тялото си. Всяка частица от волята й крещеше да се бори. Но, разбира се, това бе невъзможно. Вместо това тя си наложи да се поддаде и да я допусне, също както се бе научила да допуска магията на Ру в себе си.
През годините Клеър се бе научила, че когато не може да избегне нещо неприятно, по-добре бе да се подчиниш малко и да го позволиш. Ако не можеше да се подчини, може би щеше да се пречупи.
А тя нямаше да остави тези чудовища да я пречупят.
Силата на Теван докосна седалището на магията й, перна го леко и го опита като змийски език. Тя потрепери дълбоко. Без съмнение бе открил нещо по свой вкус, също както би намерил плътта й вкусна за вкусовите си рецептори. Той се поколеба за момент, достатъчно дълго за да я накара да се зачуди колко добър е самоконтролът му, след което премина към елиума.
Елиумът пламна под допира на демонска магия, туптейки дълбоко в нея. Ядрото му, се гушеше в седалището на магията й, като перла скрита в мида. Отговори му сходно и Клеър можеше да каже, че елиумът иска да отиде при Теван. Протегна се като дете, искащо майка си, предпочитайки да живее в сърцето на истински демон, вместо на бледо подобие.
Клеър също искаше той да си отиде.
Теван внимателно погали елиума, както птицата защитава крехкото яйце. Беше възможно най-близкото до загриженост, за което някога бе знаела, че са способни Атрика. Предполагаше, че има логика в това, че Атрика биха показали нежност към оръжие.
По ръбовете на елиума, тя усети как магията й бе преплетена с него. Части от седалището на магията й бяха сплетени с външните нишки на елиума.
Теван се насочи направо към тези нишки и започна да ги отделя. Нагорещени до бяло игли от болка се забиха в центъра й. Ако не беше парализирана, щеше да пищи, докато дробовете й не се пръснеха. Това бе като заклинанието на Мика, усилено четворно, изпълнено без финес или загриженост.
Безсъзнанието се приближи да я погълне, но бе на косъм разстояние. Клеър знаеше, че отровата ще държи блажената безчувственост далеч от нея. Това бе добре известен страничен ефект.
Теван отново опита да отдели елиума от седалището на магията й и отново агонията я проряза. За всяка нишка сила, която Теван успееше да разплете, друга се увиваше по-здраво.
Изведнъж й хрумна, че умът й е потопен в болка. Може би така бе единственият начин да премине през това. Див кикот се надигна в нея, неспособен да бъде възпроизведен.
Адам за малко да удари стената. Отдавна го нямаше безгрижният човек, когото Сборището познаваше. От години бе онзи, който се шегуваше с всички, дори и при най-лошите обстоятелства.
В момента не можеше да намери нищо весело в себе си, нито даже частица. Всеки момент, в който не търсеха Клеър, бе още един момент, който демоните имат на разположение да я убият.
Ако наистина все още бе жива.
— Трябва да се успокоиш, Адам.
— Наистина ми се ще хората да спрат да го повтарят, мамка му. — Адам се обърна на пета и се отдалечи от Джак Макалистър. — Лесно ти е да го кажеш; никой, за когото те е грижа, не е затворен с няколко демона, които са готови да го разкъсат крайник по крайник.
— Прав си. На твое място, ако Мира беше в ръцете на демоните, и аз щях да се побъркам.
— И, мамка му, не ми казвай, че Мика и останалите правят всичко по силите си. Ако още един шибан магьосник ми го каже, ще му откъсна шибаната глава.
— Да — каза Джак, повдигайки вежди. Той стана и отиде до кухнята, взе две ниски и широки чаши от шкафа и наля уиски и в двете. Обърна се. — Искаш ли шибано питие?
Адам се насочи към него.
— Мамка му, да. — Взе чашата от Джак, изпи я на екс и после си сипа още една.
— Значи накрая се случи. Адам Тайрел най-накрая се влюби.
Той завъртя очи към Джак и пресуши още една чаша.
— Мътните го взели, ражда ти се бебе и жениш се, ставаш мекушав и започваш да приказваш за любов.
— Нямаше да си такъв, ако беше нещо друго. Както и да е, какво й има на любовта?
Много неща.
Адам се обърна и се отдалечи от него, връщайки се в хола на апартамента в Сборището.
— Преди бях женен, Джак. Не съм незапознат с любовта.
Джак потъна в абсолютно мълчание.
Адам му хвърли поглед.
— Да, знам. Шокиращо, нали?
— Да, така е.
— Томас знае. Изабел знае, но не и в детайли. Още неколцина знаят. Не много.
— Разведен ли си?
Той рухна върху креслото с тежка въздишка. Защо изобщо бе подхванал темата?
— Не, човече, тя умря.
— Мамка му.
— Да, мамка му.
Джак остави чашата си и се премести в хола, за да седне в другото кресло.
— Съжалявам.
Адам наклони главата си назад върху стола и затвори очи.
— Защо хората винаги го казват, когато чуят, че някой е умрял?
— Защото не знаят какво друго да кажат. — Той направи пауза. — Как умря тя?
— Бях ченге. Обзалагам се, че и това не знаеше. Баща ми също беше ченге. Следвах стъпките му, точно както искаше той. Баща ми, двамата ми чичовци, всички бяха ченгета в Чикаго. Беше в кръвта ми.
— Не, не знаех.
Адам наклони главата си напред и погледна Джак.
— И бях добро ченге. Никога не вземах подкупи, никога не конфискувах нищо от местопрестъпленията. Не бях корумпиран. Както и да е, една вечер след смяната си се прибрах у дома и един крадец нахлу в къщата ни и я уби. — Изсмя се остро. — Все още носех кобура си.
Джак просто се взираше в него. Адам бе благодарен, че отново не каза, че съжалява.
— Изпекох тоя тип на място, точно където стоеше. Може да познаеш какво се наложи да направя после. Томас дойде, почисти бъркотията ми и започнах да работя за него.
Джак само премигна.
— Винаги съм се чудел как си дошъл в Сборището.
— Обичах съпругата си, Джак.
— Знам. Мога да го чуя в гласа ти и да го видя на лицето ти.
Адам стана и наля по още едно питие на себе си и на Джак. Имаше нужда. Обзалагаше се, че където и да се намираше Клеър, тя също имаше нужда от едно. Ръката му стисна бутилката, докато наливаше.
Ако сега можеше да се изправи пред Теван и Кай, би могъл да направи толкова горещ огън, че да съперничи на слънцето, достатъчно горещ, та да проникне през щитовете им. Когато накрая ги срещнеше отново, щяха да го опитат.
Приключи с наливането на кехлибарената течност в чашите, после сви ръце върху плота и наведе глава, когато вълна от емоции погълна ума и тялото му. Огнена струя скочи надолу по ръцете му от седалището на магията му и проблесна безобидно върху плота.
— Трябва да си върнем Клеър.
За щастие Джак нищо не каза.
Джак се бе появил, без съмнение изпратен от Томас, да му попречи да направи нещо прибързано, докато Мика разучаваше вероятните места, където демоните можеше да са отвели Клеър. Нещо за места по света, където демонската магия би била най-ефективна. Трябваше да се имат предвид приливите и отливите на енергията, енергийните точки на земята и основното им географско положение на земята.
Истината бе, че демоните можеше да са я телепортирали абсолютно навсякъде по света. Единственият им шанс да я намерят бе да го предскажат. След като Адам не вярваше в предсказанията, вероятно бяха останали без грам късмет.
След малко Адам взе чашите и се върна в хола.
— Знаеш, че не е твоя вината за отвличането на Клеър — каза Джак, когато му подаде чашата.
Майната му на всичко.
— Джак, недей.
Той отиде да седне на ръба на стола си.
— Наистина го мисля, Адам — заяви той. — Ти и Клеър отблъсквахте Теван и Кай по невероятна случайност. Имаме си работа с магии и същества, за които знаем малко. Нямаше начин да знаем, че могат да я проследят толкова бързо и да я заловят през пет минутната почивка, която сте направили на бензиностанцията.
Истината бе, че се чувстваше виновен за отвличането на Клеър.
— Дотогава сякаш само си бяха играли с нас.
— Да, е, Клеър използва елиума срещу тях и после направи нещо, което никой друг магьосник на елементите не е успявал да стори и използва заедно всичките четири елемента срещу тях. — Той отпи дълга глътка. — По-добре да повярваш, че до тогава само са се ебавали с нас.
— Клеър е невероятна.
— И може вече да е избягала. Не бързай все още да я отписваш.
— Споделяме сънища. — Гласът му прозвуча неясно дори в собствените му уши. Алкохолът го изпращаше на място, където можеше да се отнесе малко.
— Какво?
— След като я срещнах за пръв път, между нас имаше химия…
— При теб има химия с всяка жена.
— Не. С Клеър беше различно. Беше нещо споделено, нещо ярко. — Адам щракна с пръсти във въздуха и се появи огън. — И споделяхме сънища.
— Какво имаш предвид под „споделяне“?
— Сънувахме един и същи сън. Няколко пъти. Един и същ сън в една и съща нощ, вероятно по едно и също време.
Джак бе мълчалив за дълго.
— Хм. — Каза накрая той. — Това наистина е странно.
— Клеър мислеше, че може би е магическо сливане.
— Все едно магията й влияе върху твоята, докато спи, привлича астралната ти същност в ума й или нещо подобно? Мира може да накара съзнанието й да броди без тялото й. Това е нещо, което въздушните магьосници могат да правят. В някакво отношение Клеър е въздушна магьосница.
— Клеър е всякаква магьосница. — Адам помисли върху това за момент. — Предполагам, че това се е случило. Не знам.
Джак седна напред толкова бързо, че разплиска питието си през ръба на чашата и върху килима.
— Това е, шибано копеле.
— Какво е?
— Можеш да откриеш Клеър по този начин. Може да използваш връзката, която споделяте в сънищата си, за да откриеш къде се намира.
Адам седна напред.
— Да не си пиян?
Джак се изправи.
— Мира наистина разбира от това, Адам. Може да ти каже повече от мен, но мога да ти кажа, че е някакъв вид гледане от разстояние. Ако можеш да се свържеш с Клеър, може да видиш през очите й и може би ще можем да разберем къде я държат.
Надежда проблесна в него, а после се срина в нозете му.
— Клеър е тази с въздушната магия, Джак, а не аз. Нито дума ли не чу от това, което каза Мика? Няма начин демоните да държат Клеър някъде без защити. Където и да е, тя не може да достигне до въздушната си магия или до която и да е магия на елементите.
Но Джак вече крачеше към вратата.
— Не знаем със сигурност. В момента всичко си заслужава да се опита. Единственият друг вариант е да се напием; това време ще е по-добре прекарано. Ще пратя Мира веднага тук. — Той се обърна и го посочи с пръст. — Мамка му, направи малко кафе, Адам. Ще й трябваш трезвен.
25
Клеър дойде на себе си и сграбчи гръдния си кош, преобръщайки се настрани и стенейки.
Елиумът все още бе на мястото си. Тя все още бе жива.
Кашляйки, тя с усилие се изправи до седнало положение и се огледа наоколо. Бяха я оставили в нещо като стара болнична стая.
Случилото се в другата стая, предполагаше, че е операционна в изоставената болница, бе предимно неясен спомен. Което бе добре, съдейки по частта, която помнеше.
Най-накрая се бяха предали в опита да разплетат елиума от седалището на магията й. Почти бяха успели да я убият и вероятно се бяха уплашили да не изгубят оръжието, ако тя умре. Накрая отровата бе престанала да действа, а с това и химикалът, който й пречеше да изгуби съзнание. Бе се потопила в успокояващия мрак моментално и очевидно демоните я бяха преместили в тази стая.
Клеър имаше смътно подозрение, че методът, с който пробваха да вземат елиума, е бил внимателен по техните стандарти. Не очакваше с нетърпение следващия опит, който вероятно щеше да бъде скоро.
Сега лежеше на старо болнично легло, което бе покрито с нови чаршафи. Ново одеяло, което изглеждаше току-що извадено от опаковката, стоеше сгънато в края на леглото. Чиния с храна, от която се вдигаше пара, стоеше върху малка неугледна пластмасова масичка отстрани на леглото. С изключение на това стаята бе празна, ако не се брои малката лампа на пода в ъгъла, която излъчваше слаба светлина. Бързо избледняваща дневна светлина се изливаше през незакрития със завеси прозорец.
Тя се изправи и се отправи към тази намаляваща дневна светлина, мускулите й протестираха при всяко движение, а центъра на гърдите я болеше толкова много, че едва си поемаше въздух.
На път към прозореца мина покрай малка баня и се зачуди дали има течаща вода и работещ водопровод. Вероятно се надяваше на прекалено много.
Бяха я оставили на най-високия етаж на болницата. Много етажи по-долу, паркингът заобикаляше сградата като бетонен ров. Отвъд него се бяха ширнали дървета, нямаше други сгради или пътища, доколкото можеше да види. В далечината можеш да зърне само няколко билборда. Може би бяха близо до магистрала?
Съдейки по времето от деня, тя е била на масата им за около дванадесет часа. Нищо чудно, че се чувстваше така.
Дишайки тежко от голямото усилие, тя се обърна и се вгледа в храната и одеялата. В стаята бе студено. В сградата имаше електричество, както изглеждаше, но не и отопление. Или може би демонската магия бе тази, която караше електрическите крушки да светят.
Пулсирайки навсякъде около нея в отвратителни вълни, демонските защити задушаваха магията й и правеха силата й невъзможна за употреба. Защитите обвиваха седалището на магията й като сноп мокър памук. Обвиваха също и елиума, но не толкова здраво. Тя не мислеше, че ще успее да освободи което и да е от двете, толкова бе здраво. Макар че пробва.
Изглеждаше странно, че демоните се интересуват достатъчно за комфорта и благото й, че да й донесат храна и одеяла, но предполагаше, че имат нужда да я държат в добро здраве. Ако се разболееше и умреше, може и да не успееха да извадят елиума.
Тя проучи прозореца отново, обмисляйки. Ако можеше да го счупи, щеше да може да използва магията си, защото щеше да е отвъд демонските защити. Въздушната й магия не беше достатъчно силна, че да я пренесе до земята. В противен случай щеше да счупи прозореца и да скочи… но може би имаше друг начин.
Вратата се отвори и Кай пристъпи вътре.
— Будна си.
Наблюдателността му беше поразяваща. Тя само се взираше в него, жлъч от злоба се надигна в гърлото й.
Той премести поглед от чинията към нея.
— Трябва да ядеш.
— Не съм гладна.
— Тогава трябва да пиеш.
Тя облиза устни и хвърли поглед към чашата с вода до чинията. Беше жадна, но нямаше да му достави удоволствието да поеме нищо, което те са й дали.
— Не, и не ми казвай какво трябва да правя, Кай.
— Имаш нужда от сила за следващата фаза.
Да, можеше само да си представя какво щеше да е.
Тя заговори на Аемни.
— Какъв ранг имаше в армията на Атрика, Кай?
Той се поколеба за момент, изненадан от въпроса.
— Капитан.
— А Теван?
Той се размърда. Това размърдване бе достатъчно да й подскаже, че не бе щастлив от отговора.
— Подполковник.
Разбира се, винаги го бе знаела.
— Значи приемаш нареждания от Теван?
Кай вирна брадичка.
— Това не е Юдай.
— Атрика не зарязват военния си ранг толкова лесно, нали? Естествено, простата смяна на района не означава, че спираш да се подчиняваш на заповедите на старшия командващ.
Тялото на демона застина.
— Не дойдох тук, за да говорим за военния ред.
Тя потисна една усмивка. Не бе сложно да се предположи — Кай не харесваше факта, че Теван бе по-високо от него в йерархията. Сега щеше да направи всичко възможно, за да подкладе противоречията им. Тя имаше няколко оръжия на разположение, така че щеше да ги използва всичките в своя полза.
— Разбира се. — Клеър отмести поглед от него и после го върна обратно. — Теван ли те прати да ме провериш? — Клеър премигна към него и се усмихна.
— Стига толкова въпроси! — изрева той. — Яж, почивай и пий вода. Трябва да си в добра форма за следващия опит. — Той понечи да затвори вратата.
— Кога ще бъде следващия опит? — Искаше да знае колко дълго ще се опитва да избяга.
Той не й отговори. Само я изгледа и затвори вратата. Превъртя ключа.
Клеър обходи стаята, оглеждайки полуразрушения покрив за места, през които да пробва да се измъкне.
Нищо.
Когато стигна до масата с храната и водата, тя я изрита, запращайки претоплените консервирани зеленчуци и паста с червен сос да се пръснат на пода като кървави петна.
Тя върна вниманието си към прозореца. Може би там. Клеър реши, че ще пробва първо прозореца и ще експериментира с елиума после.
По един или друг начин щеше да се измъкне от тук преди следващия зъл експеримент.
Пръсти се впиват в бетон. Крака балансират на перваза. Студен вятър шиба дрехите, запращайки тъмна коса в лицето й. Клеър поглежда надолу, вижда стръмния склон. Стомахът й се преобръща. Тук защитите трептят навътре и навън; открила е границата.
Обратно в Сборището, Адам го видя и почувства чрез нея.
Ако Клеър бе разбрала, че е успял да се свърже с нея чрез въздушната й магия, то тя не го показа по никакъв начин, макар че нямаше особена възможност да го уведоми. Както изглежда, той я наблюдаваше насред опита й за бягство.
През цялата нощ, а също така и сутринта Мира го бе инструктирала как да достигне Клеър, използвайки ума си. Не трябваше да бъде способен да го стори, имайки предвид, че не притежаваше въздушна магия, която да призове. Мира бе обяснила, че това е нещо, което дори някои не-магьосници могат да усвоят. Основна психична способност — гледане от разстояние. Това, в комплект със силната въздушна магия на Клеър и факта, че явно той и Клеър имаха някаква специална връзка — някакво емоционално и психическо единение, — означаваше, че може би, само може би, ще може да достигне до нея.
До средата на сутринта той и Мира бяха капнали от умора и все още нямаха късмет. Мира си бе тръгнала и му бе поръчала да си почине. Адам бе заспал, толкова напълно смазан от умора, мислейки за Клеър и опитвайки да се свърже с нея. После, в мрачното полубудно състояние между съня и бодърстването, той бе започнал да получава проблясъци от друго място.
Бе толкова изненадан, че почти изпусна слабия си захват върху картините. Адам се бе изстрелял в седнало положение, а после моментално бе легнал обратно долу. Успокои дишането си и затвори очи, отдавайки цялата си сила на крехката връзка, която бе постигнал с Клеър.
Малко по малко, картините започнаха да се появяват по-ясни и по-устойчиви. Дори започна да получава звуци и усещания. Беше се случило след като бе излязла през счупения прозорец, вероятно защото беше извън защитите, които охраняваха затвора й, стоейки на границата им.
Пръстите й се плъзнаха и адреналин се стрелна през вените на Адам, както през тези на Клеър. Върховете на пръстите й драскаха за опора, намериха я и я сграбчиха. Движеше се наляво, малко по малко, фасадата на сградата драскаше корема и гърдите й през дрехите. После Клеър спря, вглеждайки се в червените тухли пред себе си. Пое си дъх, успокои се…
И скочи назад като гмурец от висока дъска.
Падаше. Не, сгромолясваше се към земята. Вятърът шибаше дрехите на Клеър. Дълга, тъмна коса се носеше около главата й.
Страх се надигна в гърлото на Адам. В леглото, ноктите се забиха в дланите му, пускайки кръв. Болка се понесе нагоре по ръцете му.
— Не, не, не, не.
Само това можеше да шепти през двете секунди, които й отне падането. Секунди, които изглеждаха като цяла вечност. Той събра сили, очаквайки удара.
Избухна магия, трептейки в гърдите му. За момент си помисли, че той я е призовал, а после осъзна, че бе само от призрачното тяло на Клеър.
Тя падна. Земята поддаде като купчина пера, омекотявайки удара и спирайки я леко и внимателно.
Земна магия. Разбира се. Бе използвала магия, за да направи паважа на паркинга мек и податлив, като голям матрак.
Слава на боговете.
Тя полежа за момент, несъмнено възстановявайки се от силното, бързо падане. Синьо небе се простираше отгоре. Вятър шумолеше в дърветата зад нея и от някой висок клон пееше птица. Слънцето бе на половината си път в небето — средата на сутринта. Където и да беше Клеър, бе в същия часови пояс. Дори само това бе полезна информация.
Тя се изправи, земята под нея отново бе твърд паваж. Един дълъг поглед към сградата, от която бе скочила, извика още малко информация. Бе голяма, от червени тухли и, от вида на счупените, мръсни прозорци и буренясалата основа, бе изоставена.
Тя се обърна и тръгна. Ботушите й, същите, които носеше, когато я отвлякоха, скърцала по паважа на паркинга, а после в гората. Сухи, нападали борови иглички отстъпиха място на счупени клони, листа и бъркотия от храсти, когато се гмурна сред дърветата в опит да се отдалечи възможно най-много от сградата.
Земната магия проблесна, когато я използва, за да отстрани растенията от пътя си. В далечината се появи буренясал път. По-далече се виждаше порта, катинар с тежки вериги и табела…
Нещо изрева зад Клеър. Чудовище в гората, настигащо я бързо. Адреналинът на Клеър скочи, както и този на Адам.
Богове, бе толкова близо до бягството.
Клеър спря и се обърна, готова за бой. Теван и Кай тичаха към нея през гората, с желание да убиват, изписано на демонските им лица — червени очи, издължени остри зъби.
Клеър не си губи времето. Понечи директно към елиума.
Гадене избухна в Адам, когато тя го отприщи. Брутални, разкъсващи остриета от болка разцъфнаха в тялото му. И все пак това бе само призракът на това, което Клеър усещаше.
Това ли беше да достигнеш до елиума?
Магията сякаш имплодираше в тялото й. Излъчваше се на вълни. Теван и Кай спряха рязко и още една сила се блъсна в Клеър, поваляйки я назад. Въздухът й излезе със свистене при сблъсъка. Мрак трепна върху зрението й като спускаща се завеса.
Последното нещо, което Адам видя през очите на Клеър, бе Теван, който стоеше над нея.
Адам се изтърколи от леглото и притича през спалнята. Изглежда опитът за бягство на Клеър не бе успешен, но едно добро нещо бе произлязло от това.
Той бе успял да разчете табелата.
26
Колко силно му се искаше на Адам да може да лети?
Би дал всичко за чифт бързи криле или демонската способност да се телепортира. Само за това можеше да си мисли през целия път до Тенеси.
Не бе отнело дълго на Мика да открие изоставената болница, където демоните криеха Клеър. Изписването на името в Гугъл изкара много уеб сайтове за лов на духове. Явно сградата бе известна с неща, които бродеха в нощта, и местното дружество за лов на духове често я посещаваше, за да документира активността.
Колко ли поласкани биха били тези не-магьосници, ако научеха, че истински, живи демони бяха решили, че това е добро място за изтезаване на магьосница?
В проучването си, Мика бе установил няколко места по света, където демонската магия би действала най-добре. Частта от Тенеси, където се намираше болницата, беше на точно такова място. Мика бе споменал, че има части от самата сграда, където магията на Теван и Кай би въздействала най-силно, но нямаше време да определи къде може да са тези места, въпреки че работеше непрекъснато в задната част на вана, приведен над книгите и бележките си, с фенерче в ръка и лаптоп до себе си. Ако Мика не можеше да ги измисли докато пристигнат, щеше да се наложи да изследват огромната болница етаж по етаж.
Адам го сърбяха ръцете да пристигне там, сърбяха го ръцете да действа. Искаше да е в тази сграда, за да може да направи нещо, за да открие и спаси Клеър. Каквото и да е. В противен случай със сигурност щеше да откачи.
Закъснението този път би го убило.
През цялото пътуване Адам седеше в мрачен, мълчалив гняв и страх за Клеър. През цялото време си мечтаеше да може да лети. И макар че не бе спал дори за кратко, откакто Клеър бе отвлечена, не можеше да затвори очи и за минута.
Водеха армия магьосници със себе си, всичките добре оборудвани с медни оръжия. Пристигнаха за рекордно време, изминавайки пътя, който обикновено би отнел седем часа, за пет и половина. И все пак бе твърде дълго.
Пристигнаха в Тенеси същия следобед.
Когато слънцето бе започнало да оцветява небето в розовите нюанси на здрача, те щурмуваха. Магьосниците от Сборището паркираха автомобила в подножието на хълма, където се намираше болницата за ветерани „Сестри на милосърдието“ и си проправиха път през дърветата, които я заобикаляха.
Когато достигнаха до сградата, нито демон не помръдна. Адам не бе сигурен дали това е на добро… или на лошо.
Богове, нека все още да са там.
По заповед на Томас, те нахлуха в сградата във вид на добре координирани групи, като всичките простенаха, когато се удариха в защитите. Адам продължи сам, неспособен да приеме заповеди от никого в този момент, нито дори от Томас Монахан.
Лобито — или това, което някога е било лоби — бе празно, с изключение на няколкото парчета изоставени и счупени мебели, нахвърляни в ъглите, и малко графити по стените. Сякаш тийнейджъри или бездомници си бяха направили местенце, където да се мотаят. Имаше голям, плесенясал, зелен диван, а на пода лежаха няколко мръсни игли.
— Очарователно — промърмори Джак от лявата му страна.
— Няма нужда да си ми детегледач — промърмори Адам, пресичайки лобито на път към стълбите. Ботушът му случайно ритна една стара консерва и я плъзна по пода, издавайки металически звук. Почувства тежък меча на гърба си.
— Кой е детегледач? Аз си нахлувам като всички останали. Просто се случи да си на пътя ми.
Адам не каза нищо. Отиде до вратата на стълбището и я отвори. Сега трябваше да се доверява на интуицията си, психическата връзка, която Мира смяташе, че той споделя с Клеър.
Площадката на стълбището му припомни за първата болница, в която бяха двамата с Клеър. Това бе началото на кошмара. Смееше ли да се надява, че това би бил краят?
Вдигна поглед към етажите. Електричеството тук не работеше, но от някъде се процеждаше светлина… точно колкото да се вижда.
— Къде мислиш, че се намира? — каза Джак, пристъпвайки след него.
— Богове, Джак. Стресна ме, мамка му. — Гласовете им отекнаха.
— Извинявай. Та, къде?
— Високо. Когато гледах през очите на Клеър, вероятно беше на най-горния етаж.
Джак подсвирна, поглеждайки нагоре.
— Това ми изглежда като добра кардио тренировка. — Той тръгна към стълбите. — Хайде да се качваме горе.
Адам отваряше с ритник врата след врата на най-горния етаж, без да открива нищо. Само още графити, малко счупени мебели и толкова потрошено оборудване, че дори бездомниците не го бяха откраднали.
Влизайки в болницата, магьосниците моментално се бяха сблъскали с демонските защити. Беше като да влезеш в Грибин, затворът на Сборището, където серии заклинания, заложени в самата основа на сградата, ги лишаваше от всичките им магически сили. Това не беше чак толкова зле. Тук Адам все още можеше да усети магията си, но бе само сянка на първообраза.
Той отново опря ботуш върху тежката врата и откри нещо ново. Адам влезе в една дотогава необитавана болнична стая. Одеяла покриваха леглото, първото легло, което откриваше в търсенето си. Той се приближи до намачканите завивки и дръпна възглавницата до носа си, вдишвайки. Изпълни го характерният аромат на косата на Клеър. Това го накара да се олюлее крачка назад, карайки колената му да омекнат.
Остана така, докато Джак не се появи на вратата, после Адам пусна възглавницата обратно върху леглото и се огледа наоколо. Храна бе разпиляна яростно по пода. От Клеър или от похитителите й? Прозорецът в далечния край на стаята бе строшен. Това си го спомняше.
— Тук са я държали — каза глухо Адам. — Все още мога да усетя аромата й по одеялата.
— Хайде, да продължим да търсим, Адам — каза Джак, извръщайки се от вратата. — Поне сме в правилната част на болницата.
Адам последва Джак навън. Из цялата останала част от огромната сграда отекваха виковете и тропащите крака на магьосниците. Мислеха, че Клеър вече не е тук. Джак също мислеше така. Адам можеше да го усети по изпълнения със съжаление поглед, който продължаваше да получава от приятеля си огнен магьосник.
Ако Джак не внимаваше, тези погледи щяха да му докарат проблеми. Адам се чувстваше избухлив. Идеята, че бяха изминали целия този път, само за да се натъкнат на задънена улица, го тласкаше към ръба по най-лошия начин.
Джак и останалите можеха да си мислят каквото си искат. Интуицията на Адам му подсказваше, че Клеър все още е някъде наоколо. Нямаше да се предаде, докато не я намери.
Адам спря по средата на коридора, бледа светлина се процеждаше от стаите, където бе отворил с ритник вратите. Топлина пламна в дланите му, реакция на засилените му емоции, и той злобно я потисна. Адам затвори очи и вдиша дълбоко плесенясалия, ръждив въздух.
Ботушите на Джак се забиваха в песъчливия слой покриващ пода, докато приближаваше.
— Адам?
Адам го игнорира и вместо това се съсредоточи върху Клеър по начина, по който го бе научила Мира. Опитите му бяха посрещнати само от още и още пустота. Нищо. Можеше да има милион причини. Най-вероятно бе заради защитите на болницата, които заглушаваха магията на всички до бледа следа от сила.
Може би собствената му липса на въздушна магия не му позволяваше да открие друго освен пустота. Може би бе, защото трябваше да достигне до определен ритъм на мозъчна дейност, която можеше да бъде постигната само в дълбока медитация или в просъница. Може би беше, защото Клеър бе в безсъзнание.
Адам не можеше да се принуди да обмисли другата възможност.
Тогава се замисли за нещо. Отвори очи.
— Помещенията за поддръжка. Обзалагам се, че все още никой не ги е проверил.
— Да вървим — отвърна Джак.
Те се спуснаха надолу, покрай приземния етаж и към мрака на мазето. Плесен и влажен въздух изпълниха дробовете им, когато отвориха вратата на котелното. Тук Адам и Джак бяха принудени да включат фенерчетата, които бяха донесли със себе си, закачени за коланите им, с които бяха препасали ножниците на мечовете за гърбовете си.
Някога това помещение е било изпълвано от тихото, устойчиво бучене на бойлера, пещта и другите тежки машини, необходими за да функционира болницата. Сега бе мъртво и тихо като в морга.
Косата по тила на Адам настръхна. Тук можеше да повярва, че болницата е обитавана от духове.
Тежката метална врата изскърца, когато я отвориха, и се затвори зад тях с едно финално изщракване. Бяха потопени в мрак, с изключение на светлината, която се излъчваше от фенерчетата им. От лявата им страна притича нещо с малки, животински крачета.
Или поне Адам предположи, че са малки, животински крачета.
Той безшумно се премести в голямата стая, снишавайки се под голите тръби и заобикаляйки студената машина. Тук нямаше графити по стените, нито остатъци от наркотици по пода. Можеше да разбере защо нарушителите бяха избягвали тези места.
Двамата с Джак внимаваха, докато се придвижваха, за да могат после да намерят обратния път. Адам запращаше с пращене топлина към пода, с малкото огнена магия, с която разполагаше. В противен случай бе сигурен, че не ще успеят да открият обратния път, а Томас ще се върне след години, за да открие някъде по ъглите побелелите им от времето и изгризани от плъховете кости.
Джак можеше да произведе само блещукане, когато призовеше силата си, но магията на Адам бе по-мотивирана и минаваше по-добре през защитите.
Нещо изрева.
Звукът бе така нечовешки, толкова нисък и изпълнен с ярост, че сърцето на Адам буквално спря за момент. И двамата с Джак спряха напълно неподвижно. Двамата едновременно спряха фенерчетата си, сега кадифената тъмнина около тях бе повече приятел, отколкото враг.
Освен ако дружествата за лов на духове не бяха прави за повишената призрачна активност в тази болница, това бе демон.
Където бяха демоните, там бе и Клеър.
Джак бавно извади меча си — тих шепот от плъзгащ се по кожената ножница меч и острието бе на свобода. Адам не докосна своето, вместо това почувства седалището на магията си. Желанието му да спаси Клеър го накара да запулсира със сила, която не би трябвало да притежава.
Погледът на Адам бе привлечен от проблясък на червена светлина, прорязваща задушаващия юмрук от пустота, който ги притискаше. Адам тръгна към нея, но Джак го улови за ръката. Адам стисна юмруци, за да не се нахвърли отгоре му и да го удари право в лицето.
— Не знаеш какво има там — промърмори Джак в ухото му.
— Шибан демон, това има там. Може би и Клеър. — Той направи пауза и внимателно си пое дъх. — Върни се обратно, извикай Томас и останалите. Доведи ги тук долу. Ще проверя какво има там и не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Джак.
След малко Джак пусна ръката му.
— Не прави нищо глупаво.
Остатъкът от предишния весел Адам излезе на повърхността при възможността да открие Клеър. Той се ухили към Джак на червеникавата светлина.
— Глупав е второто ми име.
— Да, без майтап. — Джак пристъпи в сенките. — Ще се върна възможно най-бързо. Да се надяваме, че ще е преди да се затриеш. — Той отстъпи в тъмата и изчезна.
Адам се обърна и се запъти предпазливо към червената светлина. Тътренето на крака и тихите, боботещи мъжки гласове достигнаха до ушите му, когато се приближи. Не бяха придружени от женски глас. Проряза го страх, карайки го да се движи по-бързо.
Заобиколи пещта и надникна иззад голямото парче метал. Клеър лежеше на една страна, с гръб към него, облечена в къса, бяла, болнична нощница. Беше в ембрионална поза върху масата, без да помръдва.
Демоните я бяха наобиколили, скърцайки със зъби и стискайки юмруци. Само езикът на телата им подсказваше на Адам, че са развълнувани, но освен това очите им светеха в червено и устата им зееха отворени, вероятно за да направят място за издължените им зъби. Очевидно нещата не вървяха според плана им.
Това беше или много добре за Клеър… или много зле.
Теван изрева отново и стовари масивните си ръце от двете страни на Клеър, разклащайки масата. Цялата сграда тътнеше под силата на раздразнението и гнева му, демонска магия се лееше от него и се блъскаше в бетонните стени и таван. Прах и отломки се сипеха върху Адам, полепвайки се за косата му.
Клеър не помръдваше върху масата. Дори не трепваше. Нито дори когато Теван я обърна по гръб и вдигна ръце над главата си, както изглежда за да ги стовари право върху незащитената гръдна кост на Клеър — седалището на магията й.
Преди Теван да има възможността да удари Клеър, Адам изскочи иззад пещта и призова силата си. Правейки го през защитите беше като да го прави през два инча бетон, но в него гореше толкова интензивен и силен гняв, че бетонът, който възпираше силата му, просто се пропука.
Магията на Адам избухна от гърдите му и се понесе по ръцете му в почти неконтролируем порив на топлина, който стопли кожата му.
Демоните се обърнаха към него, изненадата бе ясно изписана на лицата им. Бяха толкова погълнати от каквото там мъчение прилагаха върху Клеър, че Адам се съмняваше да бяха разбрали, че в сградата има още някой. Той се възползва от шока им и запрати взрив към стената зад тях, точно както го бе учила Клеър. Мълнията сила рикошира от стената и ги удари странично в гръб.
Бяха толкова вцепенени, че не издигнаха щитове. Нажежен до бяло огън ги обгърна и Адам съсредоточи усилията си в това да държи пламъците далеч от Клеър, която лежеше така близо до тях.
Демоните изреваха, покривайки главите си с ръце. Те се отърсиха достатъчно лесно от огнената магия, но Адам не се отпусна, оставяйки им малко време да се възстановят и нападайки отново. Изпращаше взрив след взрив към тях, отново и отново, отблъсквайки ги от Клеър.
Скоро зрението му потъмня малко и гърдите го заболяха. Бързо бе изразходил резервите си. Огън валеше от тавана и се понасяше по стените и пода, карайки демоните да отстъпят в мрака.
Адам се препъна, опитвайки се да стигне до Клеър, докато поддържа атаката срещу Теван и Кай.
Зад себе си чу приближаването на останалите магьосници. Подкрепленията. Селяните преследваха чудовището на Франкенщайн, но вместо вили носеха мед. Не знаеше дали могат да разрушат защитите, както бе направил той чрез емоциите си, но се надяваше. Магическите резерви на Адам бяха пред изчерпване.
Създавайки защитено поле сред огъня за себе си и магьосниците на Сборището, той достигна Клеър, точно когато останалите го подминаха, преследвайки демоните във вътрешността на мазето. Адам я вдигна на ръце и главата й се килна настрани, с отворени и невиждащи очи.
О, богове, не.
27
Тялото на Адам се сви от мъка. Бликаше от него като нещо токсично. Неверието го накара да поклати глава, изражението му се изкриви от болка. Бе ли закъснял твърде много?
Положи устни върху нейните, но плътта й бе топла, жива. Дъхът й срещна устата му като най-сладкото, най-скъпо вино, само че от въздух. Не беше мъртва. Той започна да си го повтаря монотонно на ум. Не е мъртва. Не е мъртва. Не е мъртва.
Бе стигнал на време.
В паниката си бе забравил за отровата и парализата. Похитените магьосници във вана също изглеждаха така. Теван и Кай просто я бяха ухапали, за да я държат под контрол и неподвижна. Отровата щеше да спре да действа и тя щеше да се оправи.
Томас се появи от едната му страна и извика:
— Изведи я от тук.
Нямаше нужда да повтаря.
Адам затегна ръцете си около Клеър и я задържа близо до тялото си, докато тичаше през отломките, които падаха от тавана, разкъртен от демонската магия и подпален от гнева му. Ботушите му затрополиха по стълбите към първия етаж и я пренесе през централното лоби и през входната врата.
Не спря, докато не се оказаха далеч сред дърветата, далеч от зданието. Ако можеше, би тичал с мили — само и само да отведе далеч Клеър.
Той рухна върху тревистата земя, задържа Клеър до гърдите си и вдигна глава към небето, дишайки тежко. Избледняващата слънчева светлина, лекият бриз в здрача и песните на птиците, идващи от върховете на дърветата, изглеждаха толкова странно, имайки предвид от къде бяха дошли току-що. Нищо извън стените на болницата не подсказваше за адската битка, която сега се вихреше във вътрешността й.
Склони глава и целуна слепоочието й. Той миришеше на сажди, но бе успял да я опази далеч от тях.
— Никога повече няма да те хванат, Клеър — промърмори той. — Сега си с мен и никога няма да те пусна.
След малко тя се поразмърда, първо ръката й трепна, а после и кракът й. Бавно възвръщаше способността си да се движи, макар и не много добре. Това щеше да отнеме известно време.
— Адам — прошепна с усилие тя. — Домове, толкова… се радвам да те видя. — Тя трепна, сякаш изпитваше силна болка само от усилието да изговори думите.
— Не се опитвай да говориш, Клеър. — Той я залюля напред-назад. — Само си почивай, става ли?
Пръсти се впиха в ръкава му.
— Не можаха да го вземат. — Тя се усмихна.
— Знам. — Беше ясно от раздразнението на демоните.
— Пристигна тъкмо на време, Адам — прошепна дрезгаво тя. — Бяха толкова ядосани. Ако бе дошъл малко по-късно… — Тя провлачи края на изречението и преглътна с усилие.
Хлад се просмука през костите му при думите й, замръзвайки неподвижен за момент.
— Не говори, Клеър. Моля те. Ще те заведем на сигурно място, в болница…
— Не! Никакви болници повече. Мразя ги. — Гласът й бе остър, дотолкова колкото можеше да бъде в такава ситуация. — Добре. — Тя се усмихна и отпусна глава върху гърдите му. — Сега вече ще спра да говоря.
Адам случайно даде обещание, което не бе сигурен дали ще може да изпълни.
Той наблюдаваше как Клеър куцука през стаята и подава на Мика къс хартия. Тя се приведе и му заговори тихо, докато Адам потропваше с пръсти върху бюрото, потънал в мисли.
В болницата й бе обещал, че демоните никога повече няма да могат да я отвлекат. Богове, ама че глупост бе казал. Теван и Кай можеха да се появят по всяко време и да я телепортират, както бяха направили на бензиностанцията.
Бързо. Лесно. Безболезнено… поне за тях.
Нямаше безопасно място, където да може да я заведе, нямаше скривалище. Нито дори вътрешността на Грибин, най-охраняваната сграда на света, не би успял да възпре демоните.
Но, явно, многото магьосници можеха.
Макар Адам да бе единственият способен да проникне през демонските защити в болницата благодарение на силните си воля и емоции, магьосниците бяха успели да отблъснат демоните… дори и с ограничени сили.
Имаше някои ранени, но нямаше мъртви, и демоните се бяха телепортирали от там, веднага щом разбраха колко ги превъзхождат числено.
Томас бе казал, че магическата демонстрация на Адам бе спомогнала много за побеждаването на Атрика. Томас бе малко впечатлен от цялото нещо — как Адам бе разбил защитите и само с огнената си магия бе успял да накара демоните да отстъпят. Адам дори не бе извадил медния си меч. Силата му бе достатъчна.
Адам го беше грижа само за това, че бе успял да направи достатъчно, за да измъкне Клеър от лапите им. Не бе закъснял.
Това бе победа за Сборището и бяха празнували през целия път обратно до Чикаго. Битката бе повдигнала духа на цялото Сборище, нещо от което се нуждаеха след деморализиращото разрушаване на лабораторията на Мика, отвличането и убийството на магьосниците, които бяха пратени като подкрепление в Минесота. Сборището бе въвлечено в битка, каквато историята в архивите им не познаваше.
Вещерите нямаха нищо общо с демоните.
Боговете да са им на помощ, ако Дъскоф и Атрика някога решаха да се обединят.
Да, победата бе сладка, но всички те знаеха, че е само временно. Когато се върнаха в Сборището и навлязоха обратно сред множеството разрушения, които все още бяха в ремонт от последната атака, понижаването на духа им бе осезаемо. Демоните бяха зашеметени за момент, така е, но не бяха победени… не и в дългосрочен план. И щяха да се върнат.
За Клеър.
Имаха нужда от чудо.
Мика се изправи и погледна предпазливо Адам. Това накара вината да го загризе. Знаеше, че напоследък не е г-н Добродушие и бе особено суров с Мика.
— Имаме сигурен начин да премахнем елиума.
Адам се изстреля на крака.
— Какво? — Не беше ли мечтал току-що за чудо? Но защо Мика не изглеждаше особено щастлив от това? Стоейки до него, Клеър изглеждаше малко пребледняла.
— А къде е уловката? — попита Томас от другия край на стаята. — Сигурен съм, че има такава.
— Има. — Мика отправи още един несигурен поглед към Адам, сякаш той се готвеше да скочи през стаята и да му изтръгне гръкляна. Адам се насили да отпусне малко тялото и лицевите си мускули. — И е кофти. Има малък страничен ефект.
— Страничен ефект? — Гласът на Адам прозвуча дрезгаво в студения въздух в библиотеката. — Какъв страничен ефект?
Клеър бе гледала към полирания дървен под. Тя вдигна поглед към неговия.
— Ще ме лиши от всичката ми магия, не само от елиума. Всъщност ще ме направи не-магьосница.
Стаята потъна в тишина.
— Прилича на операция. — Мика жестикулираше с ръце и избягваше да среща погледа на Адам. — Прилича на операция за премахване на тумор. Само че в този случай туморът — Мика направи кавички във въздуха — се е свързал непреодолимо с друг орган, седалището на магията на Клеър. За да извадим тумора, трябва да отстраним всичко останало.
Адам прокара ръка по лицето си. Мамка му, бе изморен.
— Богове.
Томас се размърда и се изправи.
— Какво се случва с елиума в този сценарий, Мика? Сърцевината на магията й остава ли преплетена с него?
Мика поклати главата си с рошава, кафява коса.
— Тук ме хвана. Никога преди не съм правил нещо подобно. В смисъл, има заклинания, които биха ни позволили да правим малки промени в потока на силата на магьосника, но това е като пълна… пълна…
— Ампутация — довърши вместо него Клеър, гласът й звучеше глухо и мъртвешки.
Мика изглеждаше болен. Той преглътна с усилие и продължи.
— Нещо такова. Във всеки случай не съм сигурен какво би направила магията на елементите, щом бъде премахната от магьосника. Елиумът е различен. Най-напред това е демонска магия и е създаден като самостоятелна топка, която може да бъде премествана от демон в демон…
— В същността си всичките сме демони — сряза го рязко Томас.
— Да, но нашата магия не е демонска магия. Не съвсем. Нашата магия е свързана повече с елементите, отколкото тяхната. Точно затова никога не е било добра идея Клеър да носи елиума. Той реагира на нейната магия на елементите като се залепва за нея.
— Чакай малко. — Адам тръгна към Мика и Мика направи крачка назад. — Успокой се де. Съжалявам, че си изпуснах нервите по време на миналото заклинание, наистина. Ще се кротнеш ли вече? Няма да те нараня.
— Докато не наранявам Клеър.
— Позна. Това ми е слабото място, Мика.
Мика докосна гърлото си.
— Да, добре. Няма да го закачам, ако мога.
— Когато Клеър използва магията си срещу демоните, когато бяхме в Сборището, бе различна — избухлива. На мирис, вкус и усещане ми се струваше като демонска магия, само че в по-малка степен. Клеър ми каза, че го е направила като е изтеглила заедно нишките на всички елементи. Ами ако демонската магия и магията на елементите не са чак толкова различни въпреки всичко? Ами ако има друг начин?
Мика потърка брадичката си.
— Трябва да се провери.
— Нямаме време — заяви Томас. — Ако възнамеряваме да спасим живота на Клеър, трябва да действаме веднага. Теван и Кай може да се появят всеки момент и да я вземат.
— Следващият път ще ме убият веднага — добави Клеър. — Пробваха всеки друг начин и нищо не проработи. Сега ще пробват да вземат елиума като ме убият. Биха рискували.
— Затова трябва да действаме веднага — отвърна Томас.
Тя захапа долната си устна.
— Възможно е, когато Ру е променял магията ми, да е имал някаква цел. Може би е искал да превърне магията ми на елементите в демонска магия.
Томас поклати глава.
— Не разбирам защо би го направил.
Мика се обърна и се отдалечи, очевидно потънал в размисли.
— Това, което казват, е, че колкото и специална да е магията на Клеър, тя не е толкова различна от демонската магия. Може би има начин магията й да се увеличи, да я накарат наистина да се държи като демонска магия. Може би по този начин елиумът няма да реагира като се залепи за седалището на магията й и ще можем да го извадим, без да се налага да отстраняваме цялата магия на Клеър.
Томас се размърда нетърпеливо.
— И колко ще отнеме да се провери това?
Мика се обърна към Томас.
— Нямам идея, но имаме малко време.
Адам срещна погледа на Клеър. Тя кръстоса ръце пред гърдите си в защитна позиция, сякаш мисълта да загуби магията си бе по-лоша и от смъртта.
— Какво имаш предвид?
— Ще отнеме два дни, за да се приготви заклинанието, което ще отстрани всичката магия от Клеър.
Адам примигна и отмести поглед към Мика, който изглеждаше нервен.
— Два дни? Ще трябва да се надяваме Атрика да не дойдат за нея цели два дни?
— Няма какво да направя по въпроса, Адам. Тези заклинания и особено онези, за които се използва кървава магия, трябва да се приготвят по строго определени условия.
Адам и Томас попитаха едновременно с рязък глас:
— Кървава магия?
— Да, ъм… — Мика преглътна с усилие. — Кръвта на Клеър.
Адам се изсмя остро и прокара ръка през косата си.
— Знаеш ли, Мика, може да си върна назад думите, че няма да те нараня.
Клеър пристъпи към него с протегната ръка.
— Не много кръв, Адам. Само пинта11 или две.
Той се вгледа в нея.
Тя положи ръка на гърдите му и го погледна в очите.
— Това е единственият начин. Правим заклинанието, отървавам се от магията си… и оживявам. — Тя направи пауза. — И оставам с теб.
Адам покри ръката й със своята и задържа погледа й. Мамка му. Обичаше я толкова много.
Томас прочисти гърлото си.
— Виж, това е изборът на Клеър. Зависи от нея.
Клеър задържа погледа му още малко, после се обърна към Мика.
— Може да го проверим, но само докато стане време за заклинанието. Ако до тогава нямаме алтернатива, ще я отстраним… всичката. — Гласът й се пречупи на последната дума.
Мика кимна.
— Мисля, че това е най-добрият ход.
— Съгласен съм — отговори Томас.
— Късно е. — Мика тръгна към вратата. — И всички сме изтощени. Да продължим утре сутринта. Ще започна да приготвям заклинанието за операцията.
Клеър кимна, докато Адам я придърпваше в ръцете си.
— Ще се видим утре сутринта.
Томас ги дари с малка усмивка и също си тръгна.
Клеър се обърна в ръцете му и Адам я целуна.
— Да се качим горе и да си починем малко. Гладна ли си?
— Умирам от глад.
Бяха яли и спали съвсем малко, откакто се бяха върнали от Тенеси. Бяха работили непрестанно, за да намерят начин да извадят елиума. Много лошо, че крайният резултат не струваше.
На път за апартамента му, те минаха през кухнята и взеха малко нарязани ябълки, грозде, сирене и разни други вкусотийки, както и малко вино и две чаши. Адам ги натъпка в кошница, която намери в един от шкафовете.
Можеха да си приготвят истинско, топло ядене в кухнята, но бяха на едно мнение — искаха да останат насаме за малко.
Щом стигнаха до апартамента му, той остави кошницата върху нощното шкафче в спалнята. Пикник с Клеър върху леглото звучеше добре, без значение от трохите.
— Последното ми ядене? — попита Клеър, плъзвайки блузата през главата си.
Той се обърна към нея.
— Моля те, не го казвай.
Тя приключи със събличането и надяна през главата си къса, памучна нощница. Пъхнаха се в леглото заедно и Адам я придърпа към себе си.
Не знаеха кога ще се появят демоните, което означаваше, че трябваше да вкусят всеки момент заедно.
— Обичам те, Клеър.
Тя застина в ръцете му и после се отпусна. Целувайки гърдите му, тя промърмори.
— Мисля, че го разбрах, когато дойде да се изправиш срещу Атрика съвсем сам, въоръжен единствено с аемонска огнена магия… преминавайки през демонските защити. — Тя се засмя тихо. — Но е хубаво да го чуя.
Той я претърколи под себе си и я целуна.
— Тогава ще го кажа отново. Обичам те, Клеър.
— И аз те обичам.
Адам затвори очи и остави думите да го погълнат, да минат през него. Ободриха го. Прие думите, както бе приел любовта, която изпитваше към нея, и те повдигнаха тежък товар от него.
След като я държа известно време, наслаждавайки се на аромата на кожата й и тежестта й до него, той дръпна кошницата върху леглото.
— Искаш ли нещо за ядене?
Тя кимна и си приготвиха угощение от хляб с масло и плодове. За десерт, той постави салфетка на леглото и разпръсна по нея парчета ябълка и сирене. После взе резен сирене, постави го върху ябълката и я поднесе към устата й.
Меките й червени устни се затвориха около единия край и тя отхапа. Адам не можеше да се въздържи, пенисът му се втвърди при тази гледка.
Клеър сдъвка малко, затвори очи за момент, после сдъвка още малко.
— О, това е добро — прошепна тя, след като преглътна. — Плодово и сладко, кремообразно и хрупкаво. Вкусно.
Вкусно. Със сигурност.
— Имам нещо, с което ще стане дори още по-добро. — Той се протегна, взе бутилка вино от кошницата и наля в една чаша, която да си разделят.
— Вино? — попита тя, като пое чашата. — Чувала съм за това.
— Отпий глътка.
Тя го направи.
— Интересно е. Не е кока кола.
— Не. — Той взе чашата от нея и отпи. — Обикновено не е от нещата, които предпочитам. Дай ми бира вместо вино, когато и да е, и ще съм щастлив. Доколкото знам Томас има добър запас от вино. Виното е по-характерно за него, отколкото за мен.
— Тогава, щом не си луд по виното, защо ни взе бутилка?
— Взех я, за да можеш да го опиташ, Клеър.
— Мисля, че ми харесва.
— Помислих си, че ще е така. Томас ми каза, че трябва да ти хареса. — Той повдигна вежда. — Някак си ми допада.
Тя се засмя тихо.
— Със сигурност не съм имала проблем да развия вкус към теб, Адам. — Тя отпи отново, този път повече. Вино се спусна по брадичката й и капна върху гърдите й.
Адам наведе глава и го пое, грижейки се бавно да оближе кожата й, докато тя не се изви под него и простена. Той провери дали зърната й са втвърдени под памучния плат на нощницата й и те бяха — две прекрасни, розови връхчета на гърдите й. Той издърпа деколтето на нощницата й надолу, после сниши глава и ги целуна и двете.
Клеър въздъхна и едва не изпусна чашата с вино върху леглото. Подсмихвайки се, той я измъкна от пръстите й и измести салфетката с останалите ябълки и сирене.
Тя издърпа нощницата през главата си, после се отпусна обратно, гледайки го с натежели клепачи, като затоплена и задоволена котка. Одеялата бяха избутани до кръста й, разкривайки меките й гърди с техните розови, настръхнали зърна, направени само за целувки.
Той се спусна отгоре й, сякаш тя беше главната цел. Адам избута нацяло дразнещите одеяла и я придърпа под себе си, прокарвайки ръка по стройното й бедро и линията на талията й.
— По дяволите, мога да живея само от усещането на кожата ти, Клеър. Би могло да ме поддържа жив.
Тя въздъхна и преплете пръсти в косата му.
— Да опитаме. Да забравим за всичко това и да избягаме. Може да живеем в гората в малка, дървена колиба и да не виждаме никого повече. Само ти и аз. Само от това имаме нужда.
Адам изстена и захапа леко корема й.
— Това звучи добре.
— Без демони. Без елиум. Без Ру.
— Рай. — Той се премести надолу между бедрата й, оставяйки езика си да се спуска по гладката й кожа. Когато стигна до клитора й и го облиза, тя подскочи леко и простена. — Забрави — промърмори той. — Това е раят.
28
Той я облиза отново и клиторът й набъбна под езика му, ставайки напрегнат и нуждаещ се повече от докосването му. Клеър се заизвива и той разтвори бедрата й и я задържа, приковавайки я към матрака, така че да й се наслади до насита.
Топлият й, мускусно сладък аромат го опияняваше, докато той изучаваше копринените й, меки извивки и отвори. Той плъзна езика си в нея и простена при сладостта на вкуса, разпростиращ се върху езика му.
Клеър се размърда върху матрака, стенейки и шепнейки името му. Интимните й части станаха по-възбудени, подлудявайки Адам с желание да опита повече от нея. Той плъзна един пръст в нея до основата, наблюдавайки как изчезва и се появява отново, покрит с нейните сокове. След това добави още един, разтягайки мускулите й повече и карайки я да стене. Наблюдаваше всичко това, а пенисът му се втвърди. Очакването да вкара члена си в нея бучеше във вените му.
Докато движеше пръстите си в нея, той се настани до клитора й, смучейки и ближейки го, докато тя не започна да се извива в дъга върху леглото, приближавайки се до оргазма. Когато избухна в нея, мускулите на влагалището й запулсираха около движещите му се пръсти и името му се отрони от устните й.
Богове, обичаше да я кара да свършва.
Щом вълните на оргазма й отминаха, тя го бутна по гръб и го възседна. Адам се поддаде лесно, безсилен под допира й и податлив на всичко, което тя искаше от него. После тя го целуваше — гърдите и корема му, а после и по-надолу, толкова диво, че думите и дъхът му секнаха в гърлото му от чиста похот.
Когато устните й се затвориха около пениса му и тя го всмука в дълбините на устата си, Адам извика от приятната изненада.
След това изстена.
Богове, ясно беше, че Клеър не бе правила това на много мъже. На някой мъж? Адам бе сигурен, че е била само с още един, освен с него. Неопитността й се прояви в невинното плъзгане на устните й надолу и нагоре по члена му, но това само го правеше още по-вълнуващо.
Той стисна в юмрук пръстите си в косата й и загледа как сочните й устни го обработват, изпращайки удоволствие през него. Погледът й трепна нагоре и той видя похот в тъмните й очи. Очевидно още не бе свършила с него.
Слава на боговете.
Тя освободи пениса му и го възседна, топлата й, хлъзгава вагина се затвори около главичката на члена му и го погълна. Той затвори очи и простена, докато тя се плъзгаше надолу по дължината му. Той стисна зъби и се застави да не я преобърне и да поеме контрола, макар че желанието му бе да направи точно това.
Тя изглеждаше твърде добре, докато го яздеше, главата й се отметна назад, когато затвори очи и го пое дълбоко в себе си. Хубавите й гърди се изпъчиха напред, идеалният размер, за да изпълнят ръцете му, ханшът й се раздвижи ритмично.
Ръцете на Адам откриха талията й, докато тя се движеше нагоре и надолу върху пениса му, мекият, горещ захват на мускулите й масажираше всеки инч от дължината му. Тя се раздвижи бавно — подлудявайки го — и задържа погледа му.
Богове, беше красива.
Той плъзна ръка надолу и потърка клитора й с палец, докато тя го яздеше. Дъхът й секна и очите й се разшириха леко.
— Така добре ли е, скъпа?
Тя улови долната си устна между зъбите си и кимна.
— Живея, за да те карам да се чувстваш добре. Ще свършиш ли за мен?
Тя затвори очи и кимна отново, движейки се нагоре-надолу върху пениса му малко по-бързо. Той търкаше клитора й, докато тя се движеше, знаейки, че увеличава удоволствието й и я водеше още по-близо и по-близо до още един оргазъм.
Дишането й се учести и тя наклони глава назад.
— Да, моля те, не спирай.
Той нямаше такива планове. Би я докосвал завинаги, ако тя го искаше. Никога нямаше да спре, никога нямаше да я пусне.
Тялото й потрепери и тя простена. Мускулите на влагалището й се стегнаха около пениса му, масажирайки го, изцеждайки го. Екстазът върху лицето й, прекрасните звуци, които излизаха от гърлото й, всичко това тласна Адам до края.
Удоволствие изригна от топките му дълбоко в тялото й. Той прошепна името й, докато тя се наслаждаваше на продължаващия си оргазъм.
— О, скъпа, скъпа, скъпа… — промърмори той, като я положи настрани и я придърпа към себе си, целувайки я навсякъде. — Ти си богиня, моята богиня.
— Ммм… — отговори тя с изморена, ленива усмивка. — Харесва ми да ме наричаш така.
Той се подсмихна и прокара пръсти през косата й.
— Спи, богиньо моя. Аз ще съм тук да те пазя. — Тя беше изтощена и той нямаше да я кара да се облича. Майната им на демоните. Клеър можеше да получи тази нощ и да се преструва, че не съществуват.
Те останаха преплетени, докато дишането й не стана по-дълбоко в съня.
Но Адам не можеше да намери покой. Той остана буден до сутринта, загледан надолу в спящата красавица… и следящ за Атрика.
Клеър се събуди объркана и почти нащрек от ръце и устни по тялото си.
Събуди се напълно с тих стон, изпълнен с нужда. Докато тя бе спала, Адам я бе докосвал, обработвайки я. Интимните й части бяха подпухнали, възбудени, клиторът й умоляваше за докосването му. Гърдите й бяха по-тежки, а зърната й — стегнати и твърди.
Лунната светлина все още проникваше през прозореца, оцветявайки пода в сребристо. Утрото все още не бе дошло.
Русата глава на Адам се движеше между бедрата й. Той засмука клитора й между устните си и тя промърмори името му.
Без да продума, само нужда лежеше в дълбините на тъмно сините му очи, той се надигна и я преобърна нежно по корем, плъзгайки ръка под бедрата й и издърпвайки я нагоре, така че задникът й да съвпадне с извивката на таза му. Твърдият му пенис се притисна във вагината й.
— Да — промърмори тя, пръстите й се свиха върху одеялата. — Моля те, Адам, да. — Желание се свиваше ниско в корема й. Тя раздвижи ханша си, опитвайки се да го вкара в себе си.
Той изруга под нос и проникна в нея, грубо и с нужда, вкарвайки главичката на пениса си в нея и тласкайки дълбоко. Дъхът й секна от усещането да е толкова изпълнена, толкова обладана.
Тялото му се сниши върху нейното, зъбите му откриха чувствителната, уязвима плът на извивката на врата й. Той захапа, колкото тя да го усети, докато започваше да се движи. Лесно се плъзгаше навътре и навън, сякаш мястото му бе там.
Клеър ахна, кожата й настръхна. Захапването бе животинско, първично и я възбуди напълно.
Едрото му тяло я прикова, докато я превземаше, телата им се блъскаха едно в друго в тишината на стаята, диханията им изпълваха въздуха. Оргазмът флиртуваше с нея, но оставаше да я дразни извън обхвата й.
Адам я освободи от захапката и я дръпна за бедрата да застане на четири крака. После плъзна пръст до ануса й и го прокара отгоре му. Клеър подскочи от изненада при интимното докосване.
— Шшш, всичко е наред — промърмори Адам. — Не ми казвай, че Тай никога не го е правил, скъпа?
— Не — каза разтреперано тя.
— Е, тогава съм щастливецът, който ще те запознае с това. — Той отново прокара пръст по него и тялото й потрепери от удоволствие. — Има много нервни окончания тук. Ще се изненадаш. Усещането да ги стимулираме е хубаво, дори по-хубаво за жената, когато проникнат в нея на две места.
— Н-на две места?
Адам се подсмихна тихо.
— Има толкова много игри, които ни предстои да изиграем. Нямам търпение да ти покажа всички неща, които мъжа и жената могат да направят в леглото. В много отношения си по-зряла за годините си, а в други си толкова невинна. — Той вкара върха на пръста си през тесния пръстен в нея.
Клеър ахна… но този път не от изненада. Тръпки от незаконното, забранено удоволствие се разпростряха на вълни през тялото й.
Той изкара пръста си и после го вкара малко по-дълбоко, бавно и внимателно. В същото време, той разтвори влагалището й с пениса си. Комбинацията от двете усещания беше спираща дъха и объркваща, невероятна и… грешна, толкова грешна. Но, Домове, беше приятно.
— Вярваш ли ми, скъпа?
— С цялото си същество.
— Тогава се отпусни и се наслади на това.
Клеър се отпусна и простена, гърбът й се изви. Тялото й поддаде и Адам увеличи темпото на играта си със задника й, докато я взимаше по-здраво и по-бързо. Стимулацията на двете й отверстия наведнъж се преля в екстаз, който никога нямаше да успее да опише с думи.
Адам простена.
— Скъпа, толкова си тясна и сладка. Това ме подлудява. Трябва да действаме бавно, но някой ден искам пенисът ми да е там, дълбоко в теб. Искам да те накарам да свършиш по този начин, с пръстите ми, заровени дълбоко във вагината ти.
Думите бяха груби, а усещанията ставаха още по-груби — толкова я възбуждаше.
Оргазмът я завладя изведнъж… по-силен от всеки друг, който помнеше. Изви гръбнака й, открадна дъха от дробовете й и след това бързо го върна обратно, извиквайки само едно име.
Оргазмът й отключи този на Адам и той изстена, вкарвайки го дълбоко в нея.
След това рухнаха на леглото, и двамата дишайки тежко, и двамата изпотени, и двамата прекрасно изтощени по този задоволителен начин, който се случваше само след наистина страхотен секс.
Адам я задържа близо и целуна върха на главата й. Клеър се сгуши и промърмори:
— Какъв чудесен начин да се събудиш.
— Ммм… да.
— Ако можех, щях да направя кариера от това да правя любов с теб.
Тя се усмихна.
— Хубава мисъл. Хайде да се погрижим за демоните и да го направим.
Адам запази мълчание след този коментар. Бе споменала единственото нещо, което бяха способни да забравят за тази нощ. Какъв беше изразът? О, да, „ууупсии“. Магията бе разрушена.
Тя навдигна глава, за да види огрения от ранната утринна светлина хоризонт.
— Би трябвало да вземем душ и да се приготвим за предстоящия ден.
— Само ако можем да вземем душ заедно.
Тя се усмихна и целуна гърдите му.
— Разбира се.
След няколко минути на гушкане и наслаждаване на момента, те станаха и отидоха в банята. Пуснаха водата и влязоха в огромната душкабина.
Протягайки се за нишка водна магия, тя отклони топлата вода да тече около тялото на Адам като прегръдка, масажирайки мускулите му. Той простена и затвори очи от удоволствие.
Не мина много време преди това да спре да го успокоява и единственото нещо, което го правеше щастлив, бе да я мие с големите си, сапунисани ръце… по цялото й тяло. Това я накара да въздъхне и пулсът й се учести.
Той я притисна до стената, коленичи и отново бе между бедрата й, разтваряйки ги, така че да може лакомо да притисне устата си до интимните й части.
Колената на Клеър омекнаха, гледайки го там върху плочките пред нея, главата му между бедрата й и движещият му се език. Нямаше за какво да се хване, освен за хлъзгавите стени, докато той я водеше към бързи и силен оргазъм, който накара виковете й да рикошират от стените на банята.
— Домове, Адам, караш ме да свършвам всеки път, когато ме докоснеш — каза тя, останала без дъх.
— Скъпа — отвърна той, гледайки нагоре към нея. — Да те карам да свършваш е като хляба и маслото. Тялото ти е моето вино.
— Мислех, че не обичаш вино.
Той се ухили.
— Обичам твоята реколта, скъпа. Искам и още една глътка, по-голяма.
Адам се изправи и я обърна с лице към плочките, вкарвайки пламенно големия си пенис във вагината й и я взе грубо до стената. Клеър трябваше да признае, че й харесва как не искаше разрешение, просто я взе… и винаги доставяше повече удоволствие, отколкото получаваше.
След като и двамата достигнаха кулминацията, те грижливо се измиха един друг — ръце се плъзгаха по извивки и прасци, гърди и бицепси. Адам грабна пухкава хавлия и я подсуши.
След като и двамата се облякоха и се върнаха в спалнята, Адам придърпа кошницата от предишната вечер и я разрови в търсене на нещо годно за ядене за закуска. Откри ябълка и я поднесе към устните й.
Клеър отхапа и Адам се приведе напред, бавно облизвайки сока от ъгълчето на устата й. Действието накара стомахът й да се свие с вече познатото очакване за секс. Изглеждаше ненаситна, когато станеше дума за Адам. Или, може би, очакването на неизбежната смърт я караше да търси животоутвърждаващ секс с такава невъздържаност.
И все пак се отдръпна със смях.
— Адам, спри. Ще ме накараш да те пожелая отново.
Той повдигна вежда.
— И кое му е лошото на това?
— Фактът, че ще ме оставиш… желаеща. Скоро трябва да се видя с Мика.
— О, вярно. Планираш да прекараш деня с друг мъж.
— Но ще си мисля само за теб.
Той си прочисти гърлото с насмешка и се върна до кошницата.
— Тогава, предполагам, е по-добре да закусим.
— Само си представи, ако заклинанието проработи, ще можем да правим това всяка сутрин и никога няма да се налага да се тревожим за демони, които да ни прекъсват.
— Би било страхотно. Сами ми се щеше цената да не е толкова висока.
— Да. — Цялата скръб на света се съдържаше в тази дума. — Ще бъде трудно да се разделя с магията си, но предпочитам да изгубя магията си, отколкото живота си. По-скоро бих загубила магията си, отколкото да загубя теб.
Клеър прекара сутринта с Мика, експериментирайки с магията си, докато Адам стоеше в ъгъла като защитна тъмна сянка. С демоните на свобода и без никакъв начин да се защитят от тях, той нямаше да я изпусне от поглед за нищо повече от почивки за ходене до тоалетната.
Тя отприщи магията си бързо и силно, както в коридора онази сутрин — всичките четири нишки заедно — и магията избухна в лицето й. Клеър падна назад, директно по задник. Това се бе случило, понеже не се бе прицелила в нищо. Тръскайки глава, за да я прочисти от звънтенето, тя откри Адам до себе си, с ръка върху нейната.
Мика бе проснат до нея, също по задник, изглеждайки замаян.
— Да се еба! — извика Мика.
— Няма начин, човече — отсече Адам моментално.
Мика му хвърли поглед и се ухили. Клеър бе доволна, че напрежението между тях някак бе намаляло.
Адам й помогна да се изправи.
— Какво, по дяволите, беше това?
— Демонска магия, след префасониране — отговори Клеър, крива усмивка се разпростря върху устните й. — Това беше демонска магия.
Мика се изправи и поклати глава.
— Невероятно. Всичките четири елемента от магията ни, когато са събрани заедно, представляват тяхната сила.
Изражението на Адам бе несигурно.
— На мен не ми изглеждаше особено контролирано.
Клеър се засмя. Домове, и това беше приятно.
— Това е, защото не беше. Все още не мога да го контролирам, мога само да го карам да избухва, ако нямам пряка мишена.
Адам погледна към Мика.
— Това има ли някакво значение за срока на заклинанието, което планираше да изпълниш утре?
Клеър изтрезня при напомнянето.
— Може би. Все още не знам. — Той направи пауза, потънал в размисли. — Проблемът е, че трябва да намерим начин да комбинираме елементите вътре в седалището на магията й. Ако можем да го направим, силата може да прилича на демонска магия достатъчно, че елиумът да спре да се залепва за нея и да можем да го извадим, без да се налага да лишаваме Клеър от цялата й сила.
Клеър прехапа долната си устна и се извърна.
— Това е абсурдно, Мика. Никога няма да успеем да намерим начин да го направим до утре. Нямаме дори ни най-малка представа как.
Ръката на Адам се спусна върху рамото й и го стисна окуражително.
— Не губи надежда, Клеър. Трябва да опитаме всичко възможно, дори и да не сме сигурни, че ще свърши работа.
— Макар че е права, че няма големи изгледи за успех — намеси се Мика. — Правя всичко по силите си, но не съм наясно с подобна кървава магия… поне на практика. На теория знам малко за нея, но да се опитвам да обединя магията на елементите в седалището на магията й? — Мика поклати глава. — Ще бъде чудо, ако успеем да го сторим през следващите двадесет и четири часа.
— Това не е начинът да й повдигнеш духа, Мика — изръмжа Адам.
— Не съм казал, че не си струва да се опита! — възрази Мика, разпервайки ръце. — Само казвам, като неин практикуващ… ъ… магически лекар, че шансовете това да проработи не са особено високи.
Клеър се обърна към двама им, дъвчейки ъгъла на палеца си.
— А заклинанието за ампутацията? Какви са шансовете то да проработи?
Мълчанието на Мика бе достатъчен отговор.
Адам стрелна Мика със смъртоносен поглед.
— Всичко си струва да се опита, Клеър.
— Знам. И знам, че Мика прави всичко по силите си.
— Да, Мика прави всичко по силите си — додаде Мика. — Затова Адам не трябва да убива Мика, който не е спал заради проблемите на приятелката му.
Адам завъртя очи.
— Няма да те убия.
Мика изглеждаше облекчен.
Адам дари Мика с хищническа усмивка.
— Може да те понабия малко, но няма да те убия.
Клеър удари Адам по гърдите.
— Спри, Адам.
— Мика знае, че се шегувам.
Мика поклати глава.
— Не, не знам.
Клеър направи крачка назад.
— Добре, никой никого няма да бие и ще продължим да опитваме.
— На мен ми звучи добре — отговори Мика.
Опитаха отново да вкарат магията на Адам в Клеър, в опит да я използват, за да обединят нишките на елементите вътре в нея. Не свърши работа.
Пробваха различни заклинания.
Пробваха с дълбока, насочвана медитация.
Работиха през остатъка от деня, опитвайки всичко, колкото повече наближаваше крайният срок.
Нищо не проработи.
29
Клеър намери пейка в центъра на оранжерията в Сборището и седна. Оранжерията бе красиво място, пълно с всякакви видове цветя, птици, растения и дървета. Едно поточе течеше в средата, пешеходни алеи с малки живописни мостове виеха път около голямото пространство. Площта събираше въздух, земя, огън и вода перфектно. За да е сигурно, че има и огън, няколко високи съда на равни разстояния, горяха с постоянни пламъци.
Над главата й имаше звезди разпръснати из тъмното небе над стъкления таван. Луната беше пълна тази вечер и излъчваната от нея светлина се присъединяваше към тази от малките лампички по пътеките. Сега хората преминаваха през нея, понякога по двойки, всички те говореха с ниски, приглушени тонове. Всички до един магьосници.
Хубаво беше да бъдеш сред собствения си вид. Клеър се бе променила толкова много от деня, откакто пристигна на Земята. Сега не можеше да си спомни как или защо някога е искала да се върне на Юдай.
Тя си беше у дома.
Клеър затвори очи и се потопи в тишината. Това бе първият път, в който бе успяла да се измъкне от Адам. Не че искаше да се измъкне от него. Мислеше си, че постоянната му нужда да я пази е невероятно сладка. Просто искаше да бъде за няколко минути сама с мислите си.
Тя обви ръце около гърдите си и вдъхна топлия, изпълнен с аромат на цветя въздух. Той миришеше на земята тук, на истинската земя и на магията. В действителност усети всички магични елемента, както основателите на Сборището бяха желали.
Елементите преплетени в пълна хармония говореха с нея — един дълбок, богат шепот, който докосна самата й същност. Тя предположи, че трябва да благодари на Ру за това. Дълбоко в сърцето й, магията отговори на този обединен магически шепот. Въздухът докосна въздух, водата докосна вода и земята — земя. Огнената й магия се разгърна в търсене на огън, за да се впуснат в танц, а след това, за да се оттегли.
Само ако можеше да обедини всички елементи наведнъж в седалището на магията си.
Докато работеха през деня, в нея все по-силно се затвърждаваше убеждението, че нещата, които откриваха, бяха точно това, което Ру е възнамерявал да постигне през цялото време. Беше й известно, че е експеримент за него, просто никога не бе разбрала от какъв вид. Сега тя си мислеше, че знае — той се бе опитвал да създаде демонска магия от основната магия на един аеман, не само да види дали може да владее и четирите елемента.
Все пак и нещо добро се получи от упражненията през деня. Сега тя имаше по — добър контрол върху новата си способност. Можеше да вплете всичките четири нишки в едно въже, когато ги призовава и да управлява магията си по много нови начини. Ако демоните се върнеха, тя се чувстваше по — уверена от всякога, че ще може да ги победи.
Разбира се, освен ако демоните не дойдеха за нея тази нощ, иначе нямаше да се наложи. Щеше да загуби цялата си магия на следващия ден. Да, щеше да изгуби магията си, но щеше да получи Адам.
Това щеше да бъде справедливо.
— Клеър?
Тя отвори очите си, за да погледне Адам. Клеър се усмихна.
— Здравей.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Да. Чувствам се по-добре сега, малко по-концентрирана.
Клеър се изправи и подаде ръка на Адам.
— Всъщност съм гладна. Предлагам да си вземем нещо и да отидем в леглото.
— Чудесна идея.
Нахраниха се в кухнята със зеленчукова супа и сандвичи със сирене намазани върху дебело нарязан ръжен хляб, преди да се отправят към стаята на Адам.
Мълчаливо Адам я хвана за ръка и поведе я към спалнята и започна да я съблича много бавно, почти с чувство на благоговение, оставяйки целувки по тялото й, които я оставиха без дъх. Той не я сложи на леглото, както си мислеше Клеър. Вместо това той плъзна меката й, памучна нощница над главата и я целуна по устните.
Клеър му помогна да свали дрехите си, плъзгайки ръцете си с наслада по гладките мускули на ръцете му и гръдния му кош. Адам остана само по боксерки и я отведе към леглото, където се сгушиха и изгаси лампата.
Да бъде в неговите ръце, под неговите устни… Клеър се почувства обичана. Не, оценена. Чувстваше се обожавана.
Тя искаше Адам. Искаше да бъде неин.
— Значиш за мен повече от всеки друг — промърмори Адам, като гласа му се губеше. Ръцете му я обгърнаха, притискайки я много близо.
Клеър преглътна силно и въпреки нарастващата болка попита:
— Ами Елиза? — гласът й се разтрепери изричайки думите.
За няколко минути Адам не каза нищо, но накрая промърмори:
— Обичах Елиза. Когато беше жива тя бе другата половина на сърцето ми, но когато тя си отиде тази половина също умря. — Той замълча за момент. — Клеър ти й даде отново живот. — В гласа му се долавяше изумление. — Сега принадлежи на теб.
Сълзи се появиха в очите й. Тя не знаеше какво да отговори. Въпреки това, тя не можеше да говори, сякаш имаше бучка в гърлото си.
Адам целуна челото й.
— Елиза беше чудесна и аз винаги ще я помня, но искам теб Клеър, не нея. Обичам те.
Порой от сълзи избликна от очите й. Това бяха думите, които копнееше да чуе от него. Това бяха думите, които тайно бе желала да чуе от един човек, който обичаше още от дете.
Като дъждовна капка в изсъхнала земя, думите му потънаха в душата й давайки й сили за нов живот. В нея започнаха да покълват нови пъпки.
Новият ден дойде, както винаги.
Клеър отвори очи и погледна през прозореца на спалнята на Адам. Тя се сгуши в ръцете му, търсейки комфорт в топлата му гладка кожа, плъзгаща се срещу нейната.
Опитваше се да се помири, доколкото може, с мисълта, че днес може да загуби силата си, но това не значеше, че не чувства угризения или скръб в светлината на сутрешния хоризонт.
До нея Адам се размърда и прошепна името й. Тя се обърна в ръцете му и целуна бузата му, грубо набола с брада.
— Добро утро, бебче — прошепна той сънливо с грапав глас. — Боже, обичам да се събуждам до красивото ти лице всеки ден.
Клеър се усмихна.
— И ще продължаваш да го правиш.
Щеше да продължи, защото тя ще оцелее, каквото и да застане на пътя им.
Сянка премина през лицето на Адам, като че ли изведнъж си спомни кой ден беше днес. Все пак той се съвзе бързо.
— Не мога да чакам.
Клеър погледна към часовника на нощното шкафче.
— Мика ми каза да слезем долу точно в осем часа, заклинанието трябва да се направи в точно определен момент от деня. Това ни дава достатъчно време, да се изкъпем и да си вземем по един мъфин.
Адам я обърна така внезапно, че тя изпищя. Той постави коляното си между бедрата й и леко плесна едното, което отново я накара да изпищи.
— Няма време… за нищо друго?
Клеър се засмя.
— Като че ли не получаваш достатъчно от това. Не, ще трябва да почакаш до по-късно.
— Но поне ще мога да те опипам в банята, нали?
Клеър пак се засмя.
— Мисля, че ще имаме време за това.
— Винаги има време за това.
Бяха в лабораторията на Мика точно в определеното време. И двамата бяха опипвали напълно другия, и двамата имаха мъфини в стомасите. Въпреки това, когато Клеър влезе в стаята за момент си помисли, че закуската може се върне обратно нагоре.
Мика стоеше до маса, върху която беше поставено магическо гърне, имаше няколко различни купи също и някои разпръснати сушени билки. Изглеждаше отслабнал. Красивото му лице бе изопнато и бледо, което го караше да изглежда по — възрастен за годините си. Под очите си имаше тъмни кръгове.
Контейнерът, който ще съхранява елиума, стоеше на малък пиедестал в ъгъла на стаята, като тумбесто гладно чудовище. Тя се надяваше, че ще могат да го нахранят.
— Не си ли спал, Мика? — попита Клеър, минавайки през стаята. Нямаше никой друг в нея. Томас бе избрал да стои настрана, за да им даде възможност да работят без неговата доминираща намеса.
Мика се обърна към тях.
— Спах малко. Исках да бъда сигурен, че съм направил изследванията правилно.
— Сега имаш мен за превода от аемни, Мика. Трябваше да ме извикаш. Можех да проверя нещата вместо теб.
Той поклати глава.
— Ти имаше нужда от почивка, повече от мен. Това заклинание разчита най-вече на изтощаването на твоята енергия и воля, Клеър, не на моята. — Мика замълча за момент. — Както и да е, оправих се и без твоята помощ при превода. Готова ли си?
Клеър го погледна втренчено.
— Не. Не съм готова. Никога няма да бъда. Трябва да го направим така или иначе.
Мика наклони главата си.
— Разбирам.
Той се обърна към Адам.
— Не съм сигурен, че трябва да бъдеш тук. Няма нищо, което можеш да направиш и заклинанието ще изглежда… насилствено, когато проработи. Ти изпитваш нужда да защитаваш Клеър и аз разбирам това, но твоята намеса може да прецака нещата.
Адам наклони глава и изражението му се стегна в израз на отрицание.
— Няма да оставя Клеър сама.
Мика въздъхна.
— Трябва да обещаеш да стоиш настрана и да оставиш нещата да се случват, както трябва. — Гласът му се извиси. — Разбираш ли?
Адам погледна към Клеър, без да пророни и дума.
Клеър знаеше, че ако изпита болка, за него ще бъде трудно да не скочи към Мика, като миналия път. Тя го искаше тук, но…
— Може би трябва да излезеш от стаята, Адам.
Адам погледна отново Мика.
— Няма да напусна, обещавам да не се намесвам… без значение колко зле изглежда.
Мика разтърси глава.
— Защо ли си мисля, че ме лъжеш?
Той се обърна към гърнето със заклинанието.
— Добре, тогава. Клеър, моля те легни на онова кресло.
Тя направи както й бе казано, легна на същото кресло, както миналия път. Напомняше й на стола при зъболекаря на Юдай, където бе прекарала твърде много време като дете. Плюс спомените за болката, която изпита последния път, когато беше седяла тук. Те надигнаха своята грозна глава и я накараха да съжалява за втори път тази сутрин, че изяде онзи мъфин.
Адам си избра място близо до стената и се опита да не изглежда напрегнат. Но не успя. Той дари Клеър с неловка усмивка, и тя му отвърна точно толкова неспокойно.
Мика се приближи до нея с купа в ръка. Това беше земна магия, земно заклинание. Магьосник като Мика, не можеше да направи нищо друго. Земната магия бе най-гъвкавата и полезна от елементите, така че той би трябвало да я владее много добре. Знанието, което Мика притежаваше бе огромно и тя щеше да се наслаждава на работата с него в бъдеще. Купата миришеше на карамфил и на натрошен див пелин и скутелария. Тя ги разпозна от работата на Тео по приготвянето на заклинания.
Мика спря до нея.
— Искам да те помоля да си свалиш пуловера. Трябва да втрия тази смес по кожата ти.
— А, може ли да оставя сутиена?
Той сви рамене.
— Твоя воля. Материалът ще бъде унищожен от сместа, най — вероятно. Ще бъде доста миризливо.
Клеър реши да пожертва сутиена си.
— Добре, че е топло в стаята — промърмори тя, докато измъкваше пуловера над главата си и го пусна да падне на пода.
Мика загреба малко от ароматната смес и започна да я нанася по кожата й, между гърдите, под сутиена й. Почувства леки тръпки, сместа започна да се затопля веднага щом попи в плътта й. Силата потръпна и запулсира, готова Мика да я призове.
Мика остави купата на масата и избърса пръстите си. След това се върна, за да застане зад нея.
— Готова ли си?
— Защо продължаваш да ме питаш това?
— Ок. Поеми си дълбоко дъх и затвори очи. Опитай да се отпуснеш, колкото можеш.
Клеър се облегна назад и позволи на клепачите си плавно да се затворят. Тя се опита да даде най — доброто от себе си, за да игнорира дълбокия трепет на страх и ужас, които вибрираха през нея. Можеше да се преструва на смела, колкото иска, но отвътре крещеше за някакъв вид намеса, някакво чудо, което да й позволи да запази магията и живота си.
Мика я преведе през медитацията, направлявайки я. Не беше нищо особено — инструктора ти казва да отпуснеш пръстите на краката, глезените, прасците… и цялото тяло нагоре. Но когато достигна бедрата й, магия трептеше по кожата й. Гласът на Мика ставаше по — дълбок и по — убедителен. От време на време той спираше медитацията и мърмореше под носа си, а промърморените му силни думи накараха сместа по кожата й да запулсира и трепти още повече.
Магията плавно се усилваше по кожата й и тя малко по малко се отпусна. Ръката й се изплъзна от едната страна на креслото, но тя едва го забеляза. Главата й се отпусна настрани. Тя се намираше на линията между съня и съзнанието, на себе си и не съвсем на себе си, но не толкова за да се отдръпне от успокоителния унес, в който бе умът й. Нито пък го искаше. Отново бе под магическа упойка.
Бавно, цялото й съзнание избледня. Тъмнината я обгърна.
Когато и другата ръка на Клеър се плъзна от креслото, Адам направи крачка напред. Мика спря монотонното пеене и разбра, че Клеър бе в безсъзнание.
— Кога ще започнеш? — попита го Адам, като гласа му бе загрубял от емоции.
Мика погледна към часовника на масата.
— След няколко минути. Движим се по план. — Той замълча и след това се обърна към него. — Ако проработи, ако можем да извлечем елиума заедно с нейната магия, ти ще трябва да я излекуваш. Ще бъде грубо за нея, както физически, така и психологически. Все едно да загубиш крайник.
— Разбирам.
Мика погледна към Клеър, гласът му беше тих, когато каза:
— Не мисля, че тя го разбира.
— Тя работи в режим на оцеляване в момента. Ти също би се отказал от магията си, за да живееш, нали?
— Да, разбира се. Просто е… това никога не се е случвало с магьосник. В прочита на цялата ни история, който направих, никога не съм срещал нещо за някой, който е загубил своята сила напълно.
Адам погледна към Клеър, изучавайки изящните черти на лицето й.
— Това е наистина жалко, даже за някой толкова силен, колкото тя е.
— Да, адски е извратено и иронично. От всички нас, точно тя трябваше да бъде. — Той погледна към часовника. — Време е.
— Чудесно. — Думата, изречена с равен глас, прозвуча като изстрел в стаята.
Мика се поколеба за миг, а след това се обърна към Клеър. Адам направи крачка назад, знаейки от опит, че земната магия работи най — добре с малко повече пространство. Мика затвори очи сякаш събираше силата си за момент. Той се бе подготвил с предварително магически подсилено заклинание. Всичко, което трябваше да направи сега бе да го изрече.
Силата успокояващо мина през стаята, като змия. Опияняващият аромат, в който се бе превърнала магията на Мика, се промъкна в ноздрите и през зъбите на Адам. Не беше неприятна, не съвсем. Усещането беше като това да бъде в градина и да засажда зелени неща… не, че Адам често бе попадал в градина, за да засажда зелени неща.
Клеър се размърда в креслото, завъртя главата си и започна да хленчи. Болеше ли я вече? Стомахът му се сви и се застави да не направи нито една крачка към нея.
Мика промърмори под нос, поредица от думи, които бяха неразбираеми за ушите на Адам. Всички земни магьосници имаха нещо наподобяващо техен собствен език на заклинания, които използваха, като обект на енергия за заклинанията си. Магията пламна по кожата на Адам, по — силно сега, увеличавайки се още повече.
Дори той можеше да усети слабото дърпане на тънката нишка от собствената му магия. Това го уплаши малко, но не направи крачка назад. Доверяваше се на Мика да не извлече магията на всички в стаята.
На креслото Клеър тръсна главата си, гърчейки се призова Адам, което го накара да бъде още по — напрегнат от чувство на безпомощност. Без съмнение, тя също чувстваше дърпането на нейната магия. Дори и несъзнателно, я тревожеше.
Внезапно тялото й се преви, гръбнакът се изви под формата на дъга, а после изплака в агония. Този път не можа да се въздържи и направи две стъпки напред. Мика го погледна със смразяващ поглед, който ясно изразяваше, отдръпни се. Адам спря близо до Клеър с ръце стиснати в юмруци отстрани на тялото му.
— Процесът започва — каза Мика. — Малко по малко, заклинанието започва да източва магията от тялото й.
— Това е само началото?
Мика кимна.
— Създадох мощен магнит за нейната сила. Магията й не може да устои да бъде привлечена към него. Теоретично, магията й ще се отдръпне от седалището си към магнита и елиума няма да има избор, освен да дойде заедно с нея.
— Теоретично?
— Не е като това да е било правено преди, Адам. Не мога да намеря нищо документирано за магьосник, който е искал да се отърве магията си.
Клеър изпищя.
Адам направи една крачка към нея, но спря и се завъртя в обратната посока. Той вдигна ръцете си и ги стисна в косата си, все едно щеше да я извади с корените.
— И аз мога да почувствам магнита, издърпващ магията ми от седалището й.
— Няма да вземе нашата магия, Адам. Създадено е специално за Клеър.
— Знам това — изкрещя към Мика. — Казвам само, че тя чувства това, което и аз, но милион пъти по — зле. Това заклинание е просто… ще вземе силите от седалището й до корен.
— Повече или по — малко.
— Майната му, Мика. Това не е операция, а осакатяване.
Клеър изплака отново и Мика се обърна към нея, като отново мърмореше нещо под носа си.
Адам отиде до стената и се облегна на нея, като скръсти ръце върху гърдите си. Трябваше да направи нещо или щеше да си върне думите назад и да прекъсне това мъчение под предлог, че е решение.
Мърморенето на Мика се усили и стана по — диво. Клеър се мяташе на креслото и извика отново. Отново и отново тя викаше Адам, докато той не можеше повече да издържа. Огън пламна от силните емоции и от чувството на безсилие гъделичкаше дланта му и скачаше от пръст на пръст, преминавайки по ръцете и гърдите му. Адам се спусна през стаята към Мика, но той вдигна ръка, за да го възпре.
— Спри. Готов съм. Свърши се. — каза Мика, като лицето му беше много бледо.
Клеър стенеше и се извиваше напред и назад в креслото. Адам мина покрай Мика и придърпа Клеър в прегръдка. Тя се сгуши в него, сякаш бе направена специално да пасне към неговото тяло и положи глава на рамото му. Лицето й беше мъртвешки бледо, а на клепачите й тежаха сенки. Дишането й стана забавено и беше студена. Беше по същия начин и миналия път.
— Не проработи — каза Мика с мрачно лице. — Привличането между силата й и магнита, не бе достатъчно голямо.
— Елиума е все още в нея?
— Както и магията й.
Адам погледна надолу към жената в ръцете си и която бе обикнал толкова много. Защо това прозвуча, като смъртна присъда?
Това означаваше, че не бяха по — близо до разрешаването на проблема, отколкото бяха тази сутрин.
Означаваше, че демоните идват.
Означаваше, че този път със сигурност ще я убият.
30
Елиумът все още пулсираше монотонно в нея.
Домове, тя почти свикваше с чувството да бъде там, в средата на гърдите й.
Клеър се обърна към прозореца в спалнята на Адам и придърпа хвърленото одеяло по-плътно около себе си. Отне й по-голямата част от деня да се възстанови от заклинанието. Въпреки това, седалището на магията й я болеше от изпитанието. Тя беше в безсъзнание, но все същите кошмари от инцидента изпълваха мозъка й, онези, които все още можеше да си спомни. Ужасното издърпване на силата й, изтръгвайки я през плътта, кръвта и костта. Сякаш чифт огромни клещи бяха сграбчили сърцето й и се опитваха да го издърпат на открито през живата тъкан.
Разбира се, не бе проработило. Част от нея беше облекчена, когато се беше събудила с усещането на нейната магия, все още пулсираща вътре в нея. Тя се страхуваше от ледената празнина, която несъмнено би я срещнала, ако заклинанието бе проработило. Суха и безвкусна като тънка препечена филийка. Някога беше чула Томас да описва не-магьосниците по този начин.
Другата част от нея беше напълно и изцяло смачкана. Това беше тяхната последна и най-голяма надежда и тя се бе провалила.
Сега със сигурност беше обречена на смърт. Нямаше направени в последния момент усилия, нито друго, което да се пробва. Съдбата й беше решена.
Адам седеше на стола зад нея. Чу го да се изправя и да я приближава. Ръката му се отпусна на рамото й, топла, здрава и силна… точно като него. Тя затвори очи.
Най-накрая бе намерила някой, който да я обича. Някой, на когото може да отвърне с любов. Някой, в когото да вложи чувствата си, на когото да вярва. Но съдбата нямаше да й позволи да го задържи. Може би щеше да е по-лесно за тях, ако двамата бяха приключеха нещата веднага. Атрика идваха за нея. Нямаше изход.
Дъхът му размърда косата й.
— Добре ли си? Изглеждаш дълбоко замислена.
Тя поклати глава.
— Не, не съм добре. — Клеър се засмя кратко. — До известна степен нямам избор. — Наведе глава. — Съжалявам.
Той я обърна с лице към себе си.
— Съжаляваш? За какво?
— Надявах се, че можем да останем заедно. Но… — Пое си дъх. — Мисля, че това трябва да приключи, Адам. Веднага. Трябва да отида в моята стая тук, в Сборището, и ние трябва…
— Клеър, млъкни. — Наведе се и я целуна. Устните му се плъзнаха по нейните, нежно и властно, съвсем свойски. Целува я цели две минути, ръката му обгърна тила й и устните му нежно се плъзнаха по нейните, от време на време разделяйки ги, за да може езикът му да се докосне леко до нейния.
Дори в моменти като този, той можеше да накара коленете й да омекнат само с една целувка.
Долепи чело до нейното.
— Не ми харесва тези думи да излизат от сладките ти устни и не искам да ги чувам никога повече. Ще останем заедно, каквото и да се изпречи на пътя ни. Ще го посрещнем очи в очи и рамо до рамо. Нали?
Тя въздъхна и отпусна глава на гърдите му.
— Нещата изглеждат толкова мрачно, Адам. Излъжи ме и ми кажи, че всичко ще бъде наред.
Той целуна главата й и потърка ръката й.
— Всичко ще бъде наред. Не лъжа, Клеър.
Тя въздъхна.
— Изморена си, но това все още не е свършило. Тук на Земята имаме една поговорка. Не е свършило, докато дебелата дама не пропее.
Тя вдигна глава.
— Дебелата дама? Коя е тя?
Адам се усмихна.
— Отнася се за последната жена, която пее в операта. Стереотипно, всички оперни певици трябва да са дебели.
— Опера. Винаги съм искала да гледам някоя. Майка ми говореше за двете — опера и балет.
Той прибра косата зад ухото й.
— Слушай какво. Ако двамата минем през това невредими, ще се жертвам и ще те заведа и на двете. — Направи пауза. — Но само ако дойдеш на игра на Мечките с мен.
Тя сбърчи нос.
— Мечките?
— Футбол.
— О, да. — Тя се усмихна и целуна устните му. — Тогава това е за бъдещите жертви.
— Може да бъдат потресаващи, чести и да се случат скоро. — Наведе глава и я целуна отново.
Тя отново въздъхна срещу устните му и му позволи да я бутне назад към леглото. Засмя се.
— Отново?
Той се усмихна се срещу устните й.
— Защо не?
Всъщност, защо не?
— Е, предполагам, че ако има нещо, което бих искала да правя през последните ми дни, то е да бъда с теб. — Тя го обърна и го бутна силно.
Той падна на матрака и се просна там, гледайки я с изненада.
— Уау, това е толкова романтично.
Тя се ухили и повдигна вежди. Духовитата забележка бе на езика й, тя се приготви да се хвърли върху него.
Някой почука на вратата.
Адам се повдигна на лакти.
— Кой, по дяволите, може да е?
— Аз ще отворя. — Клеър уви одеялото по-плътно около себе си и отиде да отвори.
Томас стоеше от другата страна със сурово изражение на красивото му лице.
— Клеър, трябва да се облечеш и да слезеш в библиотеката веднага.
Тя се начумери на строгия тон в гласа му.
— Защо?
— Ру е тук.
Клеър забеляза, че устните на Ру са в тънка линия на неодобрение, когато тя влезе в библиотеката ръка за ръка с Адам. Ледено сините му очи бяха студени като зимата, когато забеляза как Клеър застана до Адам щом влезе.
Ру беше красив мъж по всички женски критерии: висок, широкоплещест, мускулеста конструкция. Русата му коса стигаше до раменете, обрамчвайки изопнато в изсечени линии лице. Устните му бяха пълни, а очите му — в светъл нюанс на синьото.
Той беше красив. Той беше дааемон. И беше смъртоносен.
Въпреки че работеше за строгия код на етика и морал на Итрай, той не показа разкаяние за тези, които възприемаше за съгрешили. Томас Монахан знаеше това от първа ръка. Тай бе умрял, опитвайки тази безпощадност.
Клеър се върна назад до момента, когато Ру беше разкрил връзката й с Тай. Страх премина през нея с остър, метален вкус.
— Не сме на Юдай — каза Клеър на Ру, тонът й беше толкова твърд, колкото никога не си беше позволявала да използва с него.
Томас стоеше близо до бюрото си, заедно с Изабел. Погледът му се стрелна към нейния.
— Правилата ти не важат тук, Ру — продължи тя. — Отказвам да ти позволя дори да си помислиш да нараниш Адам. — Говореше на английски. Той беше добре запознат с езика и щеше да разбере.
Ру наклони глава на една страна — като граблива птица, преценяйки мишка — и направи стъпка към тях. Устата й пресъхна, но тя остана на мястото си. Щеше да умре, преди да позволи Адам да пострада.
— Тези думи, в защита за този мъжки аемон, ли са първите ти думи към мен след толкова дълго, Клеър? — Той проговори на аемни. — Толкова малко ли знача за теб?
— Това е грубо. Говори на английски, Ру — отсече тя.
Ру всъщност изглеждаше смекчен. Погледна към Томас.
— Прости ми.
— Все още си жив — отбеляза ненужно тя. Беше доволна от това. Чувствата й към Ру бяха толкова объркани.
— Успях да избягам от стаята със заклинанието и, въпреки че атаката ни изненада, успяхме да парираме силата на Атрика. — Сега той говореше на английски. — Бях ранен, но сега съм възстановен.
— Дойде да вземеш елиума обратно? — Гласът трепереше от надеждата, че той има начин да го премахне.
Объркване премина през лицето му.
— Не, Клеър. — Направи пауза и изглежда сякаш обмисляше думите й. — Е, до известна степен. Дойдох да взема теб обратно.
Адам пристъпи напред.
— Това няма да се случи.
Ярост накара вените по врата на Ру да изпъкнат. Той направи крачка към Адам.
— Ти не ми нареждаш, момче.
Адам пристъпи две крачки към Ру.
— Момче? Това ти спечели тройно сритване на задника, дааемон. Веднъж за това, че се опита да отведеш Клеър. Втори път за това, че изобщо я постави в опасност. И още един за това, че ме нарече „момче“.
Клеър завъртя очи и пристъпи напред. Дааеман или магьосник, нямаше значение, тестостеронът беше същият. Точно сега имаше излишък от мъжественост в стаята. Тя постави ръка на гърдите на Адам.
— Адам, успокой се. — Тя хвърли раздразнен поглед на Ру. — Ру, няма да ме водиш никъде.
Челюстите на Ру се раздвижиха, но той не отговори. Все пак тя познаваше Ру достатъчно добре, за да знае, че въпросът не е приключен.
Тя надникна покрай Ру към Томас. Двамата с жена му изглеждаха готови да убиват. Не беше изненадващо. Това беше мъжът, който бе пленил и измъчвал Томас на Юдай.
Томас прочисти гърлото си.
— Той се появи тази сутрин във фоайето. Изабел се опита да го убие.
Ру отпусна челюстите си достатъчно, за да говори, но задържа погледа си фокусиран върху Адам зад нея.
— Отне ми дълго време да отворя нов портал. Предположих, че това ще е мястото, на което ще си, ако си успяла да избягаш от Атрика, които те последваха. Опитах да те пратя колкото мога по-близо до Сборището, когато те запратих през портала.
— Какво е състоянието на Иристрай?
— Сериозно повредена. Атрика атакува с голяма сила, по-усърдно и с повече финес, отколкото са имали от векове. — Направи пауза. — Нещо се бе променило. Някак бяха придобили сила и волята им бе станала по-силна. Почти превзеха двореца и убиха много от нас. Държим няколко от тях в ареста, но знаеш какво е да изтезаваш Атрика за информация.
Невъзможно.
— Защо ми го причини, Ру? Защо вкара това оръжие в мен и ме запрати през портала в чужд свят?
Най-накрая Ру се фокусира върху лицето й. Изражението му омекна малко.
— Това беше единственият начин, който знаех, за да защитя двете неща, които са ми най-скъпи.
Шок премина през нея. Беше ли я нарекъл… скъпа?
Адам постави ръка на кръста й и я дръпна до себе си със защитен жест.
Погледът на Ру се премести върху огнения магьосник, който я докосваше толкова собственически.
— Тя ми е като дъщеря, аемон. На практика аз я отгледах.
— Чудесен начин да се отнасяш с дъщеря си — промърмори Изабел.
— Нямах избор! — извика Ру, затваряйки очи за момент и стискайки юмруци. — Атрика щяха да я убият, ако беше останала в стаята. Ако Атрика ме бяха пленили и извлекли елиума, всички видове демони, освен Атрика, щяха да бъдат унищожени или почти унищожени. Нямах представа, че двама от Атрика ще скочат през портала след теб. Не очаквах това да се случи.
Клеър скръсти ръце на гърдите си.
— Те убиха много магьосници тук. — Тонът й понижи температурата в стаята. — Те щяха да ме убият. Сборището плати висока цена, за да опази елиума.
— Ние не предпазвахме елиума — каза Томас. — Предпазвахме теб, Клеър, без значение какво ти казвахме. — Ръководителят на Сборището пристъпи напред, за да застане близо до нея. Черните му очи изглеждаха безкрайни с горещата ярост. — По-добре веднага да ми кажеш, Ру, че имаш начин да извадиш безопасно елиума от нея. Искам да вземеш елиума и след това да се разкараш от дома ми. — Гласът му потрепери.
Това беше най-близко, което Клеър беше виждала от добре контролирания магьосник, до това да загуби самообладание.
Ру закова погледа си върху Томас.
— Няма нужда да бъдем врагове.
Изабел издаде подигравателен звук.
— Опита се да го убиеш. Изтезава го, докато едва не го уби. Ако не беше Клеър, той можеше да умре в тъмницата ти. Направи всичко това и мислиш, че можем да сме приятели?
Ру задържа погледа си върху лицето на Томас, докато отговаряше на Изабел.
— Никога нямаше да убием партньора ти. Разбира се, нямахме идея за степента на намесата на Клеър. — Обърна ледените си очи към нея за миг. — Както и да е, никога нямаше да позволим един толкова важен мъж, колкото главният магьосник на хората ви, да умре в ръцете ни. Просто се нуждаехме от информация. — Направи пауза. — Все още се нуждаем от информация.
— Няма да получиш нищо от нас — отвърна Томас. — Можеш ли да вземеш елиума от нея или не?
— Къде са Атрика?
— Все още са някъде там, искащи оръжието. Колкото по-скоро го вземеш от нея, толкова по-скоро тя ще е в безопасност от тях. Ако те е грижа за нея толкова, колкото казваш, ще го вземеш скоро.
Ру рязко кимна с брадичка към нея.
— Тогава трябва да се махнем веднага. — Той се протегна, хвана ръката на Клеър и я дръпна напред.
— По дяволите, няма да я вземеш — изрева Адам.
Гняв изкриви красивото лице на Ру и стомахът на Клеър се сви от страх.
— Тя е моя, аемон. Моя собственост. Фактът, че си спал с нея не ти дава никакво право…
Адам го удари.
Ру залитна назад под силата на удара и се блъсна в един стол. Препъна се настрани и вдигна погледа си към този на Адам. Убийство беше изписано на лицето му. Очите му бяха червени, а зъбите му бяха удължени.
Клеър отиде до Ру и го зашлеви през лицето.
— Как смееш да ме третираш като куче, на което можеш да заповядваш? Аз не съм вещ, вече не. Аз съм у дома, където ми е мястото. — Тя направи жест към Адам и останалите. — Сред хората, с които трябва да бъда. Казваш, че ме смяташ за дъщеря, но не искаш най-доброто за мен, нали? Най-доброто нещо е да ме оставиш сама, да ми позволиш да остана тук с тях.
Той изглеждаше шокиран.
— Това ли искаш?
Тя затвори очи в чувство на безсилие и стисна косата си в юмрук.
— Дом, Ру. Току-що казах, че съм си у дома. Разбира се, че искам да остана.
Ру изглеждаше толкова изненадан и, да, малко наранен, че тя падна пред него на колене.
— Ти се отнасяше добре с мен. Без теб щях да умра на Юдай. Благодаря ти за това. — Тя стисна устни. — Но ти можеш да ме върнеш у дома, нали? Можеш да отвориш портал и да ме изпратиш обратно тук по всяко време. Не е ли вярно?
— За какво? Нямаше си никого тук. Майка ти беше мъртва и ти не знаеш кой е или къде е баща ти. Мислех, че си щастлива от живота си на Юдай. Не мислех, че искаш да се върнеш на Земята.
Бяха изминали много години, през които тя най-вероятно би осуетявала възможността да се върне тук. За нея това място бе чуждо. Дори когато имаше възможност да се върне, когато Томас скочи през портала, тя остана. Все пак…
— Ти никога не ме попита. Нито веднъж. Никога не ми остави избор, възможност. Просто ме държеше като домашно животно или слуга — твоя собственост — и провеждаше малките си експерименти върху мен. Ти ме лиши от човешка любов от моя вид… любов, цикъл. Лиши ме от всичко, приличащо на нормален живот.
Челюстите на Ру се раздвижиха.
— С-съжалявам.
Това беше първият път в живота й, когато виждаше великият Ру, Кае на Итрай, онемял. Това беше първият път, в който той се извиняваше за нещо.
Ру се намръщи.
— Толкова си различна сега. Седмиците тук, на Земята, са те променили.
— Различна съм. Промених се към по-добро, Ру. — Говорейки за експериментите… — Опитвал ли си се да ме превърнеш в демон?
Ру се взря в нея за миг и после се изправи на крака.
— В известен смисъл. Изпълних те с другите три елемента, но никога не успях да те накарам да ги използваш заедно.
Клеър се изправи.
— Защо искаше да ме научиш на това?
Ру сви рамене.
— Беше близо до демонската магия.
— Но не е точно демонска магия — заключи Клеър.
Ру поклати глава и вдигна очи, за да срещне погледа й.
— Ти си аемон, не дааемон. Не притежаваш истинската ни кръв, което значи, че не носиш у себе си нашата истинска сила.
— С изключение на елиума.
— Това е различно. Формиран е така, че да можеш да го носиш.
— Вкоренило се е в седалището на магията ми. Успях да изолирам по-голямата част, но има нишки от елиума, прилепващи към него. Никой не можеше да извади оръжието от мен, без да ме убие. Нито дори Теван и Кай.
Ру поклати глава и се усмихна.
— Ти не разбираш. Това е, защото…
Нещо в коридора извън библиотеката експлодира. Сградата се разтърси и мазилката над тях започна да пада. Адам я придърпа в ръцете си и покри главата й в опит да я предпази. Магията пулсираше дълбоко през костите им.
Демонска магия.
— Те са тук — ненужно каза Изабел от другия край на стаята.
— И са бесни — довърши Клеър.
Ру мина гневно покрай тях, към вратата. Имаше шанс Теван и Кай да не знаят, че Ру беше пристигнал.
Щяха да бъдат изненадани.
Клеър се отскубна от ръцете на Адам и последва Ру навън в коридора. Теван стоеше с гръб към Кае на Итрай. Обърна се. Ако можеше да запази изражението на лицето на Теван за спомен, щеше да го направи.
— Мислиш, че си дошъл да вземеш елиума — каза Ру на аемни. — Но ще получиш далеч повече, отколкото си очаквал.
Теван отговори с атака.
Демонската магия мигновено се заби в стените на коридора и Клеър се оказа дръпната обратно в библиотеката насила от Адам. Отвъд вратата силата пулсираше и цареше разрушение.
Друг порив на магията ги накара да паднат на пода. Книгите от рафтовете около тях се плъзнаха и се удариха в твърдата дървесина. Бутилките в количката с алкохол на Томас затракаха, докато една от тях не се счупи в стръмен водопад от кехлибарена течност.
— Домове, ще ми се Ру да не беше дошъл сам — промърмори тя. — Бихме могли да използваме още няколко Итрай.
— Това повдига въпроса. Къде е Кай? — изрече Адам близо до ухото й.
— Вероятно ме търси.
— Хайде. — Той я издърпа на крака и изтичаха до Томас и Изабел, които стояха прилепени до бюрото на Томас под силата на битката отвъд вратата на библиотеката. Двама дааемон в разгара на конфликт бяха като война, включваща оръдия.
— Трябва да изведем Клеър от тук, преди Кай да се появи. Не вярвам Ру да задържи двама Атрика наведнъж. По дяволите, изобщо не вярвам на Ру и не мисля, че ти му вярваш. — Адам кимна с брадичка към единствения друг изход — големият прозорец в далечния край на стаята, който гледаше към градините на Сборището.
Томас погледна към Изабел, друг порив на магията дойде отвъд вратата, разтърсвайки стаята.
— Защо не? Няма да го чупят за пръв път — изкрещя Изабел над врявата, свивайки рамо.
Стаята се разтресе отново и всички сграбчиха бюрото. След като премина подобният на земетресение трус, Адам вдигна стола на Томас, отиде до огромния прозорец от пода до тавана и го хвърли.
Стъклото се разби и се посипа по пода.
— Това не беше изтънчено, но беше ефективно — промърмори Изабел до Клеър.
Такъв беше Адам.
Адам вдигна дълъг предмет — някога Томас беше отбелязал, че е античен бастун — и го използва, за да се отърва от всички останали късове стъкло. След което сграбчи одеяло, провесено върху едни от столовете и го постла над прага.
Адам протегна ръка към Клеър.
— Хайде, да вървим.
Тя отиде до него и той й помогна да излезе през прозореца. Томас и Изабел ги следваха плътно. Пореден порив сила разлюля къщата.
В далечината можеха да видят магьосниците на Сборището, изливащи се от сградата, някои кашлящи и имащи проблеми с дишането.
Домове, Сборището! Два демона в битка можеха да изравнят мястото със земята.
Клеър хвърли поглед към втория етаж.
— Ами Тео? — Тя спря внезапно. — Ранен е от битката в хижата. Не е в състояние да излезе.
— Повярвай ми, Тео е способен да се грижи за себе си, дори когато е ранен — каза Томас, заставайки до нея. — Но ще отида отпред, за да помогна на всеки, който може да има нужда. Адам, заведи Клеър на безопасно място. — Той тръгна към сградата.
— Няма да ходиш никъде без мен, Томас — изрече Изабел, крачейки след него.
Адам дръпна Клеър напред към силно залесената област, заобикалящата Сборището.
— Хайде, искам те далеч от тук. Кай вероятно е там, търсейки те, и не те искам наблизо.
Те се отдалечиха от Сборището, спирайки до най-далечната страна на сградата, близо до консерваторията. Беше красива сутрин, спокойна. В такъв контраст с битката, вихреща се в сградата.
Една жена, държаща бебе, се появи от другата страна на стъклото, от вътрешната страна на консерваторията. Тя кашляше, вероятно от дима, причинен от пламъците от битката на дааемоните. Поривите на въздушната магия издухваха дима, но понякога я обезсилваше.
Клеър посочи.
— Мира е там вътре.
Адам проследи пръста й, фокусира се и изрече:
— О, мамка му. Трябва да ги измъкнем от там. — Той изтича към вратата, водеща към двора, но беше заключена.
Мира ги видя и изкрещя нещо неразбираемо, размахвайки отчаяно свободната си ръка. Не, връщайте се! Добре съм! Думите прозвучаха във въздуха около тях, дезориентирайки Клеър за момент. Мощна въздушна магия. Кай е тук вътре с мен.
31
Нещо издаде звук зад Мира и тя се обърна към него. През дима. Клеър можеше да види една тромава фигура да се приближава към Мира и бебето в ръцете й.
— По дяволите! — Адам предизвика огнена вълна и разтопи ключалката на вратата. — Клеър, махни се от тук. Бягай! Ще помогна на Мира, но ти трябва да тръгнеш веднага!
Твърде късно, макар че тя никога нямаше да избяга.
Кай я забеляза и закрачи към вратата. Мира стисна бебето Ева с една ръка и призова сила, насочвайки я към Кай, но той я отклони с едно махване на ръката си и продължи да се приближава. Мира се препъна назад и почти падна. Плачът на детето й достигнаха до ушите на Клеър, когато Адам отвори вратата и се втурна вътре.
Адам влезе с гръм и трясък, точно както бе направил в болницата. Вече знаеше как да се бие с дааемон и атакува Кай безпощадно, запращайки нажежена до бяло огнена стена, която накара Атрика да изръмжи раздразнено. Когато Адам бе ядосан, силата му изглеждаше огромна, а сега бе вбесен, вероятно полудял от страх за Мира и детето й, които се промъкваха към вратата.
Мира все пак не се бе отказала и бе изпратила въздушната си магия, за да направи огъня на Адам още по-горещ и по-силен.
Кай изрева отново и Клеър гледаше с мъка как великолепните растения и цветя в оранжерията се подпалиха, свиха се на кълбо от топлината и умряха. Кай пристъпи през огнената стена, оставяйки кожата си да се обагри в почернели ивици, за които Клеър знаеше, че скоро щяха да оздравеят. Огън капеше от дрехите му и угасваше в кълбета дим.
Слава богу, Мира протегна ръка и премахна въздуха, подхранващ огъня. Той угасна бързо в прилив на горещ въздух, който развя косата на Клеър около лицето й.
Кай закова погледа си върху нея и Адам извади меча си. Беше го препасал почти веднага щом името „Ру“ излезе от устните на Томас тази сутрин. Нежният шепот на медта срещу кожения калъф прозвуча силно във внезапно смълчания въздух. Задържа го в готовност.
Собственият й меден меч лежеше срещу кожата й, закачен на колана на дънките й. Това беше последното й средство, ако някой от демоните се приближеше толкова, че да може да го намушка. Засега магията беше далеч по-ефективна, но винаги имаше първи път.
— Хайде, Клеър. Омръзна ми да те гоня — каза Кай с тих глас. Говореше на аемни. — Знаеш, че няма къде да се скриеш. Където и да отидеш, ние ще те преследваме, и знаеш по-добре от всеки аемон колко ни е търпението. Моето е към края си.
Гневът на Клеър нарасна, увеличавайки силата в нея. Събирайки магията си бързо и здраво, тя издърпа три нишки и ги вплете в тежка верига от сила. После взе тази верига и удари с нея Кай през лицето. Той падна назад върху пода и наведе глава, разклащайки я. Обгорената му кожа вече беше излекувана и Клеър можеше да види, че зъбите му бяха удължени и очите му блестяха в дълбоко, смъртоносно червено.
— Не ме карай да те наранявам, малката — промълви Кай с нисък глас, без да я поглежда. — По-важното за теб е, да не ме караш да наранявам приятелите ти.
Клеър пристъпи напред.
— Мира, махай се от тук. Веднага!
Държейки плачещото дете в ръцете си, Мира не се поколеба.
Кай се засмя.
— Ако искам нея и бебето й, няма да може да се скрие от мен. Ела с нас, Клеър, и ти гарантирам, че всичките ти приятели — той хвърли поглед към Адам — ще живеят.
Адам отпусна челюстта си, колкото да каже на Клеър:
— Не знам какво ти казва, Клеър, но не му позволявай да те манипулира.
Клеър превключи на английски.
— Бях манипулирана. Бях уплашена. — Направи крачка към Кай. — Сега мога да използвам магията си директно срещу теб. Научих се как да го правя. Какво ще кажеш за една битка, Кай? Само ти и аз? Победителят взима всичко.
— Клеър! — извика й Адам. — Какво правиш?
Клеър направи още една крачка напред.
— Вече няма да се страхувам.
— Да не изглупя? Махай се от тук!
— Не. Няма да бягам.
Кай пристъпи крачка към нея.
— Ако искаш битка, Клеър, аз ще ти я дам.
Клеър веднага се смъкна на земята и се претърколи, събирайки силата си и изпращайки я към Кай, удряйки го в слънчевия сплит. Атрика падна с глух звук и нададе зловещ боен вик, животински звук, който Клеър през годините си на Юдай се беше надявала, че никога няма да чуе.
Кай се обърна на страни и стреля към нея. Тя успя да използва магията си, за да издигне щит — точно като демон, — но поривът все пак я разклати до основи. Изправяйки се бързо, тя се хвърли във все още тлеещата шума, опитвайки се да отдалечи Кай от Адам, колкото е възможно повече.
Стъпалата й тупкаха тежко по меката земя, тъпчейки растения и пренасяйки я през мостове и потоци. Имаше предимство; тя познаваше оранжерията, а Кай — не.
Плюс това тук усещаше магията си по-силна, по-лека и по-лесна за контролиране. Дори когато преплете елементите заедно, за да формира псевдодемонска магия, ги чувстваше по-силни, заради внимателно балансираната околната среда.
Тя имаше предимство. Трябваше да продължи да си го повтаря.
Тропотът на тежки ботуши стигна до ушите й. Кай не беше много зад нея. Обаче тук имаше твърде много дървета и храсти. Кай нямаше ясна видимост към нея. Въпреки че преследването караше сърцето й да бие толкова бързо, че тя се страхуваше, че ще получи сърдечен удар и ще спести на всички проблема с изваждането на елиума. Щеше просто да умре с нея.
Тя почти се спъна, когато възможността се надигна в съзнанието й. Може би имаше едно асо в ръкава си въпреки всичко. Не беше това, което всъщност искаше да използва… но можеше да блъфира.
Влагайки цялата си физическа енергия, която й беше останала, Клеър увеличи скоростта си, скачайки над храсти и потоци, докато го водеше напред. Веднъж достигнала целта си, откритата зона пред оранжерията, където имаше фонтан и няколко пейки, тя се скри зад едно дърво и се приготви.
Тя нямаше да използва просто някаква магия срещу Кай, нито дори новооткритата й, още по-мощна, почти демонска магия. Щеше да управлява елиума, използвайки магията си като метод за насочване. Двете сили в нея най-накрая можеше да намерят хармония, можеше да работят заедно.
И, с малко късмет, това можеше да означава края на Кай.
— Толкова силно ли искаш елиума, Кай? — промърмори тя, когато Атрика се доближи. — Ето ти го.
Щом Кай се появи от дърветата, тя изтегли четири нишки от силата на елементите и отприщи елиума в същото време. Използвайки магията си да предпази себе си и Адам, за когото знаеше, че бе някъде близо зад Кай, тя насочи демонското оръжие право към Атрика.
Това беше хазарт. Не само, че беше хазарт, това беше магическият еквивалент на тройно салто и нямаше да работи с предпазна мрежа.
Елиумът експлодира в нея и я хвърли болезнено на земята върху обсипаната с дребен чакъл алея. Дъхът й излезе със свистене от нея и всичко, което можеше да направи беше да лежи там за малко, гледайки стъкления таван на оранжерията.
32
Никакъв звук не стигна до ушите й. Никакъв демонски рев, никакви бойни викове от Атрика. Никакъв бой. Никакви стъпки. Не беше изненадващо, че никакви птици не пееха в дърветата. Единствено нежният звук от бълбукащия фонтан от лявата й страна изпълваше въздуха.
Тя се помъчи да седне, извиквайки от болката в центъра на гърдите й. Кинжали се забиваха в нея при всяко движение и дясната й ръка беше скована. Силата й бе изчерпана. Беше я изцедила до дъно в този силен, сложен порив. Клеър се надяваше, че си бе струвало.
Стъпки по дребния чакъл.
Адам изтича до нея.
— Добре ли си, Клеър? Богове, какво си мислеше?
— Добре съм — изхриптя тя. — Отприщих магията си и се нараних, но като цяло съм добре. — Тя преглътна трудно и направи усилие да стане, дланите й се притискаха в чакъла. — Ами Кай? — Погледът й търсеше Атрика.
Кай лежеше неподвижно на около дванадесет фута от тях. Адам тръгна към него.
— Адам, не, чакай — изхриптя тя. Опита да го последва и коленете й почти поддадоха. Успя да сграбчи гранитния ръб на фонтана със здравата си ръка, преди да се сгромоляса.
Адам приближи Кай предпазливо, с изваден меч. Той коленичи и притисна пръсти до врата му. След това извика към нея:
— Демоните имат ли пулс на гърлата си като нас?
Тя кимна, неспособна да повиши гласа си, за да отговори.
Адам се изправи и я погледна недоверчиво.
— Е, този няма пулс.
Шок премина през нея.
— Аз го убих? — наполовина прошепна, наполовина продума.
— Така мисля.
— О, Домове — изрече, гласът й ставаше по-силен. Никога, дори в най-смелите си мечти, не беше вярвала, че ще има достатъчно сила да победи Атрика.
Вратите зад тях се отвориха. Адам погледна зад нея, изражението му на изненада се смени от гняв и покровителственост.
Клеър се обърна. Ру и Теван се появиха в оранжерията, и двамата кървящи киселинна кръв, и двамата вонящи на битка и демонска магия. Теван погледна към тялото на пода зад Клеър и подуши въздуха, вероятно помирисвайки смъртта на Кай.
Ру спря незабавно и погледна към Клеър с абсолютен шок на лицето… който почти веднага се превърна в гордост.
— Елиумът — изрече грубо Теван. — Използвала си го.
— Вторият път е на късмет — каза тя с дрезгав глас. — Този път знаех как да го използвам. Кай е мъртъв. — Тя не звучеше триумфално, просто реалистично. На Клеър не й доставяше удоволствие да отнема ничий живот, нито дори този на Кай.
Теван се взира в нея за един дълъг момент. Очите му, вече червени, станаха по-тъмни. После започна да се тресе от абсолютен гняв.
— Един аемон уби Кай ли Таелиум? — изръмжа той. — Невъзможно.
Ру отметна глава назад и се засмя.
Теван изръмжа и вдигна ръка, за да насочи друго нападение към Ру.
Клеър извади коза си. Това трябваше да спре и то сега. Острието се плъзна свободно от ножницата, която беше привързана за колана на дънките й. Не се притисна толкова лесно към гърлото й, но тя все пак го насили да го направи. Натисна го достатъчно силно, за да й пусне кръв. Тя се затъркаля гореща и бавна надолу по кожата й.
— Теван, хвърли тази сила и аз ще разрежа собственото си гърло. Тогава никой няма да притежава елиума. Ще отслабне и ще умре с мен. — Гласът й беше изненадващо силен и уверен.
И Теван, и Ру погледнаха към нея изненадано. Беше добре да се знае, че имаше способността да шокира Кае на Итрай и военният командир на Атрика и да ги накара да млъкнат.
— Аз ще имам елиума! — изръмжа Теван и се втурна към нея.
Клеър ахна при гледката на Атрика, изпълнен със смъртоносен гняв, идващ право към нея и направи няколко крачки назад, инстинктивно търсейки несъществуващите си запаси от магия.
Ру изстреля заряд от сила към гърба на Теван, когато той доближи Клеър. Гърбът на Атрика се изви и той залитна напред. В същото време, Адам пристъпи напред и размаха меча си в една широка, перфектно изпълнена дъга, отделяйки чисто главата на Теван от врата му. Огън се изви заедно с острието, вероятно от емоцията на Адам. Главата на Теван се понесе върху зеленината с пръски киселинна кръв. Клеър се хвърли към земята, за да ги избегне, но няколко леко нацапаха дрехите й, димейки.
Тишина. Нямаше друг звук, освен този от дишането й.
Цялото тяло на Клеър се разтресе. Знаейки, че все още трябва да се справя с Ру, тя се изправи на крака, когато всичко, което искаше, беше да пропълзи в ръцете на Адам.
Адам стоеше на предишното си място, дишайки тежко и изглеждайки адски изненадан. Мечът висеше до него, димящ от демонската кръв. Главата на Теван лежеше на земята не далеч. Тя отмести погледа си от зловещата гледка на отрязаната му глава и тялото.
С трепереща ръка, тя постави камата обратно на гърлото си и хвърли поглед към Ру.
— Клеър, свали ножа — изрече Адам с такъв глас, сякаш щеше да укротява диво животно.
— Няма да го направиш. — Ру свали ръката си и направи крачка към нея. — Познавам те, Клеър. Аз те отгледах. Никога няма да отнемеш собствения си живот.
Тя вдигна ръката.
— Стой където си. — Тя притисна острието още малко. Бликна повече кръв. — Не си в позиция да правиш никакви предположения за това, какво мога да направя. Не ме познаваш. Ру, наистина. Бях твоя прислужница, твоя вещ на Юдай. Това не беше истинска връзка, нищо, което наистина да осигурява начин да се опознаем един друг.
Ру се намръщи. Той всъщност изглеждаше обезпокоен.
— Моля те, спри това веднага, Клеър.
— Писна ми да се биете за мен, сякаш съм някакъв сочен кокал, който всички кучета искат. Задържах елиума и мога да го взема от теб за един удар на сърцето, ако поискам. Може би щеше да бъде по-добре, ако елиумът не съществуваше изобщо. Ако елиумът не съществуваше, нямаше да има за какво да ламтят Атрика, нищо, което да използват срещу Итрай и другите демонски видове. Мога веднага да избавя вселената, двете вселени, от това оръжие. Приеми го като контрол върху оръжията.
Тревога премина през лицето на Ру.
— Не, Клеър. Атрика работят по разработването на техен собствен елиум. Ако се самоубиеш и го унищожиш, ние ще бъдем обезоръжени, когато те най-накрая приключат. Няма да имаме с какво да балансираме срещу тяхната заплаха и ще бъдем изтребени. — Ру очевидно опитваше да успокои тялото си. — Ние сме твоите хора. Не ни осъждай на смърт.
— Моите хора? — Издаде подигравателен звук. — Вие не сте моите хора. Вие само ме взехте от семейството ми, Ру. През всичките тези години ме държахте далеч от прибирането у дома, от това да имам нормален живот, да имам приятели и да бъда обичана. Чудно ли е защо стоя тук сега с нож, притиснат в гърлото ми?
Тя хвърли поглед към Адам. Клеър видя в очите му, че разбираше. Тя блъфираше.
Адам протегна ръка към нея.
— Клеър, започваш да ме плашиш.
— Назад, Адам — каза, отдръпвайки се от него. — Всички, просто стойте далеч от мен. Кажи ми защо не трябва да го правя, защо просто да не прережа собственото си гърло? Хваната съм между световете. Не принадлежа никъде. Ако живея, ще съм обречена да живея или като робиня на Ру, или в бягане от Атрика.
— Имаш този, който го е грижа за теб. — Ру кимна с брадичка към Адам. — Той те защити само преди минути. Държеше ръката му.
О-о. Тя премина на спокойния поток на аемни.
— Не знаеш нищо за обичаите тук, Ру. Не знаеш какво означава, когато една жена държи ръката на един мъж аемон. Не знаеш нищо за това какво означава, когато един мъж защитава една жена. Не знаеш нищо за интимните отношения изобщо… и се подсигури аз също да не ги знам.
Гласът й се прекърши на последната част. Всичко, което каза, беше вярно. Адам я бе научил на интимните отношения, бе я научил какво е да обичаш истински.
Устата на Ру се затвори рязко.
— Така че ето как ще станат нещата — каза тя, гласът й беше малко по-висок и малко по-силен. — Ще ме пуснеш на свобода.
Ру се наежи.
— Ти няма да ме командваш…
Тя завъртя ножа, натисна докато трепна и видя звезди. Адам издиша остро близо до нея.
— Да, ще го направя, Ру. Прави каквото ти казвам и ще можеш да имаш елиума обратно… но не и мен.
— Мислех, че харесваше живота си на Юдай. — Ру в действителност звучеше наранен.
— Бях държана в много хубава клетка и ми беше дадено всичко, което можех да желая. — Направи пауза. — Но все пак беше клетка, Ру. Опитах вкуса на свободата, на дома. Ако има нещо, за което да живея, то е това. Вземи го и ще искам да умра.
И това беше неподправена истина. Не блъф.
— Е — продължи със спокоен, сигурен глас. — Ако искаш елиума обратно, ще го вземеш от мен… и после ще си тръгнеш. Обещай ми, Ру. Дай ми честната си думата с кървавата клетва на Итрай.
Ру се поколеба и тя погледна надолу към него. Ако откажеше, тя не беше сигурна какво щеше да направи. Силата й се възвръщаше някак, но не беше сигурна, че може да отприщи елиума отново. Във всеки случай, тя не искаше да нарани Ру. Определено не искаше да го убие.
Най-накрая очите на Ру станаха червени и зъбите му се издължиха малко. Адам се размърда до нея, без да знае как точно тя искаше да реагира Ру.
Ру захапа китката си и една тънка струйка кръв потече, спускайки се по ръката и пръстите му, после капна на земята на оранжерията, където пращеше, пукаше и унищожаваше зеленината в обсега.
Той заговори на аемни:
— Аз, Ру дае Ремиш Тор, Кае на Итрай, проливам кръвта си, за да покажа, че съм задължен да завърша следното. — Направи пауза, вдигна поглед към лицето на Клеър и го задържа там. — Оттеглям магическото оръжие, елиум, от жената, позната като Клеър Крейн. Освобождавам я от веригите й на робиня, така че тя може да изживее остатъка от живота си където и както пожелае.
Клеър настръхна и застина при думата „Крейн“.
— Това ли е фамилията ми?
Ру кимна веднъж.
— Прости ми, че никога не ти го казах.
Тя пое няколко крачки към него, сваляйки ножа си. Клетвата беше произнесена на глас, кръвта беше пролята. Ру нямаше да се отметне.
— Какво друго знаеш?
Ру разпери ръце.
— Това е всичко, Клеър. Ти просто нямаше нужда да знаеш фамилията си на Юдай, затова никога не ти я казах.
Клеър потисна един писък на абсолютно безсилие.
— Нека го направим — заяви твърдо тя.
— Трябва да се върнеш с мен, за да премахна елиума. Не мога да го направя тук.
— Какво? — избухна Адам. — Няма начин…
Клеър постави ръка върху неговата.
— Ру даде дума, кълнейки се по обичая на Итрай. Няма да я пристъпи.
— Не искам да се връщаш там по никаква причина.
Ру обърна глава към него и го погледна.
— Ако искаш елиума извън нея, трябва да дойде. Тук нямам необходимите неща, за да го направя. Можеш да дойдеш, ако си толкова загрижен за благополучието й. Клеър няма нужда да се страхува от мен. Не бих я наранил.
— Или Адам, нали, Ру? Ти никога не би наранил и Адам.
Ру въздъхна.
— Не. Но сега мога да разбера, колко много значи той за теб. Знам, че те е грижа за него, Клеър. Знам много повече за взаимоотношенията на аемоните, отколкото си мислиш. — Изравни погледа си с Адам. — Но ще е по-добре да спре да ме напада.
Адам отговори през стиснати зъби.
— Първо ти.
Клеър се обърна и тръгна да излиза от оранжерията. Стомахът й се бе свил заради щетите от битката. Тук-там магьосници надничаха през останките на коридора.
— Ще вземем и Мика с нас — каза през рамо тя. — И няма да нараниш и него.
За пръв път през всички години, през които го познаваше, Ру просто кимна и я последва.
— Клеър… — Томас въздъхна облекчено, когато тя пристъпи в библиотеката. — Ти си добре. — Джак стоеше с Мика в далечния край на стаята, детето им се притискаше в него.
Тя вдигна поглед и огледа щетите по красивите полици за книги на Томас.
— Домове, толкова съжалявам, Томас.
Изабел се приближи и я хвана за ръката.
— Не го мисли. Това е просто сграда: бяха просто книги. Ти си добре и това е важното. — Гласът й се провлачи, когато Ру и Адам влязоха в стаята, погледът й се спря на Ру. Лицето на Изабел стана безизразно и омраза пламна в очите й.
— Той няма да те нарани — рече Клеър. — И ми даде клетва, че ще извади елиума и ще ме освободи. Уловката е, че трябва да се върна с него на Юдай, за да може да го направи. Помислих си, че може би Мика ще иска да дойде.
— Аз също отивам — каза Адам.
— Не искам никой от вас да ходи — твърдо заяви Томас. — Забравихте ли какво ми се случи, когато се озовах там?
Ру вдигна ръка.
— Мир, магьоснико. Няма да позволя никой от хората ти да пострада. Вече знам повече за твоите… магьосници. — Думата беше чужда за него. Аемон си бяха аемон за Ру, поне досега. — Вещерите, с които се биете, са като Атрика, но ти и хората ти сте близки до Итрай. Нещо повече, вярвам, че носите кръвта ни. Мисля, че ще бъде разумно да се съюзим с вас.
Томас започна да се изнервя, ръцете му се свиха в юмруци.
— Не виждам как това може да стане възможно. Във всеки случай какъв е смисълът? Не виждам никаква причина, поради която бихме имали нужда от съюз.
Ру сви рамене.
— Магьосниците от твоето Сборище носят дааеманските гените на Итрай. Ако това е вярно, подозирам, че твоите вещери носят гените на Атрика. Мисля, че в бъдеще целите ни може и да са еднакви.
Томас само се взираше в Ру, сякаш можеше да подпали демона само с враждебния си поглед. Отговорът му ясно си личеше в очите и изражението му. Това накара дори Клеър да поиска да се отдръпне.
Изабел пристъпи напред, малко пред съпруга си, в отбранителен жест. Клеър разбираше как се почувства Изабел, но Томас едва ли се нуждаеше от нечия защита.
— Не искаме съюз с теб или хората ти по никаква причина, изобщо.
— Надявам се, че никога да не съжалявате за тези думи — отговори Ру.
Мика влезе в стаята зад демона.
— Чух, че имам шанс да посетя Юдай. — Той вероятно беше повикан от Мира. Въздушната магия можеше да бъде удобна в такива случаи. Гласът му притежаваше явна нотка на вълнение.
Томас се извърна.
— Не трябва да ходиш, ако не искаш — каза Изабел.
Мика само я изгледа.
— Имаш ли представа какво бих рискувал за шанса да отида там?
— Имаш думата ми, че няма да пострадат — каза Клеър. — Имам думата на Ру, както и ти. Разбирам защо си обезпокоен, но при тези обстоятелства, и Адам, и Мика ще бъдат върнати на Сборището без произшествия.
— Можеш ли да си сигурна в това? — изръмжа Томас, без да я поглежда.
— Живях с Итрай през целия си живот. Да, мога да съм сигурна.
Томас прокара ръка през косата си и се обърна към нея.
— Вярвам ти.
Тя се усмихна.
— Така и трябва.
— Да тръгваме — каза Адам. — Искам този боклук извън теб, Клеър. Искам да се върнем в Сборището, за да можем най-накрая да си починем малко. Да си вземем една проклета почивка. Да отидем до Дисниленд или нещо такова.
— И аз искам това. — Погледна го. — Дай ми минутка.
Клеър отиде до Джак, буца заседна в гърлото й. Джак я гледаше да се доближава с любопитство, изписано на лицето му.
— Мисля, че съм твоя полусестра — каза тя с разтреперан глас.
— Какво? — изрече Мира. Сажди покриваха брадичката и челото й.
Клеър повиши глас, така че да може да се чуе в цялата стая.
— Ру, каква фамилия ти е казала майка ми, че нося?
— Каза, че е искала да бъде Крейн. Но каза, че няма да бъде законно, тъй като тя никога… не се е съчетавала… не, омъжвала… за баща ти.
— Майка ми е била от Дъскоф, Джак. Мисля, че е имала афера с баща ти. — Тя спря, преглъщайки трудно. — Мисля, че аз съм била резултата.
Джак я гледаше внимателно с ясен шок на лицето си. Не каза нищо.
— О, богиньо моя — въздъхна Мира до него. Усмивка премина през лицето й. — Ако това е истина, това те прави моя зълва. — Тя ахна и повдигна Ева. — Ти си нейна леля!
Клеър издаде звук, който беше наполовина смях и наполовина ридание.
— Знам! Не мога да повярвам! — Закри устата си с ръка и се насили да не избухне в сълзи. Затвори очи срещу внезапното море от емоции.
Беше мислила, че няма семейство, но може би имаше.
Джак я придърпа към себе си и я прегърна силно.
— Бих бил толкова горд, ако наистина си ми полусестра — прошепна дрезгаво той.
Тя се отдръпна от него и избърса очите си.
— Да, ние можем да бъдем двамата магьосници на Сборището с гени на Атрика. — Тя се засмя.
— Да, — каза той съзаклятнически, — не съм сигурен, че се хващам на това.
— Клеър. — Беше Ру. Звукът от гласа му я накара да подскочи. — Трябва да тръгваме сега.
Тя се обърна и последва Мика и Ру извън библиотеката. Адам вървеше зад нея, покровителствен както винаги.
Във фоайето на Сборището, Ру промърмори няколко думи на аемни и порталът заблещука. Това смущаваше магическите потоци, отривайки се в кожите им като котка, и вибрираше във въздуха около тях. Клеър ахна от честотата на вибрациите на портала, докато трепереше и се стабилизира. Магията на Ру беше невероятно силна. Точно затова той беше Кае.
— Как можеш да правиш това? — попита Мика с благоговение. — Как можеш просто да отвориш портал, когато е толкова трудно за Атрика да го правят и е невъзможно за нас да го осъществим?
Мика вече задаваше въпроси, а те дори не бяха преминали.
— Мога да отворя само този портал, защото има огледален образ от другата страна. Аз съм един от малкото Итрай способни да отварят портали, но дори за мен не е лесно. Отнема време и много средства да създадеш път като този.
— Интересно.
— Това е важна част от това, как работи вселената, Мика. Ако беше лесно да се отварят тези портали, щеше да е пълен хаос. Войни, изнасилвания и грабежи. Много смърт. Много разрушения, затова аз имам един установен портал в Иристрай. Всички портали са забранени.
Без повече приказки, той пристъпи вътре. Мика им хвърли поглед, сви рамене и го последва.
Адам хвана ръката й.
— Готова ли си?
— Да се върна тук, да.
Той се усмихна.
— Тогава нека свършваме с това.
Те преминаха заедно.
33
Адам стана от пода и осъзна, че не може да си спомни нищо от времето, когато влезе през портала ръка за ръка с Клеър, до сега. Отърси главата си от замъгляването и се огледа наоколо, намирайки Клеър до себе си. Въздъхна облекчено и се протегна, за да постави ръка на рамото й.
Когато Еразъм Бойл беше скочил с Изабел през своя нестабилен портал миналата година, това я беше поболяло. Неговото пътуване не беше приятно, но не му се беше повдигало по начина, както на Изабел.
Мика вече беше станал и изучаваше стаята.
Клеър стъпи на крака и Адам също се пребори, за да се изправи. Стояха в средата на затъмнена стая. Символи бяха гравирани в набраздения с жилки мраморен под и маси, бе осеяна с високи, гравирани гардероби, опасващи стаята. Бокали и казани стояха върху масите, заедно с висящи от куки и вързани на снопове растения, които Адам не можеше да познае. Растения от Юдай, предположи той.
Богове, той беше на Юдай.
— Това е някаква стая за правене на заклинания, нали? — попита Мика, обръщайки се към тях. Очите му бяха светнали.
— Така е — отговори Ру. — Като жест на добра воля от моите хора към твоите, възнамерявам да ти предложа един подарък, Мика.
Вратата се отвори и един висок, облечен в роба мъж… демон… влезе. Той имаше гъста черна коса, сини очи и издължено лице. В ръката си носеше дебела книга.
Мъжът кимна на Клеър и тя му кимна в отговор.
— Това е Домин — каза тя шепнешком на Адам. — Той е Сиари. Един от пазителите на архивите на Итрай.
Домин подаде тежката книга на Мика, който изглеждаше готов да заплаче от радост. Домин заговори на аемни.
Клеър преведе.
— Казва, че това е книга на историята ни. Мисли, че ще намериш много интересна информация в нея.
Мика можеше само да изломоти благодарностите си.
Домин каза още няколко думи на аемни към Ру, преди да се обърне и да напусне стаята.
Ру погледна към Клеър.
— Не искам да си тръгваш, Клеър. — Гласът му трепереше.
Клеър отиде до него и взе двете му ръце в своите.
— Време ми е да се върна, Ру. Време ми е да се прибера у дома, да изживея живота, които трябваше да имам.
Ру отклони погледа си, поглеждайки надолу. Издърпа ръцете си от нейните.
— Ще стане бързо, но ще боли. — Хвърли поглед на Адам. — Ти ще трябва да я държиш.
Адам издаде раздразнен звук, докато вървеше към нея.
— Какво е още малко болка, нали, Клеър? Вече изтърпя толкова много, опитвайки се да разкараш това нещо от себе си. Имаш голяма подготовка. — Яд се надигна във вените му.
Домин се върна в стаята с купа със смес, която накара Клеър да потръпне и да сбърчи носа си. Комбинацията от растенията на Юдай изпълни стаята с горчив, но и някак отвратително сладък аромат.
Мика се доближи заинтересувано.
— Какво е това?
Ру взе купата от Домин, който излезе отново.
— Това е паста, направена от билки, които могат да бъдат открити само на Юдай. Ароматът им ще помогне на Клеър в освобождаването от елиума.
— Единственото, което това нещо прави, е да ме кара да искам да повърна — отговори тя.
— Моля те, седни на килима в центъра на стаята. Адам, моля те седни зад нея и я дръж здраво.
Те се раздвижиха, за да изпълнят искането му, докато Мика обсипваше Ру с въпроси. Ученикът на Сборището явно бе забравил факта, че всички те можеха да са в опасност тук. Държеше се така, сякаш беше на някаква училищна екскурзия.
— Опитах се да извадя елиума от Клеър два пъти без успех — каза Мика. — Необходими ли са тези билки, за да се осъществи?
— Има други начини — отвърна Ру. — Но ще бъдеш изключителен късметлия да намери някой от тях, без помощта на Сиари.
— Ти каза, че когато Клеър изтегли четирите нишки на магията заедно и ги използва, то ще работи като демонска магия, нали?
— Да.
— Има ли някакъв начин нишките да се свържат в нея, с цел да я накарат да освободи елиума?
Ру спря рязко и погледна Мика.
— Ти си много интелигентен за аемон.
— Ру! — каза неодобрително Клеър. — Това е двусмислен комплимент.
Ру се изсмя грубо. За ушите на Адам това звучеше сякаш Кае беше издал този слаб смях през плътен слой ръжда.
— Харесвам новата ти същност, Клеър. Ще ми липсваш. — Върна вниманието си към Мика. — С цел да вземем елиума от нея по този начин, ще ти трябва това. — Ру направи жест към купата.
— А! Сега не се чувствам толкова зле — отговори Мика.
Ру коленичи пред Клеър. Държеше купата пред лицето й и Адам затегна ръцете си около средната част на тялото й. Миризмата на нещото го накара да поиска да извърне лицето си, но се принуди да остане мирен.
— Дишай дълбоко, Клеър — инструктира я Ру. — Позволи му да изпълни сетивата ти. Отпусни се и позволи на думите ми и магията да си свършат работата. Това ще стане много бързо.
Клеър кимна, затвори очи и вдиша дълбоко. Беше ясно, че вярва на Ру, въпреки факта, че Кае на Итрай притежаваше ужасяващата тенденция да измъчва хора и да изтръгва вътрешностите на любовниците й.
Минута след като Клеър вдишваше аромата на билковата гадост, тя се отпусна в ръцете му. Ру промърмори нещо тихичко и Клеър яростно се замята в ръцете на Адам. Адам я държеше, докато тя изглежда се гърчеше.
— Ру! — извика Адам. — Какво става…
Гръбнакът на Ру се изви назад и купата излетя от ръцете му и се приземи на разстояние, разбивайки се в мраморния под.
Адам дръпна Клеър в ръцете си, изричайки името й отново и отново, сърцето му биеше толкова силно, че можеше да го чуе в ушите си.
Тя отвори очи и му се усмихна.
— Отиде си и аз все още имам магията си.
Ру направи усилие да се изправи, разтривайки гърдите си.
— Беше успешно. — Той звучеше невероятно облекчен.
Клеър се изправи с помощта на Адам.
— Болеше, но си струваше. — Погледна към портала, все още блещукащ в средата със син отблясък. — А това значи…
— Време е да се прибираме у дома — довърши изречението й Адам.
Мика стисна здраво книгата до гърдите си и погледна съкрушено.
— Вече? Беше бързо.
— Има нещо, което искам да ти дам, Клеър. — Ру отиде до гардероба и извади две малки платнени торби. — Едната е за Томас, да плати за щетите по Сборището. Другата е за теб, Клеър, да ти даде висок старт в новия ти живот. — Подаде й ги и отвори едната от торбите. В ръката му се разсипаха няколко… скали?
— Диаманти — ахна Клеър. — Нешлифовани диаманти. — Вдигна поглед към Ру. — Но на вас ви трябват, за да защитавате Иристрай; знам колко е трудно да ги намерите.
Ру поклати глава.
— Можем да намерим още. Разбрах, че на Земята тези са много ценни. Можеш да ги продадеш за ваши пари.
Мика се взря към ръката на Ру.
— Уау, това са много диаманти. Толкова много вероятно могат да повлияят на икономиката ни на…
— Млъкни, Мика — изръмжа Адам.
Клеър взе торбите от Ру.
— Благодаря ти.
Ру постави ръце на раменете на Клеър.
— Навредих ти, Клеър, навредих ти, без да знам. Но искам да знаеш, че, без значение какво мислиш, ти ми беше като дъщеря.
— Ру… аз… аз не знам какво да кажа. Ти беше най-близкото нещо до баща, което съм имала. — Сълзи проблеснаха в очите й.
— Съжалявам, че те виждам да си отиваш, но знам един израз на вашия език. Ако обичаш нещо, пусни го на свобода. Ако се върне при теб, значи е твое. Разбирам, че не си моя, Клеър. Но се надявам, че пътищата ни ще се пресекат отново един ден и се надявам, че това ще е нещо хубаво за теб. Ще бъде истинско щастие за мен.
Клеър наведе глава.
— Благодаря ти за разбирането, че трябва да вървя.
Ру се наведе и нежно целуна върха на главата й.
— Единственото ми желание е да намериш щастието.
Клеър погледна към Адам.
— Вече го намерих.
Тогава Ру се обърна към Адам, гласът му стана суров.
— Ако някога чуя, че си я наранил, ще те намеря и ще изям черния ти дроб като пастет. Разбираш ли?
Очите на Адам се разшириха.
— Да, мисля, че разбрах посланието кристално ясно.
— Хубаво. — Ру кимна към портала. — Сега тръгвайте, преди да съм решил да задържа всички ви тук.
Те тръгнаха към портала. Клеър даде на Ру един последен, продължителен поглед и преминаха.
Тримата се озоваха в средата на фоайето. Адам и Клеър бяха преплетени един в друг на пода, а Мика лежеше не далеч от тях. Стомахът на Адам се разбунтува, но той успя да го задържи под контрол. О, ето го гаденето.
— Вкъщи сме. — Адам затвори очи и вдиша дълбоко мириса на Сборището — дим, разрушение и всичко останало. Миришеше добре.
Когато отвори очи, Клеър се взираше в него. Топла, силна любов се разстла по лицето й, лееше се от погледа й. Накара нещо дълбоко в стомаха му да се стопли, излекува го.
— Да, аз съм у дома — промърмори тя, после се наведе и го целуна.